Полетът на щъркелите

29

На 13 септември вечерта, когато остъклените врати на летището „Шарл Дьо Гол“ се отвориха и видях надписа „Еър Африка“, разбрах, че вече съм на черния континент. Наоколо бе пълно със стройни чернокожи с разноцветни дрехи, с дипломатически костюми, с всякакви тюрбани и наметала.

Чекирах багажа си и се отправих към определената ми зала. През деня бях попълнил екипировката си с раница от непромокаема материя, мушамено пончо (в Централна Африка дъждовният сезон бе в разгара си), памучен спален чувал, удобни обувки от изкуствена кожа, която съхне много бързо, и внушителен нож с назъбено острие. Купил бях и лека палатка за един-двама души за в случай, че ми се наложи да лагерувам някъде. Аптечката си обогатих с лекарства срещу маларийна треска, срещу колики, както и със спрейове срещу комари. Запасих се и с малко консерви, които щяха да ме спасят от евентуалното маймунско печено или антилопско на шиш. Накрая се снабдих с диктофон и касети от по сто и двайсет минути.

Към двайсет и три часа се качихме на борда. Самолетът бе полупразен — явно Централна Африка не привличаше много туристи. Излетяхме в полунощ, в два часа спряхме да заредим в Джамена, след което съм заспал.

Събудих се в пет сутринта. През илюминаторите нахлуваше сива светлина. Ниско долу се разстилаше безкрайната джунгла на Африка. Огромно и развълнувано смарагдово море, което ту изсветляваше, ту потъмняваше. Реките бяха жълти, земята — кърваво червена, дърветата потръпваха от утринната свежест. Всичко беше живо, светло, радостно. Тук-там се появяваха колиби. Опитвах се да си представя хората, които живееха в този разкошен свят.

Не знам точно къде се намира Тропикът на рака, но когато се приземихме, разбрах, че сме го преминали и сме достигнали екватора. Въздухът бе истинска огнена вихрушка. Небето сияеше като измито от сутрешните порои. Разнасящите се миризми странно напомняха едновременно за живот и смърт, за цъфтеж и тлен.

Преминах през проверката на паспортите, след това през митницата — двете части на глока ми бяха скрити в двете ми раници, и излязох навън, във влагата на африканския ден. Имах чувството, че съм проникнал във вътрешността на наквасена гъба.

— Накъде, шефе?

Един едър негър ми препречваше пътя и ми предлагаше услугите си. Без много да му мисля, може би за да предизвикам съдбата, казах:

— Към „Сикамин“. Закарай ме в хотела, както обикновено.

Името на мината подейства. Все едно бях казал: „Сезам, отвори се“. Мъжът изсвири с пръсти и банда хлапета се втурнаха да пренасят багажа ми. Минута по-късно бях на път за Банги в прашно жълто такси.

Банги не прилича на град, а по-скоро на дълго село от паянтови къщи, покрити с вълниста ламарина. Покрай неасфалтирания път се точеха многобройни минувачи. Мъжете носеха ризи с къси ръкави и сандали. Жените бяха стройни, гъвкави и крепяха на главите си кошници като цветове на стъблата си. От грациозните им шии и дългите голи крака се излъчваше невероятна чувственост. Под апокалиптичното небе изящните им и диви силуети представляваха най-прекрасната гледка, която някога съм съзерцавал.

— „Сикамин“, много пари — пошегува се водачът ми, седнал до шофьора.

Усмихнах се и кимнах. Бяхме стигнали до хотел от веригата „Новотел“. Платих на негъра във френски франкове и влязох вътре. Тук уредих сметката за една нощ и обмених пет хиляди френски франка в местна валута. Заведоха ме в стаята ми на партера близо до обширен вътрешен двор с басейн и екзотична градина.

Стаята ми беше прилична — голяма и светла. Взех душ и се преоблякох. Порових из чекмеджетата на бюрото и открих телефонен указател. Намерих номера на администрацията на „Сикамин“ и го набрах.

Разговарях с някой си Жан-Клод Бонафе, изпълнителен директор. Обясних му, че съм журналист и смятам да пиша репортаж за пигмеите. А знаех, че някои от мините са намират на територията на пигмеите от племето на акасите. Дали би могъл да ми помогне да отида там? В Африка на солидарността между белите може да се разчита. Бонафе веднага ми предложи кола и гид, като ме предупреди, че трябва да заобикалям обектите на „Сикамин“. Генералният му директор Ото Кифер не бил „много лесен“. Накрая ми каза с доверителен тон:

— Впрочем, ако Кифер разбере, че съм ви помогнал, ще си изпатя.

Покани ме да се отбия в кабинета му, за да уточним подробностите. Приех и затворих. След това се обадих на някои хора от френската колония в Банги. Беше събота, но като че ли всички бяха на работа. Разговарях с директори на мини, ръководители на дъскорезници, служители от посолството на Франция. Всички тези отдалечени от родината си французи, изтощени, изцедени от тропиците, изглеждаха радостни да ме чуят. Опитвах се да задавам правилни въпроси и можах да си създам представа за ситуацията и за личността на Ото Кифер.

Чехът ръководеше четири мини, разположени в крайния юг на Централна Африка, там, където започва огромната екваториална джунгла. Сега работеше за Централноафриканската република. Но, както ми казаха всички, жилите били изчерпани. Централна Африка вече не произвеждала качествени диаманти, но продължавала да копае. Аз лично имах друго мнение за липсата на качествени диаманти.

Всичките ми събеседници без изключение споменаха за жестокостта на Кифер. Днес вече бил остарял — на около шейсет, — но бил по-опасен от всякога. Живеел в джунглата, за да може да надзирава работниците. Никой, разбира се, не подозираше, че Кифер е номер едно сред трафикантите на диаманти, че живее вдън гората, за да може по-лесно да краде необработени камъни и да ги изпраща на другарчето си Бьом — по щъркелите.

Реших да изненадам Кифер в джунглата, да се срещна с него или да го проследя, когато тръгне да лови щъркели. Макар Бьом да бе мъртъв, бях сигурен, че чехът не се е отказал от системата на куриерите. Щъркелите още не бяха пристигнали в Централна Африка. Разполагах със седмица, за да хвана Кифер в мините. В единайсет часа тръгнах на срещата с Бонафе.

30

Администрацията на „Сикамин“ се намираше в южната част на града. Дотам имаше около четвърт час с такси. Офисите бяха в нещо като дървено ранчо, пред което стояха няколко джипа. Обадих се на рецепцията и ме заведоха при Жан-Клод Бонафе.

Той бе дребен, закръглен човек на около петдесет години. Носеше небесно синя риза и кремав платнен панталон. На пръв поглед нищо не го отличаваше от кой да е ръководител на предприятие във Франция. Нищо, освен налудничавият блясък в погледа на човек, който не смята да се признае за победен в борбата с тропиците.

— Наистина се радвам да се запозная с вас — започна той. — Вече ви намерих гид — братовчеда на един от служителите ми. Местен човек е и можете да му се доверите.

Седна зад бюрото си, отрупано с африкански статуетки, и посочи към картата на Централна Африка, окачена на стената зад гърба му.

— Всъщност най-познатата част от Централноафриканската република е южната. Заради столицата Банги. И защото оттук започва джунглата с несметните си богатства. Както и територията на мбакасите, истинските господари на страната. Бокаса е бил от този етнос. Областта, която ви интересува, е още по на юг, отвъд Мбайки.

Бонафе показваше на картата огромно зелено петно без следа от пътища, нито селища. Само зелено. Безкрайна гора.

— Тук е мината ни. Точно до Конго. Това е територията на акасите. „Големите“ негри никога не ходят там. Умират си от страх.

Започваше да ми става ясно — дърветата, животните, легендите пазеха Кифер, Господаря на Мрака, по-добре от цяла армия. Бонафе продължи:

— Аз лично обожавам пигмеите. Те са изключителен народ. Но джунглата е още по-изключителна. Знаете ли как функционира тази вселена, господин Антиош? Тя черпи живот от светлината. Светлина, която едва достига до нея. Достатъчно е да падне едно дърво и хоп! — светлината нахлува през пролуката. Растителността я улавя и бързо запълва празнотата. А падналото дърво наторява почвата. И така нататък. Джунглата е нещо невиждано, господин Антиош. Истинска вселена със свой ритъм, свои правила, свои обитатели. Хиляди различни растителни и животински видове!

— Гората… опасна ли е?

Бонафе се засмя.

— Ами… да. Доста е опасна. Особено насекомите. Повечето от тях са преносители на болести. Но не му мислете. Като цяло джунглата е чудесна. Чудесна…

Бонафе вдигна телефона и известно време говори с някого на санго. После ме попита:

— Кога смятате да тръгнете?

— Възможно най-скоро.

— Имате ли разрешително?

— Какво разрешително?

Зениците на мъжа се разшириха. Той отново се разсмя, после повтори, като пляскаше с ръце:

— Какво разрешително, а? Не можете да мръднете оттук без разрешително от министъра. И най-тесният път, и най-малкото селце се наблюдава от полицията. Няма как! Нали сме във военен режим! Освен това, неотдавна имаше смутове, стачки. Трябва да поискате разрешително от Министерството на информацията и комуникацията.

— Колко дни ще отнеме това?

— Боя се, че най-малко три. А и трябва да изчакате до понеделник, преди да направите постъпки. Аз мога да ви помогна — министърът ми е приятел. Ще се опитам да ускоря процедурата. Но ми трябват ваши снимки и паспорта ви.

Неохотно му дадох снимките, направени за една ненужна ми виза за Судан, и паспорта си.

— Щом получите документа…

На вратата се почука. Влезе едър негър с кръгло лице, чип нос и лъскава кожа. Изглеждаше трийсетина годишен и носеше синя джелаба.

— Габриел — каза Бонафе, — това е Луи Антиош, френски журналист. Иска да отиде в джунглата, за да напише репортаж за пигмеите. Мисля, че можеш да му помогнеш.

Габриел ме заразглежда. Бонафе се обърна към мен.

— Габриел е роден в Лобе. Цялото му семейство живее досами гората. Той ще занесе документите ви в министерството. Един от братовчедите му работи там. Щом получите разрешителното, ще ви дам един джип.

— Много благодаря.

— Не ми благодарете. Колата няма дълго да ви служи. Джунглата започва трийсет километра след Мбайки. Там няма никакви пътища. Ще трябва да продължите пеш до обектите ни. Ще ви отнеме четири дни.

— Не сте ли прокарали път до мините?

— Път! Чуваш ли го, Габриел? Път! На джунглата й стигат няколко седмици, за да заличи и следите от път. Отдавна сме се отказали да строим пътища в този хаос от лиани. Освен това, в случай че не знаете, диамантите са лек товар. Не ви трябват камиони, за да ги пренесете. Разполагаме все пак с един хеликоптер. Но не можем да ви го предоставим.

На устните му отново се появи усмивка.

— Впрочем стигнете ли до джунглата, не разчитайте на нашите хора. Миньорите работят здравата. Колкото до Кифер, вече ви предупредих. Дори не се приближавайте до него. Така че заобиколете мината и се отправете към Мисията.

— Мисията?

— Навътре в гората една елзаска монахиня е отворила диспансер, в който лекува и ограмотява пигмеите.

— Сама ли живее там?

— Да. Веднъж месечно идва в Банги, за да се снабди с храна и медикаменти. Позволяваме й да използва хеликоптера ни. Ако ви трябва спокойствие, по-голямо няма да намерите. Сестра Паскал ще ви покаже най-интересните акаски селища. Това урежда ли ви?

— Имам една последна молба.

— Слушам ви.

— Можете ли да ми намерите куршуми за четирийсет и пет милиметров автоматичен пистолет?

Събеседникът ми ме изгледа изотдолу, сякаш за да схване истинските ми намерения. Хвърли кратък поглед на Габриел и каза:

— Няма проблеми.

После потропа с ръка по бюрото и се обърна към негъра.

— Разбра ли, Габриел? Ще заведеш господин Антиош до джунглата. След това ще помолиш братовчед си да го отведе в Мисията.

Негърът кимна. Бонафе му говореше като учител на учениците си. Но Габриел изглеждаше така, сякаш можеше да ни преметне, без да му мигне окото. Благодарих още веднъж и се върнах на Кифер.

— Не е ли малко странно от страна на директора ви да живее в джунглата?

Бонафе се изсмя.

— Зависи от гледната точка. Работата в диамантените мини изисква строго наблюдение. А в това отношение на Кифер може да се разчита.

Реших се да засегна още един въпрос.

— Познавахте ли Макс Бьом?

— Швейцареца ли? Не, не лично. Постъпих тук, след като той бе напуснал страната, през 80-а. Той ръководеше „Сикамин“ преди чеха. Близък ли ви беше? Извинете, но всички казват, че Бьом е бил по-лош и от Кифер. А това не е никак малко.

Той сви рамене.

— Какво да ви кажа, приятелю. В Африка човек става жесток.

— Защо Бьом е напуснал Африка?

— Нямам представа. Мисля, че е имал проблеми със здравето. Или с Бокаса. Или и с двете. Наистина не знам.

— Смятате ли, че Кифер е продължавал да поддържа връзка с него?

Този въпрос му дойде в повече. Бонафе ме изгледа, опитвайки се да проникне в мислите ми, и не отговори. Усмихнах се извинително и станах. На вратата Бонафе повтори, потупвайки ме по гърба:

— И моля ви, приятелю, нито дума на Кифер.

Реших да се поразходя в сянката на големите дървета. На места калта вече бе засъхнала, дървесните корони леко се полюшваха. Внезапно усетих ръка на рамото си. Обърнах се и видях усмихнатото лице на Габриел.

— Шефе, ти се интересуваш от пигмеите, колкото аз от кактусите. Но познавам един човек, който може да ти разкаже за Макс Бьом и Ото Кифер.

Сърцето ми подскочи.

— Кой?

— Баща ми. Баща ми беше гид на Бьом.

— Кога мога да го видя?

— Ще бъде в Банги утре сутринта.

— Нека веднага дойде в „Новотела“. Ще го чакам.

31

Обядвах на сянка на терасата на хотела, после се прибрах в стаята си и прелистих досиетата за диамантите и сърдечната хирургия, които бях подготвил в Париж. За камъните и техните характеристики вече знаех достатъчно, затова се съсредоточих върху събраната медицинска информация.

… Началото на сърдечната хирургия е поставено във Филаделфия от Чарлс Бейли. Първата операция на митралната клапа е извършена в края на 1947 г. Операцията е неуспешна. Болният умира от кръвоизлив. Но Бейли е убеден, че е на прав път. Колегите му не пестят обвиненията. Наричат го безумец, касапин. Бейли изчаква и размишлява. През март 1948 г. извършва успешно отстраняване на клапата, но пациентът умира на третия ден поради грешка на реанимационния екип.

За да осъществи проектите си, Бейли е принуден да пътува от болница на болница и да оперира там, където е разрешено. На 10 юни 1948 г. оперира две митрални стеснения. Първият пациент умира по време на операцията. Чарлс Бейли бързо отива в другата болница, където още не знаят за неуспеха му. И тук чудото става — втората интервенция има благоприятен изход. Хирургията на митралната клапа е вече факт…

Продължих да чета информацията за първите сърдечни трансплантации.

… Обратно на разпространеното мнение първата сърдечна трансплантация не е извършена от южноафриканския хирург Кристиан Барнард на 3 декември 1967 г. Преди него, през януари 1960 г., френският лекар Пиер Сенисие присажда сърце на шимпанзе на шейсет и осем годишен пациент в последния стадий на необратима сърдечна недостатъчност. Операцията е успешна, но присаденото сърце функционира само няколко часа…

И по-нататък:

… Едно от големите събития в сърдечната хирургия е трансплантацията, осъществена от професор Кристиан Барнард през 1967 г. Техниката на операцията, която скоро след това ще бъде приложена в САЩ, Англия и Франция, е създадена от американския професор Шъмуей и се нарича метода на Шъмуей…

Пациентът Луис Васкански е на 55 години. За седем години е прекарал три инфаркта на миокарда, като след последния е изпаднал в състояние на окончателна сърдечна недостатъчност. През ноември 1967 г. екип от трийсет хирурзи, анестезиолози, лекари и техници се събира в болницата „Гроте Шур“ в Кейптаун в очакване професор Барнард да определи датата и часа на операцията. Решението е взето през нощта на 3 срещу 4 декември, когато една двайсет и пет годишна жена загива при пътна катастрофа. Сърцето й замества болното сърце на Луис Васкански, който живее три седмици и умира от пневмония. Масивните дози лекарства за потискане на имунната система, прилагани с цел да се предотврати отхвърлянето на органа, са отслабили съпротивителните му сили…

Повдигаше ми се от всичко това, но знаех, че Макс Бьом някак се вписваше в него. Швейцарецът бе работил в Южна Африка от 69-а до 72-ра година. Може би в Кейптаун се е запознал с професор Барнард или с някой от екипа му и след кризата от 77-а е отишъл там и се е подложил на операция. Или пък примерно е знаел, че някой от екипа, който би могъл да извърши подобна трансплантация, се намира в Конго. Но тези предположения бяха прекалено невероятни. И не разрешаваха проблема с фантастичната поносимост към чуждия орган, проявена от организма на Бьом.

Открих пасаж, в който се говореше за проблемите, свързани с поносимостта.

… В областта на сърдечната хирургия проблемите на интервенцията са решени, като трудностите са от имунологично естество. Освен ако не става дума за еднояйчни близнаци, организмът на пациента разпознава органа на донора като чужд и се опитва да го отхвърли. Затова се налага да се използват имунодепресанти. Обичайните медикаменти (азатиоприн, кортизон) са неспецифични и съдържат известни рискове, главно от инфекция. През осемдесетте години започва употребата на циклоспорин. Това вещество, създадено на базата на една японска гъба, оказва дълбочинно въздействие върху явленията на отхвърлянето, благодарение на което шансовете за оцеляване на пациента многократно се увеличават.

Друг начин за предотвратяване на отхвърлянето е изборът на възможно най-съвместим с пациента донор, например най-близък роднина, който, без да е близнак, притежава същата комбинация от четири антигена (HLA) каквато има и пациентът. Става дума за органи като бъбрек например, които могат да се вземат от жив донор. Когато органите се взимат от труп, се търси най-близката комбинация — съществуват повече от двайсет хиляди различни групи HLA…

Затворих досието. В шест часа следобед навън вече бе тъмно. Реших да се поразходя. Отправих се към реката. Една мисъл ме измъчваше, откакто бях пристигнал в Банги. В детството ми тази дива страна беше „моята“ страна. Островче в джунглата, където растях, играех, където се научих да чета и пиша. Защо родителите ми се бяха погребали в най-затънтения край на Африка? Защо се бяха лишили от всичко, за да дойдат тук?

Никога не говорех за миналото си, нито за родителите си и за онези слепи зони от живота ми. Семейството ми не ме интересуваше. Нито призванието на баща ми, нито предаността на майка ми, която бе напуснала всичко, за да последва съпруга си, нито дори по-големия ми брат, загинал в пламъците на пожара. Това безразличие несъмнено бе защитна реакция. Често го сравнявах с ръцете си — нормални в по-голямата си част и напълно безчувствени от китките надолу. Същото важеше и за паметта ми. Спомнях си всичко от шестгодишната си възраст нататък. Преди това имаше вакуум, отсъствие, смърт. Ръцете ми бяха изгорени. Душата ми — също. Раните по плътта и духа ми се бяха затворили по един и същи начин — чрез забрава и безчувственост.

Внезапно нещо ме накара да спра. Вече не бях на брега на реката. Вървях по дълъг, зле осветен булевард. Вдигнах поглед, прочетох на близката табела името на улицата и усетих да ме побиват тръпки. Авеню Франс. Без да си давам сметка, краката ми ме бяха завели на мястото на трагедията, там, където загинаха родителите ми през новогодишната вечер на 1965 г.

32

На другата сутрин закусвах под един чадър, когато чух някой да ме вика.

— Господин Луи Антиош?

Вдигнах поглед. Пред мен стоеше около петдесетгодишен мъж — дребен, набит, с риза и панталон в цвят каки, — от когото се излъчваше неоспорим авторитет.

Спомних си за Макс Бьом, за якото му тяло, за облеклото му. Двамата мъже си приличаха. Само дето събеседникът ми бе черен като английски чадър.

— Аз съм. А вие кой сте?

— Жозеф Мконта. Бащата на Габриел от „Сикамин“.

— Да, разбира се. Заповядайте.

Жозеф Мконта седна, скръсти ръце на корема си и любопитно се огледа. Имаше сплескано лице, нос с широки ноздри, влажни и някак нежни очи. Но устните му бяха стиснати в гримаса на отвращение.

— Ще пиете ли нещо? Кафе? Чай?

— Кафе. Благодаря.

След като разменихме неизменните любезности — за страната, за жегата, за пътуването ми, Жозеф премина към въпроса.

— Търсите информация за Макс Бьом, доколкото разбрах.

— Точно така.

— Защо се интересувате от него?

— Макс ми беше приятел. Запознахме се в Швейцария, малко преди смъртта му.

— Макс Бьом е мъртъв?

— Почина преди месец от сърдечна криза.

Новината като че ли не го учуди.

— Значи часовничето е спряло да цъка.

Помълча, помисли, после попита:

— Какво искате да знаете?

— Всичко. Какво е работил в Централна Африка, как е прекарвал времето си, защо си е заминал.

— Разследване ли водите?

— И да, и не. Опитвам се да го опозная по-добре. Посмъртно. Това е.

— Да не сте ченге?

— Не съм. Каквото и да ми кажете, ще си остане между нас. Имате думата ми.

— Готов ли сте да изразите признателността си?

Погледнах го въпросително. Мконта обясни:

— Искам да кажа, с някоя и друга банкнота…

— Зависи какво ще ми разкажете — отвърнах.

— Добре познавах стария Макс…

След известен пазарлък се спряхме на цена „като за приятел“. От този момент Мконта ми заговори на „ти“.

— Шефе, Макс Бьом беше особен човек… Тук никой не го наричаше Бьом, а Нгакола… бащата на бялата магия…

— Защо са го наричали така?

— Бьом притежаваше власт, скрита под косите му… Косите му бяха съвсем бели… растяха право нагоре, към небето… като цветове на кокосова палма… разбираш ли? Те му придаваха сила… Той четеше в сърцето на всеки… откриваше крадците на диаманти… винаги… никой не можеше да се укрие от него… Беше силен, много силен… но на страната на нощта…

— Какво искаш да кажеш?

— Живееше в мрака… Духът му живееше в мрака…

Мконта отпи от кафето си.

— Как се запозна с Макс Бьом?

— През 1973 година, преди да започне сухият сезон, Макс Бьом дойде в моето село на границата с джунглата… Изпратил го бе Бокаса… Идваше да надзирава кафеените плантации… По онова време имаше много крадци, но Макс Бьом се справи с тях за няколко седмици.

— Как успя?

— Хвана един крадец, преби го, после го замъкна в центъра на селото. Там взе един кол и му проби двете тъпанчета.

— И после? — прошепнах.

— После… вече никой не крадеше кафеени зърна…

— Кой беше с него?

— Никой. Сам беше. Макс Бьом не се боеше от никого.

Да подлага на мъчение член на племето мбака, сам, на площада на горско село… Бьом наистина не си е поплювал. Жозеф продължи:

— На другата година Бьом се върна, този път за да надзирава диамантените мини. Все по нареждане на Бокаса. Пак ви казвам — не се боеше от нищо. Никога. Искаше да отиде още по на юг и си търсеше гид. Аз познавам добре гората и пигмеите, дори говоря езика на акасите… И Бьом ме избра…

— Имаше ли бели хора на обекта?

— Само един… Клеман… Напълно откачен. Беше се оженил за пигмейка. Нямаше никакъв авторитет. На обекта цареше голяма анархия, преди да дойде Бьом.

— Намираха ли се хубави камъни в находището?

— Най-хубавите на света, шефе. Трябваше само да се наведеш. Затова Бокаса изпрати Бьом… Бокаса много си падаше по скъпоценните камъни…

Жозеф отново отпи от кафето си, след това се загледа в кроасаните ми. Побутнах чинията към него.

— През онази година Бьом остана четири месеца. В началото се зае с наказанията. После реорганизира обекта, въведе нови техники… Всичко постави в ред, можеш да ми вярваш… Когато дойде дъждовният сезон, се върна в Банги. После всяка година идваше все по едно и също време.

— Тогава ли режеше сухожилия?

— Чувал си за това, а, шефе? Всъщност историята е малко преувеличена. Виждал съм го само веднъж да реже сухожилия в „Сикамин“… И то, за да накаже не крадец, а изнасилвач. Един мръсник, който се бе погаврил с едно момиченце и го бе изоставил мъртво в джунглата.

— Много ли бе жесток Бьом?

— Да, но никога без причина. Никога не действаше от садизъм или расизъм.

— Не беше ли расист? Не мразеше ли негрите?

— Ни най-малко. Бьом беше мръсник, но не и расист. Нгакола живееше с нас и ни уважаваше. Говореше санго и обичаше гората. Освен това Бьом обожаваше черните жени.

— А крадеше ли диаманти?

— Да краде? Бьом? За нищо на света. Нали ти казах, Бьом беше справедлив…

— Но е бил съучастник в незаконната търговия на Бокаса…

— Той не виждаше нещата така… Неговата мания бяха редът и дисциплината. Искаше работата да върви като по вода, а кой ще вземе диамантите след това, му беше все едно. Не го интересуваше.

Толкова добре ли се е укривал Макс Бьом? Или е започнал трафика си по-късно?

— Жозеф, знаеше ли, че Бьом е страстен орнитолог?

— За птиците ли говориш? Разбира се, шефе, ходех с него да наблюдаваме щъркелите.

— Къде?

— В Байанга, на запад от „Сикамин“. Там кацаха хиляди щъркели. Хранеха се със скакалци, с дребни животни. (Жозеф се разсмя.) Но жителите на Байанга на свой ред си ги хапваха. Бьом не можеше да търпи това. Издейства си от Бокаса да отвори национален парк. Хиляди хектари гора бяха обявени за неприкосновени. Така и не разбрах защо е всичко това. Според мен гората е на всички. Но все едно. В Байанга слоновете, горилите, газелите са под закрила. А заедно с тях и щъркелите.

Значи швейцарецът бе успял да опази щъркелите си. Дали вече е смятал да ги използва? Но поне сделката беше ясна: диамантите за Бокаса, птиците за Макс Бьом.

— Познаваше ли семейството на Макс Бьом?

— И да, и не. Жена му никога не я виждахме… все беше болна… Виж, синът понякога идваше с нас… Не говореше много… Беше мечтател… Обичаше да скита из гората. Нгакола се опитваше да го научи на някои неща… да кара джипа, да ловува, да надзирава работниците в мината… Искаше да направи от него мъж… Но младежът изглеждаше разсеян, вечно уплашен… Нещо му имаше… Най-чудното бе, че двамата много си приличаха физически… Филип Бьом беше същият като баща си, можеш да ми вярваш… Но Макс Бьом ненавиждаше сина си.

— Защо?

— Защото беше плашлив. А Бьом не можеше да понася страха.

— Какво искаш да кажеш?

Жозеф се поколеба, после се наведе над масата и тихо изрече:

— Синът му беше като огледало, разбираш ли? В което се оглеждаше собственият му страх.

— Нали каза, че Бьом не се е боял от никого?

— От никого, освен от себе си.

Вгледах се във влажните очи на Мконта.

— Сърцето му, шефе. Боеше се от сърцето си. Все си мереше пулса… В Банги все киснеше в клиниката…

— В Банги е имало клиника?

— Болница за бели. Френска болница.

— Съществува ли още?

— В известен смисъл. Днес в нея лекуват и черни, а лекарите са местни хора.

Преминах към ключовия въпрос.

— Ти участва ли в последната експедиция на Бьом?

— Не. Вече се бях установил в Баганду и не ходех в гората.

— А знаеш ли нещо за нея?

— Само каквото съм чул. В Мбайки това пътуване се превърна в легенда.

— Къде са ходили?

— Някъде след границата с Конго.

— И какво е станало там?

— По пътя Нгакола получил телеграма… Донесъл му я един пигмей… Жена му била починала… Сърцето на Бьом не издържало и той паднал мъртъв…

— Продължавай.

Жозеф се поколеба, после въздъхна.

— Нгакола възкръснал… Спасила го магията, Пантерата, която отвлича децата ни…

Спомних си думите на Гайар, предадени ми от Дюмаз. Разказаното от Мконта съвпадаше с версията на инженера. Имаше от какво да се плашат местните хора — мистериозното пътуване в сърцето на мрака и човекът с белите коси, възкръснал от мъртвите.

— Смятам да тръгна по следите на Бьом.

— Не те съветвам, шефе. Сега е дъждовният сезон. Диамантените мини се управляват само от един човек, един убиец — Ото Кифер. Поемаш излишни рискове. Какво ще правиш там?

— Искам да разбера какво точно се е случило през август 1977 година. Как е оцелял Макс Бьом след сърдечната си криза. Магията не ми изглежда достатъчно обяснение.

— Грешиш. Как смяташ да постъпиш?

— Ще заобиколя мината и ще отседна у сестра Паскал.

— Сестра Паскал? Тя не е много по-добра от Ото Кифер.

— Чух за пигмейския лагер Зоко. Там смятам да отида. После дискретно ще разпитам мъжете от обекта, онези, които са работили там и през 77-а.

Погледнах часовника си. Беше единайсет часът в неделя и нямах никакъв план за деня.

— Жозеф — попитах, — познаваш ли някого във френската клиника?

— Един мой братовчед работи там.

— Можем ли да отидем сега?

— Сега ли? Трябва да мина през къщи и…

— Колко?

— Десет хиляди.

Извадих парите и ги пъхнах в джоба на ризата му. Мконта примигна, после каза:

— Да тръгваме, шефе.

33

Френската клиника се намираше на брега на река Убанги. Реката бавно течеше под яркото слънце. Виждах я през храстите — черна, огромна, почти неподвижна. Приличаше на гъст сироп, в който бяха залепнали рибарите и пирогите им.

Вървяхме покрай брега, там, където се бях разхождал предишния ден. Отдясно на пътя се издигаха сградите на министерствата — бежови, розови, червени. Отляво във високата крайбрежна трева се гушеха дървените бараки на търговците на плодове, маниока, сувенири.

Появи се и клиниката — четвъртит двуетажен блок с неопределен цвят. Сградата беше разядена от полепналата пръст и от плъзналата до колониалните балкони растителност. Камъкът изглеждаше подут от влага.

Влязохме в градината. По дърветата бяха прострени престилките на хирурзите, по които се открояваха яркочервени петна. Жозеф се засмя.

— Това не е кръв, шефе. Това е земя, латерит. Петната от латерит не се изпират.

Фоайето беше пусто. Жозеф почука по бюрото на рецепцията. Изминаха минути, преди да се появи висок тип с бяла престилка на червени петна.

— Какво обичате? — попита той с мазен глас.

— Тук ли е Алфонс Мконта?

— Никой няма в неделя.

— Ти да не си никой?

— Аз съм Йезус Бомонго. На вашите услуги.

— Приятелят ми би искал да види архивите от времето, когато тук е имало само бели. Ще му помогнеш ли?

— Ами, аз нося отговорност за…

Жозеф ми направи красноречив знак. Попазарих се заради принципа и се изръсих с още десет хиляди местни франка. Последвах новия си гид по тъмен коридор, после нагоре по стълбите.

— Лекар ли сте? — попитах.

— Само санитар. Но то е все едно.

Качихме се на тавана, където Йезус отключи една скърцаща желязна врата.

— Архивите са ей там — посочи той. — След падането на Бокаса собствениците избягаха. Клиниката бе затворена в продължение на две години, след това отново я отворихме за нашите сънародници. Вече си имаме собствени лекари. Едва ли ще намерите много нещо. В Банги не са се лекували много бели. Само най-тежките случаи, които не са могли да бъдат транспортирани. Африканската медицина е истинско бедствие.

След тази философска забележка Йезус си тръгна и ме остави сам.

Открих архивите в железен шкаф, в който бяха натъпкани пожълтели, полуизгнили от влагата папки. Прелистих няколко и видях, че са струпани без никакъв ред. На първия лист от всяко досие фигурираха името, възрастта и националността на пациента. Следваха диагнозата и предписаните лекарства. Имаше всякакви имена — френски, немски, испански, чешки, руски, китайски, и всякакви диагнози — малария, колики, алергии, венерически болести… Отне ми часове да разгледам всичко. Никъде не видях името на Бьом, нито на Кифер. Дори тук старият Макс бе заличил всяка следа.

В деветнайсет часа се появи Йезус.

— Е? — попита той.

— Нищо. Няма и следа от човека, когото търся. А съм сигурен, че е идвал в тази клиника редовно.

— Как се казва?

— Бьом. Макс Бьом.

— Никога не съм го чувал.

— Живял е в Банги през седемдесетте години.

— Германец ли е?

— Швейцарец.

— Швейцарец? (Йезус избухна в смях.) Да бяхте казали, че е швейцарец. Няма смисъл да търсите тук, шефе. Картоните на швейцарците са на друго място.

— Къде? — попитах нетърпеливо.

Йезус помълча, после важно подзе:

— Швейцарците са сериозни хора, шефе. Когато през 79-а затвориха клиниката, само те се загрижиха за картоните на болните си. Особено се бояха някой техен съгражданин да не вкара в страната им африкански микроби. Затова искаха да си вземат картоните. Но правителството отказа. Разбираш ли, пациентите може да са били швейцарци, но болестите им бяха африкански. Голяма разправия беше…

— И какво стана накрая? — прекъснах го раздразнено.

— Това, шефе, е медицинска тайна и…

Извадих нова банкнота от десет хиляди франка, той широко се усмихна и каза:

— Картоните са в посолството на Италия.

Имаше едно на сто шанс, че Макс Бьом не е знаел за това.

— Пазачът на посолството ми е приятел. Казва се Хасан. Посолството на Италия се намира на другия край на града и…

Взех такси и след десет минути бях пред посолството. Открих Хасан, бутнах му пет хиляди франка и за нула време се озовах в подземието на сградата, настанен в обширно помещение с подредени по азбучен ред архиви. Тук бяха картоните на швейцарските граждани, лекували се в Централна Африка между 1962 и 1979 г.

На буквата Б открих медицинските досиета на семейство Бьом. Първото бе на Макс. Беше дебело и съдържаше куп рецепти, изследвания, електрокардиограми. Още на 16 септември 1972 г., веднага след пристигането си тук, Макс Бьом посещава френската клиника, където му правят пълен медицински преглед. Главният лекар Ив Карл му предписва лекарства, внесени от Швейцария, и му препоръчва спокойствие и почивка, като вписва в картона: „Сърдечна недостатъчност. Да се наблюдава редовно.“ Макс идва на всеки три месеца и всеки път предписаните дози се увеличават. Когато през август 77-а тръгва към джунглата, сърцето му едва функционира.

Ирен Бьом се преглежда за пръв път през май 1973 г. Откриват й инфекция на маточните тръби. Доктор Карл успява да я излекува, но записва в досието й: „Стерилитет.“ По това време Ирен Бьом е на трийсет и четири години. След две години доктор Карл й открива нова болест. В приложеното писмо до лекаря й в Лозана Карл поставя вероятна диагноза рак на матката и препоръчва пациентката му да се лекува в Швейцария. Това беше последният документ, но аз знаех какво е станало впоследствие. Ирен Бьом е останала да се лекува в Швейцария, без да казва на съпруга си от какво е болна. Умира година по-късно.

Третото досие, на Филип Бьом, ме въведе директно в кошмара. Още с пристигането хи десетгодишното тогава дете се разболява от треска. През следващата година го лекуват от колики. Следват амеби, дизентерия, абсцес на черния дроб. През 1976–1977 състоянието му се подобрява и посещенията в клиниката стават по-редки. Момчето е вече на петнайсет години, когато внезапно се появява смъртен акт, изготвен на 28 август 1977 г. Към него е приложен доклад от извършената аутопсия, подписан от д-р Иполит Мдие, дипломиран във факултета по медицина в Париж. Онова, което прочетох, ме убеди, че досега съм бил само в преддверията на ада.

Усетих как времето спира. Побиваха ме ледени тръпки въпреки потта, която се стичаше по лицето ми. Данните от аутопсията на Филип Бьом си приличаха като две капки вода с тези от аутопсията на Райко Николов. На два пъти в разстояние на тринайсет години бяха убили и откраднали сърцето на жертвата, създавайки впечатление, че е била нападната от животно. Но освен това ужасяващо откритие разгадах тайната на Макс Бьом, разбрах какво се е случило в мрака на джунглата по време на експедицията — бяха присадили на швейцареца сърцето на сина му.

34

Утрото не винаги е по-мъдро от вечерта. През този септемврийски понеделник се събудих с напълно объркано съзнание, обсебено от страданията на младия Филип Бьом, от ужасяващия акт на Макс Бьом, пожертвал сина си, за да оцелее. Повече от всякога бях убеден, че вървя не само по следите на диамантите, а и по кървавите следи на изключителни убийци, с които Макс Бьом е бил свързан.

Изпих чая си на балкона на стаята ми. В осем и половина звънна телефона. Чух гласа на Бонафе.

— Антиош? Можете да ми благодарите, приятелю. Свързах се с министерството. Разрешението ви чака на бюрото на генералния секретар още тази сутрин. Идете веднага. В два часа следобед ще ви чака кола. Габриел ще ви закара където пожелаете. Ще ви обясни и какво трябва да вземете — храна, подаръци и пр. И още нещо. Ще ви даде сто патрона, но гледайте да не се разчуе. На добър час.

Бонафе затвори. Часът бе настъпил. Гората ме очакваше.

След няколко часа пътувах с пежо 404, заместило обещания джип и управлявано от Габриел, който носеше фланелка с надпис: „Аз се пазя от спин. Използвам презервативи.“ На гърба му бе изрисувана карта на Централна Африка, пъхната в презерватив.

Щом излязохме от Банги, ни спря военен пост. Обясниха ни, че ще проверят документите ни за самоличност, след което ще направят рутинен обиск на превозното ни средство. С паспорта ми и разрешението в ръка Габриел се отправи към контролния пункт и след десет минути отново потеглихме. Неведоми са пътищата на африканската администрация.

Петдесет километра по-нататък ни спря втори пост — навлизахме в провинцията Лобе. Небето бе помрачняло и докато Габриел се пазареше с постовите, се разрази буря. Габриел ми предложи да се подслоним при братята мюсюлмани. Настанихме са под някакво платнище и изпих първия си истински чай в компанията на мъже в бели джелаби.

— Габриел, познаваш ли някой си д-р Мдие в Мбайки?

— Естествено, той е президентът на префектурата. Ще трябва да го посетим. Мдие ще ти преподпише разрешителното.

След половин час дъждът бе спрял. Беше шестнайсет часа, когато се качихме в пежото и продължихме пътя си. Габриел извади от жабката найлонова торба, пълна с тъмни едри куршуми. Поставих шестнайсет патрона в пълнителя на моя глок 21. Габриел ме наблюдаваше мълчаливо, без да коментира. Носенето на автоматичен пистолет в джунглата не го учудваше. Затова пък за пръв път виждаше толкова леко оръжие.

Скоро се появи и Мбайки. Градът се състоеше от пръстени къщички, покрити с ламарина и разпръснати по склоновете на хълм, на чийто връх се възправяше голяма, някога синя сграда.

— Къщата на д-р Мдие — осведоми ме Габриел.

Приличаше на спомен от колониалните времена. Би могла да бъде великолепна, ако дъждовете и слънцето не я убиваха бавно, но сигурно.

Мдие ни чакаше пред вратата. След обичайните поздрави Габриел се впусна в дълги обяснения, изпъстрени с „господин Президент“. Мдие го слушаше разсеяно. Беше дребен човек с напълно разконцентриран поглед. Очевидно се намирах пред закоравял африкански пияница, доста къркан и в момента, който накрая все пак ни покани да влезем.

Озовахме се в обширен полутъмен салон. Бавно, много бавно Мдие извади от едно чекмедже писалка, за да подпише разрешителното ми. Но не го направи, а се обърна към Габриел.

— Гората е опасна през този сезон.

— Да, господин Президент.

— Има много диви животни. Пътищата са лоши.

— Да, господин Президент.

— Не знам дали мога да ви разреша да продължите.

— Да, господин Президент.

— Ако стане нещо, няма да мога да ви помогна.

— Да, господин Президент.

Настъпи мълчание. Габриел стоеше мирно, като дисциплиниран ученик. Мдие премина към основния въпрос.

— Ще ми трябват малко пари, за да ви помогна, ако се наложи.

Прекратих цирка, като казах:

— Мдие, трябва да поговоря с вас. По важен въпрос.

Президентът погледна към мен, сякаш току-що откриваше присъствието ми.

— Важен въпрос? Ами тогава, да пийнем нещо.

— Къде?

— В кафенето. Точно зад къщата.

Навън отново валеше лек и освежаващ дъжд. Кафенето се състоеше от обърнати сандъци, които служеха за маси. Мдие си поръча бира, ние с Габриел — по чаша сода. Президентът отправи към мен изтощения си поглед.

— Слушам ви — пророни той.

Започнах без предисловия.

— Помните ли Макс Бьом?

— Кой?

— Белият мъж, който преди петнайсет години е ръководил диамантените мини.

— Не го помня.

— Жесток мъж, който тормозел работниците и живеел в джунглата.

— Не. Наистина.

Ударих с юмрук по масата. Габриел ме погледна изумено.

— Мдие, бил сте още млад. Тъкмо сте се бил дипломирал. Подписал сте доклада за извършената аутопсия на Филип Бьом, сина на Макс. Няма как да сте забравил. Детето е било без крайници, цялото в рани, сърцето му е било изчезнало. Знам всичко това от собствения ви доклад, Мдие. Нося го, вие сте го подписал.

Докторът не отговори. Зачервените му очи ме гледаха втренчено. Вдигна чашата си и започна да пие на малки глътки.

— В заключението ви се казва, че виновникът е горила. Знам обаче, че сте излъгал. На 28 август 1977 година сте прикрил убийство, най-вероятно за пари.

Мдие извърна глава, после отново поднесе чашата към устните си. Извадих глока и го ударих през лицето. Той се свлече на земята. Габриел се опита да ме спре, но аз го отблъснах, сграбчих Мдие и забих оръжието в ноздрите му.

— Мръсник — изкрещях. — Прикрил си убийство с лъжите си! Прикрил си убийци на деца! Ти…

Мдие вяло помръдна с ръка и прошепна:

— Аз… ще ви кажа…

Погледна към Габриел и бавно изрече:

— Остави ни сами.

Негърът не чака да го молят.

— Кой откри тялото?

— Те… бяха няколко души.

— Кои?

— Белите… няколко дни по-рано. Бяха тръгнали на експедиция… Търсеха диамантени находища в гората.

— Знам. Кажи ми имената им.

— Макс Бьом. Синът му Филип Бьом. И един друг бял, африканер. Не знам как се казваше.

— Още някой?

— Ото Кифер, човекът на Бокаса.

— Ото Кифер е участвал в експедицията?

— Да…

Значи Макс Бьом и Ото Кифер бяха свързани от тази дива нощ не по-малко, отколкото от диамантите. Президентът си изтри устата. Кръвта се стичаше по ризата му. После продължи:

— Белите минаха оттук, през Мбайки, след това си заминаха.

— После?

— Не знам. След седмица африканерът се завърна. Сам.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Прибра се в Банги и повече не го видяхме.

— А другите?

— След два дни Ото Кифер се появи отново. Дойде в болницата и ми каза: „Имам клиент за теб. В камионетката.“ Беше труп на бял човек. Гръдният кош зееше. Познах сина на Макс Бьом. Кифер ми каза: „Нападнала го е горила. Трябва да направиш аутопсия.“ Треперех от главата до петите. Кифер се развика: „Направи аутопсията, за Бога! И не забравяй — горила го е нападнала.“ Веднага започнах работа.

— И?

— След един час Кифер се върна. Умирах от страх. Попита ме: „Свърши ли?“ Казах му, че не горила е убила Филип Бьом. Той ми кресна да си затварям устата, извади пачки френски франкове — чисто нови банкноти по петстотин франка, и започна да ги тъпче в гръдния кош на трупа. Господи, никога няма да забравя тази гледка!

Натъпка парите и каза: „Не те карам да си измисляш. Само напиши, че е нападнат от горила.“ И си отиде. Извадих парите и ги почистих. След това написах в доклада каквото ми нареди.

— Разкажи ми за трупа.

— Раните… бяха много… фини. Не бяха следи от нокти, както съм написал. А следи от скалпел. Без сянка от съмнение. Освен това сърцето липсваше. Видях къде са прерязани артериите и вените. Беше работа на професионалист. Разбрах, че са откраднали сърцето на младежа.

— Продължавай — казах с треперещ глас.

— Затворих трупа и написах доклада. Това е.

— Защо не измисли някаква по-проста смърт? Маларийна треска, например.

— Не можех. Доктор Карл в Банги щеше да види тялото.

— Къде е сега този доктор?

— Мъртъв е. Умря от тиф преди две години.

— Как свърши историята с Филип Бьом?

— Не знам.

— Според теб кой е извършил смъртоносната операция?

— Нямам представа. Хирург, във всеки случай.

— Виждал ли след това Макс Бьом?

— Не.

— Чувал ли си за диспансер в гората, отвъд границата с Конго?

— Не. (Мдие изплю кръв, после обърса устата си с ръкав.) Никой от нас не ходи натам. Там има пантери, горили, духове…

Габриел прошепна:

— Трябва да го заведем в болницата, Луи. Да го види лекар.

Мдие се подпря на лакът.

— Какъв лекар? — изсмя се той. — Аз съм лекарят.

Хвърлих му в лицето пачка банкноти и си тръгнах.

35

Няколко часа се движихме по кален черен път. Денят преваляше. Валеше сух, прашен дъжд. По едно време Габриел попита:

— Откъде знаеш всичко това за белия младеж?

— Стара история, Габриел. Да не говорим за нея. Каквото и да си мислиш, тук съм, за да напиша репортаж за пигмеите. Това е единствената ми цел.

Скоро пред нас се появиха бараки, а вдясно, в далечината, се очертаваха постройките на дъскорезницата. Прекосихме селото и стигнахме до ниски бетонни сгради. Габриел обясни:

— Това е бившият диспансер на сестра Паскал. Можеш да преспиш тук тази нощ, преди да тръгнеш към гората утре сутринта.

Разгледах картата на областта, дадена ми от Бонафе. Нямаше път, нито пътека в посоката, в която смятах да поема. Дъскорезницата беше последната нанесена на картата точка преди началото на гъстата гора, разпростряла се на петстотин километра на юг.

Внезапно нещо ме накара да вдигна поглед. Бяхме заобиколени от странни мъже, не по-високи от метър и петдесет, облечени в дрипи, с мръсни фланелки, с изпокъсани ризи. Кожата им беше светла, с цвят на карамел, лицата им — засмени. Габриел им предложи цигари и ги представи.

— Това са акасите, шефе, пигмеите. Живеят в близкото село Зумия.

Появиха се и няколко жени. Бяха с голи гърди, кръгли кореми и с препаски от листа или плат. Носеха децата си на гърба и се смееха повече и от мъжете. Те също приеха цигари и запушиха ентусиазирано. Порази ме една подробност — зъбите на всички пигмеи бяха изпилени и остри като шила.

Габриел ми представи братовчед си Бекес, който щеше да ме заведе до Зоко. Беше висок кльощав негър с анцуг и очила за слънце. Усмихна ми се широко и ми определи среща за другия ден в осем часа на същото място. След което се отдалечи.

Габриел го последва. Искаше да вечеря с близките си от дъскорезницата. Казах му да се върне в диспансера след седмица. Той кимна, намигна ми и ми пожела късмет. Стомахът ми се сви, когато видях пежото да се отдалечава.

Скоро се стъмни. Една от жените приготви вечерята. Погълнах порцията си маниока, след това реших да прекарам нощта на покрива на диспансера. Пъхнах се в памучния спален чувал и с широко отворени очи зачаках да дойде сънят. След няколко часа щях да навляза в джунглата. В обширния зелен свят. За първи път от началото на пътуването си изпитвах страх.

36

Бекес се появи на другата сутрин в седем часа. Пихме заедно чай и разговаряхме. Той говореше лошо френски, но прекрасно познаваше южната джунгла. Според него черният път, прокаран от булдозерите на дъскорезницата, свършваше след един километър. След това трябваше да се движим по тесни пътеки. До Зоко щяхме да стигнем след три дни. Кимнах, макар да не ми бе ясно как ще издържа на подобен маратон.

Събра се и екипът. Бекес бе наел петима пигмеи да ни носят багажа. Петима усмихнати малки мъже, които изглеждаха готови да ни следват до края на мрака. Бе наел и готвачка, Тина — млада мбака с тревожна хубост, която крепеше на главата си огромна тенджера, пълна с кухненски съдове и с личните й вещи. Момичето не преставаше да се смее. Очевидно експедицията я очароваше.

Раздадох цигари и обясних за какво става дума. Бекес превеждаше на санго. Казах, че отиваме до Зоко, без да споменавам намерението си да продължа нататък. Смятах да се отправя сам към мините на Ото Кифер, които се намираха на няколко километра от пигмейския лагер в югоизточна посока. Повторих, че експедицията няма да трае повече от седмица, и потеглихме.

Пороите започнаха още през първия ден и се превърнаха в равноправен елемент от пътуването ни заедно с дърветата и птичите крясъци. Изливащата се вода не ни освежаваше, а само ни забавяше, като изравяше под краката ни истински ями. Но групата продължаваше да върви, сякаш небесният гняв не можеше да я достигне.

Насред потопа срещнахме ловци от племето мбака, натоварени с кошници, в които носеха дивеча си: светлокафяви газели, свити като бебета маймуни, сребристи мравояди. Големите негри приемаха цигарите ни, разменяха с нас по някоя дума и усмивка, но по лицата им бе изписана тревога. Бързаха да се придвижат на север, да напуснат гората, преди да падне нощта. Единствено акасите се осмеляваха да предизвикват тъмнината и духовете.

Всяка вечер опъвахме палатките на някое сравнително защитено от дъжда място. В шест часа внезапно притъмняваше и светулките неуморно се завъртаха около дърветата. Вечеряхме малко по-късно, седнали на земята около огъня.

После се прибирах в палатката си и се вслушвах в ромона на дъжда. Мислех си за щъркелите, за страните, през които бях преминал като метеор и за вълната от насилие, заляла пътя ми. Имах чувството, че се изкачвам по течението на река от кръв и скоро ще стигна до извора й — там, където Макс Бьом бе откраднал сърцето на сина си, където трима мъже, Бьом, Кифер и Ван Дьотен, бяха сключили сатанински договор на фона на диаманти и щъркели. Мислех си и за Сара. Без угризения, без тъга. При други обстоятелства може би бихме изградили живота си заедно.

Признавам, че си мислех и за Тина, готвачката ни, за царствения й профил, за чувствените й устни, за бляскавия й поглед. Често я бях поглеждал крадешком, а тя избухваше в смях, когато уловеше погледа ми. Веднъж ми каза:

— Не бой се, Луи.

— Не се боя — отвърнах твърдо, преди отново да сведа очи към пътеката.

На третия ден на хоризонта все още не се задаваше пигмейски лагер, небето бе само далечен спомен, а умората започваше да напряга мускулите ни. Повече от всякога имах усещането, че се спускам в бездънен кладенец, в самата плът на растителността, без надежда за завръщане.

И все пак на 18 септември в края на следобеда забелязахме горящо дърво. Това беше първият знак за човешко присъствие. Местните жители бяха предпочели да изгорят гигантския дънер, преди да е рухнал под тежестта на изливащата се отгоре му вода. Бекес се обърна към мен и усмихнато каза:

— Пристигнахме.

37

Лагерът Зоко бе разположен на голяма, съвършено кръгла поляна. Пръстени колиби, покрити с листа, ограждаха широк площад. Навсякъде цареше оживление. Жените се връщаха от беритба и носеха плетени кошове, пълни с плодове, семена, грудки. Мъжете пристигаха по други пътеки, натоварени с газели, маймуни и дълги мрежи. Чуваха се песни — остри, почти тиролски трели, чрез които акасите общуваха от разстояние или просто изразяваха радостта си.

Един Голям негър се приближи до нас. Беше Алфонс, учителят, „собственикът“ на пигмеите от Зоко. Той настоя да се настаним на една съседна, по-малка поляна, над която бе опънато десетметрово платнище. За пръв път от два дни насам бяхме на сушина.

Алфонс не спираше да бъбри. Разказваше ми за „своето“ имение, като ми описваше всяко кътче от пигмейския лагер.

— А къде е сестра Паскал? — попитах.

Алфонс сви рамене.

— Искате да кажете диспансерът? Той е на другия край, зад дърветата. Не ви съветвам да ходите там тази вечер. Сестрата не е доволна.

— Не е доволна ли?

Алфонс повтори:

— Никак не е доволна.

Носачите стъкмиха огън, от който се разнасяше силна миризма на влажна трева. Обхванатите от пламъци растения сякаш горяха неохотно. Внезапно падна нощ, изпълнена със свежест и птичи песни. Вдигнах поглед и за първи път от четири дни насам видях ясното, обсипано със звезди небе.

Тогава се разнесе биенето на тамтамите.

Не можах да сдържа усмивката си. Беше толкова нереално и в същото време толкова предвидимо — в сърцето на джунглата биеше сърцето на света.

— Да вървим на площада, Луи. Празникът започва — каза Бекес.

Зад него Тина се кискаше и въртеше рамене. След минута бяхме на площада.

Дотича Алфонс с фенер в ръка.

— Искате ли да видите как танцуват пигмеите, шефе? — прошепна ми той и постави фенера в центъра на площада.

Седнахме на една пейка пред колибите и пред очите ни ясно се очертаха телата на малките фантоми. Акасите танцуваха, подредени в два отделни полукръга. В единия жените, в другия — мъжете. И пееха с дрезгавите си гласове: „Ариа мама, ариа мама…“ Първо преминаха жените. Кръгли кореми. Гъвкави крака. Окичени с листа. Веднага след тях се появиха мъжете. На светлината на фенера телата им променяха цвета си — карамел, алено, златисто, пепелно сиво. „Ариа мама, ариа мама…“ Обърнах се към Алфонс.

— Какво празнуват?

— Да празнуват ли? По-скоро оплакват. Едно семейство от юга е загубило дъщеричката си. Днес танцуват заедно с братята си от Зоко. Такъв е обичаят.

— От какво е починала?

Алфонс поклати глава и отвърна:

— Ужасно е, шефе. Истински ужас. Гомун е била нападната от Горилата.

— Как е станало?

— Не знам. Открил я е Бома, най-възрастният в селото. Онази вечер Гомун не се прибрала вкъщи. Пигмеите тръгнали да я търсят. Бояли се, че гората си отмъщава.

— Отмъщава?

— Гомун не е спазвала традициите. Отказвала да се омъжи. Искала да продължи да учи при сестра Паскал, в Зоко. Духовете не обичат да им се подиграват. Затова я е нападнала Горилата. Всички знаят — гората си е отмъстила.

— На колко години е била Гомун?

— Мисля, че на петнайсет.

— И къде точно е живяла?

— В едно село на югоизток, близо до мините на Кифер.

— Само толкова ли знаеш?

Алфонс направи гримаса. Белите му зъби блеснаха на фона на тъмното лице.

— Остави това, шефе. Тази история е злокобна, много злокобна.

Учителят понечи да се изправи. Хванах го за ръката. По лицето ми се стичаше пот.

— Помисли си, Алфонс.

Негърът избухна.

— Какво искаш, шефе? Да се върне Горилата ли? Изтръгнала е ръцете и краката на Гомун. Всичко е помела по пътя си. Дървета, лиани, пръст. Да не искаш да те чуе? И да ни разкъса и нас?

Алфонс скочи на крака и се отдалечи, отнасяйки фенера със себе си.

Пигмеите продължаваха да танцуват. Сега бяха образували гигантска гъсеница. Тамтамът биеше все по-бързо. Сърцето ми също ускори ритъма си. Серията от убийства се бяха записали в съзнанието ми по дати и имена. Август 1977: Филип Бьом. Април 1991: Райко Николов. Септември 1991: Гомун. Сигурен бях — сърцето на девойката е било извадено. Спомних си една подробност. Алфонс каза: „Всичко е помела по пътя си. Дървета, лиани, пръст.“ Двайсет дни по-рано, в Сливенската гора, циганинът, открил Райко, бе уточнил: „Предишния ден трябва да е имало силна буря. Защото всички дървета наоколо бяха полегнали.“

Как не се бях сетил досега?

Крадците на сърца се придвижваха с вертолет.

38

Съмна се в пет часа. През нощта не бях мигнал. Но вече не изпитвах страх. Само огромна умора и странно чувство на спокойствие, почти на сигурност. Сякаш бях толкова близо до тялото на октопод, че пипалата му не можеха да ме докоснат.

Станах, прекосих площада, минах покрай колибите и видях широка циментова сграда с бял кръст отгоре. Наоколо се простираха овощни и зеленчукови градини. Отправих се към отворената врата. Един Голям негър с враждебно изражение ми препречи пътя.

— Будна ли е сестра Паскал? — попитах.

Преди мъжът да успее да ми отговори, отвътре се чу глас.

— Влезте, не бойте се.

Беше властен глас, който не търпеше възражения. Подчиних се.

Сестра Паскал не носеше монашески дрехи. Просто бе облечена в черно. Сивите й коси бяха късо подстригани. Въпреки бръчките, лицето й изглеждаше без възраст. Ледено сините й очи притежаваха блясъка на стоманата. От пръв поглед разбрах, че тази жена е способна да се справи с опасностите на гората, с болестите и ловците.

— Какво желаете? — попита тя, без да ме поглежда.

Седеше на масата пред чаша кафе и търпеливо мажеше с масло филии хляб.

Стаята беше практически празна — мивка, хладилник и дървено разпятие.

— Казвам се Луи Антиош — започнах. — Французин съм. Изминах хиляди километри, за да получа отговор на някои въпроси. Мисля, че вие можете да ми помогнете.

Сестра Паскал продължаваше да маже филиите си. Беше някакъв омекнал, влажен хляб, чиято белота тук, в гората, изглеждаше като невероятно съкровище. Сестрата улови погледа ми.

— Извинете ме. Седнете, моля ви. И споделете закуската ми.

Придърпах един стол и седнах. Тя ми хвърли поглед, в който се четеше единствено безразличие.

— За какви въпроси става дума?

— Искам да знам как е умряла малката Гомун.

Въпросът не я учуди.

— Кафе? Или предпочитате чай?

— Чай, ако може.

Тя направи знак на слугата, който стоеше в сянката, и му заговори на санго. След по-малко от минута вдъхвах горещата пара на някакъв анонимен сорт чай.

— Значи се интересувате от акасите.

— Не — отговорих. — Интересувам се от насилствената смърт.

— Защо?

— Защото няколко души са загинали по един и същи начин в тази гора и другаде.

— Дивите животни ли изучавате?

— Да, дивите животни, в известен смисъл.

Сестра Паскал потопи филията си в кафето и с рязко движение отхапа омекналата част. Нищо не показваше, че е учудена от думите ми. Но долавях в гласа й странна ирония. Опитах се да прекратя тази игра.

— Нека се изясним, сестро. Не вярвам нито дума на историята с горилата. Не познавам джунглата, но знам, че горилите са рядкост по тези места. Мисля, че смъртта на Гомун се вписва в серията особени убийства, които разследвам в момента.

— Млади човече, не разбирам за какво говорите. Първо ми обяснете кой сте и какво правите тук. Намираме се на повече от сто и петдесет километра от Банги. Вървели сте четири дни, за да стигнете до това затънтено място. Ясно ми е, че не сте военен, нито минен инженер, нито дори независим изследовател. Ако разчитате на моята помощ, съветвам ви да ми обясните всичко.

Разказах й накратко за щъркелите и за „злополуките“, осеяли пътя ми. За смъртта на Райко, разкъсан от мечка стръвница. За нападението на горилата над Филип Бьом. Описах обстоятелствата, при които бе изчезнал и ги сравних с тези около смъртта на Гомун. Не споменах за сърцата, нито за диамантите и незаконния трафик. Исках просто да привлека вниманието на сестрата към всички тези съвпадения.

Мисионерката недоверчиво ме гледаше със сините си очи.

— Историята ви е напълно нелепа. Задайте все пак въпросите си.

— Какво знаете за смъртта на Гомун? Видяхте ли тялото?

— Не. То е погребано на няколко километра оттук. Гомун беше от номадско семейство, което пътуваше на юг.

— Разказаха ли ви в какво състояние е било тялото?

— Трябва ли да говорим за това?

— Важно е.

— Ръката и кракът на Гомун са били изтръгнати. Торсът й е бил покрит с рани, с разкъсвания. Гръдният кош е зеел. Дивите зверове били започнали да ядат органите й.

— Кои животни?

— Очевидно хищниците. Акасите споменаха за драскотини по врата, гърдите и ръцете. Не знам повече. Пигмеите са погребали бедното дете в селото си, после са го напуснали завинаги, както повелява традицията.

— Имало ли е и други следи по тялото?

Сестра Паскал се поколеба. Забелязах, че ръцете й леко треперят.

— Да… Половият й орган е бил разкъсан.

— Искате да кажете, че е била изнасилена?

— Не. Говоря за рана. Сякаш вагината й е била разширена. Срамните устни са били разкъсани.

— Изчезнали ли са някои от вътрешните й органи?

— Нали ви казах — някои органи са били наполовина изядени. Само това знам. Горкото момиче нямаше и петнайсет години. Мир на праха му.

Монахинята замълча. Аз подзех:

— Какво момиче беше Гомун?

— Много ученолюбиво. Искаше да продължи да учи, да замине в града, да работи сред Големите негри. Неотдавна дори отказа да се омъжи. Пигмеите мислят, че горските духове са й отмъстили. Затова танцуваха снощи. За да се сдобрят с гората. Самата аз едва ли ще остана тук. Вероятно ще се върна в селото при дъскорезниците. Хората шушукат, че аз съм виновна за смъртта на Гомун.

— Не изглеждате много разстроена, сестро.

— Вие не познавате гората. Тук живеем със смъртта. Някога пигмеите са били далеч от микробите. Сега мрат масово от внесени отвън болести. Затова имат нужда от хора като мен, имат нужда от грижи, от лекарства. Изпълнявам дълга си и избягвам да размишлявам.

— Гомун често ли се разхождаше сама в гората? Отдалечаваше ли се от селото?

— Гомун беше самотна девойка. Обичаше да ходи в гората с учебниците си. Обожаваше джунглата, мириса й, шумовете й, животните й. В този смисъл беше истинска акаска.

— Дали се е приближавала до диамантените мини?

— Не знам. Защо питате? Пак вашата идея за убийство! Не ставайте смешен. Кой би могъл да мрази малката акаска, която никога не бе напускала своята джунгла?

— Сестро, време е да ви разкрия още нещо. Разказах ви за убийството на Райко в България и на Филип Бьом през 77-а тук, в гората. Двете убийства имат една обща особеност.

— Каква?

— И в двата случая убийците са извадили сърцето на жертвата, използвайки професионални методи.

— Чиста глупост. Подобна операция е немислима в естествена среда.

— И все пак е била извършена. Срещнах се с доктора, аутопсирал циганина в България. Той няма никакви съмнения. Убийците са разполагали с огромни средства, благодарение на които са могли да създадат оптимални условия за операцията.

— Знаете ли какво означава това?

— Да. Хеликоптер, генератор, палатка, инструменти… Във всеки случай, нищо непреодолимо.

— Значи мислите, че малката Гомун…

— Почти сигурен съм.

Мисионерката поклати отрицателно глава.

— Не съм свършил, сестро. Споменах ви за „инцидента“ от 1977 година. По това време тук ли бяхте?

— Не, в Камерун.

— Филип Бьом е бил открит в гората в Конго.

— Кой е бил той? Французин?

— Бил е син на Макс Бьом, швейцарец, който е работил недалеч от тук, в диамантената мина, и за когото сигурно сте чували. Пренесли са тялото в Мбайки. Според аутопсията момчето е било нападнато от горила. Но имам доказателства, че смъртният акт е бил съставен под натиск. Прикрили са факти, които показват, че операцията е била извършена от човек.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Открих лекаря, който е извършил аутопсията. Местен човек. Казва се Мдие.

Сестрата се разсмя.

— Мдие е пияница.

— По онова време не е пиел.

— Накъде клоните? Какво ви каза Мдие? Кое доказва, че престъплението е човешко дело?

— Стернотомия. Следи от скалпел. Съвършена ексцизия на артериите.

— Господи! И защо е всичкият този ужас?

— За да се спаси един човек, сестро. Свидетелството на Мдие съвпада със заключението на лекаря, с когото говорих в София. Става дума за един и същи садизъм, странен садизъм, тъй като позволява да се спаси живота на други хора. Гомун е станала жертва точно на тези убийци.

Сестра Паскал клатеше глава.

— Вие сте луд… Нямате никакво доказателство за малката Гомун.

— Точно така, сестро. Затова имам нужда от вас. Имате ли познания по хирургия?

— Работила съм във военни болници във Виетнам и Камбоджа. Защо?

— Искам да ексхумираме тялото и да направим аутопсия.

— Това е безумие.

— Сестро, трябва да проверя предположенията си. Само вие можете да ми помогнете, само вие можете да ми кажете дали Гомун е претърпяла хирургическа операция или е била нападната от животно.

Мисионерката стискаше юмруци. Очите й светеха с метален блясък.

— Селото на Гомун е много далеч. Недостъпно е.

— Ще наемем водач.

— Никой няма да ни придружи дотам. И никой няма да ви позволи да оскверните гроб.

— Ще бъдем само двамата, сестро.

— Нищо няма да постигнем. В джунглата процесът на разлагането е ускорен. Гомун е погребана преди около седемдесет и два часа. В момента тялото й вече представлява проядена от червеи маса.

— Дори така да е, следите от хирургическата ножица ще личат. Ще ни трябват само няколко мига. Можем да го направим.

— Синко, спомнете си с кого говорите.

— Именно, сестро. Мъртвата плът не е нищо в сравнение с величието на истината. Децата на Бога не са ли влюбени в истината?

— Замълчете.

Сестра Паскал се изправи и каза с глух глас:

— Да тръгваме. Веднага.

Тя извика нещо на санго на черния си слуга, който веднага дотича. После извади изпод черния си пуловер сребърно разпятие, окачено на метална верижка. Целуна го и прошепна нещо. На свой ред се изправих и залитнах. От предишния ден не бях ял, нито спал. Изпих чая си на един дъх. Беше студен и лепкав. Имаше вкус на кръв.

39

Вървяхме няколко часа. Водеше ни Виктор, слугата на сестра Паскал, който си прокарваше път с мачете. Зад него вървеше мисионерката, наметната с кафяво пончо. Аз бях последен. Придвижвахме се на юг бързо и мълчаливо. Дъждът не спираше. Никакъв звук, никакъв птичи крясък не нарушаваше тишината. Приютени под листата или скрити в бърлогите си, горските животни бяха невидими. По пътя си срещнахме само трима пигмеи.

Половин час по-късно стигнахме в изоставеното село на Гомун. Състоеше се от няколко колиби, безредно разположени под дърветата. Сестра Паскал се спря пред една малка колиба и каза нещо на Виктор, който извади две лопати. Мисионерката посочи купчина прясна пръст.

— Там е — изрече тя с едва доловим глас.

Оставих раницата си и взех едната лопата. Виктор ме гледаше, онемял и разтреперан. Свих рамене и забих инструмента в червената земя.

Сестра Паскал отново каза нещо на Виктор. Очевидно не му бе обяснила целта на експедицията ни. Продължавах да копая. Меката пръст не оказваше никаква съпротива.

— Виктор! — извика сестрата.

Вдигнах поглед. Виктор стоеше неподвижен с изцъклени очи. После се обърна и побягна.

Продължих да работя. Чух как мисионерката хваща другата лопата.

— Оставете, сестро. Моля ви.

Скоро бях до кръста в дупката. Внезапно лопатата удари в твърда повърхност.

— Стигнахте, Луи.

Изчистих пръстта, с мъка изтръгнах капака и се изправих. Пред мен бе трупът на девойката. Беше облечена в износена рокличка на цветя и с протрито горнище на анцуг. От тази бедност ми се сви сърцето. Но бях изненадан от непорочната хубост на детето. Семейството се бе погрижило да прикрие раните, преди да я погребе. Само по ръцете и глезените й имаше леки белези. Лицето й бе непокътнато. Затворените й очи бяха оградени от широки кафеникави кръгове. Изненадан бях и от баналната истина: смъртта приличаше на сън. Усетих влагата под краката си — нямахме време за губене.

— Ваш ред е, сестро. Слизайте. Дъждът наводнява гроба!

Сестра Паскал бе свалила пончото си и стоеше изправена с разпятието в ръка. Металните й коси, сивкавото й лице, всичко лъщеше на дъжда и й придаваше вид на желязна статуя. Отново извиках:

— Бързо, сестро! Нямаме време!

Мисионерката посочи гроба, после прошепна:

— Господи, малката… Малката си отива…

Хвърлих поглед в краката си и се облегнах на калната стена. Водните струи се бяха стекли под роклята й. Единият й крак плуваше в локвата на метър от тялото. Дясната ръка започваше да се откъсва от рамото. „Божичко“ — прошепнах и се измъкнах от дупката. След това се проснах по корем и прекарах ръце под мишниците на момиченцето. Но ръката й вече я нямаше и роклята се изплъзна от пръстите ми.

— Сестро, помогнете ми! За Бога, помогнете ми!

Жената не помръдваше. Вдигнах поглед. Тя трепереше като ударена от ток. Устните й помръдваха. Внезапно чух гласа й.

— … Боже Исусе, изтрий сълзите ни, молим ти се…

Отново протегнах ръце и задърпах тялото на момиченцето. Устата й се отвори и отвътре избликнаха червеи. Повърнах, но без да я пускам. Дръпнах по-силно и издигнах тялото на повърхността. Липсваше му един крак и една ръка. Измъкнах го и отстъпих назад, към най-близката колиба.

Поставих телцето върху сухата земя под покрива от листа, който бе толкова нисък, че се наложи да се наведа. Изскочих навън, за да взема чантата на сестра Паскал, след това се върнах в колибата. Извадих хирургически инструменти, гумени ръкавици, лекарски престилки, фенер и кой знае защо крик за автомобил. Намерих също зелени лекарски маски и няколко бутилки вода. Избягвах да поглеждам към Гомун, чиито очи, уста, нос гъмжаха от насекоми. На корема й роклята се повдигаше — отдолу бъкаше от осквернители. Миризмата бе непоносима. Още няколко минути и всичко щеше да свърши.

Отново излязох навън, хванах сестрата за двете ръце и енергично я разтърсих.

— Сестро — изкрещях. — Събудете се, за Бога!

Тя подскочи, после кимна. Помогнах й да влезе в колибата.

Запалих фенера и го закачих на преплетените клони над главите ни. Завързах на монахинята маската, навлякох й престилката, надянах й гумените ръкавици. Ръцете й вече не трепереха. С рязък жест ми посочи инструментите. Подадох й ги. Тя взе ножицата и сряза роклята на Гомун, за да разкрие гръдния й кош.

Гърдите на малката акаска бяха прецизно и чисто разрязани. Цялата кожа бе покрита с рани с почернели и напукани ръбове. Половият й орган бе буквално разсечен, като разрезът стигаше почти до пъпа, а от вътрешността бликаха червеи и насекоми. Сякаш виждах образ от снимките на Бьом. Връзката. Връзката бе тук, изтъкана от плътта на мъртвите.

— Луи, какво правите? Подайте ми крика!

— Крика ли? — измънках.

Монахинята кимна. Подадох й инструмента. Тя го постави до себе си и заповяда:

— Помогнете ми.

Хвана с две ръце лявата страна на централната рана и задърпа към себе си. Направих същото с дясната страна. Когато отворът се разшири, сестрата пъхна вътре крика и подпря двата края. Веднага след това се зае да върти ръчката.

— Вода! — извика тя.

Подадох й една от бутилките, която тя изля в гръдния кош. Отвътре изтече истински поток от насекоми. Поиска втора бутилка, изля и нея, след това вкара ръката си в гръдния кош до китката. След няколко секунди се отдръпна, извади крика и страните на гръдния кош се затвориха като крилата на бръмбар.

Монахинята свали маската си, погледна ме в очите и прошепна:

— Прав бяхте, Луи. Малката е била оперирана. Сърцето липсва.

40

В деветнайсет часа бяхме на поляната в Зоко. Смрачаваше се. След като се преоблякохме, сестра Паскал мълчаливо приготви чай и кафе. Помолих я да състави смъртен акт и веднага го прибрах. Той нямаше особена стойност, тъй като монахинята не бе лекар. Но все пак си оставаше важно свидетелство.

— Сестро, бихте ли ми отговорили още на няколко въпроса?

— Слушам ви.

Сестра Паскал бе възвърнала спокойствието си.

— Какви местни хеликоптери могат да кацат тук, в джунглата?

— Само един. Хеликоптерът на Ото Кифер, човека, който ръководи „Сикамин“.

— Мислите ли, че хората от мината са способни да извършат подобно нещо?

— Не. Гомун е била оперирана от професионалисти. Хората от „Сикамин“ са простаци, варвари.

— Смятате ли, че за пари биха помогнали за операцията?

— Може би да. Те нямат скрупули. Кифер отдавна трябваше да е в затвора. Но защо? Защо ще нападат някаква малка пигмейка вдън джунглата? И защо ще оперират при такива условия? Защо ще осакатяват тялото й?

— Това е следващият ми въпрос, сестро. Има ли начин да се разбере каква е групата HLA на жителите на Зоко?

— Искате да кажете, тъканната група?

— Именно.

Монахинята се поколеба, прекара ръка по челото си, после прошепна:

— О, Боже…

— Отговорете ми, сестро. Има ли начин?

— Ами… да, има.

Тя се изправи.

— Елате с мен.

Взе едно електрическо фенерче и се отправи към вратата. Последвах я. Навън бе паднала нощ, но дъждът не спираше. Някъде далеч се чуваше бучене на генератор. Сестра Паскал извади ключове и отвори вратата на долепената до диспансера сграда. Влязохме.

В стаята, не повече от четири на шест метра, се разнасяше остра миризма на антисептици. Вляво имаше две легла. В средата — рентгенов апарат, микроскоп на поставка. Вдясно, върху импровизирана маса — компютър, към който бяха включени няколко CD-рома. Не можех да повярвам на очите си — тук явно бе събрано колосално количество информация. Видях и скенер, но най-изумителен бе несъмнено свързаният с компютъра клетъчен телефон, чрез който сестра Паскал можеше да влезе във връзка с когото си пожелае по света.

— Много неща не знаете, Луи. Преди всичко, ние тук не сме някаква забравена в Африка мисия с ограничени средства. Напротив. Диспансерът в Зоко е опитна единица, чиито възможности в момента изпробваме с помощта на една хуманитарна организация.

— Коя организация?

— „Единен свят“.

Дъхът ми спря. На гърлото ми заседна буца.

— Преди три години нашата конгрегация сключи договор с „Единен свят“. Асоциацията искаше да използва опита ни на африканския континент. Предложиха да ни снабдят с модерно оборудване и с необходимите ни лекарства и да обучат медицински сестри. В замяна трябваше само да поддържаме връзка с тях, да им изпращаме резултатите от изследванията ни и понякога да приемаме някой от лекарите им. Нашата игуменка прие условията им. Това беше през 1988 година. Всичко бе задвижено много бързо. Отпуснаха ни пари, оборудваха ни. Хора от „Единен свят“ дойдоха и ми обясниха как да работя с апаратите.

— Какви хора?

— Те не вярват в Бог, но вярват в човещината, не по-малко от нас.

— Какво е оборудването ви?

— Главно апаратура за изследване на кръвта, за медицински прегледи.

— Какви прегледи?

Сестра Паскал кисело се усмихна.

— Нямам представа, Луи. Аз само взимам кръв и правя биопсии.

— А кой извършва изследванията?

Мисионерката се поколеба, после прошепна със сведени очи:

— Той.

Сочеше компютъра.

— Поставям пробите в програмирания скенер, който извършва различните тестове. Резултатите автоматично се предават на компютъра, който изготвя фиш за всеки пациент.

— Кой се подлага на такива изследвания?

— Всички. За тяхно добро е, нали разбирате?

Кимнах уморено, после попитах:

— Кой научава какви са резултатите?

— Центърът в Женева. Чрез модема и клетъчния телефон те редовно черпят данни от компютъра и изготвят статистики за здравното състояние на пигмеите от Зоко. Изчисляват рисковете от епидемии, следят еволюцията на паразитите… такива неща. Става дума преди всичко за профилактика. Така, ако се наложи, могат спешно да ни изпратят нужните лекарства.

Бях ужасен от коварството на системата. Сестра Паскал съвсем невинно взимаше органични проби. След това компютърът извършваше анализите, зададени му от програмата. Така, заедно с другите данни, се изследваха и тъканните проби на пигмеите. След това с резултатите се запознаваха в седалището в Женева. Запознаваха се с тъканните характеристики на всеки жител на Зоко. Същото несъмнено ставаше в Сливен, в Балатакамп. И във всеки лагер на „Единен свят“, който по този начин разполагаше с ужасяваща банка органи.

— Какви са личните ви контакти с ръководителите на „Единен свят“?

— Никакви. Правя поръчките си за лекарства и ваксини чрез компютъра. От време на време се свързвам с техник, който по модема поддържа апаратурата.

— С никого от ръководителите ли не разговаряте?

— С никого.

Мисионерката помълча, после попита:

— Смятате ли, че съществува връзка между изследванията и Гомун?

— Не съм сигурен, сестро. Системата, за която подозирам, е толкова невероятна, че… Разполагате ли с фиша на Гомун?

Сестра Паскал порови в желязна кутия, поставена върху масата, после ми подаде нещо като медицински картон. Разгледах го на светлината на фенерчето. Име, възраст, родно село, височина и тегло на момиченцето. Следваха колони. Вляво — дати. Вдясно — предписани лекарства. Накрая открих каквото търсех най-долу на фиша, отпечатано с малки букви. Групата HLA на Гомун. HLA: AW_19,3 — B_37,5. Потръпнах. Нямаше съмнение, че тези букви са стрували живота на младата акаска.

— Луи, отговорете ми. Тези изследвания изиграли ли са някаква роля в смъртта на малката?

— Твърде рано е да се каже, сестро. Прекалено рано…

По изражението на лицето й разбрах, че започва да схваща жестокостта на системата.

— Не може да бъде… не може да бъде…

— Успокойте се, сестро. Нищо не е сигурно и…

— Не, замълчете… не може да бъде…

Излязох на дъжда и бързо се върнах в лагера. Спътниците ми вечеряха около огъня. Разнасяше се миризма на маниока. Поканиха ме да седна при тях. Казах им, че тръгваме. Незабавно. За тях това беше ерес. Големите негри изпитват ужас от тъмнината. Но гласът, изражението на лицето ми не търпяха възражение. Бекес и останалите неохотно се надигнаха. Гидът измърмори:

— Къде… къде отиваме, шефе?

— При Кифер. В „Сикамин“. Искам да хвана чеха, преди да се зазори.

41

Вървяхме през цялата нощ. В четири часа сутринта наближихме мините на Кифер. Реших да изчакам да се съмне. Всички бяхме изтощени и мокри до кости. Настанихме се покрай пътеката, без да си даваме труда да се крием от дъжда, и заспахме.

Събудих се час по-късно. Другите още спяха. Тръгнах сам към обекта по един стар миньорски път. Извадих глока си, проверих дали е зареден и го прибрах обратно в кобура. Не след дълго пътят се разшири и ме изведе на работната площадка.

Шепа мъже с уморени погледи и бавни жестове, нагазили в дълъг поток, загребваха земята с голи ръце, после прекарваха пръстта през широко сито. Някои кашляха и плюеха по черната земя. Други трепереха, разтърсвани от треска. Нагоре по течението на потока се виждаше лагер от бараки. От ламаринените комини излизаше гъст дим. Отправих се към бърлогата на Ото Кифер.

Намираше се на поляна, около която бяха разположени колиби и палатки. В центъра, около широка дъска, подпряна на нещо като скеле, трийсетина работници пиеха кафе и ядяха маниока. Някои се бяха свели над един транзистор, опитвайки се да слушат френското или местното радио въпреки бученето на генераторите. Пред палатките бяха запалени огньове, на които се печеха маймуни. Навсякъде се разнасяше отвратителна миризма на печено месо. Повечето от мъжете трепереха от треска под навлечените едно връз друго пуловери и сака. Други, напротив, бяха полуголи.

Приближих се до масата. Един от работниците ме попита:

— Кого търсиш, шефе?

— Ото Кифер.

Човекът хвърли поглед към една колиба, на която висеше табела с надпис: „Дирекция“. Вратата бе открехната. Почуках и влязох с ръка върху глока. Бях напълно спокоен.

Вътре нямаше нищо страшно. Висок блед тип се опитваше да поправи видео, поставено върху стар телевизор. Беше около шейсетгодишен и носеше на колана си празен кобур. Имаше дълго костеливо лице и празни, промито сини очи.

— Здрасти. К’во искате?

— Вие ли сте Ото Кифер?

— Аз съм Клеман. Разбирате ли нещо от видео?

— Всъщност не. Къде е Ото Кифер?

Мъжът не отговори. Наведе се отново над апарата и промърмори:

— Май ше ми тряб’а отверка.

Повторих въпроса си.

— Знаете ли къде е Ото Кифер?

— К’во искате от Кифер?

— Само да му задам някои въпроси.

Старецът измънка:

— Отверка ше ми трябва.

Заобиколи ме, мина зад едно желязно бюро, отрупано с влажни хартии и празни бутилки, и отвори най-горното чекмедже. Хвърлих се отгоре му и затворих чекмеджето върху ръката му. Натиснах с всичка сила. Китката сухо изпука. Клеман не издаде нито звук. Отблъснах го. Счупената му ръка стискаше Смит&Уесън 38-и калибър. Отнех му оръжието. Той се възползва от случая, за да забие зъбите си в ръката ми. Не усетих никаква болка. Ударих го с приклада в лицето, сграбчих го за фланелката и го подпрях на някакъв календар със снимка на жена с голи гърди.

— Къде е Кифер, боклук?

Мъжът процеди през разкървавените си устни:

— Педал. Няма да кажа нищо.

Ударих го още веднъж през устата и го стиснах за гърлото.

— Снасяй, Клеман, и те оставям намира. Говори. Къде е Кифер?

Клеман си изтри устата със здравата ръка и изръмжа:

— Не е тук.

Стиснах още по-силно.

— Къде е?

— В Байанга, на запад. Двайсет километра…

Байанга. Равнината, за която ми бе споменал Мконта.

Там, където прелетните птици кацат всяка есен. Значи щъркелите се бяха завърнали. Изкрещях:

— При птиците ли отиде?

— Птици? К’ви птици?

— Кога замина?

— Преди два месеца.

— Два месеца? Сигурен ли си?

— Аха.

— С хеликоптер?

— Разбира се.

— Още ли е там?

— Не знам.

— А хеликоптерът се върна преди седмица, нали?

— Аха.

— Кой беше на борда?

— Не знам. Не видях. Кълна се. Не кацнаха в мината.

Клеман явно не бе в течение нито на трафика на диаманти, нито на откраднатите сърца.

— Кифер беше ли в хеликоптера?

Старецът се изхили.

— Кифер вече не пътува.

— Защо?

— Болен е.

— Болен ли? Какви ги разправяш?

— Болен. Кифер е болен. Бо… болен.

Старецът продължаваше да се кикоти с разкървавените си уста.

— От какво е болен? Говори.

— Спин. Кифер има спин.

42

Плюх си на петите, почти тичешком прекосих гората и се върнах при Бекес, Тина и другите. Дезинфекцирах ръката си и дадох нарежданията си — тръгваме към Байанга.

Отправихме се на запад, този път по по-широк път. Вървяхме около десет часа, като спряхме само веднъж, за да хапнем студена маниока. Отново заваля. Дрехите ни натежаха и спъваха движенията ни. Но не намалихме ход и в двайсет часа пред нас се появи Байанга.

— Ще преспим във вилите на „Косика“, една изоставена горска компания — каза Бекес.

Прекосихме тъмния град и навлязохме в равнина, обрасла с тръстики, през които лъкатушеше тесен път. После пътят внезапно се разшири и пред нас се разпростря саваната. Намирахме се на западния край на джунглата.

Вилите бяха на голямо разстояние една от друга. От тъмнината изскочи негър, който размени няколко думи на санго с Бекес, след което ни заведе до голяма сграда с веранда. На триста метра оттам се издигаше друга къща, в която светеше. Негърът прошепна:

— В тази вила живее чудовище.

— Какво чудовище?

— Един чех, Ото Кифер. Ужасен човек.

— Не е ли болен?

— Да. Много болен. Спин. Познавате ли го?

— Чувал съм за него.

— Този бял ни е отровил живота, шефе. И все не умира.

— Но ще умре, нали?

— Разбира се. Но засега той командва. Опасно животно е. Тук всички го познават. Не знам колко негри е убил. А сега се е запасил с гранати и автоматично оръжие. Някой ден всички ще ни хвърли във въздуха. Но тая няма да я бъде. Аз самият имам пушка и…

— Чехът сам ли живее?

— Една жена се грижи за него. От племето мбати. И тя е болна. За него ли си дошъл, шефе?

— И да, и не. Искам да го посетя. Само това. Като приятел.

— Странни приятели имаш, шефе.

Негърът въздъхна.

— Тук вече никой не иска да ни продава месо. И разправят, че щели всичко да изгорят, като умре Кифер.

Платих му и зададох последния си въпрос.

— А щъркелите? Черно-белите птици. Далеч оттук ли кацат?

— Щъркелите? Навсякъде кацат. Тук сме на тяхна територия. След няколко дни ще пристигнат с хиляди.

Благодарих на човека, взех раницата си и влязох в къщата. Бе доста голяма, мебелирана с ниски масички и дървени кресла. Бекес ми показа спалнята ми в дъното на коридора, вдясно. В средата й имаше легло, над което бе окачена мрежа против комари. Изпод тюлената материя се разнесе глас.

— Идваш ли, Луи?

Стаята тънеше в сянка, но разпознах гласа на Тина.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Чакам те.

Тя избухна в смях, белите й зъби блеснаха в сянката. Плъзнах се под мрежата с ясното съзнание, че съдбата за последен път ме дарява с отсрочка.

43

През тази нощ не можах да мигна. През почивките, които ми отпускаше Тина, не спирах да размишлявам. Мислех си за тайната логика на съдбата ми, за кресчендото от чувства, усещания, изживявания, през които преминавах, откакто животът ми се изпълни с насилие и опасности. Във всичко това имаше странна симетрия: великолепието на щъркелите, приятелството на Марсел, ласките на Сара или на Тина като че ли се уравновесяваха с жестокостта на гарата, с насилието в окупираните територии, с оскверненото тяло на Гомун. Сякаш това бяха двете страни на един и същи път, по който вървях и който ме водеше въпреки желанието ми към края на съществуването. Там, където човекът не може да понесе нищо повече, където приема смъртта, защото предусеща, че вече е узнал достатъчно. Да, тази нощ под мрежата против комари се примирих с възможността да умра.

Внезапно чух шум. За няколко секунди долових едно и също ехо, леко и упорито, като от потрепване на утринния въздух. Познавах го добре. Погледнах часовника си. Шест часът. Слаба светлина проникваше през щорите. Тина спеше. Станах, отидох до прозореца и погледнах навън.

Те бяха там. Грациозни и сиви, изправени на тъничките си крака. Бяха кацнали заедно и сега се разпръскваха из равнината, заобикаляха бунгалата, събираха се на брега на реката или крачеха покрай заострените тръстики. Разбрах, че ми е време.

— Излизаш ли? — прошепна Тина.

Вместо отговор, се върнах под мрежата и целунах лицето й. Плитките й се открояваха върху възглавницата, очите й блестяха като светулки в мрака.

Облякох се, пъхнах в джоба си малкия диктофон, след като проверих дали работи. Когато закачих кобура на колана си, Тина се приближи до мен и ме прегърна с дългите си ръце. Дадох си сметка, че разиграваме вечната сцена на сбогуването на воина, повтаряна през хилядолетията на всички ширини, на всички езици.

— Върви в леглото — прошепнах. — То все още мирише на нас. Запомни този аромат, сърничке. Задръж го завинаги в сърцето си.

Тина не разбра веднага какво й казвам. После лицето й просветна и тя ми каза сбогом на санго.

Навън небето сияеше в цветовете на изгрева. Високата трева блестеше, а въздухът никога не ми се бе струвал по-чист. Хиляди щъркели покриваха земята. Бяло и черно, черно и бяло. Бяха слаби, проскубани, изтощени, но изглеждаха щастливи. След десет хиляди километра полет бяха пристигнали на местоназначението си. А аз стоях и ги гледах — сам, сам пред последния етап, сам пред Кифер, живия мъртвец, който държеше последните части от кошмарния пъзел. Още веднъж проверих дали глокът ми е зареден и потеглих. Къщта на чеха ясно се открояваше над водите на реката.

44

Изкачих безшумно стъпалата на верандата. В дневната заварих жената от племето мбати, която похъркваше, свита на едно дървено канапе. Около нея спяха деца, направо на пода, заметнати с прокъсани одеяла.

Вляво започваше коридор. Порази ми приликата на този дом с дома, който току-що бях напуснал. Кифер и аз живеехме в еднакви къщи. Предпазливо пристъпих напред. По стените пълзяха стотици гущери и се взираха в мен със сухите си очи. Вонята бе неописуема. Интуицията ми подсказваше, че ще открия чеха в стаята, която бях заемал в другата къща — последната вдясно, в дъното на коридора. Вратата беше отворена. Влязох в мрачно помещение, в средата на което, под високо окачена мрежа за комари, бе разположено очевидно празно легло. На ниска масичка видях прозрачни шишенца и две спринцовки.

— Какво търсиш тук?

Полазиха ме ледени тръпки. Гласът се бе раздал иззад мрежата за комари. Впрочем не беше дори глас, а по-скоро едва доловим шепот. Разбрах, че ще чувам този глас до края на живота си.

— На мъртвия вече нищо не можеш да направиш.

Приближих. Ръката ми върху глока трепереше като на уплашено дете. Накрая различих човека зад тюлената завеса и потръпнах от отвращение. Ото Кифер бе напълно разяден от болестта. От плътта му бе останала само кожата. Нямаше коса, нито вежди, черни петна обсипваха челото, врата, ръцете му. Седеше в леглото си, облечен в бяла риза, цялата на някакви тъмни петна.

— Имаш ли цигара?

— Не.

— Задръстеняк. Защо си се довлякъл тук?

— Аз… искам да ви задам няколко въпроса.

Кифер се разсмя. Кафеникава лига се стече по ризата му. Той не й обърна внимание.

— Тогава знам кой си. Ти си онзи тъпанар, който си вре носа в нашите работи от два месеца насам. Мислехме, че си на изток, към Судан.

— Наложи се да променя плановете си. Ставах много предвидим.

— И дойде чак дотук, за да пипнеш стария Кифер. Така ли?

Не отговорих. Дискретно включих диктофона на запис.

— Какво искаш да знаеш, малкия?

— Всичко — отвърнах.

— И защо да ти отговарям?

Отговорих с безизразен глас:

— Защото си престъпник, Кифер. И като всички престъпници спазваш известни правила. Правилата на битката, на победителя. В София убих човек, българин. Той работеше за Бьом. В Израел убих още един човек, Михаил Сиков, също наемен убиец. В Мбайки поразтърсих Мдие и той ми разказа какво си го принудил да напише преди петнайсет години. Разбих мутрата на Клеман и те проследих дотук. От твоя гледна точка аз съм победител. Запознат съм с комбината с диамантите и щъркелите. Знам също, че от април насам търсите изчезналите камъни. Знам как е организирана мрежата ви. Знам, че сте убили Идо Габор в Израел, защото е разкрил играта ви. Знам много неща, Кифер. И в момента те държа на прицел. Край на аферата с диамантите. Макс Бьом е мъртъв, а на теб не ти остава много. Победих те, Кифер, затова ще говориш.

— Добре, малкия. Да сключим сделка.

Съсипан от болестта и под заплахата на оръжието ми Кифер продължаваше да се прави на бабаит.

— Като знаеш толкова — продължи чехът, — би трябвало да знаеш и как ме наричат тук — Чичко Граната. До мен под чаршафа държа граната, топла-топла, готова да гръмне. От двете едно. Или проговарям и в знак на признателност ме очистваш веднага след това, или хвръкваме във въздуха. Незабавно. Предлагаш ми прекрасен случай да свърша веднъж завинаги, малкия. Сам ще ми е трудно.

Преглътнах. Адската логика на Кифер ми опъваше нервите. Защо искаше да се самоубие чрез мен дни преди смъртта си? Отговорих:

— Слушам те, Кифер. Като дойде моментът, ръката ми няма да потрепери.

— Много добре. Сега си отвори ушите. Защото подобни истории няма да чуеш всеки ден. Всичко започна през седемдесетте години. Бях довереният човек на Бокаса. По онова време имаше доста работа за вършене. Като почнеш от крадците, та свършиш с министрите, всеки гледаше да бръкне в меда. Изпълнявах задачите си и си прибирах парите. Хубаво си живеех тогава.

През пролетта на 1977-а Бокаса ми предложи да придружавам Бьом. Познавах швейцареца, макар и слабо. Беше доста ефикасен, само дето си играеше на справедливост. Искаше да запази ръцете си чисти. През онази година бе открил диамантен залеж отвъд Мбайки.

Учудено се намесих.

— Диамантен залеж ли?

— Аха. Беше попаднал на селяни, които вадели великолепни диаманти от потоците в гората. Докарал един свой познат геолог, африканер, за да потвърди откритието и да започне експлоатацията на обекта. Бьом беше почтен, но Бокаса си въобразяваше, че иска да го преметне. Затова ми повери ръководството на експедицията, в която участваха Бьом и геологът, Ван Дьотен.

— После?

— Всичко се разви според очакванията. Слязохме на юг, отвъд дъскорезниците. Пеш, в дъжда, в калта, с десетина носачи. Стигнахме до жилата. Бьом и педалът направиха анализи.

— Педалът ли?

— Ван Дьотен беше хомо. Обожаваше черните задници… Да ти го нарисувам ли?

— Продължавай.

— Анализите потвърдиха първите заключения на Бьом. Гората беше бъкана с диаманти. Диаманти с изключително качество. Малки, но абсолютно чисти. И в огромно количество. Вечерта тъкмо пиехме за бъдещата мина, когато се появи един пигмей. Носеше писмо на Бьом. В джунглата няма други пощальони освен акасите. Швейцарецът прочете писмото и падна като подкосен. Ван Дьотен се хвърли към него, разкъса му ризата и започна да му масажира гърдите. Аз вдигнах писмото, с което го осведомяваха за смъртта на госпожата. Дори не знаех, че Бьом има жена. Синът му веднага разбра и започна да реве като дете, каквото си беше. Нямаше работа там сред комарите и пълните с пиявици потоци.

Паникьосахме се. Представи си само къде се намирахме. На три дни път от дъскорезниците, на четири от Мбайки. Швейцарецът беше обречен. Знаех го и имах само една мисъл — да се измъкнем оттам. Носачите направиха носилка и започнахме да си събираме багажа. Но Бьом внезапно дойде в съзнание и поиска да го отнесат на юг. Знаел там един диспансер, отвъд границата с Конго. Там имало лекар. Единственият в света, който можел да го спаси. Плачеше, крещеше, не искаше да умира. Синът му го подкрепяше, Ван Дьотен хленчеше. Щеше ми се да ги зарежа всички там, но носачите се оказаха по-бързи — ометоха се без много приказки.

Така че нямах избор. Трябваше да се носи Бьом и да се търпи синът, който цивреше за майка си. Дадохме на бащата лекарства и тръгнахме. И знаеш ли кое е най-смахнатото, малкия? Че след пет-шест часа намерихме диспансер. Направо да не повярваш! Голяма сграда насред гората. С лаборатория и негри в бели престилки! Веднага усетих, че тук има нещо гнило. Нещо съмнително. И тогава се появи той. Висок, около четирийсетгодишен мъж, хубавец. Мамка му! Вдън гората, човече, този тип с вид на тузар ни казва съвсем спокойно: „Какво има?“ За пръв път чувах да се говори за лекаря. Попитах:

— Кой беше той?

— Не знам. Никога не узнах. Но веднага разбрах, че с Бьом се познават отдавна, че швейцарецът бе идвал вече тук, сигурно при други експедиции. Бьом врещеше на носилката, молеше доктора да го спаси, да направи нещо, но да не го оставя да умре. Тогава лекарят се наведе над него и прошепна: „На всичко ли си готов, Макс? На всичко ли?“ Гласът му беше мек и приятен. И целият сякаш бе излязъл от страниците на светско списание. Бьом го хвана за яката и занарежда: „Спаси ме, док. Знаеш кое не ми е наред. Така че, спаси ме. Сега е моментът да покажеш на какво си способен. Имаме диаманти. Истинско богатство. Там, по-нагоре, в земята.“ Безумна история! Двамата си говореха, сякаш се бяха разделили предишния ден. При това от думите на Бьом се разбираше, че другият е специалист по сърдечни болести. Представяш ли си, човече, в джунглата!

Кифер замълча. Дневната светлина бавно проникваше в стаята. Лицето на чеха лъщеше в сянката. Скулите му бяха толкова изпъкнали, че изглеждаше сякаш ще пробият кожата му. Внезапно изпитах огромно съжаление към убиеца с гранатите. Никое човешко същество на земята не заслужава такава съдба. Кифер продължи:

— Тогава докторът се обърна към мен и рече: „Ще трябва да го оперирам.“ — „Тук? Да не сте луд?“ — „Нямаме избор, господин Кифер. Помогнете ми да го пренесем.“ Изведнъж разбрах, че той ни познава всичките. Включително Ван Дьотен. Занесохме стария Макс в къщата, в една голяма зала, облицована с фаянсови плочки. Имаше някаква климатична инсталация, която бръмчеше. Наистина приличаше на операционна. Чиста, стерилна… Но някъде отдалеч се разнасяше отвратителна миризма на кръв.

Кифер описваше кланицата от снимките на Бьом. Елементите започваха да се напасват. Зави ми се свят. Напипах едно дървено кресло и седнах.

— Да не ти е лошо, синко? Дръж се. Защото още сме на ордьовъра. В първата стерилна зала взехме душ и се преоблякохме. След това влязохме в друга зала с операционен блок зад стъклена преграда. Настаниха Бьом. Старият Макс изглеждаше успокоен. Върнахме се в първата зала, където ни чакаше синът. Хирургът му заговори тихо: „Имам нужда от теб, момчето ми. За да излекуваме татко ти, трябва да ти вземем малко кръв. Не е опасно. Нищо няма да усетиш.“ После се обърна към мен и рече: „Оставете ни, Кифер. Трябва да подготвя пациентите.“ И аз излязох, малкия. Отидох при Ван Дьотен, който целият трепереше. Минаха часове. В два часа сутринта, докторът най-после се появи. Беше покрит с кръв и бял като платно. Когато го видях, си казах: „Бьом е мъртъв.“ Но на лицето му се появи неприятна усмивка. „Животът на Макс Бьом е извън опасност.“ След това добави: „Но не можах да спася сина му.“ Изкрещях: „Какво? Сина ли? Какво си направил на хлапето, мръсен касапин?“ Втурнах се в диспансера, без да дочакам отговора му. Беше истински лабиринт. Накрая намерих операционната и през стъклото видях следите от клането.

Плочките бяха червени. По стените се стичаше кръв. Не бях предполагал, че човешкото тяло може да кърви така. В дъното различих Макс, който кротко спеше, завит с бял чаршаф. По-близо до мен лежеше момчето. Купчина плът и вътрешности. Знаеш ми репутацията, момко. Не ме е страх от смъртта и винаги съм обичал да причинявам болка. Особено на черните. Но това, което виждах пред себе си, задминаваше всяка граница. Тялото беше цялото нарязано. Гърдите бяха отворени от гърлото до пъпа. Половината му черва бяха навън. Не е необходимо да си кой знае колко умен, за да разбереш какво бе направил хирургът. Бе откраднал сърцето на момчето и го бе присадил на бащата. Може и да е гениално да извършиш такова нещо в джунглата. Но онова пред очите ми не беше дело на гений, а на луд човек, на някакъв нацист ли, що ли… Непоносима гледка, човече. От петнайсет години насам не съм прекарал нощ, без да си спомня за това разфасовано тяло. Приближих се още, досами стъклената преграда. Исках да видя лицето на момчето. Главата му бе завъртяна на 180 градуса. Очите му бяха изцъклени, ужасени, устата — запушена. Тогава разбрах, че мръсникът е извършил всичко на живо, без упойка. Извадих оръжието си и излязох навън. Докторът ме чакаше с четирима въоръжени до зъби охранители, които ме заслепиха с фенерите си. Чух мазния му глас: „Бъдете разумен, Кифер. Едно движение и ще ви очистя като куче. От този миг сте съучастник в убийството на дете. Смъртната присъда не ви мърда, и в Конго, и в Централна Африка. Но ако следвате инструкциите ми, няма да имате проблеми и ще спечелите много пари.“ И ми обясни какво да правя. Трябваше да пренеса трупа на младия Бьом в Мбайки и да измисля официална версия с някой местен лекар. За което ще ми се плати богато. На първо време. След това ме чакаха още пари. Нямах избор. Завързахме тялото на момчето за носилката и с двама носачи се отправихме към дъскорезниците. Ван Дьотен беше избягал. Намерихме камионетката ми и отидохме в Мбайки.

През тази нощ на ужасите Бьом, Кифер и Ван Дьотен бяха продали душите си на дявола. Нямах представа, че друг ръководи триото. Титановата капсула в новото сърце на Бьом придобиваше смисъл — тя бе „подписът“ на лекаря. Доказателство за престъплението, чрез което хирургът е държал под контрол Бьом, а чрез него и другите двама.

— Знам продължението, Кифер — прекъснах го аз. — Разпитах Мдие. Продиктувал си му доклада и си отнесъл трупа в Банги. Какво стана после?

— Обясних на Бокаса, че горила е убила момчето, а Макс си е заминал, минавайки през Бразавил. Не особено убедителна версия, но на Бокаса му беше все тая. Той се интересуваше само от диамантите. Коронясването бе предвидено за след три месеца и му трябваха диаманти за „неговата корона“. Възложи ми да ръководя новия обект и през октомври извадихме изключителни камъни, които веднага изпратихме в Анверс.

— Кога видя отново Бьом?

— Година и половина по-късно, през януари 79-а, в Банги. Не повярвах на очите си. Старият Макс беше ужасно отслабнал. Косата му бе напълно побеляла.

— Какво ти каза той?

— Направи ми най-налудничавото предложение, което бях чувал. Общо взето, ми каза следното: „Царството на Бокаса свърши, Кифер. Освен теб и мен никой не знае какъв е истинският потенциал на «Сикамин». Ти ръководиш обекта и контролираш работниците. Знаем как става това в гората, нали? Нищо не ти пречи да заделиш най-хубавите камъни. (Бьом справедливият ми предлагаше да крада диаманти. Добре му се бе отразила «операцията».) За мен с Африка е свършено. Не желая да се връщам тук. Никога. Но в Европа мога да получавам камъните и да ги продавам в Анверс. Какво ще кажеш?“ Размислих. В работа като моята незаконната търговия с диаманти е възможно най-страшното изкушение. Попитах: „А куриери? Кой ще пренася диамантите, Бьом?“ Отговори ми: „Там е работата, Кифер, че разполагам с куриери. Куриери, които никой няма да улови и арестува. Които не се возят на параход, нито на самолет, нито на каквото и да е транспортно средство. И никога не минават през митница.“ Гледах го и нищо не разбирах. Тогава ми предложи да отидем на запад, в Байанга, за да ми представи „трафикантите“.

Равнината бе покрита с щъркели, които се готвеха да отлетят към Европа. Швейцарецът ми даде бинокъла си и ми показа един щъркел с пръстен на крака. „От двайсет години се грижа за тези щъркели, Кифер. Когато през март се завърнат в Европа, аз ги приемам, храня ги и опръстявам малките им. От двайсет години изучавам миграцията им, циклите в живота им… От дете се интересувам от всичко това. Днес знанията ми ще ни свършат голяма работа. Погледни тази птица. Представи си за миг, че поставя в пръстена й един или два необработени диаманта. Какво ще стане? След два месеца диамантите ще са в Европа, в гнездото на птицата. Щъркелите се завръщат всяка година в едно и също гнездо. Така могат да се пренесат хиляди скъпоценни камъни без никакъв проблем. През пролетта прибирам камъните от птиците и ги продавам в Анверс.“ Попитах: „Каква ще е моята роля?“ Бьом отговори: „Избираш най-хубавите диаманти от мината, отиваш в Байанга и ги поставяш в пръстените на щъркелите. Ще ти дам пушка и упойващи куршуми. Ти си добър стрелец, Кифер. Цялата акция ще ти отнема една-две седмици и ще ти носи по десет хиляди долара годишно.“ Нищожна сума в сравнение с дохода, който би се получил от подобна комбина, но швейцарецът ми обясни, че не е сам. Тогава разбрах какво точно става.

Планът не беше негов. Измислил го бе хирургът, лекарят от джунглата. По същия начин щеше да действа Ван Дьотен на изток, в Южна Африка. Бяхме под натиск, малкия, но в същото време щяхме да забогатеем. Казах: „Става.“ Знаеш продължението. Всяка година прикачвах около хиляда малки диаманти в пръстените на щъркелите. Парите ми се прехвърляха на кодирана сметка в швейцарска банка. Всичко се развиваше чудесно до април…

Да, знаех продължението. През април източните щъркели не се бяха завърнали. Обзет от паника, Бьом изпратил убийците си. Двамата мъже тръгнали по пътя на щъркелите, но не открили нищо. Само убили Идо, единственият, който можел да им каже истината. По-късно на Бьом му хрумнало да ме използва, но изпратил българите по следите ми със задачата да ме отстранят, ако стана прекалено „любопитен“. Основният въпрос обаче си оставаше: защо аз? Сякаш прочел мислите ми, Кифер попита:

— Но ти, малкия, ти защо си вървял подир щъркелите?

— Действах по нареждане на Бьом. Не знам защо избра мен, не разбирам нищо от орнитология, а и не принадлежа към системата ви. В известен смисъл Бьом ме насъска срещу вас.

Кифер въздъхна.

— Това вече няма значение. Така или иначе сме обречени.

— Обречени?

— Бьом е мъртъв, малкия. А без него сме безсилни. Само той знаеше гнездата, номерата и отнесе тайната в гроба си. А заедно с нея ще отнесе и нас. Защото вече не служим за нищо, а знаем прекалено много.

— Кои, ние?

— Аз, Ван Дьотен, българите.

— Затова ли си се скрил в Байанга?

— Аха. Но щом дойдох тук и ме пипна болестта. Ирония на съдбата, малкия. Спин на шейсет години, да си умреш от смях.

— А Ван Дьотен?

— Не го знам къде е.

— Кой те заплашва, Кифер?

— Системата, докторът, знам ли. Били сме част от нещо по-широко, по-международно, схващаш ли? Аз от десет години съм в тая дупка и не знам нищо по въпроса. Бьом бе единствената ми връзка.

— Името „Единен свят“ говори ли ти нещо?

— Смътно. Знам, че имат мисия близо до „Сикамин“. Една монахиня, която лекува пигмеите.

Операциите без упойка, кражбата на сърца не бяха от компетенциите на Кифер. Попитах все пак:

— Сиков имаше паспорт на служител от ООН. Възможно ли е да е работил за „Единен свят“?

— Защо не.

— Чул ли си за убийството на Райко Николов, циганин от град Сливен в България?

— Не.

— А за убийството на Гомун, малка пигмейка от Зоко, преди десет дни?

— Близо до „Сикамин“?

— Не се преструвай, Кифер. Много добре знаеш, че лекарят се е върнал в Южна Африка. Дори е използвал твоя хеликоптер.

Кифер прошепна:

— Ти наистина знаеш твърде много, момченце. Преди десет дни Бонафе ми каза, че докторът се е завърнал в Банги. Явно търси диамантите.

— Диамантите?

— Тазгодишната реколта. Камъните трябва да отлетят, по един или друг начин. Но докторът не ме откри.

— Не те е открил, защото не те е търсил, Кифер.

— Какви ми ги говориш?

— Не е дошъл за диамантите, Кифер. За него парите са само средство. Второстепенен елемент.

— И защо тогава е идвал?

— За Гомун, за да открадне сърцето на Гомун.

— Бабината ти, не вярвам!

— Видях тялото на момиченцето, Кифер.

Чехът се замисли.

— Не е идвал за мен. По дяволите… Значи мога да умра спокойно.

— Още не си умрял, Кифер. Срещал ли си се с доктора след операцията?

— Никога.

— И не знаеш как се казва?

— Не, нали ти казах.

— Французин ли е?

— Говори френски, само това знам.

— Без акцент?

— Без акцент.

— Как изглежда?

— Висок, слабо лице, оплешивяло чело, сиви коси.

— И само толкова?

— Остави ме намира, малкия.

— Къде се крие този лекар, Кифер?

— Някъде по света.

— Бьом знаеше ли къде?

— Мисля, че да.

— Къде?

— Не знам.

Станах от креслото. Кифер изсъска:

— А сделката ни, мръснико?

Погледнах го право в очите.

— Не бой се, не съм забравил.

Повдигнах ръка и дръпнах предпазителя на глока.

— Стреляй, смотаняко.

Поколебах се. После внезапно видях под чаршафа да се очертава граната. Насочих оръжието и стрелях само веднъж. Кифер сякаш се взриви. По тюлената завеса полепнаха кървави парчета мозък. След няколко секунди отметнах чаршафа. Гранатата се бе оплела в гънките му. До нея се търкаляха малки диаманти и метални пръстени. Взех само един от пръстените и излязох в коридора. Жената мбати се бе събудила и тичаше към мен, като се смееше през сълзи. Чудовището бе унищожено. Отблъснах я и слязох по стълбите, залитайки.

Всичко бе свършило — и всичко едва започваше.

Далеч пред мен сред високата трева Тина тичаше срещу ми.