Полетът на щъркелите

54

4 октомври 1991 г., 22 ч. местно време.

Че съдбата ми ще се реши в Калкута бе логично, неизбежно. Само вонящият ад на индийския град предлагаше достатъчно черен фон за убийствения завършек на приключението ми.

Три дни преди да сляза от самолета на „Еър Индия“, напуснах жилището на Бреслерови, качих се на колата си и се върнах в Париж. Още същия ден отидох в индийското консулство, за да поискам виза за Индия. „Турист?“ — подозрително ме попита дребна жена. Кимнах. „И отивате в Калкута?“ Отново кимнах мълчаливо. Жената взе паспорта ми и обяви: „Елате утре, по същото време.“

Прекарах деня в кабинета си, без да мисля за нищо. Просто изчаквах да мине времето, загледан в раницата си и в зареденото си оръжие. На другата сутрин, точно в осем и половина получих визата си и отидох право на летището в Роаси. В петнайсет часа летях за Истанбул, после за Бахрейн в Персийския залив. Последната ми спирка бе в Дака, Бангладеш. След трийсет и четири часа летене и безкрайно чакане се озовах в Калкута, столицата на Бенгалия.

Взех такси, един амбасадор от петдесетте години, и дадох адреса на хотела, който ми бяха препоръчали на летището — Парк-хотела на улица Съдър в европейския квартал. Там се записах под фалшиво име и обмених двеста долара в рупии. Стаята ми беше малка, мръсна и воняща. Взех душ — водата ми се стори мръсна като всичко останало — и се преоблякох. След това сглобих глока и сложих шестнайсет куршума в пълнителя. Закачих оръжието на колана си и облякох отгоре тънкото си сако. Погледнах се в огледалото. Приличах на секретар в посолство или на банков чиновник.

Излязох от хотела и поех по първата изпречила ми се улица — тесен оживен път без платно, нито тротоар, само изронен асфалт, покрай който наклякали просяци ми хвърляха умолителни погледи. Индийци, непалци, китайци ме спираха и ми предлагаха да ми обменят долари. Вървях дълго, докато стигнах до обширен площад, на който спяха стотици мъже, покрити с дрипи. Продължих да скитам в нощта. Завивах наляво, надясно, без да се интересувам къде отивам. Навсякъде виждах ужасяваща мизерия и… плъхове. Огромни, могъщи плъхове, които се разхождаха на свобода като кучета.

През цялата нощ обикалях града, опитвайки се да го опитомя заедно с всичките му ужаси. Когато отново попаднах на пътя за хотела, бе три и половина. На улица Съдър, преди да се прибера, се огледах, вдъхнах още веднъж миризмата на сиромашия и се усмихнах.

Да, нямах никакви съмнения — Калкута бе идеалното място.

За да убиваш и да те убият.

55

Призори отново взех душ и се облякох. В пет и половина разпитах нощния пазач, който дремеше във фоайето. Той бе чувал само за един център на „Единен свят“, разположен близо до моста „Ховрах“. Нямало как да го изпусна — отпред винаги имало дълга опашка. „Само дрипльовци и безнадеждно болни“ — уточни той с отвращение. Благодарих му, като си помислих, че презрението е лукс, който никой в Калкута не би могъл да си позволи.

Тръгнах по улица Съдър и след петстотин метра от двете й страни се появиха стари викториански сгради с напукани стени и неопределен цвят. Ускорих ход и излязох на булевард Джавахарлал Неру, където спрях едно такси. Потеглихме на север, към моста „Ховрах“.

Центърът на „Единен свят“ бе разположен под моста и представляваше нещо като заслон, покрит с ламарина. Отдолу хора със светъл тен, очевидно европейци, разтваряха кашони с медикаменти, разтоварваха цистерни с питейна вода, разпределяха пакети с храна. Дължината на заслона бе около трийсет метра — трийсет метра провизии, загриженост и добра воля. Отпред се виеше безкрайна опашка от болни и сакати.

Застанах встрани от опашката и зачаках.

Той се появи в девет часа.

Вървеше сам, с кожена чанта в ръка. Събрах всичките си сили, за да го огледам подробно. Пиер Доано/Сенисие беше висок и слаб човек. Носеше светъл панталон и риза с къси ръкави. Лицето му бе като издялано от камък. Къдрава посивяла коса, високо чело, масивна челюст. Пиер Доано. Пиер Сенисие. Крадецът на сърца.

Инстинктивно стиснах дръжката на глока. Нямах точен план. Исках просто да понаблюдавам.

Продължих да чакам до единайсет и петнайсет, когато Пиер Доано/Сенисие тръгна да си ходи. Видях го да затваря чантата си и да раздава усмивки. След което изчезна в тълпата. Последвах го. Нямаше никаква опасност да ме види в навалицата. Затова пък аз не изпусках от поглед високия силует на петдесет метра пред мен.

Вървяхме така около четвърт час, после Сенисие забави ход. Бяхме стигнали до по-приличен квартал с по-широки улици и по-чисти тротоари. След един завой Сенисие влезе в друг център на „Единен свят“, където продължи благотворителната си дейност. Наблюдавах го как си играе на добрия самарянин и потръпвах от ужас. Изчаках го да си тръгне и този път смених тактиката.

Влязох в центъра и се запознах с някои хора от европейския персонал. След половин час знаех, че семейство Доано живее в огромна къща, наречена Мраморния палат и предоставена му от някакъв богат брамин. Докторът смятал да отвори там диспансер.

В този именно момент реших да отида в Мраморния палат и да убия Сенисие на собствения му терен. В операционния му блок. Спрях едно такси и му дадох адреса. След половин час каране по тесните пренаселени улички пред нас внезапно се появи огромен парк, в чийто център се издигаше внушителна сграда с бели колони.

Платих на шофьора и излязох от таксито. Не можех да повярвам на очите си. Зад високата желязна ограда се разхождаха пауни и газели. Вратата на парка дори не беше затворена. Нямаше охрана, нито пазач. Прекосих моравата, изкачих се по стълбите и проникнах в Мраморния палат.

Попаднах в огромна светлосива зала. Всичко вътре бе от мрамор с розови, със синкави жилки, с различен релеф и форма. Имаше стотици статуи на мъже и жени в стил Ренесанс, сякаш току-що излезли от някой флорентински дворец.

От другата страна на залата друга врата водеше към обширен вътрешен двор, ограден от високи фасади с фино изваяни прозоречни рамки. Отново изпитах чувството, че се намирам в ренесансово жилище.

В центъра на двора мраморните плочи бяха издълбани и в насипаната пръст растяха тропически растения. От няколко фонтани бликаше бистра вода. Цареше някаква нереална атмосфера на спокойствие и самота. Възможно ли бе това място да се намира в Калкута, сред неописуемия хаос на града? Отнякъде долиташе птича песен.

— Това са врани, бели врани. Те са уникални птици. Отглеждам ги от години.

Обърнах се. Мари-Ан Сенисие стоеше пред мен такава, каквато винаги си я бях представял. Белите й коси бяха събрани на висок кок над бледото й лице. Очите ми се напълниха със сълзи, краката ми се подкосиха. Опитах се да кажа нещо, но успях само да прошепна:

— Из… извинете… аз…

Мари-Ан прекрати мъките ми.

— Знам кой си, Луи. Нели ми се обади по телефона… Луи, малкият ми Луи.

Изтрих очите си и вдигнах поглед. Майка ми. Истинската ми майка. Нямах сили да говоря от вълнение. Тя продължи с безизразен глас:

— Брат ти спи там, в градината. Искаш ли да го видиш? Мога да ти предложа чай.

Кимнах в знак на съгласие. Насочих се към средата на двора и се проврях между растенията. Зад тях имаше дивани, възглавници и сребърен поднос, върху който димеше меден чайник. Върху един от диваните спеше мъж в индийска туника. Напълно оплешивял, с бяло като вар лице. Позата му бе като на дете, но изглеждаше по-стар от мрамора, който го заобикаляше. Фредерик Сенисие, моят брат. Вечният пациент на баща ни.

— Той спи — прошепна Мари-Ан. — Искаш ли да го събудим? Последната операция мина много добре. Беше през септември.

Пред очите ми се появи лицето на малката Гомун. Заля ме вълна от гняв. Мари-Ан продължи, сякаш външният свят не съществуваше:

— Само той може да поддържа живота му, разбираш ли?

Попитах тихо:

— Къде е операционната?

Мари-Ан се поколеба, после отговори:

— Долу, в подземието на къщата. Там никой няма право да влиза. Не можеш да си представиш колко…

— В колко часа слиза там?

— Луи…

— В колко часа?

— Към единайсет вечерта.

Не откъсвах поглед от Фредерик, детето старец, чиято гръд се повдигаше в неправилен ритъм.

— Как може да се влезе в лабораторията?

— Ти си луд.

Бях възвърнал спокойствието си. Обърнах се и втренчих поглед в майка си.

— Има ли начин да се проникне в тази гадна лаборатория?

Майка ми сведе очи и прошепна:

— Изчакай ме тук.

Прекоси двора и след няколко минути се върна с връзка ключове. Отвори халката и ми подаде единия. Взех го и казах:

— Ще се върна довечера. След единайсет.

56

Мраморният палат, полунощ. Още докато слизах по стълбите, усетих мириса на смърт. На кръв. На потоци от кръв.

Използвах ключа на майка ми и отворих стоманената врата. Навън бе пълна тъмнина. Но тя не ми бе попречила да различа силуета на звяра, завърнал се в бърлогата си. Извадих глока и проникнах в лабораторията на баща ми.

И видях кошмара от снимките на Макс Бьом. В облицованата с фаянсови плочки зала, осветена от неонови лампи, се издигаше истинска гора от трупове. Човешки тела висяха, окачени на куки, пронизващи бузите, орбитите, лицата им, и леко се полюляваха. Всички те бяха на деца, на индийчета. Засъхналата кръв лъщеше като политура по торсовете и крайниците им. В центъра на залата върху мраморен плот бяха натрупани глави. Малки личица, изкривени от болка, застинали в предсмъртната си гримаса. В края на плота — друга купчина. От слабички ръце и крака с тъмна кожа, покрити с тънък пласт лед. Сърцето ми биеше като лудо. Внезапно, под безредно нахвърляните крайници различих полови органи. Изтръгнати момчешки пениси, червеникави момичешки вулви. Прехапах си устните, за да не закрещя.

Наложих си да продължа нататък. В следващата зала беше още по-студено. Забелязах проблясващи скенери, стъклени съдове, в които плуваха неразбираеми и чудовищни слепени сърца, бъбреци, черни дробове.

Накрая стигнах до последната зала. Вратата не беше затворена. Открехнах я и попаднах в операционната. Бе празна. Тази вечер никой нямаше да бъде подлаган на жестоки експерименти.

Внезапно лек шум ме накара да обърна глава и в същия миг усетих остро пробождане в тила. Доктор Пиер Сенисие бе забил спринцовка в плътта ми. Отстъпих и изтръгнах иглата. Късно. Пред очите ми вече причерняваше. Баща ми заговори с нежен глас:

— Няма да стреляш по собствения си баща, нали, Луи?

Опитах се да насоча към него глока, но ръката ми не ме слушаше. Отстъпих още и се блъснах в операционната маса. Хирургът подзе:

— Вече не се надявах да дочакам този момент, синко. Ще продължим нещата от там, където ги оставихме някога, и ще спасим Фредерик. Майка ти не можа да сдържи вълнението си, Луи. Нали ги знаеш жените…

В този миг чух глухо затръшване на врата и бързи стъпки. Появи се майка ми с насочени към нас нокти. Цялото й лице бе покрито със забити игли. Залитнах. С върховно усилие насочих глока към баща ми и натиснах спусъка, но оръжието засече. Майка ми вече беше на няколко сантиметра от нас. Опитах се да заредя отново, когато чух едно ужасяващо „Не“. Не беше гласът на майка ми, нито на баща ми. Крещях аз, докато чудовището отрязваше главата на съпругата си с блестяща метална коса. Изпуснах глока и се свлякох на пода. Прозвучаха изстрели. Гърдите на баща ми избухнаха. Помислих, че имам халюцинации. Но нямах. До вратата стоеше джуджето Милан Джуров с димящ автомат узи в ръце.

57

Когато се събудих, миризмата на кръв бе изчезнала. Лежах на един диван в градината на палата. Все още не разбирах какво става, когато една приятелска ръка ми подаде чаша чай. Милан Джуров седна до мен и без предисловия ми разказа историята си.

През шейсетте години Джуров бил обикновено циганско дете, което живеело в парижките околности. Свободен и щастлив номад. Само дето бил сирак. През 1963 г. го изпратили в сиропиталището към клиниката „Пастьор“ в Ньойи. Тогава бил на десет години. Пиер Сенисие веднага му инжектирал стафилококи в капачките на колената, за да ги инфектира. За да види какво ще стане. Операцията била извършена няколко дни преди „пожара“, предизвикан от хирурга. Но Джуров все пак успял да избяга. Бил единственият оцелял от опитната лаборатория.

Няколко седмици го лекували в една парижка болница и накрая му казали, че е вън от опасност, но че няма да може да расте повече. Така Джуров станал двойно различен — бил циганин и бил сакат.

Момчето получило държавна стипендия и се заело здраво да учи. Усъвършенствало френския си, научило български, унгарски, албански. Младият Милан решил да стане лекар и да работи на Балканите, където имало милиони цигани. Бил блестящ студент и на двайсет и четири години се дипломирал. Никога не се опитал да издири садиста, причинил му толкова зло.

В продължение на петнайсет години лекувал ромите до деня, в който позвъних на вратата му. Лицето ми смътно му напомняло някого. В момента не можел да си спомни кого, но впоследствие успял да свърже чертите ми с име и обстоятелства. И разбрал това, което аз още не знаех — кръвната ми връзка с Пиер Сенисие.

Когато се върнах от Африка и разговарях с него по телефона, Джуров ми зададе въпроси, на които не отговорих. Това затвърдило убеждението му. Разбрал също, че съм близо до целта. Взел самолета за Париж, където ме видял да се прибирам от Бреслерови сутринта на 2 октомври. Проследил ме до индийското консулство, успял да научи закъде ще пътувам и на свой ред подал молба за виза.

На 5 октомври сутринта Джуров продължил да ме следи и пред центъра на „Единен свят“ разпознал Пиер Доано/Сенисие. Знаел, че е дошъл моментът на последния сблъсък. За мен. За него. За другия. Но вечерта не успял навреме да проникне в мраморната обител. Обиколил градината, влязъл в къщата и накрая попаднал на завързаната и измъчена Мари-Ан. Освободил я и тя мигом се спуснала към подземието. Джуров хукнал след нея. Останалото знаех.

Беше шест часът сутринта. На свой ред разказах моята история. Когато свърших, Джуров не направи никакъв коментар. Изправи се и ми обясни плана си за следващите часове. През нощта бе открил Фредерик, който умрял в ръцете му, викайки майка си. След това се върнал в лабораторията и събрал труповете в главната зала, за да ги изгори. Чакаше ме да се събудя, за да запалим кладата.

— А семейство Сенисие? — попитах след дълго мълчание.

— Или ще изгорим телата им с останалите, или ще ги отнесем в Кали Гат на брега на реката. Там е мястото, където изгарят труповете по индийската традиция.

— А децата?

— Прекалено много са, Луи.

Помислих и казах:

— Ще изгорим Пиер Сенисие тук. А в Кали Гат ще занесем майка ми и брат ми.