ЧАСТ ТРЕТА

Глава първа

Докато вървях към стаята си по дългия черен коридор на Спитеос, ми се стори, че дочух гласове.

Веднага се огледах — някъде наоколо трябваше да има поставени часови. Но не виждах нито един! При мисълта, че Хелър може би е избягал, паниката гръмна в главата ми. Ясно си представих как тялото ми полита надолу от най-високата кула!

Гласове! Бързо и тихо тръгнах напред. Чувах ги все по-добре. О, богове, идваха иззад затворената врата на моята стая!

Спрях. Не можех да схвана за какво говорят. Поех дълбоко дъх и точно според наставленията в полицейските учебници дръпнах рязко вратата и скочих навътре и наляво, за да не ме улучат.

Джетеро Хелър и командирът на взвода седяха до масата!

Ядяха кексчета и пиеха искряща вода. Хелър четеше сутрешния новинарски лист и се смееше на написаното. А на един от рафтовете се мъдреше приемник „Домашен екран“ и състав от празноглавци свиреше тъпа мелодийка.

Тайната охрана, която трябваше да дебне отвън, не си беше на мястото, а техният командир седеше тук и си подкрепяше силите в компанията на своя затворник! Каква мила домашна картинка!

В този миг разбрах мъките на Ломбар в усилията му да принуди апарата да работи. Ето го един затворник, за който се предполага, че е зорко пазен и изолиран от света, а никой не го охранява и той си чете последните новини!

Командирът на взвода явно добре разбра изражението на лицето ми. Скочи така, че столът му отлетя назад. Ужасено замръзна в стойка „мирно“ и скръсти ръце на гърдите си с вперен напред, изцъклен от страх поглед.

— О, я го остави да си довърши кексчето — засмя се Хелър. — Току-що приключихме мирната конференция и сега празнуваме. По всяко време той и хората му ще знаят къде съм, а те ще ме снабдяват с някои дреболии от лавката на „Лагер Твърдост“. Мир и дружба.

Но офицерът знаеше какво може да очаква от мен, макар че разбираше — не бих казал нищо пред затворника. Изхвърча от стаята като подгонен дивеч.

Хелър чукна с пръст по новинарския лист.

— Както виждам, мистериозно изчезналият Джетеро Хелър бил открит и после пак потънал в неизвестност, защото изпълнявал секретна мисия на Великия съвет. — Забавляваше се. Виждах всичко на първата страница, със снимки и какво ли още не. Успях да прочета „ЗНАМЕНИТИЯТ БОЕН ИНЖЕНЕР…“. Да ги „бибип“ тези журналисти! За съжаление не контролирахме изцяло пресата — засега!

Хелър захвърли листа на пода и ме погледна оживено.

— Бре, бре, какво е това? — Стана от стола и дойде при мен. — Виждам, че са те повишили. Ранг ХI, гледай ти!

Изведнъж разбрах защо Ломбар ме повиши. Така бях с един ранг над Хелър, щях по-лесно да му дърпам юздите.

Но дори Джетеро да осъзнаваше, че вече съм по-старши от него, не показа това с нищо. Рангове Х и ХI са сравнително ниски чинове, а сред военнослужещите има една поговорка: „Фукането със старшинство е толкова популярно сред младшите офицери, колкото девствеността сред проститутките.“

Той здраво стисна ръката ми.

— Най-сърдечни поздрави. Сигурен съм, че напълно си заслужил повишението си.

Сарказъм? Впих погледа си в неговия. Не, само очакваните изтъркани поздравления между офицери.

— Това означава — престорено тържествено каза Хелър, — че ми дължиш вечеря в първия нощен клуб, на който попаднем.

А, вярно. Традициите на Имперските войски. Когато повишат някого, той дължи вечеря на всеки офицер, когото срещне през първия ден. Скъпичко излиза и мнозина просто се скриват през този първи ден.

Той свали златната верижка от врата ми. Отиде до най-ярката светлинна плоча и заоглежда изумрудите съвсем отблизо, като ги въртеше на всички страни.

— Хм, хм — прозвуча гласът му, — сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че тези изумруди са истински. — Не преставаше да ги разглежда. — Трите в горната част на цифрата мъничко се различават от образците с най-добрия цвят. Но този — той го посочи — тук отдолу е от най-скъпите. От мините на Южен Воуз е. Особено пречупва светлината. Великолепен зелен цвят. Забележително!

Хелър се върна при мен и окачи верижката на мястото й. Пак ми стисна ръката, усмихваше се, искрено доволен от повишението ми. Най-после седна до масата.

— Искаш ли искряща вода? В шкафа ти вече имаме богати запаси.

Чак тогава ми просветна какво се е случило. Онези „бибип“ младши офицери в клуба бяха пъхнали свити на руло пари в сака, който приготвиха за него. Огледах нещата вътре, но сигурно бяха скрили парите в тренировъчен екип или нещо подобно. Ледена тръпка мина по тялото ми — какво ли още бях пропуснал да забележа?

Небрежно минах към далечния край на масата. Хелър седеше. Носеше блестящо бял, тънък летателен екип и високи над глезените работни обувки. Обходих фигурата му с поглед, без да се издавам, че търся нещо. Тогава го видях — къс взривострел, 800-киловолтов, от онези, които разтрошават цели стени на парчета. Дълги са към шест инча и затова той беше пъхнал своя в дясната си обувка.

Застанах пред огледалото — преструвах се, че проверявам парчетата фалшива кожа, прикриващи раните, получени в клуба. Така можех да го наблюдавам. Взе червен цилиндър от бъркотията тубички и хартии по масата. Друго оръжие! Измислих точно как ще отскоча встрани и ще се хвърля към него.

— Бутнали са това чудо в сака — каза Хелър, като ми го показваше. — Сигурно са помислили, че съм в беда. Виждал ли си някога такова нещо? — и ми го подхвърли.

Улових го непохватно.

— Съвсем отскоро ги въведоха — продължи той. — Хващаш го внимателно за пръстена отдолу и така светва, че го виждат и от пет хиляди мили. Факт, опитвал съм. Ако не си предпазлив, може и ръката ти да откъсне.

Той си допи искрящата вода.

— Пращат ми и взривострел, освен това и хиляда кредита. Сигурно са ги събрали помежду си. Но имам доста пари в сметката на клуба и управителят ще им ги върне.

Презрението към него ме обхвана като огън. Този неизлечим глупак! С хиляда кредита би успял буквално да си постеле пътя за излизане от Спитеос, а ако имаше капка здрав разум в главата, би си пробил път с взривострела. Пък ето го пред мен да разкрива всичко. Дори не се досеща какво го чака. В интригите не би могъл да задейства и две-три мозъчни клетки. Да го „бибип“!

Както го гледах да се налива весело с искряща вода и да преглежда небрежно спортната страница, през пренебрежението ми започна за избива и жалост.

— Имаме много работа за днес — казах аз. — Трябва да те срещна с графиня Крек и доктор Кроуб.

— Ей, я виж това! — Носът му направо се заби в спортните новини. — „Тимбо-чок“ е накарал „Ухилената мацка“ да му гълта праха в петте обиколки на пистата Момбо! Какви неща ставали! „Ухилената мацка“ винаги досега е печелила на Момбо. Кой би помислил, че ще я задминат? Я да видим кой е карал?…

Глава втора

Вътрешността на древния Спитеос е лабиринт от черен камък без никакви прозорци. Над земята се издига запусната черупка с неизброими стаи, зали и проходи. Предишните жители на планетата вярвали, че крепостите дават сигурност, но се убедили в обратното, когато нахлули нашите прадеди.

Когато излязохме от моята стая, вече не разполагахме с никакво време. Налагаше се да мина и през оръжейната — за да взема взривострел с фалшив заряд, който тайно да сменя със затъкнатия в обувката на Джетеро. А на графиня Крек й се носеше лоша слава за отношението към закъсняващите — подобна небрежност се оказваше твърде нездравословна за тях.

Затова никак не ми хареса, че Джетеро настоя да вървим пеша. Предположих, че иска да се поразтъпче — всички атлети са леко смахнати на тема упражнения, и за да спазя заповедта да не събуждам у него подозрения, съгласих се. Минахме покрай входа за транспортните тунели и тръгнахме да бродим из горните етажи на Спитеос през безкрайния и лошо осветен прашен лабиринт.

Той носеше корабните си обувки. Техните подметки са малко странни — по тях се редуват плочки мощни магнити и груба гума. За да ходите с тях по метална стена или палуба, спускате надолу магнитите — наистина са много удобни за безтегловността и несъмнено често ви спасяват живота. Но когато вървите по камъни или други немагнитни повърхности, просто траквате пети една в друга и магнитите се дърпат нагоре.

Но Джетеро Хелър вървеше по каменните подове и стъпала със спуснати надолу магнити. Трак-трак, трак-трак. Изключително дразнещ звук. Приличаше на танк.

Започна да ми опъва нервите. Само трябваше да тракне с пети, магнитите щяха да се приберат и би могъл да се придвижва безшумно.

В шпионажа всеки се научава да ходи тихо. Добрият агент се упражнява непрекъснато и се гордее с умението си да минава в пълна тишина по всичко, дори по чакъл. Успехът на мисията, а дори и животът му могат да зависят от тази способност.

Хелър не само че се движеше с предпазливостта на танкова колона, а и на всеки десет-петнадесет крачки правеше допълнителен лек подскок и внушително изтракваше с металните си подметки върху камъните. Оглушително беше!

Сякаш го интересуваха и каменните стени — от време на време ги почукваше с пръстена си.

— Онези древни хора са умеели да строят както трябва — често повтаряше той.

И така — трак-трак, бум, вървяхме по дългите коридори, прекосявахме огромни изоставени зали и се спускахме по мръсни стълби. Прахът дразнеше носа ми, кихах непрекъснато. Започнах да се изморявам — не си падам много по упражненията.

— Виж какво — казах му, — ще закъснеем и графинята ще ни откъсне главите. Предполагам, че достатъчно походи за днес.

— О, извинявай — отговори той. — Но ми е толкова интересно! Знаеш ли, че онези в древността не са разполагали с метални инструменти? Никой не може да каже как са издълбали тези помещения или дори как са измъквали натрошения камък навън. И ние днес не можем да го направим, ако не използваме дезинтегратори. Разбираш ли, тук няма нито един зид. Всичко е издълбано без необходимите за това инструменти.

Той повървя мълчаливо.

— Чудя се защо е трябвало волтарианците да изтребват тази раса. Едва ли са представлявали някаква заплаха.

Ох, казах си, този никога няма да се спогоди с Ломбар. Не се ли отървете от отрепките и вехториите, ще си създадете цял куп главоболия — каквито имахме и ние в момента. Ако бяхме оставили всеки победен народ да си живее, щяхме да имаме още повече проблеми. Да, лесно си представях спора между Ломбар и Хелър. Ще завърши с един мъртъв Хелър! По-добре да ги държа настрана един от друг, ако искам най-накрая да го заведа на Блито-3!

Слава на боговете, все пак се добрахме до оръжейната! Хелър отмина по-нататък по коридора, все оглеждаше стените. Застанах пред вратата и притиснах електронната си карта към ключалката. Вратата се дръпна. Старият кретен, който отговаряше за това място, закуцука към разделящия ни тезгях, озъбен враждебно. Не се разбирахме с него.

— А днеска за какво ми губиш времето? — изграчи той.

В апарата използваме езика на жестовете, когато някой наоколо може да ни чуе. Докато говорех глупости на служителя в оръжейната, с гръб към Хелър му показах, че ми трябва 800-киловолтов взривострел с празен заряд. Не беше толкова трудно за дъртия кретен — и без това пренасят взривострелите без заряд, за да предпазят електродите, — но бихте си помислили, че му поисках боен кораб, такава гримаса направи, дори изръмжа. Само трябваше да прекрачи десет фута до рафта, да вземе един, да го отвори, за да се увери, че е без заряд, да ми го подаде и да притисне картата ми към разписката. Той направи всичко това и ми хлопна вратата под носа. Щях да му поискам и зашеметяващ пистолет, но явно нямаше да стане този път.

Хелър опипваше стената от най-високото място, което достигаше, чак до пода.

— Аха! Това е равнището на повърхността.

Ето го и повода, който чаках. Щях да направя нещо, което би разгадал лесно, ако имаше представа за шпионаж.

— Откъде знаеш? — предизвиках го.

— Половин градус — отвърна той. — Температурната разлика. Земята е точно тук, от кръста ми надолу.

— Половин градус? — изпръхтях аз. — Никой не може да усети разлика от половин градус с ръката си.

— Ти не можеш ли? — искрено се учуди. — В този час външната стена е осветена от слънцето. А на това равнище е дебела около три фута. Стената тук — той се протегна нагоре — е нагрята с половин градус повече, отколкото при пода.

Знаех си, че ще го направи, глупакът му с глупак. Хвана ме за ръката и ме накара да пипна камъка високо горе, после допря дланта ми почти до пода.

— Въпрос на тренировки — каза той.

Ами да, въпрос на тренировки си беше. Съвсем естествено загубих равновесие, както движеше ръката ми нагоре-надолу. Блъснах се в него. С отработени движения на другата си ръка за частица от секундата измъкнах взривострела от обувката му, изтръсках на мястото му другия от ръкава си и го натиках навътре. Изправих се и пъхнах заредения взривострел в един джоб на туниката си. Сега беше „въоръжен“ с безполезното оръжие. Джебчиите в апарата са великолепни учители.

— Не усетих разликата — каза му, — но нали ти си експертът в тези неща. Хайде, съвсем закъсняхме. Графинята сигурно е побесняла!

— Добре. Само още минутка. Нека да свърша с това.

Нямах си идея за какво говори. Протегна крак и за момент едва не получих инфаркт от мисълта, че е забелязал подмяната. Но не. Само още веднъж гръмко удари пета в пода. После тракна обувките си, за да се приберат магнитите. Слава на боговете, вече нямаше да ми проглушава ушите.

Но той не тръгна напред. Вдигна ръка, за да почакам, измъкна от джобовете си голям лист и инженерен маркер с непрекъснат поток на мастилото. Притисна листа в гладко място на стената и започна да чертае.

Ръката му се движеше толкова бързо, че не можех да я следя. Никога преди не бях виждал как инженерите правят своите полеви скици, но вече разбирах защо писците на маркерите трябва да пропускат такова количество мастило. Нетърпението ми обаче беше прекалено силно, за да се впечатля.

След броени секунди той ми подхвърли листа и си прибра маркера.

Пред очите ми беше пълна скица, с всички разстояния, на надземната част на Спитеос! В точен мащаб, с височината на етажите, дори и с отбелязаното място, откъдето започваха подземните равнища. При това прекрасно изработена, почти както бихте очаквали от чертожник след цяла седмица напъване.

— Дай я на твоя шеф — каза ми Хелър. — Съмнявам се някой да е правил такива измервания преди. Аз си направих труда само от интерес към старините.

— Ей, я почакай — прекъснах го. — Защо си толкова сигурен в измерванията? Нали нямаш уреди?

— От ехото на звука — отвърна той и вдигна крак. — Звукът се движи с определена скорост. Винаги можеш да отбележиш времето, за което ехото се връща при тебе…

— Никой не би успял да измери толкова малки части от секундата — раздразнено възразих аз.

— Може и така да е, но моят часовник успява.

Припомних си, че държеше часовника до ухото си, докато рисуваше скицата. Несъмнено машинката е записала и обработила резултата от всеки негов подскок.

Превъзходно, признавам. Страхотни способности. Но направо ме хванаха дяволите. Вярно, имаше достатъчно ум в главата си, за да направи скица на крепостта. Би могъл да използва това, за да подготви диверсия или да избяга. Но след всички усилия той просто ми я подхвърля и ми казва да я дам на „шефа“ — не само се издава, но и мен въвлича в неприятности!

Той не можеше да играе тази игра. Думите „вътрешна политика“ не му говореха нищо.

— Стой мирно — каза и пристъпи към мен. — Едно от парчетата фалшива кожа се е отлепило. — Посегна към лицето ми и го нагласи. — Който и да те е обработил, доста се е постарал. Боли ли те?

Кипнах.

— Никой не ме е обработвал — излъгах по навик. — Стана заради авария на аерокара.

— За пръв път чувам аерокарите да имат юмруци — засмя се Хелър. — Трябва да запишеш това превозно средство в планетния турнир по бой без ръкавици. — Той нагласи още едно парче фалшива кожа. — Твоят шеф ли беше?

Би трябвало да се ядосам, но не чувствах яд. Пак се върна мисълта какво би станало, ако дам тази скица на Ломбар. Ами ако Хелър си науми да проучва подземните етажи на забулената в тайна крепост? Лабиринтите, които слизаха цяла миля надолу! Петдесетте хиляди повече или по-малко безпричинно затворени в техните клетки, непогребаните мъртъвци! Стаите за изтезания! Беше видял нищожна част от онова, което се намираше долу, но не и…

Със злобно предчувствие се питах дали Хелър е забелязал прохода към хангара, подземното скривалище на личния боен кораб на Ломбар, специално оборудван и незаконно въоръжен с достатъчно мощ, за да стрие на прах всички защитни съоръжения на Волтар.

Дали беше разбрал, че някои от залите, през които минахме, са напълно подготвени складове? С почистени рафтове, очакващи своята безценна „стока“? Вярно, съвсем празни засега, но само след броени месеци…

О, ако Ломбар научеше, че съм позволил на Хелър да огледа едва ли не всичко, щеше да използва не само юмруци!

Болката от поредната лепенка ме изтръгна от унеса ми.

— Не! — изревах. — Не ме е удрял Ломбар! — Грубо блъснах Хелър.

— Съжалявам, че ти причиних болка. От потта тези парчета вече почти падаха. — Той изглеждаше смутен. — Ходихме дълго, а тук е задушно.

Но аз се потях не от това, а от осъзнаването на факта, че поради престъпната си небрежност позволих на Хелър да прави измервания, и от прозрението какво можех да си навлека.

Той беше толкова тъп, толкова му липсваше поне мъничко коварство! Започвах мрачно да се съмнявам дали ще го махна от планетата, преди да причини смъртта и на двама ни!

И както си мислех, че е твърде вероятно да умра, се сетих за очакващата ни вече цял час графиня Крек. Никой не закъсняваше с един час, ако имаше определена среща с нея. Искам да кажа никой, който го е грижа дали ще оцелее.

Бутнах Хелър към коридора за тренировъчните зали. Назначаването ми за ръководител на Хелър ми скъсяваше живота дори и само с тревогите около него!

Глава трета

Отворих огромната блиндирана врата към залата и понечих да вляза.

Блъсна ме плътна вълна от шум!

Първата зала е невероятно обширно място, пълно с платформи и машини, със сенки и мрачни ъгли.

Залата кънтеше от зловещо плющене. Опитах се да отстъпя и да изляза, но Хелър влезе след мен и затвори вратата. Когато звукът е прекалено силен, причинява илюзията за ослепяване, затова не разбрах веднага какво виждат очите ми.

Плющеше електробич. Виеше се в блестящи кръгове из въздуха, оставяйки след себе си съскащи плетеници.

Пет грозни говеда от апарата, но не от Спитеос, облечени в черни работни униформи, се гърчеха и бягаха на всички страни, за да се отърват от бича.

А точно в средата на залата стоеше графиня Крек. В момента, когато започнах да различавам картината срещу себе си, тя дръпна ръката си с бича далеч назад и отново удари. В устрема напред високият ботуш се заби в каменния под като оръдеен изстрел, светлата коса се мяташе като хиляди камшици.

Бичът прогори белег на лицето на най-близкия тъпанар. Той се сви и падна назад. Те не я нападаха, само се опитваха да избягат. Молеха се и ломотеха нещо, а единият пищеше на пода.

Случката ми се стори странна, защото петимата не бяха от нейния екип, а работници от Външния транспортен отдел, който уреждаше доставките за Спитеос. Въртях глава и се стараех в слабата светлина да различа какво става. На платформата на товарния асансьор имаше огромна клетка за превоз на диви животни. Предният капак беше вдигнат.

Тренировъчните зали винаги смърдят, но освен обикновените за това място миризми усетих и острата воня на някакъв звяр. Оглеждах се припряно, с все по-лошо предчувствие. Нима някъде наоколо имаше див звяр? Къде ли беше?

Улових мигновено движение на не повече от петнадесетина фута. В тъмнината зад бюрото на графинята горяха нечии очи!

Беше лепъртидж!

Моментално затърсих начин да се измъкна от този дяволски капан. Но Хелър беше затворил вратата и опираше гръб в нея, зяпнал ставащото пред нас.

Не исках да показвам паниката си. Опипах взривострела, който бях подменил. Осемстотин киловолта едва ли щяха да ми стигнат, за да спра нападащ лепъртидж.

Когато извърнах очи от заслепяващите проблясъци на бича, можах да разгледам животното по-добре. Седеше си спокойно с всичките си деветстотин фунта тегло, без никакви окови, на свобода да разкъса всеки по желание. Козината на черни и оранжеви петна беше сплъстена. Зъбите му приличаха на кинжали. А по долната му челюст забелязах капки ярка кръв, прясна ярка кръв! О, добри богове, нима графинята му беше дала някого за закуска?

Загледан втрещено в кръвта, аз едва пристъпих настрани, за да виждам по-ясно. Имаше ли труп пред звяра? Не, но кръв имаше.

Животното помръдна и аз подскочих. Но то само наведе глава. Лижеше предните си лапи. Те кървяха. Тогава разбрах какво е станало.

Понякога, много рядко, хващат лепъртидж, за да го използват в представления. Обучените да правят номера животни се броят на пръсти, при това никога не ги извеждат от клетките, а дресьорите не влизат при тях, защото лепъртиджите могат да късат глави с едно замахване на лапата. И като предпазна мярка изтръгват ноктите им. Някой съвсем наскоро беше направил същото и с този звяр.

Да, вече виждах кървавата следа, започваща от клетката. Когато лепъртиджът е излязъл, раните са се отворили отново.

Животното вдигна глава. Големите като чинийки очи светеха. Някои казват, че тези твари виждали и в най-непрогледната нощ. Слава на дяволите, не гледаше мене, а продължаващия хаос в средата на залата.

Най-лошото в бичуването беше, че графиня Крек не проявяваше дори блед намек за чувство. Това беше най-вледеняващата й особеност. Тя никога не се ядосваше, не се натъжаваше, не се усмихваше. И със същото изражение на лицето, с което налагаше тези идиоти от външните служби на апарата, би могла и да си изяде вечерята.

Нямаше начин да й се изплъзнат. Когато се опитваха да припълзят зад електрическите машини или сандъците, тя използваше бича, за да ги измъква на открито и да ги удря пак и пак.

Вече четирима бяха на пода. Лежаха неподвижно. Петият потърси убежище в клетката. Бичът се уви като змия около краката му и той беше извлечен навън. Инструментът за мъчение изсъска и удари отново. Предположих, че е нагласен на ниско напрежение — така причинява най-силна болка. Човекът изпищя и се сгърчи на кълбо.

Вече всички бяха проснати на пода.

Графиня Крек се изпъчи величествено сред натръшканите тела. Никакви емоции. Дори дишането й не бе учестено.

Ритна в ребрата шефа на групата. Той протрепери и запълзя надалеч от нея. С равен глас тя каза:

— Когато се върнете в базата си, искам да предадете на вашия началник: ако още веднъж ми изпрати осакатено животно, специално ще дресирам някой звяр как да го намери и да го убие, после ще пусна животното на свобода. Запомнете добре какво ви казвам: не можете да осакатявате животни и да очаквате, че ще ги приема. Засега ви оставям живи. Махайте се!

Шефът с ритници накара подчинените си да станат и без да я погледнат дори, те се втурнаха към асансьора и избягаха, оставяйки по пътя си овъглени парцалчета от униформи.

Графиня Крек измъкна от джоба на вехтото си палто комуникационен диск и каза нещо. После метна електробича към рафта с камшиците в другия край на залата.

Без и мускул да трепне на лицето й, тя спокойно тръгна към дивия, наскоро заловен лепъртидж!

Насочи показалец към него. Той седна и се вгледа в нея. С едно щракване на челюстите си можеше да й откъсне ръката. А тя сочеше с една ръка муцуната му, другата обърна с дланта нагоре. Звярът вдигна осакатена лапа и положи тези тридесетина фунта върху протегнатата длан! Графиня Крек огледа раните от изтръгнатите от корен нокти.

Нейните хора нахлуха през една странична врата. Бяха от обичайния боклук на крепостта — мазни, мръсни, голи до кръста, цяла дузина. Застанаха доста надалеч. Не им стискаше да доближат лепъртиджа.

Графинята пусна лапата на животното. Показалецът й още сочеше муцуната му. Тя се премести встрани и с другата ръка показа клетката.

С някак смешен стон лепъртиджът се изправи. Стигаше до над рамото й. Повлече се през залата. С една ръка, насочена към животното, а другата — към клетката, тя вървеше до звяра. Накрая той влезе вътре.

Хората й незабавно се размърдаха. Затвориха предния капак на клетката. Тя вече беше качена на товарна количка и те само чакаха указание къде да я преместят.

— Сложете го в топла клетка — каза графинята с безизразния си глас. — Накарайте някой от асистентите на Кроуб да отгледа клетъчна култура и ако е възможно, да му възстанови ноктите. И никой от вас да не закача това животно, защото сега и без друго ще бъде трудно да го дресирам. Разбрахте ли ме?

Окаяниците енергично закимаха. Тя щракна с пръсти и те бързешком изтъркаляха клетката към асансьора, за да се скрият от погледа й.

Глава четвърта

В залата миришеше на вкисната пот, гниеща кръв и озон — белезите на апарата. Дим от бича и сажди от изгорен плат се носеха из въздуха. Петната зеленикава светлина криеха гадни тайни из сенчестите ъгли.

Графиня Крек кротко се запъти към подиума до вратата, върху който се намираше бюрото й.

Хелър се раздвижи. Очите му любопитно се взираха в хаоса от машинарии из залата, измислени да причиняват шокове, гърчове и болка.

Графинята ме видя. Очите й бяха безизразни. Качи се на подиума и отвори уста да каже нещо. Знаех предварително какво ще бъде. Закъсняхме повече от час за началното обучение на Хелър. Сега щеше да ми смъкне кожата без никакви страсти, ивичка по ивичка.

Но тя не продума. Погледът й се закова в Хелър.

Леко присвил очи, за да вижда по-добре, той се отдалечаваше от нас. Огледа първата машина. Беше приплеснато грозно съоръжение с явни признаци на разпадане. Ако сложите човек вътре, можете да му опържите мозъка с най-различна и точно отмерена сила. Хелър направи нещо със стърчащото отстрани лостче и вдигна капака на захранването, отдолу се показа прашна плетеница схеми и проводници. Той започна да бърника във вътрешностите на машината и сигурно обърка нещо, защото извади скъсан кабел и го заразглежда.

Усещах се като ледена буца. Никой не си позволяваше да се докосне до уредите тук. Бързо преместих поглед към графиня Крек. Тя стоеше неподвижно и се взираше в Хелър. Лицето й не изразяваше нищо. Както винаги. Тази жена беше прекрасна като изваяние на богиня върху църковен олтар, но не по-топла от камъка на статуя. Или по-студена, кой знае. Не смеех да дишам. Не знаех какво би направила, за да прекрати това нахлуване в нейната недосегаема територия. Подготвих се за най-лошото.

Всъщност мисля, че Хелър не я видя, когато тя застана на подиума до вратата. Мястото беше зле осветено, а той сякаш омагьосан обикаляше машините. Разположени покрай стените, те представляваха наистина неприятна гледка. Отиде при следващата — бъркотия от разкривени и извити лостове и внушителни двигатели. Служеше за разтягане на сухожилия и макар че някой би си помислил колко е полезна за акробати и танцьори, беше продукт на специалистите по изтезания. Той прокара пръст по лежанката и огледа мръсотията. Извади един от онези звездообразни парцали, които инженерите използват за почистване, и изтри пръста си.

Навсякъде по следващата машина бяха прикачени малки резервоари за течности, изобилстваха разни тръби и ремъци. Нейното предназначение беше последователно да замразява и препича човешкото тяло, да го удря с резки смени на температурата и да го освобождава от излишните тлъстини. Тази машина също беше от арсенала на мъчителите. Хелър отвори един резервоар и надникна вътре. Поклати глава и продължи нататък.

Главата на графиня Крек се въртеше след него и от мястото си вече не можех да виждам очите й. Не исках да си представя какво ще направи. През последните две години тя доста кърваво доказа, че е готова и способна да убива.

Хелър разглеждаше следващата машина. Множеството електроди бяха разположени така, че да допират различни части на вързаното хоризонтално тяло. Имаше и нещо като прожекционен екран. Нещастното, омотано в ремъци същество трябваше да получава удари с високо напрежение и едновременно да следи изображенията. Хелър дръпна капака на трансформаторите и пъхна глава вътре. После извади от джоба си миниатюрно фенерче и се пъхна още по-дълбоко. Дори не си направи труда да затвори капака и тръгна към следващата машина.

Графиня Крек бавно се въртеше на място и го гледаше.

Следващото приспособление се отличаваше с огромните слушалки, които се прилепяха към главата на жертвата. Щом го включеха, излъчваше помитащи звукови вълни. Звукът затихваше и гръмваше отново. Познавах тази машина и другите наоколо, защото в стаите за разпит се срещаха техни подобия. Бихте могли да ги наречете и „обучаващи уреди“, но освен това лесно докарваха хората до агония. Хелър помръдна два-три превключвателя, вдигна рамене и отмина.

Имаше още машини — една мъчеше със светлинни лъчи, друга потапяше в потоци електричество, а за останалите нищо не знаех. Но Хелър вече не се интересуваше от тях.

Затова пък графиня Крек не загуби интереса си към него. Вече стоеше така, че виждах само гърба й. На подиума зад нея имаше стол и тя сложи ръка на високата облегалка. Помислих, че ще го хвърли, но пак застана неподвижно.

Хелър, без да усеща заплахата от страна на зрителя си, лениво тръгна към издигнатата тренировъчна платформа в далечния край на залата. Сега вниманието му се насочи от машините към атлетиката. Голям стофунтов чувал, с който акробатите се упражняват за подхвърляне и премятане на партньорите си, лежеше на пътя му. Той го вдигна небрежно и го накара да се завърти бързо на върха на пръста му. Пусна го на пода и се огледа.

Няколко халки бяха окачени на дълги въжета, които се събираха в средата на тавана. Една от тях беше захваната с кука за стената. Хелър подскочи, освободи я и без да прекъсва движението, полетя под халката към нас в дълга красива дъга. Очевидно това му се струваше по-лесно, отколкото да използва краката си за ходене.

На тридесет фута от нас той се вдигна над халката с една ръка и направи пълно завъртане. Чудесно изпълнение.

Вече беше на десет фута, когато се пусна. Приземи се безупречно на крака и застана на три фута пред графиня Крек.

Видя я. Изпъна се като пружина. Сякаш някой включи лампа в него.

— Здравей! — каза той. — Здравей, здравей, ЗДРАВЕЙ! Какво прави прекрасно същество като тебе в такова място?

Замалко да опразня обувките. Всеки космонавт във всеки нощен клуб на всяка една от хилядите планети е казвал точно това на всяка проститутка вече хиляди години наред. Та туй е най-изтърканият израз във всеки език. Това си е чисто сваляне! А тя беше убивала мъже само защото са посегнали да я опипат. Казах си наум — сбогом, Хелър, сбогом, мисия! Стиснах здраво взривострела.

Но тя няколко секунди не помръдна. Изведнъж, сякаш й се подкосиха краката, се свлече на стола и извърна лице.

Седеше и нищо не правеше. Очите й се заковаха в една точка на крачка пред ботушите. С нисък напрегнат глас, без да поглежда Хелър, каза:

— Не бива да говорите с мене. — Последва мълчание. Тя като че потъна надолу в стола, настръхнала, затворена в себе си. — Недостойна съм за това. — Просто монотонно мърморене. — Аз съм прогнила. Аз съм зла. Не съм подходяща да говоря с вас.

Чух дълга болезнена въздишка. Седеше като закована и изведнъж изплака:

— За пръв път от три години някой ми говори човешки!

И избухна в ридания! Хелър явно се разстрои твърде силно. Коленичи до нея и се пресегна да хване ръката й. Помислих си — о, не, не, не, не я докосвай! И за по-малко от това е убивала.

Но тя и пръст не помръдна. Седеше с опряна в гърдите брадичка и плачеше!

А коленичилият Хелър държеше ръката й.

Чаках да видя какво ще последва. Нищо. След малко се затътрих към рафта с хипношлемовете и започнах да тършувам. Полето, излъчвано от тях, потапя човек в хипнотичен транс, а касетите се пъхат в гнездо на самия шлем, така обучението в най-различни области става съвсем бързо. Самият аз научих едновременно английски, италиански и турски.

Хелър още стоеше на колене на подиума до нея. Сълзите съвсем измокриха гърдите на графинята и без да пуска ръката й, той бръкна в джоба за червената си инженерска кърпичка и я пъхна в пръстите на другата й ръка. Но тя не си изтри сълзите с нея, а я притисна към устата си, за да заглуши хълцащите ридания, които сякаш щяха всеки миг да я разкъсат на парчета.

Казах си, че така доникъде няма да я докараме. Денят се изнизваше, без да сме свършили работа. Но не смеех да отида при тях.

Прошепнах заповед в комуникационния си диск двама часови да застанат пред вратата. После се измъкнах в коридора и когато пазачите дойдоха, наредих им да не изпускат Хелър от очи. Отидох в целологичната лаборатория. Не видях Кроуб, но и без това не ми трябваше. Накарах един от асистентите да се заеме с лицето ми — той проми раните и отоците, намаза ги с клетъчна култура от личната ми бутилка (приспособяват ги за всеки поотделно), после залепи нови парчета фалшива кожа отгоре. Вече изглеждах по-добре. Надявах се поне този път лепенките да издържат, въпреки че се потях ужасно.

Върнах се в залата.

Хелър още беше на колене до нея и тя още притискаше кърпичката до устата си. Още плачеше!

Какъв съсипан ден! Нищо, абсолютно нищо не постигнах! Знаех къде са езиковите записи. В края на краищата нали моят предишен отдел беше осигурил материалите за Земята! Не знам защо, но на Блито-3 записват какви ли не езикови курсове. Там ги продават търговци. Трябваше само да ги допълним с думи от стандартния волтариански и да ги презапишем на нашите устройства. Там също издават всякакви детски книжки, затова всеки може достатъчно бързо да се научи да чете и пише. Рат и Търб, най-добрите волтариански агенти на онази планета, бяха прибавили и свои записи на различните диалекти. Разполагахме с цели кубически ярдове езикови записи от Земята и материали за обучение. Винаги са ме разсмивали строгите предупреждения, напечатани по книгите и касетите, че препечатването и презаписът са забранени и че някаква група, известна като „ФБР“, щяла да се разправя с нарушителите! Ами пожелавам им късмет! Порових в чекмеджето с етикет „Блито-3“ и реших да си запълня времето.

Доколкото можех да преценя, географските райони, които ние наричаме „зони на операцията“, в случая с Хелър щяха да бъдат три: Вирджиния, Вашингтон и Ню Йорк. Нямаше да прекара много време в Турция, да ни пазят боговете от такова нещо. Открих „Вирджински акцент“, но никакво споменаване за „Вашингтонски акцент“ и се отказах. После се оплетох в невероятното множество „Нюйоркски акценти“. Накрая съзрях бележка:

„Акцентът «Айви лийг» е присъщ на издигнатите социални слоеве в района на Ню Инглънд, Съединени щати.“

Погледнах картата и се уверих, че Ню Йорк е почти в Ню Инглънд, и си казах, че и това ще свърши работа. Моя английски усвоих с „търговски неопределен акцент“, който включваше и умението да се подражава на местния говор. Но не вярвах Хелър да има време за това. Спрях се на „Вирджиния“ и „Айви лийг“.

Картината на подиума като че излъчваше по-малко напрежение. Не си говореха. Тя вече не плачеше толкова отчаяно. От червената инженерска кърпичка капеха тежки капки. Зачудих се какво ли се опитва да постигне графинята. Мина ми през ума да предупредя Ломбар, че тази жена може би замисля дълбоко законспириран опит за бягство. Не си представях какво искаше да направи в момента. Ако готвеше заговор, трябваше да говори. А тя не продумваше. Всички знаеха толкова добре, че графиня Крек е опасна, та може би в момента само откривах още една страна от тази опасност. Както и да е, никой не може да разбере жените.

Най-сетне тя проговори. Много тихо. Вече не хълцаше.

— Ще се оправя.

Хелър също шепнеше:

— Сигурна ли си?

Тя кимна. Заизтрива лицето си с червената кърпичка.

Добре! Току-виж, успеех да спася остатъците от деня. Махнах на Хелър и той дойде при мен. Знаех как се работи с хипношлемовете. Щом специалистът по обучение нямаше намерение да помогне, просто щях сам да се справя с работата. Това е нещо обикновено в апарата, както е съставен от побъркани, бесни и престъпници.

Пъхнах касета в гнездото на шлема и се канех да го нахлупя върху главата му. Той го погледна любопитно и вместо да ме остави да правя каквото си знам, измъкна го от ръцете ми. Заобяснявах какво е това и за какво служи. Той не ми обърна внимание.

Застана пред шкафа и започна да рови из чекмеджетата. Остави настрана шлема и напъха ръце още по-надълбоко. Откри плейър, отделен от шлема. Взе първата касета, обозначена „Елементарен английски. Айви лийг“, и я сложи в плейъра. Занесе всичко на подиума и седна до бюрото.

Графиня Крек още си седеше на стола. Но никой не сяда на нейното кресло до нейното бюро! Тя пак не каза нищо.

Хелър включи плейъра, който имаше малък високоговорител. Натисна едно копче. Записът изрече:

— Казвам се Джордж.

Хелър изпъшка:

— О, не, не, не!

Извади от джоба си малък комплект инструменти. Отвори плейъра отзад и след секунда шепата му се напълни с детайли. Вдигна глава и ми каза:

— Извикай един от вашите техници по електронно наблюдение.

Аха, значи знаеше, че стените в Спитеос имат очи и уши. Е, не му трябваше особен талант, за да се досети. Каквито времена настанаха, вече всичко има очи и уши. Включих комуникационния си диск.

Хелър надяна чифт топлоустойчиви ръкавици. Взе малка топлинна резачка от комплекта и се захвана с детайлите на плейъра. Нарязваше миниатюрно зъбно колелце. То се нажежи до червено в ръцете му. Тази работа обикновено става с прецизни машини. Но той като че се справяше без затруднения.

Графиня Крек го наблюдаваше.

Техникът се появи. Хелър му поръча:

— Донеси ми резервна част 435-м-67-д-1.

Ами сигурно знаете що за хора са техниците. Но в Спитеос са събрали най-гадните измежду тях. Готвеше се да избълва поток като: „Тая няма да я бъде, щото еди кво си“. Но нямаше и най-малката възможност. С езика и тона на флота Хелър продължи:

— Несъмнено разполагате с преобразователи на честоти в прехващачите, които поглъщат постъпващите отвън сигнали и ги предават в променен вид. Част 435-м-67-д-1 е малкото устройство за снижаване на честотата. Донеси я от склада за резервни части. И по-живо!

Техникът изчезна като светкавица в небето.

Хелър охлади своя нов детайл и сглоби плейъра. Една касета обикновено продължава около час. Той включи уреда и касетата се изниза с висок вой за не повече от тридесет секунди. Звукът приличаше на неестествено тънък писък и вероятно повечето от записа беше недоловим за човешкия слух.

Техникът се върна, даде му резервната част, отдаде чест като във флота и си отиде. Признавам, изпитах завист. Никога не успях да накарам някой в апарата да се държи така с мен!

Хелър взе приборче за горещи спойки, нагорещи проводниците и с няколко ловки движения монтира новата част.

Отново пусна касетата. Този път се чу достъпен за слуха рев, някъде в средните честоти на гласа.

— Това е нещо друго — доволно промърмори той.

Почисти и прибра инструментите. Отново върна в началото касетата, погледна много съсредоточено високоговорителя, натисна копчето и след тридесет секунди едночасовата касета премина с рев през машината.

— Аха — отрони Хелър.

Аз направо не можех да повярвам. Значи „аха“! Но за да се прослуша записът, беше необходим цял час! Казах му:

— О, стига си се будалкал! Ако наистина си чул думите, ще ми кажеш следващите изречения: „Казвам се Джордж…“

Хелър ми се усмихна.

— „Аз имам куче. То се казва Ровър. Харесваш ли кучета?“

Но не му беше интересно да играе на думи с мен. Взе втората касета и изслуша и нейния рев. Да му го „бибип“! Успяваше да научи всичко при тази скорост!

Останала без дъх, графиня Крек прошепна:

— Мигновено слухово възприятие и задържане в паметта. При свръхплътност на информацията.

Изгледах я.

— Че толкова рядко ли се среща?

— Не — отвърна тя. Изглеждаше зашеметена. — Всъщност… да, при такава скорост е твърде рядко. — Казах си, че тя май говори не на мене. — Слухът му е трениран да възприема и най-малките времеви интервали. — Гласът й наистина звучеше странно. — Никога не съм виждала някой да го прави толкова бързо. — Сякаш в този миг ме забеляза. Със страхопочитание в ярко блесналите си очи изрече: — Нали е прекрасен?

Отначало помислих, че смята таланта му за прекрасен. Но не, беше вперила очи в гръдния кош и ръцете му. Вярно, Хелър се отличаваше твърде с телосложението си, но видях и още нещо в погледа й. Въобще не схващах какво става. Би могло да се окаже прекалено опасно.

Хрумна ми хитра идея.

— Ами добре — казах, — щом може да учи толкова бързо, ще вземем плейъра и касетите в моята стая и той ще си учи там.

— Не! — кресна тя. После с напълно спокоен глас обясни: — Има нареждане да не се изнасят уреди оттук.

Слабичка измислица. Вземах си неща оттук и ги връщах когато си поисках.

Той прослуша четири касети. Станах и го тупнах по рамото:

— Това е всичко за днес. Трябва да ходим и на други места.

И почти насила го извлякох оттам. Не ми харесват неща, които не разбирам.

Глава пета

Използвахме транспортните тунели, за да се качим в най-високата кула на Спитеос. Беше след залез слънце, освен това върхът на кулата е покрит частично, така че не можеха да ни забележат от прелитащи над нас машини. Пронизаното от звезди пустинно небе се простираше като обсипан със скъпоценни камъни купол от хоризонт до хоризонт. Светлинките на „Лагер Твърдост“ примигваха под нас. Ох, хубаво е да подишаш чист въздух след цял ден сред задушаващите стени на Спитеос!

— Хелър — започнах, след като се настанихме в една амбразура, — налага се да поговоря с теб.

Виждах как пустинният ветрец роши косата му, но в слабата звездна светлина не различавах изражението на очите му. Стори ми се, че слуша внимателно.

— „Мисия Земя“ — продължих — има жизненоважно значение. Не мога да допусна нищо, което би застрашило изпълнението на получените от мен заповеди.

Не е нужно да казвам — не му споменах, че заповедите включваха и неговия провал. Но колкото и да е чудато такова чувство, в този момент се отнасях някак братски към него и каквото трябваше да му кажа, беше задължение на един младши офицер към друг, дори и да е неприятно.

— Ти си новак в тези игри на специални агенти и шпионаж. Аз съм твоят ръководител. Знаеш какво означава това. Аз съм човекът, който насочва твоите действия.

Продължаваше да ме слуша съсредоточено. Реших да взривя бомбата.

— Жената, която срещна този следобед, е опасна. Опасна с главна буква! — Хелър не каза нищо. — Офицерите са братство и често се налага да си казват тези неща. Знам, че сигурно няма да ти хареса, но трябва да го направя. Вярно е, че някога е била графиня. Но това е единственото истинско нещо, свързано с нея. Помниш ли името Лисус Моам? Което споменаваха постоянно в новините преди около три години?

Той мълчеше и аз продължих.

— Графинята беше арестувана, имаше процес и я осъдиха на смърт. Четиридесет и три деца също бяха осъдени и екзекутирани. Всичко това стана на планетата Манко. Тя е гений на обучението. И е използвала поста си в Образователното управление, за да набира и обучава младоци като обирджии на банки. Научила ги как да отварят всеки сейф, да се измъкват от всяка алармена система. Нагушила се с милиони.

Обаче другото е малко съмнително. Имаше слухове, че пълномощникът на Лорда на образованието за планетата Манко е ръководил всичко. Поне тя така твърдеше по време на процеса. Но си остава фактът, че децата били научени да убиват и при всеки обир изтребвали цялата охрана, понякога по ужасен начин.

Вътрешната полиция я прехвърли тайно на апарата, често така се уреждат нещата. И тя е тук, в Спитеос, вече почти три години.

Нямаше опасност, че му разкривам подробностите. Ако успеех да го отведа на Блито-3, докато се върнеше, тук всичко щеше да е променено.

— И през тези три години тя уби трима от стражите. Първият само посегнал към косата й, може би искал да я погали. Държала камшик в ръката си, хванала дръжката и я забила в сърцето му.

След няколко месеца едно от най-грубите говеда в Спитеос прошепнало нещо в ухото й. Никой не знае точно какво е казал. Тя сложила ръце на гърба му, пъхнала глава под брадичката му и натиснала с нея нагоре. Гръбнакът му се пречупил на три места и агонията му продължи четири дни.

А само преди два месеца в тренировъчната зала отработвала с един от най-страхотните ни специални агенти нова техника в ръкопашния бой. Искал да я закачи, а може и да не му е минавало през ума, направил неприлично движение. Нали видя, тя носи високи ботуши и палто, но нищо друго под него. Мисля си, че май няма други дрехи освен работния комбинезон, който слага при работа с големите гущери, за да не се издере от люспите им. Някои свидетели казват, че той дори не я докоснал, а други твърдят, че искал да бръкне между краката й. Хелър, използвайки само ръба на дланта си, тя му счупила ръката! Тогава я нарекъл смрадлива проститутка. Чух, че без въобще да прояви яда си, тя му казала: „Аз съм девствена и ти сега ще ми се извиниш“, но без да дочака отговор, му строшила челюстта. Следва нещо по-лошо. Стъпкала го! Просто го смазала с ритници. Хелър, в тялото на онзи тип не беше останала една цяла кост! Не съм виждал труповете на другите, но този приличаше на червено желе!

Единственият, който си позволява да я удря, без да му се случи нещо, е Ломбар Хист.

Хелър за пръв път реагира:

— Искаш да кажеш, че шефът на апарата я е удрял?

— Всички много се страхуваме от него и си имаме предостатъчно причини за това. В края на краищата той е… — Овладях се. Замалко щях да кажа „най-могъщият чиновник във Волтарианската конфедерация“, но все още това не беше истина, пък и щях да издам плановете ни. Затова продължих: — …твърде опасен.

Хелър се умисли навъсено. Реших, че е време да му внуша правилните мисли.

— Джетеро… мога да те наричам Джетеро, нали? Аз съм твой брат-офицер и имам чувства. Трябва да те измъкна жив от тази планета. Трябва да изпълня дълга си в „Мисия Земя“. Чуй ме, Джетеро, ако се занасяш с графиня Крек, ако й пускаш лафчета като днешните, ако ти дойдат разни свалячески идеи в главата, е, не ми пука колко си добър в ръкопашния бой, ти накрая ще бъдеш един безнадеждно мъртъв Джетеро Хелър.

Стой настрана от графиня Крек! Макар че има много хора, които не искат тази мисия да завърши успешно, днес следобед им останаха само второстепенните роли. А най-голямата опасност, която сам си навличаш в момента, е ухажването на тази жена. Разбира се, знам колко е самотно в Космоса, а ти току-що си се върнал от дълъг полет и така нататък. Но графиня Крек е въплъщение на самата смърт! Не я доближавай! — Засмях се, за да не изглежда толкова унизителна заповедта ми. — В края на краищата и без това ще бъде трудно да те махна от тази планета! Повече няма да говорим за това.

Хелър поседя мълчаливо. Виждах, че усилено мисли за нещо свое. Уважих мълчанието му. Явно трябваше да се справи с тежък проблем, личеше как го гризе.

— Едно нещо не мога да си спомня — каза най-сетне.

Целият внимание, очаквах да чуя признанието. Той ме погледна въпросително. Забелязах, че е смутен, дори объркан.

— Според теб какви са очите й — сиви или светлосини?

Отвратен, зарязах тази работа. Поведох го към стаята. Имах и други важни задължения.

Глава шеста

Ломбар винаги е казвал, че ако оставите свой подчинен да сгафи и не го накажете жестоко, може и вие скоро да загазите. Смятам тази мисъл за много мъдра.

Усещах, че май вече вървя по тънък лед и не се съмнявах във възможността да хлътна. Значи не дърпах както трябва юздите на подчинените си. И за да не изтърва напълно положението, наложително беше да накажа онзи взводен командир. Държеше се непростимо, когато „охраняваше“ Хелър!

Веднага щом преглътнах парче плесенясал хляб (и това минава за храна в Спитеос!), тръгнах към „Лагер Твърдост“. Бях решен да дам още един повод прякорът му да си остане „Лагер Убийство“.

Крепостта е свързана с лагера чрез подземен тунел, дълъг към миля и половина. Транспортните връзки на Спитеос с външния свят минаваха през „Лагер Твърдост“ — въздушните наблюдения или проверките на място биха открили само безредно пръснатия лагер. А влизащите и излизащите превозни средства имаха оправданието, че обслужват „обучението“ там.

Опитвахме се да поддържаме само минимално движение, но разписанието пак си оставаше напрегнато. А онази вечер тунелът беше претъпкан. Монорелсовият вагон, който успях да хвана, беше отклонен в една ниша за изчакване поне двадесет минути, за да пропусне идващата към Спитеос колона.

Не виждах кой знае какво, разполагах само с малко кръгло прозорче до седалката. Нарядко монтираните лампи едва осветяваха тунела, но светлината проблясваше по каросериите на плътно напиращите навътре коли.

Ама че раздвижване! Чудех се какво става. Мярнах тук-там флагчетата на високопоставени командири. Оглушаваше ме ревът на тежки бронирани камиони. Съпровождащите ги танкове тресяха въздуха като оръдейни гърмежи, чак ушите ме заболяха.

Нещо се мътеше! Викнах на полуголия водач на вагона:

— Да не са обявили обща тревога?

Но гласът ми потъна в тътена в тунела и трябваше да викна по-силно. Той ме чу и изкрещя в отговор:

— Не съм надушил такова нещо. Онези първите караха товари под охраната на танкове. А боклуците, дето сега минават, са коли на разни големци, да ги „бибип“. Откъде да ги знаеш тия „бибип“ какво са намислили!

Водачът не се обърна, преди да изрече последните думи. Изведнъж осъзна, че говори на офицер. Пребледня от уплаха и рязко се извъртя, загледан пред себе си.

Отрепка, казах си. Ломбар е прав. Парцали като този водач трябва да бъдат премахнати. Но не ми се занимаваше да му набивам ума в главата. Горях от нетърпение да се добера до взводния командир.

Най-после стигнахме изхода към „Лагер Твърдост“ и минахме през внушителна защитна система. Никога не е имало опити за бягство от Спитеос, но ако някой луд се решеше, щеше да използва само този път — всички други изходи от крепостта бяха здраво зазидани с камъни.

Стражите на укрепения пункт, всички в черни униформи, на два пъти провериха електронната ми карта и през това време не отместваха дулата на взривострелите си от мен. Човек в сива униформа винаги им се струва подозрителен, но да ме „бибип“ който си ще, ако облека гнусната чернилка на стражите от апарата!

Взводният командир, който заедно с хората си трябваше да пази Хелър, се казваше Снелц. Взводът живееше в казармите на „Лагер Твърдост“ и пращаше часови на смени в крепостта. Не исках някой да предупреди Снелц и казах, че отивам в офицерския клуб. Знаех къде е жилището му.

Офицерите живеят в подобия на бункери, нещо като животински пещерни убежища, по северния край на лагера, вкопани в склона на хълма. Тъмничко беше там. Накъсана музика и отгласи от сбиване се процеждаха из лагера заедно с киселата миризма.

Забелязах нужния ми номер на входа за една пещера. В процепа под вратата се виждаше светлина, значи Снелц беше вътре. Два големи камъка се издигаха от двете страни на входа. За съжаление трябва да призная — толкова се съсредоточих в тази светлина, че не забелязах часовия.

Частите на апарата също участват в паради и всякакви показни глупости, но не са като армията. Престъпници, най-долният боклук, обран от всички планети, те имат навика да се крият и прокрадват дори когато изпълняват задълженията си. Или те налагат тази особеност в апарата, или той им я внушава. Както и да е. Никога нищо не вършат по нормалния начин.

Освен това получават съвсем други заповеди. Офицерите им могат да ги убиват, без да искат никакво разрешение. Това поставя всеки страж в твърде трудно положение. Или си изпълняват задължението да защитават живота на началника си — и понякога умират, или пък началникът ги убива, ако не си вършат работата.

Този тук направи грешка — явно се стараеше за доброто на своя офицер. Когато бях на осем фута от вратата и не очаквах нищо лошо да ми се случи, часовият изхвърча от скривалището си и се хвърли в атака!

Доста съм бърз. Иначе отдавна да са ме погребали.

Дулото на взривострел грубо се пъхна в корема ми. Едва различих мъжа зад оръжието.

Претърколих се встрани и дулото се плъзна покрай мен. Изотзад стоварих ръба на дланта си по врата на часовия. Той залитна и аз се възползвах от прекрасната възможност.

Докато се препъваше, хванах дулото и изтръгнах оръжието от ръцете му. Обувка ме прасна през глезените и едва се задържах на крака.

Откъм лагера проблясна зелен лъч, някакво возило завиваше. За пръв път се уверих твърдо, че пред мен е часови, а не професионален убиец.

Но никому не бива да позволявате да се измъкне безнаказано! Особено за нападение срещу офицер.

Извъртях оръжието и забих приклада в черепа му. Чу се тъпо изпращяване. Ударих още веднъж, за да съм сигурен. Той се просна, облян в кръв. Не шаваше.

Дотук добре. А сега е ред на Снелц.

Дебелата врата несъмнено бе заглушила шума от схватката. Прекрачих тялото на часовия и застанах пред входа. В подобно положение, когато искате да наложите властта си и да вдъхнете страхопочитание, най-добре е да действате крайно дръзко.

Просто отворих вратата и влязох. Такава обичайна постъпка щеше да го заблуди, че идва приятел.

Така и стана. Той си седеше по риза до масата и играеше на дванадесетостенни зарове със самия себе си. А на нара в ъгъла кротко спеше една от лагерните проститутки. Дрехите й бяха разхвърляни по пода, тя изглеждаше изтощена. Стаята вонеше на изплискани страсти.

Когато някой е добре обучен, може да схване смисъла на картината за част от секундата. Снелц разполагаше с пари. И първото нещо, за което се е сетил, било да си повика проститутка. А сега се упражняваше с шестте дванадесетостенни зара, значи се канеше да отиде в онова място, което те на майтап наричаха „клуб“, да се напъне да измете джобовете на своите колеги офицери от стражата и поне да си върне разходите за проститутката.

Снелц небрежно вдигна поглед, вероятно очакваше да види някое приятелче, дошло да проси пари назаем. Внезапно разбра кой стои пред него и лицето му стана тебеширено бяло!

Трябва да кажа, че се случват дуели между офицери. Но офицерите от апарата са такива свине, те не се дуелират, а просто убиват. И когато на служител като мен му се наложи да се бие с командири от войските на апарата, той дори не си прави труда да брои труповете.

Явно прочете по лицето ми защо съм дошъл. Вдигна лявата ръка пред себе си, сякаш би могла да го защити от изстрела. Почти изпищя:

— Мога да ви обясня…

— Взводен командир Снелц — казах аз, макар че нямаше значение колко официална ще бъде екзекуцията, — виновен сте за встъпване в непозволени приятелски отношения със затворника, който ви беше заповядано да пазите. Правило на апарата номер 564-Б-61, параграф Д. Наказанието, както добре ви е известно, е смърт.

За разлика от цивилния живот и от флота и армията, в апарата няма съдебни процеси. Можех да очаквам, че ще се примири със съдбата си. Но той като че беше обладан от духове.

Ръката му се плъзна към колана. Нямаше съмнение, че ще измъкне оръжие и ще стреля.

Добре, но и аз не съм от туткавите. Щях ли да оцелявам толкова време, ако оставях всеки да ме изпреварва с оръжието?

Без да се замислям, ръката ми скочи към джоба на туниката, взривострелът се озова в нея и се насочи към Снелц, преди той изобщо да докосне колана си.

Проститутката също беше на линията за стрелба, както се изтягаше на нара зад него, и осемстотин киловолта щяха да стигнат и за нея. Но не беше моментът за любезности.

Натиснах спусъка.

Но от взривострела се чу само слабичко „пльок“!

Никакъв взрив!

Държах в ръката си взривострел без заряд. Преживях много гаден миг. Нямах друго оръжие. Нямах и време да стигна до него, за да го ударя или ритна. Бях беззащитен.

Той още драскаше с пръсти по колана си и сърцето ми замалко да се пръсне, когато вдигна ръка. Сигурен бях, че ей сега ще умра.

Но той държеше две банкноти по десет кредита! Нямаше намерение да измъква оръжие. Искаше по-бързо да покаже парите.

Дали беше чул празното щракане от незареденото оръжие?

Не, не беше!

Протягаше напред двете банкноти, смъкна се странично от стола и се свлече на колене.

— Моля ви, офицер Грис, моля ви! Не ме убивайте!

На пейката, на по-малко от три фута до него, лежеше мощна зашеметяваща пушка. Но аз умея да се сдържам. Не позволих и сянка от несигурност да мине по лицето ми. Стегнах се.

— Аз само следвах заповедите ви, офицер Грис. Не съм се сприятелявал със затворника. Нали казахте, че той не бива да подозира, дето го пазим да не избяга. Нали казахте да изглежда, че го пазим от външна заплаха!

Той конвулсивно подскачаше нагоре-надолу със сведена глава, все така протягаше двете десеткредни банкноти. Ръката му се размахваше като откачено крило на самолет.

Проститутката се събуди. Дръпна мазната си коса от лицето с мръсната си ръка. Въобще не разбра какво става.

— Ей, я не му давай тия пари! Можеш да си купиш още едно „бибип“!

Снелц запълзя напред с поглед, забит в пода. Сложи банкнотите пред обувките ми и отпълзя назад. Остана свит на кълбо и се опитваше да скръсти ръце на гърдите си във военно приветствие, както беше коленичил. Много смешно. Всичко, което трябваше да направи, бе да сграбчи зашеметяващата пушка и да стреля по мен. Тъп „бибип“!

Попитах го:

— Колко пари ти даде Хелър? И за какво?

Снелц заскимтя.

— Даде ми петдесет кредита за кексчета и искряща вода, купих ги от магазина на лагера. О, взех му и вестници. Не ме е подкупвал. Каза, че после можело още нещо да ми поръча, но от тези петдесет кредита искал да купя нещо и за моите хора и да задържа остатъка. — Той вдигна очи и сплете пръсти под брадичката си. — Толкова отдавна не са ни плащали! Не си помислих, че и вие ще поискате своя дал. Не ме убивайте! Повече няма да забравям. Моля ви!

Проститутката прекъсна това, което щях да му кажа. Тя се втурна като насекомо по пода и посегна към двадесетте кредита пред краката ми. Стоварих подметката си върху пръстите й. Костите изпращяха.

Тя изкрещя и побягна гола към вратата. Навън се препъна в нещо и писна. Нахълта обратно в стаята, загубила ума и дума, вече не знаеше какво прави.

— Тоя е пречукал часовия!

Свря се в един ъгъл, стиснала счупената си китка, прекалено стъписана, за да разбере, че лесно можеше да избяга.

Снелц погледна към тъмнината навън. Всички тези крясъци биха могли да привлекат насам и други офицери. Преди да се събудят надеждите му и да осъзнае, че на една ръка разстояние от него има оръжие, а аз държа незареден взривострел, реших да приключа по-бързо.

— Снелц — казах и очите му веднага се завъртяха към мен, — ти ми припомни, че всъщност само си изпълнявал заповеди. Обаче си се държал прекалено приятелски с него.

Той веднага се вкопчи в дадения му шанс.

— Направих го, за да изтръгна обещанието му — избълва. — Даде ми думата си на имперски офицер, че аз или моите хора винаги ще знаем къде е, по всяко време. Каза ми, че знаел колко ми е тежка работата и щял да я облекчи малко. Наистина го убедих да се държи разумно. Офицер Грис, той даде обещание на имперски офицер, не е като хората от апарата.

Е, тук се оля. Очевидно включваше и мен сред „хората от апарата“. Усети грешката си и замрънка:

— Винаги ще ви давам вашия дял! Моля ви, не ме убивайте!

Аз полека пристъпвах към зашеметяващата пушка. Вече му препречвах пътя към нея.

— Ще изпълнявам заповедите ви до последната буква — обеща Снелц. — Ще го убеждавам да се държи добре. Няма да заподозре, че е затворник, и ще го опазим да не избяга. Залагам живота си. — Той помисли дали имаше да каже още нещо. Сети се. — И ще ви давам половината от всичко, което получа от него!

И понеже вече не се налагаше да внимавам поради беззащитността си, реших да проявя великодушие.

— Така да бъде. Ако си спазиш обещанията, ще ти пощадя живота.

Облекчение светна на лицето му.

— Няма да ви разочаровам, офицер Грис! Мога ли да стана?

Сложих безполезния взривострел в джоба на туниката си. Измъкнах заряда от пушката и я хвърлих на пейката. На косъм ми се размина!

Той излезе и довлече часовия в пещерата. Огледа го, за да види дали беше мъртъв.

— Няма съмнение, че сте му счупили черепа — каза Снелц. — Но още не е умрял. Може ли да взема една от тези банкноти? Докторите на лагера ще поискат шест кредита да му оправят главата и четири за ръката на проститутката.

Не му липсваше нахалство. Общо за двете услуги нямаше да му вземат повече от пет кредита. Но аз подритнах едната банкнота към него, престорено равнодушно вдигнах другата и я пъхнах в джоба си.

Цялата работа мина толкова нескопосано! По обратния път за Спитеос бях кисел. И да ми гръмнеше главата, пак не можех да се досетя какво се обърка с взривострела. Не се съмнявах, че точно този бяха изпратили приятелите на Хелър, защото изключително ловко го подмених с незаредения от оръжейната. Не ми беше ясно защо приятелите му трябваше да пращат безполезно оръжие. Разбира се, когато си лежат на рафтовете, те не са заредени. Хрумна ми, че този простоват тъпчо просто не беше заредил получения взривострел.

Монорелсовият вагон вече наближаваше крайната спирка в Спитеос, когато си припомних, че той нагласяваше парчетата фалшива кожа по лицето ми. Но му липсваше хитрост за такъв номер. И освен това бих усетил, че ми измъква взривострела от джоба, ако се беше опитал да ги подмени за втори път.

Чувствах се потиснат. Нещата не вървяха както трябва. Но поне едно знаех твърдо — повече нямаше да се оставя в опасно положение с незаредено оръжие в ръка. Дори връщането ми през лагера беше риск, на какъвто нямах право, защото Ломбар разчиташе на мен.

Беше много късно, но аз се запътих направо към оръжейната. Дъртакът, който отговаряше за нея, прекарваше и нощите вътре. Отворих горната половина на вратата с електронната си карта и изревах в тъмното. След три опита да го събудя глупакът се довлече сънено.

— Какво, по дяволите, ти е подпалило задника, та идваш да ме будиш? — излая той.

Нямах настроение да търпя това. Пъхнах ръката си откъм неговата страна и освободих долната половина на вратата. После с ритник я забих в корема му.

Втурнах се вътре и преди да се опомни, халосах го с опакото на ръката си. Когато падна, опита и върха на обувката ми.

— Внимавай как се държиш, когато говориш с мене!

Той остана на пода. Тръгнах покрай рафтовете. Взех си зашеметяващ пистолет и кобур. Избрах два взривострела и кутия със заряди за тях. Забелязах няколко ножа от онези, които използва Отделът на ножовете, затова прибрах един с калъфа му.

Пак го подритнах.

— Запиши всичко, за да не кажеш после, че съм ги откраднал!

Той стана. Хартийките му се бяха разхвърчали из стаята, когато вратата го трясна. Събра ги от пода и се зае да записва номерата на оръжията. Протегна ръка за картата ми и я притисна към разписката. После каза:

— Офицер Грис, с всеки ден повече заприличваш на Ломбар Хист.

Изгледах го втренчено. Ако искаше да ме обиди по този начин, би могъл да си намери смъртта. Реших да не смятам думите му за оскърбление.

— Благодаря — отвърнах.

По-късно си лежах в леглото и слушах равното дишане на Джетеро Хелър, заспал в другия край на стаята. Положението наистина ставаше лошо!

Много внимателно обмислих всичко — докато Хелър оставаше на Волтар, можех да си строша врата. Тук той беше обкръжен от свят, който познаваше и се оправяше добре в него. Вече обърка главите на стражата, макар че тази нощ успях да позакърпя нещата. Имаше безброй приятели в Правителствения град и във флота. Можеше да измисли какво ли не. А безмилостният поглед на Ломбар Хист нямаше да ни изпусне. За нищо на света не биваше да се провалям. Ама че гадно положение!

Тогава взех непреклонно решение. Каквото ще да става, ще пришпоря подготовката и бързичко ще се махна от Волтар!

Когато стигнем на Блито-3, ще започне друга история. Там нямаше да се притеснявам, че Хелър ще ми се изплъзне. Там той нямаше приятели.

Трябваше да натисна всички лостове, за да го отведа на Земята, и там щях да го правя каквото си поискам!

Мисълта за Джетеро Хелър, безнадеждно натикан в някое хубаво земно затворче, беше толкова приятна, че трудно заспах от злорадство.

Глава седма

Събудих се на разсъмване, изпълнен с енергия и желание да се измъкнем с гръм и трясък, и то по-бързо, от Волтарианската конфедерация и невредими да стигнем Земята с Хелър. Докато навличах дрехите си, хвърлих поглед към него. Той спеше с лека усмивка на лицето, сякаш нямаше грижи и тревоги. Изглеждаше много добре дори насън, а това не се среща често. Беше твърде мъжествен тип, но и хубав. Прииска ми се да бях събрал повечко материал срещу него, за да го изнудвам. Красавец като него би трябвало да се е забърквал в какви ли не дивашки сексуални приключения. Но си казах, че тези сведения нямаше да ми трябват. Щяхме да потеглим, при това бързо.

Изгълтах малко от искрящата вода и пъхнах кексче в устата си, през това време без бавене планирах деня. Трябваше да изтичам до тренировъчните зали и да му уредя час. После да нахълтам при Кроуб и да уговоря графика за необходимите операции. След това се връщам, подкарвам го и след два-три дни се махаме. Можеше да си довърши обучението и възстановяването от операциите по пътя към Земята.

Излетях през вратата, но един от часовите ме сграбчи за ръката.

— Офицер Грис, викат ви в кабинета на шефа в кулата. Много спешно. Само преди минутка ми предадоха да ви извикам и за късмет вие вече сте буден.

Устата ми пресъхна. Повикване при Ломбар винаги означава неприятности. Както през ума на умиращия за миг преминава целият му живот, новина като тази припомня всички прегрешения, които някога сте извършили. Дали е научил за скицата на Хелър? Или е нещо друго?

Реших да посрещна храбро този обрат. Каквото ще да е, но ще се оправя веднага. Поне се надявах. Трябваше да изпълнявам и собствените си планове. Една от трудностите, които Ломбар създаваше (а те не бяха никак малко), бе да възлага работа, за която отговаряте изцяло, но не след дълго той пак се бърка и намесва. Още една солидна причина да изчезваме от Волтар.

Влязох в преддверието на кулата с намерението направо да се пъхна в кабинета на Ломбар. Спря ме един чиновник. Тамошните чиновници не ме обичат — явен признак на завист.

— Вътре е претъпкано с планетарни шефове на апарата с къде по-висок ранг от твоя. Сядай ей там и чакай.

Сигурно са били в онези коли, които видях предната нощ. Може би Ломбар е работил цялата нощ. Такъв си беше — потъваше в работа като побеснял, но само когато се занимаваше с някой от любимите си лични проекти. През останалото време безделничеше и гледаше „изродски паради“. Ядосах се.

Нетърпимо ярката звезда на Волтар се надигна над далечните хълмове и потопи пустинята в дневния си огън. Преддверието се изпълни с административната шумотевица. Чиновници влизаха и излизаха. Чаках и постепенно кипвах. Наложително беше да задвижа нещата. Всеки час, прекаран на тази планета, носеше нови опасности за „Мисия Земя“.

Светлината вече почти превръщаше каменния под обратно в първична разтопена лава. А приглушените гласове от кабинета на Ломбар не даваха надежда за скорошен край на съвещанието.

Блъсках си главата как да извлека полза от това загубено време и да пришпоря подготовката. Спомних си как гледах спящия Хелър и си мислех за неговите сексуални приключения. Хо-хо! Да, имах с какво да си уплътня времето. В ъгъла се намираше внушителен пулт, свързан с Информационния център.

Канцеларските плъхове мрънкаха и отказваха, докато един кисел стар престъпник изръмжа:

— Оставете го. Хист току-що го повиши и може да прави каквото поиска… засега.

Седнах пред пулта и включих в него електронната си карта. Когато се намерите лице в лице с пълните данни на апарата, трябва да изстискате всичко възможно от положението. Това беше пулт с пълен достъп, а не с ограничения, както в другите служби. Вътре беше събрано всичко, особено материалите за изнудване. Единственото препятствие бе, че на електронната карта се записват всички запитвания. Едва се преборих със съблазънта да набера името на Императора и да видя какво ще изскочи на екрана. Потиснах и желанието си да поровя за самия Ломбар Хист, защото се сетих, че или ще видя обикновените глупости, или нищо. Примирих се и набрах своето име с „Последни допълнения“. Разбира се, познавах досието си. Всеки достатъчно издигнал се служител в апарата си урежда това.

С главен пулт можете да се доберете до какъвто и да било документ и да го заличите от файловете. И можете да прибавите всичко, дори най-нагъл фалшификат. Лошото е, че подобни действия се отразяват в електронната карта. Носи се една история за някакъв офицер от апарата, който сам се издигнал в адмирал от флота — и наистина бил такъв до следващия ден, когато го екзекутирали. Надявам се, че това денонощие си е струвало цената!

Разочарование. Единственото скорошно допълнение към досието ми беше повишението. Стори ми се донякъде странно, че не беше регистрирано отстраняването ми от Отдел 451, но си припомних — сградите на Информационния център заемат тридесет квадратни мили, пък и апаратът не е безупречен.

Огледах се. Съвещанието продължаваше. Разполагах с широко отворена врата към всички сведения на апарата, и то безплатно. Я да видим сега какво бих могъл да измъкна.

Набрах „Доктор Кроуб“.

„Мъртъв“ — отговори екранът. Е, така си е, апаратът лъже. Не е някаква сензационна новост. Да опитаме друго.

Набрах „Графиня Крек“. Свалих си шапката и я сложих до пулта.

„Няма такъв човек“ — светна на екрана. Затова набрах истинското й име — „Лисус Моам“.

Екранът отговори: „Виж Графиня Крек.“

Аха! Това вече беше нещо. Набрах „Графиня Крек“.

Машината каза: „Лисус Моам.“

Реших да спра това: „Защо ми правиш кръстосани препратки?“

Машината отвърна: „Защото си забравил пръста си върху клавиша за повторение.“

Ох! Не беше пръста ми, ами шапката. Избутах я и набрах „Лисус Моам“. Екранът веднага отвърна: „Виж Регистрация на смъртни случаи.“

Затова поисках „Регистрация на смъртни случаи“.Екранът светна: „Това няма никаква връзка с Регистрация на смъртни случаи.“

Трикратно натиснах клавиша за въпросителен знак. Машината каза: „Моля, не спорете. Компютърът винаги е прав.“

Старият престъпник се обади:

— Ама ти сигурен ли си, че знаеш как се работи с тая машина?

— Я се отнасяй по-почтително — отвърнах му аз и той се дръпна назад с подигравателно хихикане.

Поне знаех, че графиня Крек не съществуваше, а Лисус Моам е записана като починала. Не пазеха сведенията за мъртъвци. Формално погледнато, тя вече нямаше никакво криминално минало. Ценна информация, която щях да запазя за себе си.

Но време беше за работа — Джетеро Хелър! Ако откриех някое сочно мръсно сведенийце, вероятно при нужда можех да го изнудя да бъде по-послушен. Набрах името и графата „Секс“.

Екранът светна: „Пол мъжки.“

Намусих се. Тези машини нищо не разбират. Набрах „Сексуални отклонения“.

Екранът отвърна: „Никакви.“

Да я „бибип“ тази машина! Ритнах пулта.

— Нещо не е наред ли? — попита криминалният, в гласа му се долавяше надежда, че ще му дам повод да ме изхвърли. Не му обърнах внимание.

Компютрите на апарата могат да издирват цялата информация, съответстваща на отделно понятие, или пък да показват документ и да насочват към необходимата част от него. Досега исках обобщена информация. По-добре беше да превключа на търсене на документи.

Набрах „Връзки с жени“. Празен екран.

„Връзки с други офицери.“ Празен екран.

„Връзки с непълнолетни.“ Празен екран.

„Връзки с проститутки.“ Празен екран.

Спомних си, че имаше красива сестра. „Кръвосмешение.“ Празен екран. Раздразнено проверих да не би машината да се е самоизключила. Направих тест: „Джетеро Хелър?“

На екрана се появи: „Да?“

Работеше. Седях и размишлявах. Внезапно екранът светна:

„Предупреждение. Компютърното време е ценно. Моля да подготвяте предварително въпросите си, за да бъдат обработени своевременно. Началник на отдел, Информационен център на апарата.“

След подобно съобщение оставаха пет секунди до изключването на машината.

Отчаян, набрах „Психиатрични наблюдения“.

Документ! Най-после! Успях да запазя връзката на пулта с центъра.

Над документа (мърлява драсканица на някой доктор в отделение за смахнати) пишеше: „Обичаен преглед преди изписване от болница.“

Не бях поискал достатъчно конкретна информация. Затова набрах: „Защо болница?“

Екранът увеличи горната част на страницата: „Ранен при спасяване на боен кораб.“

Набрах: „Защо преглед от психиатър?“ Екранът се премести на „Сбиване в болницата със санитар хомосексуалист“. Аха! „Последствия?“

Машината премести страницата: „Санитарят постъпил за лечение.“

О, не, не, тъпа тенекия такава! Набрах „Заключения за психическото състояние.“

Екранът показа: „Никакви признаци за невротични и психопатични явления, свързани със секса.“

Пълно разочарование. Припряно, за да не загубя машинното време, поисках „Наказания и разследвания от всички видове и форми“.

Машината попита: „Кога?“ Да я „бибип“!

Набрах „От ранна детска възраст“.

А, ето че потръгна! Истински документи! Полицейски рапорт от времето, когато е бил седемгодишен — арестуван за каране на ролър по тротоара, глобен един кредит. Друг рапорт: дванадесетгодишен е арестуван за полет с аерокар без разрешително, случаят оставен без последствие. Друг: петнадесетгодишен е арестуван за незаконно кацане по време на парад, обяснил, че иска да привлече вниманието към нови техники на пилотиране, случаят е приключен без последствие. Шестнадесетгодишен е арестуван при нелегално проникване в експедиционен космически товарен кораб, съдията използвал влиянието си, за да приемат подследствения в Имперската академия. Какви ли ги е наприказвал Хелър, за да убеди един съдия да направи нещо подобно! Е, поне вече знаех как е тръгнал в кариерата. Мене приеха, след като баща ми подкупи главния помощник на един лорд.

В тези записи сякаш нямаше нищо обнадеждаващо. Изведнъж се появи документ: „Препоръка за даване на военен съд“.

Ето! Намерих го. Светкавично прегледах съдържанието. Хелър не е единственият, който може да чете бързо. При първата си задача след завършване на следдипломна школа за инженери лицето Джетеро Хелър, ранг I, протестирало срещу обучението чрез електрошок на подчинения му екипаж. Изтъкнал довода, че самият той никога не бил обучаван по този начин, защото независимо от причината всеки отбягвал офицери, преминали подобно обучение, и заявил, че не му трябва „побъркан екипаж с препечени мозъци, защото задачата и без това е опасна“. Отказал да се вслуша в каквито и да е насрещни доводи и проснал на пода офицера, който се опитал да напъха екипажа в обучаващите машини. Веднага му отнели командването и го задържали до решението на военния съд.

Жадно очаквах да видя решението. Вместо него се появи резолюция:

„Тъй като въпросният Джетеро Хелър е бил по-старши по ранг с три дни от обучаващия офицер, въпросното сбиване не представлява опит за нападение срещу по-старши офицер. Препоръката за даване на военен съд се отхвърля. Секретар на адмирала на 95-и флот…“

Това беше. И все пак достатъчно! Или пък не? Пред мен веднага възникна нова загадка: защо толкова се прехласва по графиня Крек, щом мрази обучението чрез електрошок? Дали се мъчи да прокара някакъв свой сложен замисъл?

А за моите цели този файл, да го „бибип“, беше безполезен.

— Стига си ни хабил машината! — изкряка старецът. — Или да ти донесем и леглото тука?

Е, кой знае, можех поне да използвам информацията, за да охладя чувствата на Хелър към графиня Крек. Направих последен опит: „Какви данни са изтрити от досието?“, очаквах да се появи цял списък от електронни карти на хората, които са махали сведения за Хелър. Защото никой не може да бъде толкова безгрешен. Никакви номера не се появиха. Да му го „бибип“!

— Ще си разкараш ли задника от нашия пулт? — осведоми се чиновникът. — Съвещанието приключва.

Глава осма

Те се изнизаха от кабинета на Ломбар, представители на висшата власт в апарата — хлътнали сивкави лица, подозрителни погледи, черни униформи, жалка и недостойна гледка. Генерал от армията прилича на празнично украсен паметник. Генерал от апарата е като скитник, захвърлен в кофата за боклук, защото не си е струвало да бъде ограбен. Тъпчеха документи в куфарчетата си и говореха с ъгълчетата на устата като изпечени мошеници. Бяха около петнадесет. Четирима оглавяваха апарата на други планети, подчинени на Волтар, а единадесет бяха командири на войскови части. Бойната сила на апарата (тази, която поддържат на нашите планети) се състои от четири милиона стражи и макар че това е нищожен брой в сравнение с огромната система на Волтарианската армия, достатъчна е да вдъхва страх на другите структури в правителството. Щом единадесет генерали бяха дошли за съвещание с Ломбар, значи нещо трябваше да бъде пазено — нещо тайно и зловещо в най-добрите традиции на апарата.

Стиснах шапката си в ръка, вдъхнах си каквито надежди можах и смело влязох в кабинета на Ломбар. Той стоеше зад бюрото си, зает да внесе някакъв ред в пръснатите по него документи, необходими за съвещанието. Ръцете му трепереха. Стори ми се раздразнителен. Никакви утешителни признаци!

Вдигна очи и ме забеляза. Озъби се.

— Тебе пък кой те извика? — изчегърта гласът му. Безсмислено беше да напомням, че сам той е направил това. — Млъкни!

Дори не си бях отворил устата. Къде беше дружеското отношение от предишната ни среща? Но такъв си беше Ломбар. Потършува още малко из книжата.

— О, да — каза той и измъкна една папка от бъркотията. Неговите чиновници събират в такива цялата информация, свързана с някой проблем. Взе лист хартия от нея. — Фактурата. Подпиши я!

Хвърленият към мене лист беше документ за превоз на товари. Огледах текста:

„Долуподписаният офицер потвърждава надлежното получаване на ТАЙНА ПРАТКА №1, партида №1, от Блито-3. Съдържанието й отговаря на приложения списък и се намира в добро състояние.

Подпис: Офицер Грис, началник на Отдел 451 (Блито-3).“

Значи затова е било цялото напрегнато движение снощи! Първият товарен кораб от Земята!

Така ми прилоша, че едва се удържах да не повърна. Ами ако Джетеро Хелър беше решил да прави проучванията си днес, а не вчера? Разтресох се. Щеше да открие този товар, подреден на приготвените за него рафтове в складовете!

Един чиновник подаде глава през вратата и каза:

— Ще бъде готово само след няколко минути — и изчезна.

Кое трябваше да е готово, нямах представа. Но и без това трудничко схващах ставащото около мен. Голият късмет спаси този товар от острия поглед на Хелър! Да го „бибип“, твърде трудно ми беше да го контролирам тук, на Волтар.

— Хайде бе, подписвай, подписвай! — кресна ми Ломбар.

Гледах го с безпомощно объркване. Не смеех да споря с него. Не и с Ломбар Хист!

Той внезапно усети какво не беше наред. Седна.

— Забравих да ти кажа. Ти все още си началник на Отдел 451.

Махна с ръка, за да спре очакваните реплики от моя страна. Лесно си въобразява, че говорите с него, но всъщност това си е монолог. Страшничко е.

— Знам, знам. Огледахме всички досиета на наличния персонал и не открихме никого, достоен да те замести като началник на Отдел 451. Да, да, но все пак в апарата имаме твърде малко офицери, завършили академията. И заради глупашките им офицерски принципи не можем да им поверим един почтен престъпен бизнес. Така че оставаш само ти.

В най-добрия случай това беше съмнителен комплимент.

Окуражен от надежда, успях да вметна забележката:

— Следователно вече не съм ръководител на „Мисия Земя“?

— Предполагах, че ще се чудиш освободен ли си — каза Ломбар. — Не си. Продължаваш да се занимаваш и с нея.

Зае се да ми обяснява. Отпусна се в креслото, като нервно премяташе в пръстите си писалка.

— Недоумяваш как така ще бъдеш на Блито-3 и едновременно ще ръководиш Отдел 451 на Волтар. Но то е съвсем просто. Служителите от Отдел 451 са тук, на Волтар, и ще продължат работата си под наблюдението на твоя главен чиновник. Ще пращат всички хартийки за подпис на Блито-3, а ти само ще ги връщаш подписани. О, да, спомних си нещо. Нямам доверие на онзи комендант на нашата база в Турция, ще трябва и него да държиш под око.

Имах чувството, че ме разкъсват на няколко парчета. Той не спомена най-важното — Джетеро Хелър щеше да действа в района, който наричат „Съединени щати“, а аз трябваше да остана в Турция! Трудно го контролирах и на една ръка разстояние. А как някой би могъл да се справи с него от другата страна на планетата? Налагаше се да реша и тази загадка, при това бързичко!

— Не, не, не — заяви Ломбар, въпреки че аз не бях казал и една сричка. — Поръчката за „стоката“ ще идва при теб оттук, празна. Ти ще я подписваш. Превозният документ, отразяващ изпращането й от Блито-3, също ще подписваш на място. И към него ще прилагаш разписка с по-късна дата, с която приемаш товара тук. Лесно и ясно.

Това означаваше, че трябваше да пиша поръчки за пратките, като че се намирам на Волтар, да попълвам поръчката на Блито-3, да подписвам потвърждението, че товарът е изпратен, и да потвърждавам, че е получен на Волтар.

— Доверяваме се само на твоя подпис — каза Ломбар. — Затова искаме него и отпечатъка от твоята карта за цялото това движение на товари. Така че подпиши и можеш да си гледаш работата.

Дори не бях видял товара. Само се досещах от движението на камионите през тунела, че беше доставен. Ломбар изглежда пак не разбра причината за объркването ми.

— А, плащането. Е, ще се погрижа да си получаваш парите като началник на Отдел 451. Ще имаш и парите като ръководител на „Мисия Земя“. — Явно си мислеше, че съм побъркан на тема заплата. — Освен това ще уредя да вземаш пари като инспектор по транспортирането на товарите. Три заплати наведнъж. — Той ме изгледа изпитателно. Но смущението ми не изчезваше. — Разбира се, ще получиш и своя малък дял от разните субсидии, разходи за снаряжение, допълнения към бюджета и останалото. Ще станеш богат човек. Добре, радвам се, че се разбрахме за това.

Ломбар наистина седеше като на тръни. Излая в микрофона на бюрото:

— Готово ли е вече?

Отговориха му:

— След мъничко.

Стоях си и се опитвах да пооправя вързания си на възелчета мозък. Сигурно съм приличал на улучен от зашеметяваща пушка.

— Не, не си тръгвай — спря ме Ломбар, загледан в папката пред себе си. — Първо подпиши.

Какво ли друго можех да направя? Като насън подписах и отпечатах електронната си карта в потвърждение на това, че сме получили първата пратка от Блито-3. Подадох му листа, той го погледна небрежно, кимна и го пъхна в папката. За момент изглеждаше доволен.

— А сега — обърна се към мен, опипвайки друг лист — да се занимаем с изтичането на информация.

Смръзнах се. За какво ли му бяха докладвали? За скицата? И какво друго?

— Тук имам изрезки от новинарските листове, да ги „бибип“. Един ден ще ги затрием всичките. Някой е издал „Мисия Земя“ на пресата. — Той обърна друга страница и ето ти го заглавието „Знаменитият боен инженер“, същата история, която четеше и Хелър. Но не ми се виждаше голямо изтичане на информация, защото заповедите бяха регистрирани в документната система и макар и поверителни, бяха достъпни за мнозина.

— Не съм аз — изломотих.

— Заповядах да бъде извършено разследване на всички възможни и съществуващи издайници. О, ще ги пипна аз! Няма да допусна да врещят за работите на апарата от покривите на всички здания! Някой някъде е изтървал това за пресата! — той захвърли изрезките. — Значи нищо не знаеш? Е, не очаквах да си наясно.

Разследване ли? Олеле, най-добре е да изчезвам от тази планета! Следователите изравят факти, а освен това изравят и лъжи. Опасно е!

Пак се почувствах като след поредица изстрели от зашеметяваща пушка. Наистина стоях пред него парализиран.

— Не, не си тръгвай — отново ме спря Ломбар. — Имаме и това писмо от Великия съвет.

Прочетох го, както беше обърнато към него. За щастие притежавам някои способности. Всеки има нужда от тях в толкова опасна обстановка. Беше от Великия съвет. Изразяваше похвала към Външното управление за мъдрия му избор на такъв опитен боен инженер като Джетеро Хелър. Изразяваше и учудване, защо Великият съвет е трябвало да научи новината от пресата. Подчертаваше, че Великият съвет би оценил любезността да получава навреме сведения за протичането на мисията. И в частност Великият съвет изказваше желанието си да знае кога въпросният Джетеро Хелър ще тръгне от Волтар, така че съветът да се намеси, ако се появи нежелателно забавяне.

— Следователно — обобщи Ломбар, — докато тази мисия се тутка на Волтар, Великият съвет ще може да си пъха носа в нашия бизнес. Ако се позабавим още малко, накрая ще нахълтат инспектори на Короната да ровят навсякъде.

А щом махнеш оттук приятелчето, ще си бъдем добре. Можем с години да мотаем Великия съвет. Да пращат агенти където си искат из Волтар, но до Блито-3 няма да стигнат.

Твоят агент, разбира се, трябва да научи езиците и да се подготви, а и онези ще надушат нещо, ако веднага започнем. Само че те съветвам земята да ти пари под краката. Ако инспектори на Короната защъкат наоколо, току-виж, се простиш с главата си, Солтан. Не се бави! Ясно ли ти е? Добре.

Виеше ми се свят. Инспектори на Короната! Но нали и без това смятах да изчезна своевременно. Бодна ме раздразнение. Ломбар с нищо не ми помагаше. Самият той забави началото на мисията, като ме държа навън цял предиобед.

Гаден на вид лекар от крепостта с поднос в ръце ме избави от „помощта“ на Ломбар, който го погледна успокоено.

— Ох, ето го най-после.

Когато минавах край стария престъпник в преддверието, той ми каза злорадо:

— Сега, като поговори с шефа, вече си по-добре, а?

Трябва да съм изглеждал съсипан.

Загрузка...