Полетът на щъркелите

1

Бях обещал на Макс Бьом да се видим за последен път, преди да предприема голямото пътуване.

Задаваше се буря. Прозрачни светкавици прорязваха забуленото в черни и синкави облаци небе на френска Швейцария. Духаше горещ вятър. Бях наел кола и се движех покрай езерото Леман. След един завой се появиха сградите на Монтрьо, които потрепваха в наелектризирания въздух. Водите на езерото се вълнуваха, а хотелите бяха потънали в злокобна тишина въпреки туристическия сезон. Като наближих центъра, намалих скоростта и поех по тесните улички към горната част на града.

Стигнах до вилата на Макс Бьом на смрачаване. Погледнах часовника си — седемнайсет часът. Позвъних. Никой. Отново позвъних и се ослушах. Вътре нищо не помръдваше. Обиколих къщата. Никъде не светеше. Нямаше и отворен прозорец. Странно. Доколкото си спомнях от първото ми посещение, Бьом беше по-скоро точен човек. Върнах се при колата и зачаках. В небето отекваха глухи гръмотевици. В пет и половина още го нямаше. Реших да го потърся във фермата. Може би орнитологът се грижеше за питомците си.

Отправих се към немска Швейцария. Още не валеше, но вятърът духаше все по-силно и колелетата ми вдигаха облаци прах. След час бях близо да Весембах. Изгасих мотора и тръгнах през полето към клетките.

Открих щъркелите зад една телена ограда. Оранжеви клюнове, черно-бяло оперение, жив поглед. Изглеждаха неспокойни. Нервно пляскаха с криле и тракаха с клюнове. Тревожеше ги наближаващата буря, но сигурно и миграционният им инстинкт. Спомних си думите на Бьом: „Щъркелите са прелетни птици, които се ръководят от инстинкта си. Не от климатичните условия, а от вътрешния си часовник. В даден момент решават, че е време да отлетят, и толкова.“ Беше краят на август и щъркелите сигурно долавяха този тайнствен сигнал. Недалеч от там, в ливадите, се разхождаха други щъркели, поклащайки се на вятъра. Сякаш се опитваха да отлетят и може би щяха да го сторят, ако Бьом не беше „взел мерки“. Тоест, ако не беше оскубал края на едното им крило, което нарушаваше равновесието им и им пречеше да се откъснат от земята. Странни схващания имаше този „приятел на природата“.

Внезапно в съседната нива се появи някакъв човек и ми извика нещо на немски. Беше само кожа и кости, няколко сплъстени кичура коса танцуваха по плешивата му глава. На мой ред го заговорих на френски. Отговори ми на същия език.

— Бьом не е идвал днес. А и вчера. — После добави: — Обикновено идва всеки ден да храни птиците си.

Качих се отново на колата и потеглих към Екологическия резерват. Намираше се недалеч от Монтрьо и се състоеше от изградени в традиционен швейцарски стил селски къщи, върху чиито комини гнездяха двойки щъркели. Царството на Бьом.

Скоро навлязох в изкуственото село и тръгнах пеш по пустите улички. Доста се лутах из лабиринта от кафяви и бели къщи, докато открия градската кула — мрачна четвъртита постройка, висока над двайсет метра. На върха й се кипреше гнездо с гигантски размери. „Най-голямото гнездо в Европа“ — ми бе казал Бьом. Щъркелите си бяха вътре и тракаха с клюнове. От Бьом нямаше и следа.

Отправих се към къщата на пазача, когото открих пред телевизора му.

— Бьом? Завчера беше тук. Извадихме стълбата. (Припомних си адската машина, с която орнитологът стигаше до гнездото — древна и проядена от червеи пожарникарска стълба.) Но оттогава не съм го виждал. — Човекът сви рамене и добави: — Тук Бьом си е у дома. Идва и си отива, когато реши.

Някаква неясна интуиция ме накара да попитам:

— Можете ли да я извадите пак?

— Кое?

— Стълбата.

Тръгнахме във виелицата. Пазачът вървеше мълчаливо. Явно не оценяваше идеята ми. Стълбата ми се стори по-опасна от всякога. Разгънах я с помощта на пазача и внимателно започнах да се изкачвам. Десет метра. От височината и вятъра очите ми се замъглиха. Петнайсет метра. Дървото беше влажно и подметките ми се плъзгаха по стъпалата. Погледнах нагоре. Гнездото беше съвсем близо. Затаих дъх и преодолях последните стъпала, опирайки се на клоните. Стреснати от появата ми, щъркелите отлетяха. В първия момент видях само размахани крила, после започна кошмарът.

Бьом беше вътре. Лежеше в гигантското гнездо по гръб с отворена уста. Под разкопчаната му риза се виждаше изцапаният му с пръст бял корем. От очите му бяха останали само две празни и кървящи кухини. Не знам дали щъркелите носят бебета, но със сигурност знаят как да се оправят с трупове.

2

В три часа сутринта чаках в малката болница в Монтрьо. Пазачът бе изпаднал в шок и остана в изкуственото село. Аз също не се чувствах във форма. Досега не бях виждал труп. Като за първи труп, Бьом си го биваше. Птиците бяха изкълвали част от езика му. По корема и хълбоците му имаше рани, разкъсвания, дълбоки драскотини. С течение на времето щяха да го оглозгат до кости.

„Знаете, че щъркелите са плътоядни, нали?“ — ми бе казал Бьом. Сега вече нямаше вероятност да го забравя.

Докато пожарникарите сваляха тялото, бях наблюдавал действията им, без да продумам и, признавам, без да изпитвам каквото и да било. Само някакво чувство за отсъствие, сякаш всичко това се случваше другиму.

Сега чаках. И си мислех за последните месеци от съществуването ми — два месеца, изпълнени с птици, които сега щяха да приключат с погребение.

По онова време бях напълно приличен млад човек. На трийсет и три години защитих докторат по история, резултат от осемгодишно изследване на „понятието за култура у Освалд Шпенглер“. Когато завърших този труд от близо хиляда страници без никаква практическа стойност, имах само една мисъл: да забравя учението. Бях уморен от книги, музеи, филми. Уморен да съществувам чрез химерите на изкуството и науката. Исках да действам, да живея истински.

Познавах млади лекари, които се бяха насочили към хуманитарната помощ, адвокати, обиколили Индия и вкусили от мистицизма й, преди да се отдадат на кариерата си. Аз не се готвех за определена професия и нямах вкус към екзотиката, нито към чуждото страдание. Тогава осиновилото ме семейство за пореден път ми се притече на помощ. „За пореден път“, защото, откакто преди двайсет и пет години брат ми и родителите ми загинаха при злополука, бившият дипломат и съпругата му ми осигуряваха всичко, от което се нуждаех: първо бавачка, после достатъчно пари.

Та Жорж и Нели Бреслер ми предложиха да ме свържат с швейцарския им приятел Макс Бьом, който търсел такъв като мен. „Като мен ли?“ — попитах, записвайки адреса. Отговориха ми, че ставало дума само за няколко месеца, след което щели да ми потърсят истинска работа.

След това нещата приеха неочакван обрат и първата ми среща с Макс Бьом се е запечатала с подробности в паметта ми.

През въпросния ден, 17 май 1991 година, към четири часа следобед се озовах пред къща с масивна дървена врата на улица Лак номер 3 в Монтрьо. Позвъних. Изтече цяла минута, преди един мъж на около шейсет години да ми отвори и да попита широко усмихнат: „Луи Антиош?“ Кимнах и влязох у Макс Бьом.

В антрето домакинът дръпна една завеса и ми направи знак да го последвам надолу по вътрешните стълби до стая с белосани стени, в която имаше само едно дъбово бюро и върху него пишеща машина и документи. На стената висяха карти на Европа и Африка и многобройни графики на птици. Седнах. Бьом ми предложи чай. Приех с удоволствие — пия само чай. Бьом извади термос, чаши, захар и лимон. Докато сервираше, го разгледах по-внимателно.

Беше дребен и набит с късо подстригани съвършено бели коси. Бели мустаци пресичаха кръглото му лице. Имаше навъсен и заедно с това странно добродушен вид. Очите му като че ли непрекъснато се усмихваха.

Поднесе чая, седна, скръсти ръце и започна:

— Значи вие сте роднина на старите ми приятели Бреслер.

— Осиновен съм от тях.

— Винаги съм мислил, че нямат деца.

— Наистина нямат. Искам да кажа, родни деца. Истинските ми родители им бяха близки приятели. Когато бях на седем години, майка ми, баща ми и брат ми загинаха при пожар. Тогава Жорж и Нели ме осиновиха.

— Нели ми каза, че сте много способен млад човек.

— Боя се, че е преувеличила. (Отворих чантата си.) Нося ви автобиография.

Бьом не пое листа.

— Имам пълно доверие в преценката на Нели. Тя спомена ли за „мисията“ ви? Каза ли ви, че става дума за нещо много необичайно?

— Нищо не ми каза.

Бьом помълча и ме загледа, сякаш дебнеше реакциите ми.

— На моята възраст човек запълва времето си с каквото може. Аз особено се привързах към някои същества.

— За какво става дума? — попитах.

— Не за хора.

Бьом отново замълча. Явно му харесваше да ме държи в напрежение. Накрая прошепна:

— Става дума за щъркели.

— Щъркели?

— Виждате ли, винаги съм бил природолюбител, а от птици се интересувам от четирийсет години. Като млад прекарвах часове в гората. Бях влюбен в белия щъркел. Той е фантастична прелетна птица, която всяка година изминава двайсет хиляди километра. Когато през есента щъркелите отлитаха към Африка, в сърцето си и аз заминавах с тях. По-късно избрах работа, която ми позволяваше да пътувам и да ги следвам. Аз съм пенсиониран инженер, господин Антиош, и през целия си живот съм гледал да работя на обекти в Средния Изток и в Африка, на пътя на щъркелите. Сега не мърдам оттук, но продължавам да изучавам миграцията. Написал съм няколко книги на тази тема.

— Нищо не разбирам от щъркели. Какво очаквате от мен?

— Ще стигна и дотам. (Бьом отпи от чая си.) Откакто съм се пенсионирал, тук, в Монтрьо, щъркелите се чувстват чудесно. Всяка пролет двойките се връщат и се настаняват в гнездото си. Точни са като хронометър. Само че тази година източните щъркели не се завърнаха.

— Какво искате да кажете?

— От седемстотинте двойки, преброени в Германия и Полша, само петдесетина са се появили през март и април. Изчаках няколко седмици. Дори отидох на място. Но това е положението. Птиците не са се завърнали.

Орнитологът изведнъж сякаш се състари. Попитах:

— Имате ли някакво обяснение?

— Възможно е да става дума за екологическа катастрофа. Или за нов инсектицид: Но това са само предположения. А на мен ми трябват факти.

— Как мога да ви помогна?

— През август десетки щъркели ще отлетят по пътя си както всяка година. Искам да тръгнете след тях. Да минете точно по техния маршрут. Да видите какви трудности срещат. Да разпитвате местните хора, полицаите, орнитолозите. Искам да откриете защо ги няма щъркелите.

Бях поразен.

— Но вие сте много по-квалифициран от мен…

— Заклел съм се да не стъпвам в Африка. А и съм на петдесет и седем години. Сърцето ми е слабо.

— Нямате ли помощник, някой млад орнитолог?

— Не обичам специалистите. Трябва ми човек без предразсъдъци, без много знания, непредубеден. Приемате ли?

— Приемам — отвърнах, без да се колебая. — Кога тръгвам?

— С щъркелите, в края на август. Пътуването ще трае около два месеца. През октомври птиците ще бъдат в Судан. Ако има да става нещо, то ще стане преди това. В противен случай просто се прибирате и загадката си остава неразрешена. Ще получавате петнайсет хиляди франка месечно, плюс разноските. Ще ви плаща нашата асоциация — Асоциацията за закрила на европейския щъркел. Не сме много богати, но съм предвидил най-добрите условия за пътуване — първа класа в самолетите, коли под наем, удобни хотели. Първата сума ще получите в средата на август заедно със самолетните билети и резервациите. Устройва ли ви?

— Напълно. Но кажете ми, моля ви, как се запознахте със семейство Бреслер?

— Запознахме се през 87-а в Мец, на един колоквиум на орнитолози. Темата беше „Застрашеният щъркел в Западна Европа“. Жорж също направи интересно изказване за сивите жерави.

По-късно Макс Бьом ме разходи из Швейцария и ми показа огражденията, в които отглеждаше щъркели. Бяха питомни птици, чиито малки щях да следвам през август. По пътя орнитологът ми обясни, че маршрутът на птиците е приблизително известен, а и те не прелитат повече от сто километра дневно. Освен това всяка пролет Бьом поставял на краката на щъркелчетата пръстен, върху който били изписани датата на раждането им и идентификационният им номер. Така че вечер, въоръжен с бинокъл, човек можел да види „своите“ птици. Бьом си кореспондирал с орнитолози от всички страни, които щели да ми помогнат и да отговорят на въпросите ми. Нямало съмнение, че при тези условия ще успея да открия какво се е случило през пролетта.

След три месеца, на 17 август, Макс Бьом ми позвъни по телефона. Беше превъзбуден. Връщаше се от Германия, където се очаквало щъркелите всеки момент да отлетят. Каза ми, че е захранил банковата ми сметка с петдесет хиляди франка (две заплати и необходимото за първите разноски) и че ми е изпратил самолетните билети, ваучерите за колите под наем и списъка на хотелските резервации. Имало и билет Париж-Лозана. Орнитологът искаше да се видим за последен път, за да уточним подробностите по проекта.

Така на 19 август в 7 часа сутринта тръгнах на път, натоварен с пътеводители, визи и лекарства. Бях взел само крайно необходимото. Всичките ми вещи, включително лаптопът, се събираха в средно голям куфар и малка раница. Всичко бе в ред. Затова пък в сърцето ми цареше хаос: надежда, възбуда, страх — нямах представа какво ме очаква.

3

Днес всичко свърши, преди да е започнало. Макс Бьом никога няма да узнае защо са изчезнали щъркелите му. Нито пък аз. Защото със смъртта му приключваше и анкетата ми. Щях да върна парите на асоциацията и да се прибера при книгите си.

И все пак седях в болницата и чаках. Чаках пристигането на федералния инспектор и резултата от аутопсията. Защото имаше аутопсия. Дежурният лекар я бе започнал веднага след като получи разрешение от полицията — Макс Бьом явно нямаше семейство. Какво му се бе случило? Сърдечна криза? Или щъркелите го бяха нападнали? Въпросът заслужаваше отговор.

— Вие ли сте Луи Антиош?

Не бях забелязал човека, който сега седеше до мен. Не беше бръснат и все още гледаше сънливо.

— Да. Вие от полицията ли сте?

— Инспектор Дюмаз. Бях дежурен през нощта. Вие ли го намерихте?

— Да.

— Как изглеждаше?

— Мъртъв.

Дюмаз сви рамене и извади бележник.

— При какви обстоятелства го намерихте?

Разказах му. Той си водеше бележки. После попита:

— Французин ли сте?

— Да. Живея в Париж.

Записа си точния ми адрес.

— Отдавна ли познавате Макс Бьом?

— Не.

— В какви отношения бяхте?

Реших да излъжа.

— Аз съм орнитолог любител. Смятахме да организираме образователен семинар за различни птици.

— Какви по-точно?

— Главно за белия щъркел.

— Каква ви е професията?

— Току-що се дипломирах.

— По какво? Орнитология?

— Не. История, философия.

— И на колко години сте?

— На трийсет и две.

Инспекторът подсвирна.

— Имали сте късмет, че сте могли да се отдавате на страстта си толкова дълго. Аз съм на вашата възраст, а от тринайсет години работя в полицията.

— Историята не ме влече — казах.

Дюмаз замислено се усмихна.

— И моята работа не ме влече, уверявам ви.

Замълча, после попита:

— Според вас, откога е бил мъртъв Макс Бьом?

— От онзи ден. Вечерта на седемнайсети пазачът го е видял да се качва в гнездото и не го е видял да слиза.

— Как смятате, от какво е умрял?

— Нямам представа. Може би от сърдечна криза. Щъркелите бяха започнали… да се хранят с него.

— Видях тялото преди аутопсията. Имате ли нещо да добавите?

— Не.

— Ще трябва да подпишете показанията си в управлението. Ето ви адреса. (Дюмаз въздъхна.) Ще се вдигне шум около тази смърт. Бьом беше знаменитост. Сигурно знаете, че той отново завъди щъркели в Швейцария. Тук ние държим на тези неща.

Появи се възрастна дребна брюнетка с бяла престилка, изцапана с кръв, и кой знае защо с обувки на високи токове, които потракваха по мозайката. Дъхът й миришеше на цигари.

— Вие за Бьом ли сте?

Изправихме се.

— Това е Луи Антиош, приятел на Макс Бьом. Той е открил тялото. Аз съм инспектор Дюмаз от федералната полиция.

— Катрин Варел, сърдечен хирург. Аутопсията продължи дълго. Случаят беше по-сложен от очакваното. Преди всичко заради раните. Май са го намерили в щъркелово гнездо. Какво е правел там, за Бога?

— Макс Бьом беше орнитолог — обясни Дюмаз. — Чудно ми е, че не го познавате. Беше много известен. Закриляше щъркелите в Швейцария.

— Аха — неубедено каза жената.

Извади пакет цигари и запали една. Забелязах табелата, която забраняваше пушенето, и разбрах, че тази жена не е швейцарка. Тя подхвана:

— Да се върнем на аутопсията. Въпреки всички рани, ясно е, че мъжът е починал от инфаркт вечерта на 17 август, около осем часа. Но има нещо изненадващо. Знаехте ли, че Бьом е бил с присадено сърце?

Дюмаз ми хвърли въпросителен поглед. Лекарката продължи:

— Извикаха ме, когато екипът открил характерния дълъг белег. Няма съмнение, че е извършена трансплантация. Явно преди доста години, но организмът е понесъл органа забележително добре. Обикновено върху присадено сърце се откриват множество белезникави белези, които съответстват на точките на отхвърляне, с други думи на некрозирали мускулни клетки. Така че трансплантацията е крайно интересна. Освен това, доколкото мога да съдя, е извършена много професионално. А Макс Бьом — вече проверих — не е бил наблюдаван от тукашен кардиолог. Ето ви една малка мистерия за разгадаване, господа. Колкото до причината за смъртта — нищо оригинално. Най-обикновен инфаркт на миокарда, настъпил преди около петдесет часа и причинен вероятно от усилието на изкачването. Ако това може да ви утеши, Бьом не се е мъчил.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Присаденото сърце не е свързано с приемната нервна система. Сърдечната криза не причинява болка. Макс Бьом не е усетил, че умира. Това е, господа. (Тя се обърна към мен.) Вие ли ще се погрижите за погребението?

Поколебах се.

— За съжаление налага ми се да отпътувам…

— Добре — отсече тя. — Ще го уредим. Смъртният акт ще е готов към обяд. Ще ми отделите ли минутка, инспекторе?

Двамата се отдалечиха. Но не толкова, че да не чуя как жената промълви: „Има един проблем…“

4

Навън зората заливаше със сива светлина заспалите улици. Прекосих Монтрьо, без да спирам на червено, и се отправих към къщата на Бьом. Не знам защо, но перспективата, че ще разследват смъртта на орнитолога, ме плашеше. Исках да унищожа всички документи, свързани с мен, и тайно да върна парите на асоциацията, без да намесвам полицията.

Паркирах на стотина метра от къщата. Отворих вратата с помощта на пластмасова карта, която плъзнах между бравата и касата, и проникнах в дома на Бьом. Слязох в кабинета в подземието и веднага попаднах на папката с надпис: „Луи Антиош“. В нея бяха прибрани документът за банковия превод, фактурите за самолетните билети и договорите за наемане на коли. Прочетох и какво бе записал Бьом за мен след разговора си с Нели Бреслер.

Луи Антиош. Трийсет и две години. Осиновен от Бреслерови на десетгодишна възраст. Интелигентен, блестящ, чувствителен. Но бездеен и разочарован. Да се отнасям с него внимателно. Все още не се е съвзел от травмите си. Частична амнезия.

Значи за Бреслерови след толкова години аз все още си оставах клиничен случай. Обърнах листа — нямаше друго. Нели не бе казала нищо конкретно за драмата на произхода ми. Толкова по-добре. Взех папката и продължих да търся. В едно от чекмеджетата намерих папка „Щъркели“ подобна на онази, която Бьом бе приготвил за мен — с адресите на хората, с които да се свържа, и с най-разнообразна информация. Взех и нея.

Време беше да си тръгвам. Но воден от някакво неясно любопитство, продължих да ровя. В една висока метална картотека открих хиляди многоцветни фишове, посветени на птиците. Бьом ми бе обяснил тайната на цветовете: червено — женски екземпляр; синьо — мъжки; зелено — прелетна птица; розово — ударена от ток; жълто — болест; черно — смърт…

Хрумна ми нещо. Извадих списъка на изчезналите щъркели и потърсих фишовете им в картотеката. Установих само, че всички са над седемгодишни възрастни птици. Взех и фишовете. Все още подтикван от непреодолимо любопитство, претърсих цялото бюро. Трябваше ми медицинското му досие. Къде бе правена операцията му? Кой го бе оперирал? Не намерих нищо.

Влязох в малката стаичка до кабинета. Тук Макс Бьом заваряваше пръстените и държеше орнитоложките си пособия: бинокли, фотографски филтри, множество пръстени, както и хирургически инструменти, спринцовки, бинтове, шини. Явно Бьом си бе играл и на ветеринар.

Оставих всичко както си беше и се качих на партера. Бързо разгледах дневната, гостната, кухнята. Нямаше нищо интересно. Качих се на етажа — там имаше три спални. И тук не открих нищо, освен снимки на жена в един шкаф, правени вероятно през шейсетте години. Дребна, около четирийсетгодишна, на фона на тропически пейзаж. Сигурно госпожа Бьом.

Отново слязох на партера. Седнах на един от подиумите, неизвестно защо издигнати в четирите краища на дневната. Много неща липсваха в този дом: медицинското досие на Макс Бьом (човек с присадено сърце би трябвало да притежава множество рецепти, снимки, електрокардиограми…), класическите сувенири от пътуванията му — африкански украшения, ориенталски килими, ловни трофеи, следите от професионалния му живот — нямаше дори документ за пенсиониране, да не говорим за банкови извлечения или данъчни известия. Ако бе искал да зачеркне миналото си, Бьом щеше да направи точно това. И все пак, би трябвало някъде тук да има скривалище.

Погледнах часовника си: седем и четвърт. Ако ще има разследване, полицията скоро ще е тук, ако не за друго, то поне за да запечати вратите. Отправих се към изхода. Отворих вратата, после внезапно се сетих за подиумите — те бяха идеалното скривалище. Върнах се и започнах да почуквам по стените им. Звънтяха на кухо. Бързо слязох в мазето и взех от малката стаичка необходимите ми инструменти. След двайсет минути бях разковал втория подиум и извадил от него три големи запечатани плика.

Отнесох ги в колата си и се отправих към хълмовете над Монтрьо, където исках да ги разгледам на спокойствие. Спрях в една гора и с треперещи ръце разпечатах първия плик.

Той съдържаше медицинското досие на Ирен Бьом, по баща Фогел, родена в Женева през 1942 г. Починала от рак през август 1977 г. в болницата „Белвю“ в Лозана. В папката имаше само няколко рентгенови снимки, диаграми и рецепти, смъртен акт, телеграма до Макс Бьом и съболезнователно писмо от д-р Лирбаум, лекуващ лекар на Ирен. Разгледах малкия плик. Върху него бе изписан адресът на Макс Бьом от 1977 г.: авеню Бокаса, № 66, Банги, Централноафриканска република. Сърцето ми бясно заби. Това бе последният африкански адрес на Бьом. Централноафриканската република, печално известна с лудостта на тиранина Бокаса. Знойната и влажна джунгла в сърцето на Африка — и в сърцето на моето минало. В папката имаше и още снимки на съпругата, както и снимка на Макс Бьом с около тринайсетгодишно момче, чието родство с орнитолога не будеше съмнение. Снимките явно бяха от същия период — седемдесетте години. Семейството в пълен състав: майката, бащата, синът. Но защо Бьом бе скрил тези банални образи в подиума на дневната си?

Вторият плик съдържаше само рентгенова снимка на гръден кош без дата, без име, без коментар. Но с ясно очертан образ на сърце, в чиито център се открояваше малко светло петно. Не можеше да се разбере дали става дума за несъвършенство на образа или за съсирек „вътре“ в органа. Сетих се за трансплантацията на Бьом. На снимката очевидно бе едно от сърцата му. Но кое — първото или второто?

Накрая отворих и третия плик и замръзнах на място. Пред очите ми се разкри най-жестоката гледка, която ми бе съдено да видя. Черно-бели снимки на нещо като кланица за хора с детски трупове, овесени на куки — кукли от плът с кървави чукани вместо ръце и крака; лица с разкъсани устни и празни очни кухини; разпръснати из помещението крайници; натъркаляни върху дълги маси кафеникави глави с отворени сухи очи. Всички без изключение от черната раса.

Това отвратително място не беше случайно. Стените бяха покрити с бели плочки като на клиника или морга, тук-там проблясваха хирургически инструменти. Бе по-скоро зловеща лаборатория или зала за мъчения. Тайна бърлога на чудовище, което се отдава на извратената си страст. Какви бяха тези трупове? Кой бе вършил тези ужаси и защо?

Затворих пликовете и се заклех никога повече да не ги отварям. Запалих колата и тръгнах към Монтрьо с насълзени очи.

5

Насочих се към центъра на града, после отбих към езерото. Оставих колата на паркинга пред хотел „Терас“. Настаних се в градината на хотела, срещу езерото. След няколко минути се появи и келнерът. Поръчах си силен китайски чай и се опитах да размисля. Смъртта на Бьом. Загадката със сърцето му. Ужасяващите снимки. Беше прекалено много за абсолвент, тръгнал по следите на щъркелите.

— Последна разходка преди отпътуването?

Обърнах се. Този път инспектор Дюмаз беше гладко обръснат.

— Как ме намерихте?

— Не беше трудно. Вие всички идвате тук. Като че ли всички улици на Монтрьо водят към езерото.

— Кои „ние“?

— Посетителите. Туристите. Тук е много романтично. Усеща се полъхът на вечността. Сякаш си в „Новата Елоиза“ на Жан-Жак Русо. Ще ви издам една тайна — писнало ми е от тези клишета. Мен ако питате, и на останалите швейцарци им е писнало.

Усмихнах се.

— Изведнъж станахте циничен. Ще пиете ли нещо?

— Кафе. Силно.

Повиках сервитьора и му поръчах еспресо. Дюмаз се настани до мен, сложи си очила за слънце и мълчаливо зачака. Когато кафето пристигна, той го изпи на един дъх и въздъхна.

— Не съм сядал, откакто се разделихме с вас. Като излязох от болницата, минах през къщи да се преоблека, след това отидох в управлението да запиша показанията ви. Нося ги. Можете да ги подпишете тук. После реших да отскоча до Макс Бьом. Това, което открих там, ме накара да завъртя няколко шайби. За половин час получих отговор на всичките си въпроси. И ето ме тук.

— Резултат?

— Ами няма резултат.

— Не разбирам.

Дюмаз се облегна на масичката.

— Нали ви казах, Макс Бьом беше знаменитост. Затова ни е необходима ясна и безобидна смърт.

— А случаят не е ли такъв?

— И да, и не. Като се изключи необичайното място, в смъртта няма нищо необикновено. Сърдечна криза. Неоспорима. Но останалото някак не се връзва. А не бих искал да помрачавам спомена за един велик човек.

— Дали не бихте ми казали кое не се връзва?

— По-скоро вие ще ми кажете.

— Какво имате предвид?

— Каква бе истинската причина за посещението ви у Бьом?

— Вече ви я казах.

— Излъгахте ме. Проверих. Имам доказателства, че лъжете.

Не отговорих. Дюмаз продължи:

— Когато влязох в къщата на Бьом, установих, че някой ме е изпреварил. Дори мога да твърдя, че е бил там минути преди мен. Обадих се в Екологическия резерват, където Бьом има друг кабинет. Човек като него би трябвало да пази някои документи в два екземпляра. Секретарката беше така добра да се поогледа, откри някакво неправдоподобно досие за изчезнали щъркели и ми го изпрати по факса. После се обадих в банката на Бьом и научих, че е превел голяма сума пари. Имам името, адреса и номера на сметката на получателя.

— Значи всъщност имате резултат.

Дюмаз се усмихна и свали очилата си.

— Имам идея. Мисля, че сте изпаднали в паника. Смъртта на Бьом не е толкова проста. Ще има разследване. А вие сте получили голяма сума от него за специфична задача и необяснимо защо сте се уплашили. Проникнали сте в дома му и сте откраднали досието си, за да заличите следите от отношенията ви. Не ви подозирам в желание да задържите парите. Сигурно смятате да ги върнете. Но кражбата с взлом е тежко провинение.

Помислих си за трите плика и бързо отговорих:

— Инспекторе, работата, за която ме нае Макс Бьом, е свързана изключително с щъркелите. И в това няма нищо подозрително. А парите ще върна на асоциацията, която…

— Всъщност няма асоциация в смисъла, който влагате в тази дума. Бьом е работил сам и е бил единствен член на асоциацията за закрила на европейските щъркели. Плащал е на няколко служители, наемал е офиси. Но не е имал нужда от парите на другите. Бьом е бил много богат.

Занемях от изненада. Дюмаз продължи:

— В личната му сметка има повече от сто хиляди швейцарски франка. А някъде трябва да има и други сметки. В някой момент от живота си орнитологът се е занимавал с нещо изключително доходно.

— Какво смятате да правите?

— Засега нищо. Човекът е мъртъв, не ни е известно да има семейство. Сигурен съм, че е завещал богатството си на някоя международна организация за защита на природата от рода на „Грийнпийс“. Така че случаят е приключен. И все пак бих искал да се поровя в тази история. Необходима ми е помощта ви.

— Моята помощ?

— Намерихте ли нещо у Бьом сутринта?

Трите плика отново се появиха в съзнанието ми.

— Освен досието ми, нищо друго.

Дюмаз недоверчиво се усмихна. После стана и каза:

— Да се поразходим.

Тръгнахме покрай брега.

— Да допуснем, че нищо не сте намерили — подзе той. — В края на краищата човекът е бил недоверчив. Аз също се поразрових сутринта, но не открих кой знае какво. Нито за миналото му, нито за тайнствената му сърдечна операция. Нали си спомняте — трансплантацията. Още една загадка. Знаете ли какво ми каза д-р Варел? В присаденото сърце на Бьом има някакъв странен елемент. Нещо, което не би трябвало да е там. Миниатюрна капсула от титан — металът, от който правят някои протези — е прикрепена към върха на органа. Обикновено върху присаденото сърце се поставя клип. Така по-лесно се извършват биопсии. Но тук не става дума за това. Според д-р Варел капсулата не служи за нищо.

Сетих се за бялото петно върху рентгеновата снимка. Значи това бе второто сърце. Попитах:

— С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?

— Бьом ви е платил, за да проследите миграцията на щъркелите. Смятате ли да го направите?

— Не. Ще върна парите. Щъркелите може да са решили да напуснат Швейцария или Германия, или да ги е издухал някой гигантски тайфун. Нищо не мога да направя. А и ми е безразлично.

— Жалко. Пътуването ви би било много полезно. Опитвам се да проследя кариерата на Макс Бьом. Ако заминете, бихме могли да разберем какво е правил в Африка и Близкия Изток.

— Как по-точно?

— Ще работим заедно. Аз — тук. Вие — там. Аз ще проуча произхода на богатството му, операцията му. Ще открия датите и обектите, на които е работил. Вие ще тръгнете по следите на щъркелите, които съвпадат с неговите. Ще поддържаме връзка. За няколко седмици ще разнищим целия живот на Бьом. Тайните му, добрите му дела, далаверите му.

— Далавери?

— Казвам го просто така. Нямам нищо предвид.

— И какво ще спечеля аз?

— Едно приятно пътуване. Ще подпишем показанията ви и ще ги забравим.

— А вие какво ще спечелите?

— Много неща. При всяко положение по-вълнуващи от откраднати пътни чекове и изгубени кучета. През август във всекидневието в Монтрьо няма нищо забележително, господин Антиош. Сутринта не ви повярвах за следването ви. Човек не прекарва десет години от живота си, занимавайки се с нещо, което не го въодушевява. Но аз също ви излъгах — обожавам работата си. Само че тя не ми отговаря с взаимност. Дните ми са изпълнени със скука. Ще ми се да поработя по нещо интересно. Съдбата на Бьом ни предлага фантастичен предмет на разследване, което можем да извършим заедно. Подобна загадка би трябвало да съблазни духа ви на интелектуалец. Размислете.

— Засега смятам да се прибера във Франция. Ще ви се обадя оттам. Показанията ми могат да почакат ден-два, нали?

Инспекторът се усмихна и кимна. Придружи ме до колата и ми протегна ръка за сбогом. Не я поех. Влязох в колата. Дюмаз отново се усмихна и задържа вратата.

— Може ли да ви задам един недискретен въпрос?

Кимнах.

— Какво се е случило с ръцете ви?

Въпросът ме свари неподготвен. Погледнах деформираните си пръсти, чиято кожа бе обсипана с малки белези, и свих рамене.

— Нещастен случай в детството ми. Живеех у бавачката ми, която се занимаваше с боядисване. Един ден легенчето с киселина се изсипало върху ръцете ми. Само това знам. Шокът и болката са изличили спомена.

Затръшнах вратата. Дюмаз ме изгледа, после попита:

— Тези белези имат ли нещо общо със злополуката, в която са загинали родителите ви?

— Откъде знаете за злополуката?

— От досието на Бьом.

Запалих мотора и се отправих към Лозана.

Скоро забелязах покрай осветеното от слънцето поле бели и черни петна. Паркирах колата и предпазливо се приближих. Щъркелите. На златистата светлина мекото им оперение блестеше като коприна. Спомних се как Бьом ми представяше питомците си, как нежно им говореше. И как, когато се върнахме в кабинета му, ми каза: „Надявам се добре да сте ме разбрали, Луи. На всяка цена трябва да откриете защо изчезват щъркелите ми. Това е въпрос на живот или на смърт!“. Лицето му се бе превърнало в бяла, безизразна маска. Нямаше съмнение, че Бьом умира от страх.

На гарата в Лозана пристигнах по обяд. Високоскоростният влак за Париж тръгваше след двайсет минути. Влязох в една телефонна кабина в чакалнята и по навик проверих телефонния си секретар. Имаше съобщение от Улрих Вагнер, германски биолог, с когато се бях срещнал предишния месец, докато се подготвях за орнитоложката си експедиция. Улрих и екипът му възнамеряваха да проследят миграцията на щъркелите чрез спътник. Предложиха ми да ползвам техните данни. Това щеше да ми спести търченето подир миниатюрните пръстени. Съобщението гласеше: „Готово, Луи! Те отлитат! Системата действа чудесно. Обаждайте ми се. Ще ви давам номерата на щъркелите и местоположението им. Успех.“

Птиците явно не искаха да ме пуснат. Погледнах часовника си и се отправих към стоянката на такситата. Този път тръгнах към летището.