12

Централно пристанище, Анаполис, Мериленд

18:45 ч

Младият куриер провери нещо в папката си и кимна, преди отново да вдигне очи към мъжа, който стоеше зад едно малко гише.

— Аха. Човекът, когото търся, се казва Блейлок. Джон Блейлок. Оставил е само този адрес.

— Той е на 18-и кей.

— Значи живее на лодка?

— Ами не точно.

— Но вие казахте 18-и кей.

Служителят затвори списъка с клиентите си и заобиколи гишето, за да застане до младия човек на прага и да му посочи бъркотията от лодки и мачти в далечината.

— Виждаш ли високата мачта до зелената лодка?

— Аха.

— Е, погледни точно вляво от нея. Виждаш ли синия метален покрив?

— Онова нещо със сателитната чиния, което прилича на покрив на автобус? — попита младежът.

— То си е покрив на автобус. От онези, с които рок групите ходят на турнета.

— И какво прави този автобус в пристанището, човече?

— Най-вече плава — захили се мъжът.

— Автобус.

— Всъщност е подвижна къща. Накарай капитан Блейлок да ти я покаже.

— Плаваща подвижна къща? Нещо като лодка, на която се живее?

— Ами той реши, че иска лодка, но вече си беше направил автобус по поръчка точно по свой вкус и живееше в него, така че накара една корабостроителница да му построи яхта, тоест шлеп за автобуса. Когато поиска да излезе в морето, просто закарва автобуса си, качва го и… отплава, така да се каже. Задните колела на автобуса са свързани с двойните витла на шлепа.

— Това нещо трябва да се види.

Младежът закара микробуса си до края на кея и разтовари няколко кутии на една ръчна количка, преди да ги издърпа до яхтата. Едната страна на огромния четиринайсетметров автобус, с лице към пристанището, представляваше красива картина в сини и зелени тонове, на която няколко стройни делфина плуваха с една по-малка, но също толкова елегантна и добре надарена русалка с платиненоруса коса, която се влачеше поне на три метра след нея.

Автобусът изглеждаше чисто нов. Платформата, на която беше паркиран, слизаше на метър и половина под бордовете от тиково дърво, така че колелата му не се виждаха, а горната му част изглеждаше като постоянна надстройка. Палубата беше оградена с месингов парапет, състоеше се от две нива и завършваше с нормален заострен нос отпред.

От едната страна на кея беше монтирано малко гише подобно на катедра, на което имаше телефон и високоговорител. Куриерът протегна ръка към телефона и неволно подскочи, когато един дълбок мъжки глас изгърмя от колоната:

— Добре, „Билис Маркет“. Виждам те отвън, а освен това беше крайно време. Качвай се на борда.

Една от големите врати на автобуса се отвори и собственикът се появи с широка усмивка, за да го въведе.

— Шефът ми каза, че може да ми покажете кораба — подхвърли куриерът, докато разтоварваше кутиите.

— Ами да… ще трябва обаче да минеш утре. Моментът не е подходящ.

— Добре.

Блейлок взе папката му и разписа чека.

— Просто сега трябва да приготвям вечеря. — Той огледа младежа по-внимателно и прецени, че е към средата на двайсетте. — Женен ли си?

— Не, сър.

— Добре. Значи ще ме разбереш. Чакам една гостенка. Възнамерявам най-безсрамно да я сваля с готварските си умения, а тя няма представа, че влиза право в кулинарния ми капан. А сега изчезвай.

— Късмет, сър — ухили се куриерът, като прибираше в джоба си десетдоларовата банкнота, която му подадоха.

Джон Блейлок затвори вратата след него и започна да рови в кутиите, като прибираше някои от продуктите и нареждаше останалите на кухненския плот. Повечето от съставките на вечерята, която готвеше, вече бяха готови. На газовата печка от неръждаема стомана вряха два различни соса и изпълваха въздуха със сложните си аромати, подсилени с вино.

Блейлок със задоволство огледа своята дневна-трапезария-кухня на плаващия автобус, струващ четиристотин хиляди долара. Продължителните войни с автомонтьори и корабостроители бяха завършили успешно. В крайна сметка беше получил точно това, което искаше: една трета от автобуса включваше уютното помещение за готвене, хранене и прекарване на деня; друга беше определена за оборудвана с всякаква електроника спалня, обзаведена в стила, който той шеговито наричаше „ранен бардак“, със солидна употреба на червено кадифе; а останалата част беше комбинация от пилотска кабина и шофьорско място, натъпкана с достатъчно апаратура като за самолет „Боинг“ и оформена като миниатюрно копие на командната палуба на космическия кораб „Старшип Ентърпрайз“ от сериала „Стар Трек“. Дървената облицовка беше от ръчно обработен орех и дъб, снадките бяха от месинг, а кормилото — което служеше както за шофиране, така и за управление на яхтата — беше истински корабен рул с шест лъча.

И всичко това беше негово, платено със спестявания от заплатата и внимателни инвестиции, допълнени от хонорарите, които продължаваше да получава за различни проекти.

Той погледна часовника си. Оставаха деветдесет минути, преди нищо неподозиращата жена да пристигне и да остане толкова впечатлена, че да не забележи сексуалните намерения зад цялата организация. Той се изкикоти, после се намръщи, докато се опитваше да си спомни първото й име.

„По дяволите! Джанис? Джан? Къде е онова листче?“

Той зарови в джоба на джинсите си, докато открие една смачкана визитка.

„Джил! Разбира се.“

Отново я пъхна в джоба си, като си повтаряше името наум.

Телефонът иззвъня.

Блейлок погледна номера, изписан на екрана. Джил беше казала, че има клетъчен телефон с вашингтонски код. Първите цифри бяха същите, а тя трябваше да се обади, за да й обясни къде живее.

Той включи телефона на говорител.

— Здравей, красавице! Идваш ли вече?

Чу се шум — някой явно се стресна, после объркан мъжки глас:

— Хм… Съжалявам… Търся полковник Джон Блейлок.

— Той умря — каза Джон Блейлок. — Обеси се миналата седмица, защото не можа да прежали любовницата си. Същата, която не можа да му се обади по телефона, защото линията беше заета от някакъв безинтересен тип.

Той прекъсна връзката и отново се обърна към плота, за да се заеме с нарязването на лука.

След минута телефонът зазвъня отново и той натисна бутона за отговор, без да казва нищо.

— А… господин полковник, моля, не затваряйте. Предполагам, че сте вие, жив или мъртъв. Обажда се полковник Дейвид Бърд.

— Освен ако не сте адски красива жена с нечувано нисък глас, не искам да разговарям с вас точно сега. Обадете ми се през октомври.

Той отново посегна към телефона, но гласът от другата страна изстреля едно име:

— Овърмайър! Генералът… Джим Овърмайър ми каза да ви потърся.

Джон Блейлок се поколеба, после вдигна слушалката.

— И ти си мислиш, че си казал магическата думичка, така ли?

— Ами, опитвам се.

— Кажи на този пръдльо с три звезди… Чакай малко. Това не мога да го кажа. Все още не съм пенсиониран. Окей, какво искаш?

Дейвид Бърд бързо изстреля кратко описание на ситуацията и зачака.

— Значи един полковник от ВВС, който работи за Федералната агенция по въздухоплаване, се опитва да разбере защо хората се ядосват, когато летят със самолети. Ядосват се, защото се отнасят с тях като с боклуци, това е. Ще ти изпратя сметката за консултацията.

— Трябва да се срещнем. Възможно ли е тази вечер?

— Не и без прокурорска заповед. Утре обаче става.

— Добре. Къде, по кое време?

— В седем нула нула тук, в Анаполис. — Той съобщи адреса и номера на кея. — Давам ти най-много един час, освен ако не съм сам.

— Аз… моля?

— Няма значение, полковник. Дай ми номера на клетъчния си телефон… Чакай, аз вече го имам записан на екрана. — В слушалката се чу звукът, предупреждаващ за второ обаждане. — Времето ти свърши. Денят ми е изчислен до секунда. Ще се видим в седем.

Той натисна бутона за обаждане, без да изчака отговор, и с облекчение чу женски глас, докато на екрана се изписваше същият код.

— Ти ли си, Джил? — попита предпазливо.

— Да — отвърна тя с въпросителен тон.

Той се отпусна и на лицето му се появи широка усмивка.

— Тогава здравей, красавице! Идваш ли вече?

Загрузка...