16

Папките — общо дванайсет на брой — съдържаха биографични данни. В единайсет от тях бяха класирани сурови материали: изрезки от вестници, интервюта и показания пред сенатската комисия и всякаква друга първична документация. В дванайсетата се съдържаше обобщен анализ на първите единайсет. Беше дебела като средновековна Библия и се четеше като роман. В нея последователно се разказваше цялата история на живота на Брук Армстронг, като след всеки по-важен факт в скоби следваше различна цифра от едно до десет, с която по десетобална скала беше оценена достоверността на представената информация. В повечето случаи цифрата беше десет.

На първа страница биографията започваше с родителите на Армстронг. Майка му бе израснала в Орегон, завършила беше колеж в щата Вашингтон и после се бе върнала в Орегон, за да започне работа като аптекарка. Нейните собствени родители, братя и сестри бяха споменати бегло; за сметка на това беше проследено цялото й образование от детската градина до дипломирането в университета. Първите й работодатели бяха изредени хронологично, а само на процеса на откриване на собствената й аптека бяха посветени цели три страници. Тя все още притежаваше аптеката, която беше основният й източник на доход, но вече не работеше в нея. При това беше в напреднала фаза от някаква бързо развиваща се смъртоносна болест.

Също така подробно проследено беше и образованието на баща му. В раздела за военна служба обаче бяха посочени дата на постъпване в армията и дата на уволнение по здравословни причини, но извън това не се даваха никакви подробности. Бащата на Армстронг беше кореняк орегонец, който се бе оженил за майка му след завръщането си към цивилния живот. Двамата се бяха преместили да живеят в едно отдалечено градче в югозападния край на щата, където бащата бе купил малко дърводобивно предприятие със семейни пари. Наскоро след това на младото семейство се бе родила дъщеря, а две години по-късно и син на име Брук. Семейният бизнес процъфтявал и се разраствал. Подробностите по развитието му заемаха още няколко пълни страници в папката. Благодарение на него семейството съумявало да си осигури доста комфортен за провинцията живот.

Биографията на сестрата сама по себе си беше дебела около един пръст, Ричър я прескочи и се зачете в раздела за образованието на Брук. Както при всички останали членове на семейството му, и тук се започваше с детската градина. Всичко беше описано с такива незначителни подробности, че той се отегчи и започна да чете по диагонал и да прескача цели страници. Армстронг бе преминал през всички степени на местната образователна система. Бил отличен ученик и добър спортист. Точно когато младият Армстронг напуснат семейния дом, за да постъпи в университета, баща му починал от удар. Дърводобивната фирма била продадена, докато аптеката продължавала да процъфтява и да носи доходи. Армстронг учил общо седем години в два различни университета — най-напред в Корнел в щата Ню Йорк и после в Станфорд, Калифорния. Като студент бил с дълга коса, но нямало сведения да е употребявал наркотици. По време на следването си в Станфорд се запознал с едно момиче от Бисмарк. И двамата били аспиранти по политология. Оженили се и се заселили в родния й град в Северна Дакота. Там той поставил началото на политическата си кариера, като се кандидатирал за щатското законодателно тяло.

— Трябва да си тръгвам — каза Суейн. — Празник е все пак, имам деца и жена ми ще ме убие.

Ричър прелисти набързо останалата част от папката. До края имаше още около петнайсет сантиметра хартия.

— Нищо тревожно ли няма оттук нататък? — попита той.

— Абсолютно нищо — каза Суейн.

— И все с такива умопомрачителни подробности ли е описано всичко?

— По-нататък става още по-зле.

— Ако остана тук да чета цяла нощ, ще открия ли нещо?

— Не.

— Всичко за тазгодишната кампания ли е събирано?

Суейн кимна.

— Разбира се. Биографията му е идеално чиста. Затова беше и номиниран. Всъщност голяма част от тия подробности ги знаем от самата кампания.

— А същевременно си убеден, че по време на кампанията няма специално засегнати?

— Убеден съм.

— Че откъде тогава се поражда твоето вътрешно чувство? Кой може да мрази Армстронг толкова и защо?

— Не знам със сигурност. Просто чувство.

— Е, добре — кимна Ричър. — Можеш да си вървиш.

Суейн си взе палтото и припряно си тръгна, докато Ричър запрелиства наслуки остатъка от папката. През това време Нили се ровеше в безкрайното море от първична документация. След около час и двамата се отказаха.

— Какво заключаваме? — попита Нили.

— Че тоя Суейн има най-скучната професия на света.

— Това поне е извън съмнение — усмихна се тя.

— Има нещо обаче, което ме притеснява — каза Ричър. — И то не от нещата, които се съдържат тук, а нещо, което не се съдържа, което липсва. Една изборна кампания е безогледно цинична, не е ли така? Политиците са готови да използват всяка най-дребна подробност от миналото, стига да ги представя в малко по-добра светлина. Ето например, за майка му тук са изписани цели страници с незначителни детайли за следването й, за аптеката и така нататък. Защо е всичко това?

— За да спечелят симпатиите на жените с дребен собствен бизнес.

— Така да бъде. После се споменава болестта й. Това пък защо?

— За да се представи Армстронг като грижовен син. С чувство за дълг и семейни ценности. Така му се придава по-човешки образ. Пък и позициите му по здравеопазването звучат по-убедително.

— Освен това пише надълго и нашироко за дърводобивната фирма на баща му.

— И това е насочено към лобито на дребния бизнес. А също и към природозащитните организации. Тия неща са свързани — сеч, природа, екология… Така че Армстронг да може да твърди, че има непосредствен опит с природата.

— Това е идеята — каза Ричър. — Да има по нещичко за всяка публика.

— Е, и?

— Ами военната служба е изцяло изпусната. Докато по принцип стратезите на изборни кампании много си падат по такива неща. Ако бащата на кандидата е бил военен, той има интерес да го разгласи наляво и надясно, защото по този начин ще може да се застрахова по цял ред въпроси. Докато тук не се споменават никакви подробности. Баща му постъпил в армията и после се уволнил. Толкоз. Разбираш ли какво искам да кажа? Навсякъде другаде ни заливат с всякакви най-незначителни детайли, а тук — нищо.

— Бащата е починал преди много години.

— И какво от това? Ако можеше нещо да се изцеди от военната му кариера, щяха да са я разчовъркали до дъно. А за какво всъщност е уволнен? Какви са тия здравословни причини? Ако е било поради нараняване, щяха да го разтръбят до небесата. Дори да е станало при учение. Щяха да го изкарат национален герой. Знаеш ли какво? Хич не ми харесват тия необяснени здравословни причини. Звучи доста съмнително, не си ли съгласна?

— Май че си прав. Но може и да няма връзка. Та това се е случило още преди Армстронг да се роди. Ами че бащата е починал преди повече от трийсет години! А ти сам каза, че тая вендета е предизвикана от нещо, което Армстронг е извършил по време на кампанията.

Ричър кимна.

— И все пак бих желал да науча повече по въпроса. Мисля, че можем да го запитаме направо.

— Няма нужда — каза Нили. — Ако толкова държиш, бих могла да поразпитам. Ще се обадя на няколко телефона. Имам доста връзки. Разни военни, дето един ден ще дойдат да работят при нас, много държат отрано да ни направят добро впечатление.

Ричър се прозина.

— Добре, направи го. Още утре сутринта.

— Още тази нощ. Армията работи денонощно. Това не се е променило, откакто ние напуснахме.

— Наспи се най-напред. Това може да почака.

— Аз вече изобщо не спя.

Ричър отново се прозина.

— А пък аз тъкмо това смятам да направя.

— Кофти ден, а? — подхвърли Нили.

— По-кофти от това няма накъде. Е, добре, обади се където трябва, но недей да ме будиш специално за да ми докладваш. Можеш да ми го кажеш и утре сутринта.



Нощният дежурен им уреди кола да ги закара до мотела в Джорджтаун и Ричър се упъти право към стаята си. Беше тиха, спокойна и празна. През деня я бяха почистили и разтребили. Леглото беше оправено. Кашона на Джо го нямаше вече. Той поседна за момент на стола и се запита дали Стайвесънт се е обадил да освободи стаята на Фрьолих. После нощната тишина го обгърна и той за пръв път си даде сметка за някаква голяма липса. За някаква загуба. За нещо, което трябваше да е до него сега, а го нямаше. Какво беше то? Фрьолих, разбира се. Болеше го за нея. Тя трябваше да е там, до него, а я нямаше. Последния път, когато бе влизал в тази стая, и тя беше там. Рано сутринта на същия ден. Решаващият. Днес ши печелим, ши губим, бе казала тя. Днес е денят, в който ще спечелим, бе отвърнал той.

Нещо липсваше. Може би Джо. Или нещо друго. Много неща липсваха в живота му. Недовършени, недоизказани неща. Но какво пораждаше това усещане за липса? Може би военната кариера на стария Армстронг, за която не спираше да мисли. Или може би нещо по-съществено. Дали не липсваше и нещо друго? Той затвори очи и се зарови в съзнанието си, но единственото, което видя, бе струята кръв от шията на Фрьолих, която се извиваше като дъга във въздуха и блестеше на слънцето. Затова той отново отвори очи, свали дрехите си и си взе душ — третия за този ден. В един момент се улови, че гледа в краката си, сякаш очакваше подът на кабината отново да почервенее от кръв. Но водата си остана прозрачна.

Леглото беше студено и кораво, чаршафите бяха прясно колосани и твърди като мушама. Той се мушна между тях и в продължение на един час гледа в тавана и мисли напрегнато. После рязко изключи мозъка си и си наложи да заспи. Присъниха му се Джо и Фрьолих, които се разхождаха ръка за ръка покрай река Потомак. Беше лято. Слънцето грееше, меко и златно, а струята кръв от шията й плуваше във въздуха като алена панделка, понесена от вятъра. Кръвта оставаше да виси във въздуха дълго след като Джо и Фрьолих бяха отминати. Дори тълпите хора, които пресичаха пътя им, не нарушаваха целостта на алената лента. После Фрьолих се превърна в Суейн, а Джо — в полицая от Бисмарк. Полицаят крачеше с развети пешове на палтото, а Суейн подтичваше след него и повтаряше на всеки срещнат: Смятам, че ние не броим правилно. После Суейн изчезна и на негово място се появи Армстронг, усмихнат с лъчезарната си усмивка на политик и повтарящ: Толкова съжалявам, докато полицаят от Бисмарк се обърна и извади изпод развятото си палто дълга карабина, спокойно прищрака затвора и застреля Армстронг право в главата. Не се чу звук, понеже карабината беше със заглушител. Никакъв звук дори когато Армстронг цамбурна по лице във водата и речното течение го отнесе.



Точно в шест от рецепцията го събудиха по телефона, а само след минута на вратата се почука. Ричър скочи от леглото, уви една хавлиена кърпа около кръста си и погледна през шпионката. Нили му носеше чаша кафе. Напълно облечена и готова за работа. Той я пусна да влезе, приседна на ръба на леглото и отпи от кафето си, а тя се промуши покрай леглото и отиде до прозореца. Изглеждаше уморена и същевременно възбудена, сякаш самата тя цяла нощ бе карала на кафе.

— И така, баща му — каза тя, сякаш продължаваше недовършен разговор — е получил повиквателна към края на Корейската война. Не е служил и ден в бойна част. Вместо това изкарал школа за офицери, получил чин младши лейтенант и бил зачислен към мотострелкова рота. Базата им била в Алабама, но отдавна е закрита. Командването издало инструкции частите да се приведат в бойна готовност за фронта, а пък всички знаели, че войната вече свършва. Нали знаеш как ставаха тия работи?

Ричър кимна и отпи от кафето си.

— Някакъв смотан командир, дето все кара частите си да се състезават една с друга — каза той. — Точка за това, точка за онова, отнемам ви точка за еди-какво си, на края на месеца първа рота побеждава втора рота и си забожда знамето в спалното помещение.

— А пък Армстронг старши обикновено побеждавал — каза Нили. — В неговата част имало желязна дисциплина. Но имал много сприхав характер. Бил напълно непредвидим. Ако някой оплесквал нещо и отнемали точки на частта му, побеснявал. Това се е случвало на два-три пъти. И то не просто избухване, колкото да понаругае виновния. В досието му се описват пристъпи на неконтролируема ярост, при които просто не можел да се спре.

— Е, и?

— Два пъти му се разминало. Понеже не било постоянно, а само от време на време. Но на третия път нападнал войник, причинил му наранявания и трябвало да го изритат. След което замазали случая. Уволнили го поради психическа нестабилност. Писали го като шок от битка, макар че той изобщо не бил виждал бойна част.

Ричър направи гримаса.

— Сигурно е имал влиятелни приятели. А също и ти, за да ти разрешат да ровиш толкова надълбоко.

— Цяла нощ съм говорила по телефона. Стайвесънт ще получи инфаркт, като види сметката.

— Колко души са станали жертва на физическо насилие?

— И аз това си помислих, но можем да забравим за тях. Общо трима, по един във всеки от трите случая. Впоследствие единият загинал във Виетнам, другият умрял от естествена смърт преди десет години в Палм Спрингс, а третият понастоящем е над седемдесетгодишен, живее във Флорида.

— Значи дотук нищо — каза Ричър.

— Но обяснява защо тия данни не са излезли на бял свят в хода на кампанията.

Ричър кимна и отпи от кафето си.

— Дали самият Армстронг не е наследил избухливостта на баща си? Фрьолих ми спомена, че го е виждала ядосан.

— Това също си го помислих — каза Нили. — Не е невъзможно. Когато той настоя да присъства на службата в нейна памет, в тона му имаше нещо едва ли не заплашително, не мислиш ли? Но ако наистина е такъв, това щеше много отдавна да си проличи. Та той през целия си живот се е кандидатирал за изборни длъжности. А пък цялата история започва от това лято, от президентската кампания. И двамата поне така предполагаме.

Ричър кимна замислен.

— От кампанията — повтори той. Погледът му беше вперен напред, ръката му машинално стискаше чашата с кафе.

— Какво има? — попита Нили.

Той не отговори. Стана от леглото и пристъпи до прозореца. Разтвори щорите и се загледа в сивите, навъсени ивици на утринния Вашингтон.

— Какво е правил Армстронг по време на кампанията? — запита той.

— Какво ли не.

— Колко конгресмени има от Ню Мексико? — попита той.

— Откъде да знам?

— Мисля, че са трима. Можеш ли да ги назовеш по име?

— Не.

— Би ли ги познала, ако ги срещнеш на улицата?

— Не.

— А от Оклахома?

— Нямам представа. Може би пет?

— Мисля, че са шест. Можеш ли да ги назовеш?

— Единият е голямо лайно. Това поне знам. Но не му помня името.

— А колко сенатори има от Тенеси?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Ричър гледаше вторачено през прозореца.

— Всички ние сме болни от синдрома на Вашингтон — каза Ричър. — Прекалено сме политизирани. Това е неизбежно. Ние просто не гледаме на нещата като нормални хора. Докато за повечето нормални хора всички тия политици са абсолютно неизвестни. Нямат ги за нищо. Ти сама каза, че се интересуваш от политика, но не можеш да изброиш всичките сто сенатори. А пък повечето хора се интересуват от политика сто пъти по-малко от теб. Средният американец не може да разпознае някой младши сенатор от съседния щат, дори оня да му скочи на улицата и да го ухапе по задника. Фрьолих сама ми призна, че до това лято никой не бил и чувал за Армстронг.

— Е, и?

— Чрез тази кампания Армстронг е извършил нещо абсолютно нормално и елементарно: той просто се е изложил на общественото внимание. Огромното мнозинство от населението на Америка, извън тесния му кръг от приятели и част от гласоподавателите в собствения му щат, за пръв път са видели лицето му. Чули са името му. За пръв път през живота си. Аз мисля, че това е нещо съвсем елементарно.

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че някой изведнъж си припомня, че някъде в далечното минало е виждал лицето му. И че сега това му идва като шок.

— Кой например?

— Представи си един мъж на средна възраст, който някога, на младини или в детството си, е ял здрав пердах от някой по-як от него и още не може да го забрави. Някаква подобна ситуация. Може да са се сбили в някоя кръчма или заради момиче. Може по-якият да е унижил другия по начин, който не се забравя лесно. После пътищата им са се разделили, но чувството за унижение е останало. Минават години и внезапно лицето на този, който те е напердашил и унижил, се появява по всички вестници, по телевизията, навсякъде. Той е станал политик и е кандидат за вицепрезидент. Толкова години не си и чувал за него, защото не гледаш Си Ен Ен и другите новинарски канали. Но изведнъж просто не можеш да се скриеш от него, лицето му те преследва навсякъде и не ти дава мира. Какво ще направиш? Ако си политически осъзнат, ще се обадиш на съперника му и ще извадиш всичките му кирливи ризи на светло. Но ти не си политически осъзнат, защото не гледаш телевизия и не си му виждал физиономията от онова фатално сбиване в кръчмата. Какво ще направиш? Защото при вида му ти не можеш да се сдържиш. Омразата към него е тляла през цялото време.

— Ти смяташ, че става въпрос за лично отмъщение?

Ричър кимна.

— Суейн е прав, че са искали да го сплашат, да го накарат да страда. Но не е прав в това, че тук става дума за политическо отмъщение. Защото това не е насочено към Армстронг като политик. Това е насочено лично към Армстронг като човек. Лично.

Нили, която крачеше нервно из стаята, спря и седна на стола.

— Теорията ти не е много издържана. Все пак хората забравят обидите.

— Така ли?

— Повечето хора…

Ричър я изгледа отгоре надолу.

— Ти самата още не си забравила онова, заради което мразиш да те докосват — каза той.

В стаята настана мълчание.

— Е, добре — каза накрая тя. — Нормалните хора ги забравят.

Нормалните хора освен това не отвличат жени, не режат пръсти на старци и не убиват невинни.

Тя кимна.

— Все пак имаш някаква теория. Сега накъде?

— Може би при самия Армстронг. Но това няма да е лесен разговор за един новоизбран вицепрезидент. А дали изобщо ще си спомни? Ако е наследил характера на баща си, заради който са го изритали от войската, той може десетки пъти да се е сбивал в разни кръчми. Армстронг е бил едро момче. Преди да порасне и надвие характера си, може да е отупал доста народ.

— Или при жена му? Те са женени отдавна.

Ричър не отговори.

— Време е да тръгваме — каза Нили. — Имаме среща с Банън в седем Смяташ ли да му кажеш?

— Не — каза Ричър. — Няма да ме чуе.

— Върви да си вземеш душ — каза Нили.

Ричър кимна.

— Първо да ти кажа нещо друго — каза той. — Цяла нощ не ми даде мира. Нещо липсва. Или не е на мястото си, или не е направено.

Нили вдигна рамене.

— Добре — каза тя. — Ще помисля. А ти се размърдай малко, че закъсняваме.



Той си сложи последния от костюмите на Джо. Беше черен като въглен и фин като коприна. Отдолу беше с последната му чиста риза — твърдо колосана и бяла като сняг. Последната вратовръзка беше тъмносиня с дребни шарки.

Съвсем отблизо се виждаше, че всяка шарка е с формата на миниатюрна ръка, която стиска бейзболна топка и се кани да я хвърли.

Нили го чакаше във фоайето. Той изяде едно кексче от бюфета и си взе втора чаша кафе, за да я изпие по пътя в колата. Когато пристигнаха в заседателната зала, Банън и Стайвесънт вече бяха седнали и ги чакаха. Банън си приличаше на цивилен полицай както винаги. Стайвесънт се бе привел към нормалния си вид, издокаран с един от костюмите си на „Брукс Бръдърс“. Ричър и Нили седнаха през едно място от него. Банън се загледа втренчено в празния стол, сякаш очакваше да види там Фрьолих.

— ФБР няма да изпраща агенти в град Грейс, Уайоминг — обяви Банън. — Това е изричното желание на Армстронг, предадено чрез нашия директор. Не желаел да прави циркове.

— Нямам нищо против — каза Ричър.

— Губите си времето — продължи Банън. — Ние се съобразяваме с желанието му, защото така ни изнася. Лошите знаят как стават тия неща. Те сами са работили от другата страна. Веднага ще чатнат, че това е капан, и няма да се появят.

Ричър кимна.

— Няма да ми е за пръв път да пътувам напразно за някъде.

— Предупредих те да не предприемаш самостоятелни действия.

— Нали сам казваш, че няма да има никакво действие?

Банън кимна.

— Дойдоха резултатите от балистичната експертиза. Пушката, намерена в склада, със сигурност е същата, която е изстреляла куршума в Минесота.

— А как се е озовала от едното място на другото? — попита Стайвесънт.

— Само през последната нощ сме вложили над сто човекочаса — каза Банън. — Мога да ти кажа със сигурност само как не се е озовала там. Не е докарана със самолет. Проверихме в списъка на пътниците на всички редовни полети до осем граждански летища в околностите на столицата. В нито един не фигурира обявено огнестрелно оръжие. После проследихме всички частни самолети, кацали на същите осем летища. Нищо подозрително.

— Значи са я прекарали с кола — каза Ричър.

— Само че Бисмарк е на повече от две хиляди километра от Вашингтон. Дори да са карали като побъркани по шосетата, това са най-малко двайсет часа. Просто не може да стане. Значи пушката не е била в Бисмарк. Докарана е направо от Минесота, което прави хиляда и осемстотин километра за четирийсет и осем часа. И баба ти може да го направи.

— Баба ми нямаше шофьорска книжка — каза Ричър. — Още ли смяташ, че са трима?

Банън поклати глава.

— Не, като се замисля, са по-скоро двама. Цялата комбинация се нарежда някак по-логично с двама участници. Предполагаме, че те са се разделили още във вторник и оттогава действат поединично. Мъжът, който се е представял за полицай при църквата в Бисмарк е бил сам. Според нас той е бил въоръжен само с картечния пистолет. Което има смисъл, тъй като е знаел, че след откриването на пушката примамка Армстронг ще бъде затиснат отвсякъде от агенти. А срещу плътна група хора автоматично оръжие върши повече работа от снайперска карабина. Особено нещо по-специално като тоя „Хеклер & Кох“ МП5. Нашите експерти твърдят, че на сто метра е точен като карабина, но с много по-голяма огнева мощ. С трийсет патрона в пълнителя е можел да накълца шестима агенти на кайма и спокойно да свети маслото и на Армстронг зад тях.

— Че защо тогава другият изобщо си е дал труд да бие пътя до Вашингтон? — запита Стайвесънт.

— Това доказва, че са твои хора — отвърна Банън. — Изпечени професионалисти. Не разчитат на един-единствен шанс. Знаят, че никъде няма сто процента гаранция, затова са изучили разписанието на Армстронг и са се разделили, за да покрият всичките му изяви.

Стайвесънт замълча.

— Но вчера са били заедно — каза Ричър. — Според теб мъжът от Минесота е докарал карабината дотук и с другия от Бисмарк са се срещнали на покрива на склада.

Банън кимна.

— Не им е било нужно повече да действат разделени, защото вчера и без това беше последният им шанс за дълго време напред. Сигурно човекът от Бисмарк е пристигнал с редовен полет скоро след вас. А вие летяхте с гълфстрийма.

— Че къде тогава е тоя МП5? Трябва да го е оставил в Бисмарк, някъде между църквата и летището. Намерихте ли го?

— Още не — каза Банън, — но продължаваме да търсим.

— А кой е бил човекът, когото един от щатските полицаи е видял да се мотае из квартала?

— Той не играе. Почти сигурно е случаен гражданин.

Ричър поклати глава.

— Искаш да кажеш, че един-единствен човек е скрил пушката в тревата, за да я намерим, и след това най-невъзмутимо е прибягал обратно до църквата с картечния пистолет?

— Не виждам защо не.

— Случвало ли ти се е да се криеш и после да дебнеш някого, за да го застреляш? — запита Ричър.

— Не — отвърна Банън.

— А на мен, да. Не е особено забавно. Трябва да си отпуснат, да се чувстваш удобно, да си спокоен. Затова трябва да пристигнеш на мястото за стрелба много по-рано, да се настаниш, да избереш най-удобна стойка на тялото си, да измериш разстоянието, да определиш посоката на вятъра, ъгъла на денивелация, да изчислиш снижението на куршума. След това лягаш и гледаш през мерника. Забавяш дишането, регулираш сърдечната дейност. А какво друго ти е нужно в момент като този, кое ти е най-важното нещо на света?

— Какво?

— Някой, на когото имаш доверие, да се навърта наоколо и да ти пази гърба. Докато всичките ти сетива, цялата ти концентрация са насочени напред, по гръбнака започват да лазят тръпки. Ако тия типове са изпечени професионалисти, както твърдиш, в никакъв случай единият от тях не би се качил сам на камбанарията.

Банън не отговори.

— Прав е — каза Нили. — Ако питаш мен, мъжът в квартала е бил вторият, който се е връщал, след като е скрил примамката. Опитвал се е да заобиколи целия двор по-далеч от оградата. В същото време стрелецът го е чакал в камбанарията да се върне.

— При това положение възниква въпрос — каза Ричър. — Кой тогава е прекарал пушката от Минесота?

Банън вдигна рамене.

— Е, добре тогава. Трима са.

— И тримата все наши хора? — запита Стайвесънт с равен глас.

— Не виждам защо не — отвърна Банън.

Ричър поклати глава.

— Ти страдаш от някаква мания — каза той. — Защо просто не арестуваш всички бивши служители на тайните служби? Нищо чудно да изкопаеш разни стогодишни старци от първия мандат на Франклин Рузвелт.

— Ние поддържаме хипотезата си — каза Банън.

— Много добре — каза Ричър. — Тъкмо няма да ми се пречкате.

— Предупредих те да не предприемаш саморазправа. Два пъти при това.

— И двата пъти те чух.

В залата настана тишина. После чертите на Банън се смекчиха. Той погледна към празния стол на Фрьолих.

— Не че не разбирам мотивите ти… — каза той.

Ричър гледаше втренчено повърхността на масата.

— Двама са, не трима — каза той. — Съгласен съм с теб, че така цялата комбинация се нарежда по-добре. Макар че за такава задача най-добре би било да е един, но това рядко е изпълнимо, затова трябва да са двама. Но не и трима. Трети участник би увеличил стократно рисковете.

— А как са решили проблема с пушката?

— Изпратили са я по куриер, как иначе? — каза Ричър. — С „Федеръл Експрес“ или Ю Пи Ес, а може и с препоръчана поща. Най-вероятно са я опаковали с разни чукове и триони и са надписали пратката като мостри от дърводелски сечива. Или някаква друга подобна дивотия. Адресирана до някой местен мотел, до поискване. Аз поне така бих постъпил.

Банън гледаше засрамено пред себе си и не каза нищо. Просто стана и си излезе. Вратата щракна след него. В стаята настана пълна тишина. Стайвесънт седеше неподвижно на мястото си. Изглеждаше леко смутен.

— Трябва да поговорим.

— Уволняваш ни, така ли? — попита Нили.

Той кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади два тесни бели плика.

— Това вече не е Вътрешно разследване — каза той — и вие го знаете. Разрасна се твърде много.

— Но ги разбираш, че Банън търси не където трябва.

— Надявам се и той да го разбере — каза Стайвесънт. — И да почне да търси където трябва. Междувременно ние ще охраняваме Армстронг. Като се почне с тая налудничава идиотщина в Уайоминг. Защото това ни е работата. Всичко, което можем да направим. Ние не действаме първи, а реагираме. Играем в защита. Затова не можем да наемем външни лица в някаква активна роля.

Той плъзна първия плик по полираната повърхност на масата. С движението на ръката си му придаде точно толкова първоначална енергия, че пликът се спря непосредствено пред Ричър, който седеше на два метра от него. После, с малко по-слаб замах на ръката, изпрати втория плик точно пред Нили.

— Малко по-късно — каза Ричър. — Уволни ни малко по-късно. В края на деня.

— Защо?

— Трябва да поговорим с Армстронг. Само ние двамата с Нили.

— За какво?

— За нещо важно — каза Ричър. После млъкна.

— За това, което обсъждахме тази сутрин ли? — запита Нили.

— Не, за онова, дето си го мислех снощи.

— Дето липсвало? Дето го нямало или не било направено?

Ричър поклати глава.

— Не. За нещо премълчано.

— Какво е било премълчано?

Той не отговори. Просто се пресегна, взе двата плика и ги плъзна обратно по масата. Стайвесънт ги затисна с длан. После ги вдигна и ги задържа в ръка, сякаш не знаеше какво да ги прави.

— Не мога да допусна да разговаряте с Армстронг без мен — каза накрая той.

— Ще ти се наложи — каза Ричър. — Иначе той ще продължи да мълчи.

Стайвесънт не отговори. Ричър го погледна.

— Разкажи ми за пощенската ви служба. От колко време проверявате пощата на Армстронг?

— От самото начало — отвърна Стайвесънт. — Още откакто беше номиниран за кандидат. Това е твърдо установена процедура.

— Как става на практика?

Стайвесънт вдигна рамене.

— Много просто. Отначало агентите, които охраняваха дома му, отваряха всички пратки дотам. Освен това бяхме сложили един агент да проверява пощата му, адресирана до Сената, а също и един в Бисмарк, за да отваря тамошните пратки. Но след като се получиха първите две заплашителни писма, започнахме да препращаме всичката поща дотук, за по-удобно.

— Но освен заплашителните писма той си получава надлежно всичко, нали?

— Разбира се.

— Ти познаващ ли Суейн?

— Изследователя ли? Донякъде.

— Трябва да го повишиш. Или да му дадеш премия. Или целувка по челото. Той е единственият човек в цялото ведомство, а тук броя и нас, чиято глава ражда идеи.

— Каква му е идеята?

— Трябва да се срещнем с Армстронг. Колкото се може по-бързо. Аз и Нили, сами. След това се смятаме за уволнени и повече няма да ни видиш. Също и Банън няма да ти се пречка повече. Защото проблемът ти до два дни ще се разреши.

Стайвесънт пъхна двата плика обратно в джоба на сакото си.



Беше първият ден след Деня на благодарността и Армстронг се намираше в състояние на доброволна самоизолация от всякакви обществени ангажименти, но въпреки това уреждането на среща с него се оказа изпълнено с най-невероятни препятствия. Веднага след сутрешното съвещание Стайвесънт бе повишил на мястото на Фрьолих един от колегите й мъже, който поначало се бе състезавал с нея за поста, и сега той се перчеше и си придаваше важност като човек, твърдо решен най-после да свърши тая работа като хората, а не по женски. Пред Стайвесънт се правеше на почтителен и готов да услужи, но същевременно наизвади всички формални забрани и ограничения, които му дойдоха наум. Основното препятствие беше старото правило да не се допускат външни лица на среща с охраняем без присъствието поне на един от агентите от охраната. В това имаше известна логика. Дори да ги съблечаха и пребъркаха навсякъде за оръжие, Ричър и Нили заедно можеха с голи ръце да разкъсат Армстронг за по-малко от две секунди. Но срещата трябваше да протече насаме. Това беше от жизнена важност. Стайвесънт нямаше особено желание да отменя нареждания на новия шеф на охраната още през първия му работен ден, но накрая се позова на правилата за безопасност на охраната в Пентагона и постанови, че присъствието на двама агенти пред вратата на стаята е предостатъчно. После се обади лично на Армстронг, за да вземе съгласието му. След като затвори телефона, той им каза, че Армстронг му се е сторил леко обезпокоен и щял да се обади след малко, за да потвърди.

Те зачакаха. След двайсет минути Армстронг позвъни и обяви на Стайвесънт, че, първо, здравословното състояние на майка му се било влошило рязко и неочаквано, от което следвало, че, второ, той искал да я посети в Орегон още днес следобед, ето защо, трето, срещата с Ричър и Нили трябвало да бъде съвсем кратка и щяло да се наложи да изчакат около два часа, докато той си приготвел багажа.

Като чуха това, Ричър и Нили се упътиха към кабинета на Фрьолих, за да чакат там, но кабинетът се оказа зает от нейния приемник. Мебелите бяха разместени, от цветето й нямаше и следа. Единствената следа от нея беше едва доловимият дъх на парфюма й във въздуха. Така че те се върнаха на рецепцията и се проснаха върху две кожени кресла. Загледаха се в телевизора с намален звук. В момента предаваха новини и двамата изгледаха смъртта на Фрьолих още веднъж отначало, в забавен кадър. После и част от изявлението на Армстронг. Видяха Банън да дава интервю пред Хувър Билдинг. Не помолиха дежурния да увеличи звука. Знаеха прекрасно какво има да каже той. Гледаха спортните новини от празничните мачове, когато Стайвесънт ги повика отново в кабинета си.

Секретарката му я нямаше. Очевидно си беше вкъщи за дългия уикенд. Те преминаха през празното секретарско помещение и се настаниха срещу него от другата страна на безупречно разтребеното му бюро, за да им разясни правилата на поведение.

— Никакъв физически допир — каза той.

Ричър се усмихна.

— И да се ръкуваме ли не може?

— Е, това може — каза Стайвесънт, — но нищо друго.

Освен това да не разкривате нищо за създалата се обстановка. Той засега нищо не подозира и не желая да го научи от вас. Ясно ли е?

Ричър кимна.

— Напълно — отвърна Нили.

— Не го предизвиквайте и не му досаждайте излишно. Не забравяйте кой е все пак. А също и че в момента е угрижен заради майка си.

— Добре — каза Ричър.

Стайвесънт извърна глава настрани.

— Реших, че нямам желание да питам каква е целта на срещата ви. Нито пък какво ще се случи вследствие от нея, ако изобщо нещо се случи. Но искам да ви благодаря за всичко, което направихте до този момент. Извършената от вас проверка ще ни помага много за в бъдеще, а мисля, че в Бисмарк ни спасихте от страшна катастрофа. Двамата сте свестни хора и аз съм ви лично благодарен.

Нили и Ричър не отговориха.

— Аз смятам да се пенсионирам — продължи Стайвесънт. — Ще ми се наложи да водя тежки битки, за да спася кариерата си, а не съм сигурен, че кариерата ми си струва битките.

— Извършителите не са твои агенти и никога не са били — каза Ричър.

— Знам — каза Стайвесънт. — Но току-що загубих двама души. Следователно кариерата ми е приключена. Но това си е мой проблем и решението си е мое. Искам само да ви кажа, че за мен беше удоволствие и чест да се запозная с брата на Джо, както и да работя с двама ви.

Те отново не отговориха.

— Радвам се също, че ти се случи до Ем И в последните минути на живота й.

Ричър извърна поглед встрани. Стайвесънт отново извади два плика от джоба си.

— Не знам дали да се надявам, че си прав или че не си — каза той. — Имам предвид Уайоминг. Ще изпратя трима агенти и ще вдигнем част от местната полиция. Не е кой знае каква охрана, ако нещата се влошат.

Стайвесънт плъзна пликовете през бюрото.

— Долу ви чака кола — продължи той. — Ще ви закара до Джорджтаун и оттам нататък се оправяйте сами.

Двамата слязоха с асансьора до първия етаж, където Ричър се отби в главното фоайе. Беше огромно и полутъмно, и сиво, и празно; стъпките му отекваха сред студения мрамор. Той се спря пред гравираната каменна плоча и вдигна глава към името на брат си. Погледът му се премести на празното място, където скоро щяха да добавят и това на Ем И Фрьолих. После се обърна и отиде при Нили. Двамата бутнаха малката врата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се упътиха към колата, която ги чакаше.



Белият ръкав си беше на мястото, преградил тротоара пред къщата на Армстронг. Шофьорът изравни задната врата на колата с отвора и каза нещо в микрофона на китката си. Секунда по-късно вратата на къщата се отвори и навън излязоха трима агенти. Единият премина през дължината на ръкава и отвори вратата на колата. Ричър слезе пръв, Нили се измъкна след него. Агентът затвори вратата и изчака равнодушно на тротоара, докато колата потегли и отмина. Вторият агент вдигна ръце встрани, за да им покаже с жест, че трябва да бъдат претърсени. Те застанаха неподвижно в сивкавия мрак на ръкава. Тялото на Нили се стегна в очакване на допира на непознати мъжки ръце. Но претърсването беше формално. Ръцете едва я докоснаха. Агентът дори не откри керамичния нож на Ричър, скрит в чорапа му.

После агентите ги въведоха в антрето и затвориха вратата зад тях. Отвътре къщата се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Солидна, респектираща постройка, която имаше вид, сякаш е най-малко на сто години, но като нищо ще изкара поне още толкова. Антрето беше украсено с раирани тапети и патинирани бронзови антики; по всяка свободна повърхност бяха окачени безброй картини в рамки. Върху дебелия мокет на пода имаше застлани килими. В един от ъглите се виждаше охлузена чанта за дрехи — вероятно готова за спешното заминаване на Армстронг за Орегон.

— Оттук — каза единият от агентите.

Той ги поведе към вътрешността на къщата и през една чупка в коридора — към скромна кухня с трапезария, която би подхождала повече на дървена хижа в планината. Цялата стая беше облицована с чамова ламперия; в единия край имаше маса за хранене, а в другия бяха кухненските уреди и мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на кафе. Армстронг и жена му седяха на масата пред тежки керамични чаши с кафе и четири различни сутрешни вестника. Мисис Армстронг беше по анцуг; кожата й блестеше от пот, сякаш досега бе правила упражнения в домашния гимнастически салон. По всичко личеше, че не смята да придружава мъжа си до Орегон. Беше без грим. Имаше изморен и посърнал вид, сякаш събитията от наскоро приключилия Ден на благодарността бяха променили живота й из основи. Самият Армстронг изглеждаше спокоен. Беше с чиста изгладена риза под сакото, като бе вдигнал ръкавите си нагоре до лактите. Не носеше вратовръзка. Наведен над масата, четеше успоредно редакционните статии на „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

— Кафе? — предложи мисис Армстронг.

Ричър кимна, тя стана и се запъти към кухненския бюфет. Свали още две керамични чаши от куките над барплота и наля кафето. Докато я гледаше как крачи към тях с по една чаша във всяка ръка, Ричър не можеше да прецени дали е висока или ниска. Беше от онези жени, които изглеждат ниски с ниски обувки, а високи с токчета. Тя се върна и им подаде чашите с безизразно лице. Армстронг вдигна глава от вестниците.

— Съжалявам за майка ви — каза Нили.

Армстронг кимна в отговор.

— Мистър Стайвесънт ме уведоми, че искате да говорим насаме — каза той.

— Така ще е по-добре — отвърна Ричър.

— Трябва ли и жена ми да присъства?

— Зависи какво разбирате под насаме.

Мисис Армстронг хвърли бърз поглед на съпруга си.

— Е, после ще ми разкажеш — рече тя. — Преди да тръгнеш. Ако счетеш за нужно.

Армстронг кимна още веднъж и демонстративно започна да прибира вестниците. След това се изправи, отиде до кафе-машината и допълни чашата си.

— Да вървим — каза той.

Поведе ги обратно през чупката в коридора към някаква закътана стая. Двамата агенти ги последваха и застанаха отвън от двете страни на вратата. Армстронг им хвърли извинителен поглед и затвори вратата зад себе си. Стаята беше обзаведена като кабинет, но по-скоро служеше за усамотение, отколкото за работа. На бюрото нямаше компютър. Самото бюро беше огромно и тежко, от масивно тъмно дъбово дърво. Отстрани имаше кожени столове. Книгите в библиотеката бяха все луксозни издания, наредени сякаш само за красота. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода имаше стар персийски килим. Някъде беше скрит освежител на въздуха, чието ухание се разпространяваше в притихналата стая. На стената имаше фотография в рамка, на която човешко същество с неопределен пол беше застанало върху голям леден къс. Съществото беше увито в огромно пухено яке с вдигната качулка и дебели ръкавици с един пръст, нахлузени чак до лактите. Качулката беше поръбена с дебела ивица кожа с дълги косми, която обрамчваше плътно лицето. Самото лице беше почти изцяло закрито от скиорска маска и опушено жълти очила за сняг. Една от ръкавиците беше вдигната за поздрав.

— Нашата дъщеря — обясни Армстронг. — Помолихме я да ни даде снимка, за да си я гледаме. А вижте тя какво ни изпрати. Това момиче има чувство за хумор.

Той седна зад бюрото. Ричър и Нили се разположиха на два от кожените столове.

— Имам чувството, че разговорът ще е поверителен — забеляза Армстронг.

Ричър кимна.

— Предполагам, че накрая ще се споразумеем всичко да си остане между нас — каза той.

— Е, за какво става въпрос?

— Мистър Стайвесънт ни изложи определени правила, които да спазваме при общуването си с вас — каза Ричър. — Аз смятам да ги наруша едно по едно, като започвам още сега. Тайните служби са прихванали шест заплашителни писма, адресирани до вас. Първото се е получило по пощата преди осемнайсет дни. Още три са пристигнали също по пощата на различни по-късни дати, а две са донесени на ръка.

Армстронг не отговори.

— Не изглеждате никак изненадан — подхвърли Ричър.

Армстронг вдигна рамене.

— Политиката е занаят, пълен с изненади.

— Сигурно е така — каза Ричър. — Всичките шест писма са подписани с отпечатък от палец. Ние проследихме отпечатъка и стигнахме до някакъв старец от Калифорния. Палецът му е бил насилствено отрязан и използван като гумен печат.

Армстронг отново замълча.

— Второто послание се появило изневиделица в личния кабинет на Стайвесънт. Впоследствие се оказа, че го е подхвърлил техникът, който отговаря за охранителните видеокамери. Казва се Нендик. Жената на Нендик е отвлечена от онези, които ви заплашват, за да го принудят да им служи. Когато го открихме, той толкова се уплаши да не би при неизбежния разпит да проговори и да изложи живота й на опасност, че изпадна в нещо като кома. Ние предполагаме обаче, че тя още тогава е била вече мъртва.

Армстронг продължаваше да мълчи.

— В тайните служби работи един учен изследовател на име Суейн, който направи важна психологическа връзка. Той забеляза, че ние не броим правилно посланията. Подсети ни, че Нендик също е живо послание, с което те стават седем, а не шест. После прибавихме и стареца от Калифорния с отрязания палец, с което посланията станаха осем. В допълнение към това през изминалия вторник са извършени две убийства, които според нас съставляват деветото и десетото послание. Едното убийство е в Минесота, а другото в Колорадо. Двама напълно неизвестни мъже на име Армстронг, които нямат нищо общо помежду си, са били убити като демонстрация за сплашване.

— Господи, само това не! — извика Армстронг.

— Та общо десет послания — повтори Ричър. — Всяко едно от които е насочено към вас. За сплашване и тормоз. Само дето на вас не ви е докладвано за тях. Но пък изведнъж аз започнах да се питам, дали все още не ги броим погрешно. И знаете ли какво реших? Че наистина грешим. Посланията са поне единайсет.

Мълчание.

— И какво според вас е единайсетото? — запита Армстронг.

— Нещо, което се е промъкнало до вас — каза Ричър. — Нещо, на което тайните служби не са обърнали внимание, защото не са го схванали като заплаха. Нещо, което не е означавало нищо за тях, но е значело много за вас.

Армстронг не отговори.

— Според мен то се е получило първо — продължи Ричър. — Още в самото начало, преди от тайните служби да се усетят какво става. Предполагам, че е имало форма на кодирано съобщение, разбираемо само за вас. Така че според мен вие от самото начало сте в течение на цялата история. Мисля, че вие знаете кой е извършителят, както и защо.

— Има загинали хора — каза Армстронг. — Това е много сериозно обвинение.

— Отхвърляте ли го?

Армстронг не отговори.

Ричър се наведе напред през бюрото.

— Някои важни неща изобщо не бяха изречени — каза той. — Разбирате ли, ако аз бях на ваше място и раздавах безплатна пуйка на бедните, и изведнъж някой бе започнал да стреля и някой друг бе загинал, закривайки ме с тялото си, аз щях рано или късно да запитам: Какви са тези хора? Какво искат? Защо, по дяволите, правят това? Това са доста елементарни въпроси. Аз щях да ги задам ясно и високо, повярвайте ми. Обаче вие не ги зададохте. След инцидента се срещнахме два пъти. Веднъж в подземието на Белия дом, втория път в сградата на тайните служби. Вие казахте най-различни неща. Между другото зададохте въпроса: Хванали ли са ги вече? Това беше голямата ви грижа. А пък нито веднъж не запитахте кои ли може да са тези хора и какъв би могъл да е евентуалният им мотив. А защо не зададохте тези въпроси? Има само едно обяснение. Защото вече знаехте.

Армстронг мълчеше.

— Мисля, че и съпругата ви знае — каза Ричър. — Вие ни казахте колко ви била ядосана, задето сте изложили на риск човешки живот. Не мисля, че го е казала в общ смисъл. По-скоро тя знае това, което знаете и вие, а ви се сърди, задето с никого не го споделяте.

Армстронг мълчеше.

— Затова ми се струва, че сте леко гузен — продължи Ричър. — Затова така лесно приехте да направите изявление по телевизията, затова и така настоявате да участвате лично във възпоменателната служба. От гузна съвест. Понеже сте знаели, а не сте казали на никого.

— Аз съм политик — каза Армстронг. — А един политик има хиляди врагове. Няма смисъл да развиваме разни теории.

— Глупости — отвърна Ричър. — Това не е политическа вражда. Това е лично отмъщение. Вашите политически врагове засега се ограничават до някой фермер от Северна Дакота, който е обеднял с по десетина цента седмично, задето сте му отнели част от субсидията. Или някой надут стар сенатор, чийто вот не сте подкрепили. Фермерът може най-много да гласува за съперника ви на изборите, а сенаторът да ви сложи динена кора, когато се опитвате да пробутате свой законопроект, но едва ли някой от тях ще стигне дотам, докъдето са стигнали тия типове.

Армстронг не отговори.

— Аз не съм глупак — каза Ричър. — Аз съм много гневен, защото една жена, към която изпитвах топли чувства, умря пред очите ми.

— Аз също не съм глупак — каза Армстронг.

— Напротив — сряза го Ричър. — Нещо от вашето минало се е събудило след дълъг сън и не ви дава мира, а пък вие си мислите, че ако просто не му обръщате внимание, то ще се размине от само себе си? Не си ли давахте сметка, че рано или късно това ще се случи? Вие, политиците, губите допир с реалността. Мислите си, че като сте били няколко години в Конгреса или в Сената, сте вече световна знаменитост. Да, ама не. Повечето обикновени хора не бяха и чували за вас до началото на президентската кампания. Мислехте си, че всичките ви малки тайни са вече публично достояние. Но и тук сгрешихте.

Армстронг мълчеше.

— Кои са те? — запита Ричър.

Армстронг вдигна рамене.

— Да видим дали ще познаеш.

Ричър се замисли.

— Смятам, че вие страдате от прекалена избухливост — каза той. — Също като баща си. Мисля, че преди да се научите да се владеете, сте засегнали доста хора, някои от които са го забравили, но други не са. Има хора, които никога не прощават стореното зло. То може да е лична обида, унижение на достойнството им, увреждане на интересите им, каквото и да било — те никога не го забравят и чувството за мъст се превръща в част от живота им, във второ „аз“. Някакъв такъв човек е таял дълбоко в себе си чувството за понесена несправедливост, докато един ден не е пуснал телевизора и не е видял лицето ви за пръв път от трийсет години насам.

В течение на няколко безкрайни мига Армстронг седя напълно неподвижен. После запита:

— Докъде са стигнали ФБР с разследването?

— Доникъде. Въртят се в кръг като смахнати и гонят призраци. Ние сме далеч пред тях.

— А какви са намеренията ти?

— Моите намерения са да ви помогна — каза Ричър. — Не че го заслужавате, тъкмо напротив. Ако ви помогна, това ще бъде напълно случаен, страничен резултат от желанието ми да отмъстя за Нендик и жена му, за стареца Андрети, за двама мъже на име Армстронг, за агента Кросети и най-вече за Фрьолих, която беше приятелка на брат ми.

В стаята настъпи мълчание.

— Нали това, което ще кажа, ще си остане между нас? — попита Армстронг.

— Ще се наложи — отвърна Ричър. — Така и за мен е по-добре.

— Имам чувството, че си намислил нещо твърде сериозно.

— Който си играе с огъня, редно е да се опари.

— Това е законът на джунглата.

— А вие къде, по дяволите, си мислите, че живеете?

Армстронг замълча и известно време седя замислен.

Накрая каза:

— Значи сега аз ще разбера твоите тайни, а ти моите.

Ричър кимна.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.

Отново настана мълчание, което продължи цяла минута.

През това време у Армстронг се извършваше странна трансформация. Когато накрая заговори, от политика Армстронг не бе останало почти нищо, а на негово място се бе появил един друг Армстронг, който почти приличаше на човешко същество.

— В повечето си изводи грешиш — каза накрая той. — Но не във всички.

Той се пресегна и издърпа едно чекмедже. Извади отвътре подплатен плик за пощенска пратка и го хвърли на бюрото. Пликът се плъзна по полираното дърво и се спря на два пръста от ръба.

— Предполагам, че това може да се нарече първото послание — каза той. — Получило се е в деня на изборите. Предполагам, че от тайните служби може да са се позачудили, но накрая са сметнали, че няма нищо страшно. Затова ми го предадоха незабавно.

Пликът беше от стандартните, каквито се продават във всяка книжарница. Беше адресиран до Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. Адресът беше отпечатан върху познатия самозалепващ се етикет с познатия компютърен шрифт Times New Roman, 14 пункта, получер. Пощенското клеймо беше от щата Юта, а датата — 28 октомври. Капачето имаше вид, сякаш многократно е отваряно и затваряно. Ричър го отметна назад и надникна вътре. После обърна плика, за да може и Нили да види съдържанието му.

Пликът съдържаше един-единствен предмет — миниатюрна бейзболна бухалка, каквито се продават като сувенири или се раздават сред запалянковците за спомен. Беше от меко дърво, без всякаква украса, лакирана в цвят на мед. В дебелата си част беше около два сантиметра и половина в диаметър, а на дължина би трябвало да е около трийсет, само че дръжката й беше отчупена. Явно нарочно. Беше прерязана донякъде с трион, а после прекършена на тънкото място. После дървото при среза беше разрошено с пила, за да изглежда случайно счупено.

— Аз не съм избухлив човек — каза Армстронг. — Но за баща ми си прав, той имаше много тежък характер. Семейството ми живееше в малко градче в Орегон, далеч отвсякъде. Селище на дървосекачи. Собствениците на дъскорезниците имаха големи къщи, началниците по-малки, а обикновените работници се свираха в бараки или общежития. Имаше и училище. Майка ми притежаваше единствената аптека. Живеехме все едно на края на света. От едната страна беше останалият щат, а от другата — само девствени гори. Нямаше кой знае какъв ред и законност, но пък това не беше толкова страшно. Ако не се броят курвите и пияниците, градчето приличаше на всеки друг малък американски град.

Армстронг замълча за момент. Постави ръцете си на бюрото надолу с дланите и се загледа в тях.

— Бях осемнайсетгодишен — продължи той. — Вече бях завършил гимназия, готвех се да следвам, до колежа оставаха няколко седмици. Последните, които щях да прекарам с родителите си. Сестра ми все пътуваше по работа. До портата имахме пощенска кутия. Баща ми сам я беше измайсторил във формата на миниатюрна дъскорезница. Беше много симпатична на вид, цялата от малки кедрови летвички. Предишната година на Деня на Вси светии ни я бяха счупили. Нали разбирате, някакви местни хулигани бяха вилнели, както става често на тоя ден, и бяха изпотрошили сума ти пощенски кутии с бейзболни бухалки. Баща ми чу шума и хукна да ги гони, но беше тъмно и не видя кои са. Много ни доядя, защото кутията наистина беше хубава и не виждахме кому толкова пречи. Но баща ми я направи отново, подсили я отвътре и от този момент направо се побърка да си я пази. Понякога по цели нощи стоеше отвън на пост да не ни я счупят пак.

— Докато един ден ония гамени се връщат — подхвърли Нили.

Армстронг кимна.

— Беше през късното лято — каза той. — Две момчета с пикап. И с бейзболна бухалка. Едни такива едри. Не ги познавах лично, но ги бях виждал насам-натам из околността. Мисля, че бяха братя. Буйни и разюздани, истински малолетни престъпници, дето по-добре да не им се мяркаш насреща. Замахнаха с бухалката по пощенската кутия, баща ми им скочи и стана голяма разправия. Те го дразнеха, хилеха се, заплашваха го, обиждаха майка ми. „Що не я изкараш навънка, бе, да й я заврем тая бухалка на едно място, може пък да й хареса повече!“ И показваха с ръце точно какво смятат да й направят. Накрая се сбиха и баща ми повали и двамата на земята. Сигурно беше чист късмет, по едно кроше и край. Или може би в армията ги бяха учили да се бият така. Бухалката се бе счупила на две, сигурно от удара в кутията. Аз си казах, че с това ще се приключи, но той ги завлече в двора, измъкна някакъв синджир и два катинара и ги върза за едно дърво. Накара ги да клекнат и ги прикова един срещу друг за дънера. Не беше на себе си. Характерът му се бе обадил. Започна да ги млати със счупената бухалка. Аз се опитах да го спра, но беше невъзможно. После каза, че сега ще им завре на тях бухалката, и то откъм счупения край, пък да видим дали ще им хареса. Освен ако не му се помолят. И те почнаха да се молят. Дълго и жално.

Армстронг отново замълча.

— Бях там през цялото време — продължи той. — Опитвах се да усмиря баща си, да го вразумя, но ония двамата ме гледаха така, сякаш бях съучастник. Сякаш стоях отстрани, за да се наслаждавам на унижението им. Което е най-лошото нещо за един побойник като тях. В погледа им се четеше чиста омраза. Срещу мен. Очите им сякаш казваха: След като си видял това, трябва да умреш. Толкова беше ужасно.

— И какво стана после? — попита Нили.

— Баща ми ги остави вързани на двора. Каза, че на следващата сутрин ще ги почне отначало. Влязохме си вкъщи и след малко си легнахме, но след един час аз се измъкнах тихомълком навън. Исках да ги освободя, но те в това време се бяха освободили сами. Нямаше ги. Бяха изчезнали. Повече не се появиха. Аз лично не съм ги виждал оттогава. Но пък нали отидох да следвам, така че не съм се и прибирал вкъщи освен за ваканциите.

— А междувременно баща ви е починал.

Армстронг кимна.

— Баща ми имаше високо кръвно, което не беше никак чудно за човек с неговия характер. Аз самият, може да се каже, бях забравил за тия двамата. За мен случката беше отдавна приключила. Но, от друга страна, онова, което не бях забравил съвсем, бяха израженията на лицата им. Погледите им. До ден-днешен са ми пред очите. В погледите им се четеше студена омраза. Като на двама самонадеяни побойници, свикнали да бъдат възприемани от околните като всесилни и непобедими. Сякаш със самия факт, че ги бях видял победени, аз бях извършил непростимо престъпление към тях. С което бях станал техен смъртен враг навеки. Така ме гледаха. Аз не се и опитвах да го разбера. Не съм психолог. Но оттогава досега не съм забравил този поглед. Когато пристигна пакетът и видях какво има вътре, нито за миг не се замислих кой е подателят, макар оттогава да са изминали трийсет години.

— Знаеш ли поне как се казват? — попита троснато Ричър.

Армстронг поклати глава.

— Не знам нищо за тях, освен че навремето сигурно са живеели в някое от околните градчета. Какво смяташ да правиш?

— Знам какво бих желал да направя.

— И какво е то?

— Бих желал да ти счупя и двете ръце и повече да не ми се мяркаш пред очите до края на живота ми. Защото, ако беше проговорил още в деня на изборите, сега Фрьолих щеше да е жива.

— Защо, по дяволите, не ни казахте? — запита Нили.

Армстронг поклати глава. Очите му се наляха със сълзи.

— Защото не предполагах, че положението е толкова сериозно — каза той. — Кълна се в дъщеря ми. Нима не разбирате? Тогава си казах, че тия се опитват само да ме уязвят, да ме накарат да се почувствам неловко. Чудех се дали все още ме смятат за виновен, или целта им е да ме злепоставят политически. Разбира се, че не се почувствах застрашен, защото навремето не се бях провинил с нищо. А не виждах никаква друга логическа причина да ми пратят бухалката. Бяха изминали трийсет години; и аз, и те сме вече възрастни и разумни хора. Така поне си мислех. Затова го приех като неуместна шега, и толкова. Не като реална заплаха. Стреснах се, наистина, но след един час ми мина. Забравих случая. Всъщност очаквах някакво вяло продължение, но си казах, че когато се случи, тогава ще го мисля. Но нищо повече не се случи. Поне доколкото знаех аз. Защото мен никой не ме информира. Чак досега. Ти ми го каза. А според Стайвесънт дори и сега не е трябвало да го знам. Докато междувременно хора страдат и умират. Господи, защо той не ми каза навреме? Щях да му разкажа всичко, стига да ме беше запитал.

Никой не отговори.

— Така че хем си прав, хем не си — каза Армстронг. — Знаех кой и защо, но не знаех нищо за случващото се. Не знаех средата на историята. Само началото и края. Още щом започна стрелбата, аз веднага разбрах какво става, повярвайте ми. Просто така, изведнъж вече знаех. Беше невероятен шок, като гръм от ясно небе. Значи това било продължението? Абсолютно безумие. Все едно да си очаквал да те замерят с гнили домати, а да са ти пуснали атомна бомба. Казах си, светът окончателно се е побъркал. Ти ме обвиняваш, че не съм ви казал, но как можех да зная? Как можех да предвидя подобно безумие?

Другите двама мълчаха.

— Та това е моята вина — каза Армстронг. — Не че преди трийсет години съм извършил нещо лошо, а че преди три седмици не ми е стигнало въображението да предвидя истинското значение на това, което се получи по пощата.

Никой не отговори.

— Да кажа ли сега на Стайвесънт? — попита Армстронг.

— Ти си знаеш — каза Ричър.

Настъпи продължително мълчание, през което човекът Армстронг изчезна и неговото място бе отново заето от политика Армстронг.

— Не искам да му казвам — рече той. — И за него ще е лошо, и за мен. Има пострадали хора, има загинали. Това ще се изтълкува като сериозна грешка в преценката от страна и на двама ни. Той е трябвало да ме запита, а аз да му кажа.

Ричър кимна.

— Остави на нас. Ти ще знаеш нашата тайна и ние твоята.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.

— Е, във всеки случай няма да умрем веднага.

— Опишете ни ги — каза Нили.

— Бяха просто деца — каза той. — На моята възраст. Помня само очите им.

— Как се казваше градът?

— Ъндъруд, щата Орегон. Майка ми още живее там. За там съм тръгнал сега.

— А тия хлапаци са били от някой съседен град, така ли?

Армстронг хвърли бърз поглед на Ричър.

— Ти не каза ли, че са се върнали у дома и ще изчакат?

— Да — каза Ричър. — Така мисля.

— Това значи, че аз им отивам на крака.

— Не бой се — каза Ричър. — Тази хипотеза не важи в случая. Аз приемам, че те са очаквали, че ти ще си спомниш за тях, а не са предвидили прекъсването в комуникациите между теб и тайните служби. Целта им не е ти да заведеш службите до бърлогата им. Затова бърлогата им отдавна е сменена. Те вече не живеят в Орегон. В това поне можеш да бъдеш сигурен.

— Че как тогава ще ги откриете?

Ричър поклати глава.

— Не можем да ги открием. Във всеки случай не и навреме. Те ще трябва да открият нас. В Уайоминг, на възпоменателната служба.

— Аз също ще присъствам. С минимална охрана.

— Надявай се значи всичко да е свършило, преди да дойдеш.

— Да кажа ли на Стайвесънт? — запита отново Армстронг.

— Ти си знаеш — повтори Ричър.

— Не мога да отменя участието си, Няма да бъде уместно.

— Така е — каза Ричър. — Няма да се приеме добре.

— А вече и на Стайвесънт не мога да кажа.

— Така е — отвърна Ричър. — Не става.

Армстронг не каза нищо. Ричър стана да си ходи; Нили направи същото.

— Има и още нещо — каза Ричър. — Според нас двамата са станали полицаи.

Армстронг не помръдваше на стола си. За миг поклати глава, но после се спря и сведе поглед към бюрото. Лицето му помръкна още повече, сякаш събитията отпреди трийсет години отекваха в съзнанието му.

— По време на побоя чух нещо — каза той. — Тогава не му обърнах внимание, пък и не бях сигурен, че съм чул правилно. Но ми се стори, че в един момент те казаха, че баща им е полицай. Че могат да ни причинят големи неприятности.

Ричър не каза нищо.



Агентите от охраната ги изведоха навън. Те преминаха през брезентовия ръкав и излязоха направо на уличното платно. Завиха на изток и по тротоара поеха към най-близката спирка на метрото. Беше рано сутрин и въздухът беше бистър и студен. Кварталът беше съвсем пуст. По улиците нямаше никакви минувачи. Нили отвори плика, който й бе дал Стайвесънт. Вътре имаше чек за пет хиляди долара. На реда за цел на плащането беше написано: професионална консултация. В плика на Ричър имаше два чека — единият за същата сума от пет хиляди, а другият за сумата на отчетените разходи за проверката, които му бяха възстановени до цент.

— Трябва да си понакупим това-онова — каза Нили. — Не можем да ходим на лов в Уайоминг през зимата с такива дрехи.

— Не искам да идваш с мен — каза Ричър.

Загрузка...