ЧАСТ СЕДМА

Глава първа

Аерокарът беше целият почистен и лъснат отвън — с материали на флота. Пилотът беше облякъл нова униформа и дори се беше обръснал. Влияние на Хелър, да го „бибип“. Стомахът ми помръдна нервно.

— Радвам се, че сте по-добре — каза пилотът.

Умея да усещам присмеха. Затова му заповядах студено:

— Към Отдела по провокациите!

Той затвори вратичката и тръгнахме. Никой не се навърташе наоколо. Добре съм обучен да внимавам за подробностите. Не ни проследиха. Не бях заплашен от непосредствена опасност. Отпуснах се в креслото и се успокоих малко.

Не ми липсваха възможности. По една щастлива случайност шест месеца по-рано шпионирах буйно веселие на някои висши офицери от апарата. Не се събират често, защото забавленията понякога стават твърде груби и после се налага да прикриват скандалите. Бяха избрали стар порутен хотел в провинцията, който отдавна беше забравил миналата слава и тълпите от гости. Заобикаляха го обширни пространства с изсъхнали храсти и гниещи дървета. Бях закрепил на ревера си миниатюрна камера. По онова време бях разочарован, че повишението ми се бави, и надничах за по-смущаващи сведения, с които чрез изнудване да ускоря кариерата си.

Внимателният ми поглед улови почти незабележим силует, който се шмугна в храстите. Последвах го. Какъв късмет! На една пейка чакаше жена. Прокрадваща се фигура изникна зад гърба й. В първите мигове не разбрах какво стана. Но от последвалата караница, заглушавана от буйното веселие, схванах, че жената чакаше някой от офицерите, но не и този, който се появи. Тя заплаши натрапника, че ще го издаде. Той или прекалено се уплаши, или вече беше пиян до безумие. Както и да е, не се поколеба да я изнасили. Направих няколко снимки иззад един храст наблизо. И накрая — самата красота. Той й преряза гърлото, за да предотврати несъмнено очакващите го неприятности. И това увековечих в няколко снимки.

Онази вечер имаше още няколко обещаващи случки. Аз собственоръчно проявих цялата касета в лабораторията. Камерата, която използвах, се оказа чувствителна и снимките бяха разкошни.

По-нататък дойде трудният процес по идентифициране на присъствалите. Не ми беше много лесно да се добера до досиетата им в апарата, но след време всяко лице от снимките се свърза с определено им.

И — о, чудо на чудесата, жената се оказа любовница на командира на Смъртния батальон! А мъжът от снимките с изнасилването и убийството беше началник на Отдела по провокациите!

Първо проучих дали командирът не е уредил работата, за да се отърве от омръзналата му мацка. Но научих, че и той провежда тайно издирване. Произшествието никога не се появи в новинарските листове, апаратът не одобрява подобна реклама. Но командирът се реши дори да стигне до „кенефните мухи“, тоест Вътрешната полиция, за да получи списък на закоравелите изнасилвачи-убийци.

Един ден нямах какво толкова да правя и потеглих към канцелариите на Отдела по провокациите. Името на началника му беше Рейза Тор. „Кенефните мухи“ на планетата Флистен няколко пъти опитвали да му досаждат с подозрения, че е изнасилвал и убивал жени, но нямали доказателства. Бил привлечен в апарата и се издигнал до поста началник на Отдела по провокациите. Заварих го сам, връчих му няколко снимки (множество копия бях скрил на сигурно място) и му казах:

— Нищо не ви заплашва. При изпълнение на служебните си задължения убих човека, който ги е направил, взех и оригиналите. Не са регистрирани в информационната система. Не ви искам пари — знаех, че е затънал в дългове, не би могъл да плати и сигурно не ще се поколебае да извърши убийство, — само бих желал да станем приятели. За да покажа приятелските си чувства, дойдох да ви уверя, че ще опазя сигурността ви.

Той припряно накъса снимките на парченца. Оттогава аз на практика притежавах Отдела по провокациите. Нищо от другите снимки не ми помогна в кариерата, това също не би могло. Трябваше да се задоволя с достъпното за момента.

Този отдел се специализира в насаждането на хора на пачи яйца. Когато правителството реши, че иска да докопа някого, поръчката отива в Отдела по провокациите. Негови хора се внедряват в банди и ги подучват да извършат смехотворно глупави престъпления, за които ги арестуват и екзекутират. Карат проститутки да компрометират разни типове, които биха могли да станат опасни, пробутват мръсотията на новинарските листове и им съсипват живота. С други думи, съвсем обикновена полицейска работа. „Кенефните мухи“ също се занимават с това, но не с размаха на апарата, а и при нас повечето случаи са политически.

Надолу по река Уийл, където тя разширява калните си брегове, се намират безбройни, безредно пръснати схлупени складове. Някои разправят, че преди били складове за риба, когато тя още успявала да преживее в реката. Сега част от тях са собственост на големи компании. И никой от цивилните не подозира, че точно насред хаоса, чудесно замаскиран, си живее Отделът по провокациите.

Аерокарът летеше покрай бурната кафеникава река, после се спусна в тунела, водещ към отдела. Слязох и се изкатерих по неустойчивата стълба до кабинета на началника.

Той видя кой влиза и на лицето му се появи изражение на подгонен звяр. Бях се възползвал от услугите му един-два пъти. Нямаше от какво да се чувства заплашен.

— Виждам, че са те повишили — леко кисело каза Рейза Тор. Винаги ми се струваше някак хлъзгав, имаше навика да си държи едната ръка в чекмеджето, когато говореше с някого.

Е, да, носех отличителния знак на повишението си. Моят пилот предложи да го продам или да сменя камъните с фалшиви и да продам истинските. Но Ломбар би забелязал, както придърпваше хората за реверите. Много по-добре е човек да гладува, отколкото да привлече нежеланото внимание на Ломбар Хист. Гладът не е толкова болезнен!

Поздравих го любезно.

— Срещал ли си се с някое хубаво момиче напоследък? — Съвсем дружелюбен въпрос, исках да се отпусне малко.

Но той не си пада по приятелските отношения. Ръката му конвулсивно се напъха още по-дълбоко в чекмеджето.

— Какво искаш?

— О, само да походя при вас, да поогледам.

Той намръщено повика един от чиновниците.

— Дай му каквото поиска — заповяда Рейза Тор.

Тръгнах след чиновника. Чух трясъка от затвореното чекмедже зад гърба си и могъщата псувня на Рейза Тор. Сигурно си прищипа някой пръст.

Знаех точно какво търся. Сред любимите номера на Отдела по провокациите беше пробутването на фалшиви пари. Фалшификатът е достатъчно изкусно направен, обикновено хората не могат да го разпознаят. Но всеки опитен служител в магазин и всеки касиер с проверяваща машина го засичат за миг. Казват на нещастника да почака малко, докато оправят рестото, и натискат с крак сигнала за повикване на Финансовата полиция. Само няколко минути по-късно престъпникът е прибран, закаран в някой от Финансовите затвори и след малко изтезания и бърз процес го екзекутират. Това е наистина чудесна, безгрешна операция, отърваваща властта от някой мрънкащ недоволник или пък възможен противник. В тези фалшиви банкноти се крие голяма сила!

Минахме покрай безкрайни редици дрехи от всички видове и размери, покрай рафтове с обувки и какви ли не други натрупани богатства. Събират ги преди всичко от морги, при злополуки и от бойното поле. Рядко се сещат да ги почистят и тежката смрад е донякъде прекалена дори за апарата. Вървяхме край шкафове с лични вещи, хиляди квадратни ярдове с невъобразими предмети от невъобразими места, повечето обрани от мъртъвци, до последното парче жизнено необходими за правдоподобната маскировка на агентите от Отдела по провокациите. Надникнах в чекмеджетата с портфейли, защото понякога в тях остават истински пари, но някой от чиновниците ме бе изпреварил.

Складът с оръжията се проточваше на двеста ярда, тук можеше да се намери всяко налудничаво забранено въоръжение, което човек би успял да си представи. Пробутват ги на „революционните сили“, които после се впускат в смахнати опити за преврати. Най-често оръжията се взривяват в ръцете им и с това всичко приключва. Наистина умно измислено. Само ножовете заслужаваха доверие и все пак беше по-добре да се проверяват дръжките им за скрити взривни устройства, задействащи се при допир до жива плът.

Най-накрая навлязохме в Службата за примамки. Сейфовете й са претъпкани с фалшификати — подправени скъпоценни камъни, за да бъде арестуван някой, фалшиво злато, фалшиви електронни карти, които вдигат тревога в полицията при първия опит да бъдат използвани, дори скалъпени дипломи, които връчват на завършващите студенти, склонни да създават неприятности. Открай докрай интелигентно изпипана работа.

И пари! Застанах пред огромното хранилище и подканих чиновника от службата да го отвори. Моят придружител каза:

— Трябва да му дадеш каквото поиска.

Честно казано, купчините банкноти ми се сториха прекрасни. На жаргона на апарата ги наричаме „тоалетна хартия“. Но въпреки това гледката на неизброимите пачки чудесни златисти банкноти може да замае главата на човек, колкото и ясно да разбира, че гледа фалшификати.

Всъщност аз бях толкова изгладнял за пари, че малко се престарах. Взех четвъртинки, но се отказах, защото бяха твърде дребни пари. Минах към банкнотите по един кредит, сравнително безопасни, защото кой би се вглеждал внимателно в тях. Но не исках да прекалявам, в джобовете ми нямаше много място. Вдигнах няколко пачки по пет кредита, после по десет, двадесет, петдесет и сто. Препълних си джобовете.

— Вие май смятате да избиете цял взвод хора — отбеляза придружителят.

Казах си, че идеята не е лоша.

Опитах се да закопчая джобовете си. Не можах. И се отървах от повечето банкноти по един кредит.

Чиновникът от Службата за примамки ми поднесе таблото за електронната ми карта. Махнах му да се дръпне.

— Операцията е твърде секретна.

— Да, ама в такъв мащаб непременно ще предизвикате разследване — възпротиви се той.

— Шефът каза да му дадем каквото поиска. Сигурно действа от името на някой друг. Нали така? — Придружителят ми се стараеше да наложи заповедите на Рейза Тор. Умно момче.

Не устоях на изкушението да им вдъхна малко уважение.

— Императорът — прошепнах.

— Така си е, има да се разправя с доста врагове — отбеляза чиновникът. — Чувам, че принц Мортиуай завземал нови позиции в Калабар. Може би с това ще очистите някой от неговите бандити?

Смръщих вежди. Той сам ми предлагаше най-удобната версия. И си помисли, че прекалено се е доближил до истината. Кимна мъдро. Но после добави:

— Не се опитвайте да им давате много от стотачките. Тях даже „кенефните мухи“ ги разпознават. Току-виж, и копоите на Мортиуай се усетят, тогава те ще очистят вас, а не обратното.

— Ще внимавам — обещах аз. — Нито дума на никого, никакви записи!

— Правилно! Трябва да махаме въшки като Мортиуай. Знаете ли, че се заклел да унищожи апарата?

Придружителят ми възкликна:

— Тоя е тъпанар, да го „бибип“! Кое правителство може да си върши работата без апарата?

— Вярвате на измислици — казах аз. Така им напомних да си знаят мястото.

Но той само искаше да ми се подмаже.

— Тази униформа май множко премеждия е преживяла. Някакви офицери от редовните части умрели при газов пробив миналата седмица, както го разследвали. Ама униформите им изобщо не са пострадали. Може да се намери и някоя с вашия размер.

Намери се. Малко лъхаше на газ. Преоблякох се. През това време на един рафт забелязах чанта. Понеже съм добре обучен, веднага познах какво представлява. Наричат я „магическо дъно“. Когато някой я отвори за претърсване, вътрешността й се върти така, че търсещият никога не разбира защо претърсва все една и съща страна на чантата.

— Вземете я — приятелски ме посъветва придружителят.

Натъпках фалшивите пари вътре, но ми трябваше и друг пълнеж, за да стане възможно въртенето, нещо, което да се вижда при претърсване. Избрах си няколко консерви от рафта с надпис „Отровна храна“. В апарата сме свикнали да мислим за всичко.

— Само не ми предлагайте от тези фалшиви пари за бакшиш — усмихна се придружителят. — Твърде млад съм да умирам!

Изпръхтях. Хубава шегичка! Доста по-късно се досетих — намекваше ми за бакшиш с истински банкноти. Затова ме изведе с вкисната физиономия.

Но пък имах да мисля за толкова много други неща! Ако екипажът на патрулния кораб беше затворен в Спитеос, скоро вече нямаше да са в състояние да свидетелстват пред никого. Преди това обаче щяха да ми дадат необходимите сведения за Хелър, а после ще умрат — ако не от отровната храна, поне при опит да подкупят стражите с фалшиви пари.

Човек трябва да си изпипва работата. За оцеляването в апарата не стига само хитростта.

Глава втора

Поехме към изпълнението на милосърдната акция. Така е, за всеки по-добрата възможност е да умре, отколкото да гние в подземията на Спитеос. Напълно осъзнавах, че не се канех да извърша престъпление. Бих могъл да го нарека дори приятелски жест.

Освен това Хелър би ме убил, ако научеше, че екипаж от флота е бил отвлечен същата нощ, когато прибрахме и него. Мъртъвците не могат да се разприказват, както често казваше любимият ми инструктор в шпионското училище.

Но на първо място стоеше възможността този екипаж да знае нещо за навиците на Хелър, което би ми върнало контрола над него. Нали капитанът им ми каза това в моя сън, а според психологията сънищата никога не лъжат.

Пилотът ми се обади:

— Надушвам газ!

Огледа се, ноздрите му се разшириха. Смъкна прозореца въпреки силния насрещен вятър и помириса навън. Реши, че миризмата идва някъде отвътре.

— А, от вас е — заключи той. — Смърди като купчина трупове, струпани в колектор за отпадъци. А пък аз току-що изчистих всичко.

Пренебрегнах мрънкането му. Тъкмо минавахме над крайните квартали на Правителствения град и наближавахме планините, преграждащи пътя на настъплението на Голямата пустиня. Исках да подредя „магическото дъно“ както трябва. Изсипах съдържанието на пода в аерокара.

Макар и смъртоносни, парите несъмнено радваха погледа. Купища! Подреждах ги по седалките и се възхищавах на прекрасната златиста хартия.

— О, богове! — изпъшка пилотът. — Да не сте обрал сам-самичък някоя финансова служба?

Улових в гласа му уплаха и внезапно появило се уважение, което инак липсваше. Съжалих, че ще разруша илюзиите му, но се налагаше, за да не му хрумне идеята да отмъкне нещичко.

— Стой настрана от тези пари — посъветвах го. — До последната хартийка са подправени.

Подадох му една.

— Ама на истинска прилича — каза той и бързо ми я върна, сякаш беше отровна. — Кого искате да пратите при екзекуторите? Целия „Лагер Твърдост“ ли?

Не му влизаше в работата и той добре знаеше това. Без да отговоря, продължих да подреждам пачките. Но колкото по-дълго ги гледах, толкова по-слабо ставаше желанието ми да се разделя с тях. Спестовността ми е в кръвта.

Отсъдих, че не е подходящо портфейлът ми да изглежда прекалено празен. Взех две стотачки, няколко по петдесет и по двадесет и доста по пет и по един кредит. Сега портфейлът ми придоби прилично надут вид. Вършеше работа за фукане, но можеше и да ми струва живота. Прибрах го в туниката си и усещането беше доста приятно.

Разнищих проблема как да купя информация от екипажа. Никак не ми се искаше да им давам голяма част от тези пари. Бяха съвсем като истински.

Отзад в пода на аерокара е вграден сандък за инструменти. Разбира се, моят пилот отдавна ги беше продал и вътре имаше много място. Вдигнах капака и за последен път прехвърлих възможностите в ума си.

Решението ми беше твърдо. Отделих оставащите банкноти по един и по пет кредита и ги сложих в „магическото дъно“. Всички други убийствено привлекателни хартийки набутах в сандъка за инструменти и го заключих. Претеглих дали да ги дам или да ги запазя и даването загуби битката! Внезапно вдъхновение ме накара да сложа и отровната храна в скривалището на чантата. Бях измислил друг начин да подкупя екипажа.

Вече оставихме планините зад себе си и аз се съсредоточих да оглеждам пустинята. Според заповедите на Ломбар някъде сред пясъците трябваше да има разбит патрулен кораб. Белезникавата пустош нараняваше очите. Слънчевите танцьори пак играеха, но не над останки от катастрофа. Както и да е, можех първо да потърся екипажа в Спитеос, след това имах колкото исках време, за да търся следи в пустинята. Вероятно бе новинарските листове да не са научили за произшествието — в края на краищата са журналисти, следователно боклуци.

Кацнахме в „Лагер Убийство“. Аерокарът продължи по земята на колела из разровените улици и по моя заповед пилотът спря пред канцеларията на бардака.

Комендантът на лагера би могъл да натрупа богатство от това място, но престарелите професионалистки, които го управляваха, не си даваха зор да извличат печалби. Бяха истински мърли. По подовете се виждаха всякакви отпадъци, а дежурната от управата не разполагаше дори с бюро.

Някога сигурно е била хубава, сега изглеждаше като всяка чиновничка. Четиристотин фунта лой преливаха над ръбовете на люлеещия се стол. Тя беше покрита само с мръсна хавлия и не вдигна глава, когато тропнах с крак.

— Искам една няма, за да накарам затворници да дадат сведения — казах аз.

Често отвличат момичета от планинските области на други планети и им прерязват гласните струни. И без това не знаят волтариански. Само няма проститутка можеше да получи разрешение да мине през тунелите. Повечето хора в „Лагер Убийство“ подозираха какво точно ставаше в Спитеос, но не биваше никой да научава подробности. Обичайна практика беше да се пробутва жена на някой затворник, ако отказваше да проговори и с мъчения. Мнозина от тази сган бяха готови на всичко само за да преспят с жена.

Дежурната ме изгледа пренебрежително и протегна изцапаната си ръка. Така се отнесе с мен, че не се поколебах да я поверя на екзекуторите. Избрах една петдесетачка от портфейла и умело изиграх нежелание, когато я пъхах в лапата й.

Тя се разплиска от възбуда като желе след попадение на взривострел и подреди гънките по лицето си в предразполагаща усмивка. Стискаше банкнотата и й се наслаждаваше. Очевидно не беше квалифициран касиер.

— Може би ще задържа момичето по-дълго — добавих.

Но нямаше значение. Шефката нададе серия скърцащи викове към хола и не след дълго две други дърти повлекани доведоха младо момиче. Макар и крайно омърляна, пак си оставаше достатъчно хубава. Проверих гърлото й — беше оперирано. Стоеше пред мен пребита, смазана от отчаяние. Казах си, че сигурно са я отвлекли от някоя затънтена провинция на Флистен по време на нападение. Но не ми се вярваше, че е способна да възбуди когото и да било, нищо, че беше хубава.

— Искам и от вашите измишльотини — настоях аз.

Имат всякакви сексуални уредчета, които вибрират и правят всякакви други неща.

Нямаше проблем. Още едно скърцане и дойде друга старица с купчина хитроумни приспособления. Сложих ги във видимата част на чантата.

Момичето беше препасано само с мръсно парче плат. Но дрехи не й трябваха. Сетих се за още нещо.

— Доста мъже ще я използват. Може съвсем да я скапят.

А онзи дърт прилеп отвърна:

— Имаме стотици като нея. — Целуна петдесетачката. — Ако щеш, я убий. На кого му пука?

Друга дебелана ме погледна игриво и развърза своята набедрена превръзка.

— А за себе си искаш ли, миличък?

Ха, само това оставаше! Побързах да се махна.

Накарах момичето да носи чантата. Хитро. Ако намереха фалшивите пари, щяха да обвинят нея.

Казах на стражите при първата защитна преграда във входа на тунела:

— Това парче е за затворници. Ще ви бъда благодарен, ако вие я претърсите за оръжие и каквото друго се сетите. Прекалено е изцапана.

Един страж се ухили мръснишки, сложи си ръкавици, отведе момичето настрана и се зае с удоволствие да я опипва. Той и дежурният офицер така се увлякоха, че се наложи да им посоча чантата. Разбира се, щяха да намерят само машинките за секс.

Така и стана. Напомних им:

— Отбележете претърсването в пропуска.

— За какъв срок да го издам? — попита офицерът.

— Неопределен. Може и да не се раздрънкат от първия път.

Офицерът се засмя.

— Ще ми се и аз да знам някоя тайна, та да ме убеждаваш.

Накара ме да притисна картата си към пропуска и минахме през преградата. Момичето имаше още по-потиснат вид. Изненадах се, когато се изчерви при опипването по някои места. Обикновено проститутките са невероятно студенокръвни същества. Но и тази си беше боклук.

А в монорелсовия вагон тя сякаш се вцепени от ужас. Може би за пръв път се качваше на такова возило. Вярно, понякога вкараните в крепостта проститутки никога повече не се появяваха на бял свят — от прекомерна употреба или убити ей така, за развлечение. Но тя как би могла да знае това? Нали не разбираше волтариански?

Когато спряхме в Спитеос, не искаше да излезе от вагона. Принуден бях да я ударя, за да я извлека навън, после с голяма мъка я накарах да се изправи. Ритнах я и натиках чантата в ръцете й. И през цялото време трябваше да я бутам, за да върви напред.

Просветна ми — бяха ме изиграли! Момичето явно е от онзи тип упорити гадинки, които само казват „не“ и ядосват клиентите. Пробутаха ми я, защото за тях беше безполезна! Да, обаче аз вече си бях отмъстил. Шефката на бардака нямаше да живее дълго, ако се опиташе да пазарува с петдесетачката. Стана ми забавно. Гадост за гадост, честна размяна!

Но една неприятност никога не идва сама. В стаята с картотеката полуголият чиновник — жълтокож, дълго се ровеше из книжата си. И без това в Спитеос не обръщат внимание на записите за влизащи затворници — никой от тях не излиза. Все пак стори ми се странно да не открие нито следа от моите хора.

Казах му вероятната дата и час на докарването им. Пак нищо. Вече бях готов да повярвам, че въобще не са ги довеждали, когато жълтокожият попита:

— Военни ли са били? А, първо това трябваше да кажеш. Провери в отделението за военни.

След подробните му упътвания сменихме няколко транспортни тунела. Открих, че сме слезли прекалено надолу, върнахме се — през цялото време бутах досадницата да върви — и се озовахме в друга част на Спитеос, доста по-близо до входа от първата канцелария. Този затвор е много объркан лабиринт.

Влязохме в помещение за стражи. Вътре се мотаеха към две дузини от тях, с униформи и защитни шлемове, някои играеха на зарове, други хъркаха.

Офицерът беше смачкан тип, но пък нещо друго можеше ли да се намери в апарата. Подчинените му явно бяха от дневната смяна, застъпваща от лагера. Не видях някой от вътрешните надзиратели.

Не прояви интерес към момичето, може би си падаше по мъже. Всъщност май нищо не го интересуваше, освен да отбие дванадесетчасовата си смяна, да се върне в лагера и да се отдаде на пороците си.

Ако можеше да му се вярва, преди около век затворниците-военни вдигнали бунт и оттогава дори обикновените войници, стига да се смятало, че от тях ще има полза в бъдеще, били натиквани в специално отделение за военни. Докато ми обясняваше това, не престана да се прозява.

Съобщих му броя на мъжете, датата и часа, когато най-вероятно са били докарани. Той си погледна часовника, сякаш само му губех времето. Но се насили да каже:

— Още цели два часа в тая воняща дупка!

Огледа се и откри картотеката под някакво захвърлено снаряжение. Седна на изпъстрена с петна маса и започна да рови из записите.

Поклати глава. Тъкмо вече мислех, че изобщо не са стигнали дотук, офицерът забоде пръст в страницата и го плъзна надолу.

— Объркал сте датата — заяде се той. — С две денонощия. Тук са, ама са доведени по-късно, отколкото казахте. Защо не си проверявате нещата по-внимателно! — Като че аз отговарях за затворниците! — В сектор 5 са. Нали разбирате, други сведения не мога да ви дам. Не че са тайна, ама нищо друго не е записано. Ето какво имаме: „Двадесет мъже, военни, потенциално опасни. Да бъдат задържани до второ нареждане.“ Второ нареждане не е идвало, значи още са тук. Ей, Джимп! — подвикна той на един мързелуващ подофицер. — Покажи на човека къде е сектор 5.

Забелязах, че никой от тях не удостои проститутката дори с поглед. Явно свободното си от смяна време прекарваха в лагера. Толкова по-добре. Значи екипажът на патрулния кораб не можеше да ги подкупи, за да получи по-свободен режим, както би станало с обикновените надзиратели. Парите щяха да бъдат почти без никакво значение за тях и така по-вероятно биха открили, че са фалшиви. И тогава тези безмилостни бандити щяха да убият затворниците за опит да ги вкарат в беля. От вида на защитните им шлемове се почувствах окрилен.

Бутах проститутката след Джимп. Минахме през стари черни коридори, докато той спря и посочи.

— Там някъде са — и си тръгна.

Това място ми действаше зле на нервите. Проверих лесно ли се вади зашеметяващият пистолет от кобура, опипах ножа на врата си и взривострелите в джобовете. Повечето светлинни плочи отдавна бяха изгорели. Отнякъде се носеше шум на течаща вода. От дупката в пода на една килия изскочи голям гризач, стресна ме.

Всички килии бяха празни, ако не се броят купчинките кости. Имаше голяма разлика в сравнение с отделението, където държаха Хелър.

В този сектор за военни май нямаше кой знае какъв военен ред! Добре, че се сетих да се погрижа. Мъртвите екипажи нищо не издават.

Глава трета

Надзърнах през решетката в самия край на коридора. Там бяха — всичките двадесет мъже. Естествено, дрехите им бяха откраднати, така че се излежаваха голи по каменните одъри. Но не ми се видяха в прекалено лошо състояние. Стана ми ясно защо — на средата на килията белееше купчинка кости от гризачи и черна струя от пробил стените подводен поток се стичаше от тавана.

Натиках проститутката в най-близката килия. Исках да запазя изненадата за по-късно. Реших да действам по-живо. Извиках през решетката:

— Кой ви е отговорникът?

Висок як мъжага се надигна и дойде при мен.

— А ти кой си, по дяволите?

Не се отчайваха! Е, да, ядяха гризачи и пиеха вода, колкото можеха да оближат от стените. Дори и стражите едва ли ги навестяваха по веднъж на ден, но този тук ми се правеше на храбрец.

Опитах военния подход:

— Искам да чуя номера на вашия патрулен кораб.

— Тъй значи, ясно ти е, че сме от флота — каза той. — А какво ще стане, когато флотът научи какво сте направили с нас?

— Стига, стига — прекъснах го аз. — Тук съм, за да ви помогна. Човече, не е нужно да ми говориш така. Кажете си номера на кораба, искам и твоето име и чин.

Някой се обади:

— Няма значение, той и така ги знае.

Човекът зад решетката сви рамене.

— Капитан Соамс, патрулен кораб на флота номер Б-44-А-539-Г. Ти кой си и къде сте ни напъхали?

Аха, не знаеха къде се намират. Прекрасно!

Бих могъл да използвам два подхода. Първият е дружелюбието, вторият е размяната. Но дружеските приказки отнемат твърде много време.

— Срещу определена информация, получена от вас, бих могъл да ви снабдя с някои неща, които ще ви облекчат живота. И недейте да се пазарите. Не мога да кисна тук цяла вечност.

Другите също станаха и образуваха полукръг зад първия. А аз отидох да взема малко фалшиви банкноти от чантата. Не измъкнах момичето от скривалището. Върнах се и размахах пачката.

— Ако ми съобщите всичко, което знаете за лицето Джетеро Хелър, бойния инженер, с който сте летели последния път, тези пари стават ваши.

Скупчиха се с допрени глави и дълго си шепнаха. Поведението на всеки показваше мястото му в йерархията. В екипажа на патрулните кораби няма Имперски офицери, твърде много са патрулите. Техният капитан има двама пилоти подофицери, един инженер подофицер, неколцина специалисти за второстепенни задачи като счетоводството и храната и няколко редови космонавти. Според вниманието към поредния шепот различавах кой какъв беше. Съвещаваха се по реда на ранговете, но ужасно демократично. За тях разправят, че не се държали като в армията, защото през повечето време летят заедно в теснотията, а полетите са наистина дълги.

Не изглеждаха склонни да сключат сделката, затова добавих:

— Дайте ги като подкуп, за да получите храна.

Соамс се върна при решетката и погледна парите в ръката ми.

— Малко са.

Отидох до килията за още няколко банкноти. Сториха ми се достатъчно, за да получа съгласието на тези мъже. И си мислех злорадо, че чарът на Хелър не стигна, за да ми попречи.

Превърнаха всичко в представление по строева подготовка. Такива са си във флота. Всеки поред пристъпваше крачка напред, издекламираше си ролята, правеше крачка назад, отстъпвайки мястото си на следващия.

Този разговор с екипажа в Спитеос стана моят личен рекорд по изслушване на подлудяващи празни брътвежи.

Хелър бил висок и много привлекателен за жените. Хелър във всички случаи знаел какво точно трябва да се направи. Хелър бил смел и от нищо не се плашел. Хелър имал великолепен певчески глас. Хелър обмислял действията си. Хелър имал навика да разказва смешни вицове, когато положението ставало напечено. И всяко заявление беше обилно допълвано с примери.

Абсолютно непоносимо!

Накрая отстъпиха назад, Соамс посегна и взе парите. Смятах да си дръпна ръката, но той се оказа прекалено бърз.

Вгледах се в тях. Според моя сън — а те изумително приличаха на онези от съня ми — бяха казали, че знаеха повече, отколкото поискаха да споделят. Бях сигурен в това.

Върнах се да взема още пари. Само като си представех, че им платих за безполезни дреболии! Но нямах друг избор. В края на краищата щях да ги надхитря.

И започна парад номер две. Хелър бил невероятен атлет. Бил рекордьор в скоростните полети. Веднъж ги уплашил до смърт, като се разходил с магнитни обувки чак до носа на кораба, за да измери честотите на вълни, отразявани от корпуса. Не намерил достатъчно дълго осигурително въже и затова на височина четиристотин мили над Блито-3 обикалял кораба отвън просто така. И подобни глупости. Дрънканици.

Свършиха. Соамс мушна ръка между прътите на решетката и грабна парите. Но аз усещах, че криеха нещо. Двама-трима се споглеждаха лукаво.

Отидох до килията и извадих кутиите с храната. Вече бях толкова бесен, че се наслаждавах на очакващото ги в най-близко бъдеще. Съвсем скоро щяха да бъдат трупове!

Вместо да му направят впечатление лъскавите етикети — консервите изглеждаха като истински и на вкус също не се различаваха, но смъртта настъпваше за броени минути, — онзи смахнат Соамс попита:

— Откъде ги влачиш всичките тези бръмбазъци? Не може да си ги крил по джобовете си.

Донесох чантата и им я показах, но не им обясних за „магическото дъно“.

Тогава настъпи катастрофата! Момичето, да го „бибип“, от любопитство къде ходя или в търсене на път за бягство надникна от своята килия.

Соамс я видя. Тя несъмнено заслужаваше всичко, което щеше да й се случи.

— Момиче? — възкликна той.

— Момиче? — в хор повториха останалите идиоти. Скупчиха се на решетката и се изреждаха да я опипват с погледи.

Е, вече знаех, че са ми вързани в кърпа. Дръпнаха се да си шепнат по реда на старшинството. Соамс пристъпи към решетката.

— Искаш да научиш разни неща за Хелър, нали? — попита той. Видя жадното ми лице и продължи: — Добре, ние знаем нещо, което е жизнено важно за теб. Дори бих казал, че като го научиш, ще отървеш кожата.

Ето това очаквах.

— Ей тук — той подритна долния край на вратата — има прозорче за подаване на храна. Рядко се случва да мушнат някакво ядене през него, но поне е достатъчно широко момичето да пропълзи. Като я гледам, дребничка е. И преспокойно можеш да пъхнеш чантата.

— Става — съгласих се аз. — Сега говорете и ще получите каквото искате.

— А, не — отсече Соамс, — та просто да си тръгнеш после. Нали си въоръжен, какво се притесняваш? Ако не ти харесат нашите приказки, ще отвориш вратата и ще си прибереш всичко обратно.

Какво ли ми оставаше? Пъхнах чантата. След това без особен успех започнах да се боря с проклетото момиче, за да я бутна през прозорчето. Имаше дълги нокти, каквито се поощряват в изостаналите райони на Флистен, за да личи, че момичетата не вършат къщна работа. Не ми се искаше да ме издере целия.

Един от космонавтите се приближи към решетката и каза няколко думи на някакъв чудноват език от онези, които никой не разбира. Момичето се вкамени. Мислено признах, че тези от флота доста свят са видели. Проститутката се промъкна при тях, без да се съпротивява.

Соамс разгледа консервите. Взря се в парите. Порови из чантата. Прехвърли купчината сексуални приспособления. И се обърна към момичето, легнало спокойно насред просторната килия. Не смеех да дишам. Той кимна най-после.

Почти притисна лицето си в прътите.

— Ето ти я и твоята информация. Слушай внимателно и ще извлечеш полза.

Целият се превърнах в слух.

— Когато Хелър — започна капитанът — чуе и думичка само какво ни се е случило, ще те убие с голи ръце! Бягай като луд и току-виж, си се отървал!

Разбира се, първото ми желание бе да отворя вратата и да си взема всичко. Дори бих могъл да ги застрелям иззад решетката. Но не можех да държа под око всички наведнъж, а ми изглеждаха опасни.

Да вървят по дяволите!

Повлякох се по коридора, гордо пренебрегвайки техните присмехулни викове „Къркач!“. По-добре беше да се придържам към класическите правила на психологията. Първоначалният анализ на моя сън беше точен. И само жаждата ме подтикна да действам по друг начин. А най-дълбоката причина за неуспеха ми се криеше в желанието за сексуална връзка с майка ми.

Казах на офицера, че съм си свършил работата, дори му оставих пропуска за момичето. Макар че нямаше да й потрябва. И тя щеше да похапне от отровната храна! Бях уверен, че съм уредил всичко окончателно.

Глава четвърта

Отървах се от една грижа и реших да се захвана с инсценираната катастрофа на самия кораб. Не забравях, че заради нравите в апарата често се случваше някой проект да не бъде осъществен докрай, а не исках Ломбар внезапно да ме връхлети, ръмжейки: „Защо не си се погрижил за това?“, както стана при отвличанията.

И за ужас на моя пилот, вместо да се върнем в Правителствения град, аз му заповядах да лети по рядко използвания маршрут към планините Блайк. Благодарение на Хелър имахме храна за много дни. Носех си иглената пушка и ловната чанта. Но все си повтарях, че само изпълнявам служебния си дълг. И така, летяхме неспирно.

Нито следа от разбит космически кораб. Размишлявах логически какво се бе случило. Щом екипажът е бил докаран в Спитеос с две денонощия закъснение, значи всъщност търсехме следи от също толкова дълго пътуване с пясъчен камион. Дори те не могат да се движат навсякъде из Голямата пустиня. Ако не са минали по прекия път между Правителствения град и „Лагер Твърдост“, значи са пътували по забравения маршрут, който ги е забавил точно тези четиридесет и осем часа. Най-проста логика. В случай че не успеех и там да открия следи, оставаше последната възможност — продали са патрулния кораб на контрабандисти и са пристигнали в „Лагер Твърдост“ с аерокар. Тогава само боговете знаеха къде лети корабът в момента. От тази представа нервите ми трепнаха, но все пак упорито продължавах да търся разбит кораб. Ако го намерех, щях да пробутам новината на журналистите.

Пилотът изкопчи от мен с какво се занимавам и започна да помага в търсенето. Забеляза нещо и кацнахме. Но катастрофата беше толкова отдавнашна, че останките почти не се виждаха под засипалия ги пясък. Докато ги разглеждахме, зърнах пойна птичка от вида, който наричат тънкопей и се среща в пустинята. Улучих я. Беше само на няколко фута и не помръдваше, но изстрелът ми заслужаваше похвала. Сложих птичката в ловната чанта.

По-нататък, в посока към планините Блайк, се престорих, че съм открил следи от катастрофа. Оказа се скала, но аз ударих още два тънкопея.

Планините Блайк се издигаха все по-внушително. Ледените им върхове не са най-високите на Волтар, но техните тридесет и осем хиляди фута вдъхват уважение. Не можете да се разхождате на воля там. Въздухът е прекалено разреден, дори и в проходите между върховете.

След още две ненужни кацания, които попълниха улова ми с шест птички, моят пилот попита:

— Офицер Грис, разбити кораби ли търсим или сме излезли на лов?

За пръв път осъзнах, че наистина искам да ловувам. Колкото по-голямо разстояние и повече време ме отделяха от Хелър и „Влекач едно“, толкова по-добре!

Естествено не отговорих на пилота. Той би си помислил, че бягам.

Почти замръзнахме, докато прелетим над първото планинско било, но бързо се спуснахме към долините зад него. Целият район е покрит с ловни имения, собственост на лордовете и патрулирани от наети пазачи. Толкова е обширен с безкрайните си плата и клисури, че можете да потънете в неизвестност и никой никога няма да ви намери, ако сами не му се покажете. И навсякъде е пълно с всевъзможни видове дивеч, дори пренесен от други планети.

— Някой прелетя след нас над онзи рид — каза моят пилот.

Огледах се, но нищо не открих в небето. Аерокарите не са оборудвани със засичащи устройства. Нервирах се.

— Вече не го виждам — съобщи пилотът.

Сурово си внуших, че не бива да се поддавам на нервното напрежение, в края на краищата последните дни бяха тежко изпитание за мен. Още едно доказателство колко се нуждаех от този ловен излет!

Учудих се, че вече притъмняваше. Може би слънцето само се спускаше зад планините, но ми се стори, че изведнъж стана доста мрачно. А не беше никак за препоръчване да извършваме нощно кацане сред такава местност.

Веднага избрах едно по-удобно място — малко тревисто плато с няколко ниски дървета, точно на ръба на отвесна пропаст, падаща три хиляди фута към бурна река, покрита с пяна. Издигащите се в края на платото скали закриваха страшната гледка.

— Кацай! — заповядах на пилота.

Той се подчини, после изключи двигателите. Каква чудесна гледка! Само съскането на вятъра в клоните и тихото мърморене на водата далеч долу в клисурата. Отпуснах се. Очарователно! След малко излязох навън и тръгнах към назъбените камънаци на ръба. Изкатерих се по тях. От другата страна забелязах пътечки, утъпкани от животни, две-три пещери и реката, смалена от разстоянието. Дъното на дълбокия процеп беше съвсем черно, вече не различавах нищо освен разпенената вода.

Пилотът събра малко съчки. Поръсих ги със заряден прашец и когато въздухът го задейства, огънят запламтя весело. Захладня, мракът бързо се сгъстяваше.

Моят пилот оскуба перата на тънкопеите, набучихме ги на клечки и се захванахме да ги печем. След половин час най-нежни грижи те бяха готови за трапезата.

Седях си на един камък и похапвах. Огънят хвърляше ярки отблясъци. Срещу мен пилотът съсредоточено се справяше с поредната птичка. Посегнах да си взема още една.

Тряс!

Бластерният изстрел мина точно където допреди миг бе наведената ми глава!

Ударната вълна помете огъня. Повярвайте ми, изпълзях настрана като подгонено насекомо!

Пилотът чу накъде поех и ме последва. Прехвърлих се през скалите на ръба. Той се блъсна в мен и едва не литнахме заедно надолу към шумящата на три хиляди фута под нас река.

Приклекнах на пътечката сред камънаците. Нямах намерение да надничам над скалите. Поне не веднага.

— Бях прав — каза пилотът. — Някой ни е преследвал!

— Качи се и погледни какво става.

Той запълзя. Събори камъче, което повлече малка лавина. Звукът ни издаде.

Широка дъга срина горната част на скалите над нас. Шумът беше страшен! Който и да стреляше по нас, използваше ветрилна пушка. Електрическите й разряди се пръскат в сектор от четиридесет градуса. Това не беше ловно оръжие! Не ни беше подгонил някой от пазачите на имението. С такива гадости си служеха военните. О, господи, кой ни гонеше по петите? Армията ли?

— Сигурно са ни сбъркали с някого — предположи пилотът и преди да го спра, закрещя: — Ей! Това сме ние!

Още един удар! Този път направо пръсна половината от прикриващата ни каменна стена. Нажежени до червено парчетии се стовариха върху нас.

Но нашият враг, който и да беше той, допусна грешка. Той или те ми позволиха да се огледам наоколо на светлината от изстрела. Клечахме на пътечката. На десетина фута наляво открих пещера. А на три хиляди фута долу беше реката, невидима в непрогледната нощ.

— Бандити са — каза пилотът.

Вярно е, че в тези планини често се случват нападения. Но не беше вярно, че моят пилот е научил хитрините на занаята при контрабандистите.

Тряс!

Стреляха, ориентирайки се по гласа му!

Но аз умея да се оправям и в най-опасните положения. Прошепнах му:

— Владееш ли затихващия писък?

— Не.

— Нищо, само повтаряй каквото правя аз. Щом писна, ще се хвърля към онази пещера, после ти пищиш и идваш след мен. Ясно ли ти е?

— Ама не знам как да викам! — прошепна той. Идиотът му с идиот! Толкова просто е обяснено във всички наръчници.

Креснах:

— Махайте се!

Тряс!

Нададох затихващия писък. Когато го правите както трябва, звучи сякаш затихва в далечината. Онези горе щяха да помислят, че са ме улучили и падам в пропастта.

Диво се метнах към пещерата.

А пилотът, пришпорен от неволята и може би изпаднал в истерия, повтори моя вик, надминавайки себе си. Малко оплеска работата, защото си удари коляното в пода на пещерата и изпсува.

Свивахме се вътре. След няколко минути петно светлина зашари по пътечката. Завряхме се още по-навътре.

Светлината угасна. Последваха още два по-слаби изстрела и пукот на пламъци.

Най-после в далечината двигателите на нечия машина заработиха с вой и изръмжаха при излитането. Звукът се заблъска из планинските склонове и постепенно затихна.

Смелостта ми се възвърна. Пратих пилота да огледа навън.

— О, богове! — изрева той.

Понеже стоеше на открито, без никой да го застреля, аз също се показах от пещерата.

— Закъсахме го в тия планини! — проплака той.

Аерокарът гореше.

— Добре — казах.

— Но нали не можем да излезем от планините! Нали и в проходите няма да ни стигне въздухът!

Изведнъж си спомних, че и моят пилот имаше някакво име. Никога не бях го използвал. Сега му беше времето.

— Слушай, Ске, не си ли мечтал за спокойствие сред гори и поточета? За живот сред природата? Без никакви грижи?

Това явно не му харесваше. Започна да псува бясно, втурна се към аерокара и се опита да угаси пламъците с пясък. Не си направих труда да му помогна, защото веднага забелязах, че гори двигателят. Нападателят умело беше отправил първия изстрел в кондензатора, а втория в отсека на генератора и токовия трансформатор. Този двигател никога вече нямаше да проработи.

Тананиках си щастливо. Намерих иглената си пушка в треволяка. Открих и ловната си чанта. Измъкнах леко препечените кексчета и малко кипналата искряща вода изпод седалката на пилота. И както се занимавах с това, внезапно погледът ми попадна на отворения капак на сандъка за инструменти. Беше празен.

Седнах и се разсмях. Давех се от смях. За пръв път от толкова време ме обзе неудържимо веселие. Пилотът, който гасеше последните искри, ме погледна уплашено. Е, може пък да съм бил в лека истерия.

— Какво смешно има? — намусено попита той.

— Парите! Няма ги! — И пак се запревивах. — Тръгнали са след нас, за да ни ограбят. Кацнали са надалеч и са се промъквали тихо и предпазливо. Мислят си, че са ни убили. И…

Толкова беше забавно, че се захласнах в злорад кикот. Пилотът ме хвана за раменете, искаше да ме задържи да не падна. Не му обръщах внимание. Посмях се още. Накрая успях да проговоря.

— И всичко това, за да ни откраднат фалшивите пари! С такава сума ще предизвикат най-настървено разследване. И ще ги пречукат без никакво бавене!

Ске отказваше да се забавлява.

— Да, ама аз само знам, че сме съвсем настрана от редовните маршрути, нямаме радиовръзка, не можем да се измъкнем пеша оттук и наоколо има само пропасти и диви зверове!

— Точно това е хубавото! — заявих му.

Наблюдавах го, докато отново разпалваше предишния ни огън. Нападателите биха го взели за догарящия аерокар, ако все още поглеждаха назад. Той изрови няколко опечени птички и започна да ги чисти от полепналия пясък и прах. Аз седях и се хилех.

Нямаше го „Влекач едно“. Нямаше го и Хелър. Огромно разстояние ме делеше от графиня Крек. Ако някога ни откриеха, щях да обясня на Ломбар, че сме търсили разбития патрулен кораб и самите ние сме катастрофирали.

Предвкусвах щастливи години из тази пустош, пренаселена с дивеч. Всичките ми проблеми изчезнаха.

Сега ми се иска да беше така! Каква груба грешка допуснах, като си позволих да се чувствам щастлив през онази нощ!

Глава пета

След около три седмици моята „първобитна идилия“ беше безмилостно прекъсната.

Изтръгнах се от чудесното спокойствие на съня и установих, че дулото на ловна бластерна пушка ме гъделичка по врата.

Долините между планинските ридове представляваха земно въплъщение на мечтите — тревисти плата, величествени гори, живописни струпвания на скали, потоци, които бълбукаха или мърмореха никога несвършващите си истории, и навсякъде край нас се издигаха внушителни върхове, увенчани със снежни корони.

Освен пойните птички всевъзможен дивеч щъкаше напред-назад и осигуряваше храна за корема, очите и ушите.

Бродехме ден след ден, от едно превъзходно място за нощувка към друго и всяко като че криеше повече очарование от предишното.

Имах си грижи с моя пилот Ске. За да получите нов аерокар, трябва да представите парчето от рамата с регистрационния номер. И затова той упорито, без инструменти опитваше да го откърти с камъни, огъваше неспирно метала с надеждата да го пречупи. Това занимание му отне дълги часове. И накрая трябваше да се натовари с двадесетфутовото парче от рамата, твърде тежко и неудобно за носене, винаги го препъваше при слизане по стръмни склонове или сред гъста гора.

Освен това носеше препечените кексчета и остатъците от искрящата вода в разкривени кутии, както и парцали от тапицерията, с които се завивах през нощта. А като прибавим и тежестта на нашия улов, можете да си представите що за товар тегнеше на раменете му. И докато аз се разхождах, наслаждавайки се на гледките и на опияняващия аромат, или стрелях по някоя пойна птичка, винаги усещах упрека в погледа, който впиваше в гърба ми, когато си мислеше, че не го виждам.

Един ден пълзях нагоре по стръмна пътека, а той се изтърколи обратно надолу поне три пъти — пречеше му удивителното свойство на металната греда да се запъва в калта. Чух го да мрънка. И както се клатушкаше върху несигурната опора на свличащата се пръст, реших да му отделя малко време и да го вкарам в правия път. Приседнах на един камък и започнах да му обяснявам смисъла на всичко.

Казах му, че всяко човешко същество има в себе си атавизъм, черти, които го дърпат назад в предисторията. Впуснах се в подробна лекция според най-добрите традиции на психолозите от Земята. Дори му направих анализ, който показа недостиг на атавизъм в психиката му. И вместо да ми благодари, той пак се плъзна надолу по пътеката, но този път се разпсува!

Аз обаче храбро опитах друг подход. Когато се дотътри до мен, обясних му, че всяко разумно същество от нашия вид има като наследство от еволюцията мозък на земноводно под полукълбата на главния. И точно този мозък подклажда слепия стремеж към подчинение. Постарах се да му нарисувам схема в калта. И поставих диагноза на неговите проблеми — земноводният му мозък мързелуваше и това го правеше сляп за необходимостта послушно да ме следва, където и да го водя. И отново благодарността му се състоеше само в сгромолясване чак до началото на пътеката.

Но аз не позволявах на проблема да помрачи изтънченото ми удоволствие от пътешествието из тези обширни земи. Тук не само нямаше „Влекач едно“, тук не можех да срещна Хелър и Крек, а сянката на Ломбар ми изглеждаше съвсем прозрачна на хоризонта.

Дните минаваха, аз застрелях поне петстотин птички. Някои от тях падаха в трудни за достигане места, други се оказваха само ранени и моят пилот често се справяше със сериозни трудности, за да ги донесе, както беше претоварен.

Но той сам си усложняваше живота. Казах му да се отърве от регистрационния номер — отсега нататък нямаше да се нуждаем от аерокар, защо му беше да носи тежкото парче с надеждата да го смени срещу нова машина? Не успях да преодолея ината му.

И за други неща не се вслушваше в добронамерените ми съвети. Всеки път, когато се разполагахме за през нощта, вместо със сухи съчки той разпалваше огън с възможно най-суровите клонаци и в последния половин час от отиващия си ден огромна пушилка от бял дим се издигаше като колона във въздуха, закривайки околния пейзаж. Колко упорито се опитвах да го вразумя, но той не се отърси от лошите си навици. Принуден бях да реша, че е напълно лишен от примитивен мозък!

Така че когато студеното дуло ме събуди онази сутрин, без учудване чух моят пилот да пелтечи с изтънял, напрегнат глас, а и най-слабите първобитни импулси в главата му биха го накарали да млъкне.

— …и ние тъкмо да ги спипаме тия контрабандисти, а те, значи, ни се изплъзват и ни улучват! — разправяше Ске. — Ама ние си знаем дълга и толкова дни вече вървим след тях, търсим ги по следите, значи. Да ви кажа, оставят след себе си страхотни купчини улики. Само я вижте тая чанта! Натъкнахме се на нея снощи и какво да видим — пълна с пера от птички!

Умните хора първо изучават противника си. Двамата срещу нас носеха зелените дрехи на пазачи и на джобовете им отпред се виждаха избродирани емблемите на някакъв лорд. Сториха ми се гнусни типове. И добре въоръжени. Някъде отзад сред дърветата изпука клон — бях сигурен, че третият се крие за всеки случай.

— И за доказателство — продължаваше Ске още по-пискливо, — че ги нападнахме изневиделица и те се уплашиха от нас, ето ви и иглената пушка, която зарязаха!

— Глей ти — отрони тристафунтовият бик, като вземаше моята пушка. — Ще я конфискуваме. Хубаво пушкало.

— Вещественото доказателство е конфискувано от името на Короната — припряно се намесих аз. — Недейте да пречите на правосъдието!

— Това — внушително каза грамадният мъжага — е ловното имение на лорд Мок. Всичките половин милион акра. И каквото намерим тук, става собственост на лорд Мок!

По-точно на пазачите му, мислено добавих аз. Дулото натърти брадичката ми.

— Айде ставай! Идваш с нас.

Тогава забелязах примката на шията на Ске. Като че нямаха намерение да отведат и него, защото тристафунтовият пазач оглеждаше близките клони с очевидното намерение да го обеси. Е, какво да се прави! Винаги можех да намеря заместник на пилота си.

Ске обаче не се примири с идеята за скорошната си смърт. Вместо да лази и да хленчи, той дръпна въжето, разхлаби го и се изпъна в цял ръст, което не беше много впечатляващо, нали си е дребничък.

— Този — Ске ме сочеше с драматичен жест — е офицер Грис от апарата! Той изпълнява секретна задача, възложена му пряко от Императора!

Ефектът от тези думи наистина беше интересен. Трима мъже с насочени към нас пушки изскочиха иззад дърветата. Помислих, че ей сега ще увиснем един до друг със Ске на някой клон.

Той се освободи за момент и скочи към мен. Дръпна с пращене капака на джоба ми, сграбчи комуникационния диск и закрещя в него:

— В името на боговете, не стреляйте! Можете да улучите офицер Грис!

Сметнах постъпката му за прекалено глупава — дискът не можеше да покрие и една десета от разстоянието до най-близкия град. А Ске трескаво ми шепнеше:

— Кажете им, че всички са арестувани!

Примигнах. А тези селяндури напрегнато въртяха глави и се оглеждаха за неочакваната заплаха от стрелба. Селяндури, и то от най-тъпите! Явно лорд Мок не изискваше особено умствено напрежение от пазачите на своето ловно имение.

Станах.

— Всички сте арестувани — заявих.

— За това, че се представяте за пазачи! — викна Ске.

Предстоящото бесене или разстрел, или каквото там смятаха да правят с нас, се превърна в „Имаме документи!“ и „Откъде да знаем, че вие сте точно офицер Грис, а не бракониер?“.

Всеки показваше на всички значките и картите. Ске търчеше и пъхаше моята електронна карта под носа на пазачите.

Накрая ми заявиха — щели да вземат ловната чанта и пушката като „доказателства“, че наистина сме преследвали престъпници. Предложиха да ни качат на снабдителния им самолет, който на другата сутрин щял да излети за Правителствения град.

Ске се въодушеви и малко оставаше да пропее от радост.

Но не и аз. Сякаш небето падна отгоре ми. Не се съмнявах, че ме очаква катастрофа. Само от мисълта, че трябва да се връщам, стомахът ми се гърчеше.

Глава шеста

Крайно потиснат, седях и гледах чиновника от Транспортната служба.

Пазачите ни стовариха до сградата на службата в комплекса на апарата в Правителствения град без едничка благодарност за иглената пушка и ловната чанта.

Ске се справи със задачата да промъкне вътре металната греда от унищожения аерокар и чиновникът, вместо да го застреля на място, замърка от удоволствие над регистрационния номер. Пилотът ми подготви рапорт, озаглавен „Катастрофа при служебен полет“, и имаше дързостта веднага да поиска нова машина.

— Ууууу! Ами че тук имаме повишение! — гальовно произнесе чиновникът. — Вече сме от ранг ХI! — Той игриво плясна Ске по китката. — Ах, ти, палаво момче такова! Не беше нужно да разбиваш предишния аерокар, за да ти дадем нов, само трябваше да го върнеш в нашата служба. Вие, пилотите, все ни карате да пишем излишни документи!

Само след секунда той вече се свърза с фирмата снабдител — „Супер-суперскорост“ — в Търговския град.

— Уууу, Чалбър, скъпи — мелодично се обърна към събеседника си. — Тук си имаме повишение. Скоричко да ни докарате от модел 794–86. — Той прикри с длан диска и се обърна към Ске: — В момента имат един-единствен, с пурпурна тапицерия и зелени лайсни. Подходящ ли е?

Пилотът ми нямаше нищо против и „скъпият Чалбър“ обеща собственоръчно, за нула време да дохвърчи с новото ни возило.

— Ох, какъв си ми късметлия! — каза чиновникът на Ске. — Модел 794–86 е божествен! Отзад си има кръгъл диван, който лесно се превръща в легло.

— Чудо на чудесата! — възкликна пилотът ми, което беше разбираемо, защото повечето нощи прекарваше в машината.

— О, да — изгука чиновникът. — Има си и щорички на прозорците, дори и страхотно барче. Ще трябва с теб да го опитаме как лети — две-три намигвания, — нали?

Помислих си, че още много има да науча за Ске.

Не след дълго „скъпият Чалбър“ пристигна, размени набързо и тайнствено няколко думи с чиновника, при което златисти хартийки смениха притежателя си. А, така ли било! Значи това била причината в апарата да се отчитат толкова чести и странни катастрофи!

Чиновникът подари една целувка на „скъпия Чалбър“ и когато придружаващият го аерокар тръгна с него обратно, последва тайнствен шепот със Ске и ясно забележим златист блясък.

Новият ми аерокар беше елегантен, признавам. Червени колела за приземяване и навсякъде яркозелени лайсни. Не бих казал, че се вписваше в правилата за секретност. А вътрешността му така лъхаше на чистота, че веднага ме отврати. Уморено се пльоснах на дивана отзад.

— Миличък, дано по-скоро съобщиш за още някоя катастрофа — щастливо пожела чиновникът на Ске.

Налага се да призная, че бях сгрешил. Когато седна на пилотското място, Ске търкаше яростно следата от целувка на бузата си. Излетяхме към моя отдел.

— Като си помисля, май ми дължиш нещо — казах аз.

Трябваше да го повторя с гръмовен глас, макар че в новата машина шумът беше доста по-слаб.

— А, за парите ли говорите? — сети се моят пилот. Той отдавна имаше да ми връща един кредит.

Опита се да протестира — този един кредит му трябвал да си купи ядене, но отстъпи, защото знаеше докъде мога да стигна в раздразнението си. Прехвърли ми го през рамо. Колкото и да бях сигурен, че го е отделил от тлъста пачка, аерокарът се провираше сред наситено движение и засега не биваше да настоявам. Стъклата на задните прозорци бяха смъкнати и банкнотата едва не излетя навън. Замалко да се лиша и от нея!

В канцеларията на отдела зърнах първо двете момчета — Ту-ту и Олеле, които щом ме видяха, започнаха да се прегръщат и се обляха в сълзи. Другите чиновници липсваха, а не беше време за обедна почивка, нито пък краят на работния ден.

Боуч излезе прегърбен от своята стаичка и ме изгледа.

— Пак ли сте вие! — възкликна той. — Защо все идвате тук да обърквате всичко?

Постарах се да му внуша, че съм отсъствал три седмици, а той все ме упрекваше свадливо, че им се мотая в краката!

Обиден се заврях в кабинета си. Хвърлих поглед на бюрото си, почти очаквах да намеря заповед за арестуването ми. Нищо. Само привичният прах.

Строителите си бяха свършили работата. Влязох в тоалетната и се уверих, че щом натисна определено място на стената, тя се завърта и ми открива пътя към стълбичката. Безшумно чупещото се стъкло невинно красеше прозореца. Реката се влачеше петстотин фута по-надолу.

Когато се върнах в кабинета, Боуч с присъщата му непоследователност стоварваше купчина хартии върху бюрото ми.

— Тъй и тъй сте тук, поне можете да подпечатате всичко това. Не придвижихте сметката на онзи предприемач, вече станаха две. Имаме да оправяме новите заплати и служебните разходи, от които ще имат нужда Туола и Одур. Пък и пристигна нова пратка от Блито-3, трябва да потвърдите получаването й. Освен това разходите на отдела се увеличиха. — Той ме побутваше към бюрото. — Не мога да разбера, като сте решил да ни досаждате, защо поне не подпечатвате!

Захванах се с това, но му натрих носа — дори не четях книжата! Най-добрият начин да се държа с него беше надменното пренебрежение. Така отрепките научават къде им е мястото!

Внезапно се усетих, че подпечатвам празни бланки. А, така нямаше да се разберем. Нали първо трябваше нещо да напишат на тях. Станах дързък.

— Боуч, омеква ти главата вече. Забравил си да оформиш тези документи, преди да ми ги поднесеш. Старост, Боуч. Слабоумие!

Той гневно ми ги издърпа от ръцете. Излезе. Стана ми ясно, че му стъпках самочувствието. Само твърдост помага при тези отрепки. Ломбар правилно отбеляза, че твърде малко офицери от академията се намират в апарата — и колкото бяхме, работехме като роби, за да поддържаме поне сегашното равнище.

Станах и отидох в общите помещения на канцеларията. Каквито чиновници имаше там, веднага си намериха занимание из други стаи. Усетих нечие присъствие зад гърба си отляво. Ту-ту и Олеле. Бях ги заклещил в нещо като капан — за да изчезнат, трябваше да притичат съвсем близо до мен. Затова стояха вцепенени от ужас.

Зад тях забелязах и трети човек, оператор от Отдела за обучение на апарата. И ето ти изненада — седеше пред абсолютно нов главен пулт!

И колко не на място, целият лъскав и блестящ, с новички клавиатури и светещи екрани сред праха и изгнилите мебели на канцеларията!

Сетих се какво става тук. Боуч тъкмо влизаше. Заговорих му много свирепо:

— Защо сте монтирали този главен пулт?

Боуч държи на разни глупости като опазването на тайната дори от други служби на апарата, затова заповяда на оператора да се махне и чак тогава ме удостои с внимание.

— Нали подпечатахте поръчката преди три седмици? Повишението ви дава право на това, макар че не искам и да мисля защо са решили да ви повишат!

Знаех, че ме заблуждава. В момента говореше провалът му отпреди осемдесет години.

— Докарал си това чудо, за да се възползват от него двете момченца!

Боуч избухна.

— Вие сте чудовище! Да не искате да измъкват сведенията от някакъв си мръсен стар лорд?

— Точно това искам! Данните, до които дават достъп тези машини, не включват и информацията на Ендоу. Най-добре да побързат да се напъхат в леглото му или ще спомена и сестрите им във вълшебната поща!

Двете момчета и без това вече бяха потърсили утеха в прегръдките си, а при последните ми думи се строполиха в безсъзнание.

Боуч изфуча навън, събаряйки столовете по пътя си. Вратата на неговата дупка се затръшна с трясък. Не разбирах от какво се разстрои толкова.

Прекрачих през момчетата и седнах пред пулта. Все пак добре. Мой собствен главен пулт! Превключих го от режим на обучение в положение на нормална работа. Извадих от гнездото електронната карта на главния чиновник Боуч — от възбуда беше си я забравил вътре — и тъкмо се канех да пъхна моята, размислих и оставих неговата.

Набрах името и длъжността си, а това ми отне немалко време, защото сред десетките милиони офицери на Волтар има точно двадесет и две хиляди шестстотин осемдесет и един на име Солтан Грис и не исках машината да ме сбърка с някого.

„Заповеди за арестуване?“

„Все още не“ — отвърна екранът.

„Финансово състояние?“

Машината веднага отговори с тревожни червени светлинки:

„Внимание, внимание, внимание! Поради грешка въпросният офицер е превишил с един кредит сумата на едногодишния си аванс. Спиране на всякакви други плащания до отстраняване на грешката.“

Надявах се, че вече съм натрупал пари за последните три седмици и ще мога да ги изтегля. Но не! Що за късмет имах?! Разполагах с един кредит и можех да го изпратя. И докато бърках в джоба си, машината продължи:

„Предупреждение! Ако въпросният офицер загуби някоя от щатните си длъжности по каквато и да било причина или бъде понижен в ранг, или бъде глобен, веднага се свържете с Военния съд на Финансовата служба.“

Вътрешностите ми изстинаха. Ами ако се простя с „Мисия Земя“?

Планините имаха своите пазачи, а Правителственият град — Финансовата служба. Никъде нямаше да намеря укритие!

Не че тепърва научавах какво ми е положението, но заплахата да се превърна в обитател на канавките из някой квартал с бордеи, разчитащ за прехраната си на боклукчийските контейнери, ако и в тях намерех нещо, така ме парализира, че петсекундното предупреждение за прекратяване на достъпа започна да мига, преди да се сетя, че още не съм си оправил финансовото състояние.

Веднага набрах „Грешката е поправена“, надрасках името и длъжността си на парче хартия и заедно с банкнотата го пъхнах в пощенска капсула. Натиках я в люка за изпращане, набрах адреса на Финансовата служба и тя потегли с гръмко съскане.

След малко на екрана светна: „Поправянето на грешката е регистрирано.“

Бързо опитах пак: „Финансово състояние?“, а машината отговори: „Съжалявам, но са необходими два месеца за привеждане на документите в съответствие с новите обстоятелства.“

И без да ми даде време за протести, запя старата си песен:

„Предупреждение! Ако въпросният офицер загуби някоя от щатните си длъжности…“

Блъснах с юмрук по клавишите и изключих пулта. Да ги „бибип“ всички! Трябваше да им платя с фалшива банкнота! Щяха да видят те!

Толкова бях ядосан и разстроен, че забравих за двете неподвижни тела и се препънах в тях.

Навън дълбоко си поех дъх, за да се овладея. Киселите миризми в този район на апарата и тежката смрад на река Уийл не можеха да се сравнят с планините Блайк!

— Офицер Грис — обади се Ске някъде от сенките и ме стресна, — дали не е по-добре да се отбием до хангарите на апарата, преди съвсем да е мръкнало?

Преди да са ми отнели мисията и заплатите, помислих горчиво аз. Веднага го послушах и се пъхнах в аерокара. Имах намерение да започна тази мисия, дори и да ми струваше живота, което беше най-вероятно.

Глава седма

Висяхме над хангарите на апарата и чакахме да се освободи площадката за кацане. Бях зареден с такава решителност и припряност, че ставах нетърпелив. Сигурно друг би се наслаждавал на меката следобедна светлина, потънал в разкошния диван на аерокара, но на мен само канавки ми се мяркаха пред очите. На хоризонта на запад виждах смътните очертания на Ардокус, престорено веселото име, което използват за Скапания град. Дори от толкова далеч изглеждаше мръсен и порутен. Прав беше Ломбар — такива места заслужават да бъдат изтрити от лицето на планетата! Но не и аз заедно с тях!

— Какво чакаме? — не издържах.

Ске сви рамене.

— Заради онзи товарен транспортьор от флота висим.

Паниката пак се събуди някъде дълбоко в мен. Нали се бях погрижил Хелър да стои настрана от флота? Вгледах се — точно над прицелния кръг на площадката транспортьорът подскачаше нагоре и надолу, донагласяваше нещо огромно с цвят на бронз, някакъв цилиндър. Спускаше го върху колесна платформа.

В същия миг пилотът освободи товара и въжетата започнаха да се навиват на барабаните си. Той не ги изчака, а изчезна някъде в небето със синия си кораб.

Платформата потегли към хангара и моят пилот се спусна устремно към площадката.

Никак не ми хареса, че флотът се навърта около нашата мисия. Споменът за екипажа на патрулния кораб, може би отдавна измрял в занданите на Спитеос, и думите на Соамс едва не ме накараха да побягна.

Но съвсем прясната заплаха от компютъра тегнеше над мислите ми. Излязох и препуснах след товарната платформа. Тя вече се пъхаше в хангара. Куката на крана се спускаше, за да закачи халките на цилиндъра.

Естествено на куката се возеше Хелър. Отдръпнах се.

Някои от плочите в горната част на корпуса на „Влекач едно“ бяха махнати. Хелър с жестове показваше на оператора накъде да насочва куката. Стъпи върху бронзовия цилиндър и я препъхна в халките, после нагласи стопора й. Този път се издигна нагоре върху цилиндъра.

Прочетох надписа по стената на чудовището:

„НЕ ОТВАРЯЙ! КРАЙНО ВЗРИВООПАСНО!“

О, богове, изплаках в душата си. Че нали корабът и без това си беше летяща бомба?

Операторът на товарната платформа се смъкна от кабината си. Неговата част от работата свърши и той вече си палеше димна пръчица.

— Други типове от флота навъртаха ли се насам напоследък? — попитах го аз.

— Ама какво ви става? Не ги ли видяхте? — И той не бе забелязал, че съм отсъствал три седмици.

— Добре де, бяха ли тук или не? — настоявах аз.

— Е, не са, от два-три дена тоя е първият. Нито вчера, нито днес са идвали други.

— А това тук какво е? — продължих да му досаждам аз.

— Нещо не ми е ясно, да им го „бибип“ — отбеляза той с поглед, прикован в люлеещия се цилиндър. — Не може да се сменя преобразовател на времето, както си летиш. Щом вземат още един, значи ще минават през добре оборудвана база с ремонтна работилница. Да ви кажа, и аз някога бях техник по двигателите, преди да получа кошмари от тоя Космос.

Хелър вече насочваше цилиндъра през отвора в корпуса на „Влекач едно“.

— Не даде на никого да се занимава с това — съобщи операторът. — А може и никой да не е искал. Да ги „бибип“ тия двигатели „Бъдеше-минало“! Опасни са дори в боен кораб. Не са ги правили за тая работа, съвсем не им е мястото в някакъв влекач. Чудя се какво ще прави с тоя резервен преобразовател.

Хелър махаше към крана, за да попадне цилиндърът точно на мястото си. Виждах го като дребно петънце. Кандилкаше се напред-назад заедно с туловището на преобразователя.

— Приятелски съвет от мене — каза операторът. — Никога не отваряйте някоя от тези машинарии. Това на етикета си е вярно. Може да ви откъсне ръката! Ама имам и по-добър съвет: никога не стъпвайте в тоя проклет влекач!

Присъствието му ме притесняваше. Отидох по-навътре в хангара. Дневната смяна стражи се мотаеха безгрижно наоколо. Дори не ме погледнаха. Приближих се до подофицера.

— Много неща ли докараха от флота? — попитах го.

Той се огледа.

— Повечето от екипите на предприемачите май вече са си тръгнали.

Това определено не беше отговор на моя въпрос.

— Как изглеждат товарите?

— Е как изглеждат дългите сандъци? — раздразнено отвърна той.

— Къде ги слагат? — продължих да настоявам.

— В долния товарен сектор, разбира се. Ей — той се вгледа в мен с присвити очи, — какво ви става, ослепяхте ли?

Очевидно и този не беше забелязал дългото ми отсъствие.

Куката вече се вдигаше над отвора в корпуса, цилиндърът беше закрепен на мястото си. Хелър се возеше на куката, която се спусна към пода като бомба. Скочи от нея миг преди да се прасне в бетона с трясък.

— А, Солтан, здрасти — поздрави ме той, все едно че бяхме прекъснали разговора си предишната вечер, — нали помниш какво ти казах — всички бележки и факти за културата липсват в материалите от предишните наблюдения на Блито-3. Виж все пак дали можеш да се добереш до тях, бива ли? — И изрева към кабината на крана: — Чудесна работа, майсторе, много благодаря!

Махна му приятелски, запъти се към влекача и изчезна в люка. Край на работата за деня. Хората се пръскаха. Слънцето залязваше.

Не след дълго чух познатото „Хей-хо, хей-хо, хей-хо“ — маршовата стъпка на гвардейците от флота, толкова чужда за територия на апарата. Грохотът от обувките на нощната смяна. Влязоха и поздравиха подофицера от дневната смяна. И веднага:

— По местата! Страж Ип, твоят пост е в кораба!

И неотличимата от тях графиня Крек се промъкна през люка.

Целият взвод поскача и повика малко, после хората се разотидоха. Всичко си беше както преди!

Снелц се затътри към захвърленото гравитационно кресло и седна. Реших да си поприказвам с него. Запали си димна пръчица.

— Днеска в пустинята излезе страшен вятър. Ще запалите ли една от моите? — неохотно се обади той.

— Не мислиш ли, че ми дължиш нещо повече? — заплашително казах аз.

— О, така ли? — Снелц мушна ръка в един страничен джоб и я извади, стиснал банкнота от пет кредита. — Не знам защо си мисля, че ви ги дадох преди няколко дни. Нищо де, ето ви парите.

Твърде вероятно беше да ми дължи значително повече. Но като осъзнах, че и той въобще не бе забелязал отсъствието ми, съвсем се скапах. Прибрах банкнотата и бавно се отдалечих.

Имах пет кредита. Това ми вдъхна достатъчно смелост, за да се прибера „в къщи“.

Изкатерих се по стълбите отстрани, като гледах да не стъпвам на счупени стъпала. Някой ходеше по коридора. Беше тъмно. Промъкнах се колкото можах по-тихо покрай стената към своята стая. Знаех пътя наизуст. Често го правех. Майстор съм на безшумното придвижване.

На вратата нямаше резета. Плъзнах я настрани. Вътре беше включена светлинна плоча, а само на три фута от мен стоеше Мийли.

Както ме гледаше, не би се поколебала да ми претършува джобовете. Бързичко размахах петачката и я оставих на подложената си длан.

Тя не ми благодари. Дори не ми напомни, че й дължах пари за миналата година. Само каза:

— Що не се сетиш да преметеш пода! Смърди на умряло!

И си тръгна.

Лежах в потрошеното си легло и се вглеждах в мрака. Нямаше ме три седмици. Можеше и да съм мъртъв, откъде щяха да разберат, че не е така? И ни веднъж през този ден нито един човек не ме попита: „Ти къде се губиш, бе?“

Глава осма

Но ако съм си мислел, че ще остана незабелязан и всичко ще си продължи завинаги по утъпкания път, бях оплел напълно конците. Въобще не успях да предвидя, че на следващия ден налудничавите, безотговорни действия на Хелър ще бутнат камъчето, което повлече лавина от събития, довели до катастрофата.

Събудих се преди разсъмване от чудовищен глад. Паникьосах се от възможността да огладнея и ожаднея дотам, че да преживея още един сън с дявол от Манко. Бедността ми попречи да хапна през целия предишен ден. Не исках още веднъж да ме разпитват какво трябва да знам като ръководител на Краля на подземния свят.

Веднага се облякох и слязох в страничното дворче, подритнах моя пилот и му заповядах моментално да отлетим към канцеларията с пълна скорост, какво от това, че било още тъмно.

Имах едничка надежда — да стигна там преди Боуч и да опустоша чиновническите запаси от горещ „главотръс“. Изключително лукав план — бях го украсил дори с извинението, че се наложило да ползвам главния пулт. Опитах се да увенчая плана с легендата, че съм работил като роб цяла нощ, но не ми се вярваше Боуч да я преглътне и затова се отказах.

В канцеларията включих осветлението на най-слаба степен и започнах работа с комплект честотни карти, за да отворя шкафа за „главотръс“. Смея да се похваля със способностите си на „ключар“, както наричаме занаята помежду си. Почти незабавно не само държах в ръка кутия с горещ „главотръс“, но и суха кифличка, забравена от някого.

Пиех бързо и си изгорих устата. Притичах до главния пулт, опасявайки се да не си счупя някой зъб от вкамененото тесто. Все пак дотук добре — изпреварих всички и никой не ме видя. Великолепното ми обучение отново си каза думата.

Седнах пред пулта. В плана ми имаше един пропуск — чудех се каква информация да поискам. Боуч си беше прибрал електронната карта, принуден бях да пъхна своята. Екраните светнаха и едва не угаснаха отново, докато съчиня нещо, което да прилича на въпрос. Ужасно рано за изстискване на мисли от главата ми, с горещ „главотръс“ или без него — все едно!

Спомних си какво ми каза Хелър предния ден и с облекчение набрах: „Блито-3. Всички културологични и етнологични приложения към наблюденията допреди сто години.“

Екраните сякаш примигнаха нерешително. Накрая главният пулт се осмели да съобщи: „За съжаление поисканите сведения са изтрити от информационните банки.“

Що за скандал, помислих си. Можех да си представя заличаване на някой скорошен файл, но не и всичко до последните сто години. А Хелър ми поиска точно тези материали. Трябваше да му представя поне нещо, доказващо, че съм бил зает през последните дни. Набрах: „Поправка: същите данни допреди двадесет години.“

„Съжалявам. Изтрити са.“

Компютърът ме предизвикваше. Тези машини лесно влудяват човека, особено сутрин. Станах непредпазлив.

„Поправка: всички материали от този род — от ден-днешен до праисторията.“

Компютърът отговори: „Ама много съжалявам. Като гледам чия електронна карта обслужвам, ти много добре знаеш, че тези данни са напълно заличени.“

Да го „бибип“! Не разполагах с нищо, което да изтъкне пред Хелър желанието ми да помагам. Вбесих се. Аха! Набрах: „Моля да получа копия от заличените данни.“

Това накара екрана да се замъгли за малко. После светна: „Как да дам копие от нищо?“

Да им го „бибип“ на всички компютри! Пълна липса на логика. Не могат да мислят. Смръщих вежди. После стигнах до някакво решение.

„Моля да получа номера и самоличността на лицето, което е разпоредило заличаването на данните.“

Компютърът обмисли искането ми и за мое учудване реши да го удовлетвори!

„Ломбар Хист.“ Името длъжността, номерът и отпечатъкът от електронната карта! Невъобразимо — великият Ломбар Хист беше позволил името му да остане в машината!

Без да се бавя, набрах: „Искам копие.“

Хартията с готовност изпълзя от пулта. Заверено копие, гласящо:

„Всички културологични, етнологични, политологични и подобни материали, отнасящи се до Блито-3, с настоящата заповед се заличават напълно, което се отнася и до бъдещи постъпления в информационните банки. Заповедта е регистрирана на съответната дата преди двадесет и пет години, издадена от Ломбар Хист, Главен директор на Координирания информационен апарат, Външно управление на Волтарианската конфедерация. Приложено копие от отпечатъка на електронната карта на горепосоченото лице.“

Ето, сдобих се с нещо, което щеше да докаже пред Хелър, че имам работа и съм подръка. Сгънах копието и го прибрах в джоба си. Тъкмо щях да изключа машината, когато дочух гласове от съседната стая.

— Но аз не искам да ходя там! — проплака Ту-ту.

— Горкичкото, знам какво ти е — отвърна гласът на Боуч. — Но онова чудовище е способно и на най-смахнати постъпки.

Не разбирах за кого говореше. Последва шумно изсекване.

— Стой мирно — отново каза Боуч. — Избърши си носа с тази кърпичка. Гледай сега, цялата пудра от лицето ти се размаза.

Същият шум.

— Ето — продължи Боуч, — тук съм ти приготвил пакет с никому ненужна информация. Същото ще получи Хист по редовните канали. А ти вземи пакета, ще го сложим в това куфарче за секретна кореспонденция, и го занеси направо в канцеларията на лорд Ендоу. Не го показвай на никого в приемната, дори на секретаря му. Настоявай, че си длъжен да го предадеш лично на лорд Ендоу, насаме. Те ще те претърсят за оръжие — недей да се притесняваш. Ще те пуснат при него. Лорд Ендоу ще отвори куфарчето. Веднага ще разбере, че си му занесъл глупости, и ще те попита защо си го направил. А ти ще му отговориш, че си го видял на последния парад и те е поразила любов от пръв поглед.

Хлипане. После шумно изсекване. Накрая Ту-ту каза:

— Разправят, че бил страшно голям!

— Да, знам, нещастнико. Вземи малко крем. А сега тръгвай, преди този отвратителен „бибип“ да измисли нещо още по-лошо!

Искрено казано, бях шокиран. Боуч би могъл и да попадне зад решетките, като нарича един лорд „отвратителен бибип“. Но подслушаният разговор си имаше и добрата страна. Боуч се грижеше моят проект да влезе в действие. Станах от пулта. Дори се двоумях дали да не му кажа колко се радвам на неговото по-добро отношение, когато оттатък с рев се посипаха псувни.

Подобно изригване не бих очаквал и от космически пират! Витиеватото сквернословие завърши така:

— …и ще повикам някой от Вътрешната сигурност да ми каже какво е станало с този шкаф!

Уф! Бях забравил да го затворя. Помислих си, че май дойде времето да се възползвам от тайния изход за бягство. Но горещият „главотръс“ и кифлата ми дадоха сили, одързостих се и минах покрай зейналия шкаф.

— Какво ще кажеш да пийнем по кутийка „главотръс“?

А той само яростно ме проследи с поглед. Излязох най-спокойно, но мисля, че ме подозираше.

Пак събудих моя пилот и му заповядах да ме закара в хангара на апарата. Така, без да подозирам, се запътих към мрачната си среща с горския Бог на злата съдба.

Времето на спокойствието ми беше свършило. Завинаги.

Загрузка...