Плячката

9

Нощ е. Хладният въздух прониква надолу в шахтата. Аз съм болен. Носът ми е напълно запушен. От челото ми се излъчва топлина, която топи леда по стените и го превръща в ручейчета също като тези, стичащи се от носа ми. Събрали сме се по двойки, Бен е със Сиси, под тях сме ние с Джейкъб, а отдолу са Дейвид и Епап. Джейкъб спи пред мен от другата страна на стълбата, завързан с въже, а ръцете ми са проврени под мишниците му. Допълнително сме обезопасени от обстоятелството, че телата ни са плътно притиснати към стените на шахтата.

— Добре ли си? — шепне Сиси. Минава дълъг момент на мълчание. — Хей, Джийн. Буден ли си?

— Да. Мислех, че говориш на Бен.

— Не. Той спи сладко. Също като бебе. Как е Джейкъб?

— Дълбоко заспал. Също и Дейвид и Епап.

— Това е добре. Достатъчно добре ли са обезопасени?

— Да. Проверих ги два пъти.

— Добре — казва тя. — Добре. — Въжето проскърцва леко, докато тя се намества. — Утре ще сме навън.

— Мислиш ли?

— Напълно сигурна съм — шепне тя. — Знам нещо, което вие не знаете.

— Кажи ми.

— Снежинки.

— Не. Сериозно ли?

— Да. Появиха се преди около десет минути. Само няколко. Почувствах ги по лицето си, погъделичкаха носа ми. Явно сме по-близо до повърхността, отколкото си мислим. Снегът не би могъл да проникне толкова навътре.

— Не съм видял или почувствал нищо досега.

— Струва ми се, че аз блокирам по-голямата част.

— Да, гигантските ти задни части абсолютно запушват изхода.

— Колко си забавен.

— Имам предвид, че оттук ханшът ти изглежда гигантски. Причинява абсолютно затъмнение.

Тя не казва нищо.

— Малко по-голям от това, и би прекъснал циркулацията на въздух — добавям.

Въжената стълба се разклаща леко. Най-накрая тя избухва в смях, неспособна да се възпре.

— Спри — моли ме, кикотейки се. — Ти ли намери да го кажеш? Задникът ти там долу е толкова огромен, че е като отделно същество.

— Гледаш този на Джейкъб.

— Казах ти да спреш — отвръща тя и се киска тихо.

Потъваме в приятно мълчание. Бен и Епап похъркват в ритъм с пухтенето на Джейкъб на рамото ми.

— Хей — шепне Сиси няколко минути по-късно.

— Да?

— Мисля, че светлината става повече.

— Вече сутрин ли е?

— Не. Светлината е сребриста. Трябва да идва от луната.

Тя отново мълчи няколко минути. Когато хвърлям поглед нагоре, зървам единствено мрак.

— Вече наистина прониква надолу — заявява тя.

— Снегът или светлината?

— И двете. Почакай. — Въжето се размърдва леко, докато тя сменя позата си. — Добре, сега погледни нагоре и ми кажи, ако успяваш да видиш нещо.

Различавам силуета на краката й, притиснати към стената, което позволява на слаб сребрист отблясък да проникне навътре. През този малък отвор навътре се носят снежинки. Една каца на скулата ми. Чувствам щипане по кожата; докосвам я и на мястото й остава мокро петънце. Текат минути. Проникват още снежинки, падат сънливо като сребристи стърготини от луната. От гърдите ми се вдига бреме. Пространството около мен се увеличава. Светът става по-ясен, ъглите по-отчетливи.

— Хей, ще ми кажеш ли нещо? — пита Сиси. Гласът й е също така нежен като лунната светлина.

— Питай.

— Когато бяхме нападнати при реката, един от ловците спомена някакво момиче. — Тя прави пауза.

Аз мълча дълго.

— Съжалявам — заговаря тя. — Нямах намерение да проявявам любопитство.

— Не, не е това. Просто се мъча да намеря думи.

— Не трябваше, това е твоя…

— Името й е Ашли Джун. Също като мен е оцеляла в града, като се е преструвала на една от тях. — Думите се леят бързо, сякаш са се трупали прекалено дълго. — Познавахме се от години, без да осъзнаваме, че сме еднакви. Беше така допреди няколко дни, когато и двамата попаднахме в Института. Когато истинската ни природа беше разкрита, тя пожертва живота си, за да ме спаси.

— Съжалявам, Джийн. Не знам какво да кажа.

— Не исках да я оставям. Опитах се да се върна за нея. Но нямах избор. Нямаше какво да сторя. Те бяха прекалено много. Да се върна би означавало чисто самоубийство.

— И това е самата истина — казва тихо Сиси. — Нямаше какво да сториш. Аз бях там, Джийн. Зърнах прииждащите за нас тълпи. Предприе единственото, което можеше, а то беше да избягаш.

Джейкъб се разпъшква в ухото ми. Осъзнавам, че съм го стиснал прекалено силно. Разхлабвам хватката си около гърдите му.

След дълго мълчание Сиси заговаря кротко:

— Нямаше какво друго да направиш, Джийн.

— Знам.

— Наистина съжалявам.

Дълго време не си казваме нищо. Въжето се разклаща, после се успокоява.

— Сиси.

— Да?

— Ще ти кажа нещо. Става ли?

Пауза.

— Какво? — пита.

— Става дума за Учения.

— Давай.

— Криех нещо от вас.

— Мисля, че знам какво е — казва тя след известно време.

— Не съм сигурен. Не и това.

— Той ти е баща, нали?

Челюстта ми увисва чак до дъното на прохода.

— Как… какво?

— Шшш… Ще събудиш другите — предупреждава ме тя.

— Той ли ти каза за мен?

— Не. Никога не е казвал нищо.

— Тогава откъде…

— От движенията ти. Толкова наподобяваш на него. По начина, по който сядаш на земята с един протегнат крак, а другия подвит и с брадичка, подпряна на коляното. По цвета и формата на очите ти. По изражението на лицето ти, когато си потънал в мисли. Дори по начина, по който говориш.

— Другите подозират ли нещо?

— Те го разбраха в секундата, в която те видяха за първи път.

— Невъзможно.

Тя се засмива леко.

— Може да сме водили затворен живот, но не сме слепи за очевидното. — Въжето се разлюлява леко докато тя сменя позата си. — Мислиш ли, че той е над нас?

— Имаш предвид в Рая ли?

— Не. Там, където излиза тази шахта.

— Надявам се. Нищо няма по-голямо значение за мен от това да го открия. — Млъквам, изненадан от това неочаквано разкритие. Но е истина. Откакто се натъкнах на плочата, откакто зърнах името си, гравирано в камъка, не мисля почти за нищо друго. Вдигам поглед нагоре и казвам тихо: — Ще вървя до края на света, за да го намеря, Сиси.

Тя мълчи, сякаш чака да продължа.

— Може ли да те попитам нещо? — казва.

— Какво е то?

Тя се колебае.

— Кажи ми какъв беше съвместният ви живот. Ти имаше ли братя и сестри? Майка ти жива ли беше? Щастливо семейство ли бяхте? Разкажи ми за живота си насред всички тези чудовища.

Тихо е в продължение на една минута.

— Сестра ми и майка ми умряха, когато бях малък. Една сутрин излязоха заедно с баща ми и часове по-късно той се върна сам. Бяха изядени. Хората коментираха случая с години, за изключително невероятното откритие на момиче и майка хепъри на градските улици при самото настъпване на здрача. Разказваха как краката на момичето били счупени като я ударил кабриолет, как майка й неразумно останала до нея, отказвайки да си тръгне. И как, когато тълпата ги достигнала, майката покрила детето с тяло. Всичко свършило за секунди. Или поне поглъщането им.

Въжето изскърцва.

— Съжалявам, Джийн. Не е нужно да продължаваме да говорим за това.

Решавам, че това е краят на разговора, но сам изненадвам себе си, когато продължавам да разказвам. В началото думите ми звучат колебливо и несигурно, една дума, две думи, цяло изречение. После нещо се случва, задейства се инерция и от мен започват да се сипят мисли и спомени. Усещането, че аз тласкам думите навън изчезва и по-скоро се случва излияние, катарзис, изповядване. Когато завършвам и гласът ми притихва, тя не казва нищо. Боя се да не е заспала.

После тя шепне:

— Ще ми се да можех да подържа ръката ти.

Снежинките се спускат бавно покрай лицето ми и изчезват от погледа ми, потъвайки в мрака под краката ми.