Плячката

23

— Трябва да ви помоля за услуга — обявява Кругман и после започва да изучава мръсотията, измъкната изпод един от ноктите му.

— Казвай — отговаря Сиси. — Каква е?

— Позволете да ви претърся.

Тя напряга ръце.

— Какво каза?

— Чуй — намесвам се аз — вече казахме, че Ориджин не е у нас.

— Не ви вярвам — заявява напълно безпристрастно, но това не важи за погледа му, когато го улавям. Той кипи от наранена гордост и силен гняв. На повърхността е излязло нещо, потискано твърде дълго.

— Виж какво — настоява Сиси. — Дали ни вярваш или не, не променя факта, че не разполагаме с Ориджин. Можете да ни претърсите от глава до пети и няма да…

— Наистина ли? — прекъсва я Кругман, а в очите му проблясва зловещо пламъче. — Колко странно, че го споменаваш. Аз самият се канех да предложа съвсем същата идея. От глава до пети.

Сиси сключва вежди недоумяващо. Хвърля ми поглед. Какво става?

Дъските на пода зад гърбовете ни проскърцват. Единият от старейшините пристъпва към Сиси.

— Свали си дрехите. Всичките. Трябва да огледаме кожата ти.

Аз впервам поглед в тях, а после и в Кругман.

— Кажи им да се отместят от вратата, Кругман.

— Не — отговаря тихо той, а в тона му звучи неприятно упорство. — Имаме причини да вярваме, че Ориджин може да представлява знак, отбелязан някъде по кожата ти. Някакви букви. Може би уравнение или код. Съблечи си дрехите.

— Няма да стане — заявявам аз, преди Сиси да е успяла да проговори. — Тръгваме си незабавно.

— Ти си тръгваш — казва другият лакей. — Тръгваш си. Но тя остава. Тя е единствената, която още не е прегледана.

— По лицето му пробягва бегла усмивка. — Вече го направихме с четирите момчета. А ти беше проверен, докато боледуваше и не беше на себе си. Всички сте чисти. — Отново стрелва Сиси с поглед. Протяга ръка към нея.

— Не ме докосвай! — крясва тя.

Не се чува никакъв звук, освен тиктакането на часовника, което сега е дразнещо силно.

— Виждате ли, така стоят нещата при момичетата с големи стъпала като на мъже — отбелязва Кругман зад гърбовете ни, а гласът му е коварно гальовен. — Когато стъпалата им не бъдат разкрасени, когато нужните жлези не бъдат обработени. Оставени неунищожени, те започват да произвеждат мъжки хормони у момичето. От принцеса я превръщат в заинатено магаре. Пречат й да намери мястото си в обществото, карат я да остава с погрешното вярване, че може да върви като мъж, да говори като мъж, да има мнение като мъж. Да се опълчва на мъж. Момичето с големи стъпала е като златна халка на зурлата на прасе.

— Погледнете тези гигантски стъпала — заговаря с подигравка един от придружителите. — Можем ли изобщо да сме сигурни, че е момиче?

Продължителна пауза. В главите се прехвърлят мисли, премерват се възможности, преценяват се недискретни мерки.

— Понякога — шепне единият от старейшините — няма как да си прекалено сигурен в разни неща.

— Може би трябва да проверим — кима другият в знак на съгласие. Сближените му очи обхождат тялото на Сиси.

— Съществуват начини. — Ъгълчетата на устните му увисват и на лицето му сякаш стои обърната обратно усмивка. — Начини да бъдат потвърдени фактите и да се разбере истината.

Те се насочват към нея.

Аз се намесвам без каквато и да било елегантност. Но със силата на убедеността. Блъскам мъжете назад и дебелите им задни части се удрят във вратата. Оттласкват се, а гневът им кара бузите им да пламтят. Единият от тях замахва с ръка и се готви да я стовари върху мен, но Сиси скача към него и забива лакътя си в гръдната му кост. Той се превива надве, а от него изхвърчат слюнка и ругатни.

Не знам какво би се случило по-нататък, ако Кругман не беше започнал да се смее. Смехът му не е какъв да е. Истински мощен катаклизъм в гърдите му, рев, който идва отвътре. Строполява се на креслото си, а смехът му скоро затихва и се свежда до тихо буботене в основата на стомаха му.

— Ама че сте и вие — произнася между пристъпите на смях. — Казах танто за танто, а не тет-а-тет. Без повече лични разговори. — Лицето на Кругман сияе. — Времето за чай свърши.

Опакото на дланта на Сиси се докосва до мен, после кожата се плъзва върху кожа и се хващаме за ръце. Хладните ни длани пасват идеално една в друга.

Кругман се усмихва, брадата му щръква нагоре, разрешена на скулите, сякаш две мишлета са се заровили там.

— Хайде сега — изрича накрая с палци, пъхнати в колана.

— Мисията не толерира такива неща. Ние ценим слънчевата светлина, усмивките и щастието. Не нараняванията и насилието.

— За малко да ти повярвам — произнася тихо Сиси.

— Ти, малка проклетнице! — крясва един от старейшините. — Непокорна кучка, заслужаваш да нахраним с теб…

— Достатъчно — намесва се Кругман. Тонът му е мек. В очите му още се чете смях, но вече примесен с жлъчна искрица. — Боя се, че вината е моя. Забравих колко уморени трябва да сте и колко изнервени след всичко преживяно. Моля да извините пропуска ми. — Усмивката на лицето му става по-широка. — Ще оставим ли случилото се зад гърба си? Каквото било, било, нали така?

Аз кимам. Уморено.

— Бихме искали да си тръгнем.

— Както желаете — отвръща Кругман. Прави жест на старейшините да отстъпят встрани. Докато се промъкваме между лакеите му, през разделилото се море от лой, Кругман промърморва нещо.

— Какво каза? — пита Сиси.

— Нищо — мънка.

Докато вървим по покритата с камъни пътека отминаваме група усмихнати момичета с идеално бели зъби, те се отдръпват да ни дадат път. По небето пълзят черни облаци, безцеремонни и заплашителни. Само след минути завалява студен проливен дъжд в падащи косо струи. Със Сиси вървим бързо редом, така и не сме пуснали ръцете си и те оформят малко топло убежище, което се опълчва на студа и влагата. Не й казвам какво промърмори Кругман на тръгване. Главно защото не мога да си го разтълкувам, ако действително е завоалираната заплаха, която мисля, че е. Всички хубави неща, прошепна, докато излизахме от офиса му, се случват на онези, които умеят да чакат.