Полетът на щъркелите

16

От Истанбул продължих до Измир в югозападната част на Турция, където върнах колата на местния клон на агенцията. Взех такси до Кушадасъ, малко пристанище, откъдето имаше ферибот за остров Родос. Беше първи септември. Наех за няколко часа една хотелска стая, изкъпах се и се преоблякох. Подбрах възможно най-анонимни дрехи — фланелка, лек панталон и яке с пясъчен цвят. Отсега нататък нямаше да се разделям с платнената си шапка и слънчевите очила — допълнителна гаранция за анонимност. Раницата ми не бе пострадала, лаптопът — също. Точно в двайсет часа напуснах турския бряг. На следващата сутрин призори се качих на друг кораб и потеглих от Родос към Хайфа в Израел. Пътуването щеше да трае около двайсет и четири часа. През целия път пих само черен чай.

Окървавеното лице на Марсел, направеното на решето тяло на Йета, телцето на циганчето, очевидно убито от предназначен за мен куршум — всички тези образи обсебваха съзнанието ми. Трима невинни бяха загинали заради мен — несправедливост, за която трябваше да отмъстя, фактът, че вече съм убил човек, не ме тревожеше особено. Бях се превърнал в мишена и се отправях към неизвестното, готов да убивам или да бъда убит.

Възнамерявах да следвам щъркелите докрай. В сравнение с всичко случило се миграцията на птиците би могла да изглежда маловажна, но в края на краищата тъкмо птиците ме бяха тласнали по пътя на насилието. Повече от всякога вярвах, че те играят съществена роля в историята. Мъжете, опитали се да ме убият, поразително приличаха на двамата българи, за които ми бе споменал Жоро. А оръжието на жертвата ми — високочестотен скалпел — сякаш имаше пряка връзка с убийството на Райко.

Преди да се кача на борда, се бях свързал с центъра Аргос. Щъркелите продължаваха полета си. Една малка група бе стигнала до турско-сирийската граница. Средната им скорост далеч надвишаваше предвидената от орнитолозите — те с лекота преминаваха по двеста километра на ден. Най-вероятно умората щеше да ги принуди да кацнат в околностите на Дамаск, преди да полетят към задължителната си спирка — езерата на Бейт Шехан в Галилея. Точно там отивах.

Докато пътувах, не спирах да си задавам въпроси. Какво бях открил, та да заслужа смъртта? И кой ме бе предал на убийците? Милан Джуров? Марко Лазаров? Сливенските цигани? Дали ме следяха от самото начало? И какво общо имаше с цялата работа организацията „Единен свят“?

В девет часа сутринта на 3 септември пристигнахме в Хайфа. На горещия като пещ кей цареше живописно и изпълнено с екзотични миризми оживление, което ми напомняше ориенталските пазари от приключенските романи. Действителността не беше толкова романтична.

Израел беше във война. Война на нерви, на изтощение, подмолна война без примирия. Усетих напрежението още щом стъпих на сушата. Най-напред ме пребъркаха и педантично прегледаха багажа ми. След това ме разпитаха в малко помещение, отделено от общата зала с бяла завеса. Униформена жена ми задаваше на английски едни и същи въпроси, формулирани по различен начин. „Защо сте дошли в Израел?“ „С кого смятате да се видите?“ „Какво ще правите тук?“ „Идвали ли сте вече?“ „Какво носите?“ „Познавате ли израелци?“ Жената не повярва на историята ми. Тя не знаеше, че Израел е на пътя на щъркелите. На всичкото отгоре разполагах с билет само за отиване. „Защо сте минали през Турция?“ „Как смятате да си заминете оттук?“

След три часа обиски и разпити напуснах митницата и проникнах на израелска територия. Обмених 500 долара в шекели и наех кола. Един ровър от малките модели. Отново използвах ваучерите на Бьом. Служителката подробно ми обясни как да стигна до Бейт Шехан и ме посъветва в никакъв случай да не се отклонявам от маршрута. „Опасно е да се пътува в окупираните територии с израелски номер. Палестинските деца веднага започват да ви замерят с камъни.“ Благодарих на жената за загрижеността и обещах да не се отклонявам от пътя си.

Навън, далеч от морския вятър, жегата беше убийствена. Показах на патрулиращите войници договора за наемане, прекосих паркинга и се качих в колата. Седалките пареха. Вдигнах стъклата, включих климатика и разтворих френския си пътеводител. Хайфа беше на запад, Бейт Шехан — на изток, близо до границата с Йордания. Така че трябваше да прекося цялата Галилея, около сто километра. Галилея… При други обстоятелства сигурно щях да вкуся от чара на тези легендарни места, на тази митична земя, люлка на Библията.

Разполагах с две свръзки: Идо Габор, млад орнитолог, който лекуваше ранените щъркели в кибуца Неве-Ейтан близо до Бейт Шехан, и Йосе Ленфелд, директор на Обществото за опазване на природата — голяма лаборатория, разположена в съседство с летището „Бен Гурион“.

Около пладне спрях в едно кафене. Седнах на сянка, изпих един чай, хапнах някакви твърде сладки питки и няколко пъти телефонирах на Габор — даваше свободно. В един и половина реших все пак да го потърся на място.

Час по-късно бях в кибуца Бейт Шехан — три села, разположени около обширни ниви. Пътеводителят ми съдържаше подробна информация за кибуците: „… общности, основани на колективната собственост върху средствата за производство, в които заплащането няма пряка връзка с положения труд“.

Продължих да карам, докато стигнах да кибуца Неве-Ейтан. Познах го по развъдниците за риба, чиято повърхност проблясваше на слънцето. Беше петнайсет часа. Горещината не намаляваше. Влязох в село с безупречно подредени бели къщи. Цветни лехи развеселяваха улиците. Тук-там зад живите плетове се синееха басейни. Но всичко беше пусто. Нямаше жива душа. Дори куче не се мяркаше.

Реших да потърся някого при развъдниците. Поех по тесен път и скоро стигнах до езерата, където мъже и жени работеха на слънцето. Слязох от колата и се приближих до двама мъже, които товареха на трактор кошове с риба.

— Шалом — извиках, усмихвайки се.

Мъжете ме изгледаха със светлите си очи, без да отговорят. Единият носеше на колана си кожен кобур, от който се подаваше дръжката на револвер. Представих се на английски и ги попитах дали познават Идо Габор. Лицата им помрачняха още повече, ръката на мъжа посегна към револвера. Отново нито дума. Обясних защо съм дошъл, като почти крещях, за да заглуша бученето на трактора. Изследвам щъркелите, изминал съм три хиляди километра, за да ги видя тук, и бих искал Идо да ми ги покаже. Мъжете се спогледаха, после невъоръженият мълчаливо ми посочи с пръст една жена, която работеше на двеста метра оттам. Благодарих и се отправих към силуета. Усещах как погледите им ме следват като визьори на автоматично оръжие.

— Шалом.

Жената се изправи. Бе млада, на трийсетина години, висока към метър и осемдесет. Тялото й бе сухо и твърдо като изгорена от слънцето кожа. Дълги руси коси се вееха около матовото й напрегнато лице. В очите й имаше презрение и страх. Не бих могъл да кажа какъв бе цветът им, но очертанието на веждите им придаваше странен блясък — като на бистра вода под слънчевите лъчи. Носеше гумени ботуши и изцапана с кал фланелка.

— Какво обичате? — попита ме тя на английски.

Повторих историята с щъркелите, с пътуването, с Идо.

Жената внезапно отново се зае с работата си, без да ми отговори. Несръчно хвърли в тъмните води тежка мрежа — костната й система беше като на птица. Изчаках малко, после попитах:

— Какво има?

Жената се изправи и отговори, този път на френски:

— Идо е мъртъв.

Пътят на щъркелите бе път на кръвта. Прошепнах със свито сърце:

— Мъртъв? От колко време?

— От четири месеца. Щъркелите се бяха завърнали.

— От какво почина?

— Убиха го. Не искам да говоря за това.

— Съжалявам. Вие съпруга ли му бяхте?

— Сестра.

Идо Габор бе убит малко след Райко. Още един труп. Още една загадка. Вече бях уверен, че пътят на щъркелите води право в ада. Погледнах израелката. Вятърът си играеше с косите й. Попита ме:

— Искате ли да видите щъркелите?

— Ами… (Желанието ми изглеждаше смешно сред всичките тези мъртъвци.) Бих искал, да…

— Идо ги лекуваше.

— Знам, точно затова…

— Те кацат вечер отвъд хълмовете.

Тя се взря в хоризонта, после промълви:

— Чакайте ме в кибуца в шест часа. Ще ви заведа.

— Не познавам кибуца.

— Бъдете на малкия площад с чешмата. Там е кварталът на „орнитолозите“.

— Благодаря ви…

— Сара.

— Благодаря, Сара. Казвам се Луи. Луи Антиош.

— Шалом, Луи.

Тръгнах си под враждебните погледи на двамата мъже. Вървях като сомнамбул, ослепен от слънцето, замаян от новината за тази нова смърт. И въпреки всичко в този миг мислех само за едно — за слънчевите коси на Сара, които се стичаха в кръвта ми и я изгаряха.

Събуди ме щракане на оръжие. Бях заспал в колата си на малкия площад на кибуца. Погледнах навън и видях въоръжени до зъби мъже в цивилно облекло. Едри брюнети с кестеняви бради, блондини с розови бузи. Говореха помежду си на иврит и почти всички носеха традиционната еврейска шапчица. Един от тях изкрещя на английски:

— Кой си ти? Какво правиш тук?

Друг заблъска с юмрук по стъклото и извика:

— Отвори прозореца! Дай си паспорта!

Сякаш за да докаже, че не се шегува, той зареди пушката си. Бавно отворих прозореца и им подадох паспорта си. Мъжът го грабна и го предаде на другия до него, без да престава да ме държи на мушка. Изведнъж се чу глас, глас на жена. Групата се размърда. Видях Сара, която си проправяше път между мъжете, крещеше им, блъскаше ги, удряше оръжията им. После взе паспорта ми и ми го върна, продължавайки да ругае нападателите ми. Накрая мъжете се разотидоха, като мърмореха и тътреха крака. Сара се обърна към мен и каза на френски:

— Тук всички са малко изнервени. Преди седмица четирима араби убиха трима от нашите в един военен лагер близо до кибуца. Изкормили ги с вили, докато спели. Мога ли да се кача?

Десетина минути карах покрай езера с тъмни води, обрасли с високи треви. После внезапно се озовахме край друга долина и пред очите ми се разкри невероятна гледка.

Докъдето поглед стигаше се простираха обширни блата, изцяло покрити с накацали щъркели. Десетки хиляди бели оперения и остри клюнове. Дърветата се огъваха под тежестта им. Не се виждаше вода, а само мокри птичи тела, които бяха привели шии и лакомо се хранеха. Бързи, точни, щъркелите безпогрешно уцелваха и улавяха рибите с твърдите си като стомана клюнове. Не приличаха на елзаските — бяха мършави, почернели. Явно нямаха желание да приглаждат перата си или да вият гнезда. Единствената им грижа бе да стигнат до Африка в определения ден и час. От научна гледна точка наблюдавах нещо уникално, защото европейските орнитолози твърдяха, че щъркелите не ловят риба, че се хранят само с месо.

Слязохме от колата. Сара каза:

— Кибуцът на щъркелите. Всеки ден пристигат с хиляди. Събират сили за пустинята Негев.

Дълго наблюдавах птиците с бинокъл. Нямаше начин да видя дали някоя от тях е опръстена. След това седнахме на едно островче суха трева. Сара обгърна свитите си крака с ръце и облегна брадичка на коленете си. Не бе толкова красива, колкото ми се бе сторила. Лицето й бе прекалено сурово, сякаш изсушено от слънцето. Но в очертанията на очите приличаше на птица, а погледът й проникваше до дъното на сърцето ми.

— Идо идваше тук всяка вечер — продължи тя. — Събираше ранените или изтощени щъркели и ги лекуваше на място или пък ги носеше вкъщи. В гаража си бе обзавел нещо като болница за птици.

— Всички щъркели ли минават през този район?

— Всички без изключение. Заради развъдниците.

— Идо споменавал ли ви е за изчезването на тазгодишните щъркели?

Сара внезапно ми заговори на „ти“.

— Какво изчезване?

— Когато през пролетта са се завърнали от Африка, щъркелите са били по-малобройни от обикновено. Идо сигурно е забелязал това.

— Не е споменал нищо подобно.

Питах се дали и Идо като Райко си е водил дневник. Дали и той е работил за Макс Бьом.

— Говориш перфектно френски.

— Баба ми и дядо ми са родени във Франция. След войната не са пожелали да се върнат там и са основали кибуца Бейт Шехан. Аз винаги съм живяла тук, освен когато следвах в Тел Авив. Говоря иврит, френски и английски. Завърших физика през 1987 г. И всичко това, за да се озова отново в това блато, да ставам в три часа през нощта и да газя в смрадливата вода шест дни седмично.

— Искаш да се махнеш оттук ли?

— С какво? Тук всички печелим еднакво. Тоест не печелим нищо.

17

Сара ме покани да остана за вечеря. Седнахме в градината на къщата й. Не мислех за нищо, вкусвайки от сладостта на тези неочаквани приятни моменти.

Домакинята ми предлагаше от онези свръхтънки кръгли хлебчета с вкусна плънка. Ядях като невидял. Израелският хранителен режим напълно ми допадаше. Тук месото струваше скъпо и хората консумираха повече млечни продукти и зеленчуци. А и Сара бе приготвила ароматен китайски чай.

Беше на двайсет и осем години, имаше мрачни мисли и маниери на фея. Докато ми разказваше за Израел, нежният й глас контрастираше с отвратените й думи. Според нея израелската държава бе истинска военна лаборатория. Тук винаги били готови да измислят нов начин за подслушване или ново оръжие. Разказа ми и за живота си в кибуца, за тежкия труд, за това как се хранели заедно, а в събота имали събрания, за да вземат решения „задължителни за всички“. Спомена за завистта, досадата, глухото лицемерие на колективния живот. Сара беше болна от самота. Затова пък бе горда с добре развитото земеделие в кибуца, със сефарадския си произход, с куража на родителите си.

По-късно ме разпита за моя живот, за миналото ми, за заниманията ми. Разказах й накратко за дългото ми следване, после заявих, че съм решил да се отдам на орнитологията. Описах й пътуването си и повторих желанието си да наблюдавам щъркелите в Израел. Тази моя идея фикс не я учуди — през периода на миграцията в Бейт Шехан се събирали орнитолози от цяла Европа и Америка, въоръжавали се с бинокли и далекогледи и наблюдавали птиците.

В единайсет часа най-после се осмелих да заговоря за Идо. Сара ми хвърли леден поглед, после каза с безизразен глас:

— Идо бе убит преди четири месеца, докато лекуваше щъркелите в блатата. Нападнали го араби, завързали го за едно дърво и го измъчвали. Удряли го по лицето с камъни, докато му счупят челюстите. Гърлото му бе пълно с останки от зъби и кости. Когато откриха тялото, птиците вече бяха започнали да го кълват.

— Говориш за араби. Откриха ли убийците?

— Смятаме, че са четиримата араби, за които ти споменах. Онези, които убиха войниците.

— Арестувани ли са?

— Мъртви са. Тук ние сами уреждаме сметките си.

— Арабите често ли нападат цивилни?

— Не и по тези места. Освен ако не става дума за активисти като колонистите, които видя днес.

— Идо активист ли беше?

— Не. Но напоследък се бе променил. Беше се снабдил с оръжие — пушки, ножове и кой знае защо револвер със заглушител. Чезнеше някъде по цели дни. Не ходеше на блатата. Беше станал агресивен, раздразнителен. Внезапно се палеше или пък часове наред не обелваше и дума.

— Харесваше ли му животът в кибуца?

Сара се разсмя безрадостно.

— Идо не беше като мен, Луи. Той обичаше езерата, рибата. Обичаше блатата, щъркелите. Обичаше да се прибира вечер, потънал в кал, с някоя ранена птица в ръце. Но още повече обичаше мен. Затова търсеше начин да напуснем това гадно място. — Сара сви рамене и започна да раздига масата. — Всъщност мисля, че Идо никога нямаше да замине. Той бе напълно щастлив тук. Небето, щъркелите и аз. За него това бе най-голямата заслуга на кибуца — бях му подръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах: бях му подръка.

Помогнах й да събере съдовете и докато ги отнасяше в кухнята, влязох в дневната. Къщата на Сара бе малка и бяла. Доколкото можех да преценя, освен дневната имаше и две спални — нейната и на Идо. Върху един скрин забелязах снимка на млад мъж с широки рамене. Лицето му бе загоряло от слънцето и излъчваше здраве и доволство. Идо приличаше на Сара — същото очертание на веждите, същите скули, но докато Сара бе слаба и напрегната, брат й сякаш преливаше от жизненост. Изглеждаше по-млад от нея, може би на двайсет и две-три години.

Сара излезе от кухнята. Върнахме се в градината, където тя отвори някаква желязна кутия.

— Пушиш ли?

— Цигари ли?

— Не. Трева.

— Не, не пуша.

— Не се учудвам. Странен човек си, Луи.

— Ако ти се пуши, не се смущавай.

— Пушенето на трева има смисъл само ако е споделено — отсече Сара и затвори кутията.

Помълча, после подхвана:

— А сега, Луи, искам да ми обясниш какво всъщност правиш тук. Не ми приличаш на орнитолог. Познавам ги. Това са маниаци, които мислят и говорят само за птици. А ти се интересуваш единствено от щъркелите. Освен това имаш вид на човек, когото преследват. Кой си ти, Луи? Ченге? Журналист? Склонна съм да ти помогна. Стига да ми разкажеш какво търсиш.

Поразмислих, след което без повече да се колебая й разказах всичко — поверената ми от Бьом мисия, последните четирийсет и осем часа в България, смъртта на Райко Николов и на Марсел Минаус, на Йета и циганчето… Разказах й как бях убил един непознат с парче от стъкло. Споменах й и за „Единен свят“, за Дюмаз, Джуров, Жоро, за високочестотния скалпел, за тайнствената сърдечна операция на Макс Бьом. Накрая заключих:

— Може да изглежда странно, но съм убеден в едно: щъркелите са ключът към цялата история. От самото начало усещах, че Бьом има скрита причина да ме изпраща по следите на щъркелите.

— Смъртта на брат ми има ли връзка с всичко това?

— Може би. Би трябвало да науча повече подробности.

— Досието е в полицията. Няма никакъв шанс да го видиш.

— А хората, открили тялото?

— Те няма да ти кажат нищо.

— Извинявай, Сара, но ти видя ли тялото?

— Не.

— Знаеш ли… (Поколебах се за миг.)… знаеш ли дали е липсвал някой орган?

— Как така?

— Имаше ли рани в гръдния кош?

Лицето на Сара помрачня.

— Повечето от вътрешностите му са били изкълвани от птиците. Само това знам. Открили са тялото призори. На 16 май.

Станах да се поразтъпча. Смъртта на Идо несъмнено бе още една брънка от мрежата на ужаса.

— Не разбирам за какво е всичко това, Луи, но искам да ти разкажа нещо.

Седнах отново и извадих бележника си.

— Идо бе открил нещо. Не знам какво, но няколко пъти ми каза, че ще забогатеем, че ще заминем за Европа. Отначало си мислех, че казва това, за да ми достави удоволствие.

— Откога започна да говори такива неща?

— От началото на март, доколкото си спомням. Една вечер се прибра свръхвъзбуден. Прегърна ме и ми каза да си стягам багажа. Изплюх се в лицето му. Не обичам да ми се подиграват.

— Откъде се връщаше?

— От блатата, както винаги.

— Оставил ли е някакви бележки?

— Всичко е в гаража в дъното на градината. Още нещо: организацията „Единен свят“ е много активна по тия места. Има подкрепата на ООН и работи в палестинските лагери.

— Какво правят там?

— Лекуват децата, раздават храна, лекарства. Много са популярни в Израел. Това е една от малкото организации, за които всички имат добро мнение.

Записвах всяка нейна дума. Сара ме изгледа и наклони глава.

— Луи, защо правиш всичко това? Защо просто не уведомиш полицията?

— Коя полиция? На коя страна? И за какво престъпление? Нямам никакво доказателство. Впрочем вече има замесен полицай в тази история — Ерве Дюмаз. Странно ченге. Не мога напълно да схвана какво го движи. Но той е далеч. Аз съм сам.

Внезапно Сара взе ръцете ми в своите, без да ми даде време да отбягна жеста й. Не изпитах нищо. Нито отвращение, нито страх. Нито топлината на пръстите й по мъртвите ми ръце. Тя огледа дългите белези и на устните й се появи странна, някак извратена усмивка. После настойчиво впи поглед в очите ми, сякаш да ми каже, че вече не е време за приказки.

18

Беше нещо грубо, брутално, безкомпромисно. Целувките ни ставаха все по-дълги и пламенни. Тялото на Сара бе някак момчешко. Без гърди, почти без ханш. Дълги, опънати като кабели мускули. Опипвах с език кожата й, без да използвам ръцете си. Плъзгах го във всички посоки, спираловидно, докато стигнах до центъра й — горещ като кратер. Тогава се надигнах и проникнах в тялото й. Сара се изви като пламък. Изстена с глух глас и се вкопчи в раменете ми. Останах изправен и неподвижен. Сара ме заудря по гърдите и задвижи ханша си. Нямаше нежност, нямаше симпатия. Бяхме две самотни животни, свързани в смъртоносна целувка. Внезапно Сара прошепна нещо на иврит. От гърлото й се надигна вик, после от корема ми избликна вулкан. След това дълго останахме така, неподвижни, заслепени от нощта, изумени от яростта на акта. Никой от нас не бе изпитал удоволствие. Само самотно облекчение, животинско и егоистично. Въпреки това не изпитвах горчивина. Трябваше ни време, за да станем „две души в едно тяло“. Трябваше да изчакаме. Една нощ. Може би още една нощ. Тогава любовта щеше да ни донесе наслада.

Час по-късно, когато небето започна да просветлява, Сара ме попита:

— Ръцете ти, Луи. Разкажи ми.

Можех ли да я излъжа след това, което се случи между нас? За първи път в живота си казах истината за тази трагедия без страх, нито свян.

— Роден съм в Африка. В Нигер ли, в Мали ли, не знам точно. Родителите ми заминали за черния континент през петдесетте години. Баща ми беше лекар. Лекуваше черното население. През 1963 година Пол и Март Антиош се установиха в Централноафриканската република, където неуморно продължиха делото си. Двамата с по-големия ми брат растяхме в климатизираните класни стаи и в жегата на саваната. По онова време страната се управляваше от Давид Дако, получил властта сред всенародно ликуване от самия Андре Малро. Положението не беше цветущо, но не бе и катастрофално. Народът не желаеше смяна на правителството. Но през 65-та се намери един човек, който реши всичко да промени — полковник Жан-Бедел Бокаса. Той бе от рода на президента, от етноса мбака, и бе единственият висш офицер в републиката. Затова, съвсем естествено, му повериха армията, която се състоеше от малоброен пехотен батальон. Щом стана главнокомандващ, Бокаса започна да тръби наляво и надясно, че властта му се полага по право, че е по-възрастен от президента и т.н. Всички го мислеха за досаден пияница. Но подцениха интелигентността му. Бокаса решава да действа в края на 65-та година с помощта на лейтенант Банза. На 31 декември извършва военен преврат, арестува президента Дако и го хвърля в затвора Нгарагба, където нарежда да освободят всички други затворници. Така в града се изсипва банда крадци, мошеници и престъпници, които крещят: „Слава на Бокаса!“ Сред тях има и няколко особено опасни убийци, които трябвало да бъдат екзекутирани след няколко дни. Точно те почукват на вратата на нашата къща на авеню Франс към два часа призори. Съненият ни иконом взима пушката си и отива да отвори, но те вече са разбили вратата. Отнемат оръжието на Мохамед и жестоко се разправят с него. В това време баща ми зарежда своя маузер, готов да защитава семейството си. Майка ми също се събужда с все още замаяна от новогодишното шампанско глава и се качва при нас в спалните ни. Но къщата вече гори. Нападателите са проникнали вътре, чупят всичко по пътя си, преобръщат мебелите, лампите.

Нямам точни сведения как е убито семейството ми. Смята се, че баща ми е застрелян от упор със собственото му оръжие. Майка ми била убита с брадва, на няколко крачки от стаята ни. Колкото до брат ми, той, изглежда, е загинал в пламъците, както и повечето от нападателите.

Не знам по какво чудо съм оцелял. Тичал съм с обгорели ръце, крещял съм, препъвал съм се, докато съм стигнал до посолството на Франция, където съм припаднал. Там живееха приятели на родителите ми, Нели и Жорж Бреслер. Когато ме открили, когато разбрали какво е станало, те веднага се качили на един биплан, собственост на френската армия, и напуснали Банги, отвеждайки ме със себе си.

През следващите дни не се говореше много за този „гаф“, френската държава не знаеше как да се справи със ситуацията и накрая призна новото правителство. Започнаха разследване, дадоха голямо обезщетение на малкия Луи Антиош. Но какво да разследват? Убийците бяха мъртви, а главният виновник бе станал държавен глава.

Замълчах. Сара прошепна:

— Съжалявам.

— Не съжалявай, Сара. Бях на шест години. Нямам никакъв спомен от онези събития. Просто в живота ми има дълга бяла страница. Но кой пък си спомня за първите си шест години? Каквото знам, съм го научил от Бреслерови.

Сара хвана ръцете ми и прекара пръст по белезите.

— Болят ли те ръцете?

— Напротив. Напълно безчувствени са.

— Ти си първият ми гой, Луи.

— Мога да се покръстя.

Сара сви рамене.

— Не можеш.

— Ще ме резнат тук-там и…

— Не можеш да станеш гражданин на Израел.

— Защо?

Сара пусна ръцете ми и каза:

— Ти си никой, Луи. Не могат да ти вземат необходимите за паспорта пръстови отпечатъци.

19

На другия ден се събудих късно. Насилих се да отворя очи и огледах стаята на Сара — огрените от слънце стени от бял камък, малкия дървен скрин, окачените на стените портрети на Айнщайн с изплезен език и на Хокинг в инвалидна количка. Книги джобен формат, натрупани на пода. Стая на самотна млада жена.

Погледнах часовника си: единайсет и двайсет, 4 септември. Сара бе отишла на развъдниците. Станах и взех душ. Дълго се взирах в лицето си в огледалото над мивката. Бях отслабнал, бузите ми бяха хлътнали. Може би се лъжех, но ми се стори, че съм остарял и съм придобил жестоко изражение. Обръснах се, после се облякох.

В кухнята намерих бележка от Сара: „Луи, рибата не чака. Ще се върна привечер. Чаят, телефонът, пералнята — всичко е на твое разположение. Пази се и ме чакай. Приятен ден. Сара.“

Приготвих си чай и отпих от чашата, загледан през прозореца в Обетованата земя. Придърпах към себе си телефона и се свързах с автоматичния си секретар. Връзката беше лоша, но успях да чуя записаните съобщения. Дюмаз ме питаше има ли нещо ново. Вагнер нетърпеливо ме молеше да му се обадя. Третото обаждане ме учуди повече — беше от Нели Бреслер, която се безпокоеше за мен. „Луи, момчето ми, Нели се обажда. Последният ни разговор много ме разтревожи. Какво правите? Обадете ми се.“

Набрах номера на Ерве Дюмаз в управлението в Монтрьо. Девет часът местно време. Хванах го след няколко опита.

— Дюмаз? Антиош на телефона.

— Най-после. Къде сте? В Истанбул?

— Не можах да спра в Турция. В Израел съм. Можем ли да говорим?

— Слушам ви.

— Искам да кажа: никой ли не слуша разговора ни?

Дюмаз се позасмя.

— Защо? Какво става?

— Опитаха се да ме убият.

— Моля?

— Двама мъже. На Софийската гара преди четири дни.

— Как им избягахте?

— По чудо. Но трима невинни загинаха.

Дюмаз мълчеше. Продължих:

— Ликвидирах единия от убийците, Ерве. Отидох до Истанбул с кола, оттам взех ферибота за Израел.

— И какво открихте?

— Нищо. Но щъркелите са в центъра на историята. Най-напред орнитологът Райко Николов е жестоко убит при необичайни обстоятелства. След това се опитват да отстранят мен, макар че аз се занимавам само с щъркели. А сега се оказва, че има и трета жертва — един израелски орнитолог е бил убит преди четири месеца. Това убийство е от същата серия, сигурен съм. Идо е открил нещо, също като Райко.

— Кои бяха нападателите ви?

— Може би двамата българи, които са разпитвали Жоро Грибински през април.

— Какво ще правите сега?

— Продължавам нататък.

Дюмаз уплашено възкликна:

— Продължавате! По-добре се свържете с израелската полиция, с Интерпол!

— Няма смисъл. Тук убийството на Идо не се разследва. В София смъртта на Райко е минала незабелязано. Смъртта на Марсел ще вдигне повече шум, защото става дума за французин. Но всичко това се вписва в общия хаос. Никакво доказателство, разнопосочни факти — твърде рано е да се алармират международни инстанции. Имам някакъв шанс само ако действам сам.

Инспекторът въздъхна.

— Въоръжен ли сте?

— Не. Но тук, в Израел, не е трудно да си набавя този вид стока.

Дюмаз не каза нищо. Чувах ускореното му дишане.

— А при вас, какво ново?

— Нищо съществено. Все още се занимавам с миналото на Бьом. Засега виждам само една връзка — диамантените мини. Първо в ЮАР, после в Централна Африка. Проучвам. По другите линии — никакъв резултат.

— Какво открихте за „Единен свят“?

— Нищо. Организацията има безупречна репутация. Управлението й е прозрачно, дейността й е полезна и призната от всички.

— Откъде се е взела тази организация?

— Основана е в края на седемдесетте години от Пиер Доано, френски лекар, установил се в Калкута, в Северна Индия. Занимавал се е с бедните, с прокажените, с болните деца. Изградил е диспансери покрай тротоарите, които са станали много популярни. Започнали да говорят за него. Славата му се разнесла и други западни лекари дошли да му помагат, после заприиждали дарения. Така били излекувани хиляди мъже и жени.

— После?

— По-късно Доано създал „Единен свят“ и някакъв Клуб 1001 с около хиляда членове — известни личности, предприятия и пр., — всеки от които внесъл по десет хиляди долара. Общата сума — повече от десет милиона долара — е депозирана в банка, така че всяка година носи значителна лихва.

— В какъв размер?

— Достатъчен, за да покрие разходите на „Единен свят“. Така дарителите са сигурни, че парите им отиват за социално слабите, а не за построяване на луксозни административни сгради. Всичко е съвсем открито и тази прозрачност е допринесла много за успеха на „Единен свят“. Днес организацията има медицински центрове по целия свят и разполага с истинска хуманитарна армия.

По линията се чуваше пукане.

— Можете ли да ми намерите списъка на тези центрове?

— Разбира се, но не виждам какво…

— А списъка на членовете на клуба?

— На грешен път сте, Луи. Пиер Доано е знаменитост. Миналата година за малко не получи Нобелова награда за…

— Ще ми го намерите ли?

— Ще опитам.

Отново пукане.

— Разчитам на вас, Ерве. Ще ви се обадя утре или в други ден.

— Как да се свържа с вас?

— Аз ще ви търся.

След това набрах номера на Вагнер. Германецът се зарадва, като ме чу.

— Къде сте? — възкликна той.

— В Израел.

— Чудесно. Видяхте ли щъркелите?

— Чакам ги тук, в Бейт Шехан.

— При развъдниците?

— Именно.

— Видяхте ли ги в България и на Босфора?

— Не съм сигурен. Видях едно ято да прелита над Босфора. Беше фантастично. Улрих, не мога да говоря дълго. Имате ли нови локализации?

— Пред очите ми са.

— Казвайте.

— Най-голяма е първата група. Вчера е прелетяла над Дамаск и сега се отправя към Бейт Шехан. Мисля, че утре ще ги видите.

— А западните?

— Момент… Най-бързите са над Сахара и скоро ще стигнат до Мали, в делтата на Нигер.

Записах и тази информация.

— Много добре — заключих. — Ще ви се обадя след два дни.

— Къде сте, Луи? Може би бихме могли да ви изпратим факс. Тук имам някои статистики…

— Съжалявам, Улрих, тук няма факс.

— Звучите малко особено. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Радвам се, че ви чух.

Накрая се обадих на Йосе Ленфелд, директора на Обществото за опазване на природата. Йосе говореше английски с каменист акцент и така викаше, че слушалката ми се тресеше. Усетих, че и този орнитолог ще се окаже „рядък екземпляр“. Уговорихме си среща — в осем и половина на другата сутрин на летището „Бен Гурион“.

Надигнах се, схрусках няколко питки в кухнята и отидох да разгледам работното помещение на Идо в градината. Не бе оставил никакви бележки, никаква статистика, никаква информация. Само инструменти и превързочни материали като онези, които открих у Бьом.

Затова пък попаднах на пералната машина. Докато тя въртеше дрехите ми, аз спокойно продължих да ровя. Не намерих нищо повече. Денят решително не беше плодоносен. Но в момента имах само едно желание — да видя отново Сара.

Час по-късно простирах прането на слънце, когато Сара се появи между две ризи.

— Свърши ли работният ден?

Вместо отговор Сара ми намигна и ме прегърна.

20

Навън бавно се смрачаваше. Сара се отдръпна от мен. По гърдите й се стичаше пот. Тялото й бе дълго и стегнато, кожата й бе матова, прегоряла, изсушена.

— Ще пиеш ли чай?

— С удоволствие.

Тя стана и отиде да направи запарката. Желанието, което изпитвах към нея, бе неугасимо. След два часа в леглото все още не можех да се отпусна. Не ставаше дума за наслада или удоволствие, а за някаква алхимия на телата, на които сякаш бе отредено да горят едно за друго. Вечно.

Сара се върна — носеше меден поднос, върху който бе поставила метален чайник, малки чашки и чинийка с бисквити. Седна на ръба на леглото и наля чая по ориенталски, като държеше чайника високо над чашките.

— Луи — каза тя, — мисля си, че си на грешен път.

— Какво имаш предвид?

— Птиците, миграцията, орнитолозите. Става дума за убийства. Никой не убива заради птици.

Вече бях чувал това. Възразих:

— В тази история, Сара, има само една връзка — щъркелите. Не знам къде ще ме отведат. Не знам и защо пътят им е осеян с убийства. Но в това насилие без граници трябва да има някаква логика.

— В това насилие има пари.

— Естествено — отвърнах. — Макс Бьом се е занимавал с незаконна търговия.

— Каква?

— Още не знам. Диаманти, слонова кост, злато? Във всеки случай, африкански богатства. Дюмаз, швейцарският инспектор, който работи по случая, е убеден, че става дума за скъпоценни камъни. И мисля, че е прав. Бьом едва ли е търгувал със слонова кост, след като се е бунтувал срещу изтребването на слоновете в Централна Африка. Колкото до златото, по пътя на щъркелите то не е много. Остават диамантите — в Централна Африка, в ЮАР… Макс Бьом е бил инженер и е работил в мини. Само че се е пенсионирал още през 77-а и вече не е стъпил в Африка. Занимаваше се само с щъркели. Не знам, Сара, наистина.

Сара запали цигара и сви рамене.

— Сигурна съм, че имаш някакво предположение.

Усмихнах се.

— Имам. Смятам, че търговията продължава и щъркелите са нещо като куриери. Пратеници, ако щеш. Като пощенските гълъби. Смятам, че пренасят съобщението си в пръстените.

— Какви пръстени?

— В Европа орнитолозите слагат на краката на птиците пръстени, върху които са отбелязани датата и мястото на раждането или датата и мястото на залавянето, ако са диви птици. Но мисля, че пръстените на Бьом разказват друга история.

— Каква?

— Нещо, заради което си заслужава да се убива. Райко го беше открил. Брат ти също, струва ми се. Идо дори е разбрал за какво точно става дума. Оттам и надеждата му да забогатее.

Сара не каза нищо. За миг помислих, че напълно ме е забравила. После стана.

— Луи, в момента проблемите ти не са в небето. Гледай си по-скоро в краката. Ако продължаваш да хвърчиш из облаците, ще те убият като куче.

Сара обу дънките си и облече фланелка.

— Ела с мен.

Излязохме в градината, където Сара се спря между къщата и гаража на Идо. Отмести клоните на едно маслиново дърво и отдолу се появи прашно платнище.

— Помогни ми.

Издърпахме платнището. През деня сигурно бях минал отгоре му поне десет пъти. Сара повдигна дъската на скривалището и пред очите ми се разкри истински арсенал. Бойни карабини и ножове, сандъци с боеприпаси.

— Складът на семейство Габор — каза Сара. — Винаги сме имали оръжие, но Идо се снабди с още.

Коленичи и издърпа прашен сак за стикове за голф. Изтупа го и го напълни с оръжие и муниции. След това ми подаде един автоматичен пистолет.

— Това е глок 21, австрийско оръжие. Стреля с четирийсет и пет милиметрови куршуми. По-добро е от берета.

21

На другата сутрин станахме в три часа. Мълчаливо изпихме чая си. Навън се чуваха тежките стъпки на жителите на кибуца. Сара не пожела да я придружа до развъдниците. Младата еврейка не можеше да афишира връзката си с гой. Целунах я и поех по обратния път, към летището „Бен Гурион“.

Чакаха ме близо триста километра път. Карах бързо. В околностите на Наблуз се сблъсках с другата израелска действителност. Полицейска проверка. Паспорт. Разпит. Пред дулото на бойните карабини отново разказах историята си. „Щъркели? Какво искате да кажете?“ Отговорих на въпросите им. Гледаха ме недоверчиво. Накрая извадих снимките на Бьом и им показах черно-белите птици. Войниците избухнаха в смях. Засмях се и аз. Предложиха ми чай, който набързо изгълтах и потеглих. Обливаше ме студена пот.

В осем сутринта проникнах в складовата зона на летището, където бе разположена лабораторията на Йосе Ленфелд. Той ме чакаше пред входа и нетърпеливо крачеше напред-назад.

Директорът на Обществото за опазване на природата бе истински феномен. Поредният. Но колкото и да крещеше (най-вероятно за да надвика бученето на самолетите), колкото и бързо да говореше на ръбатия си английски, въпреки че бе нахлупил еврейската си шапчица накриво и се държеше като арабски каид, Йосе Ленфелд не ме впечатли. Вече нищо не ми правеше впечатление. Този дребен човек с посивели коси, вторачен в заниманията си като жонгльор в бухалките си, трябваше преди всичко да отговори на въпросите ми — бях се представил като журналист — и толкова.

Йосе ми обясни „орнитологическия“ проблем на Израел. Всяка година петнайсет милиона прелетни птици от двеста и осемдесет различни вида прелитали над страната. Заради тях през последните години станали немалко злополуки с цивилни и военни самолети. Няколко пилоти загинали, а самолетите им се разбили. Щетите възлизали на петстотин хиляди долара за машина. Затова израелските военновъздушни сили решили да вземат мерки и през 86-а година се обърнали към него. Днес Йосе разполагал с неограничени средства, за да организира „щаб за защита от птиците“.

Най-напред посетихме наблюдателния пункт, разположен в контролната кула на летището. Освен традиционните радари тук имаше и специален радар за локализиране на птичи ята.

— Оттук предотвратяваме най-лошото — обясни Йосе. — Птичите ята понякога са невероятно многобройни.

Ленфелд се наведе над един компютър, натисна няколко клавиша и на екрана се появи карта на Израел, върху която се виждаха огромни ята от птици, покрили цялата територия на страната.

— Какви са тези птици? — попитах.

— Щъркели — отговори Ленфелд. — От Бейт Шехан до Негев могат да прекосят Израел за няколко часа. По пистите на летищата има високоговорители, по които се пускат крясъците на някои хищни птици, за да се избегне струпването на щъркелите. В най-лошия случай прибягваме до нашата „ударна сила“ от дресирани хищни птици.

Върнахме се в лабораторията. Ленфелд отвори една метална врата с магнитна карта. Влязохме в нещо като стъклена клетка, разположена над огромно ателие.

— Тук пресъздаваме точните условия на злополуките — обясни Ленфелд. — Изстрелваме срещу прототипите птици със скорост, която надвишава хиляда километра в час. След това анализираме точките на сблъсъка, оказаното съпротивление, нанесените щети.

— Птици ли?

Ленфелд се разсмя.

— Пилета, господин Антиош. Пилета от супермаркета!

Следващата зала, която посетихме, бе пълна с компютри, на чиито екрани се виждаха колони от цифри, карти и графики.

— Тук е изследователският ни отдел. Определяме траекториите на всеки птичи вид. Вкарваме цялата информация, получена от орнитолозите по места.

Тези данни ме интересуваха.

— Знаете ли откъде точно минават щъркелите в Израел?

Йосе широко се усмихна и застана пред един свободен компютър. Отново се появи картата на Израел с очертани върху нея маршрути, които се събираха в Бейт Шехан.

— Неизменни ли са тези маршрути?

— Абсолютно.

— Имате ли данни за броя на птиците?

— Разбира се. Четиристотин и петдесет хиляди щъркела прелитат всяка година над Израел през пролетта и есента. Познаваме навиците им. Знаем точните дати, периодите на струпвания, всичко. Щъркелите са точни като часовници.

— Интересувате ли се от опръстените щъркели, които идват от Европа?

— Не специално. Защо?

— Изглежда, че някои от тях не са се появили тази пролет.

— Не знаех това, но те са толкова много, че…

Продължихме да обикаляме, като този път орнитологът ме въведе в биологическа лаборатория, пълна с епруветки и микроскопи. Изследователите носеха бели престилки и сякаш се готвеха за бактериологическа война. Йосе поднови обясненията си.

— Тук е мозъкът на програмата. Изучаваме злополуките в подробности. Останките от самолетите се донасят в тази зала и се проучват с микроскоп, така че да се забележи и най-малкото перце, и най-малката капка кръв, да се определи скоростта на птицата и силата на сблъсъка. Няма да повярвате, но този отдел е част от армията. В известен смисъл прелетните птици са врагове на израелската кауза.

— След войната с камъните войната с птиците?

— Точно така! Мога да ви покажа само част от изследванията ни. Останалото е военна тайна. Но тук имам нещо, което ще ви заинтересува.

Влязохме в малко студио, претъпкано с видеотехника. Ленфелд сложи една касета в един от апаратите. На екрана се появи пилот от израелската армия с каска на главата и смъкната козирка. Виждаше се само устата му, която говореше на английски: „Усетих взрив, нещо много мощно се блъсна в рамото ми. Загубих съзнание. Скоро дойдох на себе си, но не виждах нищо. Каската ми беше покрита с кръв и парчета плът…“

— Това е един от пилотите ни, който преди две години се сблъска с щъркел, но за щастие оцеля.

— Защо носи каска?

— Защото самоличността на военните пилоти трябва да остане в тайна.

— Значи не мога да се срещна с него?

— Не, но ще ви предложа нещо по-добро.

Излязохме от студиото, Ленфелд вдигна слушалката на един стенен телефон, набра някакъв номер и заговори на иврит. Почти веднага се появи дребен човек с жабешко лице.

— Шалом Уилм — представи го Йосе, — отговорник на биологическата лаборатория. Той лично е водил изследванията, свързани със злополуката.

Ленфелд обясни на Уилм причините за посещението ми. Човекът се усмихна и ме покани да го последвам в кабинета му. Странно, но помоли Йосе да ни остави сами.

Тръгнах след него. Нови коридори, нови врати. Накрая влязохме в малко помещение, нещо като голяма каса с метална врата.

— Това ли е кабинетът ви? — попитах учудено.

— Излъгах Йосе. Искам да ви покажа нещо.

Уилм затвори вратата и запали осветлението. После дълго и сериозно ме заразглежда.

— Не си ви представях така.

— Какво искате да кажете?

— След въпросната злополука, която стана през 1989 г., не съм преставал да ви чакам.

— Мен?

— Вас или някой друг. Чаках посетител, който особено се интересува от щъркелите, завръщащи се в Европа.

Уилм замълча. Кръвта биеше в слепоочията ми. Казах глухо:

— Обяснете ми.

— Когато изследвах различните парчета от катастрофиралия самолет, направих странно откритие. Разбрах, че то не е случайно, че е част от друга история, от която вие несъмнено сте брънка.

Шалом отвори една каса в стената и продължи:

— Интуицията ми подсказва, че мога да ви се доверя — каза той и ми показа два малки прозрачни плика, които бе извадил от касата. — А и нямам търпение да се отърва от този товар.

— Нищо не разбирам. Бъдете по-ясен.

Уилм спокойно отговори:

— Когато претърсихме кокпита на катастрофиралия самолет, както и униформата на пилота, главно каската му, събрахме различни частици, включително късове стъкло.

Шалом постави на масата едно от пликчетата, върху което бе залепен етикет с надпис на иврит. Вътре имаше парченца опушено стъкло.

— Събрахме и парчета от козирката на пилота. (Той постави на масата и другото пликче, което съдържаше по-светли останки.) Когато ги разгледах под микроскоп, открих нещо интересно. Нещо, чието присъствие е изключително необичайно.

Забелязах, че Уилм стиска нещо в ръката си и внезапно разбрах за какво ставаше дума. Въпреки това извиках:

— Но какво, за Бога?

Шалом разтвори ръка и прошепна:

— Диамант.

22

Излязох от лабораториите на Ленфелд напълно изтощен. Разкритията на Шалом Уилм ме водеха право там, където въображението ми бе отказало да отиде.

Макс Бьом е бил трафикант на диаманти, а щъркелите са били куриерите му.

Стратегията му бе изключителна, поразителна, неумолимо ефикасна. Вече знаех достатъчно, за да си я представя в подробности. Според сведенията, дадени ми от Дюмаз, Бьом бе работил на два пъти с диаманти — от 69-а до 72-ра в Южна Африка и от 72-ра до 77-а в Централна Африка. В същото време инженерът бе наблюдавал миграцията на щъркелите, които осъществяваха въздушна връзка с Европа. Кога ли му бе хрумнало да използва птиците като куриери? Мистерия. Във всеки случай, когато през 1977 година е напуснал Централна Африка, мрежата му е била вече организирана. Поне в Западна Европа. Достатъчно е било да има няколко съучастници на място, които да подбират най-красивите диаманти и в края на зимата да ги прикрепят към пръстените на щъркелите. Камъните са „излитали“ и са прекосявали границите.

След това за Бьом не е било трудно да си прибере диамантите. Знаел е номерата на пръстените и е познавал всяко гнездо в Швейцария, Белгия, Холандия, Полша и Германия. Тръгвал е на лов и под предлог, че опръстява малките, е упойвал възрастните и е прибирал скъпоценните камъни.

В системата имаше някои пукнатини — птиците са могли да претърпят злополука. Но като се има предвид броят им — няколкостотин птици всяка година, печалбата си е оставала огромна, а рискът почти нулев. Орнитологията е била съвършено прикритие. Освен това с течение на времето Бьом сигурно е отгледал собствени ята, като е избирал най-здравите, най-опитните птици. Като допълнителна предпазна мярка е наемал „часовои“ по пътя на щъркелите, които са го осведомявали дали всичко върви по план. Така цели десет години трафикът — и на изток, и на запад — се е развивал без проблеми.

Започвах да разбирам и други неща. Тъй като е ставало дума за милиони швейцарски франкове всяка година, логично бе Бьом да загуби самообладание, когато през пролетта източните щъркели не са се завърнали. Затова е изпратил двамата българи, които са разпитали Грибински, когото са сметнали за безобиден, а после са убили Идо — той явно им се е сторил подозрителен.

От думите на Сара излизаше, че младият орнитолог бе открил трафика. Някоя вечер, докато е лекувал щъркелите, сигурно е видял какво съдържат пръстените. Тогава е разгадал системата и се е размечтал за богатство. Снабдил се е с оръжие, след което всяка вечер на блатата е убивал опръстените щъркели и е прибирал диамантите. Затова през пролетта птиците са изчезнали, а Идо се е снабдил със солиден запас от скъпоценни камъни. Оттук нататък имаше две хипотези: или Идо не е издържал на мъченията и е проговорил, а българите са отнесли диамантите, или е мълчал и е скрил някъде „съкровището“. Втората версия ми се струваше по-правдоподобна. Защо иначе Макс Бьом щеше да ме изпраща по пътя на щъркелите?

И все пак много обстоятелства оставаха неизяснени. Откога съществуваше трафикът? Кои бяха съучастниците на Бьом в Африка? Каква роля играеше „Единен свят“? И главно, каква бе връзката между аферата с диамантите и изваденото сърце на Райко? Кой бе убил Райко? Двамата българи ли? Те ли бяха виртуозните хирурзи, за които говореше Милан Джуров? Имаше и още един въпрос, който ме засягаше пряко: защо Макс Бьом бе избрал мен да водя разследването? Защо аз, който не разбирах нищо от щъркели, не участвах в трафика и можех да го разкрия?

В двайсет и два часа, след като отново минах през военния пост и отново отговорих на какви ли не въпроси, пристигнах в Бейт Шехан. Паркирах колата и се отправих към къщата на Сара. Вътре не светеше. Когато почуках, вратата сама се отвори. Извадих глока си и го заредих. След това влязох в дневната, където нямаше никого. Спуснах се към градината, издърпах платнището и вдигнах капака на скривалището — липсваха един галил и един глок 17. Сара бе заминала. По своя си начин. Въоръжена като войник на поход и лека като птица.

23

Станах в три часа като предишния ден. Беше 6 септември. Кибуцът започваше да се събужда. Излязох в пурпурната нощ, смесих се с мъжете и жените, които отиваха на развъдниците, и се опитах да разбера дали са виждали Сара. Въпросите ми предизвикаха враждебни погледи и неясни отговори.

Отправих се към орнитолозите. Те ставаха много рано, за да наблюдават птиците още при събуждането им. В четири часа вече бяха навън с биноклите, камерите и храната за през деня. След няколко опита един холандец позна Сара по описанието ми и ме увери, че я е видял предишния ден към осем сутринта в Неве-Ейтан. Качвала се на автобус № 133 за Нетания. Порази ме една подробност — девойката носела сак за стикове за голф.

Миг по-късно бях настъпил газта и летях на запад с пълна скорост. В пет часа спрях на една бензиностанция, заредих колата, поръчах си черен чай и разтворих пътеводителя, за да потърся информация за Нетания. Когато я прочетох, едва не се залях с горещия чай. „Нетания. Население: 107 200 жители. Курортен град, известен с пясъчните си плажове. Голям индустриален център, специализиран в обработката на диаманти. В квартала около улица Херцъл туристът може да наблюдава срязването и шлифоването на камъните…“

Потеглих със свирене на гуми. Значи Сара бе разкрила всичко. И несъмнено притежаваше диаманти.

В девет часа бях в Нетания, и не след дълго паркирах колата в началото на улица Херцъл. Тръгнах пеш и след няколко преки попаднах на това, което търсех — търговците на диаманти.

Още в първото магазинче зададох въпросите си: „Виждали ли сте една млада жена, висока и руса? Предлагала ли ви е необработени диаманти с голяма стойност? Искала ли е от вас да оцените или да купите диамант?“

Всеки път получавах отрицателен отговор, а зад очилата или лупите срещах враждебни погледи. Бижутерите не обичат да ги разпитват. В дванайсет и половина почти бях обиколил квартала, без да получа и най-малката информация. Още няколко магазинчета и всичко щеше да свърши. В един без петнайсет зададох за последен път въпросите си на възрастен мъж, който прекрасно говореше френски.

— Със сак за стикове ли е младата жена?

Сара бе идвала тук предната вечер. Поставила на тезгяха един диамант и попитала: „Колко?“ Исаак Книклевиц разгледал камъка на светлината, после го огледал с лупа. Сравнил го с други диаманти и заключил, че по отношение на бистротата и чистотата камъкът няма равен на себе си. Предложил цена. Сара приела, без да се пазари. Исаак изпразнил касата си, но сключил, както сам призна, чудесна сделка. Знаел впрочем, че това е началото. Според него подобен камък, продаван без сертификат, можел да донесе само неприятности. Бил убеден, че някой като мен или пък друго, по-официално лице, ще потропа на вратата му. И че ще се наложи може би да върне камъка, освен ако не успее да го обработи предварително.

Исаак ми предложи да обядваме заедно. Сигурно имаше още много за разправяне. А Сара бе далеч. Последвах го по лабиринта от улички. Скоро стигнахме до малко площадче, скрито под гъста растителност. Под този свеж покрив бяха подредени масите на ресторанта. Настанихме се и Исаак каза:

— Разкажете ми вашата история, млади човече.

— Не, Исаак, нищо не мога да ви кажа. Освен, че младата жена, която сте видели вчера, е в опасност. Аз също съм в опасност. Всеки, който се доближи до тази история, е застрашен. Доверете ми се, отговорете на въпросите ми и стойте настрани от всичко това.

— Обичате ли младата жена?

— Не бих започнал оттам, Исаак. Но да кажем, че да, обичам това момиче. До полуда. Да предположим, че става дума за любов, чувства и насилие. Това задоволява ли ви?

Исаак се усмихна и поръча на иврит специалитета за деня. На мен лично миризмата на пилешко ми бе убила апетита. Поисках само чай.

Бижутерът попита:

— Какво мога да направя за вас?

— Разкажете ми за диаманта на младата жена.

— Великолепен камък е. Не много голям, най-много няколко карата, но изключително чист. Стойността на диамантите се определя по четири критерия: тегло, чистота, цвят и форма. Диамантът на приятелката ви е напълно безцветен и безупречно чист. Цяло чудо.

— След като смятате, че произходът му е подозрителен, защо го купихте?

— Защото това ми е професията. Аз обработвам диаманти. От повече от четирийсет години го правя. Този, за който говорим, е истинско предизвикателство за човек като мен. Когато го видях, разбрах, че небето ми дава възможност да създам своя шедьовър.

— Преди да се обработи, колко струва камък с такова качество?

— Не става дума за пари.

— Отговорете ми. Трябва да знам цената му.

— Трудно е да се каже. Може би между пет и десет хиляди американски долара.

Представих си как щъркелите на Бьом цепят небето, пренасяйки скъпоценния си товар. Как всяка година се връщат в Европа и кацат в гнездата си по покривите на Германия, Белгия, Швейцария. Милиони долари всяка пролет.

— Откъде би могъл да идва подобен диамант? — попитах.

— Всяка година по борсите се продават необработени диаманти. Никой не може да каже откъде идват. Нито дори дали са извадени от земята или от водата. Диамантът е напълно анонимен.

— Но камък с подобно качество трябва да е рядкост. Сигурно се знае от кои мини би могъл да е.

— Така е. Но днес съществуват много находища. В Южна и Централна Африка, разбира се, но и в Ангола, в Русия…

— Къде се продават такива необработени диаманти?

— Само на едно място — в Анверс. Всичко, което не минава през Де Биърс, тоест двайсет до трийсет процента от пазара, се продава на диамантените борси в Анверс.

— Казахте ли това на девойката?

— Естествено.

Ясно — моята Алиса бе на път за Анверс. Сервираха специалитета на деня — пържени кюфтенца от бакла и пюре от нахут. Исаак спокойно започна да се храни.

— Как протичат нещата в Анверс?

— Доста е впечатляващо. Диамантените борси са под закрилата на Пентагона. Усещаш, че отвсякъде те наблюдават невидими камери. Там няма политика, от значение е само качеството на камъните.

— Какви са проблемите с продажбата на диаманти? Съществува ли незаконна търговия?

Исаак иронично се усмихна.

— Търговия ли? Естествено. Но светът на необработените диаманти е особен, господин Антиош. Там търсенето и предлагането са абсолютно регламентирани от компанията Де Биърс. Всичко е подчинено на строги правила, като целта е на световния пазар периодично да се пускат определено количество камъни. Да се отваря и затваря кранчето, ако щете, за да не се предизвикат сътресения.

— Искате да кажете, че трафикът на необработени камъни е невъзможен, че Де Биърс контролира разпространението на диаманти?

— Може и да се появи някой камък. Но редовната поява на диаманти с голяма стойност би дестабилизирала пазара.

Извадих диаманта на Уилм и му го показах.

— На такива ли?

Исаак изтри устата си, свали очилата си и се взря в камъка.

— Да, на такива — потвърди той, като ме гледаше невярващо. — Няколко подобни могат да предизвикат огромно колебание на цените. Невероятно. В целия си живот съм виждал не повече от пет диаманти с такова качество. А за последните два дни видях два. Продава ли се този камък?

— Не. Още един въпрос. Трафикантите трябва преди всичко да се боят от Де Биърс, така ли?

— Именно. Но не подценявайте митниците, там също има отлични специалисти.

— Какво печелят трафикантите?

— Същото като при всяка незаконна търговия — избягват таксите, митата.

Макс Бьом го бе правил по начин, който никой не би могъл и да си представи. Трябваха ми още две потвърждения. Прибрах скъпоценния камък и извадих от раницата си фишовете на Бьом, изпълнените с цифри фишове, които не бях успял да разгадая, но вече имах някои предположения.

— Говорят ли ви нещо тези числа?

Исаак мълчаливо ги разгледа.

— Без съмнение — отвърна той. — Това са характеристики на диаманти. Споменах ви за четирите критерия: тегло, цвят, чистота, форма. Четирите С — на английски carat, colour, clarity, cut… Вижте например този параграф. Под датата: 13/4/87, е написано: VVSI, което означава: Very, very small inclusion, тоест изключително чист камък с включения, които се забелязват с десеторно увеличаваща лупа. Следва 10 C. Това е теглото — 10 карата (един карат отговаря на 0,20 г.). После буквата D, която означава: чисто бял, най-прекрасния цвят. Тук имаме описание на уникален диамант. Ако съдя по останалите дати и кодове, мога да твърдя, че притежателят на тези камъни е фантастично богат.

Гърлото ми бе пресъхнало от напрежение. Богатството, за което говореше Исаак, бе „спечелено“ от един-единствен щъркел в продължение на няколко години. Свят ми се зави при мисълта за броя фишове в раницата ми. Направих последна проверка.

— А това, Исаак? Можете ли да ми кажете какво е?

Показах му карта на Европа и Африка, през която бяха прекарани пунктирани линии. Той се сведе над нея, после каза:

— Може би това са пътищата на диамантите, от мините до европейските страни, в които се продават или обработват камъните. За какво става дума? Това ли е вашият „трафик“?

— Моят трафик, да, в известен смисъл.

Бях му показал карта на миграцията на щъркелите — фотокопие на рисунка от детска книжка, дадена ми от Бьом. Станах.

Исаак също се изправи и попита:

— Какво ще правите с вашия камък?

— Не мога да ви го продам, Исаак. Нужен ми е.

— Жалко. Впрочем тези камъни са много опасни.

Уредих сметката и казах:

— Исаак, само двама души знаят, че притежавате подобен камък — аз и младото момиче. Да смятаме инцидента за приключен.

— Дано, господин Антиош.

Сбогувахме се и аз се смесих с тълпата. Минавах покрай магазинчетата и се опитвах да се ориентирам. Мислите ми бяха несвързани, не можех да се съсредоточа. На всичкото отгоре имах чувството, че ме следят.

24

Скоро стигнах до улица Херцъл. Не бях далеч от колата си, но реших да изчакам малко. Отправих се към брега на морето. Обръщах се, оглеждах минувачите, но не забелязах нищо подозрително. По крайбрежния булевард се движеха коли, а на самия бряг бяха насядали на столове треперещи старци. Виждах приведените им рамене и нелепите им дрехи — палта, жилетки, яке, шлифер при 35 градуса на сянка. Шлифер! Огледах силуета на мъжа, застанал близо до плажа. Бе вдигнал яката си, а на гърба му се открояваше широко петно от пот. Потръпнах — бях разпознал един от софийските убийци.

Тичешком пресякох булеварда. Мъжът се обърна. Отвори уста, после побягна, провирайки се между столовете на старците. Затичах се още по-бързо, преобръщайки празните столове. Настигнах го, хванах го за яката и забих юмрук в стомаха му. Той се преви на две, а изпод шлифера му изпадна автомат узи. Изритах оръжието, сграбчих го за тила с две ръце и разбих носа му в коляното си.

— Кой си ти? — изкрещях на английски и с все сила го ударих с глава между очите.

Мъжът падна по гръб, черепът му издрънча на асфалта.

— Кой си ти, за Бога? Кой ти плаща, боклук такъв?

Крещях и пребърквах джобовете му. Измъкнах паспорта му. Син металик, проблясващ на слънцето. Разпознах логото — убиецът имаше паспорт на ООН.

Секундата на изненада ми струва скъпо. Мъжът ме изрита в слабините и се изправи като пружина. Отблъсна ме и ми нанесе удар в челюстта. Устата ми се разцепи, рукна кръв. Докато се опитвах да извадя глока си, той вече бе далеч.

В друг град бих имал няколко минути, за да избягам. В Израел разполагах със секунди, преди да се появи полицията или армията. Втурнах се към колата си. Отключих с трепереща ръка и се отпуснах на седалката. Кръвта се стичаше по брадата ми, слабините ми горяха. Гадеше ми се. „Да тръгвам, помислих. Да тръгвам, преди да съм припаднал.“

Запалих и потеглих. Никога не се бях чувствал толкова самотен.

Карах около трийсет километра. Всеки миг очаквах да се появи полиция. Спрях в сянката на една скала и се погледнах в огледалото за обратно виждане. Долната половина на лицето ми представляваше кървава маса. Извадих аптечката, дезинфекцирах раната, взех няколко болкоуспокояващи и сложих лепенка на устните си. Надянах черните си очила и отново се погледнах — двойникът на невидимия.

Затворих очи и изчаках да премине болката. Значи ме бяха следили още от България. Или най-малкото знаеха маршрута ми. Което не ме учудваше — достатъчно бе да вървят по пътя на щъркелите. Друго бе чудно — паспортът на служител на ООН. Извадих го от джоба си и го разлистих. Мъжът се наричаше Михаил Сиков. Произход: български. Възраст: 38 години. Професия: превозвач. Ако наистина работеше за „Единен свят“, убиецът организираше транспорта на хуманитарната помощ — лекарства, храна, екипировка. Но думата би могла да има и друг смисъл — Сиков бе човек на Бьом, един от онези, които пътуваха подир щъркелите, наблюдаваха ги или ги пазеха от ловци в Африка. Обърнах на страниците на визите: България, Турция, Израел, Египет, Мали, Централна Африка, Южна Африка. Печатите напълно потвърждаваха предположенията ми. От пет години насам служителят на ООН пътуваше по пътя на щъркелите. Прибрах паспорта и потеглих към Ерусалим. Имах само едно желание: да се кача на самолета и да напусна тази нагорещена земя.

В паниката си не бях поел по най-прекия път, така че трябваше да премина през окупираните територии. В шестнайсет часа наближих Наблуз. Перспективата да попадна на военни постове в състоянието, в което бях, силно ме безпокоеше. До Ерусалим имаше стотина километра. Тогава забелязах черната кола, която от известно време ме следваше. Намалих. Колата се приближи. Беше рено 25 с израелски номер. Намалих още и потръпнах — на волана седеше Сиков с все още обляно в кръв лице. Превключих на трета и за няколко секунди качих на двеста в час. Черната кола не изоставаше.

Така карахме към десет минути. Сиков се опитваше да ме задмине. Бях поставил глока си на седалката до мен. Внезапно отпред се появи Наблуз, а вдясно, много по-близо, една табела сочеше към палестинския лагер Балатакамп. Сетих се, че колата ми има израелски номер и рязко свих към лагера. Увеличих още скоростта. Бях на метри от целта. На един от покривите забелязах израелски пост. По балконите наизлязоха жени, които ме сочеха с пръст. Наоколо тичаха деца и събираха камъни. Надеждите ми се оправдаваха.

Първите камъни ме застигнаха, когато навлизах в главната улица. Отляво Сиков все още се опитваше да мине между мен и стената на сградата. Първи сблъсък. Колите отскочиха на двете страни. Пред нас децата продължаваха да мятат камъни. Сиков ми хвърляше отровни погледи. Жените по балконите крещяха. Израелските войници се групираха и се подготвяха за нападение.

Внезапно Сиков ми препречи пътя. Видях го как насочва към мен автомата си и се хвърлих на седалката. Веднага след това чух свистенето на сълзотворните бомби. Сиков не успя да натисне спусъка. Докато се прицелваше в мен, един камък го удари в тила. Той извика, после изчезна от погледа ми.

Газът започваше да се разпространява. Напипах глока си, измъкнах се от колата и запълзях. Наоколо интифадата набираше сила. Децата вече не замеряха колите, а прииждащите войници. Пред мен се мярнаха ботушите на Сиков, който бягаше в гъстия дим. Изправих се и се затичах след него. Следвах го по петите. Точно преди да го хвана за шлифера, някаква интуиция му подсказа да се обърне и да насочи срещу мен своя магнум 44. В мига, когато чух първия изстрел, затворих очи и изпразних глока си в убиеца. Натиснах спусъка шестнайсет пъти. След няколко безкрайни секунди отворих очи и видях, че главата на Сиков се бе превърнала в зееща кървава дупка.

25

Намериха ме двама израелски войници. От лицето ми бликаше кръв, съзнанието ми бе помътено. Не знаех къде съм и какво правя. Все още стисках глока си, когато ме отнесоха двама санитари. След няколко минути бях на системи, проснат върху желязна кушетка в задушна палатка.

Дойдоха някакви лекари, огледаха лицето ми. Говореха на френски — за наркоза, за операция. Смятаха ме за невинен турист, жертва на интифадата. Разбрах, че се намирам в диспансер на „Единен свят“. Ако устните ми не бяха на каша, сигурно щях да се усмихна. Незабелязано пъхнах глока под дюшека и се унесох.

Когато дойдох на себе си, наоколо бе тихо и тъмно. Не можех да различа дори очертанията на палатката. Треперех от студ и се къпех в пот. Затворих очи и се върнах към кошмарите си. Присънваше ми се някакъв мъж с дълги сухи ръце, който с безмилостно усърдие разрязваше детско тяло, като от време на време потапяше устни в потръпващите вътрешности. Не виждах лицето му, тъй като мъжът бе заобиколен от истинска гора от крайници и торсове, окачени на куки.

На сутринта видях, че палатката е доста обширна и е пълна с легла, заети от млади палестинци. Постепенно започнах да разбирам къде съм и какво става. Интифадата бе война на деца, а палатката — детска болница, разположена на около петстотин метра от лагера.

В края на деня чухме далечни изстрели. После заприиждаха ранените.

На третия ден дойде израелска линейка. Искаха да ме настанят в удобна стая в Ерусалим, докато се възстановя напълно и отпътувам за родината си. Отказах. Час по-късно делегация от туристическото бюро ми предложи по-добър хранителен режим и по-меко легло. Отново отказах. Не от солидарност с арабите, а защото палатката бе единственото ми възможно убежище — зареденият ми глок все още бе скрит под дюшека. Израелците ме накараха да подпиша декларация, че всичко, което ми се е случило и може да ми се случи в окупираните територии, си остава за моя сметка. Подписах. Затова пък им поисках нова кола под наем.

След като си отидоха, внимателно свалих превръзката от устата си. Бях отслабнал. Кожата върху скулите ми бе силно опъната. На брадичката ми дълъг белег образуваше нещо като втора долна устна. Замислих се за това ново лице, после за личността ми, която не спираше да еволюира — факт, който ми вдъхваше трескав и самоубийствен оптимизъм. Струваше ми се, че след отпътуването ми на 19 август бях преживял някакъв вътрешен апокалипсис. За няколко седмици се бях превърнал в анонимен пътешественик, който се подлагаше на страшни рискове, но се чувстваше възнаграден от новооткритата реалност. Впрочем Сара ми бе казала, че съм „никой“. Пръстите ми, от които не можеха да се снемат отпечатъци, бяха символ на новата ми свобода.

Замислих се и за „Единен свят“. Подозренията ми явно бяха безпочвени. През последните дни си бях създал мнение за организацията — нямаше и следа от манипулации, престъпни хирургически операции и търговия с органи. Хората от „Единен свят“ наистина се оказаха лекари доброволци, които упражняваха професията си професионално и всеотдайно. Макар организацията непрекъснато да се бе оказвала на пътя ми, макар Сиков най-вероятно да се е правел, че работи за нея, макар Макс Бьом по неясни причини да й бе завещал богатството си, тезата за търговия с органи не водеше доникъде. И все пак, трябва да имаше някаква връзка. Сигурен бях.

26

На 10 септември Кристиан Лодемберг, един от швейцарските лекари в „Единен свят“, ми свали конците и аз веднага успях да кажа няколко думи. Същата вечер обясних на Кристиан, че съм орнитолог и съм тръгнал по следите на птиците. Кристиан ме изгледа скептично.

— Има ли щъркели насам?

— Щъркели ли?

— Онези черно-бели птици.

— А! Не, в Наблуз няма щъркели. Трябва да отидете в Бейт Шехан, в долината на река Йордан.

Разказах му за пътуването си и за спътниковото проследяване на птиците в Европа и Африка.

— Говори ли ви нещо името Михаил Сиков?

— Не, нищо.

Подадох му паспорта на убиеца.

— Познавам го — каза той, след като разгледа снимката. — Откъде имате този документ?

— Какво знаете за него?

— Почти нищо. Навърташе се насам. Имаше нещо съмнително в този тип.

Кристиан помълча и добави:

— Убили са го в деня, когато ви раниха.

Кристиан ми върна паспорта.

— Нямаше лице. Получил бе шестнайсет куршума в главата. Изстреляни от упор. Никога не съм виждал такова нещо. Куршумите бяха за четирийсет и пет милиметрово оръжие, каквото не се среща често по тези места. Единственото, на което съм попадал, е скрито под дюшека ви.

— Откъде знаете?

— Порових се.

— А кога открихте Сиков?

— Веднага след вас, на няколко преки по-надолу. В бъркотията никой не е направил връзка с вас. Отначало сметнахме, че е разчистване на сметки между палестинци. После разпознахме дрехите, оръжието, всичко. Анализът на пръстовите отпечатъци — в „Единен свят“ всичко е картотекирано — потвърди идентичността на българина. При аутопсията откриха няколко куршума в черепната кутия. Прочетох доклада, който беше поверителен, и разбрах, че има нещо гнило. Първо, самата смърт беше доста мистериозна. Освен това ставаше дума за човек, чиято роля бе неясна. Обяснихме на полицията, че става дума за злополука с човек от нашата организация, а ние сме защитени от ООН. Така че ченгетата си затвориха устата и никой повече не чу нито за убийството, нито за оръжието.

— Кой беше Сиков?

— Не знам. Нещо като наемник, изпратен от Женева да осигурява охраната ни. Много странен тип. Миналата година дойде само няколко пъти.

— Кога?

— Вече не си спомням точно. През септември, струва ми се, и през февруари.

Точно когато щъркелите прелитат над Израел. Ново потвърждение: Сиков наистина е бил „пионка“ на Бьом.

— Какво направихте с трупа?

— Погребахме го. Сиков не беше от хората, чиито близки ще се загрижат за тялото му.

— Не се ли запитахте кой го е убил?

— На Сиков не му бе чист косъмът. Никой не съжаляваше за него. Вие ли го убихте?

— Да — прошепнах. — Но не мога да ви кажа нищо повече. Освен че в София Сиков и още един тип се опитаха да ме убият и убиха няколко невинни хора. Успях да ликвидирам другия и да избягам. Сиков ме откри тук. Явно е знаел кой е следващият ми етап.

— Откъде е знаел?

— От щъркелите. Наистина ли не знаете какво е правел Сиков в лагера?

— Във всеки случай нищо, свързано с медицината. Тази година дойде преди петнайсет дни. И веднага замина. Следващия път, когато го видях, бе мъртъв.

Значи Сиков е чакал щъркелите в Израел, но са го извикали в България с единствената цел да ме убие.

— Сиков разполагаше с модерно оръжие. Как бихте обяснили това?

— Отговорът е в ръцете ви.

Още държах паспорта. Лекарят обясни:

— Като охранител от ООН Сиков явно е бил снабден с оръжията на Сините каски.

— „Единен свят“ свързан ли е с ООН?

— Донякъде. Но си оставаме независими.

— Името Бьом говори ли ви нещо?

— Германец ли е?

— Швейцарски орнитолог, доста известен в страната си. А името Идо Габор?

— Нищо.

Имената на Милан Джуров и Марко Лазаров също му бяха непознати.

Зададох още един въпрос.

— Екипите ви правят ли сложни хирургически операции, като например присаждане на органи?

— Не. Нямаме необходимите условия.

Зададох и последния си въпрос.

— Освен смъртта на Сиков, забелязали ли си тук някакви странни актове на насилие, на жестокост, които не се връзват с интифадата?

Кристиан поклати глава.

— Само това липсваше.

Сега лекарят ме гледаше, сякаш ме виждаше за пръв път. Разсмя се нервно и каза:

— Тръпки ме побиват от погледа ви. Ей Богу, ще ми се да не бях ви махал шевовете!

27

След два дни тръгнах към Ерусалим. По пътя обмислих новия си план. Повече от всякога бях решен да вървя по пътя на щъркелите. Но възнамерявах да променя посоката си. Присъствието на Сиков в Израел показваше, че враговете ми са наясно с ръководната ми нишка — полетът на източните птици. Затова смятах да ги заблудя, като се насоча към западните. Тази промяна в маршрута имаше две предимства — от една страна, щях да се измъкна от преследвачите ми поне за известно време; от друга, стигналите до Централна Африка западни щъркели можеха да ме заведат при самите трафиканти.

Пристигнах на летището „Бен Гурион“ към шестнайсет часа. Нямаше жив човек. В края на следобеда имаше полет до Париж. Снабдих се с монети и влязох в една телефонна кабина.

Най-напред се обадих на телефонния ми секретар. Дюмаз бе звънял няколко пъти. Безпокоеше се и смяташе да обяви международно издирване. Истината е, че имаше сериозно основание да се тревожи — предишната седмица му бях обещал да се обадя още на другия ден. Чрез оставените съобщения проследих как се развива разследването му. Бе ходил в Анверс и говореше за „важни разкрития“. Явно бе попаднал на следите на Макс Бьом на диамантените борси.

И Вагнер се бе обаждал многократно, притеснен от мълчанието ми. Продължавал да следи щъркелите и ми изпратил факс вкъщи. Имах и съобщение от Нели Бреслер.

Набрах прекия номер на Дюмаз. След осем иззвънявания чух гласа му.

— Луи, къде сте? Мислех, че сте мъртъв.

— За малко и това да стане. Бях в един палестински лагер.

— Спирате ли разследването?

— Напротив, продължавам го.

— Какво открихте?

— Много неща.

— Например?

— Не искам да говоря по телефона. Изчакайте обаждането ми довечера и после ми изпратете факс. Става ли?

— Да, аз…

— До довечера.

Затворих, после се обадих на Вагнер. Ученият потвърди, че източните щъркели са се отправили към Судан — повечето бяха вече прелетели над Суецкия канал. Разпитах го за западните щъркели, като му обясних, че смятам да проследя и тяхната миграция. Измислих си някакви причини — нетърпението да ги изненадам в африканските савани, да понаблюдавам поведението им, да видя с какво се хранят. Улрих направи справка и ми даде исканата информация. В момента птиците летяха над Сахара. Някои се отправяха към Мали и делтата на Нигер, други — към Нигерия, Сенегал и Централна Африка. Помолих Вагнер да ми изпрати по факса картата, изготвена от спътника, и списък с точните локализации.

Време беше да чекирам багажа си. Бях разглобил глока и скрил двете му метални части — дулото и затвора — в нещо като малка кутия за инструменти, която ми даде Кристиан. Затова пък не носех патрони. На гишето ме чакаше служител от израелското туристическо бюро. Беше приятелски настроен и не скри от мен, че ме следи, откакто съм напуснал Балатакамп. Помоли ме да отида с него и за моя приятна изненада ме преведе през митницата без всякаква проверка на багажа. За последен път каза колко съжалява за „инцидента“ в лагера и ми пожела лек път. Проклех се вътрешно, че не бях взел патроните.

Излетяхме в деветнайсет и трийсет. В самолета разтворих книгата, която Кристиан ми даде на изпроводяк — „Пътищата на надеждата“ от основателя на „Единен свят“ Пиер Доано. Прегледах я отгоре-отгоре. Истинска тухла от шестстотин страници, книгата бе изпълнена с благородни чувства и доста умело написана. Вътре можеше да се прочете:

„… Лицата на болните бяха бледи и излъчваха тъжна светлина, която имаше меланхоличния цвят на сяра. Онази сутрин разбрах, че тези деца са цветя, болни цветя, които трябваше да опазя и да върна на живота…“

И още: „… Лицето на Халил бе поаленяло. Той хапеше завивката и сдържаше сълзите си. Не искаше да плаче пред мен. Дори правеше опити да се усмихне…“

Този стил завладяваше въображението. По някакъв странен начин Доано преобразяваше страданието на децата от Калкута и му придаваше тревожна красота. Но успехът на книгата най-вероятно се дължеше на самотната съдба на френския лекар, отправил предизвикателство към нещастието на индийския народ.

„Пътищата на надеждата“ беше манихейска книга. От една страна, всекидневната непоносима болка на хората. От друга, самотният мъж, който казва „не“ и се опитва да им помогне. Според автора индийците понасяли страданието с изключително достойнство. Публиката обича четива за „гордост в нещастието“. Затворих книгата. Не бях научил нищо ново. Освен факта, че „Единен свят“ и основателят му са решително безупречни.

Към полунощ самолетът се приземи на летището „Шарл дьо Гол“. Преминах през митницата, после взех такси в светлата нощ. Бях се завърнал у дома.

28

Беше един часът сутринта, когато влязох в апартамента си. Препънах се в пъхнатата под вратата поща, вдигнах я, после обиколих стаите да проверя дали през отсъствието ми някой натрапник не бе проникнал вътре. След това влязох в кабинета си и се обадих на Дюмаз. Той веднага ми изпрати факс от повече от пет страници.

Прочетох го, без да сядам. Дюмаз бе открил следите на Бьом в Анверс. Показвал снимка на орнитолога в диамантените борси. Няколко души го разпознали и отлично си спомняли за редовните му посещения. От 1979 г. насам швейцарецът продавал диаманти всяка година по едно и също време — между март и април. Някои търговци се шегували с него, като го питали дали няма някое „диамантено дърво“, което да цъфти през пролетта.

Втората част на факса бе още по-интересна. Преди да замине за Европа, Дюмаз поискал от ЦСО — огромната централа за изкупуване на необработени диаманти със седалище в Лондон, която контролира 80 до 85% от световното производство на диаманти — пълен списък на инженерите и геолозите, работили в африканските мини от 1969 г. до наши дни. Когато се завърнал, внимателно проучил дългия списък и открил, освен името на Макс Бьом, две други познати му имена.

Първото било на Ото Кифер. Според ЦСО Чичко Граната все още ръководел няколко диамантени мини в Централна Африка, най-голямата от които се наричала „Сикамин“. А Дюмаз беше сигурен, че чехът играе важна роля в трафика. В списъка за Южна Африка инспекторът попаднал на име, което му напомняло нещо — Нилс ван Дьотен, работил заедно с Макс Бьом в Южна Африка от 1969 до 1972 г., а днес един от шефовете на мините в Кимбърли. Дьотен бе онзи белгийски геолог, който тръгнал с Бьом из джунглата през август 1977 г. Подведен от името и акцента, Гийар, френският инженер, разпитан от Дюмаз, бе предположил, че Ван Дьотен е фламандец. Всъщност той не беше нито белгиец, нито холандец, а африканер.

Това откритие показваше, че през седемдесетте години Бьом бе поддържал делови отношения със специалист по диамантите от Южна Африка. Нещо повече: през 1977 г., по някаква загадъчна причина, Ван Дьотен бе посетил Бьом в Централна Африка. След „възкръсването“ на Бьом през 78-а трябва да са подновили връзката си. Ван Дьотен е бил „източният“ трафикант, този, който е „екипирал“ с диаманти източните щъркели, докато Кифер се е занимавал със западните.

Факсът на Вагнер, изпратен по-рано през деня, съдържаше сателитна карта на Европа, Близкия изток и Африка, върху която бяха очертани пътищата, изминати от щъркелите, и бъдещите им маршрути. Над Европа написах „Макс Бьом“, мозъкът на системата. По средата на пътя, в центъра на Африка, отбелязах „Ото Кифер“, а на югоизток — „Нилс ван Дьотен“. Между тези имена се простираха пунктираните линии, по които летяха щъркелите. Системата беше съвършена. Безпогрешна.

Набрах номера на Дюмаз.

— Е? — попита той още преди да ми чуе гласа.

— Чудесно — казах. — Вашите информации потвърждават собствените ми резултати.

— Сега е ваш ред.

Разказах му накратко за трафика на диаманти, за Сиков и хората му, за тайнствения начин, по който бе замесена организацията „Единен свят“. Накрая го осведомих, че съм решил да отида в Централна Африка. Инспекторът сякаш бе онемял. Все пак попита:

— Къде са диамантите?

— Кои диаманти?

— Източните, които са изчезнали заедно с птиците.

Въпросът ме обърка. Не бях споменавал за откритията на Идо, нито за Сара. Реших да излъжа.

— Не знам — отговорих лаконично.

Дюмаз въздъхна.

— Работата става прекалено дебела. Винаги съм мислел, че Макс Бьом търгува с африкански стоки. Но си го представях по-скоро като любител. А мащабите на системата са прекалено грандиозни.

— Какво искате да кажете?

— Говорих с хората от ЦСО. Те от години подозират, че съществува незаконна търговия на диаманти, в която Макс Бьом играе централна роля. Но така и не са успели да открият, че се извършва чрез щъркелите. Добре сте поработил, Луи. Но вече е по-добре да се свържем с ЦСО и да им предадем щафетата.

— Предлагам ви сделка. Дайте ми още десет дни, колкото да отида до Централна Африка и да се върна. След това ще дадем информация на ЦСО и на Интерпол. Дотогава — нито дума.

Дюмаз се поколеба, после каза:

— Десет дни, добре.

— Чуйте ме — казах. — Имам задача за вас. Появи се едно лице, една жена. Казва се Сара Габор. Замесена е в историята и притежава диаманти, които ще се опита да продаде в Анверс. Вие можете да откриете следите й.

— От съучастниците на Бьом ли е?

— Не. Иска просто да вземе пари от камъните.

— Много ли са?

— Няколко.

Отново го излъгах, без сам да знам защо.

— Как изглежда?

— Много висока, слаба. На двайсет и осем години, но изглежда по-възрастна. Руса, средно дълги коси, матова кожа и прекрасни очи. Доста ъгловато лице. Повярвайте ми, Ерве — хората, които са я виждали, ще си спомнят за нея.

— Камъните й са необработени, предполагам?

— Да. И идват от трафика на Бьом.

— Откога се опитва да ги продаде?

— От четири-пет дни. Сара е от Израел и ще се свърже с еврейски търговци.

— И ако я открия?

— Обяснете й спокойно, че работите с мен. Не говорете за диамантите. Просто я убедете да се покрие, докато се върна. Става ли?

— Добре. Да допуснем, че открия тази Сара. Какво да й кажа, за да се увери, че си сътрудничим?

— Кажете й, че нося нейния глок до сърцето си.

— Нейния какво?

— Глок. Тя ще разбере. И още нещо — добавих. — Не се доверявайте на външния вид на Сара. Тя е хубава и фина, но опасна. От Израел е, нали разбирате? Добре тренирана и експерт по оръжията.

— Ясно. Това ли е всичко?

— Бях ви поискал информация за „Единен свят“, но във факса ви няма нищо.

— Там срещнах сериозни трудности.

— Тоест?

— Дадоха ми подробна карта на центровете им по света. Но отказаха да ми предоставят списък на членовете на Клуб 1001.

— Като полицай не можете ли…

— Нямам нито разрешение, нито официална заповед. Впрочем в Швейцария „Единен свят“ е истинска институция. Няма да погледнат с добро око на някакво дребно ченге, което им досажда с въпроси за недоказани неща.

— Можете ли поне да ми изпратите картата?

— Щом затворим.

— Ерве, смятам да замина възможно най-скоро за Централна Африка — утре или в други ден. Няма да ви се обаждам. Много ще е сложно. След десетина дни ще знам всичко за тази история. Тогава ще се свържа с вас.

Затворих. След няколко секунди факсът забръмча — Дюмаз ми пращаше картата на центровете на „Единен свят“. По света имаше около шейсет лагера, една трета от които постоянни. Другите се местеха, според нуждите. Имаше центрове в Азия, Африка, Южна Америка, Източна Европа. Бяха по-нагъсто в страни, където се водеше война или цареше глад. Така в Африканския рог се наброяваха повече от двайсет лагера. Още двайсетина бяха разположени в Бангладеш, Афганистан, Бразилия и Перу. Сред това разпределение се открояваха две съвсем ясни трасета — източно през Балканите, Турция, Израел, Судан до Южна Африка и много по-късо западно, тръгващо от Южно Мароко (фронта Полисарио) и разклоняващо се към Мали, Нигер, Нигерия и Централна Африка. Сравних картата с картата на Вагнер и лесно установих, че лагерите следваха пътя на щъркелите.

През тази нощ почти не спах. Информирах се за полетите за Банги — самолет на Еър Африка пътуваше натам на другия ден вечерта в единайсет и половина. Запазих си билет за първа класа — все още плащах с парите на Бьом.

Отново бях сам и щях да се отправя към сърцето на мистерията — и на собственото си минало.