Подаръкът

12.

— И в чие легло я откриха тази седмица?

— В това на лорд Молдън. Наистина смятах, че притежава повече разум. Трябва да е разбрал, че досега сигурно е пипнала сифилис в опитите си да надмине последната велика куртизанка Далила.

— А какво те кара да мислиш, че самият той вече не го е имал.

— Хмм, да, предполагам, че в такъв случай не би имало значение, нали? А, добре, напоследък разнообразието не е особено препоръчително, по-добре да си имаш постоянна любовница, която да е само твоя, както правя аз. Може би така ще живееш по-дълго.

— Защо тогава просто не се ожениш, след като искаш да бъдеш само с една жена?

— Ей Богу, не! Нищо няма да те прати по-скоро в гроба от една свадлива и вечно мърмореща съпруга. Следващият път по-добре да си прехапеш езика, преди да направиш такова нелепо предложение. Освен това какво общо има бракът с това да бъдеш само с една жена?

Кристофър Малори слушаше разсеяно бъбренето на приятелите си. Не биваше да ги взема със себе си. Те очакваха да ги забавлява и вече показваха признаци на отегчение, разположили се в кабинета на провинциалното му имение и обсъждайки остарели клюки. Но той не бе дошъл в Хавърстон за забавление. Идваше тук два пъти в годината, за да прегледа счетоводните книги, което се опитваше да направи тази вечер, и след това си заминаваше, колкото бе възможно по-бързо.

Не че в Лондон имаше спешна работа или неотложни социални ангажименти. Просто никога не се почувства удобно в Хавърстон, всъщност чувстваше се потиснат и угнетен, ако останеше по-дълго.

Това бе мрачно и неприветливо място, с остарели мебели, покрити с калъфи в грозни кафяви цветове. Дори слугите бяха с мрачни и строги лица и никога не му казваха нещо повече от „Да, милорд“ или „Не, милорд“. Навярно можеше да смени мебелите, но защо да си прави този труд, когато нямаше желание да остава за по-дълго в Хавърстон, освен да прегледа счетоводните книги и да изслуша оплакванията на управителя си?

Хавърстон бе чудесно имение, голямо и с добри приходи, ала той не се нуждаеше от него, нито пък го бе искал. Вече притежаваше много хубаво имение в Райдинг, което също посещаваше доста рядко — просто не обичаше тихия и скучен живот в провинцията, както и титлата виконт. Но Хавърстон му бе даден в знак на благодарност заедно с новата благородническа титла, задето неволно бе спасил живота на краля.

Не му бе помогнал съзнателно. Всичко бе плод на чиста случайност, когато бе излязъл на пътя от затъналата си в калта карета тъкмо в момента, когато един подплашен кон профучаваше край него. Появата му стресна животното, което рязко спря и хвърли ездача си право в скута на Кристофър, а той се озова пльоснат в калта, затиснат от нещо доста тежко.

По някаква странна игра на съдбата, както доста често се случва, ездачът се оказа кралят, който ловувал в близките гори, когато конят му внезапно се подплашил от някакво малко животно. Крал Джордж, разбира се, му бе изключително благодарен за намесата, за която заяви, че била спасила живота му. И никой не можеше да му попречи да изрази тази благодарност с един доста щедър жест.

Управителят му, Артемус Уипъл, бе седнал от другата страна на бюрото и с жив интерес слушаше клюките, забравил напълно за работата. Кристофър трябваше да изрече името му два пъти, за да привлече вниманието му към последния си въпрос, който се наложи да повтори.

Уипъл бе едър и пълен мъж на средна възраст, който вървеше заедно с имението и Кристофър не виждаше належаща причина да го заменя с друг. Докато имението даваше приличен доход, както бе в момента, не можеше да го упрекне в нищо, макар че понякога разходите, които правеше, бяха доста стряскащи. Уипъл наистина винаги имаше готово извинение за всеки един от тях. Ала някои бяха толкова странни, че изискваха проверка.

— Петдесет лири за работници, за да разорат и засеят земите край фермата? Да не ги изписа от Америка?

Управителят забеляза сарказма в гласа на господаря си и лицето му пламна.

— Наистина, надниците им бяха много големи, но напоследък е изключително трудно да се наемат земеделски работници, които да работят тук. Носи се един глупав слух, че Хавърстон се обитава от дух и това била причината вие да не живеете постоянно в имението.

Кристофър отегчено вдигна поглед към тавана.

— Що за глупости!

— О — намеси се Уолтър Кийтс, — това е първото интересно нещо, което чувам, откакто съм пристигнал тук. И на кого се предполага, че е този дух?

Уолтър, който бе на двадесет и осем и бе най-младият от тримата приятели, бе този, който толкова ненавиждаше самата мисъл за брак. В момента напудрената му перука се бе килнала на една страна, след като я бе почесвал разсеяно през последния един час. Макар че перуките, при това напудрените, напоследък се носеха само при официални случаи, Уолтър подражаваше на по-старата аристокрация и никога не напускаше тоалетната си стая без перука. Всъщност това бе чиста суетност и нищо повече, защото неговата обикновена кафеникава коса не му придаваше този представителен вид, както напудрената перука, която чудесно подхождаше на живите му зелени очи.

— На кого ли? — попита Уипъл младия лорд с неразбиращ поглед, сякаш не бе очаквал, че обяснението му ще бъде подложено на по-подробно разискване. Всъщност Кристофър рядко го разпитваше допълнително относно дадените обяснения.

— Да, на кого? — настоя Уолтър, поставяйки управителя в доста неудобно положение. — След като мястото е обитавано от дух, то този дух е на някой живял тук преди, нали?

Лицето на Уипъл придоби морав оттенък и той сковано изрече:

— Наистина не знам, лорд Кийтс. Не обръщам особено внимание на суеверните бръщолевения на селяните.

— Нито пък това има някакво значение — добави Кристофър. — Тук няма никакви духове.

— Толкова си лишен от въображение. Кит — въздъхна Уолтър. — Ако моят дом криеше някаква история, свързана с духове, аз обезателно щях да искам да знам всичко за нея.

— Не смятам тази къща за свой дом, Уолтър.

— И защо не?

Кристофър сви безгрижно рамене.

— Градската къща в Лондон винаги е била моят дом. Това имение е само едно място… едно задължение.

Дейвид Ръдърфорд, не толкова богат, колкото приятелите си, поклати глава.

— Кой друг, освен Кит, би смятал подобно имение само за едно обикновено място. Признавам, че изглежда малко мрачно и запуснато, но в него има големи възможности.

Дейвид, на тридесет години, не бе толкова отегчен от живота, както Кристофър, който бе на тридесет и две. С черната си коса и светлосивите си очи той бе красавец и по най-взискателните стандарти. Напоследък по-голямата част от интересите му бяха съсредоточени върху жените, обичаше новостите и винаги бе готов да се впусне в авантюра, особено ако обещаваше да е опасна.

Кристофър искаше и той да изпитва същите вълнения, ала през последната година бе изпаднал в някаква странна апатия и изглежда нищо не бе в състояние да възбуди интереса му. Беше започнал да осъзнава, че се чувства отегчен от живота. Това бе все по-задълбочаваща се скука, която се отразяваше върху цялото му поведение.

Родителите му бяха починали, когато беше твърде млад, и тъй като нямаше никакви други роднини, бе отгледан от фамилния адвокат и слугите, които навярно му бяха създали по-различен поглед върху нещата. Не намираше за забавно това, което правеха приятелите му. Всъщност намираше много малко забавни неща в живота си и тъкмо заради това отегчението му бе станало толкова забележимо.

— Каквито и възможности да притежава Хавърстон, те зависят от времето и желанието — уморено отвърна Кристофър.

— Ти разполагаш с време — изтъкна Уолтър. — Значи ти липсва желание.

— Точно така — изрече Кристофър, придружавайки думите си с многозначителен поглед, с който се надяваше да сложи край на тази дискусия, но за по-сигурно добави — А сега, ако ме извиниш, имам да върша работа. Бих искал да се върна в Лондон преди настъпването на есента.

Тъй като дотогава имаше още месец, сарказмът му бе забелязан, и след като си размениха обидени погледи, двамата джентълмени се върнаха отново към обсъжданите клюки. Ала Кристофър едва бе свел поглед към следващата колона от цифри в счетоводната книга, когато вратата се отвори и икономът обяви, че са дошли неочаквани посетители от Харвес Таун.

Преди няколко години, по време на първото му идване в Хавърстон, кметът, преподобният Бигс, и господин Станли, най-възрастният член на градския съвет на Харвес, се бяха появили, за да поздравят Кристофър с „добре дошъл“. Оттогава не ги бе виждал нито веднъж, след като не бе имало повод да посети близкия град, докато пребиваваше в имението. Лорд Малори не можеше да си представи какво ги бе довело в дома му в толкова късен час. Те не го оставиха дълго да се чуди и минаха направо на въпроса.

— Днес в земите ни имаше нашествие, лорд Малори.

— От банда неблагочестиви крадци и разпространители на греха.

Уолтър се хвана за думата „неблагочестиви“ и попита:

— Да разбирам ли, че тези са по-различни от благочестивите крадци?

Въпросът му бе подчертано саркастичен, но добрият свещеник го взе на сериозно и сковано отвърна:

— Езичниците обикновено са различни, милорд.

Дейвид пък се заинтригува от определението „разпространители на греха“.

— И какъв по-точно грях разпространяват?

Но Кристофър, раздразнен от поредното прекъсване на работата му, рязко попита:

— И защо идвате при мен? Защо просто не сте арестували тези престъпници?

— Защото не сме ги хванали да крадат. Те са много умни, тези езичници и безбожници.

Кристофър нетърпеливо махна с ръка, защото още не бе получил отговор на въпроса си.

— Като кмет вие имате право да ги помолите да напуснат града. Затова повтарям — защо сте дошли при мен?

— Защото циганите не са се установили в нашия град, лорд Малори, а са направили лагера си върху вашата собственост, където ние нямаме официални правомощия.

— Цигани? О, значи такъв грях — засмя се Дейвид и си спечели неодобрителен поглед от преподобния.

— Да разбирам ли, че искате от мен да ги помоля да си тръгнат? — попита Кристофър.

— Разбира се, че точно това иска, Кит. Двамата с Уолтър ще дойдем с теб, за да ти помогнем. Не можем да те оставим да отидеш при тях сам, нали? Дори не си го и помисляй.

Кристофър завъртя очи. Приятелите му си бяха намерили забавление и съдейки по изражението на лицата им, нямаха търпение да се впуснат в новото начинание.