Плячката

5

Часове по-късно все още съм буден. Отивам на кърмата далеч от шумното хъркане в каютата и от Сиси, която направлява движението ни от носа. Имам нужда да съм сам. Нищо не помръдва по осветената от луната суша; всичко е като застинала черно-бяла снимка. Реката се лее пред нас, подобно на нечии напрегнати сухожилия и потръпващи мускули. Сякаш кипи едновременно нетърпелива и развълнувана.

Мисля си за Ашли Джун.

Думите на Алени устни кънтят в главата ми дори часове по-късно. Когато най-накрая се свърши…

Последния път, когато видях Ашли Джун, това се случи на монитора в Института за хепъри. Стоеше приведена над работния плот в кухнята и трескаво пишеше бележка. Още пазя тази бележка в джоба си, влажна, подгизнала и с подвити краища. Рискува живота си, като се укри във вътрешността на сградата при минимална вероятност аз да се върна и да я спася.

Изучавах тази бележка безброй пъти. Познавам формата на всяка буква, всяка извивка и точка. Отново я вадя, хартията е съвсем мокра, а написаното от нейната ръка се е размазало от водата.

За един последен път проследявам с пръст написаното от ръката й. Задухва студен и остър вятър, а аз вече знам какво ще предприема по-нататък. Затварям очи, неспособен да гледам как късам малко парченце от края на листа. Пускам го срещу вятъра. То отлита, пърхайки като миниатюрна пеперуда и изчезва в нощта. Късам друго парченце; и после още едно; и още едно. Докато луната се издига все по-високо, от пръстите ми се откъсват безброй късчета и листът хартия постепенно се смалява. Накрая остава само малко парче с размера на отчупен нокът, толкова малко, че не мога откъсна от него нищо повече. Дълго го стискам между пръстите си. После с безмълвен вик на тъга го пускам и него вече го няма, в ръката ми не е останало нищо повече.