Подаръкът

27.

Ейми затвори дневника за последен път и доволно въздъхна. Оказа се много повече, отколкото се бе надявала. Сега вече бе напълно спокойна относно своята „дарба“. Би могло да бъде просто съвпадение — винаги да печели облозите, — но предпочиташе да си мисли, че е наследила късмета си от своята прапрабаба.

Не всички бяха останали да изслушат четенето на дневника докрай, което бе отнело три дни. Розлин и Келси се редуваха да наглеждат децата и затова бяха пропуснали някоя и друга глава, но щяха да си наваксат, след като Ейми им даде дневника.

По-големите сестри на Ейми решиха да изчакат и да си го прочетат на спокойствие. Макар че двете се отбиваха в салона, за да разберат какво става по-нататък, през по-голямата част от времето правеха компания на Джорджина, която забавляваше гостуващите си братя. Членовете на семейство Андърсън не идваха толкова често в Англия, колкото й се искаше, и затова тя обичаше да прекарва по-голямата част от времето си с тях.

Джеймс и Тони, тези двама подигравчии, постоянно прекъсваха четенето със смешни забележки за Кристофър Малори, когото двамата тутакси оприличиха на Джейсън. Самият Джейсън присъства на четенето от начало до край. Беше странно мълчалив и дори не се скара на братята си за солените им шеги.

Шарлот, майката на Ейми, не можеше да остане седнала толкова дълго време и също като останалите си дъщери реши да прочете дневника някой друг път. Но баща й Едуард бе останал през цялото време и сега, преди да си легне, дойде да я целуне по челото.

— Аз не приличам на нея, колкото ти — каза той на Ейми. — Но също като теб често съм се чудел защо винаги толкова добре умея да преценявам хората. Това „шесто чувство“, ако искаш да го наречем така, ми е помогнало за успешните капиталовложения и е направило семейството ни невероятно богато. Но непогрешимостта кара един човек до се чувства дяволски странен и особен, наистина е така. Радвам се да узная, че аз не съм единственият особняк. Много по-приятно е да знаеш каква е причината за късмета, който съпътства усилията ни.

Ейми бе изумена. Макар че баща й бе най-веселият и общителен човек в семейството, тя винаги го бе смятала и за най-разумният и трезвомислещ. Според нея той бе последният човек, който би повярвал в някаква циганска дарба.

— Не се подценявай, чичо Едуард — рече с усмивка Реджи, която бе наблизо и бе чула тихата забележка на Едуард към дъщеря му. — Трябва да си истински гений, за да се изгради толкова могъща финансова империя като твоята. Умението ти до преценяваш хората сигурно ти е помогнало много, но си ги подбирал и по другите им качества. А сега ме погледни. И аз като Ейми приличам на прапрабаба ни, но не съм наследила нито една от останалите й дарби.

Едуард се засмя.

— Нямам нищо против да се съглася с теб, мило момиче. Освен това не бъди толкова сигурна, че не си наследила някоя от дарбите и. Циганските дарби и магии са най-различни. Някога досега да си сгрешила в сватосването?

Реджи примигна.

В следващия миг лицето й светна.

— О, почакай само да кажа на Никълъс, че не е имал никакъв шанс от мига, в който реших, че той е моят избраник.

Съпругът на Реджи си бе легнал преди няколко часа, защото бе твърде уморен, за да остане до края. Но останалите присъстващи я чуха и започнаха да коментират думите й — някои шеговито, а други изглеждаха направо ужасени…

Един от последните бе Травис, който побърза да заяви:

— Само стой по-далеч от мен със своите сватовнически умения, братовчедке. Още не съм готов да си надяна брачните окови.

— Аз пък съм — усмихна й се Маршъл. — Давам ти разрешение да ме включиш в следващия си проект.

— Досега никога не съм се замислял, но нашето скъпо момиче наистина е дяволски умела сватовница, като това се отнася и за мен — вметна Антъни. — Тя напълни хубавата главица на Розлин само с хубави неща за мен, наблягайки на всичките ми добри качества.

— Това трябва да е било дяволски трудно — сухо отбеляза Джеймс. — Като се има предвид колко малко добри качества притежаваш, старче.

— Виж кой го казва — презрително изсумтя Антъни. — Още не мога да разбера какво хубаво е видяла Джорджи у теб. Но най-после се е осъзнала, нали?

Тези думи бяха удар под пояса и в момента засегнаха Джеймс по най-болното място. Джорджина продължаваше да отказва да говори с него и не желаеше да му каже какво я тормози, а вратата на спалнята им оставаше заключена. На Джеймс му бе още по-тежко, като се имаше предвид, че самият Антъни нямаше подобни трудности със съпругата си.

Затова последвалите думи, изречени с безизразно лице, не бяха особена изненада.

— Виждам, че насиненото ти око е започнало да придобива нормалния си вид. Напомни ми утре сутринта да се погрижа да получи хубав морав оттенък.

— Няма да стане. Утре сутринта смятам да спя до късно, за да си наваксам пропуснатия сън, ако не възразяваш — тросна му се Антъни.

Джеймс вяло се усмихна.

— Не възразявам. Ще те изчакам, докато се наспиш. Искам да си в най-добрата си форма.

— Каква неочаквана загриженост от проклетник като теб — раздразнено промърмори Антъни.

— Бих искал вие двамата да не започвате отново — рече Джейсън и се изправи, за да отиде да си легне. — Давате лош пример на децата.

— Напълно си прав — съгласи се с усмивка Антъни и се извърна към Джеймс. — Хубаво е, че поне едни от по-големите братя в тази къща притежава достатъчно здрав разум.

Имайки предвид, че Джеймс бе с една година по-голям от Антъни, никой не се усъмни към кого бе насочен последният язвителен намек. Джеймс може би щеше да го отмине с безразличие, ако не бе толкова вкиснат от напомнянето, че жена му продължава да му е сърдита.

— Което е истински късмет — сериозно кимна той към брат си. — След като някои от „децата“ тук изобщо не притежават никакъв.

Дерек, който бе застанал до баща си, видя как лицето му започва да придобива едно от най-строгите си изражения, наведе се и му прошепна:

— Знаеш, че започнат ли веднъж, няма спиране, по-добре да не им обръщаме внимание. Имам чувството, че това ще продължи, докато леля Джорджи не започне отново да се усмихва.

Джейсън въздъхна и му отвърна също шепнешком:

— Предполагам, че ще трябва да си поговоря с нея. От това, което чух, нейният гняв е доста преувеличен.

— Така е, нали? Изглежда има нещо друго, което я тормози и което не иска да си признае.

— Попадна в десетката. Но Джеймс вече и сам стигна до това заключение — не че това му помогна особено много.

— Очевидно продължава да не е на себе си. Разбира се, той никога не е, когато двамата с Джорджи са се спречкали за нещо.

— Не е ли така с всички ни?

Дерек се засмя, спомняйки си една от разправиите си с Келси.

— Напълно си прав. Дяволски трудно е да анализираш някоя ситуация, ако си затънал в дебрите на лошото си настроение.

Джейсън бе готов да се съгласи, че това бе и неговият проблем, когато се отнасяше до Моли. Доводите й, с които винаги му отказваше, бяха разумни и правилни, но това не му пречеше да го изпълват с гняв. Положението, в което се намираха, бе непоносимо и кой би могъл да разсъждава разумно, ако е затънал в подобна емоционална каша? Макар че сега имаше известна надежда благодарение на удивителния подарък на баба му.

Веселото подмятане на Джеръми отново привлече вниманието му към словесната престрелка между по-малките му братя.

— Е, едно от „децата“ отива да си легне. Добре че заедно с черната си коса и сините си очи не съм наследил и някоя от онези глупави магьоснически дарби.

Дерек завъртя очи и рече с отсянка на отвращение:

— Не, ти просто притежаваш най-голямата магия от всички, братовчеде, карайки всяка жена, която те погледне, да се влюби до полуда в теб.

Джеръми засия.

— Наистина ли? Е, по дяволите, нямам нищо против това!

Антъни се засмя и дружески потупа младежа по рамото.

— Те всички просто ревнуват, хлапе, че цялото очарование на семейството се е паднало на нас, чернокосите цигани.

— Що за глупости — изсумтя Джеймс. — Ти притежаваш толкова очарование, колкото и зад…

Джеймс високо се прокашля.

— Мисля, че всички имахме твърде дълъг ден — рече той и добави със по-строг тон. — Вървете в леглата си.

— Като че ли имам легло, в което да полегна — промърмори Джеймс на път към вратата.

Антъни се намръщи.

— Не мога да повярвам, че изпитвам съжаление към него. Господи, наистина трябва да съм много изморен. Лека нощ на всички.

Джейсън погледна към Едуард и поклати глава, сякаш искаше да каже „какво можем да направим“, после въздъхна и се обърна към Ейми.

— Имаш ли нужда от помощ, скъпа моя?

Посочи към Уорън, който бе заспал, облегнал глава на рамото й.

Тя се усмихна с любов към съпруга си.

— Не, той се събужда много лесно.

Сви рамене, за да подкрепи думите си, и Уорън се изправи, примигна и рече:

— Свършихме ли за тази вечер, скъпа?

— Да, свършихме и всичко бе за добро.

Подаде дневника на Джейсън за съхранение.

— Утре сутринта ще ти разкажа това, което пропусна.

Съпругът й се прозина, изправи се и я привлече към себе си.

— Когато се качим горе, ще ти кажа дали мога да дочакам до утре, или предпочитам веднага да узная как Анастасия и Кристофър са се справили с онези надути градски сноби.

Тя изпъшка, но после се засмя и го прегърна през кръста.

— По същия начин, както навярно и ти би го направил. Просто им казали да си гледат работата.

— Чудесно, съвсем по американски — отвърна той и я поведе към вратата.

Зад тях се разнесе една типично английска въздишка.