Полет 6

14

Летище „Хийтроу“, Лондон

7:58 ч

Вторият пилот Гарт Абът стоеше до прозореца на малката си хотелска стая и закопчаваше униформеното си сако с позлатени петлици с лявата си ръка, защото с дясната притискаше мобилния си телефон до ухото, сякаш натискът можеше да изцеди още няколко думи от замлъкналия уред.

Какво искаше да каже с това „Може би“?

Съзнанието му внезапно отлетя далеч до дома им в Уисконсин и жена му, и отново се зае със старата мъчителна игра да реши дали има нещо, за което да се тревожи.

— Ще се видим в четвъртък — беше казал той.

— Може би — беше отвърнала тя, преди да затвори.

Той погледна часовника си и с облекчение видя, че все още му оставаха двайсет и петте минути, които си беше отделил да отскочи до ресторанта и да закуси набързо, преди „Капитан Слънчо“ да се довлече през фоайето и да му развали деня.

В Лондон беше осем сутринта, а в Уасау — два през нощта. Обаждането й го беше стреснало. Тя знаеше, че той никога не изключва телефона си, но рядко му звънеше.

„Дали не се притеснява, че няма да се върна навреме? Но аз винаги се връщам навреме, когато обещая.“

Гарт дръпна ципа на чантата, сложи си шапката и хвърли последен поглед в огледалото, преди да изхвърчи през вратата. Беше изпитал облекчение, когато беше разбрал за голямото закъснение на пристигащия самолет. Така беше спечелил няколко допълнителни часа сън, но изведнъж се почувства пак уморен.

„Може би се притеснява, че ще летя с Фил Найт. Може би не трябваше да й казвам, че ме дразни.“

Пред асансьорите на третия етаж нямаше никой друг от екипажа и той тайничко се зарадва на това. Умът му все още превърташе със скърцане всички възможности и Гарт не искаше да го разсейват. Подобно на компютър, осъден вечно да изчислява точната стойност на числото пи, трябваше да се бори с импулса да намери стол и да се свие в него, докато търсеше отговор — отчасти от объркване, отчасти от страх.

„Боже господи, дали не смята да ме напусне?“

Тази възможност се въртеше в ума му от месеци въпреки твърденията й, че е доволна от брака им. Имаше някои малки несъответствия и той осъзна, че е отказвал да обмисля възможността тя да се среща с някой друг. И все пак, понякога разсеяният й поглед го плашеше и той се притесняваше, че тя е готова да побегне, дори все още сама да не го осъзнава.

Излезе от асансьора почти тичешком, забърза през фоайето покрай поставените в саксии папрати, влезе през големите двойни врати на ресторанта и забеляза Найт на една маса до входа прекалено късно, за да го избегне.

— А! Тук ли си бил, Фил? — каза Гарт вяло, когато с ужас осъзна, че Найт също го е видял.

Усмихна се насила, въпреки че не очакваше нищо подобно в отговор.

Командирът се беше свил над купата си с овесени ядки, сякаш я пазеше от някого. Той кимна на втория си пилот и махна към съседния стол, все още обгърнал купата с лявата си ръка.

— Добро утро — измърмори.

Гарт издърпа стола и седна. На масата пред Найт беше оставено сутрешното международно издание на „Ю Ес Ей Тудей“, но вестникът беше сгънат и недокоснат.

— Е — започна Гарт престорено весело, — този път стигна ли до града?

Вече знаеше отговора.

— В смисъл Лондон? — попита Найт.

„Не, кретен такъв. Банкок!“ — помисли си Гарт, като внимаваше отговорът да не стигне до устните му.

— Да — отвърна. — Централната част на Лондон.

— Не — отвърна командирът толкова остро, че го стресна. — Аз, хм, вечерях с един приятел тук.

„Да бе, точно така — помисли си Гарт. — Сигурно си прекарал цялата нощ с някой разговорник. Никога не съм виждал командир, който да се притеснява толкова от диспечери чужденци.“

Един сервитьор профуча покрай тях с пълен поднос храна за съседната маса, като блъсна стола на Гарт. Втори се доближи до масата им с кана кафе и отегчена физиономия.

— Ще закусвате ли?

Предишната примамливост на закуската беше избледняла след странните думи на Каръл по телефона и напълно се беше изпарила в компанията на Найт. Гарт поклати глава.

— Само кафе, благодаря.

Сервитьорът напълни чашата му и изчезна, като ги остави в дълбоката притеснителна тишина, с която Гарт вече бе свикнал в присъствието на Фил Найт. Той разбърка малко захар в кафето си и се зачете в статията на първата страница на сгънатия вестник. Искаше му се да се пресегне и да го отвори — статията беше за една компания, в която притежаваше акции — но Найт се държеше странно по отношение на подобни неща. Ако това си беше неговият вестник, списание или каквото и да е, той мразеше някой друг да му го пипа. Гарт отклони погледа си и отбеляза наум да си купи собствен вестник, преди да излязат от хотела.

Оставаха две седмици и още два международни полета, преди месецът на съвместна работа с Найт да изтече. Гарт вече беше записал следващите си полети по такъв начин, че да го избегне като партньор. Пилотите в гражданската авиация превръщаха записването на бъдещи полети в ритуал, но в подобни случаи това си беше въпрос на емоционално оцеляване.

— Опасен ли е? — беше попитала Каръл.

— Не, не е опасен, нито пък е точно некадърен — беше отвърнал Гарт. — Просто е… много несигурен в себе си. И наистина вярвам, че ме мрази, въпреки че звучи параноично. Ако става въпрос, според мен той мрази всички втори пилоти.

Внезапното изскърцване на избутан назад стол го стресна. Той вдигна очи и видя, че Найт става от масата, вдига чантата си и се отправя към изхода, без да каже и дума.

— Ще се видим в автобуса — подвикна Гарт след него.

Отговор нямаше.

На борда на „Меридиън“ 6, летище „Хийтроу“, Лондон

8:45 ч

Джени Бретсън вече бе разкопчала колана си, когато уредбата иззвъня няколко секунди след като самолетът беше спрял до изхода. Изключи аварийната пързалка на първата врата отляво, преди да влезе в салона на първа класа, за да вземе семейство Ливай и да ги подготви да излязат първи. Хвърли предупредителен поглед на Лара Ричардсън, която беше третият член от екипа й с дисциплинарно предупреждение. Пилотите бяха започнали първоначалното спускане към Лондон, преди Лара най-сетне да се сети да й разкаже за катастрофата на дъщерята и страданията, през които минаваха родителите. Джени незабавно ги премести в първа класа, но междувременно двамата бяха прекарали цялата нощ в претъпканата икономическа класа.

Самите седалки отзад бяха достатъчни, за да ядосат хората, помисли си тя. По правило трябваше да са в състояние да опразнят целия самолет до деветдесет секунди, след като кацнат на пистата, но стюардесите знаеха, че това е долна лъжа. Пътниците бяха натъпкани толкова близо един до друг с толкова малко място за краката, че щеше да отнеме поне пет-шест минути, докато ги изведат навън. Да оставиш двама разстроени родители цяла нощ в тази обстановка беше просто жестоко.

Беше отишла до пилотската кабина, за да използва сателитния телефон на компанията и да се обади на началника на лондонския офис на „Суис еър“, който обеща да ги чака на изхода със специален пропуск от митницата. След това се беше обадила в болницата в Цюрих и бе чакала със затаен дъх, докато й съобщиха, че Джана Ливай все още се държи — обнадеждаващ факт, който тя беше побързала да им предаде.

Джени прегърна Ана Ливай на вратата, като преглъщаше собствените си сълзи.

— Ще се моля и за двама ви.

— Благодаря ви — каза Чък Ливай, като стисна ръката й.

— И отново искрено се извинявам за грубото отношение от страна на екипажа ми.

— Няма значение. Благодарим ви за помощта — усмихна се тъжно той и се обърна да прегърне жена си.

— Наша кола ще ви откара директно до полета за Цюрих — каза шефът на бюрото на „Суис еър“, който ги посрещна. — В момента преместваме багажа ви. Нашите хора ще ви чакат до самолета и ще ви откарат директно до болницата веднага щом пристигнете в Цюрих.

„Защо и ние не се отнасяме така с пътниците си?“ — помисли си Джени.

— Извинете, коя е старшата стюардеса? — попита я една млада жена в униформа на „Меридиън“.

— Аз съм — отвърна Джени. — Какво мога да направя за вас?

— Имам спешно съобщение за Джени Бретсън.

На няколко километра от „Хийтроу“ Гарт Абът напъха чантата си в багажното отделение на автобуса, който чакаше на алеята пред хотела. Влезе вътре и хвърли поглед назад между седалките, за да се увери, че Фил Найт вече се е качил. Както обикновено, командирът беше седнал най-отзад и безжизнено се взираше пред себе си.

Вторият пилот забеляза едно свободно място до прозореца по средата на автобуса, на безопасно разстояние от зоната, в която би му се наложило да поддържа разговор с Найт. Прибра пилотското си куфарче над седалката, мина покрай пътника до пътеката и седна, преди да го погледне. Мъжът седеше с почти същото безизразно лице като обичайното изражение на Фил Найт и за момент Гарт реши развеселено, че непознатият имитира командира. После потисна смеха си и го огледа по-внимателно.

Беше на около четирийсет, с късо подстригана черна коса и скъп костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Но беше гладко избръснат.

Гарт отклони поглед, но после отново насочи очи към съседа си, този път към ръцете му. Носеше брачна халка, а на средния пръст на дясната му ръка имаше някакъв пръстен с монограм. Пилотът се наведе към пътеката и за момент успя да разгледа златната емблема, инкрустирана в червения камък на пръстена. Беше международно признатият символ на лекарската професия: змия, обвита около жезъл.

Доктор.

Непознатият се обърна и Гарт побърза да погледне встрани. Почувства се неудобно, че са го хванали да зяпа.

Брайън Логан беше прекарал голяма част от нощта в един парк в центъра на Лондон, който двамата с Дафни бяха обичали, докато полицаите не го посъветваха да се качи на едно такси и да се прибере в хотела си до летище „Хийтроу“. Брайън си спомняше, че плати на шофьора и отклони предложението му да го придружи вътре. Помисли си дали да не се стовари на едно от канапетата във фоайето, но чантата беше в стаята му, а и все някога трябваше да се качи, за да вземе душ и да се избръсне, преди да потегли на сутринта. Не можеше да си позволи да пристигне в Кейптаун като скитник, независимо как се чувстваше. Беше обнадеждаващо, заключи той най-сетне, че подобни неща изобщо го интересуват.

Беше се довлякъл до стаята, където свали дрехите си, спи се под завивките и най-сетне заспа, докато мислеше за Дафни, нощите им в Лондон и изумителното чувство просто да я държи в прегръдките си.

Беше се събудил от слънчевите лъчи през прозореца и със замаяна глава се беше обадил в бюрото за резервации в „Меридиън“, сигурен, че е изпуснал полета си и почти облекчен от тази възможност.

— Не, сър, полетът за Кейптаун доста закъсня тази сутрин — отвърна служителят. — Излитането е в 9:45.

Когато двайсет минути по-късно Брайън Логан слезе във фоайето, уханието на храната от ресторанта едва не го накара да повърне. Закуската беше последната му грижа. Трябваше да се пребори с мисълта, че му предстои мъчението да прекара часове на борда на самолет с логото на „Меридиън“. Дори видът на емблемата им върху билета беше накарала стомаха му да се свие и той отново се замисли дали да не отмени пътуването. Но организаторът на симпозиума нямаше да успее да намери друг кардиолог навреме. Трябваше да отиде.

Пътуването от хотела в северната част на огромното летище до четвърти терминал беше истински кошмар от тунели и задръствания.

Логото на „Меридиън“ беше навсякъде из залата. Притискаше го, подиграваше му се, разпалваше емоции, които преминаваха всякакви разумни граници. Изискваше се херкулесовско усилие, за да застане на тяхната опашка и да даде техния билет на техните служители, без да рухне. Трябваше да се върне три пъти до монитора, за да прочете номера на изхода си, който съзнанието му просто отказваше да възприеме. След третия опит си го записа, но листчето с номера мигновено му стана също толкова противно, колкото и фактът, че „Меридиън“ все още не са фалирали. Той се насили да запомни номера, смачка листчето и го метна възможно най-далеч от себе си.

Жестът му беше забелязан от един полицай, който при обичайни обстоятелства не толерираше боклуците в поверения му район, но нещо в позата на нарушителя го спря. В този човек имаше прекалено много гняв, а освен това топчето хартия веднага се беше изтъркаляло под един банкомат и бе изчезнало.

Щом няма доказателство, няма и престъпление, заключи служителят на реда.

Докато пътниците от Лондон се събираха на гишето, началникът на лондонското бюро на „Меридиън“, Джеймс Хейвърстън бързо закрачи към едно удобно стълбище встрани от главния коридор и спря там, за да провери нещо в бележника си. Остаряла технология, помисли си той, но все още върши работа. Компютърните списъци бяха излезли от принтера още преди часове, но сега задължението да изкарат хората, които току-що бяха пристигнали от Чикаго, да ги отведат до изхода и в крайна сметка пак да ги върнат на самолета, щеше да му създаде излишни притеснения. Беше умолявал ръководството на авиокомпанията да оставя транзитните пътници на борда, но шефовете на „Хийтроу“ не искаха и да чуят. В терминала имаше магазини и заведения, които чакаха да вземат парите на пасажерите от пристигащите полети.

Радиостанцията му изпука и той я вдигна механично.

— Повтори, ако обичаш.

— Трябва ми бройката на транзитните за Полет шест, Джеймс — изрече нисък женски глас с безупречно произношение.

— Сто и шест транзитни пътници за Кейптаун — отвърна той.

Знаеше, че към този момент много от тези хора вече свободно обикалят четвърти терминал, като все повече натоварват кредитните си карти и самолета, зареждайки се с излишно скъпи „безмитни“ стоки, от които едва ли се нуждаеха. Някои, разбира се, просто седяха като объркани овце близо до изхода и чакаха отново да се качат на борда, а малкото щастливци от първа класа прекарваха това време в т.нар. „Регентски салон“ на „Меридиън“. През мръсните прозорци на залата се виждаше как изтеглят „Боинг 777“, с който бяха пристигнали, за да отстъпи място на „Боинг 747“ за следващата отсечка.

Джеймс слезе по стълбите и видя една стюардеса, която тъкмо се насочваше към него. Дребната й фигура с правилни пропорции му беше позната.

— Джени! Как си, момичето ми?

Джени Бретсън го прегърна за секунда, после се усмихна уморено.

— Изтощена, Джеймс — въздъхна тя. — Но се радвам да те видя.

— За какво те търсеха от централата? — попита той, макар че вече подозираше какъв ще е отговорът.

Беше предал съобщението по радиостанцията, след като от Денвър бяха наредили тя да се свърже незабавно с тях.

— Нали не са успели да те убедят да продължиш до Кейптаун? — попита Джеймс.

Тя поклати глава и успя да се засмее:

— Все едно вече не знаеш, Юда.

— Джени! — възрази той, като се опита да прозвучи обидено. — Идеята не беше моя. Просто съобщих, че другото момиче е болно.

— Ами да, обичайната история — отвърна Джени и захленчи жално. — Молим те, Джени! Молим те! Ако не отидеш, ще нарушим правилата, ще трябва да отменим полета, да застреляме шефа на лондонското бюро, да уволним целия екипаж и да се откажем от полетите си до Лондон!

— Ужас — засмя се той.

— О, много ги бива в това, Джеймс! Заслужават поне „Златен глобус“ за актьорско майсторство. — Тя отново промени гласа си. — Джени, обещаваме ти, че всичко, което трябва да направиш, е да се върнеш на самолета и да отдадеш тялото си на каузата. Ще имаш място в първа класа. Можеш да спиш! Ние ще спазим правилата, а ти ще спечелиш повече пари.

— Коя е старшата стюардеса за този полет? — попита Джеймс.

Тя отново въздъхна, този път още по-уморено, и прокара ръка през кестенявата си коса.

— Любимата ми проклета лицемерка. Джуди Джаксън.

— Небеса! След всичките ти лични проблеми с нея?

— Ами това е стара история, но тя така и не ми прости, че я изгоних от работа.

— Докато беше шефка на стюардесите в Денвър ли?

— Временна шефка, ако трябва да сме точни. След този пост трябваше да се насоча към въоръжени грабежи на старици и изнасилване на деца, за да си възвърна част от самоуважението.

— Винаги се изненадвам, когато Джуди се появи. Все си мисля, че компанията ще я уволни. Никога не съм срещал по-злобна жена.

Джени сложи ръце на кръста си и наклони глава.

— И защо да я уволняват, Джеймс? Вие не казвате на Денвър как работи всъщност, така че тя продължава да къса нервите на стюардесите, да гони пътниците и да върти номера на пилотите, при това с нарастващи темпове.

— Бива я в това.

— Извинявам се. Не трябва да говоря така. Не подхожда на една дама.

— Но си напълно права за Джаксън.

— Е, както и да е… благодаря за разбирането, приятелю. — Джени го потупа по ръката. — Ако оцелея след два полета с лейди Джаксън и килията й за мъчения, ще се видим вдругиден.

Джени го подмина и пое към изхода, а Джеймс я проследи с лека тревога. Когато се запознаха, тя беше на двайсет и шест, убийствено красива и пълна с енергия, а дребната й фигура беше със съвършени пропорции. Но под тази външност се криеше умна и способна жена. Джени винаги беше притежавала елегантност, която я правеше сексапилна и желана — и това бе довело до кратък роман между тях преди много години. Шестмесечното удоволствие бе помрачавано единствено от невротичните му опасения, че двуметровото му тяло ще я повреди по някакъв начин. Изглеждаше крехка, макар че изобщо не беше така.

И все пак работата й се отразяваше прекалено много, помисли си той. Вече виждаше как непрекъснатото напрежение се показва на лицето й, около ъгълчетата на широко разположените й очи и в леко прегърбените й рамене, докато се готвеше да направи още една огромна услуга на колеги, които със сигурност вече бяха забравили за жеста й.

Никой друг не би забелязал умората, помисли той. Мъжките глави все още се обръщаха след нея. Но той виждаше пораженията.