Плашилото

ШЕСТА АТАКА26 октомври, 17:00 (британско време)

Крайбрежието на Ламанша, Северна Франция

26 октомври

17:00 френско време (11:00 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ кацна на върха на една скала над Ламанша, брулена от проливен дъжд.

Шейн Скофийлд слезе от кабината, стъпи на калната земя и се отдалечи от изтребителя, без да обръща внимание на бурята.

След като Найт му бе описал случилото се в Ямата на акулите, Скофийлд беше казал само две думи.

— Руфъс, кацай.

Капитанът спря на ръба на скалата и силно стисна очи.

Сълзите му се смесиха с шибащия лицето му дъжд.

Гант е мъртва.

Мъртва.

И него не го бе имало там. Не я беше спасил. Преди винаги бе успявал, независимо от всичко.

Ала не и този път.

Той отвори очи. Вторачи се в празното пространство.

После краката му омекнаха и Скофийлд се строполи на колене в калта. Раменете му се разтърсваха от отчаяните му ридания.

Майка, Найт и Руфъс го наблюдаваха от отворената кабина на „Гарвана“, кацнал на двайсет метра от него.

— Мамка му… — изпъшка Майка. — И какво ще прави сега, по дяволите?

Пред очите на Скофийлд се редяха калейдоскопични образи.

Видя Гант — тя му се усмихваше, смееше се, държеше го за ръка, докато се разхождаха по плажа в Пърл Харбър, притискаше се към него в леглото. Господи, почти усещаше топлината на тялото й.

Видя я да се сражава на Антарктида и в Юта. Да спасява живота му с изстрел на магнитната кука в Зона 7.

И после — смаяно — видя Килиън в замъка да казва: „Обичам да наблюдавам изписващото се на лицата на хората изражение на чист ужас, когато осъзнаят, че със сигурност ще умрат“.

И видя света отсега нататък…

Без нея.

Пуст.

Безсмислен.

Погледна към пистолета в кобура си… и го извади.

— Ей, приятел — чу се зад гърба му нечий глас. — Какво мислиш да правиш с тоя пистолет?

Беше Майка.

Стоеше точно зад него.

Скофийлд не се обърна.

— На никой не му пука, Майко. Може да спасим света и никой няма да ни обърне внимание. Хората ще продължат да си живеят живота, без да знаят за войници като нас. Като Гант.

Очите на Майка бяха вперени в оръжието му. От него се стичаше дъждовна вода.

— Прибери пистолета, Плашило.

Скофийлд погледна надолу, видя пистолета и сякаш чак сега го забеляза.

— Ей — каза Майка. И само за да го разсее, му зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше: — Какво е имала предвид с това „Предай на Скофийлд, че съм щяла да кажа «да»“?

Той впери поглед в далечината и заговори като робот:

— През последните два месеца мислехме да се женим. Преди две седмици даже запазих маса в оня ресторант на плажа в Пърл Харбър. Там се запознахме, когато тя постъпи в нашия отряд. Когато научи за резервацията, Либи разбра, че ще й направя предложение.

— А ти щеше ли?

— Пръстенът е вкъщи.

Той размърда пръстите на ръката, в която държеше пистолета. Прехапа устни. По лицето му се стече нова сълза.

— Господи, Майко! Тя е мъртва. Мъртва е, мама му стара! Не ми остана нищо. Мамка му! Светът може сам да води тъпите си битки.

С бързо движение опря дулото на пистолета под брадичката си и натисна…

Ала Майка реагира по-бързо.

Сграбчи го в момента, в който оръжието изгърмя, и двамата се затъркаляха в калта край ръба на скалата.

И се сборичкаха: Майка се опитваше да прикове към земята дясната му ръка, Скофийлд се опитваше да се освободи.

По-висока, по-яка и много по-тежка, отначало Майка имаше превес. Притисна го под грамадното си тяло и обездвижи китката му. Пистолетът се изхлузи от пръстите му. После тя силно го удари по лицето…

Ударът оказа странно въздействие върху Скофийлд.

Като че ли го накара да се съсредоточи.

С почти обезпокоителна лекота той стисна лявата китка на Майка с два пръста и я изви. Тя изрева от болка и Скофийлд — с идеално балансирано движение — я отблъсна от себе си.

Двамата се изправиха.

Застанаха един срещу друг на брулената от вятър и дъжд скала.

— Няма да ти позволя да го направиш, Плашило! — извика Майка.

— Съжалявам, Майко. Късно е.

Тя го нападна.

Нахвърли се върху него светкавично и нанесе съкрушително дясно кроше, ала Скофийлд, който бе заел съвършено балансирана поза в калта, го избегна и я удари пак.

Майка залитна и се изправи.

— Това изобщо не е достатъчно, за да се избавиш от мен!

Тя пак се хвърли срещу него, блъсна го с рамо, обхвана го с ръце, вдигна го във въздуха и двамата се строполиха на земята.

Алоишъз Найт и Руфъс просто стояха под дъжда и наблюдаваха схватката като двама смаяни зрители.

Пилотът пристъпи напред и понечи да се намеси — но Найт го спря с ръка върху гърдите, без да откъсва очи от двубоя.

— Не — каза той. — Това е само между тях двамата.

Скофийлд и Майка се търкаляха в калта.

Майка като че ли го бе затиснала под себе си, но той нанесе къс остър удар с лакът в брадичката й и — отново с изненадваща сила — я отхвърли от себе си.

Изправи се.

И тя се изправи.

От двамата се стичаше кал.

Уморена, Майка леко се олюля, но възстанови равновесието си и сляпо замахна.

Скофийлд вече парираше ударите й с лекота. Тя ядосано изрева, когато капитанът се извъртя и я изрита в краката. Майка тежко се стовари по задник.

Осигурил си необходимото разстояние, Скофийлд отиде при пистолета си и го вдигна.

— Плашило, не! — извика Майка. От очите й бликаха сълзи. — Моля те, Шейн, недей…

И кой знае защо, това го спря.

Скофийлд се вцепени.

После осъзна каква е причината.

Откакто се помнеше, Майка никога не го бе наричала по име.

Той отпусна пистолета и я погледна.

Майка беше жалка: на колене, цялата в кал, със стичащи се по лицето сълзи.

— Шейн, на света може да не му пука — продължи тя. — Светът може да не знае, че има нужда от хора като вас с Гант. Но на мен ми пука! И аз знам, че имам нужда от теб! Шейн, аз имам съпруг и няколко хубави племеннички — на по дванайсет-тринайсет години и всичките се обличат като тъпата Бритни Спиърс, — имам и свекърва, която ме мрази до дъното на душата си.

— Но ги обичам всички, обичам ги до смърт, и не искам да живеят в свят на страдания и убийства, управляван от шайка гадни милиардери — изхлипа тя. — Обаче аз не мога да го предотвратя. Не мога. Каквото и да правя, колкото и да се мъча, в края на краищата просто не съм достатъчно умна, не съм достатъчно бърза, не съм достатъчно печена. Но ти си. Ти можеш да ги победиш. И знаеш ли защо? Аз знам. Винаги съм го знаела. И малкото ми пиленце го знаеше, и тъкмо затова те обичаше. Защото ти можеш да правиш неща, които другите не могат.

Майка бе на колене в калта, с мокри от сълзи очи.

— Шейн, аз не бях най-умната ученичка в класа, обаче знам едно: хората са си хора. Те са егоисти и егоцентрици, вършат глупости и нямат абсолютно никаква представа, че на света има герои като теб, които всеки ден се грижат за тях.

Скофийлд мълчеше.

Дъждът плющеше по лицето му.

Ала Майка го беше изтръгнала от предишното му състояние.

Животът се връщаше в очите му.

— Никога не съм те наричала Шейн — каза тя. — Сигурно го знаеш. Но знаеш ли защо?

Скофийлд бе замръзнал на мястото си.

— Не. Защо?

— Щото не си някакъв си обикновен пич. Ти не си „Брад“, „Чад“ или „Уорън“. Ти си Плашилото. Самото Плашило.

— Ти си нещо повече от обикновен човек — продължи тя. — И затова никога не съм се отнасяла с теб като с обикновен. Ти си по-добър от всички. Но ако сега се гръмнеш, ако избереш лесния път, ще избереш пътя на Брад, Чад или Уорън. Това не е в твой стил. Това не е в стила на Плашилото. Плашилото е замесен от друго тесто. Виж, не твърдя, че животът ти ще е лесен — не знам дали някой нормален човек може да се възстанови, след като чуе такова нещо, каквото чу ти, — обаче ако някой е в състояние да се възстанови, това си ти.

Скофийлд дълго мълча.

Накрая заговори:

— Ще ги избия всичките, Майко. Наемниците, които я хванаха. Всички наемници, които участват в този лов. Плюс всички от Великолепната дванайсеторка, които са го организирали. И когато всичко свърши, както и да свърши, независимо дали светът ще преживее тази криза невредим, или ще отиде по дяволите, ще открия Джонатан Килиън и ще му пръсна гадния мозък.

Майка се усмихна през сълзи.

— Звучи ми страхотно.

— Но, Майко — малко зловещо прибави той, — не ти гарантирам какво ще направя после.

— Тогава сигурно пак ще трябва да се бия с теб — отвърна Майка.

При тези думи Скофийлд премигна.

Животът напълно се беше върнал в него.

Тя кимна.

— Може никой друг да не ти го каже, Плашило, обаче аз ще ти го кажа от свое име, от името на Ралф, на шестте двойнички на Бритни и на тъпата ми свекърва. Благодаря ти.

Скофийлд се приближи до нея и протегна ръка. Майка я стисна и го остави да я изправи на крака.

Преди капитанът да се отдалечи обаче, го грабна в могъщата си прегръдка и го скри под грамадната си фигура. После го целуна по челото и го поведе обратно към „Гарвана“ с ръка през раменете му.

— Тя вече ми липсва — каза Майка, докато вървяха.

— И на мен — отвърна Скофийлд. — И на мен.

Известно време двамата крачиха под дъжда мълчаливо.

— Извинявай, че те ударих, Майко.

— Няма нищо. Аз те ударих първа.

— Благодаря, че се би с мен. Благодаря, че не ме пусна.

Северната част на Нюйоркския залив, САЩ

26 октомври

11:25 местно време

Точно дванайсет минути след като конкордът му кацна на летище „Кенеди“, Книга II седеше в хеликоптера на морската пехота СН–53Е „Супър Сталиън“, който летеше над Статуята на свободата в северната част на Нюйоркския залив. Зад него се разкриваше безкрайният нюйоркски пейзаж от стомана и стъкло.

С него пътуваха дванайсет морски пехотинци в пълно бойно снаряжение.

— Открили сте терористи в завода, така ли? — озадачено извика в микрофона си Книга. Разговаряше с Додс, ръководителя на инспекторите от министерството на отбраната, които бяха отишли в завода на „Аксън“.

— Да. Всички от Ислямски джихад, включително — дръжте се да не паднете — Шоаб Риис. Като че ли бяха водили тежко сражение.

— Ислямски джихад — повтори Книга. — Но в това няма ло… — И млъкна.

Защото разбра.

Великолепната дванайсеторка трябваше да стовари вината върху някого. И кой бе по-подходящ от една терористична организация?

Защото какво можеше да направи „Аксън Корпорейшън“, ако терористи от Ислямски джихад им откраднеха ракетите и корабите? Но откъде Великолепната дванайсеторка можеше да намери група истински терористи?

— От Франция — отговори си той на глас. — Вечно тая скапана Франция.

— Какво става, по дяволите? — попита Додс. — Всички са си глътнали езика от страх. Това може да е най-големият терористичен удар в историята! Та те ще използват собствените ни ракети срещу нас.

— Това няма нищо общо с тероризма, Додс — отвърна Книга. — Това е бизнес. Повярвай ми, терористите вече са били мъртви, когато са стигнали в завода. Започвам да си мисля, че френската секретна служба мълчаливо помага на Великолепната дванайсеторка. Трябва да свършвам. Тук Книга, край на връзката.

Морският пехотинец отново насочи поглед към контейнеровозите и супертанкерите, закотвени край Стейтън Айланд — исполини, чакащи разрешение да влязат в Хъдсън и Ист Ривър.

Благодарение на проект „Корморан“ всеки от тях можеше да носи ракети на борда си.

— Е, кой е? — попита пилотът.

— Просто ни закарай на координати 28743,05–4104,55 — отвърна Книга. — И той ще е там.

Пилотът се обърна към пулта си.

Книга за стотен път погледна списъка на екрана на портативния си компютър. След като беше разговарял със Скофийлд, двамата със Скот Моузли бяха изчислили местонахождението на поне два танкера от програмата „Корморан“:

После с Моузли бяха обозначили местонахождението на всички кораби на картата на света:

После се отърси от смайването и включи сателитния си микрофон.

— Феърфакс? Чуваш ли ме? Как я караш на Запад?

В обобщение?

Освен трите танкера, които щяха да изстрелят ядрените си ракети срещу Америка, Англия, Франция и Германия, имаше още два кораба от програма „Корморан“: единият в Арабско море, готов да стреля срещу Индия и Пакистан, и вторият в Тайванския пролив, насочил двойниците на интерконтиненталните балистични ракети Тайп’о-донг–2 срещу Пекин и Хонконг.

— Боже Господи… — ахна Книга.

Тихият океан

На две мили от Залива на Сан Франциско

08:25 местно време (11:25 ИСВ САЩ)

Дейв Феърфакс седеше в друг хеликоптер „Супър Сталиън“, също придружаван от отряд морски пехотинци. Десният му крак непрекъснато трепереше — нервен тик, който издаваше силния му страх.

Носеше каска и бронирана жилетка, които му бяха големи, и държеше в скута си устройство за сателитна връзка. Чувстваше се съвсем дребен в сравнение с морските пехотинци около него.

Вертолетът се носеше ниско над вълните на Пасифика и летеше към…

Самотен супертанкер, закотвен край брега на Сан Франциско.

— Здрасти, Книга — извика той във виброфона си. — Виждаме нашия танкер, много е голям, да. Намира се точно там, където би трябвало — местоположението му отговаря на координатите, които ми даде. Танкерът е „Джуъл“, регистриран в Норфък, Вирджиния, собственост на „Атлантик Шипинг Къмпани“, далечно разклонение на „Аксън Корпорейшън“.

Кракът на Феърфакс продължаваше да трепери. Искаше му се да престане.

— А, и изчислих онова просто число на Мерсен — прибави той. — Божичко, тия числа са адски готини. Знаем само трийсет и девет, обаче някои са дълги два милиона цифри. Това е много рядък вид прости числа. Получават се чрез прилагане на строга формула: просто число на Мерсен = 2р–1, където „р“ е просто число, но отговорът също е просто число. 3 е първото просто число, защото 2²–1 = 3, и 2 и 3 също са прости числа. Започват с малки числа, обаче накрая стават огромни. Шестото число на Мерсен е сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно. Основава се на простото число седемнайсет. Тоест 2¹⁷–1 = 131071, което също е просто…

— Значи отговорът е сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно, така ли? — прекъсна го Книга.

— Хм, да — потвърди Феърфакс.

— Ще го предам на Плашило. Благодаря, Дейвид. Край на връзката.

Сигналът прекъсна.

Феърфакс намръщено се вторачи в изневеряващия си крак.

— Това върви с работата, господин Феърфакс — каза командирът на морските пехотинци, Трент, и кимна към крака на младежа. — Но щом Плашило ви възлага да го направите, трябва да се съгласите.

— Радвам се, че поне той ме смята за способен да го направя — измърмори Феърфакс.

Хеликоптерът с рев се носеше към танкера.

Ламанша, северно от Шербург, Франция

26 октомври

17:25 местно време (11:25 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ летеше в дъждовното небе. Ярки прожекторни лъчи пронизваха въздуха високо над съзвездието от светлините на супертанкерите в Ламанша.

Докато Руфъс, Майка и Найт търсеха целта в морето, Скофийлд разговаряше по радиостанцията с Книга II.

— Добре, пращам ти всичко — разнесе се гласът на младия сержант.

Навигаторът на Скофийлд изпиука: обозначеното от Книга местонахождение на всички кораби от програмата „Корморан“ вече беше записано в него. Скофийлд се ококори, когато видя имената: Арабско море, Тайванския пролив…

— А, Феърфакс ти изчисли шестото число на Мерсен прибави сержантът. — Сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно.

— Сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно… — Капитанът го записа. — Благодаря, Книга. Кажи на Дейвид, че скоро ще се чуем. Тук Плашило, край на връзката.

Той превключи канала и се свърза с американското посолство в Лондон.

— Какво е положението с подводниците ни, господин Моузли?

— Имам една добра и една лоша новина — отвърна Скот Моузли.

— Първо ми съобщете добрата.

— Добрата новина е, че имаме бойни подводници клас „Лос Анджелис“ и в Арабско море, и в Тайванския пролив — достатъчно близо, за да унищожим танкерите.

— А сега — лошата.

— Лошата новина е, че има още три танкера: в заливите на Ню Йорк и Сан Франциско и в Ламанша. В този район нямаме подводници, които да стигнат навреме. Ще трябва да бъдат обезвредени на място.

— Страхотно — безизразно отвърна Скофийлд.

— Ето го! — Руфъс посочи един закотвен в бурното море супертанкер, чиято палуба беше осветена от мощни прожектори — просто поредния исполински супертанкер сред много други, чакащи край френския бряг. — Транспондерният сигнал показва, че това е „Талбот“, и местонахождението му точно съответства на координатите.

— Браво, Руфъс — похвали го Скофийлд. — Благодаря ви за помощта, господин Моузли. Сега трябва да се захващам за работа. — Той се обърна към Найт и Майка. — Ще се заемем с танкерите по реда, в който ще стрелят. Този е първият. После ще си плюем на петите и ще обезвредим другите от разстояние. От някое сигурно място. Съгласни ли сте?

— Мен ме устройва — отвърна Найт.

— Върхът — присъедини се Майка.

— Пригответе се — решително каза Скофийлд. — Приближаваме се.

Ламанша

17:30 местно време (11:30 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ се спусна над главната палуба, като пресече лъчите на прожекторите.

Дъждът се лееше като из ведро — кос, проливен дъжд.

Мълнии разцепваха небето.

Оръжейният отсек на „Гарвана“ се отвори и оттам се спуснаха три фигури: Скофийлд, Найт и Майка.

И тримата бяха въоръжени до зъби — с МП–7, пистолети „Глок“, пушки „Ремингтън“ — благодарение на неизчерпаемия арсенал на изтребителя. Скофийлд и Майка дори носеха двете резервни якета, с които се бе запасил Найт.

Тримата стъпиха на предната палуба на „Талбот“, пред контролната му кула, а „Черният гарван“ отново се издигна в дъждовното небе.

Тъкмо навреме.

Защото щом Скофийлд и другите стъпиха на палубата, навсякъде около тях засвяткаха искри от куршуми, изстрелвани от двама снайперисти, заели позиции на мостика.

Нюйоркският залив

Източното крайбрежие на САЩ

По същото време в другия край на Атлантика Книга II и неговите морски пехотинци щурмуваха супертанкера „Амброуз“ в Нюйоркския залив.

Също като Скофийлд, те се спуснаха от хеликоптера си на издължената предна палуба.

И също като Скофийлд, бяха подложени на обстрел.

За разлика от Скофийлд обаче, те не разполагаха с преимуществото на мрака и проливния дъжд. В тази част на света беше 11:30. Бял ден.

Двамата снайперисти ги чакаха на мостика на „Амброуз“ и откриха огън преди хората на Книга да са стигнали до долния край на въжетата си.

Двама морски пехотинци паднаха незабавно. Мъртви.

Книга тежко се стовари на палубата и мигновено отговори на огъня.

Сан Франциско

Западното крайбрежие на САЩ

Същото се случи на Западното крайбрежие.

Отрядът на Феърфакс щурмува своя супертанкер — „Джуъл“ — под тежък снайперистки обстрел от мостика.

Ала хората на Трент го бяха предвидили.

Техният снайперист свали двамата вражески стрелци с два изстрела от отворената врата на вертолета.

Морските пехотинци се спуснаха на покрива на мостика — и Дейв Феърфакс тичаше заедно с тях.

Откриха снайперисткото гнездо: двамата снайперисти бяха стреляли от прозорците на мостика.

И двамата бяха с изключително тъмна кожа и носеха зелено-кафяви африкански военни униформи.

— Какво значи това, по дяволите? — попита Андрю Трент, когато видя пагоните им.

И двамата снайперисти бяха от еритрейските сухопътни сили.

Ламанша

Мълния освети небето — вълните плискаха бордовете на супертанкера — отекна гръм — куршуми обсипваха предната палуба.

Найт и Майка свалиха двамата снайперисти на мостика на „Талбот“ с яростен огън.

— Трябваше да го предвидя! — извика Скофийлд, докато тичаха към вратата на мостика. — Че Килиън няма да остави корабите без охрана!

— Откъде са тия? Кои е пратил да охраняват кораба? — попита Майка.

По пътя за кулата видяха голям люк на палубата. Найт и Скофийлд го отвориха и…

… бяха посрещнати от оглушително тракане на автоматичен огън и дълга вертикална стълба, изчезваща в огромния ракетен трюм на кораба.

От по-непосредствен интерес за Скофийлд и Найт обаче бе онова, което видяха под стълбата.

Източника на стрелбата.

За свое огромно изумление видяха отряд облечени в черно командоси, въоръжени с узита и шестици, които с хирургическа прецизност свирепо обстрелваха невидим противник.

Скофийлд затвори люка и каза:

— Май смущаваме нечия битка.

— Какво видя долу? — попита Майка.

— Ние не сме първите, които пристигаме на този танкер — отвърна капитанът.

— Какво?! Кой е там?

Скофийлд и Найт се спогледаха.

— Напоследък няма много елитни части, които използват узита — заяви Черния рицар. — Земир. Според мен това са саярет цаним.

— Съгласен съм — каза Скофийлд.

— Някой ще ми каже ли какво става, моля? — надвика дъжда Майка.

— Мисля, че на този кораб ни е изпреварил единственият друг човек на света, който е способен да изключи системата СинкЛок — поясни капитанът. — Онзи израелец от военновъздушните сили, Земир, с ударен отряд от най-добрите израелски войници — саярет цаним.

— Тоя ден е толкова странен, че съм готова да повярвам на всичко — каза Майка. — Сега накъде?

Скофийлд си погледна часовника.

17:35.

11:35 нюйоркско време.

Десет минути до изстрелването.

— Ще оставим израелците да свършат мръсната работа долу. По дяволите, с удоволствие ще дам възможност на Земир да се прояви като герой и да обезвреди ракетите. Що се отнася до нас: в кулата. Искам да видя ония снайперисти.

Да разбера с кого си имаме работа преди да се включим в батака в трюма и да помогнем на израелците.

Стигнаха до вратата в основата на кулата, отвориха я и в същия момент…

Бам!

… бяха заслепени от белия лъч на мощен хеликоптерен прожектор.

— Уф, я стига… — изпъшка Скофийлд.

Защото на дългата предна палуба на супертанкера — на сто метра от тях, с въртящ се прожектор — кацаше очевидно краден хеликоптер „Алует“.

Вертолетът се спусна на палубата.

И от него слязоха трима мъже в руски бойни униформи, въоръжени с автоматични пистолети „Скорпион“.

Дмитрий Заманов и последните двама оцелели скорпиони.

— По дяволите! Забравих, че за главата ти все още е обявена награда — изруга Найт. — Това е Заманов. Бягай.

Нагоре по стълбата. На мостика.

17:36.

Гласът на Феърфакс в ухото на Скофийлд:

— Плашило, превзехме мостика на танкера в залива на Сан Франциско. Открихме вражески снайперисти с униформи на еритрейските сухопътни сили…

Скофийлд хукна право към труповете на снайперистите.

Африкански войници.

Командоси. Зелено-кафяви униформи. Черни каски.

И на раменете им — герб. Но не гербът на Еритрея.

А емблемата на елитната нигерийска десантна част: президентската гвардия.

Като ветерани от многобройните африкански граждански войни, бойците от нигерийската президентска гвардия бяха обучени от ЦРУ убийци, в миналото използвани също толкова срещу враговете на страната им, колкото и срещу собствените им сънародници. По улиците на Лагос и Абуджа президентската гвардия беше известна с друго име: отрядите на смъртта.

Охраната на Килиън.

Двама снайперисти тук. И още в трюма, където охраняваха ракетните силози — невидимият враг на израелците.

— Феърфакс, правилно ли чух, че вашите са еритрейци?

— Точно така.

— А не нигерийци?

— Не. Моите морски пехотинци го потвърждават. Военните им отличия определено са еритрейски.

„Еритрея?“ — помисли си Скофийлд…

— Плашило — прекъсна мислите му Майка и широко отвори вратата на един склад. На пода лежаха четири чувала за трупове. Тя бързо смъкна ципа на единия — и разкри вонящото тяло на терорист от Ислямски джихад.

— А, сега ми е ясно — каза Скофийлд. — Изкупителните жертви.

Той включи сателитния си микрофон.

— Феърфакс, предупредете вашите морски пехотинци да са нащрек. Възможно е в главния трюм да има още африкански войници, които охраняват силозите. Съжалявам, Дейвид, още не сме приключили. Трябва да минеш през тях и да доближиш устройството за сателитна връзка на осемнайсет метра от контролния пулт на ракетите, за да мога да ги обезвредя.

— Ясно — разнесе се гласът на младежа.

Майка се присъедини към Найт, който наблюдаваше през прозорците на мостика палубата навън за Заманов.

— Виждаш ли го?

— Не. Тоя руски скапаняк изчезна вдън земя — отвърна Найт. — Сигурно е слязъл при Земир.

Неочаквано в слушалките им отекна гласът на Руфъс:

— Шефе, Плашило. Към вашия танкер се приближава нов обект. Голям катер. Прилича на френската брегова охрана.

— Господи! — изпъшка Скофийлд, обърна се към прозорците и видя голям бял катер откъм десния борд.

Не можеше да повярва.

Освен нигерийския отряд на смъртта, израелската ударна част и руските ловци на глави, които вече бяха на супертанкера, сега пристигаше и френската морска полиция!

— Това не е бреговата охрана — вторачен през бинокъла си за нощно виждане, каза Найт.

Виждаше голям бял катер, който пореше вълните — виждаше острия му като нож нос, голямата картечница на задната палуба, стъклената рубка и окървавените й прозорци.

На руля стояха въоръжени мъже.

— Това е Демона Ларкъм с ИО Осемдесет и осем.

17:38.

Седем минути до изстрелването.

— По дяволите, още ловци на глави! — възкликна Скофийлд. — Руфъс! Можеш ли да ги ликвидираш?

— Съжалявам, капитане, свършиха ми ракетите. Изстрелях ги срещу френския самолетоносач.

— Добре, добре… — Скофийлд се замисли. — Добре, Руфъс, придържай се към инструкциите си. Ако не успеем да обезвредим тези ракети навреме, ще имаме нужда от помощта ти.

— Ясно.

Всичко се случваше невероятно бързо. Положението се изплъзваше от контрол. Ракети за обезвреждане, израелци на борда, нигерийски войници, още ловци на глави…

— Съсредоточи се! — гласно си заповяда Скофийлд. — Мисли, Плашило. Какво трябва да постигнеш в края на краищата?

„Да обезвредя ракетите. Трябва да обезвредя ракетите до 17:45. Всичко друго е на заден план.“

Погледът му попадна върху асансьора в дъното на мостика.

— Слизаме в трюма — каза той.

17:39.

Нюйоркският залив

11:39

Под ярката светлина на утринното слънце морските пехотинци на Книга залегнаха на предната палуба на супертанкера.

Следван от охраната си, сержантът запълзя към един люк и се спусна по дълга стълба в мрака.

Стигна долу и се огледа.

Намираше се в просторен трюм, дълъг поне триста метра. В тъмнината се мержелееха дванайсет цилиндрични ракетни силоза — приличаха на огромни стълбове, носещи тавана.

И зад тежко укрепена барикада от стоманени сандъци и електрокари пред най-далечния силоз се беше разположил отряд въоръжени до зъби африкански командоси.

Ламанша

17:39

Вратата на асансьора се отвори към задната част на главния трюм.

Скофийлд, Найт и Майка слязоха с насочени напред оръжия.

Ракетният трюм бе невероятно огромен — закрито пространство, голямо колкото три бейзболни игрища. И в предната му половина бяха силозите на ракетите „Хамелеон“: титанови цилиндри, високи чак до тавана. А в тях — най-опустошителните оръжия, известни на човека.

И в тази предна част на кораба се водеше жестока битка.

Десетина нигерийски командоси се бяха укрили при най-далечните два ракетни силоза и охраняваха ракетния контролен пулт — подиум, издигащ се върху триметрови стоманени стълбове. Това беше мястото, на осемнайсет метра от което трябваше да се приближи Скофийлд, за да обезвреди ракетите.

Нигерийците бяха залегнали зад отлично подготвена барикада, стреляха с автомати и хвърляха гранати срещу израелските си противници.

Куршумите и гранатите улучваха силозите, но не им нанасяха щети — стените на цилиндрите бяха прекалено яки.

Между Скофийлд и сражаващите се войници имаше транспортни контейнери, ракетни резервни части, дори две жълти миниподводници с полусферични стъклени кабини, закачени на вериги високо до външните коридори под тавана.

Това бяха модифицирани спасителни подводници, често използвани от военноморския флот на Съединените щати за търсене на саботажни устройства по корпусите на самолетоносачи или ядрени подводници. Бе напълно в реда на нещата, че толкова важен проект като „Корморан“-„Хамелеон“ е снабден с тях.

17:40.

Скофийлд, Найт и Майка се хвърлиха напред, като се привеждаха ниско между сандъците.

В същото време израелците преминаха в яростна атака.

Те пратиха неколцина души надясно, за да привлекат нигерийския огън, и после обстреляха барикадата с три гранати.

Изстреляните с базука гранати летяха през ракетния трюм… три бели димни следи, летящи една до друга… и улучиха нигерийската барикада.

Беше като взривяване на бент.

Нигерийците полетяха във въздуха. Някои крещяха. Други горяха.

Израелците се затичаха напред, като прострелваха в главата падащите на палубата нигерийци, и в същия момент…

… на дясната стена на трюма със скърцане се вдигна на плъзгачите си гигантска стоманена врата.

Широк стоманен трап изтрополи на палубата и като пирати от XVI век, взимащи галеон на абордаж, в ракетния трюм нахлуха наемниците от ИО–88 — прехвърляха се от откраднатия катер на бреговата охрана и стреляха с опустошителните си автомати „Метална буря“.

Пред погледа на Скофийлд израелските командоси от ударния отряд саярет цаним, вече обстрелвани най-малко от двайсет ловци на глави, овладяха района около ракетния контролен пулт.

И образуваха плътен полукръг около подиума. Всички стреляха с узита и автомати М–16 по ИО–88.

Под тяхната защита израелският командир, който можеше да е само Шимон Земир, се покатери на стоманения подиум и тръгна право към пулта, отвори куфарчето си и извади изключващо устройство СинкЛок-VII.

— Подли израелски копелета — изскърца със зъби Майка. — Има ли американско техническо откритие, което да не са откраднали?

— Може би няма, но днес те са нашите най-добри приятели — отвърна Скофийлд. — Ще ги пазим, докато те охраняват Земир.

17:41.

Скрит зад ракетния силоз, капитанът наблюдаваше изключващото устройство на израелеца, което се освети като лаптоп. Земир започна да натиска кръговете на тъчскрийна му.

„Обезврежда ракетната система — помисли си Скофийлд.

— Отлично. Може да се измъкнем без много шум.“

В този момент обаче, за свой тотален ужас, той видя три тъмни фигури да се спускат с въжета от гредите на ракетния трюм над и зад подиума на Земир.

Не ги забеляза нито един от саярет цаним. Бяха прекалено заети да стрелят срещу Демона и неговите ловци на глави.

— Не — промълви Скофийлд. — Не, не, не…

Трите тъмни фигури с мълниеносна бързина се спуснаха по въжетата си.

Заманов и неговите скорпиони.

Бяха се вмъкнали през един от люковете при носа на кораба.

Скофийлд излезе от прикритието си и надвика грохота на изстрелите:

— Отзад!

Естествено израелците реагираха моментално.

Като откриха огън срещу него.

Скофийлд се хвърли зад силоза си, претърколи се на земята, отново надникна навън…

… тъкмо навреме, за да види, че тримата скорпиони леко се приземяват на подиума няколко метра зад съсредоточения Земир.

И пред безпомощния поглед на Скофийлд осветеният от проблясъците на израелските автомати Заманов безшумно се промъкна напред, извади казашката си сабя и замахна към врата на Земир.

В този момент Шейн Скофийлд стана последният от списъка на жертвите, които все още бяха живи.

И единственият човек на Земята, способен да обезвреди ракетната система за сигурност СинкЛок-VII.

Главата на Земир падна от раменете му.

Скофийлд зяпна.

— Невъзможно.

Един командос от саярет цаним хвърли поглед през рамо — навреме, за да види, че обезглавеният труп на командира му пада от подиума сред локви кръв. Заманов напъха главата на Земир в раницата си и полетя нагоре по въжето си…

Бам!

Прикривайки бягащия майор, другите двама скорпиони застреляха израелеца в лицето — в същия миг, в който още двама бойци от саярет цаним бяха улучени от наемниците от ИО–88, обстрелващи ги от другата страна.

Огън от две страни — две групи професионални ловци на глави — обсипваше израелските командоси.

Щом забелязаха падналия Земир и бягащите скорпиони над него, останалите от саярет цаним се объркаха и пред лицето на превъзхождащата ги огнева мощ на ИО–88 се пръснаха.

И бяха унищожени.

След секунди всички израелци бяха мъртви.

17:42.

ИО–88 овладяха района на подиума. Демона, като генерал на завоевателска армия, закрачи към барикадата и посочи тавана — към Заманов и неговите скорпиони, които бягаха със самонавиващите се въжета, отнасяйки главата на Земир.

Тримата скорпиони стигнаха до широк товарен люк.

Двамата спътници на Заманов първи се измъкнаха навън, стъпиха на предната палуба под проливния дъжд и се наведоха, за да поемат отсечената глава на Шимон Земир, която им подаде майорът.

Свръхбърз автоматичен огън надупчи телата им.

Те се строполиха на палубата, разтърсвани от конвулсии. От гърдите им изригваха кървави фонтани.

Под дъжда ги очакваха шестима наемници от ИО–88. Демона бе предвидил тази възможност и беше пратил втора група при носа на кораба.

Раницата с главата на Земир се изтърколи на палубата и командосите я вдигнаха.

Заманов нямаше какво друго да направи, освен да се скрие в люка, да се прехвърли във външния коридор над ракетния трюм и да потъне в сенките.

Скофийлд бе онемял.

Не вярваше на очите си.

Три минути преди изстрелването на ядрените ракети Земир беше мъртъв и наемниците от ИО–88 бяха превзели ракетния пулт. Двайсет души, въоръжени с автомати „Метална буря“!

Нещо трябваше да отвлече вниманието им, нещо голямо.

— Повикай Руфъс — каза той на Найт.

— Сигурен ли си?

— Няма друг начин.

— Добре — съгласи се Черния рицар. — Ти наистина си луд, капитан Скофийлд. — И заговори по виброфона си. — Руфъс, как се развива план „Б“?

Гласът на пилота отговори:

— Взех най-близкия! И той е толкова голям. На сто метра съм, двигателите работят и идвам право към вас!

Друг супертанкер, на руля на който стоеше Руфъс, пореше бурните вълни на сто метра от „Талбот“.

В очакване на реда си да разтовари в Шербург, гигантският сто и десет хиляди тонен контейнеровоз „Айндховен“ бе закотвен в Ламанша, когато Руфъс беше приземил „Черния гарван“ на предната му палуба.

Освен Руфъс на кораба нямаше никого, тъй като шестимата моряци благоразумно бяха решили да избягат със спасителна лодка, след като пилотът бе обстрелял прозорците на мостика с два автомата М–16.

— Какво да направя? — извика Руфъс по радиостанцията.

На борда на „Талбот“ Скофийлд обмисляше ситуацията.

Планът на Руфъс беше предвиден като последен изход — Скофийлд трябваше да потопи фалшивия супертанкер, ако не успееше да обезвреди ракетите му.

Той хвърли поглед към контролния пулт и барикадата и кръвта му внезапно се вледени.

Демона Ларкъм се взираше право в него. Бе го забелязал.

Демона се усмихна.

— Руфъс — каза Скофийлд. — Вземи ни на таран.

17:42:10.

Хората на Демона изхвърчаха иззад барикадата и залъкатушиха между ракетните силози с бълващи огън автомати.

Приближаваха се към Скофийлд.

Капитанът поведе Майка и Найт към една спасителна лодка до отворената товарна рампа в десния борд и извика:

— Бързо! Качвайте се!

Всички се хвърлиха в лодката и незабавно се обърнаха, за да отговорят на огъня.

Ала наемниците от ИО–88 продължаваха да напредват.

— Хайде, Руфъс — каза Скофийлд. — Къде си?…

И тогава Руфъс се появи. Величествено.

Беше като края на света.

Трясък на поддаващ метал, на стомана, удряща се в стомана.

Забулен от преминаващия в лапавица дъжд, сблъсъкът на двата супертанкера в Ламанша бе страховита гледка.

Две от най-големите движещи се тела на планетата — всяко дълго триста метра и тежащо над сто хиляди тона — се блъснаха едно в друго с голяма скорост.

Отвлеченият от Руфъс танкер „Айндховен“ заби нос точно под прав ъгъл в левия борд на „Талбот“.

Острият нос потъна в корпуса като нож.

Левият борд на „Талбот“ хлътна навътре. През гигантската пробойна нахлу морска вода.

И също като боксьор, олюляващ се назад от удар, целият супертанкер рязко реагира на сблъсъка.

Отначало се преобърна надясно, толкова огромна бе ударната сила на Руфъс. После обаче, когато нахлулата вода натежа, корабът отново — и фатално — се изправи.

След което се преобърна наляво и започна да потъва.

Бързо.

Сцената в ракетния трюм на „Талбот“ можеше да накара и Ной да ахне.

Вътре сблъсъкът бе гръмовно преживяване.

Дори Скофийлд не беше подготвен за силата на удара, нито за внезапната поява на острия нос на „Айндховен“, който ненадейно щръкна през левия борд на трюма.

Целият трюм се залюля надясно и събори всички на пода.

После през огромната пробойна започна да нахлува вода — в невероятни количества.

В трюма се образува цунами, вълна, висока шест метра и с невъобразима сила. Тя в миг погълна неколцина командоси от ИО–88 и запрати във въздуха електрокари, товарни контейнери и ракетни части.

Водата повдигна спасителната лодка на Скофийлд. Той незабавно я освободи от опорите й и включи двигателя.

Пълният с вода „Талбот“ рязко се наклони наляво — към фаталната пробойна — под ъгъл най-малко от трийсет градуса и Скофийлд видя, че целият трюм около него започва да се преобръща.

17:42:30.

Отвън всичко това представляваше крайно необичайна гледка.

„Айндховен“ продължаваше да е забит в борда на „Талбот“ — докато „Талбот“, който се пълнеше с невероятни количества вода, лежеше наклонен наляво, буквално увиснал от носа на другия танкер.

Ала тежестта на нахлуващата в корпуса му вода беше толкова голяма, че „Талбот“ теглеше носа на „Айндховен“ под повърхността — а дългата предна палуба и мостикът на фалшивия супертанкер оставаха над вълните, наклонени под трийсет градуса.

На борда на „Айндховен“ Руфъс нямаше нужда да му казват какво да прави.

Той се затича към „Гарвана“, все още кацнал на предната палуба на танкера, скочи в кабината и излетя в дъждовното небе.

17:43:30.

Моторната лодка пореше водата между наклонените ракетни силози. Майка и Найт седяха от двете страни и стреляха по плуващите на повърхността врагове. Все едно се носеха сред гора полуповалени дървета.

След сблъсъка Демона и повечето от хората му се бяха насочили към десния борд — високата страна, единствената част от трюма, която все още бе над водата.

Скофийлд обаче се отправи към контролния пулт в предния край на ракетния трюм.

17:43:48.

17:43:49.

17:43:50.

Лодката се носеше по вълните и двамата стрелци прочистваха пътя, избивайки командосите от ИО–88, покрай които минаваха.

— Прикривайте ме! — извика Скофийлд. Виждаше осветения дисплей на пулта, виждаше отчетливите червени цифри, които отчитаха оставащото време до стотна от секундата.

00:01:10:88

00:01:09:88

00:01:08:88

Дигитализираните стотни се меняха толкова бързо, че приличаха на осмици.

Скофийлд извади устройството СинкЛок-VII, което бе взел от французите, от водонепроницаемия калъф на якето си и отново погледна дисплея.

На тъчскрийна се виждаха бели и червени кръгове.

Изпиукване.

Появи се съобщение:

Също като преди, белите кръгове на екрана бавно замигаха.

Капитанът започна да ги натиска.

Броячът продължаваше да отчита времето.

00:01:01

00:01:00

00:00:59

„Талбот“ изведнъж рязко се наклони. Все още увиснал от носа на „Айндховен“, целият супертанкер бавно започна да се изхлузва от него!

Заради неочакваното разтърсване Скофийлд пропусна един от белите кръгове.

Дисплеят изпиука:

— Мамка му! — изруга Скофийлд.

И отново започна всичко.

Супертанкерът потъваше.

Капитанът усещаше плискащата се в кубинките му вода.

Майка и Найт стреляха по хората на Демона Ларкъм.

Докато Скофийлд натискаше кръговете на тъчскрийна, Алоишъз Найт стреляше срещу наемниците от ИО–88 във високата дясна част на трюма.

Изстреля нов откос и после ненадейно я видя.

— О, не… — ахна Черния рицар.

— Какво има? — извика Майка.

— Товарната рампа от дясната страна — отвърна Найт. — Потъва.

Имаше право. Поради наклона на кораба наляво, грамадната дясна товарна рампа до този момент се бе намирала много над повърхността.

Но сега покачващата се вода щеше да я залее. А това беше много лошо — защото тогава водата щеше да започне да нахлува в „Талбот“ от двете страни.

И танкерът щеше да потъне невероятно бързо…

— Найт! — извика Майка. — Надясно!

— Уф, по дяволите — изпъшка той.

От дясната им страна шестима наемници се качваха на две моторни спасителни лодки.

И се насочваха към тях.

— Капитан Скофийлд! Свършваш ли вече? — попита Найт.

— Почти… — без да откъсва очи от дисплея, отвърна Скофийлд.

00:00:51

00:00:50

00:00:49

Двете лодки на наемниците завиха към дясната част на пълния с вода трюм и взеха Демона и останалите от ИО–88, общо шестнайсет души.

После се насочиха към Скофийлд и ракетния контролен пулт.

Найт и Майка стреляха.

Лодките цепеха вълните сред гората от полегати ракетни силози.

През това време Скофийлд продължаваше да натиска червените и бели кръгове, потънал в собствения си свят.

00:00:41

00:00:40

00:00:39

Натисна последния бял кръг и на екрана се появи ново съобщение:

— Добре — каза капитанът. Универсалният изключващ шифър. Шестото просто число на Мерсен все още беше написано на дланта му: 131071.

Започна да въвежда цифрите на клавиатурата на СинкЛок, но спасителната лодка под него ненадейно се раздвижи и… Дисплеят протестиращо изпиука.

— Какво става? — Скофийлд рязко вдигна очи и видя, че Найт отдалечава лодката от ракетния пулт, а Майка стреля от кърмата срещу две преследващи ги лодки на ИО–88.

Лъкатушеха между ракетните силози.

— Съжалявам, капитане, но трябваше да се махнем! — извика Найт. — Ако бяхме останали, вече щяхме да сме мъртви!

— Ясно, обаче трябва да се върнем при пулта до десет секунди! Защото ми трябват най-малко двайсет и пет секунди за разпознаване на модела!

Гейзери от куршуми осейваха водата около лодката.

00:00:35

00:00:34

00:00:33

Найт обърна лодката.

— На какво разстояние трябва да сме?

— На осемнайсет метра!

— Добре!

Куршумите свиреха покрай ушите им, рикошираха от металните силози.

Найт описа широк кръг около стоманения остров на контролния пулт, кръг, който включваше няколко маневри сред гората от силози.

00:00:27

00:00:26

00:00:25

Виртуалният екран на Скофийлд изпиука.

Започна разпознаването на модела — което означаваше, че Скофийлд трябва да натиска кръговете.

Майка продължаваше да стреля срещу лодките на ИО–88 зад тях.

Найт управляваше с една ръка и стреляше с другата, като внимаваше да не се отдалечава на повече от осемнайсет метра от контролния пулт.

00:00:16

00:00:15

00:00:14

Но тогава наемниците забелязаха кръговите маневри на Найт и лодките им се разделиха.

Едната се завъртя и се насочи в срещуположната посока: в резултат първата лодка на ИО–88 тласкаше лодката на Скофийлд към втората.

Без да обръща внимание на гонитбата, капитанът още по-бързо движеше пръсти по тъчскрийна.

Червен-бял-бял…

Чук-чук-чук…

00:00:11

00:00:10

00:00:09

Найт разбра плана на наемниците и откри огън по водача на приближаващата се лодка.

Бам! Бам! Бам!…

Напразно.

00:00:08

00:00:07

00:00:06

Ръцете на Скофийлд бързо и плавно се движеха наляво-надясно.

Майка улучи един от преследвачите им. Ала в следващия момент изрева, улучена в рамото.

00:00:05

00:00:04

00:00:03

Носеха се право към втората лодка на ИО–88 и Найт продължаваше да стреля срещу водача.

Бам! Бам! Бам!…

Първите два куршума не улучиха.

За разлика от третия.

00:00:02

Водачът се свлече и падна мъртъв. Лодката се отклони и Найт успя да задържи тяхната на разстояние осемнайсет метра от пулта.

00:00:01

Движенията на ръцете на Скофийлд леко се промениха. Вместо да натиска кръгове, той сякаш въвеждаше…

00:00:00

Късно.

Но не беше изстреляна нито една от ракетите „Хамелеон“.

Броячът на пулта бе замръзнал на:

00:00:00:05

Секундите може да бяха изтекли, ала последната секунда, измервана в замъглени дигитални стотни, все още не бе свършила, когато Скофийлд въведе универсалния изключващ код и натисна ЕНТЪР.

Екранът се промени:

Скофийлд облекчено въздъхна.

Не бяха изстреляни ракети.

Лондон, Париж и Берлин бяха спасени.

В този момент обаче отворената дясна рампа на „Талбот“ бавно потъна под водната повърхност.

Разнесе се оглушителен рев.

Беше буквално като отваряне на шлюз.

Подобно на нашественическа войска, прегазваща вражеските редици, през широкия десен отвор в борда на кораба нахлу невъобразимо количество морска вода.

Водна стена — хищно, неудържимо цунами.

Резултатът бе мигновен.

Целият супертанкер рязко се завъртя и се изправи под балансиращото въздействие на водата от десния борд.

Това обаче имаше един изключително важен страничен ефект: „Талбот“ се откъсна от носа на „Айндховен“. От единственото, което го задържаше на повърхността.

И започна да потъва — бързо — в дълбините на Ламанша.

Скофийлд, Найт и Майка бяха обгърнати от всепоглъщащ рев.

Ревът на водата, нахлуваща в трюма.

Вълни се разбиваха в стоманените стени. Образуваха се въртопи.

И водата се покачваше ужасяващо бързо.

На Скофийлд му се струваше, че таванът се спуска към тях. Светкавично.

След мигове се носеха на повърхността, стигаща до средата на гигантските ракетни силози — на шест метра под стоманените коридори около покрива.

След нахлуването на водата през десния борд Демона Ларкъм и неговите наемници прекратиха гонитбата и се насочиха към стълбите, водещи към тавана на трюма.

— По дяволите, бива си го — отбеляза Найт. — Демона се качва на предната палуба. Така ще покрие всички люкове и просто ще ни чака да се появим — което в края на краищата ще сме принудени да направим.

— Значи ще се наложи да се измъкнем от другаде — отвърна Скофийлд. — Остава само да се махна от този кораб и да намеря спокойно място, където да обезвредя насочените срещу Америка ракети.

И той извади навигатора си, за да види кой е следващият кораб от проект „Корморан“.

Отвори документите, които беше видял по-рано, и кликна списъка с ракетите:

Познат списък.

Същият, който беше разшифровал Книга II. Той видя координатите на първите три кораба: „Талбот“, „Амброуз“ и „Джуъл“.

Следващият бе „Амброуз“: трябваше да стреля в 12:00 от координати 28743,05 и 4104,55.

„Точно така — спомни си Скофийлд. — Ню Йорк.

Чакай малко — сепна се той. — Този списък се различава от списъка на Книга.“

И внимателно се вгледа в него.

Данните за някои ракети в долната половина на списъка бяха променени.

В списъка на Книга имаше само два вида ракети: „Шахаб“ и „Тайп’о-донг–2“.

Тук обаче на тяхно място имаше още няколко: „Скай хорс“ (Тайван), „Гаури-П“ (Пакистан), „Агни-И“ (Индия) и „Йерихон–2Б“ (Израел).

Освен това имаше още един кораб — последният в списъка, „Арбела“, — който трябваше да стреля повече от два часа след първата група ракети.

И още един обезпокоителен факт: тайванските и израелските ракети в този списък бяха снабдени с американски ядрени бойни глави, мощните У–88…

Съкрушителен залп от куршуми обсипваше водата край Скофийлд. Той почти не го забелязваше.

Вдигна поглед и видя, че Найт е докарал лодката им до стълба, водеща към един от външните коридори под тавана. Някога коридорът се бе издигал на двайсет и пет метра височина. Сега беше едва на пет метра над бързо покачващото се водно равнище.

От по двайсетина метра от двете страни на коридора бързо се приближаваха две групи от по четирима наемници от ИО–88 — току-що се бяха спуснали през люкове в тавана и тичаха по коридорите, като стреляха в движение. Куршумите им улучваха гредите от всички страни на лодката на Скофийлд.

Бам! Бам! Бам! Бам!

— По дяволите! — извика Найт. — Изглежда, Демона няма намерение да ни чака да излезем сами!

Майка повдигна Скофийлд за яката.

— Хайде, хубавецо, после ще си играеш с компютъра. — Тя го измъкна от лодката и го побутна към стълбата, като го закриваше с тялото си.

Като отвръщаха на огъня, тримата бързо се покатериха по стълбата и стигнаха в коридора, където ги посрещнаха милион искри от куршуми.

Бам! Бам! Бам! Бам!

Куршумите бяха навсякъде.

Найт и Скофийлд стреляха по наемниците, приближаващи се по коридора. Скоро пълнителят на Скофийлд се изпразни.

— Наистина ли сме се запътили нанякъде? — извика той.

— Да! Към едно безопасно място! — без да престава да стреля, отвърна Найт. — Място, където ще можеш да обезвредиш ракетите и в същото време ще се измъкнем от тоя потъващ капан! Насам!

Найт рязко зави надясно, подмина малък ремонтен навес, издигнат на Т-образно разклонение на коридора, после още един и видя…

… двете жълти миниподводници, увиснали на вериги от тавана на ракетния трюм.

Също като коридорите, подводниците вече не бяха много нависоко. На малко повече от пет метра. Бяха покрити с широк навес, който отчасти скриваше Скофийлд и Найт от наемниците.

Бам! Бам! Бам! Бам!

Майка, която тичаше на десетина метра след Найт и Скофийлд, стигна до разклонението с навеса, като продължаваше да отвръща на огъня на командосите, вече само на двайсетина метра от двете й страни.

Пред погледа на Скофийлд тя се опита да се добере до миниподводниците, ала наемниците от ИО–88 й преградиха пътя с град от куршуми.

Майка се скри зад ремонтния навес.

Не можеше да мръдне наникъде.

— Майко! — извика капитанът.

— Бягай, Плашило! — разнесе се гласът й по радиостанцията му.

Командосите обсипаха навеса й с най-страшния залп свръх бърз автоматичен огън, който Скофийлд беше виждал.

Навесът изригна под ударите на куршумите.

Майка се скри и на Скофийлд му се стори, че е улучена, но в следващия миг тя отново се появи и като стреляше и викаше, очисти двама от ИО–88.

— Плашило! Казах ти да се разкараш оттука, мама му стара!

— Никъде не отивам без теб!

— Бягай! — Тя изстреля още два куршума.

— Няма да изгубя и теб в същия ден, в който изгубих Гант!

Гласът на Майка стана сериозен.

— Бягай, Плашило. Ти си по-ценен от стара пушка като мен. — Тя го погледна изпод навеса. — Винаги си бил по-ценен. Аз имам значение само докато защитавам живота ти. Позволи ми да го направя. А сега бягай, хубавецо! Бягай! Бягай! Бягай!

И тогава Скофийлд видя Майка да извършва нещо едновременно смело и самоубийствено.

Тя се изправи в цял ръст на прозорците на навеса и с див вик „Яяяяяяяяя!“ започна да стреля по двете групи наемници.

Неочакваната й постъпка накара командосите да се заковат на място. И двете групи изгубиха първия в колоната сред ужасяващ фонтан от кръв, но по-важното бе, че Скофийлд и Найт получиха възможност да се измъкнат.

— Влизай! — извика Найт и натисна бутона с надпис, „ЛЮК“ на една от жълтите подводници. Кръглият люк върху корпуса й се отвори като бленда на фотоапарат. — Не оставяй саможертвата й напразна!

Скофийлд стъпи с единия крак в люка, погледна назад към Майка — и в този момент огънят на двете групи наемници я застигна.

— По дяволите, не!… — ахна той.

Откосите на супербързите автомати улучиха Майка, куршумите се забиха в гърдите й… и пак… и пак…

Тя рязко се изправи, олюля се, спря да стреля, долната й челюст увисна, очите й се изцъклиха…

… огромното й тяло се строполи на земята под прозорците на навеса и в мъглата от дим и летящо стъкло Скофийлд я изгуби от поглед.

Миг преди двете групи наемници окончателно да решат проблема.

Като стрелят с гранатохвъргачки по навеса.

Два стълба дим се понесоха от две страни към малкия навес на Майка.

Улучиха го едновременно и — бум! — четирите стени на навеса избухнаха навън, цялата постройка се взриви и плоският й покрив пропадна във водата на пет метра под коридора.

Скофийлд понечи да излезе от подводницата, ала Найт го бутна вътре.

— Не! Тръгваме! Веднага! — надвика грохота на стрелбата Черния рицар.

После натика Скофийлд в люка и морският пехотинец се вмъкна вътре…

… само за да открие, че там вече има друг.

Скофийлд скочи на пода на миниподводницата и вдигна поглед тъкмо навреме, за да види летящото към лицето му острие на сабя.

Инстинктивна реакция — той измъкна празния си пистолет „Х & К“ и — дзън! — летящото към гърлото му острие се удари в предпазителя на спусъка и спря: на сантиметри от целта си.

Пред Скофийлд стоеше Дмитрий Заманов.

Майорът стискаше късата казашка сабя с две ръце и в очите му блестеше омраза.

— Избрал си неподходящо скривалище — изръмжа руският ловец на глави.

И преди Скофийлд да успее да помръдне, натисна два бутона.

Първо вътрешния бутон „ЛЮК“.

Люкът с бръмчене се затвори.

И после бутона „ОСВ ВЕРИГИ“. Стомахът на Скофийлд неочаквано се обърна, защото миниподводницата падна от веригите си право надолу и със силен плясък се стовари в покачващата се вода.

— По дяволите! — Алоишъз Найт не можеше да повярва. — Какво стана?!

Тъкмо бе натикал Скофийлд в жълтата миниподводница и се канеше да се вмъкне след него, когато люкът се затвори под носа му и малкият съд падна във водата под външния коридор!

Свръхскоростни куршуми рикошираха от гредите наоколо му — наемниците от ИО–88 заобикаляха унищожения навес и се приближаваха към него.

И Найт направи единственото, което можеше. Хвърли се във втората миниподводница.

Скофийлд и Заманов се биеха.

Без никакъв стил. Без изящни техники.

Обикновен уличен бой.

Търкаляха се и се млатеха в тясната подводница.

Празният пистолет на морския пехотинец беше безполезен; ключът бе казашката сабя на майора.

И тъкмо затова, след като подводницата с плясък подскочи във водата, Скофийлд удари Заманов по китката и го накара да пусне оръжието.

После се сборичкаха свирепо — американецът, защото му даваше сили саможертвата на Майка, руснакът, защото беше психопат.

Блъскаха се в стените, биеха се жестоко, пускаха си кръв с всеки удар.

Скофийлд счупи скулата на Заманов.

Заманов счупи носа на Скофийлд и с друг удар извади слушалката от ухото му.

После се вкопчи в него, притисна го към контролния пулт и не щеш ли… миниподводницата започна да…

… потъва.

Скофийлд погледна и видя, че е натиснал бутона „БАЛАСТ“. Миниподводницата се потопяваше.

И внезапно се озоваха под водата. През двата полусферични купола се виждаше подводният свят на ракетния трюм.

Цареше тишина, всичко имаше синкав оттенък — подът, ракетните силози, труповете — изумителен изкуствен подводен пейзаж.

„Талбот“ леко се наклони надясно и подът на трюма се издигна под ъгъл от двайсетина градуса.

Заманов вдигна сабята си.

Жълтата миниподводница продължаваше бавно да потъва.

Руснакът замахна и когато китката му навлезе в обсега на Скофийлд, морският пехотинец я сграбчи.

В този момент подводницата с приглушен трясък се удари в пода на трюма…

… и започна да се плъзга към отворената дясна товарна рампа!

Светът на Скофийлд диво се наклони.

Двамата бяха отхвърлени настрани.

Подводницата стигна до края на наклонения под и за пълен ужас на Скофийлд пропадна в открито море.

Малката жълта подводница бързо потъна в тъмните води на Ламанша — под исполинския корпус на „Талбот“.

В сравнение с грамадата на потъващия супертанкер тя бе нищожна, като насекомо под син кит.

Ала докато корабът потъваше бавно, миниподводницата — с пълни баластни резервоари — се спускаше бързо.

Нещо повече.

Тя се стрелна вертикално във водата като експресен асансьор.

Средната дълбочина на Ламанша е сто и двайсет метра. При Шербург той е дълбок сто метра — подводницата скоро щеше да стигне дъното.

Скофийлд и Заманов се биеха в почти пълен мрак на призрачно синьото сияние на контролния пулт.

— Когато те убия, ще ти изтръгна гадното американско сърце! — изрева майорът, докато се мъчеше да отскубне дясната си ръка от хватката на Скофийлд.

До този момент в схватката бяха прилагали повече или по-малко обичайни ходове. Ала сега Заманов използва изключително нецивилизована тактика.

Оголи зъби и се опита да ухапе Скофийлд по лицето.

Капитанът моментално отскочи и Заманов постигна истинската си цел — да освободи ръката си.

Понечи да замахне и в този момент с разтърсващо тупване подводницата се удари в дъното на Ламанша и двамата мъже паднаха на пода.

И светкавично се изправиха — едновременно.

Руснакът замахна — и Скофийлд се хвърли напред, приведе се под сабята, измъкна нещо метално от якето си и го заби в устата на противника си!

Майорът нямаше време за смайване, защото Скофийлд не се поколеба — задейства катераческата щипка… и извърна глава, тъй като не искаше да види резултата.

Зъбците на щипката с мощно изщракване се разтвориха и мигновено се стрелнаха навън в търсене на нещо, в което да се вклинят.

И намериха челюстите на Заманов.

Скофийлд така и не видя случилото се, но чу звука.

Чу отвратителното изхрущяване на долната челюст на руснака, разтегнала се много повече от възможностите си.

Морският пехотинец погледна противника си. Ченето на Заманов гротескно висеше от лицето му — изместено и счупено. Горният зъбец на щипката обаче бе нанесъл повече щети: беше притиснал мозъка и руснакът се бе вцепенил насред движението си.

Заманов се свлече на колене.

Скофийлд грабна сабята му и се наведе над падналия ловец на глави.

Клепачите на майора инстинктивно мигнаха. Единственият признак, че все още е в съзнание.

На Скофийлд му се прииска да го заколи, дори да му отсече главата, да постъпи с него така, както наемникът беше постъпвал с други…

Ала не го направи.

Не можа.

И затова просто го остави да се олюлява на колене. След миг Заманов падна по очи сред локва кръв.

След края на битката Скофийлд взе слушалката си, пъхна я в ухото си…

— … Скофийлд! Скофийлд! Обади се! — ревеше гласът на Найт. — Жив ли си?

— Жив съм — отговори морският пехотинец. — И съм на дъното. Ти къде си?

— В другата подводница. Включи външните прожектори, за да те видя.

Скофийлд го направи.

— Мама му стара… — изруга Найт. — Имаш ли енергия?

Скофийлд провери пулта. Никаква реакция.

— Имам въздух, но не и тяга. Защо? Какво става? Не можеш ли просто да дойдеш и да ме вземеш?

— Няма да успея навреме.

— Навреме ли? Навреме за какво? Какъв е проблемът?

— Ами… хм… доста е… голям.

— Какво?

— Погледни нагоре, капитане.

Скофийлд погледна през горния купол на миниподводницата.

И видя корпуса на супертанкера — невероятно огромен — бавно да потъва във водите на Ламанша, като луна, падаща от небето… Грамадната му маса се насочваше право към него.

Ужасяващата гледка накара Скофийлд мъчително да преглътне: сто хиляди тонният супертанкер щеше да падне точно върху неговата мъничка подводница.

Корпусът му беше толкова гигантски, толкова колосален, че при потъването си издаваше дълбоко вибриране.

— Такова нещо не се вижда всеки ден — каза капитанът на глас. — Найт!

— Няма да успея навреме! — ядосано извика Черния рицар.

— Мамка му! — изруга Скофийлд и се огледа.

„Възможности!“ — изкрещя вътрешният му глас. Не можеше да избяга с плуване от танкера. Дълъг триста и широк шейсет метра, той просто бе прекалено голям. Нямаше да успее да се измъкне навреме.

Алтернативата беше да остане и да бъде смазан.

Какъв избор само. Сигурна смърт или сигурна смърт.

Но щом това бе всичко, поне можеше да постигне нещо преди да умре.

И затова на дъното на Ламанша Шейн Скофийлд включи сателитната си радиостанция.

— Книга! Как е в Ню Йорк?

— „Амброуз“ е наш, Плашило. Всички противници са унищожени. В момента сме на контролния пулт и включих сателитното устройство. Часът е единайсет петдесет и две. Имаш цели осем минути да обезвредиш това нещо.

Скофийлд виждаше потъващия супертанкер през купола — безшумен падащ великан. С тази скорост щеше да стигне на дъното след по-малко от минута.

— Ти може да имаш осем минути, Книга, но не и аз. Трябва да обезвредя ракетите веднага.

Той извади СинкЛок-VII от водонепроницаемия калъф и включи сателитната връзка.

Устройството се съживи:

Червените и белите кръгове от ракетния контролен пулт на кораба в Нюйоркския залив се появиха на екрана на Скофийлд.

И под падащия в синята бездна над него могъщ корпус на „Талбот“ капитанът започна процедурата по обезвреждането.

Супертанкерът набираше скорост.

Потъваше ли потъваше…

Движенията на Скофийлд се ускоряваха.

Супертанкерът бе на двайсет и пет метра над него.

Светна червен кръг и Скофийлд го натисна.

Двайсет метра…

Осемнайсет метра…

Петнайсет метра…

Тътенът на потъващия кораб се усилваше.

Дванайсет метра…

Десет метра…

Скофийлд натисна последния червен кръг. На дисплея се появи надпис:

Шест метра…

Водата около малката му подводница рязко потъмня, потънала в сянката на супертанкера.

Скофийлд въведе универсалния изключващ шифър: 131071.

Четири метра…

Дисплеят изпиука:

И той зачака края — истинския край, края, който физически не можеше да избегне. Затвори очи и се замисли за живота си и хората в него:

Видя Либи Гант да го гледа с хилядаватова усмивка, видя я нежно да го целува… видя Майка да забива топката в коша на гаража си, видя широко ухиленото й лице… и от очите му бликнаха сълзи.

Кой знае защо, не го смущаваше това, че има още ракети. Този път щеше да се погрижи някой друг.

Краят настъпи бързо.

След десет секунди супертанкерът „Талбот“ с разтърсващ екот стигна до дъното на Ламанша.

Падна точно върху подводницата на Скофийлд и я смаза за миг.

Само че когато това се случи, Скофийлд не се намираше в подводницата.

Секунди преди „Талбот“ да стигне до дъното — когато бе едва на три метра от него, скривайки всичко наоколо в сянката си, — в подводницата се разнесе глух металически тропот.

Потъналият в мисли Скофийлд рязко погледна през куполите и видя магнитна кука, закачена за металния корпус на малката му подводница. Кабелът й се виеше по океанското дъно и изчезваше в мрака.

В ухото му избухна гласът на Найт:

— Хайде, Скофийлд! Бързо! Бързо! Бързо!

Капитанът реагира мигновено.

Пое си дъх и натисна бутона „ЛЮК“.

Люкът се отвори и в потъналата подводница нахлу вода — изпълни я само за две секунди. Скофийлд изведнъж се озова навън и хвана залепналата за корпуса магнитна кука.

В следващия миг Найт натисна демагнитизиращия бутон и кабелът бързо започна да се навива.

Морският пехотинец с невъобразима скорост се понесе по дъното — потъващият супертанкер тъмнееше над него като долната страна на планета, а на сантиметри под тялото му с шеметна бързина летеше пясъчното дъно.

После Скофийлд изведнъж изхвърча изпод танкера — краката му се измъкнаха навън точно преди гигантският съд да падне на дъното на Ламанша с могъщ екот, който вдигна пясък и тиня във всички посоки, обгръщайки капитана в плътен подводен облак.

И в този облак — седнал върху втората подводница, дишайки с нов миниакваланг и стиснал магнитната кука на Гант в ръце — го чакаше Алоишъз Найт.

Той подаде на Скофийлд кислородната бутилка и капитанът дълбоко си пое въздух.

След минута двамата бяха в миниподводницата на Найт. Черния рицар я херметизира и изпразни морската вода.

После се издигнаха от дълбините на Ламанша — кратко безшумно пътуване, в резултат на което малката жълта подводница изплува на бурната повърхност, за да попадне под яростните вълни и ослепителния блясък на мощни халогенни прожектори: прожекторите на „Черния гарван“, който ги очакваше ниско над водата.

Въздушното пространство над Ламанша

18:05 местно време (12:05 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ летеше на юг над Ламанша.

Измокреният до кости Алоишъз Найт се просна на задната седалка. Също толкова подгизналият Скофийлд обаче не спря нито за миг.

В задния отсек на изтребителя той извади своя модифициран навигатор. Имаше малко недовършена работа.

Капитанът отвори списъка с ракетите — онзи, който се различаваше от предишния списък на Книга, — и сравни двата.

„Добре, първите три точки са същите като в списъка на Книга“ — помисли си Скофийлд.

„Но не и последните три: ракетите са други. И накрая има още една точка.“

Той прибави получените от сержанта местонахождения към последните три точки. Първите две гласяха:

И изведнъж списъкът придоби съвсем ново измерение.

Ракетите, които „Хоупуел“ трябваше да изстреля срещу Пекин и Хонконг, бяха двойници на тайванските ИКБР „Скай Хорс“. И бяха снабдени с американски бойни глави.

Докато „Уейл“ щеше да изстреля срещу Делхи двойници на пакистанските „Гаури-Н“. И двойници на индийските „Агни-И“ — срещу Исламабад.

— Мама му стара… — възкликна Скофийлд.

Как щеше да реагира на тайванските ядрени удари Китай?

„Кофти.“

А Пакистан и Индия — на взаимните си ядрени бомбардировки?

„Адски кофти.“

Той се намръщи.

Не разбираше защо списъкът му се различава от този на Книга.

„Добре, помисли. Откъде идва първият списък на Книга?

От агента на Мосад, Розентал, който го е съставил през дългите си месеци на следене на Великолепната дванайсеторка.

А откъде го взех аз?“

Опита се да си спомни.

— О, Господи… — Най-после го бе осенило.

Беше го получил в навигатора си, когато двамата с Гант бяха седели в каменното преддверие в крепостта дьо Валоа, а Алоишъз Найт бе влязъл в кабинета на мосю Делакроа и безжично се беше свързал с компютъра му.

Скофийлд се обърна към Найт.

— Когато беше в замъка при Делакроа, той каза ли ти чий е кабинетът?

Найт сви рамене.

— Да. Каза, че не бил негов, а на собственика на замъка.

— На Килиън — промълви морският пехотинец.

— Защо?

Но сега Скофийлд разбираше.

— В кабинета е имало друг компютър. В чекмедже или на странична маса — продължи той. — Ти сам го каза. Твоят навигатор е можел да качи документи от всеки компютър в стаята. И когато си стартирал безжичната връзка, си качил документи от друг компютър в кабинета. От компютъра на Килиън.

— Добре, и какво от това?

Скофийлд му показа новия списък.

— Това не е планът на Великолепната дванайсеторка. Техният план цели да разпали глобална Студена война срещу тероризма. В дванайсет искат терористични ракетни удари по основните центрове — с шахаб и тайп’о-донг. И затова са оставили труповете на терористите от Ислямски джихад в завода на „Аксън“ и супертанкерите: за да накарат света да си помисли, че корабите от проект „Корморан“ са отвлечени от терористи.

— Но този списък показва нещо съвсем различно. Показва, че компанията на Килиън е инсталирала други ракети „Хамелеон“ на корабите от проект „Корморан“ — не онези, които е трябвало. Килиън е планирал нещо много по-страшно от световна война срещу тероризма. Той е направил така, че всяка велика сила в света да си помисли, че е атакувана от най-омразния си враг. Западът е ударен от терористи. Индия и Пакистан се нападат взаимно. Китай е атакуван от тайвански ракети.

Скофийлд потръпна.

— Това е извънредната стъпка на Килиън. Това изобщо не е планът на Ве дванайсет. Това е планът на самия Килиън. И той няма да доведе до никаква студена война. Той ще доведе до нещо много по-страшно. Ще доведе до тотална световна война. Ще доведе до тотална световна анархия.

— Искаш да кажеш, че Килиън е мамел богатите си приятелчета от Великолепната дванайсеторка, така ли? — попита Руфъс.

— Точно така — потвърди Скофийлд.

Но после си спомни думите на Килиън от крепостта дьо Валоа: „Въпреки че мнозина още не го знаят, бъдещето на света е в Африка“.

— Бъдещето на света е в Африка — повтори той. — На всеки от корабите имаше африкански охранителни отряди. Еритрейци. Нигерийци. Мамка му. Мамка му! Защо не се сетих по-рано?…

Капитанът отвори един от другите документи в навигатора:

Това бе маршрутът на Килиън по време на миналогодишното му посещение в Африка.

Асмара: столицата на Еритрея.

Луанда: столицата на Ангола.

Абуджа: Нигерия.

Нджамена: Чад.

И Тобрук: най-голямата военновъздушна база в Либия.

Килиън не беше откривал фабрики — той бе изковавал съюзи с петте ключови африкански страни.

„Но защо?“

— Какво ще се случи, ако великите световни сили изпаднат в анархистична война? — замислено каза Скофийлд. — Какво ще се случи в целия свят?

— Ще започнат да се уреждат стари сметки, разбира се — отвърна Найт. — Отново ще пламнат етнически войни. Сърбите ще се нахвърлят върху хърватите, руснаците ще изтребят чеченците, да не споменавам ония, дето искат да се справят с кюрдите. После ще има опортюнисти като японците по време на Втората световна война. Страни, използващи възможността да заграбят ресурси или земи: Ирак пак ще превземе Кувейт. Индонезия ще си върне Източен Тимор.

— Ами Африка? — попита Скофийлд. — Имам предвид плановия документ Кю триста и девет на Съвета за национална сигурност.

— Леле! — каза Найт.

Морският пехотинец си спомни документа дума по дума: „В случай на конфликт между глобални сили е много вероятно измъчваното от бедност население на Африка, Близкия изток, Средна Азия и Централна Америка, което е много по-голямо от населението на Запада, да залее западните граници и да овладее западните градски центрове.“

„Господи“ — помисли си Скофийлд.

Това щеше да доведе до анархистична световна война.

И ако Килиън предупредеше няколко ключови африкански страни…

„Не, не е възможно — възрази вътрешният му глас. — Поради простата причина, че планът на Килиън просто не изглежда достатъчно мащабен.“

Той не гарантираше тотална световна анархия.

И тогава Скофийлд видя последната точка от списъка на ракетите — точка, която изобщо не присъстваше в списъка на Книга, точка, отнасяща се за ракета, която трябваше да бъде изстреляна близо два часа след всички други.

Той я отвори на екрана:

„Двойник на Йерихон–2Б“ — помисли си Скофийлд. Йерихон бяха балистични ракети с голям радиус на действие, произвеждани в Израел. И тази имаше американска ядрена бойна глава У–88.

Ами целта?

С помощта на картата на Книга II Скофийлд определи координатите на целта.

Показалецът му спря върху картата… и кръвта му се вледени.

— Бог да ни е на помощ — ахна той, когато видя целта.

Последната ракета-двойник — привидно израелска по произход, с американска ядрена бойна глава — беше насочена към цел в Саудитска Арабия.

Към свещения град Мека.

В кабината се възцари тишина.

Самата идея беше прекалено мащабна, прекалено изумителна. Израелска ракета, снабдена с американска бойна глава, да удари най-святото за мюсюлманите място на планетата в един от най-светите за мюсюлманите дни от годината.

След 11 септември не можеше да има по-предизвикателен акт.

Това щеше да предизвика глобален хаос — никой американски гражданин, посолство и фирма нямаше да са в безопасност. Разярени мюсюлмани във всеки град във всяка страна щяха да търсят отмъщение.

Щеше да избухне световна мюсюлманско-американска война. Първият наистина глобален сблъсък между религия и държава.

— Господи, двайсет и шести октомври, цял ден ми е било под носа! — изпъшка Скофийлд. — Първият ден на рамазана. А аз изобщо не се замислих за значението на тази дата.

— А откъде ще я изстрелят? — попита Найт.

Капитанът бързо определи местонахождението на последната ракета „Хамелеон“… и се намръщи.

— Това не е кораб — каза той. — Мястото е на сушата. Някъде в Йемен.

— В Йемен ли? — обади се Руфъс.

— На юг граничи със Саудитска Арабия. Съвсем близо е до Мека — отбеляза Найт.

— Йемен… — максимално съсредоточен, промълви Скофийлд. — Йемен…

По някое време през деня му бяха споменали нещо за Йемен, беше слушал за нещо е Йемен…

Спомни си.

— В Йемен има двойник на Краск Осем — каза той.

Бе го чул още в самото начало по време на подготовката за операцията в Краск–8. През Студената война Съветите построили идентични ракетни площадки в държави като Судан, Сирия, Куба и Йемен.

Мислите му препускаха.

Краск–8 беше собственост на „Атлантик Шипинг Корпорейшън“. Бе го установил Дейвид Феърфакс.

А „Атлантик Шипинг Корпорейшън“, Скофийлд вече го знаеше, бе клон на „Аксън Корпорейшън“.

— По дяволите! — изруга той. — Руфъс, вземи курс на югоизток. Колкото може по-бързо.

Пилотът се поколеба.

— Без да се обиждаш, капитане, обаче даже да летим с пълна скорост, няма да стигнем до Йемен за два часа. Дотам са шест хиляди километра, което е най-малко четиричасов полет. Освен това горивото ще свърши още преди да стигнем до Алпите.

— Не се безпокой за това — отвърна Скофийлд. — Мога да уредя да заредим в движение. И няма да ходим чак до Йемен с тоя самолет.

— Както кажеш — примири се Руфъс, насочи „Гарвана“ на югоизток и увеличи на пълна мощност.

През това време Скофийлд включи сателитния си микрофон.

— Чувате ли ме, господин Моузли?

— Естествено — разнесе се потвърждението от Лондон.

— Искам да проверите авоарите на една компания. Казва се „Атлантик Шипинг Корпорейшън“. Търсете недвижима собственост в Йемен, особено някогашни съветски обекти. Трябват ми още две неща. Първо, експресно преминаване през Европа, включително няколко зареждания във въздуха. Ще ви пратя нашия транспондерен сигнал.

— Добре, а второто нещо?

— Искам да заредите два много специални американски самолета. Самолети, които в момента участват във въздушното шоу „Аеростадия Италия“ в Милано, Италия.

Следващите трийсет минути минаха като в мъгла.

Различни сили по света се задействаха светкавично.

Арабско море

Крайбрежието на Индия

21:05 местно време (12:05 ИСВ САЩ)

Супертанкерът „Уейл“ се намираше край индийското крайбрежие: исполинският съд сякаш се взираше в общия индийско-пакистански бряг. Ракетите му бяха готови за изстрелване.

Той така и не видя бойната подводница клас „Лос Анджелис“, която се приближи на пет километра от него.

Африканските командоси на мостика не забелязаха и изстреляните от подводницата торпеда, докато не стана прекалено късно.

Двете торпеда „Марк 48“ улучиха „Уейл“, с едновременни експлозии пробиха бордовете му и го потопиха.

Тайванският пролив

Международните води между Китай и Тайван

01:10 местно време (12:10 ИСВ САЩ)

Същата участ сполетя супертанкера „Хоупуел“.

Спрял насред Тайванския пролив, недалеч от дългата опашка супертанкери и контейнеровози, той беше улучен от две американски торпеда „Марк 48“.

Неколцина вахтени на други кораби твърдяха, че видели експлозията на хоризонта.

„Хоупуел“ не отговаряше на радиосигналите и когато стигнаха до последното му известно местонахождение, там отдавна нямаше нищо.

Танкерът бе изчезнал.

Никой не видя подводницата, която го потопи. Всъщност по-късно американските власти щяха да отрекат, че по това време изобщо са имали подводници в района.

Западното крайбрежие на САЩ

Край Сан Франциско

09:12 местно време (12:12 нюйоркско време)

Покриван от дванайсет американски морски пехотинци и застанал до труповете на убитите африкански командоси в огромния ракетен трюм на „Джуъл“, супертанкер клас „Корморан“, Дейвид Феърфакс включи устройството за сателитна връзка в ракетния контролен пулт на кораба.

Сателитният сигнал се стрелна в небето и се насочи към Скофийлд в „Черния гарван“, който летеше над Франция на път за Италия.

И докато Скофийлд дистанционно обезвреждаше системата СинкЛок, Феърфакс защитаваше пулта — като от време на време дори закриваше устройството за сателитна връзка с тялото си — от двама еритрейски командоси, които бяха оцелели от щурма на морските пехотинци.

Беше го страх, но насред куршумите и избухващите гранати продължаваше да брани ракетния пулт.

След няколко минути двамата еритрейски войници бяха мъртви — простреляни от морските пехотинци, — изстрелващата система на „Джуъл“ бе неутрализирана от Скофийлд и Дейвид Феърфакс с облекчена въздишка се свлече на пода.

Летище „Аеростадия“

Милано, Италия

19:00 местно време (13:00 нюйоркско време)

„Черният гарван“ кацна вертикално на миланската „Аеростадия“.

В Северна Италия се свечеряваше, но през последните четирийсет и пет минути американският военновъздушен контингент работеше извънредно — по извънредна заповед на държавния департамент персоналът зареждаше два изключително специални самолета.

„Гарванът“ се приземи на стотина метра от един внушителен Б–52.

От крилете на огромния бомбардировач като ракети висяха два малки черни самолета с форма на куршум.

Това обаче не бяха ракети. АХ–15.

Мнозина смятат, че с максималната си скорост три маха „Блакбърд“ СР–71 е най-бързият самолет на света.

Това не е съвсем вярно. СР–71 е най-бързият действащ самолет в света. Има един по-бърз самолет, всъщност много по-бърз, който развива скорост над седем хиляди километра в час, повече от шест маха. Този самолет обаче никога не е бил на въоръжение.

Това е създаденият от НАСА Х–15.

Повечето самолети се движат с реактивни двигатели, но реактивната тяга има граница и СР–71 я достига: три маха.

Х–15 обаче е ракетен самолет. Той почти няма движещи се части. Вместо да изхвърля възпламенен сгъстен въздух зад себе си, Х–15 гори твърдо водородно гориво. Което го прави по-малко самолет и повече ракета. Всъщност някои наблюдатели го наричат „ракета с пилот“.

Построени са само пет Х–15 и два от тях, както знаеше Скофийлд, щяха да участват във въздушното шоу „Аеростадия Италия“, което трябваше да започне след няколко дни.

Скофийлд изскочи от „Гарвана“ и прекоси пистата, придружен от Найт и Руфъс.

Вдигна поглед към двата Х–15, увиснали под крилете на бомбардировача.

Не бяха големи. И не бяха особено красиви. Просто бяха функционални — създадени, за да цепят въздуха с астрономическа скорост.

На опашните им перки пишеше: НАСА. Отстрани на двата черни самолета се четеше: ВВС на САЩ.

Посрещнаха ги двама полковници: американец и италианец.

— Капитан Скофийлд — каза американският полковник. — Х–15 са заредени и готови за полет. Но имаме проблем. Един от пилотите ни вчера си счупи няколко ребра при учение. В това състояние няма да може да понесе ускорението.

— И без това се надявах да летя със своя пилот — отвърна Скофийлд и се обърна към Руфъс. — Мислиш ли, че можеш да се справиш с шест маха, великане?

На брадатото лице на Руфъс се появи широка усмивка.

— Иска ли питане!

Полковникът ги поведе към самолетите.

— Получихме и няколко радарни снимки от Националната разузнавателна служба. Очертава се проблем.

Той им показа портативен екран, голям колкото папка.

На него се виждаха две инфрачервени снимки на Югоизточното Средиземноморие, Суецкия канал и Червено море. Едната в по-далечен, другата в по-близък план.

На първото изображение имаше голям облак от червени точки, сякаш кръжащи над Суецкия канал:

Образът на втората ставаше по-ясен.

„Облакът“ се състоеше от сто и петдесет точки.

— Какви са тия точки, по дяволите? — бавно попита Руфъс.

Нямаше нужда полковникът да му отговаря, защото Скофийлд вече знаеше.

— Това са самолети — отвърна той. — Изтребители от поне пет африкански държави. Французите са засекли събирането им, но не са знаели защо се събират. Вече знам. Те са от пет африкански страни, които искат промяна в световния ред. Страни, които не желаят ние да попречим на последната ракета да удари Мека. Това е последната предпазна мярка на Килиън. Въздушна армада, охраняваща последната ракета.

Бомбардировачът Б–52 с рев се понесе по пистата. Двата Х–15 висяха под разперените му криле.

Той излетя и бързо се издигна в небето.

Скофийлд и Руфъс седяха в двуместната кабина на десния Х–15. На брадатия исполин му бе тясно, но се справяше. Найт беше в другия самолет с един пилот от НАСА.

Скофийлд беше закачил изключващото устройство СинкЛок на якето си — до оръжията. Планът имаше минимални шансове за успех — тъй като никой друг на света не можеше да обезвреди насочената към Мека ракета „Хамелеон“, той щеше да отиде в йеменския двойник на Краск–8, придружаван единствено от Найт.

Очакваха да срещнат съпротива, навярно африкански командоси, затова Скофийлд бе поискал от Аден да пратят отряд морски пехотинци, който да го чака там. Друг въпрос обаче беше дали щяха да пристигнат навреме.

Скот Моузли се обади от Лондон.

— Мисля, че намерих онова, което търсехте, капитане — каза той. — „Атлантик Шипинг Корпорейшън“ притежава две хиляди акра земя в йеменската пустиня на около триста и двайсет километра югозападно от Аден, точно при брега на Червено море. Там има останки от стара съветска база за ремонт на подводници. Нашите сателитни снимки са от осемдесетте години, но прилича на голям склад, заобиколен от няколко сгради…

— Това е — прекъсна го Скофийлд. — Пратете ми координатите.

Моузли му ги прати.

Капитанът ги въведе в самолетния компютър.

Разстояние до Южен Йемен: 5602 километра.

Време при скорост 7000 км/ч: 48 минути.

Време до изстрелването на ИКБР срещу Мека: 1 час.

Трябваше да побързат.

— Готов ли си, Руфъс? — попита той.

— Да, готин — отвърна гигантът.

Когато бомбардировачът достигна нужната височина, пилотът му се обади по радиостанцията:

— Х–15, току-що ни съобщиха от нашия кораб „Нимиц“ в Средиземно море. Това е единственият самолетоносач в района на вашия боен маршрут. Ще ви пратят всичките си самолети, за да ви ескортират: Ф–14, Ф/А–18, даже пет праулъри. Трябва да сте много важна личност, капитан Скофийлд. Пригответе се за проверка на системите. Изстрелване след една минута…

Когато пилотът се изключи, в слушалките на Скофийлд и Руфъс се разнесе гласът на Найт. Говореше тихо и равномерно.

— Ей, Руф. Успех, приятел. Не забравяй, ти си най-добрият. Най-добрият. Съсредоточи се. Довери се на инстинкта си.

— Ясно, шефе. Благодаря.

— Скофийлд?

— Да?

— Да върнеш моя приятел жив.

— Ще опитам — меко отговори морският пехотинец.

Пилотът на бомбардировача пак се обади:

— Проверката на системите е завършена. Готови сме за изстрелване. Господа, пригответе се. По мой сигнал на пет, четири…

Скофийлд впери поглед напред и дълбоко си пое дъх.

— Три…

Руфъс здраво стисна щурвала.

— Две…

От своя самолет Найт погледна към Скофийлд и Руфъс под другото крило.

— Едно… старт.

Двата Х–15 се отделиха от крилете на бомбардировача, увиснаха за миг и…

— Паля двигателите! — каза Руфъс.

От опашния конус на самолета блъвна огнен език, дълъг цели трийсет метра.

Скофийлд бе залепен към седалката от сила, каквато никога не си беше представял.

Х–15 се стрелна в небето, като буквално разкъса тъканта му и остави след себе си само екот, който се чуваше над цялото Средиземно море.

Двата Х–15 се насочиха на югозапад към Суецкия канал, Червено море и малката порутена база в Йемен, от която скоро щеше да бъде изстреляна ракета „Хамелеон“, ракета, която щеше да разруши съществуващия световен ред.

На пътя им бе най-голямата въздушна армада в историята.

Само след двайсет минути полет Руфъс я видя и ахна:

— Боже мой…

Висяха в оранжевото вечерно небе като рояк насекоми: ескадрила африкански изтребители.

Представляваха невероятна гледка — истинска стена от движещи се точки, пръснати над египетското крайбрежие и охраняващи въздушното пространство над Суецкия канал.

Сто и петдесет бойни самолета.

Въздушната армада се състоеше от всевъзможни изтребители.

Стари самолети, нови самолети, червени самолети, сини самолети — всичко, способно да носи ракети — пъстра сбирщина от някога първокласни изтребители, продадени от държави от Първия свят след изтичане на годността им.

Су–17, Сухой — построен през 1966 година и отдавна свален от въоръжение от руснаците.

МиГ–25 — заменен през 80-те години на XX век от по-модерни варианти, но все още сравним само с най-добрите американски самолети.

„Мираж“ В/50 — една от най-търсените френски военни експортни стоки, която французите продаваха на всички: на Либия, на Заир и на Ирак.

Имаше дори няколко чешки албатроса Л–59, фаворити сред африканските държави.

От гледна точка на възможностите си, всички тези изтребители бяха отстъпили пред по-модерни самолети като Ф–22 „Раптър“ и Ф–15Е. Но когато бяха снабдени със супермодерни ракети въздух-въздух — сайдуиндър, финикс, руските Р–60Т и Р–27, ракети, които лесно можеха да се купят на оръжейните пазари в Румъния и Украйна, — те можеха да мерят сили с най-добрите. Изтребителите бяха скъпи и труднодостъпни, но качествени ракети можеха да се купят на едро.

„И ако не друго, имат числено превъзходство“ — помисли си Скофийлд.

И най-добре въоръженият Ф–22 на света не можеше да се справи с толкова многобройна сила. В края на краищата количеството побеждава и най-добрата техника.

— Какво мислиш, Руфъс?

— Тоя сладур не е направен за бой, капитане. Направен е за бързина. Затова ще го използваме по предназначение — ще летим ниско и бързо и ще направим нещо, каквото не е правил нито един пилот: ще бягаме от ракетите, които изстрелват срещу нас тия скапаняци.

— Да ни преследват ракети значи — каза Скофийлд. — Върхът.

— Всичко на всичко, капитане, от носа ни стърчи една пиклива малка едноцевна картечница. Струва ми се, че е само за украшение.

В този момент в слушалките им се разнесе нов глас.

— Американски Х–15, говори капитан Харолд Маршал от самолетоносача „Нимиц“. Виждаме ви на радарите си. Пиратите са на път. Ще ви пресрещнат, когато стигнете до противника. Пет самолета „Праулър“ са пратени на интервали от сто и шейсет километра, за да ви осигурят електронно заглушаване. Ще стане горещо, господа, но да се надяваме, че ще успеем да пробием достатъчно голяма дупка, през която да се проврете. — Последва пауза. — А, капитан Скофийлд, осведомиха ме за ситуацията. Успех. Всички ви подкрепяме.

— Благодаря, господин капитан — тихо отвърна морският пехотинец. — Добре, Руфъс. Да се размърдаме.

Бързина.

Чиста бързина. Седем хиляди километра в час прави около две хиляди метра в секунда. Седем пъти над скоростта на звука — това е адски бързо.

Двата Х–15 цепеха въздуха към рояка вражески самолети.

Когато се приближиха на трийсет километра от африканските изтребители, армадата изстреля фаланга ракети — към тях се понесоха четирийсет димни следи.

Но едва бе полетяла първата ракета, когато изстрелялият я руски МиГ–25 избухна в кълбо от оранжеви пламъци.

Експлодираха още шест африкански самолета, улучени от ракети въздух-въздух АИМ–120, а двайсет ракети, изстреляни от африканската армада, безобидно се взривиха във въздуха, улучвайки ракетите-примамки, изстреляни от…

… приближаващата се група американски изтребители Ф–14, носещи на опашките си зловещи символи с череп и кръстосани кости.

Прочутите „Пирати“ от „Нимиц“. Дванайсет Ф–14 „Томкат“, ескортирани от маневрени Ф/А–18 „Хорнит“.

И не щеш ли се развихри колосална въздушна битка, нечувана в модерното военно изкуство.

Двата Х–15 завиваха и криволичеха между редиците на африканската армада, заобикаляха експлозиите, залповете трасиращи куршуми и свръхбързите ракетни димни следи.

В здрачаващото се небе летяха всевъзможни изтребители — мигове, миражи, томкати и хорнити — превъртаха се, пикираха, сблъскваха се и избухваха.

Малкият Х–15 на Скофийлд се преобърна с кабината надолу, за да избегне един африкански изтребител и да полети стремглаво към друг противников самолет, мираж, ала тъкмо когато щяха да се сблъскат челно, миражът експлодира, улучен отдолу с идеално насочена ракета, и Руфъс просто профуча през пламтящите му останки. Парче горящ метал остави бразда по корпуса на Х–15, а откъснатата ръка на мъртвия пилот на вражеския мираж оцвети в червено купола точно пред очите на Руфъс.

Африканските ракети не успяха да улучат ракетните самолети на НАСА — приближаваха се и в последния момент се отклоняваха, сякаш двата Х–15 бяха защитени от някакъв невидим мехур.

И наистина беше така.

Благодарение на петте ЕА–6Б „Праулър“ от военноморския флот на САЩ — с техните насочени електронни заглушители АН/АЛК–99Ф, — които летяха на петнайсет километра от тях.

Яки и тромави, те знаеха, че не могат да настигнат свръх бързите Х–15, затова хитро се бяха разположили успоредно на траекторията на Скофийлд, но на разстояние от нея, и всеки праулър защитаваше ракетните самолети със заглушаващия си сигнал преди да ги предаде на следващия ЕА–6Б като бегачи, предаващи си щафета.

— Американски Х–15, тук командирът на праулърите — разнесе се в слушалката на Скофийлд нечий глас. — Можем да ви покриваме до Канала, но просто не сме достатъчно бързи, за да се движим с вас. Оттам нататък ще трябва да се пазите сами.

— Вече направихте повече от достатъчно — отвърна Скофийлд.

— Господи! Внимавай! — извика Руфъс.

Защото в този момент, проумели дистанционната електронна защита на праулърите, африканските изтребители възприеха нова стратегия.

Фронтална атака.

Самоубийствени сблъсъци.

Електронното заглушаване може да е в състояние да разстрои ракетните насочващи системи, но колкото и да е модерно, не е способно да спре човек, който доброволно блъска самолета си в друг.

Шест реактивни изтребителя с рев се понесоха към двата Х–15, като изстрелваха съкрушителни откоси трасиращи куршуми.

Ракетните самолети се разделиха.

Руфъс зави надясно и се спусна надолу, а другият Х–15 зави наляво и избегна на косъм един от противниковите изтребители. Самотен трасак обаче проби едната страна на купола и излетя през другата: траектория, включваща кратко пътуване през главата на пилота на Найт.

Кръв и мозък опръскаха вътрешността на кабината.

Самолетът изгуби контрол и се насочи на изток, надалеч от въздушното сражение.

Найт се прехвърли на предната седалка и бързо откопча ремъците на мъртвия пилот и избута тялото му отзад. После пое щурвала и отчаяно се опита да издигне самолета преди да се е забил в Средиземно море.

Морето се носеше към него — все по-бързо, все по-бързо…

Бум.

Скофийлд и Руфъс се бяха спуснали ниско над морето — всъщност толкова ниско, че сега летяха едва на пет-шест метра над вълните и вдигаха след себе си постоянен гейзер. Навсякъде около тях се сипеха ракети.

— Виждам Канала! — надвика грохота Руфъс.

Суецкият канал се мержелееше на трийсетина километра пред тях — чудо на човешкото строителство, два исполински стълба от двете страни на входа на могъщия морски път, който водеше към Червено море.

И над него — още самолети от африканската армада.

— Руфъс! Завий наляво! — вторачен през купола, нареди Скофийлд.

Пилотът се подчини — превъртя се настрани тъкмо когато край тях префучаха два чешки албатроса и се забиха в морето.

После изведнъж се озоваха в Канала…

… и изгубиха електронната защита на праулърите.

Самолетът на Скофийлд продължи напред, като заобикаляше закотвените кораби и превръщаше оградения с масивни бетонни стени канал в обикновена канавка, пълна с препятствия — но летеше под основната маса на въздушната армада.

Ала в Канала след тях се стрелнаха две американски ракети „Финикс“, които, кой знае как, се бяха озовали под крилете на африкански изтребител.

Малкият Х–15 се носеше над водния път.

Двата финикса го настигаха.

Двама пилоти-камикадзе се спуснаха надолу — като ножица от двете страни на Скофийлд, — но Руфъс завъртя ракетния самолет странично и изтребителите се разминаха с него на сантиметри, разбиха се в бреговете на Канала и избухнаха сред гейзери от пясък и огън.

В същия момент двата финикса се изравниха с опашката на Х–15 и Скофийлд видя нещо поразително: можеше да прочете надписите на страните им.

— Руфъс! — извика той.

— Знам! — отвърна пилотът.

— Моля те, направи нещо!

— Тъкмо се канех!

И изведнъж Руфъс зави надясно, нагоре по брега на Канала, описа широк кръг и се насочи обратно към Средиземно море.

Двете ракети ги последваха, описвайки идентични полукръгове, неповлияни от невероятното ускорение.

Тъй като повечето самолети от африканската армада охраняваха египетското крайбрежие, тук бяха останали само шест изтребителя.

Те видяха американския Х–15 да обръща към тях и решиха, че са извадили късмет.

Грешаха.

Описалият кръг Х–15 се стрелна между тях като куршум сред дървета и профуча между два африкански мига, от чиито криле го деляха само три метра…

… като остави миговете на пътя на двата финикса.

Бум-бум!

Миговете избухнаха, а Х–15 продължи широкия си кръг и се върна в Канала.

Кръгът обаче — с диаметър поне двеста километра — позволи на един от африканските самолети да прибегне до последното си отчаяно средство: една-единствена открадната американска АИМ–120, най-добрата ракета въздух — въздух на света.

Тя се понесе след малкия Х–15, настигайки го като гладен ястреб.

— Не мога да се отърва от нея! — извика Руфъс.

— Колко ще ни преследва? — попита Скофийлд. — Няма ли прекъсвач, в случай че гонитбата се проточи?

— Не! Това им е хубавото на тия ракети! Просто те преследват докрай! Изтощават те и после те убиват.

— Е, досега обаче не са преследвали такъв самолет! Продължавай! Пълен напред! Може би ще успеем да й избягаме…

Прекъсна го Скот Моузли.

Разнеслият се в слушалката на Скофийлд глас звучеше смаяно.

— Хм, капитан Скофийлд, имам много лоша новина.

— Каква?

— Нашите шпионски сателити току-що засякоха интерконтинентална балистична ракета, изстреляна от Южен Йемен. Особеностите й показват, че е Йерихон две бе, насочена на север към Мека. Килиън знае, че идвате, господин капитан. И е изстрелял ракетата по-рано.

— О, не! — вперил поглед в небето, извика Скофийлд. — Не е честно! Не е честно, мама му стара!

После погледна оръжията, закачени на якето му, оръжия, с които беше възнамерявал да щурмува ракетната база в Йемен. Вече бяха безполезни.

Вдигна изключващото устройство СинкЛок-VII и само поклати глава…

После се вцепени.

Вторачен в СинкЛок.

— Следите ли ракетния сигнал, господин Моузли?

— Естествено.

— Препратете ми го.

— Готово.

След миг самолетният компютър изпиука и на екрана се появи карта, подобна на онази, която вече беше видял. Ракетата „Хамелеон“ бе обозначена със стрелка, насочваща се на север към Мека.

Скофийлд въведе собствения си транспондерен сигнал в компютъра и на дисплея се появи втора стрелка, движеща се на юг:

Скофийлд погледна данните на екрана: сигнали, скорост, височина.

Нямаше нужда да изчислява.

Картината казваше всичко.

Двата въздушни обекта се приближаваха към Мека: неговият Х–15 и ракетата „Хамелеон“, обозначена от сателитната автоматична система за разпознаване като интерконтинентална балистична ракета Йерихон–2Б.

Двата въздушни обекта се движеха с почти еднаква скорост и се намираха приблизително на еднакво разстояние от Мека.

— Руфъс — безизразно каза Скофийлд.

— Да?

— Вече не летим за Йемен.

— Досетих се — примирено отвърна пилотът. — Закъде летим сега?

Но капитанът натискаше клавишите на компютъра и бързо изчисляваше. Щеше да е абсолютно невероятно, ако успееше.

С Руфъс все още се намираха на около хиляда километра от Мека. ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 8:30.

Той изчисли данните за ракетата.

Тя бе малко по-далеч:

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 9:01… 9:00… 8:59…

„Чудесно — помисли си Скофийлд. — Тези трийсет секунди ще ни трябват, за да прелетим над Мека и да обърнем…“

Това накара очите му да заблестят. Той погледна закаченото на гърдите му устройство СинкЛок и го хвана с две ръце.

— Осемнайсет метра — прошепна Скофийлд.

После каза:

— Ей, Руфъс, някога гонил ли си ракета?

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 6:00… 5:59… 5:58…

Малкият Х–15 на Скофийлд се носеше в мрачното небе със скоростта на куршум — все още преследван от ракетата АИМ–120.

— Искаш да се движа успоредно на нея, така ли? — смаяно попита Руфъс.

— Точно така. Все още можем да обезвредим интерконтиненталната балистична ракета. Просто трябва да сме на осемнайсет метра от нея.

— Да, но в движение!… Никой не може да пилотира самолет до ракета с шест маха.

— Мисля, че ти можеш — възрази Скофийлд.

Капитанът не можеше да види широката усмивка, която грейна на брадатото лице на Руфъс.

— Какво искаш да направя? — попита исполинът.

— Интерконтиненталните балистични ракети летят високо и после се спускат вертикално към целите си. В момента този хамелеон е на осем хиляди метра. Би трябвало да остане на тази височина чак до Мека и тогава ще започне да се спуска. При скорост шест маха ще му трябват около пет секунди. Но аз имам нужда най-малко от двайсет и пет секунди, за да го обезвредя. Това означава, че трябва да се изравним с него, докато още лети хоризонтално на осем хиляди метра. Започне ли вертикалното спускане, сме загубени. Провалили сме се. Мислиш ли, че ще можеш да се изравниш с него?

— Знаеш ли, капитане, много приличаш на Алоишъз — тихо отвърна Руфъс. — Когато ми говориш, ме караш да се чувствам така, все едно съм способен на всичко. Смятай го за свършено, мама му стара.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 2:01… 2:00… 1:59…

Преследван от АИМ–120, Х–15 летеше над Червено море и в същото време се издигаше — издигаше ли издигаше — на височина осем хиляди метра.

— Току-що прелетяхме над Мека — извика Руфъс. — Започвам да обръщам. Дръж си очите отворени, всеки момент трябва да видим оня хамелеон…

И пилотът започна широка сто и осемдесет градусова дъга, която трябваше да изравни самолета с ядрената ракета по пътя й към Мека.

Х–15 се завъртя странично, стрелна се във въздуха и зави наляво.

Внезапната промяна на курса позволи на преследващата го ракета — която продължаваше хищно да се приближава към него — да скъси дистанцията още повече. Вече беше само на стотина метра и го настигаше.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 1:20… 1:19… 1:18…

— Ето я! — извика Руфъс. — Право напред!

Залепеният за седалката Скофийлд се вторачи над рамото на пилота в здрачното арабско небе.

И я видя.

Самият вид на интерконтиненталната балистична ракета го накара да ахне.

Беше невероятна.

Ракетата-двойник на Йерихон–2Б приличаше на космически кораб от научнофантастичен филм — нещо, което бе прекалено голямо, прекалено аеродинамично и се движеше прекалено бързо, за да съществува на Земята.

Двайсетметровият цилиндър летеше като стрела в небето, бълваше бели пламъци, ослепителни като фотографска светкавица, и оставяше невероятно дълга димна опашка. Тя се развиваше като змия, като божествен питон — и водеше към мястото на изстрелване на ракетата — Йемен.

После се чу звукът.

Непреодолим екот.

Ако скоростният Х–15 на Скофийлд цепеше тъканта на небето, този сладур го разкъсваше на парченца.

Завиващият Х–15 описа гигантски полукръг и се насочи към летящата ИКБР, от своя страна следван от упоритата АИМ–120.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 1:00… 0:59… 0:58…

Една минута.

И тогава, като върхове на сплеснат чатал, събиращи се към ствола, ракетният самолет Х–15 и ракетата „Хамелеон“ постепенно се доближиха един към друг.

Ала все още не се бяха изравнили.

Самолетът летеше малко наляво зад ИКБР — успоредно на хоризонталния димен стълб, излизащ от основата й.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:50… 0:49… 0:48…

Но Х–15 се движеше малко по-бързо и я настигаше.

Шумът беше вездесъщ. Рев на свръхзвукова скорост.

БУУУУУУУУУУУУУУУМ!

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:40… 0:39… 0:38…

— Доближи ме, Руфъс! — извика Скофийлд.

Пилотът го направи — и коничният нос на Х–15 се изравни с опашката на ревящата ИКБР.

Устройството СинкЛок-VII не реагира. Все още не бяха достатъчно близо до главния процесор на ракетата.

Самолетът пълзеше напред по дължината на хамелеона.

— По-близо!

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:33… 0:32… 0:31…

През купола на Х–15 Скофийлд видя градски светлини в нощния мрак под тях.

Свещеният град Мека.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:28… 0:27… 0:26…

Самолетът се изравни със средната част на ракетата и изключващото устройство изпиука:

— Ще те пипна — каза Скофийлд на ИКБР.

Задейства се рефлекторното разпознаване на модела и той започна да натиска тъчскрийна.

Ракетата и самолетът се движеха успоредно с астрономическа скорост.

И тогава АИМ–120 зад Х–15 направи своя ход.

Руфъс го видя на радара.

— Побързай, капитане!…

— Просто… първо… трябва… да свърша… с това… — Скофийлд сбърчи лице, съсредоточен върху теста за бързина на реакцията.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:19… 0:18… 0:17…

АИМ–120 се стрелна напред и се приближи към опашката на Х–15.

— Навлизаме в обсега й на действие! — предупреди Руфъс. Обсегът на действие на АИМ–120 бе двайсет метра. Нямаше нужда да улучва целта, просто трябваше да избухне до нея. — Имаш около пет секунди!

— Нямаме пет секунди! — без да откъсва очи от екрана, извика Скофийлд, като продължаваше бързо да движи пръстите си по него.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:16… 0:15… 0:14…

— Не мога дай избягам! — отчаяно изпъшка пилотът. — Ще се отдалеча от балистичната ракета! Мамка му! Не сме били толкова път, за да изгубим накрая! Две секунди!

Скофийлд продължаваше да натиска тъчскрийна.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:13… 0:12…

— Една секунда!

АИМ–120 се приближи на двайсет метра от опашката на Х–15.

— Не! — извика Руфъс. — Късно…

— Не и ако аз съм наблизо — внезапно се разнесе в слушалките им нечий глас.

После като свръхзвукова мъгла нещо черно се стрелна по дирята на Х–15 — застана на пътя на АИМ–120 и тя се блъсна в него, а не в самолета на Скофийлд.

Мощна експлозия разтърси небето. Руфъс се завъртя на седалката си и видя предната половина на друг Х–15, която се премяташе във въздуха. Задната част бе унищожена от АИМ–120.

Самолетът на Найт.

Черния рицар сигурно бе заел мястото на загиналия си пилот и ги беше настигнал, докато те бяха извършвали времеемките си маневри. И сега бе застанал на пътя на ракетата точно преди тя да ги взриви.

Разбитата предна половина на неговия Х–15 падаше с носа надолу, после куполът й ненадейно се отвори и седалката изхвърча като тапа на шампанско. След миг над нея разцъфтя парашут.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:11… 0:10…

Скофийлд почти не забеляза експлозията — бе потънал в теста за бързина на реакцията: бял, червен, бял, бял, червен…

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:09…

— Леле, мамка му! Спуска се вертикално! — ахна Руфъс.

Хамелеонът рязко промени курса си, зави надолу и насочи носа си точно към Майката Земя.

Пилотът натисна щурвала и Х–15 последва маневрата на ракетата — и изведнъж двете ракети полетяха една до друга право надолу!

— Аааааааа! — изкрещя Руфъс.

Очите на Скофийлд бяха приковани към тъчскрийна. Пръстите му се движеха светкавично.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:08…

Х–15 и ИКБР се носеха към Земята като два вертикални куршума.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:07…

Светлините на Мека се приближаваха към Руфъс.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 0:06…

Пръстите на Скофийлд танцуваха.

И изключващото устройство СинкЛок изпиука.

Скофийлд въведе универсалния изключващ шифър и дисплеят отново изпиука:

В този момент се появи съдбоносният ред:

Случилото се после бе като в мъгла.

Летящата със свръхзвукова скорост ракета „Хамелеон“ се самоунищожи с невероятна експлозия високо над минаретата на Мека. Приличаше на гигантски фойерверки — взрив от искри, пръснали се във всички посоки.

Тя обаче се движеше толкова бързо, че парчетата й бяха отнесени от надигналия се вятър. Овъглените останки от ракетата-двойник Йерихон–2Б по-късно щяха да бъдат открити в радиус от осемдесет километра.

Малкият самолет на Скофийлд, от друга страна, бе сполетян от съвсем различна участ.

Ударната вълна на хамелеона го запрати към земята.

Руфъс геройски се бореше с щурвала, но успя да постигне само едно: да не се разбие в обитаемите райони на Мека.

Но нищо повече. Защото само секунда по-късно неуправляемият Х–15 падна в пустинята като метеорит от далечния космос и се заби вертикално в пясъка с разтърсващ екот, който се чу на повече от осемдесет километра.

Огнената експлозия освети тъмното пустинно небе като посред бял ден.

Ракетният самолет се заби в пустинята със скорост три маха.

Удари се силно в земята и в един ослепителен миг се превърна в огнено кълбо.

Нищо не можеше да оцелее от сблъсъка.

Стотна от секундата преди това обаче две седалки катапултираха от кабината и се стрелнаха диагонално в небето — седалките на Скофийлд и Руфъс.

Двамата се спуснаха с парашутите на километър и половина от огнения кратер, който щеше да се превърне във вечен дом на Х–15.

Двете седалки паднаха на пясъка и се претърколиха настрани.

И останаха неподвижни.

Шейн Скофийлд и Руфъс бяха изгубили съзнание от ужасното ускорение на свръхзвуковото си катапултиране.

След известно време Скофийлд дойде на себе си — и чу гласове.

Зрението му бе замъглено, по лицето му се стичаше кръв, главата му се пръскаше от непоносима болка.

Видя сенки, заобиколили седалката му. Неколцина мъже се опитваха да откопчаят ремъците му.

— Тия побъркани копелета катапултираха при такава скорост!

— Хайде, приятел, побързай преди да пристигнат скапаняците от морската пехота.

Говореха на английски.

С американски акцент.

Скофийлд облекчено въздъхна. Всичко беше свършило.

После чу изсвистяване на нож, коланът му бе прерязан и той се изтърколи от седалката на пясъка.

В полезрението му се появи човек. Западняк, във военно снаряжение. Въпреки замъгления си разсъдък Скофийлд позна униформата му: подразделението Делта на сухопътните сили на САЩ.

— Капитан Скофийлд… — внимателно каза мъжът. Бавният ум на Скофийлд едва възприемаше думите. — Капитан Скофийлд. Всичко е наред. Вече сте в безопасност. Ние сме от Делта. На ваша страна сме. Открихме и вашия приятел, капитан Найт. На няколко километра оттук.

— Кой… — заекна Скофийлд. — Кой сте вие?

Мъжът се усмихна, но усмивката му не бе приятелска.

— Казвам се Уейд Брандайс. От Делта. Дойдохме от Аден. Не се безпокойте, капитан Скофийлд. При мен сте в пълна безопасност.