Плашилото

СЕДМА АТАКА27 октомври, 07:00 (френско време)ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 01:00

Скофийлд сънуваше.

Сънуваше, че го вдигат от разбитата седалка… завързват ръцете му с меки белезници… натоварват го в частен реактивен самолет „Лиър“… и че самолетът излита.

Глас в мъглата.

Брандайс:

— Първо го чух от двама в Афганистан. Казаха, че се появил при някаква пещера и се втурнал вътре. Било нещо свързано с лов на хора. После преди няколко часа ми се обади един познат от СРС — един от ония тиловаци, истинските агенти от ЦРУ от старата школа, знае всичко за всеки, та затова е недосегаем. И освен това е бил в ГРК. Свестен човек. Обаче е голям грозник. Прилича на плъх. Казва се Нунън, Кал Нунън, но всички му викат Плъха.

— Както винаги, Плъха знае всичко — продължаваше гласът. — Знаеше например, че съм в базата в Аден. Потвърди, че е обявена награда за главата на Скофийлд: осемнайсет милиона кинта. Освен това каза, че Скофийлд е на път за Йемен. Ако съм проявявал интерес, вика, той можел да ми уреди отпуска и неколцина верни хора. И също вика, само слушайте, че Алоишъз Найт бил със Скофийлд и че за неговата глава също била обявена награда: два милиона долара. По дяволите, аз съм готов да очистя Найт и безплатно. Обаче щом някой иска да ми даде два милиона, за да го направя, нямам нищо против.

Самолетът продължаваше да лети. Скофийлд заспа.

Събуди се за кратко. Все още носеше якето си, но всички оръжия бяха свалени. Не му бяха взели само плътно навития съветски химически чувал за трупове. Който не ставаше за оръжие.

Той се размърда — и зърна Найт и Руфъс, също завързани с меки белезници, седнали няколко реда по-назад и охранявани от въоръжени бойци от Делта. Руфъс спеше, но Найт бе буден. Той като че ли забеляза раздвижването на Скофийлд, ала морският пехотинец не можеше да задържи клепачите си отворени.

И отново потъна в сън.

Ново събуждане.

Небето през прозореца до него бе изсветляло от черно до бледосиньо.

Разсъмване.

И после пак гласовете:

— Тогава къде ги водите?

— В някакъв замък — отвърна Брандайс. — Някакъв замък във Франция.

Крепостта дьо Валоа, Бретан, Франция

27 октомври, 07:00

Самолетът кацна на частната писта на Джонатан Килиън на бретонското крайбрежие. Валеше проливен дъжд.

Бързо прехвърляне в закрит камион и — под бдителния поглед на Брандайс и неговия петчленен отряд от Делта — Скофийлд, Найт и Руфъс бяха откарани по стръмния крайморски път към замъка.

Към могъщата крепост дьо Валоа.

Обгърнат в пелената на дъжда, самотният камион мина по масивния подвижен мост, който свързваше замъка със сушата.

По време на краткото пътуване Найт бе разказал на Скофийлд за преживяванията си с Уейд Брандайс: за онази нощ в Судан и връзките на Брандайс с ГРК.

— Повярвай ми, знам достатъчно за ГРК — увери го Скофийлд.

— Отдавна се канех да си разчистя сметките с Брандайс отвърна Найт.

Докато разговаряха, Скофийлд отново видя двете татуировки на ръката на Найт, „СПИ С ЕДНО ОТВОРЕНО ОКО“ и „БРАНДАЙС“, и изведнъж разбра, че това всъщност е едно изречение: „СПИ С ЕДНО ОТВОРЕНО ОКО, БРАНДАЙС.“

— Въпросът е, че Брандайс не е ловец на глави и му личи — каза Найт.

— Защо?

— Той току-що наруши първото правило на лова на хора.

— А именно?

— Ако имаш възможност да избираш дали да предадеш някого жив, или мъртъв, по-добре да го предадеш мъртъв — поясни Найт.

В този момент камионът влезе в настлания с чакъл вътрешен двор и спря.

Скофийлд, Найт и Руфъс бяха изблъскани навън, охранявани от Брандайс и неговите хора от Делта.

Мосю Делакроа ги очакваше.

Швейцарският банкер стоеше на входа на гаража, елегантен, както винаги.

До него бяха Седрик Уексли и десетима наемници от Изпълнителни решения, личната охрана на Джонатан Килиън.

— Майор Брандайс — каза Делакроа. — Добре дошли в крепостта дьо Валоа. Очакваме ви. Насам, моля.

Оценителят ги въведе в гаража и после по каменното стълбище в преддверието, което Скофийлд си спомняше — но вместо да завие наляво към дългия мрачен тунел за кабинета, зави надясно през малка каменна врата, водеща към тясно средновековно стълбище, което се виеше надолу.

Осветено от пламтящи факли, стълбището се спускаше дълбоко в недрата на замъка.

И свършваше с дебела стоманена врата, вградена в камъка.

Делакроа натисна електрически ключ и стоманената врата със зловещо скърцане се вдигна нагоре. Елегантният швейцарец се отдръпна настрани и пусна Брандайс и пленниците му да влязат първи.

Те минаха през вратата…

… и се озоваха в широка кръгла яма, в която между несиметрично разположени каменни подиуми плискаше морска вода. Във водата Скофийлд видя две дебнещи акули. На най-близкия подиум се издигаше…

… петметрова гилотина.

Той се вцепени и затаи дъх.

Това беше мястото, за което му бе разказал Найт. Ужасният зандан, в който беше срещнала края си Либи Гант.

Ямата на акулите.

Когато всички влязоха в Ямата на акулите, стоманената врата зад тях се затвори.

Мосю Делакроа благоразумно остана навън.

Вътре обаче ги очакваше друг човек.

Мъж с морковеночервена коса и зловещо мишо лице.

— Здрасти, Нунън. — Брандайс пристъпи напред и стисна ръката му.

Скофийлд си спомни ужасяващото описание на смъртта на Гант и на мъжа с червена коса и лице на плъх, дръпнал лоста, който беше сложил край на живота й.

И яростно се вторачи в убиеца.

Плъха го изгледа нагло.

— Значи това е Плашилото — каза рижият. — Издържлив скапаняк си ти. Струваше ми много усилия да уредя оная операцийка в Сибир. Подредих декорите. Пратих Изпълнителни решения да те чакат. После се погрижих да пратят тъкмо вас тримата с Маккейб и Фарел в капана. И тогава прекъснах връзката ви с Аляска. Маккейб и Фарел не ги биваше много. Обаче ти се спаси.

— Досега — продължи той. — Сега вече нямаш изход. Всъщност ще умреш по същия начин като гаджето си. — Плъха се обърна към мъжете от Делта, които държаха морския пехотинец. — Сложете го на гилотината.

Двама от хората на Брандайс изблъскаха Скофийлд до гилотината и нагласиха главата му на дръвника. Ръцете му останаха завързани на гърба.

— Не! — разнесе се властен глас от отсрещния край на Ямата. Всички се обърнаха.

Джонатан Килиън се появи на балкона, придружен от Седрик Уексли и десетима наемници, плюс мосю Делакроа.

— Обърнете го с лицето нагоре! — заповяда милиардерът. — Искам капитан Скофийлд да види падащия нож.

Мъжете от Делта се подчиниха. Петметровите насочващи релси на дървената гилотина се издигаха към каменния таван. В горния им край Скофийлд видя лъскавия нож, увиснал високо над него.

— Капитане — каза Килиън. — Вашата храброст и дързост спасиха съществуващия световен ред. Спасиха живота на милиони хора, които никога няма да узнаят името ви. Вие сте герой в истинския смисъл на думата. Но победата ви в най-добрия случай е временна. Защото аз ще остана жив — ще продължа да управлявам — и все някога моето време ще дойде. На вас, от друга страна, ви предстои да откриете какво всъщност става с героите. Господин Нунън. Пуснете ножа и после застреляйте защитниците на капитан Скофийлд в главата…

— Килиън! — извика Скофийлд.

Всички се вцепениха.

Гласът на морския пехотинец бе спокоен, студен.

— Ще дойда. Чакай ме.

Килиън се усмихна.

— Не и в този живот, капитане. Спуснете ножа.

Плъха се приближи до гилотината, стисна лоста и погледна надолу към Скофийлд.

В същото време Уейд Брандайс насочи четирийсет и пет калибровия си колт към главата на Найт.

— Ще се видим в ада, Плашило — изсумтя рижият.

После дръпна лоста и освободи ножа.

Ножът полетя надолу по насочващите релси.

Скофийлд не можеше да направи нищо, освен да наблюдава приближаването му към лицето си.

Той затвори очи и зачака края.

Храс!

Ала краят не настъпи.

Скофийлд не усети нищо.

Отвори очи…

… и видя, че скосеният нож на гилотината е спрял на трийсет сантиметра от шията му, блокиран от петолъч шурикен, забит във вертикалната дървена насочваща релса.

Шурикенът още вибрираше от полета си във въздуха.

Алоишъз Найт също бе спасен само миг след забиването на шурикена в гилотината — куршум улучи ръката на Уейд Брандайс и го накара да изпусне пистолета си във водата. От раната на дланта му шурна кръв.

Скофийлд обърна глава… и видя от водите на Ямата да изплува неочаквано, но добре дошло привидение.

Имаше страховит вид — воин в сива бойна униформа и с акваланг, въоръжен с шурикени и огнестрелно оръжие. Адски много огнестрелно оръжие.

Ако смъртта съществува, тя се бои от един-единствен човек.

От Майка.

Майка избухна от водата, като стреляше с по един МП–7 в двете ръце. Двама от петимата командоси от Делта незабавно паднаха, улучени в гърдите.

После нещата започнаха да се случват едновременно навсякъде.

Появата на Майка привлече вниманието и Найт и Руфъс получиха възможност да изритат похитителите си. Двамата едновременно прескочиха меките си белезници като въже и протегнаха китки напред.

Майка нямаше нужда от инструкции.

Два изстрела — и меките белезници бяха история. Найт и Руфъс бяха свободни.

Седрик Уексли светкавично хвърли десетчленния си отряд в действие: прати четирима направо от балкона в Ямата, а на другите шестима нареди да излязат през задната врата.

Самият той извади автомата си и двамата с Джонатан Килиън напуснаха балкона.

Найт вдигна автомата на един от убитите командоси от Делта и откри огън по четиримата, които бяха скочили от балкона.

До него все още невъоръженият Руфъс замахна и уби трети командос от Делта със съкрушителен удар с длан по носа.

— Руфъс! — извика Найт. — Освободи Скофийлд от гилотината!

Пилотът се втурна към подиума.

Червенокосият Нунън се пазеше от куршумите недалеч от все още окования Скофийлд.

Когато в престрелката настъпи кратко затишие, той посегна към шурикена, задържащ ножа на гилотината над главата на морския пехотинец. Ако успееше да измъкне петолъчната метателна звезда, ножът щеше да падне и да обезглави Скофийлд.

Нунън стисна шурикена…

… и в същия момент Руфъс с мощен замах го запрати във въздуха.

Рижият се пльосна по корем на ръба на каменния подиум точно пред муцуната на една от тигровите акули и мигновено се отдръпна и скочи.

Руфъс обаче приклекна до Скофийлд и прикриван от стрелящия с автомата си Найт, освободи капитана от гилотината.

Един изстрел на Найт разсече меките белезници на морския пехотинец, но изведнъж, кой знае защо, Руфъс събори Скофийлд и го покри с тялото си.

След миг гърбът на исполина беше обсипан с дъжд от куршуми.

Той изрева. Тялото му се разтърсваше при всяко попадение.

Стреляше Уейд Брандайс — застанал наблизо на един от каменните острови и притиснал към себе си окървавената си дясна ръка, стреляше с лявата с автомат „Колт“.

— Не! — изкрещя Алоишъз Найт.

Той насочи оръжието си към Брандайс — ала пълнителят на автомата му вече беше празен, затова Найт се хвърли върху хлъзгавия подиум, плъзна се по гърди, блъсна се в краката на майора от Делта, повали го и двамата заедно се строполиха във водата.

Скофийлд се обърна и видя, че Нунън тича към стоманената врата в стената на Ямата.

Рижият в движение извади от сакото си дистанционно управление и натисна един от бутоните.

Дебелата врата се вдигна и Нунън се хвърли към изхода.

— По дяволите! — изруга Скофийлд и хукна след него. — Майко!

Майка стоеше на един недалечен подиум и стреляше по двамата останали командоси от Делта с пистолет.

Чу вика на Скофийлд, мигновено се обърна и обстреля бягащия Нунън. Не го улучи, но куршумите й му отрязоха пътя и го принудиха да се скрие зад един каменен блок.

Ала Майка нямаше възможност да види дали това наистина е помогнало на Скофийлд, защото междувременно двамата й противници от Делта бяха получили възможността, от която се нуждаеха.

Единият я улучи в гърдите с автоматен откос. Естествено тя носеше бронирана жилетка, така че куршумите само я отблъснаха назад, изстрел след изстрел, изстрел след изстрел.

Под натиска на масирания обстрел Майка залитна и тъкмо когато командосът вдигна мерника си, за да я застреля в главата…

… ненадейно падна във водата и куршумът изсвири в празното пространство.

Майка потъна под повърхността.

Мимолетна блажена тишина.

После изплува — знаеше какво я очаква — с протегнат напред пистолет и улучи двамата от Делта точно преди отново да открият огън по нея.

Те се строполиха на земята с превърнати в кървава пихтия лица.

Майка облекчено въздъхна.

И тогава усети странно раздвижване във водата около себе си.

Обърна се…

… и видя високата гръбна перка на тигрова акула, пореща вълните към нея.

— А, как ли пък не! — извика тя. — Как ли пък не! Днес преживях прекалено много неща, за да нахраня някаква си риба!

И стреля с пистолета си по приближаващата се акула. Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам!

Чудовището не намали скоростта си.

Куршумите на Майка улучиха страшния хищник, но той просто продължи да цепи водата.

Бам! Бам! Бам!

Акулата не спираше.

Тя се надигна от кипящата вода, широко раззинала челюсти…

… и в този момент все още стрелящата Майка инстинктивно сви крак и…

… Хряс!

Акулата захапа левия й крак.

Майка изобщо не реагира.

Левият й крак бе изкуствен, титанова протеза. Спомен от някогашно приключение.

Два зъба на акулата се счупиха. Пръснаха се на парченца.

— Опитай да изплюскаш това, гадино — изръмжа Майка и опря дулото на пистолета си в главата на тигровата акула.

Бам!

Акулата се разтърси, после се отпусна мъртва, все още захапала левия крак на Майка, сякаш в последния миг от живота си не желаеше да се откаже от плячката си.

Майка само изрита триметровото чудовище от себе си и изскочи от водата, за да се върне в битката.

Докато Майка стреляше по акулата, от отсрещната страна на Ямата Скофийлд бе настигнал Нунън и се беше хвърлил отгоре му точно пред отворения вход на тунела.

Агентът от СРС риташе и се мъчеше да се отскубне, но Скофийлд го блъсна обратно в Ямата и започна да го удря — жестоко.

Един удар и Нунън политна назад.

— Знам, че ти си дръпнал лоста… — мрачно каза морският пехотинец.

Втори удар и носът на Плъха се счупи сред кървави пръски.

— Знам, че тя е умряла мъчително…

Трети удар и челюстта на рижия изхрущя. Той се подхлъзна и изгуби равновесие.

— Ти си убил нещо красиво…

Скофийлд го сграбчи с две ръце и го запрати към гилотината. Главата на Нунън падна върху дръвника под острия нож, който все още бе блокиран от шурикена.

— Затова сега ще умреш мъчително — довърши капитанът.

И с тези думи дръпна шурикена от дървените насочващи релси на гилотината и освободеният нож падна върху шията на Нунън.

Храс!

Мишата му глава се удари в каменния под като подскачаща топка — със завинаги изцъклени от ужас очи.

Алоишъз Найт плуваше на десет метра от гилотината и водеше битката на живота си с Уейд Брандайс.

Получили еднаква подготовка в Делта, те бяха абсолютно равни и затова боят можеше да е само на живот и смърт.

После двамата изведнъж се издигнаха над повърхността лице в лице. Само че сега Брандайс притискаше малък пистолет под брадичката на Найт. Беше победил.

— Винаги съм те мразил, Найт!

— Знаеш ли, Брандайс, от оная нощ в Судан съм измислил хиляди начини да те убия — изскърца със зъби Черния рицар. — Но досега никога не се бях сещал за този.

— А? — изсумтя майорът.

В този момент Найт го завъртя във водата и го блъсна на пътя на връхлитащата втора тигрова акула.

Триметровото чудовище с пълна скорост се заби в Брандайс и го налапа. Мощните зъби минаха само на сантиметри от тялото на самия Найт, но акулата имаше очи само за Брандайс, привлечена от кървящата му дясна ръка.

— Спи с едно отворено око, скапяняко — каза Черния рицар.

Заклещен в челюстите на грамадната акула, Брандайс можеше само да го зяпа — и да крещи, докато чудовището го изяждаше жив.

Найт изскочи от кървавата пяна и заплува към Скофийлд.

Завари морския пехотинец зад гилотината — току-що бе изтеглил ранения Руфъс от огневата линия на четиримата наемници, които в момента напредваха по каменните острови на Ямата.

Скофийлд бе събрал цял арсенал — два автомата „Колт“, един МП–7, един от деветмилиметровите пистолети „Х & К“ на Найт, плюс напълно комплектованото му яке, взето от един от убитите командоси от Делта.

Майка също дойде при тях.

— Здрасти, Майко — каза Найт. — Когато те видях за последен път, ти беше в оня навес на „Талбот“, точно преди да го вдигнат във въздуха момчетата на Демона. Как се измъкна, в пода ли се скри?

— Майната му на пода — отвърна тя. — Проклетият навес висеше от покрива на трюма. И в тавана имаше люк. Оттам се измъкнах. Обаче после целият кораб потъна…

— А как разбра, че сме тук? — попита Найт.

Майка извади от водонепроницаем калъф на якето си навигатор.

— Имаш много готини играчки, господин Найт. А ти — обърна се тя към Скофийлд — имаш микродоти по двете си ръце, младежо.

— Радвам се да те видя, Майко — отвърна капитанът. — Страхотно е, че се върна.

Наемниците от Изпълнителни решения обсипаха гилотината с куршуми.

Скофийлд бързо се обърна и погледна отворения тунел на десет метра от тях. После каза:

— Сега ще се кача горе за Килиън. Майко, ти остани при Руфъс и се погрижи за тия гадняри. Найт, ти можеш да дойдеш с мен или да останеш. Както предпочиташ.

Найт срещна погледа му.

— Идвам с теб.

Скофийлд му подаде единия автомат, деветмилиметровия пистолет и якето.

— Вземи. Ти ще ги използваш по-добре от мен. Да побързаме. Майко, прикривай ни, моля те.

Тя вдигна автомата си и отговори на огъня на командосите.

Скофийлд се хвърли към вратата. Найт отпраши подире му… но не и преди да грабне нещо от Майка.

— За какво ти е това? — извика тя след него.

— Имам предчувствие, че ще ми потрябва. — И Найт изчезна в тунела след Скофийлд.

Рицаря и Плашилото.

Тичаха нагоре по осветеното с факли, издигащо се от дълбините на тъмницата вито каменно стълбище — двама воини с еднакво страховити умения. Прикриваха се един друг и действаха в тандем, стреляйки с автоматите си.

Шестимата командоси от Изпълнителни решения, които вардеха стълбището, нямаха никакъв шанс.

Както предполагаше Скофийлд, Седрик Уексли бе пратил останалите си наемници от тази страна на Ямата, за да им отрежат пътя за бягство.

Наемниците се бяха разделили на три двойки, бяха се разположили на равни разстояния и стреляха от ниши в стените.

Първите двама бяха разкъсани на парчета от откосите на изкачващите се воини.

Следващите двама така и не разбраха откъде им е дошло, когато двата шурикена профучаха покрай ъгъла на витото стълбище, носейки се като бумеранги във въздуха, и се забиха в черепите им.

Третите двама бяха по-хитри.

Те чакаха в горния край на стълбището — в дългия каменен тунел зад преддверието, тунела с каналите за вряло масло, същия, който водеше към кабинета на оценителя. Кабинета, в който сега бяха Уексли, Килиън и Делакроа.

Скофийлд и Найт стигнаха горе и видяха двамата наемници в тунела, както и другите зад тях.

Но този път Найт не последва Скофийлд.

Морският пехотинец се затича през преддверието, откри огън по наемниците в тунела и ги повали в мига, в който те се опитваха да направят същото с него.

— Стой! — извика подире му Найт. — Това е ка…

Късно.

Трите големи стоманени врати се спуснаха от тавана на тунела и преддверието. Четвърта затвори стълбището, спускащо се надолу от кръглото помещение.

Бам! Бам! Бам! Бам!

Скофийлд и Найт бяха разделени.

Скофийлд: затворен в тунела с двамата повалени наемници.

Найт: изолиран в преддверието.

Скофийлд се вцепени.

Беше улучил и двамата наемници — и те лежаха проснати на пода, единият мъртъв, другият хленчещ.

От високоговорители в тавана се разнесе гласът на Килиън.

— Капитан Скофийлд, капитан Найт. Беше ми приятно да се запознаем…

Найт огледа преддверието и видя шестте микровълнови излъчвателя, вградени в кръг около тавана.

— Мамка му!

Гласът на Килиън продължи да кънти:

— … но сега играта свършва. Струва ми се напълно естествено смъртта ви да е извоювана с мъка.

Милиардерът надзърна през перспексовото прозорче, което му позволяваше да наблюдава тунела, и погледна Скофийлд, хванат в капан като плъх.

— Сбогом, господа.

И натисна двата бутона на дистанционното управление, които задействаха микровълновите излъчватели в преддверието и каналите за вряло масло в тунела.

Килиън първо чу бръмченето в преддверието, бързо последвано от изстрели.

И преди се беше случвало.

Хората понякога се мъчеха да разбият стоманените врати. Не бяха успявали. На два пъти се бяха опитвали да счупят самите микровълнови излъчватели, но куршумите не бяха достатъчно мощни, за да пробият каменните им гнезда.

После перспексовото прозорче бе опръскано от жълто масло.

Но Килиън нямаше нужда да вижда морския пехотинец, за да разбере какво става.

Докато врялото масло заливаше тунела, милиардерът чуваше крясъците на Скофийлд.

След минута крясъците и изстрелите утихнаха и Килиън изчака малко и отвори стоманените врати…

… и видя изненадваща гледка.

Видя труповете на двамата наемници от Изпълнителни решения в тунела, целите обгорени от врялото масло. Ръцете на единия бяха пред лицето му — очевидно беше умрял в мъки, опитвайки се да се спаси от маслото.

Скофийлд обаче не се виждаше никъде.

Вместо него в дъното на тунела се различаваше странен силует.

Чувал за трупове, застанал изправен.

Чувал от черен полимер. По-точно „Марков“, тип III. Най-добрият, създаден от Съветите — и единственото нещо, което хората на Уейд Брандайс не бяха взели от якето на Скофийлд. Способен да задържи вътре всякакъв вид химическа отрова, сега той, изглежда, бе успял да задържи врялото масло навън.

Ципът на чувала рязко се смъкна и Скофийлд изскочи от него, вдигнал своя МП–7.

Първият му куршум изби дистанционното управление от ръката на Килиън, за да не му позволи да затвори вратите.

Вторият изсвири над лявото ухо на милиардера. Видял оръжието, Килиън инстинктивно се беше хвърлил зад касата на вратата. Ако бе закъснял дори само с една наносекунда, куршумът щеше да му отнесе главата.

Скофийлд се затича по тесния тунел към кабинета, като стреляше с автомата си.

Седрик Уексли отвърна на огъня от убежището си зад касата на вратата.

Куршуми полетяха във всички посоки.

От колоните край стените на тунела се отцепваха парчета камък.

Френският прозорец в кабинета зад Уексли се пръсна на безброй късчета стъкло.

Ала ключовият въпрос в това патово положение бе съвсем прост: кой пръв щеше да свърши патроните. Скофийлд или Уексли?

Пръв свърши патроните Скофийлд.

На три метра от вратата.

— Мамка му! — извика той и се хвърли зад една колона, която едва го скриваше.

Уексли се усмихна. Беше му в кърпа вързан.

Ала после някой отново откри огън по него — някъде иззад Скофийлд, от преддверието на тунела.

Морският пехотинец също се озадачи и се обърна…

… и видя Алоишъз Найт, който тичаше към него с насочен напред автомат.

Скофийлд за миг зърна преддверието зад Найт.

По каменния му под имаше деветмилиметрови гилзи — останали от стрелбата на Найт по време на активирането на микровълновите излъчватели.

Ала това не бяха гилзи от обикновени патрони.

Бяха с оранжеви пръстени.

Гнездата на шестте микровълнови излъчвателя в преддверието може да издържаха на обикновени куршуми. Но не и на газовите куршуми на Найт.

Уексли беше принуден да отговори на огъня на Черния рицар и след секунди неговите патрони също свършиха. За нещастие, и Найт бе останал без боеприпаси.

Скофийлд се хвърли напред.

Влетя в кабинета и удари Уексли по вече счупения му нос.

Уексли изрева от болка.

Двамата се вкопчиха един в друг. Жесток ръкопашен двубой. Южноафрикански командос срещу американски морски пехотинец.

Ала сред мъглата от удари и блокове мосю Делакроа пристъпи напред, от маншета на десния му ръкав се появи лъскав нож и той замахна към Скофийлд.

Острието беше на два сантиметра от гърба на американеца, когато нечия невероятно силна ръка стисна китката на швейцарския банкер. Ръката на Алоишъз Найт.

— Виж, това просто не е честно — каза Найт миг преди да бъде намушкан дълбоко в бедрото от втори нож, изскочил от другия маншет на Делакроа.

Швейцарецът мълниеносно размаха ръце и принуди окуцелия Найт да заотстъпва.

Черния рицар никога не бе виждал толкова остри ножове. Върхът на единия одраска лицето му и остави кървава резка на бузата му.

Предишният елегантен мосю Делакроа се беше превърнал в опитен воин, проявяващ изненадващо умение за бой с нож, което можеше да се свърже само с…

— Швейцарската гвардия, нали, Делакроа? — попита Найт. — Никога не си го споменавал. Върхът. Направо супер.

— В моята работа човек трябва да може да се защитава — изсумтя швейцарецът.

Скофийлд и Уексли си разменяха удари до вратата.

Уексли бе по-едър и силен от Скофийлд. И по-ловък.

Скофийлд обаче беше по-бърз. Вече станалите му прословути рефлекси му помагаха да избягва опасните удари на противника си.

Но след тежкото последно денонощие, падането с Х–15 и пътуването като пленник до Франция силите му бяха на изчерпване.

Затова не прецени един от ударите си.

Уексли го наказа за грешката — със съкрушително кроше в носа, което можеше да убие всеки друг — и Скофийлд залитна, ала докато падаше, успя безмилостно да удари бившия южноафрикански майор по адамовата ябълка.

Двамата едновременно се строполиха — Уексли се просна на прага, а Скофийлд се опря на касата до него.

Южноафриканецът с пъшкане се изправи на колене и извади от кубинката си ловджийски нож.

— Късно, гадино — изсумтя Скофийлд.

Най-странното бе, че не държеше оръжие. Защото имаше нещо по-добро. Дистанционното управление на Килиън.

— Това е за Маккейб и Фарел — каза той и натисна един от бутоните.

Стоманената врата мълниеносно се стовари върху главата на Уексли като пневматичен чук, натисна я към каменния под и там — прас! — я спука като голям, пълен с боя балон.

След като се справи с южноафриканеца, Скофийлд се обърна към човека, който всъщност му трябваше.

Видя го да стои зад бюрото.

Джонатан Килиън.

Найт, който все още се биеше с Делакроа, видя Скофийлд да се приближава към Килиън до бюрото.

Не че Черния рицар се безпокоеше за милиардера. Нищо подобно. Безпокоеше се за онова, което се готвеше да направи Скофийлд.

Ала не можеше да се отскубне от Делакроа…

Скофийлд спря пред Килиън.

Контрастът не можеше да е по-очевиден. Морският пехотинец: целият в мръсотия и кал, окървавен, пребит и изтощен. Килиън: чистичък и спретнат, с идеално изгладени дрехи.

Навън продължаваше да бушува гръмотевична буря. Мълнии разцепваха небето. Дъждът плискаше през счупения прозорец.

Скофийлд безизразно се вторачи в Килиън.

След като обаче не каза нищо, милиардерът се подсмихна.

— Е, капитан Скофийлд? Какви са намеренията ви? Да ме убиете ли? Аз съм беззащитен цивилен гражданин. Не притежавам военни умения. И не съм въоръжен. — Килиън присви очи. — Но пък и не мисля, че можете да ме убиете. Защото, ако сега хладнокръвно ме очистите, това ще е моята окончателна победа и навярно най-големият ми успех. Така само ще докажете едно нещо: че съм ви пречупил. Че съм превърнал последния добър човек на света в хладнокръвен убиец. При това само като убих момичето ви.

Изражението на Скофийлд изобщо не се промени.

Целият му вид бе неестествено неподвижен.

Когато най-после проговори, гласът му звучеше глухо и заплашително.

— Веднъж ми казахте, че западняците не разбирали пилотите камикадзе — бавно започна той. — Защото пилотите-камикадзе не се сражавали честно. Че за пилота-камикадзе битката няма значение, защото иска да спечели много по-важна война: психологическа война, която губи човекът, умиращ в състояние на ужас и страх, човекът, умиращ въпреки волята си. — Скофийлд замълча за миг. — Печели човекът, умиращ, когато е емоционално готов.

Килиън се намръщи.

Скофийлд дори не мигаше. На лицето му се изписа абсолютно фаталистична, нихилистична усмивка.

После грубо сграбчи Килиън за шията, доближи милиардера към лицето си и изръмжа:

— Ти не си емоционално готов да умреш, Килиън. Но аз съм. Което значи, че печеля аз.

— Господи Боже, не… — заекна милиардерът, разбрал какво ще се случи. — Не!!!

Без да обръща внимание на писъците му, Шейн Скофийлд го повлече към разбития френски прозорец, изтика го в бурята и двамата — герой и злодей — заедно паднаха в сто и двайсет метровата пропаст, на дъното на която стърчаха зловещо назъбени скали.

Точно в момента, в който Скофийлд притегли Килиън към лицето си, Алоишъз Найт най-после се справи с Делакроа.

Рязко отстъпване наляво накара швейцареца да забие единия си нож дълбоко в дървената ламперия на кабинета — и позволи на Найт да откачи от якето си горелката, да я навре в устата на банкера и да я натисне.

Синият пламък излезе от тила на Делакроа — проби черепа му и прати парчета горящ мозък във всички посоки. Швейцарският банкер мигновено се свлече мъртъв с овъглена дупка в главата.

Найт се измъкна изпод падналия Делакроа тъкмо навреме, за да види, че Шейн Скофийлд изтиква в бурята крещящия Килиън и скача с него.

Скофийлд падаше в дъжда заедно с Джонатан Килиън.

Скалният склон се носеше покрай тях. Точно под себе си капитанът виждаше плисканите от вълните на океана скали, които щяха да сложат край на живота му.

И докато падаше, го обзе странен покой. Това беше краят и той бе готов да го посрещне.

После изневиделица нещо силно го удари по гърба, Скофийлд болезнено се разтърси и не щеш ли…

… спря да пада.

Джонатан Килиън се изплъзна от хватката му и изчезна в дъжда, за да се разбие в скалите в подножието на планината, където умря сред взрив от собствената си кръв. Крещя по време на цялото падане.

Но Скофийлд не падна.

Просто увисна под френския прозорец на кабела на магнитна кука: магнитна кука, изстреляна от Алоишъз Найт, магнитната кука, която беше взел от Майка — отчаян изстрел в последния момент миг след скока на Скофийлд. Облата глава на куката се бе закачила за металната пластина на гърба на якето на морския пехотинец.

Скофийлд се остави да го изтеглят в кабинета като риба на въдица. Найт го издърпа вътре и каза:

— Съжалявам, приятел. Обаче просто не можех да ти позволя да го направиш. И въпреки това съм на мнение, че успя да докажеш правотата си на Килиън.

След десет минути, докато слънцето изгряваше на хоризонта, един самотен Астон Мартин се отдалечи от крепостта дьо Валоа. Зад волана седеше Алоишъз Найт. Вътре бяха и Шейн Скофийлд, Майка и Руфъс.

Астон-мартинът зави по пътя, който водеше нагоре към самолетната писта на замъка. Там след кратка престрелка четиримата откраднаха хеликоптер на „Аксън“ и излетяха към изгряващото слънце.

През следващите шест месеца по света се случиха странни инциденти.

Само седмица по-късно обявиха, че в един от външните хангари на въздушното шоу „Аеростадия Италия“ в Милано имало взлом и бил откраднат самолет.

След разочароващото отсъствие на прословутите американски ракетни самолети Х–15 авиошоуто едва ли се нуждаеше от такава реклама.

Свидетели твърдяха, че самолетът бил аеродинамичен черен изтребител, който — така казваха — излетял вертикално. Макар това описание да съответстваше на експерименталния руски Су–37, представителите на авиошоуто и италианските военновъздушни сили побързаха да отбележат, че такъв самолет не фигурира в програмата.

За кратък период умряха представители на някои от най-богатите фамилии в света.

Рандолф Лох изчезна по време на сафари в Южна Африка. Така и не откриха цялата му частна ловна група.

През март гръцкият корабен магнат Корнелиус Копасус получи фатален инфаркт в съня си.

Артур Квант беше открит мъртъв с любовницата си в басейна на хижата си в Аспен.

Уорън Баркшир бе убит в усамотеното си провинциално имение.

Фармацевтичният магнат Дж. Д. Кеърнтън беше блъснат и убит от камион пред сградата на компанията си в Ню Йорк. Така и не откриха шофьора на камиона.

Империите им бяха оглавени от техните наследници.

Земното кълбо продължаваше да се върти.

Единствената връзка между смъртта на всички бе направена в поверителна докладна записка до президента на Съединените щати.

Тя гласеше просто: „господин президент, великолепната дванайсеторка вече не съществува“.

Майорка, Испания

9 ноември, 11:00

Взетият под наем фолксваген обикаляше очарователния калдъръмен площад на испанския остров Майорка, прочутото разкошно убежище на богатите.

— Е, къде отиваме? — попита Руфъс.

— На среща с човека, който ни нае да защитаваме капитан Скофийлд — отвърна Найт.

После паркира пред едно кафене.

Човекът, който ги беше наел, вече ги очакваше.

Седеше на една от масите на тротоара и пушеше. Очите й бяха скрити зад огледални очила на Диор.

Дамата имаше изключително изискан вид — петдесетинагодишна, тъмнокоса, с високи скули, порцеланова кожа, с едновременно фина и самоуверена поза.

Казваше се Лилиан Матенкор.

Милиардерката, която притежаваше козметичната империя „Матенкор“.

Най-богатата жена на света.

— Та това е моят рицар в блестящата си броня — каза тя, когато двамата се приближиха до масата й. — Алоишъз, скъпи. Заповядай, седни.

По време на чая Матенкор топло се усмихна.

— О, Алоишъз, справи се отлично. И ще бъдеш щедро възнаграден.

— Защо? — попита Найт. — Защо не искахте да го убият?

— О, мой смели млади рицарю — отвърна Лилиан Матенкор. — Не е ли очевидно?

Найт беше мислил за това.

— Великолепната дванайсеторка искаше да разпали нова Студена война. А Джонатан Килиън искаше световна анархия. Но вашето богатство се основава тъкмо на обратното. Вие искате хората да се чувстват сигурни, да са щастливи консуматори. Вашето богатство зависи от запазването на световния мир и благоденствие. Освен това колко хора купуват грим по време на война? Войната щеше да ви съсипе.

Матенкор махна с ръка.

— Скъпо мое момче, винаги ли си толкова циничен? Естествено това, което казваш, е абсолютно вярно. Но е съвсем малка част от основанията ми.

— Тогава защо?

Тя се усмихна. После гласът й стана ледено сериозен.

— Алоишъз. Въпреки че съм по-богата от повечето от тях, въпреки че баща ми някога беше член на тяхното клубче, Рандолф Лох и неговите приятели упорито отказваха да ме приемат в своя Съвет поради единствената причина, че съм жена.

— С две думи, след като години наред търпях инсинуациите и сексуалните им намеци, просто ми писна — продължи тя. — Затова, когато научих за организирания от тях лов на хора от източниците си във френското правителство, реших, че моментът е подходящ да им дам урок. Реших да им нанеса удар, Алоишъз.

Тя го изгледа.

— И най-добрият начин да го направя беше да им отнема най-желаното — техния безценен план. Щом искаха смъртта на някои хора, аз щях да ги защитя. Щом искаха да унищожат съществуващия световен ред, аз щях да го запазя… Бях чувала за капитан Скофийлд. Неговата репутация е широко известна. Също като теб, той е извънредно издръжлив младеж. Ако някой беше в състояние да разгроми Великолепната дванайсеторка, това беше той — с твоя помощ. Затова те пратих да го закриляш.

Лилиан Матенкор вирна нос и вдиша свежия средиземноморски въздух — признак, че срещата е приключила.

— А сега бягай, мой храбри войнико. Бягай. Ти си свърши работата, при това добре. До довечера парите ти ще са прехвърлени на твоя сметка. Всичките сто и трийсет милиона и двеста хиляди долара, равностойността на седем глави, струва ми се.

Тя се изправи, сложи си шапката, излезе от кафенето и се запъти към чисто новия си мерцедес бенц, паркиран от отсрещната страна на площада.

Вече бе в колата и се канеше да запали, когато Найт видя тъмната фигура, застанала на една недалечна уличка.

— Коварен гадняр — простена Найт миг преди Лилиан Матенкор да завърти ключа.

Експлозията разтърси площада.

По калдъръма се затъркаляха саксии с цветя. Чадърите от масите бяха отнесени. Минувачите се втурнаха към пламтящите останки от мерцедеса на милиардерката.

А човекът, който стоеше на уличката, нехайно се запъти към масата на Найт и седна до него.

Белязаното му от огън лице и плешивата му глава бяха скрити зад слънчеви очила и шапка.

— И това ако не е Демона — безизразно каза Найт.

— Здравейте, капитан Найт — отвърна Ларкъм. — Преди две седмици вие ми откраднахте нещо. От един товарен самолет, който пътуваше от Афганистан за Франция. Три глави, ако си спомням точно. На стойност петдесет и пет милиона и осемстотин хиляди долара.

Найт видя трима наемници от ИО–88 — стояха наблизо с оръжия под саката и покриваха него и Руфъс.

Нямаше къде да избягат.

— А, да, оня случай.

— Други щяха да ви убият за това, което направихте, но аз не съм такъв — тихо продължи Демона Ларкъм. — Според мен такива неща се случват в нашия занаят. Такава е природата на играта и това ми харесва. В крайна сметка обаче случилото се на терена си остава там. И като се има предвид този злополучен инцидент… — Демона посочи димящите останки от колата на Лилиан Матенкор — и сумата, която току-що видяхте да се изпарява, предлагам да считаме дълга за изплатен.

— Съгласен съм — безизразно отвърна Найт.

— Тогава до нови срещи, капитане. — Демона се изправи. — Ще се видим на следващото сафари.

И изчезна, последван от хората си. Алоишъз Найт можа само мрачно да ги изпрати с поглед и да поклати глава.

Домът на Майка, Ричмънд, Вирджиния, САЩ

1 февруари, 12:00

Четири месеца по-късно

Слънцето ярко огряваше купона в задния двор на Майка.

Беше неделя и се бяха събрали малко на брой, но много близки хора.

Там бе съпругът на Майка, Ралф, шофьор на камион — грижеше се за наденичките на скарата с огромна лопатка в ръка. Племенничките им бяха вътре и имитираха последния хит на Бритни Спиърс.

Дейвид Феърфакс седеше на сгъваем стол под въжето за пране, пиеше бира и си приказваше с Книга II и Майка за приключенията им предишния октомври: за гонитби на паркинги при Пентагона, офис сгради в Лондон, зулуски ловци на глави, британски ловци на глави и техните аналогични удари срещу супертанкери от двете страни на Съединените щати.

Приказваха си и за Алоишъз Найт.

— Чух, че властите изчистили досието му, отменили наградата и го свалили от списъка на най-търсените хора — каза Феърфакс. — Даже се говори, че можел да се върне в спецчастите, ако поиска.

— А той иска ли? — попита Книга II.

— Мисля, че едва ли има намерение дори да се завърне в Щатите — отвърна Феърфакс. — Майко? Ти какво знаеш за Найт?

— От време на време ми се обажда по телефона, обаче не, няма да се върне в Щатите. Ако бях на негово място, не знам дали и аз щях да се върна. Що се отнася до спецчастите, Найт вече не е военен. Мисля, че сега е ловец на глави.

Мисълта за Найт накара Майка да се озърне през рамо.

В ъгъла на двора седеше Скофийлд — съвсем сам, гладко обръснат, по дънки и тениска, с огледални очила. Пиеше кола и зяпаше в небето.

Откакто бе дошъл, не беше разговарял почти с никого, което напоследък не бе необичайно. Смъртта на Гант във Франция му беше нанесла тежък удар. Оттогава бе в безсрочен отпуск и като че ли нямаше намерение скоро да се върне на служба.

Всички го оставяха на мира.

Но докато Ралф запичаше лука, на вратата се позвъни.

Куриерска доставка. За Шейн Скофийлд. На адреса на Майка.

Голям плик от твърда хартия.

Майка го занесе на Скофийлд и той го отвори. Вътре имаше картичка с евтина рисунка на каубой и надпис: „НОВИЯТ ТИ ЖИВОТ ЗАПОЧВА ДНЕС, КАУБОЙ“.

Имаше и писмо:

Скофийлд затвори картичката.

Изправи се.

Излезе от двора и тръгна към колата си на улицата.

— Ей! — загрижено извика Майка. — Къде отиваш?

Скофийлд се обърна и й се усмихна — тъжна, но искрена усмивка.

— Благодаря ти, Майко. Благодаря ти, че се безпокоиш за мен. Обещавам, че няма да се налага да го правиш още дълго.

— Какво си намислил?

— Какво съм намислил ли? Ще се опитам отново да започна да живея.

На другата сутрин Скофийлд се яви в личен състав в базата на морската пехота в Куонтико и каза на дежурния:

— Добро утро, господин полковник. Аз съм капитан Шейн Скофийлд. Плашилото. Готов съм да се върна на работа.