Подаръкът

15.

„Колко жалко, че не ме желаеш достатъчно силно, за да ме задържиш завинаги.“

Странно, но Кристофър наистина я желаеше толкова силно. Осъзна го на следващия ден по обяд, когато тя просто не излизаше от мислите му. Не можа да свърши никаква работа и най-безцеремонно заряза приятелите си. Те си бяха прекарали чудесно предишната вечер, получавайки от другите циганки това, което се бе оказало недостъпно за него. Не им завиждаше. Само подлудяваше при мисълта, че той самият не бе имал такъв късмет.

Започна да пие още в ранния следобед с надеждата да удави разочарованието си в алкохола. Но не му помогна. Обаче реши да направи красивата циганка своя любовница. Това със сигурност щеше да задоволи желанието й да я „задържи завинаги“, нали?

Едва се бе стъмнило, когато той отново препусна към циганския катун. Този път не взе със себе си Дейвид или Уолтър, дори не им каза къде отива. Възнамеряваше до доведе момичето у дома, но не искаше приятелите му да знаят до каква степен го бе омагьосало, че бе решил да го отведе в Лондон, за да бъде винаги на негово разположение.

Тя не беше край огъня, където я бе оставил миналата вечер. Обаче възрастната жена бе там. Лорд Малори завърза коня си наблизо. Никой не се приближи, за да го попита какво прави в лагера. Навярно се бояха да не започне отново да ги гони от земите си.

Тя вдигна поглед към него и се усмихна. Около очите й се образуваха тънки бръчици.

— Разбира се, че си дошъл за нея. Седни и ми дай ръката си — рече и потупа възглавницата до себе си.

Той седна, ала не бе сигурен защо й подаде ръката си. Тя я пое с изкривените си пръсти; нямаше сила в нейното стискане. Затвори за миг очи, сетне ги отвори и се втренчи в неговите. Мъжът изпита странно усещане, сякаш някой докосна душата му.

Странно. Не биваше да пие толкова много, не биваше да взема със себе си бутилката ром, все едно нямаше смелост да помоли циганката да му стане любовница. Всъщност изобщо не бе сигурен какъв ще бъде отговорът й и просто искаше да притъпи чувствата си в случай, че му откаже.

— Ти си голям късметлия — каза накрая старицата. — Това, което ще ти дам, ще те направи щастлив за цял живот.

— И какво е това?

Жената отново се усмихна.

— Когато му дойде времето, ще го узнаеш.

Нови глупости. Тези хора умираха да се правят на загадъчни. Предполагаше, че това е част от очарованието им. Ала той нямаше търпение отново да види момичето.

— Къде е внучката ти?

— Помолиха я да потанцува. Сега се приготвя. Няма да се бави много.

Що се отнасяше до него, и една минута му се струваше твърде дълго. Нетърпението му бе невероятно. След като с огромно усилие се бе удържал да не дойде още през деня, не искаше да го бавят, когато вече бе тук.

— Да, но къде се приготвя? Искам само да говоря с нея.

Старата циганка се засмя.

— Ще поговориш, но след танца. Сега присъствието ти не бива да я разсейва. Танцът изисква пълна концентрация. Търпение, гаджо, ще получиш това, което искаш.

— Наистина ли? При положение, че това, което искам, е самата нея?

Не биваше да казва точно това на баба й. Беше изключително нетактично и грубо. Алкохолът бе развързал езика му и сега бе попаднел в клопката му. Обаче бе твърде късно, за да си вземе думите назад. За щастие тя не изглеждаше обидена.

Само кимна и попита на заваления си английски:

— Значи вече си осигурил свещеник, който да ви даде благословията си?

Пак ли тези глупости!

— Това е абсурдно. Аз съм английски благородник, госпожо.

— Е, и? Тя е циганска принцеса и произходът й е не по-малко благороден от твоя. Ако я искаш, ще трябва да се ожениш за нея.

— Дойдох тук с друго приемливо предложение — сковано изрече той.

— Така ли? Такова, което би я накарало да се откаже от годеника си, който е един от нас и чийто баща е нашият баросан и вече е платил годежната цена?

Кристофър се напрегна и се изпълни с гняв, какъвто не бе изпитвал никога досега.

— Кой е този циганин?

— Хубавецът, който се е облегнал на онова дърво, — този, който тази вечер ще танцува танана с нея. Наистина си късметлия, англичанино, че дойде навреме, за да видиш този танц.

В думите „ще танцува с нея“ имаше някакво скрито значение, което замъгленият му мозък не можеше да отгатне. Видя, че мъжът се изправи и тръгна нанякъде. Проследи го с поглед и замря. Съзря девойката, обсебила мислите му, и дъхът му секна при вида на чувствената й красота.

Тя носеше къса бяла блуза, която падаше под заоблените й рамене. Дълбокото деколте бе украсено с дантелени къдрички, обсипани с малки златни пайети. Дългата й широка пола бе от тънка златиста материя, поръбена с широка златна лента, която се извиваше и блестеше при всяко движение. Единственото й бижу бяха дългите обеци, които се полюшваха съблазнително от двете страни на грациозната й шия. Блестящата й черна коса бе покрита с бял шал, също обсипан с малки златни пайети.

Тя искреше от главата до петите. Беше красива. Не забеляза Кристофър. Погледът й бе прикован в младия циганин, тя вдигна ръце и танцът започна…

Циганинът наистина бе красив, висок, строен, с грациозни и гъвкави движения, В сравнение с него Кристофър се почувства прекалено едър и тромав. Танцът бе омагьосващ. Двамата не откъсваха погледи един от друг, без значение колко се усилваше темпото. Това бе танц на страстта, на изкушението, на двама любовници, които флиртуваха, дразнеха се, предлагаха, отдръпваха се, обещаваха…

— Той не може да я има. Забранявам го твърдо — заяви Кристофър, доказвайки колко е пиян.

Нищо чудно, че старата жена му се изсмя.

— Не можеш да го забраниш, англичанино. Можеш само да го предотвратиш, като ти сам се ожениш за нея.

— Не мога да се оженя за нея, госпожо.

Чу се дълга и тежка въздишка.

— Тогава престани да си мислиш, че можеш да я имаш. Наслади се на танца, а после си върви. Утре сутринта ще напуснем земите ти.

Не бе откъснал поглед от момичето от мига, в който се бе появило, не го направи и сега. Ала думите на старата жена го изпълниха с неочаквана паника, която го обзе като вихър. Те си тръгваха… тя щеше да си замине? И той никога повече нямаше да я види? Невъзможно! Тя щеше да се съгласи да му стане любовница. Ще й купи всичко, което си пожелае, ще й даде всичко… с изключение на брачно свидетелство. Как би могла да не се съгласи?

Ала колкото й да му се искаше да повярва, че парите ще разрешат всичко, не можеше да разчита, че ще имат успех, когато си имаше работа с толкова различни хора. Не беше в свои води. Кой друг освен тези чужденци можеше да си помисли, че той ще се ожени за нея, просто така, пренебрегвайки факта, че е благородник, а тя е само една обикновена скитница? Е, не беше съвсем обикновена. Да, беше невероятно красива и желана, ала това нямаше нищо общо с брака. Той просто не можеше да го направи.

А защо не?

Въпросът го стресна. Имаше нужда от още едно питие. Това поне не бе трудно. Лордът измъкна бутилката от джоба на сакото си, отвори я и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от вълшебното видение.

Тя бе желанието. Тя бе страстта. Танцуваше като ангел. Танцуваше като блудница. Господи, колко много я искаше. Никога не бе пожелавал нищо толкова силно, както тази циганка. Тя го караше отново да се чувства жив. Беше минало толкова време, откакто го бяха изпълвали подобни чувства. Трябваше да я има. Без значение какво ще му струва, трябваше да я има…