Полетът на щъркелите

45

Четири дни по-късно, на 30 септември, бях в Париж. Обширният ми апартамент на булевард Распай ми се стори малък и задушен. Бях отвикнал от затворените пространства. Взех пощата, която се бе събрала през последните две седмици, после отидох в кабинета си да прослушам телефонния секретар. Никакво съобщение от Дюмаз. Мълчанието му ми се видя странно. Затова пък ново обаждане от Нели Бреслер. През двайсет и петте години отглеждане от разстояние никога не ме беше търсила толкова често. Защо бе това внезапно внимание?

Беше шест часът сутринта. Крачех из апартамента си и изпитвах нещо като световъртеж. Изглеждаше ми нереално да съм тук, жив, комфортно настанен след всичко случило се. Все още виждах образите от последните дни: с Бекес погребваме Ото Кифер, увит в мрежата против комари с диамантите вътре; обяснявам на полицаите от Байанга, че Кифер се е самоубил с автоматичния пистолет, който е държал под възглавницата си; за последен път прегръщам Тина на една поляна край реката.

Пътуването ми в Африка хвърли светлина върху някои от загадките, но не върху всички. След свидетелството на Ото Кифер знаех, че с диамантената афера е приключено. Двама от главните действащи лица бяха мъртви. Ван Дьотен вероятно се криеше някъде из Южна Африка. Сара Габор може би бе забогатяла от продажбата на диамантите си, но животът й все още бе в опасност. Дали убийците не бяха вече по следите й?

Оставаше африканският „лекар“, организаторът на цялата история.

Поне от петнайсет години насам този човек извършваше операции на живо и крадеше сърца по целия свят. Търговията с органи бе очевидна, но по някои подробности можеше да се съди, че истината е по-сложна. Защо хирургът действаше с толкова садизъм? Защо търсеше сърца по цялата планета, след като една страна би била достатъчна? Дали не му бе необходима точно определена тъканна група?

В момента разполагах само с две важни следи. Първо: „докторът“ и Макс Бьом се бяха запознали в екваториалната гора между 72-ра и 77-а година по време на експедициите на швейцареца. Но хирургът не винаги е живял в джунглата. Бих могъл да проверя по митниците и болниците в Конго и Централна Африка. Но как да получа необходимата информация без официални пълномощия? Бих могъл също да разпитам специалистите по сърдечна хирургия в Европа. Хирург, способен да извърши трансплантация на сърце в гората, би трябвало да е изключителен професионалист. Вероятно не бе невъзможно да се открият следите на подобен виртуоз, говорещ френски без акцент и практикуващ в Африка. Сетих се за д-р Катрин Варел, аутопсирала Макс Бьом и помогнала на Дюмаз.

Второ: „Единен свят“. Убиецът си служеше с огромната информационна машина на организацията зад гърба на ръководството й, за да търси жертвите си по планетата. А на място използваше хеликоптери, стерилни палатки, сложно медицинско оборудване… За да може да върши всичко това, човекът несъмнено заемаше важен пост в организацията. Следователно трябваше да се добера до органиграмата на „Единен свят“. Но и тук възникваше проблемът с пълномощията ми. Дюмаз ме бе предупредил — не е лесно да се атакува призната по целия свят хуманитарна организация.

А имаше и още нещо. Досега бях оцелял като по чудо. Но това едва ли щеше да продължи вечно. Преди да пристъпя към последния етап от разследването си, трябваше да си осигуря помощта на полицията.

Седем часът сутринта. Звъннах в дома на Дюмаз. Никой. Запарих си чай, после седнах в дневната, обзет от черни мисли. Бях струпал на масичката пощата си — покани, писма от състуденти, списания, вестници… Взех последните броеве на „Монд“ и разсеяно ги прелистих. Секунди по-късно ужасен четях следната статия:

Ядно смачках вестника. Отново насилие. Отново кръв. Въпреки съветите ми Дюмаз явно е решил да действа по своя си начин. Заплашил е Сара и тя не се е поколебала да стреля. Сега Дюмаз бе мъртъв, а Сара — зад решетките. Добрата страна на всичко това — младата ми любовница бе в безопасност. Но трябваше спешно да я видя. Това щеше да е първият ми контакт с международната полиция.

46

Прекарах сутринта в телефонни разговори. Обаждах се на справки, в посолства, съдилища. После изпратих няколко факса, за да получа разрешение да посетя Сара в женския затвор в предградията на Брюксел. Към обяд бях направил всички необходими постъпки, като на няколко пъти намекнах, че разполагам с важна информация, която може да хвърли светлина върху случая. Залагах на едро: или щяха да ме вземат на сериозно и последствията от решението ми вече нямаше да ми принадлежат, или щяха да ме помислят за луд и нямаше да постигна нищо.

В единайсет часа още веднъж се обадих на международните справки. Секунди по-късно набрах дванайсетте цифри на болницата в Монтрьо, където бе аутопсиран Макс Бьом, и поисках да говоря с д-р Катрин Варел. След минута чух енергичното й „Ало“.

— Луи Антиош на телефона, доктор Варел. Може би си спомняте за мен?

— Не — отвърна жената.

— Срещнахме се преди малко повече от месец във вашата клиника. Аз съм човекът, открил тялото на Макс Бьом.

— А да. Орнитологът.

Не разбрах дали имаше предвид мен или Бьом.

— Именно. Доктор Варел, имам нужда от някои сведения, свързани с тази смърт.

Чух металното щракане на запалка.

— Слушам ви. Стига да мога да ви помогна…

Готвех се да започна, когато си казах, че думите ми ще й се сторят напълно нелепи.

— Не мога да ви обясня по телефона. Трябва да ви видя възможно най-скоро.

Катрин Варел беше хладнокръвна жена. Тя отговори, без да се колебае:

— Елате следобед, ако можете. Около обяд има самолет от Орли за Лозана. Ще ви чакам в клиниката в три часа.

— Ще дойда. Благодаря, докторе.

Преди да тръгна, набрах номера на д-р Джуров в София. След седемнайсет иззвънявания чух сънливия му глас.

— Ало?

— Докторе, Луи Антиош се обажда, човекът с щъркелите.

След миг мълчание Джуров каза:

— Антиош? Много мислих за вас след срещата ни. Все още ли разследвате смъртта на Райко?

— Повече от всякога. И мисля, че открих убиеца му.

— Открили сте…

— Да. Поне следата му. Убийството на Райко е дело на хора, създали съвършено организирана система, чиято същност все още ми убягва. Но съм сигурен в едно: мрежата се разпростира по цялата планета. Други подобни престъпления са били извършени в други страни. За да спра това клане, имам нужда от помощта ви.

— Слушам ви.

— Необходима ми е групата HLA на Райко.

— Нищо по-лесно. Все още пазя доклада от аутопсията. Един момент.

Чух го да отваря чекмедже и да разлиства доклада.

— Ето. Според международния код става дума за типа HLA AW_19,3 — B_37,5.

Същата група като на Гомун. Подобно съвпадение не можеше да е случайно.

— Рядка ли е тази група или има някакви по-особени характеристики?

— Нямам представа. Това не е по моята специалност. А и съществуват безкрайно много тъканни групи и…

— Имате ли достъп до факс?

— Да.

— Можете ли да ми изпратите още днес по факса доклада от аутопсията?

— Разбира се. Какво става всъщност?

— Запишете си първо координатите ми, докторе.

Продиктувах му номерата на личните ми телефон и факс, после продължих:

— Вижте, Джуров. Има един хирург, който краде сърца. Лично присъствах на аутопсията на момиченце, чието тяло не се различаваше от тялото на Райко. Човекът, за когото ви говоря, е чудовище, див звяр, но в действията му има скрита логика, разбирате ли?

— Знаете ли му името?

— Не. Но вие бяхте прав — той е изключителен професионалист.

— От каква националност е?

— Може би френска. Във всеки случай говори френски без акцент.

Джуджето сякаш размишляваше. После попита:

— Какво смятате да правите?

— Да продължа да търся. Всеки момент очаквам нова информация.

— Обадихте ли се в полицията?

— Още не.

— Антиош, искам да ви попитам нещо.

— Питайте.

По линията имаше смущения. Джуджето заговори по-силно.

— Когато ме посетихте в София, ви казах, че лицето ви ми напомня някого. Дълго мислих на кого и реших, че на един лекар, с когото се запознах в Париж. Имате ли лекар в семейството?

— Баща ми беше лекар.

— И се казва Антиош?

— Разбира се. Джуров, нямам много време. Сърцето ми се бе качило в гърлото. За пореден път споменаването на баща ми предизвикваше у мен някакъв глух страх.

Джуджето продължи:

— В Париж ли е работил през шейсетте години?

— Не. Баща ми винаги е работил в Африка.

— Жив ли е още? Жив ли е баща ви?

— Загина в пожар в последния ден на 65-а. Майка ми също. Брат ми също. Всички са мъртви. И тримата.

— В този пожар ли изгорихте ръцете си?

Тряснах слушалката. Не разбирах въпросите на джуджето. Как би могъл да се срещне с баща ми в Париж? Джуров беше следвал във факултета на улица Сен-Пер, но през шейсетте години трябва да е бил още дете.

Единайсет и половина. Взех такси и отидох на летището.

В Лозана наех кола и тръгнах към Монтрьо. Мъчеше ме безпокойство, породено от въпросите на Джуров. А и бях объркан от сложната ситуация, в която се намирах, тревожеше ме усещането, че трябва да действам бързо.

Доктор Варел ме очакваше в клиниката с цигара в ръка. Започнах без предисловия:

— Докторе, след смъртта на Макс Бьом сте оказали съдействие на инспектор Дюмаз.

— Точно така.

— Аз също съм работил с инспектора. И сега ми трябва информация.

— Но вие не сте от полицията.

— Макс Бьом ми беше приятел. Разследвам миналото му.

— Защо не ми се обади самият инспектор?

— Ерве Дюмаз е мъртъв, докторе. Застрелян при обстоятелства, свързани със смъртта на Бьом.

— Какви ги говорите?

— Вижте в днешните вестници, докторе. Все още пишат за това.

Катрин Варел помълча, после попита:

— Вие каква роля играете в тази история?

— Аз действам сам. Рано или късно полицията ще тръгне по моя път. Ще ми помогнете ли?

— Какво искате да знаете?

— Сигурно си спомняте, че на Макс Бьом му бе правена сърдечна трансплантация. Но не открихте къде е правена операцията. Нито от кого.

— Така беше.

— Мисля, че съм попаднал на следите на хирурга. Личността му е изумителна. Бих казал дори, ужасяваща.

— В какъв смисъл?

— Този човек е виртуозен сърдечен хирург. Но заедно с това е опасен престъпник.

— Вижте, господин Антиош. Не знам защо ви слушам. Имате ли доказателства за това, което твърдите?

— Имам някои доказателства. След срещата ни пътувах по света и обиколих местата, където е пребивавал Макс Бьом. Така открих при какви обстоятелства е извършена трансплантацията.

— Къде и как?

— В Централна Африка, през 77-ма. Присадили са на Бьом сърцето на сина му. Убит за тази цел.

— Господи… сериозно ли говорите?

— Спомнете си, докторе, изключителната съвместимост между организма на приемника и присадения орган. Спомнете си титановата капсула — хирургът се е „подписал“, за да държи Макс Бьом в ръцете си.

Катрин Варел запали нова цигара. Хладнокръвието не я напускаше.

— Познавате ли този човек?

— Не. Но той продължава да оперира някъде по света. По причини, които не са ми известни, вече е откраднал и продължава да краде сърца на живи същества. Разполага с неограничени средства.

— Търговия с органи?

— Не знам. Интуицията ми подсказва, че става дума за нещо друго. Човекът е луд. И невероятно жесток.

— Какво искате да кажете?

— Той оперира жертвите си, без да ги приспива.

Лекарката наведе глава и запрехвърля цигарата си от едната ръка в другата. После извади бележник и прошепна:

— Какво… какво мога да направя за вас?

— През август 1977-ма въпросният хирург е работил на границата между Конго и Централноафриканската република. Разполагал е с нещо като диспансер в екваториалната гора. Мисля, че вече се е криел, но присъствието му няма как да не е оставило следи. Имал е нужда от материали, лекарства… Сигурен съм, че можете да го откриете. Още веднъж ви казвам — става дума за голям експерт. За човек, успял да присади сърце в джунглата по време, когато, както сама казахте, успехите в тази област не са били големи.

Катрин Варел записваше всяка моя дума.

— Какъв е по произход?

— Говори френски.

— Знаете ли кога се е установил в Африка?

— Не.

— Смятате ли, че още е там?

— Не.

— Имате ли някакво предположение за сегашното му местонахождение?

— Мисля, че е сътрудник на „Единен свят“.

— Хуманитарната организация?

— Мисля, че използва структурите й, за да провежда пъклените си опити. Доктор Варел, уверявам ви, че говоря истината. Всеки изминал ден носи нов кошмар. Човекът продължава, разбирате ли? Може би в този момент измъчва невинно дете някъде по света.

Варел сърдито отговори:

— Не прекалявайте. Ще се обадя тук-там. Надявам се да получа информация до довечера, най-късно до утре. Но нищо не ви обещавам.

— Ще можете ли да получите списъка на лекарите от „Единен свят“?

— Няма да е лесно. „Единен свят“ е много затворена организация. Но ще опитам.

— Действайте бързо, докторе.

Варел втренчено ме загледа с черните си очи. Отвърнах на погледа й. Знаех, че няма да се обади в полицията.

47

Върнах се в Париж към двайсет и два часа. Нямах никакъв отговор нито от посолствата, нито от съдилищата, нито пък съобщение от д-р Варел. Само Джуров ми бе изпратил доклада от аутопсията на Райко. Взех горещ душ и си приготвих бъркани яйца със сьомга и картофи. След това си запарих руски чай и си легнах с глока под ръка и с надеждата, че сънят ще ме споходи бързо. Към двайсет и един и трийсет се обади Катрин Варел.

— Е?

— Дотук нищо. Утре сутринта очаквам да получа списъка на френските или френскоговорещи лекари, които са работили в Централна Африка между 60-а и 80-а година. Свързах се и с някои стари приятели, които биха могли да изровят нещо. Не можах да получа списъка на лекарите от „Единен свят“. Но има известна надежда. Познавам един млад офталмолог, който наскоро постъпи при тях. Обеща да помогне.

С други думи — нищо. А времето течеше. Прикрих разочарованието си.

— Добре, докторе. Благодаря за доверието, което ми оказвате.

— Няма защо. Знаете ли, какво ли не съм виждала. Но онова, което ми разправихте, минава всяка граница. Пазете се. Ще ви се обадя утре.

Налагаше се да чакам.

Призори телефонът отново иззвъня. Вдигнах слушалката и погледнах кварцовия часовник на нощното шкафче. Показваше 5:24 часа.

— Ало?

— Луи Антиош?

Беше плътен глас с ориенталски акцент.

— Кой се обажда?

— Ицхак Делтер, адвокатът на Сара Габор.

— Слушам ви.

— Обаждам се от Брюксел. Мисля, че вие сте телефонирали вчера в посолството. Искате да се срещнете със Сара Габор, така ли?

— Точно така.

Човекът се прокашля.

— Разбирате, че при сегашното състояние на нещата, това е много трудно.

— Трябва да я видя.

— Мога ли да ви попитам какви са ви отношенията с госпожица Габор?

— Лични.

— Евреин ли сте?

— Не.

— От колко време познавате Сара Габор?

— От около месец.

— В Израел ли се запознахте?

— В Бейт Шехан.

— И смятате, че имате важна информация, която можете да ни предоставите?

— Да, така смятам.

Събеседникът ми се замисли, после изрече със сериозен глас:

— Господин Антиош, този случай е сложен, много сложен. Той поставя всички ни в неудобно положение. Имам предвид израелската държава, но и другите заинтересовани правителства. Убедени сме, че необмисленият жест на Сара Габор е само видимата част от айсберга.

„Необмислен жест“, за да означи куршума в челото. Делтер очевидно имаше усет за евфемизъм. Адвокатът продължи:

— Полициите на всички заинтересовани страни разследват случая, но засега всяка информация е поверителна. Не мога да ви обещая, че ще видите госпожица Габор. Но мисля, че ще е добре да дойдете в Брюксел и да поговорим.

Взех един бележник.

— Дайте ми адреса си.

— Отседнал съм в посолството на Израел, улица Жозеф II № 71.

— Припомнете ми името си.

— Ицхак Делтер.

— Господин Делтер, нека да е ясно. Ако мога да ви помогна, ще го направя. Но при едно условие: да ми уредите среща със Сара Габор.

— Това не зависи от нас. Но ще се опитаме да получим разрешение. Ако следователите сметнат, че подобна среща може да помогне на разследването, няма да има проблем. Мисля, че всичко зависи от вашето сътрудничество, от информацията, с която разполагате…

— Не, метр. Първо Сара. После моето свидетелство. Ще бъда в Брюксел към обяд.

Делтер въздъхна.

— Ще ви чакаме.

След няколко минути бях обръснат и облечен. Носех официален сив костюм със седефени копчета. Направих си резервация за кола под наем и взех такси, за да ме отведе до агенцията.

От парите на Бьом ми оставаха повече от трийсет хиляди франка. Заедно с месечната ми рента от по двайсет хиляди за август и септември, това правеше седемдесет хиляди, с които можех да пътувам, докато пипна „доктора“. Без да броим самолетните билети, които лесно можеха да се разменят.

Когато затворих вратата след себе си, усещах силен прилив на адреналин.

48

В девет часа поех по северната магистрала, посока Брюксел, и към обяд бях в белгийската столица. Лесно открих посолството. Беше сграда с модерна архитектура — сив бетон и правоъгълни балкони. Ицхак Делтер ме чакаше във фоайето.

Приличаше на гласа си — бе истински великан, висок метър и деветдесет и явно не се чувстваше комфортно в безупречния си костюм. Едро лице, агресивна челюст, късо подстригани руси коси — човек би го взел по-скоро за цивилно облечен военен, отколкото за обигран адвокат. Толкова по-добре. Предпочитах да си имам работа с човек на действието.

След рутинната проверка Делтер ме въведе в малък кабинет с безлична мебелировка. Покани ме да седна, но аз отказах. Поговорихме няколко минути, изправени един срещу друг. Адвокатът стърчеше над мен с цяла глава, но аз се чувствах сигурен в себе си. Делтер ме уведоми, че ми е издействал разрешение да посетя Сара Габор. На свой ред му съобщих, че разполагам с данни, с които бих могъл да хвърля светлина върху случая и да отхвърля обвиненията за съучастничество на младата жена с трафикантите.

Делтер скептично ме изгледа и се опита да измъкне от мен информация преди срещата ми със Сара. Когато му отказах, той нервно стисна юмруци, но бързо се отпусна и изрече с дълбокия си глас:

— Не сте лесен, Антиош. Да вървим. Колата ми е долу. Имаме среща в 14 часа в затвора.

По пътя Делтер открито ме попита дали съм любовник на Сара. Избягнах въпроса. Попита ме и дали съм евреин. Явно бе обсебен от тази мисъл. Казах, че не. Не ми зададе повече въпроси. Обясни ми, че Сара Габор отказва да говори дори и с него, адвоката й. И че когато научила, че идвам в Брюксел, изразила желание да ме види.

— Пристигнахме — каза Делтер, спирайки пред голяма сграда с врата, оградена от гранитни колони, пред която пазеха две въоръжени с автомати жени. Над главите им се виждаше гравиран в камъка надпис: „Женски съд“.

Съобщиха за нас и след минута се появи директорката на затвора, която се представи като Одет Вилесен и ме предупреди, взирайки се в мен с изпълнени с подозрителност птичи очи:

— Сара Габор пожела да ви види. Тя е трудна затворничка, господин Антиош. Не искам допълнителни усложнения.

Залата за свиждания беше обширна, мрачна и мръсна. Бе разделена на две по дължина от остъклена преграда. Одет Вилесен се обърна към мен.

— Правим изключение за вас, господин Антиош. Пак ви казвам. Сара Габор е опасна жена. Внимавайте.

49

Сара бе късо подстригана и изглеждаше бледа на неоновата светлина. Но по прекрасните очи разпознах моята красива и упорита дивачка от кибуца със щъркелите. Тя вдигна телефонната слушалка и каза:

— Не изглеждаш добре, Луи.

— Прекрасна си, Сара.

— От какво ти е този белег на лицето?

— Спомен от Израел.

Сара сви рамене.

— Така е, като си завираш носа навсякъде.

Носеше синя риза с широки ръкави. Искаше ми се да я прегърна, да прекарам устни по тялото й, по източените му и леки линии. Попитах:

— Как си, Сара?

— Горе-долу.

— Радвам се да те видя.

— Това виждане ли го наричаш? Никога не си имал чувство за реалност.

— Разкажи ми всичко, Сара. От момента на изчезването ти от Бейт Шехан.

— Дошъл си да ме шпионираш ли?

— Не, Сара. Точно обратното. Позволиха ми да те видя, защото им обещах да им предам информация, която ще те оневини.

— И какво смяташ да им кажеш?

— Всичко, което би доказало, че не си участвала в трафика на диаманти.

Сара отново сви рамене.

— Сара, дойдох да те видя. Но и да науча истината. Дължиш ми я. Тя може да ни спаси, и двамата.

Сара се разсмя и ми хвърли леден поглед. Бавно извади от джоба си пакет цигари, запали и започна:

— Ти си виновен за всичко, Луи. Набий си го в главата. Ти, чуваш ли? Последната вечер в Бейт Шехан, когато ми разказваше за пръстените, си спомних някои неща, на които не бях обърнала внимание. След смъртта на Идо, докато подреждах гаража, в който лекуваше щъркелите, открих в една тайна ниша стотици окървавени пръстени. Тогава не се замислих откъде са се взели, но от уважение към паметта му оставих торбичката в нишата. После забравих тази подробност.

Когато ти изказа предположението, че в пръстените се съдържа послание, нещо ми прищрака. Разбрах, че Идо е открил това, което ти търсеше. Затова се бе снабдил с оръжие и изчезваше по цели дни. За да убива щъркелите и да прибира пръстените.

През онази вечер реших да не ти казвам нищо. Търпеливо изчаках да мине нощта и когато ти тръгна към летището „Бен Гурион“, отидох в гаража, извадих пръстените и отворих един с клещи. В ръката ми изпадна диамант. Отворих друг пръстен, после още един. И всеки път намирах диаманти. Изсипах торбата и се разкрещях от щастие. Вътре имаше поне хиляда пръстена.

— И после?

— И после бях богата, Луи. Разполагах със средства, за да избягам, за да забравя рибата, калта и кибуца. Но първо исках да съм сигурна. Взех малко багаж и оръжие и отидох в Нетания, столицата на диамантите.

— Знам, бях там.

— Там продадох един диамант на един бижутер, който не ми плати много, но не можа да скрие изключителното качество на камъка. Горкият старец! Вълнението бе изписано на лицето му. Разбрах, че притежавам голямо богатство. В онзи момент бях толкова възбудена, че дори не се сетих за откачалките, които пренасят диаманти в пръстени на щъркели. Мислех само за едно: тези хора бяха убили брат ми и търсеха диамантите. Наех кола, отидох на „Бен Гурион“ и взех самолет за Европа. След това направих още един курс и скрих и останалите камъни на сигурно място.

— После?

— Измина една седмица. Независимите производители обикновено продават камъните си в Анверс. Затова трябваше да отида там и да ги продам бързо и дискретно.

— Ти… въоръжена ли беше?

Сара се усмихна.

— Господин глок е винаги с мен.

За миг си помислих: „Сара е луда.“

— Реших да продавам по десет-петнайсет диаманта през ден. Първия път попаднах на един стар евреин, от когото получих 50 000 долара за няколко минути. След това смених търговеца и изкарах с 30 000 повече. Третия път, докато отварях плика, някой постави ръка на рамото ми. Чух думите: „Не мърдайте. Арестувана сте.“ Усетих дулото на оръжието му в гърба си. Откачих, Луи. За част от секундата видях как всичките ми надежди рухват, как изчезват парите ми, щастието ми, свободата ми. Извадих глока и се обърнах. Не исках да стрелям, само да сплаша жалкото ченге, което си въобразяваше, че може да ме спре. Но глупакът бе насочил към мен деветмилиметрова берета с вдигнат предпазител. Нямах избор. Стрелях само веднъж, право в челото му.

— Четох за това във вестниците.

— Историята не свършва дотук, Луи. Човекът, който се опита да ме арестува, е бил швейцарски федерален агент на име Ерве Дюмаз. Запитах се: защо някакъв си инспектор от Монтрьо ще ме проследява до Анверс, след като никой не знае, че съм в Белгия? Тогава си спомних за „странното ченге“, за което ми бе споменавал, и разбрах, че ти си го изпратил. Ти, кучи сине.

Пребледнях и прошепнах:

— Ти беше в опасност. Дюмаз трябваше да те пази, докато се върна.

— Да ме пази? Още ли не си разбрал, че Дюмаз сътрудничеше на трафикантите?

Последните думи ме улучиха право в сърцето. Преди да отговоря каквото и да било, Сара продължи:

— Откакто ме разпитват, първо белгийците, после адвокатът Делтер, научих много за тези диаманти. Много повече, отколкото самата аз бих могла да им разкажа. Делтер дойде веднъж с един офицер от Интерпол, австриец, казва се Симон Рикиел. За да ме убеди да сътруднича, той ми разправи някои твърде поучителни истории. Например, че Ерве Дюмаз бил разпознат от много свидетели като човека, който всяка пролет придружавал Бьом в Анверс, където продавали малки диаманти, точно като моите. Започваш да схващаш, нали? Познавала съм наивници, но като теб — никога.

Сърцето ми биеше до пръсване. В същото време всичко ми се изясняваше — бързината, с която Дюмаз събра информация за стария Макс, убеждението му, че в основата на всичко е трафикът на диаманти, желанието му да ме изпрати в Централна Африка. Ерве Дюмаз е познавал Макс Бьом, но не е знаел как се пренасят камъните. И е решил да ме използва, за да открия изчезналите диаманти и начина на пренасянето им.

— Искам да ти помогна, Сара.

— Вече нямам нужда от помощта ти. Адвокатът ми ще ме изкара оттук. (Тя се засмя.) Не ме е страх от белгийците, нито от швейцарците. Ние сме най-силните, Луи. Не го забравяй.

Замълчахме. След малко Сара тихо каза:

— Луи, ние никога не сме си говорили за това.

— За кое?

— В твоята страна щъркелите носят ли бебета?

В първия миг не разбрах въпроса. После отвърнах:

— Да… Сара.

— Нашите щъркели ни донесоха само неприятности и смърт. Жалко, не бих имала нищо против.

— Против кое?

— Да имам деца от теб.

Скочих и опрях ръце на прозрачната преграда. Извиках: „Сара!“ Моята малка дивачка сведе очи и подсмъркна. После внезапно се изправи и прошепна:

— Изчезвай, Луи. Бързо, изчезвай.

След което се обърна и побягна.

50

— Искам да се срещна със Симон Рикиел.

Ицхак Делтер се намръщи.

— Рикиел? От Интерпол?

— Да — отвърнах. — Искам да разговарям с него. Бяхме в градината на затвора.

— Не беше предвидено така. С мен би трябвало да разговаряте, за да знам дали свидетелството ви е в интерес на клиентката ми.

— Не разбирате, Делтер. Нямам намерение да ви мамя. Имам само една цел — да смекча присъдата на Сара. Но този случай е с международен характер. Затова трябва да бъда изслушан и от човек от Интерпол, запознат със ситуацията.

Делтер изръмжа.

— Не си играйте с мен, Антиош. Никой не се подиграва безнаказано с адвокат от моя калибър.

— Спестете ми заплахите си и позвънете на Рикиел. Ще разкажа всичко пред двама ви.

Качихме се в колата на Делтер и потеглихме. По пътя адвокатът мълчеше. Спряхме пред огромна почерняла сграда, строена миналия век и разположена между две часовникови кули. Качихме се по широко стълбище, преминахме по безкрайни коридори и накрая влязохме в стандартен полицейски кабинет с мърляви стени, мижаво осветление и пишещи машини от преди войната. Делтер поговори няколко минути с двама мъже по ризи, с окачени през рамо магнуми 38. Запитах се що за сако би могло да прикрие подобно оръжие.

Единият от мъжете седна зад едно бюро и ми зададе обичайните въпроси: име, презиме, рождена дата, семейно положение… След това поиска да ми вземе отпечатъци. Протегнах ръце и му показах розовите си длани, гладки и анонимни. Той измънка някакви извинения и излезе от стаята. Междувременно и Делтер беше изчезнал.

Чаках доста дълго. Никой не благоволи да ми обясни какво точно. Седях и предъвквах угризенията си. Срещата със Сара ме бе разстроила.

По едно време се появи Делтер, придружен от странен тип — дребен мъж с очила с дебели рамки, облечен в пуловер на камионджия и панталони от рипсено кадифе, плюс, като капак, маратонки с дебели подметки. Делтер го представи.

— Това е Симон Рикиел, Луи. Офицер от Интерпол. Симон, това е Луи Антиош, свидетелят, за който ти говорих.

Станах и се поклоних с ръце на гърба.

— Елате с мен — каза австриецът.

Кабинетът му не приличаше на стаята, в която бях преди това — безупречно чисти стени, лъснат паркет, широко дървено бюро с модерна компютърна апаратура отгоре му.

— Седнете — нареди ми Рикиел. — Метр Делтер ми каза, че доброволно сте дошъл да свидетелствате. Разполагате с информация, която може да хвърли светлина върху случая и да смекчи обвиненията срещу Сара Габор. Така ли е?

Рикиел говореше френски без никакъв акцент.

— Точно така.

— Разгледах досието ви, господин Антиош. Имате по-скоро нетипичен „профил“. Обявил сте, че сте сирак. Не сте женен и живеете сам. На трийсет и две години сте, но никога не сте работил. Въпреки това живеете охолно в апартамент на булевард Распай в Париж. Средствата ви се осигуряват от осиновителите ви Нели и Жорж Бреслер. Твърдите, че водите спокоен и уседнал живот, обаче се връщате от пътуване по света, което не изглежда да е протекло спокойно. Проверих някои неща — били сте в Израел и Централна Африка при доста особени обстоятелства. Последен парадокс: обличате се и се държите като денди, а на лицето ви има съвсем пресен белег. Без да говорим за ръцете ви. Кой сте вие, господин Антиош? И какво знаете за случая?

— Всичко. Или почти.

Рикиел се изсмя.

— Звучи обещаващо. Можете ли да ни обясните например какъв е произходът на диамантите на Сара Габор? Или защо Ерве Дюмаз е искал да я арестува, без да предупреди охранителната служба на борсата?

— Мога.

— Отлично. Слушаме ви и…

— Чакайте — прекъснах го. — Ще говоря без адвокат и в чужда страна. Какви гаранции можете да ми дадете?

Рикиел отново се изсмя. Очите му бяха студени и неподвижни.

— Говорите сякаш сте виновен, господин Антиош. Всичко зависи от това, доколко сте замесен. Но мога да ви уверя, че в качеството си на свидетел няма да бъдете обезпокояван от никого. Интерпол е свикнал да работи с хора от различни култури. Говорете, Антиош. Засега ще ви изслушаме неофициално. Никой няма да записва думите ви. След това, в зависимост от важността на информацията, която имате, ще ви помоля да повторите разказа си пред други хора. Тогава ще бъдете вече „официален свидетел“. Но във всички случаи ви гарантирам, че ако не сте убили или откраднали, ще напуснете Белгия като свободен човек. Това устройва ли ви?

Преглътнах и мислено задрасках личните си престъпления. След това разказах накратко събитията от двата последни месеци. Докато говорех, извадих от раницата си предметите, които подкрепяха думите ми: фишовете на Макс Бьом, тетрадката на Райко, доклада от аутопсията, извършена от д-р Джуров, диаманта, получен от Уилм в лабораторията на „Бен Гурион“, смъртния акт на Филип Бьом, декларацията на сестра Паскал, записа на „изповедта“ на Ото Кифер… Накрая поставих на бюрото най-първите си открития — снимките на Макс Бьом и радиографията на сърцето му с титановата капсула.

Говорих повече от час. Опитвах се да обясня двойната интрига — кражбата на диаманти и кражбата на сърца, както и как двете са свързани помежду си. Когато свърших, настъпи дълга тишина. Накрая Рикиел каза:

— Забележително. Историята ви е направо забележителна.

— Не ми ли вярвате?

— Да кажем, на 80 процента. Има много неща, които трябва да се проверят, да се докажат. Така наречените от вас „доказателства“ не струват много. Драсканиците на някакъв циганин, заключенията на монахиня, която няма медицинско образование, един-единствен диамант… Колкото до касетата, ще я прослушаме, но сигурно знаете, че тя няма стойност пред съда. Остава евентуалното свидетелство на Нилс ван Дьотен, вашия южноафрикански геолог.

Изпитвах неудържимо желание да счупя очилата на дребното ченге, но в същото време се възхищавах на хладнокръвието му. Всеки друг би се шашнал от приключението ми, докато той го разглеждаше във всичките му аспекти.

— Във всеки случай, благодаря ви, Антиош. Много неща се изясняват благодарение на вас. Убийството на Дюмаз не ни учуди, защото поне от две години знаем за трафика на диаманти. Знаем имената на участниците: Макс Бьом, Ерве Дюмаз, Ото Кифер, Нилс ван Дьотен. Известен ни е и триъгълникът Европа/Централна Африка/ Южна Африка. Но не знаехме главното — кои са куриерите. Тоест нямахме доказателства. Сега разбираме, че са използвали птици. Поздравявам ви, Антиош. Не ви липсва упоритост, нито смелост. Ако вашите щъркели ви оставят малко свободно време, непременно ми се обадете. Ще ви намеря работа.

Последните му думи ме изумиха.

— И… това ли е всичко?

— Не, разбира се. Разговорите ни едва започват. Утре ще запишем всичко това. Трябва да ви чуе и съдебният следовател. Може би показанията ви ще помогнат на Сара Габор да изчака процеса си в Израел. Нямате представа какво желание имат престъпниците да лежат в затворите на собствените си страни. Това е за диамантите. По-скептичен съм по отношение на тайнствения ви доктор.

Изправих се с пламнало лице.

— Но вие нищо не сте разбрали, Рикиел. С диамантената афера е приключено. Затова пък един откачен хирург продължава да краде органи по света. Този безумец неуморно преследва някаква ужасна цел. И разполага с всички необходими средства. Той трябва да бъде заловен, преди да убие още някого. Това е абсолютен приоритет.

— Нека аз решавам кое е приоритет — сряза ме Рикиел. — Моите хора са ви запазили стая в хотел „Веплер“. Не е луксозно, но е достатъчно комфортно. Ще се видим утре.

Ударих с юмрук по бюрото. Делтер скочи, Рикиел дори не мигна.

— Рикиел, по света ходи чудовище! Убива и измъчва деца! Направете нещо, за Бога!

— Утре, Антиош, утре — прошепна ченгето с потръпващи устни. — Утре. Не настоявайте.

Излязох, като затръшнах вратата.

51

Няколко часа по-късно все още предъвквах яда си в хотелската стая. Бях дал информация на Интерпол, без да получа нещо в замяна. Надявах се поне, че показанията ми ще са от полза за Сара. На всичкото отгоре нямах съобщение на телефонния секретар, а д-р Варел не отговаряше.

В двайсет и трийсет иззвъня телефонът. Гласът, който чух, ме изненада.

— Антиош? Рикиел се обажда. Бих искал да поговорим.

— Кога?

— Сега. Долу съм, в бара.

Барът на хотел „Веплер“ бе покрит с тъмно розов мокет и приличаше по-скоро на будоар. Симон Рикиел седеше в кожено кресло пред чаша уиски и дъвчеше маслини.

— Седнете, Антиош.

Седнах и си поръчах китайски чай.

— Дойдох да ви поздравя още веднъж.

— Да ме поздравите ли?

— Свършили сте добра работа. Не се шегувах, когато ви предложих да ви наема.

— Но не сте тук само за това, нали?

— Не. Днес следобед бяхте разочарован. Решихте, че не вярвам на историята ви с престъпния доктор.

— Точно така.

— Не можех да реагирам другояче. Не и в присъствието на Делтер.

— Каква е връзката?

— Този аспект на нещата не го засяга.

— Значи ми вярвате?

— Да. Но вече ви казах, че по този случай трябва да се проведе сериозно разследване. Освен това добре е да играете с открити карти.

— Тоест?

— Не ми казахте всичко.

— Не ви разбирам, Рикиел.

— Добре. Говорихме за Макс Бьом, Ото Кифер, Нилс ван Дьотен. Престъпници, но по на шейсет години, които са се нуждаели от охрана. Имало е и други освен Дюмаз. Много по-опасни от него. Ще ви съобщя имената им, а вие ще ми кажете говорят ли ви нещо.

Рикиел иронично се усмихна.

— Михаил Сиков.

Право в десятката.

— Не го познавам.

— Милен Калев.

Явно другарчето на Сиков. Попитах:

— Кои са тези хора?

— Пътешественици. Като вас, но без вашия късмет. И двамата са мъртви.

— Къде?

— Тялото на Калев е намерено на 31 август в покрайнините на София. Гърлото му е било прерязано с парче стъкло. Сиков е убит в Израел на 6 септември с шестнайсет куршума в главата. Първото убийство е било извършено, докато сте били в София, Антиош, а второто по време на престоя ви в Израел. Любопитно съвпадение, не намирате ли?

Повторих:

— Не ги познавам.

— Имам и други имена, Антиош. Какво знаете за Марсел Минаус, Йета Якова, Иван Торнов?

Жертвите от престрелката на Софийската гара.

— Тези имена наистина не ми говорят нищо.

— Странно — каза австриецът, отпи от уискито си и продължи: — Знаете ли защо постъпих в Интерпол? Не от любов към риска. Нито към правосъдието. От страст към езиците. А не можете да си представите колко е важно да знаеш езици, ако искаш да работиш в света на престъпниците. В момента агентите на ФБР в Щатите учат като луди китайски диалекти. Това е единственият начин да проникнат в бандите на триадите. Та значи аз говоря свободно български. И прочетох с голям интерес доклада на д-р Милан Джуров. Както и доклада на софийската полиция за инцидента на гарата. Истинско клане. Професионална работа. Загиват трима невинни хора, тези, за които ви споменах — Марсел Минаус, Йета Якова и едно дете, Иван Торнов. Майката на детето е оживяла, Антиош, и е дала показания. Била е категорична: убийците са преследвали четвърти човек, бял мъж, чието описание отговаря на вашия външен вид. Няколко часа по-късно Милен Калев бива заклан като животно в един склад.

— Все още не разбирам — измънках.

— Нашите служби познаваха Калев и Сиков. Калев е бил български наемник с известно медицинско образование. Обичал е да измъчва жертвите си с високочестотен скалпел. Сиков е бил военен инструктор. През седемдесетте години е обучавал частите на Амин Дада в Уганда. Тези две птици са били особено опасни.

Рикиел замълча, после пусна бомбата си.

— Работели са за „Единен свят“.

Направих се на учуден.

— Наемници в хуманитарна организация?

— Понякога и те могат да бъдат полезни. Например, като охрана.

— Накъде биете, Рикиел?

— Към „Единен свят“. И към вашата хипотеза. Вие смятате, че Макс Бьом е бил изцяло зависим от виртуозния хирург, който го е спасил от сигурна смърт през август 77-ма, така ли е?

— Да.

— Според вас този доктор е контролирал Бьом чрез „Единен свят“ и затова швейцарецът е завещал богатството си на организацията, така ли е?

— Да.

Рикиел плъзна ръка под широкия си пуловер и измъкна тънка папка.

— В такъв случай ще ви изложа някои факти, които потвърждават предположенията ви. Аз също проведох разследване за асоциацията. „Единен свят“ добре пази тайните си. Не е лесно да се разбере кой работи в организацията, кои са дарителите й. Но покрай Бьом открих някои смущаващи неща. Макс Бьом е внасял по-голямата част от престъпните си доходи в касата на ЕС. Всяка година е „дарявал“ стотици хиляди швейцарски франка. Сигурно е също така, че е бил член на Клуб 1001. Вероятно сте запознат със системата. Това, което не знаете обаче, е, че при създаването на клуба Бьом е внесъл един милион швейцарски франка. Това става през 80-а, две години след началото на трафика на диаманти.

Изумление. Проблясък. Старият Макс е предавал печалбите си на „Единен свят“, а не пряко на „доктора“. Което означаваше, че организацията или е плащала на хирурга, или директно е финансирала „експериментите“ му. Рикиел продължи:

— Казахте ми, че Дюмаз не е открил къде се е лекувал Бьом. Нямало е следа от орнитолога в никаква европейска болница. Мисля, че знам къде е правил изследванията си след трансплантацията — в центъра на „Единен свят“ в Женева, където разполагат с всичко необходимо. Организацията не е могла да откаже тази малка услуга на подобен „дарител“.

Опитах се да отпия от чая си, но ръцете ми трепереха.

— И какво доказва това според вас?

— Че „Единен свят“ има много тайни. И че вашият доктор заема висок пост в организацията, за да може да наема убийци като Калев и Сиков, да финансира собствените си експерименти, да прави „услуги“ на най-ценния сърдечно болен в света — укротителя на щъркелите.

Значи Рикиел бе крил картите си. Когато разговаряхме следобеда, той вече е знаел за „Единен свят“ дори повече, отколкото за трафика на диаманти. Сякаш прочел мислите ми, Рикиел подхвана:

— Преди да ви срещна, Антиош, знаех за странните връзки между Макс Бьом и „Единен свят“, но не и за кражбите на сърца. След като се разделихме, наредих да направят компютърно проучване за случаите на насилствена смърт през последните десет години. Интересуваха ме тези, при които е липсвало сърцето. Привечер получих списъка. Ето го.

Изтръгнах листа от ръцете на Рикиел.

Списъкът продължаваше на няколко страници. Рикиел каза:

— Разбирате, нали? Не става думи за трафик на органи, нито за експерименти. Чудовището търси сърца на хора с една и съща тъканна група HLA.

— И… това ли е всичко?

— Не. Донесъл съм ви и още нещо.

Рикиел отново бръкна под бездънния си пуловер и измъкна пластмасова торба, която постави на масата. Ново изумление. В торбата имаше пълнители за глок 21.

— Помислих си, че това може да ви послужи. Не е тайна какво оръжие притежавате, Антиош. Нали не сте забравили, че Сиков бе получил шестнайсет куршума от глок 21?

В пълнителите имаше поне 150 куршума. Рикиел заключи:

— Интерпол има право да наема хора извън системата, когато се наложи, за да спести време. Сигурен съм, че можете да откриете крадеца на сърца. Да проникнете в „Единен свят“ и да хванете този мръсник. Намерете го, намерете човека, изтезавал Райко, Гомун и толкова други. Намерете го, Антиош. И правете с него каквото искате.

52

Когато се прибрах в стаята си, лампичката на телефона ми мигаше. Вдигнах слушалката и набрах номера на централата.

— Луи Антиош на телефона. Стая 232. Има ли съобщения за мен?

— Господин Антиош… Антиош… Сега ще видя… Търсила ви е Катрин Варел в двайсет и един и петнайсет. Не сте били в стаята си.

— Бях казал да ми прехвърлят разговорите в бара!

— Съжалявам. Било е в предишната смяна. Не са ми предали.

— Оставила ли е номер?

Продиктуваха ми номера на Катрин Варел, който веднага набрах. След две иззвънявания чух дрезгавия глас на лекарката:

— Ало?

— Луи Антиош. Имате ли новини?

— Имам. Невероятно, но бяхте прав за всичко. Получих списъка на лекарите франкофони, работили в Централна Африка и Конго през последните трийсет години. Има едно име, което може би отговаря на вашия човек. Но какво име! На Пиер Сенисие, истинският пионер на сърдечните трансплантации, френският хирург, присадил маймунско сърце на човек през 1960 г.

Сенисие. Пиер Сенисие. Спомних си какво бях чел за него в Банги: „… през януари 1960 г., френският лекар Пиер Сенисие присажда сърце на шимпанзе на шейсет и осем годишен пациент в последния стадий на необратима сърдечна недостатъчност. Операцията е успешна, но присаденото сърце функционира само няколко часа…“

Катрин Варел продължаваше:

— Историята на този истински гений е позната в медицинските среди. По онова време извършената от него операция вдигна много шум, след което Сенисие внезапно изчезна. Разправяха, че имал проблеми с лекарския съюз — обвинявали го, че е извършвал непозволени експерименти. Затова заедно със семейството си отишъл в Централна Африка и се превърнал в нещо като Алберт Швайцер за местните чернокожи. Сенисие би могъл да е вашият човек. Но има нещо, което не пасва.

— Какво? — прошепнах.

— Казахте, че Макс Бьом е бил опериран през август 1977-ма, нали така беше?

— Именно.

— Сигурен ли сте за датата?

— Абсолютно.

— Тогава операцията не е извършена от Сенисие.

— Защо?

— Защото през 77-ма хирургът вече е бил мъртъв. В края на 65-а той и семейството му били нападнати от освободени от Бокаса затворници. Избухнал пожар и Пиер Сенисие загинал заедно с жена си и с двете си деца. Аз лично не знаех това, но… Луи, там ли сте? Луи… Луи?

53

Разкритията на Катрин Варел затваряха пъкления кръг на моето приключение. Само един човек на света можеше да ми даде последното обяснение — Нели Бреслер, моята осиновителка.

Качих се на колата и с пълна газ потеглих към центъра на Франция. След шест часа прекосих Клермон-Феран и рано сутринта бях в селцето Вилие.

Паркирах и влязох в двора на имението. На стотина метра вляво Жорж Бреслер, вече на крак, се суетеше покрай широки клетки, в които пърхаха сивкави птици.

Беше с гръб към мен и не можеше да ме види. Тихо прекосих моравата и се вмъкнах в къщата.

Вътре всичко бе от камък и дърво. От дъбовите мебели се излъчваше мирис на восък. Полилеи от ковано желязо хвърляха сянка върху плочките на пода.

— Кой сте вие?

Обърнах се и видях слабия силует на Нели Бреслер, тесните й рамене и тебеширеното й лице, подпухнало от алкохола. Старата жена ме разпозна и се облегна на стената, прошепвайки:

— Луи… Какво правите тук?

— Дойдох да поговорим за Пиер Сенисие.

Нели се приближи до мен, леко залитайки. Забелязах, че синкавата й перука е сложена накриво. Осиновителката ми явно не бе спала много и вече бе пияна.

— Пиер… Пиер Сенисие?

— Да. Мисля, че вече съм пораснал, Нели, че е дошло време да узная истината.

— Истината… — промърмори Нели, след това се отправи с твърда крачка към един шкаф, извади две чаши за алкохол и ми подаде едната.

— Не пия, Нели. А и е много рано.

Тя настоя:

— Пийте, Луи, и седнете. Ще имате нужда.

Подчиних се, без да споря. Избрах едно кресло до камината, седнах и изпих глътка уиски. Нели седна срещу мен и изгълта чашата си на един дъх, преди да я напълни отново. Тогава започна разказа си, като за пръв път ми заговори на „ти“.

— Има неща, които не се забравят, Луи. Неща, завинаги запечатани в паметта и сърцата ни. Не знам откъде си узнал името на Пиер Сенисие и какво точно си открил. Не знам как миграцията на щъркелите те е довела тук, за да научиш най-добре пазената тайна на света. Но това няма значение. Вече нищо няма значение. Дошъл е часът на истината, Луи, а за мен, може би, часът на свободата.

Пиер Сенисие произхождаше от висшата парижка буржоазия. Баща му, Пол Сенисие, беше известен магистрат, човек строг, мълчалив и жесток, от когото се бояха. В началото на века жена му роди за няколко години три момчета, на които той възлагаше големи надежди, но които се оказаха с прекалено слаб интелект. Бащата беше бесен, но успя да ги уреди. Първият син, Анри, гърбав и почти малоумен, отиде да пази „замъците“ — три запуснати имения в Нормандия. Доминик, най-здравият физически, постъпи в армията и благодарение на влиянието на баща си получи няколко нашивки. Най-малкият, Рафаел, който не беше чак такъв идиот, стана свещеник, наследи една енория, след това и той потъна в забрава.

По това време Пол Сенисие вече се интересуваше само от четвъртия си син, Пиер, който се роди през 1933 г. Тогава бащата беше на петдесет години. Съпругата му, и тя горе-долу на толкова, му направи този подарък и почина скоро след раждането.

Пиер сякаш бе обрал всички дарби на рода. Старият магистрат му се посвети напълно. Сам го научи да чете и пише и жадно следеше развитието му. Надяваше се, че синът му ще избере неговата кариера, но Пиер предпочете медицината. Бащата не се противопостави. И добре направи. На двайсет и три години Пиер Сенисие беше вече обещаващ сърдечен хирург. По това време го срещнах за пръв път. Беше висок, горд и обаятелен.

Нели замълча и отново напълни чашата си.

— Аз го запознах с Мари-Ан дьо Монталие. Мари-Ан ми беше близка приятелка. Руса, висока, вечно разрошена, сякаш току-що става от леглото. И бледа, почти прозрачна. Мари-Ан се влюби в Пиер в секундата, в която го видя. Ожениха се през януари 1957 година. По време на сватбения обяд Мари-Ан ми прошепна: „Загубена съм, Нели. Знам това, сама си го избрах.“

По същото време аз срещнах Жорж Бреслер. Беше по-възрастен от мен и пишеше стихове и сценарии. Искаше да пътува като дипломат — „като Клодел или Малро“. Междувременно Мари-Ан редовно ми пишеше. От писмата й разбрах що за човек беше Пиер Сенисие.

През 1958 г. той заемаше важен пост в клиниката „Питие“. Беше на двайсет и пет години. Очакваше го голяма кариера, ако не бяха необичайните му наклонности. Мари-Ан бе проучила миналото на съпруга си и бе открила ужасяващи неща. Докато бил студент, Пиер бил заловен да прави вивисекция на живи котки. По-късно го заподозрели, че е извършвал незаконни експерименти върху две ненормални деца.

Лекарският съюз заплашил Сенисие, че ще го лиши от право да практикува, но през 1960 г. той извършил уникална операция — присадил маймунско сърце на възрастен пациент. Пациентът починал, но от хирургическа гледна точка трансплантацията била успешна. Тогава забравили подозренията си и Сенисие станал национална гордост. На двайсет и седем години дори получил ордена на Почетния легион лично от генерал Дьо Гол.

Година по-късно старият Сенисие почина и остави по-голямата част от богатството си на Пиер. Хирургът използва средствата, за да отвори частна клиника в Ньойи-сюр-Сен. За няколко месеца клиниката „Пастьор“ придоби голяма известност. Пиер Сенисие бе на върха на славата си. Тогава построи в градината на клиниката сиропиталище, в което приютяваше бедни деца, главно циганчета. Новата му дейност бързо му донесе и нови фондове, отпускани от държавата, от предприятия и отделни лица.

И тогава всичко рязко се промени. Писмата на Мари-Ан станаха ужасни, страшни. Пишеше такива неща… Бях убедена, че си е загубила ума. Според нея в сиропиталището на Сенисие се вършели варварски експерименти. Съпругът й бил инсталирал в подземието операционен блок, където присаждал на деца органи без никаква упойка.

Междувременно жалбите на цигански семейства се трупали и било решено да се извърши обиск в клиниката. Но Сенисие и този път се измъкнал, като предизвикал пожар, от който се спасили децата на горните етажи, но нито едно дете от подземието. Полицията заключила, че пожарът е случаен, оцелелите деца били върнати на семействата им или прехвърлени в други центрове. В последното си писмо Мари-Ан ми пишеше, че съпругът й бил „оздравял“ и че двамата отиват в Африка, за да лекуват чернокожото население. Точно тогава Жорж бе назначен на дипломатически пост в Югоизточна Азия и ме покани да го придружа. Това беше през ноември 1963 г. Бях на трийсет и две години.

През 64-та, след като прекарахме една година в Тайланд, преместиха Жорж в Централна Африка. Малро, който тогава бе министър на културата, лично се погрижи за това. Каза ни: „Тази страна е невероятна, фантастична.“ И беше прав. Но не знаеше, че точно там живеят Пиер и Мари-Ан Сенисие с двете си деца.

Първата вечер, която прекарахме с тях, премина прекрасно. Пиер бе поостарял, но изглеждаше спокоен, държеше се непринудено. Говореше ни за страданията на африканските деца, на които се опитвал да помогне. Отново се усъмних в разкритията на Мари-Ан.

Но постепенно разбрах, че лудостта на Сенисие не е измислица. Пиер не можеше да се примири, че е в Африка, че с кариерата му е свършено. Той, който бе извършил уникални експерименти, сега бе принуден да работи в жалки операционни блокове, вмирисани на маниока. Гневът му се превръщаше в желание за мъст, насочено към самия него и семейството му.

Сенисие се отнасяше към синовете си като към опитни свинчета. Беше им определил биотиповете, кръвната група, тъканния тип, беше им взел отпечатъци от пръстите. Подлагаше ги на жестоки психологически експерименти. Присъствала съм на травмиращи сцени, които никога няма да забравя. Когато поднасяха вечерята, Сенисие се навеждаше към двете момчета и шепнеше: „Погледнете в чиниите си, деца. Какво мислите, че ядете?“ Побутваше с вилица парчетата кафеникаво месо и повтаряше въпроса си: „Какво животно смятате, че ядете тази вечер? Малката газела? Прасенцето? Маймунката?“ И продължаваше да побутва лъщящите от соса мръвки, докато по ужасените лица на момчетата не започнеха да се стичат сълзи. „Освен ако не е нещо друго. Човек никога не знае какво ядат негрите. Може би точно тази вечер…“ Децата панически избягваха от масата. Мари-Ан седеше с каменно изражение. Сенисие се хилеше. Той искаше да убеди децата си, че са канибали, че всяка вечер ядат човешко месо.

Момчетата растяха в ужасна атмосфера. По-големият син напълно се невротизира. През 1965-а беше на осем години и съзнаваше, че баща му се държи като чудовище. Стана мълчалив, безчувствен, затвори се в себе си и сякаш точно заради това баща му го заобича още повече. Пиер Сенисие се интересуваше само от това дете, обожаваше го с цялата сила на своята жестокост. Тази безумна логика го караше да засилва тормоза, докато напълно травматизира детето. Какво целеше Сенисие? Така и не разбрах. Но малко след Коледа на същата година момченцето премина към действие и направи опит да се самоубие, като се нагълта с нивакин. В големи дози това лекарство нанася необратими поражения на целия организъм и главно на сърцето.

Оттук-нататък само ново сърце можеше да спаси детето. Схващаш ли каква бе съдбата на Пиер Сенисие? След като бе докарал сина си до самоубийство, само той можеше да го спаси. И хирургът решил да му присади сърце, да повтори операцията, извършена на шейсет и осем годишния човек. Бе успял да си оборудва в Банги сравнително асептизиран операционен блок, но му липсвал необходимият орган — здраво, съвършено съвместимо с организма на детето сърце. Не се наложило да търси дълго — другият му син имал същата тъканна група. И в лудостта си лекарят решил да пожертва по-малкия си син.

В навечерието на Нова година Сенисие подготвил операционната и упоил двете момчета. Но точно тогава Историята си казала думата. През същата нощ, за да отпразнува току-що извършения успешен преврат, Жан-Бедел Бокаса освободил задържаните в затвора в Банги. Сред тях били и родителите на новите жертви на Сенисие, който от известно време бил възобновил жестоките си експерименти. За да се освободи от тях, Сенисие бил използвал влиянието си и под различни претексти ги бил изпратил в затвора. Точно те, решени да си отмъстят, нахлули в къщата на хирурга.

Сенисие чул виковете, върнал се в къщата и грабнал маузера си. Макар и многобройни, невъоръжените нападатели не могли да се справят с доктора, който ги застрелял до един. В това време, възползвайки се от настъпилия хаос, Мари-Ан проникнала в операционната, грабнала по-малкия си син и побягнала. Видях я да влиза в двора на посолството с детето в ръце. Наоколо всичко гореше. Помислих, че детето е ранено. Изтичах навън, Мари-Ан се хвърли към мен и изкрещя: „Той иска да го убие, Нели! Иска сърцето му, разбираш ли?“ Разказа ми набързо всичко, после добави: „Само той може да спаси брат си. Затова трябва да изчезне. Напълно и завинаги.“ След тези думи тя хвана двете ръчички на детето и буквално ги потопи в пламъците на един горящ храст, повтаряйки: „Никакви отпечатъци, никакво име, нищо! Взимай самолета, Нели. Изчезни с това дете. То вече не трябва да съществува. Никога. За никого.“ И остави момченцето в краката ми.

Нели замълча. Протегнах изгорените си ръце пред обляното ми в сълзи лице и прошепнах:

— О, Господи, не…

— Да, Луи. Това дете беше ти. Пиер Сенисие е баща ти. В новогодишната нощ на 1965-а, за която, за щастие, нямаш никакъв спомен, ти се роди отново. През същата нощ обявиха, че докторът и семейството му са загинали в пожара. Но това не беше вярно. Семейството бе избягало, не знам къде. Мари-Ан убедила съпруга си, че ти си загинал. Пиер успял да присади на сина си сърце, вероятно в някоя болница в Конго. Малко след това детето отхвърлило сърцето, но бащата бил осъществил успешна сърдечна трансплантация. Оттогава до днес, близо трийсет години, Сенисие изкуствено поддържа живота на сина си, краде сърца и му ги присажда. Всъщност му е нужно твоето сърце, Луи. Само то е напълно съвместимо с организма на Фредерик.

През онази нощ изпълних молбата на Мари-Ан. С Жорж се върнахме в Париж, където излекувах ръцете ти и ти измислих нова самоличност. (Нели се засмя.) Следващият пост на Жорж беше в Антакие, Турция. Стори ми се забавно да те нарека Антиош, по подобие на древното име на града Антиохия. Нямах никакви проблеми с документите. Жорж имаше достатъчно връзки с членове на правителството. Така ти стана Луи Антиош. Пренаписахме и биографията ти, Луи. Ти стана син на лекари мисионери, загинали в пожар в Африка.

После те поверих на бавачката, която ме бе отгледала. Тя не знае истината. А ние изчезнахме. Беше прекалено опасно. Не можеш да си представиш колко интелигентен, упорит, опасен човек е баща ти. Далеч от нас, далеч от миналото, Луи Антиош можеше да се чувства в безопасност. Направих само една грешка — доверих се на Макс Бьом, когото мислех за приятел, за стар „африканец“, като Жорж и мен. Съвсем наскоро разбрах, че Макс също е познавал Сенисие и по някаква неизвестна за мен причина ти е поверил онази мисия с единствената цел да те накара да отмъстиш на собствения си баща.

През сълзи изкрещях:

— Но днес, днес кой е Сенисие? Кой е, за Бога? Говори, Нели. Моля те. Под какво име се укрива?

— Днес… днес той е Пиер Доано, основателят на „Единен свят“.