Полетът на щъркелите

6

Взех самолета от Лозана за Виена, наех кола от виенското летище и към края на деня бях в Братислава.

Макс Бьом ми бе казал, че този град е първият ми етап. Щъркелите от Германия и Полша всяка година минаваха през областта. Оттук можех да ги наблюдавам, ползвайки информацията на Вагнер. Освен това разполагах с името и адреса на словашкия орнитолог Жоро Грибински, който говорел френски.

Братислава е голям сив и безличен град, набразден от дълги булеварди, по които се движат малки червени и пастелно сини коли с очевидното намерение да уморят всичко наоколо с черните си задушливи газове. Независимо от тежката атмосфера, подсилена от лятната горещина, аз попивах всяка подробност, която забелязвах. Смъртта на Бьом ми изглеждаше отдалечена на светлинни години.

В бележките си Бьом обясняваше, че Жоро Грибински е шофьор на такси на централната братиславска гара. Лесно открих стоянката. Шофьорите на шкоди и трабанти ме уведомиха, че Жоро работи до деветнайсет часа. Посъветваха ме да го изчакам в малкото кафене срещу гарата. Седнах на една маса на тротоара, поръчах си чай и помолих сервитьора да ме предупреди, щом забележи Жоро. Бях доволен, че съм далеч от предишния си живот. В Париж живеех в голям апартамент на четвъртия етаж в сграда на булевард Распай. Използвах само три от шестте стаи — дневната, спалнята и кабинета. Но обичах да се разхождам из празното и тихо жилище. То ми бе подарено от осиновителите ми. Още един техен щедър жест, който ми улесняваше съществуването, без да пробуди у мен и най-малката признателност. Ненавиждах двамата старци.

В моите очи те бяха просто анонимни буржоа, които бдяха над мен, но от разстояние. За двайсет и пет години бях получил от тях само няколко писма и ги бях виждал четири-пет пъти. Държаха се като хора, които са обещали на родителите ми да се грижат за мен и изпълняват дълга си чрез подаръци и чекове. Отдавна вече не очаквах каквато и да е проява на нежност от тяхна страна. Бях ги зачеркнал, като се ползвах от парите им със скрита горчивина.

За последен път ги видях през 1982 година, когато ми връчиха ключа от апартамента. Бреслерови бяха невзрачна двойка. Петдесетгодишната Нели, дребна и суха, носеше синкави перуки и бе пияна от сутрин до вечер. Жорж, бивш посланик на Франция и приятел на Андре Жид и Валери Ларбо, предпочиташе компанията на своите сиви жерави пред тази на човешките същества.

Самият аз живеех самотно. Нямах жена, нито приятели, никъде не ходех. Във възрастта, когато хората прекарват времето си по купони, аз водех аскетично съществуване, отдадено на учението.

Единствената ми страст бяха дрехите. Винаги ми е било трудно да опиша външния си вид. Лицето ми е някак смесено: от една страна фини преждевременни бръчици, изпъкнали скули и високо чело, от друга — увиснали клепачи, едър нос и четвъртита брадичка. И тялото ми е такова — високо и елегантно и заедно с това набито и мускулесто. Затова особено държах на облеклото си. Винаги носех сака със строга кройка и панталони с безупречни ръбове. Но пък си позволявах известна дързост в цветовете и мотивите. Изпипвах всяка подробност. Бях от мъжете, които смятат, че носенето на червена риза или на сако с пет копчета е акт от първостепенно значение. Всичко това сега ми изглеждаше толкова далеч!

В седем и половина вечерта пред мен застана дребен мъж.

— Луи Антиош?

Станах, за да го поздравя, но не извадих ръцете си от джобовете. Впрочем мъжът не ми подаде ръка.

— Жоро Грибински, предполагам?

Той навъсено кимна. Трябва да беше около петдесетгодишен. Носеше жалки дрехи, но нищо не можеше да прикрие блестящите му очи, гордата извивка на устните, благородството на чертите и жестовете му.

Обясних му защо съм в Братислава. Лицето му просветна. Разказа ми, че от повече от двайсет години наблюдава белите щъркели и познава всяко кътче в областта, където могат да се срещнат. На мой ред го информирах за спътника, който щеше да ги локализира.

— Нямам нужда от спътник, за да открия щъркелите. Елате — каза ми той.

Качихме се в шкодата му и потеглихме. Прекосихме вонящи индустриални зони, минахме покрай засети с пшеница и царевица нивя, накрая поехме по каменист черен път, за да стигнем до брега на лагуна със спокойни зелени води. Видяхме чапли, жерави, кани, но не и черно-бели птици. Жоро се намръщи. Отсъствието на щъркелите изглеждаше необичайно. Седнахме на земята и зачакахме. Попитах го:

— Слагате ли пръстени на щъркелите?

— Не, защо? За какво им са? Знам къде гнездят и толкова. Всяка година всеки щъркел се завръща в гнездото си. С математическа точност.

— По време на миграцията виждате ли опръстени птици?

— Разбира се. Дори си записвам номерата им. Както и мястото, деня, часа. Плащат ми за това. Един швейцарец.

— Макс Бьом?

— Точно.

Орнитологът не ми беше казал, че Жоро е един от „часовоите“ му.

— Откога ви плаща?

— От десетина години.

— Защо прави това според вас?

— Защото е луд.

Жоро повтори: „Луд е“, като завъртя показалец на слепоочието си.

— През пролетта, когато щъркелите се завръщат, Бьом ми се обажда всеки ден: „Мина ли еди-кой си номер? А еди-кой си?“ Не е на себе си в такива моменти. През май, когато всички птици преминат оттук, най-после се успокоява и повече не ми се обажда. Тази година беше ужасно. Почти нито един щъркел не се завърна. Мислех, че ще получи удар. Както и да е. Плащат ми и аз върша работата.

Жоро ми вдъхваше доверие. Обясних му, че и аз работя за Макс Бьом, без да му казвам, че швейцарецът е мъртъв. Това ни посближи. За Жоро аз бях французин, човек от Запада, следователно богат и достоен за презрение, фактът, че работим за един и същи човек, го освободи от комплексите му и той започна да ми говори на „ти“. Извадих снимките на щъркелите и го попитах:

— Имаш ли представа къде са изчезнали?

— Само един вид щъркели изчезнаха.

— Какъв вид?

— Само опръстените щъркели. И по-специално онези, които имаха по два пръстена.

Тази информация беше много важна. Жоро взе фотографиите.

— Гледай. Повечето от тези птици имат по два пръстена на десния крак над ставата. Това значи, че са били залавяни.

— Тоест?

— В Европа слагат пръстен на щъркелчетата, когато още не могат да летят. За да им сложат втори пръстен, трябва да се залови птицата, което значи, че е болна или ранена. Виж тук.

Жоро ми подаде снимката. Виждаха се датите върху двата пръстена: април 1984 и юли 1987. Три години след раждането си този щъркел е бил лекуван от Бьом.

— Изчислил съм го — продължи Жоро. — Шейсет процента от изчезналите щъркели са с два пръстена.

— На какво се дължи това според теб?

Жоро сви рамене.

— Може би има някаква епидемия в Африка, в Израел или в Турция. Може би пръстените им пречат да ловуват свободно. Знам ли.

— Говори ли за това с Бьом?

Но Жоро вече не ме слушаше. Бе залепил бинокъла до очите си и мърмореше:

— Ето, ето, ей там…

Но не бяха щъркели, бяха кани.

Жоро отново седна на земята и остави бинокъла.

— На колко си години?

— На трийсет и две.

— Къде живееш във Франция?

— В Париж.

— А, Париж, Париж… Бьом ти е платил да проследиш щъркелите, така ли?

— Точно така.

— Сладка работа. Мислиш ли, че ще разбереш какво им се е случило?

— Надявам се.

— И аз се надявам. Заради Бьом.

— Бьом е мъртъв, Жоро.

— Мъртъв? Защо ли не се учудвам?

Обясних му как е умрял Бьом. Не изглеждаше много опечален. Освен, разбира се, за заплатата, която вече нямаше да получава. Разказа ми как Бьом дошъл в Братислава и му предложил няколко хиляди чешки крони, за да наблюдава преминаването на щъркелите. После додаде:

— Знаеш ли, че не си първият, който ме разпитва за птиците? През април идваха двама души и ми задаваха същите въпроси.

— Кои бяха?

— Не знам. Но не приличаха на теб. Мисля, че бяха българи. Двама бабаити, един едър и един по-дребен.

— Защо се интересуваха от щъркелите? Орнитолози ли бяха?

— Казаха ми, че са от някаква международна организация, „Единен свят“ май беше. И че правели екологическа анкета. Изобщо не им повярвах. По-скоро приличаха на шпиони.

„Единен свят“. Името ми говореше нещо. Доколкото си спомнях, тази асоциация се занимаваше с хуманитарна дейност главно в страните, където се водеше война.

— Ти какво им каза?

— Нищо — отвърна Жоро. — И си тръгнаха. Това беше.

— Споменаха ли за Макс Бьом?

— Не. Нямаха вид на орнитолози. А бе ченгета си бяха.

Стояхме край лагуната до девет и половина. Вече беше нощ, а не бяхме видели нито един щъркел. Но научих доста неща. Жоро ме върна в Братиславския хотел „Хилтън“, където имах резервирана стая. Предложих да му заплатя за дните, през които ще следим щъркелите. Прие с усмивка. Оставаше само птиците да се появят.

7

През следващите дни Жоро ме взимаше от хотела в пет часа сутринта, напускахме Братислава и пиехме чай на площада на родното му село Саровар. След това поемахме през ливадите и хълмовете. Рядко срещахме щъркели. Понякога към единайсет часа се появяваше голямо ято, което летеше толкова високо в небето, че едва се забелязваше. Стотици черно-бели птици, които кръжаха в лазура, водени от непогрешимия си инстинкт. Учудващото беше, че се движеха по спирала — човек би очаквал да летят по права линия с прибрани криле и насочени нагоре клюнове. Но Бьом ми бе обяснил: „Белият щъркел не лети активно по време на миграцията. Той се рее, като използва топлите въздушни течения.“

Вечер разглеждах данните от спътника, изпратени ми от центъра Аргос: местоположението на всеки щъркел, точната географска ширина и дължина. С помощта на пътна карта лесно проследявах маршрута на птиците. Компютърът ми ги локализираше върху карта на Европа и Африка. Така имах удоволствието да виждам как щъркелите се придвижват по екрана ми.

Имаше два вида щъркели. Тези от Западна Европа минаваха през Испания и Гибралтарския проток, преди да стигнат в Северна Африка и да слязат на юг към Мали, Сенегал, Централна Африка или Конго. Щъркелите от Източна Европа, десет пъти по-многобройни, тръгваха от Полша, Русия, Германия. Минаваха над Босфора, през Близкия Изток, прекосяваха Суецкия канал и от Египет продължаваха към Судан, Кения и Южноафриканската република.

От двайсет маркирани птици дванайсет бяха поели по източния път, останалите — по западния. Източните щъркели летяха по следния маршрут: Берлин — Дрезден — Полша — Чехословакия — Братислава. Тук ги чаках аз.

През тези дни Швейцария и загадките й като че ли никога не бяха съществували. Но ето че на 23 август получих факс от Ерве Дюмаз — бях му съобщил за заминаването си с уговорката, че се интересувам от щъркелите, а не от миналото на Макс Бьом. За разлика от мен, федералният инспектор изпитваше жив интерес към швейцареца, факсът му беше истински роман, написан в изненадващо приятелски тон.

Инспекторът продължаваше да ме изумява. За няколко дни бе натрупал солидно количество информация. Отговорих му по факса, без да споменавам за документите на Бьом. Изпитвах известни угризения, но някаква интуиция ми подсказваше да не приемам на вяра толкова очебиен садизъм.

Беше два часът сутринта. Загасих лампата, но дълго не успях да заспя. Каква бе истината за Макс Бьом? И каква роля играеха в цялата история щъркелите, от които толкова хора се интересуваха? Повече от всякога бях решен да ги следвам. Докато разнищя загадката им.

8

На 25 август първите маркирани щъркели пристигнаха в Братислава. В края на следобеда прегледах данните от спътника, според които две маркирани птици бяха на петнайсет километра от Саровар. Жоро познаваше мястото — долина, където според него никога не бе кацал щъркел. Отидохме там към деветнайсет часа. Нямаше и помен от птици. Жоро не можа да сдържи усмивката си. Смяташе, че е спечелил състезанието с моя компютър.

Изведнъж обаче прошепна:

— Ето ги.

Вдигнах поглед. В пурпурното небе кръжеше голямо ято. След малко стотина щъркела бавно накацаха из блатистата местност. Бяха прекрасни. Най-после схващах колко грандиозно е пътуването им, което щеше да ги отведе в Африка. Сред тях имаше и две маркирани птици. Радостна тръпка премина по гърба ми. Спътниковата система функционираше превъзходно.

На 27 август получих нов факс от Ерве Дюмаз. Нямаше напредък. Опитваше се да издири двама французи, работили с Бьом в Централноафриканската република. Продължаваше да е убеден, че там Бьом се е отдавал на нелегален трафик. Накрая споменаваше някакъв инженер-агроном от Поатие, пребивавал в африканската страна от 1973 до 1977 година. Смяташе да прескочи до Франция и да говори с него.

На 28 август дойде време да продължа пътуването си. Щъркелите бяха напуснали Братислава и най-бързите вече наближаваха България. Резервирах по телефона стая в хотел „Шератон“ в София, после се обадих на софийската си връзка — някой си Марсел Минаус, фигуриращ в списъка на Бьом. Минаус не беше орнитолог, а лингвист, който щеше да ме свърже с българския специалист по щъркелите Райко Николов. Определих си среща с французина във фоайето на „Шератон“ за десет часа вечерта на другия ден. Изпратих по факса на Дюмаз новите си координати, после си стегнах багажа.

9

В София пристигнах на другия ден вечерта. Валеше проливен дъжд. Покрай зле павираните улици се редяха овехтели тухлени сгради. Надписите бяха на кирилица и докато вадех купената в Париж карта, попаднах на площад Ленин. Огледах се. Могъщи строги сгради с малки прозорци. Вдясно — едва очертаваща се в тъмнината църква. Вляво — хотел „Шератон-Балкан“, възправен като преден пост на победоносния капитализъм. Тук отсядаха американските, европейските или японските бизнесмени.

Във фоайето под огромните полилеи ме очакваше Марсел Минаус. Веднага го познах. Беше ми казал: „Нося брада и имам остър череп.“ Всъщност беше далеч по-забележителен. Много висок, масивен като мечок, леко прегърбен — истинска планина. Плюс глава на православен патриарх с дълга брада, кралски нос и поетични зелени очи. Черепът му наистина бе заострен и съвършено плешив.

— Как пътувахте?

— Горе-долу. От границата насам все вали. Опитах се да поддържам добра средна скорост, но с тези планински пътища и разбити шосета…

— Знаете ли, аз пътувам само с автобус.

Оставих багажа си на рецепцията и отидохме в главния ресторант на хотела. Марсел бе вечерял, но охотно седна на масата с мен.

Французин по произход, четирийсетгодишният Марсел Минаус бе нещо като интелектуалец-номад, лингвист, полиглот, който владееше добре полски, български, унгарски, чешки, сръбски, хърватски, македонски, албански, гръцки… и разбира се, ромски. Ромският бе специалността му. Имаше издадени няколко книги на тази тема и бе съставил учебник за ромските деца.

Към единайсет и половина приключихме с вечерята и се разбрахме да се видим в седем часа на другата сутрин във фоайето, да наемем кола и да отидем до Сливен, за да се срещнем с орнитолога Райко Николов. Качих се в стаята си, където намерих факс от Дюмаз.

Докато четях, се опитвах да вместя в пъзела онова, с което разполагах — снимките. На Ирен и Филип Бьом, на сърцето На Бьом и главно — на осакатените черни тела.

Дюмаз не знаеше още нещо — добре познавах историята на Централноафриканската република и името на лейтенанта на Бокаса Ото Кифер ми бе известно. Този безмилостно жесток чешки емигрант се славеше с методите си на сплашване. Той слагал граната в устата на непокорните и я взривявал, ако откажели да говорят. Заради тази техника му бяха измислили гротескния прякор Чичко Граната. Явно Бьом и Кифер не се различаваха по садизма си — единият прерязваше сухожилия, другият взривяваше гранати.

Загасих лампата, но въпреки умората ми сънят не идваше. Свързах се с центъра Аргос и маршрутът на щъркелите отново се появи на екрана на компютъра ми. Имаше нещо ново — в България се бе появил първият щъркел. Бе кацнал в равнината близо до Сливен, града на Райко Николов.

10

— Всичко се променя в София. Дошло е времето на „великата американска мечта“. Тъй като европейското бъдеще им се вижда твърде далечно, българите се обръщат към Съединените щати. За американците дори визите са безплатни, представяш ли си! А само преди две години наричаха България шестнайсетата съветска република.

Марсел Минаус говореше разпалено, раздвоен между иронията и раздразнението. Беше десет часът сутринта. Движехме се по подбалканския път. Покрай нас се стелеха полета с необичайно красиви цветове: ярко жълто, пастелно синьо, бледо зелено. Преминавахме покрай селца с малки белосани къщи.

Марсел бе взел Йета, своята „годеница“ — една дребна и закръглена циганка, която не беше вече в първа младост. Имаше буйни сиви коси, остро личице и черни очи. Приликата с таралеж бе удивителна. Говореше само ромски и чинно седеше на задната седалка.

Марсел се зае да хвали Райко Николов.

— Райко е съвсем млад, но има изключителни качества. Вече започва да участва в международни симпозиуми. Но отказва да представя България. Българите са бесни.

— Той не е ли българин?

— Не, Луи. Ром е, циганин. И не от най-лесните. От семейство на берачи е. През пролетта ромите напускат сливенското гето и тръгват из горите да събират липов цвят, лайкучка, дренки и дръжки от диви череши.

Погледнах го учудено.

— Ама как, не знаеш ли? Отварата от черешови дръжки е много известен диуретик. Ромите снабдяват с билки българската фармацевтична промишленост, най-развитата в Източна Европа. Ще видиш, невероятни са. Хранят се с таралежи, видри, жаби, коприва, див киселец… С всичко, което им предлага природата. Поне от шест месеца не съм виждал Райко.

След това Марсел започна да ми разказва вицове за албанци. На Балканите албанците са това, което са белгийците в Западна Европа. Славят се със своята наивност и глупост и често са герои на анекдоти.

— Една сутрин в „Правда“ се появява съобщение: „По време на морски маневри тежка злополука унищожи половината албанска флота — повредено е лявото гребло.“

Марсел се позасмя, после продължи:

— Ето един друг. Албанците ще изстрелват в космоса ракета с куче на борда в сътрудничество с руснаците. В един момент в Москва се получава телеграма: „Кучето осигурено. Чакаме ракетата.“

Избухнах в смях. После лингвистът се впусна във възторжено описание на циганската кухня (смяташе да отвори цигански ресторант в Париж). „Ключът“ към нея бил таралежът. Ловели го вечер, убивали го, после го надували, за да извадят по-лесно бодлите. Бил великолепен, сготвен със зуми, вид брашно, после нарязан на шест еднакви парчета.

— Значи да си отваряме очите, може да уловим някой — отбелязах.

— Никакъв шанс — отвърна Марсел с поучителен тон. — Таралежите никога не излизат денем.

Точно в този миг край пътя се появи таралеж. Марсел рече озадачено:

— Сигурно е болен. Или е бременна женска.

Отново избухнах в смях. Къде бяха студените източни страни, тираничните режими, сивотата и тъгата? Марсел притежаваше особения дар да преобразява Балканите в място, изпълнено с фантазия и удоволствие, с хумор и човешка топлота.

Навлязохме в Шуменска област. Пътищата станаха по-тесни, по-лъкатушни. Тръгнахме по черен горски път и не след дълго стигнахме до обширна поляна, на която се бе разположил цигански катун: четири палатки в крещящи цветове, няколко коня, жени, насядали в тревата, които плетяха венци от бели цветя.

Марсел излезе от колата и извика нещо на ромски. Жените му хвърлиха леден поглед.

— Има някакъв проблем. Изчакайте ме тук — каза Марсел и се приближи до жените.

Една от тях се изправи и му заговори оживено. Носеше жълт като слънчоглед пуловер и шарена кърпа, лицето й бе мургаво и грубо, сякаш издялано от дърво. Друга, по-дребна циганка, също се изправи и закима с глава. На ушите й висяха тежки сребърни халки. Тъмносиният й пуловер бе прокъсан на лактите. Третата циганка седеше на тревата с бебе в ръце. Трябва да беше на петнайсетина години. Гледаше към мен и очите й проблясваха под тежката и лъскава черна коса.

Приближих се. Жената със слънчогледовия пуловер крещеше и сочеше ту гората, ту младата майка. Бях на няколко крачки от групата. Циганката млъкна и ме загледа. Марсел бе пребледнял.

— Не разбирам, Луи, не разбирам… Райко е мъртъв. През пролетта. Бил е… убит. Трябва да се видим с шефа, Марин.

Кимнах. Сърцето ми бясно тупаше. Жените ни поведоха през гората. Скоро дочухме мъжки гласове, които се викаха от разстояние.

Най-напред попаднахме на млад ром — бореше се с бодлив храст, от който късаше бледи цветове. Той поговори с Марсел, после се обърна към мен и се представи:

— Коста.

Открихме останалите мъже на една поляна. Някои спяха с нахлупени върху лицата шапки. Други играеха на карти. Един седеше върху голям пън. Лица като от кожа, сребърни отблясъци на коланите, скрита мощ, готова да избликне при най-малкото предизвикателство. На дърветата бяха облегнати торби с прясно събрани билки.

Марсел заговори седналия. Явно се познаваха отдавна. Представи ме, после ми каза на френски:

— Това е Марин, бащата на Мариана, онази с бебето. Тя беше жена на Райко.

— Обясни му, че се опитвам да открия защо миналата година някои щъркели са изчезнали. Кажи му, че съм разчитал на помощта на Райко. Обстоятелствата на смъртта му не ме засягат. Но се питам дали е имал връзка с някои хора от Запада, които са се интересували от щъркелите. Мисля, че е познавал един човек на име Макс Бьом.

Докато говорех, Марсел ме гледаше изумено. Но превеждаше. Марин кимаше с глава. Когато свърших, настъпи дълго мълчание. После Марин заговори.

— Райко обичаше да се рови във всичко. Не работеше, не се грижеше за семейството си, но ми беше като син. (Марин извади от една торба някакво цветче.) Виждаш ли този цвят? За нас той е начин да изкараме някой лев. За него беше въпрос, мистерия. Затова учеше, четеше, наблюдаваше. Беше истински учен. Знаеше имената и познаваше свойствата на всички растения, на всички дървета. И на всички птици. Особено на прелетните. Като твоите щъркели. Пишеше си с разни хора от Европа. Мисля, че и с този Бьом, който спомена.

Значи Райко също е бил часовой на Бьом. Много неща не ми бе казал швейцарецът. Напредвах слепешком. Марин продължи:

— Но смъртта му няма нищо общо с птиците. Тя е расистко престъпление, дошло от друг свят. От света на омразата към ромите. Случи се през пролетта, в края на април, когато тръгваме из горите. Райко си имаше твърди навици. Яхваше коня и идваше тук още през март, да дебне щъркелите. Живееше сам в гората, хранеше се с корени, спеше под открито небе. И изчакваше пристигането ни. Но тази година никой не ни посрещна. Обиколихме гората, накрая един от нас го намери. Тялото му беше вече изстинало. Никога не бях виждал такова нещо. Райко беше гол. Гърдите му бяха разрязани на две, тялото бе накълцано, липсваше една ръка и половият му орган. За да разбереш подобна жестокост, човече, трябва да се върнеш назад в миналото. Разправят, че сме дошли от Индия, от някаква каста танцьори или нещо подобно. Това са глупости. Ще ти кажа откъде сме дошли. От лова на вещици в Бавария, от пазарите на роби в Румъния, от концентрационните лагери в Полша, където нацистите ни използваха за опитни свинчета. Познавам една възрастна циганка, която немците стерилизираха. Жената оцеля и преди няколко години разбра, че в Германия дават обезщетения на жертвите от лагерите на смъртта. За да си получи парите, тя трябваше да мине на медицински преглед. Един вид да докаже, че е страдала. Жената отишла в най-близкия диспансер, отворила вратата на кабинета и кого мислиш видяла? Докторът, който я оперирал в лагера. Историята е вярна, човече. Това се е случило в Лайпциг преди четири години, а жената е майка ми. Скоро след това пътуване тя почина, без да получи и стотинка.

— Но каква връзка има това със смъртта на Райко? — попитах.

— Каква връзка ли? Връзката е, че Злото се е завърнало, човече. Злото е дошло и на тази земя.

После Марин заговори на Марсел, като се удряше в гърдите. Марсел се обърна към мен с насълзени очи и прошепна:

— Луи, убийците… Убийците са откраднали сърцето на Райко.

11

На връщане от Сливен никой не проговори. Марин ни бе разказал и други подробности. След като открили тялото, циганите се свързали с д-р Джуров, ромски лекар, който правел обиколка из сливенските предградия. Милан Джуров поискал разрешение да направи аутопсия на трупа в местната болница. Не го получил. Нямало място за циганин. Дори мъртъв. В поликлиниката също му отказали. Накрая отишъл в един запустял гимнастически салон и там под баскетболните кошове извършил аутопсията и открил, че сърцето липсва. Написал подробен доклад и го изпратил в полицията, която го приложила „към дело“. Никой циганин не би се шокирал от подобно отношение. Били свикнали. Това, което занимавало стария ром, било по-скоро кой е убил зет му. В деня, в който научел името му, ножовете щели да засвяткат.

Преди да тръгнем, Мариана се приближи до мен и мълчаливо ми подаде опърпана тетрадка — дневника, в който Райко е записвал своите наблюдения и теории, свързани с щъркелите. Незабелязано прибрах тетрадката в жабката на колата.

По пладне пристигнахме в Сливен, където трябваше да обядваме с ромския общественик Марко Лазаров. Нямахме апетит, нито желание да седим на маса, но се налагаше. Марко Лазаров бе мургав юначага, висок метър и деветдесет, със златен часовник на ръката и златна верижка на шията. Съвършеният образ на преуспял ром.

— Разбирате ли — казваше той на английски, докато подръпваше от дългата си цигара с позлатен филтър, — бях много натъжен от смъртта на Райко. Явно няма да има край. Все това насилие, все тези мътни истории.

— За разчистване на сметки между цигани ли става дума според вас? — попитах.

— Не съм казал това. Може да го е направил българин. Но сред ромите все още действа законът на отмъщението. Винаги има някоя къща, която трябва да се подпали, или някоя репутация, която трябва да се омърси. Казвам ви го честно, макар и аз да съм ром.

— За Бога, как можеш да говориш така? — намеси се Марсел. — Знаеш ли как е умрял Райко?

— Точно това имам предвид, Марсел. Ако беше някой български бандит, щяха да го намерят в някоя уличка с нож в корема. И толкова. Но понеже е ром, го намират вдън гората с изтръгнато сърце.

— Райко не беше бандит — възрази Марсел.

— Около трупа не е имало никакви следи. Установена е само кражбата на сърцето. Журналистите от областта веднага се нахвърлиха върху историята. Писаха за какво ли не, за магии, за вещици…

Марко запали нова цигара и продължи:

— От години се опитвам да подобря имиджа ни. И ето че се върнахме в средновековието! А аз се боря за подобряване на условията за живот, за правото на труд.

Марко Лазаров беше политическа фигура в Сливенски окръг. Той бе кандидатът на ромите в изборите и притежаваше голяма власт сред тях.

— Заради тази смърт толкова усилия отиват на вятъра, главно в социалната сфера. Например в гетата бях създал медицински центрове с помощта на една хуманитарна организация.

— Каква организация? — попитах нервно.

— Казва се „Единен свят“.

Марко произнесе името на френски, после го повтори на английски: Only World.

„Единен свят“. За трети път през последните дни и на съвсем различни места чувах това име. Марко продължи:

— Лекарите си тръгнаха. Заминавали на спешна мисия, така ми казаха. Но няма да се учудя, ако им е дошло до гуша от вечните ни разправии, от нежеланието ни да се приспособим, от презрението ни към всеки, който не е циганин. Според мен смъртта на Райко окончателно ги обезсърчи.

— Веднага ли след смъртта му заминаха?

— Не съвсем. Напуснаха България през юли.

— Какво точно правеха тук?

— Лекуваха болните, ваксинираха децата, раздаваха лекарства. Разполагаха с лаборатория за изследвания и с необходимото за някои по-дребни хирургически операции. Много пари стоят зад „Единен свят“. Много.

На сбогуване Марко ме попита:

— Не можах да разбера. Защо всъщност сте тук?

Разказах му накратко историята с щъркелите.

— О, така ли? — изрече той снизходително с американски акцент.

12

В осемнайсет часа бяхме в София, където веднага телефонирах на д-р Милан Джуров. Оказа се, че е на консултация в Пловдив и ще се върне на другия ден следобед. Жена му говореше малко английски. Представих й се и я предупредих, че следващата вечер ще посетя доктора по много важен за мен въпрос. Тя се поколеба, после ми даде адреса и ми обясни как да стигна дотам. Затворих и започнах да се приготвям за следващия етап от пътуването ми — Истанбул.

В плика, оставен ми от Бьом, имаше билет за влака София-Истанбул, както и разписанието — влакът за Турция тръгваше всяка вечер към единайсет часа. Швейцарецът бе помислил за всичко. Що за тип бе всъщност той? Сетих се за един човек, който можеше да ме осведоми по въпроса — Нели Бреслер. В края на краищата тя ме бе насочила към Бьом. Вдигнах телефона и набрах номера на осиновителката ми във Франция.

След десетина опита чух далечния звън на телефона, после още по-далечния глас на Нели.

— Ало?

— Луи е — казах студено.

— Луи? Момчето ми, къде сте?

Веднага разпознах мазния й, фалшиво приятелски тон, и целият се напрегнах.

— В България.

— В България! Какво правите там?

— Работя за Макс Бьом.

— Горкият Макс. Научих какво е станало. Но не мислех, че ще заминете…

— Бьом ми плати за тази работа. Затова спазвам ангажиментите си. Посмъртно.

— Можехте да ни уведомите.

— Ти трябваше да ме уведомиш, Нели. (Говорех й на „ти“, докато тя упорстваше да ми говори на „ви“.) Кой беше Макс Бьом? Какво знаеш за работата, която ми възложи?

— Но, момчето ми, тонът ви ме плаши. Макс Бьом беше обикновен орнитолог. Запознахме се на един колоквиум. Знаете, че Жорж се интересува от тези въпроси. Освен това Макс беше пътувал много. Ние бяхме ходили в същите страни и…

— Като например в Централноафриканската република? — прекъснах я аз.

Нели направи пауза, после отговори по-тихо:

— Като Централноафриканската република, да…

— Какво знаеш за задачата, която смяташе да ми възложи?

— Нищо или почти нищо. През миналия май Макс ни писа, че търси студент за кратка мисия в чужбина. Ние, естествено, се сетихме за вас.

— Знаеше ли, че мисията е свързана с щъркели?

— Да, доколкото си спомням.

— Знаеше ли, че е рискована?

— Рискована ли? Господи, не.

Смених темата.

— Какво знаеш за Макс Бьом, за семейството му, за миналото му?

— Нищо. Макс беше много самотен човек.

— Говорил ли ти е за жена си?

— Много малко.

— А за сина си?

— Син? Не знаех, че има син. Не разбирам въпросите ви, Луи.

— Последен въпрос, Нели. Знаеше ли, че Макс Бьом е бил с присадено сърце?

— Не. (Гласът на Нели трепереше.) Знаех само, че страда от сърце. Умря от инфаркт, нали? Луи, пътуването ви е излишно. Всичко свърши…

— Не, Нели. Напротив, всичко една започва. Ще ти се обадя пак.

— Луи, момчето ми… Кога се връщате?

— Не знам, Нели. Целуни Жорж. И се пази.

Затворих. Винаги се разстройвах, когато говорех с нея.

Нели явно не знаеше нищо. Бреслерови бяха твърде богати, за да бъдат непочтени.

Беше осем часът вечерта. Изпратих факс до Ерве Дюмаз, в който му описвах ужасяващите открития от деня. Накрая му обещах да проведа собствено разследване за миналото на Макс Бьом.

Същата вечер Марсел реши да ни заведе с Йета на ресторант. Беше странна идея след онова, което преживяхме. Но Минаус обичаше контрастите — твърдеше, че имаме нужда да се поразсеем.

Ресторантът се намираше на булевард Руски. Седнахме на втория етаж в дълго помещение с отворени прозорци, които гледаха към широкия булевард. Миризмите на печено месо, които достигаха дотук, не ми вдъхваха доверие. Огледах се — ламперии, кафяв мокет, медни лампи. Взех преведената на английски карта, докато Марсел съставяше менюто на Йета. Така и не разбрах какво свързваше тези две странни птици — французинът с дългата брада и острия череп и циганката с личице на таралеж и уплашен поглед. От предната вечер насам не бе проронила и дума.

После дойде келнерът и започнаха трудностите. Нямало шопска салата. Нито кьопоолу. Нито дори туршия. Да не говорим за риба. Раздразнено попитах какво всъщност има. „Само скара“, отговори келнерът на български с неприятна усмивка. Поръчах си гарнитура за пържола — зелен фасул и картофи, като специално уточних, че не искам месо.

След половин час зеленчуците ми пристигнаха. До тях в чинията лежеше едва запечено кърваво парче месо. Сграбчих сервитьора за реверите и му наредих да отнесе обратно чинията. Той ме блъсна и започна да ругае. Скочих. Бях като луд, треперех от главата до петите. Сигурно щяхме да се сбием, ако Марсел не ни бе разтървал.

Сервитьорът отнесе чинията, като псуваше през зъби, а аз излязох на балкона да се успокоя.

Оттук се виждаше Народното събрание и голяма част от меко осветения град. София е построена в долина и оградена от планини, които вечер придобиват нежно син цвят. Самият град, сякаш съсредоточен в себе си, гордо се възправя в сърцето на Балканите със своите червено-кафяви сгради и белосани огради. Бях изненадан от неговата жизненост, от разнообразието му, което не отговаряше на клишетата за източните страни. И тук, разбира се, имаше сиви блокове, празни магазини и опашки по бензиностанциите, но имаше и светлина, въздух, нега и лудост. Неравният релеф, оранжевите трамваи, разноцветните магазинчета придаваха на града вид на странен лунапарк, в който забавленията предизвикват едновременно смях и безпокойство.

Марсел дойде при мен на балкона. Потупа ме по рамото и попита:

— Добре ли си?

— Добре съм.

Той нервно се разсмя.

— С теб едва ли ще отворя цигански ресторант.

— Съжалявам, Марсел — отговорих. — Трябваше да те предупредя. Не мога да понасям пържоли.

— Вегетарианец ли си?

— Кажи-речи.

— Няма нищо. И аз не бях гладен. Този ресторант не беше добра идея.

Помълча, после добави:

— Райко ми беше приятел, Луи. Добър и нежен приятел, чудесен млад човек, който познаваше гората по-добре от всекиго.

— Защо не го беше виждал от месеци? Защо никой не ти съобщи за смъртта му?

— През пролетта бях в Албания. Там се задава ужасен глад. Опитвам се да привлека вниманието на френските власти. А защо Марин и другите не са ми казали… Те бяха ужасени. Пък и аз в края на краищата не съм циганин.

— Имаш ли някакво обяснение за смъртта на Райко?

— Нямам. Светът на ромите е свят на насилие. Те лесно вадят нож и лесно размахват юмруци. Но най-ужасното насилие идва отвън. То ги преследва от векове. Изтласкало ги е в покрайнините на градовете в България, Югославия, Турция, в бараки, в които едва оцеляват семейства без работа, без бъдеще, подложени на непрекъснат расистки тормоз. Понякога това са преки нападения. Друг път системата е по-рафинирана и действа чрез законови мерки. Но резултатът е винаги един и същ — циганите вън! Така че не знам какво се е случило с Райко. Може да е расистко престъпление. Или предупреждение към ромите. Или дори стратегия, целяща да ги очерни. Във всички случаи Райко е станал жертва в някаква нечиста история.

Смених темата.

— А какво мислиш за „Единен свят“?

— Лекарите от гетото? Те са съвършени. Всеотдайни и толерантни. За първи път някой наистина помага на българските роми.

Марсел се обърна към мен.

— А ти, Луи, как се замеси в тази история? Наистина ли си орнитолог? И какво общо имат тук щъркелите?

— И аз не знам. Има нещо, което не съм ти казал, Марсел. Макс Бьом ми плати, за да тръгна по следите на щъркелите. Междувременно той умря и оттогава мистериите не спират да се множат. Не мога да ти кажа друго, но на орнитолога явно не му е чист косъмът.

— Защо прие тази работа?

— Десет години прекарах в усилено учене, което ме отврати от всякакъв интелектуален труд. Десет години не видях нищо, не преживях нищо. Когато старият Макс ми предложи да прекося Европа, Близкия изток, Африка, не се поколебах нито за миг.

Йета се присъедини към нас. Сервитьорът бе отказал да я обслужи. В крайна сметка нито един от нас не успя да се навечеря. Над София се кълбяха облаци, задаваше се буря.

— Да се прибираме — каза Марсел.

В десет и половина вечерта се свързах с центъра Аргос. Двата първи сливенски щъркели вече летяха към Босфора. Същата вечер в осемнайсет и четвърт бяха кацнали край Свиленград, близо до турската граница, а в Сливен бе долетял още един щъркел. Разгледах и другия, западния маршрут — осем птици бяха поели пътя през Испания и Мароко. Повечето от тях вече наближаваха Сахара.

После разтворих тетрадката на Райко.

Беше истински химн на щъркела. Райко бе записвал всичко: прелитането на птиците, броя на гнездата, на малките, на злополуките… Опитвал се бе да изчисли средните величини, да открие система. В тетрадката имаше множество цифри, колони, които щяха да се харесат на Макс Бьом. Полетата бяха изпъстрени с коментари, написани на несръчен английски — сериозни размисли, хумористични забележки. Райко бе давал прякори на двойките, които гнездяха в Сливен: Сребърен прах, Чаровен клюн, Пурпурна пролет…

Имаше и технически схеми, анатомически бележки, както и скици на различните видове пръстени — френски, холандски, германски и, разбира се, пръстените на Бьом. До всяка рисунка фигурираше датата и мястото на наблюдението. Порази ме една подробност — двата пръстена, поставени на един и същи щъркел, бяха от различни модели. Пръстенът с датата на раждането бе фин и цял, а поставеният от Бьом пръстен — по-дебел и прекъснат.

Последните страници се отнасяха до щъркелите от 1991 г. — последната пролет на Райко. През февруари и март Райко, също като Жоро, бе забелязал, че щъркелите на Бьом не се завръщат. И той като Жоро бе предположил, че птиците може би са ранени или болни. Райко нямаше какво повече да ми каже. Страницата, предназначена за 22 април, бе празна.

13

— Ако се проследи историята, номадството на циганите е по-скоро следствие от неуморните преследвания, на които са били подложени.

В шест часа сутринта, в бледата зора на българското поле Марсел вече говореше, докато аз карах колата.

— Пътуващите цигани са най-бедните, най-нещастните. Но дори и уседналите непрекъснато пътуват. Номадството се е превърнало в начин на живот. Домът на рома винаги прилича на палатка — голяма стая, в която цялата мебелировка напомня обзавеждането на каравана.

Йета спеше на задната седалка. Беше 31 август. Оставаха ми само шестнайсет часа до отпътуването ми от България. Държах да се върна в Сливен, за да разпитам отново Марин и да прегледам местните вестници от 23 и 24 април 1991 г. Може би журналистите бяха открили някоя интересна подробност. Не вярвах особено да попадна на нещо, исках по-скоро да убия времето до срещата ми с д-р Джуров в края на следобеда.

От вестниците, които прегледах в местната библиотека, не научих нищо ново. След като напуснахме архива, седнахме в някакъв бюфет близо до Сливенската гара и пихме турско кафе, след което отново потеглихме, този път към гората и към поляната на Марин. Сега ромите бяха по-приветливи. Научих имената на жените: Султана — жената на Марин, Катя — жената на Коста, и Мариана — вдовицата на Райко.

— Бих искал да поговоря с този, който е намерил тялото на Райко — казах накрая.

Марсел направи гримаса, но въпреки това преведе молбата ми. Марин на свой ред ме погледна с отвращение, но повика Мермет — истински великан с матова кожа и блестящи коси, който нямаше никакво желание да разговаря. Мермет откъсна една тревичка и започна да я дъвче, като измънка няколко думи.

— Няма нищо за казване — преведе Марсел. — Целият род е обикалял из гората да търси Райко. Мермет е намерил тялото на едно място, където никой не ходи. Твърди се, че там има мечки.

— Къде по-точно? В храстите? На поляна?

Мермет отговори, Марсел ми преведе.

— На поляна. Тревата била много ниска, като смачкана.

— И на тревата не е имало никаква следа?

— Никаква.

— А наоколо? Следи от стъпки, от гуми?

— Не. Поляната е много навътре в гората. Кола дотам не може да стигне.

— А тялото? — продължих аз. — Как изглеждаше тялото? Имаше ли следи от борба?

— Трудно е да се каже — отвърна Марсел, след като изслуша Мермет. — Лежал е по гръб с ръце до тялото. Кожата му била нарязана във всички посоки. В областта на сърцето е имало дълбок кафяв прорез. Най-странно е било лицето му — като съставено от две различни части. Широко отворени, изпълнени със страх очи и затворена, спокойна уста.

— И това ли е всичко? Нищо друго ли не му е направило впечатление?

— Не.

Мермет помълча, подъвка тревичката, после добави:

— Предишния ден трябва да е имало силна буря. Защото всички дървета наоколо бяха полегнали.

— Последен въпрос. Райко споменавал ли ти е за нещо по-особено, нещо, което е открил? Не се ли боеше от нещо?

— Никой не го бе виждал от два месеца.

Записах всички тези подробности в тефтера си и благодарих на Мермет. Време бе да се връщаме в София, ако искахме да не изпуснем срещата с Милан Джуров.

14

По пътя Марсел не спря да говори за Джуров.

— Странен тип. Самотен циганин. Никой не знае откъде точно е дошъл. Говори прекрасно френски. Казват, че е завършил медицина в Париж. Появил се е на Балканите през седемдесетте години. Оттогава обикаля България, Югославия, Румъния, Албания и дава безплатни консултации. Лекува ромите с каквото може. Съчетава съвременната медицина с ботаническите знания на циганите. Обвиниха го, че прави нелегални аборти и на два пъти лежа в затвора. Чиста лъжа. Щом излезе от затвора, Джуров поднови обиколките си. Сред ромите Джуров е знаменитост, почти мит. Приписват му магически способности.

След час, към осемнайсет часа, стигнахме в София. Оставих Марсел и Йета на площад Народно събрание. Двамата имаха двустайно апартаментче наблизо. Марсел ми обясни къде живее Милан Джуров. Определихме си среща за двайсет часа — държеше да ме придружи до гарата — и се разделихме.

Прибрах се в „Шератон“, приготвих багажа си и уредих сметката.

Отново поех по булевард Руски, после по булевард Заимов. Карах дълго, докато стигнах до безличен комплекс. Докторът живееше в блок 3, вход В. Позвъних на вратата на апартамента му. Вътре дънеше музика. Позвъних пак. Накрая ми отвориха. На прага стоеше закръглена брюнетка, която ме пусна да вляза, след като казах името си и името на Джуров. Останах да чакам в тесен коридор, сред цяла армия обувки и под звуците на лудо надсвирващите се кларнет и акордеон, които акомпанираха на дрезгав женски глас.

— Красив глас, нали?

Милан Джуров стоеше в края на коридора. Марсел не ми беше казал, че докторът е джудже. Не от най-дребните — трябва да имаше метър и петдесет, но с характерните черти на нанизма. Главата му изглеждаше огромна, торсът му — масивен, а кривите му крака приличаха на клещи. Джуров продължи на безупречен френски:

— Това е Есма. Дивата на ромите. Първите бунтове в Албания започнаха на нейните концерти. Кой сте вие, господине?

— Казвам се Луи Антиош — отвърнах. — Французин съм. Марсел Минаус ме насочи към вас. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Заповядайте.

Последвах го. Преминахме през дневната. На телевизионния екран огромна рижа жена, облечена като селянка, пееше и се въртеше като пумпал. Гледката бе по-скоро нелепа, но музиката бе великолепна. Помещението бе пълно с роми, които пиеха, ядяха, смееха се.

Влязохме в кабинета на Джуров. Той затвори вратата и я закри с тежка завеса, която приглуши шума от съседната стая. Огледах се. Мокетът беше износен, мебелите изглеждаха като от картон. В единия ъгъл имаше желязна кушетка. До нея, върху стъклени полици — ръждясали хирургически инструменти. За миг ми се стори, че тук се правят незаконни аборти. Засрамих се от тази мисъл. Докторът бе лежал в затвора заради такива предразсъдъци. Милан Джуров бе просто ромски лекар, който лекуваше роми.

— Седнете — каза той.

Джуров бе преждевременно остарял човек на около четирийсет години. Правилни черти, изпъкнали зелени очи, очила с дебели рогови рамки, гъсти, метално-сиви коси. Излъчваше сила, неочакван динамизъм. Седна зад бюрото си и ме загледа очаквателно. Поздравих го за добрия френски.

— Следвал съм в Париж. В медицинския факултет на улица Сен-Пер. Но стига любезности, господин Антиош. Какво желаете?

— Дойдох да поговорим за Райко Николов, циганина, убит през април в сливенската гора. Знам, че вие сте правили аутопсия на трупа. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— От френската полиция ли сте?

— Не. Просто тази смърт изглежда свързана с едно проучване, което правя в момента. Не сте длъжен да ми отговаряте. Но нека ви запозная с моята история. Сам ще решите дали заслужава вниманието ви.

— Слушам ви.

Разказах му приключенията си — мисията, поверена ми от Бьом, смъртта на орнитолога, тайнственото му минало, двамата българи, които също вървяха по следите на щъркелите, присъствието на „Единен свят“…

Джуджето му слушаше мълчаливо. Накрая попита:

— И каква е връзката със смъртта на Райко?

— Райко е бил орнитолог. Следял е прелитането на щъркелите и може би е открил нещо. Нещо, което му е струвало живота. Вие сте правили аутопсията и вероятно можете да ми помогнете. За десет, дни изминах три хиляди километра. Остават ми още десет хиляди. Довечера в единайсет часа заминавам за Истанбул. Само от вас мога да науча още нещо тук, в София.

Джуров извади пакет цигари, предложи ми една, която аз отказах, запали с голяма хромирана запалка, после попита:

— Това ли е всичко?

— Не, доктор Джуров. В тази история има едно съвпадение, което като че ли няма нищо общо с щъркелите, но си остава тревожно — Макс Бьом е бил с присадено сърце, за което няма никакво медицинско досие.

— Знаех си — каза Джуров. — Явно са ви казали за откраднатото сърце на Райко и сте заключили, че става дума за търговия с органи или нещо подобно.

— Ами…

— Това са глупости. Вижте, господин Антиош, не държа да ви помагам. Но за да ми е чиста съвестта, ще ви дам някои сведения.

Джуров отвори едно чекмедже и извади няколко закачени с кламер листа.

— Това е докладът за аутопсията, която извърших на 23 април 1991 г. в гимнастическия салон в Сливен след четири часа работа. Дадох си труда да напиша доклада на български. Но и на есперанто да го бях написал, пак никой нямаше да го прочете. Вие не говорите български, нали? Ще ви го резюмирам.

Той свали очилата си и очите му като по чудо придобиха нормални размери.

— Най-напред ще ви запозная с контекста. На 23 април сутринта правех рутинната си обиколка в сливенското гето. Там ме откриха Коста и Мермет Николови — двама берачи, които добре познавам. Току-що бяха намерили трупа на Райко и бяха убедени, че е бил нападнат от мечка. Още щом видях тялото, разбрах, че случаят не е такъв. Раните бяха от два различни вида. Имаше наистина ухапвания от животни, но първоначалните рани бяха нанесени с хирургически инструменти. Впрочем наоколо имаше прекалено малко кръв. Като се имат предвид нараняванията, Райко би трябвало да се къпе в кръв. А не беше така. Пък и тялото бе голо. Едва ли някое диво животно би си дало труда да съблича жертвата си. Помолих двамата Николови да пренесат трупа в Сливен. Напразно търсихме болница. Накрая отидохме в гимнастическия салон, където можах да си свърша работата и да проследя последните часове на Райко. Ето, слушайте.

Откъси от доклада за аутопсията, извършена на 23.4.91.

Джуров вдигна поглед и каза:

— Прескачам общото описание. Минавам на раните.

Джуров дръпна от цигарата си и продължи:

Джуров вдигна поглед и каза:

— Това е, господин Антиош. Направих и някои токсикологични изследвания и предадох тялото на близките. Бях научил достатъчно за смъртта на рома, за която тъй или инак нямаше да се проведе разследване.

Джуров сложи очилата си и запали нова цигара.

— Ето какво се е случило според мен. Райко е бил нападнат в гората на 22 април. Завързали са го, запушили са му устата и са направили дълбок разрез в гърдите. Сърцето е било извадено от професионален хирург. Бих казал, че това е първата фаза от убийството. Райко е вече мъртъв. Дотук всичко е извършено спокойно и изкусно. След това убиецът (или някой друг, въоръжен с хирургически инструмент) се нахвърля върху трупа и го накълцва. Това е фазата на клането. Накрая се появяват горските зверове, които довършват делото. Като се има предвид, че е престояло в гората цяла нощ, тялото бе в относително добро състояние. Отдавам това на миризмата на дезинфектанти, която доста часове е държала животните на разстояние.

Колкото до мястото на престъплението, според мен всичко е станало там, където е намерено тялото. Липсата на следи около поляната потвърждава тази хипотеза. Не е нужно да ви казвам, че това е най-жестокото престъпление, което съм виждал. Не съм в състояние да го коментирам. Искам само по-бързо да го забравя.

— Въпреки садизма на престъплението, смятате ли, че става дума за хирургическа операция, целяща да извади сърцето на Райко?

— И да, и не. Да, защото хирургическата техника е очевидна. Не, защото някои подробности не пасват. Всичко се е случило в гората. А аблацията на сърцето изисква прилагането на строга антисептика. Което е невъзможно сред природата. И главно, защото пациентът трябва да е под наркоза. А Райко е бил в съзнание.

— Какво искате да кажете?

— В кръвта му няма и следа от упойващо вещество. Райко е умрял от болка.

Потръпнах. По гърба ми се стичаха струйки пот.

— Болката уврежда ли сърцето?

— Не, господин Антиош. Сърцето започва да бие по-бързо, но остава в добро състояние. В този случай впрочем има още нещо неразбираемо. Защо е трябвало да се оперира едно живо, потръпващо тяло, след като упойката е могла да го обездвижи напълно?

Смених темата.

— Смятате ли, че извършителят може да е българин?

— Изключено.

— А хипотезата за разчистване на сметки между роми?

— Смешно. Прекалено рафинирано е за роми. А и няма мотив. Познавах Райко. Той беше чист човек и спазваше нашите закони.

— А не може ли да е открил нещо опасно?

— Какво да открие? Райко се занимаваше само с растения и птици.

— Именно.

— Намеквате за вашите щъркели? Глупости. Никой не убива заради птици. Особено по този начин.

Джуров бе прав. Садистичното убийство на Райко не можеше да е свързано с щъркелите. То по-скоро препращаше към снимките на Макс Бьом или към загадката със сърцето му. Зададох на доктора последен въпрос.

— Екипите на „Единен свят“ бяха ли все още в областта през април?

— Мисля, че да.

— Те са разполагали с необходимите инструменти.

— На грешен път сте, Антиош. Лекарите от „Единен свят“ са свестни хора. Нищо не разбират от роми, но им помагат всеотдайно.

Станах. Джуров се измъкна от стола си и ми отвори вратата. В коридора, преди да се сбогуваме, се взря в мен и каза:

— Странно. Лицето ви ми говори нещо. Може би съм познавал някой от семейството ви, когато съм бил във Франция.

— Съмнявам се. Семейството ми никога не е живяло във Франция. А и родителите ми загинаха, когато бях на шест години. Нямам други роднини.

— Странно все пак.

Отворих вратата, за да не се наложи да му подавам ръка.

— На добър час, Антиош. Изследвайте си щъркелите и не се занимавайте с хората. Те не заслужават вниманието ви.

15

В девет и половина вечерта бях на Софийската гара с Марсел и Йета.

— Антиош… Антиош… Странно име за французин — възкликна Марсел. — Знаеш ли, че така се е наричал един древен град в Турция?

— Произходът ми е доста неясен — отговорих.

— Сега се нарича Антакие. След като така и така отиваш в Турция, защо не прескочиш до там? Намира се близо до границата със Сирия. В древността се е наричал Антиохия и е бил третият по големина град след Рим и Александрия!

Търсехме осемнайсети перон, откъдето щеше да тръгне влакът за Истанбул.

— Трябва да ти дам ключовете от колата — казах на Марсел. — Ще те помоля да я върнеш на агенцията.

— Няма проблем. Тъкмо ще покажа на Йета София by night!

Осемнайсети перон бе пуст. Влакът ми щеше да дойде чак след час. Забелязах двама мъже вдясно, зад някакви прашни вагони. Изглежда, че се бяха запътили към нашия перон, но не носеха багаж. Марсел каза:

— Ще се видим в Париж, през октомври, когато дойда във Франция.

След това заговори една циганка, която вече чакаше на перона с детето си. Оставих раницата си на земята. Нямах търпение да се настаня във влака и да обмисля наученото от Джуров.

Отново видях двамата мъже. По-високият носеше тъмносин анцуг от изкуствена материя. Щръкналите му коси изглеждаха като стъклени. Другият бе нисък и масивен с тридневна брада. Гадни мутри, каквито се срещат по всички гари. Марсел все още разговаряше с циганката. После се обърна към мен и обясни:

— Би искала да пътува в твоето купе. За първи път се качва на влак. Отива в Истанбул при семейството си.

Двамата мъже бяха на по-малко от петдесет метра от нас. Ниският се бе обърнал с гръб и сякаш търсеше нещо под шлифера си. Високият ни гледаше с трескав поглед. Бях се навел да вдигна раницата си, когато чух пукот. Миг по-късно се проснах на земята и извиках предупредително:

— Марсел!

Твърде късно. Куршумът бе разбил черепа му. Втори изстрел и писъкът на Йета проряза нощта. За пръв път чувах гласа й. Последваха четири приглушени гърмежа и Йета политна към релсите. Хвърлих поглед надясно — циганката се бе вкопчила в детето си с окървавени ръце.

Погледнах наляво — убийците тичаха приведени и се опитваха да ме открият. Мъжът с шлифера държеше автоматично оръжие със заглушител. Втурнах се в обратната посока и успях да стигна невредим до чакалнята. Огледах се. Нямаше и следа от убийците.

Изтичах до паркинга и скочих в колата. За късмет ключовете още бяха у мен. Потеглих рязко и натиснах газта. Не знаех къде отивам, но карах с пълна скорост. Все още виждах лицето на Марсел, превърнато в кървави парчета плът, окървавеното тяло на Йета върху релсите, циганката, прегърнала детето си. Червено, червено, червено.

Карах от пет минути, когато забелязах тъмна кола, която ме следваше неотлъчно. Завих наляво, после надясно. Колата не изоставаше. Движеше се със загасени фарове и с бясна скорост. На слабата светлина на един уличен фенер успях да зърна вътре двамата убийци. Високият шофираше, ниският не криеше оръжието си.

Свих наляво по дълга и пуста улица и натиснах газта. Преследвачите ми бяха все така след мен. Вкопчих се във волана и се опитах да събера мислите си. Авансът ми се топеше. Убийците се възползваха от правия път, за да ме притиснат отдясно. Рязко завъртях волана и успях да ги изтласкам. Вече карах с двеста километра в час. Внезапно пред мен се появи прелез, след който пътят се стесни. Сега имаше само едно платно. На първата пресечка свих вдясно и се залутах в лабиринт от улички. Минавах покрай тъмни павилиони и заспали влакове. Бях се озовал в складова зона без всякакво осветление. Загасих фаровете, напуснах пътя и спрях до една железопътна линия. Излязох от колата. На около триста метра смътно се очертаваше изоставен склад. Предпазливо приближих.

Вратите зееха, прозорците бяха изпочупени, навсякъде стърчаха изтръгнати кабели. Явно тук отдавна не бе стъпвал човешки крак. Затова пък по пода бяха накацали хиляди гълъби. Предпазливо пристъпих и сякаш нощта се пропука от плясъка на крилата им. Свих по един коридор, минах покрай изоставени кабинети, прескачайки изпочупени столове, преобърнати шкафове, строшени телефони. Стигнах до някакви стълби.

На първия етаж открих огромна зала. Трябва да имаше четиристотин квадратни метра. Беше празна и разделена на части от правоъгълни пилони. Подът бе покрит с натрошени стъкла. Реших да прекарам нощта тук. Почистих стъклата зад най-вътрешния пилон и се настаних. Бях напълно изтощен, но вече не изпитвах страх. Седнах, облегнах се на колоната и скоро заспах.

Събуди ме хрущене на стъкла. Отворих очи и погледнах часовника си — 2:45. Бяха им трябвали четири часа, за да ме открият. Чувах стъпките им някъде зад себе си. Надникнах зад колоната, но не видях нищо. Хрущенето се чуваше на равни интервали. Няколко стъпки, после пауза. Десет, петнайсет секунди и пак стъпки. Явно вървяха заедно и оглеждаха пилоните. Като че ли не подозираха за присъствието ми — движеха се предпазливо, но без да се крият. Колко ли колони имаше между нас? Десет? Дванайсет? Идваха отдясно. Бавно свалих обувките си, завързах ги и ги преметнах през врата си. Все така бавно съблякох ризата си, разкъсах я със зъби и увих ходилата си. Стъпките приближаваха.

Бях гол до кръста, уплашен, обливаше ме студена пот. Надникнах иззад колоната, скочих надясно и се притиснах до съседната колона. Когато отново чух хрущенето, се хвърлих към следващата колона. Сега между нас оставаха пет-шест колони. Планът ми бе прост. След няколко секунди щяхме да се озовем от двете страни на една и съща колона. Тогава те щяха да свърнат вдясно, а аз — вляво. Безумен, почти детински план, но не разполагах с друг — това бе последният ми шанс. Предпазливо се наведох и вдигнах парче гипс, в което се бе забол стъклен отломък. Преминах още три колони и внезапно чух дишане. Бяха там, от другата страна. Преброих до десет и щом се размърдаха, направих крачка вдясно.

И се вцепених. Срещу мен стоеше гигантът с анцуга и държеше нещо метално. Трябваше му една десета от секундата, за да разбере какво става. През следващата десета стъклото бе забито в гърлото му. Кръвта бликна и оплеска стиснатите ми пръсти. Разтворих ги и поех тежкото тяло. Внимателно го отпуснах на пода и преди другият да осъзнае какво се е случило, побягнах, лек като страха. Едва на стълбите си дадох сметка какъв бе металният предмет в ръцете на убиеца — високочестотен скалпел, свързан с електрическа батерия, прикрепена към колана му.

Изтичах до колата, запалих мотора и след няколко маневри сред влажните от дъжда храсти излязох на асфалтирания път. Отново се повъртях из лабиринта от улички, докато накрая се озовах на магистралата за Истанбул. Карах дълго с повече от сто и трийсет километра в час.

Скоро наближих границата. Лицето ми бе изцапано, ръцете ми лепнеха от кръв. Спрях. Погледнах се в огледалото за обратно виждане. По клепачите и косите ми имаше съсирена кръв — кръвта на убиеца. Усетих, че ръцете ми започват да треперят. После се разтрепери и цялото ми тяло. Излязох от колата. Дъждът се бе усилил. Съблякох се целия и застанах така, изправен и гол, пет, десет, двайсет минути, докато водата не изплакна и последните следи от престъплението ми. След това се върнах в колата, извадих сухо бельо и се преоблякох.

Преминах границата без проблеми и продължих да карам. Развиделяваше се. Скоро прочетох на една крайпътна табела: Истанбул — 80 км. Намалих скоростта. Три четвърти час по-късно бях в покрайнините на града. Знаех точно къде искам да отида — в Париж бях определил „стратегическото“ място: хълмовете над Босфора.

От тази височина протокът изглеждаше неподвижен и пепелно-сив. В далечината се издигаха куполите и минаретата на града. Спрях колата. Беше шест и половина сутринта. Цареше огромна, чиста тишина, нарушавана единствено от птичи песни, далечен лай и шумоленето на вятъра в тревата. Обичах този час. Стоях с вперени в небето очи и бинокъл в ръка. Нямаше и следа от птици. Мина час, после внезапно високо горе се очерта вълнист черно-бял облак. Бяха те — ято от хиляда щъркели приближаваше към Босфора. Никога не бях виждал подобно зрелище. Птиците сякаш се бяха наловили във величествен хоровод, разперили крила, надигнали клюнове, движени от една и съща сила, от една и съща упоритост. Широка лека вълна с пяна от пера, носена от вятъра…

Щъркелите се издигнаха още по-високо, докато се превърнаха в едва видими точици. Помислих за младите птици, тръгнали от Германия. За пръв път в съществуването си те побеждаваха морето. Свалих бинокъла от очите си и се взрях в Босфора.

За пръв път през живота си бях убил човек.