Плашилото

ЧЕТВЪРТА АТАКА26 октомври, 13:00 (френско време)ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 08:00

Крепосттпа дьо Валоа, Бретан, Франция

26 октомври, 14:00 местно време (08:00 ИСВ САЩ)

Тримата минаха по каменния мост, който свързваше крепостта дьо Валоа с континентална Франция.

Шейн Скофийлд.

Либи Гант.

Алоишъз Найт.

Всеки носеше по една бяла медицинска кутия.

Три кутии. Три глави.

Благодарение на факта, че Скофийлд бе един от най-търсените хора в света — и че им предстоеше да влязат в сърцето на този лов, — капитанът и Гант бяха частично дегизирани.

Бяха с мастиленочерни бойни униформи и каски на ИО–88, взети от командосите в товарния самолет. Освен собственото си оръжие двамата носеха и автомати „Метална буря“. За допълнителен ефект брадичката на Скофийлд беше превързана с окървавен бинт и беше с обикновени слънчеви очила, просто за да скрие лицето си.

В джоба на бедрото си обаче носеше едно от модифицираните навигационни устройства на Найт.

Черния рицар натисна звънеца на замъка и каза:

— Тъй като съм единственият от трима ни, който го е правил и преди, аз ще занеса главите на оценителя. Той ще ви помоли да изчакате в някаква охраняема зона.

— Каква охраняема зона?

— Оценителите не се отнасят любезно с ловците на глави, които се опитват да нахлуят при тях и да им откраднат парите. Случвали са се такива неща. Затова оценителите обикновено имат доста кофти охранителни системи. А ако оценителят е този, който си мисля, той не е много симпатичен човек. Във всеки случай просто дръж под око навигатора. Не съм сигурен колко информация ще успея да изсмуча от неговия компютър, но да се надяваме, че ще сваля достатъчно, за да открием кой плаща този лов.

В джоба си Найт носеше също такова навигационно устройство. Подобно на множество такива уреди, то имаше инфрачервен порт за прехвърляне на данни, за да пращаш документи от компютъра в навигатора си, без да ги свързваш с кабел.

Найт обаче беше включил търсеща програма, която позволяваше на устройството му безжично да се свързва с всеки компютър в радиус от три метра.

И това означаваше, че може да прави нещо изключително: можеше да хакне компютър, който не е свързан в мрежа. Стига да се приближи достатъчно.

Портата на замъка се отвори.

Появи се мосю Делакроа, елегантен, както винаги.

— Капитан Найт — тържествено поздрави той. — Чудех се дали ще ви видя.

— Мосю Делакроа — отговори Черния рицар. — Предчувствах, че вие сте оценителят. Тъкмо казвах на колегите си, че сте очарователна личност.

— Разбира се — сухо отвърна швейцарецът и погледна Скофийлд и Гант в снаряжението им от ИО–88. — Нови помощници. Не знаех, че привличате хора от групата на мосю Ларкъм.

— Трудно се намират добри сътрудници — заяви Найт.

— Така е — съгласи се Делакроа. — Заповядайте.

Минаха през лъскавия гараж на замъка, пълен с колекция от скъпи коли: порше „ГТ–2“, Астон Мартин, ламборджини, субару турбо.

Банкерът вървеше пръв, като буташе ръчна количка с трите медицински кутии.

— Хубав замък — отбеляза Найт.

— Да, доста внушителен — потвърди Делакроа.

— На кого е?

— На един изключително богат човек.

— Който се казва?

— Не съм упълномощен да разкрия това. Имам строги инструкции по този въпрос.

— Винаги имате инструкции — отвърна Черния рицар. — Оръжие?

— Можете да задържите оръжията си — безразлично съобщи швейцарецът. — Тук няма да са ви от полза.

Спуснаха се по стълбището в дъното на гаража и влязоха в кръглото каменно преддверие, от което се влизаше в дългия тесен коридор.

Делакроа спря.

— Вашите колеги ще трябва да почакат тук, капитан Найт.

Черния рицар кимна на Скофийлд и Гант.

— Всичко е наред. Само не се изненадвайте, когато вратите се заключат.

Морските пехотинци седнаха на една кожена кушетка до стената.

Делакроа поведе Найт по тесния, осветен с факли тунел.

Стигнаха до дъното на мрачния проход, където се намираше разкошно обзаведеният кабинет. Банкерът влезе и се обърна с дистанционно управление в ръка.

Бам! Бам! Бам!

Трите стоманени врати се затвориха и изолираха Скофийлд и Гант в преддверието и Найт в коридора.

Черния рицар даже не мигна.

Швейцарецът се зае да проучва главите — глави, взети от Демона Ларкъм в пещерите на Афганистан: главите на Завахири, Халиф и Кингсгейт.

Лазерно сканиране, проверка на зъбите, ДНК…

Найт стоеше затворен в дългия каменен тунел и чакаше.

Забеляза вградените в стените отвори за врящо масло и изсумтя:

— Хммм. Гадничко.

През перспексовото прозорче в стоманената врата можеше да гледа в офиса на Делакроа.

Видя банкера да работи, видя огромния френски прозорец зад бюрото, от който се разкриваше великолепен изглед към Атлантическия океан.

После обаче забеляза корабите: ескадрени миноносци и фрегати, събрани около огромен кораб, в който Найт веднага позна чисто нов самолетоносач клас „Шарл дьо Гол“, снабден с ядрени ракети.

Това беше авионосна бойна група.

Френска авионосна бойна група.

Скофийлд и Гант чакаха в преддверието.

Вниманието на капитана бе привлечено от бръмчене, което идваше откъм тавана.

Той вдигна поглед — и видя шест странни наглед антени, монтирани на каменните стени около тавана. Приличаха на стерео колони, но всъщност бяха смъртоносни микровълнови излъчватели.

Видя и източника на бръмченето: видеокамера.

— Наблюдават ни — предупреди Скофийлд.

От друга стая някъде в замъка някой наистина наблюдаваше морските пехотинци на черно-бял монитор.

Наблюдателят напрегнато се взираше в Скофийлд, сякаш погледът му можеше да проникне през бинта и тъмните очила.

Мосю Делакроа приключи тестовете си и се обърна към все още заключения в тунела Найт.

— Поздравления, капитан Найт — каза по интеркома швейцарецът. — И трите ви глави са автентични. Вече сте с петдесет и пет милиона и осемстотин хиляди долара по-богат.

Банкерът натисна един от бутоните на дистанционното управление и трите стоманени врати се прибраха в нишите си.

Найт влезе в офиса. Делакроа седна зад огромното си бюро и затрака на лаптопа си.

— Е — с ръце над клавиатурата, започна той. — На коя сметка да прехвърля наградата? Да смятам ли, че все още се ползвате от услугите на Алан Жем в Женева?

Погледът на Черния рицар бе прикован към компютъра.

— Да — потвърди той и в същото време натисна бутона „ПРЕДАВАНЕ“ на навигатора в джоба си.

Миниатюрното устройство и лаптопът на Делакроа мигновено установиха контакт.

В каменното преддверие Скофийлд видя, че навигаторът му се съживява.

На екрана с бясна скорост се заредиха данни. Документи, пълни с имена, цифри, диаграми:

Скофийлд видя последния документ и го позна.

Списъкът на жертвите.

Докато навигаторът продължаваше да сваля документи, той кликна върху списъка и го отвори.

Малко се различаваше от онзи, който бе взел от командира на Изпълнителни решения Седрик Уексли в Сибир. Някои имена бяха маркирани. Целият документ гласеше:

„Мъртвите — помисли си Скофийлд и го побиха тръпки. — Това е списък на жертвите, които вече са ликвидирани.“

И освидетелствани като мъртви.

Капитанът можеше да прибави Ашкрофт и Уайцман към този списък — Ашкрофт беше обезглавен в Афганистан от скорпионите, а Уайцман бе убит в товарния самолет.

Което означаваше, че в най-добрия случай само пет от първоначалните петнайсет души са останали живи: Кристи, Олифант, Розентал, Земир и самият Скофийлд.

Той се намръщи.

Нещо в този списък го смущаваше, но не се сещаше точно какво…

Тогава забеляза в един от другите документи думата „оценител“.

Отвори го.

Беше имейл.

Скофийлд се втренчи в думите.

„АСТРАЛ–66 ЕООД.“

Ето откъде идваха парите. Каквото и да бе, Астрал–66 плащаше за този лов на хора…

— Добър ден — разнесе се приятен глас.

Скофийлд и Гант се обърнаха.

В подножието на каменното стълбище, което водеше към гаража, стоеше много красив мъж. Четирийсетинагодишен, с маркови дънки, скъпа риза с разкопчана яка и тениска — комбинация, каквато си позволяват само извънредно богатите хора. Скофийлд веднага забеляза очите му: едното синьо, другото кафяво.

— Добре дошли в моя замък — усмихна се красивият мъж. Усмивката му изглеждаше някак си опасна. — Кой сте вие?

— Колтън. Том Колтън — излъга Скофийлд. — Това е Джейн Уотсън. Тук сме с Алоишъз Найт, имаме среща с мосю Делакроа.

— А, ясно… — отвърна хубавецът.

И протегна ръка.

— Килиън. Джонатан Килиън. Днес май и двамата сте участвали в доста напрегнати действия. Да ви предложа нещо за пиене или за хапване? Или личният ми лекар да ви даде чист бинт за раните?

Скофийлд погледна към тунела за подкрепа от Найт.

— Моля… — Килиън ги поведе нагоре по стълбището. Тъй като не искаха да привличат ненужно внимание, двамата го последваха.

— Виждал съм ви — отбеляза капитанът, докато се изкачваха. — По телевизията…

— От време на време се появявам пред камерите.

— В Африка — поясни Скофийлд. — Бяхте в Африка. Миналата година. Откривахте фабрики. Фабрики за хранителни стоки. В Нигерия…

Всичко това бе вярно. Спомняше си кадрите от новините — този Килиън се ръкуваше с усмихнати африкански ръководители сред тълпи щастливи работници.

Стигнаха до гаража.

— Имате добра памет — отвърна Килиън. — Освен това бях в Еритрея, Чад, Ангола и Либия, където открих заводи за обработка на храни. Въпреки че мнозина още не го знаят, бъдещето на света е в Африка.

— Харесва ми колекцията ви от коли — обади се Гант.

— Играчки — заяви милиардерът. — Най-обикновени играчки.

Поведе ги по коридор с под от тъмен полиран паркет и чисто бели стени.

— Но пък аз обичам да си играя с играчки — прибави Килиън. — Също колкото обичам да си играя и с хора. Обичам да наблюдавам реакциите им в стресови ситуации.

Спря пред голяма дървена врата. Скофийлд чу смях. Дрезгав мъжки смях. Като че ли вътре имаше парти.

— Стресови ситуации ли? — попита капитанът. — Какво искате да кажете?

— Ами, да вземем например неспособността на средния западняк да проумее поведението на ислямисткия атентатор камикадзе — отвърна милиардерът. — Още от раждането им на западняците им се втълпява да се бият „честно“: френският дуел на десет крачки, английските рицарски турнири, американските двубои пред баровете в Дивия запад. Битката в западния свят е честна, защото се предполага, че и двете страни желаят да спечелят.

— Но атентаторът камикадзе не разсъждава така — продължи мисълта му Скофийлд.

— Да. Той не иска да спечели битката, защото за него тя е безсмислена. Иска да спечели много по-мащабна война, психологическа война, в която губи човекът, умиращ въпреки волята си — в състояние на потрес, ужас и страх — докато загиващият духовно и емоционално подготвен побеждава. Затова, когато се изправи пред атентатор камикадзе, западнякът направо се разпада. Повярвайте ми, виждал съм го. Виждал съм и човешки реакции към други стресови ситуации: престъпници на електрическия стол, човек във вода, заобиколен от акули. О, естествено, обичам да наблюдавам изписващото се на лицата им изражение на чист ужас, когато осъзнаят, че със сигурност ще умрат.

Килиън отвори вратата…

… и в същия момент Скофийлд се сети:

Сети се какво го смущава в главния списък.

В главния списък имената на Маккейб и Фарел бяха маркирани.

Маккейб и Фарел, които тази сутрин бяха убити в Сибир, официално бяха обявени за мъртви.

И за тях беше платено.

Което означаваше…

Голямата врата се отвори…

… и двамата морски пехотинци бяха посрещнати от гледката на трапезария, пълна с командоси от Изпълнителни решения, общо двайсет души, които ядяха, пиеха и пушеха. Начело на масата с бинтован нос седеше Седрик Уексли.

Скофийлд пребледня.

— Тъкмо за това изражение говоря — заяви милиардерът и се усмихна злокобно. — Добре дошли в моя замък… капитан Скофийлд.

Скофийлд и Гант се затичаха.

Затичаха се с всички сили.

Обратно по разкошния коридор, следвани от презрителния смях на Джонатан Килиън.

Войниците от Изпълнителни решения наскачаха от местата си и грабнаха оръжието си, неспособни да устоят на изкушението да си осигурят още осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара.

Наслаждавайки се на представлението, Килиън ги остави да минат покрай него.

Стигнаха до гаража.

— По дяволите, прекалено много възможности — изпъшка капитанът, смъкна бинта и огледа скъпите коли.

Гант се обърна и видя преследващите ги по коридора наемници.

— Имаш десетина секунди да избереш най-бързата, мой човек.

Скофийлд спря очи върху поршето. Сребристо и ниско, с отваряща се нагоре врата — истински звяр.

— Не, просто не е в моя стил — каза той и се хвърли към също толкова бързата спортна кола до поршето — електриковосиньо субару турбо.

След девет секунди командосите от Изпълнителни решения нахлуха в гаража.

И видяха как субаруто профучава през помещението. Задните му гуми оставяха следи по пода.

Външната врата на гаража тъкмо се отваряше — Либи Гант стоеше до контролния пулт и командваше.

Хората от Изпълнителни решения откриха огън.

Скофийлд спря до Гант и викна:

— Скачай вътре!

— Ами Найт?

— Сигурен съм, че ще ни разбере!

Тя се хвърли вътре през прозореца и в същия миг вратата на гаража се отвори докрай и разкри окъпания в слънце вътрешен двор на замъка…

… и изненаданото лице на майор Дмитрий Заманов.

Придружен от шестима скорпиони, които носеха две медицински транспортни кутии.

Два високоманеврени руски хеликоптера Ми–34 с все още въртящи се перки бяха кацнали на чакъла зад десантниците.

— Господи! — ахна Скофийлд. — Този ад няма ли най-после да свърши?

Звукът на стрелбата в гаража стигна до офиса на мосю Делакроа и Алоишъз Найт се обърна.

Потърси с поглед Скофийлд в преддверието в другия край на тунела.

Нямаше го.

— По дяволите! — изръмжа наемникът. — Този човек не може ли да стои мирен поне пет минути?

И хукна навън.

Оценителят изобщо не си направи труда да вдигне глава.

Субаруто на Скофийлд чакаше пред Заманов на изхода на гаража.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

Изненаданото изражение на руснака бързо се смени с чиста омраза.

— Дай газ! — извика Гант и откъсна Скофийлд от вцепенението му.

Той настъпи педала.

Състезателната кола се понесе напред и скорпионите се пръснаха настрани от пътя й.

Като хвърляше чакъл зад себе си, колата прекоси вътрешния двор на замъка, стрелна се като ракета през гигантския портик и полетя по подвижния мост към сушата.

Дмитрий Заманов се изправи и в следващия момент покрай него профучаха още пет коли: червено ферари, сребристо порше „ГТ–2“ и три жълти спортни автомобила пежо с емблемата на „АКСЪН“ отстрани.

Изпълнителни решения.

В гонитба.

— Мамка му! — извика майорът. — Той е! Скофийлд! Давайте! Бързо! Пипнете го и ми го доведете! Преди Делакроа да получи главата му, ще го одера жив! Лично.

Четирима от хората му се хвърлиха към двата хеликоптера, като оставиха него и другите двама в замъка с главите.

Преследването започна.

Пистата „Уитмор“ (изоставена)

На около шейсет и пет километра западно от Лондон

12:30 местно време (13:30 френско време)3

Трийсет минути по-рано — докато Скофийлд, Гант и Найт пристигаха в крепостта дьо Валоа — Книга II и Майка бяха приземили откраднатия хеликоптер на изоставената писта, на която ги беше оставил Руфъс.

Не очакваха да го заварят там. Той им бе казал, че след като ги свали, ще продължи за Франция, за да настигне Найт.

Но когато кацнаха, видяха „Черния гарван“ в един стар хангар, заобиколен от цивилни полицейски коли със светещи буркани на покривите.

Руфъс тъжно и безпомощно стоеше до самолета си под прицела на шестима облечени в шлифери агенти и взвод тежковъоръжени кралски морски пехотинци.

Майка и Книга бяха заловени още при кацането.

Един от цивилните се приближи към тях. Беше млад, спретнат и държеше мобилен телефон, сякаш разговаряше.

Говореше с американски акцент.

— Сержанти Нюман и Райли? Казвам се Скот Моузли и съм от лондонското бюро на държавния департамент на Съединените щати. Научихме, че помагате на капитан Шейн М. Скофийлд от корпуса на морската пехота, който е преследван в международен лов на хора. Вярно ли е това?

Книга и Майка пребледняха.

— Хм, да… вярно е — потвърди Книга II.

— Властите на Съединените щати научиха за провеждането на този лов на хора. От известната ни за момента информация анализирахме предполагаемата причина за него и стигнахме до заключението, че запазването на живота на капитан Скофийлд е от най-голямо национално значение. Знаете ли къде се намира той?

— Може и да знаем — отвърна Майка.

— Защо увъртате? — попита Книга II. — Разкрийте ни голямата конспирация.

Скот Моузли се изчерви и призна:

— Аз лично не съм запознат с подробностите.

— Уф, я стига! — изпъшка младият сержант. — Трябва да ни кажете нещо повече.

— Моля ви — настоя Моузли. — Аз съм само куриер. Нямам право на достъп до цялата информация. Но повярвайте ми, не съм тук, за да ви преча. Казаха ми само това: човекът или хората, които стоят зад този лов, е в състояние или иска да унищожи Съединените американски щати. Не знам нищо повече… Знам обаче едно: тук съм по личната заповед на президента на Съединените щати и ми е наредено да ви помагам. По всякакъв начин. Където и да пожелаете да отидете. Упълномощен съм да ви дам всичко, каквото ви трябва, за да защитите живота на капитан Скофийлд. Ако ви трябва оръжие, имате го. Ако ви трябват пари, имате ги. По дяволите, ако искате президентският самолет да ви отведе до всяка точка на света, аз съм на ваше разположение.

— Супер… — ахна Майка.

— Как да сме сигурни, че можем да ви вярваме? — поколеба се Книга II.

Скот Моузли му подаде мобилния си телефон.

— Кой е? — попита в мобифона морският пехотинец.

— Сежант Райли? — разнесе се твърд глас от отсрещния край на връзката. Книга II моментално го позна — и се вцепени.

Веднъж се бе срещал със собственика на този глас — по време на инцидента в Зона 7.

Това беше гласът на президента на Съединените щати.

Значи бе истина.

— Сержант Райли — каза президентът. — Всички средства на правителството на Съединените щати са изцяло на ваше разположение. Каквото ви трябва, само кажете на помощник-секретар Моузли. Трябва да защитите Шейн Скофийлд. Действайте.

И затвори.

Книга II подсвирна.

— Е, какво ви трябва? — попита Скот Моузли.

Майка и Книга се спогледаха.

— Ти върви — каза Книга. — Спаси Плашило. Аз ще разбера каква е цялата тая история.

— Дадено — отвърна Майка.

И бързо посочи Руфъс, но се обърна към Моузли.

— Трябва ми ей онзи. И неговият самолет, зареден догоре. Плюс свободен коридор от Англия. Знаем къде е Плашило и трябва веднага да отидем при него.

— Мога да уредя възможно най-бързия… — започна помощник-секретарят.

— Да, обаче аз още не ти вярвам — изръмжа Майка. — Виж, на Руфъс му имам вяра. И освен това той е достатъчно бърз.

— Добре. — Скот Моузли кимна на един от хората си. — Заредете самолета. Освободете небето.

После се обърна към Книга.

— Ами вие?

Но сержантът още не бе свършил с Майка.

— Успех. Спаси го.

— Ще направя каквото мога. — Тя отпраши към Руфъс при изтребителя. След няколко минути резервоарите му бяха заредени и „Гарванът“ се издигна в небето и изчезна в далечината.

Едва тогава Книга II се обърна към Скот Моузли и каза:

— Трябва ми видеокасетофон.

Състезателната кола на Скофийлд се носеше по крайбрежието на Северозападна Франция.

Пътят от крепостта дьо Валоа беше известен като Le grande rue de la mer — Великия морски път.

Врязан в скалите над Атлантическия океан, той представляваше великолепна крайморска магистрала с ниска бетонна мантинела, под която зееше сто и двайсет метрова бездна. Коварните завои тук-там се редуваха с тунели, минаващи през скалистите носове.

Тъй като петнайсетте километра земя около крепостта дьо Валоа принадлежаха на Джонатан Килиън, това беше частен път. На две места по дължината му от него се отклоняваха шосета — едното нагоре, към частната писта на милиардера, другото стръмно надолу, към огромен кей.

Електриковосиньото субару на Скофийлд летеше по възхитителния крайморски път със сто и осемдесет километра в час. Двигателят тихо бръмчеше с включен турбоускорител. Мощната система четири по четири бе идеална за опасните завои на Великия морски път.

Петте суперколи на Изпълнителни решения: порше, ферари и три пежо, също не изоставаха.

— Найт! — извика Скофийлд във виброфона си. — Чуваш ли ме? Имаме… хм… малък проблем.

— Идвам — чу се спокойният отговор.

Точно в този момент на километър и половина след субаруто на Скофийлд — далеч зад последния преследвач — от крепостта дьо Валоа изхвърча една последна кола и мина по подвижния мост.

Ламборджини „Диабло“.

Дванайсетцилиндрова. Със заден спойлер. Суперниска. Суперготина. Супербърза.

Цялата черна, естествено.

Скофийлд включи сателитната си радиосистема.

— Книга! Майка! Чувате ли ме?

Гласът на Майка незабавно му отговори:

— Чувам те, Плашило.

— Вече не сме в замъка — съобщи капитанът. — Отдалечаваме се по пътя от него. Насочваме се на север.

— Какво стана?

— Започна добре, обаче после се появиха почти всички кофти типове на света.

— Успя ли вече да разрушиш всичко?

— Още не, но мисля по въпроса. Идвате ли?

— Почти стигнахме. Аз съм с Руфъс в „Гарвана“. Книга остана в Лондон, за да проучи какъв е тоя лов. Аз съм на двайсетина минути от теб.

— Двайсет минути — мрачно повтори Скофийлд. — Не съм сигурен, че ще издържим толкова.

— Трябва, Плашило, щото имам много да ти разправям.

— Обобщи информацията. Най-много двайсет и пет думи.

— Американските власти знаят за лова на хора и хвърлят всичко в твоя защита. Ти си почти застрашен от изчезване вид. Затова си пренеси задника на американска територия. Посолство, консулство, нещо такова.

Скофийлд зави на поредния опасен завой — и изведнъж пред него се разкри страхотна гледка.

Великият морски път изчезваше в далечината, лъкатушейки километри наред като плоска черна лента покрай крайбрежните скали.

— Американските власти искат да ми помогнат, така ли? — попита капитанът — От собствен опит знам, че американските власти не се грижат за никой друг, освен за себе си.

— Хм, Плашило… — прекъсна разговора Гант. — Имаме проблем.

— Какъв? — Скофийлд рязко погледна напред. — По дяволите! Изпълнителни решения сигурно са повикали свои хора…

На осемстотин метра пред тях шосето се раздвояваше и нагоре към скалите надясно се отклоняваше страничен път. Той водеше към пистата и в момента два големи тира без ремаркета с бясна скорост се спускаха по стръмния склон към колата на Скофийлд и Гант.

Във въздуха над тях висеше лъскав хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“ с надпис „АКСЪН КОРП“ отстрани.

„Изпълнителни решения са се обадили и са мобилизирали всичките си налични сили“ — помисли си капитанът.

— Тировете идват право към нас! — предупреди Гант.

— Не — възрази Скофийлд. — Няма да ни прегазят. Просто ще преградят пътя.

И естествено двата тира стигнаха до разклонението и едновременно спряха напречно на пътя.

И напълно го преградиха.

— Майко — обади се Скофийлд по радиостанцията. — Трябва да приключвам. Моля те, ела колкото може по-скоро.

Субаруто се носеше по лъкатушния път и бързо се приближаваше към двата тира.

Сто метра преди да стигне до тях Скофийлд удари спирачки и спортната кола се закова насред пътя.

Безизходица.

Два тира. Един състезателен автомобил.

Скофийлд погледна в огледалото — бандата от пет суперколи го настигаше.

Зад тях се извисяваше исполинският каменен замък, мрачен и тъмен. Изневиделица пред него се появиха два хеликоптера и също се включиха в гонитбата.

Двата вертолета Ми–34 на Замановите скорпиони.

— Между чук и наковалня — измърмори Скофийлд.

— И то каква наковалня — отвърна Гант.

Капитанът се обърна да погледне пътя пред тях.

Очите му обходиха сцената — два тира, хеликоптерът на „Аксън“, вертикалната скала вдясно, сто и двайсет метровата бездна вляво, оградена с ниска бетонна мантинела.

„Мантинелата“ — помисли си той.

— Преследвачите почти ни настигат… — предупреди Гант.

Ала Скофийлд продължаваше да се взира в бетонната мантинела. Хеликоптерът на „Аксън“ висеше край нея — почти на равнището на пътя.

— Можем да го направим. — Капитанът присви очи.

— Какво да направим? — загрижено попита Гант.

— Мълчи.

Скофийлд настъпи газта.

Субаруто изрева и се понесе към тировете.

Турбо ускорителят пищеше…

Шейсетте километра в час станаха осемдесет…

Сто…

Сто и двайсет…

Автомобилът летеше към блокадата на пътя.

Шофьорите на двата тира — командоси от Изпълнителни решения, — се спогледаха. Какво правеше тоя тип?

И тогава Скофийлд абсолютно неочаквано зави наляво… и приближи субаруто до бетонната мантинела.

Колата се блъсна в мантинелата, левите й колела застъргаха по бетона, притиснаха се към него, цялата лява половина на субаруто се откъсна от асфалта…

… и целият автомобил се вдигна върху мантинелата!

Левите колела се плъзгаха по горния край на ниската ограда и субаруто се движеше под ъгъл четирийсет и пет градуса.

Светът на Скофийлд и Гант се наклони настрани.

— Пак няма достатъчно място! — Гант гледаше паркирания до мантинелата тир.

Имаше право.

— Още не съм свършил! — извика в отговор Скофийлд.

И рязко завъртя волана надясно.

Последва мигновена реакция.

Субаруто поднесе настрани, предницата му се завъртя надясно, задницата — наляво, колата опасно се насочи към океана и накрая задните колела се плъзнаха…

… от ръба на бетонната мантинела.

И увиснаха на сто и двайсет метра над морските вълни!

Ала субаруто продължаваше бясно да лети напред, шасито му се пързаляше по горния ръб на мантинелата, предните му гуми висяха над сушата, задните — над пропастта и нито една гума не докосваше земята.

— Ааааа! — извика Гант.

Спортният автомобил се плъзгаше странично по мантинелата с почти идеално балансирана тежест. Шасито стържеше, скърцаше и вдигаше ураган от искри — и за удивление на шофьорите на тировете, профуча покрай тяхната блокада, провирайки се през пролуката между външния тир и мантинелата, пролука, прекалено тясна, за да премине кола.

Но после се случи неизбежното.

Увисналата над океана тежест на субаруто надделя и въпреки инерцията си, колата започна да се накланя назад.

— Ще паднем! — извика Гант.

— Няма — спокойно възрази Скофийлд.

Оказа се прав.

Защото в този момент задницата на пързалящия се автомобил с невероятна скорост се блъсна е носа на хеликоптера на „Аксън“, който висеше до мантинелата.

Задният край на субаруто отскочи — ударът беше достатъчно силен, за да прати колата обратно на пътя… от отсрещната страна на тировете.

Точно както го бе планирал Скофийлд.

Гумите отново се завъртяха по асфалта и състезателният автомобил полетя напред.

Но след миг двата тира се отдръпнаха от пътя и пропуснаха петте коли на преследвачите от Изпълнителни решения, които се стрелнаха помежду им като куршуми. По дирите на Скофийлд.

Изпълнителни решения ги настигаха.

Двете европейски спортни коли, които наемниците бяха взели „назаем“ от Джонатан Килиън — червеното ферари и сребристото порше, ниски, аеродинамични и брутално бързи — бяха точно по петите на морските пехотинци.

Двамата наемници в поршето се възползваха от шибедаха му, който позволяваше на единия да се изправи и да стреля по субаруто на Скофийлд. Стрелецът във ферарито трябваше да се провеси през десния прозорец.

Задният прозорец на субаруто се пръсна под града от куршуми и Гант извика:

— Може ли да те попитам нещо?

— Естествено!

— Има ли някаква секретна школа, където те учат на такива неща? Школа за каскадьори самоубийци?

— Всъщност на това му викат „агресивно шофиране“. — Скофийлд хвърли поглед през рамо. — Специален курс в Куонтико, водеше го уволнил се специалист от Делта, Крие Ханкисън. Ханк напусна Делта през деветдесет и първа и стана каскадьор в Холивуд. Направи купища пари. Обаче от благодарност към спецчастта си през година води безплатни курсове за служители на Делта и специално поканени военни. Мен ме поканиха миналата година. Ако си мислиш, че това е супер, няма да повярваш на какво е способен Ханк на четири колела…

Откос куршуми обсипа пътя до субаруто на Скофийлд, надъвка асфалта и изтрополи по лявата врата. След стотна от секундата маневреният Ми–34 на скорпионите изрева над колата.

Ала после пътят зави надясно покрай скалите, вертолетът продължи направо и субаруто се отклони от линията на огъня.

И изведнъж…

БАМ!

Гигантски къс избухна от скалната стена и поръси с пръст и камъни пътя зад бясно летящата състезателна кола.

— Какво… — Скофийлд се огледа да види причината за страшната експлозия.

И я видя.

— О, невъзможно… — ахна той.

Към брега се приближаваше боен кораб — бе се отделил от по-голяма група кораби на хоризонта.

Беше френски ескадрен миноносец клас „Турвил“ и стреляше с гигантските си оръдия — всеки залп се придружаваше от облаци дим и толкова мощен гръм, че разтърсваше тялото на човек: бум! Бум! Бум!

И след миг…

БАМ!

БАМ!

БАМ!

Снарядите обсипваха крайморския път и сееха пръст и камъни около колата на Скофийлд. Във въздуха изригваше асфалт и оставяше смъртоносни кратери — кратери, които унищожиха почти половината настилка.

Субаруто на Скофийлд заобиколи ръба на един кратер, профуча през облака прах и когато погледна надолу, капитанът видя, че снарядът е пробил полукръгла дупка, стигаща чак до океана.

Заваляха още снаряди. Скофийлд въртеше волана наляво-надясно и избягваше новообразуващите се кратери само на сантиметри.

Хеликоптерът на „Аксън“ зад него също трябваше да внимава, за да не попадне под смъртоносния обстрел на ескадрения миноносец.

Ала двата по-маневрени вертолета Ми–34 на скорпионите продължаваха да следват Скофийлд и дупчеха пътя с картечниците си.

Субаруто взе един завой, влетя в поредния тунел и руските хеликоптери бързо се издигнаха над назъбените скали. Скофийлд и Гант изведнъж бяха обгърнати от тишина.

Не задълго.

В тунела след тях с рев нахлуха двете спортни коли на Изпълнителни решения — ферарито и поршето, — като обстрелваха бегълците пред себе си.

Скофийлд зави наляво към стената, която се падаше откъм океана, и внезапно откри, че това изобщо не е тунел — защото цялата лява стена всъщност се състоеше от тънки стълбове, носещи се покрай тях като в мъгла и позволяващи на шофьора да наблюдава гледката.

Установи това в момента, в който един от хеликоптерите на скорпионите се появи зад размазаната линия стълбове и започна да стреля по открития тунел!

Куршумите обсипаха пътя, субаруто и отсрещната стена.

Скофийлд зави надясно и доближи колата към другата стена на заобления тунел, губейки скорост…

… и след миг преследващите го автомобили го настигнаха — поршето се блъсна в задната му броня, а ферарито го притисна отляво.

Автоматичен огън разкъса ламарината.

Страничният прозорец на Скофийлд се пръсна…

… и точно в този момент в края на тунела се появи ужасяващ силует.

Вторият хеликоптер Ми–34 на скорпионите беше над пътя, готов за стрелба с монтираните си отстрани ракети.

— Свършено е с нас — делово съобщи Скофийлд.

От задния край на единия ракетен апарат на вертолета блъвнаха жълти пламъци и без абсолютно никакво предупреждение машината избухна във въздуха — улучена от снаряд на френския ескадрен миноносец. Ракетата също се взриви — още преди да бъде изстреляна.

Безпомощният хеликоптер беше запратен край пътя, смачка се като празна консерва и пропадна в сто и двайсет метровата бездна.

— За малко — въздъхна Гант.

— На косъм — прибави Скофийлд. Все още заклещено между двете коли на Изпълнителни решения, субаруто изхвърча от тунела и прелетя покрай мястото, където бе паднал хеликоптерът.

Трите автомобила изминаха къса отсечка от пътя. И тогава капитанът видя нов тунел, зейнал на двеста метра пред тях…

Бам!

Ферарито го блъсна отляво и го принуди да се приближи към скалите.

Скофийлд с всички сили стисна волана.

Поршето не се откъсваше от задната му броня.

Отначало морският пехотинец не разбираше защо правят така, но после погледна напред и видя, че сводестият вход на приближаващия се тунел не е точно до скалите, а на около метър и осемдесет от тях.

Двете коли продължаваха да ги тласкат в тази посока и субаруто щеше да се блъсне право в издадената стена на тунела.

Скофийлд прецени, че разполагат с около пет секунди.

— Адски кофти… — отбеляза Гант.

— Знам — изсумтя той.

Четири секунди…

Трите коли се носеха заедно по тесния крайморски път.

Три секунди…

Ферарито ги притискаше към скалите отдясно. Десните гуми на субаруто леко се повдигнаха и започнаха да се трият в скалната стена. Ала поршето продължаваше да го тласка напред.

— Направи нещо — каза Гант.

Две секунди…

Каменната арка на тунела бързо се приближаваше към тях.

Една…

В този момент, точно когато субаруто с огромна скорост щеше да се блъсне в сводестия вход на тунела, Скофийлд позволи на ферарито още повече да го доближи към стената и да го наклони под шейсет градуса. Сега десните гуми се движеха по самата стена.

И тогава времето забави ход и той направи невъзможното.

Остави субаруто да се издигне толкова високо на скалната стена, че пет метра преди входа на тунела електриковосиният автомобил изгуби равновесие… и се преобърна… наляво с покрива надолу… върху покрива на ниското ферари до него.

За стотна от секундата субаруто и ферарито летяха заедно, притиснати покрив към покрив!

После времето отново ускори ход, субаруто се прекатури от ферарито, гумите му отново докоснаха земята, само че отляво, и Скофийлд влетя в тунела едновременно с яркочервената суперкола.

Поршето обаче нямаше никакъв шанс.

Шофьорът му, който се движеше плътно зад Скофийлд, беше възнамерявал да отбие в последния момент, ала изобщо не бе предполагал, че капитанът може да им изиграе такъв номер. И когато това се случи, смаяно зяпналият наемник с невероятна скорост се блъсна в стената на входа.

Пътуващите във ферарито също не извадиха голям късмет.

Още щом се прекатури от него, Скофийлд започна да го блъска надясно. Справи се доста по-добре от тях — ферарито се заби в стената, преобърна се и започна да се премята като играчка, хвърлена от дете, в тясното пространство; отскачаше от стените, докато не спря върху покрива си, смачкано и разбито, с отдавна мъртви пътници.

Скофийлд и Гант изхвърчаха от тунела и в същия момент бойният хеликоптер на скорпионите се озова успоредно на крайморския път. От дясната му врата стреляше снайперист.

Едно беше ясно: докато Скофийлд шофираше колкото може по-бързо, маневреният хеликоптер се движеше със скорост, много по-ниска от възможностите си.

— Лисица! — извика капитанът. — Трябва да се избавим от този вертолет! Закови снайпериста!

— С удоволствие — отговори Гант. — Отпусни се назад!

Скофийлд го направи и тя вдигна пистолета си „Дезърт Игъл“ и стреля през прозореца.

Два изстрела. И двата в целта.

И снайперистът падна… от вратата на хеликоптера.

Но имаше осигурително въже, което след десетина метра се опъна и той увисна на него.

— Благодаря, сладурче! — загледан в люлеещата се под вертолета фигура, каза Скофийлд. Изведнъж Гант извика:

— Плашило! Внимавай! Ново разклонение!

Той рязко погледна напред и видя следващото разклонение — страничния път, който завиваше наляво и надолу, докато магистралата продължаваше надясно.

„Наляво или надясно? — помисли си капитанът. — Избирай.“

Един снаряд от приближаващия се френски ескадрен миноносец улучи десния път.

„Наляво.“

Скофийлд завъртя волана наляво, гумите запищяха и субаруто се понесе по стръмния път.

Хеликоптерът го последва.

Алоишъз Найт летеше по Великия морски път с лъскавочерното си ламборджини „Диабло“ на повече от половин километър зад Скофийлд.

Двата тира, които по-рано бяха преградили пътя, сега се движеха точно пред него, а пред тях бяха трите автомобила пежо на „Аксън“, които командосите от Изпълнителни решения бяха взели от замъка.

А на петдесетина метра пред колите Найт видя, че синьото субару на Скофийлд стига до разклонение на пътя и че останалият хеликоптер на скорпионите го атакува.

Найт хвърли поглед към ескадрения миноносец в океана и видя как над кораба се стрелнаха две напомнящи на птици сенки и полетяха право към крайморския път.

Определено приличаха на изтребители и идваха от френския самолетоносач, който тъмнееше на хоризонта.

„Опа“ — помисли си Черния рицар.

Погледна напред и видя, че колата на Скофийлд завива наляво и изчезва по изсечения в скалите страничен път.

В този момент преследвачите на морските пехотинци направиха нещо странно.

Разделиха се.

Само едно от пежата на „Аксън“ последва Скофийлд надолу. Другите два автомобила продължиха по Морския път, като заобиколиха един новопоявил се кратер в асфалта.

След това до разклонението стигнаха двата тира и завиха наляво след Скофийлд.

„Координирано движение — разбра Найт. — Имат план.“

И тогава самият той стигна до разклонението и без колебание насочи ламборджинито по левия път след Скофийлд.

Субаруто на Скофийлд хвърчеше надолу по стръмния път, като взимаше на косъм слепите завои и поднасяше по асфалта.

Град от куршуми обсипваше ламарината и скалите наоколо — хеликоптерът Ми–34, който ниско го следваше, продължаваше да го обстрелва със страничните си картечници.

Убитият снайперист все още висеше от отворената врата и тялото му диво се люлееше, от време на време се удряше в пътя и оставяше кръв по настилката.

Командосът на предната дясна седалка на жълтото състезателно пежо, което беше завило след Скофийлд, се бе провесил през прозореца и също стреляше с щайер.

Найт се движеше на двеста метра зад тях.

Неговото ламборджини с лекота изпревари двата тира и профуча покрай тях, плавно описвайки есовидна крива още преди шофьорите да го забележат.

Той се приближи към пежото, опита се да го заобиколи отдясно, но жълтата кола го засече. Опита отляво, настъпи газта до дупка и с безразсъдно дръзка маневра го изпревари откъм външната страна на пътя.

Ламборджинито се стрелна покрай жълтия състезателен автомобил — шофьорът на пежото погледна наляво и видя диаблото да го задминава като черна мъгла — и в същия момент през отворения му прозорец влетя граната М–67.

Диаблото се стрелна напред и след миг пежото се превърна в огнено кълбо. Пламтящата кола пропусна следващия завой, профуча през мантинелата и падна — дълго бавно падане от огромна височина, което свърши в Атлантическия океан.

Ламборджинито на Найт вече се движеше на двайсет метра след субаруто и хеликоптера Ми–34 над него.

Черния рицар видя, че Скофийлд навлиза в дълга права отсечка от пътя, която свършваше с тунел в самото подножие на скалите — тунел, през който се влизаше в огромен навес за яхти.

— Скофийлд! — извика по радиостанцията си Найт. — Не стреляй назад! Аз съм с ламборджинито!

— С ламборджинито значи. Защо ли не се изненадвам — разнесе се гласът на морският пехотинец. — Много мило от твоя страна, че се присъединяваш към нас. Можеш ли да направиш нещо с тоя проклет хеликоптер?

Найт прецени ситуацията: субаруто на Скофийлд бързо се приближаваше към тунела, вертолетът бе малко зад синята кола, руският снайперист се блъскаше и отскачаше от пътя пред бясно летящото ламборджини.

„Хеликоптер — снайперист — тунел“ — помисли си той.

Трябваше му само кола, с която да избяга.

Черния рицар погледна в огледалото: запълваше го предната решетка на първия тир, мак, с характерната дългоноса предница.

„Много благодаря.“

— Дръж се, Скофийлд. Ще го пипна тоя скапаняк.

Той настъпи газта и насочи ламборджинито под вертолета. После с отвратителен трясък блъсна автомобила право във висящия труп на снайпериста, така че тялото отскочи върху предния му капак и падна през отворения шибедах.

Найт извади белезници — най-ценната вещ на ловеца на глави — и закопча китката на мъртвеца за волана.

После се измъкна през шибедаха.

В този момент огромният камион го настигна и се блъсна в задницата на ламборджинито.

Ала Черния рицар вече беше готов за удара. Той прескочи задната част на спортната кола, като стреляше през предното стъкло на мака, уби шофьора и се прехвърли върху дългия преден капак на камиона!

След секунди вече се бе вмъкнал през разбития преден прозорец и седеше зад волана на тежката машина — на първия ред за предстоящите събития.

Субаруто на Скофийлд влезе в тунела в подножието на хълма.

Пилотът на хеликоптера знаеше, че трябва да прелети над тунела и да пресрещне беглеца от отсрещната страна, така че се издигна или по-точно, опита се да се издигне.

Лекият Ми–34 не успя да се издигне поради тежестта на закаченото за него ламборджини.

Пилотът разбра какво означава това с една секунда закъснение.

Останалото без шофьор ламборджини се стрелна към тунела, за ужас на пилота свързващото двете машини въже се опъна… и почна да се сгъва…

Вертолетът и ламборджинито се събраха като остриета на ножица.

Диаблото се откъсна от земята, полетя нагоре, блъсна се в тавана на тунела и се смачка сред дъжд от облицовъчни плочки.

От своя страна, хеликоптерът рязко бе дръпнат надолу, заби се в скалите над тунела и избухна сред пламъци и летящи парчета.

Седящият на волана на големия мак Найт профуча под тях, влезе в тунела и подмина огнените останки на ламборджинито.

Скофийлд излетя от другия край на тунела и се заизкачва по склона.

Когато взе поредния завой, видя пред себе си целия път: множество остри завои и в горния му край — другите два автомобила пежо, които бяха поели по високото шосе.

Те бяха минали по прекия път, бяха се върнали и сега се носеха надолу, точно срещу тях двамата с Гант.

Субаруто се изкачваше по склона, вече следвано само от двата камиона: дългоносия мак на Найт и другия камион — кенуърт с къса предница.

Скофийлд взе следващия завой и пред него се появи нова неочаквана гледка.

Изтребител, който висеше точно встрани от завоя, заплашително насочил нос надолу, с увиснали под крилете му ракети.

Капитанът веднага го позна — „Дасо Мираж“ 2000Н-II, френския еквивалент на американския „Хариър“. Преоборудвана от обикновения „Мираж“ 2000Н, „Двойката“ можеше да виси неподвижно във въздуха и бе базирана само на най-новите и най-големи френски самолетоносачи. Много приличаше на хариър — масивна, с гърбав силует и полукръгли отвори от двете страни на двуместната кабина.

Картечниците на миража блъвнаха огън и в скалите над колата на Скофийлд се посипа рояк трасиращи куршуми.

Той настъпи газта, стрелна се покрай неподвижния самолет, който тежко се завъртя във въздуха, и преследван от дъжд от куршуми, взе следващия завой с цената на разкъсана от поредния залп задна броня.

— Бързо, поеми волана — каза капитанът на Гант.

Тя се прехвърли на лявата седалка, докато Скофийлд бръкна в един от джобовете си и извади няколко патрона — деветмилиметровите патрони с оранжеви пръстени на Найт.

— По хора — не. Обаче по изтребители — може — измърмори той, докато ги зареждаше в пълнителя на своя „Дезърт Игъл“. Свърши в същия момент, в който над пътя точно пред субаруто се спусна втори мираж с бълващи огън картечници.

Но Скофийлд вече беше готов.

Той се провеси през десния прозорец, седна на перваза и насочи пистолета си право напред.

Куршумите на миража разкъсаха предната броня на колата и в този миг Скофийлд откри огън по самолета — Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! — като улучи отворите от двете страни на кабината. От своя страна трасаците на изтребителя разбиха предното стъкло на субаруто.

Газовите куршуми на Скофийлд си свършиха работата.

Когато улучиха миража, вътрешният им газов заряд се стрелна напред, разкъса перките на парчета, огъна ги и отвори път на следващите куршуми, които проникнаха чак до двигателите, взривявайки високозапалимите горивни камери.

Бяха необходими само няколко малки куршума, за да унищожат боен самолет за шестстотин милиона долара.

Миражът диво се запремята във въздуха, като ръсеше трасаци навсякъде, после — бум! — се пръсна на хиляди парчета, обсипа пътя с течен огън и просто падна от небето, смачквайки се на димяща купчина на петдесетина метра пред субаруто.

Скофийлд се вмъкна обратно през десния прозорец…

… и видя Гант, притисната към лявата врата, цялата в кръв от огромна рана на лявото рамо. В облегалката зад нея се виждаше петсантиметрова дупка.

Беше я улучил един от трасаците на миража.

— О, не… — изпъшка капитанът, прехвърли се зад волана и удари спирачки.

Субаруто с писък на гуми спря точно преди да стигне до останките от изтребителя.

— Лисица! — извика Скофийлд. — Либи!

Клепачите й леко се повдигнаха.

— Ох, боли… — простена тя.

— Хайде. — Скофийлд отвори вратата с ритник и я измъкна навън на ръце. После каза по радиостанцията си: — Найт! Къде си?

— В първия камион. Вторият плътно ме следва. А ти къде си… чакай, виждам те.

— Лисица е улучена. Трябва ни транспорт.

— Когато спра, бързо се качвай, защото вторият тир ще ми се натресе отзад.

И тогава Скофийлд видя Черния рицар: видя дългоносия мак да се изкачва по склона.

Камионът спря до субаруто с продължителен писък на гуми.

Найт отвори вратата и Скофийлд качи Гант и сам скочи вътре. Наемникът включи на скорост и настъпи газта само миг преди късоносият кенуърт да се появи зад завоя и с ревящ двигател да се понесе към тях.

Макът с разтърсване прегази пръснатите по асфалта останки от миража и набра скорост. Вторият тир просто профуча през металните парчета и силно се блъсна в задницата на първия.

Найт, Скофийлд и Гант бяха отхвърлени напред.

Двамата мъже се спогледаха и едновременно казаха едно и също:

— Отпред се приближават две състезателни коли!

И двамата замълчаха. Огледални образи.

— Какво й се е случило? — попита Найт.

— Улучи я изтребител — каза Скофийлд.

— Аха.

Двата камиона се изкачваха по склона, като бълваха облаци черен дим от ауспусите си.

После двете жълти състезателни коли изведнъж се появиха иззад един широк завой точно пред мака — спускаха се с рев по пътя и от прозорците им се провесваха командоси, насочили напред калашници.

Все едно стреляха с детски автомати.

Гигантският мак прегази лявото пежо и го разби на парчета. Вторият автомобил на „Аксън“ се превъртя настрани и се блъсна в скалите преди да спре край пътя.

Първият тир стигна до върха на хълма и излезе на по-равния главен път.

Късоносият кенуърт не изоставаше, плътно следван от последното останало пежо. Състезателната кола поднови гонитбата и изскочи на главния път само стотна от секундата преди — БАМ! — цялото разклонение да изригне в облак пръст, улучено от снаряд, изстрелян от вездесъщия френски ескадрен миноносец.

Двата тира завиха зад един завой и океанът остана от лявата им страна. Ненадейно пред тях зейна входът на поредния тунел. Той описваше широка дъга надясно покрай скалите и очевидно бе по-дълъг от досегашните.

Макът влетя в него с деветдесет километра в час. В това време пежото настигна кенуърта и провесилият се през десния прозорец стрелец обсипа с огън най-задните гуми на първия тир.

Куршумите ги разкъсаха на парчета и задницата на огромния камион бясно започна да поднася.

И точно в този момент кенуъртът рязко увеличи скоростта.

— Изравняват се с нас! — извика Скофийлд.

Късоносият камион ги настигна отдясно.

— Аз ще се погрижа за това — каза Найт. — Дръж волана!

И скочи от седалката, прехвърли се в спалното отделение на тира и бързо изстреля два куршума през задния прозорец. След секунди вече бе изчезнал през него.

Двата тира се носеха един до друг в извития тунел, като с бясна скорост подминаваха стълбовете откъм морето.

Скофийлд хвърли поглед към ранената Гант. Този път я бяха улучили сериозно.

Някъде наблизо се разнесе екот и капитанът рязко завъртя глава — и видя втория мираж, който летеше покрай мъглявите стълбове отляво.

„Лошо“ — помисли си той.

После късоносият тир напълно се изравни с него и Скофийлд видя в кабината двама командоси от Изпълнителни решения. Този отдясно бързо се прехвърли през шофьора и отвори вратата откъм мака.

Канеше се да скочи.

Скофийлд вдигна пистолета си и… щрак!

Патроните му бяха свършили.

— Мамка му!

Командосът прескочи пространството между двата тира и се закрепи на дясното стъпало на мака. Вдигна автомата си, насочи го през прозореца почти от упор…

… и в същия момент Скофийлд измъкна магнитната си кука от кобура на бедрото, прицели се в наемника, натисна спусъка…

Пссст…

Магнитната глава не излетя. Изтласкващият газ беше свършил.

— По дяволите! — извика Скофийлд. — Това никога не се случва!

Ала нямаше никакъв изход: двамата с Гант бяха лесна мишена.

Командосът на прозореца също го разбра и се захили с показалец на спусъка.

В същия миг обаче беше сплескан като палачинка от кенуърта — от собствените си хора, — който се блъсна в мака толкова силно, че двата камиона подскочиха!

Нещастният наемник просто избухна, тялото му се пръсна сред червени струи, очите му се изцъклиха и той изчезна под камионите.

И когато се скри от поглед, Скофийлд видя новия шофьор на късоносия кенуърт — Алоишъз Найт.

Когато наемникът от Изпълнителни решения беше скочил от вратата на кенуърта, в обратната посока от задната част на мака бе скочил друг човек.

Найт.

Сега двата тира се носеха един до друг в дългия тунел, преследвани само от последното жълто пежо.

Ала с разкъсаните си задни гуми макът на Скофийлд бе опасно нестабилен — поднасяше и диво се хлъзгаше.

— Найт! — извика капитанът по радиостанцията. — Не мога да задържа този камион! Трябва да се прехвърлим при теб!

— Добре, ще се приближа. Пращай дамата.

Кенуъртът се притисна към мака.

Скофийлд бързо завърза волана с предпазния колан, прехвърли се на другата седалка, с ритник отвори вратата и помогна на Гант да се изправи.

В същото време Найт отвори лявата врата на кенуърта и протегна едната си ръка.

Изведнъж — автоматичен огън.

Куршуми обсипаха броните на тировете. Но това бе само преследващото ги пежо.

Скофийлд подаде Гант на Найт, който я издърпа и внимателно я остави да легне на дясната седалка.

Морският пехотинец също понечи да прескочи между двата камиона…

… но го спря хоризонтален откос трасаци, образуващи нещо като лазерна преграда, отрязваща го от другия тир.

Той рязко завъртя глава, погледна напред и откри новия си противник.

Видя края на дъговидния тунел, видя пътя, който завиваше надясно, видя и зловещо издигащия се точно край завоя втори изтребител „Мираж“ 2000Н-II. Шестоцевната му картечница бълваше огън.

И тогава за ужас на Скофийлд линията на трасаците се насочи към неговия тир и — Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! — металната решетка на мака беше разкъсана от невъобразим залп.

Двигателят на камиона се запали, навсякъде запръска хидравлична течност и Скофийлд изведнъж престана да вижда през предното стъкло. Започна да помпи спирачките — никаква полза, те бяха история. Опита волана — действаше едва-едва, но достатъчно, та Скофийлд да каже на изтребителя:

— Ако аз си отида, и ти идваш с мен.

Макът продължаваше да лети до кенуърта.

И миражът през цялото време продължаваше да стреля.

Вече на разстояние един от друг, двата камиона стигнаха до изхода на тунела и Алоишъз Найт нямаше друг избор, освен да вземе завоя надясно, докато макът на Скофийлд — с пламтящ преден капак и поднасящи задни гуми — не можеше да направи нищо друго, освен да продължи право напред.

Скофийлд видя всичко още преди да се случи и ахна:

— Мили Боже…

След миг макът излезе от завоя, профуча през мантинелата и излетя в ясното следобедно небе право към увисналия във въздуха изтребител.

Тирът описа дъга във въздуха, високо вдигнал нос, с въртящи се колела, оставяйки черна диря дим, бълващ от пламтящия преден капак.

Но падането му внезапно спря, когато огромният камион с невероятна скорост се блъсна в увисналия точно край пътя мираж.

Камионът и самолетът се сблъскаха с невъобразима сила и мощният удар наклони изтребителя назад.

Горящият мак избухна. От своя страна, миражът първо се разтърси, после се олюля и накрая се взриви в ослепително огнено кълбо.

После пропадна от височина сто и двайсет метра, като влачеше след себе си останките от пламтящия камион, и с оглушителен плясък потъна във вълните.

И насред този хаос от разкъсан метал, без въже и магнитна кука, беше Шейн М. Скофийлд.

Найт и Гант видяха всичко от камиона си, докато се отдалечаваха по лъкатушния път.

Видяха мака на Скофийлд да пробива мантинелата и да се блъска в увисналия мираж, след което избухна огнена експлозия и двете машини паднаха в океана.

Никой не можеше да се е спасил след такова падане.

Въпреки раните си Гант се ококори от ужас.

— О, Господи, не! Шейн…

— Мамка му! — изръмжа Найт.

През ума му запрепускаха безброй мисли: Скофийлд беше мъртъв… човек, който щеше да струва милиони за него, ако не бе допуснал да загине… какво щеше да прави сега? И какво щеше да прави с тази ранена жена, която не струваше за него абсолютно нищо?

„Първо трябва да се измъкнеш жив оттук“ — отговори му някакъв вътрешен глас.

И тогава не щеш ли последното останало пежо профуча покрай камиона му.

Изненадан, Найт вдигна поглед и видя пътя пред себе си.

На следващия завой се издигаше малка, напомняща на замък сграда.

Построена от камък и увенчана със зъбери, тя бе двуетажна порта, стара колкото самата крепост дьо Валоа. И сигурно обозначаваше границата на териториите на крепостта.

От отсрещната страна на портата обаче имаше подвижен мост, покриващ пет метра празно пространство. През портата можеше да се мине само ако мостът беше спуснат — като в момента.

Пежото стигна до постройката, спря, един от пътуващите в него командоси скочи и се втурна вътре — и изведнъж пред погледа на Найт мостът започна да се вдига.

— Не… — изпъшка той. — Не!

И настъпи газта.

Кенуъртът с рев се понесе към средновековната порта и бързо набра скорост.

Подвижният мост бавно се вдигаше на железните си вериги.

Шансът беше минимален.

Големият камион летеше напред.

Мостът продължаваше да се издига: трийсет сантиметра, половин метър, метър…

Докато тирът на Найт изминаваше последните петдесетина метра, мъжете в пежото откриха огън.

Черния рицар се приведе. Предното стъкло се пръсна.

Подвижният мост се вдигаше…

И тогава камионът профуча през портала, подмина командосите от Изпълнителни решения…

… със сто километра в час мина по наклонения като рампа мост, стрелна се в небето, извиси се над шеметната пропаст и…

Туп!

Огромният тир се стовари върху асфалта, отскочи веднъж, два пъти, три пъти и Найт най-после успя да го овладее.

— Пфу… — облекчено въздъхна той. — За малко…

БАМ!

Пътят пред него изригна в гъбовиден облак пръст.

Снаряд от ескадрения миноносец.

Найт удари спирачки и тирът рязко поднесе и спря само на сантиметри от новообразувалия се кратер.

Черния рицар изпъшка.

Целият път пред него просто изчезваше — цялата му ширина се бе изпарила на разстояние най-малко десет метра.

И двамата с Гант се бяха озовали в капан между двете пропасти.

В този момент, сякаш по даден знак, край тях се появи хеликоптерът на „Аксън“, който бе наблюдавал гонитбата от безопасно разстояние високо над пътя. Пилотът говореше по радиостанцията на каската си.

— Мамка му! — изруга Найт.