Планът на нашествениците

Глава първа

В хангара цареше суматоха.

Пристигнахме точно когато предприемачите пращаха хората си за поредния работен ден и навсякъде се тълпяха какви ли не специалисти. Носеха различно оцветени работни комбинезони на своите фирми и както се провираха и търчаха в привиден хаос, оформяха сцена на бързина и трудолюбие, непозната по тукашните места от памтивека.

Никъде не виждах Хелър. Дневната смяна от взвода се мотаеше из хангара, значи Крек я нямаше.

След като ме блъснаха и препънаха няколко пъти, на косъм се измъкнах изпод бясно подкарана товарна платформа. Принуден бях да се дръпна в едно спокойно ъгълче. Намерих си купчина боклук на апарата и седнах, решен да не подлагам нервите си на това изпитание. Уморявах се само като гледах суетнята.

Една група се бъхтеше в машинната зала на главните двигатели, явно прикрепяха резервния преобразовател на времето. Началникът им час по час изскачаше навън да попсува колко малко място имали.

Хелър се появи. Беше се отбил в комуникационния възел. Имаше спокоен и делови вид. Състезателната му шапка стърчеше високо на темето и тъкмо прибираше някакъв списък в джоба си. Исках да отида при него и да му дам бележката за изтритите данни, но той забеляза възбудения техник и на бегом се насочи към него.

— Не са го проектирали да се побира вътре! — завайка се човечецът. — То и другаде из кораба няма място за толкова обемиста резервна машина, ама как да го напъхаме където вие искате?

— Мисля, че ако преместим стартовия генератор с два фута — успокояваше го Хелър, — ще го наместим някак. Кажи на онези специалисти по „Бъдеще-минало“ да дойдат при нас. Малко сложничко е да се мести стартовият генератор, но ще се справим.

— Сложничко, а! — повтори техникът. — Само една жичка да объркаме и вече не ще е сложничко. Щото след взрива нищо няма да остане! Ама нали вие си пъхате главата, офицер Хелър, а не аз!

И той се втурна да търси шефа на групата по „Бъдеще-минало“.

Вкиснах се. Не ни стигаше, че имаме най-опасните двигатели в света, ами трябваше и да бърникаме из генератора. Отпуснах глава на ръцете си.

Всички хора, занимаващи се с двигателите, се скупчиха в главната машинна зала, разнасяха се удари, псувни и гейзери от искри. След около час се чу общ тържествуващ възглас. Хелър излезе с двамата началници на групи, смееха се. Каквото и да бяха правили, успяха.

Следващият екип получи сигнал, изпъпли върху корпуса и се зае да връща по местата им махнатите плочи. Приличаха ми на миниатюрни кукли. „Влекач едно“ не е голям кораб, но падането и от четиридесет фута завършва с внушителен плясък. Извърнах глава — не понасям височината.

Ужасна блъсканица. По разцветките на работните облекла различих осемнадесет отделни групи, които едновременно се занимаваха с нещо по кораба. Но Хелър не ще успее да ме заблуди — той само се стараеше да печели време. Добре ми беше известно, че във всеки космически кораб могат да се правят безкрайни промени и подобрения. Дори бихте могли да махате онова, което сте монтирали вчера! Налагаше се изводът, че Хелър няма никакво намерение да потегли за изпълнение на мисията. И защо ли да го прави? Имаше прекрасно жилище, макар и във вътрешността на полуразглобен кораб. Имаше и Крек. Защо да отива където и да било?

Последва нещо, което съвсем ме разстрои. Камион на флота нахлу с рев в хангара и шестима техни техници се изсипаха от него. Почти успяха да се сбият със стражите, но Хелър веднага успокои страстите.

Техниците изнесоха някакъв сандък от каросерията. Беше дълъг и смайващо тежък. С подгъващи се крака го понесоха към кораба и го вкараха вътре. След малко излязоха. Един от колегите им от апарата се присмя и вървящият най-отпред човек от флота направи две бързи крачки към него, за да го просне на пода с юмручен удар.

Сред викове „Къркачи“ и „Сини задници“ — така в апарата наричат хората от флота, „син задник“ е едно неприятно насекомо — едва не започна масов побой.

Хелър пак се намеси и ги разтърва. Помогна на техника да стане, а той каза:

— Не се отнася до вас, офицер Хелър. — Така всичко утихна.

Но аз бях много любопитен що за сандък донесоха. Промъкнах се незабелязано в кораба. Пилотската кабина приличаше на проскубана птица — монтираха в стените й система за изкуствена гравитация и част от пултовете бяха с разголени вътрешности. Но това въобще не ме интересуваше.

Плочите на пода в коридора бяха вдигнати и се виждаше складовото пространство под тях. Бързо приклекнах, за да огледам.

Сандъците бяха шест на брой. На тях имаше изписани букви — А, Б и така нататък. Наглед здраво закрепени — колкото и да се мъчех, дори не можах да повдигна някой и на един инч. Какво, по дяволите, криеха под капаците си? Каква нова заплаха за провала на тази мисия съдържаха?

Никакво предположение не ми идваше наум. Страхувах се да не ме хванат, както надничах, затова побързах да се изнижа навън.

И се блъснах право в Хелър! Седеше на опорните греди в коридора и ме гледаше въпросително. Казах си — е, сега оплесках всичко.

Той ми протегна ръка и ме издърпа нагоре, след миг стоях до него. Чаках гневът му да ме помете.

Взираше се в мен някак несигурно. Не ми ставаше по-леко от факта, че стоях върху почти несъществуваща опора, бях сигурен, че ще се плъзна, ще падна обратно в склада и ще си счупя някой крак.

— Солтан — меко каза Хелър, — имам чувството, че напоследък ме избягваш.

Избягвал съм го! Сляп идиот! Не ме беше виждал цели три седмици!

Стори ми се малко натъжен.

— Когато излезе толкова внезапно онази нощ, сигурно казах или направих нещо обидно за теб. Ако е така, моля те да ми простиш.

Той забеляза колко ми е трудно да се задържам върху тънките опорни греди и ми помогна да се преместя на по-сигурно място.

— Солтан, харесва ли ни или не, но двамата с теб сме принудени да вършим работа заедно. Аз поне бих желал да се разбираме.

Направо ме довърши. Най-малко ми се искаше да се забърквам в подобни разговори! И не ми харесваше начинът, по който представяше нещата. Не биваше дори да подозира как щеше да бъде провалена тази мисия.

— О, аз също — излъгах го набързо.

Бръкнах в джоба си и му подадох бележката от компютъра за заличените данни.

— Станах рано тази сутрин, за да изпълня молбата ти. Ето, това е.

Той погледна листчето с интерес. Обърна го да види има ли нещо написано от другата страна. Сви рамене и го прибра.

— Не се съмнявам, че се опитваш да помогнеш с всичко, което е по силите ти. Благодаря ти, че правиш това. — Помисли малко и продължи: — Солтан, помниш ли какво казвахме в академията: „Много работа и малко пиене водят до нещастия“? Мисля, че може и да си се преуморил.

Той си мислел! Нищо не правех! Не и за да му помагам. Никога, за нищо на света!

Хелър щракна с пръсти.

— Точно така! Дължиш ми една вечеря! — Вторачих се в него с празен поглед. — Спомни си! Аз бях първият офицер, когото срещна в деня на повишението ти. Срещал ли си и други офицери същия ден?

Разтърсих глава, повече за да се отърва от шока, отколкото да отрека.

— Върховно! — заяви Хелър. — Значи, искам да си изпълниш задължението. Веднага, още тази вечер!

Той се разсмя весело и ме тупна по рамото. Знаех какво ме очаква. На вечерята трябва да присъстват и момичетата на поканените офицери заедно с приятелката на празнуващия, ако има такава.

— Ето какво ще направим — продължи Хелър, — ти само докарай своя аерокар отвън един час след мръкване и ще се отбием всички в някой изискан нощен клуб, където ще ни почерпиш! Така ще се помирим и ти ще си отдъхнеш малко.

Припряно го прекъснах:

— Чакай, чакай. Не мога да изляза с тази униформа.

Сведох поглед към дрехите си. И преди трите седмици, прекарани в горите, воняха на газ, а сега бяха жалка картинка.

— А, за това недей да си блъскаш главата! — каза Хелър. — Само ела тук след залез слънце — той посочи офицерската стая за почивка, — вземи един душ, а пък аз ще ти приготвя цивилен вечерен костюм.

Плясна ме по гърба, преливаше от жизненост.

— Уговорихме се, нали? Радвам се, че ще можем отново да се почувстваме приятели! Ще се видим довечера! — И излезе във възможно най-добро настроение.

А моите душевни сили ме изоставиха, търкаляйки се надолу в някаква дълбока мрачна яма. Не разполагах и с един жалък кредит. Електронната ми карта беше безполезна. Ако се опитах да пробутам от фалшивите пари, щях само да си изпрося смъртната присъда. Той несъмнено предполагаше, че бях платежоспособен като повечето офицери — парите не са най-насъщната им грижа. Всъщност и да искаше да ми стори зло, не можеше да измисли нещо по-страшно.

Хрумна ми една спасителна идея. Зад херметично затворената врата в края на коридора ме очакваха сребърни перила и орнаменти, да не говорим за златните вази и чинии.

Приближих се на пръсти и казах „Отвори се“ с всеки глас, който успях да изтръгна от гърлото си. Не помръдваше!

— ОТвори се! ОтвоРИ се! Отвори СЕ! ОТВОРИ СЕ, ДА ТЕ „БИБИП“!

Един от техниците извика от пилотската кабина над мен:

— Казахте ли нещо?

Тръгнах си.

Може би щях да си устроя правдоподобна въздушна катастрофа, преди да наближи вечерта. Да речем, от десет хиляди фута височина и — право надолу! Като че друго не ми оставаше.

Глава втора

В девет часа през онази съдбоносна вечер графиня Крек напусна влекача, маскирана със защитен шлем и противогаз, а Снелц и другите стражи внимаваха да не вдигат очи от заровете, с които се забавляваха в тъмното ъгълче на хангара.

Щорите бяха спуснати върху прозорците на аерокара. Моят пилот изчезна някъде.

Хелър поспря замалко при играчите и каза нещо на Снелц, после безгрижно се намести в аерокара на пилотското кресло.

Аз седях отзад с усещането за неприятна чистота по тялото си и притеснен от своя искрящ цял вечерен костюм. Налагах си маска на спокойствие, но треперех от ужас поради близкото присъствие на графиня Крек.

Аерокарът излетя в нощта и набра скорост, опитвайки се да е в унисон с пилотската треска на Хелър.

Графинята се освободи от защитния шлем и противогаза, започна да оправя разрошената си коса. Пак трябва да призная, че изглеждаше великолепно — лицето й беше самото съвършенство, косата наподобяваше бледо сияние, а вечерната рокля пулсираше в светли оранжеви отблясъци. Очите й искряха невинно като на дете. Колко измамна е външността понякога — надявах се да доживея до края на вечерта, без тя да ме смеле от бой за граматическа грешка или лоши маниери на масата. И само боговете знаеха какво би направила, когато станеше ясно, че не мога да платя сметката.

— О, Солтан — каза тя, — имаш нова машина! И цялата блести!

Графинята се настани по-удобно на кръглия диван, извивайки тялото си като котка. Огледа обувките си — бледозлатисти.

— Харесват ли ти новите ми обувки?

И те излъчваха пулсираща светлина като роклята. Отдръпнах се нервно. Знаех какви ритници раздаваха тези крака. Смъртоносни!

През незакритите плътно прозорци виждах мъждукащата панорама на твърде специализираните в ролите си градове на Волтар, пръснали се под звездите. Стрелкащите се в ранната вечер машини образуваха сложни фигури в небето. За момент се отпуснах. Каква величествена нощ!

Но ние не се движехме в правилната посока! Нима служех за прикритие на колективно бягство? Не летяхме към Веселия град. Насочвахме се към Нафуканите хълмове!

— Не си ли се объркал нещо? — попитах гърба на Хелър. При Нафуканите няма нито един нощен клуб. Нали там живеят само мръснишки богатите!

Хелър се позасмя, без да ме удостои с поглед. Вече насилваше аерокара да лети с около петстотин мили в час. Благодарих на боговете, че новият поне не се тресеше така. Позволих си да се надявам, че са предвидили да издържа и на такава скорост.

— Отиваме да вземем дамата, която ще ти прави компания тази вечер — най-сетне каза той. — Не можем да те оставим да се чувстваш самотен и да ти разваляме настроението, нали си домакин днес!

О, богове! Не бих могъл да платя сметката за трима, само четвърти човек липсваше! А жена, която насмогваше на каприза си да живее на Нафуканите хълмове, сигурно имаше и изключително скъпи прищевки. Предвижданията за собствената ми неплатежоспособност изведнъж станаха къде по-мрачни.

Небостъргачите на Нафуканите хълмове са разположени сред изкуствени поточета и езерца, чиято вода се изпомпва нагоре по склоновете, без да се жалят пари за това. Нощем гледката омагьосва. Между другото най-скъпите апартаменти са по върховете на сградите. И с тревога, преминаваща в паника, забелязах, че не кацаме долу пред някой вход, а наближаваме куполообразна къща сред два акра собствено дворче, пъчеща се върху най-високия небостъргач. Обитателите й биха могли според настроението си да се любуват на необгледните пейзажи или да се преструват, че градината препречва достъпа на външния свят до уютното им спокойствие. Скъпотия!

Що за жена живееше в този разкош? Сигурно от тези, които могат да похарчат целогодишната заплата на младши офицер за кутийка с някаква фантастична пудра! Вече не смеех да си мисля докъде щеше да стигне сметката за вечерта!

Хелър произнесе кодова дума в скрит микрофон. Светлините в градината и къщата угаснаха. Ама че липса на чувство за секретност! Внезапното изчезване на тези ярки светлини несъмнено щеше да привлече вниманието на евентуалните наблюдатели на мили наоколо.

Хелър без никакви затруднения кацна върху площадката сред градината.

Някой с плащ и качулка изтича изпод тъмната сянка на близко дърво и скочи в аерокара.

Вратичката трясна. След миг изчезнахме в нощното небе.

Смехът на новата ни спътничка беше прекрасен.

— Колко е забавно! — Тя смъкна плаща и качулката.

Хайти Хелър! Неговата сестра! Най-познатото лице в цял Волтар. И макар че настроението ми се смъкна поради тази нова проява на непредвидливост, нейната красота би могла да разтрепери от възбуда и каменно изваяние. Носеше рокля в искрящо тъмносиньо, в контраст със светлата кожа и коса, но точно съвпадаща с цвета на очите й. Един поглед стигаше на всеки мъж, за да запреглъща конвулсивно.

Събрах си ума, колкото да предупредя Хелър и графиня Крек да не произнасят публично името на Хайти. Споразумяхме се да използваме името на майка й — Линдъс. Молех се безмълвно мозъкът на Хелър да не изключи, ако се наложи да представя сестра си на някого в клуба.

— Хайти — викна той през рамо, — това е кавалерът ти за тази вечер, офицер Солтан Грис. Солтан, това е момичето! Засега ще приемем, че се казва Линдъс.

Хайти се настаняваше на дивана. Кимна ми, явно беше свикнала с многобройните приятели на Хелър. И се зае да оглежда изпитателно графиня Крек. Хелър, да го „бибип“, дори включи вътрешното осветление в аерокара, за да й помогне.

— Джети — обади се най-сетне сестра му, — ти си мъжът с най-изтънчения вкус във Вселената!

Графиня Крек засия!

Момичетата си стиснаха ръцете.

— Олеле, олеле! — въздъхна впечатлената Хайти, като продължаваше да разглежда графинята.

По дяволите боговете, изръмжах вътрешно. Тази жена, за която говориш и за която хвалиш брат си, е осъдена за убийство, излязла нелегално и само замалко от тъмниците на Спитеос! Хайти, може и да си най-възхитителното създание на Волтар, но си страхотна гъска!

— Струва ми се, че би трябвало да си от Манко — каза тя.

— Така е — потвърди Хелър. — Нейният род някога притежавал имения в Аталанта.

— Дали не познавам някой твой роднина? — любезно се осведоми Хайти.

— Едва ли — отвърна графиня Крек. — Загубили сме земите си преди векове. Но както мнозина постъпват, предците ми запазили титлата си, а нямат дори квадратен ярд, където да им поставят надгробен камък.

Двете момичета се засмяха. Предположих, че това е местна шега от Манко.

— Ако се съди по твоя изговор, родът ви е успял добре да съхрани благородническите традиции — отбеляза Хайти.

Недоумявах какво искаше да постигне. Държеше се като брачен посредник. Изведнъж ми просветна — Хелър сигурно се бе свързал със сестра си и ако можех да си обясня правилно любопитството й, бе казал — о, добри богове!, — че ще я запознае с момичето, за което смята да се ожени. Неизброимите бъдещи затруднения се блъскаха в главата ми от желание да се представят на моето въображение.

— Не бих казала — въздъхна графинята. — Майка ми имаше забележителен талант в дресурата на животни. Нейният род притежавал обширни гори и явно умението да общувам с животните ми се е предало по наследство. А пък баща ми съвсем кривнал от пътя — станал цирков магьосник. Обикаляли по цялата Манко и дори по други планети. — Тя се усмихна. — Страхувам се, че произходът ми е по-скоро сценичен, Хайти. Приличаме си. Първата ми поява пред публика била шест месеца след раждането ми. Участвала съм в номер, при който един зава уж ме изяждал, а накрая съм се появявала на гърба му.

Хайти се закиска от удоволствие. После сякаш се замисли, опитваше си да си припомни нещо. О, богове, изпъшках наум. Тези от шоубизнеса са опасни хора. Помнят и най-дребната подробност. Графинята оплеска всичко!

Хайти неочаквано щракна с пръсти.

— Ами да, „Кристалите“! „Кристалите“!

Графинята отново показа колко е глупава. Също се засмя и закима с глава.

— Вярно, това беше артистичното им име.

— Значи баща ти е граф Крек! — ахна Хайти. — А майка ти е Ейлиена! Че тя беше най-великата дресьорка на диви животни! При това невероятно смела.

Очаквах Хайти да добави още нещо — че си припомня и дъщерята на семейството, чието име било Лисус Моам, която завършила университета, започнала работа в Образователното управление и обучавала деца как да грабят банки и да убиват. Но тя само каза:

— О, изпълнението им беше великолепно! Толкова съм доволна, че се запознахме! Ще запазим таланта в семейството.

Това последното ме завъртя като вихрушка. Какво семейство, бе? Вече не се съмнявах, че Хелър твърдо възнамерява да се ожени за графиня Крек. Невъзможно!

Но за Хайти въпросът беше уреден. Тя потупа нежно графинята по ръката и каза на Хелър:

— Накъде си ни подкарал с такава скорост? — И без да дочака отговора му, се обърна към Крек: — Джетеро признава само два вида скорост — газ до ламарината и пак газ до ламарината. Ще трябва да се примириш с това, миличка. Но иначе е голям симпатяга.

Хелър се усмихна доволно на репликата й.

— Чуйте само дребосъка, който все ме ръчкаше да карам по-бързо. Отиваме в „Артистичния клуб“.

— Ох! — изпъшка Хайти. — Не се ли намира на Улицата на клубовете? Към края на онзи квартал, който е претъпкан само с такива заведения? Там винаги се навъртат репортери, надяват се да засекат някоя знаменитост. Щеше ми се да отидем в някое по-закътано местенце.

Колко точно съвпадение с моите желания! Стана ми по-приятна.

— Солтан си избра „Артистичния“ — настоя Хелър. И без да ми даде възможност да протестирам, продължи: — Всъщност го избрахме, защото там всички носят бални маски. Не е възможно някой да те познае. Маските са ей в онази кутия.

Така си беше. Извадих ги — четири на брой. От най-тънките, само ги притискате към лицето си, дърпате шнурчето за загряване и боята се нанася върху кожата. Най-лесната маска, после се измивате без проблеми. Разгледах ги и реших, че ги е избирал моят пилот. Бяха обозначени с буквички — С. Г., Дж. Х., Х. Х. и Г. К. Нямаше как да си харесам някоя, затова просто ги раздадох.

С голяма изненада открих, че в аерокара над дивана бяха монтирани огледала, и момичетата започнаха да си прибират косите назад, за да се заемат с маските.

На гърба на етикетчето малка рисунка показва как ще изглеждате с маската. Думите на Хайти ме стреснаха:

— Уф, защо си избрал за мен тази секси нимфа от горите! Знам, в последните три филма играх все сладострастни дамички. Наложи ми се да науча толкова много сексуални песнички, че май други не съм и чувала наскоро. Но както и да е, мисля, че би избрал тази сладка нимфа при всички случаи.

Да му го „бибип“ на моя пилот!

Тя си нагласи маската и дръпна шнурчето. Захвърли вече ненужната подложка в кутията и се вгледа в отражението си. Изкикоти се.

— В живота не си падам по хрускането на мъже. Но сега кой би се усъмнил?

Очите й мятаха пълни с нега погледи, устата й беше свита като за целувка, а синьото по бузите символизираше копнеж. Така тя беше още по-хубава. Нищо не би успяло да закрие красотата на Хайти Хелър. Не намирах спокойствие. Маската нямаше да попречи на никого да разпознае Хайти.

И графинята се нагласи. Огромни светещи очи и козина на черни и оранжеви петна. Лейди Лепъртидж! Като че се нуждаеше от подчертаване на своята свирепост! Но поне добре служеше за прикритие и подхождаше на бледооранжевите рокля и обувки.

Хелър посвети на аерокара само едно коляно и си сложи маската. В отражението на предното стъкло видях какво лице си направи. В пиеските го наричат „Стоманеният човек“ — на всяко око по една грамадна звезда със стоманени отблясъци. Почти никаква промяна. А снимките му доста често се появяваха в новинарските листове. Вече се нервирах.

Накараха ме да сложа своята маска. Да, сега вече бях сигурен, че моят пилот ги е избирал. Също познат до болка герой — Демонът с глиганските зъби! Ужасяваща грозота! Ске въобще нямаше вкус.

Присмиваха се на маските си, не забравяха и моята, после Хайти и графинята приятелски забъбриха за сценичните преживелици и за Манко. Не беше тайна за никого, че станаха приятелки от пръв поглед.

Вече виждах мятащите се из небето лъчи. Този квартал с клубовете доста изпъкваше дори и във Веселия град. Свих се от страх — мястото беше претъпкано! Сякаш за момент сянката на Ломбар надвисна върху целия град. В какво се забърквах? Ако бях проявил мъничко разум, щях навреме да повредя аерокара. Сега беше късно. Плъзнах се в боклукчийския люк, на път към мрачната яма за хора без късмет.

Глава трета

Хелър запрати аерокара надолу, сякаш пак се возеше на кука от кран. Преплитащите се светлини ме заслепиха. Не знам как го направи, но приземи машината меко като перце, отскубнало се от опашката на птичка, и то точно в средата на асансьорната площадка на клуба. Момичетата изприпкаха навън и аз се канех да ги последвам, но Хелър остана при асансьора. Не сваляше поглед от нашия аерокар, докато не видя точно къде го постави товарният манипулатор на площадката. Дори си записа номера на мястото и чак тогава се запъти към вратата.

Фасадата на „Артистичния клуб“ не се отличава по нищо от всички клубове наоколо — променящи се светлинни фигури и букви, от които се разхвърчаваха многоцветни искри.

Момичетата бяха отскочили до тоалетната да си проверят маските пред огледалата, женска им работа. А насред входа стоеше клубният портиер в белоснежен вечерен костюм. Едната му ръка леко се подаваше напред с дланта нагоре. Знаех какво се иска от мен — петкредитова банкнота, за да ни отведе до някоя от по-хубавите маси. Не само с пет кредита за бакшиш, не разполагах с други банкноти освен с фалшивите! Заковах се на място като спънат.

Хелър каза:

— Ще се отбия да си оправя маската.

И аз останах срещу дивия звяр — като такъв ми се привиждаше портиерът в този миг — с голи ръце!

Не за пръв път през онази вечер косата ми щръкна.

След това по неизвестна за мен причина се показа друг служител (може би управителят?), махна ми от вътрешността на клуба и аз бързо се вмъкнах покрай зовящата длан на портиера.

Хелър се присъедини към мен след миг, момичетата също се показаха и предполагаемият управител ни въведе в главната зала.

Вечерта едва-що започваше, но повечето маси вече бяха заети. Маски, маски, маски, от всички разновидности и форми, хаос от прикрити самоличности.

И тази гръмотевична музика!

Обувки, обувки, обувки. Всеки въобразим и невъобразим цвят, по който пробягваха немирните светлинки под пода.

И маси, маси, маси. Управителят ни заведе на една леко издигната над пода и близо до стената. Веднага проверих — наблизо имаше авариен изход.

Настанихме се и започнахме да разглеждаме залата. Имаше отделено място за оркестъра, а над него танцова площадка. Отдясно беше разположена сцена, зад нея — тежки завеси.

Изпълнителка на балади стоеше пред оркестъра с почернено лице и кървави сълзи и потискащо посредствено изплакваше сърцето си в песен.

Питах се къде ли има табло с цените на клуба. Макар че не можех да платя, каквито и да бяха те, все пак ми беше интересно. Най-накрая го открих под стъклото на масата. Трябваше да натисна едно копче, за да се освети отдолу, но и без да го натискам, добре разчитах буквите и цифрите. Останах с впечатлението, че всички цени са закръглени на по пет и по десет кредита! При това подредени в многобройни колони. Нищо по-евтино от пет кредита на човек? Страхотия!

Певицата свърши мъчението и тук-там й изръкопляскаха. Тя се върна на масата при своята компания.

Стана един мъж и се запъти към танцовата площадка. Измъкна от вечерния си костюм някакви малки колелца, подпали ги и ги запремята във въздуха. Човек би си помислил, че непременно ще си изгори ръцете, но пламъците бяха само светлинен ефект.

— Точно затова го наричат „Артистичния клуб“ — обясняваше Хелър на графинята. — Всеки, който е дошъл тук, е длъжен да изпълни нещо. И така през цялата нощ.

— А някои от тях не изпадат ли в сценична треска? — попитах го аз.

— Ами управата на клуба е помислила и за това — успокои ме той. — Следят много внимателно и ако само един човек от масата се уплаши, удвояват цялата сметка.

— Забавно хрумване — отбеляза графинята и се разсмя.

Аз не се присъединих. И без да имам възможност да платя сметката, мисълта за удвояването й ме вледеняваше.

— Гладна съм — заяви Хайти.

Аз като домакин трябваше вежливо да я попитам:

— Какво би искала да си поръчаш?

Хелър махна на стоящия наблизо сервитьор жълтокож. Той натисна копчето и по изумителен начин холограма на менюто се появи пред очите на всекиго от нас.

Замалко да умра на място, когато видях отново тези цени от по пет и десет кредита. Насилих гърлото си да заработи.

— Поръчвайте си каквото ви душа поиска — насърчих ги весело. Прозвуча ми повече като погребална песен.

Всички решиха, че искат „планински скокливци“ — дребен дивеч, внасян от Чимптон, твърде отдалечена планета. Как не се задавиха! По десет кредита порцията!

След тържествено обсъждане избраха червена искряща вода. По десет кредита кутийката.

После се спряха на пламтящо-леден кекс за десерт. По петнадесет кредита.

Моята способност за мълниеносно смятане веднага ми представи сбора — сто и пет кредита.

От управата ни сервираха безплатно препечени кифлички. Щедрост, няма що! Сигурно бяха най-скъпият клуб на Волтар.

Позволих да ми поръчат същото като за себе си. Щом ми предстоеше затвор или екзекуция, по-добре щях да понеса съдбата си с пълен корем. Защото имах много симпатични възможности за избор — или да използвам електронната си карта и да застана пред военен съд, или да си послужа с фалшиви пари и набързо да ме разстрелят.

Донесоха ни планинските скокливци и аз започнах да разрязвам своя — почти очаквах да намеря в него диаманти при тази скъпотия.

Хелър ми прошепна:

— Недей да се тревожиш толкова. Всичко ще бъде наред. Отпусни се и си прекарай добре. Нека и момичетата се повеселят.

Той пък какво ли знаеше! Тази вечеря, да я „бибип“, за мен означаваше край на всичко! Утешавах се, че мнозина офицери след такова празненство по случай повишението са гладували по месец-два. Отпих от червената искряща вода, но не ми стана по-леко.

А те се шегуваха, бъбреха за глупости и явно се наслаждаваха на поднесените ястия. И аз си похапвах. Бях гладен.

Когато и последната искрица от пламтящо-ледения кекс потъна в устите им, Хелър повика с пръст пърхащия наоколо жълтокож и поръча за всички още червена искряща вода. Общо дотук сто и осемдесет кредита!

Пиха за чисто небе и ярки звезди. Пиха за успех и още повишения. Пиха за прозрачно намекната „мисия“. Пиха за следващи роли на Хайти.

Хелър поръча още веднъж. Двеста и двадесет кредита!

Вече седяха удобно облегнати и гледаха артистичните номера на другите гости. Някои бяха добри, други — много зле, някои слизаха почти без ръкопляскания, други получаваха истински овации.

Тъкмо бях потънал в безчувствено вцепенение. Неизбежността на предстоящото ме смазваше. Не можеше да бъде по-лошо.

Оказа се, че можеше!

На масата ни замига светлинка. Хайти ме мушна с пръст по рамото.

— Ти си пръв от тази маса.

— Аз?!

— Разбира се — усмихна ми се тя. — И най-хубаво ще бъде да се представиш добре. — Вече се смееше с глас. — Ако не те харесат, току-виж, удвоят сметката!

И тримата започнаха да се давят в кикот, стори им се невероятно смешно. Сигурно червената искряща вода ги блъсна в главите. Но за мен настъпваше истинска трагедия!

Сковано станах, за да се кача на сцената и да бъда разкъсан от вбесената тълпа.

Глава четвърта

Крачех механично, подтикван от заплахата за удвояване на сметката. Вече изминах три четвърти от пътя, когато се сетих, че не мога да я платя и без тази глоба. Какво правех тук, по дяволите?

Смелостта пред лицето на тълпата е нещо неразбираемо за мен. Как един актьор, певец или танцьор дръзва да застане сам и да погледне публиката, която отвръща на погледа му — това надминава границите на въображението ми.

Застанах на сцената и се обърнах да ги погледна. Огромен, яростно светещ прожектор веднага направи очите ми безполезни. Сякаш плуващи отделно от носителите си, маските до една се вглеждаха в мен. Под тях бяха обувките, размазващи из въздуха цветната мъгла на отблясъците, готови да ме лишат от живот, както си представях в този миг.

Ами ако се втурнат всички наведнъж и ме разкъсат?

С други думи, страдах от сценична треска.

Дотогава неясно ми се мяркаше идеята да рецитирам стихотворение. Като дете бях научил няколко. А за „Храбрият Хек се би при Блим“ дори получих подарък. Отворих си устата. Но и да ме заплашеха с разстрел на място, пак не бих си спомнил първата строфа!

Настървено си припомних всички вицове, които бях чувал през живота си. Имаше един много смешен за двама агенти от апарата, които се смятали взаимно за жени, докато не се озовали в леглото. Отворих уста да го разкажа. Хлъц! Последното нещо, което бих споменал на това място, беше апаратът!

Коленете ми омекваха. А публиката проявяваше нетърпение. Огромният прожектор ме гледаше безмилостно. Маската ми на зъбат демон като че се топеше от горещината.

И отведнъж ме озари идея. Естествено е всеки ловец да познава и използва характерните птичи викове. Бях се усъвършенствал в подмамването. Докарвах птичката на няколко фута от пушката си и чак тогава я застрелвах.

Исках гласът ми да внушава самонадеяност, но май забележимо трептеше.

— Планински тънкопей!

Устата ми беше пресъхнала, но някак успях да си свия устните и наистина възпроизведох птичия зов.

Мълчание.

— Горски пискун! — обявих аз и го имитирах.

— Блатна кокошка! — съобщих и закудкудяках леко сипкаво като блатна кокошка.

Публиката мълчеше. Нито намек за ръкопляскане. Нищо!

Мислех трескаво. Не изрових от паметта си виковете на други птици. Или присъстващите очакваха от мен още имитации, или предполагаха, че ще застана на ръце или ще направя задно салто.

Внезапно мълчанието им ме вбеси. Вторачих се ядно в тях и им казах с обвиняващ тон:

— Както щете, ама на птичките им харесва!

Буря от смях едва не ме помете от сцената! Тропаха с крака и се държаха за стомасите. Не можеха да спрат.

Изнизах се към своята маса. А хората наоколо се кискаха неспирно. Хайти ме потупа по ръката:

— Мисля, че се държа много смело.

Следващият изпълнител подмяташе светлинно ударен барабан и го налагаше в сложен ритъм. Когато свърши, се чуха гласове:

— Хареса ли им на птичките?

Някой дори се разхълца от смях.

На сцената се качи момиче, за да изпее нещо, и след последния акорд на оркестъра публиката отново закрещя:

— А това хареса ли им на птичките?

И буйно веселие.

Когато мъжът, балансиращ върху някакво буре, скочи от него, публиката веднага попита:

— А на птичките хареса ли им?

— Ти си гвоздей на програмата — каза Хайти.

Започнах да осъзнавам, че пожънах успех, и вече бях готов да се изпъча гордо. Поредната поръчка на искряща вода посрещнах, без да трепна.

Но колко мимолетни са редките моменти на щастие в живота! Отметнах глава, отпивайки от кутийката, и тогава видях живия ужас.

Ложата на журналистите!

Подаваше се навътре в залата, над главите на тълпата. Преброих трима репортери и — о, богове! — екип с камера от „Домашен екран“!

Хайти проследи стреснатия ми поглед.

— А, доста внимание отделят на този клуб — каза тя и сви рамене пренебрежително. — Издирват таланти, все търсят нещо ново. Освен това събират „пълнеж“, както го наричаме в занаята — не го използват, ако има по-интересни събития през деня. — Тя се усмихна. — Според мен онези от новинарските листове висят тук само за да не ходят на работа!

Подобреното ми настроение се изпари безследно. Ако има нещо, от което и ние в апарата се отвращаваме, това са репортерите и ако въобще е възможно нещо да мразим още по-силно, това са репортерите с камери. Ломбар ставаше неудържим, когато заговореше на тази тема. „Жертвите нямат право на информация“ — беше един от любимите му лафове. На сянката му сякаш омръзна да се навърта навън и направи крачка към входа на клуба.

И като капак на всичко светлинката за следващия изпълнител пак огря нашата маса. Хайти се дръпна колебливо. Хелър докосна ръката на графинята и те станаха.

Безгрижно тръгнаха към танцовата площадка — графиня Крек в своята преливаща бледооранжева рокля и маска на лепъртидж и Хелър в искрящосин вечерен костюм и огромните стоманени звезди на очите. Прожектор се насочи към тях и ги съпроводи.

Графинята вдигна ръка. Вдясно от нея се намираше маса за сервиране, препълнена с високи бутилки и чупливи съдове върху широкия квадрат на блестяща бяла покривка. Тя застана пред тази крехка шарения и хвана плата за единия ъгъл. Попитах се дали не иска да прекатури цялата маса, но само с едно движение на китката дръпна майсторски покривката!

С тихо шумолене тя се плъзна от масата и увисна в ръката на графиня Крек. Нищо друго не помръдна!

Хората в залата помислиха, че това беше целият номер. Тук-там се чуха ръкопляскания.

Но грешаха. Графинята извика нещо на оркестъра. Сега двойката застана в центъра на танцовата площадка. Крек развя големия бял квадрат във въздуха — по диагонал беше към един ярд. С мигновени движения го сгъна. Пъхна едното ъгълче между зъбите на Хелър и захапа срещуположното. Лицата им бяха на не повече от шест инча разстояние.

Оркестърът засвири игрива народна мелодийка. Хелър и графиня Крек скръстиха ръце зад гърбовете си и започнаха танц със сложни движения на краката.

— „Манко Манчо“! — с удоволствие ми обясни Хайти и запляска с ръце от радост като малко момиченце. — Гледай ги само — побутна ме тя. — В забавачниците на Манко учат децата на този народен танц! Как ли го помнят още!

Всеки захапал своето ъгълче от покривката, те тържествено изпълняваха геометрична плетеница в абсолютен синхрон с музиката.

Изведнъж зъбите им отпуснаха по една гънка от плата и лицата им се раздалечиха на един фут. Музиката продължаваше, но те вече не съгласуваха стъпките си. Последователно, с помитащи махове на стъпалата като че се стремяха да се препънат взаимно, но всеки път краката на „жертвата“ бяха във въздуха. Отново и отново.

Хайти ми се стори леко озадачена. Танцът се превърна в нещо по-сложно.

— Но това не е „Манко Манчо“!

Вярно, не беше. Наблюдавахме първото елементарно упражнение за краката в боя без оръжие, но изпълнено като танц. Надявах се да не покажат прекалено явно уменията си. Онази камера на „Домашния екран“ не се отделяше от тях. На апарата най-малко му трябваше да познаят Хелър, да не говорим за графиня Крек!

Публиката засили ръкоплясканията. Заскърцах със зъби — паднете, направете нещо, за да провалите това представление, ще вземат да пуснат записа!

В края на поредната музикална фраза се чу пукот. Отпуснаха още от захапаната покривка. Раздалечиха се на цял ярд.

Хелър сигурно даде сигнал на графинята. Застанаха с главите надолу! Направиха полуобръщане и вече бяха с гръб един към друг, все още свързани от плата. Подпрени на пода на ръце и глави, започнаха ритмично да удрят стъпала.

Зрителите се оживиха. Това никак не ми хареса!

В пълен синхрон те подскочиха нагоре, повториха полуобръщането и застанаха с лице един към друг. Акробатика, представена като танц. Но публиката не беше виждала подобно изпълнение, зашумя възторжено. А в ложата на пресата екипът на „Домашен екран“ работеше трескаво. Лудница!

Не знам как го направи със стиснати зъби, но Хелър викна нещо на диригента.

И започна най-майсторската част, поне според скромното ми мнение. В ръкопашния бой има една техника, състояща се в кръгов удар с крак към главата на противника, а той се премята през ръце, за да го избегне. И тази двойка побъркани, без да пускат покривката от челюстите си, започна да си играе на атака и защита, всеки поред нападаше и избягваше удара.

Отначало бавно — единият риташе, другият отскачаше презглава, движенията се ускоряваха непрекъснато. Вече се премятаха, без да докосват пода с ръце.

Музиката ускори темпото. Ударите и скоковете също.

Накрая се виждаха само две размазани цветни петна — едното оранжево, другото синьо, като два въртящи се диска, приковани един към друг!

Хората в залата пощуряха. Скочиха на крака и се развикаха бясно. Само защото никога не бяха виждали акробатични и бойни номера, превърнати в танц.

Оркестърът вече не успяваше да насмогне на темпото.

Гладко и изящно, двата диска спряха въртенето си. Музиката завърши с дълъг акорд. Хелър и графиня Крек се отделиха. Блестящата покривка висеше в лявата ръка на графинята. Хелър се покланяше.

Реших, че това е краят на представлението. Публиката споделяше заблудата ми. Крещяха и си натъртваха дланите от приветствия.

— О, личи си, че има опит като артистка — викна Хайти на ухото ми.

Защото графинята се кланяше наляво и надясно с по две стъпки във всяка посока — общоприетата благодарност на изпълнителя към публиката. Нещо като малък танц, много приятен за зрителите. По белия плат в лявата й ръка минаваха леки вълни, които отразяваха светлините от прожекторите наоколо.

Внезапно графинята ИЗЧЕЗНА!

Не тръгна нанякъде, нито пък стана прозрачна. Където стоеше преди миг, сега имаше само празно пространство! Публиката шумно и стреснато пое дъх. Аз бях повече от стреснат. Току-що избяга затворник!

Лъскавото парче плат бавно се спусна на пода.

И Хелър ми се видя изненадан. Така се оглеждаше!

Взря се в покривката. Дръпна се и застана на длани и колене. Предпазливо припълзя до покривката. Надигна леко едното ъгълче и надникна под него. Поклати глава. После се замисли.

И стовари ръка върху плата. Обиколи го пълзешком отвсякъде. Внимателно се надигна с покривката в ръце.

И най-тъпият сред присъстващите би трябвало да се досети, че Хелър търси своята партньорка из диплите на парчето.

Вече изправен, грижливо разгъна плата. Публиката се подхилваше. Той не откри нищо и объркано тръсна покривката. Сведе очи към пода, за да провери паднало ли е нещо от нея. Стоеше унило и не знаеше какво да прави. Всички вече се заливаха от смях.

Хелър захвърли измамилата го покривка и решително тръгна към най-близката маса. Погледна под нея — никакъв резултат. Надникна под кутийка с питие — нищо. Вдигна чиния. Пак нищо. И в пристъп на внезапно вдъхновение свали шутовската шапчица на един от седящите край масата, за да провери в нея.

Хората се задъхваха от смях.

Нещо тупна до мен. Уплашено погледнах с крайчеца на окото си — в тъмнината седеше и весело се зъбеше графиня Крек.

Готов да признае поражението си, Хелър провери и в ръкавите си. Обърна се към нашата маса и с церемониален жест посочи на осветителя къде да прикове вниманието на зрителите.

Всички видяха графинята. Смълчаха се за секунда, после избухнаха в невярващи викове и бурни овации.

Графиня Крек се изправи като пружина и се поклони. Хелър се върна до нашата маса и вниманието неохотно се насочи към следващото изпълнение.

— Как го направи? — попита Хайти, измъчвана от професионално любопитство. Графинята се изкикоти.

— Нали виждаш завесите там отзад? Само трябваше да отклоня погледите им, като размахам покривката, после се плъзнах настрани зад завесите. Минах отзад през сцената, изпълзях на четири крака покрай стената и със салто скочих на мястото си. Съвсем лесно.

Хелър дори не дишаше тежко, нито пък графинята. Поръчаха още искряща вода. Загубих представа за сметката, но мъртъвците не се интересуват от сметки. Хвърлих поглед на ухиления екип от „Домашен екран“.

Сянката на Ломбар напираше да нахълта в клуба.

Глава пета

Гледах тези двама идиоти — седяха си, подаваха си кутийките, смееха се, въвличайки Хайти в разговор. Много красиви бяха. И не знаеха, че Ломбар би заповядал убийството на всеки, без да му мигне окото, ако престанеше да се нуждае от тях. Несъмнено би го направил, стига само да заплашеха с постъпките си операциите на апарата на Блито-3. Нямаше как да им кажа това.

Музиката не спираше, номерата се редяха един след друг.

Накрая светлинката се премести отново на нашата маса.

— О, не — възкликна Хайти. — Надявах се да ни пропуснат. Само аз останах на тази маса. — Тя се изправи. — Няма защо да се тревожиш, Солтан, няма да ти удвоят сметката. Ще отида да им попея, за да си заслужа вечерята.

Тя се запромъква между масите към сцената. Никой не й обърна особено внимание. Скочи горе и синята рокля заискри. Каза няколко думи на диригента. Той се обърна към музикантите, един от тях порови в купчина инструменти и извади каквото му поискаха.

Представляваше пълно с електроника полукълбо, наричат го ритмокорд. Диаметърът му е около осемнадесет инча. Хайти притисна заоблената част към корема си и ловко пристегна колана на гърба си. Хвана ударника с дясната си ръка. С игра на разперените пръсти на лявата в различни положения и на различно разстояние от инструмента от него се извличат акорди. Обикновено са хармонични. А като наподобяват с ударника удари във въздуха, изпълнителите подреждат звуците в ритъм. Когато на ритмокорда свири майстор, музиката е дива, заплетена, зовяща.

Хайти пак заговори на диригента. Той като че се изненада и се вгледа втренчено в нея.

Казах си — е, това е, този я позна! Или по гласа, или заради песента, която поиска. Едва не скочих и не се разкрещях, заповядвайки й да се върне на масата. Не посмях. Извих глава към екипа на „Домашен екран“. Май мързелуваха. Репортерите също.

Ослепителен лъч освети Хайти. Синята рокля пръскаше искри. Маската й на сладострастна горска нимфа привлече погледите. Вдигна дясната си ръка. Диригентът очакваше да започне ритъма, за да му се подчини.

Ритмокордът изтрещя мощно. Оркестърът го подкрепи с лавина от звуци.

Първата мелодия Хайти само свиреше, без да пее. Но какъв секс излъчваше! Тялото й се въртеше и извиваше, лявата ръка сякаш намекваше за нещо, докато извличаше акорди. Дясната се мяташе в такт с ритъма. Зашеметяващо!

Между хората в залата почти видимо прескачаха електрически разряди. По музиката от ритмокорда, по движенията на танца разбираха без съмнение, че пред тях е излязла съвършена професионалистка. Бяха като замаяни. В нощния клуб не се чуваше друг звук, освен магията на ритмокорда и оркестъра.

Тя започна мелодията отначало и този път запя. Гърленият й глас беше самата съблазън. Но звучеше и комично.

— О, богове! — извиси се мъжки глас. — Та това е Хайти Хелър!

Хайти му отвърна с предизвикателен акорд. Нов писък от публиката:

— Хайти! Хайти Хелър! — Тези хора бяха смахнати до един.

Нови акорди. Примамливи извивки на тялото. Дори през шума на буйстващата тълпа дочух как някой навън извика:

— В този клуб е Хайти Хелър!

Хората от „Домашен екран“ подскачаха от възбуда. Отвън се носеха викове. Нима толкова бързо плъзна мълвата и другите нощни клубове трескаво бълваха тълпи, които прииждаха насам? Да! На входа се блъскаха нетърпеливи пришълци. А седящите досега гости на клуба наскачаха и се втурнаха към сцената.

— Хайти! Хайти! — Най-страшната лудница във Вселената!

Техникът усили звука, за да не потъне гласът й във врявата на блъскащата се истерична тълпа.

Тъпканицата ставаше непоносима, хората до сцената опитваха да се покатерят горе и всички крещяха:

— Хайти! Хайти! Хайти!

Звукът отново се усили.

Музиката ревеше. Ръце се протягаха към Хайти, сцената се пълнеше с разни типове. Хелър скочи и започна да си пробива път напред, за да я спаси от пощурелите зрители. И всичко това под безжалостния прожектор, а само какво правеше горе екипът на „Домашен екран“!

Почти натикаха Хайти в оркестъра. Десетки ръце се опитваха да я докоснат. Тълпата я погълна! В този миг Хелър застана до нея.

Но тя не спираше танца и песента!

Хелър я вдигна високо над жадните ръце.

Точно в тази секунда сграбчих дръжката на пистолета си, преместих регулатора на иглен лъч и по навик, без да се прицелвам, с първия изстрел пръснах най-големия прожектор.

Не го направих, за да помогна на Хелър. А защото зад тълпата се мярна мъчещият се да си пробие път към мен жълтокож, стискаше в ръка листче, на което можеше да бъде само сметката за вечерята!

Експлозията на лампата оглуши всички.

Завъртях се. Бях запомнил мястото на таблото с превключвателите зад сцената и без да ми трепне ръката, го пръснах на парчета! Настъпи непрогледен мрак.

И над притискащия тъпанчетата ми до болка шум се извиси нов писък:

— Полицията! Идва полицията!

Включи се мътното аварийно осветление. Ами да, нямаше съмнение — долових движението на сини униформи. Полицаите нахълтаха в тълпата, готови да потушат безредиците.

Мощна ръка ме сграбчи за яката и ме извлече от сепарето с такава сила, че излетях хоризонтално във въздуха. След миг ме влачеха по пода.

Трясна вратата на аварийния изход. Вече ме тътреха по алеята. Замалко да си изтърва пистолета.

Стигнахме до аерокара. Вратичката се отвори и аз бях хвърлен вътре. Чак тогава видях кой ме измъкна от клуба. Графиня Крек!

Погледнах нервно към аварийния изход. Вътре светлините и звуците сякаш се събираха в готовност за взрив.

Изскочи и Хелър. Още държеше сестра си високо на изпънатите си ръце.

Зад тях се носеше плътна вълна от синьо. О, богове, нямаше да се отървем от полицията!

Графиня Крек се метна в аерокара и ме изтласка навътре. Хелър дотича, набута сестра си в машината, графинята ловко я пое и я настани на дивана.

Хелър незабавно се вмъкна на пилотското място.

До неговата вратичка щръкна глава в полицейска каска.

— Ще пристигнем в хангара преди тебе, Джет. Всичко мина гладко!

Снелц! Снелц в полицейска униформа!

Аерокарът се изстреля нагоре. Бяхме свободни!

Може би се почувствах така, защото Хайти Хелър се смееше до пръсване — и нищо чудно, да бъдеш знаменитост в Конфедерацията изисква стоманени нерви. А може би в главата ми още подскачаше питието. Но бях някак въодушевен. Като не платих сметката, изплъзнах се от възможността или да ме съдят за превишаване на аванса, или да ме ликвидират за пробутване на фалшиви пари. Какъв късмет!

Кацнахме в градината на Хайти сред облаците. Тя отвърза ритмокорда и Хелър я увери, че ще уреди връщането му в клуба. Хайти целуна него и графинята и дори докосна ръката ми.

Застана под притихналите в мрака дървета и извика:

— Благодаря ви за чудесната вечер! Желая ви късмет! Джет! Одобрявам! — После изчезна.

По пътя към хангара ни се обади нощната смяна от контрола на въздушното движение и се наложи да спра ръката на Хелър в последния момент — по навик посягаше за своята електронна карта. Дадох му моята. Не биваше да оставяме и най-бледата следа тази нощ!

Кацнахме отпред. Машината на стражите вече беше там. Снелц и хората му седяха в слабо осветената вътрешност на хангара, хилеха се и пиеха по чашка. Графиня Крек си сложи противогаза и защитния шлем и побърза да изтича към влекача.

Хелър си седеше на пилотското място, а собственият ми пилот вървеше към нас с някакви големи кутии в ръце, явно Джет чакаше него. Пилотът не бързаше и Хелър се обърна назад към мен:

— Мисля си, че все пак трябва да ти се извиня. Днес следобед не знаех, че те насилвам да празнуваме повишението ти в неподходящ момент. Не е нужно да ходиш там утре, за да плащаш сметката. Когато онзи портиер си протегна ръката за бакшиш, нямаше как да не забележа, че ти се обърка. Сетих се, че сигурно си закъсал с парите и тази вечеря може да ти се е сторила доста мръсен номер. Затова отидох в стаята на управителя и подпечатах с картата си празна бланка за сметката ни.

Сърцето ми май се канеше да спре.

Ске пристигна с кутиите. Хелър му каза на следващия ден да върне полицейските униформи в театралното студио и да занесе ритмокорда в клуба.

Излезе от аерокара и се обърна към мен:

— Беше страхотна вечер. Надявам се, че добре си се забавлявал. Лека нощ!

Отдалечи се.

Знаех какво ще ми навлече с този отпечатък от електронната си карта. Всичко щеше да гръмне по „Домашен екран“ и в новинарските листове. Великият съвет щеше да научи, че още не сме тръгнали.

Всички ще се скупчат на главата на Ендоу.

А Ломбар щеше да се заеме лично с моята глава! Защото собствените му операции на Блито-3 можеха да излязат на бял свят!

Разтърси ме пристъп на ярост. Как ми се искаше да убия Хелър!

И незабавно ме сви стомахът.

Глава шеста

След една нощ на кошмари, с тегнеща от болки глава, с болен стомах, отказващ дори мисълта за горещ „главотръс“, около обяд на следващия ден седях върху купчина ръждясали плочи от корабна броня и тъпо гледах непоносимото оживление в хангара на апарата.

Очаквах най-лошото. Но ме връхлетя нещо по-лошо и от най-лошото.

Моят пилот се върна, след като отнесе комедийните полицейски униформи и ритмокорда. Сега крачеше към мен. Самодоволната му усмивка би трябвало да ме подготви за новините.

Не ми даде хапчетата за глава, които му бях поръчал, нито лекарствата за стомах.

Просто пусна новинарски лист в скута ми. Махна се и ме остави да си страдам на воля.

В очите ми се наби огромна снимка на Хелър, вдигнал Хайти високо над обезумялата тълпа. И осветлението беше под такъв ъгъл, че стоманените звезди край очите му не личаха — истинският Хелър, без никаква грешка!

А историята не беше набутана някъде из последните страници, за да я пропусне някой. Невероятни заглавия на първа страница!

Загубих ума и дума. Всичко бяха объркали. Та аз не бях банда! Бях само един човек.

Колкото и да разсъждавах, все стигах до извода, че за всичко беше виновен Снелц. Ако не беше сключил това глупашко споразумение винаги да бъде на стража около Хелър, нямаше да вземе под наем полицейските униформи и да тръгне след него, за да му е подръка. Снелц се престараваше. Само защото чу изстрели, трошене на стъкло и писъци, той реши, че Хелър се нуждае от неговата помощ. Как можа да нахълта с хората си заради такава дреболия! Снелц причини неприятностите. Налагаше се да поприказвам по-сурово с него.

Но постепенно се примирих с пълната безполезност да предприемам каквото и да било. Не представлявах нищо повече от парченце дърво, захвърлено в ревящата река на съдбата. Нима имаше смисъл да ги обвинявам, че всички тайно са се съюзили срещу мен?

Останах върху купчината отпадъци и чаках брадвата да се стовари върху главата ми и веднъж завинаги всичко да свърши. Бях абсолютно безчувствен.

Рано следобед дори не се размърдах, когато голям камион паркира пред хангара. Надписите на него гласяха:

„Компания за образователни помощни средства.

Доставете удоволствие на своите ученици.

Забавлението е основата на просвещението.“

Двама работници слязоха от камиона и свалиха дълъг сандък от каросерията.

Някой повика Хелър и той се спусна от горната част на кораба, където възстановяваха херметичността на свръзките между плочите на корпуса. Отиде при новодошлите. Преливаше от енергия и добро настроение, както винаги червената му шапка стърчеше килната на темето. Какво ли знаеше той за житейските несгоди? А брадвата висеше и над него. Тази мисъл ме развесели малко, но скоро се превих от вече привичните болки в стомаха.

Той нареди на работниците да внесат сандъка във влекача. Знаех къде ще го сложат — в долния склад.

Половин час след това още не бях помръднал от мястото си. Равнодушно гледах влизащия в хангара пореден камион. По него беше изписано:

„Компания за геоложки прибори. Ако смятате, че цените ни са твърде високи, купете нещо от нас и го препродайте още по-скъпо. Продажби само с държавен лиценз, снабдяваме най-квалифицираните металолози.“

Двама работници слязоха и извлякоха дълъг тежък сандък. Хелър ги упъти как да го разположат в кораба.

Седях и чаках. Знаех, че моментът наближава, не сандъците ме интересуваха.

Ето, дойде. Усещах. Нещо като просмукал се във въздуха черен отровен газ.

Глас иззад струпаните палети, смразяващ шепот:

— Офицер Грис!

Глава седма

В мръсния ъгъл се спотайваше Ломбар Хист, маскиран като работник.

Страховитото му лице излъчваше онова напрежение, което показваше, че е съсредоточен в заниманието си. Държеше бележник в ръцете си. От тайното си убежище виждаше отлично влекача и суетящите се около него екипи на предприемачите. С разноцветните си работни облекла и ясно изписаните по гърбовете им имена на фирмите го улесняваха да си състави пълен списък.

Застанах до него и затреперих. С внезапно движение Хист измъкна от джоба на работната си куртка екземпляр от новинарския лист и го натика в лицето ми. Не беше нужно да го чета. Макар и друго издание, на първата му страница се мъдреше същата ярка снимка на Хелър със сестра си на ръце.

Ломбар отново бясно задраска в бележника си. Но в един момент все пак свърши и ме издърпа зад палетите.

— Ти, отвратителен „бибип“ такъв! — изсъска. — Заслужаваш да те очистя ей сега, още тук! — Плясна с длан по бележника. — Значи всички тези бизнесмени си работят, хвърчат не знам си какви суми, а ти си къташ всичко в джобчето, а? Прибираш бакшишите само за себе си!

Е, това не бях подготвен да чуя. Каква несправедливост! Само ако бях опитал да измъкна нещичко от предприемачите, щяха да се втурнат при Хелър с жални оплаквания и той с ненормалните си офицерски понятия за чест просто би ме набил за назидание! Но не смеех да си отворя устата пред Хист.

— Хайде, какво ще ми кажеш за свое оправдание? — грубо попита Ломбар, а кехлибарените му очи святкаха диво. Нито искаше отговор, нито го изчака. — Имахме късмет, да го „бибип“, че точно днес беше срещата на Великия съвет!

Но само в каква бъркотия ни напъха! Още в първата минута Короната ни захапа! О, Ендоу трябва всеки ден да благодари, че аз му помагам. Когато Короната ни насмете защо Хелър не бил потеглил, успях да отбия удара, но не и благодарение на тебе!

Накарах Ендоу да изтъкне пред Великия съвет, че субсидията е толкова нищожна, та недостигът на средства е спрял началото на „Мисия Земя“. Възползвах се от случая да я увелича до тридесет милиона кредита вместо три. Ще излъжем, че тук са работили и други фирми, от онези, които притежаваме. И ти, да ти го „бибип“, ще подпечатваш послушно сметките! Разбра ли?

Всичко, което успях да разбера, бе, че все още не лежах във вид на бездиханен труп в краката му. И за това бях благодарен.

— И за отплата, вонящ боклук такъв, ще започнеш мисията не по-късно от деня, който ти посоча! Наложи се да обещаем ускоряване! Благодари се на късмета си!

Благодарих.

— Какви са тези сандъци, които пъхат в кораба? — раздразнено попита той. — Влачи вътре всякакви неща и съм сигурен, че с тях иска да постигне успех в мисията. А ти добре знаеш, че трябва да се провали. Колко пъти да ти повтарям, че не бива да прави нищо, което да ни пречи!

Не искаше отговор от мен. Помисли и каза:

— Както и да е. След два дена ще докарам тук специална група. Ти ще замъкнеш Хелър някъде и ще проверим какво товари.

През един процеп между палетите виждахме влекача. Хелър се плъзна с лекота по въжето и скочи на бетонния под. Махна с ръка и петима от персонала на хангара веднага изприпкаха при него. Слушаха го с интерес и се позасмяха веднъж, после припряно се понесоха нанякъде, съвсем не като служители на апарата, за да изпълнят молбата на Хелър.

Хвърлих поглед на Ломбар. Горната му устна се повдигна нагоре в израз на неподправена омраза. Очите му мятаха огън. Промърмори нещо под носа си за „спортисти“ и „Имперски офицери“, добави и „сноби“, всичко примесено с поток от мръсотии. Несъмнено ненавиждаше всички като Хелър.

После ненадейно се извъртя с лице към мен.

— Може да си имаш неприятности с екипажа. Тоя, да го „бибип“, ще вземе да ги омае. Ще му станат верни. Ако аз не се погрижа, ще ти отнеме контрола върху екипажа. — Той потъна в размисъл. — Да, да, така ще направим. Аз ще назнача капитана и подчинените му в деня на отлитането на този влекач.

За пръв път събрах смелост да кажа нещо. Изкряках:

— Ама корабът е с двигатели „Бъдеще-минало“! Много е бърз. И страшно опасен.

— Толкова по-добре — каза Ломбар. Той ме чу! — Значи двигатели „Бъдеще-минало“. Става по-трудничко, но ще ти намеря екипаж, какъвто ти трябва!

Още стисках в ръка новинарския лист. Той го грабна и си го прибра в джоба.

— Сетих се и за друго. Чу ли поне някакви слухове кой изтърва онази, първата история за Хелър и за мисията? Не си, значи. Така си и мислех. Но аз търся. Търся. Вечно всичко трябва сам да върша, но ще го пипна, който ще да е!

Хелър ръководеше монтажа на поредната плоча от бронята. Ломбар надникна към него през цепнатината. И изпсува. Стори ми се освирепял.

Сграби ме за реверите, придърпа ме към лицето си. Като с магия се появи жилото и той болезнено ме плясна с него по крака, за да чуя добре речта му.

— Ще се махнете оттук с тази мисия в деня, който аз определя! Ако не го направите, наистина в този хангар ще налетят инспектори на Короната и всички ще се пържим в адовете! Проклетата мисия застрашава целия ни проект за Блито-3! Едно денонощие преди тръгването ви пак ще се видим с тебе! Така че размърдай се. И накарай Хелър да се размърда! Махай го от планетата! И ако не се справиш навреме, ще те убия сам, с голи ръце! — Жилото пак ме плясна. — И последното — за наказание, че се опита сам да се облажиш, и един кредит няма да ти отделя от допълнителната субсидия! Ти си крадец!

Пусна ме и аз едва не паднах. Постоях малко, втрещен и замаян. Не след дълго разбрах, че Ломбар си е отишъл — стар товарен аерокар отлетя от площадката.

Отново можех да дишам. Накарах краката си да проработят и те ме отнесоха до купчината ръждясали вехтории. Рухнах върху тях. Не ми се вярваше, че съм още жив и още имах своите четири заплати. Почти започвах да се съживявам напълно, когато ме нападна непоносима мисъл.

Ломбар каза, че ще определи деня, в който трябвало да тръгнем. Но дори не намекна кога ще настъпи този ден!

Започнах да пресмятам. Към субсидията бяха прибавени нови двадесет и седем милиона кредита. Значи Ендоу и той щяха да се нуждаят от два-три дена, за да измислят някакви фирми фантоми и да ги регистрират, после още толкова, за да съчинят сметките и да ги подпечатат. Знаех, че не биха се отнесли безгрижно към подробностите. Всъщност само възможността да лапнат лично двадесет и седем милиона ми спаси живота, не хранех илюзии за това. Но кога щеше да настъпи денят?

Ново хрумване не ми даваше спокойствие. Много, ама много се съмнявах, че ще убедя Хелър да приключи набързо преоборудването на кораба и да потеглим най-после. В това ми беше най-болният проблем! И с него се налагаше да се захвана веднага.

А от самата мисъл да притисна Хелър стомахът ми се гърчеше!