Подаръкът

22.

Откакто се бе върнал в Лондон, Кристофър не бе в състояние да се завърне към обичайното си ежедневие. Беше приключил набързо работата си в Харвес, а после бе смаял своя управител, като го уволни. Обаче не си даде труда да наеме нов управител. Всъщност не правеше нищо, освен да се взира в горящите пънове в камината, обмисляйки за кой ли път как би трябвало и как не би трябвало да постъпи с Анастасия Степанова.

Не можеше да я забрави. Бяха изминали две седмици, откакто я видя за последен път, ала образът й бе запечатан като жив в съзнанието му. Сякаш я виждаше застанала гола пред него, стенеща и извиваща се под него в леглото — образите го преследваха като отмъстителни призраци, които не искаха да се махнат.

Беше се върнал в лагера й. Макар да се бе заклел, че няма да го направи, знаейки, че при създалите се обстоятелства не би имало никаква полза, два дни след окончателната им раздяла той отново препусна към лагера. Не беше сигурен какво ще й каже, като я види, но не му бе съдено да разбере.

Не можа да повярва, че циганите са си заминали. Не го бе очаквал. Гневът бързо измести удивлението му и дори започна да обмисля дали да не подаде оплакване и да възбуди официално преследване срещу тях. Те се бяха заклели, че ще оставят мястото така, както го бяха намерили, но въпреки това на поляната имаше гроб, както и голяма купчина обгорели дървета и метални отпадъци, свидетелство за това, че един от фургоните е бил изгорен.

Ала когато влезе в Харвес Таун и се запъти да търси началника на полицията, осъзна, че гневът му се е изпарил. Предположи на кого е онзи гроб и почувства известна вина за смъртта на старицата. Бабата на Анастасия. А ако това бе истина, младата жена сигурно бе потънала в скръб. Странно, но изпита желание да я успокои. Ала първо трябваше да я намери.

Тъкмо това се опита да направи, изпращайки куриери до най-близките градове. Не можа да повярва, когато те му докладваха, че не са успели да открият никаква следа от циганите. Сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. И тогава започна да вярва, че никога повече нямаше да я види.

Когато за пръв път го осъзна, се взираше в пламъците на камината в салона в Хавърстон. Удари яростно с юмрук в стената над полицата. Уолтър и Дейвид бяха свидетели на гнева му, но мъдро предпочетоха да не кажат нищо, а само си размениха въпросителни погледи.

На следващия ден се върнаха в Лондон, където двамата му приятели на бърза ръка го изоставиха, за да се потопи докрай в отвратителното си настроение. Той почти не забеляза отсъствието им, защото изобщо не обръщаше внимание на отчаяните им опити да го развеселят.

Уолтър и Дейвид имаха навик да обикалят безцелно из многобройните лондонски увеселителни градини или да посещават някое приятелско имение в края на седмицата. В края на първата седмица двамата отново се появиха в градската къща на Кристофър с намерението да се опитат да си възвърнат „стария“ Кит.

До някои от градините можеше да се стигне единствено с лодка по реката. Тези увеселителни места бяха толкова популярни, че много лондончани имаха собствени лодки, с които да ги посещават. Предпочитаха винаги да имат под ръка удобен превоз, вместо да се бавят с наемането на лодка. В тяхната група Дейвид имаше честта да им осигурява транспорта, защото притежаваше собственост край реката, където да държи лодката си.

Имаше чудесни места за забавление и то не само за аристокрацията, а за всички лондончани. В някои като Ню Уелс, близо до Лондон Спа, живееха редки и екзотични животни, гърмящи змии, летящи катерички и бяха станали известни като Зоологическата градина. В някои имаше театри. Повечето разполагаха с ресторанти, кафенета, сладкарници, кокетни градински беседки, навеси с различни сергии, палатки с игрални маси за закоравелите картоиграчи, дансинги на открито.

Най-старите градини като Къпър, Мерибон Гардънс, Ранело и Воксхол Гардънс, бяха известни с вечерните си концерти, маскени балове и безбройните илюминации, които ги правеха толкова красиви през нощта. Повечето от новите градини бяха просто бледи копия на тези четирите.

За тази вечер Уолтър предложи да посетят Къщата на забавленията в Покрас Уелс в северната част на Лондон. Кристофър се съгласи, макар да не знаеше защо — просто му бе все едно. Обаче след като пристигнаха, не отидоха да видят забавленията, а се запътиха направо към минералната баня. Приятелите му настояха да пробват „водите“, които се рекламираха като лек срещу нервно разстройство, камъни в бъбреците и най-различни други болести, тъй като действали очистително и обновявали кръвта.

Кристофър едва не се изсмя. Очевидно приятелите му се опитваха с всякакви средства да го измъкнат от меланхолията, в която бе изпаднал. Не защото вярваше в лечебните свойства на изворната вода, а по-скоро от желание да ободри приятелите си, лорд Малори изпи една бутилка минерална вода и си взе още няколко, за да ги отнесе у дома.

Когато излязоха от минералните бани, се натъкнаха на петима познати, които за разлика от тях бяха дошли да се забавляват. Двама от младите мъже бяха известни шегаджии и навярно това бе причината Дейвид да предложи да се присъединят към оживената компания. Може би тези безгрижни веселяци щяха да предизвикат някоя и друга усмивка у Кристофър, което двамата с Уолтър така и не успяха да постигнат.

Не би могъл да знае, че само още повече ще влоши нещата, но тъкмо това се случи. И всичко стана заради един от младите мъже. Адам Шефилд, който също беше в лошо настроение, но за разлика от Кристофър не се стесняваше да се оплаква на висок глас за нещастието си. Причината се изясни много бързо.

— И как да се запозная с нея, ако изобщо не мога да я доближа? Казвам ви, че старата птица е изключително взискателна при подбора на гостите си.

— Не се отнася само за приемите й, старче. Ако не ти с известно, тя е много придирчива към всеки, когото пуска в къщата си по всяко време. Прием или не, не можеш просто така да наминеш в дома на лейди Сидънс. Трябва да си й познат или да те придружава някой неин близък.

— Сякаш тя не е позната с всички, като се има предвид възрастта й.

— Трябваше просто да се появим с гръм и трясък на глупавия й прием — заяви друг младеж. — Чух, че е бил костюмиран бал. Кой щеше да разбере, ако сред гостите има повече Пановци или Купидоновци?

— Да не смяташ, че не опитах? — изпухтя Адам. — Защо си мислиш, че закъснях за срещата ни? Но лакеите на входа брояха гостите и изискваха поименни покани.

— Чух, че баща й бил много известен матадор — обади се друг от групата, допринасяйки за оживяването на дискусията.

— Какъв?

— Нали се сещаш, от онези испанци, които…

— Глупости! — засмя се от все сърце трети. — Той е крал на България.

— Никога не съм чувал за подобна страна.

— И двамата грешите. Той не е крал, а княз и то от някаква страна, в която фамилните имена завършват на „ов“ или „ова“. Означава син на еди-кого си или дъщеря на еди-кого си в случая с момичето Степанова.

— Няма никакво значение кой е баща й — изтъкна друг. — След като майка й е от почтено английско семейство, както узнах от много сигурен източник. Чух, че била сестра на сър Уилям Томпсън.

— Значи девойката е племенница на Томпсън?

— Да.

— Е, това обяснява защо лейди Сидънс я е взела под крилото си. Сър Уилям й е съсед от няколко века.

— Те не са чак толкова стари, тъпако. Освен това, откъде знаеш? Та ти не се движиш в онези кръгове.

— Но, но майка ми със сигурност го прави. Кой, мислиш, ми каза, че Анастасия Степанова ще стане най-желаната партия на сезона? Майка ми направо ми заповяда незабавно да се включа в надпреварата за ръката й.

— Когато никой още дори не я познава? И защо е всичко това? Защо са я обвили в такава тайнственост?

— Тя може и да е гостенка на лейди Сидънс, но това не означава, че са я крили до тазвечерната й поява. Просто ние не познаваме някой, който да я познава.

— Е, половината висше общество бе поканено тази вечер на онзи бал — оплака се друг. — Защо, мислите, Адам е толкова потиснат, че не са го поканили?

— Едва ли е било половината висше общество. — Последното бе казано сухо и с известна нотка на презрение. — Вероятно са били поканени само онези, с дълбоките джобове, което мигновено ни изключва от списъка на желаните гости.

— Говори само за себе си, старче — самодоволно заяви най-възрастният в групата. — Моите джобове са достатъчно дълбоки, за да задоволят всяка търсачка на съпрузи, но аз също не бях поканен. Но ще ти кажа, Адам, че ако тя е толкова красива, както разправят, може би самият аз ще се кандидатирам. Напоследък си мислех, че е време да се задомя. Всъщност баща ми си мисли.

— Откъде знаеш, че е красива?

— А щеше ли да бъде в устата на всички, ако не е? — засмя се един от групата.

— Това едва ли има значение. Не е нужно да си красавица, за да говорят само за теб.

— Всъщност моята най-голяма сестра чула от лейди Дженингс, която е много близка приятелка на лейди Сидънс, че тази Степанова била необикновена красавица, нещо средно между испанска мадона и дръзка циганка. Ако питате мен, точно от този тип е, който винаги е възбуждал интереса на мъжете.

Разговорът продължи в същия дух, докато младите безделници приближаваха към театъра, но Кристофър бавно се закова на място. На Дейвид и Уолтър им бяха нужни няколко минути, за да забележат, че е изостанал зад тях. Върнаха се при него, убедени, че идеята да се присъединят към шумната група, всъщност не се бе оказала чак толкова добра. Лицето на приятеля им бе почервеняло от гняв.

— Всичко е заради забележката, че момичето, за което говореха, приличало на циганка — намръщено предположи Дейвид. — Какъв гаден късмет.

Но Уолтър заговори с разумен тон.

— Знаеш ли, Кит, ти отказваш да говориш с нас за онази твоя циганка. Не ни каза защо те изостави, когато ти й бе предложил да й осигуриш разкошен и удобен живот, и защо си толкова ядосан от случилото се. За какво са приятелите, ако не да споделим с тях това, което ни измъчва?

— Никога не съм ви казвал пълното й име нали? — попита Кристофър.

— Мили Боже, да не искаш да кажеш, че името й е Анастасия Степанова? — възкликна Дейвид, който тази вечер проявяваше изключителна досетливост.

— Точно така.

— Но не можеш да мислиш…

— Едва ли е възможно — изсумтя Кристофър.

— Тогава не позволявай на това да те разстройва. Кит. Сигурно е просто съвпадение, не е изключено да има две жени с еднакви имена — предположи Уолтър.

— Дяволски странно съвпадение — отново се намръщи Кристофър. — Още повече, че се отнася за име, което не е често срещано в Англия. А и никак не ми харесват толкова големи съвпадения.

— Не те обвинявам, Наистина е дяволски странно. Но да се върнем към твоята Ана. Защо те напусна?

Уолтър знаеше, че избързва. Ако Кристофър искаше да обсъжда циганката, вече щеше да го е направил. Ала като се имаше предвид изгарящата ревност, която приятелят им изпита, докато слушаше разговора на онези мъже, като при това дори не знаеше дали те говореха за неговата Ана, той очевидно се нуждаеше да поговори за случилото се. Дори и само да си отвлече мислите с онова другото момиче, което се развяваше из Лондон с името на неговата Ана.

— Защото беше против това да я мисля за своя любовница и да го обявявам на всеослушание — рязко отвърна Кристофър.

— Да я мислиш? — хвана се за думата Дейвид. — Спомням си, че предишният ден беше доста пиян. Да не би да си забравил да я попиташ?

— Не, попитал съм я, но очевидно не това, което възнамерявах — промърмори лорд Малори. — Изглежда, че вместо да я направя своя любовница, аз съм я направил своя съпруга.

Удължените от изненада лица на приятелите му бяха още едно доказателство, че не биваше да издава тайната си. Един мъж в неговото положение никога не може да направи подобен гаф.

Дейвид пръв се окопити. Но не изтъкна очевидното, което Кристофър едва ли би приел с възторг, защото си го бе повтарял достатъчно често. Всички знаеха, че това, което бе направил, просто не се правеше.

Когато заговори, тонът му бе пресилено спокоен.

— Е, това доказва, че племенницата на Томпсън не е същото момиче, както преди малко се чудехме. Твоята съпруга не би се хвърлила да си търси съпруг, нали?

Изтъкнатата причина накара Уолтър да завърти очи, но не това го интересуваше.

— Как може някой да се напие до такава степен, че да не помни, че се е оженил?

— Като пие прекалено много — с нотка на самоотвращение отвърна Кристофър.

— Предполагам — призна Уолтър. — Но, разбира се, ти си оправил цялата работа, нали?

— Не още — смънка толкова тихо Кристофър, че самият той едва се чу.

Уолтър със сигурност не го чу и вместо да се досети, че Кристофър не желае да отговори, настоя:

— Какво каза?

— Казах, че още не съм!

Троснатият отговор не попречи на приятеля му да зададе следващия си въпрос.

— И защо?

— Проклет да съм, ако знам — изръмжа Кристофър.

Дейвид и Уолтър се спогледаха многозначително, но Дейвид бе този, който изрази на глас мисълта им:

— В такъв случай ни остава да се надяваме, че каквато и странна причина да е имала твоята „съпруга“ да бъде в онзи лагер, тя и племенницата на сър Уилям ще се окажат едно и също лице. Ако бях на твое място, Кит, още утре щях да посетя лейди Сидънс. Бъди мил, ако те посрещне приятна изненада.

Дали наистина щеше да бъде приятна? Кристофър не бе сигурен, но вече бе решил да последва съвета на приятеля си.