Покушението

12

Листът бяла плътна хартия беше в същия формат А4, както на предишните писма. Лежеше на пода, прецизно изравнен спрямо дъските на дъбовия паркет. Намираше се точно в геометричния център на антрето, близо до първото стъпало на стълбите за втория етаж, точно на мястото, където Ричър бе пуснал хотелската торба за боклук с дрехите си преди две вечери. Върху листа с добре познатия шрифт Times New Roman, четиринайсет пункта, получер, беше отпечатано едно просто изречение от четири думи, разделено на три реда, центрирани. Изречението гласеше: Скоро ще се случи. Думата Скоро беше на първия ред, думите ще се на втория, а случи — сама на последния. Така набран, текстът странно наподобяваше част от стихотворение или песен. Сякаш с разделянето му на три се целеше някакъв поетичен ефект, като че ли между частите на изречението трябваше да се направят паузи за повече драматизъм. Скоро — бам! — ще се — бам! — случи. Ричър го гледаше като хипнотизиран. Думите маршируваха в такт пред очите му. Скоро/ ще се/ случи… Скоро/ ще се/ случи…

— Не го докосвай! — каза Фрьолих.

— Нямах и намерение — отвърна Ричър.

Той подаде главата си навън през вратата и огледа улицата. Всички паркирани наблизо коли бяха празни. Всички прозорци на къщите — плътно затворени, със спуснати пердета. Не се виждаха пешеходци. Нямаше разхождащи се в мрака. Той затвори вратата бавно и внимателно, сякаш се боеше, че въздушното течение може да размести листа.

— Как ли са го внесли вътре? — попита Фрьолих.

— През вратата — отвърна той. — Вероятно през задната.

Фрьолих извади служебния „Зиг-Зауер“ от кобура си и двамата полека запристъпваха през дневната към кухнята. Вратата към задния двор беше затворена, но не заключена. Ричър я отвори на една педя. Огледа околността, но не каза нищо. После отвори вратата докрай така, че лампата в стаята да осветява външната й повърхност. Наведе се и огледа металната пластина около ключалката.

— Има следи — каза той. — Микроскопични, но все пак видими. Явно са доста добри.

— Значи са тук, във Вашингтон — каза тя. — Сега, в момента. Не в някакъв бар в Средния запад, а тук, край нас.

Тя впери поглед през кухнята към нещо, което се виждаше в дневната.

— Телефонът.

Телефонът, който обикновено стоеше върху масичката до креслото пред камината, беше преместен.

— Използвали са моя телефон — каза тя.

— За да се свържат с мен — допълни той.

— Дали има отпечатъци?

Той поклати глава.

— Положително са били с ръкавици.

— Тези хора са влизали в къщата ми! — извика Фрьолих.

Тя пристъпи към кухненския барплот. Погледна надолу към нещо и издърпа едно от чекмеджетата.

— Взели са ми пистолета! — каза тя. — Тук имах резервен пистолет.

— Знам — отвърна той. — Една стара „Берета“.

Тя издърпа съседното чекмедже.

— И пълнителите ги няма! Тук си държах пълнителите!

— И това знам — каза той. — Под една ръкавица за хващане на топло.

— Откъде знаеш?

— Проверих. Още в понеделник вечер.

— Защо си ровил в нещата ми?

— По навик. Не го приемай лично.

Без да отделя поглед от него, тя отвори стенния шкаф с буркана, където си държеше парите. Вдигна капачката и бръкна вътре. Не каза нищо, затова той реши, че парите са си на мястото. Отбеляза си наум този факт като поредно потвърждение на старата професионална констатация, че никой не се сеща да търси на места над нивото на главата си.

Изведнъж Фрьолих замръзна на място. Минала й бе нова мисъл.

— Може да са още в къщата — прошепна тя.

Но не помръдна. Първият признак на страх, който проявяваше, откакто се познаваха.

— Аз ще проверя — каза той. — Стига да не приемеш това като поредното предизвикателство.

Без да отговаря на саркастичната забележка, тя му подаде пистолета си. Той загаси лампата в кухнята, за да не го осветява в гръб по стълбите към мазето, и заслиза надолу. Заслуша се в тихите поскръцвания и потраквания на къщата и в приглушеното гъргорене на отоплителната инсталация. Почака, докато зрението му се адаптира към тъмнината. Долу нямаше никой. Нито пък горе. Никой не се криеше, никой не дебнеше в засада.

Когато някой се крие и дебне, тялото му излъчва определен вид вибрации. Едва доловими потрепвания на въздуха. А той не долавяше нищо такова. Къщата беше празна и нищо не нарушаваше спокойствието й. Изглеждаше, сякаш нищо не се е случило. Ако не се брои преместеният телефон и липсващата „Берета“ с мунициите за нея. И листът на пода.

Ричър се върна в кухнята и й подаде пистолета с дръжката напред.

— Всичко е чисто — каза той.

— Трябва да се обадя на няколко места — каза тя.

Специалният агент Банън пристигна след четирийсет минути с кола на Бюрото, придружен от още трима агенти. Стайвесънт дойде пет минути след него с черен събърбан на службите. Те паркираха успоредно на спрелите коли, без да гасят сигналните светлини. Фасадите на съседните къщи бяха окъпани в дъжд от червени, сини и бели отблясъци.

Стайвесънт стоеше неподвижен в антрето.

— Нали уж нямаше да се получават повече писма? — подметна той.

— Това тук е твърде общо — отвърна Банън. — Ние казахме, че няма да се получават повече нови, конкретни заплахи. И не сме получили такава. Думата скоро не значи нищо по отношение на време и място. Те просто ни дразнят. Мислят си, че ще си кажем: Брей, колко са ловки!

— Аз вече си го казах — обади се Стайвесънт.

Банън вдигна глава и погледна Фрьолих.

— Колко време не си се прибирала вкъщи?

— Цял ден — каза тя. — Тази сутрин излязохме в шест и половина за срещата с теб.

— Излязохте?! Кои сте вие?

— Ричър е отседнал при мен — каза тя.

— Вече не е — каза Банън. — Ти също вече няма да живееш тук. Прекалено опасно е. Ще ви намерим по-сигурно място.

Фрьолих не отговори.

— Те са във Вашингтон сега, в момента — продължи той. Вероятно са се стаили някъде и се прегрупират. Сигурно са тръгнали от Северна Дакота час-два след нас. Знаят къде живееш. Освен това ние имаме работа тук. В твоята къща е извършено престъпление.

— Не мърдам от къщата си — каза Фрьолих.

— Но в нея е извършено престъпление — повтори Банън. — Те са били тук. Ще се наложи да я пообърнем малко. Така че по-добре да те няма, докато не я приведем в годен за обитаване вид.

Фрьолих не отговори.

— Няма смисъл да спориш — каза Стайвесънт. — И аз искам да сте под охрана. Ще ви настаним в някой мотел. Ще сложим двама въоръжени пред вратата, докато всичко приключи.

— Също и Нили — каза Ричър. Фрьолих му хвърли бърз поглед.

Стайвесънт кимна.

— Не се бой. Вече съм изпратил кола да я вземе.

— Какви са ти съседите? — попита Банън.

— Честно казано, не ги познавам — отвърна Фрьолих.

— Може би са видели нещо. — Банън погледна часовника си. — Може още да са будни. Надявам се да не са си легнали. Ако се наложи да вдигаме свидетели от леглото, обикновено се стряскат и почват да пелтечат.

— Правете каквото знаете — каза Стайвесънт. — Ние вече се изнасяме оттук.

Изправен насред стаята за гости, Ричър бе обзет от чувството, че никога повече няма да се върне в нея. Затова внимателно си прибра нещата от банята и торбата за боклук с дрехите от Атлантик Сити. Прибави към тях всичките костюми и ризи на Джо, които още не бе обличал, като натъпка в джобовете им чисти чорапи и долно бельо. После грабна всички дрехи с една ръка и стария кашон с вещите на Джо с другата и заслиза по стълбите. Когато отвори входната врата и излезе навън, изведнъж му хрумна, че за пръв път от пет години насам напуска къща, в която е живял известно време, с багаж в ръка. Той наблъска всичко в багажника на събърбана, после заобиколи и се настани на задната седалка. Зачака Фрьолих. След малко и тя се появи на вратата с куфарче. Стайвесънт го пое от ръката й, постави го в багажника и двамата седнаха отпред. Събърбанът потегли и ускори по улицата. Фрьолих нито веднъж не погледна назад към дома си.

Тръгнаха право на север и после свиха на запад, покрай туристическите забележителности, докато подминаха центъра и стигнаха до Джорджтаун. Спряха пред един мотел на около десет преки от къщата на Армстронг. Отпред имаше паркирани две коли — стар, поочукан „Форд Краун Виктория“ и до него чисто нов черен „Линкълн Таун Кар“. В линкълна имаше шофьор. Фордът беше празен. Самият мотел се оказа малък и спретнат, облицован отвътре с тъмна дървена ламперия. Дискретно местенце. Сградите от трите му страни бяха посолства. Ричър никога не бе чувал имената на държавите, но оградите им вдъхваха доверие. Кварталът явно се охраняваше сериозно. Мотелът имаше само един вход, така че полицаят във фоайето беше предостатъчен. Вторият в коридора пред стаите беше по-скоро за разкош.

Стайвесънт бе наел три отделни стаи. Нили вече беше там, откриха я да ги чака във фоайето. Тъкмо си купуваше кутийка газирана напитка от автомата и разговаряше с някакъв едър тип с евтин черен костюм и груби войнишки обувки. Без съмнение полицай. Този, който бе пристигнал с очукания форд. Явно по автомобилен парк не могат да се сравняват с тайните служби, помисли си Ричър. Както и по надбавки за облекло и прочие.

Стайвесънт попълни нужните документи на рецепцията и се върна с три електронни карти, които служеха вместо ключове за вратите. Раздаде ги донякъде смутено на тримата и промърмори номерата на стаите. Бяха една до друга. Порови в джоба си и подаде на Фрьолих ключовете от събърбана.

— Аз ще се върна с шофьора, който докара Нили — каза той. — Утре в седем ви чакам в службата за среща с Банън. И тримата.

После се обърна и си тръгна. Нили прибра картата и газираната напитка, вдигна чантата с дрехите и веднага пое към стаята си. Фрьолих и Ричър я последваха, всеки с картата от своята стая. В началото на коридора имаше още един полицай, седнал на обикновен стол от трапезарията, изправен на задните му крака с гръб към стената. Ричър се провря покрай него с неугледния си багаж и спря при вратата си. Фрьолих вече беше стигнала до своята, през една от неговата. Тя изобщо не се обърна да го погледне.

Ричър влезе в стаята. Отвътре тя изглеждаше като умален вариант на стандартна хотелска стая, каквито бе виждал с хиляди. Само дето имаше едно легло вместо две, както и един стол, масичка, обикновен телефон, а и телевизорът беше с по-малък екран. Иначе всичко останало беше напълно стандартно. Завеси на цветя, предвидливо спуснати. Покривка на леглото със същия цветен мотив с ластици на ъглите, изпъната като дъска. Никакви тръстикови кошници за саксии по стените. Само някаква евтина репродукция в рамка над леглото, която трябваше да мине за акварелна рисунка на древногръцки храм. Той си разопакова багажа и подреди тоалетните принадлежности на малката поличка над мивката. Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Денят на благодарността бе настъпил. Свали сакото на Джо и го пусна върху масата. Разхлаби вратовръзката и се прозина. На вратата се почука. Той се пресегна и отвори. В рамката стоеше Фрьолих.

— Влизай — каза Ричър.

— Само за минута — каза тя.

Той се върна и приседна на ръба на леглото, като й отстъпи стола.

Косата й беше в безпорядък, сякаш нарочно я бе рошила с ръце. Така изглеждаше още по-добре. По-млада и някак по-уязвима.

— Аз наистина съм го прежалила — обясни тя.

— Добре — каза той.

— Но същевременно разбирам защо си мислиш, че не съм.

— Добре — каза той.

— Така че тази нощ предлагам да спим отделно. Не бих желала да се чудиш защо съм при теб.

— Както предпочиташ — каза той.

— Та ти толкова много приличаш на Джо! Невъзможно е да не ми напомняш за него. Но държа да знаеш, че никога не съм те възприемала като заместител.

— И все пак мислиш, че аз съм виновен, задето го убиха?

Тя извърна глава.

— Има си причина за това, че го убиха. Нещо в съзнанието му, нещо в семейния му произход. Нещо, което го е накарало да мисли, че ще победи някого, когото е било невъзможно да победи. Нещо, което го е накарало да се надява, че всичко ще бъде наред, а то не е било. Същото нещо може да се случи и на теб. И ако не го разбираш, си глупак.

Ричър кимна, но не отговори. Тя стана от стола и мина покрай него. Той усети аромата на парфюма й.

— Ако ти потрябвам, повикай ме — каза той.

Тя не отговори. А той не стана да я изпрати.

След половин час на вратата му отново се почука. Той отвори, като очакваше да е Фрьолих. Но беше Нили. Напълно облечена, леко уморена на вид, но спокойна.

— Сам ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Къде е тя?

— Отиде си.

— Заетост или липса на интерес? — попита Нили.

— Обърканост — отвърна той. — Ту иска аз да съм Джо, ту ме обвинява за смъртта му.

— Тя още е влюбена в него.

— Очевидно.

— Шест години след края на връзката им.

— Това нормално ли е? — запита той.

Тя вдигна рамене.

— Мен ли питаш? Предполагам, че някои хора ги държи дълго време. Явно брат ти е бил готин мъж.

— Не го познавах толкова отблизо.

— Наистина ли заради теб го убиха?

— Не, разбира се. Аз тогава бях на милион километра от него. Не бяхме разговаряли седем години. Вече ти казах това.

— Та какво се опитва да докаже тя?

— Фрьолих твърди, че Джо е бил толкова безразсъден, понеже през цялото време се е сравнявал с мен.

— А така ли е?

— Съмнявам се.

— Ти сам каза, че след това си се чувствал гузен. Докато гледахме видеозаписа.

— Мисля, че ти казах, че съм се чувствал гневен, не гузен.

— Гневен или гузен, все едно. Защо си се чувствал гузен, след като вината не е била твоя?

— Сега и ти ли твърдиш, че аз съм виновен за смъртта на брат си?

— Просто те питам защо си гузен.

— Той израсна в една перманентна заблуда.

Ричър млъкна и се премести към другия ъгъл на стаята. Нили го последва. Той се просна на леглото с протегнати нагоре ръце; китките му бяха върху таблата. Тя седна на същия стол, където бе седяла Фрьолих.

— Та кажи ми за заблудата на брат ти.

— Джо беше едър мъж, но в същото време беше и ученолюбив, интелектуален тип — каза Ричър. — А в училищата, където ходехме, сред деца на военни, това е все едно да татуиращ на челото си: Аз съм мухльо, побъркайте ме. При това, макар да беше едър, той беше мекушав. И те го побъркваха най-редовно.

— Е, и?

— Аз бях с две години по-малък от него, но освен едър бях и корав, а и не чак дотам ученолюбив и интелектуален. Така че аз започнах да се грижа за него. От чувство за семейна лоялност, предполагам, пък и обичах да се бия. Тогава бях на около шест години. Не ми пукаше от нищо, навсякъде се навирах. И научих доста. Научих например, че най-важното е как изглеждаш отстрани. Ако вдъхваш страх у другия, той ти се маха от пътя и те оставя на мира. Невинаги обаче. Понякога те напада. Първата година в училище разни осемгодишни деца ме скъсваха от бой. Докато аз се научих как да им го връщам. Така че да ги заболи. Биех се като откачен. Докато ме запомниха. И после стана така, че когато двамата с Джо се появяхме някъде, те твърде бързо разбираха, че не бива да го закачат, за да не ядат бой от откачения малък брат.

— Сладко детенце си бил, няма що…

— Добре, че баща ми служеше в армията и ходехме на училище по базите. Навсякъде другаде биха ме пратили в интернат за малолетни хулигани.

— Та казваш, че Джо е станал зависим от теб?

Ричър кимна.

— Това продължи около десетина години. С течение на времето тази зависимост отслабна. Но понякога се проявяваше с особена сила. Струва ми се, че тя му бе станала нещо като втора природа. Десет години всякак са значителен период от време. А когато те са годините, през които човек израства, оформя се като личност, това, което запомни тогава, му остава за цял живот. Джо израсна със съзнанието, че няма нищо опасно в този свят, защото, каквото и да се случи, откаченият брат ще дойде да го отърве. Затова Фрьолих е донякъде права. Той наистина беше безразсъден. Но не защото се опитваше да се сравнява с мен, а понеже дълбоко в съзнанието си усещаше, че може да си го позволи. Понеже беше свикнал мама да го храни, армията да му осигурява покрив над главата, а малкият му брат да го измъква от всякакви каши.

— На колко години беше, когато загина?

— На трийсет и осем.

— Това са двайсет години, Ричър. Имал е цели двайсет години, за да проумее най-после, че е сам, и да се приспособи. Всеки човек се приспособява.

— Така ли мислиш? Понякога имам чувството, че аз съм си същият шестгодишен хлапак и че всички ме гледат накриво като откачения хулиган навремето.

— Кой например?

— Ами например Фрьолих.

— Да не ти е намекнала нещо?

— Очевидно я стряскам с присъствието си.

— Тайните служби са си цивилна организация. В най-добрия случай полувоенна. Служителите й са горе-долу толкова зле, колкото редовите граждани.

Той се усмихна, но не отговори.

— Е, какво сега? — продължи Нили. — Това ли е присъдата? Отсега нататък ще живееш с мисълта, че ти си убил брат си?

— Донякъде — каза той. — Но ще го преодолея.

Тя кимна.

— Сигурна съм. Така и трябва. Не си виновен ти. Той е бил мъж на трийсет и осем години. Не е трябвало да чака малкото му братче да го отърве.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Какъв?

— Във връзка с нещо, което Фрьолих ми каза.

— Тя се чуди защо с теб не спим, така ли?

— Бързо загряваш.

— Усетих го — каза Нили. — Стори ми се леко притеснена, сякаш ревнува. Държи се някак студено с мен. Но пък нали я бях разкатала с тая проверка…

— Така е, спор няма.

— Ти даваш ли си сметка, че ние двамата никога дори не сме се докосвали? Не сме имали какъвто и да било физически контакт. Никога не си ме потупал по гърба, дори не си се здрависвал с мен.

Той я изгледа, докато дългите години на тяхното познанство преминаха през съзнанието му.

— Така ли? И това хубаво ли е или лошо?

— Хубаво е — каза тя. — Само не ме питай защо.

— Добре — съгласи се той.

— Имам си причини. Не ме питай какви. Но не обичам да ме докосват. А ти никога не си ме докосвал. Винаги съм си мислила, че го усещаш. И съм ти била благодарна за това. Това е една от причините да си ми толкова симпатичен.

Той не отговори.

— Дори да те бяха дали в интернат навремето.

— Там като нищо щях да те срещна.

— Голям екип щяхме да направим! — каза тя. — Ние и без това сме добър екип. Виж какво, защо не дойдеш с мен в Чикаго?

— Не обичам да се заседавам на едно място — отвърна той.

— Е, не мога да те накарам насила — каза тя. — А пък с Фрьолих я карай по-полека. Не й придиряй толкова. Тя е добро момиче. Струва си да се завъртиш около нея. Двамата си пасвате.

— Добре — каза той. — Сигурно е така.

Нили стана и се прозина.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Нищо ми няма.

Тя допря върховете на пръстите до устата си и му изпрати въздушна целувка от два метра разстояние. После, без да каже дума повече, излезе от стаята.

Ричър беше много изморен, но заедно с това и превъзбуден от преживяното през деня, а стаята му беше студена, леглото кораво и неудобно, та не можеше да заспи. Затова стана, нахлузи ризата и панталона си и отвори гардероба, където бе сложил кашончето на Джо. Не че очакваше да открие вътре нещо кой знае какво. Сигурно разни забравени вещи. Никой не оставя важни неща в дома на приятелката си, ако живее със съзнанието, че някой ден ще си тръгне без предупреждение.

Той постави кашона върху леглото и разтвори капаците му встрани. Първото нещо, което видя, бяха чифт обувки. Официални, черни, от качествена кожа, доста тежки. С ръчно зашити бомбета и езици. И с тънки връзки, които се нанизваха през пет чифта капси. Вероятно вносни. Но за италиански бяха твърде тежки. По-скоро английски. Като синята вратовръзка на парашутчета.

Той ги постави върху покривката на леглото. На около педя разстояние една от друга. Десният ток беше по-износен от левия. Обувките бяха доста стари и поохлузени. С времето се бяха моделирали по краката на Джо. Така, както ги бе сложил на леглото, му се струваше, че краката му са още вътре, че самият Джо се извисява в цял ръст над тях. Обувките бяха като смъртна маска, като последен отпечатък от тялото му.

В кашона имаше и три книги, наредени плътно една до друга, с гърбовете нагоре. Едната беше първият том от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Френско издание с меки корици, с характерното за французите строго оформление. Той я прелисти. Не че не разбираше езика, но съдържанието на книгата някак му се изплъзваше. Втората книга беше някакво университетско помагало по статистически анализи. Беше тежка, отпечатана на плътна хартия. Той я разтвори, но веднага видя, че не разбира нито езика, нито съдържанието. Постави я върху Пруст на леглото и вдигна третата.

Третата книга му се стори позната. Загледа се в нея и се сети. Той лично я бе подарил на Джо за трийсетия му рожден ден преди много години. „Престъпление и наказание“ на Достоевски. В превод на английски, но я бе купил от антикварна книжарница в Париж. Дори си спомняше колко бе платил за нея, което не беше много. Парижкият антиквар я бе забутал сред чуждестранната литература, защото не беше първо или рядко издание или нещо по-специално. Просто хубаво оформено томче и велика книга.

Той отвори на титулната страница. Там с неговия почерк беше написано: На Джо. Избягвай и едното, и другото. Ясно? Беше използвал писалката на антикваря и мастилото се беше размазало. А оттогава беше и поизбледняло. После със същата писалка Ричър бе попълнил етикет с адреса, понеже антикварят му бе предложил да я изпрати до Щатите. Вместо домашен адрес бе посочил Пентагона, защото по онова време Джо все още работеше във военното разузнаване. Антикварят изглеждаше силно впечатлен, когато на етикета прочете:

Той отгърна титулната страница и зачете първите няколко реда на първия абзац:

Продължи да прелиства напред — търсеше сцената с посичането на старицата, когато от книгата изпадна сгънат лист хартия. Сигурно брат му си бе отбелязал страницата с него. Намираше се приблизително по средата на книгата, където Разколников спореше със Свидригайлов.

Той разгъна хартията. Беше лист за писмо, каквито използват във войската. Личеше си по цвета и плътността. Тъмно кремава, гладка хартия. На листа имаше започнато писмо с четливия дребен почерк на Джо. Датата беше шест седмици след рождения му ден. Текстът гласеше:

Това беше всичко. Писмото прекъсваше по средата на страницата. Той го положи разгънато до обувките върху покривката на леглото. Прибра трите книги в кашона. Загледа се в обувките и в листа хартия върху леглото, като се вслушваше в шумовете в главата си — така, както един кит се вслушва в леденото мълчание на океана, за да долови присъствието на друг кит от хиляда километра разстояние. Но не чу нищо. Нямаше нищо за чуване. Нищичко. Той натъпка обувките в кашона, сгъна писмото и го хвърли най-отгоре. Затвори капаците, като ги подпъхна един в друг. Вдигна кашона, пренесе го през стаята и го закрепи върху капака на кошчето за боклук. Върна се при леглото и в този момент на вратата отново се почука.

Беше Фрьолих. По костюм — панталон и сако. Без риза. Може би без нищо отдолу. Той си каза, че сигурно ги е навлякла набързо, за да мине покрай охраната в коридора.

— Не си си легнал още — отбеляза тя.

— Влизай — каза той.

Тя пристъпи в стаята и изчака, докато той затвори вратата.

— Не ти се сърдя — каза тя. — Не си ти виновен за смъртта на Джо. Не съм си го и мислила. Не се сърдя и на Джо, че се остави да го убият. Тия неща се случват.

— Все на някого се сърдиш — отбеляза той.

— Сърдя се на него, но не за това, а задето ме изостави — каза тя.

Той се върна до леглото и приседна на ръба. Този път тя седна до него.

— Аз вече съм го прежалила — каза тя. — Напълно. Уверявам те. При това отдавна. Но не мога да му простя, че ей тъй се обърна и си тръгна.

Ричър мълчеше.

— Затова се сърдя на себе си — каза тихо тя. — Понеже много исках Джо да си изпати. Дълбоко в душата си му желаех злото. Исках да претърпи ужасна катастрофа, да се опари жестоко. И той взе, че го направи. Затова се чувствам толкова виновна. А сега се боя, че и ти ще ме осъдиш.

Ричър не отговори веднага.

— Няма нищо за осъждане — каза той. — Нито пък имаш причина да се обвиняваш. Това, че си му желала злото, е разбираемо, но то няма отношение към случилото си. Как би могло да има?

Тя мълчеше.

— Джо се захвана с нещо, което не беше за него — каза той. — Това е всичко. Рискува и загуби. Не си виновна ти. Не съм виновен аз. Просто така се е случило.

— Нищо не се случва без причина.

Той поклати глава.

— Напротив, случва се. Без всякаква причина. Просто нещото става и това е. Не си виновна ти за случилото се. Няма защо да се чувстваш отговорна.

— Смяташ ли?

— Не си отговорна за нищо. Никой не е отговорен. Освен оня, който е дръпнал спусъка.

— Аз му желаех злото — повтори тя. — Моля те да ми простиш.

— Няма нищо за прощаване.

— Искам да ми го кажеш.

— Не мога — каза той. — И не искам. Ти нямаш нужда от прошка. Не си виновна за нищо. Нито пък аз. Нито пък Джо. Просто така се е случило. Както става в живота.

Няколко безкрайни мига тя не каза нищо. После кимна и едва забележимо пристъпи към него.

— Добре — каза тя.

— Имаш ли нещо под тоя костюм? — попита той.

— Ти си знаел, че в кухнята си държа пистолет.

— Да, знаех.

— Защо си претърсвал къщата ми?

— Защото аз имам тъкмо онзи ген, който липсваше на Джо. Защото на мен не ми се случват разни непредвидени неща. Разни случайности и малшансове. Та имаш ли сега пистолет?

— Не, нямам.

Мълчание.

— Освен това нямам нищо под костюма.

— Предпочитам да проверя лично — каза той. — За всеки случай. Така съм устроен.

Тя разкопча горното копче на сакото си. После второто. Взе ръката му в своята и я мушна вътре. Кожата й беше топла и гладка.

В шест сутринта ги събудиха по телефона от рецепцията. Сигурно Стайвесънт още снощи им е поръчал да позвънят, каза си Ричър. Как ми се иска да беше забравил! Фрьолих се размърда сънено до него. После изведнъж се ококори и скочи като пружина.

— Честит ти Ден на благодарността — каза той.

— Да се надяваме, че ще е честит — отвърна тя. — Но имам лошо предчувствие. Днес е решаващият ден. Днес или печелим, или губим.

— Обичам такива дни.

— Сериозно?

— Разбира се — каза той. — И тъй като не се предвижда да загубим, значи днес е денят, в който ще спечелим.

Тя отметна завивките. През нощта в стаята беше станало горещо.

— Облечи се небрежно — каза му тя. — В приют за бездомници не върви да си с костюм. Ще кажеш ли и на Нили?

— Ти й кажи. Нали сега ще минеш покрай вратата й? Тя няма да те ухапе.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Фрьолих облече костюма, с който бе дошла, и излезе от стаята. Ричър пристъпи бос до гардероба и извади торбата с дрехите от Атлантик Сити. Разстла ги върху леглото и се опита да ги поизглади с ръка. После си взе душ, без да се бръсне. Тя иска да изглеждам небрежно, помисли си той. Натъкна се на Нили във фоайето. Беше по джинси и фланелена блуза с дълги ръкави, отгоре с поизмачкано кожено яке. Закуската беше на самообслужване; на една продълговата маса бяха сервирани кръгли кексчета и кани с кафе. Двамата мъже от охраната вече бяха омели по-голямата част от храната.

— Е, какво? Целунахте се и се помирихте, така ли? — запита Нили.

— По малко и от двете — каза той.

Той взе една чаша от масата и я напълни с кафе. Избра си кексче със стафиди. В този момент се появи Фрьолих, изкъпана и стегната в черни джинси, черна риза и черно спортно яке. Тримата изпиха и изядоха всичко, което бе останало по масата след нашествието на мъжете от охраната, после заедно се упътиха към събърбана на Стайвесънт. Още нямаше седем сутринта в Деня на благодарността и градът изглеждаше като след пълна евакуация. Навсякъде цареше тишина. Беше студено, но нямаше вятър. Слънцето току-що бе изгряло, небето беше синьо, каменните сгради изглеждаха като позлатени. По улиците нямаше никакви коли. Стигнаха до службата за броени минути. Стайвесънт ги очакваше в залата за съвещания. Неговата представа за небрежно облекло се изразяваше в безупречно изгладен сив панталон и розов пуловер под небесносиньо яке за голф. Ричър си помисли, че на етикетите отвътре като нищо пише „Брукс Бръдърс“, а също и че мисис Стайвесънт с положителност е отишла сутринта в болницата в Болтимор, защото днес се падаше четвъртък, нищо, че беше Денят на благодарността. От другата страна на масата срещу Стайвесънт беше седнал Банън. Беше си с обичайните дрехи — туидено сако и мъхест вълнен панталон. И в делник, и в празник той си приличаше на полицай. И на човек, чийто гардероб не предлага особено богат избор.

— Е, да почваме — каза Стайвесънт. — За днес имаме натоварен дневен ред.

— По първа точка — обади се Банън, — ФБР официално препоръчва отмяна на мероприятието. Знаем със сигурност, че ония типове са в града, следователно имаме всички основания да предположим, че ще направят пореден опит за покушение.

— Отмяна не се допуска — отвърна Стайвесънт. — Може на някои раздаването на безплатна пуйка в приют за бездомници от вицепрезидента на САЩ да им звучи като празна символика, но в град като този символиката има значение. Ако Армстронг се откаже в последния момент, политическите последици за имиджа му ще бъдат катастрофални.

— Добре, в такъв случай ще изпратим наши хора на терена — каза Банън. — Не за да ви изземваме функциите. По всички въпроси, отнасящи се до личната безопасност на Армстронг, ще стоим настрана и няма да ви се пречкаме. Но ако стане нещо, колкото сме по-наблизо, толкова по-добре.

— Някаква конкретна информация? — попита Фрьолих.

Банън поклати глава.

— Никаква — отвърна той. — Просто предчувствие. Но бих желал да го приемете с нужната сериозност.

— Аз приемам всичко с нужната сериозност — каза Фрьолих. — Всъщност променила съм плана из основи. Мероприятието ще се проведе на открито.

— На открито ли? — стресна се Банън. — Че така не е ли още по-лошо?

— Не — каза Фрьолих. — При конкретните обстоятелства така е по-добре. Помещението е продълговато, с нисък таван. Кухнята е най-отзад. Ще се натрупа голяма тълпа. Няма никаква практическа възможност да използваме метални детектори на вратите. В края на ноември всичките тия хора ходят навлечени с по пет ката дрехи, а освен това носят по себе си какви ли не метални джунджурии. Изключено е да ги претърсваме основно. Пък и кой знае какви болести разнасят! А не мога да накарам моите агенти да си сложат ръкавици, понеже ония ще се обидят. Затова приемаме, че престъпниците разполагат с добри възможности да се смесят с тълпата и да достигнат до Армстронг, като ние не сме в състояние да направим почти нищо, за да ги спрем.

— А защо на открито да е по-добре?

— Към приюта има един страничен двор. Ние ще разположим масите за сервиране в дълга редица под прав ъгъл спрямо стената на сградата. Храната ще се изнася през прозореца на кухнята. Армстронг, жена му и четирима агенти ще застанат зад масите за сервиране, с гръб към зида на двора. Гостите ще приближават откъм лявата им страна, в колона по един, като опашката ще минава през кордон от още няколко агенти. След като си получат храната, ще влизат вътре и ще сядат на някоя от масите да обядват. Така и телевизионните екипи ще са по-доволни. Външните снимки винаги са за предпочитане. Освен това ще можем по-лесно да контролираме тълпата. От ляво на дясно, под строй: първо парче пуйка от Армстронг, после лъжица плънка от мисис Армстронг, после влизат вътре, сядат и се хранят.

— Предимства? — запита Стайвесънт.

— Огромни — каза Фрьолих. — Тълпата е под контрол, никой не може да извади оръжие предварително, тъй като опашката ще преминава през кордон от агенти до самата маса за сервиране. Ако пък някой се опита там да направи нещо, Армстронг ще има от двете си страни още четирима агенти, винаги готови да се намесят.

— Недостатъци?

— Има някои, но не много. От три страни сме заобиколени от високи стени. Дворът е отворен само отпред, откъм улицата. Отсреща има редица пететажни сгради, някогашни складове. Прозорците са заковани с дъски, което е огромно предимство. Но ще трябва да разположим агенти по покривите. Защото днес имаме по-важни грижи от това как да се впишем в бюджета.

Стайвесънт кимна доволен.

— Планът е добър. Ще се справим.

— Поне веднъж времето да е на наша страна… — каза Фрьолих.

— Това стандартен план ли е? — запита Банън. — Такъв ли е обичайният начин на мислене на тайните служби?

— Не бих желала да коментирам въпроса — отвърна Фрьолих. — Ние обикновено не разкриваме стратегията си.

— Госпожо, можете да ни се доверите! — каза Банън. — Ние сме на ваша страна.

— Можеш да му кажеш — обади се Стайвесънт. — И без това сме затънали в тая каша до гуша.

Фрьолих вдигна рамене.

— Е, добре — каза тя. — Да приемем, че планът е стандартен. На такова място не разполагаме с кой знае какви възможности за оригиналност. Защо питаш?

— Защото вече доста работа сме свършили по вашия проблем — отвърна Банън. — И доста сме мислили.

— Е, и? — запита Стайвесънт.

— В случая трябва да обърнем внимание на четири конкретни фактора. Първо, кога започна всичко? Преди седемнайсет дни, нали така?

Стайвесънт кимна.

— И кой страда? Това — първо. Второ, помислете за показните убийства в Минесота и в Колорадо. Как разбрахте за тях? Това е вторият въпрос. Трето, какви оръжия са били използвани? И четвърто, по какъв начин писмото, което намерихте на пода в антрето на Фрьолих, се е озовало там? Това са четирите въпроса, на които трябва да си отговорите.

— Какво се опитваш да ни кажеш?

— Че всичките тези фактори сочат в една-единствена посока.

— И каква е тя?

— Каква е целта на всички тези писма? — отвърна с въпрос той.

— Това са заплахи — каза Фрьолих.

— Насочени към кого?

— Към Армстронг, разбира се.

— Така ли? Някои наистина са били адресирани към него, други към вас. Но той виждал ли ги е? Поне някои от тях? Да кажем тези, които са били адресирани лично до него? Изобщо подозира ли за съществуването им?

— Ние никога не информираме хората, които охраняваме. Това е нашата политика, откакто съществуват службите.

— Следователно Армстронг никак не се притеснява. А кой се притеснява вместо него?

— Ние.

— Та какво излиза? Тия заплахи наистина ли са насочени към Армстронг, или може би към тайните служби на Съединените щати?

Фрьолих не каза нищо.

— Е, добре — каза Банън. — Да се върнем сега на Минесота и Колорадо. Страхотна демонстрация. Доста трудна за осъществяване. Който и да си, не е лесно просто да отидеш и да застреляш двама души. Това изисква дързост, умение, усилие, мисъл и подготовка. Не е лесна работа. Не е нещо, което можеш да извършиш просто така, между другото. Но те го извършиха, защото имаха какво да доказват. И после какво направиха? Как ви обърнаха внимание върху извършеното? Как ви насочиха накъде да гледате?

— Никак.

— Точно така! — каза Банън. — Толкова усилия, такива рискове и накрая нищо. Просто изчакаха друг да ви съобщи вместо тях. Най-напред местните полицейски участъци да подадат бюлетините в Националния информационен център по криминалистика, после нашите компютри да засекат името Армстронг, както бяха програмирани, и накрая ние да ви съобщим радостната вест.

— Е, и?

— Кажете ми сега, колко са редовите граждани в тази държава, които са в състояние да предвидят точно тази последователност на събитията? Колко са редовите граждани на Америка, които ще поемат риска тяхната малка демонстрация да остане неразкрита от онзи, за когото е предназначена?

— Какво се опитваш да кажеш с това? Кои са те?

— Какви оръжия са използвани?

— Един „Хеклер & Кох“ МП5СД6 и една „Вайме“ Мк2.

— Доста специални оръжия — каза Банън. — При това забранени за продажба на широката публика, понеже и двете са със заглушители. Само държавни агенции имат право да ги купуват. И само една агенция купува и двете едновременно.

— Нашата — прошепна Стайвесънт.

— Да, вашата — каза Банън. — И знаеш ли какво още? Аз потърсих мис Фрьолих в телефонния указател. Но не я намерих. Номера й го няма в указателя. Нито пък видях някъде специална реклама в каре, която да гласи: „Аз съм шеф на тайните служби и живея еди-къде си.“ Та питам аз: Откъде тия типове са знаели къде точно да доставят последното си писъмце?

В стаята настана тягостно мълчание.

— Които и да са, те ме познават лично — каза накрая Фрьолих.

Банън кимна.

— Много съжалявам, колеги, но от днес ФБР насочва издирването към хора на тайните служби. Не сегашни служители, защото те щяха да знаят, че предупреждението за демонстрацията се е получило с един ден по-рано, и биха я изтеглили напред. Така че нашето издирване се съсредоточава върху неотдавна напуснали служители, които още познават добре системата отвътре. Такива, които знаят, че вие никога няма да уведомите Армстронг. Такива, които познават мис Фрьолих лично. А също и Нендик и при това знаят къде да го открият. Може би такива, които са напуснали при не особено приятни обстоятелства и все още имат зъб някому. И този някой не се казва Брук Армстронг, а е от ръководството на тайните служби. Понеже според нашата хипотеза Армстронг е средство, а не цел. Те са готови да пречукат един новоизбран вицепрезидент само за да ви направят мръсно. Така както вече пречукаха двама други мъже на име Армстронг.

Мълчание.

— Че какъв им е мотивът? — запита Фрьолих.

— Един огорчен, посрамен, опозорен бивш служител сам по себе си е жив, ходещ мотив. И ние всички знаем прекрасно това. Защото всички сме си патили от такива хора.

— А какво ще кажеш за отпечатъка? — обади се Стайвесънт. — На всички наши служители отпечатъците са картотекирани. Винаги е било така.

— Нашата хипотеза е, че става въпрос за двама души. Единият, да го наречем мъжа с палеца, е засега неизвестен сътрудник на другия, мъжа с найлоновите ръкавици. Именно този с ръкавиците е работил при вас. Другият явно не е. Така че, като казвам те и тях, използвам множествено число за удобство. Нямам предвид двама ренегати, а само един.

— Само един ренегат…

— Такава е нашата хипотеза — каза Банън. — Но множественото число те и тях не е само удобно. То е полезно и поучително, защото в случая наистина става дума за екип. Ние сме длъжни да гледаме на тях като на едно цяло. Защото те обменят информация помежду си. Затова аз допускам, че макар само единият да е работил при вас, и двамата знаят служебните ви тайни.

— Ние сме голям отдел — каза Стайвесънт. — Текучеството на хора е значително. Някои напускат. Други ги уволняваме. Или ги пенсионираме. Понякога против волята им.

— В момента проверяваме списъците на персонала — каза Банън. — Получихме ги направо от отдел „Кадри“ на Министерството на финансите. Засега оглеждаме движението на служители през последните пет години.

— Сигурно списъкът ще е доста дълъг.

— Нищо, имаме достатъчно хора.

Известно време никой не продума.

— Много съжалявам, колеги — каза Банън. — На никого не е приятно да чуе, че проблемът е сред неговите хора. Но това е единственото възможно заключение. Лоша новина, особено в ден като този. Защото тези типове сега са в града и знаят точно какво мислите и как смятате да действате. Така че моят съвет е: отменете мероприятието. А ако това не става, то вторият ми съвет е да си отваряте очите на четири.

В настъпилото мълчание Стайвесънт кимна.

— Ще ги отваряме — каза той. — В това поне можеш да бъдеш сигурен.

— Моите хора ще заемат позиции два часа предварително — каза Банън.

— А нашите един час преди твоите — отвърна Фрьолих.

Банън се усмихна с тънките си стиснати устни, отблъсна стола си от масата и се изправи.

— Е, ще се видим там — каза той. После излезе от стаята и затвори вратата зад себе си — тихо, но решително.

Стайвесънт погледна часовника си.

— Е?

Известно време те бяха седели мълчаливо, след което един по един се бяха изнизали към фоайето и машината за кафе. След това отново се бяха събрали в заседателната зала. Насядали, всеки на мястото си, сега гледаха втренчено стола, на който бе седял Банън, сякаш той все още беше там.

— Е? — повтори Стайвесънт.

Никой не продумваше.

— Изводът се налага от само себе си — каза той. — Те не могат да ни припишат мъжа с палеца, но другият е положително от нашите. Представям си какъв празник ще настане сега в Бюрото. Ще им се разтегнат лицата от хилене. За наша сметка.

— От което не следва, че няма да са прави — отбеляза Нили.

— Така е — съгласи се Фрьолих. — Тия типове знаят къде живея. Така че Банън явно е прав.

Стайвесънт потръпна нервно и направи гримаса, сякаш съдията току-що бе отсъдил точка за противниковия отбор.

— А ти какво мислиш? — обърна се той към Нили.

— Това, че си залепват пликовете с чешмяна вода, говори, че са посветени хора — каза тя. — Но има нещо, което ме притеснява. Ако наистина са чак толкова в течение на вашите вътрешни правила и процедури, те все пак не изтълкуваха много правилно ситуацията в Бисмарк. Според вас са смятали, че полицаите ще се скупчат около подхвърлената пушка, а Армстронг и охраната му ще тръгнат към колите, като с това ще им кацнат на мушката. Но нищо подобно не се случи. Армстронг остана да чака в сляпото петно под кулата, а колите дойдоха при него.

Фрьолих поклати глава.

— Не. Боя се, че те доста точно си бяха направили сметката. При нормални обстоятелства Армстронг щеше да е насред поляната, за да се вижда отвсякъде. Един вид в центъра на събитията. Това, че го завряхме едва ли не в църквата, беше импровизация в последната минута. Нямаше да го направим, ако Ричър не се беше обадил. Освен това при нормални обстоятелства аз за нищо на света не бих допуснала тежка лимузина със задно предаване да стъпи на тревата. Това при нас е закон божи. Можеше като нищо да затъне и да почне да боксува. Но аз забелязах, че земята е замръзнала и твърда. Затова импровизирах. За един вътрешен човек обаче подобна маневра би изглеждала абсолютно налудничава. Последното, което би могъл да очаква от нас.

Мълчание.

— Следователно хипотезата на Банън е напълно правдоподобна — каза Нили. — Много съжалявам.

Стайвесънт бавно кимна. Нова точка за противниковия отбор.

— А ти, Ричър?

— Не мога да оспоря и дума от казаното.

Трета точка. Три на нула. Посърнал, Стайвесънт наведе глава.

— Само дето не го вярвам — продължи Ричър.

Главата на Стайвесънт се вдигна като изхвърлена от пружина.

— Добре е, че ФБР шилят тази хипотеза, защото си струва да се разнищи и отхвърли. Както се казва, да се елиминират всички грешни следи. А те ще има да я нищят до пълно умопомрачение. И ако се окажат прави, ще доведат работата докрай. Така че по тая линия няма какво да му мислим. Но не се съмнявам, че си губят времето.

— Защо? — попита Фрьолих.

— Защото съм почти убеден, че нито един от тия двамата не е работил при вас когато и да било.

— Че кои може да са тогава?

— Мисля, че и двамата са външни лица. Мисля също, че са между две и десет години по-възрастни от Армстронг, и двамата са израснали и възпитани в глухата провинция, където има прилични училища, а данъците са ниски.

— Какво?!

— Помислете си какво знаем дотук. Помислете си какво видяхме с очите си. После разсъждавайте малко по най-мъничката част от него. По най-дребната подробност.

— Казвай де, какво ни мъчиш! — извика Фрьолих.

Стайвесънт отново погледна часовника си и поклати глава.

— Само че не сега. Трябва да тръгваме. Ще ни развиеш друг път теорията си. Сега ми кажи само, сигурен ли си в това, което казваш?

— И двамата са външни лица — повтори Ричър. — Гарантирам ви го.