Плячката

31

Двамата със Сиси се прокрадваме по периферията на гората, където няма да бъдем забелязани така лесно. От другата страна на залесения полуостров се натъкваме на голяма просека. Насред нея се намира нещо, което явно е гарата. Десетки момичета вече стоят на двете платформи, всяка заета със своите задължения. Със Сиси приклякаме зад голям смърч в началото на гората. Лунната светлина, проникваща между клоните на дърветата, е разпокъсана.

Между двете платформи се вижда влак. От водещия локомотивен вагон, който е все още загрят от дългото пътуване, се издига пара. Съска, пука и трака, докато постепенно се охлажда. Над десет вагона са прикачени зад водещия, също като черни брънки на верига. Ограден с извити стоманени решетки, всеки вагон изглежда като голям и противен кафез за птици. Решетките са прекалено гъсти, че през тях да се провре дори кльощаво дете, но все пак вътрешността им е напълно изложена на влиянието на природни сили като дъжд, сняг и вятър. И по-важното — на слънчева светлина. С други думи, тези вагони са конструирани като защитени от здрачници. Дори подът представлява стоманена мрежа. Всеки нежелан пътник здрачник би намерил малко подслон от слънцето в този влак. До минути би се превърнал в локва помия и би се процедил през мрежестия под, оставяйки диря с километри между релсите.

Във вагоните са складирани всякакви видове предмети — от консерви и бутилки, съхранявани в големи пластмасови кашони, до маси и столове, подредени плътно едни до други като парченца от пъзел и увити в прозрачен найлон. Бутилките вино, уиски и бира са складирани в стъклени контейнери с контрол на температурата и въздушни възглавници.

— Виж — шепна. На по-близката до нас платформа едно момиче взима маркуч, прикрепен към някакъв вид генератор. Разтваря леко крака, привежда се ниско за по-добра опора и натиска бутон.

От маркуча бликва силна струя вода. Момичето е избутано на няколко крачки назад от мощната тяга, преди да успее да застане стабилно. Започва да облива с вода вътрешността на вагона, а към нея се присъединяват десетина други момичета. Подредени по дължината на влака, всяко от момичетата управлява свой маркуч. Повече от очевидно е: почистването на пластмасовите контейнери е дейност с най-висок приоритет. Не пропускат и квадратен сантиметър. Дори долната страна на всяко отделение е облята със струя. Около влака се е образувал облак от ситни капчици.

Малки групи старейшини се движат по всяка платформа с твърди поставки за листове с клипс в ръцете. Но ако имат намерение да описват доставката, нямат вид да бързат особено. Бавно се насочват към последния вагон, където са се струпали група момичета.

— Да се преместим по-близо — шепне Сиси и ние се промъкваме под прикритието на дърветата, а после поемаме по поляната. Никой не ни забелязва; цялото внимание е насочено към влака. И по-специално върху последния вагон. Събралите се старейшини крещят на момичетата да спрат да пръскат. Генераторът е изключен и струята се свежда до капки. Постепенно облакът от влага, обгърнал последния вагон, започва да се разнася. Образът на оградения с решетки вагон става по-ясен.

Сиси сграбчва ръката ми и стиска здраво.

Докато по решетките още се стича вода, вътре нещо се размърдва.

Ние двамата със Сиси сме единствените, изтръпнали от страх. Никой на платформата не писва, нито дори потрепва. Нечий силует се насочва към външния край на вагона. Още фигури се подават отвътре, движещи се заедно с неравномерно поклащане като вълни на бурно море. Когато шумът от генераторите затихва, разграничава се ясно друг звук: блеене, крякане и грухтене, причинени от страх, умора и глад.

Издишвам рязко през носа. Осезаемо облекчение изпълва гърдите ми и търся ръката на Сиси.

— Какво има? — пита тя.

— Добитък е — казвам. — Тя насочва въпросителен поглед към мен и се опитва да разбере. — Здрачниците обичат да ядат определени видове месо — обяснявам. — Телешко, пилешко и свинско. Апетитът им за тези меса е нищо, сравнен с охотата им да поглъщат нашата плът разбира се, но все пак… Имат недостиг на крави, пилета и кокошки. Сега те са достъпни само за висшия елит, при това в редки случаи. Обикновеното население никога няма възможност да ги консумира; повечето карат на синтетични изкуствени продукти. Сиси — заявявам с увеличаващо се вълнение. — Здрачниците никога не биха предоставили този добитък. Особено на хора.

В очите й проблясва осъзнаване.

— Което означава, че каквото и да се намира от другата страна на релсите…

— Твърде малко вероятно е да са здрачници — довършвам и стискам ръката й. — Трябва да е място, населявано от нашия вид. Цивилизацията е Обетованата земя! Джейкъб беше прав: напразно се тревожим.

Сиси плъзва поглед по простиращите се в далечината релси и ги проследява, докато не изчезват в мрака.

Аз продължавам да говоря.

— Мислех, че месото, което ядем, идва от фермата, а не го доставят. Но сега ми става ясно. Като се има предвид какви количества месо се консумират, няма начин сами да го осигуряват. По-голяма част от месото идва отвън.

Но Сиси е завъртяла глава по посока на влаковите релси. Челюстта й е стегната, на лунната светлина лицето й изглежда като гранитна скала. Поглежда ме с ъгълчето на окото си, а после свежда очи към голата си ръка. Към белязаната плът там.

— Не знам, Джийн — шепне намръщено. Хапе долната си устна. — Наречи ме свръхпредпазлива, но все още не съм спокойна.

Тихо следим дейността, течаща на перона. Пристигат още старейшини. Има много смях и усмивки. Удоволствието им от доставката е очевидно. Няколко от тях вече отварят контейнерите с алкохол и вадят тапите на няколко бутилки. Секунди преди в полезрението ни да влезе лицето на Кругман, в нощния въздух се разнася смехът му. Стиска за гърлата две бутилки, като че е хванал гъски.

Множеството момичета се трудят в мълчание с координирани движения: колони от тях се отдалечават от гарата, носейки контейнери, докато други момичета — вече с празни ръце — прииждат като завръщаш се прилив. Движат се бавно заради умалените си крака, но общата им бройка осигурява добро темпо. Ще завършат разтоварването до изгрев-слънце или най-късно до обед. След това влакът ще бъде готов да тръгне обратно.

Сиси е наясно какво означава това. Скоро трябва да вземе решение. Но лицето й е изкривено от съмнения.

— Имам идея, Сиси — заговарям. Местя се, така че да застана лице в лице с нея и полагам ръце на раменете й. — Ще се кача на влака. Но сам. Вие с момчетата ще останете тук. Не, изслушай ме. Ще се добера до намиращото се в другия край на тези релси. Ако е онова, на което всички се надяваме, ако наистина е Обетованата земя, ще се върна обратно със следващия влак, за да ви отведа. Тогава ще потеглим всички заедно.

— Ами ако…

— Ако не се върна, ще знаете, че не трябва да ходите там.

Когато свършвам да говоря, тя продължава да клати глава, но по-бавно. По лицето й пробягва леко колебание — в плана ми има логика и тя го знае. Но после устремява поглед право към мен.

— Няма начин — заявява.

— Сиси.

— Не. Няма да ти се удаде възможност да изиграеш жертвения герой.

— Не играя нищо. Премисли го, Сиси. Според моя план вие с момчетата оставате заедно. Не искаш ли именно това?

За секунда в погледа й се чете двоумене.

— Да останем заедно — това е, което искам.

— Момчетата ще са съвсем добре и без мен.

Тя докосва лицето ми с длан.

— Когато казах да останем заедно, имах предвид мен и теб.

Отдръпвам ръка от рамото й.

— Сиси…

— Не искам да бъда без теб — заявява. Лек порив на вятъра разрошва косата й и няколко кичура падат върху лицето й. Острият й настоятелен поглед среща моя помежду тях. Луната хвърля сребърни отблясъци върху косата й.

И в този миг сякаш всички звуци изчезват, шумолящият в тревата вятър, гласовете от перона край влака, шумът от животните във вагона, всички до един замират. Като че единственият звук, останал във вселената, е нейният глас. — Не желая да се разделяме — шепне. Не за седмица. Не за ден. Дори не за час, Джийн.

Протягам ръка да отмахна кичурите от косата й, поставям ги зад ухото й, а тя обляга глава върху дланта ми и притиска скулата си към моята кожа. Замислям се.

Тя явно е успяла да почувства надигналата се у мен решимост и е забелязала свиването на зениците ми, защото в мига, щом оттласквам тяло, понечва да ме спре. Но закъснява.

— Джийн! Не!

Тичам през поляната по посока на перона. Чувам я как гази през тревата, докато ме преследва. Но аз я водя с прекалено много. Хуквам нагоре по стъпалата, като изминавам по три наведнъж.

— Кругман! — крещя. Той се намира по средата на платформата. Затичвам към него, а тълпата момичета се разделя пред мен, за да ми даде път.

— Ще се кача на влака — заявявам в мига, щом го достигам. Мъча се да си поема въздух и едновременно с това да говоря. — Но само аз. Другите ще останат тук и ще чакат завръщането ми. Едва тогава всички ще потеглим заедно.

Сиси достига до нас секунди по-късно.

— Каквото и да ти е казал току-що — заговаря, — то няма да се случи. — Обръща се към мен, а гневът струи от лицето й. — Няма да се качиш сам на този влак.

— Просто ме остави да го направя — настоявам аз.

Кругман започва да се смее все по-гръмко и по-гръмко, като потропва с крака по земята, подобно на танцуващ елф. Тълпата старейшини зад гърба му се споглеждат, а после се усмихват. Няколко прихват в един глас с Кругман.

— Мили боже — заговаря Кругман и се тупва по тумбака. — Озовах се насред любовна свада. Кой да знае, че иде с такава веселба. О каква… драма!

В следващия момент усмивката изчезва и смехът внезапно замира. Старейшините също спират да се смеят и стискат устни, за да прикрият зъбите си. Кругман се взира в нас, а големите му бузи увисват.

— Истината е, че този ви спор е чисто теоретичен. Всички ще се качите на влака. Прочетохте официалната заповед от Цивилизацията — всички ще пътувате до там. Всички до един. Край на обсъждането. Влакът ще е готов да потегли след няколко часа.

Следващите думи на Сиси са произнесени тихо и спокойно. Но старейшините изпадат във все по-дълбок шок след всяка изречена сричка.

— Не мисля така — казва. — Няма да се качим.

Кругман притиска брадичка в гърдите си и се мръщи към Сиси.

— Какви те прихващат?

Говорът й е почти шепот.

— Мисля, че е повече от очевидно, така че нека го кажа направо. Имаме въпроси във връзка с Цивилизацията. Не сме сигурни, че е мястото, което ни описа.

— Това ми стана ясно — отвръща Кругман. Издишва бавно и до носа ми достига зловонният му дъх. — Ще се опитам да не се обиждам от явната ви липса на доверие към мен. Ще се постарая да не се чувствам… предаден — думата прекалено силна ли е? Не, не мисля така — заради неоснователната ви убеденост, че по някакъв начин съм ви излъгал за Цивилизацията.

Той се изплюва на земята, огромната като птиче изпражнение храчка е жълтеникава на цвят, полутечна и осеяна с миниатюрни мехурчета.

— След всичко, което сторих за вас, след всичко, което ви осигурих, получавам това в замяна? Не само неблагодарни, но и подозрителни? Хайде сега, какво съм сторил, че да заслужа такова недоверие?

— Помъчи се да отгатнеш — отговаря Сиси, а думите й разцепват напрегнатата атмосфера.

Кругман се усмихва и бавно се навежда да огледа предмишницата й. Леко цъка с език.

— Струва ми се, че започва да се инфектира — заявява с леко подсмихване.

Тя дърпа ръката си извън полезрението му.

— Отнесох се към вас като към гости в дома ми — заявява той, — но все пак това е моят дом. Съществуват правила и норми, на които всички, дори почетните гости, трябва да се подчиняват. Съжалявам, че ти реши да не спазваш тези правила. Но изборът беше твой.

Той отправя към момичетата поглед, изпълнен с обич. Когато очите му попадат върху тях, те мигом свеждат глави и с позите си се затварят навътре като срамежливи мимози, които са били докоснати.

— Тези местни закони и предписания, за които вие имате толкова ниско мнение? Те не представляват нищо повече от одеялото, което пази топлината и уюта в тази общност.

— Съжалявам, но не чувствам кой знае каква топлина и уют тук — отвръща дръзко Сиси.

— Виж ти, не преливаш ли днес от интересни коментари? — Той щрака с пръсти и едно момиче приближава с чаши уиски върху поднос. Изгълтва съдържащото се в едната, обърсва уста с опакото на ръката си, но го прави небрежно и размазва от течността по бузата си. — Нека ви предложа нещо. Преживели сте много, нали така? Изглеждате уморени. Защо не се отпуснете за няколко часа? Превърнете Мисията в своя Шангрила. До утре, когато всички до един ще отпътувате с този влак към Цивилизацията. Междувременно просто се отпуснете, престанете да задавате досадни въпроси и просто се насладете на оставащото ви време в това изпълнено с щастие място.

— Казваш, че Цивилизацията е истински рай, нали така? — питам аз и пристъпвам пред Сиси. Поведението на Кругман отново ме кара да се настроя подозрително. Оптимизмът ми се изпарява с всяка секунда.

— Нещо много близо — отвръща.

Мълча за кратко.

— Тогава съм объркан във връзка с нещо. Може би ще успееш да ми помогнеш.

— По какъв начин?

— Ако Цивилизацията е такова прекрасно място…

— Да?

— Тогава се чудя защо Учения е предпочел да не замине за там. Защо е направил избор да не се качи на влака?

Насмешката угасва върху лицето на Кругман. Другите старейшини зад Кругман ме стрелват с погледи, а ирисите им придобиват вида на леденостудена стомана.

Кругман ме наблюдава продължително време.

— Това вече го обсъдихме. Той беше неуравновесен човек. — Думите му прозвучават не като твърдение, а по-скоро като заплаха, като че ме предизвиква да не се съглася. — Грешката ни се състои в това, че не настояхме да се върне обратно в Цивилизацията. Той се нуждаеше от професионална грижа. Налагаше се да бъде приет в лечебно заведение.

— Наистина ли?

— А и, между другото, кой може да го вини за желанието му да остане в Мисията? Признавам, че не е същото като в Цивилизацията, но не е и сметище, нали? Следва я близо, ако мога да си позволя да го кажа сам. Като гърненце злато на края на дъгата, лъч ласкава слънчева светлина. Място, където песните, усмивките и веселият нрав са обичай.

— Е, това извиква нов въпрос — казвам аз.

— Давай.

— Ако това селище е такъв лъч слънчева светлина…

— Да?

— Тогава защо Учения се е самоубил именно тук?

Тишина.

— Внимателно, момче — намесва се един от старейшините.

— Не, имам предвид, че ти самият току-що определи мястото като гърненце злато в края на дъгата. Именно така се изрази. Тогава по каква причина, мислиш, той е решил да се обеси, след като това селище е толкова прекрасно?

Кругман изстрелва бързо отговора си.

— Както вече казах, кой би могъл да обясни действията на един луд? Но той представляваше единственото изключение. Всички тук са щастливи. Огледай се сам и ми кажи; че не виждаш усмихнати лица.

— Говориш за лицата, татуирани върху ръцете им ли? — пита Сиси.

— Ами, не, всъщност нямах предвид тях. Но можем да обсъдим и това. Момичетата носят татуировките си с гордост; всъщност доставя им истинско удоволствие да излагат на показ своите Знаци за заслуги. За тях те са като трофеи. Наистина им създават такова усещане. Като резки в колана, отбелязващи сбъдването на мечтата им — получаване на билет към Цивилизацията.

— Явно всички искат да се махнат от тук — отбелязва Сиси.

Една крава измучава силно от последния вагон.

— Струва ми се, че никого не го е грижа конкретно за това място. За неговите правила. Да…

— Достатъчно — прекъсва я Кругман.

— За старейшините…

Долавям движение вдясно от мен, един от старейшините прави крачка напред и сочи с пръст към Сиси.

— Тя стигна прекалено далече! Просто трябва да нахраним с нея здра…

— Достатъчно! — прогърмява гласът на Кругман, бузите му се разлюляват, а косматата бенка подскача на брадичката му. Старейшините около мен се напрягат като един общ мускул, като затягаща се примка. За няколко секунди Кругман въздиша тежко, като че съжалява за избухването си. Но когато прошепва бавно следващите си думи, всяка от тях прелива от заплашителен подтекст и става ясно, че съжалението е последната изпитвана от него емоция.

— Утре всички ще се качите на влака. Повече няма да го обсъждаме.

— О, напротив ще го обсъждаме. Много дори. Но ще го направим насаме. Само ние шестимата. Хайде — обръща се към мен Сиси. — Да вървим. Този разговор приключи.

— Приключил е, когато кажем ние — крясва един старейшина с прошарена брада.

— Нека обясня нещо — отвръща Сиси. — Сега ще се върнем в къщата си. И ще бъдем оставени на спокойствие. Сами ще решим дали ще се качим на влака или не. Ако решим да не го правим, не се тревожете, ще напуснем скъпоценното ви село. Ще проверим какво ни чака извън него. Но сами ще изберем пътя си. Дотогава ще приготвяме своя собствена храна.

— Я почакай…

— Хайде, Джийн — казва Сиси и дръпва ръката ми. — Да вървим. — Тръгваме назад. — Не желаем да бъдем будени с песен от хор звънтящи гласове. Не искаме усмихнати момичета да ни доставят храна, размахвайки Светила…

— Знаещ ли какво, бива си те — внезапно крясва Кругман с огромна злоба, каквато до този момент не е показвал. Нещо у него най-накрая се е пречупило. Като че тялото му е превзето от напълно различен човек.

Най-близката до нас група от местни момичета бързо се затътря настрани.

— Редно е да си знаеш мястото, момиче! — Ушите на Кругман са яркочервени. — Да си видяла някое друго момиче да ме прекъсва, да си забелязала изобщо някоя от тях да говори с мен или дори да посмее да ме погледне в очите? На нищо не си се научила — заявява Кругман тихо, но тонът му прелива от гняв. — Едно белязване не беше достатъчно, така ли?

— Ако някой трябва да бъде белязан, това си ти — отсича Сиси.

Кругман зяпва. Месестата му буза се изкривява на една страна, като че е бил зашлевен през лицето.

— Ти, грозна, своенравна никаквице с големи крака — шепне. — Не можеш да ми говориш по този начин пред останалите старейшини и да очакваш да ти се размине. Не можеш се отнасяш така пред погледите на всички момичета и да не срещнеш последствия. — Той прави три бързи крачки към Сиси и вдига подплатената си със сланина ръка.

Аз пристъпвам пред Сиси.

— Стига! — крясвам.

Кругман спира насред пътя си. Очите му са като ями, пълни с лава, заради яростта по бузите му се разстила червенина. Ноздрите му се разширяват, а масивният му гръден кош се надига и спуска забързано. Взорът му ме разсича в опит да проникне до Сиси.

— Досега играх кротко — заявява. — Молех любезно. Но е повече от ясно, че подходът ми е бил погрешен. Мога да бъда и суров. Това ли искате? — пита и гледа гневно към Сиси. — Защото татенцето може да играе и грубо, ако го желаеш.

Внезапно той отскача напред с плашеща скорост и ме поваля сред тълпата старейшини зад гърба ми. Нещо твърдо ме удря по тила, изгубвам опора и се строполявам на земята.

— Джийн! — достига до мен викът на Сиси през замъгленото ми съзнание.

Чувам изплющяването на нечия кожа и се мъча да проясня съзнанието си. В този момент зървам как някой държи Сиси за шията, като че е кученце. Влачат я настрана, по посока на вагоните. Нечии дебели космати ръце я стискаш за шията, като че се опитват да я задушат.

— Отведете я! — крещи Кругман към другите старейшини. — Заключете я във влака.

— Махнете си ръцете от нея! — виквам, някак се изправям на крака и се устремявам напред. Вкопчвам се в мъжа, който задържа Сиси, а той е мек като медуза заради тлъстината. Повалям го с един удар в лицето. Усещам изхрущяването на кост и виждам как тлъстината по лицето му се нагъва. Той пада на коляно и изпуска Сиси. Обърсва лице и по ръката му се размазва кръв от раната там.

— Свършени сте — заявява и аз чувствам как ме полазват студени тръпки.

Ритам го в лицето и той пада на земята, като забива нос в нея.

Пред мен изниква тълпа. Върху средната част от тялото ми валят юмруци и ритници. Отблъсквам удари, колкото успявам, но са прекалено много на брой. Завъртат ме и чувствам как оставам без дъх. Зрението ми се замъглява. Покрай мен се промъкват ръце и тялото ми е уловено в хватките им, като шиповете на абордажна кука са.

Зад гърба ми долита иззвънтяването на остриета, зървам проблясването им.

Сиси.

В ръцете си държи два кинжала. Един от колана й. Вторият е от едно тайно отделение в обувката й. Завърта ги, но не го прави заради шоуто. Това става ясно от изражението на лицето й. Ще даде да разбере на всеки, който й се изпречи. Ще инжектира у всеки разкаяние за цял живот, ако е достатъчно глупав да се изпречи на пътя й.

Кругман я подценява. Внезапно се хвърля към нея.

Тя отскача с дясна ръка над главата си. Сваля я надолу, докато Кругман се носи към нея; и точно когато очаквам противния звук от потъването на острието в тлъстата му плът, чувам оглушаващ трясък.

Сиси е фраснала Кругман по главата с дръжката на кинжала. Замахнала е надолу с ефеса, а не с острието.

Кругман се олюлява, после завърта очи и от тях остава да се вижда само бялото. Спуска клепачи и се сгромолясва на перона. Тялото му се тресе. Той пъшка.

След изваждането на лидера им от строя старейшините бързо се укротяват.

Двамата със Сиси се насочваме към стълбите. Момичетата ни гледат ужасено, но в очите на няколко от тях долавям следа от благоговение.

— Заслужи си го — казва им Сиси.

Един от старейшините заговаря. Мрачното му лице е осеяно с белези като черупката на фъстък.

— Грешиш. Смъртоносно грешиш. Ще видиш. Смъртоносно.

Старейшините започват да се смеят. В началото само хихикат, а после избухват весело. Звукът от рева им кара гърбът ми да настръхне.

— Продължавай да вървиш — шепна към Сиси. — Просто продължавай.

Обратно на селския площад сме, улиците са пусти, наоколо не се вижда жива душа. Всички прозорци и врати са плътно затворени. Отекването от смеха на мъжете на перона ни следва по целия път до моята къща.