Политичестки ред и политически упадък

ПРЕДГОВОР: РАЗВИТИЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИНСТИТУЦИИ ДО ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Нека обсъдим няколко съвършено различни сценария, разиграли се в началото на второто десетилетие на двайсет и първи век.

През 2013 г. тежковъоръжено милиционерско формирование взе за заложник за няколко часа министър – председателя на Либия Али Зейдан с настояването правителството да изплати неизплатените заплати. Други милиции блокираха голяма част от производството на петрол в страната, единствения източник на приходи от износ. Малко преди това други милиции бяха отговорни за убийството на американския посланик Кристофър Стивънс в Бенгази и за разстрелването на десетки демонстранти в столицата Триполи, които протестираха срещу продължителната окупация на града.

Тези милиции бяха сформирани в различни части на страната в опозиция на дългогодишния диктатор на Либия Муамар Кадафи, когото свалиха с помощта на НАТО през първата година на Арабската пролет през 2011 г. Протестите срещу авторитарните правителства, които избухнаха през същата година не само в Либия, но и в Тунис, Египет, Йемен, Сирия и други арабски страни, бяха свързани с искания за повече демокрация. Но две години по – късно демокрацията, практикувана в Европа и Северна Америка, продължава да е непостижима мечта. Либия предприе някои плахи стъпки за създаване на учредително събрание, което да напише нова конституция. Но най – същественият проблем в момента е отсъствието на държава – т.е. на централна власт, която да упражнява контрол над цялата територия за опазване на обществения ред и съблюдаване на законността.

В други части на Африка има държави, които на хартия притежават монопол върху властта и не са така хаотични като Либия. Но и те са твърде нестабилни. Изтласкани от Южна Азия и Близкия изток радикални ислямистки групировки намират поле за действие в страни със слаби правителства като Мали, Нигер, Нигерия и Сомалия. Причината тази част на света да е много победна от гледна точка на доходи, здравеопазване, образование и т.н. в сравнение с бързоразвиващи се региони като Източна Азия е пряко свързана с липсата на силни държавни институции.

През същия период във финансовия сектор на Съединените щати се разиграва съвършено различен сценарий. Съединените щати са в много отношения в противоположния край на политическия спектър в сравнение с Либия след Кадафи: те разполагат с мощна и добре институционализирана държава в продължение на повече от двеста години благодарение на демократичната легитимност. Но тази държава не функционира добре и нейните проблеми могат да бъдат свързани с факта, че е прекалено институционализирана.

Преди финансовата криза през 2008 г. имаше приблизително една дузина федерални агенции с регулаторна власт над финансови институции, както и банкови и застрахователни регулатори във всеки от петдесетте щата. Въпреки цялата тази регулаторна власт правителството на САЩ остана в неведение за задаващата се криза с високорискови ипотечни кредити, което позволи на банките да натрупат прекомерен ливъридж, в резултат на което възникна огромна сенчеста банкова система, изградена въз основа на финансови деривати, които са твърде сложни, за да бъдат оценени правилно. Някои коментатори направиха опит да стоварят вината за кризата изключително върху гарантираните от държавата ипотеки от ипотечни компании като „Фани Мей“ и „Фреди Мак“, които действително допринесоха за финансовия срив. Но частният сектор беше облагодетелстван участник в ипотечната ярост и можеше да си позволи неоправдани рискове, защото големите банки знаеха, че ще бъдат спасени от правителството, ако изпаднат в затруднение. Точно това се случи след фалита на инвестиционната банка „Леман Брадърс“ през септември 2008 г., което за малко да доведе до срив на глобалната платежна система и стана причина за най – дълбоката рецесия в САЩ от Голямата депресия насам.

По – шокиращо е онова, което се е случило след началото на кризата. Въпреки всеобщото осъзнаване на огромния риск, породен от „твърде големите, за да фалират“ банки, концентрацията на американския банков сектор се засили в сравнение с 2008 г. През 2010 г. Конгресът прие Закона „Дод – Франк“, който трябваше да реши този проблем. Но законодателството пренебрегна по – прости средства като рязко повишаване на изискванията към банковия капитал или налагане на строги ограничения върху размера на финансовите институции за сметка на изключително сложна комбинация от нови правила. Три години след тяхното приемане много от тези подробни правила все още не са написани и по всяка вероятност няма да решат основния проблем с „твърде големите, за да фалират“ банки, дори да бяха написани.

Две са основните причини за този неуспех. Първата е свързана с аргументите на банките, които заради собствените си интереси твърдят, че силната регулация на дейността им ще възпрепятства способността им да отпускат заеми и по този начин ще попречи на икономическия растеж, което ще предизвика нежелани вредни последици. Подобни аргументи са обосновани, когато става дума за нефинансови предприятия в производствения сектор, и допадат на много консервативни избиратели, които изпитват подозрение към „силното управление“. Но както изтъкват учени като Анат Адмати, Мартин Хелвиг и много други, големите банки са съвършено различни от нефинансовите предприятия поради способността си да причиняват вреди на останалите отрасли от икономиката по начин, който е невъзможен за една производствена компания. Втората причина за неуспеха е обстоятелството, че банките са много богати и могъщи и могат да наемат огромен брой скъпоплатени лобисти в своя полза. Въпреки огромния обществен гняв срещу банковия сектор по повод стоварването на бремето по спасяването на банките върху данъкоплатците тези лобисти успяха да блокират важни регулации, които засягат същността на проблема с „твърде големите, за да фалират“ банки. За някои законодатели аргументите на банкерите срещу нови регулации вероятно бяха убедителни, защото отговаряха на идеологическите им убеждения; за други аргументите бяха удобно прикритие за запазване на финансовата подкрепа за политически кампании от страна на банковия сектор.

Третият сценарий свързва Арабската пролет с избухналите през 2013 г. протести в Турция и Бразилия. Двете страни бяха водещи „нововъзникващи пазарни икономики“ с бърз икономически растеж през предходното десетилетие. За разлика от арабските диктатури и двете бяха демокрации със състезателни избори. Турция беше управлявана от ислямистката Партия на справедливостта и развитието, чийто лидер и министър – председател на страната Реджеп Таип Ердоган вече беше изкарал успешен мандат като кмет на Истанбул. Бразилия избра за президент Дилма Русеф от Социалистическата партия, хвърлена в затвора през младостта си от военната хунта, управлявала страната от 1964 до 1985 г.

Въпреки тези впечатляващи икономически и политически постижения наскоро и двете страни бяха разтърсени от масови антиправителствени протести. В Турция проблемът възникна от решението на правителството да построи търговски център в един парк в Истанбул. Много от младите протестиращи смятаха, че независимо от демократичното си управление Ердоган има авторитарни наклонности и не обръща внимание на проблемите на младото поколение. В Бразилия проблемът беше свързан с корупция и неуспеха на правителството да осигури солидни основни услуги, изхарчвайки милиарди, за да бъде домакин на Световното първенство по футбол и Летните олимпийски игри.

Общото между тези протести и Арабската пролет две години преди това е фактът, че са организирани най – вече от средната класа. В резултат на икономическото развитие при предишното поколение и в двете страни възниква нова средна класа, чиито очаквания бяха много по – големи от тези на родителите им. Тунис и Египет имат по – ниски темпове на растеж от Турция и Бразилия, но въпреки това в двете страни рязко се увеличава броят на висшистите, чиито надежди за работа и кариера са осуетени от шуробаджанащината на авторитарните режими. Фактът, че в Турция и Бразилия се провеждат демократични избори, не удовлетворява протестиращите. Правителствата са принудени да постигат по – добри резултати, ако искат да получат обществено одобрение, и да са по – съобразителни и отзивчиви по отношение на променящите се обществени потребности. Осъществяващият изключителен икономически напредък Китай също се сблъсква с предизвикателствата от страна на разрастващата се средна класа, която вече наброява стотици милиони. Тъй като са облагодетелствани от главоломния икономически растеж, осъществен от предишното поколение, те, както и техните връстници в други страни, имат различни и по – големи очаквания от правителствата. За оцеляването на политическите системи във всички тези страни от решаващо значение ще е до каква степен са в състояние да се адаптират към новия социален ландшафт в резултат на икономическия растеж.

ПРОБЛЕМЪТ С УПРАВЛЕНИЕТО

Тези три примера може да ви се струват твърде различни, тъй като проблемите са свързани с конкретни политики, личности и исторически контексти. Но онова, което ги обединява и е общовалидно за цялата политическа сфера, са институциите. Институциите са „стабилни, уважавани, повтарящи се модели на поведение“, които се запазват и извън периода на управление на отделните лидери. Те са устойчиви правила, които моделират, определят и канализират човешкото поведение. Проблемът на Либия след Кадафи е отсъствието на основни институции и преди всичко на държава. Докато не се създаде един – единствен, централен и легитимен източник на властта в тази страна, няма да има гаранции за сигурността на гражданите и условия за тяхното процъфтяване.

На другия край на скалата, в Съединените щати, съществуват устойчиви и силни институции, но те са подложени на политически упадък. Държавните институции, които би трябвало да служат на обществени цели, обслужват могъщи частни интереси, които демократичните мнозинства трудно биха могли да контролират. Проблемът не се заключава единствено в парите и властта, а е свързан със закостенялостта на самите правила и на идеите, които ги подкрепят.

А в страни с възникващи пазари като Турция и Бразилия проблемът е в това, че съществуващите институции не съответстват на протичащите социални промени. По своята същност институциите са устойчиви модели на поведение, създадени в отговор на потребностите на конкретен исторически момент. Но обществата, особено тези, които преживяват бърз икономически растеж, се променят. Възникват нови социални класи, броят на образованите нараства, използват се нови технологии, което размества социалните пластове. Съществуващите институции често не успяват да се приспособят към тези нови участници, в резултат на което са принудени да се променят.

В този смисъл „развитието“ т.е. промените, конто настъпват в човешките общества с течение на времето, не е един безкраен списък от личности, събития, конфликти и политики. То е свързано по – скоро с възникването, развитието и упадъка на политическите институции. Ако искаме да разберем бързо променящите се политически и икономически развития в съвременния свят. е важно да ги разглеждаме в контекста на дългосрочното развитие на основополагащата институционална структура на обществата.

Тази книга е продължение на „Произход на политическия ред: от предисторическите времена до Френската революция“. Проектът започна като опит да пренапиша и осъвременя класическото произведение на Самюъл Хънтингтън „Политическият ред в променящите се общества” публикувана за пръв път през 1968 г. За нейно заглавие използвам заглавието на първата глава в книгата на Хънтингтън, конто от своя страна използва заглавието на една статия, публикувана в списание „Световна политика“[1]. В своята книга Хънтингтън доказва, че политическото развитие се различава от икономическия и социален процес и че преди една форма на управление да стане демократична, трябва да установи основополагащ ред. Независимо от различията между моята книга и тази на Хънтингтън като форма и съдържание и аз достигам до същите основни изводи. В първия том описвам произхода на три основни политически институции: държавата, върховенството на правото и способите за насърчаване на демократична отчетност. В него обяснявам как тези институции възникват или не успяват да възникнат заедно или поотделно в Китай, Индия. Близкия изток и Европа. За тези които не са прочели първия том, ще резюмирам тези развития

СОЦИАЛНИ ЖИВОТНИ

Първият том не започва с първобитните човешки общества, а с приматните предшественици на човечеството, тъй като корените на политическия ред са в човешката биология. В разрез с теориите на философи като Жан – Жак Русо или модерните неокласически икономисти съвременната наука доказва, че първобитните хора не са били изолирани индивиди, които постепенно формират общества с течение на времето. Поведенчески съвременните човешки същества, появили се някъде в Африка преди около петдесет хиляди години, са били социално организирани от самото начало също като техните приматни предци.

Естествената човешка социабилност се основава на роднинския отбор и реципрочния алтруизъм. Първият е повтарящ се модел, при който индивиди от всички полово възпроизвеждащи се животински видове се държат алтруистично един към друг пропорционално на броя на гените, които споделят помежду си, т.е. поведението им се обуславя от Семействеността и кръвното родство. Реципрочният алтруизъм включва размяна на услуги или ресурси между индивиди без роднински връзки от един и същ вид, а понякога и между членове от различни видове. И двете поведения са кодирани генетично и възникват спонтанно при взаимодействието на индивидите.

С други думи, човешките същества са социални животни по природа. Но тяхната естествена социабилност се проявява под формата на алтруизъм към семейството (кръвните роднини) и приятелите (лица, с които си обменят услуги). Тази форма на социабилност е универсална за всички култури и исторически периоди. Тя може да бъде превъзмогната чрез изграждането на нови институции, които стимулират друг тип поведение (например благосклонно отношение към квалифициран чужденец за сметка на кръвен роднина), но към тази форма на социални взаимоотношения хората неминуемо се завръщат, когато тези алтернативни институции престанат да функционират.

Човешките същества по природа са предразположени към създаването и съблюдаването на правила. Тяхното предназначение е да регулират социалните взаимодействия и да способстват за колективната дейност на групите. Независимо че тези правила биха могли да са замислени или договорени рационално, поведението на хората обикновено се диктува не от разума, а от емоции като гордост, вина, гняв и срам. Много често на нормите се придава иманентна стойност и дори биват въздигнати в култ, както религиозните норми в различните общества. Тъй като една институция не е нищо повече от правила, които запазват своята общовалидност в продължение на дълъг период от време, човешките същества проявяват естествена склонност да институционализират своето поведение. Поради иманентната стойност, която им се приписва, институциите обикновено са подчертано консервативни, т.е. устойчиви на промени.

В продължение на първите около четирийсет хиляди години от историята на човечеството индивидите са организирани в така наречените от антрополозите общества на групово ниво – малобройни групи, съставени почти изцяло от кръвни роднини, които се препитават с лов и събирачество. Първата голяма институционална промяна, настъпила по всяка вероятност преди десет хиляди години, е преходът от групови към племенни общества, организирани въз основа на вярата в силата на мъртвите предци и неродените потомци. Антрополозите понякога използват термина „сегментарни родословия“ – групи от хора, които проследяват родословието си до общ прародител отпреди няколко поколения. Такива племенни общества са съществували в Древен Китай, Индия, Древна Гърция, Рим, Близкия изток и предколумбова Америка, както и сред тевтонските предци на съвременните европейци.

Племенните общества нямат централизиран източник на властта. Както груповите общества, те са подчертано егалитарни и законите не се прилагат от трета страна. Тяхното превъзходство над груповите общества се дължи до голяма степен на способността им да се разраснат чрез изместване на датирането на общия им произход назад. Корените и на груповите, и на племенните общества са в родството, следователно в човешката биология. Но преминаването към племенна организация изисква появата на религиозна идея, вяра в способността на мъртвите предци и неродените потомци да влияят върху здравето и щастието в настоящия живот на човека. Това е ранен пример за решаващата независима роля, която играят идеите за развитието.

ВЪЗНИКВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

Следващият важен политически преход е от племенно общество към държавно устройство. Държавата за разлика от групата или племето притежава монопол върху легитимната принуда и упражнява власт върху определена територия. Поради централизацията и йерархичността на властта държавите се характеризират с по – високи степени на социално неравенство, в сравнение с предходните, базирани на роднинството, форми на организация.

Съществуват два основни типа държава. Описаната от социолога Макс Вебер „патримониална“ форма на управление е нещо като лична собственост на владетеля, при която държавната администрация е част от неговото домакинство. При патримониалната държава естествените форми на социабилност като покровителстването на членовете на семейството и приятелите се запазват. Докато съвременната държава е неперсонална: отношенията на гражданите с владетеля не зависят от личните връзки, а от техния статус като граждани. Държавната администрация не е съставена от членове на семейството и приятели на владетеля, а назначаването на административни постове се основава по – скоро на неперсонални критерии като лични качества, образование или технически познания.

Съществуват много теории за така наречената „първична“ форма на държавно устройство при формирането на първите държави от племенните общества. Необходима е комбинация от взаимодействащи си фактори като излишък от земеделска продукция, технологии и определено ниво на гъстота на населението. Строго очертаните граници, оградените от непроходими планини, пустини или водни басейни територии позволяват на управниците да упражняват принудителна власт над населението и затрудняват бягството на поробени и подчинени поданици. Патримониални държави започват да възникват на много места по света преди около осем хиляди години, главно в плодородните алувиални долини в Египет, Месопотамия, Китай и долината на Мексико.

Развитието на съвременни държави изисква специфични стратегии за трансформиране на политическата организация от основана на семейните и приятелските връзки неперсонална. Китай е първата световна цивилизация, изградила непатримониална, съвременна държава приблизително осемнайсет века преди възникването на подобни политически формирования в Европа. Държавното строителство в Китай се определя от същите обстоятелства, наложили възникването на централизирани държави в ранна съвременна Европа: продължително и повсеместно военно съперничество. Войните стимулират данъчното облагане на населението, създаването на административна йерархия за обезпечаване на армиите и назначаването и повишенията въз основа на заслуги и компетентност, а не на лични връзки. По думите на социолога Чарлс Тили[2]: „Войната прави държавата, а държавата прави войната.“

Модерните държави са принудени да се откажат от назначаването на приятели и членове на семейството за служители. За тази цел Китай въвежда система за изпитване и назначаване на държавна служба още през III в.пр.Хр., макар че тя става рутинна практика при по – късните династии. Арабите и османските турци също използват нови подходи при решаването на този проблем: институцията на роби войници чрез отвличане на немюсюлмански момчета от техните семейства и превръщането им във войници и администратори, лоялни на владетеля и лишени от социални връзки. В Европа проблемът е решен по – скоро на социално, отколкото на политическо ниво: в началото на Средновековието Католическата църква променя правилата на наследяването, което създава трудности на роднинските групи да прехвърлят ресурси на своите разширени семейства. В резултат на което в рамките на едно – две поколения след приемането на християнството от германските варварски племена разширените родствени групи постепенно изчезват. Накрая родството е изместено от по – съвременна форма на социални взаимоотношения въз основата на правен договор, известна като феодализъм.

ВЪРХОВЕНСТВО НА ПРАВОТО

Корените на върховенството на правото, разбирано като правила, които са задължителни дори за най – могъщите политически актьори в дадено общество, са в религията. Само религиозната власт е в състояние да създаде правила, които воините са длъжни да спазват. Религиозните институции в много култури са по своята същност правоприлагащи органи, които отговарят за тълкуването на свещените текстове, превръщайки ги в морална санкция над останалата част на обществото. В Индия кастата на брамините е по – високопоставена от тази на кшатриите – воините, които притежават реалната политическа власт; един раджа или крал е трябвало да получи легитимация от брамин, за да има право да управлява. В ислямския свят правораздаването (шериатът) е в ръцете на независими богослови, известни като улеми; кадиите, или съдиите, прилагат религиозното право. Независимо че първите халифи притежават както политическата, така и религиозната власт, през други исторически периоди халифът и султанът са отделни лица, като първият има право да ограничава властта на втория.

Върховенството на правото е най – институционализирано в Западна Европа поради ролята на Римокатолическата църква. Единствено в западната традиция Църквата възниква като централизиран, йерархичен и притежаващ ресурси политически актьор, който може да упражнява решително влияние върху политическата съдба на крале и императори. Централното събитие, белязало автономията на Църквата, е конфликтът за инвеститурата, започнал през XI в. Този сблъсък изправя Църквата срещу императора на Свещената Римска империя по повод правото му да се намесва в религиозни въпроси. В края на краищата Църквата печели правото да назначава своите свещеници и епископи и се превръща в пазител на възроденото Римско право въз основа на съставения през VI в. „Corpus Juris Civilis“, или Юстиниановия кодекс. Англия развива не по – малко стабилна, но различна правна традиция: общото право възниква след нормандското нашествие от правото на кралския двор. Там то се подкрепя не толкова от Църквата, колкото от първите монарси, които използват умението си да раздават обективно правосъдие като средство за утвърждаване на своята легитимност.

Следователно правото е първата от трите основни институции, възникнали в Западна Европа. В Китай така и не възниква трансцендентна религия и може би поради тази причина не възниква и истинско върховенство на правото. Там възниква първо държавата и до ден – днешен правото не е създавало съществени пречки на политическата власт. В Европа се случва точно обратното: правото предхожда изграждането на модерната държава. Когато от края на XVII в. европейските монарси започват да се опитват да се държат като китайски императори и да изградят модерни, централизирани абсолютистки държави, те се сблъскват със съществуващия правов ред, който ограничава техните правомощия. В резултат на което независимо от своите усилия малцина европейски монарси успяват да се домогнат до характерната за китайската държава концентрация на властта. Единствено в Русия, където Източната църква винаги е била подчинена на държавата, възниква подобен режим.

ДЕМОКРАТИЧНА ОТЧЕТНОСТ

Последната възникнала институция е демократичната отчетност. Основният орган на отчетността, парламентът, еволюира от феодалната съсловна институция, наричана на различни места Кортеси, „Диета“, Генерални щати, Земски събор или Парламент в Англия. Тези институции представляват елитите на обществото – висшата и дребната аристокрация, а понякога и буржоазията в независимите градове. Съгласно феодалното право монарсите трябва да поискат разрешение от тези органи за увеличение на данъците, тъй като именно те представляват притежаващите икономически ресурси елити в аграрните общества по това време.

От края на XVII в. амбициозни монарси използват нови теории за абсолютния суверенитет и предприемат кампании за подкопаване на правомощията на тези съсловия и за да се домогнат до пряко облагане на своите поданици с данъци. В Европа тези борби продължават през следващите два века. Монархиите във Франция и Испания успяват да ограничат властта на съсловията, но съществуващата правна система се запазва, което ограничава правото им да лишават от собственост представителите на елита. В Полша и Унгария съсловията ограничават властта на монарха, в резултат на което Грабителските елити контролират слабата централна власт и по – късно тези държави са завладени от своите съседи. В Русия съсловията и елитите, които ги подкрепят, имат по – малки правомощия от западноевропейските, а правото играе много по – малка роля, в резултат на което там възниква по – силна форма на абсолютизъм.

Единствено в Англия съществува относително равновесие между крал и съсловия. Когато ранните Стюарти се опитват да изградят абсолютистка власт, срещат съпротива от страна на добре организирания и въоръжен Парламент. За разлика от монархическата „Висока църква“[3] много от членовете на този орган са пуритански протестанти, които са привърженици на по – демократични форми на организация. Парламентарните сили обявяват гражданска война, обезглавяват крал Чарлс I и установяват за кратко време парламентарна диктатура под управлението на Оливър Кромуел. Този конфликт продължава през периода на Реставрацията и достига своята кулминация в Славната революция от 1688 – 1689 г., когато династията на Стюартите е свалена и новият монарх Уилям Орански приема конституционно споразумение, което утвърждава принципа „никакви данъци без представителство“.

Във „Втори трактат за управлението“ философът Джон Лок, който придружава Уилям и съпругата му Мери от Холандия до Лондон, формулира принципа, че властта на управляващите е възможна само със съгласието на управляваните. Лок твърди, че всеки човек притежава естествени права, а правителствата съществуват единствено за да защитават тези права, и могат да бъдат сваляни, ако ги нарушават. Принципите „никакви данъци без представителство“ и „със съгласието на управляваните“ се превръщат в девизи на американските колонисти, когато въстават срещу британската власт след по – малко от един век през 1776 г. Томас Джеферсън включва идеите на Лок за естествените права в Американската декларация за независимост, а идеята за народния суверенитет се превръща в основа на ратифицираната през 1789 г. Конституция.

Докато тези нови политически механизми не утвърдят принципа на отчетността, нито Англия през 1689 г., нито Съединените щати през 1789 г. не могат да бъдат смятани за съвременни демокрации. Право да гласуват и в двете страни имат само белите мъже с имотен ценз, които представляват съвсем малка част от цялото население. Нито Славната революция, нито Американската революция имат нещо общо с истинската социална революция. Американската революция е предвождана от елита на търговците и плантаторите, които ревностно защитават нарушаваните от британската корона права. Същите тези елити запазват ръководната си роля след извоюването на независимостта и съставят и приемат Конституцията на новата държава.

Съсредоточаването върху тези ограничения обаче означава подценяване на политическата динамика в американския политически живот, както и на стимулиращата роля на идеите. Декларацията за независимостта заявява, че „всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с дадени неотменими права“. Според Конституцията властта принадлежи не на крал или държава, а на „Ние, Народът“. Тези документи не се стремят да пресъздадат в Северна Америка йерархичното класово общество на Великобритания. Независимо че през следващите два века съществуват много политически и социални пречки за утвърждаването на фактическо равенство в САЩ, всеки, който настоява за предоставянето на специални права или привилегии на определена класа, е длъжен да се мотивира по какъв начин те биха били съвместими с основополагащите национални принципи. Това е една от причините малко повече от едно поколение след ратифицирането на Конституцията избирателно право да получат всички бели мъже много преди европейските държави.

Несъответствието между основополагащите принципи и социалната действителност достига критичната си точка през десетилетията преди Гражданската война, когато защитниците на „специфичната институция“ на робството от Юга започват да привеждат нови аргументи, че маргинализацията и поробването на чернокожите са нравствено и политически оправдани. Някои използват религиозни аргументи, други изтъкват „естествената“ йерархия между расите, а трети го защитават въз основа на самата демокрация. Стивън Дъглас в дебатите му с Ейбрахам Линкълн заявява, че не се интересува дали хората ще гласуват „за“ или „против“ робството, а дали ще упражнят своята демократична воля.

Но Линкълн привежда решителен контрааргумент, че една държава, основаваща се на принципите на политическото равенство и естествените права, не би могла да просъществува, ако толерира в крещящо противоречие институция като робството. Както е известно, позорно е, че измина цял век след Гражданската война и премахването на робството, преди афроамериканците най – накрая да спечелят политическите и юридическите права, които им бяха обещани още в Четиринайсетата поправка. Но в последна сметка стана ясно, че провъзгласеното в Декларацията за независимостта равенство е несъвместимо със закони, които ограничават гражданските права.

През следващите години възникват редица други социални движения, в резултат на което се разширява кръгът от хора с естествени, а оттам и политически права – работници, жени, коренно население, както и други маргинализирани преди това групи. Но основополагащият политически ред, утвърден от Славната и Американската революция – изпълнителна власт, която се отчита пред представителната законодателна власт и цялото общество, – се оказва изключително устойчив. Вече никой не си позволява да твърди, че правителството не трябва да се отчита пред „народа“. По – нататъшните дебати и спорове поставят в центъра на вниманието въпроса кои са пълноправните членове на обществото, които притежават компетентността да участват в демократичната политическа система.

ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Другата велика революция от края на XVIII в. избухва във Франция. Тонове мастило са изписани за това преломно събитие, а потомците на застаналите от двете страни на барикадата все още не са намерили решение на някои от непримиримите противоречия, предизвикани от него.

Може да изглежда изненадващо, че много наблюдатели като Едмънд Бърк, Алексис дьо Токвил и историка Франсоа Фюре поставят под въпрос закономерността на революцията, в което мнозина са убедени. Първоначално революцията е вдъхновена от Декларацията за правата на човека и гражданина, която, подобно на американската Декларация за независимост, формулира възгледа за универсалността на човешките права, принадлежащи на всеки индивид по рождение. Но Първата република е краткотрайна. Подобно на болшевишката и китайската революция тя претърпява силна радикализация, вследствие на което левичарите се превръщат в контрареволюционери, основан е Комитетът за обществена безопасност, настъпва режимът на терора, при който революцията изяжда децата си. Този нестабилен процес приключва с външна военна намеса, Термидорианския преврат и най – накрая превратът на 18 брюмер довежда Наполеон Бонапарт на власт през 1799 г.

Насилията по време на революцията и на контрареволюцията пораждат дълбока поляризация във френското общество, в резултат на което осъществяването на поетапни политически реформи, както това се случва в Англия, е много по – трудно постижимо. На Франция тепърва ѝ предстои да преживее Юлската революция от 1830 г., Революцията от 1848 г., окупацията на Прусия през 1870 г. и Парижката комуна преди установяването на по – трайна демокрация с ограничено избирателно право. През този период в много други европейски страни, включително в архи – консервативната Прусия, вече се провеждат демократични избори при спазването на различни ограничителни правила. Франция, която първа тръгва по пътя на демокрацията през 1789 г., значително изостава. А още по – лошото е, че една от последиците от революцията е френското левичарство, което през XX в. е склонно да възхвалява насилието и да подкрепя тоталитарни режими като тези на Сталин и Мао.

Така че въпросът какво постигна Френската революция е основателен. Ако отговорът не е свързан с установяването на демокрация във Франция, то тя оказва голямо, непосредствено и трайно въздействие по отношение на други институции. На първо място тя довежда до разработването и обнародването през 1804 г. на първия съвременен кодекс със закони в Европа – Гражданския, или Наполеоновия кодекс. Второто е създаването на съвременна административна държава, която съблюдава и прилага кодекса. Дори при липсата на демокрация това представлява голям напредък, защото ограничава управленския произвол и допринася за прозрачността на управлението и еднаквото третиране на гражданите. След поражението при Ватерло Наполеон заявява, че Гражданският кодекс е по – голяма победа от всички, спечелени на бойното поле, и в много отношения е прав.

До този момент френското право представлява компилация от правила, различни за различните региони, някои наследени от римското право, други съставени въз основа на обичайното право, както и на безбройните промени, добавяни през вековете от църковни, феодални, търговски и светски източници. Получената бъркотия от закони често е взаимно противоречива и двусмислена. Докато Наполеоновият кодекс е изящно формулиран и изключително компактен.

Наполеоновият кодекс утвърждава много от завоеванията на революцията, като елиминира феодалните различия по ранг и привилегии. Отсега нататък всички граждани имат предварително одобрени и ясно формулирани равни права и задължения. Новият Граждански кодекс въвежда съвременни разбирания за имуществените права: „правото на ползване и на разпореждане с вещите по най – безусловен начин, стига само да не се прави с тях някое употребление, което законите забраняват“. Земята е освободена от феодални и обичайни ограничения за наследяване, което открива възможности за развитието на пазарна икономика. Сеньориалните съдилища, контролирани от местните владетели, над които се стоварва недоволството на селяните по време на революцията, са изцяло премахнати и заменени с единна система от граждански магистрати. Ражданията и браковете вече се регистрират от гражданските, а не от религиозните власти.

Наполеоновият кодекс незабавно започва да се прилага в окупираните от Франция държави: Белгия, Люксембург, германските територии на запад от река Рейн, Пфалц, Рейнската провинция, Женева, Савоя и Парма. По – късно е въведен насилствено в Италия, Холандия и Ханзейския съюз. Доброволно започват да го прилагат много от по – малките германски държави. Както ще видим в Глава 4, този законодателен сборник вдъхновява реформата на Пруския кодекс след поражението от французите при Йена. Той служи за модел и на безброй други граждански кодекси извън Европа – от Сенегал до Аржентина и от Египет до Япония. Докато насилствено наложените законодателства обикновено не успяват да получат приложение, Наполеоновият кодекс успява: Италия и Холандия се противопоставят на приемането му, но техните законодателства имат голямо сходство с него по същество, ако не формално.

Второто голямо постижение на революцията е изграждането на модерна бюрократична държава, което Китай осъществява няколко хилядолетия преди това. Старият режим е куриозен хибрид. От средата на XVII в. Луи XIII и Луи XIV поставят началото на административната централизация и създават съвременна административна система чрез институцията на интендантите. Изпратени от Париж в провинциите, те нямат нито роднински, нито каквито и да било връзки с местното население, което им позволява да управляват по – неперсонално. Както отбелязва Алексис дьо Токвил, това поставя началото на съвременната централизирана държава във Франция.

Но интендантите са принудени да работят паралелно с продажните държавни служители. Френските крале постоянно имат нужда от пари, за да финансират своите войни и луксозен и разкошен начин на живот. След банкрута и неизплащането на задълженията към Grand Parti през 1557 г. правителството прибягва до все по – отчаяни мерки за набиране на средства, включително откровена продажба на публични длъжности на заможни хора. През 1604 г. финансовият министър на Хенри IV херцог Дьо Сюли въвежда системата „Полет“ – тези длъжности не само да бъдат купувани, но и срещу ежегодна такса да бъдат предавани по наследство. Разбира се, тези продажни служители не били заинтересовани нито от неперсонално администриране, нито от добро управление, а единствено да извлекат максимална изгода от своите длъжности.

Въпреки че френските правителства от края на XVIII в. правят два сериозни опита да отстранят продажните служители, и двата са неуспешни, защото тази елитна група притежава огромна власт и би загубила твърде много от евентуална реформа. Именно тази гнила и непозволяваща реформи система е един от факторите за избухването на революцията, когато продажните служители губят своите длъжности, а за по – сигурно и главите си. Едва след като революционните кръвопролития отминават, през 1799 г. е учреден Държавният съвет, институция, която е на върха на съвременната бюрократична система.

Новата административна йерархия не би функционирала без изграждането на съвременна образователна система. През XVIII в. Старият режим създава технически училища за обучение на инженери и други специалисти. Но през 1794 г. революционното правителство създава голям брой елитни училища като Ecole Normale Superieure[4] и Ecole Polytechnique[5]. Тези учебни заведения са предшественици на основаното след Втората световна война Национално училище по администрация и в тях се обучават завършилите лицеи и елитни средни училища.

Тези две институционални нововъведения – нов правен кодекс и съвременна административна система – не са еквиваленти на демокрацията, но все пак постигат известни егалитарни цели. Законът вече не привилегирова определени класи, които манипулират системата, за да се възползват от нея, а се отнася равноправно към всички индивиди – поне де юре, ако не винаги де факто. Частната собственост вече не е зависима от феодални ограничения, в резултат на което процъфтява пазарната икономика. Законите се прилагат от новата реформирана бюрокрация, освободена от натрупаните през вековете корупционни практики. Тези две институции – правов ред и административна държава – ограничават произвола на привържениците на абсолютизма. На теория суверенът притежава неограничени правомощия, но е длъжен да ги упражнява въз основа на действащото законодателство. Нещо, което германците наричат Rechtsstaat[6]и което е съвършено различно от тоталитарните диктатури на Ленин, Сталин и Мао през XX в., където деспотичната държава не е ограничена нито от правов ред, нито от демократична отчетност.

ПОЛАГАНЕ НА ОСНОВИТЕ

Американската революция институционализира демокрацията и принципа на политическо равенство. Френската революция полага основите на неперсоналната съвременна държава, както след обединяването на Цин в Китай. И двете утвърждават и разширяват върховенството на правото чрез общото право и Гражданския кодекс.

Първият том на тази книга приключва в историческия момент, когато основите на трите институции са положени, но все още нито една от тях не е достигнала съвременното си ниво на развитие. В Европа и в други части на света правото е най – развитата институция. Но както в случая с Наполеоновия кодекс, все още предстои много работа по оформянето, систематизирането, съгласуването и актуализирането на законите, за да бъдат действително безпристрастни по отношение на поданиците. Идеята за модерна държава възниква в Европа в края на XVI в., но нито една администрация, включително новата бюрокрация в Париж, не е изцяло меритократична. Повечето държавни администрации на континента си остават патримониални. И независимо че идеята за демокрация е определяща за Англия и особено за нейните северноамерикански колонии, не съществува общество, в което мнозинството от пълнолетното население да има право на глас или на участие в политическата система.

Този период на политически промени е белязан от две крупни събития. Първото е Индустриалната революция, в резултат на която производителността на глава от населението достига много по – високи нива от всички предишни периоди в човешката история. Това има огромни последици, тъй като икономическият растеж коренно променя основополагащата същност на обществата.

Второто крупно събитие е втората вълна на колонизация, която конфронтира Европа с останалия свят. Първата вълна започва с испанските и португалските завоевания в Новия свят, последвани един век по – късно от британската и френската колонизация на Северна Америка. В края на XVIII в. британската и испанската империя са принудени да се оттеглят в резултат на движенията за независимост в техните колонии в Новия свят. Но Англо – бирманската война през 1824 г. поставя началото на нова фаза и до края на века почти целият останал свят е колонизиран от западноевропейските колониални империи.

Настоящият том продължава разказа от този момент нататък и проследява развитието на държавата, правото и демокрацията през последните два века, тяхното взаимодействие едно с друго, както и с други икономически и социални измерения на развитието, и достига до симптомите на упадък, които наблюдаваме в Съединените щати и в други развити демокрации.