Покушението

1

Те бяха научили за него през юли и гневът ги държа до края на август. През септември се опитаха да го ликвидират, но избързаха. Не бяха достатъчно подготвени и опитът се провали. Можеше да се стигне до пълна катастрофа, но по някакво чудо никой нищо не забеляза.

Бяха приложили обичайните методи, за да се промъкнат през полицейската блокада, и бяха заели позиция на около трийсетина метра от подиума, където той щеше да говори. Снайперската карабина със заглушител бе пропуснала целта с не повече от един-два сантиметра. Куршумът бе профучал на косъм от черепа му, може би дори през косата му, понеже в този момент той бе вдигнал ръка, за да намести един кичур, разрошен сякаш от лекия полъх на вятъра.

Впоследствие те безброй пъти гледаха този кадър по телевизията. Той просто повдига ръка и приглажда косата си. Нищо повече. Дори не спира да говори, до такава степен нищичко не усеща. Един куршум, изстрелян със свръхзвукова скорост от карабина със заглушител, се движи напълно безшумно и твърде бързо, за да бъде забелязан. И така, куршумът пропусна целта и продължи полета си, без при това да закачи някого от стоящите зад него, без да срещне сграда или друго препятствие по пътя си. Той просто си летя свободно и по права линия, а когато кинетичната му енергия започна да се изчерпва и земното притегляне го задърпа надолу, под траекторията му не бе останало нищо съществено освен пустеещи тревни площи. И по тази причина никой нищо не бе забелязал. Сякаш куршумът изобщо не бе изстрелян. Те обаче не посмяха да дадат повторен изстрел. Шокът беше твърде голям. Шокът от провала, но и от станалото чудо. Това щеше да им бъде за урок. В течение на целия октомври те отново се държаха като професионалисти, каквито си бяха, като си казаха, че най-напред трябва да се успокоят, да започнат всичко отначало, да премислят, да се поучат от грешките си, да се подготвят за повторния опит. Който щеше да бъде по-добре планиран и правилно изпълнен, изграден върху фино нюансирана методология и подпомогнат чрез всяване на страх. Един достоен втори опит. Творчески изпипан. И най-важното, недопускащ възможност за провал.

После настъпи ноември и правилата се промениха из основи.

Чашата на Ричър беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше към устата му — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

— Колкото се може по-скоро — отвърна тя.

Той кимна. После се измъкна заднишком от сепарето и се изправи.

— Ще ти се обадя до десет дни — рече той.

— С „да“ или „не“?

Той поклати глава.

— За да ти кажа как е минало. Аз ще знам как е минало.

— Е, добре, тогава за да ти кажа къде да преведеш парите. — Тя притвори очи и се усмихна. Той я изгледа от горе на долу. — Какво, мислиш, че ще ти откажа ли?

Тя го погледна.

— Мислех си, че едва ли ще се оставиш толкова лесно да те убедя.

Той вдигна рамене.

— Както ти е споменал Джо, аз не съм от тия, дето се отказват от предизвикателствата. Джо обикновено излизаше прав за тия неща. Пък и за доста други.

— Не знам какво да ти кажа освен благодаря.

Той не отговори. Просто се извърна да си ходи, но в този миг тя стана и прегради пътя му. Настъпи неловко мълчание. Няколко мига стояха прави, обърнати един към друг, пленници на ръба на масата. Тя протегна ръка и той я стисна. Тя задържа ръката му частица от секундата по-дълго, отколкото бе нужно, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата. Устните й бяха меки и сочни. От допира им той усети по тялото си слаб електрически ток.

— Едно ръкостискане не стига — обясни тя. — Ти ще направиш това заради нас. — Помълча и додаде: — Все пак нали без малко щеше да ми станеш девер…

Той не отговори. Просто кимна, обърна се и закрачи към изхода, като само веднъж й хвърли бърз поглед през рамо. След това изкачи няколкото стъпала и се озова на улицата. Дланта му ухаеше на парфюма й. Той заобиколи и влезе през служебния вход на кабарето, за да остави бележка за приятелите си в гримьорната. После се насочи към магистралата. Имаше на разположение цели десет дни, за да намери начин да убие четвъртия най-добре охраняван човек на планетата.

Всичко бе започнало осем часа по-рано, като събитията бяха взели следната последователност: Ем И Фрьолих, ръководителят на екипа, дойде на работа в понеделник сутрин, тринайсет дни след изборите, един час преди второто съвещание за координиране на стратегията, седем дни след като думата атентат бе прозвучала за пръв път, и тогава взе своето окончателно решение. След това тя хукна да уведомява прекия си началник, когото откри в помещението на секретарката пред кабинета му, явно забързан нанякъде. Под мишницата си стискаше тъмна папка, а изражението на лицето му казваше: Изобщо не се доближавай! Тя обаче си пое дълбоко дъх, доближи се и не само се доближи, ами му даде да разбере, че трябва да говори с него. Спешно. При това на четири очи и, разбира се, неофициално. Така че той се спря за миг, после рязко се извърна и отново влезе в кабинета. Пропусна я покрай себе си и веднага заключи вратата зад тях — достатъчно тихо, за да покаже, че схваща поверителността на срещата, и същевременно достатъчно енергично, за да не остави никакво съмнение, че е силно нервиран от това неочаквано прекъсване на дневната му програма. Едно нищо и никакво прищракване на резето, а в него се криеше твърде недвусмисленото послание: Дано само да не ми губиш времето!

Шефът на Фрьолих беше ветеран с двайсет и пет годишен стаж, на финалния етап на кариерата си преди пенсионирането. Някъде между петдесет и пет и шейсет, той беше последно ехо от една отминала епоха в службите. Висок, все още строен и атлетичен, но с доста побеляла коса и тяло, омекнало не там, където би могло да се очаква. Казваше се Стайвесънт. Също като Питър Стайвесънт — последния холандски генерал-губернатор на Нови Амстердам, обичаше да казва той, когато го питаха как му се пише името. Тогава се сещаше, че времената вече са други, и бързо добавяше: и като цигарите. Всеки ден от живота си, без изключение, носеше консервативни костюми от „Брукс Бръдърс“, но иначе се смяташе за гъвкав тактик. И най-важното — тактиката никога не му изменяше. Никога. А от доста време беше в службите и бе преживял какво ли не. Но нито веднъж не се бе провалял поради некадърност или лош късмет. Ето защо според безмилостно обективната математика на всяка организация Стайвесънт би могъл да мине за способен администратор и добър началник.

— Изглеждаш ми нещо нервна — отбеляза той.

— Така е, малко съм притеснена — отвърна Фрьолих.

Кабинетът му беше малък, тих, оскъдно мебелиран и изрядно чист. Стените бяха боядисани в снежнобяло и осветени с малки халогенни лампички. Вертикалните щори на прозореца бяха полузатворени, за да пропускат колкото се може по-малко от потискащата сивота на деня отвън.

— Какво те притеснява? — запита той.

— Смятам да ти искам разрешение за нещо.

— За какво?

— За нещо, което съм си наумила да опитам — каза тя.

Фрьолих беше поне с двайсет години по-млада от Стайвесънт; всъщност точно на трийсет и пет. Беше висока, но не прекалено — може би с три-четири сантиметра над средния ръст за американка от нейното поколение, но затова пък интелигентността и жизнената енергия, които бликаха от цялото й същество, правеха думата „среден“ и производните й напълно неуместни в нейния случай. Като телосложение беше между мускулеста и жилава; кожата й излъчваше мека топлина, която, в съчетание с блясъка в очите, й придаваше грациозна атлетичност. Русата й коса беше късо подстригана и хлапашки разрошена. Видът й създаваше впечатление, че набързо е нахлузила небрежния си ежедневен тоалет направо от душа, след като просто ей така е спечелила за отбора си златен медал в някой от по-тежките колективни спортове на Олимпийските игри. При това умееше да се държи, като че ли нищо особено не се е случило — като невидимия герой, който просто е искал да си тръгне от стадиона, преди телевизионните екипи да са приключили със съотборниците му и камерите да са се обърнали към него. Фрьолих имаше вид на човек, надарен с големи способности и едновременно с това много скромен.

— И какво е то? — попита Стайвесънт. Той се обърна и положи върху бюрото папката, която носеше. Бюрото му беше грамадно, с плот от някакъв сивкав композитен материал. Модерна, луксозна канцеларска мебел, педантично излъскана като скъпоценна антика. Стайвесънт се славеше с отсъствието на залежала книжнина върху бюрото си — лъснатият плот на практика беше абсолютно гол. Дори мебелировката в кабинета му Излъчваше деловитост и хладен перфекционизъм.

— Искам външен човек да свърши работата — каза Фрьолих.

Стайвесънт изравни ръбовете на папката с плота на бюрото и прекара пръст по широкия кант, за да провери дали ъглите съвпадат напълно.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

Фрьолих не отговори.

— Предполагам, че имаш някого предвид — добави той.

— Имам един отличен кандидат.

— Кой?

Фрьолих поклати глава.

— По-добре да не се замесваш — отвърна тя. — Така ще си имаш по-малко бели на главата.

— Джентълменът има ли съответна препоръка?

— Откъде знаеш, че е мъж, а не жена?

Стайвесънт закима. Тоя модерен свят!

— Лицето, което имаш предвид, има ли препоръка?

— Да, от отличен източник.

— В системата?

— Да — потвърди отново тя.

— Значи вече съм замесен.

— Не, не си. Моят източник е бил в системата, но вече не е.

Стайвесънт отново се обърна към бюрото и изравни папката, този път по протежение на дългия ръб на плота. После сякаш размисли и я върна в първоначалното положение — успоредно на късия ръб.

— Позволи ми да се направя, ей така просто, на адвокат на дявола и да те запитам нещо — каза той. — Аз те повиших преди четири месеца. Четири месеца са много време. Ако сега решим да привлечем външен човек да свърши работата, няма ли това да се изтълкува като признание за неувереност в собствените сили? Как мислиш?

— Не мога да мисля и за това.

— Вероятно трябва — каза Стайвесънт. — Тази история би могла да ти навреди. За поста ти имаше шестима мъже кандидати. Така че, ако направиш каквото си си наумила и вземе да се разсмърди, можеш здравата да загазиш. Веднага половин дузина лешояди ще накацат около теб и ще ти повтарят: „Аз нали ти казах!“ — докато излезеш в пенсия. Защото с това ще им дадеш да разберат, че нямаш доверие в собствените си способности.

— При тези обстоятелства не мога да се доверявам единствено на себе си. Така поне мисля.

— Така мислиш значи!

— Не просто мисля, знам го! И не виждам алтернатива. — Стайвесънт не отговори. — Не че съм много доволна от положението, вярвай ми! — продължи тя. — Но смятам, че трябва да го направим. Така ми казва вътрешният глас.

Стайвесънт продължаваше да мълчи. В кабинета се възцари напрегната тишина.

— И така, имам ли твоето разрешение? — попита Фрьолих.

Той повдигна рамене.

— Не трябваше да ме питаш. Трябваше просто да направиш каквото си си наумила, пък да става каквото ще.

— Не мога така — каза Фрьолих.

— Поне не казвай на никой друг. И да няма нищо черно на бяло.

— Нямах и намереше да го правя. Това само би ми попречило да осъществя замисъла си.

Стайвесънт закима неопределено. После, като всеки съвестен бюрократ, премина към същината на въпроса:

— К-колко ще ни струва това лице?

— Не много — отвърна Фрьолих. — Може и безплатно да ни излезе. Или да поиска само да му покрием разноските. Двамата с него се знаем от доста време. Задочно, така да се каже.

— Това решение може да ти струва по-нататъшната кариера. Да забравиш за всякакви повишения…

— Обратното може да приключи кариерата ми веднъж завинаги.

— Аз лично те избрах — каза Стайвесънт. — Измежду всички останали. Значи всичко, което може да навреди на теб, ще навреди и на мен.

— Разбирам, сър.

— Така че поеми дълбоко дъх и преброй до десет. После ми кажи дали това, което си намислила, наистина се налага.

Фрьолих кимна, пое дъх и замълча. Минаха десетина секунди.

— Наистина се налага — каза тя.

Стайвесънт вдигна папката си от бюрото.

— Ами действай тогава — каза той.

Веднага след приключване на съвещанието тя пристъпи към изпълнение на плана си, давайки си изведнъж сметка, че тъкмо в това — в осъществяването — се крие главната му трудност. Искането на разрешение от прекия началник й се бе струвало такова непреодолимо препятствие, че бе изместило всичко останало в съзнанието й. Но сега, когато го бе получила, то й изглеждаше детска игра в сравнение с истинската задача — проследяването на обекта. Като изходна информация разполагаше само с фамилно име и с доста схематичен личностен профил отпреди осем години, който и тогава едва ли е бил кой знае колко точен и актуален. Тя не знаеше до каква степен може да се довери на откъслечните данни, с които разполагаше. Всички подробности бяха споделени с нея — къде на шега, къде наистина — една нощ, докато с натежала глава се унасяше в сън в леглото на любовника си. Тя дори не можеше да си спомни доколко точно ги бе чула тогава. Затова реши да не разчита на подробностите. Само по себе си името й беше достатъчно.

И тя го написа — това име — с едри главни букви в горната част на първия лист от жълтия си стенографски бележник. В главата й нахлуха спомени. Някои добри, други лоши. В течение на няколко мига гледа втренчено името, после го задраска и написа на негово място НЕОБ. Това щеше да й помогне да се съсредоточи, защото премахваше личния елемент в задачата, насочвайки потока на мисълта й в стандартното русло на безпристрастния методичен анализ, усвоен още в полицейската академия. НЕизвестен ОБект някой, който трябва да бъде идентифициран, издирен и открит. Толкова. Ни повече, ни по-малко.

Главното й оперативно предимство беше компютърът. Човек с нейната професия разполагаше с далеч по-голям достъп до много повече бази данни, отколкото средният американски гражданин. НЕОБ е бил военен — това поне тя знаеше със сигурност — и затова първото място, където се насочи, беше Националната база данни за личния състав на армията. В този компютъризиран архив, чиито сървъри се намираха в град Сейнт Луис, щата Мисури, се съхраняваше лична информация за всеки мъж или жена, служили във военна униформа на Съединените щати когато и да било, където и да било по света.

Тя набра фамилното име и изчака, докато машината изплю три кратки отговора. Първия отговор елиминира незабавно поради несъответствие на собственото име. Той не се казва така, това поне го знам! Във втория отговор имаше явно несъответствие в рождената дата. Та този би могъл да му бъде баща! Накрая остана третото име. Друга възможност нямаше. Няколко секунди тя гледа вторачено в екрана самоличността на НЕОБ, после си преписа трите имена, датата на раждане и номера на социалната осигуровка. След това кликна върху иконката Подробности и зададе личната си парола. Екранът се смени и пред очите й се появи в сбит вид професионалната биография на обекта.

Лоша новина. Нейният НЕОБ вече не е военен. Служебната му кариера завършва някак рязко преди цели пет години, уволнен по каналния ред след 13 години безупречна служба. Достигнал чин майор. Списък на отличия и медали, между които Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Тя прочете данните за всички похвали и награждавания, записа си основното, след което тегли хоризонтална черта през жълтия лист — край на един етап от живота на обекта, начало на друг. Предстоеше още много работа.

Следващата логическа стъпка беше да провери в списъците на починалите във Федералната служба за социални осигуровки. Защо да търся някого, ако вече го няма — припомни си тя наученото в полицейската академия. Зададе номера и усети, че затаява дъх. Ала запитването й получи отрицателен отговор. НЕОБ не фигурираше между умрелите, поне според държавата. Следващата й стъпка беше да провери в Националния информационен център по криминалистика. Пак тази полицейска академия! Какъв е смисълът да гоня човек, който има висящо дело или излежава присъда? — помисли си тя, макар за личност като НЕОБ това да беше твърде малко вероятно. Ама знае ли се? Понякога — особено при определен тип хора — е трудно да различиш престъпника от порядъчния човек.

Базата данни на НИЦК беше пословично бавна; докато чакаше нужната информация да се процеди върху екрана, Фрьолих се залови да разчиства бюрото си от залежали папки и хвърчащи листове, след което отиде при машината и си доля чашата с кафе. Когато се върна при компютъра, на екрана се мъдреше чистото криминално досие на нейния обект. Плюс кратка забележка, че на името на НЕОБ има служебно досие от ФБР някъде из архивите. Интересно. Тя излезе от НИЦК и се насочи към базата данни на ФБР. Намери файла с досието, но не можа да го отвори. Все пак Фрьолих достатъчно добре познаваше системата от сигнатури на ФБР, за да заключи, че файлът на обекта е чисто информативен и понастоящем замразен. Нищо повече. Явно НЕОБ не беше беглец от правосъдието, федералните власти не бяха по петите му, нито пък имаше друг вид неприятности със закона.

Тя си записа всичко, след което напусна архивите на ФБР и влезе в базата данни на Федералната служба за регистрация на моторни превозни средства. Отново лоши новини! Оказа се, че НЕОБ няма шофьорска книжка. Много странно наистина. И крайно неприятно, ако трябва да сме честни — помисли си тя. Защото липсата на шофьорска книжка означава липса на скорошна снимка и на адресна регистрация. След ФСР-МПС тя посети компютрите на Архива на военните ветерани в Чикаго. Претърси цялата база данни по име, чин и запасен номер. Нищо. НЕОБ не получаваше военна пенсия и не беше оставил адрес за кореспонденция. Защо, бе? Кой си ти всъщност? Тя се върна в Службата за социални осигуровки и потърси данни за отпусната социална помощ. Такива липсваха. След уволнението си от войската НЕОБ, поне на книга, се водеше безработен. А не беше подавал документи за социална помощ. За потвърждение на съмненията си тя влезе и в компютрите на Федералната данъчна администрация. И там нищо. НЕОБ не бе плащал данъци през последните пет години. Дори не си бе дал труд да се регистрира.

Хайде сега сериозно. Тя затвори всички правителствени сайтове, поизправи се на стола си и с помощта на няколко недотам законни софтуерни продукта проникна в загадъчния свят на банковата тайна. Строго погледнато, Фрьолих нямаше право да използва въпросния софтуер за тази цел. Или за каквато и да било друга. Това беше сериозно нарушение на дадените й правомощия. Но тя не се боеше, че могат да я открият. От друга страна, разчиташе тъкмо по този начин да получи търсената информация. Ако НЕОБ имаше макар и само една банкова сметка където и да било на територията на петдесетте щата, тя щеше да я открие. Дори някоя съвсем проста разплащателна сметка, с която да си пуска чекове или да си плаща телефона. Дори и изоставена. Фрьолих знаеше, че доста хора се оправят и без банкови сметки, но нещо й подсказваше, че нейният НЕОБ не е от тях. Не и той, който е бил майор от армията на Съединените щати. С медали и прочие.

Тя зададе два пъти номера на социалната му осигуровка, по веднъж в графите „Номер на социална осигуровка“ и „Граждански номер на данъкоплатец“, след което набра трите имена и чукна клавиша Търси.

На около триста километра от кабинета на Фрьолих Джак Ричър трепереше от студ. По средата на ноември Атлантик Сити не е най-топлото място на света. Както и да го погледнеш. Вятърът духаше откъм океана и носеше толкова сол, че всичко в града беше подгизнало от лепкава влага. Внезапни вихри въртяха купчини боклуци по улиците и изпъваха крачолите на панталоните му върху бедрата. Само преди пет дни Ричър се бе разхождал в тропическата жега на Лос Анджелис; сега си каза, че изобщо не е трябвало да мърда оттам. Каза си още, че трябва да се върне колкото може по-скоро. През ноември Южна Калифорния е особено привлекателна. Въздухът е топъл, от океана повява лек бриз — толкова различен от шибащия вятър и зрънцата сол, които се носят във въздуха и карат очите да смъдят нетърпимо. Трябва да се връщам — каза си той. Трябва да се махам оттук, това поне е сигурно.

Или може би трябваше да си остане на мястото, както го бяха помолили; по-скоро да си купи палто и да не мърда наникъде.

Ричър се бе върнал на Източното крайбрежие в компанията на една чернокожа старица и нейния брат. Бе тръгнал на автостоп от Лос Анджелис с намерение да прекара един ден в съзерцание на пустинята Мохаве, когато двамата старци го бяха качили в своя древен „Буик Роудмастър“ комби. Сред купчините куфари и вързопи отзад той бе забелязал микрофон, усилвател и няколко прости високоговорителя, а също и поочукана йоника „Ямаха“ в калъф; в отговор на неизречения му въпрос бабата бе обяснила, че е певица, тръгнала да си търси късмета на временен договор в Атлантик Сити, и че нейният брат, който сега шофира, иначе й акомпанира на йоника, но напоследък нещо се е умълчал и не му е чак толкова до приказки, пък и в шофирането не го бива вече, не че буикът се дава лесно и на много по-добри шофьори от него. Всичко казано си беше самата истина.

Старецът не издаваше и звук; в течение на първите десетина километра на пет-шест пъти без малко не катастрофираха с фатални последици. За да си дава кураж, старицата запя. Тя едва бе изпълнила няколко такта от „Ти не ме обичаш вече“ на Дон Пен, и Ричър вече бе твърдо решен да продължи с тях чак до Източното крайбрежие, само и само да я слуша как пее. Той предложи да шофира вместо брата, докато тя продължи да си припява. Имаше мек, топъл, леко дрезгав глас като на едновремешна блус звезда — една кариера, с която се бе разминала още на младини, просто така й се бе стекъл животът.

Кормилната уредба на старата кола теглеше силно на една страна, а при осемдесет километра в час изпод капака на осемцилиндровия двигател излизаха най-разнообразни стенания, писъци, гъргорения и въздишки, които се смесваха с песента в някакъв абсурден хор. Радиото на колата беше доста слабо и успяваше да хваща само разни крайпътни станции, които се сменяха на всеки двайсетина минути. Бабата припяваше с мелодиите, докато старецът се умълча съвсем и през повечето време дремеше, проснат на задната седалка. Ричър шофира по осемнайсет часа на ден в продължение на три цели дни и не пусна волана, докато не стигнаха в Ню Джърси. След изнурителното пътуване той се чувстваше толкова свеж, сякаш се връщаше от ваканция.

Договорът на бабата беше в някакъв петоразреден хотелски бар на осем преки от крайбрежния булевард, а управителят не беше от онези, дето чак дотам скрупульозно спазват написаното на разни хартийки. Така че Ричър се зае да следи клиентелата и да внимава двамата старци да получават полагащия им се процент в хартиен плик в края на седмицата. При това не си даваше труд да се прикрива и бързо си навлече омразата на управителя, който му хвърляше злобни погледи иззад бара, докато тихо говореше с някого по телефона, закрил устата си и слушалката с ръка. Ричър обаче не се трогна особено и отвръщаше на втренчения взор на човека със собствения си немигащ поглед и ледена усмивка, без да мърда от поста си. Така издържа цели три седмици, докато му писна. Освен това му беше и студено. В ушите му звучеше песента на „Мамас енд Папас“: Ах, как щеше да ми е топличко и гот, ако си бях у дома в Ел Ей! На четвъртия понеделник той беше готов да си събере багажа и да се измита, когато старият пианист се приближи към него след закуска и най-после наруши мълчанието.

— Ще ви помоля да не си тръгвате — каза той. Всъщност каза: Ше ви замоля. В гуреливите му очи проблясваше смътна надежда.

Ричър не отговори.

— Ако сега си идете, тоя управител ще ни прецака — продължи старецът, сякаш това беше най-естественото нещо на света, сякаш за един музикант да го прецакат беше нещо толкова нормално, колкото да спука гума или да се простуди. — Ако ни плати честно, ще имаме пари за бензин, после можем да прескочим до Ню Йорк, да свирим в клуба на Би Би Кинг на Таймс Скуеър, да си съживим кариерата. Човек като вас може много да помогне, истина ви казвам.

Ричър пак не отговори.

— Ясно, дострашало ви е, и с право — отбеляза старецът. — Тоя управител като нищо има разни приятелчета, дето хич не ви и трябва да се разправяте с тях.

Ричър се усмихна на проницателната забележка.

— Ама кой сте вие все пак? — поиска да знае старецът. — Да не сте боксьор случайно?

— Не — отвърна той. — Случайно не съм.

— Да не си кечист, а? Като ония, по телевизията? — Той рече: тилвизята.

— Не.

— Е доста си расъл, това поне се вижда — отбеляза старецът. — Можеш да ни помогнеш, стига да искаш.

Штига да ишкаш. Ричър видя, че предните зъби на дядото са изпадали. Той пак не отговори.

— Ама ти кой си, а? — попита отново старецът.

— Бях полицай — отвърна Ричър. — Във военната полиция. Тринайсет години.

— И к’во, напусна ли?

— Може да се каже. Всъщност не е важно.

— Че не ви ли намират работа после?

— Не и такава, която да ме заинтересува — отвърна Ричър.

— В Ел Ей ли живееш?

— Не живея никъде — каза Ричър. — Все съм в движение.

— И ние сме така — отбеляза старецът. — Значи трябва да се държим един за друг. Да си помагаме. Да си съдействаме, дето се вика.

Да ши шъдейщваме.

— Тук е много студено — каза Ричър.

— Е, дума да няма — съгласи се старецът. — Но пък можеш да си купиш палто.

И така, Ричър стоеше на ъгъла на главната улица с изпънати по бедрата от вятъра панталони и се опитваше да вземе решение. По широкия свят или към магазина за дрехи? В съзнанието му пробягаха бързи картини: мотел „Ла Хоя“, евтина стаичка, топли южни нощи, ярки звезди, студена бира. Или пък: старицата пее в новия клуб на Би Би Кинг в Ню Йорк, някакъв носталгичен младок от голяма грамофонна къща се отбива да се сгрее, чува я, подписват договор, тя издава албум, тръгва на турне из страната; ласкава рецензия в „Ролинг Стоун“, пари и слава; нещичко и за нейния доблестен импресарио Джак Ричър… Нова къща. Нова кола. Нова кола! Той обърна гръб на широкия свят и прегърбен от беснеещия вятър, закрачи на изток в търсене на магазин за дрехи.

На територията на Съединените щати има близо дванайсет хиляди лицензирани банкови институции, които обработват около милиард отделни сметки. Оказа се обаче, че само една от тези сметки се води на името и номера на социалната осигуровка на въпросния НЕОБ. Една най-обикновена разплащателна сметка в клон на местната банка в Арлингтън, щата Вирджиния. Фрьолих седеше на компютъра си и с разширени от изненада очи гледаше изписания на екрана адрес на банковия клон. Ами че това е на малко повече от пет километра оттук! Тя си записа адреса и подробностите по сметката в жълтия стенографски бележник. После вдигна телефона и помоли един по-старши колега от другия главен клон на организацията да позвъни в банката и да поиска подробна информация за титуляра на сметката. Особено домашния му адрес. Каза му, че е нужно да се действа бързо и крайно предпазливо, а също и — най-важното — неофициално. След което затвори и зачака, нервирана от принудителното бездействие. За нейния колега от другия клон на организацията не би било толкова необичайно да поиска подобна информация от която и да било банка в страната, докато за самата нея това щеше да се изтълкува като недопустимо своеволие.

Ричър откри един магазин за преоценени стоки на три преки към океана и се шмугна вътре. Помещението беше тясно и дълго като тунел. От тавана висяха луминесцентни тръби, а по протежение на стените, докъдето му стигаше погледът, се точеха безкрайни рафтове и стойки, отрупани с дрехи. Дамските бяха отляво, детските по средата, а от дясната страна всичко беше мъжка конфекция. Той започна от най-вътрешния ъгъл и заоглежда рафтовете, докато крачеше назад към изхода.

Мъжки топли дрехи имаше колкото ти душа иска — това се виждаше от пръв поглед. Първите два реда закачалки бяха само подплатени якета, къси до кръста. Не стават — реши той. Един негов колега от войската казваше: Доброто палто е като добрия адвокат — пази ти задника. На третия ред стоката изглеждаше по-подходяща — дълги до коленете якета в убити цветове, толкова дебело подплатени, че правеха фигурата да изглежда по-едра. Може би в подплатата имаше чиста вълна. Или пък нещо по-специално. Във всеки случай изглеждаха доста солидни.

— Мога ли да ви помогна?

Ричър се извърна и видя млада жена, неусетно промъкнала се зад него.

— Тези шуби подходящи ли са за тукашната зима? — попита той.

— Идеални са — отвърна жената. Беше много любезна и гореше от желание да услужи. Разказа му най-подробно за специалното вещество, с което е промазан платът, за да отблъсква влагата. Показа му изолиращата подплата отвътре. Гарантира му, че такава дреха ще му държи топло и при минусови температури. Той протегна ръка и свали от закачалката маслиненозелено ватирано яке, размер XXL.

— Е, какво пък, взимам това — каза той.

— Няма ли да го пробвате?

Той вдигна рамене и го навлече върху дрехите си. Прилягаше му доста добре, но като че ли малко му стягаше в раменете. Пък и ръкавите можеха да бъдат по-дълги.

— Май XXL ще свърши работа — забеляза жената. Вие кой размер носите, петдесети ли?

— Петдесети какво?

— Имам предвид гръдната обиколка.

— Представа си нямам. Никога не съм се мерил.

— Колко сте на ръст? Метър и деветдесет, деветдесет и пет?

— Ами там някъде.

— А на килограми?

— Сто и десет. Кажи го, сто и петнайсет.

— Явно ви трябва XXXLT, хем висок ръст, хем голяма гръдна обиколка. Я вижте това тук.

И тя му подаде друго яке в същия убит маслиненозелен цвят като първото, но два номера по-голямо — на ръст и на гръдна обиколка. То му прилегна много по-добре. Може би му беше леко широчко в раменете, но това му харесваше. А и ръкавите бяха тъкмо по мярка.

— А в краката стандартен ли сте? — попита жената, докато прехвърляше тежките брезентови панталони на съседния щанд и от време на време се поспираше да го измери с критичен поглед. След малко се приближи с чифт панталони, който по цвят подхождаше на якето му. — Вижте и тези ризи тук — предложи тя, като пристъпи към следващата закачалка и разгърна пред него цяла купчина фланелени ризи във всички цветове на дъгата. — Сложете отдолу и една плътна тениска, и сте готов. Какъв цвят предпочитате?

— Нещо по-неутрално.

Тя натрупа всичко върху близката метална стойка: якето, панталоните, ризата и тениската. Дрехите доста си отиваха — все в преобладаващо маслиненозелено или каки.

— Е? — запита бодро тя.

— Не е зле — отвърна той. — А бельо имате ли?

— Ето, отсам.

Тя се зарови в коша с преоценени ватени шорти и измъкна един чифт в бяло. После чифт чорапи, почти чист памук, меланжирани в земни цветове.

— Е? — запита отново жената. Ричър кимна и тя го поведе към касата до изхода, където прекара всички етикети под трепкащата червена лампичка. — Сто осемдесет и девет долара всичко — рече тя.

Той погледна сумата на касовия апарат.

— Аз пък си помислих, че тук се продават стоки с намалени цени…

— Повярвайте ми, цената е много разумна — отвърна тя.

Ричър поклати глава, бръкна в джоба си и извади пачка поизмачкани банкноти. Отброи сто и деветдесет долара и зачака. С единия долар ресто му оставаха точно четири долара.

Старшият колега на Фрьолих от другия клон на организацията й позвъни след двайсет и пет минути.

— Научи ли домашния му адрес? — попита тя.

— Булевард Уошингтън сто — отвърна човекът. — Арлингтън, Вирджиния. Пощенски код 20310–1500.

Фрьолих си го записа.

— Е, благодаря ти. Това е всичко, което ми трябва.

— Не, не е всичко.

— Защо?

— Ти знаеш ли на кое точно викат булевард Уошингтън?

Фрьолих се замисли.

— Дето води до моста Мемориъл, не беше ли така?

— Булевард Уошингтън е обикновено шосе.

— И няма сгради, така ли? Сигурно има сгради, не може да няма.

— Всъщност има. Една сграда. Доста голяма обаче. Намира се на около двеста метра встрани от пътя.

— И коя е тя?

— Пентагонът — отвърна колегата. — Това е фалшив адрес, Фрьолих. От едната страна на булевард Уошингтън е военното гробище Арлингтън, а от другата е Пентагонът. Това е всичко. По цялата му дължина няма нито един частен адрес. Проверих в Управлението на пощите. А въпросният пощенски код принадлежи на Командването на сухопътните войски, което се намира в сградата на Пентагона.

— Страхотно! — възкликна Фрьолих. — Ти уведоми ли банката?

— Разбира се, че не. Нали ми каза да пипам внимателно.

— Благодаря ти. Само дето се върнах в изходна позиция.

— Може би не си. Наистина ситуацията е малко особена, Фрьолих. Шестцифрена сума, завряна в някаква мижава разплащателна сметка, без да носи лихви. А клиентът има достъп до парите си само с преводи чрез „Уестърн Юниън“. Изобщо не се мярка в банката. Всичко си върши по телефона. Обажда се, казва парола и банката му превежда пари до който клон на „Уестърн Юниън“ им посочи.

— Няма ли поне дебитна карта?

— Никакви карти. Дори чекова книжка не си е поръчал да му издадат.

— Само чрез „Уестърн Юниън“, казваш. Не бях чувала такова нещо. Има ли някакви документни следи — разписки, извлечения?

— Преводите са правени из цялата територия на Съединените щати. По-точно до четирийсет щата само за последните пет години. От време на време е внасял пари, но най-често е теглил, и то предимно малки суми, все чрез клонове на „Уестърн Юниън“ най-вече в глухата провинция, по-рядко в големи градове.

— Много странно.

— Странно я!

— Може ли нещо да се направи?

— Вече е направено. Следващия път, когато клиентът им се обади, ще ме уведомят.

— И после ти мен.

— Може би, ако си го заслужиш…

— Има ли някаква определена периодичност?

— Не. Периодът между отделните преводи варира от няколко седмици до няколко дни. Най-често стават в понеделник. Банките не работят в събота и неделя.

— Значи днес може да ми излезе късметът?

— Като нищо — отвърна мъжът. — Въпросът е, на мен дали ще ми излезе с теб?

— Надявай се ти! — сряза го Фрьолих.

Когато управителят на бара видя Ричър да влиза във фоайето на заведението му, той се измъкна през задния вход и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Прикрил с ръка устата си и микрофона, заговори припряно и настойчиво, но същевременно почтително, както се очакваше от него.

— Защото оскърбява достойнството ми с присъствието си — рече той в отговор на някакъв въпрос… — Днес става — заяви след малко в отговор на друг. — Най-малко двама — отвърна той на третия последен въпрос. — Доста е едър.

На рецепцията Ричър размени един от четирите си останали долара на монети по двайсет и пет цента и се запъти към телефонната кабина. Набра по памет номера на банката си, каза паролата и нареди до края на работния ден да му бъдат преведени петстотин долара до клона на „Уестърн Юниън“ в Атлантик Сити. След това влезе в стаята, прегриза със зъби всички етикети и си облече новите дрехи. Накрая изпразни джобовете на летния си „костюм“, натъпка малкото си лични вещи по новите джобове, изхвърли старите дрехи в боклука и се огледа в продълговатото огледало на вратата на гардероба. Трябва ми само една брада и едни слънчеви очила и мога да стигна пеша до Северния полюс — помисли си той.

Единайсет минути по-късно Фрьолих вече знаеше за наредения паричен превод. Тя притвори за миг очи и сви победоносно юмруци, после се пресегна назад и измъкна от полицата зад себе си карта на Източното крайбрежие на Съединените щати. Около три часа, ако не попадна в задръстване. Може пък и да успея. Тя грабна сакото и чантичката си и се затича към гаража.

След като уби един час в мотелската си стая, Ричър излезе навън, за да изпробва термоизолиращите свойства на новата си премяна. Теренни изпитания, както му викаха едно време — много, много отдавна. Закрачи на изток, към океана, срещу силния морски вятър. Изведнъж по-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой. Нещо като леко потръпване на кожата отзад, в долната част на гръбнака му. Той забави крачки и се огледа в една витрина. На петдесетина крачки зад себе си видя някакво неясно движение. Твърде далеч бяха, за да различи подробности.

Той продължи пътя си. Якето беше превъзходно, но си каза, че може би е трябвало да си купи и шапка в тон с него. Същият експерт, който го бе съветвал навремето за палтата, обичаше да казва, че около половината от топлинните загуби на организма стават през кожата на главата — и в този миг Ричър имаше всички основания да му вярва. Леденият вятър обръщаше косата му и караше очите му да сълзят. Една подплатена шапка би му свършила работа в ден като този. Той си напомни на връщане от клона на „Уестърн Юниън“ да се оглежда за магазин, в който продават военни облекла. Опитът му показваше, че този вид магазини и клоновете на „Уестърн Юниън“ обикновено се намират в един и същ квартал.

Когато стигна до крайбрежния кей за разходки, той тръгна на юг; лекото потръпване отзад на кръста му бе преминало в сърбеж. Извърна се внезапно; отзад не се виждаше никой. Върна се до мястото, откъдето бе тръгнал. Дъските под краката му изглеждаха солидни; наблизо имаше табелка, на която пишеше, че са изработени от специално твърдо дърво, най-якото на света. Ричър смени посоката още веднъж и поведе невидимите си преследвачи към централния кей. Дървената конструкция си беше все същата, която помнеше от едно време — напълно запазена. Сега кеят беше напълно пуст — нищо чудно в такова време, — което засилваше усещането му за нереалност. Само някои от древните дървени павилиончета бяха отворени и предлагаха разни полезни неща; имаше едно, където се продаваше кафе в стиропорни чашки. Ричър се спря и си купи голямо черно кафе, за което даде всичките си останали пари, но пък то добре го сгря отвътре. Той закрачи към края на кея, бавно допивайки кафето си. После хвърли чашката в кошчето за боклук, облегна се на парапета и се загледа в океана. Когато се обърна и тръгна към брега, забеляза двамата мъже, крачещи към него.

Бяха ниски и набити, облечени почти еднакво със сини шуби и сиви джинси. На главите си носеха еднакви шапки — плетени, от груба сива вълна, нахлупени ниско над месестите чела. Явно и двамата знаеха как да се обличат за местния климат. Ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете, затова не можеше да се види дали не носят ръкавици от същия материал. Джобовете на шубите им бяха доста високо, от което лактите им стърчаха настрани. И двамата бяха обути с груби боти като на докери или стоманолеяри. И двамата бяха кривокраки или може би така изглеждаше отстрани, понеже се стараеха да ходят със заплашителна, поклащаща се походка. Приличаха на някакви кръчмарски скандалджии или панаирджийски побойници отпреди петдесетина години. Ричър хвърли бърз поглед назад и видя, че зад него няма никой — само океан чак до Ирландия. Той просто застана неподвижно, като дори не си даде труд да прецени разстоянието между гърба си и парапета.

Двамата продължиха да крачат, докато приближиха на около три метра от него; тогава се спряха и го загледаха злобно. Ричър стисна и изпъна пръстите на ръцете си отстрани до бедрата, за да провери колко са измръзнали. Три метра бяха показателна дистанция. Значи щяха да говорят, преди да удрят. Той сви пръстите на краката си в обувките и усети как прасците, бедрата, седалищните мускули, гърбът и раменете му се изпънаха като пружина. После раздвижи главата си наляво-надясно, за да се разкърши. Издиша шумно през носа. Мъжът отляво извади ръцете си от джобовете. Нямаше ръкавици. А юмруците му бяха някак странно раздути, сякаш имаше артрит или по-скоро държеше нещо скрито в дланите си.

— Имаме да ти предадем нещо — каза той.

Ричър хвърли поглед към парапета, зад който се простираше безкрайният океан. Повърхността на водата беше сивкава и някак мътна. Може би замръзваше. Да ги хвърли в морето при такава температура би било равносилно на убийство.

— От управителя на бара ли?

— От неговите приятелчета.

— Той има приятели?

— Намираш се в Атлантик Сити — отвърна мъжът. — Тук всеки има приятели.

Ричър кимна разбиращо.

— Позволи ми да отгатна. От мен се иска да напусна града, да се пръждосам по дяволите, да си хващам пътя, да изчезвам, да не се връщам никога повече, да не загрозявам пейзажа и да забравя, че съм бил тук.

— Днеска бързо загряваш.

— Просто съм ясновидец — каза той. — Навремето ме показваха по панаирите. Моят павилион беше до жената с брадата. Не бяхте ли и вие някъде наблизо, през два павилиона? „Най-грозните близнаци на света“ или нещо подобно, а?

Мъжът отдясно също извади ръцете си от джобовете. Неговите пръсти също бяха извити от артрит, или по-вероятно от нещо, което стискаше в дланите си. Фишек монети може би? Ричър се усмихна. Той си падаше по фишеците. Изпитан трик. При това ясно даваше да се разбере, че нямат огнестрелно оръжие. Никой не стиска фишек монети в дланта си, ако има патлак в джоба.

— Не искаме да ти причиняваме болка — каза мъжът отдясно.

— Но трябва да се разкараш — добави оня отляво. — Не понасяме хора, които си навират носа в икономическите механизми на града.

— Тъй че се измитай с добро — продължи мъжът отдясно. — Ние ще те изпратим до автогарата. Или ония старци може да пострадат, нали разбираш. И то не само финансово.

В този момент Ричър долови някакъв странен, абсурден глас в съзнанието си, сякаш отново беше дете и майка му го съветваше: Не се бий, когато си с нови дрехи. После чу гласа на сержанта от тренировъчния лагер: Удряй пръв, удряй силно, удряй много. Той стегна мускулите на раменете си под якето. Изведнъж се почувства благодарен на жената от магазина, че го посъветва да вземе по-големия размер. Изгледа двамата мъже срещу себе си. В очите му не се четеше злоба — просто насмешливо превъзходство. Направи крачка наляво; те помръднаха в синхрон с него. Пристъпи леко напред, стеснявайки триъгълника. Повдигна ръка и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— Я по-добре си вървете по къщите — предложи той.

Двамата нямаха никакво намерение да си ходят по къщите; нито пък той го бе очаквал. Те отвърнаха на предизвикателството, като също пристъпиха леко напред; по-точно не пристъпиха, а просто мускулите им се стегнаха така, че горните части на телата им се понаведоха в още по-заплашителна поза. Достатъчно е да ги изкарам от строя за една седмица, помисли си той. Да им строша челюстите например. По един рязък удар — фрактури на лицевите кости, изместени челюстни стави, може би кратко безсъзнание, после няколко дни да ги цепят главите. Нищо по-сериозно. Той изчака, докато вятърът отново разроши косата му, и вдигна ръка, за да си я приглади. Задържа ръката си; лакътят му беше изнесен остро напред, сякаш го бе осенила внезапна мисъл.

— Вие плувате ли, момчета? — попита той.

Нужно бе свръхчовешко самообладание, за да не погледнат към океана. А пък двамата бяха всичко, но не и свръхчовеци. Те извърнаха едновременно глави като два робота. Той цапардоса мъжа отдясно с лакът, после отново вдигна ръка и посрещна другия, който в това време инстинктивно бе обърнал лице по посока на звука от разбитите черепни кости на приятеля си. И двамата рухнаха като подкосени върху дървения кей; монетите от юмруците им се пръснаха и весело се затъркаляха наоколо, въртяха се в малки сребристи кръгчета, блъскаха се със звън една в друга, докато загубиха скорост и нападаха по дъските. Ричър се изкашля в мразовития океански въздух, докато цялата сцена се възпроизвеждаше като видеоклип в съзнанието му: двама мъже, две секунди, два удара — край на играта. Все още те бива — каза си той. Издиша шумно и попи с ръкав потта от челото си. После се обърна и си тръгна. Прекоси кея, излезе на крайбрежния булевард и закрачи да търси клона на „Уестърн Юниън“.

Бе проверил адреса в телефонния указател на мотела, но той не му бе нужен. Най-близкият клон на „Уестърн Юниън“ Е което и да било населено място на Съединените щати се намира по интуиция. Много е просто. Заставаш на първото кръстовище, оглеждаш се и си казваш: накъде е по-вероятно да бъде, наляво или надясно? Взимаш съответното решение и тръгваш в съответната посока Повтаряш операцията, докато се озовеш в съответния квартал, и твърде скоро откриваш това, което търсиш. В случая пред клона, точно срещу противопожарния кран, беше паркиран голям шевролет събърбан — нито стар, нито съвсем нов, на около две години. Черен, току-що измит и видимо добре поддържан, с тъмни стъкла и три къси УКВ антени, набучени на покрива. На шофьорската седалка се виждаше жена. Той я погледна веднъж, после повторно. Беше русичка и изглеждаше едновременно спокойна и някак напрегната. Освен това беше доста симпатична, дума да няма. Привлекателна малка женичка. Той влезе в сградата и си поиска парите. Сгъна банкнотите, пъхна ги в джоба си и когато излезе навън, жената му преграждаше пътя. Очите й бяха вперени право в лицето му, сякаш търсеха прилика с някакъв предварително запаметен образ. Процедурата му беше добре позната. И преди го бяха оглеждали така.

— Джак Ричър? — запита тя.

Той порови в паметта си, докато се убеди, че е прав. Къса руса коса, хубави очи, които сега гледаха право в неговите, ненатрапчива самоувереност. Все качества, които не се забравят лесно. Само че нея конкретно не я помнеше отникъде. Значи не я бе виждал лично.

— Вие сте познавали брат ми — каза той накрая.

В погледа й прочете изненада и някакво особено задоволство. За миг тя не знаеше какво да отговори.

— Веднага си личи — продължи той. — Ако някой ме гледа така, явно си мисли колко си приличаме двамата и същевременно колко сме различни.

Тя не отговори.

— Е, приятно ми беше — подхвърли той и пое по пътя си.

— Почакайте! — извика тя. Той се извърна. — Можем ли да поговорим?

Ричър кимна.

— Да влезем в колата — предложи той. — Ще замръзнем на тоя вятър.

Няколко мига жената не помръдна, очите й останаха приковани в лицето му. После внезапно се пресегна и отвори предната дясна врата.

— Моля — каза тя.

Той се качи в колата, докато тя заобиколи откъм предната страна и зае шофьорското място. Запали двигателя колкото да пусне отоплението, но не потегли.

— Познавах брат ви наистина, и то много добре — каза тя. — Бяхме гаджета. Повече от гаджета. По едно време имахме много сериозна връзка, преди Джо да умре.

Ричър нищо не каза. Жената се изчерви.

— Е, разбира се, че преди. Как можах да го кажа! — Тя млъкна.

— Кога беше това? — попита Ричър.

— Ходихме две години. Разделихме се година преди смъртта му. — Ричър кимна. — Аз съм Ем И Фрьолих.

— Еми, като телевизионната награда ли?

— Не. От инициалите на първите ми две имена: Ем И.

В думите й се четеше недоизказаният въпрос: Той споменавал ли ме е някога? Ричър кимна отново, сякаш името му говореше нещо. Но това не беше вярно. Никога не съм чувал за теб, каза си той.

— И какво всъщност означават инициалите Ем И?

— Е, това няма да ви кажа.

Той помълча и попита:

— А Джо как ви наричаше?

— Джо ми викаше Фрьолих.

Ричър кимна.

— Типично в негов стил.

— Още ми липсва — каза тя.

— И на мен сякаш — съгласи се той. — И така, заради Джо ли ме търсите, или има нещо друго?

Тя помълча още няколко мига, тялото й потрепери, сякаш да се отърси от нещо, после продължи делово:

— И двете. Главно заради нещо друго обаче.

— И няма ли да ми кажете какво искате?

— Искам да ви наема за една услуга — каза тя. — Заради нещо като посмъртна препоръка от брат ви Джо. Заради това, което ми е разказвал за вас. Ние си говорехме за вас от време на време.

Ричър отново кимна.

— Та за какво искате да ме наемете?

Фрьолих помълча още малко и после лицето й се разтегна в нерешителна усмивка.

— Тая реплика поне добре съм я отрепетирала — подхвърли тя. — Повече от веднъж.

— Ами да я чуем тогава — предложи той.

— Искам да ви наема да убиете вицепрезидента на Съединените щати.