Покушението

9

Фрьолих включи мигащите червени светлини зад предната решетка на събърбана и с пълна газ се вля в натоварения вечерен трафик, като да беше въпрос на живот и смърт. На всеки светофар пускаше сирената. Използваше всяка пролука между колите.

През целия път не пророни дума. Ричър седеше напълно неподвижен до нея, а Нили се беше надвесила напред от задната седалка и не откъсваше очи от пътя. Грамадната машина занасяше по хлъзгавия асфалт и се накланяше силно на завоите. Гумите пищяха неистово и едва успяваха да удържат тритонната маса на шосето.

След четири минути бяха в гаража на службите, след още трийсет секунди — в асансьора, а около минута след това нахълтаха в кабинета на Стайвесънт, който седеше неподвижен зад безупречно разтребеното бюро. Беше се свил на стола, сякаш някой му бе изкарал въздуха с юмрук. В ръцете си държеше куп листове. Светлината от лампата прозираше през хартията и отзад се проектираха кодираните сигнатури, които се отпечатват на всяка страница, когато се черпи информация от база данни. Под всяко заглавие имаше по два гъсто отпечатани абзаца текст. Секретарката стоеше до него и му подаваше още страници, една по една. Лицето й беше бяло като вар. Когато ги видя, тя излезе от стаята, без да каже дума. Вратата зад нея се затвори, от което тишината стана още по-отчетлива.

— Какво има? — не се сдържа Ричър.

Стайвесънт вдигна глава.

— Сега и аз вече знам — отвърна той.

— Знаеш какво?

— Знам, че това е работа на външни хора. С положителност. Без сянка на съмнение.

— Откъде го знаеш?

— Ти предположи, че демонстрацията ще бъде зрелищна — каза Стайвесънт. — Театрална. Аз бих добавил: драматична, невероятна, жестока, каквото ти дойде на ума.

— И каква се оказа тя?

— Ти имаш ли представа какъв е броят на убийствата в цялата страна?

Ричър вдигна рамене.

— Бих могъл да предположа, че е висок.

— Около двайсет хиляди годишно.

— Е?

— Това прави по около петдесет и четири на ден.

Ричър бързо пресметна наум.

— Да кажем, петдесет и пет — рече той. — Освен на високосни години.

— Искате ли да ви кажа за две от днешните? — каза Стайвесънт.

— Кой е убит? — запита Фрьолих.

— Двама мъже — каза Стайвесънт. — Единият е някакъв дребен фермер в Минесота. Човекът си излизал сутринта от къщи през задната порта и бил прострелян право в челото. Без всякаква видима причина. Вторият случай е днес следобед в търговски център в предградията на Боуддър, Колорадо. На втория етаж имало офис на заклет експерт-счетоводител. Като си тръгвал от работа, за по-направо обичал да минава през някакъв заден двор, та днес го причакали и го застреляли с автоматичен откос. Също без видима причина.

— Е, и?

— Фермерът се казва Брус Армстронг. А счетоводителят — Брайън Армстронг. И двамата са бели, на ръст и възраст колкото Брук Армстронг, с неговото телосложение, със същия цвят на косата и очите.

— Роднини? Далечни братовчеди?

— Не — каза Стайвесънт. — Нямат никаква връзка. Нито помежду си, нито с вицепрезидента. Та се питам: какъв е шансът това да се случи? Двама напълно случайни мъже с фамилия Армстронг, чиито собствени имена започват с Бр, да бъдат убити напълно безпричинно няколко часа един след друг, и то в ден, в който е отправена сериозна заплаха към нашия човек? И сам си отговарям: шансът е сигурно едно към хиляда милиарда.

В стаята настана тишина.

— Това била значи демонстрацията — каза накрая Ричър.

— Да — отвърна Стайвесънт. — Това беше демонстрацията. Хладнокръвно убийство. На двама невинни граждани. Така че съм съгласен с вас. Нямаме работа с вътрешен човек, който си прави невинна шега.

Без да чакат покана, Нили и Фрьолих седнаха на двата стола за посетители през бюрото на Стайвесънт. Ричър се облегна на една висока кантонерка и се загледа през прозореца. Щорите бяха още вдигнати, макар че навън отдавна бе паднал мрак. Единственото нещо, което се виждаше от този прозорец, беше оранжевото сияние на небето над Вашингтон.

— Как ти съобщиха? — попита той. — Да не би да са се обадили, за да поемат отговорност?

Стайвесънт поклати глава.

— Позвъниха от ФБР. Те разполагат с компютърна програма, която пресява бюлетините на Националния информационен център. Когато отнякъде се появи име, което ги интересува, системата веднага подава сигнал. Името Армстронг, разбира се, е сред приоритетните.

— Значи те вече бездруго са замесени.

Стайвесънт отново поклати глава.

— Просто ни предоставиха определена информация, това е. Те дори не разбират за какво става дума.

В стаята отново настана мълчание. Чуваше се дишането на четиримата — всеки вглъбен в собствените си мисли.

— Имате ли подробности от криминологичните експертизи? — попита Нили.

— Някои, да — отвърна Стайвесънт. — Първият мъж е убит с единичен изстрел в главата. Загинал на място. Не могат да открият куршума. Съпругата му не била чула нищо.

— А къде е била?

— На около пет-шест метра от местопроизшествието, в кухнята. Вратите и прозорците били затворени заради времето. Но все пак би трябвало нещо да се чуе. По онези места през цялата година се чували ловци.

— Какъв е размерът на входното отверстие? — попита Ричър.

— Калибърът е по-голям от .22 — отвърна Стайвесънт. — Ако това имаш предвид.

Ричър кимна. Единственото оръжие, способно да произведе изстрел, който да не се чуе от 5–6 метра разстояние, е пистолет .22 калибър със заглушител. Всеки по-голям калибър задължително издава някакъв звук независимо от заглушителя или затворените прозорци.

— Значи е стреляно с пушка отдалеч — каза той.

— Траекторията на куршума сочи натам — каза Стайвесънт. — Според съдебния лекар куршумът се е движил в низходяща посока. Влязъл през горната част на челото, излязъл отзад през тила.

— Теренът хълмист ли е?

— Навсякъде в околността.

— Значи става въпрос или за много далечен изстрел, или за пушка със заглушител. И двете възможности никак не ми харесват. Ако е стреляно отдалеч, значи убиецът е невероятен стрелец, ако пък е стреляно със заглушител, значи ония разполагат с доста специални оръжия.

— А какво знаем за второто убийство? — попита Нили.

— Извършено е по-малко от осем часа след първото. Но на повече от хиляда и двеста километра оттам. Това показва, че ако са екип, днес са действали поотделно.

— Подробности?

— Твърде откъслечни засега. Първото впечатление от доклада на местната полиция е, че става въпрос за автоматично оръжие. Но и този път никой нищо не е чул.

— Автомат със заглушител? — попита Ричър. — Сигурни ли са?

— Няма съмнение, че е автомат — каза Стайвесънт. — Два откоса: в гърдите и в главата. Трупът е накълцан на парчета.

— Демонстрацията си я бива — обади се Фрьолих.

Ричър продължаваше да гледа през прозореца. Отвън бе паднала лека мъгла.

— Само че какво точно се опитват да демонстрират? — попита той.

— Че си имаме работа с хора, които не са особено симпатични.

Той кимна.

— Но нищо повече от това. Във всеки случай не демонстрират уязвимостта на Армстронг, освен ако жертвите не са свързани по някакъв начин с него. Всъщност сигурни ли сме, че наистина е така? Че не са му, да кажем, далечни братовчеди? Поне фермерът. Минесота граничи със Северна Дакота, кали така?

Стайвесънт поклати глава.

— И аз най-напред това си помислих. Но после проверих всички възможни следи. Първо, вицепрезидентът не е роден в Северна Дакота. Преместил се е там от Орегон. Освен това разполагаме с резултата от проверката за произход и лични данни, която са направили от ФБР след обявяване на кандидатурата му. Доста е подробна. А пък не се споменават никакви живи роднини, ако не се брои една по-възрастна сестра, която живее в Калифорния. Жена му има някакви братовчеди, но нито един не се казва Армстронг, а и повечето са доста по-млади. На практика са деца.

— Ясно — каза Ричър.

Деца. В съзнанието му пробягаха познати картини: детска люлка, плюшени играчки, ярки рисунки, закрепени с магнити за врата на хладилник. Братовчеди.

— Смахната история — продължи той. — Убийството на двама случайни граждани, които се казват Армстронг и леко напомнят нашия човек, може да съдържа елемент на драматизъм, но не доказва големи способности. Всъщност нищо не доказва. Във всеки случай не ни кара да се съмняваме в нашата собствена охрана.

— Просто ни кара да ни е жал за жертвите — подметна Фрьолих. — И за техните семейства.

— Няма спор — каза Ричър. — Но, от друга страна убийството на двама случайни мъже в глухата провинция не ни уязвява пряко, нали? Да не би да сме ги охранявали и тях? Нямаме основания да се укоряваме, да се съмняваме в себе си. Аз мислех, че ще бъде на лична основа. Нещо по-сложно. Като писмото, което се появи изневиделица на бюрото ти.

— Говориш, сякаш си разочарован — отбеляза Стайвесънт.

— Разочарован съм Очаквах, че ще се приближат достатъчно, за да се опитаме да ги пипнем. Но те предпочетоха да останат на дистанция. Това са едни страхливци.

Никой не отговори.

— Страхливците са жестоки — продължи той. — Жестоките са страхливци.

Нили го погледна. Достатъчно добре го познаваше вече, за да разбере, че очаква подканване.

— Е, и?

— Трябва да се върнем назад и да премислим всичко отначало. Залива ни информация, а ние не я обработваме. Например вече знаем, че тези типове са външни хора. Че това не е някаква невинна игра между колеги.

— Е, и?

— Ами чистачите например. Какво знаем за тях?

— Че са замесени. Че са изплашени. Че отказват да говорят.

— Правилно — каза Ричър. — Но защо са изплашени? Защо не говорят? Преди време си мислехме, че може чистачите да се заиграват с някой симпатичен колега. Но явно не е така. Защото убийците не са вътрешни хора. Нито пък са симпатични. Нито пък това е игра.

— Тоест?

— Тоест те са принудени да участват по някакъв много по-сериозен начин. Сплашени са и им е затворена устата. От хора, които никак не се шегуват.

— Да, но как?

— Хайде де, как? Как можеш да сплашиш някого, без да го пипнеш с пръст?

— Като го накараш да вярва, че ще пострада в бъдеще.

Ричър кимна.

— Или той самият, или някой, на когото държи. Да го сплашиш толкова, че да трепери от страх.

— Така…

— Къде сме чували наскоро думата братовчеди?

— Как къде? Навсякъде. Аз имам братовчеди.

— Не, наскоро!

Нили погледна през прозореца.

— От чистачите! — каза тя. — Децата им били у братовчеди. Така казаха.

— Но преди това малко се спогледаха, не помниш ли?

— Така ли беше?

Ричър кимна.

— Не отговориха веднага и първо си размениха погледи.

— Е, и?

— Ами може децата им да не са у братовчеди.

— Че защо да ни лъжат?

Ричър я погледна право в очите.

— Какъв по-добър начин да сплашиш някого и да го подчиниш на волята си от това да му вземеш децата за заложници?

Те се заловиха за работа без повече отлагане, но — по изрично настояване на Стайвесънт — и без груби процедурни нарушения. Той лично се обади на адвокатите на тримата чистачи и им каза, че му е нужен незабавен отговор на един-единствен въпрос: името и адресът на детегледачите. Даде им да разберат, че е в техен интерес да отговорят веднага, вместо да бавят топката. И отговорът се получи. Адвокатите му позвъниха след по-малко от час. Името било Галвес, а адресът — някаква къща на километър и половина от жилището на чистачите.

После Фрьолих им направи знак с ръка да мълчат и по радиото изиска от екипа си подробен доклад за обстановката в хотела. Тя разговаря с временно назначения началник на охраната и с още четирима агенти, разположени на ключови места. Нямало никакви проблеми. Всичко било спокойно. Армстронг обикалял из залата и се здрависвал със симпатизанти. Бодигардовете му били плътно до него. Тя разпореди след края на приема всички агенти да придружат вицепрезидента до товарната рампа, където да го чака кортежът. Да построят истинска човешка стена от служебния изход до вратата на лимузината.

— И по-живо — каза накрая тя. — Съкратете участието!

После четиримата се натъпкаха в малкия единичен асансьор, слязоха в гаража и се качиха в събърбана на Фрьолих. Предишния път по същия този маршрут Ричър бе дремал през цялото време; сега обаче той беше нащрек и наблюдаваше околността, докато Фрьолих си пробиваше път през вечерния трафик към по-бедните градски райони. Навлязоха в квартала на чистачите, подминаха къщата им и продължиха още около километър и половина по тесни полутъмни улици, почти непроходими от паркирани до тротоарите коли, докато стигнаха до указания адрес. Беше тясна, висока двуфамилна къща, заклещена между денонощен магазин за спиртни напитки и дълга редица еднакви къщи, долепени една до друга. Отпред имаше малко дворче, заобиколено с проста телена ограда. Кофите за боклук бяха привързани с вериги към портата. До бордюра беше паркиран грохнал двайсетгодишен кадилак. Жълтите улични лампи едва пробиваха мъглата.

— И какво правим сега? — запита Стайвесънт.

Ричър погледна през прозореца.

— Трябва да поговорим с тия хора. Но без излишен шум. Те и без това са наплашени до смърт. Няма нужда да ги стряскаме излишно. Може да си помислят, че лошите са се върнали. Затова предлагам Нили да влезе първа.

Стайвесънт понечи да възрази, но преди да е казал нещо, Нили скочи от колата и тръгна към портата. Ричър я проследи с поглед как се позабави на тротоара и огледа околните сгради, преди да влезе. Докато крачеше по пътечката към входната врата, тя не спираше да се оглежда. Не се виждаше никой. Кварталът беше пуст. Заради студа. Тя стигна до вратата. Потърси с очи бутона на звънеца. Такъв нямаше. Тя вдигна ръка и почука с кокалчетата си по стъклото.

Мина една минута. После вратата се отвори на една педя, колкото позволяваше веригата. Остър клин от мека, топла светлина се разпиля навън през пролуката. Последва едноминутен разговор. След това вратата се притвори за миг, за да освободи веригата. Светлият клин стана съвсем тънък, преди да се превърне в широк правоъгълник. Нили се извърна назад и махна с ръка. Фрьолих, Стайвесънт и Ричър слязоха от събърбана и тръгнаха по пътеката към вратата. На прага ги очакваше дребен мургав мъж, който им се усмихваше стеснително.

— Това е мистър Галвес — представи го Нили.

Те се здрависаха с него, после Галвес отстъпи крачка назад и с широк жест, като на английски иконом, ги покани да го последват. Беше облечен с прав панталон от костюм и пуловер на едри шарки. Косата му изглеждаше току-що подстригана, а очите му гледаха открито. Те влязоха след него в къщата. Вътре беше доста тясно, но блестеше от чистота. На проста закачалка до вратата в една линия висяха седем детски палтенца. Някои бяха съвсем малки, други малко по-големички. На пода под тях бяха подредени седем ученически ранички. Седем чифта обувки. Тук-там на спретнати купчинки бяха наредени играчки. В кухнята се виждаха три жени. Иззад полите им срамежливо надничаха няколко чифта детски очи. Още детски главички надзъртаха и иззад вратата на дневната. Те ту са показваха, ту се скриваха, като непрекъснато бяха в движение. Ричър се опита да ги преброи, но се отказа. Сякаш отвсякъде го дебнеха ококорени тъмни очички.

Стайвесънт се оглеждаше безпомощно и не можеше да реши откъде да започне. Ричър се промуши покрай него и се запъти към кухнята. Спря се до вратата и надникна вътре. На кухненския плот бяха наредени седем детски кутии за сандвичи с отворени капачета, готови да бъдат заредени със закуски на сутринта. Той се върна в коридора. Провря се покрай Нили и се загледа в палтенцата. Всичките бяха от пъстри синтетични материи, като миниатюрни версии на палтата, които бе оглеждал в магазина в Атлантик Сити. Той свали едно от закачалката. От вътрешната страна под яката имаше пришито бяло парцалче с ръкописен надпис: Х. Галвес. Той го върна на закачалката и едно по едно огледа останалите шест. На всяко палто имаше етикет с име. Общо пет бяха надписани Галвес и две Алварес.

Никой не говореше. Стайвесънт се оглеждаше наоколо. Ричър срещна погледа на мистър Галвес и му направи знак с глава да минат в дневната. Когато престъпиха прага, три деца изхвръкнаха като пищи между краката им.

— Ти пет деца ли имаш? — запита Ричър.

Галвес кимна.

— Аз съм един щастлив човек…

— А на кого са палтата с етикети Алварес!

— На децата на Хулио, братовчеда на жена ми.

— На Хулио и Анита ли?

Галвес кимна, но не каза нищо.

— Искам да ги видя.

— Не са тук.

Ричър извърна поглед встрани.

— А къде са? — попита тихо той.

— Откъде да ги знам? — каза Галвес. — Сигурно са на работа. Работят все нощна смяна. На държавна служба.

Ричър го погледна.

— Искам да кажа, къде са децата? Те ме интересуват. Искам да видя децата им.

Галвес го погледна, видимо объркан.

— Да видите децата ли?

— Искам да се убедя, че са добре.

— Но вие току-що ги видяхте. В кухнята.

— Искам да видя точно кои са децата на Хулио и Анита.

— Не им вземаме пари — заекна Галвес. — Освен за храна.

Ричър кимна разбиращо.

— Не съм дошъл да ви проверявам дали сте лицензирани детегледачи или нещо такова. Ние не се занимаваме с такива неща. Наистина искам да видя дали децата са добре.

Галвес продължаваше да го гледа озадачено. После се обърна по посока към кухнята и изрече дълго изречение на бърз, насечен испански. Веднага две малки дечица се отделиха от кухненската група, промушиха се между Стайвесънт и Фрьолих и доприпкаха в дневната. Те се спряха до вратата и застанаха неподвижни, едно до друго. Бяха момиченца. Много красиви, с огромни черни очи, меки коси и сериозни личица. Бяха може би на пет и на седем години. Или на четири и шест. Или на три и пет. Ричър не можеше да прецени.

— Ей, дечица — каза той, — я ми покажете палтата си.

Двете изпълниха молбата му точно и без да задават въпроси, както обикновено постъпват децата. Той ги последва в коридора и пред очите му те се надигнаха на пръсти и докоснаха с ръка две от седемте палтенца, за които той вече знаеше, че са надписани Алварес.

— Браво — каза той. — А сега вървете да се почерпите с по една курабийка или нещо такова.

Двете сестрички заприпкаха обратно към кухнята. Той ги проследи с поглед. Постоя за миг неподвижно и мълчаливо, после се върна в дневната. Приседна до Галвес и отново понижи глас.

— Някой друг да се е интересувал за тях? — попита той.

Галвес само поклати глава.

— Сигурен ли си? — настоя Ричър. — Някой да не ги наблюдава, някакви непознати лица да не се навъртат наоколо?

Галвес отново поклати глава.

— Можем да ти помогнем — каза Ричър. — Ако има проблем, ако някой ти досажда, само кажи и ние ще се погрижим да престане.

Галвес вдигна към него неразбиращ поглед. Ричър го гледаше право в очите. Той беше свикнал да разчита човешки погледи, а в тези две очи нямаше и капка гузност. Изглеждаха объркани, може би леко уплашени, но не гузни. Човекът не се опитваше да крие нещо. Нямаше никакви тайни от него.

— Е, добре — каза накрая Ричър. — Извинявай, че ти нарушихме спокойствието.

По обратния път той беше мълчалив и замислен.

Четиримата отново насядаха в заседателната зала. Сякаш тя беше единственото помещение в сградата с повече от три стола. Нили остави Фрьолих да седне до Ричър, докато тя се настани до Стайвесънт на отсрещната страна на масата. Фрьолих се обади по радиостанцията и й докладваха, че Армстронг се готви всеки момент да си тръгне от приема. Бил решил да съкрати участието си. Никой от поканените нямал нищо против. Те всякак бяха доволни. Ако се задържеше повече сред тях, примираха от щастие, че са в такава високопоставена компания; ако ли пък си тръгнеше на средата, цъкаха възхитено: какъв делови и зает човек, и все пак намери време да ни уважи! Фрьолих го проследи по радиостанцията, докато излезе от балната зала, прекоси кухнята, слезе от товарната рампа и се настани в лимузината. Чак тогава си отдъхна. Оставаше само кортежът да го откара с пълна газ до Джорджтаун, след което да го преведат през ръкава. Тя бръкна с ръка зад гърба си и намали леко звука на радиостанцията. После се облегна назад и вдигна поглед към другите; в очите й напираха въпроси.

— Нищо не разбирам — обади се Нили. — Значи има нещо друго, което повече ги плаши, отколкото безопасността на децата им?

— Че какво може да е това нещо? — попита Фрьолих.

— Зелени карти? Те законно пребиваващи ли са?

Стайвесънт кимна.

— Разбира се. Те са пълноправни служители на тайните служби на Съединените американски щати, както всички нас в тази сграда. Освен това ние следим банковите им сметки и всичко останало. Чисти са, поне доколкото знаем.

Ричър слушаше разговора, но съзнанието му блуждаеше другаде. Той разтри тила си с длан. Косата по врата му беше поизрасла след последното подстригване. Вече не беше толкова остра. Той погледна Нили. После мокета на пода. Беше сивкав, синтетичен, на релефни ивици. На острата халогенна светлина се виждаха отделни лъскави нишки. Във всеки случай мокетът беше безупречно чист. Той притвори клепачи. Мозъкът му работеше трескаво. Пред очите му като на екран премина видеозаписът от охранителната камера. Осем минути преди полунощ чистачите се появяват в кадър. Влизат право в кабинета на Стайвесънт. В седем минути след полунощ излизат. После девет минути чистят стаята на секретарката. Накрая, в дванайсет и шестнайсет минути, се изнасят по същия начин, както са влезли. Той отново прекара целия запис през съзнанието си, веднъж отзад напред и веднъж отпред назад. Всеки кадър. Всяко движение. И изведнъж отвори очи. Всички го гледаха вторачено, сякаш го бяха питали нещо, а той не бе отговорил на въпроса им. Той погледна часовника си. Наближаваше девет. Лицето му разцъфна в широка, доволна усмивка.

— Тоя Галвес отведнъж ми стана симпатичен — каза накрая той. — Изглеждаше толкова щастлив като баща. И тия кутии за сандвичи, наредени за другия ден. Хващам се на бас, че им ги правят с пълнозърнест хляб. И плодове им дават вероятно. Здрава, питателна храна.

Те го гледаха вкаменени.

— Аз бях дете на военни — продължи той. — Моята кутия за сандвичи беше стара кутия от патрони. На всички деца бяха такива. Навремето това се смяташе за много шик по базите. Аз моята си я бях надписал с червена боя, през шаблон. Майка ми не можеше да я понася. Казваше, че едно дете не бива да си играе с военен реквизит. Но иначе ми я пълнеше все с хубави работи за хапване.

Нили се облещи насреща му.

— Ричър, ние тук сме се събрали да обсъждаме сериозни неща, двама души са убити, а ти ни занимаваш с кутията си за сандвичи?!

Той кимна.

— Приказвам си аз за кутии, а си мисля за подстрижки. Вие забелязахте ли, че мистър Галвес наскоро бе ходил на бръснар?

— Е?!

— Същевременно, при цялото ми уважение към теб, Нили, си мисля и за задника ти.

Фрьолих щеше да го изяде с поглед. Нили се поизчерви.

— Как да разбирам това? — запита тя.

— Как ли? Ами например, че аз не вярвам за Хулио и Анита да има нещо по-важно от децата им.

— А защо мълчат тогава?

Фрьолих се наведе напред, затисна ухото си с пръст и се заслуша в радиостанцията.

— Отлично, момчета. Разбрано и край. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Армстронг си е у дома. Най-после в безопасност.

Ричър отново погледна часовника си. Беше точно девет. Той се обърна към Стайвесънт.

— Може ли да хвърля още един поглед на кабинета ти? Сега, ако не възразяваш?

Стайвесънт го изгледа неразбиращо, но стана от стола и ги поведе по коридорите към задната част на етажа. Секретарското помещение беше тихо и пусто. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше затворена. Той я отвори и натисна ключа на осветлението.

На бюрото имаше лист хартия.

Всички го видяха. Стайвесънт остана неподвижен секунда-две, после пристъпи към бюрото и се загледа в листа. Преглътна. Пое си дълбоко дъх и го вдигна.

— Това е факс от полицейското управление на Боулдър — каза той. — С предварителни резултати от балистичната експертиза. — Той се усмихна, видимо облекчен.

— А сега се съсредоточи и помисли — каза Ричър. — Така ли изглежда винаги кабинетът ти?

Без да пуска факса, Стайвесънт се огледа.

— Точно така.

— Значи всяка вечер чистачите го виждат точно в този вид, нали?

— Ами обикновено бюрото е празно — отвърна Стайвесънт. — Но извън това, да.

— Добре — каза Ричър. — Да вървим тогава.

Те се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт се зачете във факса.

— Намерили са шест гилзи — каза той. — Деветмилиметрови „Парабелум“. Със странни следи от страничен удар на всяка гилза. Изпратили са ни скица.

Той плъзна листа по масата към Нили. Тя прочете написаното. Направи гримаса. Подаде листа на Ричър. Той разгледа скицата и кимна.

— „Хеклер & Кох“ МП5 — каза той. — Изхвъргачът така силно удря гилзата отстрани, че да не си наблизо. Превключвателят е бил поставен на откоси по три патрона. Два откоса, шест гилзи.

— Вероятно става въпрос за версията СД6 — каза Нили. — Щом не са чули нищо. Нелошо оръжие. Картечен пистолет. Доста е скъп, между другото. И не се намира лесно.

— Защо искаше да огледаш кабинета ми? — попита Стайвесънт.

— Не сме прави за чистачите — каза Ричър.

В стаята настана тишина.

— В какво точно не сме прави? — попита Нили.

— Във всичко — отвърна той. — Всичко, което си мислим за тях, е погрешно. Какво става, когато се опитваме да разговаряме с тях?

— Заинатяват се и не продумват. Сякаш говорим на стената.

Той кимна.

— И аз си помислих същото. Изпадат в някакъв вид стоически инат. И тримата. Почти в транс. Аз изтълкувах това като реакция на някакъв вид заплаха. Сякаш с мълчание се опитват да се предпазят от влиянието, което някой упражнява върху тях. Сякаш е въпрос на живот и смърт. Сякаш добре разбират, че нямат право и дума да продумат. Знаете ли какво обаче?

— Какво?

— Те просто не разбират какво ги питаме. Нямат представа. Не вдяват. За тях ние сме двама умопобъркани, които им задаваме невъзможни въпроси. А те са прекалено учтиви или прекалено уплашени, за да ни кажат да им се махаме от главата. Затова просто чакат търпеливо да свършим и да ги оставим на мира.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Помислете си, какво още знаем? На видеозаписа се виждат поредица от несвързани факти. Чистачите изглеждат леко уморени на влизане в кабинета, а сравнително отпочинали на излизане. На влизане са спретнати, на излизане малко пораздърпани. Освен това в кабинета прекарват петнайсет минути, а в секретарското помещение само девет.

— Е, и? — попита Стайвесънт.

Ричър се усмихна.

— Твоят кабинет като нищо е най-чистото помещение в света. Излизан е като операционна зала. Ти си го харесваш така. Между другото, чухме за двете куфарчета и за мокрите обувки…

Фрьолих го погледна с недоумение. Беше ред на Стайвесънт да се изчерви.

— Кабинетът ти е чист до маниакалност — продължи Ричър. — А пък чистачите остават в него петнайсет минути. Защо ли?

— Докато разопаковат писмото — предположи Стайвесънт. — И докато го наместят на плота.

— Нищо подобно.

— Да не е била само Мария? Хулио и Анита не излязоха ли преди нея?

— Не.

— Че кой тогава го е внесъл? Секретарката ми ли?

— Не.

Мълчание.

— Да не би да ми казваш, че аз съм го внесъл в кабинета си?

Ричър поклати глава.

— Просто те питам защо им е на чистачите да остават петнайсет минути в една стая, която и без това е идеално чиста.

— Може би са си почивали? — предположи Нили.

Ричър отново поклати глава. Изведнъж Фрьолих се усмихна.

— Правили са нещо, от което после да изглеждат раздърпани.

— Какво например?

— Например секс!

Стайвесънт пребледня.

— Много ви моля! Само това не! Пък са били и трима…

— Че какво? Тройката не е нещо нечувано — обади се Нили.

— Но нали живеят заедно? — запротестира Стайвесънт. — Ако им е до това, защо не си го вършат вкъщи?

— Може да е някаква еротична авантюра — подхвърли Фрьолих. — Нали разбирате, секс на работното място, какъв по-голям гъдел!

— Оставете секса — каза Ричър. — Съсредоточете се върху раздърпания им вид. Какво точно създава това впечатление?

Всички едновременно вдигнаха рамене. Стайвесънт беше блед като стената. Ричър се усмихна.

— На записа има и нещо друго — каза той. — Когато влизат в кабинета, торбата с боклука е почти празна, а на излизане е издута. Толкова много боклук ли има в твоя кабинет?

— Нищо подобно! — обидено отвърна Стайвесънт. — Аз никога не оставям боклук в кабинета си.

Фрьолих се наведе напред през масата.

— И какво има в торбата според теб?

— Боклук — отвърна Ричър.

— Нищо не разбирам — каза Фрьолих.

— Петнайсет минути са много време — каза Ричър. — Те работиха толкова съвестно в секретарското помещение, и пак го приключиха за девет. А всъщност то е значително по-голямо и там има много повече неща за чистене, отколкото в самия кабинет. Ако сравним двете помещения, сложността на терена, броя на мебелите, и ако допуснем, че и на двете места работят еднакво усърдно, колко време им трябва за кабинета?

Фрьолих вдигна рамене.

— Седем минути? Осем? Горе-долу толкова.

Нили кимна.

— Във всеки случай не повече от девет.

— Аз обичам кабинетът ми да е чист. Издал съм специални разпореждания. Искам ги тук поне десет минути.

— Но не петнайсет — възрази Ричър. — Петнайсет е прекалено. А освен това ние специално ги попитахме защо толкова са се забавили. И какво ни отвърнаха те?

— Нищо — каза Нили. — Просто ни изгледаха озадачено.

— После ги попитахме дали всяка вечер отделят едно и също време за кабинета. И те казаха, че да.

Стайвесънт погледна Нили за потвърждение. Тя кимна.

— Е, добре — каза Ричър. — Да приемем, че конкретната вечер са останали в кабинета петнайсет минути. Всички гледахме записа. А сега ми кажете, как точно са прекарали толкова време вътре?

Никой не продума.

— Две възможности — отговори си сам той. — Или не са стояли толкова, или петнайсет минути са си пускали косите да растат.

— Моля? — каза Фрьолих.

— Затова изглеждат някак раздърпани, или по-точно невчесани, когато излизат отвътре. Особено Хулио. Неговата коса определено е по-дълга на излизане.

— Как е възможно това?

— Възможно е, ако не е станало през една и съща нощ. Записът, който сме гледали, е сглобен от разменени касети от две различни нощи. До полунощ е от едната, след това от другата.

Мълчание.

— Две касети — повтори Ричър. — Точно в полунощ единият магнетофон изключва, а на негово място се включва друг. Първата касета е автентична. Няма как иначе, защото на нея се вижда как Стайвесънт и секретарката си тръгват за вкъщи. Това е истинският запис от сряда вечер. Чистачите пристигат в единайсет и петдесет и две минути. Може би изглеждат уморени, защото тази вечер са застъпили нощна смяна. Може би през целия ден преди това са се занимавали с други неща. Във всеки случай пристигат навреме, работата върви нормално, никъде по стаите няма разляно кафе, прекалено много боклук и така нататък. Торбата с боклука е почти празна. Аз допускам, че са почистили кабинета за около девет минути. Това вероятно е обичайната им скорост. Нормално бърза работа. Затова толкова се учудиха, когато им казахме, че са работили бавно. Най-вероятно те са излезли от кабинета около дванайсет часа и една минута, още девет минути са работили в секретарското помещение и в дванайсет и десет са продължили нататък.

— Обаче? — попита Фрьолих.

— Обаче записът след дванайсет е от съвсем друга нощ. Може да е отпреди две седмици, защото Хулио не е подстриган. В онази нощ са стигнали по-късно до тази част от сградата, затова и по-късно са привършили. Понеже в някое от предишните помещения са заварили голяма бъркотия. И много разпилян боклук, който е изпълнил торбата им. Затова и на излизане изглеждат някак по-енергични — защото са бързали да наваксат. Или пък защото не им е първа нощ от новата смяна, така че са се приспособили към режима на работа и са се наспали през деня. Така че на записа се вижда как влизат в кабинета в сряда вечер, а излизат през съвсем друга нощ.

— Но на записа е отбелязана вярната дата — каза Фрьолих. — Четвъртък сутрин.

— Защото Нендик се е подготвил предварително.

— Нендик ли?

— Техникът, който отговаря за видеокамерите — каза Ричър. — Аз допускам, че поне една седмица преди това е подготвил касета, която да показва датата от последния четвъртък. Или може би две седмици по-рано. Защото са му трябвали три възможни варианта на записа. Първо, чистачите влизат и излизат преди полунощ. Второ, влизат преди полунощ, а излизат след. И трето, влизат и излизат след полунощ. При това положение е трябвало да изчака, за да си набави и трите различни версии. В случай че му потрябва първата, тоест ако те влязат и излязат преди полунощ, той е бил готов да ни даде касета, на която след полунощ не се случва нищо. Но става така, че те пристигат преди полунощ, а си тръгват след това, така че ни е дал втората версия.

— Значи Нендик е подхвърлил писмото — каза Стайвесънт.

Ричър кимна.

— Нендик е вътрешната връзка. Не чистачите. Ако прегледаме истинския запис от онази нощ, положително ще видим чистачите да си тръгват малко сред дванайсет, а после, някъде преди шест сутринта, Нендик да се промъква през пожарното стълбище с ръкавици и писмото в ръка. Може би някъде между пет и половина и шест, за да не му се наложи да чака дълго да подмени лентата в магнетофона с предварително подготвената.

— Но на записа се вижда как аз пристигам сутринта на работа — каза Стайвесънт. — И секретарката ми също.

— Това е вече на третата касета. От шест нататък се връщаме на автентичния запис. Променена е само тази по средата.

Всички замълчаха.

— Нендик най-вероятно им е описал и камерите в гаража — каза Ричър. — За да доставят писмото в неделя вечер.

— Как успя да разгадаеш всичко това? — запита Стайвесънт. — По косата на чистача ли?

— Само донякъде. По-скоро, като си разсъждавах за задника на Нили. Тоя Нендик така се суетеше, като ни предаваше касетите, че изобщо не обърна никакво внимание на задника й. Просто сякаш не го забелязваше. А това според нея се случвало извънредно рядко.

Стайвесънт отново се изчерви, сякаш беше готов да потвърди противоестествеността на подобно недоглеждане.

— Според мен трябва да пуснем чистачите — каза Ричър. — После трябва да поговорим с Нендик. Той е единственият, който се е срещал с ония типове.

Стайвесънт кимна.

— И вероятно е заплашван от тях.

— Надявам се да е така — каза Ричър. — Иска ми се да вярвам, че не го е направил по собствено желание.

Стайвесънт използва личния си ключ, за да отвори стаята с видеомагнетофоните, като повика дежурния офицер за свидетел. Вътре се установи, че липсват десет последователни касети, все от полунощ до шест сутринта на дните преди въпросния четвъртък. Нендик ги бе отчел като бракувани поради негоден запис. После те взеха напосоки десетина касети от последните два месеца и изгледаха точно определени части от записите. В нито един случай чистачите не бяха прекарали в кабинета повече от девет минути. Стайвесънт се обади в ареста и нареди веднага да бъдат освободени.

Сега им оставаха три възможни пътя за действие: да извикат Нендик в службата под някакъв претекст, да изпратят агенти да го арестуват в дома му или сами да го навестят и да започнат разпита, преди да се е позовал на Шестата поправка, което щеше бездруго да усложни нещата.

— Предлагам да идем у тях още сега — каза Ричър. — Да използваме елемента на изненада.

Той очакваше да му възразят, но Стайвесънт само кимна с безизразен поглед. Изглеждаше блед и уморен. Като човек, който има проблем. Като човек, у когото се борят горчивото чувство, че е предаден от свои, и инстинктът към замазване на истината, типичен за вашингтонския бюрократ. Инстинкт, който беше още по-силен, щом ставаше въпрос за човек като Нендик, отколкото за някакви си там чистачи — дребни винтчета в голямата машина. Винаги можеше да вдигне рамене: Какво да ги правя!

Но с човек като Нендик работите стояха другояче. Той беше ключово звено в една организация, която нямаше право да допуска фалове поради небрежност. Затова Стайвесънт включи компютъра на секретарката си и откри адреса на Нендик. Беше в някакво предградие във Вирджиния, на петнайсет километра от мястото, където се намираха. След двайсетина минути бяха там. Той живееше на една тиха уличка с големи дървета в добре поддържан квартал. Цените на имотите не бяха особено високи, но не бяха и ниски. Пред гаражите имаше чуждестранни марки коли. Добре измити, макар и не всичките последен модел. Къщата на Нендик беше ниска, с покрив от кафеникави плочи и тухлен комин. Вътре беше тъмно, само в един от прозорците проблясваше екран на телевизор.

Фрьолих свърна в алеята и паркира пред вратата на гаража. Те слязоха и в студения нощен въздух се приближиха до входната врата. Стайвесънт сложи пръста си върху звънеца и не го вдигна, докато трийсет секунди по-късно в антрето не се запали. Ветрилообразният прозорец над входната врата засия в оранжево. Едновременно с това над главите им светна и жълт декоративен фенер. Вратата се отвори и на прага се появи Нендик. Беше още по костюм, сякаш току-що се бе върнал от работа. При вида им явно се парализира от страх, като че ли това поредно изпитание вече щеше да го довърши. Стайвесънт го изгледа, после го заобиколи и влезе вътре. След него Фрьолих. После Ричър и Нили. Нили затвори вратата след себе си и застана с гръб към нея като часови — леко разкрачена, с ръце отзад на кръста.

Нендик продължаваше да мълчи. Просто стоеше неподвижно, с омекнали колене, и гледаше тъпо пред себе си. Стайвесънт сложи ръка на рамото му, обърна го кръгом и го побутна към кухнята. Нендик не оказа съпротива. Стайвесънт влезе след него, натисна електрическия ключ и луминесцентните тръби над барплота запримигваха и светнаха една по една.

— Сядай! — каза му той, сякаш говореше на куче.

Нендик пристъпи напред и седна на едно от високите столчета до барплота. Не каза нищо. Само вдигна ръце и обгърна раменете си като човек, който има треска.

— Имената! — нареди Стайвесънт.

Нендик продължаваше да мълчи. Той полагаше видими усилия да не проговори. Погледът му блуждаеше към отсрещната стена. Една от луминесцентните тръби беше дефектна и не можеше да се запали. Само бръмчеше и нарушаваше тишината. Ръцете на Нендик затрепериха; той ги стисна под мишниците, за да ги спре. Започна да се люлее напред-назад на столчето, което проскърцваше под тежестта му.

Ричър се огледа. Кухнята беше приятно обзаведена. На прозореца имаше жълти карирани завески. Таванът също беше боядисан в жълто. Във вазите имаше цветя. Всичките увехнали, В мивката имаше натрупани чинии. Може би от две седмици. По някои се беше образувала плесен.

Ричър се върна в коридора и оттам мина в дневната. Телевизорът беше с огромен екран, но не последен модел. В момента предаваше някаква програма, съставена от документални полицейски видеозаписи на гонитби и всякакви други произшествия. Звукът беше намален почти до минимум. Едва чуто мърморене, но достатъчно, за да подсказва наситения драматизъм на ситуациите. Върху страничната облегалка на креслото срещу телевизора беше закрепен уред за дистанционно управление. На полицата над камината бяха наредени в редица шест снимки в месингови рамки. На всичките се виждаше Нендик заедно с някаква жена. Беше приблизително на неговата възраст, не красива, но достатъчно жива, одухотворена и привлекателна, за да може да мине за хубавичка. Последователността на снимките проследяваше семейната им история, от сватбата през две летни отпуски и няколко други неидентифицирани събития. Нямаше снимки на деца. А и къщата нямаше вид на място, където се отглеждат деца. Всичко беше стилно, съчетано по десен и цвят — дом за възрастни, зрели хора.

Върху дистанционното устройство на облегалката на креслото пишеше Видео, а не ТВ. Ричър се пресегна и натисна клавиша. Звукът от полицейска радиостанция моментално заглъхна и след секунда картината на екрана се смени с любителски запис на сватба. Нендик и жена му се усмихваха на камерата, подмладени с няколко години. Главите им бяха допрени една до друга. Изглеждаха толкова щастливи. Тя цялата в бяло, той — със строг костюм. На някаква ливада. Беше ветровито. Косата й се развяваше, чуваше се свистенето на вятъра. Младоженката имаше приятна усмивка. Големи ясни очи. Тя казваше нещо, което да се увековечи на записа, но от шума на вятъра не се разбираше нищо.

Той натисна стопа и нощната гонитба на полицейски коли продължи. Върна се в кухнята. Нендик продължаваше да трепери и да се поклаща на стола. Ръцете му бяха стиснати под мишниците. Все още не беше продумал дума. Ричър хвърли още един поглед на мръсните чинии в мивката и на увехналите цветя.

— Можем да ти я върнем — каза той.

Нендик не отговори.

— Само ни кажи кои са, и ние ще я открием.

Никакъв отговор.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — продължи Ричър. — Защо само да й удължаваме мъките?

Нендик гледаше съсредоточено към далечния ъгъл на стаята, сякаш там се случваха жизненоважни неща, които за нищо на света не биваше да пропусне.

— Кога я отвлякоха? — попита Ричър. — Преди две седмици ли?

Нендик не отговори. Изобщо не издаваше звук. Нили, която досега стоеше в коридора, влезе и пристъпи към другата половина от кухнята, която беше оформена като втора дневна — с тежка гарнитура и две библиотеки, помежду с нисък шкаф.

— Можем да ти помогнем — каза Ричър. — Но първо трябва да знаем откъде да започнем.

Нендик не отговори. Не каза нищо. Просто седеше на високия стол, поклащаше се напред-назад и обгръщаше тялото си плътно с ръце.

— Ричър — обади се Нили.

Гласът й беше тих, но напрегнат. Той остави Нендик и отиде при нея до шкафа. Тя му подаде нещо. Хартиен плик. Вътре имаше полароидна снимка. На снимката се виждаше жена, седнала на стол. Лицето й беше бяло като вар и изкривено в гримаса. Очите й бяха разширени от ужас. Косата й беше сплъстена. Беше съпругата на Нендик, но състарена със стотина години спрямо снимките на полицата. В ръцете си държеше брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Главата на вестника беше вдигната нагоре, под брадичката й. Нили му подаде друг плик. С друга снимка. На същата жена и със същия вестник, но от друга дата.

— Доказателство, че е жива — каза Ричър.

Нили кимна.

— Така е. Но виж това тук. Според теб това какво доказва?

Тя му подаде следващия плик. Кафяв, за деликатни пощенски пратки, подплатен с фолио на малки мехурчета. Вътре имаше нещо меко и бяло. Дамски бикини. Един чифт. Обезцветени. Леко зацапани.

— Страхотно! — каза той.

Тя му подаде четвърти плик. По-малък от предишния. Също подплатен отвътре. В плика се напипваше нещо квадратно. Малка спретната кутийка от гладък картон, като от бижутериен магазин. В нея имаше топка памук. Със засъхнала кафява кръв, защото върху памука лежеше фаланга от човешки пръст. Отрязана точно при ставата с твърд, остър предмет. Може би с градинарски ножици. По размера и извивката може би беше от малкия пръст на лявата й ръка. На нокътя все още имаше следи от лак. Ричър го погледа втренчено няколко секунди. После кимна и върна кутийката на Нили. Върна се и седна точно срещу Нендик от другата страна на барплота. Погледна го право в очите. Реши да рискува.

— Стайвесънт, Фрьолих! Изчакайте отвън в коридора.

Двамата се поколебаха за миг, видимо изненадани. Той обаче им хвърли такъв поглед, че те послушно се изнизаха от стаята.

— Нили! Ела тук.

Тя тихо се приближи и застана до него. Той се наведе напред и се подпря с лакти на барплота. Лицето му беше наравно с главата на Нендик. Заговори с тих глас:

— Няма ги вече — каза той. — Сега сме само ние. А ние двамата не сме от тайните служби. Ти го знаеш, нали? До оня ден изобщо не ни беше виждал. Така че можеш да ни имаш доверие. Ние няма да се издъним както ще се издънят те. Там, откъдето идваме, издънки не се допускат. Освен това при нас играта няма правила. Така че ние можем да ти я върнем. Искаме да разбереш това. Ще спипаме тия мръсници и ще ти върнем жената. Жива и здрава. Със сигурност. Обещавам ти го. Аз ти го обещавам.

Нендик изви глава нагоре и отвори уста. По засъхналите му устни беше полепнала лепкава пяна. После устата се затвори плътно. Челюстите се стиснаха. Една трепереща ръка се вдигна нагоре със събрани палец и показалец, които сякаш стискаха нещо. Той ги прекара по дължината на тънката безкръвна черта, в която се бяха превърнали устните му, като да ги заключи с цип. После спусна ръката си надолу и отново я стисна под мишница. Потрепери. Очите му гледаха изцъклено към стената. В погледа му имаше нещо налудничаво. Някакъв див страх. Тялото му отново започна да се клати. Закашля се, но не отвори уста. Кашляше със стиснати устни, докато храчките в гърлото му го задавиха и почна да се задушава. Устата му оставаше плътно затворена. Тялото му се клатеше и друсаше на високия стол. Ръцете му отчаяно стискаха месото под мишниците. Задавено преглъщаше храчки. Изцъкленият му поглед издаваше ням див ужас. После зениците му се извъртяха нагоре, той подбели очи и тялото му падна от стола.