Покушението

14

Той свали дрехите си. Бяха корави, лепкави и студени от засъхналата кръв. Пусна ги на пода и влезе в банята. Нагласи струята на душа. Дъното на кабината стана тъмночервено, после розово, накрая бяло. Той изми два пъти косата си и се избръсна. После си сложи поредната риза, поредния костюм на брат си и — в знак на траур — вратовръзката, която Фрьолих бе подарила на Джо. След това се върна във фоайето.

Там завари Нили, която бе поръчала по чаша кафе за двама им. Тя също се бе преоблякла. Беше със строг черен костюм. Стар армейски трик. Ако не знаеш какво да облечеш, метни си нещо официално. Когато влезе във фоайето, Нили тъкмо разговаряше с охраната. Бяха двама непознати. Дневната смяна, каза си той.

— Стайвесънт се връща след малко — каза Нили. — Вече имаме уредена среща с Банън.

Той кимна. Докато двамата разговаряха, охраната се умълча. Вероятно от уважение. Дали към него или към паметта на Фрьолих, това той не знаеше.

— Тъпа история — обади се плахо единият.

Ричър извърна глава.

— Може и така да се каже. — Той помисли и погледна мъжа. — Но какво пък, рисковете на професията.

Нили бегло се усмихна. Още един изпитан армейски трик. Ако не знаеш какво да кажеш, подхвърли нещо шеговито.

Стайвесънт се върна след около час и ги закара до Хувър Билдинг. Разстановката на силите беше коренно променена. Убийството на федерален агент се счита за углавно престъпление, затова от ФБР бяха поели следствието в свои ръце. Вече не ставаше въпрос за охрана на висш държавен служител, а за издирване на обикновени престъпници. Банън ги посрещна в главното фоайе и ги поведе към асансьора и тяхната заседателна зала. Тя беше доста по-добре обзаведена от тази на тайните служби. Беше облицована цялата с дърво, а имаше и прозорци. Върху продълговатата маса бяха наредени на групички стъклени чаши и бутилки с минерална вода. С демонстративен жест на демократичност Банън подмина председателското място и седна на един от страничните столове. Нили се настани от същата страна, но през две места от него. Ричър седна срещу нея, а Стайвесънт си избра място през три стола от Ричър и си наля чаша вода.

— Какъв ден! — възкликна Банън, за да наруши мълчанието. — От името на моето ведомство изразявам най-дълбоки съчувствия на вашето ведомство.

— Вие още не сте ги открили — каза Стайвесънт вместо отговор.

— Засега имаме данните от съдебномедицинската експертиза — каза Банън. — Кросети е бил застрелян в главата със стандартен 7,62-милиметров боеприпас на НАТО. Умрял е на място. Фрьолих е простреляна в гърлото изотзад, най-вероятно със същото оръжие. Куршумът е разкъсал сънната артерия. Предполагам, че вие вече знаете това.

— Но не сте ги открили — повтори Стайвесънт.

Банън поклати глава.

— Празник е. Денят на благодарността. Което си има своите плюсове и минуси. Основният минус е, че заради празника работим в намален състав, както и вие, както и градската полиция, и всички останали. Главният плюс е, че градът е спокоен. Ако трябва да претеглим плюсовете и минусите на ситуацията, плюсовете определено надделяват. Пет минути след инцидента по улиците на града имаше повече наши хора, отколкото цивилни граждани.

— Но все пак не сте го открили.

Банън отново поклати глава.

— Не сме — каза той. — Така си е. Продължаваме да търсим, но ако трябва да бъдем реалисти, те вече със сигурност са напуснали окръг Колумбия.

— Прекрасно — каза Стайвесънт.

Банън направи гримаса.

— Правим каквото можем, но магьосници не сме. И нищо няма да спечелиш, като ни навикваш. Защото и ние можем да викаме. Някой се е промъкнал през вашето отцепление. Някой е подмамил вашия човек да слезе от покрива и му е теглил куршума.

— Вече си платихме за това — каза Стайвесънт. — Излезе ни през носа.

— Как е станало всичко? — попита Нили. — Как изобщо са се качили на покрива?

— Във всеки случай не през предната врата — каза Банън. — На улицата отпред гъмжеше от полицаи. Нито един от които не е забелязал нищо подозрително, а не вярвам всичките да са заспали едновременно. Нито пък през задната уличка. Там също имаше по двама полицаи в двата края, един пеша, друг с кола. Така че според мен ония са проникнали първо в някоя от сградите на следващата пряка откъм гърба на склада. Преминали са през сградата, излезли са през задния вход, пресекли са междинната уличка — някакви си три метра — и са влезли в склада също през задния вход. Няма съмнение, че са се измъкнали по същия начин. Само дето вероятно на връщане са тичали.

— А как са успели да подмамят Кросети? — попита Стайвесънт. — Той беше добър агент.

— Така е — потвърди Ричър. — На мен ми стана симпатичен от пръв поглед.

Банън вдигна рамене.

— Винаги си има начин, не е ли така?

Той огледа лицата на присъстващите, както правеше всеки път, когато държеше да разберат нещо недоизказано. Никой не отговори.

— Ти провери ли влаковете? — запита Ричър.

Банън кимна.

— Много щателно. Повечето влакове бяха претъпкани. Сега всичко живо е тръгнало на гости по роднини за празничната вечеря. Но направихме каквото можахме.

— Открихте ли пушката?

Банън поклати глава. Ричър го изгледа настръхнал.

— Измъкнали са ви се под носа, при това с пушката?

Никой не продума. Банън отвърна на погледа му.

— Ти си го видял, нали?

Ричър кимна.

— Само го зърнах, може би за четвърт секунда. Като силует, докато се изтегляше заднишком.

— И смяташ, че си го виждал и преди?

— Да, но не знам къде.

— Прекрасно — отекна Банън.

— Нещо в начина, по който се движеше, ми се стори познато, това е. Или във формата на тялото му. Може би в облеклото. Не мога да определя точно какво.

— Да не би да е същият онзи, от видеозаписа в гаража?

— Не беше той — каза Ричър.

Банън кимна.

— Както и да е, това не ни помага много. Не е изключено да си го зърнал някъде. Да сте се засекли случайно. Например в Бисмарк. Или другаде. Вече знаем със сигурност, че те са те виждали теб. Нали затова ти се обадиха по телефона? Но би било хубаво, ако разполагахме с име и физиономия.

— Ако се сетя, ще ти кажа — отвърна Ричър.

— Твоята хипотеза още ли е в сила? — запита Стайвесънт.

— Да — каза Банън. — Все още търсим някогашни служители на тайните служби. Смятаме, че затова и Кросети се е отлъчил от поста си. Защото е видял някого, на когото е имал доверие.

С колата на Стайвесънт те изминаха разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню, паркираха в подземния гараж и се изкачиха до собствената заседателна зала на тайните служби. На всеки метър от този кратък маршрут остра болка пробождаше Ричър, защото всичко му напомняше за Фрьолих.

— Ама че работа! — пенеше се Стайвесънт. — За двайсет и пет години служба никога не са ми убивали агент. А днес, в един и същ ден, ми убиха двама. Само да ги пипна тия негодници!

— Смятай ги за умрели.

— Да, но всички улики са против нас.

— Че какво от това? Да не искаш да кажеш, че ако са от вашите, не искаш да ги хванеш?

— Не искам да са от нашите.

— Аз и без това мисля, че не са от вашите — каза Ричър. — Тъй или иначе, на тях им е изпята песента. Искам това да ти е ясно. Тия типове минаха всякакви граници и си подписаха присъдата, поне пред мен.

— Не искам да се окажат от нашите — повтори Стайвесънт. — Но се боя, че Банън е прав.

— Или е прав, или не — каза Ричър. — Това е положението. Или-или. Ако е прав, много скоро ще разберем, защото той ще си скъса задника, за да ни го докаже. Проблемът му е там, че той дори не предвижда възможност да се окаже неправ. Толкова му се иска да е прав, че няма накъде повече.

— Кажи ми, че не е прав.

— Не мисля, че е прав. Хубавото при това е, че независимо дали аз съм прав или греша и той е прав, това няма никакво значение. Защото той няма да остави тая работа така. Ще ги търси и вдън земя, и то сам, можеш да разчиташ на това. Банън няма нужда от нашата помощ. Ето защо ние трябва да се съсредоточим върху онова, което той съзнателно изпуска. Което според мен бездруго е правилната посока.

— Просто ми кажи, че не е прав.

— Цялата му хипотеза е като обърната пирамида, изправена на върха си. Много внушителна гледка, докато не се срути и не стане на парчета. Той залага абсолютно всичко на едно обстоятелство: че Армстронг не е бил уведомен. А щом не знае, значи и не страда, следователно заговорът не е срещу него. Но в това няма никаква логика. Може пък целта на тия типове наистина да е Армстронг. Може би те изобщо не подозират, че той не е уведомен.

Стайвесънт кимна.

— Склонен съм да приема аргумента ти — каза той. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да бъде така. Но не забравяй базата данни на Националния информационен център по криминалистика. Ако те бяха чужди на нашата професионална общност, щяха да се погрижат специално за да ни насочат към убийствата в Колорадо и Минесота. Трябва да приемем този факт.

— Оръжията им също доста убедително сочат в тази посока — каза Нили. — Както и това, че са знаели адреса на Фрьолих.

Ричър кимна.

— А също и отпечатъкът, за да сме точни. Ако наистина искаме да изпаднем в депресия, трябва да приемем, че те предварително са знаели, че отпечатъкът няма как да се появи в картотеките. И че сами са го проверили чрез нашата компютърна система.

— Е, това е върхът! — извика Стайвесънт.

— Само че аз не го вярвам — каза Ричър.

— Защо?

— Донеси писмата и дай да ги огледаме внимателно.

Стайвесънт се поколеба за миг, после стана от мястото си и излезе от стаята. След три минути се върна с една папка. Отвори я и нареди шестте снимки на ФБР под права линия точно в средата на масата. Още беше с розовия пуловер от сутринта. Яркият му цвят се отразяваше в гланцовата повърхност на фотохартията. Нили, която седеше отсреща през масата, се премести от тяхната страна и тримата се зачетоха в посланията.

— Е, добре — каза Ричър. — Да ги анализираме. Всичко, което знаем за тях. И не забравяйте, че го правим заради Фрьолих.

Снимките бяха двайсет на двайсет и пет сантиметра и една до друга образуваха редица с дължина метър и двайсет. Тримата трябваше да станат прави и да пристъпват настрани, от ляво на дясно по протежение на масата, за да ги огледат една по една.

Ти ще умреш.

Новоизбраният вице-президент Армстронг ще умре.

Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава.

Днес ще бъде извършена демонстрация на вашата уязвимост.

Хареса ли ви демонстрацията?

Скоро ще се случи.

— Е? — попита Армстронг.

— Обърнете внимание на третото писмо — каза Ричър. — Думата неумолимо е вярно написана.

— Е, и?

— Това не е толкова лесна дума. Както и уязвимост в четвъртото писмо. Новоизбраният правилно е изписано слято.

— Какво искаш да ни кажеш с това?

— Че писмата са написани доста грамотно.

— Е, така да е.

— Сега обърнете внимание на третото.

— Какво има пък там?

— Нили, ти какво ще кажеш? — попита Ричър.

— Някак тромаво и старомодно звучи — отвърна тя. — Денят се задава. При това неумолимо.

— Точно така — каза Ричър. — Донякъде архаично.

— Но какво доказва всичко това? — запита Стайвесънт.

— Нищо не доказва — каза Ричър. — Но подсказва някои неща. Някой от вас да е чел конституцията?

— Коя конституция? На Съединените щати?

— Същата.

— Мисля, че съм я чел — каза Стайвесънт. — Но сигурно е било преди доста време.

— Аз също — каза Ричър. — В училище навремето ни бяха раздали по един екземпляр на всички деца. Тънка книжка, пък с дебели картонени корици. И една такава, тясна. С остри ръбове. Ние се биехме с нея. Като те фраснат с такова нещо по главата, виждаш звезди посред бял ден.

— Е, и?

— Конституцията по същество е правен документ — каза Ричър. — Също и исторически, разбира се, но основно правен. Затова, ако някой реши да я отпечата във вид на книга, няма право да променя нищо в нея. Дори и запетайка. Нямаш право да изменяш стила, да подменяш остарели думи с по-съвременни, нищо. Ако не е възпроизведена дума по дума, не важи.

— Разбира се, че не важи.

— Първоначалният текст е от 1787 година. Екземплярът, който имам аз, съдържа всички поправки до двайсет и шестата включително, която е от 1971-ва и снижава минималната възраст за гласуване на осемнайсет години. Сто четирийсет и четири години делят тази поправка от първоначалния текст. А междувременно има приети още двайсет и пет поправки. Като всеки отделен текст, до последната запетайка, е възпроизведен точно както си е бил по времето, когато е написан.

— Е, и?

— Едно от нещата, които си спомням, е, че в първоначалните текстове вице президент са две отделни думи, дори без тире помежду. Две думи и толкова. В по-късни текстове пък се използва тире: вице-президент. Някъде от шейсетте години на деветнайсети век допреди Втората световна война това се е смятало за правилния правопис на думата.

— И тук е написано с тире — каза Стайвесънт.

— Точно така — каза Ричър. — Ето тук, във второто писмо.

— И какво означава това?

— Две неща — отвърна Ричър. — Знаем, че нашите хора са били прилежни ученици, защото пишат грамотно. Първото заключение е, че са ходили на училище в някакво затънтено място, където по тяхно време са се използвали стари учебници и педагогически помагала, които още тогава са били отдавна остарели. С което се обяснява и донякъде архаичният стил на третото послание. Затова казах, че сигурно са от някакъв беден селски район, където училищните такси са ниски. Второ, това означава, че тия типове никога не са припарвали до тайните служби. Защото при вас всичко се записва черно на бяло. Дори във войската не съм виждал такава бюрокрация. Така че, ако някой от тях е работил тук, той милион пъти е щял да срещне написано, или сам да напише, вицепрезидент със съвременния правопис, като една дума, без тире. Щеше да е свикнал с него.

В стаята настана мълчание.

— Може пък другият да го е написал — обади се Стайвесънт. — Оня, който не е работил при нас. Мъжът с палеца.

— Няма никакво значение кой — отвърна Ричър. — Както се сети и Банън, те са едно и също. Екип от съучастници. И перфекционисти при това. Ако единият го напише грешно, другият ще му го поправи. Затова смятам, че нито един от тях не е работил тук.

Стайвесънт се умълча.

— Много бих искал да ти повярвам — каза накрая той. — Но цялата ти теория се основава на някакво тире.

— Не бързай да я отричаш — каза Ричър.

— Не я отричам — каза Стайвесънт. — Мисля…

— … дали не съм се побъркал нещо ли?

— Дали мога да се доверя на вътрешното ти чувство.

— Това й е хубавото на ситуацията — каза Ричър. — Дали съм прав, или не, няма никакво значение. Защото при всички случаи ФБР ще си преследва другата следа докрай.

— Може пък да е нарочно — обади се Нили. — Може пък да се опитват да ни подведат. Да прикрият произхода или образованието си. Да ни отклонят от следата.

Ричър поклати глава.

— Едва ли — каза той. — Това е нещо прекалено дребно, за да бъде умишлена грешка. Ако искаха да ни подведат, щяха да карат на едро, с груби правописни грешки, с тотално объркана пунктуация. Докато едно тире между вице и президент не е нещо, за което човек се замисля. Ако смяташ, че така се пише, просто го пишеш и това е.

— Какво следва да се подразбира от това? — попита Стайвесънт.

— Главното е възрастта — отвърна Ричър. — Те са максимум на петдесет и две-три години, иначе едва ли биха могли да се качват по дървени стълби, да висят по покриви и прочие. Едва ли са и по-млади от четирийсет и пет, защото Конституцията на САЩ се изучава в прогимназията, а до началото на седемдесетте учебниците вече навсякъде бяха сменени. Предполагам, че по времето, когато са били в прогимназия, на изолирани места в глухата провинция все още се е учело по старите учебници. Нали си представяте, селско училище с една стая, с учебници, печатани преди петдесет години, с остарели карти по стените; всичките ученици са все братовчеди помежду си, а учителката е някаква стара баба…

— Това са врели-некипели — сряза го Стайвесънт. — Пирамида, изправена на върха си. Много внушителна, докато се килне и стане на парчета.

Мълчание.

— Във всеки случай това е дирята, която смятам да следвам — каза Ричър. — Със или без Армстронг. Със или без теб. Съвсем сам, ако се наложи. Заради Фрьолих. Тя го заслужава.

Стайвесънт запита:

— Ако обаче нито един от извършителите не е бил наш служител, откъде са могли да знаят за Националния информационен център и за това, че компютрите на ФБР ще прихванат двата доклада по имената на жертвите?

— Това не знам — каза Ричър.

— А как са подмамили Кросети да напусне поста си?

— И това не знам.

— А как са се снабдили с оръжия като нашите?

— И това не знам.

— А как са разбрали адреса на Фрьолих?

— Нендик им го е дал.

Стайвесънт кимна.

— Това добре. Но какъв им е мотивът?

— Лична омраза към Армстронг най-вероятно. Един политик си създава сума ти врагове.

Отново мълчание.

— Може би е петдесет на петдесет — каза Нили. — Може пак да са външни лица, но омразата им да е насочена към тайните служби. Може някога да са кандидатствали за работа при вас и да са били отхвърлени. А пък много да им се е искало да ги вземете. Затова са се амбицирали да изучат всичките ви тайни и знаят за Националния информационен център, знаят и с какви точно оръжия разполагате и сега се опитват да ви бият на ваш терен, така да се каже.

— Звучи правдоподобно — каза Стайвесънт. — Ние отхвърляме доста кандидати. Някои си тръгват оттук сериозно разстроени. Може да се окаже, че си права.

— Не — каза Ричър. — Не е права. Защо са чакали досега? Аз смятам, че достатъчно точно съм определил възрастта им. А никой не подава документи за тайните служби на петдесет. Ако някой от двамата е бил отхвърлен, това е станало преди двайсет и пет години. Защо да чакат досега, че да си отмъстят?

— И това е доста солиден аргумент — съгласи се Стайвесънт.

— Тук става въпрос за лична вендета срещу Армстронг — каза Ричър. — Другояче не би могло да бъде. Каква е последователността на събитията? Каква е причинно-следствената връзка? Армстронг се кандидатира за вицепрезидент през изтеклото лято. Преди това никой не беше и чувал за него. Фрьолих лично ми го каза. И изведнъж започват да се получават заплахи срещу него. Защо тъкмо сега? Заради нещо, което е направил по време на кампанията, затова.

Стайвесънт гледаше масата пред себе си. Положи длани върху гладката повърхност и започна да ги движи в кръгове, сякаш отгоре имаше смачкана покривка, която трябва да се изпъне. После се наведе напред и плъзна първото писмо под второто. После двете заедно — под третото и така нататък, докато всички се подредиха на равна купчинка. Накрая ги загреба с ръба на папката и я затвори.

— Така значи — каза той. — Ще предложим на Банън теорията на Нили. Някой, който е бил отхвърлен, има почти същите основания да ни има зъб, както и някой, когото сме уволнили. Нека ФБР да проверяват и двете хипотези в пакет. Ние разполагаме с всичката документация. А пък те — с достатъчно персонал. Според мен по-вероятно е те да се окажат прави. Но пък би трябвало да сме кръгли идиоти, ако не допуснем и другата възможност, че не са. Затова ние се заемаме с хипотезата на Ричър. Понеже сме длъжни да предприемем нещо ако не заради друго, то заради Фрьолих. И така, откъде започваме?

— От Армстронг — каза Ричър. — Трябва да установим кой го мрази толкова и защо.

Стайвесънт телефонира на някакъв специалист от Службата за анализ на охранителната дейност и му нареди незабавно да се яви при него. Човекът протестира, че тъкмо сега бил със семейството си на масата. Стайвесънт се смили и му даде два часа да си привърши вечерята и тогава да дойде. После тръгна сам за Хувър Билдинг за поредната си среща с Банън. Нили и Ричър останаха да го чакат на рецепцията. Там имаше телевизор, а Ричър много държеше да види дали Армстронг ще изпълни обещанието си и ще направи исканото изявление. До уречения час оставаха трийсет минути.

— Как си? — попита Нили.

— Чувствам се много странно — каза Ричър. — Сякаш съм двама души. Когато умираше, тя ме помисли за Джо.

— Какво би направил Джо на твое място в сегашната ситуация?

— Предполагам, че същото, което ще направя и аз.

— Ами направи го тогава — каза Нили. — За нея поне ти винаги си бил Джо. Защо да не отмъстиш за смъртта й?

Той не отговори.

— Затвори очи — каза Нили. — Събери си мислите. Трябва да се концентрираш върху човека на покрива.

Ричър поклати глава.

— Ако се концентрирам, нищо няма да разбера.

— Тогава се постарай да мислиш за нещо друго. Използвай периферното си зрение. Представи си, че гледаш в друга посока. Към съседния покрив, да кажем.

Той затвори очи. Видя ръба на покрива, рязко очертан на фона на блесналото слънце. Отгоре имаше лека мараня. Вдигна мислено поглед към небето. Припомни си звуците, които се чуваха тогава. Откъм опашката нищо особено. Обичайното потракване на прибори за сервиране. Гласът на Фрьолих, който казваше: Благодарим ви, че се отзовахте. И на мисис Армстронг: Добър апетит! Последното звучеше някак притеснено, сякаш съпругата на вицепрезидента не разбираше точно къде е и какво прави там. После тихото тупване на първия куршум в стената. Неточен изстрел. На метър и двайсет от главата на Армстронг. Вероятно убиецът бе избързал.

Той се качва на покрива по стълбището и се спира на вратата към терасата. Тихичко извиква Кросети. И Кросети отива при него. Мъжът го изчаква. Може би дори се дръпва обратно в стълбищната клетка. Кросети влиза след него. И бива застрелян. Оръжието е със заглушител. Мъжът прекрачва трупа и тича приведен към перваза на покрива. Коленичи и стреля припряно, преди да е заел удобна позиция, и пропуска целта. Куршумът изравя дупка в стената на метър и двайсет встрани от главата на Армстронг. Парченце мазилка одрасква Ричър по бузата. Мъжът дръпва затвора и се прицелва по-внимателно за втория изстрел.

Ричър отвори очи.

— Искам да помислиш как — каза той.

— Какво как? — попита Нили.

— Как са подмамили Кросети, за да напусне поста си. Искам да знам как са го направили.

Нили помълча няколко мига.

— Боя се, че хипотезата на Банън пасва най-добре — каза тя. — Кросети е обърнал глава и е видял някой познат.

— Ами ако не е? Тогава как?

— Ще помисля по въпроса. А ти се концентрирай върху убиеца.

Той отново затвори очи и мислено огледа покрива на съседния склад. Погледът му се върна върху масите за сервиране. Фрьолих, в последната минута от своя живот. Той видя за пореден път струята кръв, която пръскаше от шията й, и своята собствена инстинктивна реакция. Смъртоносен вражески огън. Посока? Той бе вдигнал поглед нагоре и бе видял… някакво наведено рамо или нещо като част от гръб. Което се движеше. Формата и движението някак си съвпадаха.

— Палтото му! — каза той. — Формата на палтото върху тялото на мъжа, гънките, които образуваше, докато той се движеше.

— Виждал си палтото и преди?

— Да.

— Какъв цвят беше?

— Не знам. Не съм сигурен дали изобщо имаше цвят.

— Тъкан, десен, дебелина?

— Тъканта е важна. Нито много плътна, нито тънка.

— Рибена кост?

Ричър поклати глава.

— Не беше онова палто от видеозаписа в гаража. Нито пък мъжът беше същият. Този беше по-висок и по-жилав. Горната част на тялото му беше някак издължена. Затова и палтото се гънеше така по него. Мисля, че беше дълго до глезените.

— Та ти си видял само рамото му!

— Падаше като дълга дреха.

— Как падаше?

— Енергично. Развяваше се, сякаш мъжът се движеше бързо.

— Е, близко е до ума. Нали си е мислил, че току-що е застрелял Армстронг!

— Не, движеше се, сякаш си е енергичен по природа. Енергичен и решителен.

— Възраст?

— По-стар от нас.

— Телосложение?

— Умерено мускулесто.

— Коса?

— Не помня.

Без да отваря очи, той започна да извиква в паметта си различни видове палта. Дълго палто, нито тънко, нито дебело. Остави мислите си да блуждаят, но те се връщаха все в оня магазин за дрехи в Атлантик Сити. Виждаше се, застанат пред избора от палта във всички цветове на дъгата, пет минути след като бе взел онова глупаво съдбоносно решение, което щеше да го отдалечи на светлинни години от тишината и спокойствието на самотната стая в мотела в Ла Хоя, Калифорния.

След двайсетина минути Ричър се отказа и направи знак на дежурния офицер да усили звука на телевизора за новините. Разбира се, днешният атентат беше водеща тема в емисията. Материалът започна с портретна снимка на Армстронг в каре зад рамото на водещия. После пуснаха видеозапис как Армстронг подава ръка на жена си, за да слезе от лимузината. Двамата стояха един до друг и се усмихваха, после закрачиха и камерата ги изпрати в гръб. На следващия кадър Армстронг, широко усмихнат, стискаше по една лъжица във всяка ръка. Дикторският глас замлъкна за миг, докато той извика: Да ви е честит Денят на благодарността, приятели! Следващите седем-осем секунди бяха монтирани от по-късен момент в репортажа, когато опашката за храна вече се движеше.

И тогава то се случи.

Поради заглушителя не се чу изстрел, а заради липсата на звук от изстрел операторът не се стресна и ръката му не трепна.

Камерата продължаваше да снима, сякаш нищо не е било. Освен това, понеже нямаше звук от изстрел, на зрителя така и не ставаше ясно защо изведнъж Фрьолих скача върху Армстронг и го закрива с тялото си. От фронталната точка на снимане сцената изглеждаше малко по-различна. Фрьолих просто отскочи на левия си крак и се извъртя настрани във въздуха. Изглеждаше грациозна в отчаяността на действието си. Режисьорът пусна кадъра още веднъж с нормална скорост, после трети път, забавен. Инерцията на отскока й помогна да се задържи достатъчно време във въздуха, за да свие колене и с един мощен тласък просто да го събори по гръб. Той започна да рухва на земята, тя го последва. Тялото й вече беше с около трийсет сантиметра под горната мъртва точка на отскока, когато вторият куршум я улучи изотзад.

— По дяволите! — каза Ричър.

Нили бавно се изправи.

— Твърде бързо реагира. Ако се бе забавила с четвърт секунда, щеше да е достатъчно високо, за да може куршумът да спре в жилетката.

— Беше твърде добра, това е.

Режисьорът пусна лентата още веднъж с нормална скорост. Цялата сцена приключи за една секунда. Камерата не помръдваше, сякаш операторът се бе сраснал със земята. Ричър видя себе си да скача през масите, останалите агенти да стрелят; Фрьолих не се виждаше повече, явно бе паднала на земята. При първите изстрели камерата трепна, но после се стабилизира и продължи да снима. Операторът се препъна в нещо, защото картината се разтресе. Наоколо цареше тотален хаос. После операторът закрачи напред, явно нямаше търпение да заснеме повалената Фрьолих. В кадър се яви лицето на Нили и картината изчезна. Репортажът продължи с коментар от студиото. С вперен в камерата поглед водещият обяви, че реакцията на вицепрезидента е била незабавна и решителна.

Картината отново се смени с външни снимки. Ричър разпозна паркинга пред западното крило на Белия дом. На екрана се появи Армстронг заедно със съпругата си. И двамата бяха със същите дрехи, с които преди това бяха раздавали храна, като само си бяха свалили бронежилетките. Някой бе почистил кръвта на Фрьолих от лицето на Армстронг. Косата му беше сресана. Изглеждаше мрачно решителен. Заговори с нисък, овладян тембър, като човек от народа, който с мъка потиска избликналите чувства. Каза, че е наскърбен и покрусен от гибелта на двамата агенти. Възхвали личните им качества и изказа съболезнования на семействата и близките на загиналите. Подчерта, че смъртта е застигнала тези двама герои при изпълнение на служебния им дълг в защита не просто на него самия, а на американската демокрация. Изрази надежда, че този факт ще представлява за техните семейства известна утеха и законно чувство на гордост в тежката загуба. На извършителите на това отвратително деяние обеща незабавно и сигурно възмездие. Увери сънародниците си, че никакво насилие и никакви опити за сплашване няма да отклонят органите на държавната администрация от тяхната мисия и че предаването на властта ще продължи неотклонно по начертания план. Същевременно заяви, че в знак на траур отменя всякакви свои ангажименти за празниците и ще остане във Вашингтон, докато не бъде проведена заупокойна служба с участието на семейство Армстронг в памет на неговата добра приятелка мис Фрьолих, началник на личната му охрана. Съобщи, че службата ще се извърши в неделя сутрин в скромната църквица на едно градче в Уайоминг, което се казва Грейс, и пожела името на този американски град — Божия милост — да послужи за метафора на величието на Америка, което няма да се огъне пред никаква заплаха.

— И тоя ги реди едни дивотии… — промърмори дежурният.

— Не си прав, добре говори — възрази Ричър.

Програмата премина на спортни новини. Дежурният изключи звука и се обърна да си гледа работата. Ричър затвори очи. Помисли си за Джо, после за Фрьолих. За двамата заедно. После отново извика в съзнанието си момента, когато бе обърнал поглед нагоре. Струята ситни капки кръв от шията на Фрьолих, извивката в рамото на стрелеца, който се отдръпваше, измъкваше, изхлузваше от мястото на престъплението. А палтото се развяваше подире му. Палтото. Той проследи цялата сцена още веднъж, също както телевизионният канал бе показал няколко пъти един и същ запис. Спря се на палтото. Вече знаеше. Очите му се отвориха широко.

— Е, реши ли как е станало? — попита той.

— Не мога да се отърва от внушението на Банън.

— Кажи го на глас.

— Кросети е видял познат, на когото е имал доверие.

— Мъж или жена?

— Според теб мъж.

— Добре, кажи го още веднъж.

Нили вдигна рамене.

— Кросети е видял някакъв мъж, на когото е имал доверие.

Ричър поклати глава.

— Не достига една дума. Кросети е видял някакъв тип мъж, на когото е имал доверие.

— Какъв? — попита Нили.

— Какъв тип човек може да проникне навсякъде, без да породи подозрения?

Нили го погледна.

— Някой от силите на реда?

Ричър кимна.

— Палтото беше дълго, червеникавокафяво, с едва забележима шарка. Платът беше тънък за палто, а прекалено дебел за шлифер. Затова се развяваше, докато оня тичаше.

— Кой тичаше?

— Оня полицай в Бисмарк. Лейтенантът или какъвто беше там. Пресрещна ме, докато излизах от църквата. Той, съшият, беше на покрива на склада.

— Убиецът е бил полицай?

— Това е много сериозно обвинение — каза Банън. — А всъщност ти си го видял за четвърт от секундата, при това от деветдесет метра разстояние в условия на тотален хаос.

Намираха се отново в залата за съвещания на ФБР. Стайвесънт не беше излизал оттам. Той още си беше с розовия пуловер. Залата изглеждаше също така внушително както първия път.

— Той беше — каза Ричър. — Няма никакво съмнение.

— На всички полицаи при назначаване на работа им се снемат отпечатъци от пръстите — отбеляза Банън. — Такъв е законът.

— Значи съучастникът му не е полицай — каза Ричър. — Оня от видеозаписа.

Никой не отговори.

— Той беше — повтори Ричър.

— За колко време го видя в Бисмарк? — запита Банън.

— За десетина секунди — отвърна Ричър. — Тичаше към църквата. Може, щом ме е видял вътре, да е побягнал навън, а като ме е видял да излизам, да се е опитал отново да влезе.

— Общо десет секунди и четвърт — каза Банън. — При това и двата пъти в ситуации на хаос и паника. Всеки адвокат ще те изяде с парцалите.

— Звучи логично — обади се Стайвесънт. — Бисмарк е родният град на Армстронг. Там е най-голяма вероятността да дреме някаква стара вражда.

Банън направи гримаса.

— Описание?

— Висок — каза Ричър. — Сламеноруса коса, леко посивяла. Слабо, издължено лице. Жилаво тяло. Дълго палто, червеникавокафяво, вълнено, разкопчано отпред. Туидено сако, бяла риза, вратовръзка, сиви вълнени панталони. Стари обувки голям номер.

— Възраст?

— Между четирийсет и пет и петдесет.

— Чин?

— Показа ми златна полицейска значка, но от шест-седем метра. Не можах да прочета какво пише. Стори ми се с висок чин. Може би лейтенант или дори капитан.

— Каза ли нещо?

— Извика нещо отдалече. Двайсетина думи общо.

— Негов ли беше гласът по телефона?

— Не.

— Значи вече имаме описания и на двамата — каза Стайвесънт. — Единият, от видеозаписа — нисък и набит, с палто рибена кост. Другият — полицай от Бисмарк, слаб, жилав и висок. Ниският ни се обади по телефона, негов е и отпечатъкът от палец. Той е убиецът от Колорадо с автомата, защото полицаят е снайперистът с пушката. Затова е тичал към камбанарията. Смятал е да стреля отгоре.

Банън отвори една папка. Извади лист хартия и внимателно го огледа.

— От Бисмарк ни изпратиха списък на всички полицейски служители — каза той. — Общо четирийсет и двама полицаи са били разположени около периметъра, нито един с чин, по-висок от сержант. С две изключения. Първо, командващият офицер, който е бил капитан, и второ, първият му заместник — лейтенант.

— Може да е бил всеки от двамата — каза Ричър.

Банън въздъхна.

— Това ни поставя в много затруднено положение.

Стайвесънт се облещи насреща му.

— Какво, притесняваш се да не разсърдиш полицията в Бисмарк ли? Не забелязах да се притесняваше толкова заради нас.

— Не се притеснявам от никого — каза Банън. — Съображенията ми са чисто тактически. Ако се съмнявахме в някой от редовите полицаи, щяхме да се свържем с капитана и да поръчаме разследване. Но обратното просто не става. Освен това за днес всеки от тях ще има алиби. Всички са се пръснали заради празниците.

— Обади се още сега — каза Нили. — Провери кой от полицаите не си е бил днес у дома. Той едва ли ще се е върнал досега. Нали уж наблюдавате летищата!

Банън поклати глава.

— Хората не са си по домовете по най-различни причини.

Повечето са на гости при близки, роднини, насам-натам. А нашият човек може и да се е прибрал вече. Той ще мине като нищо през всяко летище. Сега силите на реда са вдигнати под тревога, но пък те не се познават един друг, колко му е да си покаже значката и да се промуши през която си иска блокада. Ами че той точно така е проникнал и през отцеплението! Какво по-естествено от това, когато наоколо цари паника, един полицай да бърза нанякъде с вдигната значка?

В стаята настана мълчание.

— Личните досиета — каза Стайвесънт. — Трябва да поискаме от полицията в Бисмарк да ни изпрати личните досиета на всички полицейски служители и Ричър да го разпознае по снимката.

— Това ще отнеме няколко дни — каза Банън. — А и към кого да се обърна? Може да попадна точно на убиеца.

— Обади се в местното оперативно бюро на ФБР — каза Нили. — Няма да се изненадам, ако там имат копия от досиетата на целия полицейски участък, със снимки и всичко.

Банън се усмихна.

— На теб не ти се полага да знаеш такива работи.

После той бавно се надигна от стола и се запъти към кабинета си, за да се обади на съответните места.

— Армстронг си удържа на думата и направи изявление — каза Стайвесънт. — Вие гледахте ли го? Така обаче само си навреди политически, понеже аз в никакъв случай няма да го пусна да отиде.

— Целта ми е да ги подмамя, това е — каза Ричър. — В тоя смисъл е по-добре, ако той наистина не дойде. А политическият му имидж е последното нещо, което ме интересува в момента.

Стайвесънт не отговори. Всички се умълчаха. Банън се върна след петнайсетина минути. Лицето му беше абсолютно безизразно.

— Имам една лоша и една добра новина — каза той. — Добрата е, че Бисмарк все пак не е най-големият град на земята. В полицейския участък работят общо сто трийсет и осем души, от които трийсет и двама са цивилни служители, тоест полицаите с чин и значка са сто и шест. От тях дванайсет са жени, значи остават деветдесет и четири. А благодарение на чудесата на техниката и на шпионажа до десет минути всичките снимки от досиетата им ще бъдат сканирани и изпратени в моя кабинет по електронна поща.

— А каква е лошата новина? — запита Стайвесънт.

— Лошата после — каза Банън. — Най-напред нека Ричър да ни пропилее още малко време.

Той се огледа победоносно. Засега нямаше намерение да говори повече. Чакането не продължи и десет минути. Изведнъж вратата се отвори, един агент с костюм внесе тънка пачка хартия и я постави на масата пред Банън, който я побутна към Ричър, а той на свой ред я вдигна и прелисти. Бяха общо шестнайсет листа; по някои все още не бе изсъхнало мастилото от принтера. Върху петнайсет имаше по шест снимки, а на последния — само четири. Общо деветдесет и четири лица. Той ги заразгръща отзад напред. Загледа се в последния лист. Нито едно от четирите лица не приличаше на това, което търсеше.

Ричър вдигна от масата петнайсетия лист. Очите му зашариха по шестте лица на него и той го остави. Вдигна четиринайсетия. Погледна бегло шестте снимки. Движенията му ставаха все по-бързи. Не му беше нужно много време. Чертите на човека от Бисмарк бяха запечатани в съзнанието му. Но снимката му не беше на четиринайсетия лист. Нито на тринайсетия.

— Сигурен ли си? — обади се Стайвесънт.

И на дванайсетия нямаше нищо.

— Сигурен съм — каза Ричър, — че мъжът на покрива беше същият от Бисмарк и че е полицай. Имаше значка и приличаше на полицай. Поне толкова, колкото и Банън.

Нищо на единайсетия лист. Нищо на десетия.

— Аз не приличам на полицай — каза Банън.

Нищо и на деветия лист.

— Точно на полицай си приличаш — каза Ричър. — Сакото ти, панталоните, обувките — всичко ти е като на полицай. Физиономията ти също.

И на осмия нищо.

— Той се държеше като полицай — продължи Ричър.

И на седмия нищо.

— Миришеше на полицай.

Също и на шестия. И на петия.

— Какво ти каза? — попита Стайвесънт.

Нищо и на четвъртия лист.

— Попита ме дали църквата е обезопасена — отвърна Ричър. — Аз го попитах какво става. Той каза, че била настанала голяма бъркотия. После ми се разкрещя, задето съм оставил църквата отключена. Държеше се също като полицай.

И на третия лист със снимки нямаше нищо. Също и на втория. Той вдигна първия, най-горния лист, и с един поглед разбра, че човекът не е и на него. Пусна листовете на масата и поклати глава.

— И така, сега лошата новина — каза Банън. — От полицейския участък на Бисмарк твърдят, че на терена не е имало нито един полицай с цивилни дрехи. Нито един. Случаят бил тържествен, затова всички са били с пълна униформа. Всички до един. Дори и началниците. Нещо повече: капитанът и лейтенантът били с парадни униформи. С бели ръкавици и тъй нататък.

— Тоя тип беше полицай от Бисмарк — каза Ричър.

— Не — отсече Банън. — Тоя тип не е бил полицай от Бисмарк. В най-добрия случай е бил някой, който се е преструвал на полицай от Бисмарк.

Ричър не отговори.

— Изглежда обаче, че доста добре се е вживял в ролята си — продължи Банън. — Теб поне е успял да надхитри. И на вид, и на маниери го е докарал.

Всички мълчаха.

— Така че няма никаква промяна. Продължаваме да търсим бивш служител на тайните служби, който неотдавна е уволнен или напуснал. Че кой би могъл да се направи на провинциален полицай по-добре от човек, дето е прекарал цялата си кариера сред тях, и то точно по такива мероприятия?