Полет 6

40

„Асошиейтед Прес“, Ню Йорк

17:20 ч

На екрана на компютъра на Робърт Хенсли проблесна съобщение за получена електронна поща точно в момента, в който перспективата за ранна вечеря обещаваше да разнообрази скучната му смяна.

„О, по дяволите“ — помисли си той, хвърли сакото на облегалката и се пресегна да включи текста на писмото. Винаги имаше вероятност такова съобщение да съдържа тайнствения еликсир, заради който живееха истинските новинари: съвсем неочакваното, прясно събитие, за което все още никой не знае. Шансът да бъде пръв в новинарските листи с някое сензационно разкритие беше също толкова силен магнит, колкото обещанието за джакпота е за комарджията, а надеждата за секс — за мъжа, тръгнал на среща.

Той видя, че съобщението е от адрес, който му беше смътно познат. Включи базата данни и пусна бързо търсене, което показа един рядко използван източник в „Меридиън Еърлайнс“ в Денвър. Той си отбеляза името и се върна на съобщението.

„Извънредно положение над Африка“, беше написал човекът, допълвайки подробностите за Полет 6 на „Меридиън“, странното му аварийно кацане и съобщението от пилотската кабина, което беше приложено буквално.

Робърт се облегна и отново прочете текста. „Боинг 747“ отвлечен от собствените си пътници? Това ли казва командирът? Той се опита да си представи бунт на триста или четиристотин пътници. В края на съобщението имаше бележка от изпращача, която предупреждаваше, че разкриването на името му ще доведе до уволнение.

„Тогава защо прецакваш собствения си работодател?“ — помисли си Робърт, но човекът беше предвидил този въпрос.

Робърт се изправи и бавно закрачи около бюрото, като се опитваше да измисли на кого да се обади първо. „Меридиън Еърлайнс“ със сигурност веднага щяха да отрекат всичко, въпреки че трябваше да се обади и на тях.

„Хайде, човече, мисли! Кой във Вашингтон може да има достъп до такава информация. Добре, ЦРУ, може би ФБР, а може би не… Пентагонът… НРС…“

В главата му проблесна стар спомен. Изпращачът беше използвал термина „ACARS“, за да опише уреда в пилотската кабина, който вероятно беше използвал командирът на Полет 6 на „Меридиън“, за да изпрати молбата си за помощ. Сигналите минаваха през спътник, а той беше посетил една от основните сгради на организацията, която осигуряваше тази услуга на авиокомпаниите.

Робърт се върна на бюрото си и набра номера. Вълнението му нарастваше. Ако имаше късмет, щеше да получи необходимото потвърждение, за да изкара историята на бял свят след около двайсет минути. Всички мисли за вечеря се бяха изпарили.

НРС, Шантили, Вирджиния

17:28 ч

Полковник Дейвид Бърд беше излязъл от секретната зала за наблюдение колкото да използва тоалетната, толкова и да помисли. Зад ъгъла имаше стая за почивка и той влезе в нея, като с облекчение откри, че е празна. Пусна монета от един долар в машината за кока-кола и седна за секунда, потънал в мислите си, като се опитваше да определи какво го тревожи в заключенията, които получаваха височайше одобрение надолу по коридора.

„Ти не си шпионин, нито аналитик — повтаряше си той. — Не им се бъркай.“

Но това не му донасяше облекчение.

Дейвид отвори кутията и отпи, като барабанеше с пръсти по масата и си повтаряше късчетата от мозайката. Ядосани пътници отвличат самолет, но искат той да продължи към първоначалната си цел. Съобщението беше пълно с противоречия дори преди да се замисли за заложниците на земята и внезапната промяна на курса на север. Дали „ядосани пътници“ означаваше „разгневени пътници, способни на бунт“? И дали командирът говореше само за някои или за всички? И по-важното, как така чуждестранни терористи използваха американски фрази?

„Забравям — напомни си Дейвид, — че имаме снимки на двама тежко ранени пилоти на онази писта.“

Спомни си първото впечатление, когато беше влязъл и беше получил доклад за това, което знаеха до момента. Беше очаквал с пълно право Джон Блейлок да е по-скептичен, но в действителност Джон беше напълно спокоен, а необяснимото недоверие беше останало за него, новака.

„Ето защо не влязох в разузнаването! — помисли си Дейвид, като се засмя. — Прекалено много нюанси на сивото.“ Сигурността беше хубаво нещо, подлежеше на контрол.

Гласът на Джон Блейлок си проби път в съзнанието му някъде отзад, като го накара внезапно да се огледа.

— Значи това има нещо общо с корпорацията „Кока-кола“?

— Какво?

Джон издърпа един съседен стол и го завъртя, за да седне с лице към облегалката.

— Гледаше тази кутия кока-кола, сякаш съдържа тайната на живота.

Дейвид се засмя.

— Според „Кока-Кола“ е точно така. От „Пепси“ не са съгласни.

— Нещо наистина те тревожи, полковник Бърд. Виждам го. Какъв е проблемът?

— Не знам — въздъхна Дейвид. — Това е проблемът. На половин свят разстояние оттук се развива невероятна драма, а ние нямаме представа какво се случва в действителност. Има ли хора на самолета, или не? Седя тук, премислям го отново и отново и не мога да открия логически празноти в твоите заключения, Джон, но наистина се тревожа.

— Когато ми се случи подобно нещо, се връщам и повтарям основните правила едно по едно. Днес направихме доста предположения. Върни се и виж дали няма да намериш пропуски.

Дейвид се засмя.

— Искаш да кажеш например дали наистина сме сигурни, че е кацнал в Катсина, или това беше картонен модел?

— Добро начало.

— Нещо ново, Джон?

— Да. Когато излязох преди две-три минути, нашият блуден „Боинг 747“ беше точно на шейсет километра от границата на либийското въздушно пространство, но изведнъж зави двайсет градуса наляво. Сега летят по маршрут, който ще ги прекара на четири-пет километра от границата на Либия след около петнайсет минути, а после отново ще я доближат там, където тя се издава на запад към Алжир.

— Как го приема Кадафи?

— Момчетата му се въртят около точката, в която самолетът ще бъде най-близо до Либия, и можеш да се обзаложиш, че са въоръжени и нямат търпение. Дали ще навлязат в алжирското въздушно пространство, за да свалят боинга? Кой знае? Кой знае какви шантави съобщения са прехванали от Триполи? Ще видим. А, между другото, новинарските агенции току-що съобщиха за „Боинг 747“, отвлечен от собствените си пътници. Си Ен Ен и всички останали ще вдигнат самолети с телевизионни екипи след броени минути. Един ден ще си имат и собствена мрежа от шпионски спътници.

— Не се и съмнявам. — Дейвид помълча няколко мига. — И какво мислиш за промяната на курса, Джон?

— Все повече се убеждавам, че в пилотската кабина не седи пилот от гражданската авиация — каза той, като се изправи. — Идваш ли вътре? Може би ще е забавно да видим как ще свърши цялата история.

— Не бих го пропуснал… но първо ми трябва телефон.

Джон Блейлок кимна и порови в джоба си за една картичка.

— Джордж предположи нещо подобно. Каза, че можеш да използваш кабинета му надолу по коридора.

Той плъзна картичката с номера на кабинета през масата.

— Там седи една наистина симпатична дребна брюнетка на име Джинджър, която ще излъчва обилно феромони и ще играе ролята на съзнателната, но разсейващо красива секретарка.

Дейвид се усмихна и поклати глава.

— Някога мислиш ли за друго, освен за жени и секс, полковник Блейлок?

— По дяволите, не, полковник Бърд! За какво друго да мисля? Жените и сексът, за предпочитане заедно, движат този свят. Всъщност това е скъпоценната цел на практически всичко, което правим като мъже. Не се заблуждавай.

— Джинджър, а?

— Тя те очаква. Бъди нежен.

— О, престани, Джон.

— Няма начин. Ще се видим вътре.

Той се обърна и изчезна по коридора.

Дейвид взе картичката и се изправи. Тревожеше го противоречието между спътниковите кадри и съобщението от пилотската кабина. За да имаш ядосани пътници, първо трябва да имаш пътници. И те трябва да са ядосани за нещо. Какво точно му беше казала сенатор Дъглас тази сутрин, докато му обясняваше как системата се разпада?

Дейвид вървеше надолу по коридора и търсеше вратата на Джордж Зофел. Изведнъж спря.

„Чакай малко! Сенатор Дъглас току-що е пристигнала в Лондон с полет на «Меридиън». Ужасно преживяване! Каза, че била почти готова сама да нападне екипажа. Какъв беше номерът на полета?“

Дейвид ускори крачка, подтикван от чувството, че няма време. Изглежда, само той имаше съмнения, но те бързо трябваше да бъдат разсеяни. Два самолетоносача, пълни с изтребители, чакаха да свалят един пътнически самолет.

Си Ен Ен, Атланта, Джорджия

17:38 ч

Интервалът между първата поява на съобщението на „Асошиейтед Прес“ и първото прекъсване на програмата на Си Ен Ен, в което съобщиха за отвлечения самолет, беше шест минути. Новината, че американски „Боинг 747“ е отвлечен от собствените си пътници, имаше огромен потенциал и след петнайсет минути съответните бюра, журналисти на свободна практика и кореспондентски телевизионни екипи в десетина различни страни вече се бореха да изпълнят уникалното американско изискване да направят невъзможното в невъзможно кратък срок. Когато Ей Би Си, Ен Би Си, Си Би Ес и „Фокс Нюз“ се включиха в мелето, навсякъде започнаха да се наемат самолети, операторските екипи бяха вдигнати от леглата, а дипломатическите визи за новинарските екипи се договаряха с убеждението, че каквото и да стане с Полет 6 на „Меридиън“, то няма да се случи, докато целият свят не е пред телевизорите. Със сигурност, гласеше ежедневната мъдрост в различните новинарски агенции, проблемът с подобно отвличане няма да се разреши за една нощ. Освен това самолетът се връщаше в Лондон, а Лондон беше чудесен за предавания на живо. Но беше и също толкова ясно, че маршрутът на полета от Нигерия до Лондон преминава близо до Италия, Испания, Франция, Швейцария, Малта и Белгия, така че всички възможни летища трябваше да бъдат покрити.

Обичайните редакционни дебати също се вихреха с пълна сила, докато се реши каква част от информацията за събитията да излъчат. Дали да пуснат репортажа, че вторият пилот на име Абът е бил тежко ранен и изоставен някъде в Африка? Дали семейството му е уведомено? А дори и да не използваха името му, дали съпругата, децата, родителите и всички, които го обичаха, нямаше да разпознаят номера на полета в мига, в който го чуеха?

Лондонските новинарски бюра започнаха да вдигат хората си с бързината на пожарникарска команда, която отговаря на тревога. До един час кореспондентите бяха на телефоните и събуждаха безброй спящи хора, така наречените „обичайни заподозрени“, когато нещо се объркаше в гражданската авиация. За „Меридиън Еърлайнс“ списъкът започваше с домашния телефон на шефа на бюрото на летище „Хийтроу“ Джеймс Хейвърстън, който неохотно седна на ръба на леглото, като търкаше очите си, за да се справи с постоянно нарастващия поток от искания за информация, която не притежаваше, и за интервюта, които нямаше власт да разреши.

— Говори с тях, Джеймс, но се придържай към основните факти — посъветва го вицепрезидентът на отдела за връзки с медиите, когато Хейвърстън успя да се свърже с централния офис.

— Нали разбирате, че Полет шест е закъснял доста при излитането от „Хийтроу“?

— Да, но както ти казвам, просто им дай фактите.

Джеймс остави слушалката с отвращение. Дългогодишният му опит го беше научил да не вярва на подобни общи инструкции. Ако се придържаше към фактите и създадеше някакви неприятности с медиите, докладът на вицепрезидента със сигурност щеше да гласи: „Казах му да не им съобщава това!“. И тогава Джеймс щеше да бъде уволнен. Препатилите мениджъри в „Меридиън“ знаеха от горчив опит, че винаги е по-добре да развият избирателна амнезия в такива моменти, макар че отбягването на медиите беше антипродуктивно в дългосрочна перспектива.

Той зашляпа към кухнята и си наля набързо приготвена чаша кафе, като разсеяно разбърка в нея прекалено много сметана. Трескаво обмисляше какво е станало и какво можеше да каже. Лондонското закъснение се дължеше на затруднение с двигателя, което ги забави на пистата почти с три часа, но нямаше съобщение по радиостанцията от екипажа за някакъв проблем с пътниците. След излитането би трябвало Денвър да отговаря на всички въпроси. Той знаеше, че е имало заплаха за връщане в Лондон, разбира се. А преди да напусне кабинета си в терминала, дочу и слух за някакво тревожно отклонение към африканско летище. Но официално не знаеше нищо.

Перспективата да се изправи пред новинарските камери не го плашеше, защото през годините се беше справял с последиците от няколко инцидента. Притеснителен беше, призна си той, само яркият спомен за красивото лице на Джени Бретсън, което излъчваше изтощение и отвращение. Тя се готвеше да поеме още един дълъг полет до Кейптаун. А и фактът, че Джуди Джаксън е на борда на самолета, същата „старша стюардеса“, която според доклада на командира сега се криеше в пилотската кабина.

Джеймс въздъхна и погледна часовника си. Имаше трийсет минути до мига, в който щяха да го очакват новинарските екипи. Почуди се дали Джени е добре. Тя беше добра служителка, внимателна и дружелюбна, и в същото време бе твърда и решителна. Но пътнически бунт? Старите му чувства към нея караха стомахът му да се свива. Или може би балонът най-сетне се беше спукал, както биха казали американските му приятели. Може би арогантното отношение на „Меридиън“ най-накрая беше принудило пътниците да стигнат твърде далеч. Той усети неприятно свиване в стомаха си, тъмно и потискащо предчувствие, че това няма да свърши добре.

В съобщението от командира се споменаваше пътник на име Логан, който бил нападнал втория пилот. Отначало името не му се стори познато, но после си спомни малката бележка, която бе оставил на бюрото си.

„Моля те, господи, нека името да е различно!“ — помисли си Джеймс.

Довърши кафето си и забърза към колата. Излезе на пустата нощна улица и пое по познатия маршрут към „Хийтроу“. Името принадлежеше на ядосан мъж, лицето на когото сякаш още виждаше. Беше твърде лесно да си припомни причината за яростта му и студената бележка в компютърния списък на „Меридиън“, която споменаваше смъртта на съпругата и нероденото му дете. Това беше същият пътник, който бе вдигнал скандал на изхода, когато той извика охраната. Но Джеймс беше решил да го пусне на борда. Негово решение. В неговата смяна.

Сбъркал ли беше? За втори път усети, че му се гади.

„Дали аз съм причината за всичко?“ — почуди се той.

Мисълта го разстрои. Дали вторият пилот наистина беше тежко ранен и изоставен на някакво далечно африканско летище? Джеймс си спомни лицето му от кратката им среща на изхода. Изгледаше дружелюбно. Със сигурност не беше толкова кисел, колкото капитан Найт.

Джеймс паркира и се поколеба, преди да отвори вратата. „Ами ако името на бележката е Логан? Какво ще кажа на пресата?“

Отговорът беше прекалено очевиден. Не можеше да им каже нищо.