Политичестки ред и политически упадък

27. ЗАЩО СЕ РАЗПРОСТРАНЯВА ДЕМОКРАЦИЯТА?

Третата вълна на демократизация ► Теории за причините за възникване на демократични вълни ► Защо демокрацията се корени в интересите на определени социални групи ► Социалната мобилизация като причинно – следствена връзка между икономическите промени и демокрацията ► Политическите партии като основни фактори в борбата за демокрация

Япония, Китай и други общества в Източна Азия са наследници на една дълга традиция на управление и са с утвърдена силна държавност в периода на индустриализацията през XIX и XX в. До този момент са изключително неравноправни аграрни общества, с малобройни елити, които имат монопол над властта и управляват огромни мнозинства от неорганизирани селяни. Изказах предположението, че балансът държава – общество започва да се променя с настъпването на бърз икономически растеж и че авторитарната система в съвременен Китай ще се изправи пред сериозни предизвикателства с мобилизацията на нови социални групи и настояванията им за участие в политическата власт. Ще доведе ли това до възникването на формална демократична отчетност в Китай? Не сме в състояние да предвидим подобно развитие. Но можем да се опитаме да осмислим процеса на демократизация в други части на света и какви биха могли да бъдат бъдещите последици от него.

През периода 1970 – 2010 г. броят на демокрациите по света нараства от 35 до близо 120, т. е. т.нар. от Самюъл Хънтингтън „Трета вълна“ на демократизация обхваща около 60% от страните по света. Според него първата продължителна вълна започва през 20 – те години и продължава до края на XIX в., а втората краткотрайна вълна протича непосредствено след Втората световна война. Третата вълна започва с демократичните промени в Испания и Португалия в началото на 70 – те г. на миналия век и продължава до края на военните режими в Гърция и Турция, последвана от редица латиноамерикански страни като Бразилия, Аржентина, Перу, Боливия и Чили, след което се прехвърля в Азия с демократизацията на Филипините, Южна Корея и Тайван и достига кулминационната си точка с рухването на комунизма и прехода към демокрация в Източна Европа и някои от бившите републики на бившия Съветски съюз. Експертът по демокрация Лари Даймънд твърди, че Третата вълна претърпява рецесия през първото десетилетие на настоящия век. Според някои наблюдатели избухването на Арабската пролет през 2011 г. бележи началото на „Четвърта вълна“, но събитията в Египет, Либия и Сирия до голяма степен опровергават подобно твърдение.

Защо възникват тези вълни на демократизация? Защо протичат в някои региони и общества, а в други не? Защо някои от тях водят до изграждането на относително стабилни демокрации, а други се оттеглят? И защо демокрацията се превръща в световен феномен едва през XX в., а не в предишен период на приблизително четиристотинвековната история на човечеството?

Възможният отговор на въпроса защо се разпространява демокрацията има различни варианти: демокрацията се утвърждава благодарение на енергията, заложена в самата идея за демокрация. Това е категоричното заключение на Алексис дьо Токвил в неговото въведение към „Демокрацията в Америка“. Той отбелязва, че идеята за човешко равенство, която е в основата на съвременната демокрация, постепенно се утвърждава през предходните осемстотин години и придобива неудържима безапелационност, което предизвиква у него „нещо като религиозен ужас“. Той разглежда нейното развитие като знак от провидението. Според други автори идеите играят решаваща роля и откриват техните исторически и културни корени в древна Атина и християнството. Хегел и Ницше интерпретират съвременната политическа демокрация като секуларизирана версия на християнската доктрина за универсално равенство на човешкото достойнство. За Хегел по – специално събития като Френската революция и утвърждаването на принципа на равенството са свързани с вътрешната логика на човешката рационалност. При разгръщането на Третата вълна и по време на Арабската пролет идеите се разпространяват с мълниеносна бързина благодарение на радиото, телевизията, интернет и социални активисти, които разпространяват новини за политическите катаклизми по целия свят. Вълната от демократични промени в Субсахарска Африка в началото на 90 – те години на миналия век очевидно е вдъхновена от рухването на Берлинската стена и драматичните събития в Източна Европа.

Според теориите за идеите и културните ценности каузалната структура на обсъжданите в Глава 2 шест измерения на развитието наподобява графиката във фиг. 19.

Но независимо че идеите играят огромна роля и до голяма степен са обяснение за възникването на политическите институции, подобни обяснения пораждат не по – малко въпроси от тези, на които отговарят. Защо например идеите за човешко равенство или демокрация възникват в едни периоди, а в други не? Идеята за демокрацията възниква още в древна Атина, но е институционализирана едва в края на XVIII в. Токвил не предлага обяснение защо идеята за човешкото равенство се утвърждава все по – неудържимо, а изказва единствено предположението, че е Божие дело. Демокрацията не възниква и не се развива по един и същ начин по целия свят. Това дава повод на Самюъл Хънтингтън, настоящото китайско правителство и много ислямисти да стигнат до заключението, че либералната демокрация не е универсална посока на развитие, а специфично за западната цивилизация културно явление. Ако това е вярно, възниква въпросът защо тази идея възниква на Запад, а не някъде другаде.

Според едно алтернативно философско направление демокрацията не е олицетворение конкретна на идея или съвкупност от културни ценности, а страничен продукт на дълбоки структурни сили[75] в обществата. Социолозите отдавна са забелязали взаимовръзката между високите нива на икономическо развитие и стабилната демокрация: повечето богати индустриализирани страни в света днес са демокрации, докато повечето авторитарни държави са далеч по – слабо развити. Едно известно проучване показва, че макар дадена страна да може да осъществи преход от авторитарно към демократично управление на всеки етап от своето развитие, вероятността да се утвърдят като демокрации е много по – голяма, ако достигнат определен праг на доходите на глава от населението. Това навежда на мисълта, че по всяка вероятност икономическото развитие е свързано по някакъв начин с утвърждаването на демокрацията.

Но каква е връзката между икономическото развитие и демокрацията? Дали демокрацията по някакъв магически начин се превръща в човешка ценност при достигането на определено ниво на благосъстояние? Статистическите корелации, които свързват развитието с демокрацията, не посочват специфичните причинно – следствени механизми между тях. Освен това има и много изключения: според този възглед например стабилна демокрация би трябвало да има не в бедна Индия, а в богатия Сингапур.

В Глава 2 предложих алтернативна причинно – следствена връзка, при която икономическият растеж може да окаже влияние върху демократичните институции в резултат на социалната мобилизация. Ключовото понятие тук е разделението на труда. Адам Смит твърди, че разделението на труда зависи от размера на пазара, т. е. с разширяването на пазарите в резултат на увеличаване на обемите в търговията, а впоследствие и с развитието на индустриалната икономика се разширява и задълбочава разделението на труда. То води на свой ред до възникването на нови социални групи. Макар самият Смит да не изтъква изрично този аргумент, логично е да се предположи, че тези нови групи, изключени от участие в политическите институции на старото аграрно общество, ще пожелаят участие в политическия живот и по този начин ще увеличат исканията за демократизация. С други думи, икономическият растеж поражда социална мобилизация, която от своя страна води до увеличаване на исканията за политическо участие (вж. фиг. 20).

Описаното от Смит променящо се разделение на труда е една от основните концепции, привлякла вниманието на социалните теоретици през XIX в. Първият от тях е Карл Маркс, в чиято теория за класовата борба разделението на труда играе основополагаща роля.

Концептуалната рамка на Маркс може да се резюмира по следния начин. Първата социална класа, която се мобилизира през епохата на феодализма, е буржоазията – гражданите, към които старите земевладелци се отнасят с презрение, но които натрупват капитал и използват нови технологии, довели до Индустриалната революция. Тази революция на свой ред мобилизира втора нова класа, пролетариата, принадената стойност от чийто труд буржоазията несправедливо присвоява. Всяка от тези три класи има различни политически цели: традиционната земевладелска класа – да запази стария авторитарен ред; буржоазията да наложи либерален режим (т. е. върховенство на правото), който защитава нейните имуществени права и би могъл да утвърди или да не утвърди електорална демокрация (буржоазията е по – заинтересована от върховенството на правото, отколкото от демокрацията); а пролетариатът, след като се самоосъзнае като класа – да утвърди диктатура на пролетариата, която да обобществи средствата за производство, да премахне частната собственост и да преразпредели благата. Работническата класа би подкрепила електоралната демокрация под формата на всеобщо избирателно право, но това е средство за контрол върху средствата за производство, а не самоцел.

Един от най – значимите учени от постмарксистката школа е Барингтън Мур, чиято публикувана през 1966 г. книга „Социални корени на диктатурата и демокрацията“ споменавам във връзка с Япония (вж. Глава 23). В тази книга авторът прави сравнителен анализ на Великобритания, Германия, Япония, Китай, Русия и Индия и прави опит да обясни защо демокрацията възниква в някои страни, а в други не. Може би най – известното негово твърдение е: „Без буржоазия няма демокрация. „ С това Мур не иска да каже, че възходът на буржоазията неизбежно поражда демокрация. В Германия например промишлената буржоазия и автократичната земевладелска аристокрация на юнкерите се обединяват в известната коалиция „желязо и ръж“, която подкрепя авторитаризма на Бисмарк, а по – късно играе известна роля за възхода на Хитлер. Мур по – скоро твърди, че демокрация може да възникне, ако буржоазията успее да измести стария политически ред на земевладелци и селяни. Той отбелязва, че това се случва в Англия, след като провинциалната предприемаческа буржоазия успява да комерсиализира селското стопанство, да прогони селяните от земите им и да използва приходите за финансиране на Индустриалната революция. Резултатът от този мъчителен процес е ограничаването на властта на старата поземлена аристокрация, както и възникването на работническа класа.

За разлика от Маркс Мур обръща специално внимание на селскостопанското производство. Маркс до голяма степен игнорира селячеството, тъй като предполага, че ще бъдат елиминирани от капиталистическата индустриализация, както се случва в Англия. Но в Русия и Китай избухват революции, където по – голямата част от населението е селско. Ленин и Мао идват на власт благодарение на селяните въпреки убедеността на Маркс в неминуемото изчезване на тази класа. Въз основа на тези развития Мур твърди, че демократизацията е изправена пред съществени препятствия в условията на т.нар. от него „трудово – репресивно“ селско стопанство, което приковава селяните в огромните владения на едрите земевладелци. Резултатът е оцеляването на авторитарната земевладелска класа, което от своя страна поставя началото на работническо – селските революционни движения. На фона на тези две крайности вероятността средната класа да стане инициатор на демократични процеси е нищожна. Вече коментирах разгръщането на този сценарий в няколко латиноамерикански страни.

Книгата на Барингтън Мур поставя началото на огромна литература, чиито автори оспорват много от неговите аргументи и най – вече твърдението му, че буржоазията или средната класа играят ключова роля за възникването на демокрацията. Без да навлизаме в подробностите на научната полемика, очевидно е, че хипотезата му се нуждае от съществени корекции. Буржоазията например далеч не е единна обществена прослойка. Тя включва както крупни индустриалци като фамилиите Тисен и Рокфелер, така и дребни търговци и хора с различни професии, които марксистите често определят с презрителното „дребна буржоазия“. Интересите на тези различни групи се променят според обстоятелствата и в много случаи важни прослойки от средната класа не подкрепят демокрацията. И макар представители на работническата класа да членуват в радикални антидемократични комунистически или аграрни движения, много работнически организации категорично подкрепят демократичните избирателни права и върховенството на закона.

Важно е да се отбележи, че двата компонента на либералната демокрация, либералното върховенство на закона и масовото участие в политическия живот, са обособени политически цели, които първоначално преследват различни социални групи. Така например инициаторите на Френската революция от средната класа не са, както изтъкват много историци, ревностни демократи и не подкрепят незабавното разширяване на избирателните права за селяните и работниците. Правата на човека се възприемат като юридически гаранции, които защитават собствеността и личните свободи на буржоазията, ограничавайки властта на държавата, но не непременно като предоставяне на права на широката маса френски граждани. По същия начин вигите, които принуждават английския крал да приеме конституционното споразумение[76] по време на Славната революция през предишния век, са предимно състоятелни данъкоплатци като висшата и дребната аристокрация и горната средна класа. През следващите два века към редиците им се присъединяват все повече представители на търговската и промишлената буржоазия, адвокати, лекари, държавни служители, учители и други специалисти от средната класа, издигнали се от работническите класи благодарение на своето образование и имотен ценз. Тези групи осигуряват подкрепата на британската Либерална партия през XIX в. Либералите са заинтересовани по – скоро от утвърждаването на върховенството на правото, отколкото на демокрацията, т. е. от правната защита на частната собственост и индивидуалните права, както и от политики в подкрепа на свободната търговия, меритократичната реформа на държавната администрация и образованието, които гарантират възходяща социална мобилност.

С течение на времето обаче дневният ред на либералите и този на демократите се сближават и демокрацията се превръща в цел на средната класа. В края на краищата върховенството на правото и демократичната отчетност са алтернативни средства за ограничаване на властта и на практика често се подкрепят взаимно. Защитата на имуществените права от своеволно грабителство от страна на държавата изисква политическа власт, която от своя страна може да бъде постигната чрез разширяване на избирателните права. По същия начин гражданите, които настояват за разширяване на избирателните права, могат да бъдат защитени чрез върховенство на закона, което ограничава репресивните възможности на правителството. Правото на глас започва да се разглежда като още едно защитено от закона право. По този начин либералната демокрация, политическа система, която олицетворява както върховенството на закона, така и всеобщите избирателни права, печели симпатиите на средната класа и на значителна част от работническата класа.

Самият Барингтън Мур не е марксист в този смисъл, че няма особено желание да стане свидетел на победата на комунизма в целия свят. За него либералната демокрация е желателен резултат, но същевременно е наясно със съществуването на мощни социални сили, които често я правят непостижима. Така модифицираната от Мур марксистка аналитична рамка продължава да бъде изключително полезно средство за разбирането на причините и начините за разпространението на демокрацията. Неговото ключово прозрение е, че демокрацията е желана най – силно от една специфична социална група: средната класа. Ако искаме да разберем вероятността за възникване на демокрация, трябва да преценим силата на средната класа в сравнение с други социални групи, които предпочитат други форми на управление, като старата поземлена олигархия, която предпочита да подкрепи авторитарни системи, или радикализирани групи от селско и бедно градско население, които са заинтересовани от икономическото преразпределение. Модерната демокрация се нуждае от социална основа и ако не обърнем внимание на това обстоятелство, няма да сме в състояние правилно да преценим вероятността за утвърждаването на демократичните принципи.

Можем да обобщим основните социални участници, от чиято относителна сила и взаимодействия зависи вероятността демокрацията да възникне в дадено общество. Това са доминиращите групи в Европа в периода на демократизирането на континента през XIX и началото на XX в., каквито съществуват и в много съвременни развиващи се страни.

[1]Принадлежността към средната класа се определя по – скоро от професията и образованието, отколкото от нивото на доходите. Нейните представители са склонни да подкрепят либералния сегмент на либералната демокрация. Това означава, че са заинтересовани от правни норми, които защитават техните права и особено тяхната собственост от грабителското поведение на управлението. Те могат да подкрепят или да не подкрепят демокрацията, разбирана като универсално политическо участие, и имат противоречиво отношение и дори открито се противопоставят на икономическото преразпределение, което би могло да окаже влияние върху техния имуществен ценз и върху доходите им. Групи от средната класа са главни участници по време на демократичните преходи в Дания, Гърция, Франция, Аржентина, Португалия и Испания през XIX в. и важна част от коалициите, които настояват за пълна демократизация във Финландия, Швеция, Холандия, Белгия, Германия и Великобритания в началото на миналия век.

2. За разлика от тях работническите класи, или т.нар.. от Маркс индустриален пролетариат са по – заинтересовани от демократичния сегмент на либералната демокрация, т. е. от своето участие в политическия живот. Те се съюзяват с групи от средната класа, за да упражнят натиск за абсолютно разширяване на избирателните права в Дания, Белгия, Финландия, Швеция, Холандия, Германия и Великобритания. Те са по – заинтересовани от икономическото преразпределение в сравнение със средната класа, отколкото от либералните гаранции за имуществените права. Поради тази причина много представители на работническата класа по целия свят проявяват готовност за подкрепа на недемократични анархосиндикалистки партии през XIX в. (например в Южна Европа и в много латиноамерикански страни) и на комунистически или фашистки партии през миналия век, които обещават преразпределение за сметка на либерални индивидуални права.

3. Едрите земевладелци, и по – специално тези, които се възползват от репресивен труд (робовладелство, крепостничество или други непазарни условия на труда), почти навсякъде са авторитарни противници на демокрацията. Едно от най – важните прозрения на Барингтън Мур е необходимостта по един или друг начин да се отнеме властта на тази социална група, за да се утвърдят демократичните принципи.

4. Селячеството преследва объркани и понякога противоречиви политически цели. В много общества то е изключително консервативна група, която се придържа към традиционни социални ценности и е склонна да живее в подчинение под покровителството на земевладелската класа. Едно от най – ранните контрареволюционни движения е Селското въстание във Вендея през 1793 г., което се противопоставя на революционното правителство в Париж. Както в Гърция и Италия, селяните могат да бъдат мобилизирани от консервативни партии с помощта на клиентелистки методи. При подходящи обстоятелства обаче те биха могли да бъдат радикализирани и да обединят силите си с работническата класа като поддръжници на революцията. Именно те са пехотинците по време на болшевишката, китайската и виетнамската революции.

Тези четири групи са основните социални действащи лица, чиито взаимодействия определят хода на политическото развитие и демократичния преход през XIX в. В началото на този период почти всички най – развити страни по света са доминирани от последните две групи – земевладелската олигархия и селячеството. С развитието на индустриализацията селяните са принудени да напуснат провинцията и да се присъединят към работническата класа, в резултат на което в началото на миналия век са най – многобройната социална група. Вследствие на развитието на търговията средната класа започна да се разраства първоначално във Великобритания и САЩ, след това във Франция и Белгия, а в края на XIX в. в Германия, Япония и в други страни със „закъсняло развитие“. Тези развития подготвят почвата за мащабните социални и политически конфликти с настъпването на XX в.

Макар и полезна, една от слабите страни на аналитичната рамка на Маркс е използването на „класата“ като определяща променлива величина. Маркс понякога се отнася към социалните класи – буржоазия, пролетариат, феодали – като към политически участници, способни да вземат ясно формулирани целесъобразни решения. Всъщност социалните класи са интелектуални абстракции, полезни от аналитична гледна точка, но неспособни да осъществяват политически действия извън рамките на конкретни организации. Нововъзникнали социални групи могат да участват в политическия живот по най – разнообразни начини: чрез стачки и демонстрации, чрез медиите, а в днешно време и чрез социални мрежи като фейсбук и туитър. Гражданите могат да организират групи на гражданското общество за постигане на конкретни цели или за взаимна подкрепа. Но за да бъде ефективно, участието трябва да бъде институционализирано, което през последните два века се осъществява чрез създаването на политически партии.

Така че четирите изброени групи не могат се появяват на бял свят като организирани политически участници както Атина от главата на Зевс. Те трябва да бъдат мобилизирани политически и да представлявани от политически партии. Именно поради тази причина политическите партии са необходими за успеха на една демокрация независимо от факта, че не са предвидени от много ранни теоретици на демокрацията. Консервативни партии като торите във Великобритания или Немската имперска партия започват като елитни политически фракции, които едва по – късно са принудени да се организират в масови партии, за да могат да вземат участие в изборния процес. Средната класа е представлявана от различни либерални партии като либералите във Великобритания и Прогресивната партия, левите либерали и националлибералите в Германия. Работническата класа е мобилизирана под знамето на социалистически партии като британската Лейбъристка партия и Германската социалдемократическа партия, а в началото на миналия век възникват различни комунистически партии в периферията на политическия пейзаж на почти всички индустриализирани общества. Селяните са най – слабо организираната социална група, която до голяма степен изчезва от политическата сцена във Великобритания, САЩ, Дания и Швеция в края на XIX в., тъй като се превръщат в независими семейни стопанства или са прогонени от земите си. В Гърция и Италия селяните са представлявани от консервативни партии, които използват патронажни практики, за да ги контролират; в България те успяват да създадат своя собствена партия.

Основният проблем при всеки опростен, базиран на класите анализ на демократизацията, е, че има редица междусекторни въпроси, които обединяват хората от различни класи и замъгляват класовия профил на политическите партии. Най – важните сред тях са етническата и религиозната принадлежност и външната политика. Така в германския Райхстаг в края на XIX в. има партии, представляващи полското и датското малцинство, както и Партия център, която защитава интересите на католиците и самата тя е разделена на ляво и дясно крило. Въпроси като имперската политика и изграждането на флота са консервативни каузи, които получават подкрепата на работническата класа. Във Великобритания има сериозни разногласия по отношение на ирландската автономия и империята, които често са не по – маловажни от класовите съображения при определяне на резултатите от изборите. В съвременния Близък изток ислямистките партии са подкрепяни най – вече от по – ниските социални слоеве и от селските региони, но техните послания имат религиозен, а не класов характер.

Поради тази причина, макар че политическите партии представляват интересите на определени социални класи, в много случаи те са независими политически играчи, които могат да спечелят властта чрез мобилизиране на избиратели от различни класи, като променят своите програми от икономически към политики, свързани с проблемите на идентичността, религията или външната политика. Много често те не защитават интересите на социалните класи, които ги подкрепят. Драстични примери са комунистическите партии в бившия Съветски съюз и Китай, които са едни от най – големите потисници на работниците и селяните в историята на човечеството. Републиканската партия в Съединените щати, която по традиция е бастион на бизнес интереси, получава значителна подкрепа от избиратели от работническата класа, които я подкрепят по – скоро поради културни, отколкото поради икономически съображения.

И политическите партии като държавната бюрокрация не са просто изпълнители, контролирани от социалните класи. По – скоро те до голяма степен сами решават как да представляват своите избиратели. Политическите партии се създават от политически предприемачи, които мобилизират последователи въз основа на конкретни идеи, след което ги превръщат в политически машини. За да дойдат на власт, успешните комунистически партии се нуждаят от организационния гений на лидери като Владимир Ленин. Консервативните партии защитават идеи, свързани с традициите, религията, монархията и стабилността. Когато социалната им база се свие и са принудени да се конкурират за масовия електорат, някои партии като британските консерватори успяват да променят своите програми, за да станат привлекателни за електората на средната и работническата класа. Други като италианските християндемократи оцеляват и просперират поради умението си да организират огромни клиентелистки мрежи. Онези консервативни партии, които не успяват да се адаптират към тези нови условия на електоралната политика, се изкушават да прибегнат до недемократични методи за запазване на своята власт като преврата в Аржентина през 1930 г. (вж. Глава 18). Клиентелистката партийна организация често е съчетана с персоналистичен политически стил, при който привърженици се привличат не благодарение на сериозна политическа програма, а на харизматични личности като Хуан и Ева Перон. Ето защо е трудно да се направи прогноза за изграждането на организационен капацитет само въз основа на подкрепата на различните социални класи. Той зависи от непредсказуеми фактори като лидерски качества и идеи.

Защо печели терен демокрацията и защо би могла да се утвърди още по – категорично в бъдеще? Икономическият растеж е свързан с демокрацията в многоетапен процес, както илюстрира фиг. 21. Той поражда социална мобилизация чрез разширяване на разделението на труда, а социалната мобилизация от своя страна води до изисквания за утвърждаване на върховенство на правото и до демократизация. Традиционните елити, които доминират в старата аграрна система, в повечето случаи се опитват да възпрепятстват навлизането на нови групи в системата. Стабилна демократична система може да възникне, само ако тези нововъзникнали групи бъдат интегрирани в системата и им се позволи да участват в политическия процес. В противоположния случай възниква нестабилност и хаос.

Идеите наистина играят решаваща роля, но са свързани с промените в другите измерения на развитието. Идеята за всеобщо равенство на човешкото достойнство например съществува от векове, но така и не се утвърждава особено в статичните аграрни общества поради изключително ниската степен на социална мобилност. Селяните периодично се бунтуват и оспорват политическото статукво. Това може да бъде предизвикано заради драстично нарушаване на правата им или просто от глад и отчаяние. Но тъй като отделни водачи на тези бунтове се стремят да се присъединят към олигархията, те нямат никакво намерение да подкопаят класовата социална структура. Ето защо не стават истински революционери. Идеята за социално равенство печели все по – голямо разпространение едва когато развиващата се капиталистическа икономическа система в някои части на Европа през XVII и XVIII в. започва да преструктурира социалната система. Модерният капитализъм едновременно изисква и поражда социална мобилност, в резултат на което изискванията за равенство на достъпа и възможностите се засилват. Вследствие на това възникват много причинно – следствени връзки, свързващи социалната мобилизация с демокрацията и върховенството на правото. Идеите играят важна роля и притежават своя собствена автономия – нито Адам Смит, нито Карл Маркс могат да бъдат разбрани единствено като говорители на социалната класа, от която произлизат, – но разпространението на идеите зависи от социалния контекст и дълбоките икономически промени.

Възникването на демокрацията в Европа се разгръща поетапно в продължение на 150 години в резултат на борбите между средната и работническата класа, старата олигархия и селячеството, а всички те са под въздействието на всеобхватните икономически и социални промени. С няколко поправки аналитичната рамка Маркс Мур запазва своята обоснованост, което разглеждам в следващата глава.

28.ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ДЕМОКРАЦИЯТА

Защо през XIX в. социалните промени водят до утвърждаване на европейската демокрация ► Аргументи срещу демокрацията преди нейния триумф ► Как определят консервативните партии характера на демократичния прогрес

В първи том коментирам възникването на отговорно управление в Англия и Съединените щати. То е резултат от събитие, което от ретроспективна гледна точка е почти случайното оцеляване на една феодална институция – средновековното съсловие или парламента – в модерната епоха. През Средновековието тези съсловия разполагат с правомощия да събират данъци и са олигархичният слой от собственици на имоти в обществото. Към края на XVII в. монарсите във Франция, Испания, Швеция, Прусия и Русия успяват да подкопаят властта на съсловията и консолидират абсолютистки управления. За разлика от тези страни полското и унгарското съсловие побеждават монархията и създават слаба децентрализирана политическа система, в резултат на което Полша и Унгария са окупирани от чужди завоеватели. Единствено в Англия парламентарната и монархичната власт са балансирани. Но през XVII в. Парламентът печели надмощие над кралската власт, което приключва с конституционното споразумение по време на Славната революция през 1688 – 1689 г.

Отговорното управление не е свързано единствено с оказване на натиск върху управляващите от страна на противопоставящи се групи в защита на техните интереси. Цялата човешка история е свидетел на борбата между лишени от власт групи с властови групи, които, след като успеят да ги свалят от власт, се превръщат в репресивни властови групи. За разлика от това отговорно управление означава формално признаване на принципа на отчетността пред широката общественост и легитимност на опозицията. Единствено при това условие идеите могат да играят решаваща роля. Джон Лок обяснява, че властта на едно управление не произтича от божественото право, а от способността му да защитава индивидуалните права на своите граждани. Управляващите са основните потенциални нарушители на тези права. Той изтъква, че „нито едно управление не е в състояние да подчини един народ, ако той не е съгласен да му се подчини“. Следователно т.нар.. легитимност произтича от правото на хората да „избират своето управление и управници“. „Никакви данъци без представителство“ и „съгласие на управляваните“ са движещите принципи на Славната и Американската революция, които избухват след по – малко от век. Осъщественият преход от „права на англичаните“ (т. е. традиционните феодални права) към „естествени права“ (универсални права за всички човешки същества) е доказателство, че целта на тези революции не се изчерпва с изместването на една елитна група от друга.

Но макар Славната революция да утвърждава принципа на парламентарната отчетност, в началото на XVIII в. Англия все още далеч не е дори подобие на истинска демокрация. Заседаващите в Парламента са избирани от малобройна просперираща прослойка, която през 1830 г. наброява не повече от 3% от цялото население. Така че утвърждаването на демократичните принципи за разлика от утвърждаването на отчетността започва и продължава през вековете след споразумението от 1689 г.

Тъй като върховенството на правото и демократичната отчетност са алтернативни средства за ограничаване на властта, не е изненадващо, че са тясно свързани в исторически план и се развиват паралелно. По време на Английската гражданска война едно от най – големите недоволства на парламентаристите от кралската власт е свързано с потъпкването на общото право. Ранните Стюарти преследват своите опонентите чрез институции със съмнителна законност като кралската Звездна палата. Парламентаристите настояват кралят да се отчита пред тях по въпросите на данъчното облагане и да действа съобразно закона. Именно придържането към принципите на върховенство на правото е гаранция, че в случай че опозиционни групи успеят да изместят властови групи, няма да използват властта като средство за преследване на своите опоненти за отмъщение.

Макар двата механизма на либералната демокрация, които контролират държавата, либералното върховенство на правото и демократичната отчетност, да са взаимосвързани, те са концептуално обособени. Както коментирам в предишната глава, в много случаи те са подкрепяни от различни социални групи. Това е причината либералната демокрация рядко да възниква с всички свои компоненти, а се въвежда поетапно с течение на времето. Това затруднява определянето на началото на демокрацията. Кога например Съединените щати се превръщат в либерална демокрация? Върховенството на правото се утвърждава много преди демокрацията с въвеждането на общото право в колониите доста преди революцията и Конституционната конвенция. Но равният достъп до правосъдие предстои да се утвърди след векове. Макар според повечето американци демокрацията да настъпва с приемането на Конституцията в края на XVIII в., избирателните права през 1787 г. са крайно ограничени и постепенно стават все по – достъпни за белите безимотни, афроамериканците и жените в продължение на бавен процес, който завършва с ратифицирането на Деветнайсетата поправка през 1920 г. Всъщност различните ограничения по отношение на гласуването на чернокожите в американския Юг са доказателство, че гарантирането на пълни избирателни права настъпва едва след приемането на Закона за избирателните права през 1965 г.

Ако приложим тези различни критерии на либералната демокрация към XIX в., ще установи, че демократизирането на европейските и други страни в рамките на първата вълна е изключително продължителен процес. В табл. 6 са представени датите, свързани с важни събития в различните страни по отношение на разширяването на избирателните права, което показва както продължителността на периодите за постигането на всеобщо избирателно право, така и разликите в тяхното протичане. Освен ограничаването на избирателните права, авторитарните правителства в Европа през XIX в. използват и много други начини, за да възпрепятстват утвърждаването на демокрацията. Прусия например приема всеобщо избирателно право на мъжете през 1849 г., но в рамките на тристепенна система за явно гласуване, която е отменена едва през 1918 г. Някои страни като Великобритания, Италия и Дания имат неизбираеми горни камари, които могат да налагат вето или по друг начин да променят законодателството. В много страни съществуват ограничения за политическото организиране най – вече на групи от работническата класа, които са под влиянието на социалистическите или комунистическите идеи. Демократизацията през този период не е еднопосочен процес. В някои страни като Франция периодичното връщане на власт на авторитарни режими води до отнемане на предоставените преди това права на гражданите в един повтарящ се цикъл.

Европейският път на развитие към демокрация се разгръща на етапи, прекъсвани от дълги периоди на застой или активна регресия. Най – елементарната причина за това протакане е, че в Европа липсват социални предпоставки за утвърждаване на демокрацията до последната третина на XIX в.

В Предговора посочвам, че макар Френската революция да налага Наполеоновия кодекс в голяма част от Европа и да полага основите на модерната административна държава в самата Франция, тя не утвърждава демокрация. Поражението на Наполеон слага началото на продължителен период на авторитарна реверсия под егидата на австро – пруско – руския Свещен съюз[77], когато консервативните монархически режими полагат усилия да върнат времето назад към периода преди 1789 г. В много европейски държави идват на власт абсолютистки правителства. Републиканско управление съществува само в някои швейцарски кантони и немски градове – държави. Франция, Холандия, Белгия, Норвегия и някои от другите германски държави (както, разбира се, и Великобритания) са конституционни монархии, в които формалните правомощия на кралската власт са ограничени със закон. В Австро – Унгарската империя, Прусия, Италия и Русия върху монархическата власт се упражнява далеч по – слаб контрол, независимо че повечето от тях са управлявани от бюрокрации въз основа на някаква форма на гражданското право.

Втората голяма вълна на демократизация се надига с революциите от 1848 г., подхранвайки надежди, които са смазани също толкова бързо. По думите на историка Ерик Хобсбом: „Революцията през 1848 г. е единствената революция в съвременната история на Европа, която съчетава най – големите надежди, най – големия размах и най – незабавния първоначален успех с най – категоричното и бързо поражение.“ „Пролетта на народите“, с която сравняват Арабската пролет, обхваща почти цяла Европа. Започва във Франция с падането на Юлската монархия и провъзгласяването на Втората република през февруари, а през следващия месец се разпространява в Бавария, Прусия, Австрия, Унгария и Италия. Единствените страни, които не са дестабилизирани, са в периферията на континента: Швеция, Великобритания, Гърция, Испания и Русия. Революциите бързо са потушени, най – напред с възвръщането на Хабсбургите през май, а до края на годината и в останалата част на континента. Динамичното разпространение на революционни идеи демонстрира, че „заразният ефект“ на демократичните пробуждания не е страничен продукт на интернет и социалните медии, а е възможно и през епохата на вестниците.

Избухването на тези революции и тяхното потушаване илюстрират неприключилите социални трансформации в Европа. В началото на XIX в. по – голямата част от Европа е все още аграрна, където основните действащи лица са земевладелците и селяните. Единствено във Великобритания и Холандия съществуващите групи на средната класа са сравнително по многобройни и с известна политическа тежест. Но към средата на века почти навсякъде възниква малобройна търговска и промишлена буржоазия, а с разпространението на образованието и грамотността вестниците и публичните дискусии започват да играя все по – съществена роля. През 40 – те години на XIX в. в цяла континентална Европа започва организирането на т.нар.. днес „гражданско общество“: доброволни частни сдружения, учредявани на банкети или фестивали, благодарение на които хора със сходни убеждения могат да се събират, да обменят възгледи и да изразяват критични мнения по отношение на управлението (Подобни организации съществуват във Великобритания на много по – ранен етап). В повечето държави обаче политическите партии са незаконни. Там, където се прибягва до по – големи репресии, възникват тайни общества като „Млада Италия“ на Джузепе Мацини. Именно тези легални и нелегални групи от средната класа оглавяват революциите през 1848 г.

Социалната трансформация обаче все още е незавършена; дори в най – развитите в икономическо отношение европейски общества средната класа е незначителна част от населението. От своя страна средната класа се разделя на групи, които настояват за силна правна защита на техните индивидуални и имуществени права, и други, които са заинтересовани от по – широко демократично участие. Повечето европейски населения се състоят от селяни, занаятчии и търговци, както и от зараждащата се работническа класа, която в този момент е твърде неорганизирана. В този смисъл ситуацията в Европа в този исторически момент може да се сравни със ситуацията в съвременните страни с възникващи пазари като Тайланд и Китай. През 1848 г. консерваторите успяват да потушат революционния подем, внасяйки разцепление в редиците на средната класа чрез призиви за национализъм и провокиране на страхове от избухването на безредици.

Десетилетията непосредствено след възстановяването на консервативния ред след 1848 г. се оказват най – трансформативните в икономическо и социално отношение в историята на Европа, както и в Съединените щати. В навечерието на Първата световна война по – напредналите страни Великобритания, Франция, Германия, Белгия и Холандия се превръщат от предимно аграрни в урбанизирани промишлени общества. Това води до огромни промени на социалните класи и създава предпоставка за нова масова демократична политика.

Следователно оценката на Хобсбом за пълния провал на революциите от 1848 г. е твърде преувеличена. Избухването на революциите и страхът, че могат да възникнат отново, принуждават авторитарните лидери през втората половина на XIX в. да поставят началото на политически промени, които ще се разгърнат през следващите десетилетия. Прусия например въвежда всеобщо избирателно право през периода 1847 – 1867 г., макар и под формата на явно и диференцирано гласуване. След 1871 г. наскоро обединена Германия приема формална конституция, която за пръв път дава правомощия на избираемия Райхстаг. Легализацията на политическите партии създава условия за създаването на Социалдемократическата партия и въпреки опитите на крайно консервативния канцлер Бисмарк да я забрани, в навечерието на Първата световна война социалдемократите са най – голямата група в Райхстага. Бисмарк въвежда първите европейски системи за социално и здравно осигуряване през 80 – те години на XIX в., които заимства от новите партии на работническата класа.

По същия начин Луи Наполеон, който идва на властта във Франция чрез преврат през 1851 г. и се обявява за император Наполеон III, си дава сметка, че трябва да легитимира управлението си чрез плебисцит (след като вече е избран за президент на републиката след революцията през 1848 г.). Французите са свикнали с идеята за гласуване, независимо че то е изключително манипулирано. Освен това Втората империя е либерална и открито могат да бъдат изразявани различни политически възгледи. Икономическата експанзия по време на нейното управление проправя път на по – демократичната Трета република, обявена след поражението във Френско – пруската война и Парижката комуна. По този начин преходът към по – либерално общество и повече демокрация е осъществен от консервативни лидери, които надживяват 1848 г. и са наясно, че имат срещу себе си общества, мобилизирани по несрещани до този момент начини.

Към средата на века обаче привържениците на конституционното управление от средите на средната класа се оказват непоследователни демократи, след като демократичният порив в много страни е заместен от национализма. Германските либерали в парламентите на Франкфурт и Берлин са по – заинтересовани от създаването на обединена Германия, отколкото от утвърждаването на демокрацията в съществуващите германски държави. Като елити те са готови да „представляват“ нацията, без да предоставят на своите съграждани правото на глас. Много от тях подкрепят Бисмарк и неговия авторитарен Райх, след като той се оказва единственият лидер, способен да създаде обединена Германия. Като лидери и облагодетелствани лица от германския капитализъм те не се поколебават да се откажат от икономическия либерализъм, когато държавата предлага защитни тарифи за техните промишлени отрасли. По същия начин много от либералите в територии под управлението на Австро – Унгарската империя са по – заинтересовани от гарантирането на собствените им привилегии като национални елити, отколкото от разширяването на избирателните права. Противопоставянето срещу ирландското движение за самоуправление в подкрепа на империята в края на XIX в. позволява на консерваторите да привлекат поддръжници не само от средната, но и от работническата класа. Това не е последният случай, при който национализмът в Европа превъзмогва класовите противоречия.

Идейна основа на съпротивата срещу разпространението на демокрацията са материалните интереси на европейските елити. През XIX в. мнозина изтъкнати интелектуалци привеждат сериозни аргументи срещу универсалните избирателни права, или принципа „един човек – един глас“. Някои от тези аргументи заслужават внимание поради своята обоснованост, независимо че малцина са склонни да ги формулират открито днес.

Една от най – често изтъкваните критики на демокрацията принадлежи на философа Джон Стюарт Мил, чиято книга „За свободата“ се превръща в основополагащ текст за либералите след публикуването ѝ през 1859 г. В „Размисли върху представителното управление“, публикувана през 1861 г. преди втората парламентарна реформа, Мил изтъква няколко аргумента срещу универсалните и равни избирателни права. Той започва с класическия аргумент на вигите, че „събрание, което гласува данъците, независимо дали общи или местни, трябва да се избира само от тези, които плащат нещо под формата на наложени данъци“. Идеята, че само данъкоплатците трябва да гласуват, е противоположна на принципа „никакви данъци без представителство“, който е девиз на Английската и на Американската революция. Затова Мил смята, че е по – добре да се налагат преки, а не косвени данъци, тъй като това ще напомня на гражданите за техните задължения да бъдат бдителни по отношение на това как управляващите харчат парите им. Това означава също така, че „получаването на помощи за бедност трябва да води до безусловно лишаване от право на глас“. С други думи, хората на социални помощи не трябва да имат право да гласуват, тъй като паразитират на гърба на данъкоплатците.

Вторият аргумент на Мил срещу равните избирателни права е свързан с професионалната квалификация и чувството за отговорност на избирателите. Той не оспорва принципа на универсалност на избирателните права, тъй като „притежаването и упражняването на политически, както и на избирателни и други права е един от главните инструменти за нравствено и за интелектуално възпитание на народа“. Той обаче оспорва принципа „един човек – един глас“. Въз основа на аргумент, който е особено несъстоятелен за съвременниците, той отбелязва, че „на твърдението, че всички хора трябва да бъдат равни по отношение на всички признати от обществото права, моят отговор е – не и докато всички не заслужат равенство като човешки същества“. Това води до заключението, че представителите на различните класи трябва да имат право на различен брой гласове въз основа на своя образователен ценз: неквалифициран работник – един глас; майстор – три; адвокат, лекар и свещеник – пет или шест. Той изтъква, че Луи Наполеон току – що е избран за президент на Франция от милиони „селяни, които не можеха нито да четат, нито да пишат и чиито знания за обществениците, дори на имената им, се ограничаваха до чутото за тях“. Подобни аргументи използват белите в американския Юг, за да ограничат или отнемат избирателните права на афроамериканците през десетилетията след Гражданската война с разпространението на „законите Джим Кроу“.

Други мислители изтъкват аргумента, че само елитите са способни на обективна защита на обществените интереси и следователно трябва да им се гласува доверие да представляват онези, които нямат избирателни права. През XVIII в. Едмънд Бърк предлага членове на Камарата на общините, избрани от гнили местенца или по друг несправедлив начин да не разполагат с по – добри пътища, затвори или полиция от тези, които са по – слабо представени, тъй като тази привилегирована класа е в състояние да „се абстрахира по – успешно от местните интереси, страсти, предразсъдъци и интриги от другите“ и следователно да формулира „общо становище“. Сама по себе си работническата класа не е квалифицирана да управлява: „Професията на фризьора или на продавача на лоени свещи не може да бъде повод за гордост... Държавата страда от потисничество, ако на такива... е позволено да управляват.“

Такава е и гледната точка на Уолтър Беджът в неговото класическо произведение „Английска конституция“ публикувано през 1866 г. малко преди приемането на Втората парламентарна реформа, където той твърди: „Не смятам лишаването на работническите класи от ефективно представителство за дефект в настоящото парламентарно представителство. Работническите класи не допринасят с почти нищо за нашето единно обществено мнение, поради което липсата на тяхно влияние в Парламента не ощетява съвпадането на парламентарното с общественото мнение. Те са изключени както от представителството, така и по отношение на това, което представляват.“ Така наречените от Беджът „достойни“ представители на управлението – монархията и Камарата на лордовете – се ползват от значителна обществена подкрепа и по този начин легитимират управлението при липсата на активно участие на работническите класи и бедните слоеве в него.

Различен аргумент срещу демокрацията използват редица консервативни италиански мислители, които твърдят, че е безсмислено да се разширяват избирателните права, тъй като постигането на истинска демокрация е невъзможно. Тази гледна точка формулира за пръв път Гаетано Моска, според когото различните режими – монархия, аристокрация, демокрация – не се различават на практика, тъй като всички са контролирани от елитите. „Политическата класа“ остава на власт под формата на всякакви институции, така че ще използва и демократичните за същото. Дори „комунистическите и колективистичните общества извън всяко съмнение ще бъдат управлявани от длъжностни лица“. Икономистът Вилфредо Парето (познат на студентите по икономика като изобретател на т.нар.. оптималност на Парето) защитава подобна позиция за постоянната доминация на елитите независимо от това какъв режим е на власт. Въз основа на своите статистически проучвания за разпределението на доходите той формулира „закона на Парето“, според който 80% от благата са в ръцете на 20% от населението във времето и пространството. Тъй като това е равносилно на природен закон, усилията за коригирането му чрез политически мерки като разширяване на избирателните права или преразпределение на доходите са безсмислени.

Тези консервативни италиански мислители доразвиват аргумента на самия Маркс, че утвърждаването на формална демокрация и разширени избирателни права няма да подобри живота на масите, а само ще запази доминацията на елитите под различна форма. Моска и Парето смятат, че различните институции няма да променят тази ситуация, и поради това се изказват в полза на запазването на статуквото. Според Маркс, разбира се, решението е пролетарската революция. Неговите последователи ще продължат опитите за конструиране на истински егалитарно общество след болшевишката и другите комунистически революции през XX в. В известен смисъл италианците се оказват прави: комунизмът не премахва разграничението между управляващи и управлявани и не слага край на потисничеството от страна на елитите, а само променя идентичността на управляващите.

Фактът, че комунистическото решение на проблема, който Маркс, Моска и Парето формулират – продължаващото господство на елита и след утвърждаването на формална демокрация – се проваля, не означава, че първоначалната критика е изцяло погрешна. Демократични процедури като редовни избори и свобода на пресата не са гаранция, че хората ще бъдат представлявани адекватно. (Ще се върна към този проблем по – късно в глава 31 и част IV.).

Аргументът, че необразовани хора не биха могли да упражняват отговорно избирателните си права, е уязвим при разпространението на масово обществено образование, което повечето европейски общества осъществяват към края на XIX в. Същото не се отнася за новите антидемократични аргументи въз основа на биологията. След публикуването на книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“ през 1859 г. възниква школа за „научен“ расизъм, която обяснява и оправдава не само продължаващото колониално завладяване на неевропейски народи, но и невъзможността да се предоставят равни права на чернокожите, имигрантите и етническите малцинства. Жените също са обявени за недостатъчно разумни, за да им бъдат предоставени избирателни права и във всеки случай са биологически обусловени да не са способни да се квалифицират, за да работят мъжки професии.

Важно е да се отбележи, че всички тези антидемократични аргументи от XIX в. възприемат много от съвременните концептуални разбирания, залегнали в основата на демокрацията. Те приемат възгледа, че правителствата трябва да се отчитат пред гражданите и че всички граждани, способни да направят точна политическа преценка, би трябвало да имат право на участие в политическия живот. Това, по което се различават от съвременните норми, е в преценката си за способността на различните обществени групи – бедните, безимотните, необразованите, жените, черните и други расови и етнически малцинства – да упражняват отговорно политическа власт. Това означава, че са уязвими по отношение на някои емпирични факти: когато обществото не се разпада в резултат на разширяването на избирателните права на работниците и жените или когато бедните хора или чернокожите могат да бъдат образовани и да повишат социалния си статус, много по – трудно е да се изтъкват принципни аргументи в полза на тяхната политическа изолация.

Малцина съвременни политици се осмеляват да изтъкнат публично аргументи за ограничаване на избирателните права или да поставят условия на избирателите въз основа на образователен или имуществен ценз. Това в особена степен е вярно за САЩ, където ограниченията върху избирателните права са съответствали на расовата йерархия.

Но влиянието на всички тези консервативни аргументи от XIX в. продължава да се усеща в съвременния политически дискурс. Елитите например често се оплакват, че демократичните гласоподавателите предпочитат „популистки“ политики. От тяхна гледна точка демократичните електорати не винаги правят точния избор: предпочитат краткосрочни облаги за сметка на дългосрочна стабилност; гласуват за личности, а не за политики; понякога гласуват поради клиентелистки съображения; настояват за преразпределение на доходите по начин, който би унищожил стимулите и растежа. Така или иначе, тези страхове не са убедителни аргументи за ограничаване на избирателните права. Както през XIX в., елитите често успешно представят собствените си егоистични интереси като универсални истини.

Но избирателите в условията на демокрация не винаги схващат правилно нещата, особено в краткосрочен план. Освен това, няма гаранции, че решението на свързаните с управлението проблеми е във все по – високите нива на обществено участие. Според политолога Брус Каин повечето избиратели просто не разполагат с времето, енергията или компетентността да се посветят на внимателно изучаване на сложните проблеми, свързани с държавната политика. Когато чрез механизми като референдумите се стимулират по – високи нива на демократично участие чрез задаване на повече въпроси на избирателите, резултатът в много случаи не отразява обществените интереси, а интересите на най – добре организираните и най – обезпечените с ресурси икономически групировки. Изграждането на меритократични бюрокрации, които по принцип се отчитат пред обществото, но по много начини са защитени от капризите на демократичната политика, е израз на опасенията, изтъквани в тези вече забравени аргументи срещу разпространението на демокрацията.

Както класиците на марксизма, така и съвременните икономисти превръщат борбата за демокрация в битка между бедни и богати, в която бедните се организират и заплашват богатите с цел преразпределение на благата и доходите в тяхна полза. Демокрация възниква, когато заплахата е достатъчно сериозна, за да принуди богатите да направят отстъпки по отношение на политическите права и преразпределението. Представителите на средната класа се съюзяват с едните и другите, но по – често са подкупвани от богатите в подкрепа на една в най – добрия случай ограничена демокрация. Свързаните с правосъдието и легитимността аргументи са само „надстройка“ за прикриване на икономически интереси. Според марксистите богатите никога не отстъпват достатъчно, за да позволят възникването на истинска демокрация, освен в случаите на насилствено завземане на властта от бедните. Статистическо изследване на Адам Прзеворски сочи, че разширяване на избирателните права в повечето случаи се предприема в отговор на мобилизация от страна на народа, от което следва, че демокрацията се постига със сила, а не се дава наготово.

Но консервативните социални групи могат да гарантират своите интереси по най – различни начини, някои от които са много по – благоприятни ненасилствени преходи към демокрация. Причината, поради която през третото десетилетие на миналия век либералната демокрация във Великобритания е консолидирана по мирен път за разлика от Германия и Аржентина (да не говорим за Русия и Китай), е свързана с тактическите съображения на британската Консервативна партия. В началото на XIX в. консерваторите са партията на стария поземлен елит, както партиите на юнкерите в Прусия или собствениците на крупните имения в Аржентина. Но вместо да правят опити да се противопоставят на разрастването на социалната и политическа мобилизация чрез насилие или авторитарно управление, британските консерватори гарантират собствените си интереси по начини, които им позволяват да запазят политическата си власт, разширявайки избирателните права.

Великобритания е една от европейските страни, които по – бавно постигат пълна демократизация. Разширяването на избирателните права се осъществява чрез три законопроекта за реформи през 1832, 1867 и 1884 г. Както е илюстрирано в табл. 6, мъже получават универсални избирателни права едва през 1918 г., а жените през 1929 г. Парламентарната реформа от 1832 г. може да се разглежда като реакция на консерваторите в отговор на заплахи и социални вълнения в резултат на икономическите промяна. Но реформите от 1867 и 1884 г., които действително демократизират Великобритания, са прокарани от консервативния премиер Бенджамин Дизраели и от по – либералния Уилям Гладстон не под заплахата от надвиснала революция, а поради чисто политически съображения.

Почти всички съвременни наблюдатели са единодушни, че „Голямата“ реформа от 1867 г. не се дължи на социални вълнения. Елитите усещат, че „в съзнанието на членовете на работническата класа протичат безмълвни промени, наподобяващи движенията на земната кора“, и съществува всеобщо очакване, че реформата от 1832 г. ще бъде последвана от нови политически инициативи. Те са осъществени не от либералите под ръководството на Гладстон, а от консервативния му опонент Дизраели, който предлага законопроект за радикална реформа за удвояване на избирателните права.

Съвременни коментатори продължават да обсъждат мотивите на Дизраели. Мнозина негови колеги консерватори го заклеймяват като предател на интересите на своята класа или в най – добрия случай за опортюнист, който в разгара на една политическа борба нарушава принципите си. Историчката Гертруд Химелфарб обаче твърди, че действията на Дизраели са свързани с неговото убеждение, че торите са национална партия, която представлява един естествен ред, в който аристокрацията и работническата класа са съюзници. Кредото на торите съдържа стремеж към демокрация поради „убеждението, че по – ниските класи са не само консервативни по темперамент, но и подкрепят политиката на консерваторите“. С други думи, възгледите на Бърк, че консервативната олигархия може да „представлява“ интересите на цялата нация, не са просто идеологическа димна завеса, прикриваща класови интереси, а убеждение на представителите на социалната класа на Бърк.

При това не само на заможните тори. След приемането на второ разширяване на избирателните права през 1884 г. консерваторите утвърждават своето надмощие в британската политика в продължение на следващите две десетилетия. Дизраели се оказва прав: на следващите избори много избиратели от работническата класа и бедните селяни гласуват за торите въпреки класовите си интереси. (Това явление е познато на американците от началото на настоящия век, когато много гласоподаватели от работническата класа предпочитат републикански кандидати, независимо че републиканските икономически политики в подкрепа на свободната търговия и за премахване на профсъюзите водят до намаляване на техните доходи). Консерваторите защитават ценности, свързани с Църквата, традициите, монархията и британската национална идентичност, които допадат на избирателите от работническата класа, а по – късно са заместени от други въпроси като външната политика. Това позволява на торите да променят своята социална база и те престават да са партията на едрите земевладелци, а на разрастващата се градска средна класа. По някои въпроси (например защитата на имуществените прана) техните избиратели са на страната на старата олигархия, но по други електоратът на новата средна класа приема аргументите за разширяване на избирателните права. Тези развития в съчетание с изключителните умения за изграждане на политическа организация превръщат консерваторите в печеливша партия.

Британският модел на демократизация, инициирана от елитни партии, а не чрез мобилизация на масите отдолу нагоре, не е уникален. Политологът Рут Колиър отбелязва, че при този низходящ модел, който тя нарича „мобилизация на електорална подкрепа“ властовите групи са мотивирани да предоставят избирателни права на лишени от власт групи, както в Швейцария, Чили, Норвегия, Италия, Уругвай и Великобритания. Тези случаи илюстрират начина, по който чрез институционални механизми може да се постигне положителна обратна връзка: след утвърждаването на принципа на идването на власт чрез избори при ограничени избирателни права спечелилите партии могат да се опитат да останат на власт чрез привличане на нови избиратели, променяйки своите политически програми и превъзмогвайки класовите противоречия.

Някои елитни групи, разбира се, предпочитат да не се съобразяват с демократичните правила, а използват военните или прибягват до недемократични форми на мобилизация в защита на своите интереси. Това се случва в Италия и Германия през 20 – те и 30 – те години, в Аржентина през 30 – те на миналия век, както и в много други латиноамерикански страни след кубинската революция през 1959 г. Този избор зависи от редица фактори: дали консерваторите са убедени, че биха могли да контролират разширяването на демокрацията; до каква степен са обединени; колко обединени и следователно опасни са демократичните сили; какво са предприели елитите в други страни. Новата индустриална средна класа е по – предразположена към промени от старата поземлена олигархия не само защото капиталът ѝ е по – мобилен, но и защото е по – урбанизирана, по – добре образована и е по – вероятно да установи полезни контакти с други културни и международни елити, споделящи по – прогресивни идеи. Идеите и нормите формират материалните интереси: британските едри земевладелци са далеч по – склонни да разрешат на дъщерите си да сключат брак с преуспяващи новобогаташи от простолюдието, отколкото пруските юнкери, и много по – лесно възприемат възгледите на вигите, че образованието и грамотността ще направят безопасно предоставянето на избирателни права на техните сънародници от работническата класа.

За съжаление, демократизацията в повечето европейски страни не се осъществява чрез постепенното и мирно разширяване на избирателните права. В Европа като цяло националният проблем взема връх над класовите проблеми, в резултат на което континентът преживява двете световни войни. Солидарността на Втория социалистически интернационал е подкопана, когато през август 1914 г. работническите класи в Германия, Австрия, Великобритания, Франция и Русия застават зад своите правителства. В много страни, сред които е Великобритания, предоставянето на пълни избирателни права за мъжете се отлага до края на Първата световна война през 1918 г., когато огромният брой на загиналите в окопите представители на работническата класа прави невъзможно от морална гледна точка да им бъде отказано правото на глас. Поражението на Германия и Австрия е причина за абдикацията на германския император, за създаването на Ваймарската република и за разпадането на Австро – Унгарската империя.

Но ако политическите структури на стария авторитарен ред са разрушени, социалните основи на политическата десница в Централна и Източна Европа устояват. Старите поземлени олигархии продължават да упражняват властта си зад кулисите чрез своето влияние върху цивилната администрация и армията. Средните класи, чиито спестявания и сигурност следвоенната инфлация и икономическите сътресения унищожават, са готови да постъпят в редиците на новите фашистки партии, които възникват през 20 – те години на миналия век. Войната и примерът на болшевишката революция радикализират работническите класи и техните представители постъпват в редиците на новите комунистически партии, които не споделят принципите на либералната демокрация. Последвалата поляризация изпразва политическия център в Германия, Австрия и Италия, улеснява възхода на Хитлер и Мусолини и подготвя почвата за избухването на Втората световна война. Стабилна либерална демокрация в Западна Европа се утвърждава едва през втората половина на миналия век и се разширява в Източна Европа едва след рухването на комунизма през 1989 – 1991 г. Европейският път към демокрацията наистина е продължителен.

29. ОТ 1848 Г. ДО АРАБСКАТА ПРОЛЕТ

Корените на Арабската пролет ► Прилики и разлики между съвременния Близък изток и Европа през XIX в. ► Религията и национализмът като алтернативни начини за постигане на политическа мобилизация

Арабската пролет започва през януари 2011 г. със самозапалването на тунизийския уличен търговец Мохамед Буазизи, което води до свалянето на диктатурата на Зин ал Абидин Бен Али и поставя началото на последвалите въстания в Египет, Йемен, Либия, Бахрейн и Сирия, които заплашват стабилността на режимите в региона. Според съобщения в пресата полицията няколко пъти конфискува стоката в количката на Буазизи, след което той се опитва да протестира, че е бит и обиждан от полицейски служители. Поради отказа да бъде удостоен с елементарно достойнство, той се залива с бензин и се самозапалва, в резултат на което две седмици по – късно умира от изгарянията. Арабските медии излъчват репортажи за случая, който предизвиква съчувствие и изблик на възмущения и запалва искрата на масова политическа революция.

Според някои наблюдатели за разлика от други региони в света в мюсюлманските и арабските страни съществуват специфични препятствия за разгръщането на демократични процеси, като се обосновават с обстоятелството, че това е единственият регион, който почти не е засегнат от Третата вълна на демократизация. Те търсят обяснение на противопоставянето на либералната демокрация в характерните особености на ислямската и арабската култура. Събитията от началото на 2011 г. опровергават подобни аргументи, че арабите са изключение и са готови пасивно да се подчинят на диктаторски режими.

Но прогнозите, че арабските общества няма да са в състояние да изградят устойчива либерална демокрация, може да се окажат верни в дългосрочен план. Четири години след Арабската пролет не се забелязват признаци тази форма на управление да възникне в скоро време в някоя от преживелите я страни, може би с изключение на Тунис, където тя започна. В Египет доскоро забраненото „Мюсюлманско братство“ печели изборите през 2012 г. и доминира в новия парламент и президентството в продължение на една година, след което военните свалят от власт техния президент Мохамед Морси през лятото на 2013 г. Това поставя началото на кървави репресии не само срещу ислямистки групи, но и срещу либералните критици на официалната власт. Размириците на площад „Тахрир“ не прерастват в революция, която да свали военните от власт, а само ги принуждават да предприемат тактическо отстъпление. Либия е залята от безредици след въоръжените бунтове срещу Муамар Кадафи, а правителство не успява да разоръжи многото милиции в страната. Мирните протести срещу Башар ал Асад в Сирия са смазани безмилостно и в страната избухва продължителна гражданска война, която изправя радикални ислямистки бойци срещу диктатурата на БААС. В Бахрейн и другите държави в Персийския залив протестите са потушени насилствено и традиционните монархии остават на власт. Насилието и нестабилността в целия регион създават условия за дейността на джихадистки групи, които са откровено недемократични.

Тези неблагоприятни развития са причина много наблюдатели на Запад да осъждат феномена Арабска пролет като цяло. Някои въз основа на своите национални интереси: до този период Съединените щати, Израел и други страни поддържат взаимноизгодни отношения със старите диктатури в арабския свят, а сега са изправени пред нестабилността и несигурността в региона. Други изтъкват аргумента, че Арабската пролет не представлява демократична вълна, а по – скоро утвърждаване на политическия ислям и в най – добрия случай ще доведе до утвърждаване на нелиберална демокрация, а в най – лошия до разрастване на радикалния ислям и размириците в дългосрочен план.

Невъзможно е, разбира се, да се предскажат дългосрочните последици от Арабската пролет. Но коментаторите, които критикуват противоречивите последствия от този катаклизъм и са убедени, че те няма да доведат до демократични развития в дългосрочен план, пропускат да си спомнят колко продължителен, хаотичен и насилствен е процесът на демократизация на Европа. Една стабилна, добре функционираща либерална демокрация се обуславя от взаимодействието между голям брой различни институции, а не само от провеждането на избори за президент и законодателна власт. Необходими предпоставки са добре функциониращи политически партии, независима съдебна система, ефективна държавна бюрокрация, както и свободни и бдителни медии. Необходими са и редица културни предпоставки: недопустимо е спечелилите политици и избиратели да се държат според принципа „победителят получава всичко“ спрямо опонентите си, а трябва да се съблюдават правилата на споделено колективно чувство за идентичност и национална принадлежност.

Свалянето на диктатори като Бен Али и Мубарак елиминира само една от формите на авторитарната власт. Изграждането на ефективни институции не се осъществява в кратки срокове. Американските инициатори на инвазията в Ирак през 2003 г. очакваха демокрацията да възникне спонтанно след свалянето на Саддам Хюсеин. За техен ужас се оказа, че им се налага да управляват едно хаотично и изпълнено с насилие общество, в което институциите до голяма степен отсъстват.

Какви са поуките от предходните демократични преходи за бъдещето на Арабската пролет? Много са очевидните различия между Близкия изток и региони като Източна Европа и Латинска Америка и може би най – съществените от тях са свързани с културната специфика и влиянието на исляма. Не е изключено демократичните развития в Европа през XIX в. да са по – добър прецедент за политическите промени в арабския свят от демократичните преходи през периода на Третата вълна през 70 – те години на миналия век. Промените в Латинска Америка и Източна Европа в края на XX в. протичат предимно в страни, които вече са имали някакъв опит по отношение на демокрацията. Тези ранни демократични периоди, някои от които продължават с течение на десетилетия, са прекъсвани от военни преврати в Латинска Америка и от чуждестранни окупации в Източна Европа. Затова демократизацията на тези страни в известен смисъл е възстановяване на политически ред, който има корени в техния национален опит. В Латинска Америка вече са съществували утвърдени демократични политически партии, които се възстановяват сравнително бързо с настъпването на демократичните процеси. Западноевропейските страни и Европейският съюз са съседни и ярки примери за успешна демокрация за страните от Източна Европа, което е съществен стимул и подкрепа за процеса на демократизацията.

За разлика от всички тези пример, съвременният арабски свят и Европа през XIX в. не разполагат с никакъв предходен опит с демокрацията. Съвременната международна общност, която предлага както политически модели, така и конкретна подкрепа за демокрацията, е базирана предимно в САЩ и западноевропейските страни, което предизвиква подозрения у мнозина представители на арабския свят. За разлика от тях страните от Източна Европа и бившите съветски републики с готовност приемат подкрепата и сътрудничеството на Европейския съюз, НАТО и западните институции.

Макар че и съвременният Близък изток, и Европа през XIX в. не са имали предходен опит с демокрацията, между тези два региона има съществени различия, едно от които е свързано с политическия ислям. През XIX в. религията също играе важна роля в Европа: германската Партия център и християндемократическите партии във Франция и Италия защитават религиозни, а не класови интереси. И все пак в Европа класата и нацията са по – важни източници на идентичност от религията, докато за съвременния Близък изток е вярно по – скоро обратното (което не винаги е било така: от 50 – те до 70 – те г. на миналия век арабската политика е доминирана по – скоро от светски националисти, отколкото от ислямисти, а известно присъствие в нея имат леви социалистически и комунистически партии).

Консервативните сили в арабския свят също имат различна характеристика. От съвременните мюсюлмански страни само Пакистан има социална структура, в която едрите земевладелци господстват над огромни селски маси, както в повечето европейски страни в началото на XIX в. Консерваторите в повечето мюсюлмански и арабски страни попълват редиците си с представители на племенните елити, на традиционните монархически семейства и техни довереници, с военни офицери, корумпирани капиталисти от средите на старите авторитарни режими и ислямисти. Консерваторите в Европа не разполагат с външни източници на подкрепа освен с тази, която си оказват взаимно. За разлика от тях близкоизточните консерватори в продължение на години разчитат на значителна външна подкрепа от САЩ и западноевропейските страни, както и на нефта и природния газ в Персийския залив. Арабските работнически класи са много по – слабо организирани от европейските през XIX в., тъй като голяма част от региона преживява „модернизация без развитие“, както Гърция и Южна Италия. В Египет и в други арабски страни има синдикати и макар да играят съществена роля в съпротивата срещу авторитарните режими, не представляват масови и разрастващи се слоеве от населението, както във Великобритания и Германия през XIX в.

Така или иначе, съществуват редица прилики между съвременния арабски свят и Европа отпреди един век. На първо място, процесът на демократизация се корени в социалната мобилизация в резултат на фундаментални социално – икономически промени. Индустриализацията в Европа през XIX в. създава разрастваща се средна класа и пролетариат. Големи групи бивши селяни се преселват от провинцията в градовете, където могат да бъдат вербувани от нови политически партии и да се впечатляват от призиви, основани на политики на идентичността.

Нещо подобно се случва в Близкия изток приз последните няколко десетилетия на миналия век. Регионът бързо се урбанизира и през периода 1970 – 2010 г. броят на градските жители нараства от 30 до над 50% от населението. През периода 1990 – 2010 г. Индексът на човешкото развитие на Организацията на обединените нации (комбинация от показатели за дълголетие, образованост и доходи) нараства с 28% за Египет и с 30% за Тунис. Броят на завършилите висше образувание нараства с още по – бързи темпове и висшистите в двете страни се оплакват от липса на работни места, подходящи за тяхното образователно равнище. Именно това са групите, които най – успешно използват интернет и социалните медии, за да разпространяват снимки от репресии и да организират демонстрации срещу режима.

В своята книга „Политическият ред в променящите се общества“ Самюъл Хънтингтън твърди, че средната класа играе съществена роля за осъществяването на политически промени. Революциите, отбелязва той, никога не се организират от най – бедните от бедните, защото не разполагат нито с ресурсите, нито с образованието за ефективна организация. За разлика от тях представителите на средната класа по всяка вероятност са преживели бързо повишаване на социалния статус, вследствие на което ще изпитат най – горчиво разочарование, ако бъдещото им развитие бъде блокирано. Именно това разминаване между очаквания и реалност поражда политическа нестабилност.

Както по време на Арабската пролет, така и на европейските революции през 1848 г. представителите на средната класа са главни действащи лица при организирането на бунтовете и настояванията за политически промени. Въстанието в Тунис срещу Бен Али и демонстрациите на площад „Тахрир“ срещу Мубарак са предвождани от представители на градската средна класа, които смятат, че шансовете им за социално и икономическо развитие са възпрепятствани от авторитарните режими. (Катаклизмите в Либия и Йемен са по – сложни, тъй като техните средни класи са по – малобройни и са разтърсвани от сложни междуплеменни съперничества. В Сирия средната класа е сравнително по – голяма, но сектантската идентичност бързо потиска всякакви класови и икономически недоволства).

Новата средна класа обаче не е единственият продукт на урбанизацията. В много отношения възходът на политическия ислям в Близкия изток може да бъде разглеждан по – скоро като форма на политика на идентичността, отколкото като възраждане на религиозността сама по себе си, и по този начин отнема ролята на класите като обединители на аутсайдерите в политиката. Това означава, че Близкият изток преживява аналогичен преход от общност към общество, от традиционни села към модерни градове, който преживява Европа в края на XIX в., със съпътстващата го аномия и криза на идентичността, предизвикани от подобна промяна. В продължение на едно поколение след постигането на независимостта от колониализма светският национализъм е източникът на идентичност, но към края на 70 – те години на миналия век е дискредитиран поради неуспеха му за постигането на постоянен и всеобхватен икономически растеж, както и поради политическия му провал за намиране на решение на израелско – палестинския конфликт. Вакуумът е запълнен от религията, която се превръща в разбираем източник на идентичност за наскоро урбанизираното селско население, което вече разполага с достъп до сателитна телевизия и интернет. Една от причините за влиятелността на съвременния политически ислям е, че предлага едновременно отговори на въпроси, свързани с идентичната, религиозната и класовата принадлежност.

Класовите противоречия продължават да играят роля в съвременния Близък изток под покривалото на религиозната принадлежност. Поддръжниците на либералната демокрация в западен стил са предимно представители на образованата градска средна класа, а ислямистки партии като „Мюсюлманското братство“ в Египет и „Ан – Нахда“[78] в Тунис набират членове от селските райони или от бедни и маргинализирани общности в градските райони. Като забранени партии при управлението на старите авторитарни режими, тези организации се ангажират с предоставяне на социални услуги на бедните, в резултат на което могат да играят важна роля за мобилизирането на тези социални слоеве при възникването на демократично политическо пространство. Същото се отнася и за ислямистките консерватори в Иран, чиито привърженици са представители на бедните и слабообразовани слоеве на обществото.

Но европейският опит от 1848 г. сочи, че свалянето на един авторитарен режим и организирането на демократични избори са само началото на много дълъг процес на политическо развитие. Демокрацията се основава на институционализирането на участието на масите в съгласуван политически процес, за който са необходими преди всичко функциониращи политически партии. Либералите от средната класа, които предвождат революцията, трябва да се организират, за да могат да се състезават в избори и да са в състояние да създадат коалиции с други групи. Либералните революционери от 1848 г. не успяват да направят нито едното, нито другото през краткия период, с който разполагат, преди да претърпят поражение от военните контрамерки на авторитарната върхушка. През първите няколко години след арабските революции представителите на средната класа се сблъскват с подобни проблеми, свързани с неспособността им да се организират за участие в избори, тъй като страдат от вътрешно разцепление и разчитат на отделни лидери, а не на масова политическа подкрепа. Много скоро срещу тях се изправят реформирани военни управления, които ефикасно ограничават способността им да се организират.

В Европа средните класи, които предвождат демократичния устрем, рядко успяват да го доведат до край. Всички те се нуждаят от междукласови коалиции. В Дания средната класа се обединява със селяните (или по – точно, с фермерите, тъй като старото селячество до голяма степен вече не съществува) и през 1848 г. сваля абсолютизма; през 1915 г. влиза в съюз с работническата класа и постига всеобщо избирателно право. В Германия средната класа се съюзява с партии на работническата класа в подкрепа на Ваймарската република, а такива съюзи са осъществени и в Швеция, Белгия и Холандия. В Швейцария, Великобритания и Италия е постигнат съюз с консервативните партии за разширяване на избирателните права.

Но, както изтъквам в Глава 28, средните класи не подкрепят задължително и безрезервно либералната демокрация. Понякога застават на страната на консервативните сили не за да разширят демокрацията, а да ограничат участието на социални слоеве, които са заплаха за техните интереси. Подобна стратегия следват много групи на средната класа в Латинска Америка по време на диктатурите през 60 – те, 70 – те и 80 – те години на миналия век, както и в Турция чак до края на 90 – те години. Този модел се повтаря през 2013 г. в Египет, когато мнозина бивши либерали се отвращават до такава степен от избрания през 2012 г. ислямистки президент Морси, че подкрепят военния преврат, който го сваля от власт.

В Европа през XIX в. национализмът отклонява мобилизацията на обществото за осъществяване на демократични промени. Това се случва за пръв път по време на Френската революция, когато призивите за утвърждаването на правата на човека светкавично прерастват във войнствено отстояване на правата на френската нация. Както и в Германия през 70 – те години на XIX в., когато мнозина либерали от 40 – те и 50 – те години на стават ревностни поддръжници на Бисмарк и неговото насилствено обединяване на германската нация. Същото се повтаря през август 1914 г., когато редови членове на работнически партии, основателки на Втория социалистически интернационал, застават в подкрепа на своите национални правителства и вземат участие в избухналата война.

Очевидно културният фактор, който сериозно възпрепятства възможността за утвърждаване на демокрацията в Близкия изток, е ислямът. Много обществата с мюсюлмански мнозинства са имали проблеми с войнствени и антидемократични ислямистки групи, докато в Източна Европа и Латинска Америка не съществува равностойно препятствие пред Третата вълна на демократични преходи. Редица наблюдатели изтъкват, че ислямът е непреодолима пречка за възникването на демокрация, тъй като никога не е приемал принципа на разделение на Църквата от държавата и е наследник на многовековна традиция на насилствен религиозен екстремизъм. Ислямистки организации като „Ан – Нахда“ в Тунис и „Мюсюлманското братство“ в Египет, които съблюдават демократичните правила, често са обвинявани, че използват демокрацията като средство за домогване до властта, но тяхната цел си остава създаването на нелиберални теократични държави. Политическото утвърждаване на подобни организации принуждава консервативните авторитарни правителства да предприемат решителни мерки срещу тях, което е илюстрация на противопоставянето между две недемократични алтернативи.

Твърдението, че политическият ислям ще остане трайно препятствие за възникването на либерална демокрация в страните с мюсюлманско мнозинство, не е по – основателно от твърдението, че национализмът възпрепятства демокрацията в Европа. Политическият ислям претърпява редица възходи и спадове, а през миналия век често е засенчван от други движения, които се основават на светски национализъм или либерален авторитаризъм. Всички големи и сложни културни системи могат да бъдат и са били тълкувани по най – различни начини. Независимо че християнството (както и ислямът) възниква от една егалитарна доктрина, в хода на историята Християнската църква се е съюзявала с авторитарни управници и е подкрепяла всевъзможни нелиберални управления. Третата вълна на демократизацията в Европа и Латинска Америка е коментирана в новите тълкувания на католическото учение след Втория ватикански събор през 60 – те години на миналия век, което го прави съвместимо с модерната демокрация.

Същото се отнася и за радикалния ислям. Може би настоящата му експанзия се дължи в по – голяма степен на социалните условия в съвременните общества в Близкия изток, отколкото на религиозни предпоставки. Всъщност разпространението на политическия ислям би могло да се разглежда като вид политика на идентичността, сравнима с неговия националистически вариант в Европа. Този аргумент изтъква за пръв път Ърнест Гелнър, чиято теория за произхода на национализма коментирам в глава 12. Гелнър твърди, че национализмът е свързан с криза на идентичността, която възниква с модернизирането на обществата и прехода от общност – малкото село – към общество – големия град. Това се среща предимно в страни в процес на модернизация, когато старите ограничени форми на идентичност въз основа на роднински връзки и местоживеене изчезват и са заменени от по – универсалистки учения, които свързват индивида с по – широки културни движения. Той твърди, че възходът на съвременния ислямизъм е свързан с подобни процеси в Близкия изток, където религията играе ролята, която играе нацията в Европа. За объркания бивш селянин, който днес живее в Кайро или Карачи, или за мюсюлманския имигрант от второ поколение в Европа, фигура от типа на Осама бин Ладен може да предложи убедителен отговор на въпроса „Кой съм аз? „ Ето защо възходът на политическия ислям през последните десетилетия на миналия век не отразява завръщането на традиционния и непроменящ се ислям, както твърдят и защитниците, и критиците на радикалния ислям, а е по – скоро последица от една полумодернизирана държавност в по – голямата част на Близкия изток.

Така че по същия начин, както импулсът към демокрация през XIX в. в Европа се отклонява по посока на национализма, съществува опасност народите в Близкия изток да бъдат обсебени от религията.

Ето защо демократичните преходи по време на Третата вълна в Източна Европа и Латинска Америка са подвеждащи прецеденти за арабските народи. Всъщност продължителният и мъчителен преход на Европа от автокрация през национализъм към демокрация е по – добрият модел. Подобен анализ не е комфортен за тези, които се надяват на скорошно възникване на либерална демокрация в арабския свят. Можем само да се надяваме, че ако в края на краищата тя възникне, арабският преход няма да е толкова продължителен, колкото европейския. Европа през XIX в. не разполага с никакъв предишен демократичен опит, както и с институционални модели, които да използва. Това не се отнася за съвременния Близък изток. Балансираните между силна държавност и правни и демократични ограничения управления са нормативен стандарт за целия свят. Но утвърждаването на демокрацията е свързано с изграждането на сложна система от взаимосвързани институции, които от своя страна са зависими от протичащите икономически и социални промени. През 1848 г. в Европа липсва социална основа за изграждане на стабилна демокрация, каквато може би все още не съществува в много региони на Близкия изток.

30. СРЕДНАТА КЛАСА И БЪДЕЩЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Защо в развитите страни работническата класа се превръща в средна класа и това опровергава прогнозите на Маркс ► Технологии, глобализация и бъдещето на обществата с просперираща средна класа ► Някои разсъждения за ролята на насилието в процеса на изграждане на модерната демокрация

Според Карл Маркс модерният капитализъм се е насочил към неминуема криза в резултат на т.нар.. от него „свръхпроизводство“. Капиталистическата употреба на технологии постига излишъци от труда на пролетариата, което води до все по – голяма концентрация на богатство и все по – голямо крайно обедняване на трудещите се. Буржоазията, която управлява тази система, не може въпреки богатствата си да консумира всичко, което тя произвежда, а пролетариатът, благодарение на чийто труд съществува системата, е твърде беден, за да купува нейните продукти. Постоянно нарастване на неравенството ще доведе до дефицит на търсенето и системата ще се саморазруши. Според Маркс единственият изход от тази криза е революция, която да даде политическа власт на пролетариата и да преразпредели благата на капиталистическата система.

Сценарият на Маркс изглежда доста правдоподобен в средата на XIX в. в индустриализираните страни. Условията на труда във фабриките са ужасяващи, а бедните работници живеят в огромни агломерации[79]. Правила за работното време, безопасност на труда, детския труд и т. н. или не съществуват, или не се съблюдават Стриктно. С други думи, по това време условията в Европа до голяма степен са сходни с условията в някои региони на Китай, Виетнам, Бангладеш и други развиващи се страни в началото на настоящия век.

Но по пътя към пролетарската революция настъпват редица неочаквани развития. Доходите на трудещите се започват да се покачват. Първоначално печалбите са в резултат на ускорения икономически растеж с мобилизирането на нови работници от аграрното население, но този процес достига своите естествени граници и цената на труда спрямо капитала започва да нараства. Подобна динамика се наблюдава в Китай, където през първите десетилетия на XXI в. цената на труда нараства с бързи темпове.

В много страни, като се започне със САЩ, се въвежда всеобщо обществено образование и се увеличават инвестициите във висшето образование. Това не е просто въпрос на обществена щедрост: новите производства се нуждаят от инженери, счетоводители, адвокати, чиновници и почасови работници с основна езикова и математическа грамотност. По – високите разходи за труд лесно могат да бъдат компенсирани с нарастване на производителността на труда, което от своя страна се дължи на подобри технологии и увеличен човешки капитал.

Разширяването на избирателните права води до разрастване на политическата власт на работническата класа. Това се постига чрез борби за легализиране и разрастване на профсъюзите, както и благодарение на възхода на свързаните с тях британска Лейбъристка партия и Германска социалдемократическа партия. Консервативните партии също започват да се променят: вместо да представляват богати земевладелци, тяхна социална база стават новите елити на средната класа. Работническата класа използва политическата си власт за въвеждане на социално законодателство, което регулира условията на труда и утвърждава по – всеобхватни социални политики като пенсии и обществено здравеопазване.

В средата на миналия век работническата класа спира да се разраства както количествено, така и като дял от работната сила. Относителният размер на пролетариата на Маркс се свива, а стандартът на живот на работниците значително се покачва, благодарение на което те стават част от средната класа. Те притежават имоти, по – добре образовани са и по – склонни да гласуват за политически партии, които могат да защитят привилегиите им, отколкото за такива, които се стремят да променят статуквото.

Възниква нова по – нисша класа на бедните и лишени от основни права, която се състои предимно от новодошли имигранти, расови и етнически малцинства и други маргинализирани хора. Тези групи заемат работни места с по – ниско заплащане в сферата на услугите или остават безработни и зависими от държавни помощи. Представляваните от профсъюзи трудещи се в производствените отрасли се превръщат в нещо като аристокрация на работническата класа. Огромното мнозинство работници са лишени от подобно представителство, а в страните, където пенсии се отпускат само на работници със стаж на редовни работни места, останалите стават част от сивия сектор. Те разполагат с минимални законни права и често са лишени от право на собственост върху земята или къщите, в които живеят. Сивата икономика в Латинска Америка и много други развиващи се страни обхваща 60 – 70% от цялата работна сила. За разлика от представителите на индустриалната работническа класа тези групи на „новите бедни“ трудно могат да бъдат организирани за политически действия. Те не живеят в предградията на индустриалните градове, а са разпръснати из цялата страна и повечето са наемни работници.

Вследствие на всички тези развития икономическите и класовите проблеми престават да бъдат в центъра на вниманието на левите политически сили по целия свят, а политиката на идентичността води до тяхната дезинтеграция. Вече коментирах как национализмът подкопава солидарността в редиците на работническата класа по време на Първата световна война. В средата на миналия век в развитите страни възникват нови форми на идентичност, свързани с правата на чернокожите, имигрантите, коренните населения и хомосексуалистите, както и с феминизма и опазването на околната среда, които размиват традиционните класови разграничения. Водачите на голяма част от тези движения произлизат от средите на икономическия елит и техните културни предпочитания често са в противоречие с тези на електората на работническата класа, някогашния защитник на прогресивни политики.

Заместването на политиката въз основа на класовите противоречия с политика на идентичността е притеснително за традиционните марксисти, за които в продължение на много години старата индустриална работническа класа е предпочитана категория на онеправданите слоеве. Те се опитват да обяснят тази промяна от гледна точка на т.нар.. от Ърнест Гелнър „теория на грешния адрес“: „Както мюсюлманите шиити смятат, че архангел Гавраил е направил грешка, поднасяйки посланието на Мохамед, което всъщност е било предназначено за Али, така и марксистите по принцип биха желали да смятат, че духът на историята или на човешкото съзнание е направил ужасяваща грешка. Пробуждащото послание е било предназначено за класите, но поради някаква ужасна пощенска грешка е било доставено на нациите.“ Гелнър развива тезата си с твърдението, че днес в съвременния Близък изток същото това послание получават религиите, а не нациите. Но фундаменталната социологическа динамика е същата.

Първите четири от тези шест неочаквани от Карл Маркс развития са свързани с един – единствен феномен, а именно превръщането на работническата класа в широка средна класа. Към края на бурната първа половина на миналия век развитите демокрации в Европа и Северна Америка най – накрая се оказват в благоприятна позиция. Техните политики вече не са крайно поляризирани между богатата олигархия и голямото мнозинство на работническата класа или селяните, ангажирани в борба с нулева сума за разпределението на ресурсите. В много от развитите страни старите олигархии или са се превърнали в по – предприемчив капиталистически елит, или са елиминирани физически чрез революции и войни. Благодарение на синдикализма и политическите борби работническата класа се преборва за по – големи привилегии в своя полза и се превръща в средна класа в политическа перспектива. Фашизмът дискредитира крайната десница, а назряващата Студена война и заплахата от сталинска Русия дискредитират комунистическата левица. Това дава политически шанс на дясноцентристки и лявоцентристки партии да се споразумеят за утвърждаването на либерална демократична рамка. Средният избирател, който е любима концепция на политолозите, вече не е беден човек, който настоява за системна промяна на социалния порядък, а представител на средната класа, заинтересован да поддържа съществуващата система.

Други региони нямат този късмет. Латинска Америка наследява високи нива на неравенство, а в много страни старата земевладелска олигархия не е елиминирана чрез политически борби за разлика от Европа. Печалбите от икономическия растеж се разпределят между членовете на организираната работническа класа, а не между представителите от огромната маса от трудещи се в неформалния сектор, в резултат на което възниква крайно поляризирана политическа среда, напомняща за политическата ситуация в континентална Европа през XIX в. Възходът на радикални антисистемни организации като следващите примера на Куба комунистически партии, организацията „Тупамарос“ в Уругвай, сандинистите в Никарагуа, Фронта за национално освобождение „Фарабундо Марти“ в Ел Салвадор, а неотдавна и боливарското движение на Уго Чавес във Венецуела е симптом за този фундаментален класов конфликт.

От Аристотел насам много мислители са убедени, че една стабилна демокрация трябва да се основава на широка средна класа; обществата, в които разликата между бедни и бедни е огромна, често стават жертва на олигархично господство или популистки революции. Убеждението на Карл Маркс е, че средната класа завинаги ще си остане малобройно и привилегировано малцинство в модерните общества. Но през втората половина на миналия век средната класа се превръща в преобладаващо мнозинство от населенията на повечето съвременни общества, което подкопава обосноваността на марксизма.

Възникването на общества с преобладаваща средна класа утвърждава също така легитимността на либералната демокрация като политическа система. В Глава 28 коментирам критиката на автори като Моска, Парето и Маркс по адрес на либералната демокрация въз основа на твърденията им, че нейното утвърждаване прикрива факта, че елитите продължават да управляват. Но значението на формалната демокрация и разширените изборни права става очевидно през XX в. Демократичните мнозинства в Европа и Северна Америка използват избирателните си права, за да налагат политики в своя полза, да регулират едрия бизнес и да утвърждават механизми за преразпределение на благата за предоставяне на социални услуги.

КОЙ Е СРЕДНА КЛАСА?

Преди да пристъпим към по – нататъшен анализ на политическите последици от възхода на средната класа, е необходимо да дефинираме какво е средна класа. Икономистите и социолозите предлагат различни обяснения. Първите предпочитат да определят средната класа от гледна точка на доходите. Избират се средните три квинтилни групи според размера на доходите, т. е. изчислява се броят на тези, чиито доходи са между 0, 5 и 1, 5 пъти спрямо средните. По този начин дефинирането на средната класа зависи от средните стойности на социалното благосъстояние в дадено общество, което е несравнимо между различните нации: средната класа в Бразилия е с доста по – ниски нива на потребление, отколкото в САЩ. За да избегнат този проблем, някои икономисти избират абсолютно ниво на потребление от минимум 5 щ. д. на ден, т. е. 1800 щ. д. годишен паритет на покупателната способност, до 6000 – 31 000 щ. д. годишен доход по курса на американския долар от 2010 г. Това решава един проблем, но създава друг, тъй като класовият статус има по – скоро относителен, отколкото абсолютен характер. Както отбелязва Адам Смит в „Богатството на народите“, един бедняк в Англия през XVIII в. би могъл да живее като крал в Африка.

Следвайки завещаната от Карл Маркс традиция, социолозите предпочитат да сравняват не толкова равнището на доходите, колкото начина, по който са спечелени – професионален статус, образователен ценз и авоари. Социологическият подход е далеч по – подходящ за разбирането на политическите последици от разрастването на средната класа. Измерването на доходите и потреблението, независимо относителни или абсолютни, може да е показател за потребителските навици на въпросното лице, но е сравнително слаб ориентир за неговите политически предпочитания. Теорията за дестабилизиращото въздействие на пропастта между очаквания и реалност на Хънтингтън е много по – тясно свързана със социалния и професионалния статус, отколкото с абсолютното равнище на доходите. Много по – вероятно е беден човек с нисък социален статус и образователен ценз, който за кратко се измъква от бедността и отново затъва в нея, да е ангажиран с ежедневното си оцеляване, отколкото с политически активизъм. За разлика от него човек от средната класа с висше образование, който не може да си намери подходяща работа и „слиза“ по социалната стълбица, което накърнява неговото достойнство, е далеч по – предразположен към политическо участие.

Ето защо от политическа гледна точка важни показатели за статуса на средната класа са професията, образователният и имущественият ценз (къща или апартамент, дълготрайни потребителски стоки), които биха могли да бъдат застрашени от държавата. Първоначалното определение на Маркс за „буржоазия“ е основава на собствеността на средствата за производство. Една от характеристиките на съвременния свят е, че тази форма на собственост до голяма степен се е демократизирала чрез дялово участие на служителите и пенсионни планове. Заемането на ръководна длъжност, дори без наличието на големи количества капитал, често гарантира много по – различен социален статус и перспективи, отколкото на нискоквалифициран служител на заплата.

Един преуспял представител на средната класа, който разполага с известни авоари и добро образование, е много по – вероятно да повярва в необходимостта както от имуществени права, така и от демократична отчетност. Той би искал да защити стойността на своя имот от грабителство и некомпетентност от страна на държавата и е по – вероятно да разполага с време за политическо участие (или да отстоява правото си на участие), тъй като по – високите доходи му позволяват да издържа семейството си. Редица международни проучвания сочат, че политическите ценности на представителите на средната класа се различават от тези на бедните: ценят повече демокрацията, настояват за по – голяма индивидуална свобода, по – толерантни са към алтернативни начини на живот и т. н. Политологът Роналд Ингълхарт, ръководител на мащабното Световно изследване на ценностите, чиято цел е измерването на промяната на ценностите по целия свят, твърди, че икономическата модернизация и принадлежността към средната класа пораждат т.нар. от него „постматериални“ ценности, сред които демокрацията, равенството и въпросите, свързани с идентичността, са много по – важни от по – стари проблеми, свързани с икономическото разпределение. Уилям Истърли свързва т.нар. от него „консенсус на средната класа“ с по – висок икономически растеж, образование, здравеопазване, стабилност и други положителни резултати. От икономическа гледна точка средната класа изповядва „буржоазни“ ценности като самодисциплина, трудолюбие и дългосрочни перспективи, които насърчават спестяванията и инвестициите.

Но както вече коментирах, представителите на средните класи в Европа през XIX в. невинаги са убедени поддръжници на демокрацията. Това е особено вярно за периода, когато средната класа все още е малцинство от населението, тъй като разширяването на политическото участие би могло да доведе до мащабни и потенциално неприемливи искания за преразпределение. При подобни обстоятелства средната класа би могла да предпочете да подкрепи авторитарни управници, които обещават стабилност и защита на имуществените права.

Би могло да се каже, че това съответства на ситуацията в съвременен Тайланд и Китай. През периода 1992 – 1997 г. тайландската политическа система осъществява преход от авторитарен военен режим към сравнително открита демокрация, което подготвя почвата за възхода на популисткия политик Таксин Шинаватра. Таксин, който е един от най – богатите бизнесмени в страната, организира масова политическа партия въз основа на държавни програми за облекчаване на дълговете и осигуряване на здравни грижи за живеещите в селски райони тайландци. Средната класа, която подкрепя енергично демократичното отваряне в началото на 90 – те години на миналия век, се противопоставя на Таксин и подкрепя военния преврат, който го сваля от власт през 2006 г. Той е обвинен в корупция и злоупотреба с власт и от тогава упражнява властта си в изгнание. Впоследствие възниква остра поляризация между „червените ризи“, които поддържат Таксин, и „жълтите ризи“ от средната класа, в резултат на което през 2014 г. военните свалят избраното правителство.

Подобна динамика може да се разгърне и в Китай. Размерът на китайската средна класа през 2014 г. очевидно зависи от начина, по който е дефинирана, но според изчисленията е около 300 – 400 млн. души от наброяващото 1, 3 млрд. население. Тези нови средни класи често стават източник на съпротива срещу авторитарното управление и именно техни представители използват Сина Уейбо (китайския еквивалент на Туитър) за разгласа или критики на закононарушенията на властта. Данни от проучвания от източници като „Азия Барометър“ сочат широка подкрепа за демокрацията в Китай, но на въпроса за конкретното съдържание на демокрацията голяма част от отговорите са свързани или с по – голяма лична свобода, или с управление, съобразено с техните нужди. Мнозина смятат, че сегашното китайско управление им гарантира тези неща, и не са против системата като цяло. Представителите на китайската средна класа не са склонни да подкрепят бърз преход към многопартийна демокрация въз основа на всеобщи избирателни права, но не бива да се забравя, че получаването на точни статистически данни по този въпрос е сложен въпрос.

Примерите с Тайланд и Китай, както и с Европа през XIX в. сочат, че размерът на средната класа спрямо останалата част от обществото е важна променлива, която предопределя нейното политическо поведение. Когато средната класа съставлява само 20 – 30% от населението, тя може да застане на страната на антидемократични сили поради опасения, свързани с намеренията на огромната маса от бедни хора и популистките политики, които биха могли да подкрепят. Но когато средната класа се превърне в най – голямата социална група, опасността намалява. В настоящия момент средната класа би гласувала за различни социални придобивки и демократични облаги. Това би могло да обясни защо демокрацията се стабилизира при по – високи доходи на глава от населението, тъй като размерът на средната класа спрямо бедните слоеве от населението обикновено нараства с повишаване на благосъстоянието. За разлика от обществата със средна класа обществата с преобладаваща такава обуславят демокрацията.

Такива общества възникват в Европа през първите десетилетия след Втората световна война и този процес постепенно се разгръща в други части на света. Третата вълна на демократизация не е „причинена“ от възхода на средната класа, доказателство за което са демократичните преходи в много страни като тези в Субсахарска Африка, в които в този момент липсва значителна средна класа. Външните влияния, следването на чуждия опит и провалите на традиционните авторитарни режими са значими фактори за осъществяването на демократичен преход. Но вероятността за утвърждаване на стабилна либерална демокрация е по – голяма в страни с голяма средна класа, отколкото в тези, в които една сравнително малобройна средна класа е притисната между богати елити и огромна маса от бедни хора. Изостаналото аграрно общество, каквото представлява Испания (поставила началото на Третата вълна на демократизация) по време на гражданската война през 30 – те години на миналия век, се превръща в модерна държава в началото на 70 – те години. Заобиколена от примера на успешните демокрации в Европейския съюз, в този момент за нея е много по – лесно да осъществи демократичен преход, отколкото за предходното поколение.

Това обнадеждава, че перспективите пред демокрацията в световен мащаб са добри независимо от временните неуспехи в началото на настоящия век. Доклад на „Голдман Сакс“ прогнозира, че през 2050 г. разходите на средните три квинтилни групи в света ще нараснат от сегашните 31% на 57% от техните доходи. Доклад на Института за изследване на сигурността към Европейския съюз предвижда, че броят на хората от средната класа ще нарасне от 1, 8 млрд. през 2009 г. на 3, 2 млрд. през 2020 г., достигайки 4, 9 млрд. през 2030 г. от прогнозираното глобално население от 8, 3 млрд. Очаква се голяма част от този ръст да е в Азия и най – вече в Китай и Индия, но всички региони на света ще са свидетели на това развитие.

Сам по себе си икономическият растеж не е достатъчно условие за гарантирането на демократична стабилност при отсъствие на разпределение на благата. Една от най – големите заплахи за социалната стабилност в съвременен Китай е рязкото увеличаване на неравенството в доходите от средата на 90 – те години на миналия век, което през 2012 г. достига латиноамерикански нива. Страните в Латинска Америка достигат статус на държави със средни доходи доста преди източноазиатските, но продължават да страдат от високи нива на неравенство и произтичащите от тях популистки политики. Едно от най – обещаващите развития в региона обаче е големият спад на неравенството в доходите през първото десетилетие на настоящия век, документирано от икономистите Луис Фелипе Лопес Калва и Нора Лустиг. Средната класа в Латинска Америка нараства със значителни темпове. През 2002 г. 44% от населението в региона е класифицирани като бедни, но според Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка през 2010 г. това съотношение спада на 32%. Причината за спада в неравенството не е напълно изяснена, но до известна степен се дължи на социални политики като програми за отпускане на парични средства за социално подпомагане на бедните.

Разрастването на средната класа може да има съществени последици за клиентелистките практики и свързаните с тях форми на политическа корупция. Вече коментирах, че клиентелизмът е ранна форма на демокрация: в общества с огромни бедняшки маси и слабообразовани гласоподаватели най – лесната форма на електорална мобилизация е предоставянето на индивидуални придобивки като работни места в публичния сектор, подаяния или политически услуги. Това предполага, че клиентелизмът ще започне да намалява, когато избирателите забогатеят. Не само че подкупването им става по – трудно и скъпо, но те същевременно осъзнават, че е в техен интерес утвърждаването на широк спектър от публични политики, отколкото получаването на индивидуални придобивки.

Реформирането на държавните администрации обикновено е в резултат на разрастването на средната класа. В Глава 8 коментирам, че реформите „Норткоут – Тревелиан“ във Великобритания обслужват интересите на представителите на новата британска средна класа, които са изключени от старите аристократични патронажни мрежи. Възникналата в резултат на капиталистическия растеж средна класа почти задължително става поддръжник на меритокрацията. Неслучайно най – активни в движението за реформиране на държавната администрация в Съединените щати през Прогресивната ера са представителите на средната класа, които са извън съществуващата патронажна система. Тези образовани, често бизнесмени, адвокати и академици протестанти се отнасят пренебрежително към политици, които мобилизират тълпи от избиратели имигранти в разрастващите се градове. Търговците и индустриалците също се нуждаят от компетентни държавни органи, за да им предоставят все по – сложните услуги, които очакват от държавата. Съвременните антикорупционни движения в Китай, Индия и Бразилия привличат предимно представители от средните класи.

Но възникването на средна класа не е гаранция, че тя автоматично ще застане в подкрепа на некорумпирано управление и ще сложи край на клиентелистките практики. Новите социални играчи без особени усилия биха могли да бъдат включени в съществуващите патронажни мрежи и да се облагодетелстват от това. Железопътните компании в Съединените щати, които са образец на технологическа модерност през XIX в., много бързо се научават как да подкупват политици и да манипулират клиентелистката система в своя полза. Съществуват свидетелства, че много законодателни органи в западните щати са изцяло в ръцете на железопътните интереси. Именно умението на железниците да участват в тази политическа игра е причина фермерите от Средния запад да се присъединят към Прогресивната коалиция в подкрепа на реформите в държавната администрация.

Което ще рече, че икономическият растеж поражда надпревара между различни бизнес интереси за привличане на представители от средите на новата средна класа в своя подкрепа. Старите патронажни политици са петимни да предложат своята щедрост на поддръжници от средната класа. Готовността им да застанат на страната на реформаторите зависи от тяхната численост, усещането за икономическа сигурност и социален статус. Ако се чувстват изолирани и непризнати от тези над тях, както във Великобритания, или от тези под тях (които въпреки това разполагат с политическата власт), както в Америка, вероятността да превърнат своето възмущение в подкрепа на реформиране или отхвърляне на съществуващата клиентелистка система е много по – голяма.

Наличието на голяма средна класа не е нито достатъчно, нито необходимо условие за утвърждаването на либерална демокрация. Но е изключително полезно за нейното поддържане. Комунистическата утопия на Карл Маркс не се материализира в развития свят, защото неговият световен пролетариат се превърна в световна средна класа. В развиващия се свят новата средна класа укрепва демокрацията в Индонезия, Турция и Бразилия и обещава да обезпокои авторитарния ред в Китай. Но какво се случва с либералната демокрация, ако средната класа обърне хода на събитията и започне да се смалява?

За съжаление, има много доказателства, че този процес може би е започнал да се разгръща в развития свят, където неравенството в доходите значително нараства от 80 – те години на миналия век насам. Това е най – очевидно в Съединените щати, където най – богатият един процент от семействата прибира 9% от БВП през 1970 г. и 23, 5% през 2007 г. Фактът, че толкова голяма част от икономическия растеж през този период отива в ръцете на относително малобройна върхушка в разпределителната пирамида, е обратната страна на стагнацията на доходите на средната класа от 70 – те години на миналия век.

В Съединените щати и други страни тази стагнация е изместена от центъра на общественото внимание от други фактори. През същия период много жени стават част от работната сила, повишавайки доходите на домакинствата, като в същото време заплатите на много мъже от средната класа намаляват. Освен това политици от целия свят възприемат евтините, субсидирани кредити като приемлив заместител на явното преразпределение на доходите, което води до гарантиран от държавата бум на жилищния пазар. Финансовата криза от 2008 – 2009 г. е една от последиците от тези развития.

Причините за това растящо неравенство са много и само някои от тях са контролирани чрез публични политики. Един от най – често споменаваните виновници е глобализацията – фактът, че по – ниските транспортни и комуникационни разходи допринасят за включването на стотици милиони нискоквалифицирани работници в световния пазар на труда, което води до понижаване на заплатите за подобни умения в развитите страни.

С повишаването на разходите за труда в Китай и други бързоразвиващи се страни някои производства се завръщат в САЩ и други развити страни. Една от причините за това е, че разходите за труда като част от общите производствени разходи намаляват поради автоматизацията на производството. Което означава, че няма голяма вероятност подновеното домашно производство да възстанови огромния брой работни места на представителите от средната класа, закрити при първоначалния процес на деиндустриализация.

Това подчертава важната роля на дългосрочния технологически напредък като основополагащ фактор за глобализацията. От десетилетия технологиите постепенно изместват човешкия труд, което през XIX и в началото на XX в. носи огромни ползи не само за елитите, но и за широките маси в индустриализиращите се страни. Технологичните нововъведения през този период създават голям брой работни места за нискоквалифицирани работници в редица индустрии като химическата, въгледобивната и стоманодобивната, както и в преработвателната промишленост и строителството. Оказва се, че лудитите, които се противопоставят на технологичните промени, грешат, тъй като възникват нови, по – добре платени работни места на мястото на онези, които са изгубили. Изобретената от Хенри Форд поточна линия за производство на автомобили в неговия завод в Хайленд Парк, Мичиган, всъщност понижава средното равнище на уменията, необходими за производството на автомобили, разпределяйки сложните операции в дотогавашното занаятчийско производство на карети на елементарни, повтарящи се манипулации, с които човек със завършен пети клас би могъл да се справи. Именно този технологически напредък допринася за възникването на средната класа и за утвърждаването на демократични политики, които тя подкрепя.

Съвременните постижения в областта на информационните и комуникационните технологии обаче имат съвършено различен социален ефект. Автоматизацията ликвидира голям брой нискоквалифицирани работни места на поточната линия и с всяка изминала година интелигентните машини отнемат все повече професии на работници от средната класа. Технологичният напредък и глобализацията са взаимосвързани: без високоскоростните широколентови комуникации и по – ниските транспортни разходи не би било възможно обслужването на клиентите и различните бекофис операции да се възлага на външни изпълнители както в Съединените щати и Европа, така и в Индия и Филипините, нито пък да се произвеждат айфони в Шънджън. Както в предишни периоди, на мястото на нискоквалифицираните работни места възникват нови, по – високо платени. Но изискванията за умения и броят на тези работни места са съвършено различни от тези по времето на Хенри Форд.

Винаги са съществували неравенства поради естествените различия по отношение на таланта и характера. Но днешният технологичен свят значително увеличава тези различия. В аграрното общество през XIX в. хората с отлични математически умения не са имали големи възможности да се възползват от таланта си. Днес те могат да станат финансови експерти, генетици или софтуерни инженери и да получават все по – голям дял от националното богатство.

Освен това модерните технологии създават т.нар. от Робърт Франк и Филип Кук общество въз основа на принципа „победителят получава всичко“, в което най – изявените представители в различни области като изпълнителни директори, лекари, учени, музиканти, артисти, спортисти получават несъразмерен и все по – голям дял от приходите. По времето, когато пазарът за тези умения и услуги е бил ограничен поради високите комуникационни и транспортни разходи, по – ниско разположените в йерархията хора са разполагали с много възможности, тъй като масовата аудитория не е имала достъп до най – доброто от най – доброто. Но днес всеки може да наблюдава представление на Метрополитен опера или на Кралския балет в пряко предаване на екран с висока разделителна способност, което мнозина биха предпочели вместо някоя третокласна или четвъртокласна местна трупа.

„Есе за законите на населението“ на Томас Малтус има лошия късмет да бъде публикувано през 1798 г. в навечерието на Индустриалната революция, точно когато технологичното цунами набира скорост. Неговата прогноза, че ръстът на човешкото население ще надхвърли повишаването на производителността, се оказва напълно погрешна през следващите два века и човешките общества успяват да забогатеят на глава от населението в безпрецедентна от историческа гледна точка степен. Оттогава икономическите възгледи на Малтус са обект на подигравки, както лудитите, като назадничави и непредвидили възникването на модерните технологии.

Малтус обаче не уточнява периода, когато нарастването на населението ще надхвърли производителността. Развитият свят се намира в период на висока производителност само през последните малко повече от двеста години от близо петдесетте хиляди години, през които човешкият род съществува в настоящия си вид. Днес приемаме за даденост, че в бъдеще ще продължат да възникват нови революционни технологии като парния двигател и двигателя с вътрешно горене. Но законите на физиката не гарантират такъв резултат. Напълно възможно е първите 150 години на Индустриалната революция да са обрали т.нар. от Тайлър Коуен „ниско висящи плодове“ на напредъка в производителността и макар бъдещите нововъведения да продължат да възникват, скоростта, с която ще повишават благосъстоянието на човечеството, да спадне. В действителност много физически закони подсказват вероятното съществуване на строги граници на абсорбционния капацитет на планетата да поддържа висок жизнен стандарт на нарастващото население.

Но дори технологичните иновации да продължат да възникват с бързи темпове, няма гаранция, че ще осигурят много работни места за представителите на средната класа, както поточната линия в началото на миналия век. Новите работни места и възнагражденията получават създателите на машините, както и тези, които изчисляват как да ги използват, а те почти винаги са по – добре образовани от загубилите работата си.

Всъщност много от иновациите в близко бъдеще само ще влошат ситуацията по отношение на производството, защото ще са в областта на биомедицината. Мнозина икономисти и политици приемат, че всяка нова технология, която увеличава продължителността на човешкия живот или лекува болести, безспорно е нещо добро. И е вярно, че по – голямата продължителност на живота, на която се радват гражданите на развитите страни, носи икономическа изгода. Голям брой технологии в областта на биомедицината обаче успяват да удължат живота за сметка на неговото качество и рязко увеличават зависимостта от болногледачи. Във всички развити страни разходите за медицински грижи в края на живота нарастват по – бързо от темповете на икономическия растеж и са на път да се превърнат в най – големия компонент от държавните разходи. Смъртта и смяната на поколенията са класически примери за резултати, които са лоши за отделния човек, но добри за обществото като цяло. Съществуват много причини да предполагаме, че увеличаването на продължителността на живота средно с още десет или двайсет години ще повлияе зле на обществата като цяло, като се започне с факта, че смяната на поколенията играе решаваща роля за осъществяването на социални промени и адаптация, чиито темпове ще спаднат с увеличаването на средната продължителност на живота.

Няма как да предскажем параметрите на бъдещите технологични промени – нито тяхната скорост, нито въздействието им по отношение на трудовата заетост на средната класа, нито другите социални последици от тях. Но ако те не гарантират всеобщи икономически ползи или ако темпото им спадне, модерните общества рискуват да бъдат запокитени обратно в един малтусиански свят, което би имало огромни последици за жизнеспособността на демокрацията. В свят със споделен растеж неизбежните неравенства, които съпътстват капитализма, са политически приемливи, защото всеки в крайна сметка печели. В малтусианския свят взаимоотношенията между хората са с нулев резултат – печалбите на един човек неминуемо са свързани със загубите на друг. При тези обстоятелства грабителството се превръща в неминуема стратегия за забогатяване, не по – различна от инвестирането в продуктивни икономически дейности – състоянието, в което човешките общества са се намирали през по – голямата част от своето историческо развитие до Индустриалната революция.

Във „Великата трансформация“ Карл Полани твърди, че има „двойно движение“, при което капиталистическите икономики непрекъснато причиняват разрушителни промени, а обществата полагат усилия да се приспособят към тези промени. Често се налага държавата да се намесва в процеса на регулиране, тъй като частните пазари и физическите лица сами по себе си не винаги успяват да се справят с последствията от технологичните промени. Поради тази причина публичните политики имат своята роля в обществата с преобладаваща средна класа.

Различните развити страни реагират по различни начини на предизвикателствата на глобализацията и технологичните промени. В единия край на спектъра са Съединените щати и Великобритания, където държавата предлага минимални помощи на пострадалите от деиндустриализацията общности освен краткосрочното осигуряване при безработица. Всъщност както публичните власти, така и капацитети от академичните среди и журналистиката в повечето случаи одобряват прехода към постиндустриален свят. Публичната политика подкрепя дерегулацията и приватизацията в страната и насърчава свободната търговия и инвестициите в чужбина. Особено политиците в САЩ се стараят да ограничат властта на синдикатите и търсят други начини за увеличаване на гъвкавостта на пазарите на труда. Хората са съветвани да приемат разрушителните промени с обещанието, че ще имат по – добри възможности като работници на умствения труд и ще се занимават с креативни и интересни неща в условията на новата икономика.

Франция и Италия са в другия край на спектъра със стремежа си да защитят работните места на средната класа чрез налагане на строги правила за фирми, които се опитват да съкращават своите служители. Като не признават необходимостта от коригиране на правилата за работа и условията на труда, те възпрепятстват закриването на работни места в краткосрочен план, но в дългосрочен губят конкурентоспособността си по отношение на други страни. И в трите страни взаимоотношенията между управителните тела и работниците са подчертано антагонистични, но докато в англосаксонския свят собствениците на капитали обикновено успяват да се наложат, работната ръка в Латинска Европа много по – добре защитава своите права.

Страните, които преживяват най – успешно кризата през 2008 – 2009 г., са тези, които като Германия и скандинавските народи избират средния път между подхода на ненамеса на САЩ и Великобритания и строгите регулаторни системи на Франция и Италия. Доверието в техните корпоратистки системи за управление на труда е толкова голямо, че синдикатите са готови да предоставят на компаниите по – големи възможности за съкращения срещу по – високи обезщетения и професионална преквалификация.

Бъдещето на демокрацията в развитите страни ще зависи от способността им да се справят с проблема на изчезващата средна класа. В резултат на финансовата криза ставаме свидетели на възхода на популистки групи като „Чаеното парти“ в САЩ и различни европейски партии, чиято политика е насочена срещу Европейския съюз и имигрантите. Това, което ги обединява, е убеждението, че елитите са ги предали. И в много отношения са прави: елитите, които определят интелектуалния и културния климат в развития свят, до голяма степен са защитени от последствията от залеза на средната класа. Липсват нови подходи за решаване на проблема, като оставим настрана връщането към старите решения за социалната държава.

Правилният подход за решаване проблема с упадъка на средната класа не е задължително настоящата германска система или някаква друга комбинация от мерки. Единственото реално дългосрочно решение би могло да бъде образователна система, която да гарантира на голямото мнозинство от граждани по – високо образователно равнище и умения. За да бъде оказана помощ на гражданите да се адаптират към променящите се условия на труда, са необходими гъвкави държавни и частни институции. Но една от характеристиките на съвременните развити демокрации е, че с течение на времето те до голяма степен губят гъвкавостта си, което допълнително затруднява институционалната адаптация. Всяка политическа система, минала или настояща, в определен момент претърпява упадък. Това, че дадена система в определен момент е била успешна и стабилна либерална демокрация, не означава, че ще остане такава завинаги.

Именно към проблема за политическия упадък насочвам вниманието си в последната част на книгата.