Полет 6

2

Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

11:30 ч

Ветровитият град се събуди с обичайното задръстване по улиците в едно юнско утро в средата на седмицата, в което температурата достигна 24 градуса още в осем. Към обяд живакът в термометрите доближаваше 32 градуса и продължаваше да се покачва със същото темпо, с което се покачваше раздразнението на мнозина от пътниците, прииждащи на летище „О’Хеър“ с автобуси, микробуси, таксита и собствени автомобили през лабиринта от безнадеждно задръстени магистрали.

Самото летище вече се пръскаше по шевовете, претъпкано, прегрято и свръхнатоварено. Нямаше никаква надежда за промяна в постоянната тенденция потокът от пътници и полети да се увеличава и работата по поддържането на комплексната машина в равновесие и способност за работа беше ежедневна битка. Нямаше почти никакво място за грешка, а всяка външна намеса предизвикваше лавина от закъснели и отменени полети, които създаваха допълнителни задържания, закъснения и отмяна на полети в целите Съединени щати.

В това горещо лятно утро побеснелите от яд стюардеси на „Меридиън Еърлайнс“ възнамеряваха да направят именно това: да саботират работата на системата в собствената си компания.

Пътниците в чакалнята на „Меридиън“ бяха пометени от торнадото на цяла тълпа ядосани служители на компанията, които размахваха табели. „Все още не стачкуваме! — обявяваха табелите. — Но «Меридиън» НЕ ИГРАЕ ЧЕСТНО!“ Малка част от пътниците окуражаваха служителите с вдигнати палци, но повечето просто си пробиваха път, като се преструваха, че не виждат табелите.

В мелето се включиха и стотици килограми багаж, които дрънчаха, трополяха и се стоварваха на тротоара. Търсеха се носачи, които да поемат това бреме. Други пътници се боричкаха през разтапящата жега и блъсканицата по тротоара, за да се доберат до гишетата вътре — до едно с недостатъчно служители и огромни опашки. Преносими огради разделяха чакащите тълпи в зигзагообразни върволици, които даваха съвсем бегло обещание за това, че последните в тях ще достигнат някой от служителите на компанията, преди да стане време самолетът да излети. Беше потискащо плитък номер и почти всички разбираха каква е играта. Всеки човек струва пари, а „Меридиън“ искаше да харчи колкото се може по-малко.

Един от служителите на гишето на „Меридиън“, облечен с измачкано сако и вратовръзка на солидни петна, приключи поредната си близка среща с разярен клиент и погледна часовника си с ужас: беше едва дванайсет и петнайсет. Забеляза изтощена на вид двойка, която го доближаваше отдясно, приковала очи в червеното му униформено сако, но вместо това насочи вниманието си към лимузината, която тъкмо спираше отвън. Зачуди се кой ли ще излезе от дългия черен кадилак. Може би Мадона, която беше на турне в града, или пък някой известен политик? Най-вероятно обаче щеше да бъде някой неизвестен глупак с повече пари, отколкото може да изхарчи. Във всеки случай му даваше повод да не обърне внимание на очевидно нещастната двойка още няколко секунди.

Мразеше клиентите. Мразеше „Меридиън“. Мразеше и работата си. А повече от всичко друго мразеше факта, че беше работил за тази компания прекалено дълго, за да напусне, и беше инвестирал твърде много, за да позволи да го уволнят — нещо, с което повечето служители на трудов договор бяха заплашвани почти всяка седмица.

Шофьорът на лимузината заобиколи автомобила и отвори задната врата. Служителят видя двойка млади китайци, които застанаха на тротоара и се опитаха да се ориентират в хаоса.

„Нищо интересно — каза си служителят. — Просто две пораснали деца с прекалено много пари.“

Той се обърна към следващите клиенти.

Джейсън Лао издърпа куфарчето си от претенциозната лимузина и с неудобство кимна на шофьора. Беше подписал сметката, беше добавил разумен бакшиш и сега просто искаше да се отдалечи от колата, преди някой да го е разпознал.

Линда Лао вървеше на няколко крачки напред. Тя се обърна и му се усмихна с топлата, чувствена усмивка, която беше пленила сърцето му още докато двамата работеха в Силиконовата долина. Изчака го да издърпа дръжката на чантата си и да я настигне.

— Е, мили, така не беше ли по-добре?

— Не. Беше ужасно.

— Джейсън…

— Поръчах автомобил, а те ми изпратиха бардак на колела.

— Беше малко прекалено, признавам, но беше удобно и хладно, а ти вече имаш твърде много пари, нали помниш? Можем да си го позволим!

Един от носачите се обърна и ги забеляза.

— Мога ли да ви помогна?

Джейсън кимна и го остави да се оправя с чантите.

— Накъде сте днес? — попита носачът.

— Лондон — кимна отривисто Линда, без да се интересува дали някой ще разбере колко е развълнувана.

Мъжът се зае да товари чантите върху една количка. Линда хвана Джейсън за ръка и го поведе към залата. После го завъртя с лице към себе си.

— Какво?

— Повтаряй след мен, председателю. „Ще се забавлявам.“

— Какво?

— Хайде. Повтори го.

— Това е глупаво.

— Може би, но въпреки това го кажи. „Ще… се… забавлявам!“

— Да, добре. Ще се забавлявам.

Тя сложи ръце на раменете му и си придаде сериозно изражение.

— Искаш ли ме?

— Разбира се, че те искам. Аз винаги те искам.

— Добре. Ако не се усмихваш и не се забавляваш, няма да има секс. Ясно?

Той въздъхна и се опита да се усмихне.

— Добре, ще се забавлявам.

— И ще се отпуснеш, нали така?

— Едно по едно — каза той, като най-сетне се усмихна.

Линда Лао знаеше, че има работа със запален фитил всеки път, когато се налагаше Джейсън да доближи летище. Беше вечно напрегнат, изискваше много както от себе си, така и от другите и беше двигателят на успеха на една от малкото оцелели софтуерни компании. Беше успял, защото живееше в услуга на клиентите си — израз, който по собствените му думи беше напълно безсмислен, когато го отнесеш към гражданската авиация.

Всяко пътуване със самолет беше мъчение за Линда — тя мразеше да вижда съпруга си ядосан и напрегнат от най-често ужасяващото отношение към клиентите. Дори лавината от писма с оплаквания, с която той обикновено засипваше авиокомпаниите след всеки полет, не беше толкова дразнеща, колкото самата гледка на напрежението, което го изяждаше отвътре. Точно затова го беше умолявала да наеме чартърен самолет до Лондон.

Реакцията му беше предвидима. Джейсън беше пестелив човек от пестеливо семейство, което беше оцеляло и преуспяло в Хонконг именно защото беше такова. Цената от почти трийсет хиляди долара за чартърен полет, сравнена с две хиляди в обикновен самолет, го беше ужасила.

— Поне вземи билети за първа класа — беше го умолявала тя.

— Нашите служители не летят с първа класа, така че и ние няма да го правим — беше отговорът. — Трябва да мислим за акционерите.

— Но компанията ти не плаща за това пътуване. Ние си плащаме.

— Още повече, че е така. Не сме се издигнали чак толкова, че да не можем да летим в икономическа класа.

— Джейсън, мили, тя става за вътрешни полети, но за международни е ужасна!

Лимузината беше единственото изключение, на което се бе съгласил, но тя знаеше, че ще слуша за това през следващите две седмици: цената, неудобството, погрешното впечатление, което създаваше. Понякога й се струваше чудно, че той беше толкова внимателен към финансите си и образа си на лидер. Бяха се борили упорито в Калифорния и бяха успели.

— Но кога точно — често го питаше тя — ще започнем да харчим състоянието, което натрупахме?

— Ще платим трийсет хиляди долара за път само през трупа ми. Това е последната ми дума — беше отсякъл той и дългите й години като послушна дъщеря на китайци я бяха накарали да се съобрази с чувствата на съпруга си. Щяха да летят в икономическа класа до Лондон.

Вече съжаляваше, че се е съгласила.

Придвижването сред опашка изпотени пътници беше отнело трийсет минути. Типично за него, Джейсън ги бе довел на летището с два часа по-рано, така че времето не беше проблем, но удържането на самия него спокоен се оказа доста трудно.

Линда хвърли поглед към порталите за проверка, като донякъде се успокои от вида на полицаите в униформи, които ги обслужваха от известно време. Джейсън беше приветствал промяната и дори беше съдействал, но споменът от последното им премеждие със старата система преди няколко години все още я караше да потреперва.

Бяха поели към Лос Анджелис, когато надменното отношение на един охранител беше изкарало Джейсън от релси.

— Няма разумна причина да проверявате компютъра ми повече — беше отсякъл Джейсън, когато мъжът се беше опитал да измъкне куфарчето от ръката му.

— Сър, извадете компютъра или ще се наложи да напуснете охраняваната зона.

Веднага се доближиха две ченгета. Сутринта беше скучна. Сърбяха ги ръцете да арестуват някого, а Джейсън изглеждаше подходящ кандидат.

— Джейсън — прошепна Линда в ухото му, — не сме на подходящо място. Тези хора са дипломирани идиоти. Не можеш да спориш с тях.

Джейсън се обърна към нея със стиснати зъби.

Тя прошепна в ухото му:

— Искам да стигна до Лос Анджелис, мили, а не да плащам гаранция, за да те изкарам от затвора. Не казвай нищо. Просто кимни на този кретен и му покажи компютъра си.

Видя как мускулите на челюстта му подскачат бясно, докато се опитваше да се контролира, а охранителят се суетеше около куфарчето и се опитваше да открие бутона за включване.

— Ето! — извика Джейсън извън себе си и протегна пръст, за да натисне бутона. — И какво, по дяволите, доказва това? Екранът се включва. Много важно!

Една едра жена се беше приближила от другата страна. Униформата й се бореше с очевидната й любов към храната. Кимаше на ченгетата, които продължаваха да прииждат.

— Какво искате да демонстрирате, сър? Нямаме нужда от отрицателно отношение. Ако продължавате да го демонстрирате, ще накараме полицаите да ви обяснят как стоят нещата. Не можете да ни държите такъв тон, ясно ли е?

Линда стегна хватката си върху ръката на Джейсън, забивайки нокът в китката му почти до кръв. Яростта му достигаше точката на кипене, а полицаите само чакаха да избухне, за да го арестуват.

Тя ясно си спомняше разочарованието им, когато Джейсън рязко беше издишал и бе прибрал компютъра си в куфарчето, без да казва нито дума. После я беше хванал под ръка.

— Благодаря.

— Трябва да си спокоен, мили — беше прошепнала тя, без да спира да усеща вторачените погледи на полицаите, изгубили наградата си. — Те живеят от хора като теб.

— Кой изход?

Линда стреснато се огледа.

— Какво?

Джейсън се усмихваше.

— На кой изход сме? — попита отново, докато издърпваше големите им чанти от рентгена.

Гласът му рязко върна Линда към действителността. Тя осъзна, че са преминали проверката, и за момент загуби ориентация, като видя избухливия си съпруг все още спокоен.

— Изход… В-33 — отвърна, като се суетеше с билета. — Полет шест на „Меридиън“. Видях монитора. Пишеше, че излита навреме.

Те завиха към следващия коридор, като избегнаха сблъсъка с едно електрокарче с отвратително дразнещ клаксон. Караше го летищен служител с вид на психопат.