Плашилото

ПЕТА АТАКА26 октомври, 14:00 (британско време)ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 09:00

Посолство на САЩ

Лондон, Англия

14:00 британско време (09:00 ИСВ САЩ)

— Според тях войната срещу тероризма не се разгръща в достатъчно големи мащаби. Въпреки че не са планирали атентатите от единайсети септември, не се заблуждавайте, членовете на Великолепната дванайсеторка напълно се възползват от тях…

Мъжът на телевизионния екран беше Бенямин И. Розентал, агентът на Мосад, когото преди час бяха убили на покрива на Кингс Тауър.

Книга II напрегнато наблюдаваше екрана. Зад него стоеше представителят на държавния департамент Скот Моузли.

Върху бюрата около тях имаше документи — стотици документи. Всичко, което Бенямин Розентал бе знаел за Великолепната дванайсеторка и този световен лов на хора.

Книга отново обходи с поглед купчините документи.

Снимки на хора в лимузини, пристигащи на икономически срещи.

Транскрипции на тайно записани телефонни разговори.

Откраднати папки от министерството на отбраната на САЩ.

Дори два документа, взети от злополучно известната френска Главна дирекция за външна сигурност. Единият беше досие на неколцина водещи световни бизнесмени, които преди половин година бяха присъствали на частна вечеря с френския президент.

Вторият документ бе много по-експлозивен. Той очертаваше неотдавнашното арестуване на двайсет и четирима терористи от Ислямски джихад, които планирали да блъснат аеротанкер в Айфеловата кула. Случаят имаше особено значение, тъй като сред заловените беше Шоаб Риис, един от ръководителите на Ислямски джихад. Можеше да се очаква, че залавянето на толкова виден терорист ще бъде публично разгласено, ала французите го бяха запазили в тайна.

В полето имаше бележка на Розентал:

Но най-изобличаващи бяха записите на разпита на Розентал в Мосад.

Казано просто, той беше седял върху динамит.

Първо, защото бе знаел състава на Великолепната дванайсеторка.

Председател: Рандолф Лох, военен индустриалец, седемдесетгодишен, шеф на „Лох-Ман Индъстрис“, компания, изпълняваща поръчки на американското правителство. „Л-М Индъстрис“ произвеждаха резервни части за военни хеликоптери като „Хюи“ и „Блек Хоук“ и бяха направили състояние от Виетнам и Пустинна буря.

Заместник-председател: Корнелиус Копасус, легендарният гръцки корабен магнат.

Артур Квант, патриарх на стоманодобивната империя „Квант“.

Уорън Баркшир, най-преуспяващият инвеститор на света.

Дж. Д. Кеърнтън, председател на гигантската компания „Астронокс Фармасютикълс“.

Джонатан Килиън, председател и директор на „Аксън Корпорейшън“, огромния ракетен и корабен конгломерат.

Списъкът продължаваше.

Като се изключеха няколко богатства, направени от продажби на дребно — като рода Уолтън в Америка, Албрехтс в Германия и Матенкор във Франция, — това спокойно можеше да е списък на десетимата най-богати хора на света.

И както беше установил майор Бенямин Розентал, всички те бяха мъже, чиито състояния съществено щяха да се увеличат от едно нещо.

Розентал на екрана:

И по-нататък:

Друг откъс:

После Розентал стана сериозен:

Той направи кратка пауза.

Розентал с театрален жест извади друг документ от папките си и го протегна към камерата.

Сега Книга II държеше същия документ.

На телевизионния екран пред него бе замръзнал образът на Розентал.

Морският пехотинец прочете документа.

Засипаха го имена и цифри и отначало той не можеше да ги свърже.

Но постепенно започнаха да се оформят отделни части. Той разпозна двете най-често повтаряни имена.

Шахаб–5 и Тайп’о-донг–2.

Шахаб–5 и Тайп’о-донг–2 бяха ракети.

Интерконтинентални балистични ракети с голям радиус на действие.

Шахаб–5 бяха иранско производство. Тайп’о-донг–2 се произвеждаха в Северна Корея.

Ако международните терористични организации като Ал Кайда и Ислямски джихад някога успееха да се доберат до ракети, способни да нанесат ядрени удари срещу Запада, това щяха да са шахаб и тайп’о-донг.

И всяка ракета имаше ядрена бойна глава, както показваха обозначенията: ТН–76 и Н–8. ТН–76 бяха френски, а Н–8 — севернокорейски.

Но този списък не принадлежеше на нито една терористична организация.

Той принадлежеше на Великолепната дванайсеторка.

И тогава Книга разбра.

Великолепната дванайсеторка изпълняваше ролята на терористична организация.

Той бързо се обърна и пусна видеото.

Израелският агент продължи да говори:

Мислите на Книга препускаха.

Маскирани супертанкери. Ракети-двойници. И всичко това — дело на собствената му страна. Не можеше да повярва. Знаеше, че американските власти са способни на ужасни неща, но да обвиняват други държави с фалшиви ракети?…

Сега тези ракети-двойници щяха да бъдат изстреляни — не от американските власти, а от строителите на ракетите, мъжете от Великолепната дванайсеторка — срещу големите градове по света: Ню Йорк, Лондон, Париж и Берлин…

Ню Йорк, Лондон, Париж…

И сега Книга видя цифрите от списъка в нова светлина.

Това бяха координати.

Координати и на корабите, и на градовете.

И после забеляза имената на супертанкерите от проект „Корморан“ — „Амброуз“, „Талбот“, „Джуъл“. Страхотен майтап. Всички носеха имената на корабите от флота на „Мейфлауър“, корабите, които бяха хвърлили семената на Новия свят. Точно както сега Великолепната дванайсеторка се опитваше да създаде нов свят.

Но какво общо имаше това с Шейн Скофийлд и лова на хора, изискващ смъртта му до дванайсет на обяд?

И тогава си спомни самия Розентал, който викаше в дъжда на покрива на лондонския Кингс Тауър:

„СинкЛок-VII…“ — помисли си Книга.

И запрелиства многобройните документи в търсене на тези думи.

Не му трябваше много време, за да ги открие.

Имаше цяла папка с надпис „АКСЪН КОРПОРЕЙШЪН“ — ПАТЕНТОВАНА РАКЕТНА СИСТЕМА ЗА СИГУРНОСТ „СИНКЛОК“.

Тя бе натъпкана с документи, принадлежащи на „Аксън Корпорейшън“ и американското министерство на отбраната. Първият носеше заглавието:

Книга отвори на дяла, озаглавен „СИГУРНОСТ“, и прочете първия абзац:

Към последния ред Розентал беше прибавил:

Към главата за протоколите обаче бе закачена с телбод друга страница. Транскрипция на прихванат от Мосад телефонен разговор:

Книга се отпусна на стола си.

Ето какво бе значението на датата.

26 октомври.

Килиън беше насрочил проверка на министерството на отбраната в заводите му.

Но после младият сержант видя следващия документ и изведнъж разбра каква е причината за лова на хора.

Това бе най-безобидният от всички документи, които беше видял до този момент. Вътрешен имейл от „Аксън Корпорейшън“:

И това беше всичко.

Днес, 26 октомври, в дванайсет часа на обяд министерството на отбраната щеше да прати инспектори в завода на „Аксън Корпорейшън“ за производство на ракети в Норфък, Вирджиния.

И инспекторите щяха да установят, че нещо в завода липсва, че нещо с ракетите не е наред или дори че ги няма — че са откраднати — и…

… американското правителство щеше да потърси единствените хора на света, които бяха в състояние да изключат системата СинкЛок.

Хора с изключително бързи рефлекси.

Хората от списъка.

И тогава Книга го осени — кой знае защо, Джонатан Килиън и Великолепната дванайсеторка искаха правителството на Съединените щати да проведе тази инспекция днес. Макар че още не знаеше защо, това очевидно бе съставна част от техния план.

Което го накара по-ясно да проумее още нещо. Още отначало си бе помислил, че ловът на хора може само да предупреди тъкмо онези хора, които бяха способни да осуетят плана на В–12.

Но сега това го обясняваше.

В дванайсет часа днес американското правителство щеше да открие нещо в норфъкския завод на „Аксън“, нещо за състоянието на ракетите от проект „Хамелеон“ и корабите „Корморан“. Нещо, от което се нуждаеше планът на Великолепната дванайсеторка, за да започне нова Студена война.

— Трябва да отида в този завод — каза Книга и се обърна към Скот Моузли. — Обадете се в министерството на отбраната, господин Моузли. Кажете им да пратят инспекторите си по проектите „Корморан“ и „Хамелеон“ по-рано. И се свържете с нашите хора в Гуам. Пратете някого да провери и тамошния завод на „Аксън“.

— Ясно — отвърна Моузли.

Книга насочи вниманието си към числата в списъка: координатите на корабите и целите.

— И гледайте да определите откъде и срещу какво ще бъдат изстреляни тези ракети.

Близо до крепостта дьо Валоа

Бретан, Франция

26 октомври

15:00 френско време (09:00 ИСВ САЩ)

Хеликоптерът на „Аксън“, който бе спрял пред Алоишъз Найт и беше ранил Либи Гант, все повече се смаляваше в далечината — връщаше се към крепостта дьо Валоа, като отнасяше Найт и Гант.

Отдалечаването му наблюдаваше една самотна фигура, която плуваше в подножието на скалите.

Скофийлд.

Когато пламтящият мак изхвърча от пътя и се блъсна в изтребителя, Скофийлд не беше в камиона.

Още щом гумите на тира се откъснаха от асфалта, той скочи през вратата.

Камионът се заби в миража.

Мощна експлозия. Оглушителен шум. Парчета метал, летящи във всички посоки.

Ала Скофийлд се намираше под взрива — много под огненото кълбо и извън полезрението на Гант и Найт — и падаше като камък надолу.

Първата му мисъл бе: „Магнитната кука.

Не и този път. Няма газ.

По дяволите.“

Продължаваше да пада — не вертикално, а по парабола, благодарение на инерцията на камиона. Скалите се носеха покрай него с невъобразима скорост. Виждаше океанските вълни под себе си. Ако паднеше във водата от тази височина, тялото му щеше да се пръсне като домат.

„Направи нещо!“ — изпищя вътрешният му глас.

„Какво например?“

После си спомни…

… и бързо дръпна шнура на гърдите си. Шнура, който беше свързан с десантния парашут на гърба му. Носеше го от сражението на борда на херкулеса. Парашутът бе толкова компактен, че съвсем беше забравил за съществуването му.

Десантният парашут се разтвори над него само на двайсет и пет метра над водата.

Не забави падането му напълно, но свърши достатъчно работа.

Скофийлд се залюля във въздуха на пет-шест метра над вълните и със значително по-ниска скорост се заби във водата, освободи се от парашута и потъна надолу, оставяйки над себе си струя мехурчета.

Тъкмо навреме.

Защото след миг макът и изтребителят се стовариха на същото място.

Скофийлд изплува на известно разстояние от скалите сред горящите останки от миража.

Като внимаваше да остане незабелязан, той заплува сред отломъците и естествено скоро видя хеликоптера на „Аксън“ да се издига и да се понася към замъка.

Дали Гант и Найт бяха избягали? Или бяха в хеликоптера?

— Лисица! Лисица! Обади се! Тук Плашило! — прошепна капитанът във виброфона си. — Въпреки всичко аз съм жив. Добре ли си?

В слушалката му се разнесе мъчително изкашляне. Това беше стар номер — тя очевидно го чуваше, но не можеше да говори. Бяха я хванали.

— Едно за да, две за не. В хеликоптера на „Аксън“ ли си?

Едно изкашляне.

— Тежко ли си ранена?

Едно изкашляне.

— Много тежко ли?

Едно изкашляне.

„Мамка му“ — помисли си Скофийлд.

— Найт с теб ли е?

Едно изкашляне.

— В замъка ли ви връщат?

Едно изкашляне.

— Дръж се, Либи. Идвам да ти помогна.

Той се огледа и тъкмо се канеше да заплува към брега, когато внезапно видя френския ескадрен миноносец да спира на двеста метра от него.

От грамадния кораб спускаха патрулна лодка с поне дванайсет души на борда.

Лодката светкавично се отдалечи от миноносеца и се насочи право към него.

Скофийлд не можеше да направи нищо, освен да наблюдава приближаващата се френска патрулна лодка.

— Сигурен съм, че французите са забравили за оная история на Антарктида — измърмори той.

После слушалката му избухна:

— Плашило! Тук Книга! Обади се! Имам голяма новина за теб!

— Чувам те, Книга.

— Можеш ли да говориш?

Капитанът се издигаше и потъваше с вълните на Атлантика.

— Да, естествено, защо не. — Той погледна патрулната лодка, вече на сто и петдесет метра от него. — Но трябва да те предупредя, че най-вероятно ще умра.

— Да, обаче аз знам защо — отговори Книга II.

— Книга, включи Гант и Найт в разговора — нареди Скофийлд. — Те не могат да говорят, но искам поне да ни слушат.

Сержантът се подчини.

И му разказа всичко за „супертанкерите“ от проект „Корморан“ и ракетите-двойници от проект „Хамелеон“, за плана на Великолепната дванайсеторка да предизвика нова Студена война, като изстреля ракетите срещу големите градове в света. Разказа му и за системата за сигурност СинкЛок, която можеха да изключат само Скофийлд и другите от списъка, както и че Ронсън Уайцман е включил универсалния изключващ шифър на Съединените щати в нея, шифър, който Розентал определяше като „все още неизвестно просто число на Мерсен“.

Скофийлд се намръщи.

— Просто число на Мерсен… — повтори той. — Просто число на Мерсен. Това е число…

Пред очите му се появи образът на генерал Ронсън Уайцман на борда на херкулеса, как бълнува под влиянието на британския наркотик на истината: „Не беше само «Корморан». Беше и «Хамелеон»… о, Господи, едновременно «Корморан» и «Хамелеон». Кораби и ракети. Замаскирани. Божичко… Но Универсалният изключващ шифър, той се променя всяка седмица. В момента е… шестото… о, Господи, шестото число на М… Мерсен… Мерсен…“

Мерсен.

Тогава Скофийлд си бе помислил, че генералът говори несвързано.

Но сега разбираше.

Под влиянието на опиата Уайцман беше казал истината. Бе назовал кода.

Универсалният изключващ шифър бе шестото просто число на Мерсен.

Докато Книга разказваше откритията си на Скофийлд i другите, зад него Скот Моузли въвеждаше координатите от списъка в позициониращата програма.

— Открих първите три кораба — съобщи той. — Първите координати трябва да са местонахождението на кораба, вторите — целта.

Той подаде документа на сержанта: вече с маркирани географски наименования:

Моузли обозначи точките на картата.

— Първият кораб е в Ламанша — край Шербург, Франция, близо до брега на Нормандия.

Книга предаде тази информация на Скофийлд.

— Първият кораб е в Ламанша, край Шербург, близо до брега на Нормандия. Той ще стреля по Лондон, Париж и Берлин. Следващите два кораба са в Ню Йорк и Сан Франциско и ще унищожат по няколко града.

— Господи! — изпъшка носещият се по морската повърхност Скофийлд.

Патрулната лодка беше на петдесетина метра от него.

— Добре, Книга, слушай — каза той и в този момент една ниска вълна обля лицето му. Капитанът изплю солената вода. — Подводна атака. Корабите няма да изстрелят ракетите, ако са на океанското дъно. Определете местонахождението на всички супертанкери от програмата „Корморан“ и се свържете с подводниците, които са в района. Няма значение какви, стига да носят торпеда на борда си.

— Това може да даде резултат за някои танкери, Плашило, но не за всички.

— Знам — отвърна Скофийлд. — Знам. Щом не можем да потопим някой кораб, ще трябва да го превземем и да обезвредим ракетите в силозите.

— Въпросът е, че обезвреждащият, тоест аз, ще има нужда от светлинен сензор за проверка на реакцията. Което означава, че ще трябва да се намирам на осемнайсет метра от всеки ракетен контролен пулт, но аз не мога едновременно да съм навсякъде по света. И това означава, че ще имам нужда от хора на всеки кораб, които да ме свържат с ракетите чрез сателит.

— Трябват ти хора на всеки кораб, така ли?

— Точно така, Книга. Ако в района няма подводници, някой ще трябва да се качи на борда на всеки кораб от програмата „Корморан“, да се приближи на осемнайсет метра от ракетния пулт, да включи пулта към сателит и да ме свърже с него. Едва тогава мога да използвам този СинкЛок, за да спра всички ракети.

— Мамка му! — изруга Книга. — Какво искаш да направя?

Нова вълна заля главата на Скофийлд.

— Иди в Ню Йорк. И се обади на Дейвид Феърфакс. Прати го в Сан Франциско. На танкерите трябва да разполагам с хора, на които имам доверие. А, и попитай Феърфакс кое е шестото число на Мерсен. Ако не знае, кажи му да провери. И накрая прати инспекторите от министерството на отбраната по-рано в норфъкския завод на „Аксън“. Искам да знам какво става там.

— Вече го направих.

— Браво.

— Ами ти? — попита Книга.

Точно в този момент френската патрулна лодка спря до Скофийлд. От нея го гледаха гневни моряци, насочили в главата му автомати ФАМАС.

— Още не са ме убили — отвърна капитанът. — Което значи, че някой иска да разговаря с мен. И че още съм в играта. Тук Плашило, край на връзката.

След секунди Скофийлд бе измъкнат от водата под прицела на оръжията.

Белият дом

Вашингтон, САЩ

26 октомври

09:15 местно време (15:15 френско време)

В оперативната зала на Белия дом кипеше оживление. Служители се щураха назад-напред. Генерали и адмирали разговаряха по телефона. Най-често използваните думи бяха „Корморан“, „Хамелеон“ и „Шейн Скофийлд“.

Президентът влезе и един от адмиралите — Гейнс — притисна телефонната слушалка до рамото си.

— Господин президент — каза той. — Тук е Моузли от Лондон. Скофийлд искал да пратя бойни подводници срещу различни морски обекти по целия свят. Моля ви, господин президент, нали не се предполага, че трябва да допусна един трийсетгодишен капитан да командва целия флот на Съединените щати?

— Правете точно каквото ви казва капитан Скофийлд, адмирале — нареди президентът. — Каквото поиска, ще го получи. Щом казва да пратите подводниците ни, действайте. Ако каже да обкръжите Северна Корея, обкръжете я. Вижте, струва ми се, че бях съвсем ясен! Не желая да се обръщате към мен с въпроси за всяко нещо, което поиска Скофийлд. Съдбата на света лежи върху плещите на този човек. Познавам го и му имам доверие. По дяволите, мога да му поверя живота си. За всичко, освен ядрен удар, първо изпълнявайте и после ме питайте. Сега правете каквото ви казва той и пратете подводниците.

Разузнавателно управление на МО

Подземен етаж 3, Пентагона

26 октомври

09:30 местно време (15:30 френско време)

Воден от двама полицаи, покритият с цицини и синини Дейвид Феърфакс влезе в кабинета си в Пентагона.

Уендъл Хог го чакаше заедно с Одри.

— Феърфакс! — изрева Хог. — Къде беше, по дяволите?!

— За днес приключвам работа — уморено отвърна младежът.

— Глупости — заяви шефът му. — Първо ще докладваш! После ще се качиш горе на дисциплинарно изслушване според четиристотин и втори и четиристотин и трети член на правилника на Пентагона…

Прекалено изтощен, за да го интересува нещо, Феърфакс можеше само да стои на мястото си.

— … и после, после завинаги ще изхвърчиш оттук, умнико. И най-после ще проумееш, че не си специален, че не си недосегаем и… — Хог хвърли поглед към Одри — че е най-добре сигурността на тая страна да бъде оставена на мъже като мен, мъже, които могат да се сражават, мъже, които са готови да грабнат оръжие и да дадат живота си за…

Така и не успя да довърши изречението си.

Защото в този момент в стаята зад Феърфакс влетя разузнавателно отделение от дванайсет морски пехотинци в пълна бойна униформа и тежко въоръжение — автомати колт и МП–7.

Феърфакс изненадано се ококори.

Командирът им излезе напред.

— Господа, аз съм капитан Андрю Трент от корпуса на морската пехота. Търся господин Дейвид Феърфакс.

Феърфакс мъчително преглътна.

Одри ахна.

Хог се облещи.

— Какво става, по дяволите?

Капитан Трент се приближи. Беше едър и мускулест и бойното снаряжение му придаваше изключително внушителен вид.

— Вие трябва да сте Хог — каза той. — Господин Хог, тук съм по личната заповед на президента на Съединените щати. Възникна сериозен международен проблем и в този важен момент господин Феърфакс може би е четвъртият по значение човек в страната. Имам заповед да го придружа на операция от първостепенна важност и да го браня с живота си. Ако не възразявате, господин Хог, моля, направете му път.

Хог се бе вцепенил от изумление.

Одри просто смаяно зяпаше Феърфакс.

Самият Феърфакс се колебаеше. След сутрешните събития не знаеше на кого да вярва.

— Господин Феърфакс — продължи Трент. — Праща ме Шейн Скофийлд. Той отново се нуждае от вашата помощ. Ако все още не ми вярвате, вземете…

Той му подаде радиостанцията си и Феърфакс я взе.

Отсреща беше Книга.

След двайсет и две минути Дейв Феърфакс седеше на борда на чартърен конкорд и пътуваше на запад със свръхзвукова скорост. Местоназначение: Сан Франциско.

По пътя за летището Книга му бе обяснил какво иска от него Скофийлд. И му беше задал един математически въпрос: кое е шестото просто число на Мерсен.

— Шестото число на Мерсен ли? — повтори Феърфакс. — Ще ми трябва химикалка и хартия.

С тези думи той седна в абсолютно празния конкорд, приведе се над листа и максимално съсредоточен, бясно започна да пише.

Корабостроителен и ракетостроителен завод на „Аксън Корпорейшън“

Норфък, Вирджиния, САЩ

26 октомври

09:35 местно време (15:35 френско време)

Придружавани от два отряда морски пехотинци, инспекторите от министерството на отбраната, които отговаряха за съвместния проект „Корморан-Хамелеон“, стигнаха пред ракетостроителния завод в Норфък, Вирджиния.

Заводът на „Аксън“ се извиси пред тях — гигантски промишлен комплекс, състоящ се от дванайсет свързани сгради, осем огромни сухи дока и множество кранове.

Тук „Аксън Корпорейшън“ инсталираше своите супермодерни ракетни системи на американски военноморски съдове. Понякога строяха и самите кораби.

В момента в един от сухите докове се намираше самотен супертанкер, над който се издигаха мощни кранове.

Колкото и да бе странно обаче, в девет и половина сутринта никъде не се мяркаше жива душа.

Морските пехотинци щурмуваха завода.

Нямаше престрелка.

Нямаше съпротива.

След няколко минути районът беше претърсен и командирът на морските пехотинци обяви по радиостанцията:

— Вече можете да пуснете момчетата от министерството вътре. Но ви предупреждавам, картинката не е много красива.

Миришеше отвратително.

На разлагаща се човешка плът.

Главната офисна площ бе цялата в кръв, образувала по стените, масите и стоманените стълбища ужасяващи кафеникави сталактити.

За щастие на многобройните строителни работници на „Аксън“, през седмицата преди официалната инспекция заводът беше затворен поради съображения за сигурност, затова ги бяха пощадили.

Старшите инженери и ръководителите на отдели обаче не бяха имали този късмет. Те лежаха един до друг в главната лаборатория, след като ги бяха накарали да коленичат и ги бяха екзекутирали един след друг. Стените зад труповете им бяха оплискани с кръв.

През последната седмица плъховете бяха пирували с останките им.

Сред тази кланица се различаваха пет тела, които очевидно не бяха на служители на компанията.

Изглежда, хората от „Аксън“ не се бяха дали без бой. Малобройната им охрана бе ликвидирала неколцина от нападателите.

Петте подозрителни трупа бяха проснати на различни места из завода, застреляни в главата или тялото. Калашниците им лежаха до тях.

Всички бяха облечени в черна военна униформа и носеха черни арабски кърпи, които скриваха лицата им.

И въпреки ужасното състояние на изгризалите им от плъховете тела ставаше ясно още нещо: всички имаха на раменете си характерната татуировка с два ятагана на терористичната организация Ислямски джихад.

Инспекторите от министерството на отбраната бързо огледаха всичко с помощта на агенти от СРС и ФБР.

Освен това се обадиха техни колеги, които проверяваха завода на „Аксън“ в Гуам. И там бяха намерили същата касапница.

Щом тази новина се получи, един от инспекторите набра секретен номер в Белия дом.

— Много е сериозно — съобщи той. — В Норфък имаме петнайсет убити — деветима инженери, шестима от охраната. Жертвите на противника: петима терористи, всички мъртви. Патолозите смятат, че труповете са се разлагали около осем дни. Не е възможно да се определи точното време на смъртта. Същото се е случило и в Гуам, само че там е убит един терорист. ФБР разпозна всички терористи като членове на Ислямски джихад — включително една доста важна клечка, казва се Шоаб Риис. Но най-лошото е, че трябва да е имало повече терористи. От завода в Норфък липсват три супертанкера от програма „Корморан“, а в Гуам — още два… и всички са снабдени с ракети „Хамелеон“.

Въздушното пространство над френското крайбрежие

15:40 местно време (09:40 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ се носеше към крепостта дьо Валоа.

— Виж, Руфъс, трябва да ми обясниш нещо — каза Майка.

— Какво се е случило с твоя шеф? Нали разбираш, какво прави честен човек като теб с убиец като Найт?

Седналият на предната седалка на самолета Руфъс наклони глава.

— Капитан Найт не е лош човек — с отсечен южняшки акцент възрази той. — И определено не е толкова лош, колкото твърдят. Естествено може хладнокръвно да убие някого — и повярвай ми, виждал съм го да го прави, — обаче не е такъв по рождение. Направили са го такъв. Не е светец, разбира се, но не е и зъл човек. И много се грижи за мен.

— Ясно… — отвърна Майка. Смущаваше я този ловец на глави, който привидно защитаваше Скофийлд. — Тогава какви са тия истории в досието му? Че предал отряда си в Судан, предупредил Ал Кайда за атаката и оставил своите хора да попаднат в капан. Тринайсет души, нали? Убити единствено заради него.

Руфъс тъжно кимна.

— Да, виждал съм го това досие и ти казвам, всичко това за Судан са глупости. Знам го, защото бях там. Капитан Найт не е предал никого. И определено не е допуснал да бъдат убити тринайсет души.

— Нима?

— Да — потвърди Руфъс. — Найт сам ги уби ония скапаняци.

— Тогава бях пилот на хеликоптер — започна разказа си Руфъс. — Возех момчета от Делта като Найт на секретни операции. Извършвахме нощни атаки в Судан, унищожавахме тренировъчни лагери на терористите след атентатите срещу посолствата в Кения и Танзания през деветдесет и осма. Излитахме от Йемен и навлизахме в Судан през Червено море. Опознах Найт в базата в Аден. Той беше тих човек, обикновено мълчеше. Четеше книги, нали разбираш, дебели книги, без картинки. И вечно пишеше писма на младата си жена. Беше различен от повечето момчета от моята част, хеликоптерните пилоти. Те не се държаха много любезно с мен. Нали разбираш, аз съм умен, обаче по свой начин — разбирам от математика и физика и затова пилотирам самолет и хеликоптер по-добре от всички. Проблемът е, че не ме бива в отношенията с хората. Понякога просто не схващам смешките, особено в мръсните вицове. Такива неща.

— И другите пилоти, е, те обичаха да се майтапят с мен — например веднъж накараха една от медицинските сестри да дойде на моята маса в стола и да ми приказва разни секси работи. Или ме пращаха на заседания, на които не биваше да присъствам. Ей такива работи. — Той въздъхна. — После и някои момчета от Делта започнаха да се държат така с мен. Не можех да ги понасям. Обаче капитан Найт никога не го правеше. Нито веднъж. Винаги беше любезен с мен.

— Така или иначе — продължи Руфъс — един път минаваше покрай моята стая след като няколко копелета бяха взели всичките книги от нощното ми шкафче и ги бяха подменили с мръсни списания. И ми се смееха, когато капитан Найт попита какво става. И значи един пилот, Хари Хартли, му каза да се разкара, да си гледа работата. Найт просто остана на прага, абсолютно неподвижен. Хартли пак му каза да се пръждоса. Найт не помръдна. Хартли ядосано се приближи към него и му посегна. Найт го свали тоя скапаняк само с крака, после притисна с коляно гърлото му и каза, че моите способности на пилот били негова работа, затова трябвало да ме оставят на мира… иначе щели да си изпатят.

— Повече никой не си направи майтап с мен — пак въздъхна Руфъс.

— А как са загинали ония тринайсет войници в Судан? — попита Майка.

— Когато ходеше на операция, Найт често действаше сам — отвърна Руфъс. — На командосите от Делта им позволяват да го правят. Сам човек често може да нанесе повече щети от цял взвод. Така или иначе, една нощ Найт е в Порт Судан, наблюдава стар склад. Призрачен град, целият разрушен. И тъкмо затова Ал Кайда имаха тренировъчен лагер там — в един голям стар склад. Та значи Найт влиза в склада и чака. Същата нощ там се провежда важна среща, обаче това не ти е обичайната среща между купувачи от Ал Кайда и руски търговци на оръжие. Не, това е самият Бен Ладен и трима шпиони от ЦРУ, и обсъждат атентатите срещу посолствата. Найт праща безшумен дигитален сигнал, за да даде местонахождението си, вика подкрепление и съобщава, че самият Бен Ладен е там. Предлага да ликвидира Ладен, обаче командирът му нарежда да чака. Щели да пратят ударен отряд на Делта. И значи пращат отряда от Аден, шестнайсет души с блекхоук, аз го пилотирам. Естествено, докато стигнем до портсуданския склад, Бен Ладен отдавна го няма.

— Срещаме се с Найт на уреченото място на брега — при изоставен фар — продължи Руфъс. — Той е бесен. Командирът на ударния отряд, един педал, Брандайс, капитан Уейд Брандайс, вика на Найт, че било заложено нещо по-голямо. Нещо, за което Найт си нямал представа. И Найт се обръща и отвратен тръгва към хеликоптера. Зад него оня скапаняк Брандайс само кима на двама от хората си и казва: „И пилота. Не може да се върне, след като види това“. И ония кретени от Делта насочват автоматите си към гърба на Найт и към мен.

Руфъс за момент замълча.

— Нямаше време да извикам, обаче не се и налагаше. Найт ги беше чул. По-късно ми каза, че чул търкането на ръкавите в бронираните им жилетки — шумолене на човек, който вдига оръжието си. И значи миг преди да стрелят Найт се втурна напред и се хвърли в моя хеликоптер. Ония от Делта откриха огън, обаче Найт е много бърз. Изблъска ме от другата страна на вертолета, повлече ме и ме вмъкна във фара.

— Няма да повярваш какво стана после в тоя фар. Отрядът от Делта ни последва, целият ударен отряд. Шестнайсет души. Излязоха само трима. — Майка го гледаше невярваща. — Найт уби деветима командоси преди Брандайс и още двама да се откажат и да излязат. И макар да знаеше, че вътре има още четирима негови хора, Брандайс хвърли при входа термитно-аматолна граната.

— Не знам дали си виждала да избухва термитна граната, но са адски мощни — продължи Руфъс. — Е, гранатата гръмна и старият фар падна като калифорнийска секвоя. Цялата земя се разтресе като от земетресение. Когато облаците прах се разнесоха, не беше оцеляло нищо, абсолютно нищо, само купища развалини. Никой вътре не би могъл да се спаси. Нито ние, нито четиримата от Делта, които Брандайс заряза там. Затова Брандайс и другите двама отлетяха с моя хеликоптер за Аден.

— Камъните наистина бяха убили последните четирима командоси. Но не и нас с Найт. Найт беше видял Брандайс да излиза от фара и се беше сетил, че ще го вдигне във въздуха. Затова ме накара да се спуснем с въже по шахтата — покрай четиримата от Делта на стълбището — в избата. Фарът се срути, обаче избата издържа. Стените бяха яки, бетонни. Трябваха ни цели два дни, докато се измъкнем.

— Божичко… — промълви Майка.

— Оказа се, че Брандайс е работил за някаква организация в американската армия, наречена Група за разузнавателно координиране или ГРК. Чувала ли си за нея?

— Да. Един-два пъти — мрачно отвърна Майка.

— Повече няма да чуеш за ГРК — продължи Руфъс. — Казват, че била държавна организация, която внедрявала свои агенти в бойни части, големи компании и университети. Обаче преди две години имало чистка и я разпуснали. Само че неколцина като Брандайс оцелели. Та зад атентатите срещу американските посолства в Африка стояла ГРК — ликвидирали шпиони и накарали Ал Кайда да им свърши мръсната работа. За да се оправдаят за касапницата във фара, ГРК прехвърлиха вината на Найт. Казаха, че получавал милиони от Ал Кайда. Приписаха му убийството на тринайсетимата и заявиха, че предупредил терористите за тяхното пристигане. Найт беше включен в самото начало на списъка на военното министерство с най-търсените хора. Животът му беше обозначен с код „Зебра“: стреляй на място. И властите на Съединените щати обявиха награда за главата му: два милиона долара, жив или мъртъв.

— Ловец на глави с награда за собствената му глава. Върхът — отбеляза Майка.

— После обаче се случи нещо още по-страшно. Спомняш ли си, казах ти, че Найт имаше млада жена. Имаше и бебе. ГРК ги убиха. Инсценираха грабеж. Убиха и жената, и детето. — Той въздъхна тежко. — А сега, сега ГРК не съществува, семейството на Найт също не съществува, обаче цената за главата му си остава. От време на време Съединените щати пращат ударен отряд по дирите му, като в Бразилия преди няколко години. И естествено Уейд Брандайс продължава да служи в Делта. Струва ми се, че вече е майор, все още е в базата в Йемен.

— И затова Найт е станал ловец на глави — каза Майка.

— Да. И аз тръгнах с него. Той ми спаси живота, винаги е бил добър с мен, винаги ме е уважавал. И никога не забрави за Брандайс. Татуира името му на ръката си, за да му напомня. Само чака възможност да се срещне с него.

Майка се замисли.

Спомни си операцията със Скофийлд и Гант на Антарктида, приключение, в което самите те бяха влезли в битка с ГРК.

За тяхно щастие, бяха победили. Но приблизително по същото време Алоишъз Найт бе водил собственото си сражение с Групата — и беше загубил. Катастрофално.

— Прилича на Шейн Скофийлд, тръгнал по грешния път — промълви тя.

— Моля?

— Нищо.

Майка се загледа в хоризонта. Бей хрумнала странна мисъл. Чудеше се какво ли ще се случи с Шейн Скофийлд, ако той изгуби такова сражение.

След десет минути „Черният гарван“ стигна до бретонското крайбрежие.

Руфъс и Майка видяха крайморския път, който се виеше от крепостта дьо Валоа — видяха кратерите по асфалта, дупките от снарядите по скалите, видяха смачканите димящи останки от тировете, състезателните коли и хеликоптерите.

— Какво е станало тук, по дяволите? — зяпна Руфъс.

— Оттук е минал Плашило — отвърна Майка. — Големият въпрос е къде е сега.

Френският самолетоносач „Ришельо“

Атлантическият океан,

френското атлантическо крайбрежие

26 октомври

15:45 френско време (09:45 ИСВ САЩ)

Исполинският френски военноморски хеликоптер „Супер Пума“ кацна на палубата на самолетоносача — с Шейн Скофийлд на борда, окован в белезници, обезоръжен и покриван от шестима въоръжени моряци.

След като извади Скофийлд от водата, патрулната лодка го откара на френския ескадрен миноносец. Там го качиха на хеликоптер и го отведоха на грамадния самолетоносач „Ришельо“, клас „Шарл дьо Гол“.

Щом вертолетът кацна на палубата, подът под него се раздвижи — надолу. Това беше един от гигантските асансьори на кораба.

Асансьорът спря в просторен вътрешен хангар, разположен под палубата. Вътре бе пълно с изтребители „Мираж“, самолети за борба с подводни лодки, цистерни и джипове.

И насред всичко това, в очакване на асансьора с хеликоптера, стояха четирима изключително високопоставени французи.

Един адмирал от военноморския флот.

Един генерал от сухопътните сили.

Един комодор от военновъздушните сили.

И един мъж в сив цивилен костюм.

Изтикаха окования с белезници Скофийлд от вертолета.

Отведоха го пред четиримата французи.

Освен шестимата моряци, които го охраняваха, хангарът беше опразнен. Гледката бе странна: тази група фигурки, застанали сред самолетите в грамадното помещение.

— Значи това е Плашилото — изсумтя генералът. — Човекът, който ликвидира отряд от моите най-добри десантчици на Антарктида.

— Тогава аз загубих цяла подводница — прибави адмиралът. — И до ден днешен няма ни вест, ни кост от нея.

„Явно не са забравили за Антарктида“ — помисли си Скофийлд.

Цивилният пристъпи напред. Изглеждаше по-загладен от другите, изразяваше се по-прецизно, по-ясно. Което му придаваше по-опасен вид.

— Мосю Скофийлд, аз съм Пиер Льофевър от Direction generate de la securite exteriure5.

„ГДВС — разбра морският пехотинец. — Френският вариант на ЦРУ. И най-безпощадната разузнавателна служба в света след Мосад.

Върхът.“

— Е, Пиер, какво става? — попита той. — Франция се е съюзила с Великолепната дванайсеторка, така ли? Или само с Джонатан Килиън?

— Не знам за какво говорите — спокойно отвърна Льофевър. — Знаем само онова, което ни съобщи мосю Килиън, и Република Франция вижда тактически преимущества в това да допусне осъществяването на плана на неговата организация.

— Тогава какво искате от мен?

— Искам да ти изтръгна сърцето — заяви генералът.

— А аз искам да ти го покажа — присъедини се адмиралът.

— Моята цел е малко по-практична — невъзмутимо продължи Льофевър. — Желанията на господа военните ще бъдат удовлетворени, естествено. Но не преди да отговорите на някои мои въпроси, нито преди лично да се уверим в изпълнението на плана на мосю Килиън.

Цивилният остави куфарчето си на една недалечна маса, отвори го… и показа метално устройство, голямо колкото книга.

Приличаше на миникомпютър, но с два екрана: един голям тъчскрийн в горната половина и по-малък продълговат дисплей в долната. На горния се виждаха червени и бели кръгове. До по-малкия екран имаше нещо като телефонна клавиатура с десет цифри.

— Капитан Скофийлд, позволете ми да ви представя системата за сигурност СинкЛок седем — каза Льофевър. — Искаме да видим как я изключвате.

Крепостта дьо Валоа

Бретан, Франция

26 октомври

16:00 френско време (10:00 ИСВ САЩ)

Замъкнаха Либи Гант в мрачната подземна яма.

Окървавена, ранена и почти в безсъзнание, тя забеляза кръглите каменни стени и басейна с приливна морска вода, който заемаше по-голямата част от площта й. Водата, в която плуваха две гладни акули.

Туп.

Дървената стега падна върху шията на Гант и обездвижи главата й.

Въоръженият мъж, който я пазеше, щракна ключалката. Тя никога не го беше виждала: имаше морковеночервена коса, блуждаещи черни очи и изключително грозно мишо лице.

Внушителният силует на гилотината се издигаше над нея — и главата й бе заключена на пет метра под увисналия във въздуха нож.

Гант сбърчи лице. Едва беше успяла да коленичи. Раната от трасиращия куршум я изпълваше с пареща болка.

До мъжа с мишото лице стоеше един от ловците на глави — заместникът на Седрик Уексли, побъркан бивш кралски морски пехотинец, казваше се Дрейк. Беше насочил срещу Гант автомат „Щайер-АУГ“.

Носеше странно яке — черно, снабдено с всевъзможни чудновати устройства като миниакваланг и катераческо снаряжение.

Якето на Найт.

Това я накара да вдигне поглед.

И го видя.

На пет метра пред нея — на каменна платформа, с крака вече на пет сантиметра под водата, с мъчително стиснати клепачи, тъй като му бяха взели кехлибарените очила, опрял гръб в заоблената каменна стена на ямата, с оковани китки и празни кобури — стоеше Алоишъз Найт.

Над ямата отекна глас.

— „Развива се, развърта се спиралата, соколът вече губи соколаря. Оста не стяга. Всичко се разпада. Анархия се плисва над земята…“ Йейтс, струва ми се.

Джонатан Килиън се появи на балкона — придружаван от ловеца на глави Седрик Уексли.

Килиън погледна Ямата на акулите като римски император — Колизея и очите му попаднаха върху Гант на петнайсет метра от него.

— Анархия се плисва над земята, лейтенант Гант — любезно каза той. — Трябва да отбележа, че ми харесва как звучи. А на вас?

— Не. — Гант простена от болка.

Нямаше нужда да повишават глас. Думите им отекваха в Ямата.

— А, капитан Найт — продължи Килиън. — Действията ви ми се струват извънредно смущаващи. Ловец на глави с вашата слава — да пречи на лова? Може да има само едно заключение: за това ви се плаща.

Найт само отвърна на погледа на младия милиардер, без да каже нищо.

— Не ми е приятна мисълта, че някой иска да осуети плановете на Съвета. Кой ви плаща, за да защитавате Скофийлд, капитан Найт?

Черния рицар мълчеше.

— Благородно мълчание. Както се очакваше. Може би, когато ви изтръгнат езика от устата, ще ви се иска сега да сте проговорили.

— Планът ви ни е известен, Килиън — изскърца със зъби Гант. — Да започнете нова Студена война, за да правите пари. Няма да успеете. Ние ще ви издадем, ще информираме властите на Съединените щати.

Килиън изсумтя.

— Скъпа лейтенант Гант. Наистина ли си мислите, че ме е страх от някакви си власти? Съвременната власт на Запад се представлява просто от затлъстели мъже на средна възраст, които се опитват да замажат собствената си посредственост, като се стремят към високи постове. Президентски самолети, премиерски кабинети, всичко това е само илюзия за власт.

— Що се отнася до нова Студена война, е, това по-скоро е план на Съвета, отколкото мой — замислено прибави той. — Моят план е свързан с повече въображение.

Килиън направи театрална пауза.

— Помислете си за това стихотворение на Йейтс. Особено ми харесва идеята за соколаря, който вече не е способен да заповядва на сокола си. Това е като държава, която вече не може да контролира своето най-страшно оръжие. Оръжието е придобило свой разум, осъзнало е своя пагубен потенциал. Надраснало е създателя си и си е извоювало опасна независимост. Сега поставете всичко това в контекста на американската военна промишленост. Какво ще се случи, когато ракетостроителите решат да не се подчиняват на своите господари? Какво ще се случи, когато военнопромишленият комплекс реши, че вече няма нужда от правителството на Съединените щати?

— Плашилото ще ви спре — предизвикателно заяви Гант.

— Да. Да. Плашилото — рече Килиън. — Нашият общ приятел. Той е специална личност, нали? Знаете ли, Съветът беше толкова загрижен за включването му в списъка, че си направи труда да организира заблуждаваща операция в Сибир само за да му устрои капан? Излишно е да казвам, че не се получи нищо.

— А стига бе!

— Но ако още е жив, да, това наистина е проблем.

После Килиън срещна погледа на Гант…

… и тя се вледени. В очите му имаше нещо, каквото младата жена никога не беше виждала, нещо абсолютно ужасяващо.

Алоишъз Найт също го видя и това го уплаши. Всичко се случваше прекалено бързо. Той се размърда и опъна оковите си.

— Във всяка обикновена история злодей като мен ще се опита да извади досадния Скофийлд от играта, като вземе любимата му лейтенант Гант за заложница — усмихна се Килиън. — Струва ми се, че по-рано днес Демона Ларкъм имаше точно такова намерение.

— Да — предпазливо потвърди Гант. — Така е.

— Обаче не се получи, нали?

— Не.

— И тъкмо затова, лейтенант Гант, аз трябва да направя нещо повече, за да примамя Шейн Скофийлд. Нещо, което ще го накара първо да потърси мен, а после да се опитва да провали плана на Съвета. Господин Нунън.

В този момент мъжът с мишото лице — Нунън — стисна лоста на гилотината и Гант ужасено преглътна.

После погледна към Найт и срещна очите му.

— Найт — промълви тя. — Когато се измъкнеш оттук, предай на Скофийлд нещо от мое име. Предай му, че съм щяла да кажа „да“.

Нунън дръпна лоста и страшният нож на гилотината полетя надолу към голата шия на Гант.

Храс.

Обезглавеното тяло на Либи Гант падна на земята край гилотината.

От врата й бликна силна струя кръв, оплиска камъните и се вля в морската вода край подиума.

Кръвта бързо привлече акулите — двете остроноси сиви фигури бързо се появиха в търсене на източника й.

— Господи, не! — извика Алоишъз Найт и опъна белезниците си, смаяно вторачен в ужасяващата гледка.

Беше се случило невероятно бързо.

Невероятно бързо.

Без никакво предупреждение.

Либи Гант бе мъртва.

Въпреки болката от светлината очите на Найт бяха ококорени, лицето му беше пребледняло.

— О, Господи, не… — отново ахна той.

И вдигна поглед към Джонатан Килиън — ала неговото лице бе безизразно.

И тогава един от мъжете в ямата ненадейно тръгна към Найт.

Беше Дрейк, наемникът от Изпълнителни решения, който носеше якето и един от ремингтъните на Черния рицар. Мъжът с мишото лице излезе през стоманената врата до гилотината.

— Ами тоя? — попита шефа си Дрейк.

Килиън махна с ръка.

— Никакви гилотини за Черния рицар. Никакви игри, които могат да му позволят да избяга. Застреляй го в главата и нахрани с тялото му акулите.

— Слушам.

Едрият наемник мина по тесния каменен мост, свързващ гилотината с подиума на Найт, като газеше в плитката вода.

В това време примижалият Найт обмисляше възможностите си.

Не бяха много.

Почти не виждаше.

Ръцете му бяха оковани.

Дрейк се приближаваше.

Найт прехапа устни толкова силно, че му потече кръв. Той отвратено изплю кървавата слюнка.

Наемникът спря на по-малко от два метра от Черния рицар, но извън обсега му — така че Найт не можеше например да го удуши с крака или да го ритне в слабините.

Дрейк вдигна сребристия ремингтън и го насочи към главата на Найт.

— Бях чувал, че си по-печен.

В отговор Найт кимна към краката му.

— Печен съм.

Дрейк се намръщи и сведе поглед — и видя една от тигровите акули във водата точно до кубинките му, привлечена към ръба на подиума от кървавата слюнка.

Точно както се бе надявал Найт.

— О… — Дрейк неволно отстъпи от триметровото чудовище…

… и навлезе в обсега на много по-опасен хищник.

Онова, което направи Найт, се случи изключително бързо.

Първо повдигна тялото си нагоре, краката му се стрелнаха напред и здраво обвиха гърдите на другия мъж изотзад. Найт силно стисна бедра и се разнесе отвратително хрущене — от счупените ребра на Дрейк.

Дрейк изрева от болка.

После Найт го притегли към себе си, за да достигне нещо, закачено на якето му — собственото му яке.

Откачи една катераческа щипка, пъхна я в лявата гривна на белезниците си и задейства механизма й.

Мощната пружина се опъна…

… и старата желязна гривна се отвори и освободи лявата му ръка.

Стоящият на балкона Седрик Уексли видя какво става и незабавно вдигна оръжието си, но Найт държеше Дрейк пред себе си.

И още не беше приключил.

С вече свободната си лява ръка откачи от якето си още нещо: миниатюрната горелка.

Всъщност Найт дори не я извади от джоба, просто натисна спусъка й и свръхгорещият й пламък от упор облиза гърба на Дрейк.

Дрейк изкрещя.

Острият син огнен език проби тялото му и излезе от другата страна като прозрачно острие на меч.

Смаяният Дрейк се свлече върху гърдите на Найт.

— Леко ти се размина — изсумтя Черния рицар, още по-силно натисна спусъка и превърна вътрешностите на противника си в пепел.

Дрейк падна. Найт светкавично взе жилетката си и в същото време използва щипката, за да отвори другата гривна на белезниците.

В следващия миг Седрик Уексли откри огън от балкона.

Ала Найт вече беше напълно свободен.

Той се хвърли зад трупа на Дрейк, после го претърколи в окървавената вода, точно пред по-близката тигрова акула, и за всеобща изненада…

… скочи след него!

Акулата се стрелна към мъртвеца, захапа го със силно изхрущяване и започна да го разкъсва. Втората акула бързо се приближи и се присъедини към касапницата.

Закипя кървава пяна. Във всички посоки плискаха червени пръски.

След няколко минути всичко утихна и водата отново се успокои.

Но от Найт нямаше и следа.

Черния рицар изобщо не беше изплувал на повърхността.

Изплува, но извън крепостта дьо Валоа, сред вълните на Атлантическия океан.

Точно шест минути след като се бе гмурнал под акулите, разкъсващи тялото на Дрейк, Найт се появи на повърхността, все още притиснал миниатюрната кислородна бутилка към устните си.

Въздухът в нея едва му беше стигнал за дългото плуване по подводния тунел, който свързваше Ямата на акулите с морето.

Найт не чака много във водата. За това се погрижи насочващият транспондер в якето му.

След няколко минути над него се появи напомнящият на ястреб силует на неговия Су–37 и реактивните му струи разпениха вълните.

От оръжейния отсек на самолета се спусна люлка, падна във водата и скоро Алоишъз Найт седеше в „Черния гарван“ при Майка и Руфъс.

— Добре ли си, шефе? — попита пилотът и му хвърли нови очила с жълти стъкла.

Найт ги хвана, сложи си ги и се пльосна на пода на „килията“, без да отговори на въпроса на Руфъс. Само кимна. Все още се намираше в шок от ужасната екзекуция, на която беше присъствал в Ямата на акулите.

— Ами Плашило? — попита Майка. — И малкото ми пиленце?

Найт рязко я погледна.

Очите му зад жълтите очила излъчваха ужас. Той се втренчи в Майка и се зачуди какво да й каже.

После изведнъж се изправи.

— Знаеш ли къде е Скофийлд, Руфъс? Микродотите от неговия навигатор трябва да са останали по кожата на ръката му.

— Наблюдавам го, шефе. Още се движи. Изглежда, са го закарали на френския самолетоносач.

Найт се обърна към Майка и дълбоко си пое дъх.

— Скофийлд е жив, обаче… — той мъчително преглътна — с момичето може да има проблем.

— О, Боже, не… — ахна Майка.

— Сега не мога да говоря за това — каза Найт. — Трябва Да спасим Скофийлд.

Френският самолетоносач „Ришельо“

Атлантическият океан, френското крайбрежие

Хвърлиха Шейн Скофийлд в стаичка със стоманени стени до хангара под палубата. Вратата зад него се затръшна.

В стаята нямаше нищо освен маса и стол.

На масата лежеше изключващото устройство СинкЛок на Льофевър. До устройството ярко светеше червена лампичка.

Фосфорна граната.

Високо в ъгъла на стаята, скрита зад тъмна стъклена плоскост, бръмчеше видеокамера.

— Капитан Скофийлд — разнесе се по интеркома гласът на агента на ГДВС. — Един елементарен тест. Фосфорната граната пред вас е свързана чрез късовълново радио с устройството СинкЛок на масата. Можете да обезвредите гранатата единствено с помощта на СинкЛок. Крайният изключващ шифър е сто двайсет и три. Гранатата ще избухне след една минута. Времето ви започва… сега.

— Мамка му! — изруга Скофийлд, бързо седна и внимателно проучи устройството СинкЛок.

На главния екран имаше бели и червени кръгове — червени отляво и бели отдясно.

Изпиукване.

На долния екран се появи съобщение:

Белите кръгове на главния екран незабавно започнаха да мигат — един по един, в бавна случайна последователност.

Екранът протестира със звуков сигнал.

— Какво? — вторачи се в екрана Скофийлд.

— Петдесет секунди, капитан Скофийлд — съобщи Льофевър. — Трябва да докоснете осветените кръгове в определения ред.

— А, ясно.

Белите кръгове пак замигаха един след друг.

И този път Скофийлд започна да ги натиска — точно след премигванията им.

— Четирийсет секунди…

Мигането на белите кръгове се ускори. Ръцете на Скофийлд се движеха все по-бързо заедно с тях.

Изведнъж проблесна един от червените кръгове в лявата половина на екрана.

Скофийлд не бе готов за него. Но въпреки това го натисна — при това навреме. Белите кръгове продължиха да мигат. Невероятно бързо. Пръстите на Скофийлд също ускориха ритъма си.

— Трийсет секунди… добре се справяте…

И тогава се освети друг червен кръг.

Този път Скофийлд се забави.

Екранът гневно изпиука.

— По дяволите! — извика Скофийлд и хвърли поглед към гранатата на масата.

Белите кръгове замигаха за трети и последен път.

— Остават двайсет и пет секунди…

Но сега Скофийлд беше подготвен и знаеше какво да прави. Ръцете му плавно се движеха по екрана, пръстите му натискаха мигащите бели кръгове и от време на време се местеха наляво, за да натиснат случайно проблесналия червен кръг.

— Десет секунди… девет…

Мигането продължаваше да се ускорява. Проблясването на червените кръгове се учести — до такава степен, помисли си Скофийлд, че се превърна в изпитание на рефлексите му.

— Осем… седем…

Погледът му не се откъсваше от екрана. Пръстите му танцуваха. В очите му се стичаше пот.

— Шест… пет…

Кръговете не преставаха да мигат: бял-бял-червен-бял-червен-бял.

— Четири… три…

Изпиукване — на екрана се появи съобщение:

— Две…

Скофийлд написа на клавиатурата „1–2–3-ЕНТЪР“. Цифрите се появиха на по-малкия екран.

— Едно…

Изпиукване.

Скофийлд въздъхна и се отпусна на стола.

Вратата на стаята се отвори. Влезе Льофевър и изпляска с ръце.

— О, tres bien! Tres bien! — възкликна той. — Браво, капитан Скофийлд.

Двама едри командоси от френския флот сграбчиха Скофийлд от двете страни.

Агентът на ГДВС се усмихна.

— Впечатлен съм. Много съм впечатлен. Благодаря ви, капитан Скофийлд. Вие току-що доказахте, че твърденията на Великолепната дванайсеторка са верни. Да не споменавам за достойнствата на тази изключваща система. Сигурен съм, че Република Франция може да я използва за много цели. Наистина е жалко, че сега трябва да ви убием. Господа, заведете капитан Скофийлд в хангара и го завържете при другия.

Скофийлд се издигна във въздуха с широко разперени ръце и крака като звезда.

Беше завързан за повдигана на електрокар — стъпил върху двете хоризонтални вилки и с китки, заключени с белезници за вертикалните му стоманени плъзгачи.

Електрокарът се намираше в ъгъла на пустия хангар на „Ришельо“, зад няколко изтребителя „Рафал“. Френските висши офицери и агентът на ГДВС седяха в полукръг пред него.

— Доведете британския шпионин — нареди Льофевър на един от охраната.

Командосът натисна един бутон на стената и стоманената плоскост до Скофийлд внезапно започна да се вдига — това бе врата, зад която зейна мрак.

От мрака се появи втори електрокар, на който по подобен начин като капитана беше завързан друг пленник.

Имаше само една разлика.

Човекът на втория електрокар бе измъчван. Лицето, ризата и ръцете му бяха окървавени. Главата му безсилно висеше върху гърдите му.

— Капитан Скофийлд — каза Льофевър. — Не съм сигурен дали познавате агент Алек Кристи от британското разузнаване.

Кристи. От МИ6. И от списъка на жертвите.

Ето къде се беше озовал Кристи.

— През последните два дни господин Кристи ни снабди с информация за Великолепната дванайсеторка — продължи Льофевър. — Изглежда, че от година и половина е бил внедрен в „Лох-Ман Индъстрис“ като личен телохранител на господин Рандолф Лох, председателя на Ве дванайсет. Но докато господин Кристи наблюдаваше Лох, ние наблюдавахме Кристи.

— В един от моментите си на просветление снощи обаче господин Кристи ни каза нещо обезпокояващо. Според него напоследък Рандолф Лох бил извънредно недоволен от един от по-младите членове на Ве дванайсет, нашия приятел Джонатан Килиън. — Льофевър гледаше Скофийлд право в очите. Според господин Кристи Рандолф Лох няколко пъти споменал, че Килиън, цитирам, „му досаждал с една нова идея“. Изглежда, че господин Килиън не смята плана на Великолепната дванайсеторка за достатъчен. Знаете ли нещо за тази „нова идея“, капитан Скофийлд?

— Килиън е ваш приятел — отвърна Скофийлд. — Защо не го попитате?

— Република Франция няма приятели.

— Разбирам защо.

— Имаме полезни познати — продължи Льофевър. — Но човек понякога трябва да наблюдава познатите си също толкова внимателно, колкото и враговете.

— Нямате му доверие.

— Абсолютно никакво.

— Но му осигурявате закрила, убежище.

— Докато ни устройва. Възможно е повече да не ни устройва.

— Обаче сега се опасявате, че Килиън ви готви номер.

— Да.

Скофийлд се замисли за миг.

— Една от ракетите „Хамелеон“ е насочена срещу Париж — след малко каза той.

— О, моля ви, това ни е известно. Подготвени сме. Тъкмо това е идеята, която стои зад участието на Република Франция в плана на Великолепната дванайсеторка. Тъкмо затова им дадохме труповете на терористите от Ислямски джихад. Докато Америка, Германия и Великобритания търпят катастрофални загуби, Франция ще бъде разглеждана като единствената западна страна, която се е справила с тази опасност. Ню Йорк, Берлин и Лондон ще бъдат разрушени, но Париж ще оцелее. Франция ще е единствената държава, успешно свалила една от тези ужасни ракети.

— На Америка й трябваха цели три месеца да се възстанови от единайсети септември — продължи той. — Представете си колко ще са поразени, когато изгубят цели пет града. Но Франция, Франция ще е страната, отблъснала тези ужасни атаки. Единствената западна държава, реагирала достатъчно бързо. Това ще ни превърне — силни, способни и напълно неуязвими — в световен лидер на този нов период на Студена война. Капитан Скофийлд, нашите приятели от Великолепната дванайсеторка искат да спечелят пари от всичко това, защото за тях парите са власт. Република Франция не желае такава власт — ние се стремим към нещо много по-важно. Стремим се към глобална промяна на властта. Ние искаме да ръководим света… Двайсети век беше век на Америка. Тъжен период в историята на тази планета. Двайсет и първи век ще е век на Франция.

Скофийлд зяпаше Льофевър и висшите военни. Накрая каза:

— Вие тотално сте се прецакали, знаете ли?

Льофевър извади от куфарчето си няколко снимки и ги показа на завързания във въздуха Скофийлд.

— Да се върнем на Килиън. Това са снимки на мосю Килиън по време на миналогодишното му посещение в Африка.

Морският пехотинец видя обичайните вестникарски фотографии: Килиън стоеше сред африкански ръководители, откриваше фабрики, махаше на тълпите.

— Посещение на добра воля за реклама на благотворителната му дейност — продължи агентът на ГДВС. — През това време обаче той е участвал в съвещания на ръководителите и военните министри на няколко африкански страни: главно Нигерия, Еритрея, Чад, Ангола и Либия.

— И?

Льофевър направи драматична пауза и после поднесе голямата новина:

— През последните единайсет часа военновъздушните сили на Нигерия, Еритрея, Чад и Ангола пратиха всичките си изтребители, общо над двеста, на летища в Източна Либия. Взети поотделно, тези сили са слаби. Взети заедно обаче образуват истинска въздушна армада. Последният ми въпрос към вас, капитан Скофийлд, е следният: какво правят те?

Мислите на Скофийлд запрепускаха.

— Капитан Скофийлд?

Но той не го слушаше. Чуваше само гласа на Джонатан Килиън в главата си: „Въпреки че мнозина още не го знаят, бъдещето на света е в Африка“.

Африка…

— Капитан Скофийлд? — повика го Льофевър.

Скофийлд запремигва. И се върна в действителността.

— Не знам — призна той. — Ще ми се да знаех, но не знам, честно.

— Хммм — изсумтя агентът. — Точно това каза и господин Кристи. И това може би означава, че двамата сте откровени. Естествено може също да означава, че се нуждаете от още малко убеждаване.

Льофевър кимна на шофьора на електрокара на Кристи.

Той включи двигателя и отдалечи машината няколко метра наляво, така че разпънатият агент от МИ6 се озова точно зад дюзата на недалечния изтребител. Шофьорът скочи от седалката си и се затича.

След миг Скофийлд видя защо.

БРРРРРРРРРМММММ!

Двигателите на самолета зареваха. Капитанът видя в кабината му друг френски войник.

Шумът накара Алек Кристи да вдигне поглед. Изражението му не се промени. Беше прекалено измъчен, прекалено изтощен, за да се съпротивлява.

Льофевър кимна на мъжа в кабината.

Той натисна дроселите.

От дюзата се стрелна език от бял пламък и погълна неподвижния Кристи.

Топлинната вълна обля британския агент, отвя косата му назад, напука кожата на лицето му, изгори дрехите му за наносекунда — и накрая разкъса тялото му на парчета.

После пламъкът изведнъж секна и в хангара отново се възцари тишина.

От Алек Кристи бяха останали само четири страховити части, овъглени и отвратителни, увиснали на електрокара.

— Това е ужасно — Скофийлд мъчително преглътна.

Льофевър се обърна към него.

— Може би паметта ви се е опреснила?

— Казвам ви, не знам — настоя морският пехотинец. — Не знам нито за Килиън, нито за африканските страни, нито дали помежду им има нещо общо. За пръв път чувам такова нещо.

— Тогава се боя, че повече нямаме нужда от вас — заяви агентът. — Време е да изпълним желанието на адмирала и генерала да ви гледат как умирате.

С тези думи Льофевър кимна на шофьора на електрокара, на който бе разпънат Скофийлд. Машината потегли напред и спря до електрокара на Кристи пред втората задна дюза на изтребителя.

Скофийлд се втренчи в тъмните дълбини на дюзата.

— Господин генерал? — обърна се Льофевър към възрастния офицер, към човека, изгубил цял десантен отряд на Антарктида. — Отстъпвам ви тази чест.

— С удоволствие.

Генералът се изправи и се качи в кабината на самолета, като през цялото време гледаше Скофийлд.

После протегна ръка към дросела и палецът му увисна над бутона за дюзата.

— Сбогом, капитан Скофийлд — делово каза Льофевър. — Световната история ще трябва да продължи без вас. Au revoir.

Палецът на генерала се спусна към бутона.

В същия момент над главния хангар отекна мощна експлозия.

Завиха сирени.

Засвяткаха предупредителни светлини.

Целият самолетоносач изведнъж се освети в червено.

Палецът на генерала бе замръзнал на милиметър над бутона.

При адмирала дотича един мичман.

— Атакуват ни, господин адмирал!

— Какво? — извика възрастният военен. — Кой?

— Прилича на руски изтребител.

— Руски изтребител ли? Един руски изтребител?! Това е самолетоносач, за Бога! Кой нормален човек ще атакува самолетоносач само с един самолет?

„Черният гарван“ висеше на равнището на палубата на „Ришельо“ и обсипваше френските изтребители с дъжд от куршуми и ракети.

Четири ракетни димни следи излизаха от крилете на Су–37 и се разделяха към четири цели.

Един изтребител на палубата мигновено се пръсна на парчета, в същото време бяха унищожени две зенитни ракетни установки. Четвъртата ракета влетя в главния хангар, улучи един АУАКС и с мощен взрив го превърна в купчина останки.

Руфъс триумфално сияеше.

Зад него седеше Найт, въртеше се на триста и шейсет градуса, целеше се в различни мишени и ги унищожаваше с картечниците на „Гарвана“.

— Майко? Готова ли си? — извика той.

Майка стоеше в преоборудвания оръжеен отсек зад кабината, въоръжена до зъби: МП–7, М–16, пистолети „Дезърт Игъл“, на гърба си дори носеше една от гранатохвъргачките на Найт.

— Напълно, мама му стара.

— Тогава действай! — И Найт натисна един бутон.

Подът на отсека се отвори и Майка падна надолу и увисна на кабела на магнитната си кука.

На мостика на френския самолетоносач цареше хаос.

Свързочници викаха в радиомикрофоните и предаваха информация на капитана.

— … проклетият изтребител е минал под радарите ни! Сигурно има стелт механизъм…

— … улучиха зенитните установки на палубата…

— … наредете на изтребителите незабавно да излетят!

— Господин капитан! От „Триумф“ съобщават, че го държат на мушка…

— Кажете им да стрелят!

В отговор на заповедта от един ескадрен миноносец в авионосната група излетя зенитна ракета и се насочи право към „Черния гарван“.

— Руфъс! Надявам се, че си поправил електронното ни поле, когато бяхме в Архангелск!

— Погрижих се за това, шефе.

Ракетата с невероятна скорост се приближаваше към тях.

Но в последния момент стигна до електронното заглушаващо поле на „Гарвана“, отклони се в съвсем друга посока…

… и се заби в корпуса на самолетоносача!

— Ескорти! Край на огъня! Край на огъня! — викаше капитанът. — Самолетът е прекалено близо до нас! Улучвате ни! Електронен отдел — открийте заглушаващата честота и я неутрализирайте! Ще трябва да го унищожим с изтребители.

В главния хангар на самолетоносача Скофийлд все още беше разпънат пред дюзите на изтребителя.

Изведнъж палубата рязко се наклони — изненадващата атака на „Черния гарван“ бе принудила огромния кораб да се завърти.

Льофевър и висшите френски военни викаха в радиостанциите си.

Само генералът от сухопътните сили в кабината на изтребителя мълчеше.

След първоначалния смут той отново се бе втренчил в Скофийлд. Нямаше намерение да пропусне тази възможност.

Той пак посегна към бутона на дросела и в този момент — прас! — през ухото му влетя куршум и мозъкът му опръска вътрешността на кабината.

В целия хаос никой не беше забелязал тъмната фигура в открития десен асансьор до главния хангар, фигура, която се бе спуснала на дъното с вертикално въже като паяк по нишка, фигура, въоръжена до зъби.

Майка.

Стиснала МП–7 в едната си ръка и М–16 в другата, тя се втурна през хангара към Скофийлд.

Беше като неудържима природна стихия.

Френските десантчици, които пазеха капитана, се нахвърлиха върху нея от всички страни — иззад коли и изтребители.

Ала Майка просто продължи напред, като ги очистваше с оръжията си, без изобщо да забавя ход.

Изстреля два куршума наляво — и улучи двама командоси в лицата. Завъртя се надясно — стреляше с М–16 като с пистолет — и още трима се строполиха на земята.

Един командос се изправи на крилото на изтребителя над нея и Майка просто направи салто във въздуха, и като стреляше в движение, осея французина с кървави дупки.

После хвърли две димки и в избухналия облак продължи напред като призрак на отмъщението.

В облака дим паднаха четирима, включително френският адмирал. Не успя да й избяга даже шпионинът Льофевър. От дима изникна четирилъч шурикен и със свистене се заби в адамовата му ябълка. Щеше да умре бавно.

Майка изскочи от мъглата до разпънатия на електрокара Скофийлд.

— Здрасти, Плашило, как е там горе?

— След като вече си тук, се чувствам много по-добре — отвърна капитанът.

Две от катераческите щипки на Найт светкавично го освободиха от белезниците и след секунди той стъпи на пода.

Ала преди Майка да успее да му даде някакво оръжие, Скофийлд се затича към проснатия на пода Льофевър.

Вдигна нещо от земята до умиращия французин и се върна при Майка. Тя му подаде МП–7 и „Дезърт Игъл“.

— Готов ли си да се поразвъртим малко?

Скофийлд спря поглед върху ерпегето на гърба й.

— Готов съм здравата да се поразвъртя.

Затичаха към един джип.

Четири модерни изтребителя „Рафал“ бързо излетяха по двойки от пистата на „Ришельо“.

Издигнаха се в небето над самолетоносача, обърнаха назад в страховито формирование и се понесоха към увисналия във въздуха „Черен гарван“.

— Идват! — извика Руфъс.

— Виждам ги! — отвърна Найт, завъртя се на стола си и занатиска спусъците като дете, играещо си на видеоигри.

Два френски изтребителя полетяха към тях с бълващи огън картечници.

Оранжеви трасиращи куршуми разкъсваха въздуха около „Гарвана“. Руският самолет се накланяше и превърташе в небето, като избягваше обстрела, и в същото време отвръщаше със собствената си многоцевна картечница.

После първите два френски изтребителя профучаха над тях — два мощни екота. Но това беше само встъплението, което трябваше да скрие главното действие.

Защото другите два рафала бяха минали ниско над океанските вълни от срещуположната посока и се носеха към руския Су–37 отдолу и отзад.

Все още увиснал над десния асансьор на самолетоносача, „Черният гарван“ се завъртя челно към тези два нови противника.

— По дяволите! — вперил поглед в дисплея на електронното поле, изруга Руфъс. — Тия копелета се бъзикат със заглушаващата ни честота… включват я и я изключват. Губим заглушаващото поле.

Двата нови рафала изстреляха по две ракети.

Найт ги обстреля с картечницата и взриви две от тях, но другите две маневрираха прекалено ловко.

— Руфъс!…

Ракетите с рев се носеха към тях.

Пилотът ги видя и в последния момент откри изхода.

Ракетите се приближаваха към целта…

… и Руфъс вкара „Черният гарван“ през огромната врата на десния асансьор в главния хангар на самолетоносача!

За разлика от ракетите, изстреляни от ескадрения миноносец „Триумф“, тези бяха снабдени с електронна засичаща система, която не им позволяваше да ударят собствения си кораб. Затова те се забиха в океана и се взривиха с два трийсетметрови гейзера.

Радистите на мостика смутено се взираха в екраните си и викаха по радиомикрофоните:

— … къде изчезна, мама му стара?…

— … какво? Повтори пак…

— Какво стана? — попита капитанът. — Къде са?

— В „Ришельо“, господин капитан!

„Черният гарван“ висеше в просторния хангар на френския самолетоносач.

— Харесва ми стилът ти, Руфъс — като безразборно стреляше по самолети, хеликоптери и камиони, каза Найт.

Подобно на гигантска птица, затворена в стая, руският изтребител се носеше в хангара, преобръщаше цели самолети с реактивните си струи и запращаше цистерни в стоманените стени.

Профуча през помещението, като предизвикваше невъобразим хаос и опустошение. Високата му опашка веднъж дори одраска тавана.

— Майко! — извика Найт по радиостанцията. — Къде си?

Самотен джип с пълна скорост се носеше към дъното на продълговатия хангар и маневрираше под накланящи се самолети и преобръщащи се цистерни. Зад волана седеше Майка. Скофийлд бе приклекнал отзад.

— В отсрещния край на хангара съм, опитвам се да се спася от вас! — извика Майка.

— Скофийлд при теб ли е?

— Да.

— Искате ли да ви приберем?

Майка се обърна към приведения над гранатохвъргачката Скофийлд.

— Искаш ли да ни вземат?

— Не! Още не! — отвърна той. — Кажи на Найт да излезе навън. Не бива да е тук през следващите две минути! Всъщност изобщо не бива да е близо до кораба! Кажи му, че ще се срещнем навън!

— Ясно — отговори Черния рицар. — Руфъс! Време е да се махаме!

— Готово, шефе. А къде е другият… аха. — Пилотът забеляза втория открит асансьор в отсрещния край на хангара.

Насочи самолета към изхода и ревът на двигателите заглуши всичко друго преди — фюют — „Черният гарван“ да изхвърчи през левия асансьор.

В същото време приклекналият в джипа Скофийлд тършуваше в раницата на ерпегето.

Това наистина бе руското РПГ на Найт — което означаваше, че в раницата има гранати с различни заряди.

Капитанът намери онази, която търсеше.

Злополучно известната съветска паладиева граната П–61.

Паладиевата граната съдържаше обогатена хидрофлуорна киселина и имаше една-единствена цел: да унищожава цивилни ядрени електростанции по извънредно ужасен начин.

Ядрените оръжия се нуждаят от ядро с плътност от деветдесет процента обогатен уран. Ядрените реактори в цивилните електростанции, от друга страна, имат плътност на ядрото около пет процента, докато при реакторите на ядрените самолетоносачи плътността е около петдесет процента — затова нито един от тези реактори не може да предизвика ядрен взрив. Възможно е изтичане на радиация — като в Чернобил, — но не може да се образува ядрен облак.

Всяка секунда обаче те отделят огромни количества водород — високозапалим водород, — което се неутрализира чрез употреба на вещества, превръщащи опасния водород (Н) в напълно безопасна вода (Н₂О).

Но смесването на паладий с водород има обратния ефект. Увеличава се водородът и се образува огромно количество запалим газ, който може да бъде взривен чрез прибавяне на катализатор като хидрофлуорна киселина.

Ето защо гранатата П–61 изпълнява ролята на двустепенен детонатор.

Първата степен — първоначалният взрив — смесва паладий с водород и с невъобразима скорост увеличава количеството газ. Втората степен възпламенява газа с киселината.

Резултатът е мощна експлозия — не толкова силна, колкото ядрен взрив, но навярно единствената експлозия на света, която е в състояние да разцепи корпуса на самолетоносач.

— Натам! — извика Скофийлд и посочи двете огромни цилиндрични шахти в дъното на хангара, завършващи с перки, които изхвърляха излишния водород от задния ляв борд на кораба. — Към реакторните шахти!

Джипът летеше през хангара, като заобикаляше пламтящите изтребители.

Скофийлд се изправи, опря гранатохвъргачката на рамото си и се прицели в едната от гигантските перки.

— Веднага щом стрелям, дай газ към рампата! Ще имаме трийсетина секунди между първата и втората степен. Това означава трийсет секунди да напуснем кораба!

— Ясно!

Скофийлд доближи око до мерника на оръжието.

— Au revoir и на вас, скапаняци.

И натисна спусъка.

Гранатохвъргачката изстреля паладиевата граната към горния край на хангара, оставяйки във въздуха абсолютно права димна следа.

Гранатата улучи перката на дясната шахта, изчезна в отвора и се насочи надолу в търсене на източника на топлина.

Едва бе излетяла, когато Майка настъпи газта, обърна и потъна в напомнящата на тунел спираловидна рампа, водеща към палубата на самолетоносача.

Джипът бързо се заизкачва.

От недрата на кораба се разнесе ужасяващ приглушен екот. Паладиевата граната беше стигнала до целта си.

Скофийлд включи хронометъра си: 00:01… 00:02…

„Черният гарван“ продължаваше да се сражава с четирите френски изтребителя в небето над „Ришельо“.

Той рязко зави, понесе се във въздуха и с последната си ракета взриви един от рафалите.

И тогава Руфъс чу от пулта си остро изпиукване.

— Тотално хакнаха заглушаващата ни честота! — извика пилотът. — Изгубихме електронния си щит!

В този момент след тях се появи друг изтребител и двата самолета заедно полетяха над океана. Рафалът плътно следваше руския Су–37 и го обстрелваше с оранжевите си трасиращи куршуми.

Найт се завъртя на стола си и откри огън по френския изтребител. Обсипа кабината му с град от куршуми, разби стъкления капак, разкъса пилота на парчета и самолетът се заби в морето с разтърсващ експлозивен плясък.

— Шефе! — внезапно извика Руфъс. — Бързо се обърни напред!

Найт се завъртя. Не бе забелязал, че улученият рафал ги е примамвал към… другите два френски изтребителя!

Те изстреляха по една ракета…

… във въздуха се понесоха два стълба дим, насочиха се към носа на „Черният гарван“…

… ала Руфъс завъртя аеродинамичния черен самолет, продължи на една страна и включи допълнителното му — и изключително рядко — вторично електронно енергийно поле.

Двете ракети сякаш полудяха и се отдалечиха една от друга, за да заобиколят електронния щит около носа на руския изтребител, след което се забиха в морето.

Ала „Гарванът“ все още се приближаваше към двата рафала.

Найт откри огън — и разби лявото крило на единия миг преди „Черният гарван“ с оглушителен рев да се стрелне над френските самолети.

Оставаше само един рафал, но преди Найт и Руфъс да успеят да го атакуват, от океана се разнесе друг звук — дълбок зловещ екот от недрата на самолетоносача.

— По-бързо, Майко. По-бързо! — Скофийлд погледна хронометъра си:

00:09…

00:10…

Джипът се изкачваше по спиралната рампа и вдигаше искри по стоманените стени.

Изведнъж целият кораб рязко се килна наляво и светът се наклони под ъгъл от трийсет и пет градуса.

— Давай! — извика Скофийлд.

Първата степен на паладиевата граната беше взривила отделяния от реактора на „Ришельо“ водород — оттам и зловещият екот.

Това означаваше, че сега в охлаждащите шахти на самолетоносача се събира огромно количество водород. Точно след трийсет секунди щеше да се взриви втората степен на гранатата, която щеше да възпламени водорода и да отприщи истински ад.

00:11…

00:12…

Джипът изхвърча от рампата и спря.

На палубата цареше хаос.

Димящи самолети, овъглени зенитни оръдия, убити моряци. Един изтребител „Рафал“ — с наклонен надолу нос и разбит преден колесник — препречваше втората писта на „Ришельо“. Сигурно се бе опитвал да излети, когато „Черният гарван“ го беше улучил с ракета.

Скофийлд мигновено го видя.

— Майко! Към разбития изтребител!

— Той няма да излети, Плашило! Даже заради теб! — извика тя.

00:15…

00:16…

Джипът се закова пред разбития самолет. Майка имаше право. Със забития си в палубата нос и спуканите си предни гуми, изтребителят не можеше да излети.

00:17…

00:18…

— Не ми трябва самолетът — поясни Скофийлд. — А това.

Той скочи от джипа, наведе се и хвана каталултната кука, която лежеше на пистата пред рафала. Малката трапецовидна кука минаваше на тесни релси по дължината на пистата и се заканваше за предното колело на самолета, за да му придаде начална скорост на разстояние от деветдесет метра.

Капитанът припряно вклини куката под предната ос на джипа.

00:19…

00:20…

— Уф, стига бе… — изпъшка Майка и погледна пистата пред джипа — писта, която свършваше при носа на кораба.

00:21…

00:22…

Скофийлд скочи в джипа до Майка.

— Изключи от скорост и си закопчай колана!

00:23…

00:24…

Майка закопча предпазния си колан. Скофийлд я последва.

00:25…

После извади своя МП–7 и го насочи към катапултния лост, зарязан още при атаката на „Черния гарван“…

00:26…

… и стреля.

00:27…

Куршумът улучи лоста и задейства катапулта.

И джипът се стрелна със скорост, каквато иначе не би могъл да вдигне никога.

Деветдесет метра за 2,2 секунди.

Скофийлд и Майка се залепиха за седалките и усетиха как очните им ябълки потъват в орбитите.

Джипът с невероятна скорост се носеше по пистата.

Палубата се превърна в мъгла.

Предните гуми на джипа се пръснаха след петдесет метра.

Но той продължи да лети напред като изстреляно от топ гюле, тласкан от огромната сила на катапулта.

Естествено не се движеха толкова бързо, колкото излитащ изтребител, тъй като изтребителят има и собствена тяга.

Но Скофийлд не искаше да лети.

Искаше само да се махне от самолетоносача преди той да…

Избухне.

Джипът стигна до края на пистата… и изхвърча от нея… с вдигната нагоре предница и въртящи се колела… в същия момент, в който целият самолетоносач зад него се пръсна.

Нямаше огън.

Нямаше изригващи облаци.

Само мощен трясък.

Стоманеният корпус на кораба моментално се разшири навън — под натиска на възпламенилия се водород — и се пръсна по шевовете.

В небето полетяха милиарди нитове.

Изминаха много километри и после цяла минута се сипеха наоколо. Един хеликоптер, току-що излетял от задния край на самолетоносача, мигновено беше унищожен от неочаквания залп.

Във въздуха се разхвърчаха парчета от кораба, включително цели стоманени плоскости, и заваляха по френските ескадрени миноносци, огъвайки корпусите им и разбивайки илюминаторите им.

Най-тежко пострада задният край на „Ришельо“ около епицентъра на взрива: охлаждащите шахти.

Външните стени просто бяха разкъсани по шевовете — по вертикалните нитови сглобки — и през пробойните безмилостно занахлува вода.

И „Ришельо“, най-големият и най-мощен самолетоносач на Франция, започна да потъва в океана.

Джипът на Скофийлд и Майка обаче излетя от носа на гигантския кораб.

Докато се носеше във въздуха пред самолетоносача, двамата откопчаха коланите си, оттласнаха се от колата и скочиха.

Паднаха от височина около двайсет и пет метра.

Пръв падна джипът. Изригна огромен стълб от пяна и пръски.

Скофийлд и Майка го последваха. Два плясъка.

Болеше, но навлязоха във водата с краката надолу и с изпънато тяло. Потънаха под повърхността миг преди самолетоносачът да избухне и нитовете да обсипят океана като дъжд от смъртоносни шрапнели.

Могъщият самолетоносач потъваше бързо с кърмата напред.

Наистина представляваше зрелищна гледка.

А после, докато безпомощният екипаж се щураше, тичаше към спасителните лодки или просто скачаше във водата, грамадният кораб се изправи вертикално — с високо издигнат нагоре нос и напълно потопена задна част.

Останалите от френската авионосна група се бяха вцепенили от изумление.

Такива неща бяха невъобразими, освен по време на война. Повече от половин век никоя страна не беше губила самолетоносач.

И може би тъкмо затова реагираха бавно, когато минута след експлозията „Черният гарван“ увисна на три метра над вълните на Атлантика и прибра две фигурки в задния си оръжеен отсек.

После аеродинамичният Су–37 се издигна във въздуха и отлетя надалеч от останките на авионосната група „Ришельо“.

Алоишъз Найт се вмъкна в килията на „Черния гарван“ и видя Скофийлд и Майка да лежат на пода като мокри плъхове.

Капитанът вдигна поглед.

— Установи курс към Ламанша, близо до Шербург. Там е първият кораб от програмата „Корморан“. Трябва да го открием преди да изстреля ракетите си срещу Европа.

Найт кимна.

— Вече казах на Руфъс да ни закара там.

Изглеждаше необичайно мрачен, почти… разчувстван.

Какво ставаше?

Скофийлд се огледа и най-после се сети.

— Къде е Гант?

И тогава очите на Найт зад жълтите очила се поколебаха — съвсем леко. Капитанът обаче видя и усети в себе си нещо, каквото не бе изпитвал никога.

Абсолютен, тотален ужас.

Алоишъз Найт мъчително преглътна и каза:

— Трябва да поговорим, капитане.