Плашилото

ТРЕТА АТАКА26 октомври, 11:50 (френско време)ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 05:50

Берлин, Германия

22 октомври, 23:00

Обичаше да чука момичетата изотзад, да тласка като пневматичен чук и да надава каубойски викове. И си падаше по дупета. Харесваше двайсетинагодишните със стегнати задничета.

Тя беше научила тези факти от берлинските проститутки, чиито услуги той често използваше.

Кариерата на Деймиън Полански бе виждала и по-добри дни.

Специалист по Източния блок по време на Студената война, сега той работеше в берлинското оперативно бюро на СРС и от ден на ден все повече старееше и губеше позициите си. Големите му успехи през осемдесетте години — бягството на Карманов, откриването на съветските архиви „Кобра“ — отдавна бяха забравени от разузнавателно управление, което не плащаше с любов за минали заслуги.

Старо куче в нов свят.

Тя с лекота привлече вниманието му. Не беше трудно. Имаше смайващ вид — дълги стройни крака, мускулести плещи, малки, идеално оформени гърди и страхотни евразийски очи.

Снежната царица, така й викаха някои.

Стоеше на бара срещу неговото сепаре. Изпусна чантичката си и се наведе да я вдигне, като му показа какво има под черния си минижуп от изкуствена кожа. Не носеше бикини.

След четирийсет и пет минути той я помпеше изотзад в една хотелска стая и викаше:

— Дий, маце! Дий!

След пет минути, когато вече бе изтощен, тя му преряза гърлото с къс самурайски меч.

После му отряза главата.

Бейрут, Ливан

23 октомври, 21:00

Свидетелите биха заявили, че това е един от най-професионалните удари, който са виждали в Бейрут — което означаваше много.

Видяха Юсеф Назар, висш командир от ХАМАС, известен с това, че е получил подготовка в Съветския съюз, да влиза в жилищния блок.

Точно в този момент два леки автомобила спряха пред входа и от тях наизскачаха осем командоси, които се втурнаха в сградата. Единият носеше бяла кутия с бял кръст отстрани.

Всички свидетелски показания бяха единодушни за едно: във вечерния мрак лазерните мерници на автоматите на войниците излъчвали призрачнозелена светлина.

После убийците внезапно изскочили навън и с писък на гуми изчезнали.

Тялото на Юсеф Назар било открито по-късно, проснато на пода в апартамента му. Главата липсвала.

Старчески дом за ветерани „Сидър Фолс“

Маями, Флорида

24 октомври, 07:00

Сестрата на регистратурата не можеше да знае, че той е убиец.

Когато го попита „Какво обичате?“, той учтиво отговори, че е от моргата и идва да прибере органите на починал обитател на „Сидър Фолс“.

Мъжът бе висок и слаб, с много тъмна кожа и високо чело. Неколцина свидетели биха го описали като „африканец“. Не знаеха, че в световната общност на ловците на глави го познават под съвсем друго име: Зулуса.

Облечен в бяла манта, той спокойно прекоси дома с бяла кутия за органи в ръка.

Бързо откри стаята и завари стареца, Франк Никълсън, да спи на леглото си.

Без да губи нито миг, Зулуса извади изпод мантата си мачете и…

Полицията откри колата му след два часа, зарязана на паркинга на летището.

Дотогава обаче Зулуса седеше в първа класа на самолет на „Юнайтид Еърлайнс“, пътуващ за Париж. Бялата кутия за органи бе на седалката до него.

Отсъствието на Франк Никълсън от старческия дом се чувстваше. Той беше популярен човек, добродушен и отзивчив.

И ръководството го обичаше. Тъй като бе лекар, Никълсън беше спасил не един възрастен обитател на дома, припаднал на игрището за голф.

Странно обаче, за разлика от мнозина други, той никога не бе говорил за миналото си.

Когато го питаха, отговаряше, че е бил научен работник в Центъра за медицински проучвания и тилова част във Форт Детрик, където „просто правех медицински изследвания за въоръжените сили“. Преди година се бе уволнил.

И после бе настъпила вечерта, в която убиецът беше дошъл, за да му отреже главата.

Крепостта дьо Валоа

26 октомври

11:50 местно време (05:50 ИСВ САЩ)

Винаги бе обичал анархията.

Харесваше му идеята за нея, самата концепция: пълната и абсолютна загуба на контрол — общество без ред.

Особено обичаше начина, по който хората — обикновените хора, средните хора, нормалните хора — реагираха на това.

Когато се срутваха футболни стадиони, те се изпотъпкваха.

Когато имаше земетресения, плячкосваха.

По време на анархични епизоди по време на война — Нанкин, Ми Лай, Сталинград — изнасилваха и осакатяваха ближните си.

Телеконференцията с другите членове на Съвета щеше да започне след десет минути, което даваше на член №12 достатъчно време да се отдаде на страстта си към анархия.

Казваше се Джонатан Килиън.

По-точно Джонатан Джеймс Килиън III. На трийсет и седем години той бе най-младият член на Съвета.

Роден в разкош, Килиън беше високомерно същество, свикнало да получава всичко, каквото пожелае. Освен това имаше студен поглед, който можеше да накара и най-опърничавия му конкурент да се замисли. Това бе важна дарба, подсилвана от необикновена особеност на лицето му: едното око на Джонатан Килиън беше синьо, а другото — кафяво.

Той притежаваше трийсет и два милиарда долара и чрез лабиринтна мрежа от компании бе собственик на крепостта дьо Валоа.

Килиън никога не беше харесвал член №5.

Макар и безмерно богат благодарение на получената си в наследство тексаска петролна империя, №5 не блестеше с интелект и имаше склонност към внезапни избухвания. Петдесет и осем годишен, той продължаваше да е глезено мамино детенце. Освен това упорито опонираше на идеите на Килиън по време на заседанията на Съвета.

В момента обаче член №5 стоеше в просторен каменен зандан на най-долния етаж на крепостта дьо Валоа, дълбоко в каменния търбух на замъка, придружаван от четирима свои помощници.

Занданът се казваше Ямата на акулите.

Дълбок пет метра, с вертикални каменни стени, той беше идеално кръгъл и имаше диаметър петдесетина метра. Из него бяха пръснати високи каменни подиуми. Едно нещо в него бе ясно: щом човек попаднеше вътре, бягството бе невъзможно.

В средата на ямата имаше вертикална шахта с диаметър три метра, която стигаше до океана.

Започваше приливът и водата в шахтата бързо се покачваше, изливаше се в по-широката „яма“, изпълваше я, превръщаше пръснатите тук-там подиуми в каменни островчета — за огромен ужас на член №5 и неговите помощници.

Страхът им се усилваше от двата тъмни силуета, които можеха да се видят точно под повърхността — търпеливо кръжащи в очакване водата да се покачи, — силуети с гръбни перки и остри като куршуми глави.

Две големи тигрови акули.

Освен всичко това Ямата на акулите имаше още няколко особености, които си струва да отбележим.

Първо, балкон, разположен от южната страна. Знаеше се, че преди революцията френските аристократи провеждали гладиаторски боеве в занданите си, обикновено изправяйки селяните си едни срещу други или в по-сложните зандани като този в крепостта дьо Валоа — селяни срещу зверове.

Втората особеност на Ямата на акулите можеше да се открие в най-големия каменен подиум до северната стена. Върху него се издигаше ужасяващо устройство: петметрова гилотина.

Висока и страховита, гилотината беше поставена там от самия Джонатан Килиън. В основата й имаше груб дръвник с отвори за главата и ръцете. Скосеният нож на гилотината се вдигаше с манивела. Освобождаваше го обикновен лост.

Килиън бе вдъхновен от действията на японските войници по време на обсадата на китайския град Нанкин през 1937 година.

През онези три героични седмици японците бяха подложили китайците на неизразими мъчения. Бяха убити над триста и шейсет хиляди души. Разказваха се ужасии за войници, които провеждали състезания по обезглавяване или още по-страшно, давали на бащите избор — или да изнасилят родните си дъщери, или да гледат как ги изнасилват. А също на синовете — или да правят секс с родните си майки, или да умрат.

Това заинтригува Килиън. Обикновено китайците взимали достойното решение и избирали смъртта пред извършването на такива отвратителни неща.

Но някои постъпвали иначе.

И тъкмо това забавляваше Килиън. Докъде са готови да стигнат хората в стремежа си към самосъхранение.

И затова бе накарал да поставят гилотината в Ямата на акулите.

Тя беше предназначена да дава на жертвите подобен избор.

Да ги сполети ужасна смърт, като се оставят на милостта на тигровите акули, или да умрат бързо и безболезнено от собствената си ръка на гилотината.

Понякога, когато в ямата имаше няколко души (както днес), Килиън им предлагаше фаустовска сделка: „Убийте шефа си на гилотината и ще освободя останалите“. „Убийте тази истерично пищяща жена и ще освободя останалите“.

Естествено никога не освобождаваше никого. Но пленниците не го знаеха и в повечето случаи самите те умираха с окървавени ръце.

Петимата в ямата отчаяно дращеха по стените. Прииждащата вода бързо се покачваше.

Една от помощничките на №5 успя да се покатери донякъде по стената — използваше тясна каменна опора, — но един здравеняк бързо я дръпна долу, защото видя в опората своя шанс за оцеляване.

Килиън с огромен интерес ги наблюдаваше от южния балкон.

„Един от тези хора струва двайсет и два милиарда долара — помисли си той. — Другите печелят по около шейсет и пет хиляди годишно. И все пак в момента всички са абсолютно равни.“

„Анархията — каза си Килиън. — Великата изравнителка.“

Скоро водата достигна метър и половина — до гърдите — и двете тигрови акули мълниеносно навлязоха в ямата. Отначало хората се спасяваха върху каменните острови, но след малко и те бяха залети.

Петима души. Две акули.

Грозна гледка.

Акулите нападнаха безпомощните хора — блъскаха ги във водата, повличаха ги под повърхността, разкъсваха ги. Кръв оцвети клокочещите вълни.

След като и втората акула довърши първата си жертва в кървава пяна, двете помощнички се убиха една друга на гилотината.

Както и самият №5.

За да не бъде изяден от акулите, той предпочете сам да си отсече главата.

После всичко свърши и прииждащата вода погълна подиума с гилотината, изличи уликите, акулите погълнаха обезглавените трупове и Джонатан Килиън III се обърна и тръгна към офиса си за обедната телеконференция.

Лица на телевизионни екрани, монтирани на стените.

Лицата на другите членове на Съвета, включващи се от различни точки по света.

Килиън зае мястото си.

Преди пет години беше наследил огромната империя на баща си — лабиринт от компании, известен като „Аксън Корпорейшън“. Освен всичко останало, империята произвеждаше ескадрени миноносци и ракети с голям обсег на действие за американските ВС.

През всяка от трите години след бащината си смърт Джонатан Килиън петкратно бе увеличавал годишните приходи на „Аксън“.

Скоро след това получи официална покана да се включи в Съвета.

— Член номер дванайсет — обърна се към него председателят. — Къде е член номер пет? Отседнал е при вас, нали?

Килиън се усмихна.

— Разтегна си мускул в басейна. В момента личният ми лекар го преглежда.

— Всичко готово ли е?

— Да — отвърна Килиън. — Корабите от „Корморан“ са заели позиции по целия свят, оръжията им са в готовност. Миналата седмица труповете бяха доставени в Америка и моята лаборатория в Норфолк щедро беше оплискана с тяхната кръв — в очакване на американските инспектори. Всички системи са в готовност и очакват сигнала.

Килиън замълча за миг. И направи решителната крачка.

— Естествено, господин председателю — прибави той, — както вече казах, още не е късно да направим още една стъпка…

— Член номер дванайсет — остро го прекъсна председателят. — Курсът на действие е приет и няма да се отклоним от него. Съжалявам, но ако още веднъж повдигнете този въпрос, ще ви бъде наложено наказание.

Килиън сведе глава.

— Както желаете, господин председателю.

Наказанието на Съвета бе нещо, което трябваше да се избягва.

През петдесетте години Джоузеф Кенеди беше изгубил двама от известните си синове за неподчинение на нареждането на Съвета да прекрати деловите си отношения с Япония.

През трийсетте години бебето на Чарлз Линдбърг бе отвлечено и убито, докато самият Линдбърг беше подложен на клеветническа кампания, твърдяща, че е почитател на Адолф Хитлер — само защото се бе възпротивил на заповедта на Съвета да не къса деловите си отношения с нацистите.

От по-ново време датираше случаят с наглия борд на „Енрън“. И всеки знаеше какво се е случило с него.

Телеконференцията напредваше. Джонатан Килиън запази мълчание.

Смяташе, че по този въпрос е по-наясно с нещата от Съвета.

Зимбабвийският експеримент — негова идея — категорично го беше доказал. След десетилетия на икономически репресии от страна на европейците бедните африканци бяха престанали да се интересуват от правото на собственост на белия човек.

И докладът „Хартфорд“ за глобалното увеличаване на населението — и намаляването на населението на Запада — само още повече потвърждаваше неговата позиция.

Но сега не бе моментът да спори.

Официалната работа на телеконференцията приключи и неколцина членове на Съвета останаха в ефир, за да си поговорят.

Килиън само ги наблюдаваше.

Един от тях казваше:

— Съвсем наскоро купих правото на сондиране точно за един милиард. Казах им: „Вземете го, иначе се отказвам“. Тъпите африкански правителства просто нямат избор…

Председателят се смееше:

— Онзи ден се натъкнах на оная Матенкор у Спенсърови. Определено е агресивна кобилка. Пак попита дали ще обмисля кандидатурата й за членство в Съвета. Казах й: „Колко имате?“ „Двайсет и шест милиарда“ — отвърна тя. „А вашата компания?“ „Сто и седемдесет милиарда.“ И аз й викам: „Е, това е достатъчно, естествено. Какво ще кажете: ако сега ми направите свирка в мъжката тоалетна, ще ви приемем.“ И тя изхвърча навън!

„Динозаври — помисли си Килиън. — Старци. Стари идеи. От най-богатите бизнесмени на света би трябвало да се очаква повече“.

Той натисна един бутон, прекъсна сигнала и всички телевизори по стените угаснаха.

Въздушното пространство над Турция

14:00 местно време (06:00 ИСВ САЩ)

Микродотите, които бяха полепнали по ИО–88 на Демона Ларкъм, разказваха странна история.

След като бе напуснала въгледобивната мина „Карпалов“, групата бе отлетяла за едно контролирано от британците летище в Кундуз — факт, който незабавно задейства аларма в главата на Скофийлд.

Защото това означаваше, че в този случай Ларкъм работи с безмълвното одобрение на британското правителство.

„Лош признак“ — помисли си капитанът, докато се носеше в небето на задната седалка на „Черния гарван“. Значи британците знаеха какво става…

На летището в Кундуз хората от ИО–88 се бяха разделили на две групи, едната от които отлетя по посока на Лондон, а другата — към северозападното крайбрежие на Франция.

Самолетът, който летеше за Лондон — новичък „Гълфстрийм IV“, — бързо се отдалечаваше от втория, тромава товарна машина C–130J „Херкулес“ на Кралските военновъздушни сили.

В момента изтребителят на Найт се движеше успоредно на самолетите на Ларкъм, като използваше стелт способностите си.

— Типична тактика за Демона — отбеляза Черния рицар. — Да раздели хората си на група за доставка и ударен отряд. Праща ударния отряд да ликвидира следващата жертва, а групата за доставка носи главите на уреченото място.

— Изглежда, ударният отряд отива в Лондон — каза Скофийлд. — Търсят Розентал.

— Най-вероятно — съгласи се Найт. — Какво ще правите?

Капитанът не можеше да мисли за нищо друго освен за Гант.

— Искам херкулеса — отвърна той.

Найт натисна няколко клавиша на компютърния пулт.

— Добре, влизам в техния компютър. След деветдесет минути самолетът им трябва да зареди над Западна Турция.

— Откъде излита зареждащият самолет? — попита Скофийлд.

— Точно след четирийсет и пет минути от британската военновъздушна база „Акотири“ на Кипър трябва да излети аеротанкер ВС–10.

— Добре. Книга и Майка, Руфъс ще ви закара в Лондон. Намерете Бенямин Розентал преди ударния отряд на Ларкъм.

— Ами ти? — попита Майка.

— С капитан Найт слизаме на Кипър.

След четирийсет и пет минути един британски ВС–10 „Викърс“ излетя от островната си писта на Кипър.

Четиричленният му екипаж изобщо не подозираше, че в товарния отсек се возят двама пътници без билет — Шейн Скофийлд и Алоишъз Найт. Руфъс ги беше свалил под активирана стелт завеса в плитчините на пет километра от базата.

От своя страна, Руфъс, Майка и Книга II незабавно бяха продължили с „Черния гарван“ по пряк път за Лондон.

Скоро аеротанкерът се носеше през турското въздушно пространство успоредно с пристигащия от Афганистан Херкулес на КВВС.

Танкерът мина пред него и се издигна малко по-нависоко. После спусна маркуч от задния си край. Маркучът беше дълъг седемдесетина метра и завършваше с кръгла стоманена „котва“, която щеше да се закачи за другия самолет.

Управляван от оператор, лежащ по корем в стъклен отсек в задната част на аеротанкера, маркучът се насочи към хоризонталната тръба на резервоара на херкулеса.

Въздушният балет вървеше идеално.

Операторът спусна маркуча, вкара го в тръбата и горивото потече към херкулеса.

Докато ставаше всичко това, Найт започна да зарежда своя пистолет „Х & К“ със странни наглед деветмилиметрови патрони, обозначени с оранжеви пръстени.

— Газови патрони — поясни той. — Най-добрите приятели на момчетата от Делта. По-добри са от куршумите с кухи върхове. Влизат в целта и избухват.

— Избухват ли?

— Да, разкъсват човек на две. Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Вземи за всеки случай — каза Найт и изсипа няколко оранжеви патрона в една кесия, закачена на ремъците на Скофийлд. — Ако размислиш.

Скофийлд кимна към якето на другия мъж, от което висяха странни устройства — акваланг, минигорелка, катераческо снаряжение. Разпозна сред тях дори съвсем малък чувал за трупове.

— Това чувал за трупове ли е?

— Да. Марков, тип три — потвърди Найт. — Съветски е. Досега никой не е произвеждал по-добър.

Скофийлд кимна. Марков, тип три беше химически чувал за трупове. Беше с двойно подсилени американски ципове и многопластови найлонови стени и в него спокойно можеше да се съхранява труп, инфектиран с най-страшни зарази: чума, химическо оръжие, дори свръхнажежени радиоактивни отпадъци. Руснаците бяха използвали много такива в Чернобил.

Най-много обаче го заинтригува катераческото снаряжение. Разбираше защо ловец на глави може да носи чувал за трупове, но това?

Най-голямо впечатление му направиха малките щипки, които катерачите забиваха в тесни цепнатини. Мощните пружини на щипките ги разтваряха, здраво ги закрепваха за цепнатините и катерачите можеха да прокарват през тях въжета, които издържаха тежестта им. Скофийлд се зачуди за какво може да ги използва един наемник.

— Въпрос — каза той. — За какво са ти щипките?

Найт небрежно сви рамене.

— За катерене по стени. По сгради.

— За нещо друго? — попита Скофийлд. „Например мъчения.“

Черния рицар издържа погледа му.

— Намират… и други приложения.

Когато зареждането почти приключи, Скофийлд и Найт скочиха.

— Ти вземи оператора — каза Найт и извади втори деветмилиметров пистолет. — Аз ще се заема с екипажа в кабината.

— Ясно — отвърна Скофийлд и бързо прибави: — Найт, прави на херкулеса каквото искаш, но гледай да не убиваш никого.

— Какво? Защо?

— Тези хора не са направили нищо.

Найт се намръщи.

— Уф, добре де…

— Благодаря.

И тръгнаха.

С петнайсетте заоблени илюминатора на кабината си товарният самолет С–130 осигуряваше на пилотите изключителна видимост и в момента двамата пилоти на британския херкулес виждаха птичия заден край на ВС–10 високо над себе си. Дългият маркуч се спускаше от него като опашка и влизаше в тръбата точно над кабината.

Стотици пъти бяха зареждали така. Щом двата самолета се свържеха, екипажът превключваше на автопилот и се съсредоточаваше върху датчиците, вместо да наблюдава смайващата гледка навън.

И навярно тъкмо затова двайсет и две минути след началото на зареждането двамата не забелязаха една облечена в черно фигура, която профуча по дължината на маркуча като каскадьор самоубиец и илюминаторите на кабината избухнаха под унищожителния огън.

Гледката наистина беше зрелищна.

Два исполински самолета, летящи в синхрон на височина шест хиляди метра, свързани с дълъг маркуч…

… и една човешка фигурка, спускаща се по маркуча с една ръка и стреляща с пистолет „Х & К“ с другата по кабината на херкулеса!

Двамата пилоти на херкулеса паднаха сред град от разбити стъкла.

В кабината нахлу вятър. Ала автопилотът задържа самолета под контрол.

Алоишъз Найт с невероятна скорост се плъзгаше по маркуча, увиснал на прехвърления през него предпазен колан. Лицето му беше скрито под кислородна маска; на гърба си носеше ултракомпактен десантен парашут МС1–7.

Тъй като тръбата на резервоара се намираше точно над кабината, Найт прелетя право през разбитите илюминатори и се приземи в брулената от вятъра пилотска кабина.

Включи радиостанцията си и предаде:

— Добре, Плашило, идвай!

След секунди втора фигура — също с кислородна маска и малък десантен парашут — се спусна по маркуча и изчезна в зейналите прозорци на херкулеса.

Всички пътници се обърнаха — осем облечени в черно командоси, двама мъже в костюми и двама пленници, — сепнати от разнеслия се от пилотската кабина ужасен трясък, последван от рева на нахлуващия въздух.

Осмината командоси бяха от групата за доставка на ИО–88. Двамата мъже в костюми нямаха имена, а само баджове с емблемата на МИ6, британското разузнаване.

Двамата пленници бяха старши лейтенант Елизабет Гант — Лисица и генерал Ронсън Х. Уайцман от корпуса на морската пехота, заловени от силите на Демона в Афганистан.

Точно преди началото на въздушната атака Гант бе дошла в съзнание — и видя, че е сложена седнала в просторния Херкулес със завързани с меки белезници ръце зад гърба.

На няколко метра от нея лежеше проснат по гръб Ронсън Уайцман — един от най-старшите офицери в цялата морска пехота, — завързан върху предния капак на джип, сякаш разпнат хоризонтално, с китки, заключени за страничните огледала.

Десният ръкав на униформата му беше разкъсан и ръката му бе стегната с гумен турникет.

От двете страни на генерала стояха двамата мъже от МИ6. Гант се свести тъкмо когато по-ниският изтегляше иглата на спринцовка от ръката на Уайцман.

— Да почакаме няколко минути — каза по-ниският британец.

Генералът повдигна глава. Очите му бяха изцъклени.

— Здравейте, генерал Уайцман — усмихна се по-високият разузнавач. — Препаратът, чието въздействие изпитвате в момента, е известен като ЕА шестстотин и седемнайсет. Сигурен съм, че човек с вашия чин е чувал за него. Това е невродезинхибитор — опиат, който забавя отделянето на невротрансмитера „ГАБА“ в мозъка ви, опиат, който ще ви накара честно да отговаряте на въпросите ни.

— Какво?… — Уайцман погледна ръката си. — Шестстотин и седемнайсет ли? Не…

От дискретно разстояние сцената наблюдаваха ловците на лави от ИО–88, командвани от високия и поразително красив мъж, когото Гант беше видяла в афганистанските пещери. Тя чу другите командоси да го наричат „Каубой“.

— Добре, генерале — продължи високият разузнавач. — Униерсалният изключващ шифър. Кажете го.

Уайцман се намръщи и напрегнато присви очи, сякаш мозъкът му се опитваше да окаже съпротива на наркотика на истината.

— Не… не съм чувал за такъв шифър — неубедително измърмори той.

— Разбира се, че сте чували, генерале. Универсалният изключващ шифър на Съединените щати. Шифърът, който командва абсолютно всяка система за сигурност във въоръжените сили на САЩ. Вие сте контролирали въвеждането му в секретен американски военен проект — проект „Корморан“. Знаем за „Корморан“, генерале. Но не знаем шифъра, а той ни трябва. Кажете го.

Гант се смая.

Беше чувала слухове за Универсалния изключващ шифър. Той бе легендарен: цифров код, с който се управляваше всяка система за сигурност в американската армия.

Уайцман запремигва, борейки се с опиата.

— Той… не… съществува…

— Не, генерале — настоя високият. — Шифърът съществува и вие сте един от петимата американски военни, които го знаят. Може би трябва да увелича дозата.

Високият извади нова спринцовка и заби иглата й в голата ръка на Уайцман.

— Не… — простена генералът.

Серумът ЕА–617 нахлу в кръвта му.

И тогава илюминаторите на кабината избухнаха под града от куршуми на Найт.

Скофийлд скочи до Найт в пилотската кабина.

— Сега може ли да убивам? — извика Черния рицар.

— Моля?!

Найт посочи монитора на пулта, на който се виждаше вътрешността на самолета.

Скофийлд видя десетина големи дъсчени сандъка близо до стъпалата на кабината, един джип, върху чийто преден капак беше разпънат Уайцман, осем мъже в черни бойни униформи, двама в костюми и на пода до стената отляво на джипа, със завързани зад гърба ръце…

… Либи Гант.

— Прекалено много са, за да ги елиминираме с лично оръжие — каза той.

— Знам — отвърна Найт. — Затова го изваждаме от уравнението.

Той откачи две малки бледожълти гранати от ремъците на униформата си.

— Какви са? — попита Скофийлд.

— Британски ЛЗ две. Лепливо-задръстващи.

— Противоогнестрелни гранати? Чудесно.

Майстори в контратерористичните операции, британските СВС бяха създали ЛЗ–2 за действия срещу въоръжени похитители. Иначе обикновени гранати, те имаха една изключително специфична особеност.

— Готов ли си? Не забравяй, имаш само един изстрел и после оръжието ти ще блокира — предупреди го Найт. — Добре, дай да прочистим тоя бардак.

С тези думи той открехна вратата и хвърли двете гранати в товарния отсек.

Двете бледожълти гранати влетяха в отсека, търколиха се по капаците на дъсчените сандъци, паднаха на пода до джипа и…

Тряс!

Първо се разнесе обичайният взрив: ослепителни бели проблясъци, последвани от силен трясък, предназначен да оглуши и дезориентира.

След това се прояви специфичната особеност на ЛЗ–2.

Когато избухнаха, двете гранати освободиха блестящи сиво-бели частици, които се стрелнаха във всички посоки и изцяло изпълниха затвореното пространство.

Частиците приличаха на конфети и след като се пръснаха, се понесоха във въздуха и покриха всичко със сиво-бяло було — като разклатено преспапие със снежинки.

Само че това не бяха конфети.

Това бе специална лепкава материя — която залепваше към всичко.

Вратата рязко се отвори и Найт и Скофийлд се втурнаха вътре.

Най-близкият командос от ИО–88 посегна към автомата си, но получи стреличка в челото — от миниатюрния арбалет, закачен за дясната подлакътница на Черния рицар.

Следващият командос също бързо се завъртя и — фюют! — получи стрела от левия арбалет на Найт точно в окото.

Едва третият успя да натисне спусъка на колта си.

Автоматът му стреля — веднъж. Само с един куршум. После блокира.

Беше „задръстен“. Лепливо-задръстващата материя на гранатите бе проникнала в цевта, пълнителя, във всички движещи се части и беше направила оръжието безполезно.

Скофийлд свали командоса с ръкохватката на магнитната си кука.

Ала другите от ИО–88 бързо схващаха и след секунди два ловджийски ножа се забиха в дъсчените сандъци.

Найт реагира, като извади едно от най-зловещо изглеждащите оръжия, които Скофийлд бе виждал: малка четирилъча нинджа звезда или шурикен, голяма колкото длан, с четири закривени остриета, излизащи от централна ос.

Черния рицар опитно хвърли шурикена и той изсвири във въздуха, след което — хряс! Хряс! — преряза гърлата на двама командоси, застанали един до друг.

„Петима паднаха — помисли си Скофийлд. — Още петима, плюс двамата костюмари…“

В този момент ненадейно го сграбчи нечия ръка…

Поразително здрава ръка…

… и капитанът бе запратен към вратата.

Той тежко се удари в пода, вдигна поглед и видя огромен войник от ИО–88. Беше исполин: най-малко два и пет, чернокож, с изпъкнали бицепси и лице, излъчващо неподправена ярост.

— Кво си мислиш ти бе, мама ти стара?! — извика черният гигант.

Ала Скофийлд бързо скочи и нанесе мощен удар с ръкохватката на магнитната си кука по брадичката на чернокожия командос.

Улучи го.

И колосът дори не трепна.

— Охо! — промърмори Скофийлд.

Командосът го удари. Скофийлд отхвърча назад в брулената от вятъра пилотска кабина като парцалена кукла и се блъсна в таблото.

Чернокожият с лекота го настигна, вдигна го и каза:

— Щом си влязъл през тоя прозорец, през него ще си излезеш.

И без да мигне, изхвърли Шейн Скофийлд през разбитите прозорци на херкулеса.

Алоишъз Найт, който бързо напредваше в пълния с лепливи частици самолет и мяташе шурикени, се обърна да провери какво става със Скофийлд…

… тъкмо навреме, за да види, че го изхвърлят през разбитите прозорци на пилотската кабина.

— Мамка му! — ахна Черния рицар. Също като него, Скофийлд носеше парашут и нямаше да загине, но ненадейното му изчезване ни най-малко не помагаше за изхода от тази битка.

Найт включи микрофона си.

— Скофийлд! Добре ли си?

Отговори му заглушаван от вятър глас:

— Още не съм паднал!

Гледан отвън, херкулесът продължаваше да лети на височина шест хиляди метра, все още зад и под аеротанкера ВС–10… само че сега от коничния му нос висеше човешка фигурка.

Брулен от силния вятър, Скофийлд се бе задържал за носа на самолета с магнитната си кука.

Неговият огромен чернокож противник — мъжът, чиято позивна в ИО–88 беше „Горила“, — надничаше от прозорците на кабината над него.

Горила изчезна вътре и изведнъж отново се появи с пистолет колт четирийсет и пети калибър в ръка — пистолетът се пазеше в пилотската кабина и затова не бе пострадал от задръстващите гранати на Найт.

— Мамка му! — извика Скофийлд, когато първият куршум изсвири над главата му.

Беше се надявал Горила да си помисли, че е паднал, и да се върне в самолета, което щеше да даде на капитана възможност да се изкатери през прозорците на кабината.

Но не и сега…

Затова Скофийлд направи единственото, което можеше.

Извади магнитната кука на Гант от кобура на бедрото си, закрепи я за корпуса на херкулеса под себе си, залюля се под коничния нос на грамадния самолет извън обсега на пистолета на Горила и увисна под търбуха на товарната машина на шест хиляди метра над земята.

— Найт! — извика във виброфона си той. — Още съм в играта! Само ми отвори някоя външна врата!

Черния рицар се приведе, за да избегне летящия срещу него нож, и хвърли поредния шурикен към гърдите на единия от облечените в костюми мъже.

Чу Скофийлд, видя големия контролен бутон, с който се спускаше товарната рампа на херкулеса, и запрати шурикен към него.

Прас!

Едно от остриетата улучи бутона, прикова го към пулта му и задната рампа с глухо бучене започна да се спуска.

— Товарната рампа е спусната, капитане! — разнесе се в слушалката на Скофийлд гласът на Найт.

Скофийлд колкото можеше по-бързо се придвижи по осемнайсетметровата дължина на корпуса на самолета, като маневрираше с двете магнитни куки над себе си и се люлееше на кабелите им като хлапе на люлка.

Вятърът нахлуваше в товарния отсек през отворената задна рампа и вихреше носещите се във въздуха задръстващи частици. Виелица на закрито.

Найт се приближи към Гант.

— Идвам да ти помогна — бързо каза той и посегна с ножа си към меките й белезници…

И в същия момент две грамадни черни ръце го сграбчиха и го дръпнаха назад.

Горила.

Огромният чернокож командос от ИО–88 блъсна Найт в джипа и ножът на Черния рицар изхвърча от ръката му.

Командирът на командосите, Каубой, напусна прикритието си зад дясната страна на джипа и извика:

— Очилата му!

Горила нанесе на Найт свиреп удар, който разцепи жълтите му очила по средата и счупи носа му. Разбитите очила паднаха и очите му останаха незащитени.

— Ох! — Найт силно стисна клепачи.

Вторият съкрушителен удар на Горила му изкара въздуха.

— Постави го пред колата — нареди Каубой, изби клиновете на джипа и скочи зад волана. — С колене пред гумите.

Командосът просна безпомощния Найт на пътя на джипа и се отдръпна настрани.

Каубой запали двигателя, превключи на скорост и настъпи газта.

Джипът потегли напред право към коленете на Алоишъз Найт.

И командирът на командосите с наслада усети малката неравност, когато тежкият джип прегази ловеца на глави и се блъсна в един сандък.

— По дяволите! — извика Горила.

— Какво? — попита Каубой.

— Другият се върна!

Никой от британците не беше видял, че Скофийлд отново влиза в самолета.

Нито Каубой, нито Горила, нито другите двама в отсека — един командос от ИО–88 и вторият цивилен от британското разузнаване.

Не го бяха видели да се покатерва вътре зад джипа по задната товарна рампа, вкопчен в магнитните си куки.

Нито го бяха забелязали да се промъква отдясно на колата и светкавично да изтегля Алоишъз Найт от пътя й… като в същото време събаря другия командос пред потеглилата машина.

Скофийлд и Найт паднаха до стената на самолета точно до Гант.

Черния рицар стискаше очи. Скофийлд дори не спря, за да си поеме дъх, а преряза меките белезници на Гант и й подаде ножа.

— Дръж, скъпа. Липсваше ми в Афганистан. Бързо, помогни ми да освободя генерала.

Генерал Уайцман все още лежеше разпънат върху предния капак на джипа с оковани за страничните огледала китки.

Гант грабна връзка ключове от прегазения командос и намери ключето за белезниците.

В същото време Скофийлд се изправи. Каубой тъкмо отваряше лявата врата на колата. Близо до предния й край Скофийлд видя цивилният да изтегля един от ножовете, забити в дъсчения сандък.

Сандвич с гадняри.

Капитанът разпери ръце и едновременно вдигна двете си магнитни куки. В пълния с лепливи частици въздух можеше да стреля с тях само по веднъж.

И той го направи.

Първата кука не улучи Каубой — ала и не бе предназначена за него. Тя се блъсна във вратата на джипа, която командирът на командосите отваряше. От толкова близо оръжието рязко затвори бронираната врата и повали Каубой обратно вътре.

Втората кука улучи цивилния разузнавач в гърдите. Той се преви надве със смазан гръден кош и се блъсна в сандъка зад себе си.

През това време Гант отключваше лявата ръка на генерал Уайцман. Стоманената гривна най-после се отвори.

— Добре — каза тя. — Другата китка. От другата страна…

Но от другата страна на джипа стоеше…

Горила.

Просто стоеше. И се извисяваше над проснатото тяло на Уайцман.

Скофийлд се появи до Гант и срещна погледа на чернокожия командос.

— Погрижи се за генерала — без да откъсва очи от исполина, каза той. — И чакай сигнала ми.

— Какъв сигнал?

Ала капитанът не й отговори. Просто приклекна и извади два от страшните шурикени на Найт от един труп. Застанал от отсрещната страна на джипа, Горила направи същото.

После двамата заобиколиха зад колата и излязоха в тясното открито пространство до отворената задна товарна рампа, откъдето се виждаха сините небесни простори.

За миг се изправиха един срещу друг — огромният Горила и по-ниският, но добре сложен Скофийлд — с по две четирилъчи метателни звезди в ръце.

И двубоят започна.

Сребристи проблясъци, звън на удрящи се остриета.

Горила нападна, Скофийлд го отблъсна. Горила замахна, Скофийлд парира.

Докато двамата се биеха в задния край на товарния отсек, Гант отключи дясната белезница на Уайцман и го освободи, но остави отворената гривна закачена за страничното огледало. Смъкна генерала от джипа и го претърколи на пода.

През това време Уайцман мърмореше:

— Господи, шифърът… универсалният шифър… добре, добре, съществува, но го знаят само неколцина души… Основава се на математически принцип… да, аз го въведох в „Корморан“, но имаше… имаше друг проект… „Хамелеон“…

Скофийлд и Горила танцуваха в дъното на отсека, шурикените им хвърляха отблясъци и звънтяха.

Стигнаха до дясната страна на джипа, близо до Гант и Уайцман. Водеше Скофийлд — отстъпваше заднешком и отблъскваше ударите на командоса.

— Гант! — извика той. — Готова ли си за сигнала ми?

— Естествено! Какъв е той?

— Ето такъв!

С тези думи Скофийлд сграбчи замахващата към него ръка на Горила, с мълниеносна бързина прехвърли тежестта си и притисна китката на противника си върху капака на колата, точно до отворената гривна, в която само допреди секунди бе заключена ръката на Уайцман.

— Давай!

Гант реагира моментално — метна се към капака на джипа и щракна гривната.

Горила се облещи.

Бе окован за страничното огледало на джипа!

Скофийлд отскочи от него и се наведе над проснатия на пода генерал Уайцман.

— Господин генерал? Добре ли сте?

Ала генералът продължаваше да бълнува.

— О, не… не беше само „Корморан“. Беше и „Хамелеон“… о, Господи, едновременно „Корморан“ и „Хамелеон“. Кораби и ракети. Замаскирани. Божичко… Но Универсалният изключващ шифър се променя всяка седмица. В момента е… шестото… о, Господи, шестото число на М… Мерсен… Мерсен…

Ненадейно изсвистяване. Проблясък на стомана. И изведнъж главата на генерала се люшна и на шията му се появи червена линия…

А после пред очите на Скофийлд главата на генерал Ронсън Х. Уайцман се изтърколи от раменете му.

Скофийлд рязко вдигна поглед и видя красивия млад заместник на Демона Ларкъм, Каубой, да стои от отсрещната страна на джипа. Стискаше дълго мачете, от чието острие капеше кръв.

Очите му бяха ококорени от кръвожадна лудост. Той понечи да замахне към Скофийлд…

… но точно в този момент нечия ръка сграбчи китката му изотзад и силно я блъсна в капака на джипа. Мачетето изхвърча от пръстите на наемника и в същия миг невидимият му нападател светкавично заключи гривната на другите белезници около оголената му китка.

Каубой се обърна — и видя Алоишъз Найт, който стоеше зад него с нови кехлибареножълти очила.

— Браво, Каубой. Запомнил си ахилесовата ми пета.

С тези думи Черния рицар вдигна мачетето и се усмихна на убиеца от ИО–88.

— И аз не съм забравил твоята. Неспособността ти да летиш.

Найт отиде при лявата врата на джипа, наведе се вътре и превключи на задна. После кимна на Скофийлд и Гант.

— Отдръпнете се.

Оковани от срещуположните страни на джипа, Каубой и Горила уплашено го зяпаха.

— Сбогом, момчета.

И Найт натисна педала за газта с мачетето.

Джипът се стрелна назад към спуснатата товарна рампа.

Стигна до ръба със скорост трийсет километра в час, прекатури се и за абсолютен ужас на Каубой и Горила, падна от височина шест хиляди метра.

Щом джипът изчезна през задния изход на самолета, Скофийлд се втурна към Гант и я грабна в обятията си.

Тя отвърна на прегръдката му със затворени очи. Други можеха да се разплачат при такава среща, но не и Гант. Изпитваше всички емоции на момента, ала не бе от жените, които проливат сълзи.

— Какво става тук, по дяволите? — попита тя, когато се отдръпнаха един от друг.

— Ловци на глави — отвърна Скофийлд. — Името ми е в списък с хора, които трябва да бъдат очистени до днес на обяд нюйоркско време. Отвлякоха те, за да пипнат мен.

Той й разказа преживяванията си в Сибир и Афганистан, описа й наемниците, с които се беше срещнал — Изпълнителни решения, Унгареца, Скорпионите и естествено ИО–88 на Демона Ларкъм. Накрая й показа списъка.

— Ами той? — кимна Гант към Найт, който бе отишъл в пилотската кабина, за да откачи самолета им от аеротанкера. — Кой е той?

— Той е моят ангел пазител — каза Скофийлд.

Откъм дъсчените сандъци се разнесе мъчителен стон.

Скофийлд и Гант бързо се обърнаха…

… и видяха единия от цивилните британски агенти да лежи на пода, притиснал смазаните си ребра с ръце. Това бе човекът, когото капитанът бе улучил в гърдите с магнитната кука.

Отидоха при него.

Цивилният отчаяно хриптеше и кашляше кръв.

Скофийлд се наведе и го огледа.

— Ребрата му са смазани. Пробити бели дробове. Кой е той?

— Хванах само малка част — отвърна Гант. — Този и другият цивилен разпитваха генерала с някакъв дезинхибиращ опиат, питаха го за американския Универсален изключващ шифър. Казаха, че Уайцман контролирал въвеждането му в нещо, наречено проект „Корморан“.

— Нима? Дезинхибиращ опиат, значи? — Скофийлд се огледа и видя на пода аптечка. От нея се бяха изтърколили спринцовки, игли и ампули със серум. Той вдигна една от ампулите и прочете етикета й.

— Тогава да видим как ще му понесе една доза от собственото му лекарство.

Алоишъз Найт се върна от пилотската кабина и завари цивилния британски агент да седи до стената на товарния отсек с навит ръкав и забита във вената игла, по която му вливаха двеста милиграма ЕА–617.

Черния рицар побутна Скофийлд по рамото и каза:

— Откачих самолета от аеротанкера. В момента сме на автопилот и поддържаме курса, който са въвели: към частна писта в Бретан, на френското атлантическо крайбрежие. Току-що се обади Руфъс. Ще свали хората ти на изоставено летище на шейсет и пет километра от Лондон.

— Добре — отвърна Скофийлд и се замисли за Книга II и Майка, които пътуваха за оперативното бюро на Мосад в британската столица.

После върна вниманието си към пленения агент.

След няколко безуспешни опита да окаже съпротива на дезинхибиращия опиат цивилният призна, че се казва Чарлз Бийтън и е от МИ6, британското разузнаване.

— Този лов на глави. Какво знаеш за него? — попита Скофийлд.

— Близо двайсет милиона на глава. Петнайсет глави. И искат всички да сте очистени до дванайсет на обяд нюйоркско време.

— Кои са организаторите? Кой плаща за всичко това?

Бийтън презрително изсумтя.

— Организаторите имат много имена. Билдербергската група. Брюкселската група. Звездният съвет. Великолепната дванайсеторка. Ве дванайсет. Те са елитна група частни индустриалци, които управляват тази планета. Дванайсет души. Най-богатите мъже на света, мъже, които притежават правителства, мъже, които съсипват цели икономики, мъже, които правят каквото си искат…

Скофийлд се опули и се отдръпна.

— Такааа… — сухо проточи Найт.

— Дай ми имена — нареди Скофийлд.

— Не им знам имената — отвърна Бийтън. — Това не е моята област. Аз съм специалист по американската армия. Знам само, че Великолепната дванайсеторка съществува и финансира този лов на глави.

— А знаеш ли какво искат да постигнат с организирането на този лов?

— Не. Моята задача беше да измъкна Универсалния изключващ шифър от Уайцман и да го предам Ларкъм. Да се възползвам от лова на глави. Не знам нищо за самия лов, нито за причините, поради които го организира Великолепната дванайсеторка.

— Тогава кой в МИ6 знае?

— Алек Кристи. Той е нашият вътрешен човек. Знае всичко за Великолепната дванайсеторка и предполагам, за този лов на глави. Но проблемът е, че МИ6 вече не знае къде се намира Кристи. Той изчезна преди два дни.

„Кристи.“

Скофийлд си спомни името от списъка:

— Но този Кристи трябва да се е разконспирирал — каза капитанът, — защото Великолепната дванайсеторка също го е включила в списъка.

После промени насоката на разпита.

— Какви са тези проекти „Корморан“ и „Хамелеон“, за които сте разпитвали Уайцман?

Бийтън потръпна — все още се мъчеше да се съпротивлява на наркотика.

— „Корморан“ е проект на американския военен флот. Строго секретен. През Втората световна война немският флот маскирал някои от бойните си кораби като товарни. Един от тях се наричал „Корморан“. Ние смятаме, че американският военен флот прави същото, но в съвременни мащаби: американците строят бойни кораби, способни да изстрелват интерконтинентални балистични ракети, само че тези кораби не приличат на бойни. Замаскирани са като супертанкери и контейнери.

— Леле! — промълви Гант.

— Добре, това е за „Корморан“ — каза Скофийлд. — Ами за проекта „Хамелеон“?

— Не знам нищо за такъв проект.

— Сигурен ли си?

Бийтън изпъшка.

— Знаем, че е свързан с „Корморан“, знаем, че е нещо голямо — засекретен е възможно най-строго. Но все още не знаем за какво се отнася.

Скофийлд замислено се намръщи.

Беше като да подрежда мозайка, част по част, докато бавно се оформяше картина. Имаше някои части, но не и цялата картина. Засега.

— Тогава кой знае, Бийтън? — попита той. — Откъде получава цялата тази строго секретна информация МИ6?

— От Мосад — простена агентът. — Те имат оперативно бюро на Канари Уорф в Лондон. Миналия месец успяхме да подслушваме офисите им за няколко седмици. Повярвайте ми, Мосад знаят всичко. Знаят за Великолепната дванайсеторка. Знаят за „Корморан“ и „Хамелеон“. Знаят всяко име в тоя списък и причините да фигурира в него. Знаят и още нещо.

— Какво?

— Мосад знаят плана на Великолепната дванайсеторка за двайсет и шести октомври.

Кингс Тауър

Канари Уорф, Лондон

26 октомври, 12:00 местно време

(13:00 френско време, 07:00 ИСВ САЩ)

Книга II и Майка се изкачваха със скоростния стъклен асансьор на четирийсететажния Кингс Тауър.

Под тях лъкатушеше кафявата Темза. Забулен в пелена от дъжд, старият Лондон се простираше до хоризонта.

Канари Уорф рязко контрастираше на останалата част от града — чист делови квартал от стомана и стъкло, който се състоеше от небостъргачи, отлично поддържани паркове и най-високата сграда във Великобритания: великолепната Канари Уорф Тауър. На фона на викториански Лондон от XIX век Канари Уорф олицетворяваше кристалния футуризъм на XXI век.

Книга и Майка се издигаха високо в сивото лондонско небе. Още четири стъклени асансьора изкачваха и спускаха хора по стената на Кингс Тауър — еднакви прозрачни кутии, носещи се в двете посоки.

Морските пехотинци бяха цивилни: кожени якета, обувки, дънки и поло, чиито яки скриваха виброфоните им. И двамата носеха четирийсет и пет калиброви колтове отзад на кръста си.

В асансьора с тях пътуваше красива млада жена в делови костюм — изглеждаше съвсем дребна в сравнение с широкоплещестата и обръснатата до кожа Майка.

Майка дълбоко си пое дъх и потупа момичето по рамото.

— Парфюмът ви много ми харесва. Какъв е?

— На Исей Мияке.

— Ще трябва и аз да си купя — усмихна се Майка.

Бяха стигнали адски бързо.

След като бяха влезли в британското въздушно пространство под прикритието на стелт технологията, Руфъс ги бе свалил на една изоставена писта недалеч от лондонското летище. Оттам бяха взели чартърен хеликоптер, пилотиран от стар приятел на Руфъс. Петнайсет минути по-късно той ги беше оставил на хеликоптерната площадка в Канари Уорф.

Дзън.

Асансьорът спря на трийсет и осмия етаж. Книга II и Майка слязоха в огромната рецепция на Голдман, Маркъс & Майър, адвокати. Кантората заемаше последните три етажа на небостъргача — 38-и, 39-и и 40-и.

Приличаше на рецепция на голяма адвокатска кантора — плюш, голяма площ, страхотна гледка. И наистина, за случайния посетител „Голдман Маркъс“ предлагаха пълния набор юридически услуги.

Само че това не беше обикновена адвокатска кантора.

Сред многобройните й офиси, заседателни зали и открити пространства на трийсет и деветия етаж имаше три стаи, в които адвокатите нямаха право да влизат — стаи, които се пазеха за единствено и изключително използване от Мосад, злополучно известната израелска секретна служба.

Мосад.

Най-безпощадната разузнавателна организация на света, охраняваща най-яростно атакуваната държава в историята: Израел.

Никоя друга страна не бе подложена на толкова продължителна терористична заплаха. Никоя друга страна не беше заобиколена от толкова много явни врагове — Сирия, Египет, Йордания, Ливан, да не споменаваме палестинците в собствените й граници. Никоя друга страна не бе изгубила единайсет олимпийци, убити пред камерите на световните телевизии.

Тогава как се справя с това Израел?

Лесно. Пръв научава за чуждите заплахи.

Мосад имат хора навсякъде. Те научават за световните катаклизми преди всички останали и действат съгласно неизменната политика „Израел пръв и последен, завинаги“.

1960-а. Отвличането и залавянето на нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман в Аржентина.

1967-а. Профилактичните удари срещу египетските военновъздушни бази по време на Шестдневната война.

31 август 1997-а. Вечерта, когато беше загинала принцеса Даяна, в бара на парижкия хотел „Риц“ бе имало агент на Мосад. Той беше следил Анри Пол, шофьора на Даяна.

Дори се говореше, че Мосад предварително са знаели за ударите на 11 септември срещу Америка — и не са съобщили на американците. Защото Израел имаше изгода от това Съединените щати да влязат във войната срещу ислямисткия тероризъм.

В световните разузнавателни общности има едно златно правило: в Мосад винаги знаят.

— Какво обичате? — учтиво се усмихна момичето на регистратурата.

— Искаме да разговаряме с Бенямин Розентал, моля — отвърна Книга II.

— Тук няма човек с такова име.

Книга II изобщо не се смути.

— Тогава се обадете на председателя на кантората и му съобщете, че сержантите Райли и Нюман са тук, за да се срещнат с майор Розентал. Кажете му, че идваме от страна на капитан Шейн Скофийлд от корпуса на морската пехота на Съединените щати.

— Ужасно съжалявам, господине, но…

В този момент, сякаш по чудо, телефонът на регистратурата иззвъня и след кратък приглушен разговор момичето каза на Книга:

— Председателят праща човек да ви вземе.

След минута една вътрешна врата се отвори и се появи плещест мъж в костюм. Книга II и Майка забелязаха издатината с размерите на узи под сакото му…

Дзън.

Пристигна асансьор.

Дзън.

Още един.

Книга II се намръщи и се обърна.

Вратите на двата асансьора се отвориха…

… и вътре бяха Демона Ларкъм с десетчленния си ударен отряд от ИО–88.

— Мамка му! — изруга Книга II.

Наемниците наизскачаха от асансьорите, облечени в мастиленочерните си бойни униформи, като стреляха със супермодерните си автомати „Метална буря“.

Книга и Майка едновременно прескочиха бюрото на регистратурата и в същия момент всичко наоколо закипя от свръхскоростен автоматичен огън.

Широкоплещестият на вътрешната врата се сгърчи и падна. Момичето на регистратурата бе улучено в челото и отхвърча назад.

Хората на Демона се втурнаха вътре. Един от тях изостана, за да се погрижи за двамата цивилни, които бяха залегнали зад бюрото.

Заобиколи го и…

… Бум! Бум!…

… получи два куршума в лицето от два пистолета. Книга и Майка скочиха на крака. Дулата на оръжията им димяха.

— Идват за Розентал — каза Книга. — Хайде!

Все едно минаваха по пътя на торнадо.

Влязоха в главната офисна част.

Мъже и жени в костюми лежаха проснати на бюрата си, целите осеяни с кървави рани.

Командосите от ИО–88 не преставаха да стрелят с автоматите си.

Пръскаше се стъкло. Избухваха компютърни екрани.

Един от охраната извади изпод сакото си узи — но бе разкъсан от свръхскоростните куршуми.

Нападателите тичешком се изкачиха по красиво полукръгло вътрешно стълбище на трийсет и деветия етаж.

Книга и Майка ги следваха.

Стигнаха до горния край на стълбището тъкмо навреме, за да видят, че трима командоси се отделят от другите и влизат в някаква стая за разпити, където светкавично убиха двама старши агенти от Мосад и измъкнаха отвътре трети — млад мъж, който можеше да е само Розентал. Беше трийсетинагодишен, смугъл и красив. Носеше риза с отворена яка и изглеждаше невероятно уморен.

Книга и Майка не губиха време. Втурнаха се напред и очистиха тримата ловци на глави, като действаха в идеален синхрон — Книга повали мъжа отляво, Майка се справи с онзи отдясно и двамата заедно застреляха командоса в средата, разкъсвайки го на парчета с куршумите си.

Розентал се строполи на пода.

Морските пехотинци се затичаха към него, изправиха го, преметнаха ръцете му през раменете си.

— Ти ли си Розентал? — попита Книга. — Бенямин Розентал?

— Да.

— Идваме ти на помощ. Прати ни Шейн Скофийлд.

Изражението на израелеца показа, че знае името.

— Скофийлд. От списъка…

Бум!

Майка повали поредния командос, който се беше появил от съседната стая и ги бе видял.

— Книга! — извика тя. — Няма време за дрънканици! Трябва да побързаме! Можеш да го разпиташ, докато бягаме! Нагоре по стълбището! Хайде!

Тичешком се заизкачваха по вътрешното стълбище към четирийсетия етаж покрай заоблени френски прозорци, през които се разкриваше Лондон — преди гледката ненадейно да се замени със зловещ хеликоптер, който увисна точно пред стъклото, сякаш се взираше в морските пехотинци и Розентал!

Беше боен вертолет „Линкс“, британският еквивалент на „Хюи“, въоръжен с ракети и шестцевна миникартечница.

— Бягайте! — извика Майка и ги задърпа нагоре. — Бързо, бързо, бързо!

Линксът откри огън.

Разнесе се адски трясък на стъкло и обгръщащите полукръглото стълбище френски прозорци се пръснаха.

Навсякъде около Книга и Майка заваляха стъкла. Морските пехотинци затичаха нагоре по стълбището, като носеха Розентал помежду си. Цяла част от самото стълбище се срути зад тях, унищожена от масирания огнен бараж, тъкмо когато бегълците стигнаха на четирийсетия етаж.

Демона крачеше сред развалините на трийсет и деветия етаж и слушаше докладите на хората си по радиостанцията.

— Тук Въздух едно. На четирийсетия са. Два обекта в цивилни дрехи. Изглежда, водят със себе си Розентал…

— Тук Въздух две, в момента кацам на покрива. Стоварвам втория отряд…

— Тук Въздух три. Заобикаляме североизточния ъгъл. Насочваме се към четирийсетия…

— Тук техническа група. Асансьорите са блокирани. Четири асансьора са на трийсет и осмия, петият е долу във фоайето. Никой не може да мръдне…

— Господа — каза Демона. — Изтребете тези гадове. И ми доведете Розентал.

Гледани отдалече, трите линкса на ИО–88 при върха на Кингс Тауър приличаха на мухи, досаждащи на човек, излязъл на пикник.

Единият беше кацнал на покрива, а другите два кръжаха около горните етажи и надничаха през прозорците.

При трясъка от разбитите стъкла само няколко компании от сградата се обадиха в полицията.

Книга II и Майка тичаха по един коридор на четирийсетия етаж и мъкнеха Бенямин Розентал.

— Обясни ми! — без да спира, каза Книга на израелеца. — Списъкът. Защо вие със Скофийлд сте в него?

Розентал тежко си пое дъх.

— Великолепната… Великолепната дванайсеторка ни включи в него… Аз съм в списъка, защото знам кой членува във Великолепната дванайсеторка и мога да ги разкрия, когато изпълнят плана си.

— Ами Скофийлд?

— Той е друг случай. Скофийлд е изключителен човек. Той е един от малцината, които са издържали тестовете „Кобра“… един от деветимата мъже на света, които могат да изключат системата за сигурност на ракетите „Хамелеон“…

Точно в този момент вратата на аварийното стълбище до тях рязко се отвори и на прага застанаха четирима наемници от ИО–88, насочили напред автоматите си с включени зелени лазерни мерници.

Книга и Розентал нямаха време да реагират, за разлика от Майка.

Високата жена ги блъсна зад ъгъла в друг коридор, а самата тя се хвърли в срещуположната посока на сантиметри пред вълната от хиперскоростен автоматичен огън.

Книга и Розентал се затичаха по коридора и се втурнаха в малък офис.

Нямаше друг изход.

— Мамка му! — извика сержантът, бързо се приближи до прозореца и погледна навън в момента, в който оттам прелетя хеликоптер „Линкс“.

И тогава я видя.

Четиримата ловци на глави, които бяха влезли през аварийното стълбище, се бяха разделили на две двойки — двама тръгнаха след Книга и Розентал, другите двама подгониха Майка.

Командосите, които преследваха младия сержант и израелеца, ги видяха да влизат в офиса на десет метра по коридора.

Приближиха се до вратата и безшумно застанаха от двете й страни. На вратата пишеше „4009“.

— Техническа група, тук Лира Пет — прошепна в микрофона си старшият командос. — Трябва ми план на етажа. Стая номер четири нула нула девет.

— Стаята няма друг изход, Лира Пет — разнесе се в слушалката му отговорът. — Няма къде да бягат.

Той кимна на войника до себе си — и младшият командос отвори вратата с ритник и обсипа стаята с огън. Не улучи никого.

Офисът беше празен.

Единственият му френски прозорец вече бе разбит и проливният лондонски дъжд нахлуваше през него.

Нямаше го Книга.

Нито Розентал.

Двамата командоси от ИО–88 се втурнаха към разбития прозорец и погледнаха надолу.

Нищо. Само вертикалната стъклена стена на небостъргача и тревистият парк долу.

После погледнаха нагоре — точно когато над тях се разнесе механично бръмчене — и видяха стоманената долна страна на платформа за миене на прозорци, издигаща се към покрива.

Книга и Розентал стояха на платформата за миене на прозорци, която бързо се носеше покрай стената на Кингс Тауър.

Дългата правоъгълна платформа висеше на две яки лебедки, които стърчаха от покрива на сградата.

Морският пехотинец я беше видял само секунди преди нападателите им да влетят в стаята. Изби прозореца, хвана Розентал и се хвърли към платформата. Увисна на парапета й на четирийсет етажа над лондонския тротоар.

Избута израелеца вътре, след това се покатери върху платформата и се скри от поглед точно в мига, в който двамата наемници нахлуха в офиса.

Вълна от хиперскоростни куршуми преследваше Майка, която тичаше по дълъг коридор, следвана по петите от двама ловци на глави.

Тя рязко се метна наляво в една стая — и се озова в красиво обзаведена заседателна зала с полиран паркет, меки кожени столове и най-голямата заседателна маса, която беше виждала. Сигурно беше дълга поне десет метра.

— Тъпи адвокати — задъхано промърмори тя. — Вечно компенсират миниатюрните си пишки.

Офисът бе ъглов, с френски прозорци на две от стените, от които се разкриваше шеметен изглед към Лондон.

Майка знаеше, че нейният колт няма никакъв шанс срещу автоматите на двамата главорези, затова зачака зад вратата.

Тряс!

Те я отвориха с ритници и се втурнаха вътре.

Огромната жена застреля първия в слепоочието още преди да я е видял, насочи пистолета си към втория…

Щрак!

— Мамка му!

Патроните й бяха свършили.

Тя се хвърли отгоре му и двамата се проснаха върху масата. Автоматът на наемника бълваше огън във всички посоки.

Стъклените стени на заседателната зала една след друга се пръснаха.

Вътре нахлуха вятър и дъжд.

Противникът на Майка — едър и як тип — извади нож; Майка направи същото и двете остриета иззвънтяха едно в друго.

После Майка изведнъж зърна на прага две фигури.

Мъже.

Но не от ИО–88.

Двама широкоплещести израелци с костюми и с узита, преметнати през рамо, и с окървавени ризи.

Охраната на Мосад.

Израелците видяха борбата върху дългата заседателна маса.

— Ловци на глави! — процеди през зъби единият.

— Хайде! — след като хвърли поглед към коридора, извика другият. — Идват!

Първият презрително изсумтя, после бързо извади от джоба си граната, изтегли шплента и я хвърли в залата.

Двамата с партньора му отпратиха.

Като продължаваше да отбива ударите на наемника с ножа си, Майка като на забавен кадър видя как гранатата влита в залата.

Тя подскочи на пода, търколи се под грамадната маса и изтропа в един от дебелите й крака.

И после се взриви.

Експлозията беше чудовищна.

Въпреки здравината на масата краят й откъм коридора просто се разпадна и се пръсна на хиляди трески.

Що се отнасяше до останалата й част — дълга още цели шест метра — с нея се случи нещо съвсем друго.

Ударната вълна повдигна продълговатата маса от пода и — като железопътен вагон, движещ се по релси — я запрати с голяма скорост по дължината на заседателната зала към разбитите от куршуми френски прозорци.

Майка разбра какво ще стане.

Масата избухна през напуканото стъкло, излетя през него като таран и щръкна в небето на четирийсет етажа височина.

После рязко се наклони и Майка изведнъж започна да се плъзга — бързо, брулена от дъжда — към сто и двайсет метра празно пространство.

Изглеждаше абсолютно странно: продълговатата заседателна маса, увиснала от последния етаж на небостъргача.

Тя рязко се наклони — повече от четирийсет и пет градуса — и Майка и командосът от ИО–88 се хлъзнаха по дължината й.

После — без никакво предупреждение — накланянето спря.

Горният край на масата се бе блъснал в тавана на четирийсетия етаж и се беше закрепил за него, а два от масивните й крака се бяха запънали за пода — в резултат цялата маса ненадейно бе спряла, увиснала под шеметен ъгъл!

Майка се плъзгаше бързо. В последния възможен момент заби ножа си дълбоко в дървената повърхност и използвайки месинговата му ръкохватка за опора, увисна.

Противникът й не мислеше толкова бързо.

В опит да се хване за нещо, той беше хвърлил ножа си. Така и не успя да се задържи, но за негово щастие се намираше над Майка и кракът му се опря върху забития й нож.

И сега той лежеше над нея, ухилено стъпил върху ръката й.

После започна да рита пръстите й.

Майка стискаше зъби и въпреки болката не пускаше ножа.

И тогава чу звука.

Туп-туп-туп-туп-туп-туп…

Хеликоптерни перки.

Един линкс увисна точно до нея като гигантски стършел.

— Уф, мамка му… — изпъшка тя.

Командосът над нея махна с ръка на пилота и го насочи надолу, под тях.

Пилотът се подчини и вертолетът се спусна под Майка. Замъглените му от скоростта перки образуваха мъглив бял кръг под увисналите й крака.

После наемникът над нея отново започна да я рита, още по-силно.

Хряс!

Майка чу счупването на един от пръстите си.

— Гадняр! — извика тя.

Командосът пак я ритна.

Роторните перки ревяха на три метра под нея.

Ловецът на глави вдигна крак за последен удар и изрита силно…

… точно в мига, в който Майка направи нещо абсолютно неочаквано.

Издърпа ножа от масата и двамата бързо се плъзнаха надолу към въртящите се перки на хеликоптера!

Противникът й не можеше да повярва.

Паднаха едновременно — ала за разлика от командоса, Майка бе подготвена. Тя заби ножа си в долната повърхност на масата и се залюля под нея.

Наемникът продължи да пада…

… и светът отново превключи на забавен кадър, докато Майка наблюдаваше ужасеното му лице — облещени очи, отворена уста — да се отдалечава от нея.

После той се блъсна в роторните перки — шляп! хрус! — и просто изчезна в звездообразна експлозия кръв.

Червена течност обля предното стъкло на хеликоптера и линксът полетя настрани от сградата.

Майка нямаше време дори да въздъхне от облекчение.

Защото точно в този момент, докато висеше от наклонената надолу плоскост, шибана от лондонския дъжд, цялата маса леко се помръдна.

Внезапно преместване.

Надолу.

Майка рязко вдигна поглед и видя, че краката, задържащи масата за четирийсетия етаж, поддават.

Масата щеше да падне.

— Уф, мама му стара! — извика тя към небето. — Няма да се дам!

Прецени положението си.

Намираше се в ъгъла на небостъргача — югозападния ъгъл.

Точно зад ъгъла и малко под себе си виждаше единия стъклен асансьор, спрял на трийсет и осмия етаж откъм южната стена на сградата.

— Добре — каза си тя наглас. — Запази спокойствие. Какво би направил Плашило?

„Магнитната кука“ — помисли си Майка.

Извади магнитната си кука, насочи я към тавана на четирийсетия етаж и натисна спусъка.

Не се случи нищо.

Магнитната кука не стреля.

Спусъкът само изщрака и от дулото се разнесе тихо изсъскване. Изтласкващият газ беше свършил.

— О, я стига! — възкликна Майка. — Това никога не се случва с Плашило!

Масата неочаквано отново се наклони и пропадна още половин метър.

Майка започна да размотава кабела на магнитната кука със зъби, като си мърмореше под нос.

— Не е честно. Не е честно. Не е честно, мамка му…

Масата се клатеше на ръба на прозореца, краката й скърцаха, готови да се строшат…

Майка усети, че е размотала целия кабел, и със свободната си ръка хвърли куката нагоре към четирийсетия етаж.

Тя падна върху ръба на перваза, челюстите й се задействаха…

… точно в мига, в който масата окончателно се отдели от прозореца…

Майка пусна ножа, отблъсна се настрани…

… заседателната маса полетя в дъждовното небе…

… а Майка се залюля на кабела зад ъгъла на сградата, блъсна се в стъклената стена на асансьора и се хвана за покрива му.

След цели седем секунди гигантската заседателна маса на „Голдман, Маркъс & Майър“ се стовари на тротоара и се разби на милиард трески.

Книга и Розентал стигнаха на покрива с платформата за миене на прозорци.

Надникнаха и видяха един от линксовете на Демона — беше кацнал на хеликоптерната площадка. Перките му се въртяха под проливния дъжд.

— Продължавай да разказваш — упорстваше Книга. — Тия от Великолепната дванайсеторка са написали списъка. И искат смъртта на Скофийлд, заради…

— Заради тестовете „Кобра“ — довърши изречението израелецът. — Защото е издържал тестовете „Кобра“. Въпреки че в НАТО ги наричаха по друг начин: тестове за бързина на нервно-моторната реакция. „Кобра“ беше руското им име.

— Бързина на нервно-моторната реакция ли? — попита Книга II. — Искаш да кажеш рефлекси?

— Да. Точно така — потвърди Розентал. — Всичко е свързано с рефлекси. Свръхбързи рефлекси. Рефлексите на хората в списъка са най-добрите на света. Те са издържали тестовете „Кобра“, а само човек, издържал тези тестове, може да изключи ракетната система за сигурност СинкЛок седем, която е в основата на плана на Великолепната дванайсеторка. Затова Ве дванайсет трябва да ги ликвидира.

— Ракетна система за сигурност…

— Да, да, но не се заблуждавай. Този лов на глави е само елемент от цялостния план на Великолепната дванайсеторка.

— И какъв е този план?

— Да унищожи съществуващия световен ред. Да предизвика световна война. Да изгори Земята, за да може да я възроди — отвърна израелецът. — Виж, долу имам папки за това. През последните два дни Мосад ме инструктираха по този въпрос. В папките има данни за лова на глави, Великолепната дванайсеторка, нейните членове и главно за цялостния й план…

Главата на Розентал експлодира. Взриви се като балон, пълен с кръв.

Без предупреждение.

Лицето му просто бе разкъсано на парчета от смъртоносен свръхскоростен автоматичен залп, идващ някъде иззад Книга II.

Той се обърна…

… и видя самия Ларкъм да стои на прага на аварийното стълбище на трийсет метра от тях, вдигнал автомат към рамото си.

Морският пехотинец сведе поглед към окървавения сгърчен Розентал. Агентът на Мосад нямаше да проговори повече — не и без лице.

И Книга хукна.

Към хеликоптера. Като стреляше с насочен напред пистолет.

Стъклената стена на асансьора се пръсна и Майка се залюля в кабината.

Сега се намираше на трийсет и осмия етаж откъм южната страна на небостъргача. Видя другите стъклени асансьори да висят неподвижно наравно с нейния.

Първият, вторият, третият и петият асансьор бяха спрели на трийсет и осмия етаж. На мястото на четвъртия зееше пропаст. Сигурно бе някъде по-надолу. Майка беше в първия асансьор откъм най-левия край на южната стена.

Тя натисна бутона за отваряне на вратата.

Все едно стоеше в аквариум — Майка знаеше, че линксът скоро ще се върне, и не искаше да е лесна мишена, когато…

Туп-туп-туп-туп-туп-туп…

Линксът.

Тя се обърна.

Хеликоптерът беше дошъл!

Висеше откъм западната страна точно пред стъкления й асансьор и сякаш я зяпаше.

Майка продължи да натиска бутона за отваряне на вратата.

— По дяволите, мамка му! Тоя бутон наистина ли е свързан с нещо?!

И тогава видя дима пред едно от ракетните гнезда.

Стреляха с ракета по нея!

Ракетата изхвърча от гнездото и полетя право към стъклената кабина на Майка.

Асансьорните врати започнаха да се отварят.

Ракетата ревеше към очите на Майка.

Тя се провря между двете отварящи се врати и се хвърли настрани от асансьора точно в мига, в който ракетата прониза разбитата западна стена на кабината, влезе в нея, свръхнажежената й огнена опашка овъгли цялата вътрешност и — тряс! — се стрелна от другата страна и се заби в следващия стъклен асансьор.

Гледката наистина бе зрелищна.

Подобно на падащо домино, ракетата прониза южната стена на Кингс Тауър, мина през всичките четири стъклени асансьора — тряс! тряс! тряс! тряс! — като предизвика последователни експлозии от стъкло — и накрая с възхитителен финален дъжд от стъклени парченца излетя от четвъртия асансьор, за да потъне в Темза, където експлодира с гигантски гейзер от пръски.

Майка тежко скочи в рецепцията на трийсет и осмия етаж и падна.

Просната на пода, тя вдигна поглед.

И видя четирима ловци на глави от ИО–88 да стоят в разрушената рецепция точно пред нея. Изглеждаха също толкова изумени от появата й, колкото тя от тяхното присъствие.

— От трън та на глог… — измърмори Майка.

Командосите вдигнаха автоматите си.

Тя скочи на крака и се хвърли в единствената посока, в която можеше: обратно в асансьора.

Там приклекна под контролното табло в същия миг, в който през отворените врати блъвна вълна свръхбърз автоматичен огън.

Дъждът и вятърът брулеха Майка в полуразрушената асансьорна кабина, от която беше останала само тясна платформа с изглед към целия Лондон.

Майка погледна към южната стена на небостъргача.

Пред нея имаше още три стъклени кабини в редица — стените им бяха разбити от ракетата.

— Нямаш друг избор, Майко — извика тя. — Мамка му!

И се затича.

Затича се с всички сили на трийсет и осем етажа височина, като прескачаше еднометровите празноти между полуунищожените асансьори.

Линксът отново се появи — още щом тя скочи върху втората платформа, — бързо се приближи, обстреля я с миникартечницата си и превърна цялата южна стена на сградата в ураган от разбито стъкло.

Ала Майка продължи да тича, изпреварвайки страховития огнен дъжд със сантиметри, и се метна върху третата асансьорна платформа.

Пред нея зейна бездната, където трябваше да е четвъртият асансьор.

Майка не забави ход.

Празнотата беше широка три и половина метра, но въпреки това тя скочи напред с протегнати ръце — надяваше се да се хване за пода на петия и последен асансьор.

Как ли пък не.

Още щом скочи, разбра, че няма да успее.

Не й достигнаха няколко сантиметра и Майка започна да пада надолу.

Но острозъбата глава на магнитната кука в ръката й не пропусна ръба на асансьора.

Проклетата кука може вече да не работеше, но удължаваше протегнатата ръка на Майка с трийсет сантиметра.

Точно колкото й трябваше.

Стоманените челюсти на куката се закачиха за пода на платформата и Майка се залюля под нея. Тъкмо започна да се катери, когато…

Туп-туп-туп-туп-туп-туп…

Линксът.

Връщаше се. И заплашително увисна пред нея. Зад него се приближи втори хеликоптер на ИО–88.

Този път линксът беше толкова близо, че Майка видя ухиленото лице на пилота.

Той й махна с ръка и натисна спусъка на картечницата.

Увиснала от асансьорната платформа, Майка само поклати глава.

— Не…

Цевите на картечницата се завъртяха и в този момент друго движение привлече вниманието на Майка — сива димна следа, прорязала въздуха зад линкса, ракетна диря, която сякаш идваше от…

От втория линкс.

Ракетата се заби в хеликоптера, който заплашваше Майка.

Могъща експлозия разтърси въздуха и след едно мигване на окото линкса вече го нямаше. Пред лицето на взривната вълна Майка само можеше да се държи с всички сили.

Останките от първия линкс се посипаха по стената на небостъргача — пламтящи и димящи.

Скелетът му се стовари на тревата в подножието на сградата с оглушителен металически трясък.

Майка погледна втория хеликоптер, онзи, който бе свалил първия от небето… и видя пилота.

Книга II.

В слушалката й прозвуча гласът му.

— Здрасти. Взех тоя хубавец от покрива. За съжаление пилотът не щеше да го даде. Тъкмо се чудех къде си отишла.

— Мама му стара, Книга — измърмори Майка и се изтегли върху платформата. — Ела да ме вземеш от тоя скапан небостъргач.

— С удоволствие. Но преди това искам да ми направиш една услуга.

Насочила напред колта си, Майка тичаше по един коридор на трийсет и деветия етаж.

Наоколо цареше пълен хаос. Дупки от куршуми осейваха стените. Не беше останало здраво стъкло.

Отрядът от ИО–88 може би все още бе тук, но нито един от командосите не се виждаше.

— Близо е до вътрешното стълбище — прозвуча гласът на Книга в ухото й. — Стаята, в която открихме Розентал. Трябва да е някакво помещение за разпити.

— Намерих я — отвърна Майка.

Видя вратата до горния край на полукръглото стълбище и се втурна вътре.

Озова се пред двустранно огледало, което гледаше към съседна стая за разпити. Към огледалото бяха насочени две видеокамери. На една маса лежаха дебели кафяви папки и две видеокасети.

— Това е център за разпити, да — потвърди Майка. — Намерих папки. Намерих видеокасети. Какво ти трябва?

— Всичко. Колкото можеш да носиш. Плюс всичко за Великолепната дванайсеторка и ракетната система за сигурност. Вземи и касетите, включително ония в самите камери.

Майка грабна един сребрист куфар самсонайт, който лежеше на пода, и започна да хвърля вътре папките и касетите. В двете камери също имаше касети и тя ги извади.

После се втурна навън.

През вратата и по аварийното стълбище до покрива.

Тичешком излезе на покрива под дъжда точно в момента, в който Книга приземяваше линкса. Тя скочи вътре и хеликоптерът се издигна, оставяйки димящите развалини да тлеят отдолу.

Офиси на Разузнавателното управление на министерството на отбраната на САЩ

Подземен етаж 3, Пентагонът

26 октомври 07:00 местно време (12:00 лондонско време)

Шефът на Дейв Феърфакс го хвана тъкмо когато напускаше офиса си, за да потърси доктор Томпсън Олифант в болницата „Сейнт Джон“.

— Къде отиваш, Феърфакс? — Казваше се Уендъл Хог и беше скапаняк. Едър мъж, бивш военен, ветеран от „Пустинна буря“: факт, с който постоянно досаждаше на хората.

Проблемът беше, че Хог бе глупав. И в традицията на глупавите ръководители по целия свят той (а) плътно и непреклонно се придържаше към правилата и (б) презираше талантливи хора като Дейвид Феърфакс.

— Излизам за кафе — отвърна младежът.

— Какво му е на тукашното кафе?

— Опитвал съм хидрофлуорна киселина, която беше по-вкусна от тукашното кафе.

Точно в този момент в офиса влезе едно младо момиче, което разнасяше пощата. При появата й очите на Феърфакс блеснаха — за нещастие, тези на Хог също.

— Здравей, Одри — усмихна се Феърфакс.

— Здрасти, Дейв — срамежливо го поздрави тя. Други може би щяха да я нарекат семпла, но Феърфакс я намираше за хубавица.

— Нали се канеше да излизаш, Феърфакс? — високо се обади Хог. — Ей, докато си навън, що не вземеш две големи фрапета? Хайде, давай по-живо!

През ума на Феърфакс минаха милион хапливи отговори, но накрая той само въздъхна.

— Както кажеш, Уендъл.

— Ей! — излая Хог. — Ще ми викаш „сержант Хог“ или „господин сержант“, младежо. Не са ме ранили в Ирак, че да ми вика „Уендъл“ някакъв си пиклив безгръбначен компютърджия като тебе, Феърфакс. Щото когато дойде моментът, момче, да се изправиш и да погледнеш врага в очите — той самонадеяно се ухили на Одри, — кой искаш да държи пушката, ти или аз?

Феърфакс се изчерви.

— Предпочитам да си ти, Уендъл.

— Адски си прав.

И със засрамено кимване към Одри, Феърфакс напусна офиса.

Спешното отделение на болницата „Сейнт Джон“,

Арлингтън, САЩ

26 октомври, 07:15

Феърфакс влезе в спешното отделение на „Сейнт Джон“ и се запъти към регистратурата.

По това време на утрото цареше тишина. Петима души седяха отпуснати като зомбита в чакалнята.

— Здравейте, казвам се Дейвид Феърфакс. Търся доктор Томпсън Олифант.

Дежурната сестра мързеливо дъвчеше дъвка.

— Един момент. Доктор Олифант! Търсят ви!

От заградения със завеси участък с болнични легла се появи друга сестра.

— Шшт, Гленда. Той си легна отзад да подремне. Ще го доведа.

И изчезна по коридора в дъното.

В това време към регистратурата се приближи изключително висок чернокож мъж.

Имаше невероятно тъмна кожа и високо полегато чело, типично за първите обитатели на Южна Африка. Носеше огромни слънчеви очила като на Елвис и жълто-кафяв шлифер.

Зулуса.

— Добро утро — сковано поздрави той. — Търся доктор Томпсън Джефри Олифант, моля.

Феърфакс се опита да не поглежда ловеца на глави — опита се да не издава факта, че сърцето му бясно се е разтуптяло.

Чернокожият беше истински исполин — висок колкото професионален баскетболист. Темето на Феърфакс стигаше до брадичката му.

Дежурната сестра пукна балона на дъвката си.

— Майчице, тая сутрин старият Томи е адски търсен. Той е отзад, спи. Току-що отидоха да го повикат.

В този момент от дългия коридор с надпис „Забранено за външни лица“ се появи лекар със зачервени очи.

Бе възрастен, сивокос, с покрито с бръчки лице. Носеше бяла престилка и търкаше очите си преди да си сложи очилата.

— Доктор Олифант? — извика Зулуса.

— Да? — попита старият лекар.

Феърфакс пръв видя оръжието, което изникна изпод жълто-кафявия шлифер на Зулуса.

43–25, един от най-грозните автомати на света. Приличаше на узи, само че имаше още по-гаден вид — грозният близнак, — с дълъг пълнител с четирийсет патрона, щръкнал от пистолетната му ръкохватка.

Зулуса светкавично насочи оръжието, прицели се в Олифант и без да обръща внимание на поне седмината свидетели, натисна спусъка.

Застанал точно до огромния убиец, Феърфакс направи единственото, което му хрумна.

Замахна с дясната си ръка, блъсна автомата отстрани и прати първия откос в стената до главата на доктора.

На пода залегнаха хора.

Запищяха медицински сестри.

Олифант се хвърли на земята.

Зулуса удари Феърфакс с опакото на ръката си и го запрати към някаква санитарна количка.

После спокойно заобиколи регистратурата и влезе в служебния коридор към Олифант, протегнал автомата си напред.

Без да спира да стреля.

Сестри отскачаха от пътя му.

Олифант се вмъкна на четири крака в едно сервизно помещение. Куршумите вдигаха искри по дирите му.

Феърфакс лежеше сред пръснатите почистващи принадлежности от количката, върху която беше паднал. Видя пакет бял прах с надпис „ЦЕОЛИТ-ХЛОР — ПОЧИСТВАЩО СРЕДСТВО С ПРОМИШЛЕНА КОНЦЕНТРАЦИЯ — ДА НЕ ВЛИЗА В КОНТАКТ С КОЖАТА“ и го вдигна.

Скочи, затича се напред — докато всички други бягаха от мястото на действието — и се вторачи в служебния коридор. Видя Зулуса да спира пред една отворена врата и да вдига автомата.

Феърфакс хвърли пакета с хлор. Той улучи Зулуса точно в слепоочието и избухна в облак бял прах.

Исполинът изкрещя и се олюля, като размахваше ръце пред лицето си в отчаян опит да се спаси от изгарящия кожата му цеолит. Стъклата на очилата му бяха покрити с прах. Плътта му започна да се покрива с мехури.

Феърфакс се хвърли напред, плъзна се по пода под Зулуса, надникна в стаята — и видя доктор Томпсън Олифант зад един метален стелаж. Беше скрил лицето си в шепи.

— Доктор Олифант! Чуйте ме! Казвам се Дейвид Феърфакс и съм от Разузнавателното управление на министерството на отбраната. Не съм от големите герои, обаче в момента не разполагате с друг! Ако искате да се измъкнете, елате с мен!

Олифант протегна ръка. Феърфакс я хвана и изправи лекаря на крака. После двамата се провряха покрай още размахващия ръце Зулус и изскочиха покрай регистратурата под лъчите на ранното утринно слънце.

Автоматичните плъзгащи се врати се отвориха пред тях — и в същия миг стъклата им бяха пръснати от автоматичен огън.

Зулуса идваше по петите им.

Точно пред входа на спешното отделение беше паркирана линейка.

— Качвайте се! — извика Феърфакс и отвори лявата врата. Олифант скочи на другата седалка.

Младежът запали двигателя и настъпи газта. Линейката рязко потегли, ала не и преди двамата да чуят зловещ трясък някъде отзад.

Феърфакс изпъшка.

В страничното огледало видя Зулуса да стои на задната броня, вкопчен в парапета на покрива на линейката.

Автомобилът напусна навеса пред спешното отделение и с писък на гуми навлезе в паркинга.

Феърфакс мина през една канавка и някакъв затревен участък с надеждата да събори Зулуса от бронята. Линейката с диво разтърсване профуча през втора канавка и младежът бе сигурен, че никой не може да се е задържал след такова препятствие.

Ала в този момент задните врати се отвориха и Зулуса се вмъкна вътре!

— Мамка му! — извика Феърфакс.

Исполинът вече не носеше автомата си, тъй като го беше хвърлил, за да се хване с две ръце.

Но сега, след като вече бе в безопасност в линейката, той извади изпод шлифера си дълго мачете и се вторачи във Феърфакс и Олифант с дива ярост в кръвясалите очи.

Феърфакс погледна мачетето.

— Божичко…

Зулуса се метна напред през задното отделение и прескочи носилката.

Феърфакс трябваше бързо да направи нещо.

Видя, че пътят пред него се разделя — едното платно завиваше наляво към изхода, другото продължаваше надясно нагоре по полукръгла бетонна рампа, водеща към многоетажния паркинг на болницата.

Избра дясното платно, рязко завъртя волана и когато потеглиха по спираловидната рампа, настъпи газта до дупка — поради центробежната сила на скоростния им завой Зулуса изгуби равновесие и се блъсна в стената, което временно спря напредването му.

Но това нямаше да трае дълго, помисли си Феърфакс. Паркингът бе висок само шест етажа.

Оставаха му пет етажа да измисли нещо друго.

В същото време бясното изкачване на линейката по тясната спираловидна рампа беше наблюдавано от отсрещния тротоар.

От една поразителна красавица с дълги крака, мускулести плещи и студени японски очи.

Истинското й име бе Алиса Идеи, но в света на наемниците я познаваха като Снежната царица. Вече беше получила наградата за главата на Деймиън Полански и сега преследваше Олифант.

Носеше само черна кожа — тесен панталон с ниска талия, рокерско яке и ботуши. Дългата й черна коса бе завързана на опашка. В кобурите под мишниците й имаше два модерни автоматични пистолета „Щайер“ СПП.

Тя запали хондата си, потегли от тротоара и се насочи към многоетажния паркинг.

Линейката на Феърфакс с писък на гуми хвърчеше нагоре по рампата и отворените й задни врати диво се клатеха.

Стигнаха до третия етаж.

Още три етажа преди да излязат на покрива — преди Зулуса отново да може да се движи свободно.

Ала сега Феърфакс знаеше какво ще направи.

Щеше да остави линейката да падне от покрива на паркинга — и в последния момент да скочи заедно с Олифант.

— Доктор Олифант! — извика той, като хвърли поглед назад към Зулуса. — Слушайте ме, слушайте ме внимателно, защото не знам дали ще имаме друга възможност да разговаряме за това! Вие сте обект на международен лов на хора!

— Какво?!

— За главата ви е обявена награда осемнайсет милиона долара! Мисля, че е свързано с проучването на НАТО за БНМР, което сте направили през деветдесет и шеста заедно с някой си Никълсън в Центъра за медицински проучвания! Какво значи БНМР?

Олифант се намръщи. Все още беше в шок и не беше лесно да осмисли този въпрос при положение, че животът му се намираше в опасност.

— Ами… значи…

Линейката продължаваше главоломното си изкачване.

Четвъртият етаж. После нагоре.

— Беше нещо… нещо като съветските тестове „Кобра“, тест за…

Младежът отново хвърли поглед към Зулуса — и не щеш ли видя, че дяволската фигура на наемника е по-близо, отколкото очакваше. Всъщност той вече замахваше с мачетето си към главата на Феърфакс!

Нямаше спасение.

Мачетето засвистя напред.

И се заби в облегалката зад главата на Феърфакс — стоманеното му острие спря — неподвижно — на милиметър от дясното му ухо.

Господи!

Но сега Зулуса беше до тях. Някак си бе успял да се придвижи напред въпреки постоянно завиващата линейка.

Петият етаж…

Феърфакс присви очи и се съсредоточи.

Настъпи газта до дупка.

Линейката увеличи скоростта.

Стигнаха края на спираловидната рампа с шейсет и пет километра в час — автомобилът още малко и щеше да се преобърне: движеше се само на две колела.

И тогава излязоха на покрива — в този час съвсем пуст. Феърфакс изправи волана и линейката отново се тръшна на четири колела. Рязката промяна на посоката накара Зулуса да отхвърчи към другата страна на задното отделение и да се блъсне в стената… а мачетето остана забито в облегалката.

Без да отпуска газта, Феърфакс насочи линейката право към ръба на пустия покрив и извика:

— Доктор Олифант! Пригответе се да скочите!

Понесоха се към ръба на покрива, към смешно ниския му парапет.

Феърфакс се размърда на мястото си.

— Готови… на три. Едно… Две… Т…

Зулуса се хвърли напред и сграбчи и Феърфакс, и Олифант!

Феърфакс се смая.

Сега никой от тримата нямаше да се спаси!

Ръбът на покрива се приближаваше към тях с невероятна бързина… и в отчаянието си той рязко завъртя волана и удари спирачки.

Линейката поднесе и диво се завъртя.

И вместо да се блъсне в парапета челно, както бе възнамерявал Феърфакс, тя с писък на гуми описа пълен кръг и се заби в оградата със задната си броня.

Задният й край проби парапета, линейката се стрелна от покрива на шест етажа над земята и заедно с Феърфакс, Олифант и Зулуса пропадна…

… само около три метра.

Когато движещият се назад автомобил изхвърча от ръба и проби оградата, предната броня се закачи за един оцелял парапетен стълб и задържа линейката за покрива.

Падането й рязко спря.

И тя увисна вертикално от последния етаж на паркинга. Отворените й задни врати се клатеха.

Всичко вътре, което трябваше да е хоризонтално, сега стана вертикално.

Олифант все още седеше на дясната седалка, само че с лицето нагоре, притиснал гръб към облегалката.

Феърфакс нямаше такъв късмет.

Когато се бяха блъснали в перилата, Зулуса го беше измъкнал от седалката и го бе изтеглил в задното отделение.

После обаче линейката беше заела вертикално положение и двамата се бяха прекатурили.

И докато падаха към отворените задни врати, под които се виждаше шестетажната пропаст, се бяха вкопчили кой в каквото намери.

Огромният наемник се бе хванал за носилката. Феърфакс се държеше за една лавица на стената.

И двамата висяха над зейналите под тях задни врати.

Ала Зулуса не беше свършил.

Все още искаше да докопа Олифант.

Посегна нагоре към мачетето си, забито в облегалката за глава на седалката.

— Не! — извика Феърфакс и се хвърли напред.

Късно.

Зулуса стисна дръжката на мачетето и го издърпа.

После погледна младежа с кръвясалите си очи и устните му се разтеглиха в зловеща жълтозъба усмивка.

— Чао-чао! — изломоти той и се приготви да нанесе последния удар с мачетето.

— Както кажеш, нещастник — отвърна Феърфакс.

Зулуса замахна.

Острието засвистя към главата на Феърфакс.

В същия момент младият мъж изрита ключалките, които задържаха колелата на носилката.

И тя пропадна като камък през отворените задни врати…

… заедно със Зулуса!

Пред погледа на Феърфакс чернокожият исполин полетя надолу с носилката и облещените му очи бързо се отдалечиха.

Носилката се преобърна във въздуха и Зулуса пръв се блъсна в земята. Падна върху бетона с отвратително тупване и вътрешните му органи се пръснаха. Ала все още беше жив.

Не задълго. След миг предният край на носилката се стовари върху главата му и я смаза като орех.

На Феърфакс и Олифант им трябваха пет минути, за да се измъкнат от увисналата линейка, но все пак успяха да се проврат през предното стъкло и задъхани да седнат на покрива.

Феърфакс надзърна надолу към линейката, все още увиснала от ръба на паркинга.

Изпадналият в шок възрастен лекар пелтечеше:

— Съкращението означава… бързина на… бързина на нервно-моторната реакция… тествахме американски и британски войници за бързина на реакцията, реакция към определени стимули… всевъзможни стимули: зрителни, слухови, осезателни…_рефлекси_… всичко се свеждаше до рефлексите им… Господи, тествахме над триста души и всички имаха различна бързина на реакцията… някои бяха адски бързи, други бяха несръчни и мудни.

— Началниците ни така и не ни казаха каква е целта на проучването… — продължи той. — Обаче, естествено, ние си имахме предположение. Повечето смятахме, че е за избор на отряд от командоси, само че някои техници твърдяха, че било свързано с нова система за сигурност, някаква поразителна нова система за сигурност на балистични ракети… и после, не щеш ли, проучването беше прекратено с официалното обяснение, че министерството на отбраната било замразило основния проект, но всички решихме, че са получили нужната информация…

Фюют!

Все още втораченият в линейката Феърфакс чу звука зад себе си.

Обърна се.

И видя как обезглавеното тяло на доктор Олифант се свлича на колене, олюлява се и — туп! — пада на бетонния покрив.

До трупа с лъскав къс самурайски меч в ръка стоеше млада японка в кожено облекло.

Алиса Идеи.

Наемничка.

Тя хвана главата на Олифант за косата и небрежно я отпусна до бедрото си. После с плавно движение прибра меча си в ножницата, извади един от автоматичните си пистолети „Щайер“ и го насочи срещу Феърфакс.

Втренчи се в него над дулото на оръжието. С немигащи очи. Леденостудени.

Но на съвършено изваяното й лице се изписа странно смутено изражение и тя вирна брадичка и попита:

— Ти не си ловец на глави, нали?

Гласът й бе като мед.

— Не… — колебливо потвърди той. — Не съм.

— И въпреки това се би със Зулуса. Защо?

— Имам… имам приятел в списъка на жертвите. Искам да му помогна.

Отговорът му като че ли затрудни Алиса Идеи.

— Този човек ли е твоят приятел?

— Не, един от другите.

— И ти се би със Зулуса, за да помогнеш на приятеля си, така ли?

— Да.

Намръщеното й изражение се смени с искрено любопитство.

— Как се казваш, помагачо на приятели?

— Дейвид Феърфакс.

— Дейвид Феър Факс — бавно повтори тя. — Не срещам често такава проява на преданост, господин Феър Факс.

— Нима? — промълви той.

Японката го стрелна с мамещ поглед.

— Да. Твоят приятел трябва да е страхотен човек, за да вдъхнови такава храброст. Такава храброст, господин Феър Факс, рядко се среща. И е съблазнителна. Опияняваща.

Феърфакс мъчително преглътна.

— Хм…

— И затова ще те оставя жив. За да помогнеш на приятеля си — и за да се срещнем при по-справедливи обстоятелства. Но запомни, Дейвид Феър Факс, ако пак се озовем заедно в ситуация, в която ти защитаваш своя приятел, повече няма да има милост.

Тя прибра пистолета в кобура си, обърна се и вмъкна гъвкавото си тяло в ниската си спортна кола.

И изчезна.

Феърфакс проследи с поглед светкавично отдалечилата се хонда, която се стрелна надолу по рампата. Обезглавеният труп на Томпсън Олифант лежеше на бетона до него, слънцето изгряваше в далечината и воят на полицейските сирени разкъсваше утринната тишина.