43

Оранжевочервената й коса се спуска около бялото лице като пламтяща завеса. Очите й, два зелени диаманта, ме пронизват. Тръгва бавно към нас. На четири крака.

Сиси ме сграбчва за ръката и ме тегли.

— Ти върви — шепна към Сиси.

— Не. — Тя стои до мен, а ръката й още е в моята.

— Върви.

— Не. — Стиска дланта ми по-силно.

Ашли Джун се движи бавно към нас, а лопатките изпъкват на гърба й при всяка крачка. Позата й е отпусната като на леопард от зоологическата градина, който обикаля лениво из клетката си в горещ летен ден. Очите й обаче гледат настървено и излъчват копнеж.

На трийсет метра разстояние просъсква; краката й се събират един до друг и внезапно е изтъкана от мускул и енергия. Замахва с ръце, оттласква се и ги опира в земята под себе си, а дългото й лъскаво тяло отскача напред и нагоре. Очите й се впиват в мен с натрапчиво и безразсъдно желание.

— Аз съм! — крещя. — Това съм аз!

Няма и следа от разпознаване. Нито помен от забавяне на темпото. Препуска към мен, а устните й са се разделили и излагат на показ долните й уголемени кучешки зъби.

По инстинкт Сиси посяга към кинжал от колана си. Но е прекалено късно.

Ашли Джун ни достига, краката и ръцете й са се превърнали в размазано петно под летящото тяло. Още десет скока и ще впие зъби в гърлото ми.

— Ашли Джун! — крещя.

В очите й проблясва някакво разпознаване. Извръща рязко глава. Очите й отново срещат моите, но в тях сега се чете една идея колебание. Забавя темпо и спира. От ъгълчетата на устата й висят струйки гъста слюнка, които почти докосват камъните на земята. Главата й е полуизвърната настрани. Прави гримаса.

— Аз съм, Джийн — казвам.

Тя оглежда лицето ми, сякаш се мъчи да ме разпознае. Нещо се пробужда у нея и изражението й омеква. Устните й потрепват. Започва да си припомня.

— Ашли Джун. — Въпреки страха си говоря с нежност. И с чувство на вина.

От гърлото й се откъсва глухо ръмжене. Движи се, но не ни приближава напълно. В очите и внезапно проблясва нещо и тя е смаяна. Припомня си за мен. Като че внезапно дошла на себе си, бърше струйките слюнка.

— Джийн? — шепне. Произнася го по момичешки срамежливо.

Аз потръпвам. Противоречието между свирепия й вид и нежното произнасяне на името ми е твърдо трудно за възприемане. Отклонявам поглед. Тя вдига ръце от земята и се изправя на крака. Като че се мъчи да възстанови човешката си същност. Но вътрешната битка още не е свършила; всяка нейна фибра желае да се хвърли напред, подобно на леопард. Личи по слюнката, която се стича от още изложените на показ уголемени кучешки зъби и по трепкащите мускули на бедрата й. И после погледът й се приковава към нещо.

Към ръката ми. Която държи тази на Сиси. Очите на Ашли Джун обхождат дължината на ръката на Сиси и когато взорът й се спира върху нейния, сякаш я забелязва за първи път.

Изведнъж Ашли Джун отново е на четири крака. Суровост кара тялото й да се напрегне и придава каменно изражение на очите й. Поклаща глава и запраща пръски слюнка в косата си. Клечи, кипяща от енергия и подвластна на животински импулси. В следващия миг поема към Сиси.

Тя е неясно петно, като стрела, метната със засилка. Тънки и стегнати мускули изпъкват по ръцете й и потръпват по бедрата й. Хвърля се.

Към Сиси.

Дърпа я и после скача върху поваленото й тяло. Аз съм съборен на земята. Когато се изправям, Ашли Джун вече притиска Сиси, а устата й е на шията на Сиси. Уголемените й кучешки зъби потъват дълбоко и отвън остават единствено червените й венци. Отправя ми лениво поглед докато смуче и смуче.

Сиси се мъчи да се изтръгне, но ръцете й са притиснати здраво. Рита безпомощно с крака, а силите й постепенно се изчерпват. Гърчи се яростно отдолу. Пламтящата червена коса на Ашли Джун е разстлана върху проснатото тяло на Сиси също като разперени пръсти, които претендират за притежание.

— Не! — крещя аз към Ашли Джун и се хвърлям отгоре й с цялата сила, която притежавам.

Тя ме блъска настрана. Чувствам как ноктите й ме одраскват отстрани на главата, но не и болка. Болката ще дойде по-късно. Летя над земята, която се върти бясно под мен. Стълкновението с нея изкарва всичкия въздух от дробовете ми. Надигам се несигурно и падам обратно. Започвам да пълзя към Сиси.

Очите на Ашли Джун пробягват през мен и погледът й се насочва над рамото ми.

От тъмните сенки на една къща е изникнала друга здрачница. Прехласната е от желание, докато се наглася, за да ме атакува. Прикляка ниско и се придвижва напред също като рак с крака и ръце, които се впиват в земята, подобно на клещи.

Ашли Джун вдига глава от шията на Сиси, а от брадичката й капе кръв. Изръмжава към другата здрачница.

За части от секундата здрачницата превключва от тътрене на рак към спринтиране на пума. Към мен.

Докато отминава изгубилата съзнание Сиси, Ашли Джун протяга ръка и сграбчва дългата й развяна коса. Чувам как корените са изтръгнати от кожата на скалпа. Краката на здрачницата се подкосяват и тя се строполява на земята. Ашли Джун е отгоре й, преди да е успяла да се изправи. Приклекнала върху тялото на другата здрачница, тя снижава лицето си, докато носът й почти докосва този на здрачницата. Изръмжава, челюстите й се разтварят широко и разкриват дългите й остри като бръсначи зъби. Здрачницата изръмжава в отговор, сключила е вежди разярено. Но също и уплашено. Прави опит да захапе Ашли Джун.

Ашли Джун дърпа главата й назад, за да избегне контакта със зъбите й. После с едно гладко и мощно движение запраша здрачницата към другия край на площада. Здрачницата полита тромаво във въздуха. Горната част на тялото й се блъска в прозореца на една къща, а краката се удрят в стената. Виси просната наполовина вътре и наполовина навън.

Ашли Джун насочва вниманието си към мен. Гърдите й се повдигат учестено. Погледът в изумрудените й очи е ясен и свиреп и същевременно излъчва някаква мекота, съдържа въпрос и копнеж.

Отстъпвам крачка назад.

Неочаквано другата здрачница я блъска в гръб, от нея стърчат парчета стъкло. Падат едновременно и се превръщат в топка от зъби и нокти, докато съскат и се нападат една друга.

Използвам тези скъпоценни няколко секунди да изприпкам до Сиси. Очите й са затворени; мълви неразбираеми срички. Вдигам я на ръце и затичвам. Пренебрегвам звука от битката на Ашли Джун с другата здрачница, носещ се зад гърба ми. Не обръщам внимание и на умората в краката ми, а просто цепя през полето, което лежи от другата страна на селото, игнорирам дори звука от потеглянето на влака от гарата. Пренебрегвам шумното трополене, което ми е ясно, че ме приближава, че ордите, идващи от офиса на Кругман ме настигат. И най-важното, пренебрегвам излъчваната от Сиси топлина, потта, която се лее по лицето й, пепелявата бледност на лицето й. Не взимам под внимание факта, че тя започва да се преобразява. Превръща се в една от тях в самите ми ръце.

От устните ми се откъсват звуци, трупали се скрити в мен с години, през целия ми живот, клокочещи сподавени звуци, предизвикани от мъка. Изливат се от мен като потоп, изтъкан от ярост и това е нещо повече от стичащите се по лицето ми сълзи, повече от млечната киселина, която бушува в мускулите ми.

Земята омеква и се набраздява под стъпалата ми и аз вече не мога да намеря опора, не успявам да нацеля пътя си. В следващия миг се строполявам, защото вече не ми е останала сила, защото не съм способен да направя и една-единствена крачка, защото тичането и постоянната битка за оцеляване са изразходвали и последната капка енергия. Падам на тревата. Достатъчно. Достатъчно. Притискам горящото чело на Сиси към гърдите си и се взирам в звездите над мен. Чувствам как земята под мен се тресе. Чувам, че приближават, вече са толкова близо. Трополенето на крака, крясъците, пискливите и истерични гласове.

После ме сграбчват ръце, за краката, за ръцете, разкъсват ме.

Не, не ме разкъсват. Просто ме повдигат, под мишниците ми са нечии ръце и ме придърпват нагоре.

— Джин! Изправи се! Стани!

Над мен изникват лицата на Дейвид и Джейкъб. Вече прегръщат Сиси и я дръпват от мен. Приближават още стъпки. На Епап са. Дърпа ръката ми над рамото си.

— Джийн, налага се да ми помогнеш. Не мога да те нося съвсем сам. Тичай, за бога! Влакът потегля!

Изпълнявам. Толкова бързо, колкото ми е възможно, но съм изтощен. Достигам перона и едва успявам да изкача стълбите. Влакът е отминал перона наполовина и вече се отдалечава. Виждам Дейвид и Джейкъб да се изкатерват в най-близкия вагон и да полагат Сиси на пода. Влакът вече набира скорост. На нас с Епап ще ни се наложи да тичаме след него. Зад гърбовете ни долита гневен вик. Открадвам бърз поглед назад. Около десетина здрачници са се отделили пред общата група. Ще ни достигнат след по-малко от десет секунди.

Джейкъб скача от последния вагон и дотичва при нас с Епап. Премята ръката ми върху рамото си и ме тегли.

— Хайде, Джийн. Хайде, помогни ни.

— Пуснете ме — казвам. — Няма време. — Прав съм и те го знаят. Никога няма да се доберем до влака. Не и като ги бавя с тежестта си; здрачниците ще стигнат до нас първи.

Внезапно Джейкъб ме пуска и затичва напред.

— Продължавай, не спирай. Качи се на влака — крясва. Навежда се и вдига един маркуч от перона. Докато го отминаваме, виждам, че натиска бутона на генератора. Той зажужава и се събужда за живот. От него бликва силна струя вода.

Здрачниците се изкачват по стъпалата към перона. В този момент Джейкъб насочва маркуча към тях. Водата облива обезобразените им тела. Плътта им — частично разтопена и станала податлива заради по-ранното им излагане на слънце — пада от костите им за секунди и бликва в мокра експлозия. Дори скелетната им структура не е пощадена. Струята вода разтрошава костите им и запраща късове от тях във въздуха. Здрачниците се превръщат в облак от кости и плът. Джейкъб пуска маркуча и дотичва до нас.

В следващия момент се препъва в друг маркуч. Пльосва се на земята.

По стълбите се появяват трима здрачници. След секунда се мятат върху него.

— Не! — крещи Епап. Пуска ме на платформата. Прескача един голям контейнер и сграбчва маркуч, но тримата здрачници вече са се скупчили над тялото на Джейкъб, забиват зъби в шията и бедрото му, а миглите им пърхат от възторг. Епап пуска водата. След секунди здрачниците се разпадат. Той изтичва до Джейкъб, вдига го и го мята на рамо. Не поглежда, за да провери какви са нараняванията, за които знае, че са били нанесени.

Междувременно аз съм събрал достатъчно сили, че да се изправя на крака и да изритам маркуча на перона, защото би могъл да препъне приближаващия Епап. Той се изравнява с мен и заедно затичваме след влака.

Чувствам топлината, която се излъчва на талази от Джейкъб. Дори без да поглеждам към него, знам, че се преобразява, при това бързо. Ухапан и инфектиран от трима здрачници той ще преживее преобразяването изключително скорошно.

— По-бързо! Влакът потегля! — крещи Дейвид, който е увиснал от последния вагон.

Страхът инжектира и двама ни с Епап с доза адреналин. Втурваме се към него с удвоени сили. Когато достигаме до позиция, в която сме равни с влака, Дейвид подава ръка през още отворените врати. Изтегля вътре Епап и Джейкъб, а после мен и ние всички се строполяваме на пода на вагона. Сиси лежи близо до нас, все още в безсъзнание. Заобиколена е от група коленичили момичета от селото. Момичето с луничките ме поглежда, а след това хвърля изпълнен с паника поглед към здрачниците, които ни преследват.

— Не, не, не! — произнася Джейкъб. Започва да трепери, а по кожата му избиват едри капки пот. Зървам проводената му шия. Не просто две спретнати пробождания, а кожата му е маркирана от множество следи от зъби. Преобразява се с ужасяващо бързо.

Той също го знае. Поглежда тревожно към Епап.

— Ще се оправиш, Джейкъб! — утешава го Епап и го погалва по косата. — Всичко ще бъде наред.

Чуваме маниакалните писъци на здрачниците отвън, докато препускат след влака.

— Къде е Бен! — изкрещява Дейвид и се озърта.

Джейкъб е в спазми, студеното му тяло е покрито с филм от пот.

— До каква скорост трябва да достигне? — виквам на момичето с луничките. — Преди да се затворят вратите.

— Скоро ще стане! — отвръща тя. — Мисля, че вече почти достигнахме критичната скорост.

И в същия този момент се чува механично изщракване и вратите започват да се плъзгат до затворено положение.

При прозвучаването му Джейкъб се обръща да погледне. По пепелявото му лице пробягва ужасено изражение.

— Преобразявам се — произнася. Взира се в затварящите се врати. И изведнъж осъзнава онова, което никой от нас още не е приел напълно. Ако вратите се заключат и той се преобрази, докато е вътре, всички в този вагон са мъртви.

Джейкъб скача на крака. Секунда след това ми става ясно какво се кани да стори. Ръката ми понечва да го спре, да го притисне към пода. Но замръзва в движение. И в рамките на този миг колебание той прави три големи крачки и се промъква през все по-тесния отвор. Вратите се затварят.

— Не! — изплаква Дейвид и вече е до вратите в опит да ги отвори. Но те са заключени и ще останат така, докато не достигнем дестинацията си. — Джейкъб! — крещи. — Джейкъб, Джейкъб!

Джейкъб вече се е изправил, а лицето му е изкривено от страх и шок. За пръв и единствен път той е съвсем сам там, навън, в света. Това е повече, отколкото може да понесе, и той тича редом с нас, та дори и на разстояние да бъдем заедно за още няколко секунди. Дейвид промъква ръка през решетката и за кратко Джейкъб успява да тича достатъчно бързо, че да хване и да задържи дланта му. Кичури от косата му подскачат нагоре-надолу, бузите му се подрусват, очите му са пълни със сълзи, това момче, което мечтаеше за въртележки, пълни с галопиращи коне, скачащи жаби и летящи делфини. Изглежда толкова дребен там навън. Сам е и вече няма какво да сторим по въпроса.

Влакът се задвижва все по-бързо и Джейкъб вече не може да го следва. Ръцете им започват да се разделят.

— Джейкъб!

Ръцете им се раздалечават.

Но той продължава да тича бързо колкото може, размахва бясно ръце, а краката му почти се превръщат в размазано петно под него. Не желае да е сам, не иска да изостане назад в нощта, не иска да изгуби от поглед единственото семейство, което някога е познавал. Но изостава все повече, а влакът увеличава скоростта си.

И в следващия момент той се препъва и пада. Едва имам сили да го погледна. Зад гърба му напира вълна, която го поглъща.



Металните решетки на вагона започват да вибрират. Не мощно, а по-скоро издават леко бръмчене. Но то се усилва, докато решетките не започват да се тресат в ръцете ми, сякаш оживяват. И не са само те; целият влак започва да се клати странично.

Нощта е изпълнена с тропот, като че звукът идва от хиляди галопиращи коне. Но онова отвън, което ни настига, не са коне. Конете не излъчват бледи отблясъци от кожата си, не съскат, не плюят и не им текат слюнки, не вият и не пищят, не изникват от мрака и бялото на очите им не блести като безумни луни.

Вик. Здрачник се е покатерил на един от вагоните и хваща малко момиче — което е стояло облегнато на решетките — изневиделица. Измъква я навън измежду решетките малко или много цяла, костите й са изпотрошени, а крайниците са измъкнати от ставите. Прикляка на земята до нея и заглушава писъците й.

— Отдръпнете се от стените! — крещя. Момичето с луничките започва да избутва останалите момичета към центъра на вагона. Изведнъж от мрака изниква здрачник и се размазва в страничната стена на влака, ръцете му са се вкопчили в прътовете със сръчността, присъща на шимпанзе, протяга се навътре и цепи празното пространство.

— Наведете се, дръжте се ниско! — нарежда момичето с луничките, а миг по-късно един здрачник се приземява на покрива. Ние се свиваме и се притискаме плътно към пода, а ръката му виси отгоре като отровно растение. Съска разярено, а върху нас валят пръски слюнка. Спускам се към Сиси, която продължава да лежи в безсъзнание и прикривам пробожданията на шията й от капещата слюнка, а после притискам ръцете и краката й към тялото, за да се убедя, че са извън обсега на здрачниците. Кожата й е студена като лед, а ръцете й потреперват на пристъпи.

Още един здрачник се прилепва към страната на вагона и после още един, тресат го, като че е клетка за птици. Продължават да посягат към нас, покриват външните стени, докато бледата им кожа не обгръща целия вагон. Полупрозрачното ципесто одеяло от кожа е като видение от ада. Тази непрекъсната обвивка от кожа е осеяна тук-там с лица на здрачници, наподобяващи петната по корема на куче, съскат и тракат със зъби, а очите им са широко отворени.

Влакът трака все по-силно и увеличава скоростта си по посока на моста.

Под мен Сиси промънква нещо, устните й правят опит да оформят думи, а очите й са затворени. Като че произнася молитва. Или изрича ритуални слова. За мен. Едва сега усещам болка от едната страна на главата си и когато плахо докосвам мястото, пръстите ми са изцапани с кръв. Там, където Ашли Джун ме беше одрала, разцепила е кожата. С нокти, от които се стичаше собствената й слюнка.

Влакът се движи с грохот напред, здрачниците надават странните си писъци към нас и единственото, което установявам, че съм способен да върша, е методично да прибирам кичури от косата на Сиси зад ушите й.

Тракането на влака променя темпото си. Преминаваме по моста. Трак-трак. Трак-трак. Релсите летят под нас. Вече сме оставили долината зад гърба си и предприемаме рязко спускане с бясна скорост. Трак-трак. Трак-трак-трак. Трак-трак-трак-трак.

Взирам се назад към моста през пролуките сред висящите здрачници. В другия му край виждам как масата от здрачници се стеснява подобно на гърлото на бутилка, десетки са избутани и падат в каньона.

Ние се отдалечаваме все повече, набираме все по-голяма скорост, докато не правим завой, а мостът и Мисията вече ги няма.

Загрузка...