Планът на нашествениците

Глава първа

Беше глупаво да си изляза просто така, но някак не ми понасяше да се навъртам толкова близо до графиня Крек. Докато бях в кораба, болките в стомаха ми не преставаха. А сега, застанал насред тъмния хангар, не усещах никакви болки. Само глад.

Всичко беше тихо, веселбата отшумя отдавна. Камионът вероятно се бе върнал за украсата и празните кутийки. По импровизирания бар не беше останала и трошица.

Внезапно цялата тежест на глупостта ми се стовари върху мен като скала. Бях разорен. Не само нямах и едничък кредит в джобовете си, ами и електронната си карта не биваше да използвам — ако опитах да изтегля с нея пари или да купя нещо, щях да надхвърля едногодишния аванс и можеха да ме съдят за дългове.

Да бъдеш офицер си има и добрите страни — имаш карта, значи имаш и пари. А на по-ниските служители финансистите просто не си правят труда да плащат. Но да бъдеш офицер има и мрачни страни. Всеки от нас сам си плаща за храната, жилището и дрехите не само по време на престоя в базите, но и при кампании.

Ако не измислех начин да се сдобия с един-два кредита, нямаше да ям тази вечер! Нито пък утре.

Зад тезгяха някой се бе настанил в захвърлено антигравитационно кресло. В мъждукащата светлина разпознах Снелц. Аха! Хрумна ми план. Ще го уплаша, за да му измъкна малко пари!

Когато го доближих, той си остана лениво отпуснат, премяташе жезъла между пръстите си и тихичко мрънкаше една песен: „Там в Кибу мацките си имат по четири бомби“. Гвардейците от флота много я харесват.

Това спокойствие на човек, натъпкал корема си с ядене и „Тап“, събуди злобата ми.

— Снелц — казах му с гаден глас, — съзнаваш ли, че не само си извел от Спитеос затворник, но и си го въоръжил с бластерна пушка?

— Олеле — безгрижно отвърна той, — сега върху ми ще се спуснат поразяващите мълнии на началството!

Предположих, че се държи дръзко, защото жезълът му в действителност беше взривострел. Пренебрегнах оскърблението и продължих:

— Твърде очевидно е, че си имал нужда от пари, за да подкупиш стражите по защитните прегради в тунела. Иначе никога не би извел Крек навън и не би имал надежда да я вкараш обратно.

— Пари ли? — попита Снелц, остави настрана жезъла и си запали димна пръчица. — Би било прекалено опасно да подкупвам онези типове, Хист щеше да научи за това незабавно.

Той се взря в мен през дима. Усещаше, че не му повярвах. По лицето му се мярна неизречено „Майната ти тогава“. Не личеше да му вдъхвам страх, както успявах преди. И вече не ми се вярваше, че причината е във взривострела. Нали го остави. С какво се бях сблъскал? Някаква възкресена гордост? Нима отношенията му с Хелър го измъкваха от пропастта, в която бе паднал? Не се опитваше да раболепства! Напротив, със съвсем спокоен глас ми каза:

— А, ясно. Вие не разбирате как сме уредили да я извеждаме и да я връщаме. Е, предполагам, че не е зле да научите, може пък да ви олекне на душата. Ами онзи травестит…

— Снелц — заплашително го прекъснах аз, — най-добре не започвай да усукваш разни безкрайни лъжи!

Изтръгнах от него само къс лаещ смях.

— Като си представя, че чувам това от вас… Както и да е, вие, разбира се, знаете, че „Лагер Твърдост“, освен за прикритие на движението към и от Спитеос, служи и за отърваване от хора на апарата, които са станали „неподходящи“. Но бих искал да отбележа, че ми се вижда невъзможно да паднеш по-ниско от дъното. Как изобщо някой би могъл да стане неподходящ за апарата? Нали и аз съм в него. Вие също.

Ръката ми сама потърси оръжие. Той се засмя и изпусна кълбо плътен дим.

— Така че дори и вие на високия си пост да не знаете това, другите служби на апарата пращат на смени групички за „специално обучение“ в „Лагер Твърдост“. То успява само да ги научи как да умират бързо и да падат в дупката, вече във вид на мъртво тяло.

— О, стига си увъртал, Снелц. Това го знам. Нали затова му викат „Лагер Убийство“.

— Е, радвам се, че нещо поне знаете — иронизира ме Снелц. — Вече започнах да се съмнявам.

Мина ми през ума, че всякакъв контакт с Хелър просто съсипваше персонала!

— Но да се върнем на нашия проблем — лениво продължи той. — Когато подразбрах, че може да се стигне до подобна операция, казах на момчетата от взвода добре да си отварят очите. И както се очакваше, в поредната пратка боклук за изхвърляне те откриха точно каквото ни трябваше. — Вдъхна дълбоко дима. — Приятелчето се казва Туик. Забелязахме го в пристигащата „боклукчийска кола“. Тимиджо успя да надзърне в досиетата. Та този Туик казал „не“, когато трябвало да каже „да“ на някакъв натопорчен началник. И понеже е недопустимо такива неща да се случват — нали разрушават дисциплината, а и иначе кой да му стопли леглото, засилили го към „Лагер Убийство“.

Търсехме някого с ръста на графиня Крек и поне малка прилика с нея. И ето ти го Туик. Той е рус, със същия цвят на очите и дори е приятен за гледане, макар че — Снелц си позволи възторжена въздишка — не може и дума да става за сравнение с графинята, тя е сред най-красивите жени, които съм виждал. И които всеки е виждал.

— Давай нататък! — отсякох. Щом спомена прелестите на графиня Крек, болката в стомаха ми се обади.

— Та ние само трябваше да наглеждаме какво става с онази пратка „боклук“. И когато ги избутаха на ръба на пропастта, един от тях не беше убит — Туик!

— Това е струвало пари, за да подкупите взвода за разстрел! — раздразнено го прекъснах аз, защото си припомних каква беше целта на разговора.

— А, не, не струваше пари. Екзекутират ги нощем, за да не ги забележат от случайно прелитащи машини, а благодарение на Тимиджо се случи така, че Туик имаше въже, на което да увисне. И когато взводът за разстрел си отиде, ние само трябваше да издърпаме Туик. Както му бяхме казали, паднал назад, преди онези да натиснат спусъците, и ако не броим някое и друго натъртване, добре се чувстваше.

Поохранихме го малко — чудно, но те оставят осъдените да гладуват — и когато ни потрябва, той вече можеше да ходи. Косата му беше доста пораснала поради навиците му и през дългото пътуване от Флистен дотук. За травестит изглеждаше доста прилично.

Днес следобед минах с четирима през тунелите, Туик беше единият. Когато стигнахме до стаичката на графиня Крек, съблякохме го и тя навлече неговата униформа. Туик се пъхна в леглото й и в момента е още там, сигурно си хърка на воля.

— Аха! — Смятах, че съм го хванал натясно. — Значи си дал на този сбърканяк Туик пари, щом се е съгласил на това.

— Пари ли? — повтори Снелц. — Като си помисля, дадохме му нещо много по-ценно. Дадохме му живота. И щом приключим с това тук, ще намерим някой труп в пратките на новобранци за стражи в „Лагер Твърдост“. Честичко се бият по пътя от затворите, където ги избират. Ще дадем документите на Туик и ще го зачислим във взвода. И без това не ни достигат няколко души, като включим и този, на когото спукахте главата. Между другото бързичко оздравява. Някой ден ще трябва да ви науча как да удряте по-сериозно. А, докъде бях стигнал, преди пак да ме прекъснете с тия ваши пари?

Да. На зазоряване, като ни свърши смяната, ще я откараме обратно и ще я преведем през тунелите. Ще си сменят пак дрехите с Туик и той ще излезе с нас. И ще правим това всеки ден. Всички ще виждат графиня Крек през деня в тренировъчните зали, а нощем никой дори не смее да припари до нейната стаичка. Нали знаете, носи й се славата.

— Добре, добре — казах. — Но как е успяла толкова бързо да научи гвардейските хватки с оръжието? Ами строевата подготовка?

— Че не ме ли видяхте как я учих един следобед? Да, бе, спомних си — бяхме застанали зад едни големи машини за електрошок, а вие не се мяркахте наоколо по това време. Научава всичко страхотно бързо, сигурно защото и тя е от най-добрите треньори. Но заслугата май е моя, много ме бива по строевата подготовка. Нали свършихме чудесна работа? Вас поне измамихме днес!

Е, това ме накара да кипна.

— Да те „бибип“, пак са ти трябвали пари, за да минаваш свободно през тунелите! Стражите от лагера не могат да влизат и излизат без разрешение.

— Но ние имаме причина. Вечер изнасяме разни уреди за обучение, които връщаме сутрин, защото тя си ги иска в тренировъчните зали през деня.

— Все едно, купил си разрешително за влизане! Как ще проникнеш в Спитеос без подпечатан пропуск?

— О, и това ли не помните? Нали подпечатахте с вашата карта дългосрочен пропуск за взвода. — Погледна ме, а в очите му играеше някакво дяволче. — А ако ни го вземат, подпечатахте и искане за разрешение да изнасяме онези уреди.

— Нищо подобно!

— Така е, както ви казвам. Стана тази сутрин. Точно преди да се събудите!

Онемях. Стражът, който ме събуди! Мръсният джебчия беше взел електронната карта от джоба ми и я е върнал, преди да ме събуди. Не можех да сдържам беса си.

— Я не ми дрънкай глупости, Снелц, Хелър сигурно щедро ти ръси парички за тези гадости!

Той ме изгледа учудено.

— Ами би трябвало да ми даде нещичко в някой от близките дни. Грис, какви са тези приказки — пари, пари, пари! Нима си мислите, че ще поема такъв риск само за пари? Имате много чудати схващания за живота. Не всичко се прави за пари. Понякога, точно както днес, може да се направи и само за кеф. Опитайте.

Обърнах му гръб и си тръгнах. Тънех в отчаяние. И никак не се нуждаех от неговите съвети. Бях гладен и разорен!

Глава втора

Моят пилот спеше като младенец в аерокара. Погледнах го ядосано. През целия скапан ден този тип се тъпчеше с ядене и пиене!

Сетих се нещо. Хелър го затрупваше с пари, за да купува какво ли не. Пилотът ми преди е летял с търговска совалка, но убил помощника си и избягал на друга планета, където се включил във верига за контрабанда. Твърде често им крадял от крадените стоки и те го издали на полицията. Апаратът го измъкнал от затвора, снабдил го с фалшиви документи за самоличност и решили да го използват в Отдела за кражби. Не се оказал много способен и ми го прехвърлиха за пилот. С това криминално минало би трябвало направо да е ограбил Хелър!

Дръпнах вратичката и го ритнах. Не беше опасно да го малтретирам. Доста е дребен. Без да му дам време да се опомни, изревах свирепо:

— Дай ми моя дял от парите, които сви от Хелър днес!

Той се понадигна. Явно всичкият „Тап“ през деня му беше дошъл в повече. Без да се замисля, каза:

— О, разбира се, ще ви дам парите, офицер Грис.

Спасение!

— Хайде — отсякох. — Да ги видя!

— Много съжалявам, офицер Грис. Днеска нищичко не остана.

Той полагаше усилия да се събуди. Помогнах му с едно яко раздрусване.

— Смилете се, офицер Грис! Не правете това. Пръска ми се тиквата… Парите?… Да, парите…

— Не ми се прави на много хитър! Давай ги! Веднага!

Той порови из туниката си. Стискаше в ръка някакви хартийки.

— А, сетих се вече. Ето ги всички бележки от магазините. Офицер Грис, представа си нямате каква скъпотия е настанала! Знаете ли, че той похарчи само чрез мене триста и два кредита? От флота му дадоха материалите за почистване без пари — има приятелче в складовете и само му оставих разписка. — Той прехвърли хартийките. — А камионът с „Тап“ струваше сто седемдесет и пет кредита. Ето какво било! Дрехите! Офицер Грис, да знаете, никога няма да се оженя. Няма да ми повярвате, ама тези пусти дрехи струваха сто кредита! Шашнах се. Пък и за нещо друго похарчих двайсет и пет…

Пак го разтърсих.

— Казвай направо, без да увърташ толкова!

— Нали се опитвам да ви обясня — изскимтя той. — Докъде бях стигнал? Съвсем ме объркахте и изтървах някъде бележката. Ето я. Беше страшно натруфен магазин, гледаха ме като че съм отпадък някакъв. Избрах дрехите, които той ми поръча, и ми бяха останали само деветдесет и осем кредита от неговите пари, а знаех колко разчита на мене. Напипах два кредита в джобовете си и ги добавих, така успях да взема дрехите. Значи той ми дължи два кредита. — Помисли малко. — Утре ще му дам бележките и той няма как да не ми върне моите два кредита. Ама все тая. — В гласа му се промъкна възхищение. — Нали е страхотен!

Каква наглост! Праснах го, както заслужаваше.

От устата му потече кръв. Той мълчаливо събра хартийките. Без да каже дума, премести се на пилотското място. Точно така трябва да се отнасяте с всичките тези парцали. Само това разбират. Ломбар беше прав. За доброто на Конфедерацията трябва да бъдат унищожени.

Настаних се отзад.

— Закарай ме до моя хотел в града! — заповядах му.

Поне имах къде да спя.

Летяхме през гъстото движение на ранната вечер към северната част на Правителствения град. Този район отдавна се е превърнал в затънтена покрайнина и затова апаратът е разположил там канцелариите си. Самите служби се намират върху широка скала над завоя на река Уийл. Надолу по склона към равнината са бордеите, където чиновниците от апарата унило прахосват свободното си време, а по-нататък живеят някои офицери. Кварталът вони не само заради пълната с мръсотии река, но и заради разрухата, просмукала се в стените на полусрутените здания.

Моят „хотел“ едва ли заслужаваше това гордо име. Някога в него се разполагал високопоставен благородник, но сега залите бяха преградени с допълнителни паянтови стени и там царуваше едно женище, което настояваше да я наричаме Мийли. Държах малко стайче в тази обител.

Аерокарът кацна до страничния вход, в откритото сметище, което преди е служело за градинка. Пилотът обикновено преспиваше в машината, затова го оставих и тръгнах нагоре по нащърбените стъпала към стаята си.

Беше заключена. И не как да е, ами с внушително резе.

Наведох се през парапета и изкрещях, за да извикам Мийли. Останах доволен, като чух как стремително се понесе нагоре. Толкова бързаше, че замалко да доразруши стълбата. Хареса ми, че веднага се отзова на повикването.

Светлината не беше обилна и не предполагах какво ще ми се случи. Не виждах изражението на нейното старо и украсено с няколко белега от нож лице.

— Къде са ми парите? — изсъска тя.

— Чакай бе, Мийли! Нали знаеш, че винаги ти плащам!

— „Винаги“ при тебе значи „никога“! — изпищя тя. Никога не съм й бил симпатичен. — Изчезваш за не знам си колко дни и никой не те знае къде си. Надявах се да ми е проработил късметът и да са те пречукали, както заслужаваш! Всички говна от апарата сте едни и същи! Да ви „бибип“!

И ме удари!

— Я ми отвори вратата на стаята! — казах аз, благоразумно отстъпвайки назад.

Тя махна резето. Бутна вратата с трясък и запали светлината.

Без повече да ми продума, зафуча из стаята като ураган — събираше ми нещата. Изтича покрай мен на балкончето над страничния вход и захвърли товара си към аерокара.

— Пилот! — извиках.

А Мийли вече излизаше от стаята със следващата партида. И я запрати в нощта!

Накрая се върна с чифт стари обувки и моето единствено одеяло, за да ги присъедини към останалото.

— А сега дим да те няма! — пищеше тя. — И ще кажа на всички наоколо, дето дават стаи, че не си платил наема си за цяла година! ИЗЧЕЗВАЙ!

Помислих си дали да не погледна в стаята, може би имаше още нещо, ала не посмях. Има случаи, в които човек трябва да се бие. Но има и случаи, когато трябва да бяга. А тази жена никога не ме е харесвала, не знам защо.

Пилотът и аз събрахме нещата ми от боклука в бившата градинка, почистихме ги колкото можахме и ги натъпкахме в аерокара.

— Накъде сега? — попита ме той.

Трудно ми беше да измисля.

— Какво ще кажете за вашата канцелария? — подсети ме пилотът.

— На дъртия Боуч няма да му хареса.

— Ама това е единственото място, където можете да отидете. Ако питате мене, на бюрото е по-удобно, отколкото в канавката. А в тая машина двама трудно се побират да спят. Ще ви закарам до канцеларията.

Във влекача имаше предостатъчно каюти. Но само мисълта за това върна болките на мястото им в моя стомах.

Да я „бибип“ тази мисия! И да го „бибип“ този Хелър! Май по-добре да го убия!

Е, тогава вече истински ми призля. Малко след това пилотът трябваше да ми помогне, за да се кача до кабинета и да се опъна на вехтото бюро.

Що за ужасен ден беше!

Глава трета

Събудих се от гръмовния удар на тялото си в пода. Вече беше ден. Някой ме бе съборил от бюрото.

— Нали знаете, че не можете да спите тук! — свадливо измрънка старият Боуч.

— Че това си е моят кабинет! — измърморих от пода между тромавите му крака.

— Сега се дръпнете от бюрото — каза той. — Трябва да сложа върху него тези книжа.

Така си беше. Стоеше с висока цял ярд купчина документи и формуляри. Чак тогава ми просветна какво ми казваше. Нужен му беше плотът на бюрото, за да стовари всичко това отгоре.

Изпълзях настрана и станах.

— Доста хартии носиш.

Той вече подреждаше книжата по категории.

— Можете и по-често да се навъртате насам, та да подпечатвате документите. Останалата част от вашата работа мога и сам да я свърша. Но не мога да заместя вашата електронна карта. Нали още помните как да я притискате към лист хартия?

Май се опитваше да остроумничи.

И Боуч си имаше някакви причини да не ме харесва. Извисява се — или по-добре да кажа прегърбва се — на повече от шест фута от земята. Две рошави чепки сива вълна стърчат над ушите му. Носът му е толкова остър, че спокойно можете да режете хартия с него. Отгоре на всичко носи черни капаци, за да не му блести светлината отстрани в изцъклените черни очи. Той никога не говори, само хапе. Винаги съм предполагал, че преди около осемдесет години е имал амбициите да стане офицер, но не стигнал по-високо от поста главен чиновник на Отдел 451. Заключих, че страдаше от най-обикновена завист.

Стърчеше над мен заплашително, за да се увери, че ще седна да подпечатвам.

— Можеш поне да ми донесеш от „главотръса“ на чиновниците — подхвърлих му.

— Фондовете на канцеларията са напълно изчерпани. Чухме, че са ви преместили на друго място, и си направихме тържество. После се оказа, че са ви оставили начело на отдела, и трябваше да удавим в нещо мъката си. Значи няма „главотръс“, нито горещ, нито утайка даже.

Настаних се на стола, извадих електронната си карта и започнах да подпечатвам. Бях гладен и се запитах дали хартията става за ядене. Ако ставаше, можех да си устроя истинско пиршество с купчината пред мен. Апаратът работи, ходи и спи само с планини от формуляри, документи и записки и почти всичко в тях е лъжа.

Снабдителни требвания за вече откраднати имущества, заверки на щатове за заплати, които никога не се изплащаха, суми, предназначени за доносници, които потъваха в джобовете на надзираващите ги служители, списъци на персонала, раздути двойно от действителния брой работещи, „разходи за клиенти“ от шефа на базата ни в Турция, които всъщност харчеше за местните проститутки. Тонове книжнина, обичайните безсмислици на апарата.

След почти час едва бях преполовил купчината. Тъкмо щях да стоваря картата си върху следващия лист, когато многобройните суми, изредени в него, привлякоха вниманието ми. Нямах пукната пара, а тук всички си пълнеха гушките, само не и аз. Взирах се в реда „Ремонт — 764,9 кредита“.

— Това сте го оформили вие — посочих му. — Ремонт значи? На тази дупка?

Боуч измрънка под носа си, че паметта ми била колкото на бръмбар, а високо каза:

— Това е за поправката на покрива миналата година. На този покрив. Водата от дъжда течеше по всичките ви документи. Работата бе извършена. Нали вие дори се оплаквахте, че ви вдигали шум. Няколко пъти ви представях сметката, ама вие все си намирате нещо друго да правите, преди да стигнете до нея в купчината. Предприемачът звъни по два пъти на ден да си иска парите. Подпечатайте я.

— А какви са тези „Неизползвани средства“ накрая? — попитах го. — 231 кредита.

— Когато официално представих проектобюджета ни, бях достатъчно добър да си спомня, че и вие може би ще поискате някакви подобрения в кабинета си. Но нали никога не казвате какви са ви капризите, средствата си стоят неизползвани.

Огледах се. Боята по стените тук-там се лющеше, а тъмното влажно петно не беше заело дори половината от тавана.

— Никога не съм виждал какво толкова има да се оправя тук.

Внезапно ме озари една хитра мисъл, засега само кълн от зърното на идеята. Предприемачите отделяха комисионна, когато човек знаеше как да си я поиска.

— Дай ми оригиналния документ — заповядах сурово. — Не се безпокой, ще продължа да подпечатвам — прибавих бързо и чак тогава той мръдна от мястото си.

Докато се върне, преборих се с остатъка от хартиите. Той изтриваше остатъците от горещия „главотръс“ от устните си. Но главата ми беше заета с друго. Носеше ми документа за неизползваните двеста тридесет и един кредита. Взех го.

— Аз ще се заема с това.

Боуч откара плода от моята усърдна работа, а аз седях загледан в двата листа. Първо да видя дали мога да измъкна нещичко от предприемача, който вече си беше свършил работата. Щом е минало толкова време, значи гори от желание да си прибере парите.

Свързах се с него.

— Искаш ли да ти се плати по-скоро за този покрив? — продиктувах му номера на фактурата.

— Кой се обажда?

— Офицер Грис.

Той прекъсна връзката. Е, тук ударих на камък. Очевидно Боуч е приказвал зад гърба ми.

Наложи се да помисля още. Да обновявам кабинета ми се стори чиста загуба на време. На кого са му нужни красиви стени? Трябваше да е нещо по-подходящо за моята професия.

Отидох в тоалетната. Една от привилегиите да бъдеш шеф на отдел е в отделната тоалетна, залепена до кабинета. Разгледах я, докато бях вътре. Затрупана с мръсни хартийки. Случайно пред очите ми попадна прозорецът. И точно тогава кълнът на моята идея с пукот излезе от зърното.

Прозорецът на тази тоалетна беше над петстотинфутова пропаст на ръба на скалата. Повдигнах се на пръсти и дори успях да зърна долу река Уийл.

Веднага се върнах в кабинета и се обадих на един строителен предприемач, чиито услуги никога не бяхме ползвали. Доказателство, че не беше си имал работа с нас, бе и появяването му само след четвърт час.

— Аз съм доста влиятелен служител — подчертах.

— Това лесно се забелязва — отвърна, като хвърли поглед на кабинета ми.

— Имам неизползвана сума за ремонт — двеста тридесет и един кредита.

— Толкова малко? — учуди се той.

Но аз знаех, че само си придава важност. Тези приятелчета са вечно гладни. Аз също.

— Елате с мен. — Заведох го в тоалетната. — Виждате ли тази стена? — За по-сигурно я тупнах с длан. — Искам да я издърпате малко по-напред и да монтирате в нея тайна врата, която въобще да не се забелязва. А зад нея искам люк и стълбичка към покрива.

Той огледа внимателно стената и сви рамене. Струваше му се лесна работа.

— Виждате ли този прозорец? — Чукнах по стъклото. — Искам стъклото да се смени с друго, което се чупи безшумно.

— Добре, мога да уредя всичко това. Но за какво ви е?

— Случва се разни хора да ме преследват.

— Аха, нали работите в апарата. Разбирам. — Той се поколеба. — Но не ми стана ясно какво искате да постигнете с тези промени?

— Няма втори изход от кабинета ми — обясних аз. — Ако ме принудят да се скрия тук, няма как да избягам. Но свършите ли работата, която ви поръчвам, мога да изтичам в тоалетната, да разбия безшумно стъклото, да се измъкна през тайната врата, да се изкача по стълбичката и да стигна до покрива.

Объркването му не изчезваше.

— Ако стъклото не вдигне шум, ще имам време да избягам през тайната врата.

Той стъпи на тоалетната чиния и надникна през прозореца.

— Но оттук се пада направо в реката от петстотин фута!

— Правилно. Ще си помислят, че съм опитал невъзможното. А тази река никога не изхвърля обратно труповете, ние от апарата добре знаем това. Дори няма да ме търсят! А пък аз ще съм си на покрива. Не си пълнете главата с подробности от шпионския занаят. Това е по моята част. Ще можете ли да направите каквото искам?

Каза, че щели да могат, макар че сумата му се виждала доста скъперническа.

— Добре — заключих, — тогава дайте ми двадесет кредита и получавате работата.

Е, започна разгорещен спор. Тези типове умеят да се пазарят, но и мен си ме бива. Накрая се споразумяхме за рушвет от десет кредита. Протегнах ръка, а той каза:

— А, не, никакви рушвети, докато вашата финансова служба не ми преведе парите. За вас, тукашните хора, се носят какви ли не истории. — Все още се усмихваше приятелски. — Веднага ще се захванем с работата и след шест месеца ще си получите десетте кредита.

Не можех да отменя поръчката. Опитът да се сдобия с пари би станал твърде очевиден.

Той си тръгна.

Разочарован, аз пак се настаних зад бюрото си и от чист инат реших да не подпечатвам сметката от другия предприемач. Ще им натрия носовете! Всеки офицер трябва да има мъничко гордост. Дори и да е от апарата.

Глава четвърта

Няколко пъти почти стигах до решението да отида в хангара и да видя какви ги е забъркал Хелър. И неизменно си получавах болките в стомаха.

Но със или без тях пак си оставах гладен и накрая отидох до аерокара.

Изумен, видях, че пилотът е изнесъл всичко от машината и я почиства отвътре. Нечувано! Никога не беше правил това. Бе подредил и моите вещи наоколо, за да ги проветри и махне миризмите от тях. И си подсвиркваше, докато не ме видя.

— Ще отидете ли да се видите с Хелър? — попита ме той.

Болката ме налетя. След малко успях да поклатя глава отрицателно. Хрумна ми, че бих могъл да изпратя него. Но Хелър и без друго му беше напълнил джобовете с пари, не се съмнявах, че ме излъга за онези два кредита. А за мен нищо не оставаше. Не бях и в добра форма за препирни.

Забраних му да припарва до хангара. Хелър го беше пратил до флота за почистващи материали. Кой би могъл да каже какви други съобщения би искал да предаде там? Струваше ми се, че е най-добре да си умра и да сложа край на всичко, защото не след дълго небето щеше да се стовари върху главата ми. Щяха да заловят Крек или Ломбар щеше да научи, че не сме тръгнали. Или инспекторите на Короната щяха да изскочат изневиделица. С нищо не можех да предотвратя опасностите. Майната й на стълбата до покрива. Трябваше само да скоча от прозореца на тоалетната и да приключа сметките си.

Върнах се горе. Отдел 451 разполага с доста стаи, нали се налага някъде да подредим всичките бумаги. Все не успявах да открия точно колко души работят в отдела заради непрекъснатото фалшифициране на щатното разписание и заради рушветите, които гълтаха Боуч и останалите по-важни чиновници. Но само в основната зала четиридесет и един служители си прехвърляха хартийки. Познавах някои от тях, а за други бях ровил из досиетата. Но не ги заговорих, а и те никога не започват първи разговор. Повлякох се към кабинета си.

Стомахът ме болеше. Потънах в униние.

Може би стана така, защото бях гладен и жаден. Предишната сутрин се бях задоволил само с малко горещ „главотръс“ и като се замислих, и в деня преди това нито бях ял, нито бях пил. Значи вече две денонощия. Стомахът ми се гърчеше непоносимо и ми се яви някаква странна халюцинация. Започнах да вярвам, че се намирам в пещерите на нашата база в Турция, на Блито-3. Седях до бюрото си. Неколцина от персонала също бяха там и се усмихваха дружелюбно. Подпечатвах потвърждения за получаване на товарни пратки и всеки път, когато електронната ми карта допреше листа, чиновниците ръкопляскаха и ме уверяваха колко съм велик. Всичко вървеше добре. Бях далеч, много далеч от Волтар. На вратата се появи прекрасно турско момиче, танцьорка, която с бавни и съблазнителни движения тръгна към мен, устните и очите й ме подканваха. В едната си ръка държеше пари, а в другата — ХРАНА, превъзходна турска баклава.

Отворих уста да я заговоря на турски. И се опомних от шока. Видях момичето! Чух шумоленето на банкнотите! Помирисах храната!

Знаех, че се побърквам.

По съвсем прост начин се уверих в това. Но по-добре да го обясня и на Вас. В Имперската академия не се справях добре, но в шпионското училище на апарата бях истински факир, особено в ученето на езици.

Разбира се, и преподавателите там си владеят занаята. Принудени са. Само за да покрият всичките 110 планети на Волтарианската конфедерация, трябва да боравят с около четиристотин езика. Макар че волтарианският, пренесен от предишната ни галактика, е задължителен навсякъде в училищата, работата на апарата често ни отвежда в изостанали райони, където никой не говори стандартния волтариански. Ами какво да кажем за десетките хиляди езици на вражеските планети или на планетите, набелязани за нахлуване?

Измислили са хитра система за постепенен напредък. Започват с детски книжки, минават на учебниците за първолачета и така нагоре. В случая с Блито-3 програмата за английския език е книжка с картинки, буквари за забавачницата, комикси и специализирана литература.

Комиксът, който аз си избрах, се наричаше „Бъгз Бъни“. Сега си спомням с усмивка първата грешка, която направих. Помислих си, че героят на комикса представя истинския външен вид и поведение на земните жители, защото още не бях посещавал планетата. Как се изхили моят учител! Той ми подсказа, че друг герой от този комикс показва какъв е видът и поведението на хората от Земята. Името му беше Елмър Фъд.

Но трябва да призная, че Бъгз Бъни знае как да прави номера. Той е лукаво създание и въобще не му е трудно да прекарва всячески хората. За мен беше очевидно, че на Земята владеят начините да се справиш с всекиго. И когато някои от преподавателите в училището ми казаха, че специализираната литература на Земята не се различава кой знае колко от комиксите, веднага схванах намека. Всеки можеше да си избира в кои области да усъвършенства езиковите си умения и аз избрах онази, която на планетата наричат „психология“.

Тя е монопол на държавата и се изучава в техните университети. Заявяват, че всички хора са зли, и казват, че разумните същества са животни и нямат души. Това е уникална черта, присъща само на Земята, защото на никоя друга планета не вярват на подобни твърдения. Но аз много се надявам, че ще мога по-дълго да живея на Земята и няма да ме местят в друг отдел. Естествено, също като Ломбар вярвам, че всеки е зъл.

Така че бях се натъкнал на истинска златна жила. Четях и препрочитах тези учебници. Точно както прави и Бъгз Бъни, психолозите ви учат как да въртите на пръста си всички наоколо.

Именно на тези задълбочени проучвания дължа своята забележителна способност да поставям хората на мястото им.

Твърде неохотно споменавам това в настоящия ръкопис по две причини. Първо, всеки може да си помисли, че съм изкукал окончателно. Второ, това е моята професионална тайна, която ми помагаше да оцелявам в апарата. И от първобитни цивилизации има какво да се научи.

Когато видях пред себе си турското момиче, знаех точно какво ми се случи — преживявах „психогенна халюцинация, предизвикана от неудовлетворени желания“.

Естествено, стигнах до извода, че страстно искам да отведа Хелър оттук. Сякаш получих озарение свише.

Макар и да намерих точното определение за състоянието си и да го разбирах напълно, от време на време си въобразявах, че съм в базата в Турция, и дори веднъж протегнах ръка да си взема от сладкишите, които тя остави на бюрото ми.

Това ме накара да се замисля как щях да се справям с цялото подпечатване на документи, когато замина за Земята. Недоумявах по кой начин чувалите с хартии ще стигат редовно дотам и ще се връщат обратно. Можех да си представя как от подхвърлянето ще се превърнат в смачкани и омазнени топки. Боуч ще получи истеричен припадък, ако види дори едно подгънато ъгълче.

Денят се точеше бавно, аз огладнявах и ожаднявах все по-мъчително и всякакви надежди да хапна май се отлагаха с цяла година, когато отново щях да тегля спокойно пари, освен ако не загубех допълнителните си заплати. Тогава годините се увеличаваха на пет, а може би и завинаги. Не спирах да се тревожа.

На Блито-3 щях да бъда абсолютно изолиран. Нямаше как да душа какво става тук. Нямаше да разполагам с главен пулт, на който да крада машинно време. Мечтите ми как на Земята ще потъна в блажено охолство доста потъмняха — нямаше да знам какво, по дяволите, се мъти на Волтар.

Представях си какво ли би направил Бъгз Бъни в подобни обстоятелства. Би одобрил палавата шегичка с тайния изход за бягство през тоалетната, който току-що поръчах. Но въпреки отличната си памет не си припомних някоя историйка с него, в която да преодолява липсата на информация. Освен една, когато качва на покрив прекалено дълъг телескоп, за да наблюдава колата, която го следи. Да, ама аз не разполагах с толкова дълъг телескоп.

Потиснах глада и се напрегнах във върховно усилие. Нелошият ми мозък внезапно реши проблема.

Ендоу беше кръстопътят на информацията между апарата и Великия съвет. На Ломбар му се налагаше да обсъжда всичко с лорда, който пък си имаше една слабост — хубавичките момчета!

Измъкнах папките си с материали за изнудване срещу хората от отдела.

Започнах да натискам бутоните за повикване. Най-после един проработи и скоро пред бюрото ми застанаха двама чиновници от Отдел 451 с весели и снизходителни лица.

Прякорите на тези две момчета бяха Ту-ту и Олеле, а истинските им имена — Туола и Одур. Бяха от родната планета на Ендоу — Мистин. Като деца имали вдъхващи надежда дарби. Но били обичани до безумие от своите разведени майки, престъпно разглезени и психически потискани. Високите оценки им осигурили места в Мистинския университет и пред тях се очертавали блестящи научни кариери. Били сред най-добрите студенти. Влюбили се — единият в застаряващ професор по целология, другият в декана. Заловили ги и ги изхвърлили. Съсипали им живота. И точно те се оказаха най-подходящи за моите цели — бяха много симпатични. Ей сега щях да им изтрия усмивчиците от момичешките личица.

— Ти, Туола, и ти, Одур, току-що бяхте повишени.

Хареса им, но застанаха нащрек.

— С властта, дадена ми като началник на отдела, ви назначавам за сменящи се куриери до Блито-3. На интервали, достатъчни за отиване до планетата и за връщане, вие двамата на смени ще поемате задачата. Единият ще ми докарва цялата книжнина, която трябва да подпечатам и да върна на отдела. После ще идва другият.

Сториха ми се неспокойни. Може би заради името, което си бях създал в отдела. Знаеха, че това не беше всичко. Три месеца пътуване, последвани от три месеца отпуски, дори при сравнителните неудобства на полета в товарен кораб бяха прекалено сладка работа.

— През свободното си време тук — им казах — лично ще носите съобщения за Ендоу. Каквито ще да са съобщения, ако трябва, сами ще ги измисляте. И ще висите там да чакате отговорите. Ще се нагласите както трябва и ще му се пофръцкате, така че и двамата поред да му станете любовници. Ще изстисквате от него всички последни новини около Блито-3 и ще ми ги съобщавате, когато идвате като куриери.

Ту-ту ме прекъсна престорено скромно:

— Ами ако лорд Ендоу откаже да се пъхне в този капан?

— Не ми се вярва да откаже. Защото и двамата много ще се постараете това да не се случи. Чували ли сте някога за „вълшебната поща“?

Тя е част от нашия занаят. Двамата бяха обучени като шпиони, но не бяха стигнали до тези тънкости.

— Ще ви обясня — продължих.

— О, сигурен съм, че от вас всичко ще разберем — мило изфъфли Олеле.

— Вълшебната поща е съобщение или заповед, което се прилепя към стената на пощенски люк. Стои там определено време, в този случай ще бъде три месеца. Отделна картичка с точно определена честота на излъчване трябва да мине през същия люк, преди да изтече срокът. Ако това стане, вълшебната поща си остава на мястото за още три месеца. Но ако подновяващата сигнала картичка не бъде изпратена, вълшебната поща попада в пощенската система и си поема по пътя.

Те пребледняха. Пак си бяха хубавички, но с много бели лица.

— Всеки път, когато ми донасяте документите на Блито-3, ще ми съобщавате и всички новини за тази планета от апарата, Великия съвет, Ендоу и Ломбар Хист. Ако сметна, че не сте си ги измислили и усърдно си вършите шпионската работа през свободното си време тук, ще ви давам картичка с необходимата честота, която можете да изпратите, за да задържите вълшебната поща.

Те ставаха все по-бледи, но не и по-хубави.

— До кого ще бъде адресирана вълшебната поща? — попита Ту-ту.

— И кого засяга? — заекна Олеле.

— Вълшебната поща ще бъде предназначена за командира от Отдела на ножовете, действащ на Мистин. Но вие добре разбирате, че никога няма да стигне до него, ако работите упорито.

Стана им ясно, затова продължавах със задачата. Психологията е чудесно средство.

— И двамата обичате майките си, нали?

И без да ги питам, ми беше ясно, защото всички момчета и мъже минават през точно определени етапи в развитието си. Така твърдят учебниците от Земята. Отначало са орално пасивни, после орално еротични, променят се към анално пасивни, след това са вече анално еротични. По-нататък има период на латентност, накрая се стига и до половите органи. А тези момчета бяха спрели в ранния стадий на развитие като анално еротични типове. Майките сменят нацапаните пелени. И, разбира се, несъмнено е като идването на деня след нощта, че те обичат своите майки.

— Нима ще заповядате да убият нашите мамички? — Ту-ту май не вярваше на ушите си.

Светкавично извадих специалния нож от калъфката зад врата си и го метнах, той се заби на пода между краката им и затрептя. Така според текстовете по психология добавях и фалическия символ. Те се прегърнаха и заридаха.

Повиках Боуч и му заповядах да ги изведе. И двамата плачеха толкова безутешно, че дори дъртакът се впечатли. Цяла минута стоя на вратата, вперил поглед в мен. Да, познавам кога съм направил силно впечатление на хората.

Това ми помогна да се стегна. Психологията е чудесна. Нищо чудно, че правителствата на Земята не биха и помислили да използват друго средство!

Е, поне едно нещо тръгна както трябва през този ден.

Посегнах към храната, оставена от танцьорката, но за пореден път не я открих на бюрото си.

Глава пета

В полунощ, както си лежах на бюрото в тъмния кабинет, бях грубо събуден от шумното нахълтване на посетител. Беше дявол от Манко. Веднага познах, че е от тази планета, защото тамошните не са като обикновените горски дяволи, типични за другите планети. Дяволите от Манко имат рога и дълги опашки, завършващи с остриета, и целите пламтят в тъмночервено.

За миг се учудих, че Боуч го е пуснал направо, без да ме уведоми предварително, но бързият поглед към часовника ми подсказа, че щом е полунощ, Боуч отдавна си е отишъл.

Казах му да не вдига толкова шум, можеше да привлече вниманието на „кенефните мухи“, тоест на Вътрешната полиция, или още по-лошо — някой инспектор на Короната. Но той не ми обръщаше внимание, затова събрах сили да се държа с него любезно, както подобава на важен посетител.

В едната си ръка носеше формуляр, а в другата — писалка. Настани се на стол, намести се по-удобно и започна разпита.

— Име? — попита и когато му го казах, той, разбира се, го написа отгоре на формуляра. Любопитството ми се събуди.

— Кой формуляр е този?

— 345-678-М.

Казах му, че този вид документ ми е непознат. Той кръстоса крака и се облегна назад. Тонът му беше снизходителен.

— Това е формуляр за установяване дали знаете.

— Какво да знам? — отвърнах с въпрос, защото и аз имам богат опит в разпитите.

— Точно това трябва да установим — изрече дяволът от Манко. Като че се подразни от моята недосетливост. Реших да се престоря на обиден.

— Е, тогава как мога да ви отговоря, като не знам какво не знам?

Но това въобще не го притесни. Помръдна дългата си заострена опашка и сякаш даде сигнал на вратата към тоалетната да се отвори — през нея влезе целият екипаж на патрулен кораб Б-44-А-539-Г, който беше отлетял с Хелър до Блито-3 при първата му задача там. Малко се изненадах, защото предполагах, че те са прибрани на топло в подземията на Спитеос. Досетих се обаче, че Снелц им е измайсторил пропуск, значи всичко беше наред. Бяха двайсетина души, но естествено влязоха през тайната врата, която щеше да бъде направена на другия ден, и нямаше какво толкова да му мисля.

Наредиха се в кръг в кабинета ми и по сигнал на своя капитан ловко насядаха по пода в положение „мирно“. Дяволът от Манко им обясни:

— Той твърди, че не знае какво се очаква от него да не знае.

Капитанът ме огледа критично и се обърна към дявола:

— Много добре. Щом е така, няма да му кажем.

Екипажът стана, изяде баклавата, оставена от танцьорката на бюрото, всички взеха електробичове и започнаха да ме налагат с тях.

Свих се в ъгъла от токовите удари и погледнах дали дяволът няма да ми се притече на помощ. Но той се беше превърнал в Ломбар Хист!

Не ми оставаше друг избор, опитах се да измъкна своя зашеметяващ пистолет. Изпаднах в паника — не излизаше от кобура!

Електробичовете съскаха и плющяха. Погледнах трескаво към Ломбар, но сега там седеше Кроуб! Щеше ми се да не променя толкова често облика си. Как смятаха, че ще отговарям на въпросите им, щом разпитващият е толкова ненадежден?

Екипажът привърши с баклавата. Всички обърнаха лица към стола, за да получат заповеди. Там сега седеше старият Ати.

— Той не знае, че не знае — каза старецът.

Капитанът се изпъна и отдаде чест, а аз си помислих, че е много мило от негова страна да покаже уважение към преклонната възраст на Ати.

— Сър — изрече капитанът, — ние въобще не възнамеряваме да му кажем, освен ако той не ни подкупи много щедро.

Това удовлетвори стария Ати, който отново се превърна в дявола от Манко. Той каза:

— Да видим сега: тъй като си ръководител на Краля на подземния свят в неговата секретна мисия, стигнахме до въпроса за заплащането.

Междувременно екипажът на патрулния кораб беше изчезнал.

Обясних му:

— Ще са ми нужни повечко пари, защото съм затънал в дългове, всъщност изтеглил съм в аванс заплатата си за пет години напред. След като ме махнаха от тази мисия, нямах пукната пара и не можех да взема назаем от моя пилот дори един кредит. Когато ми връчиха съобщението, че ще бъда съден, Мийли ме предаде на „кенефните мухи“.

Дяволът ме прекъсна:

— Тъкмо се сетих за какво съм дошъл. Трябва да получа парите по сметката за този разпит.

Опитах се да му кажа, че сметката не е точна, че е прибавил неправилно плащането за цял камион с „Тап“, но той не искаше и да чуе за това. Скочи на крака и писалката му се превърна в плазмена горелка.

Гърбът ми опираше в стената. Нямаше къде да избягам! А той ръгна горелката право в стомаха ми, страшна мъка беше.

Затичах, но колкото и бързо да бягах, все си оставах на същото място. Дяволът от Манко ме заобиколи и пак напъха в стомаха ми горелката.

С невероятно усилие опитах да измъкна пистолета си от кобура и да стрелям по него, ала и този път не стана.

Скочих върху бюрото. Но „Влекач едно“ прекоси с вой кабинета, отнесе ме от бюрото и се взриви сред Космоса. Всички на борда загинаха.

Дяволът се появи отново. От двете му страни стоеше по един лепъртидж. Той едва ги удържаше да не се хвърлят напред. Крещеше ми:

— Ако научиш това, ще ги пусна да те изкормят!

Уплаших се и изпищях:

— Ще ти платя сметката!

Втурнах се към шкафа с досиетата, извадих огромна купчина фалшиви банкноти и ги хвърлих към него.

Изведнъж стаята се опразни!

Изстенах и се отпуснах по гръб върху бюрото. Когато се опомних, с интерес установих, че пламъкът не беше опърлил секретните документи, които носех за Императора.

Облекчено потънах в неспокоен сън.

Глава шеста

Паднах на пода с трясък. Отдавна беше утро.

Някъде от много далеч Боуч нареждаше:

— Вчера подпечатахте само половината. Проявявам голямо търпение към вас, но тук се е насъбрала работа от много месеци и все някога трябва да се заемете.

Накарах очите си да се отворят. Боуч стоеше с висока един ярд купчина хартии в ръце, мъчеше се да ме прекрачи и да ги остави върху бюрото.

Опитах се да стана. Сигурно съм припаднал. Когато отново дойдох на себе си, в кабинета стояха още двама чиновници. Боуч им говореше:

— Ако вземе да умре тук, никога няма да подпечата тези документи.

Може пак да съм загубил съзнание. Опомних се, подпрян на стената, а в кабинета чиновниците бяха станали четирима.

— Мисля, че е болен — каза единият. — Челото му е горещо.

— Ами да, какво друго ще вземе да направи, освен да прихване някоя треска и да ни зарази всички — измърмори Боуч.

— Май трябва да повикаме лекар — обади се друг.

— Така де, не можем да го оставим да пукне тук — додаде следващият. — Ще усмърди всичко, а и без това дишаме разни миризми.

Трябва да са минали часове, преди пак да осъзная какво ставаше наоколо. Лежах по гръб. В стаята имаше лекар, познах го. Беше от онези, които се занимават с такава „медицина“, че по-добре да не им попадаш в ръцете. Този обслужваше проститутките от квартала, даваше им хапчета за аборт, когато забременяваха. Вадеше разни неща от чантата си и ги подреждаше по бюрото ми.

Наведе се и притисна лентичка към челото ми. Помъчих се да избягам от него с пълзене, защото помислих, че ще ми приложи електрошок. Едва ли го притесняваше наказанието за посегателство срещу офицер. Тези медици не се различават много от другите престъпници.

Но лентичката се оказа термометър.

— Имаш треска — съобщи медикът.

— И може да ни зарази до последния човек — добави Боуч.

Лекарят ми заповяда:

— Отвори си устата! — Принуди ме да се подчиня. — Аха! Езикът му е обложен! — Изправи се и заговори на Боуч: — Несъмнен случай на diploduckus infernam — каза самоуверено. — Новата болест, която донесоха от Флистен — добави с тон на многознайко. — След ден-два ще се покрие с черни петна, които после ще загноят.

— Заразно ли е? — попита един от чиновниците.

— Твърде — отсече лекарят.

Чиновниците бързичко се изнизаха навън.

— И сега как ще подпечата тези документи? — завайка се Боуч.

Лекарят едва ли знаеше отговора, затова каза:

— Сега ще ви напиша списък на хапчета, прахчета и чудодейни смески, които няма да го излекуват, но поне ще се почувства по-добре.

— Не можем да му ги купим — заяви Боуч. — Той няма никакви пари. Проверих му джобовете.

— Какво? — ревна „медикът“. — Значи ме накарахте да дойда дотук…

О, наистина се ядоса! Скъса списъка, натъпка нещата си обратно в чантата и излезе, като тръшна вратата.

— Виждате ли какви ги забърквате! — скара ми се Боуч. Излезе и също тръшна вратата.

Лежах и чаках да се появят черните петна, които после щяха да загноят.

Отнесох се задълго и когато се събудих, денят вече преваляше. Екипажът на патрулният кораб беше оставил отворена вратата на тоалетната и следобедното слънце огряваше кабинета.

Моят пилот беше приклекнал и ме друсаше за рамото. Превърна се в инспектор на Короната, после пак стана пилот.

— Знам, че ми казахте да не ходя там. Ама по обяд чух, че сте болен, и си рекох — по-добре да отида до хангарите на апарата и да им кажа.

Сигурно пак припаднах. Той ме разтърси и се събудих.

— Когато съобщих на Хелър, той ми каза, че много съжалявал и се надявал по-скоро да се оправите и попита дали може с нещо да помогне.

Отново загубих съзнание. Той ме побутна. И се преобрази в турската танцьорка. Тя подложи ръка под раменете ми и ме повдигна леко.

— Хелър ви изпрати това — каза тя. — Цял кашон кутийки и десет фунта закуски. Хайде, приближете си устата до тази кутийка. Това е зелена искряща вода. А сега гълтайте. Точно така.

Имаше вкуса на бозата, която правят в Турция от ферментирало зърно. А това доказваше, че е истинска и е турска танцьорка. Дотогава се страхувах, че имам халюцинации.

Дойдох на себе си след време. Моят пилот още ме прикрепяше през раменете и ме накара да отпия още няколко глътки. Може би прекара в това занимание час-два, защото слънцето залязваше, когато го чух да ми казва:

— Ето, свършихме тази кутийка.

Отпусна ме да легна. Езикът ми вече не запълваше цялата уста.

— Къде се дяна танцьорката? — прошепнах аз. — Да не си отиде, когато разбра, че нямам с какво да й платя?

Следващия път в стаята беше притъмняло. Главата ми се проясняваше. Езикът ми вече не беше подут. Пилотът ме повдигаше отново.

— Това е кифличка от онези, дето ви ги прати Хелър. Има какво ли не за ядене. Отхапете малко и дъвчете хубаво, да не се задавите с трохите.

Успях да преглътна. Вече можех да мисля, но сега пък ме заболя стомахът.

— Нямам с какво да платя на лекаря за хапчетата — честно признах пред пилота си.

— Лекар ли? — учудено повтори пилотът. — А, говорите за онзи „медик“! Ние помислихме малко и си припомнихме, че нищичко не бяхте хапнал, нито пил вече три дни. А два дни без вода стигат човек да се смахне. И да го хване треската. Така рече Хелър. И ми обясни какво да направя. Снелц му каза, че много ще се разстроите, ако излезе от хангара, нали било секретна мисия. Та затова той не дойде, а ми обясни как да ви помогна.

Порови из туниката си и извади нещо.

— Вижте, даде ми моите два кредита, които похарчих, и добави двайсет за цялата работа и търчане насам-натам. Ето вашия дял.

Тикна под носа ми банкнота от пет кредита.

Веднага реших, че не беше нужно да убивам Хелър точно този ден.

И болката в стомаха ми изчезна!

Глава седма.

Два дни поред Боуч чакаше да се появят черните петна по тялото ми и да загноят. Сигурно надничаше през дупка във вратата, защото когато най-после влезе, пак си беше същият като преди — гаден и непреклонен.

Вече нямах халюцинации, но не се отървах от кошмарите. Прекарвах повечето време в сън. Прогизнах от искряща вода и се надух от кифлички.

Боуч стовари купчината върху бюрото ми.

— Искрено се радвам, че вече можете да подпечатате всичко. Целият отдел работи като луд, за да подготви документите. Много зле им се отразява на настроението, когато накрая никой не подпечатва.

Чувствах се превъзходно и затова седнах да отхвърля работата. Прехвърлих цялата купчина за около час.

— Нямам повече работа за вас — каза Боуч някак враждебно. — Кога ще се изнесете оттук? — Видя, че се опитвам да измисля нещо, и продължи много нахално: — Вашият пилот занесе пет кредита на Мийли и можете пак да си получите стаята.

Припряно проверих джобовете си. Ами да, пилотът, да го „бибип“, не ми беше оставил петте кредита, а ги дал на Мийли! Това означаваше, че трябва да се махам от канцеларията, отново щях да се излагам на опасности!

Радостта ми се изпари. Сянката на Ломбар сякаш обикаляше навън.

— Това не ви е апартамент! — произнесе Боуч почти свирепо. Така го каза, че капаците на очите му изплющяха.

Реших да се държа по-твърдо с него. Като размислих, стигнах до извода, че всъщност се криех тук. Тъй като никога не се вестявах в кабинета си, никой не би ме потърсил точно на това място. Казах му:

— Трябва да взема някои стратегически решения. В края на краищата това е моят кабинет! Имам пълното право да седя тук и да мисля!

Единственият отговор, който получих, се състоеше в нещо като „Хъ-хъ“. Той величествено се понесе към вратата.

Почти незабавно ми се наложи да разбера защо Боуч искаше да напусна кабинета си. Нахълтаха хората на предприемача! Блъскаха се един друг и току ме поглеждаха неприязнено, искаха да ми покажат, че им губя времето. Започнаха да мерят и да трошат в тоалетната.

Така да бъде. Толкова дребна неприятност не би ме принудила да изляза на открито под заплашително издайническата дневна светлина.

Тайният изход за бягство, който правеха строителите, ми припомни за моя скъп Бъгз Бъни. Представях си какво ли би направил на мое място. Но не се сещах за някой от неговите комикси, който би ми помогнал, и за нещастие мислите ми пак се насочиха към Хелър и мисията.

Не че можех да направя нещо, за да подобря положението, но исках да мисля за каквото и да било. Никак не съм щастлив, когато умът ми мързелува. Ако го оставя да си прави каквото му хрумне, винаги се потапя в бездънните дълбини на ужаса.

Малки остатъци от еуфорията, колко сигурен бих се чувствал на Земята, ме докосваха от време на време. Сутринта преживях такъв момент и затова подготвих всички административни подробности на вълшебната поща. Боуч не ще спре изпълнението на заповедите, защото това би нарушило бюрократичната му машина. Ако някога все пак стигнех до Земята, щях да имам осигурени редовни куриери и интимни новини, нямаше и да слушам оплакванията на Боуч, че ъгълчетата на скъпоценните му хартийки били подгънати.

Липсваше ми занимание за запълване на времето и се заех с разнищване на полунощното видение. Отначало малко се стрясках, но си наложих да разбера защо. Причината беше в моя пропуск да извърша анализ на съня си!

На първо място трябваше да реша сън ли е или халюцинация. Но понеже няма начин да се приложи тълкуването на сънища към халюцинациите, приех, че съм сънувал. И се хванах на работа.

Докато се занимавах с това, драсках по лист хартия. Научих този трик от един професор по първобитна етнология. Нарича се „убиване на напрежението“ и няма нищо общо с тълкуването на сънища.

Дяволът, разбира се, символизираше фигурата на бащата. Не беше трудно да направя този извод. А бичовете на екипажа бяха фалически символи. А, ето че стигнах до нещо съществено. Горелката, размахвана от фигурата на бащата, показваше гнусна завист. Следователно логиката подсказваше, че съм желаел сексуална връзка с майка си и затова мразех баща си. Това е! Приключих. Този сън никога повече нямаше да ме тревожи.

За съжаление дори с драсканиците тълкуването на съня не ми отне много време. Твърде сигурно и бързо се справям с психологическите проблеми.

Изведнъж ужасът пак се вкопчи в разума ми, имах тежко предчувствие! Екипажът на патрулния кораб! Няколко пъти бях минавал и в двете посоки над Голямата пустиня и не зърнах никакъв разбит кораб. Почти обезумял, разсъждавах каква ли е била съдбата на екипажа. Ако тези космонавти се изтръгнеха на свобода, ако флотът научеше за отвличането им, мъченията, които изтърпях в офицерския клуб, щяха да ми се сторят забавни!

Натиснах звънците. Макар и неохотно, един чиновник ми издири последните новинарски листове и аз забих нос в тях. Нито дума за катастрофирал кораб!

Но как така? Нима командирът на Втори смъртен батальон, чиито хора чакаха в засада космонавтите, бе продал кораба и екипажа на контрабандисти? А именно флотът пресичаше каналите за контрабанда между планетите. Ами ако заловят своя собствен кораб? Достатъчно е да избухне гражданска война и аз ще се озова между чука и наковалнята!

Преборих с с писъците в главата си. Психологията учи как да постигнете това. Започвате да броите бавно. Винаги помага. Но когато стигнах до двадесет, вече бях скочил и обикалях нервно кабинета. Блъснах се в един от работниците, който с работните си дрехи ми заприлича на капитана от моя сън.

Разтресох се и седнах, за да не привличам вниманието. Притиснах ръцете си към плота на бюрото, иначе прекалено личеше как треперят.

Принудих се пак да подхвана своя сън. Нали капитанът беше казал: „Сър, ние въобще не възнамеряваме да му кажем, освен ако той не ни подкупи много щедро.“ Аха! Ключовата дума беше „подкуп“. Имаше още намеци. Дяволът си тръгна чак когато го затрупах с фалшиви банкноти! Подкупих го!

И щом интуицията ми проникна още по-дълбоко, заскърцах със зъби — осъзнах, че всички в съня ме смятаха за осведомен относно нещо, което не знаех. Но какво?

Искаха да получат подкуп.

Пак задълбах. Поредната мълния в главата ми — екипажът знаеше това-онова за Хелър. И защо не? Нали бяха прекарали петнадесет седмици с него.

Подкуп?

Да, но не бях сигурен дали наистина са ги закарали в Спитеос. Пък и откъде да взема пари за подкуп!

Така стиснах ръцете си, че кокалчетата им побеляха. Разполагах само с един начин да укротя нервите си. Длъжен бях да мисля!

Смъртният батальон. Сякаш докоснах камбанка, която звънна в главата ми. Спомних си, че подкупих дявола с фалшиви пари.

Разсмях се. Подсъзнанието ми бе потиснато от своя „цензор“. Някъде далеч долу, в първичния ум на влечуго, съществуващ генетично у всеки човек, вече се бях справил с всичко! И поради нормалния страх от сексуално самозадоволяване не си бях позволил да помисля за решението.

Колкото и да се плашех от необходимостта да изляза навън, сега ми се струваше, че е още по-лошо да остана вътре.

Съчиних заплетено прикритие за пътуването си — щях да кажа на Боуч, че отивам на лов. Тази е една от слабостите, които си позволявам — обичам да убивам малки пойни птички. А с това можех да се занимавам къде ли не и никой нямаше да ме проследи.

Извадих ловната си екипировка от шкафа и с престорено равнодушие излязох от кабинета си. Стараех се иглената пушка и ловната чанта да бият на очи.

— Който и да се обади, кажи му, че съм отишъл на лов, за да си укрепя здравето — гръмко съобщих на Боуч, като минавах покрай неговата дупка.

— Отървахме се — промърмори той.

Хитрината ми се оказа сполучлива.