Политичестки ред и политически упадък

14. НИГЕРИЯ

Политическата корупция в Нигерия ► Защо, въпреки че е богата на полезни изкопаеми, Нигерия не успява да се развие ► Защо този неуспех е пряк резултат от слабите институции и политика ► По какъв начин опитът на Нигерия се различава от този на други развиващи се страни

Макар правителствата на Гърция и Италия да се различават от тези на техните съседи в Северна Европа по отношение на клиентелизма и корупцията, те все пак притежават модерни ядра и успяват да осигурят основни публични блага на нива, достатъчни да превърнат обществата им в богати развити държави. Но мащабите на клиентелизма и корупцията в африканската държава Нигерия са от съвсем друг порядък, които са причина за един от най – трагичните провали на развитието в съвременния свят.

Нека обсъдим следната история, разказана от Питър Кънлиф – Джоунс, британски журналист, живял в Нигерия в продължение на няколко години, чийто далечен роднина е участник в първоначалната колонизация на региона. Един германски бизнесмен Робърт се оженва за нигерийка и създава в родния щат[39] на съпругата си фабрика за обработка на соя, култура, която се отглежда в региона и има добър пазар. Бизнесът тръгва трудно поради нуждата от машини, които не могат да бъдат закупени в района, и непостоянното електроснабдяване. Въпреки всичко благодарение на упоритостта на Робърт и съпругата му фабриката заработва. Кънлиф – Джоунс разказва:

Три месеца по – късно започнали проблемите. Малко след като продали първите кашони със соево масло, във фабриката пристигнал представител на местната власт и заявил, че при изграждането на завода са нарушени редица регулации... Председателят на общинския съвет поискал десет процента от приходите да бъдат превеждани по специална сметка, за да реши проблема. Робърт отказал да плати и се обърнал към полицията. Председателят изпратил главорези, които разбили колата му. Шефът на полицията се намесил. Но не за да помогне, а да поиска дял и за себе си.

Робърт и съпругата му разбират, че трябва да спазват правилата на играта, и плащат. За известно време са оставени на мира и бизнесът им успява да реализира печалби. Тогава губернаторът на щата научава за случая и пожелава дял и за себе си.

Когато Робърт отново отказал да плати, го арестували за нарушаване на трудовото законодателство и за подкупване на длъжностни лица... За да излезе от затвора, Робърт трябвало да плати на губернатора, на шефа на полицията, на председателя на общинския съвет и на съдията по делото. Той затворил бизнеса и продал оборудването, за да компенсира част от разходите. След това със съпругата му заминали за Германия. Създадените от тях двеста работни места изчезнали заедно с бизнеса им. Останали само един празен склад, няколко безработни работници, голяма купчина соя и много ядосани фермери.

Макар историята да е обичайна за корупцията в развиващия се свят, тя повдига някои тревожни въпроси. Готовността на Робърт и съпругата му да създадат бизнес би трябвало да доведе до печеливша ситуация за всички – за земеделските производители на соя, за потребителите на техните продукти, за двестате служители в компанията на Робърт и дори за държавните служители, които щяха да станат свидетели на дългосрочно нарастване на данъчните приходи и може би щяха да бъдат възнаградени на следващите избори за това, че са насърчили създаването на толкова много работни места. Не е достатъчно да кажем, че служителите са алчни и са избрали личната изгода пред общественото благо. Дори според тези егоистични сметки тяхното късогледство убива кокошката, която снася златни яйца. След като Робърт напуска страната, няма от кого да изискват подкупи и няма кого да облагат с данъци. Една потенциално печеливша за всички ситуация се превръща в тотална загуба.

Нигерия е най – голямата субсахарска африканска нация с население от около 160 милиона души. Тя става значително по – богата по време на големия бум на стоковите пазари в началото на XXI в. и правителството „променя“ оценката на размера на икономиката за 2013 г., като внезапно я повишава с 60 процента в сравнение с предишните оценки на организации като Световната банка. Но незначителна част от тези пари стигат до нигерийското население.

Фигура 11 показва, че доходът на глава от населението през периода 1960 – 2010 г. нараства с около 90 процента, което се равнява на кумулативен годишен ръст от малко над нищожния 1 процент годишно. За трите десетилетия от началото на петролния бум в страната през 70 – те години на миналия век доходът на глава от населението всъщност спада и се връща на равнището от 1979 г. чак през 2005 г. Тези постижения са слаби за стандартите на „развиваща се“ Африка, особено в сравнение със страните от Източна Азия. Може би е несправедливо да сравняваме Нигерия с успешната и амбициозна Южна Корея и Тайван, но както сочи политологът Питър Люис, Индонезия е един изключително показателен противоположен пример. Индонезия е огромна (с население от 233 милиона през 2010 г.), етнически многообразна, богата на нефт страна като Нигерия. През 1960 г. доходът на глава от населението в Индонезия е само 60 процента от този на Нигерия. През 2010 г. той е със 118 процента по – висок.

Растежът на Нигерия през този период почти изцяло е свързан с износа на петрол. Производството на петрол започва в делтата на река Нигер през 1958 г. и страната преживява икономически бум с повишаването на цените по време на енергийните кризи през 70 – те години на миналия век. Но петролът се оказва по – скоро бедствие, отколкото благословия, почти във всяко отношение. Нигерия се разболява от т.нар. „холандска болест“, явление, преживяно от Холандия по време на бума на природния газ през 50 – те години на миналия век, когато поскъпването на националната валута нарушава конкурентоспособността на всички сектори, с изключение на енергийния. До този момент Нигерия изнася значителни количества какао, фъстъци, палмово масло и каучук, а сега става почти изцяло зависима от износа на петрол както по отношение на експортните печалби, така и по отношение на държавните приходи. Като голям производител на енергия Индонезия се изправя пред подобни предизвикателства, но успява да увеличи производството и износа на различни от нефта продукти. Докато Индонезия намалява относителния дял на енергийния износ от 75 на 22 на сто през периода 1975 – 2003 г., зависимостта на Нигерия от него се увеличава. Нищожните 4 процента нигерийски износ извън енергийния сектор са свидетелство за пълния провал да бъде създадена както модерна селскостопанска промишленост, така и производствен сектор, които биха били устойчиви пътища за икономическо развитие.

Според изчисленията от 70 – те години на миналия век до началото на настоящия Нигерия получава около 400 млрд. щ.д. приходи от петрол. За разлика от източноазиатските експортно ориентирани икономики тези пари не се инвестират нито във физически, нито в човешки капитал (т.е. образование). Те също така нямат особено голям ефект върху доходите на обикновените нигерийци: всъщност нивата на бедност се увеличават драстично, а други показатели на развитието като детската смъртност едва помръдват. Таблица 2 показва, че в сравнение с относителния успех на Индонезия по отношение на намаляването на бедността в началото на XXI в. две трети от населението на Нигерия живеят в бедност.

Е, къде отиват всички тези пари? Не е никаква изненада, че са отишли в ръцете на политическия елит на Нигерия. Този елит е съсредоточен около огите, или Големите мъже, и техните клиентелистки мрежи. Някои оги са потомци на традиционния елит, управлявал преди настъплението на британския колониализъм, но други са се издигнали самостоятелно – бивши военни офицери, бизнесмени или политици, успели да се възползват от политическата система, за да забогатеят. Някои от тях като циментовия магнат Алико Данготе са наистина много богати, за когото се твърди, че е най – богатият чернокож човек в света, чието състояние през 2014 г. е оценено на 25 млрд. щ.д. Мнозина от най – големите престъпници като Диепрейе Аламиейесейга са щатски губернатори, избран да управлява един от най – бедните щати в делтата на Нигер, който притежава имоти в Лондон и Кейптаун, а през 2002 г. британската полиция открива в апартамента му 914 000 британски лири.

Политиката е обичайният начин за забогатяване в Нигерия; много малка част от доходите са благодарение на предприемачество и създаване на истинска стойност. ,,Прозрачност без граници“ я класира на 143 – то място от 183 страни от гледна точка на нивото на осезаема корупция. Случаите на мотивирана от корупция некомпетентност са легендарни. В средата на 70 – те години на миналия век например военният режим на Якубу Говон обявява покупката на шестнайсет милиона метрични тона бетон за изграждането на редица военни съоръжения и други амбициозни инфраструктурни проекти, учетворявайки вноса от предходната година. Натоварените кораби навлизат в пристанището на Лагос, но не могат да разтоварят в продължение на цяла година, тъй като всъщност бетонът не е необходим; голяма част от него е поръчан, за да могат правителствените служители да събират такси за демюрейдж. Бетонът се втвърдява в трюмовете на корабите и се налага да го изхвърлят на място, задръствайки пристанището в продължение на много години.

Корупцията по високите етажи се просмуква надолу и засяга всички сегменти на нигерийското общество. Единственото, което много западняци знаят за Нигерия, е, че е източник на имейл измами, предлагащи неочаквано забогатяване. Това е една от т.нар. „измами 419“, кръстени на съответния параграф в нигерийския наказателен кодекс. Вследствие на слабата защита на имуществените права в Нигерия средната класа нигерийци често рисуват големи знаци върху къщите си, че не се продават. Причината е, че завръщайки се от почивка, може да заварят къщата си заета от непознат, който е откраднал правото им на собственост.

Не е изненадващо, че в страна с толкова много бедност и корупция има и много насилие. Това в особено голяма степен е вярно за делтата на река Нигер, където работят западни петролни компании от 50 – те години на миналия век. Недостигът на средства за населението в региона, състоящо се предимно от етносите иджау и огони, тук е особено очевиден; делтата е един от най – бедните региони в Нигерия. През последните петдесет години в делтата са изхвърлени близо 1,5 млн. тона петрол, замърсявайки водните пътища и унищожавайки риболова, който е традиционното препитание на населението. Това поражда постоянните бунтове срещу петролната индустрия и безбройните разбойнически банди, спонсорирани от местните оги, които живеят от грабежи и изнудвания. Федералното правителство в Абуджа се опитва да успокои този гняв, като изпраща значителни финансови помощи на юг. Но голяма част от тях се озовават в джобовете на местните политици.

Напоследък свързаната с „Ал Кайда“ радикална ислямистка групировка „Боко Харам“ извърши редица смъртоносни нападения на север срещу държавни учреждения, християнски църкви и сградата на ООН в столицата, а през 2014 г. отвлече повече от двеста ученички. Насилствените тактики на „Боко Харам“ не могат по никакъв начин да бъдат оправдани с бедността в Северна Нигерия, но за нея и другите дисидентски групи корумпираното правителство е лесна мишена поради изключително слабата му легитимност. А и реакцията на правителството е мудна и неефикасна.

Мнозина външни наблюдатели на политическите институции в Нигерия обръщат най – голямо внимание на липсата или наличието на демокрация и начина, по който демократичните институции взаимодействат със сложната етническа и религиозна ситуация в страната. Когато през 1960 г. Великобритания дава независимост на Нигерия, страната получава демократична конституция, която предвижда редовни избори. Освен това в създадените от колониалното управление правни институции има приемственост чак до носещите перуки съдии в нигерийските съдилища в британски стил. Но демокрацията не трае дълго: след кръвопролитните и оспорвани избори през 1964 г., довели до рухването на реда в цялата страна, през 1966 г. цивилното управление е свалено от военните. Те от своя страна са разделени между етническата група игбо на изток и мюсюлманите на север; след контрапреврат игбо обявяват независимата държава Биафра, което води до избухването на гражданска война, чиито жертви наброяват между един и три милиона души. Конфликтът най – накрая е разрешен чрез военно поражение на отцепилата се държава, в която върлува масов глад.

Военните остават на власт в Нигерия през годините на петролния бум, а през 1979 г. отстъпват властта на избрано правителство, чието управление е известно като Втората република. Поредните хаотични и оспорвани избори през 1983 г. принуждават армията отново да поеме властта. Страната е управлявана от няколко генерали до провеждането на нови демократични избори през 1999 г., когато бившият диктатор Олусегун Обасанджо става президент. Макар от този момент Нигерия да е изборна демокрация, нейните демократични институции не са особено качествени: изборите през 2007 г., които издигат на власт Умару Муса Ярадуа, са белязани от значителни манипулации и насилие и са описани от бившия посланик на САЩ Джон Кембъл като „наподобяващо избори събитие“.

Наличието или липсата на формална демокрация се отразява незначително както върху темповете на икономически растеж, така и върху качеството на управлението. Икономиката е свързана почти изцяло със световните цени на суровините предвид тежката зависимост на страната от енергийния износ. Затова икономиката на страната бележи относителен разцвет при военното управление през 70 – те години на миналия век, бележи упадък при цивилните и военните управления по време на спадането на цената на петрола през 80 – те и началото на 90 – те години на миналия век, след което с повишаването на цените отново се стабилизира през първото десетилетие на XXI в. при управлението на цивилните правителства. Показатели като ниво на бедността, здравеопазване, ниво на корупцията и разпределение на доходите нямат особена връзка с вида на управлението.

Възниква следният интересен въпрос: защо демокрацията не играе особена роля? Не би ли трябвало отварянето на една политическа система към свободния поток на информация и демократични искания да накара обикновените хора да гласуват за кандидати, които са по – честни или предоставят обществени блага на всички, а не само на своите поддръжници? Ако демокрация означава народовластие, въпросът, който поставя съвременна Нигерия, е защо хората не са недоволни и не се опитват да поемат контрол над ситуацията, както в САЩ и във Великобритания през XIX в.?

Отговорът на учени като Ричард Джоузеф е, че нигерийската политика е „пребендална“ и е фатална комбинация от рентиерство, клиентелизъм и етническа принадлежност. Благодарение на нефта държавата разполага с постоянен приток на доходи от природни ресурси, които елитите разпределят помежду си. Макар всички бедни хора – 70 – те процента от населението под прага на бедността – на теория да имат общ интерес от премахването на корупцията и по – справедливото преразпределяне на тези средства, те са разделени на повече от 250 етнически и религиозни общности, които не желаят да си сътрудничат. Техните взаимоотношения са вертикални под формата на контролирани от елита клиентелистки мрежи, който отпуска само толкова помощи и субсидии, колкото да гарантира подкрепа за себе си на следващите избори. Системата е стабилна, тъй като членовете на елитната рентиерска коалиция са наясно, че използването на насилие, за да грабнат по – голям дял от общия пай, ще навреди на интересите на всички, включително и на самите тях. Типичната реакция на насилие от типа на въоръжените нападения в делтата е комбинация от репресии и по – големи субсидии за потъпкване на недоволството.

Ето защо въздействието на демокрацията върху корупцията и управленската ефективност в Нигерия е толкова незначително и разочароващо. Демокрацията несъмнено е напредък в сравнение с военните управления благодарение на свободната и независима преса, която често дава гласност на корупционни скандали и критикува слабото представяне на политици и бюрократи. През първото десетилетие на XXI в. правителството на президента Обасанджо създава Комисия по икономически и финансови престъпления (КИФП), чийто първи председател Нуху Рибаду успява да повдигне съдебно преследване срещу някои длъжностни лица. Но сама по себе си достъпността до информация за корупция не поражда истинска подотчетност, тъй като политически активната част от населението се състои от членове на клиентелистки мрежи. Изборите са разгорещени, насилствени и често оспорвани чрез измами, защото достъпът до държавните ресурси е голям залог. Лидерите, които организират тези мрежи, нямат интерес антикорупционните мерки да стигнат твърде далече; Рибаду е уволнен, а КИФП – неутрализирана, след като започва да става независима от политическите си господари. През 2014 г. управителят на Нигерийската централна банка Ламидо Сануси е уволнен, след като установява, че цели 20 млрд. щ.д. са изчезнали от националната петролна компания. Основаният на етническа и религиозна принадлежност клиентелизъм измества всяка по – сериозна политическа мобилизация по идеологически и обществени проблеми.

В една клиентелистка политическа система за избирателите е благоразумно да приемат предлаганите от политиците индивидуални награди в замяна на техните гласове. Както показва голяма част от литературата за африканския клиентелизъм, етносът се превръща в удобен показател и механизъм за ангажираност между патрони и клиенти, който гарантира, че избирателите ще подкрепят даден кандидат и че кандидатите ще предоставят уговорените продукти и услуги след изборите.

Нигерия в никакъв случай не е типичен пример за Африка. Нейните икономически и социални резултати през десетилетията изостават спрямо тези на континента като цяло и страната започва да наваксва изоставането си едва по време на ресурсния бум в началото на XXI в. Но тя все пак е най – голямата държава на континента по население и според наскоро ревизирани изчисления най – голямата икономика в региона. Нейните проблеми са просто една по – крайна форма на феномен, наблюдаван не само в други части на Субсахарска Африка, но и в по – слабо развитите страни по света.

Kopeнитe на проблемите на развитие на Нигерия са институционални; и наистина, трудно е да се намери по – добър пример за слаби институции и лошо управление, които вкарват цяла нация в капана на бедността. От трите категории основни политически институции държава, върховенство на правото и отчетност липсата на демокрация не е в основата на проблемите на страната. Въпреки ниското качество на нигерийските демократични институции от края на военното управление през 1999 г. съществува значителна политическа конкуренция, дебат и възможности за упражняване на подотчетност.

Реалните институционални дефицити на Нигерия са по отношение на първите две категории: отсъствие на силна, модерна и ефективна държава и на върховенство на правото, което да гарантира имуществените права, сигурността на гражданите и прозрачността на сделките. Тези два дефицита са взаимосвързани. Вместо да изгради модерна държава, която да осигури необходимите публични блага като пътища, пристанища, училища и безпристрастна система на обществено здравеопазване, основната дейност на нигерийското правителство е грабителска, или според термина на Джоузеф „пребендална“: то се занимава с извличането на ренти и тяхното преразпределение между членовете на политическия елит. Това води до рутинно нарушение на върховенството на правото, както в разказа за Робърт как държавни служители принуждават създаващ работни места бизнесмен да напусне страната в стремежа си да му вземат подкуп.

Нигерийската държава е слаба не само по отношение на своя технически капацитет и по неспособността си да прилага законите обективно и прозрачно. Тя е слаба и в морален смисъл: налице е дефицит на легитимността. Лоялността към държавата Нигерия не надмогва връзките с региона, етническата група или религиозната общност. Сложните избирателни закони на страната изискват президентът да бъде избран не само с мнозинство гласове на национални избори, но той или тя да получи определен брой гласове в различните региони на страната. Това находчиво правило успешно затруднява кандидат, който представлява един регион или етническа група, да доминира системата като цяло. Но това не е гаранция, че нигерийците имат общо усещане за национална идентичност или че имат доверие, че президентът и другите национални лидери ще се отнасят справедливо към тяхната група. През последните години стабилността се поддържа благодарение на неформално споразумение между елитите, което предвижда наред с други неща редуване на управлението между северните мюсюлмани и южните християни.

Защо нигерийската държава и върховенството на правото се оказаха толкова изключително слаби? И ако силните политически институции са от решаващо значение за икономическото развитие, откъде произлизат те? Един от отговорите, предложен от редица наблюдатели, са климатичните и географските дадености.

15. ГЕОГРАФИЯ

Теориите на Монтескьо за произхода на институциите и за влиянието на климата и географията върху тях и техните модерни варианти ► Защо икономистите съживяват тези дебати през последните години ► Къде географията е оказала очевидно влияние върху характера на институциите ► Рамка за разбирането на трите обсъждани региона

От началото на Индустриалната революция се наблюдава огромна разлика между показателите на благосъстоянието в развиващите се и развитите страни. През 1500 г. разликите в нивата на глава от населението в Европа, предколумбова Америка, Китай и Близкия изток едва ли са толкова значителни, но през последните двеста години една част от света преживява драматичен икономически напредък. Това „голямо отклонение“ е илюстрирано във фиг. 12.

Поне от времето на Адам Смит едно от основните занимания на икономистите е да обяснят защо Европа и Запада в широкия смисъл на думата успяват да се откъснат толкова напред пред останалите части на света. Западът не само е първият регион, който преживява индустриализация, но и успява да запази водачеството си пред повечето от останалите части на света през последните двеста години. Едва през втората половина на XX в. отделни части от Източна Азия – Япония, Корея, Тайван, Сингапур – започват да наваксват и да стопяват разликата. През XXI в. се появяват друга група страни с развиващи се пазари, наречена БРИКС – Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка, – които, изглежда, са на път да се присъединят към клуба на богатите страни. Дори това да се случи, въпросът е защо е необходимо толкова много време?

Разликата в икономическите резултати е свързана с различията в политическите институции. Съществува силна корелация между най – богатите държави от гледна точка на доходите на глава от населението и тези с най – силните институции: ефективен, относително некорумпиран държавен апарат; приложими, прозрачни правни норми; свободен достъп до правни и политически институции. А както показва случаят с Нигерия, съществува връзка между икономическите и политическите резултати. Ако една страна е управлявана от елит, чиято основна цел е присвояване на обществените ресурси, ако имуществените права не се зачитат, ако страната не провежда последователни политики или не успява да образова собственото си население, то дори наличието на ценни природни ресурси като петрола няма да доведе до устойчив икономически растеж. Съществуването на официални демократични институции не е достатъчна гаранция за постигането на добри резултати; силната държава и върховенството на правото са съществени съставни елементи.

Каква тогава е причината за различията в институциите в различни части на света и защо Западът притежава толкова голямо първоначално преимущество? Ако институциите играят толкова решаваща роля за благосъстоянието и растежа, защо всички просто не възприемат най – добрите от тях и не продължат нататък?

Шарл дьо Секонда, барон Дьо Монтескьо (1689 – 1755) е може би най – известен със своите аргументи в полза на разделението на властите като средство за контрол на тиранията и наблюденията си върху смекчаващото въздействие на търговията върху морала и политиката. Монтескьо в известен смисъл е първият съвременен сравнителен политолог. Неговите наблюдения върху политиката са извлечени не само от опита на различни европейски страни като Англия и родната му Франция, но и на незападни общества като Китай и Турция. Книги XIV – XIX от неговото велико произведение „За духа на законите“[40] съдържат обширна дискусия за влиянието на климата и географията върху политическите институции.

Според Монтескьо има няколко възможни начина, чрез които географията оказва влияние върху характера на институциите. Първият е начинът, по който тя формира това, което по – късно ще бъде наречено национален характер. В книга XIV той твърди, че климатът оказва пряко влияние върху личността:

Поставете един човек в затворено помещение и той веднага ще започне да усеща... силно отпускане на сърцето. И ако при това положение му предложите да извърши някоя смела постъпка, той, смятам, ще бъде много малко разположен към това; физическата му отпадналост ще внесе безсилие в душата му; той ще се страхува от всичко, защото ще смята, че не е способен за нищо. Хората от топлите страни са плахи като старци; хората от студените страни са смели като юноши... хората от Севера, прехвърлени да воюват на юг, не могат да извършат такива прекрасни подвизи, каквито вършат техните съотечественици, сражавайки се в родния си климат и показвайки цялото си мъжество.

Монтескьо продължава, че „в студените страни чувствителността на човека спрямо удоволствията трябва да е малка; по – голяма трябва да е тя в страните с умерен климат; и изключително голяма в страните с горещ климат“. Той отбелязва нещо, което много съвременници вероятно биха потвърдили: „Гледал съм опери в Англия и в Италия; това бяха едни и същи пиеси, едни и същи артисти; но музиката, също така една и съща, оказваше такова различно въздействие върху двете нации – едната я посрещаше съвсем спокойно, докато другата изпадаше в луд възторг, – че всичко ми се стори непонятно.“

Вторият механизъм, чрез който географията влияе на институциите, е въздействието ѝ върху властта. В книга XV Монтескьо обсъжда институцията на робството. Той коментира теорията за естественото робство на Аристотел, но изказва съмнения, че съществуват роби по природа; той отхвърля и възгледа, че африканското робство се дължи на някаква вродена биологична малоценност на чернокожите. Робството според него е продукт на установени практики и насилие. Но причините за възникването на робството са не толкова биологически, колкото физикогеографски.

В книга XVII Монтескьо стига до следното заключение, което заслужава да бъде цитирано изцяло:

В Азия винаги е имало огромни империи; в Европа те никога не са успели да просъществуват. В Азия равнините са огромни; тя е насечена на големи късове от планините и моретата; и тъй като е разположена по на юг, изворите пресъхват по – бързо, планините са покрити за по – кратко време със сняг и неособено пълноводните реки представляват по – леки прегради.

Ето защо властта в Азия трябва винаги да бъде деспотична. Защото, ако робството не е така крайно, ще настъпи разпокъсване на дребни държавици, което няма да съответства на естественото разделение на земята.

В Европа естественото разделение образува няколко държави от средна величина, в които управлението, основано на законите, не е неуместно за поддържане на държавата; напротив, то е толкова благоприятно, че без него държавата търпи упадък и става по – слаба от своите съседи.

Точно то е създало гения на свободата[41], благодарение на който всяка страна трудно се поддава на подчинение от друга сила, освен ако последната не действа чрез законите на търговията и в свой интерес.

За разлика от това в Азия цари духът на робството, който никога не я напуска; и в цялата история на тази страна не може да се намери нито една черта, която да отличава поне една свободна душа; тук можеш да видиш само героизъм на робството.

Други политически теоретици от Аристотел до Русо твърдят, че климатът и географията оказват влияние върху характера на политическите институции. Към втората половина на XX в. обаче, когато европейските колониални империи се разпадат и страните от развиващия се свят стават независими държави, този тип разсъждения започват да губят смисъл. Това в особена степен е вярно за аргументи, свързани с влиянието на климата върху националния характер и последвалото развитие. Много от възгледите на Монтескьо относно разликите между храбрите северняци и търсещите развлечения, но лениви южняци са отхвърлени като груби стереотипи или расистки предразсъдъци. Тези и други подобни аргументи относно културните детерминанти на развитието са критикувани за това, че „обвиняват жертвата“.

Идеята за вътрешноприсъщите различия между европейците и цветнокожите от Юга се обосновава от биологическа гледна точка към края на XIX в., когато възникват големите колониални империи в Азия, Африка и Близкия изток. Европейците оправдават завоюването на голяма част от останалата част от света въз основа на Дарвиновата социална доктрина за вроденото си расово превъзходство. Колонизираните народи се смятат за неспособни за демокрация и самоуправление, защото са на по – ниско стъпало на еволюционната скала и се нуждаят от векове на опекунство, преди да могат да управляват собствени модерни институции. Нацистката доктрина за арийско расово превъзходство е най – екстремният и гротесков вариант, който Германия използва, за да оправдае завладяването на Полша, Русия и други свои съседи. Разбираема е реакцията срещу този вид биологичен детерминизъм след Втората световна война и утвърждаването на убеждението за равенството по природа както на индивидите, така и на обществата.

Монтескьо никога не обяснява разликите в поведението на хората от Севера и Юга с човешката биология. Той по – скоро е убеден, че всички човешки същества са изначално подобни. Различават се климатичните и географските дадености, които оказват въздействие върху биологията на неразличимите помежду си индивиди, от което произтичат различията в тяхното политическо поведение. За него робството не е естествено състояние и трябва да бъде обяснено със способността на някои общества да се организират по – добре за воюване и завоевания. Политическата свобода, на която се радват северните европейци, не е продукт на някаква вътрешноприсъща естествена или дори културна характеристика. И те като другите изпитват желание да завладеят съседите си и са доказали, че са доста добри в това отношение. Европейската свобода според Монтескьо се дължи на факта, че физическата география задържа европейските държави разделени в относително балансиран брой конкуриращи се политически общества, нито едно от които не успява да завладее всички останали. За разлика от това големите азиатски империи на Китай, Персия и Турция са били улеснени от равнинните и обширни открити терени, върху които се разгръщат, което прави военната централизация на властта много по – лесно постижима.

През последните години се наблюдава възраждане на аргументите, че климатът и географията са главните детерминанти както на модерните институции, така и на икономическия растеж. Може би не е изненада, че този довод се изтъква предимно от икономисти, за които материалистичните обяснения на поведението са втора природа. Джефри Сакс например посочва, че съществува силна корелация между съвременните нива на развитие и географията: голяма част от индустриализираните страни се намират в умерените зони, докато по – голямата част от бедните страни са в тропиците. Географията според него въздейства по два важни начина за благоприятстването или възпрепятстването на икономическия растеж. Първо, достъпът до водни пътища и други транспортни средства е от решаващо значение дадена страна да печели от търговия, както изтъква Адам Смит във връзка с ранното развитие на търговията в Европа. Страните без излаз на море във вътрешността на Африка и Централна Азия са в незавидно положение по отношение на износа на стоки в сравнение с тези с пристанища или плавателни реки. Второ, хората в тропиците страдат от много повече заболявания в сравнение с тези в умерените климатични зони. Сакс изчислява, че само разпространението на остра малария намалява с 1,3 процентни пункта потенциалните темпове на растеж на глава от населението в страните от тропиците. Аргументът на Сакс в известен смисъл повтаря първата от причинно – следствените връзки на Монтескьо в една по – съвременна форма: горещият южен климат оказва пряко влияние върху икономическите резултати не защото подтиква хората към мързел и развлечения, а ги омаломощава с хронични заболявания, които пречат на способността им да работят и да се развиват.

Метаисторическото произведение на Джаред Даймънд „Пушки, вируси и стомана“ по подобен начин посочва материалните пречки пред развитието, причинени предимно от географските и климатичните дадености. Способността на Европа да наложи господство в други части на света има нещо общо с редица географски фактори като линиите на комуникация изток – запад, които свързват евразийския континент, за разлика от осите север – юг в Южна Америка, които пресичат различни климатични зони, което създава големи трудности при придвижване. Това позволява подходящите технологии да бъдат разпространявани през сходни климатични зони, докато различията в климата възпрепятстват подобно разпространение в западното полукълбо. Освен това европейците успяват да култивират пшеница и ръж, които са основни продаваеми култури, и опитомяват коня, който е от решаващо значение за придвижването им. По – голямата мобилност на свой ред допринася за развиването на имунитет към различни заболявания вследствие на по – голямото генетично разнообразие благодарение на смесените бракове между представители на различни народи. За разлика от това относителната хомогенност на генотиповете в Новия свят е причина местните населения да са особено уязвими към внесени от чужбина болести. Комбинацията от всички тези фактори според Даймънд обяснява почти безпрепятствените завоевания на испанците в Новия свят.

И Сакс, и Даймънд не обръщат особено внимание на въпроса за институциите в своите първоначални анализи на резултатите от развитието. За разлика от тях икономическият историк Дъглас Норт обяснява изоставането на Латинска Америка от Северна Америка с институционални различия, свързани с имуществените права и върховенството на правото, което от своя страна е функция на самоличността на колонизатора. Англия полага основите на Северна Америка и ѝ завещава институциите на Общото право и парламентарното управление, докато Южна Америка е колонизирана от меркантилистките и абсолютистки Испания и Португалия.

Икономическите историци Стенли Енгърман и Кенет Соколоф в същия дух твърдят, че институциите са изключително важни, но че самите те са продукт на географските и климатичните условия, които колонизаторите намират в Новия свят. Те отбелязват устойчивостта на йерархичните авторитарни управления в Латинска Америка, съчетани с експлоататорски икономически институции, и ги сравняват с демократичните управления и отворени пазари на Северна Америка. Енгърман и Соколоф обясняват тези институционални различия не със самоличността на колонизатора, а с това, което икономистите наричат факторни дадености, т.е. видовете култури и минерали, които могат да бъдат отглеждани и добивани съобразно климата и географията на различни части на Северна и Южна Америка. Те посочват, че по време на Американската революция Куба и Барбадос са богати колонии поради относителната ефективност на робовладелското земеделие в едрото плантационно стопанство. Барбадос е британска колония като Масачусетс и Ню Йорк, но въпреки това там възниква едно крайно експлоататорско общество, в което малоброен плантаторски елит управлява огромно население от роби.

По подобен начин испанските колонии Нова Испания (Мексико) и Перу са изградени върху добива на злато и сребро. Там не се налага да се докарват роби от Африка, тъй като за принудителен труд може да бъде използвано огромното коренно население. Концентрацията на икономическа власт в минодобива се пренася върху собствеността на земята, довело до възникването на крупно земевладение, което се запазва през следващите няколко века в рязък контраст с по – типичните за Северна Америка семейни стопанства. Енгърман и Соколоф обясняват възникването на различните политически институции – от една страна, авторитарни и олигархични, а от друга, демократични и егалитарни – с разликите в климатичните и географските дадености.

Тези институции се запазват с течение на времето дори когато породилите ги условия се променят. Благодарение на тези институции членовете на елита използват своето политическо влияние, за да запазят първоначалното си преимущество. По този начин креолският елит в Латинска Америка по – късно успява да блокира имиграцията в своите общества, за да предотврати конкуренцията на пазарите на труда. Той също така ограничава избирателното право до много по – късно през XIX в. в сравнение със Съединените щати. В резултат на това Латинска Америка като цяло остава най – неравноправният регион в света независимо от факта, че нейните съвременни политически институции са до голяма степен демократични.

Икономистите Дарон Аджемоглу, Джеймс Робинсън и Саймън Джонсън видоизменят този аргумент в един често цитиран доклад, твърдейки, че разнообразието в тези ранни институции се дължи не толкова на факторни дадености, колкото на смъртността на ранните заселници, причинена от болести. Там, където европейците решават, че е безопасно да се заселят, те изискват права за себе си и институции, които биха ограничили възможността държавата Произволно да отнема собствеността им. Там, където болестите затрудняват прекалено много възможността за заселване, колониалните сили създават така наречените от тях „екстарктивни“ икономически институции, поддържани от „абсолютистки“ политически структури. Тези ранни институционални структури се оказват много трайни, защото властимащите успяват да продължат да ограничават достъпа както до икономическите, така и до политическите системи през следващите векове.

Всеки елементарен географски детерминизъм от сорта на този на Сакс или Даймънд, който свързва богатството с умерения климат на северните страни, а бедността с този на южните тропични страни, бива опроверган от „обрата на съдбата“, който настъпва между 1500 г. и настоящето, както посочват редица икономически историци. През голяма част от човешката история има тенденция най – богатите и най – продуктивните региони да бъдат южни. Това в особено голяма степен е вярно за Европа: Римската империя е центрирана около Средиземноморието, а Северна Африка е основен регион за производство на зърно, докато Британия и Скандинавия са бедни периферии, обитавани от варварски племена. Китайската империя възниква в северната долина на Хуанхъ и се разширява на юг и на югозапад, а не на север; по – хладните региони Манджурия, Корея и Япония са значително по – слабо развити. На американските континенти богатите цивилизации на ацтеките и инките се развиват на територията на тропичните и субтропични Мексико и Перу. Умерените зони и в Северна, и в Южна Америка са рядко населени с относително бедни общества на ловци събирачи или скотовъдци. Този модел продължава и след като европейците завладяват западното полукълбо. Испанците изграждат своята империя в седалищата на бившите коренни цивилизации, а на Карибите и в североизточна (т.е. субтропична) Бразилия се развива богата плантаторска икономика, базирана на робския труд. В началото на XVII в. благодарение на производството на Захарна тръстика остров Барбадос е с две трети по – богат по доходи на глава от населението от тринайсетте северноамерикански колонии, а Куба е много по – богата от Масачусетс по време на Американската революция.

Моделът на Сакс и други автори, според който най – богатите части на света се намират в умерените северни климатични зони, е съвременен модел, възникнал след Индустриалната революция. Според икономическата теория тропическите и субтропическите региони с богати аграрни общности би трябвало да имат предимство по отношение на индустриализацията благодарение на големите си запаси от работна ръка и капитали. Аджемоглу, Робинсън и Джонсън твърдят, че причината това да не се случи отново са институциите: богатите гъсто населени региони привличат европейски колонизатори, които поробват коренните населения и създават екстрактивни институции. Тези институции възпрепятстват развитието на по – отворени, конкурентни пазарни икономики, необходими за индустриалното развитие, а бедните, слабо заселени региони не са обременени от наследството на лоши институции, което позволява възникването на по – инклузивни институции.

Общото при всички тези аргументи е, че свързват произхода на политическите институции с икономически фактори, които включват, но не се ограничават до климатични и географски дадености. Макар Аджемоглу и Робинсън да критикуват географския детерминизъм на писатели като Сакс и Даймънд и изтъкват добрите институции като причина за развитие, те на свой ред все пак свързват произхода на институциите с климатичните и географските условия. Географията и производствените фактори са определящи при формирането на политически институции. Влиянието на климата и географията очевидно може да се промени с течение на времето в резултат на технологиите; така например търговията със захар на Карибите не би могла да получи развитие при отсъствието на трансатлантическо корабоплаване и става много по – слабо конкурентна с развитието на алтернативи на захарната тръстика като захарното цвекло. Въпреки това всички автори са единодушни, че икономически фактори като география, климат, болести, наличието на ресурси като работна ръка, благородни метали, нива на валежите и развитието на плантационно земеделие са решаващи за характера на институциите. Те изрично подчертават, че нематериалните фактори – идеи, идеология, култура или конкретните традиции на отделните колонизаторски общества – са много по – несъществени по отношение на политическото и икономическото развитие.

ЕДИН, ДВА, ТРИ, МНОГО ДЕТЕРМИНИЗМИ

Тези доводи на икономистите срещат сериозна критика именно поради очевидния си детерминизъм. Автори като Джефри Сакс сякаш твърдят, че постоянни фактори като местоположение в тропиците или липса на достъп до водни пътища осъждат определени страни на бедност и изостаналост. Критиците посочват икономически успешните Сингапур и Малайзия, и двете разположени в тропиците, и двете с екстрактивни колониални институции в миналото, като доказателство, че миналото не обуславя задължително бъдещето. Хората не уважават този тип аргументи, защото те като че ли отричат възможността за човешка намеса и способността на човека да поеме контрол над условията на своето съществуване.

Но преди да отхвърлим значението на климата и географията за формирането на институциите, трябва да разгледаме редица исторически факти, които доказват, че те наистина са много съществени. Географията и климатът са от решаващо значение за ранното държавно формиране. Както отбелязвам в първия том, най – ранните държави възникват при много специфични географски условия. Повечето в алувиалните долини на реките Нил, Тигър и Ефрат, Хуанхъ в Китай и Мексиканската долина, чиито плодородни почви позволяват развитието на продуктивно земеделие и висока гъстота на населението. Долините не трябва да са нито твърде малки, нито твърде големи. Ако са твърде малки като тези в Папуа – Нова Гвинея и планините на Югоизточна Азия, не биха могли да поддържат достатъчно големи населения, които да са в състояние да контролират своите региони и да се възползват от икономиите от мащаба при създаването на институции на държавно ниво. От друга страна, ако са твърде големи или отворени, не биха могли да попречат на робите и други подчинени поданици да се изплъзнат от властта на държавата. Племенните общества са егалитарни и могат да се разпростират върху много обширни територии. За разлика от тях държавите използват принуда, за да подчинят своите граждани. Антропологът Робърт Карнейро твърди, че за създаването на най – ранните държави е била необходима някаква степен на географско ограничение. Археологът Иън Морис отбелязва възходът на цивилизации на абсолютно отдалечени места със сходни условия на околната среда (които той нарича „щастливите ширини“), каквито преобладават в Европа и Китай.

Тези географски условия могат до голяма степен да обяснят разпределението на нивата на политическа организация по целия свят. Днес има редица оцелели общества на племенно и/или групово ниво, които не са достигнали прехода към държава. Но те съществуват при изключително специфични условия на околната среда: планини (Афганистан или високопланинските региони в Югоизточна Азия), пустини (бедуините на Арабския полуостров, номадите в Сахара, бушмените койсан в Калахари), джунгли (племенни групи в Индия и части от Африка) или екстремните условия на Арктика (ескимосите, инуитите в Далечния север на Канада). Те са оцелели просто защото държавите трудно поддържат военна сила в тези региони. Неуспехът да бъде създадена аборигенска държава в Папуа – Нова Гвинея, въпреки че от близо четирийсет хиляди години е обитавана от съвременни хора[42], изглежда, е свързан с отсъствието на голяма открита алувиална долина, необходимо условия за възникването на цивилизация, а само една безкрайна поредица от малки планински долини. Афганистан е населен кръстопът в продължение на хиляди години, но и до днес не се е консолидирал в силна централизирана държава независимо от усилията на дълга поредица от нашественици от гърците и персите до британците, руснаците и НАТО. Планинският терен, липсата на излаз до море и могъщи съседи като Иран, Русия, Индия и Пакистан, изглежда, обясняват този факт.

Физическата география също играе роля за присъствието или отсъствието на абсолютизъм и демокрация. Механизмът да се случи това обаче, не е нито един от обсъжданите от икономистите. Той е свързан по – скоро с посочения от Монтескьо фактор, че определени терени са подходящи за военни завоевания или отбрана. Икономистите са склонни да вярват, че политическата власт произтича от икономическата и обслужва икономически интереси. Но политическата власт често се основава на добра военна организация, която от своя страна е продукт на лидерски способности, висок дух, мотивация, стратегия, логистика и, разбира се, технологии. Ресурсите, естествено, са важен компонент на военната мощ, но превръщането на икономическата власт във военна мощ не е елементарен процес. В продължение на близо две хилядолетия племенно организирани конници от Централна Азия успяват да завладяват уседнали аграрни цивилизации, които са далеч по – богати и по – сложно организирани. Най – известни са монголите, които напускат родните си територии във вътрешна Азия в началото на XIII в. и завладяват днешните Русия и Украйна, Унгария, Персия, китайската династия Сун, Леванта и части от северна Индия.

Тези завоевания стават възможни благодарение на два съществени фактора: първо, опитомяването на коня, който, както отбелязва Джаред Даймънд, е непознат в Новия свят до въвеждането му от испанците; и второ, фактът, че голяма част от Евразия е сравнително плоска и открита равнина. Изключителната мобилност на монголите се дължи на факта, че те са Необременени от големи логистични обози и живеят до голяма степен като грабители на богатите цивилизации, които нападат. Способността на номадските нашественици да превземат аграрни култури води до описания от големия арабски историк Ибн Халдун повтарящ се цикъл на цивилизационен разцвет и упадък, характерен за Близкия изток, Китай и други региони, граничещи с Централна Азия.

Границите на мощта на тези и други яздещи коне племенни групи също са зависими от физическите условия. В Европа монголите в крайна сметка се сблъскват с поредица от планински вериги и, по – важното, гъсти гори, които предотвратяват бързото придвижване на конете им. В Индия лъковете им започват да се разслояват от горещината и влажността в Индо – Гангската равнина. Границите на завоеванията на яздещи коне и камили араби в Западна Африка се определят от мухата цеце, която в горските зони убива конете им. Това обяснява линията, която разделя мюсюлманския Север на страните от Западна Африка Нигерия, Бенин, Того, Гана и Кот д'Ивоар от християнския / анимистки Юг. Целият този период на варварски нашествия от Централна Азия приключва чак с изнамирането на барута и артилерията от европейците, което позволява на войници в отбранителни позиции да унищожават кавалерията от разстояние.

Политическото въздействие на тези географски и технологични условия е причина за различните пътища на политическо развитие, по които тръгват Русия и прибалтийските и източноевропейските държави на запад от нея. Самата Русия е завладяна от монголските военачалници Бату хан и Субетей през 30 – те години на XIII в. и т.нар. монголско робство продължава през следващите 250 години. Монголите нямат особен интерес от благосъстоянието на своите руски поданици и създават грабителска държава, която събира данъци чрез местни руски чиновници. Монголите унищожават зараждащата се държава, формирана около Киевска Рус, прекъсват руския търговски и интелектуален обмен с Византия, Близкия изток и Европа, и подкопават руските римо – византийски правни традиции. Руското политическо развитие значително изостава по време на т.нар. апанажен период след монголското нашествие, когато властта е децентрализирана между стотици малки княжества. Вследствие на това не се развива дълбоко вкоренен феодализъм, който да осигури силна местна власт както в Западна Европа и не остава време за изграждането на укрепени замъци, които играят важна роля за защитата на феодалната власт.

Географията играе важна роля за утвърждаването на силна абсолютистка руска държава, чийто авторитет и власт над обществото са далеч по – големи от тези по времето на абсолютизма в Западна Европа. Властта е централизирана в ръцете на московската династия Рюриковичи при управлението Иван III (1440 – 1505), която при следващите царе претърпява огромно териториално разширение. Откритостта на руската степ и относителната слабост на аристократичната болярска класа дава на Московското княжество огромно предимство. Организирайки военнослужещите като лека кавалерия от монголски тип, московските царе се натъкват на малко естествени защитни препятствия, докато не се сблъскват с по – добре организираните общности в Полша и Литва, както и с турците на юг. Независими търговски градове като Новгород, които играят важна роля за развитието на политическата свобода в Западна Европа, са завладени и подчинени на централизирания контрол на Москва.

Ето защо Монтескьо е изключително прозорлив по отношение на въздействието на географските дадености за развитието на политическата свобода в Европа с твърдението си, че „природните граници формират много нации със средни размери“. Географията на Европа за разлика от тази на Африка стимулира изграждането на силни държави. Политическата конкуренция между нейните народи изисква изграждането на силни държави с добри закони, в противен случай „държавата ще западне и ще се превърне в жертва на своите съседи“. От друга страна, големите реки, планинските вериги и горите създават съществени трудности една държава да постигне надмощие. В резултат на това нито един завоевател не е успял да покори цяла Европа и да я подчини на една – единствена политическа власт по примера на китайските императори или на руските царе. Друга особеност на европейската география, която допринася за нейната свобода, е намиращият се непосредствено до континента огромен, труден за завладяване остров, който натрупва големи богатства, създава мощна военноморска флота и действа като балансьор срещу тези, които правят опити да доминират над останалата част на региона. Това се случва, когато Англия се противопоставя на Испанската армада в края на XV, на експанзионистичните планове на Луи XIV през XVII, на Наполеон в началото на XIX и на Хитлер през XX в.

В следващите глави ще проследим развитието на политическите институции в три региона на развиващия се свят: Латинска Америка, Субсахарска Африка и Източна Азия.

Съвременна Източна Азия е яркият пример благодарение на успешното присъединяване на Япония, Корея, Тайван, Хонконг и Сингапур към клуба на развитите страни, а Китай е на път да настигне САЩ като най – голямата икономика в света. Субсахарска Африка, от друга страна, е най – бедният регион въпреки сравнително доброто представяне на редица страни в началото на XXI в. Латинска Америка е някъде по средата: Мексико, Бразилия и Аржентина са т.нар. от Световната банка „страни със средни доходи“, но може би с изключение на Чили нито една от тях в скоро време няма да достигне страните в Европа, Северна Америка и Североизточна Азия по нива на високи доходи.

Според икономистите икономическият растеж е свързан с институционалното наследство на колониализма. Географията и климатът имат голямо въздействие върху видовете институции, които колониалните сили утвърждават. Но географията не е непреодолимо обстоятелство: във всеки регион има много примери на страни, които са по – успешни или по – неуспешни от своите съседи поради фактори като идеология, държавно устройство и лидерство, което насочва обществата към нови пътища на развитие.

Освен това литературата за колониализма придава прекалено голяма тежест на колониалното наследство. Съвременните институционални резултати, а оттам и тези на растежа са повлияни не само от политиките на колониалните сили, но и от съществуващите отпреди това местни институции. Така например постиженията на съвременните държави в Източна Азия имат пряка връзка с факта, че голяма част от тях изграждат силни модерни държави преди своя контакт със Запада. Това предпазва Китай и Япония от абсолютно завладяване и зависимост от чужди сили. За разлика от тях по време на завладяването на Субсахарска Африка от европейците половината континент все още е племенно организиран. Държавността е изключително примитивна и слаба. В Латинска Америка испанците се сблъскват с големите империи с многобройни населения Мексико и Перу, но те не са могъщи и модерни като Китай. Те рухват много бързо още преди масовото измиране от болести, без да оставят почти никакво институционално наследство. Поради тази причина колониалните сили изграждат свои собствени феодални институции в Новия свят.

16. СРЕБРО, ЗЛАТО И ЗАХАР

Какво е въздействието на ресурсите и населението върху институциите в Новия свят ► Същност на испанските институции и опитът на Мадрид да ги утвърди ► По какъв начин класовата структура и етническата принадлежност отслабват върховенството на правото и отчетността

Латинска Америка е първият колонизиран от европейците регион в света. За него са разработени съвременните икономически теории за произхода на политическите институции. Утвърждаването на авторитарни, неравноправни политически институции в голяма част от региона се дължи на „екстарктивния“ характер на икономиката въз основа на географските и климатичните дадености, ресурсите и други материални условия. Институционалните характеристики се запазват векове наред, дори след като първоначалните икономически и технологични условия започват да се променят. Различните политически институции, които възникват в Северна Америка – по – демократични, егалитарни и икономически либерални, – отразяват доста по – различните условия на земеделското производство.

Латинска Америка се характеризира с „вродения дефект“ на неравенството, с който все още не успява да се справи. Но икономическото обяснение за произхода на институциите далеч не е изчерпателно. Институциите на Латинска Америка са обусловени от много фактори и техният авторитарен и нелиберален характер има много източници и не е следствие само от материалните условия, които откриват колонизаторите. Това не означава, че испанците и португалците бяха изградили либерални егалитарни институции в Европа, които биха внедрили в Новия свят, ако условията бяха подходящи. Всъщност колонизаторите се опитват да пресъздадат в колониите версия на собствената си политическа система. Скромните либерални реформи при управлението на Бурбоните през XVIII в. водят до известни промени и с либерализирането на Испания се либерализират и институциите в Северна и Южна Америка.

Истинските разлики между Северна и Латинска Америка се съдържат не толкова в предпоставките, колкото в случилото се по – късно. В началото на XVII в. почти цяла Европа, включително Англия, е авторитарна, йерархична и неравноправна. Но през следващите два века европейските страни преживяват множество войни и революции, в резултат на което възникват редица силни модерни държави и настъпват промени в политическите институции, благодарение на които възниква модерната демокрация. Понякога нещата, които не се случват, са точно толкова важни при обяснението на последствията, колкото и онези, които се случват, според коментара на Шерлок Холмс за кучето, което не излайва. В Латинска Америка също има куче, което не лае: повсеместното и продължително политическо насилие, изиграло важна роля за изграждането на западните европейски държави и тяхната национална идентичност, не разтърсва Новия свят. Това, от една страна, е нещо добро: Латинска Америка е много по – мирен континент от Европа и от Азия. Но поради тази причина нейните политически институции се развиват по – бавно и по – старите форми на авторитарно управление, както и социалните неравенства, на които се основават, се запазват много по – продължително време.

Испанците не завладяват Новия свят по стратегически причини, както европейските държави Африка в края на XIX в., нито пък искат да наложат своя начин на живот там. Те основават колонии, защото искат да забогатеят и по тази причина предпочитат заможни и гъсто населени региони като седалищата на империите на ацтеките и инките в Мексико и Перу. В Мексиканската долина, където се намира столицата на ацтеките Теночтитлан (сега град Мексико), живеят може би един милион жители по време на експедицията на Ернандо Кортес и още няколко милиона в околността. Империята на инките се простира от Еквадор до Северно Чили и в нея живеят десет милиона жители. Испанците основават своите две вицекралства в Мексико и Перу именно защото там откриват скъпоценното злато и сребро и могат да използват гъсто населените региони като източник на робска работна ръка.

Испанците първоначално забогатяват, като ограбват богатствата на завладените от тях царства. (На владетеля на инките Атауалпа е наредено да напълни една голяма стая със злато и сребро, за да откупи живота си, което той прави, след което испанците все пак го убиват). Когато тези източници са изчерпани, те откриват нови – сребърните рудници в Сакатекас, Мексико, живачните мини в Хуанкавелика и сребърната планина Потоси, високо в Андите (тогава част от Горно Перу, сега в Боливия).

По закон местните хора се смятат за пълноправни поданици на короната, а тяхното имущество е защитено от същите правни норми като това на европейците. Енкомиендата е институция, чрез която испанската корона предоставя на конквистадорите права върху хората, но не и върху земята и се разглежда като алтернатива на робството. Така коренните жители са принуждавани да работят срещу покровителство. В някои случаи Църквата обединява усилията си с тези на местните представители на испанската корона, опитвайки се да защити местното население от злоупотреби от страна на заселниците. Тези правни защити не се спазват и робството се превръща в обичайна практика на испанската заселническа общност. Под управлението на вицекраля Франсиско де Толедо в края на XVII в. институцията на инките Мита (трудова повинност, ангария) е превърната в много по – сурова форма на принудителен труд, която изисква дълги отсъствия на работниците от техните местни общности и издръжливост на изключително опасните условия в мините. Колониалните власти прибягват до принудителни премествания на постоянно смаляващите се населения, за да могат по – лесно да контролират и набират черноработници.

Елити в Латинска Америка са испанските колониални власти – пенинсуларите – и бялото заселническо креолско население. Първоначално властите се опитват да предотвратят възникването на поземлена аристокрация чрез институции като енкомиендата, която не позволява поземлени права на заселниците. Но така или иначе, креолите стават едри земевладелци благодарение на внесената от Испания институция на майората, която позволява на земевладелските семейства да концентрират и разширят своите владения. Според испанската традиция земевладелците живеят в градовете и назначени от тях управители контролират селския труд.

Част от елита са и търговците, които се възползват от предоставения от короната монопол върху търговията според правилата на меркантилизма. Тези две групи живеят в симбиоза, като търговците изнасят произвежданите от земевладелците първични продукти на защитени пазари, което им гарантира постоянни приходи. С течение на времето урбанизираният търговски елит си закупува титли и длъжности от отслабващия колониален режим на Хабсбургите и укрепва властта си, както елитите на Франция и Испания по времето на Стария режим.

Етническото и расовото разделение в Северна и Южна Америка задълбочават класовите различия. По думите на историка Дейвид Фийлдхаус: „Тъй като народите на Мексико и Перу изпълняват ролята на европейска работническа класа, в испанска Америка няма място за бял пролетариат и това отличава испанските колонии от тези в Северна Америка, които стават „чисти“ европейски колонии.“ Класовите различия съвпадат отчасти с расовите и етническите, подчертавайки разликата между бедни и богати, или предвид степента на смесените бракове по – скоро създават континуум от бяло до черно, чиито различни нюанси бележат стъпалата на социалната стълбица. Именно тази социална стратификация обуславя политиката в региона от векове и в много отношения се запазва и до днес.

Ако има една – единствена област, за която може да се каже, че климатичните и географските дадености оказват пряко политическо въздействие, това са плантациите, свързани с износ на тропически селскостопански продукти в Европа и най – вече захар. Захарната тръстика се различава от основни земеделски култури като пшеницата или царевицата по това, че не е подходяща за семейно земеделие, тъй като не може да се използва за прехрана, а е изцяло предназначена за износ. Необходимо е да бъде обработвана близо до мястото, където се отглежда, което изисква значителни инвестиции и прилагане на икономии от мащаба. Най – добре вирее във влажния и горещ климат на тропичните и субтропичните региони. Захарната тръстика е отглеждана в Португалия и други части на Южна Европа от XV в., но скоро след това е прехвърлена в португалски колонии в Западна Африка като Сао Томе. Това поставя началото на африканското робство, тъй като съседните Конго и Бенин предлагат работна ръка за захарните плантации.

Робството вече съществува в Западна Африка няколко века преди пристигането на европейците в края на XV в. до голяма степен в резултат на транссахарската търговия от Северна Африка и Близкия изток. Португалците намират там готови източници на роби, които използват в захарните плантации на Сао Томе. Когато съгласно Договора от Тордесиляс от 1494 г. Португалия влиза във владение на това, което ще се превърне в Бразилия, тази система на труд се оказва експортна. За разлика от Перу и Мексико португалците не откриват в своите земи в Новия свят нито много злато и сребро, нито многолюдни населения. Но климатът в Североизточна Бразилия е перфектен за отглеждане на Захарна тръстика, която португалците веднага донасят от Африка. А транспортирането на роби от Западна Африка до новата бразилска колония е сравнително лесно благодарение на преобладаващите ветрове изток – запад, отколкото в северната част на Атлантическия океан, където преобладаващите ветрове духат в обратната посока. Поради тежките условия на труда при производството на Захарна тръстика в тропиците робското население не се възпроизвежда достатъчно и затова възниква триъгълна търговия: износ на роби към Бразилия, захар и захарни продукти като ром към Европа, европейски промишлени стоки към Африка срещу още роби.

Така че Бразилия, която в момента е член – основател на клуба на развиващите се пазари БРИКС и водеща индустриална държава в Латинска Америка, започва като плантационна робовладелска колония. Португалия не разполага с мощта или ресурсите да управлява Бразилия по начина, по който испанците управляват Мексико и Перу. Вместо това тя разделя страната на дванайсет „наследствени капитании“, които действат като суверени на териториите, които контролират. Тези капитании са огромни и се простират на 130 мили по крайбрежието и до 500 мили навътре в материка. Властта е в ръцете на могъща провинциална робовладелска плантаторска класа, която до края на XVII в. натрупва голяма политическа власт в една относително децентрализирана политическа система.

Втората фаза на захарната революция протича в Карибите, където условията и пасатите са благоприятни за износа към Великобритания и други части на Северна Европа. Карибското и аравакското коренно население, заварени от Христофор Колумб, отдавна са унищожени от болести, а малцината техни потомци са асимилирани от заселниците. От средата на XVII в. Барбадос, Подветрените и Наветрените острови се превръщат в център на огромна експортна индустрия, който по – късно се измества на запад към френската колония Санто Доминго (днес Хаити), Ямайка, Пуерто Рико и накрая в Куба. Англия, Франция, Испания, Холандия и дори Дания участват както в процеса на колонизацията, така и в създаването на плантационна индустрия. В началото търговските дружества, които инвестират в плантации, са склонни да използват както бели наемни работници, така и африкански роби, но установяват, че африканците са по – устойчиви към местните болести от европейците и могат да бъдат принудени да работят при по – сурови условия. Както в Бразилия, робското население не е в състояние да се възпроизвежда в необходимите темпове и плантаторите са зависими от постоянния внос на африканци. В резултат на това през периода 1600 – 1820 г. броят на транспортираните до двете Америки африканци превъзхожда пет пъти броя на пристигналите бели европейци. Робството се превръща в неделим компонент на разрастващата се трансатлантическа търговска икономика. Износът от британските робовладелски колонии превишава стойността на износа от другите почти десетократно.

Следователно климатичните и географските дадености играят съществена роля за развитието на т.нар. от Филип Къртин „плантаторски комплекс“ и свързаната с него институция на робството. Националността на колониалните власти не е от значение по отношение на утвърждаването на робството: по – либералните британци и холандци са не по – малко активни участници в налагането му от авторитарните испанци.

Може би най – убедителният исторически пример, който доказва значението на физическите условия по отношение на институциите, е утвърждаването на робството и памукопроизводството в южната част на САЩ. Робството съществува върху цялата територия на Съединените щати по време на Войната за независимостта, включително в северните колонии. Но мнозина по това време са убедени, че то е умираща институция. И макар Джордж Уошингтън и Томас Джеферсън да притежават роби, отглеждането на култури като тютюн и пшеница с робски труд не е особено изгодно.

Това рязко се променя с разпространението на памукопроизводството в американския Юг, улеснено от изобретяването на памукоочистващата машина „Котън Джин“ и огромното увеличение на търсенето на суров памук в резултат на новата текстилна промишленост във Великобритания в началото на XIX в. Памукът, подобно на захарта, се възползва от икономии от мащаба на големите плантации и силно възроденото търсене на робски труд. За разлика от Карибите и Бразилия в континенталната част на САЩ робското население се възпроизвежда добре, затова дори след края на търговията с роби през 1807 г. има нарастващо население на робска работна ръка, което все по – често представлява основен източник за капитали в региона.

Съществува продължителен и често ожесточен дебат между историците относно икономиката на северноамериканското робство. Някои подкрепят критиците на робството отпреди Гражданската война, че тази практика е икономически неефективна, че не може да се конкурира при равни условия със свободния труд и ще умре от само себе си при условията на свободния пазар. Редица марксистки историци твърдят, че причина за самата Гражданска война не са свързани с робството морални съображения, а по – скоро конкуренцията между свободната и принудителната форма на труд. Като цяло обаче изглежда, че до Гражданската война основаното върху робство плантационно производство е напълно конкурентна форма на стопанска инициатива и доходите на глава от населението в американския Юг започват да намаляват в сравнение с тези на Севера едва след края на войната и премахването на робството.

Възникването на мощен икономически интерес от робството в Северна Америка скоро превъзмогва каквито и да било демократични и егалитарни политически предразположения у английските заселници. Преди Гражданската война южните защитници на „специфичната институция“ започват да изтъкват множество нови аргументи в защита на робството, позовавайки се на Библията, на естествените различия между расите, на измислени йерархични традиции за расово превъзходство. Ейбрахам Линкълн изтъква противоречията между тези теории и основополагащата декларация, че „всички хора са създадени равни“, но икономическите интереси вземат връх над принципите.

Една от големите загадки на институционалното развитие в Латинска Америка е защо коренните политически институции в предколумбова Америка не играят по – съществена роля в нейното по – късно развитие. Институциите на Латинска Америка са създадени до голяма степен от европейските заселници, като или са внесени от Европа, или са изградени в съответствие с конкретните условия. В тропическа Африка и големи части от Югоизточна Азия заселването на европейците е ограничено от болести, както и на Карибите. В други части на света като Южна Азия, Близкия изток и Източна Азия мащабната европейска колонизация е блокирана или забавена от големи и често добре организирани коренни населения, които могат да бъде изселени много трудно. В централните региони на испанската империя в Новия свят Мексико и Перу болестите не са ограничаващ колонизирането фактор, но добре организираните местни населения би трябвало да бъдат. За разлика от номадските племенни общества в Северна Америка, или мапуче, които оказват съпротива на белите заселници в Аржентина и Чили, ацтеките и инките са организирани в комплексни общества на държавно ниво, чиято централизирана власт се простира върху огромни територии. И въпреки това скоростта и повсеместността, с които властта им рухва, описани от автори като Уилям Прескот, Джаред Даймънд и много други, са впечатляващи. Франсиско Писаро побеждава инкския император Атауалпа, който предвожда армия от може би 80 000 воина, със 168 испански войници, без да даде нито една жертва.

Даймънд приписва този успех на фактори като използването на коне, мускети и стоманени мечове от испанците, които инките не притежават, както и на тактическите изненади. Известно е, че испанците пренасят от Стария свят болести, от които измират почти 90 процента от коренните жители.

Това обяснение за гибелта на ацтеките и инките обаче не е съвсем убедително. Политологът Джеймс Махони изтъква, че европейците разполагат с подобно предимство и при сблъсъка си с по – примитивни групи в други части на Северна и Южна Америка, но въпреки това са им необходими десетилетия, за да ги победят. Болестите със сигурност са решаващ фактор за окончателното унищожение на коренните цивилизации в дългосрочен план, но катастрофалният спад на населението започва чак през втората половина на XVII в., доста след политическата гибел на ацтеките и инките. Изглежда, че истинските причини са далеч по – политически и институционални по своята същност. Независимо от опасността подобно обяснение да е от типа „точно така“[43], самият факт на тяхната гибел навежда на мисълта, че нито една от двете цивилизации не е била толкова институционализирана, колкото е изглеждало.

Това е особено очевидно, ако сравним държавността на ацтеките или инките с китайската. Китайските държави постепенно еволюират от племенни групи по време на Източната династия Джоу, особено в течение на изпълнените с насилие петстотин години, включващи периодите Пролети – Есени и Воюващите царства (770 – 221 г.пр.Хр.). В края на този период общият брой политически единици в северен Китай спада от може би хиляда на седем, всяка от които е изградила централизирани бюрократични институции. Страната е обединена под управлението на династията Цин от 221 г.пр.Хр. и на Ранна Хан от 202 г.пр.Хр. През периода на обединението Цин – Хан Китай се състои не само от остатъците от седемте ранни воюващи царства, но и от гнезда на племенно и аристократично влияние, пръснати из цялата страна. На бюрокрацията на Хан, изградена по подобие на тази на западната държава Цин, са ѝ нужни почти двеста години, за да потисне напълно тези гнезда на съпротива и да изгради единна, модерна административна система, която управлява население с размерите на тогавашната Римска империя.

Нивото на политическо развитие на коренните империи в Новия свят по – скоро наподобява това на Китай в средата на периода на Източна Джоу, отколкото на зрялата държава Хан. Империите на ацтеките и на инките са организирани въз основата на сегментарни родословия на местно ниво (като айлу в земите на инките, социална единица, оцеляла до наши дни в Боливия и планините на Перу) и племенни съюзи. Тези империи са изключително смесени етнически и говорят на сродни, но често взаимно неразбираеми езици. Империята на ацтеките възниква чрез завоевания няколко века преди сблъсъка с Кортес, а на инките – през десетилетията непосредствено преди пристигането на испанците. И двете империи се крепят на репресии, особено ацтекската, в която се правят човешки жертвоприношения на жители от подчинените народи. Това улеснява завоевателите испанци да намерят местни съюзници, които да се борят за освобождение от своите местни управници. Кортес създава съюзи с тлакскала и тотонаките и напада Теночтитлан с десетки хиляди местни войници. Така постъпва и Писаро в Перу, който пристига непосредствено след кръвопролитния конфликт между принцовете Атауалпа и Хуаскар за наследяването на трона на Сапа Инка, или върховния вожд. Както в Мексико, испанците успяват да се възползват от разцеплението между инките. Местните съюзници изиграват решаваща роля за окончателния разгром на Тупак Амару, принца на инките, който се опитва да сплоти последната организирана съпротива през XVIII в. и все още е символ на гордостта в съвременно Перу.

Макар империите на ацтеките и на инките понякога да се описват като „бюрократични“, нивото на административно развитие е много далече от това, което постига Китай в средата на ранната династия Хан. Може би най – ясният показател за това е използването на езика. Китайските администратори общуват с писмени меморандуми още през II хилядолетие пр.н.е. по времето на династията Шан, която предшества Джоу. За разлика от това ацтеките имат йероглифна форма на писменост, която понякога се описва като форма на протописменост, полезна за ритуални цели, но която не може да се използва в бюрократичната йерархия. Инките изобщо не разполагат с писменост, въпреки че имат система от цветни връвчици, известна като кипу, с която могат да записват статистическа информация. Затова им се налага да разчитат на бегачи, които говорят на езика кечуа, при общуването си с отдалечените краища на империята. Това означава, че нито една от двете местни цивилизации не успява да създаде литература като китайските класически произведения, които са в основата на учебната програма на бюрократичното образование, но и основа на споделена културна идентичност. В резултат на всичко това нито една от цивилизациите в Новия свят не успява да проникне в своите общества, както се случва в Китай чрез обнародване на сборници със закони, прилагани от сложна бюрократична йерархия.

Следователно цивилизацията в Мексико и Перу е по – сходна с тази на Индия под управлението на маурите през III в.пр.Хр., отколкото с цивилизацията Цин – Хан през същия период. Маурите успяват да обединят насилствено северните две трети от субконтинента под властта на Ашока, но империята преживява упадък в продължение на три поколения, тъй като не успява да изгради силна административна система. И те като инките нямат писмен административен език.

Двете империи в Новия свят се простират върху огромни територии, но въпреки това са много слаби. Когато испанците побеждават и убиват символите на военната централизация Монтесума и Атауалпа, империите се разпадат на съставните си етнически и племенни групи, които никога повече не се обединяват. Много от тях просто прехвърлят лоялността си от местните лидери към испанците. Всичко това се случва, преди коренните населения да преживеят пагубния демографски срив в резултат на внесените евроазиатски болести. Този срив обуславя съдбата на всички оцелели институции. Населението на Мексико спада от десет милиона при пристигането на Кортес до два милиона през 1585 г., а впоследствие до един милион началото на XVI в. Населението на Перу се свива от девет милиона преди завладяването до малко над един милион през 1580 г. и до шестстотин хиляди през 1620 г.

Коренните култури на Новия свят оформят облика на съвременна Латинска Америка по безброй начини – от церемониите в Деня на мъртвите в Мексико до клановите организации айлу, характерни за социалния живот в Андите. Но политическото наследство на предколумбовите цивилизации изиграва много по – несъществена роля от коренните организации на държавно ниво в други части на света и най – вече в Източна Азия.

Географските и климатичните дадености не са единствените фактори, които определят характера на политическите институции в Латинска Америка. Испанците и португалците се стремят да изнесат своите институции в колониите.

Хабсбургска Испания, която първа колонизира Новия свят, се характеризира с това, което в първия том наричам слаб абсолютизъм. След потушаването на бунта на Комунеросите през 1520 г. испанският монарх лишава от власт испанските съсловия (Кортесите) и централизира съдебната власт. Но той все още е силно ограничен от съществуващата правна система, чиито римски корени проникват по – дълбоко в Испания, отколкото в други части на Западна Европа. Карл V придобива огромна империя както в Стария, така и в Новия свят, но има законови правомощия да събира данъци само в Кастилия, която понася тежестта на скъпоструващите войни в Италия и Ниските земи[44]. През XVII в. това води до тежко задлъжняване към чуждестранни банки, многократни фалити на короната и опити да се посрещнат нуждите от приходи чрез обезценяване на валутата. В крайна сметка испанската държава, подобно на своя френски аналог, възприема практиката на продажба на държавни постове на богати членове на елита, легализирайки корупцията и отслабвайки способността на държавата да управлява своите подвластни територии равноправно и неперсонално. За разлика от силната абсолютистка държава, която разполага с власт и автономия да подчини собствените си елити, с течение на времето испанската държава е завладяна от тях.

При тези обстоятелства приходите от Новия свят под формата на износ на злато и сребро са от решаващо значение. Но испанското правителство въвежда строги правила, които ограничават икономическия обмен чрез системата на меркантилизма, поради погрешното убеждение, че така ще увеличи своите приходи от колониите. Износът от Новия свят пристига само в едно пристанище в Испания, стоките трябва да пътуват с испански кораби, а на колониите не е позволено да се конкурират с испанските производители на промишлени стоки. Адам Смит изтъква в „Богатството на народите“, че меркантилизмът поражда огромна неефективност и е изключително вреден за икономическия растеж. Това поражда също така съществени политически последствия: достъпът до пазарите и правото да се правят продуктивни икономически инвестиции са ограничени до физически лица или корпорации, покровителствани от държавата, което означава, че пътят към забогатяването се определя от държавата и от придобиването на политическо влияние. Това води до утвърждаването на рентиерски вместо на предприемачески манталитет, при който се изразходва енергия в преследването на политически облаги вместо за предприемането на нови инициативи, които създават благосъстояние. Земевладелската и търговската класа, които възникват в такава система, забогатяват благодарение на политическото покровителство от страна на държавата.

Формалната структура на испанското управление в Новия свят е авторитарната система под управлението на Съвета на Индиите (Real у Supremo Consejo de las Indias)[45]. Съветът и Търговската камара (Casa de Contratacion) се занимават с икономическите проблеми, пишат закони и издават автократични декрети, които наброяват близо четиристотин хиляди през 1600 г. Тези изпълнителни агенции са балансирани от паралелната система на аудиенциите (audiencias), или административни съдилища, ръководени от адвокати или съдии, на които е забранено да се женят за местни жени или по друг начин да участват в регионалната политика. Тази структура се разпада в течение на XVI XVII в. под натиска на фискални ограничения и съпротивата от страна на креолите, които предявяват все по – настоятелни искания за участие в политическия живот.

Независимо от стремежа си да формира институциите в Новия свят испанската държава не разполага с ресурсите и властта да наложи волята си в своите колонии. Този проблем кристализира в поговорката Obedezcase, pero no se cumpla (Подчинявай се, но не изпълнявай). Отвоюването[46] на Иберийския полуостров от маврите е осъществено не от една модернизирана държава, а по – скоро от наемни войници срещу договор с краля и много от тях като Кортес и Писаро са квазинезависими служители. Испанската корона полага усилия почти през целия XVII в. да ги постави под своя контрол чрез институции като енкомиендата, които позволяват на заселниците да контролират хората, но не и териториите. В този момент самата държава на полуострова в Европа е отслабена поради растящите дългове за водене на европейски и средиземноморски войни. Раздаването на постове срещу подкупи в Испания постепенно се прехвърля в колониите в Новия свят, поради което властта преминава в ръцете на местните елити. Regimientos[47] и cabildos[48], институции на местната власт, чиито служители допреди това са избирани, от 1600 г. се продават от короната като наследствени имоти. По този начин институционализирането на държавата поема в обратна посока – от модерна бюрократична система към патримониална.

Идеите играят голяма роля за развитието на институциите. През първите векове на колониално управление няма испански Хобс или Лок, които да кажат на заселниците, че притежават естествени и универсални човешки права. Вместо тях те притежават партикуларистки феодални привилегии, които са наследили или закупили. Така че за разлика от английските заселници в Северна Америка е много По – логично креолското население в Латинска Америка да настоява за закрила на своите привилегии, отколкото на своите права.

Джеймс Махони посочва, че внесените от Испания идеи започват да се променят по времето на либералната Бурбонска фаза на империята от около 1600 г. Последица от извършваните на полуострова реформи през 50 – те години на XVII в. е кралската забрана върху продажбата на длъжности в административните съдилища, голяма част от които е в ръцете на креоли, и попълването им с професионални служители от Европа чрез назначения вместо с подкупи. Заетата от Франция интендантска система е приложена в колониите, където назначени според професионалната си компетентност делегати изместват корумпираните corregidores[49] и alcaldes mayores[50]. Търговията е либерализирана с Указа за свободната търговия на Карлос III, който премахва ограниченията за износ само в определени пристанища и узаконява пряката търговия със Северна Америка. Полагат се усилия за подкопаване на властта на търговските монополи в Перу и Мексико, както и за предоставяне на повече възможности на нови участници да се конкурират в рамките на икономическата система.

Тези нови институции оказват решаващо въздействие. Гравитационният център на империята започва да се измества от старите центрове в Перу и Мексико към умерените, по – рядко населени райони в по – южните Аржентина и Чили. Аржентина, която до този момент е част от Вицекралство Перу, през 1676 г. става самостоятелно вицекралство. Населението на пристанищния град Буенос Айрес[51] нараства до петдесет хиляди жители през 1800 г. Търговията значително се разширява с превъзмогването на меркантилизма; от 1682 до 1696 г. износът за Испания се увеличава десетократно. В резултат на растящия просперитет емигрантите от Европа предпочитат тези нови области и изграждат социални групи, които се различават от стария елит на креолски земевладелци и търговци. Новите имигранти споделят по – либерални идеи и подготвят политическата сцена за ожесточените консервативно – либерални конфликти, които ще доминират в политиката на Латинска Америка след отвоюване на независимостта.

Идеите за равенството след Американската и Френската революция отново изиграват съществена роля и правят робството все по – неприемливо от морална гледна точка. Макар Американската революция да не оказва пряко въздействие върху институцията на робството в американските колонии, тя е пример за заселническите населения в Новия свят, че и те могат да се освободят от опекунството на Европа, допринася за банкрутирането на Франция и подготвя почвата за събитията през 1789 г. Френската революция има незабавен и пряк ефект върху голямата робовладелска колония Санто Доминго, където през 1791 г. избухва робско въстание под водачеството на Франсоа Доминик Тусен Лувертюр и продължава до извоюването на пълна независимост под управлението на роби през 1804 г. в новата държава Хаити. Британският парламент преустановява търговията с роби през 1807 г., а през следващите десетилетия британският флот е изпратен да налага спазването на забраната на търговията с роби по африканското крайбрежие. Съществена роля изиграват и религиозни идеи като тези на Уилям Уилбърфорс, който под влиянието на евангелското протестантство основава Обществото за премахване на търговията с роби. В британските колонии робството е отменено едва с приемането на Закона за премахване на робството през 1833 г. В Съединените щати то се запазва до приемането на Тринайсетата поправка през 1865 г., в Куба – до 1886 г., а в Бразилия – до 1888 г.

Латинска Америка се ражда с вроден дефект. Испанците и португалците налагат в Новия свят собствените си авторитарни и меркантилни институции в защита на икономическите възможности, които откриват. По този начин те възпроизвеждат класовата структура, която съществува на Иберийския полуостров, както и политическата система, при която авторитарната държава е частично завладяна от местните елити, вследствие на което тя не успява да ги контролира. Тази структура обаче се различава по един съществен признак от съществуващата в Европа, тъй като в много латиноамерикански страни икономическата класа съчетава расови и етнически разделения, които са далеч по – трудни за преодоляване.

Когато страните от Латинска Америка започват да извоюват своята независимост от колониалните господари в началото на XIX в., те получават това наследство. Конституциите на повечето от тези нови независими държави са номинално представителни и много от тях копират президентската система на САЩ, утвърдена през 1787 г. Но всички страни в региона с незначителни изключения се сблъскват с големи проблеми както в поддържането на устойчива демокрация, така и в запазването на постоянни нива на икономически растеж.

Двете явления – нестабилна политика и слаби икономически резултати в дългосрочен план – са тясно свързани с основополагащия проблем на неравенството. Класовата структура и неравномерното разпределение на ресурсите през XIX в. създават остра политическа поляризация между либерали и консерватори, а през XX в. между консервативните правителства и различните марксистки и популистки опоненти. Латинска Америка претърпява икономически растеж в различни периоди, особено в края на XIX и средата на XX в., когато някои страни успяват до известна степен да стопят разликата с развитите страни. Но тази разлика отново се увеличава в резултат на политическата нестабилност, която прекъсва нормалния икономически живот и зачерква положителните резултати. Икономическите елити управляват привидно демократични политически системи, запазвайки социалния си статус, и по този начин възпрепятстват по – демократичния достъп до икономически възможности.

Въздействието на това историческо наследство е най – очевидно в Мексико, единия от двата центъра на испанската Хабсбургска империя в Новия свят. Усилията за либерализиране на икономиката под управлението на Бурбоните през XVIII в. имат незначителен ефект, тъй като икономическите елити в град Мексико се борят да защитят позициите си срещу нови участници. В провинцията системата за мобилен наемен труд също не успява да се утвърди за разлика от новооткритите земи на Аржентина. Едрите земевладелци успяват да контролират огромните селски маси чрез закрепостяване заради дългове и други полунасилствени начини.

Миннодобивният бум от XVIII в. вече постепенно затихва, когато през 1810 г. започва Мексиканската война за независимост. В следващата глава подробно разказвам как тя започва като социална революция под водачеството на двама свещеници с техните армии от обеднели последователи и продължава с много бурни перипетии чак до средата на 20 – те години на XIX в., унищожавайки мексиканската минна индустрия, основния източник на продукти за износ. Последствието от този катаклизъм е изключителната политическа нестабилност на Мексико с нейните шест военни преврата, които качват на власт поредица от каудильоси през следващите четирийсет години.

За разлика от САЩ, където революцията прекъсва икономическия растеж само за кратко, икономиката на Мексико не се възстановява до поемането на властта от Порфирио Диас. Той управлява страната в продължение на трийсет и пет години (1876 – 1911) под формата на т.нар. диктатура Порфириато. Наследявайки страна, която е в несъстоятелност от десетилетия на конфликти и нисък растеж, той се нуждае от икономически съюзници. Получава ги, като създава банков сектор, в който малък брой свързани с управлението банки успяват да натрупат големи парични средства. Това осигурява на управлението достъп до ресурси, които използва за потискане на беззаконието и за гарантиране на политическа стабилност. През последвалия период на изключителен икономически растеж Мексико успява да настигне отчасти както Северна Америка, така и по – либерални държави като Аржентина. Диас обаче не изгражда отворен или либерален икономически ред, а по – скоро система, която днес бихме нарекли кланов капитализъм. Тя напомня до известна степен старата система на меркантилизма, но под контрола на местния елит, а не на испанската корона и по никакъв начин не предлага икономически или политически възможности на по – голямата част от мексиканското население. Последвалото социално напрежение води до избухването на Мексиканската революция, довела през 1911 до свалянето на Диас от власт и продължила до 1916 г. Страната не се стабилизира до възхода на Институционната революционна партия през 40 – те години на миналия век, което означава, че икономическият растеж е в застой или дори в регрес в продължение на цяло поколение.

Институционната революционна партия запазва доминиращата си роля в мексиканската политика до 2000 г., когато губи президентството от Висенте Фокс, кандидат на нейния съперник Партията на националното действие. 50 – те и особено 60 – те години на миналия век са години на интензивен икономически растеж, когато Мексико отново започва да затваря пропастта със Съединените щати. Но фундаменталният проблем на класовото неравенство остава нерешен. Институционната революционна партия може да се похвали с някои значителни постижения: мащабната поземлена реформа през 30 – те години на миналия век, която раздробява големите мексикански хасиенди и създава силно усещане за национална идентичност, продължавайки революционното възраждане на предколумбови национални символи. Но стабилността се постига чрез клиентелистко разпределение на държавни ресурси между облагодетелствани политически групи, което спъва конкуренцията и възпрепятства развитието на конкурентен частен сектор. И макар мексиканската икономика значително да е либерализирана (особено след договарянето на Северноамериканското споразумение за свободна търговия през 1994 г.), тя продължава да е контролирана от големи олигополни и неомеркантилистки ограничения върху търговията. След дванайсетгодишно отсъствие Институционната революционна партия се завръща в Лос Пинос [резиденцията на президента) през 2012 г. с надеждата този път да се ангажира с програма за сериозни структурни реформи, включително с либерализацията на ключовия енергиен сектор.

Климатичните и географските дадености са сред най – важните причини за латиноамериканския вроден дефект. Миннодобивните робски икономики, изградени от испанците в Мексико, Перу и на други места, завещават наследството на неравенството, което продължава да съществува дълго след затварянето на последната сребърна мина и забавя изграждането на отворена икономика от северноамерикански тип.

Но макар материалните условия да оказват влияние върху характера на политическите институции в Латинска Америка, те не ги обуславят изцяло. С течение на времето официалните институции се развиват в демократична посока, както в Европа. В много по – голяма степен се запазва класовата структура в региона – различията между белия богаташки елит и бедните тъмнокожи маси, които от своя страна формират функционирането на официалните институции. Това означава, че възникването на формална демокрация през XIX и XX в. не води задължително до овластяване на обикновените хора, а по – скоро до продължаващото непряко господство на елита върху демократичните политически системи, които поддържат социалното статукво.

17. КУЧЕТА, КОИТО НЕ ЛАЯТ

Защо войните, които играят решаваща роля за формирането на съвременните държави в Европа и Китай, са много по – малко разпространени в Латинска Америка ► Защо стимулите за модернизация на държавата са много по – слаби ► Дали трябва да съжаляваме, че Латинска Америка преживява по – ниски нива на насилие

Твърдението, че Латинска Америка е родена с вродения дефект на социалното неравенство, не е особено впечатляващо. През 1808 г., когато започват латиноамериканските войни за независимост, малко общества в която и да е част на света се характеризират с висока степен на икономическо или социално равенство. С изключение на по – либералните Англия и Холандия, повечето европейски държави са аграрни общества, управлявани от феодални елити с дълбоко вкоренени привилегии. Китай не познава феодализма, но за сметка на това познава силната авторитарна държава, земевладелската класа и огромната маса от зависими и бедни селяни. Същото може да се каже и за всички други големи аграрни империи в Индия, Турция, Персия и царствата в Югоизточна Азия. Северна Америка е един от малкото региони в света, необременен от дълбоко вкоренено социално неравенство, поне що се отнася до бялото население. А с изключение на Франция, едва ли има страна, която да познава модерната държавност.

През следващите два века обаче някои страни се развиват в съвсем различна посока. Прусия, Дания, Холандия, Великобритания и други европейски страни последват Франция в изграждането на централизирани бюрокрации по вебериански модел. Френската революция отприщва не само искания за масово участие в политическия живот, но и нова форма на идентичност, благодарение на която общият език и култура стават източник за сплотеността на новата демократична общественост. Този феномен, известен като национализъм, става причина за преначертаване на политическата карта на Европа, вследствие на което на мястото на обвързаните от брачни и феодални задължения династични държави възникват държави, които се основават на принципа на етнолингвистичната солидарност. Масовата военна повинност след Френската революция съчетава за пръв път всички тези тенденции: революционното правителство в Париж успява да мобилизира голяма част от дееспособното мъжко население в защита на Франция. Под управлението на Наполеон мобилизираните от държавата французи завладяват голяма част от Европа.

Любопитен феномен по отношение на Латинска Америка през XIX и XX в. са кучетата, които не лаят. В региона не възникват силни държави като Франция и Прусия, може би с изключение на Чили. Национализмът и патриотичният плам не приемат характерната за Европа форма, където цели населения се надигат в изблик на гняв и съперничество срещу съседите си. С едно или две изключения държавите не успяват да мобилизират своите населения. Независимите правителства след освобождението от Испания и Португалия в много отношения наподобяват своите колониални предшественици. Испания по времето на Стария режим се характеризира със слаб абсолютизъм – държавата е централизирана и автократична, но с относително слаби възможности да контролира собствения си елит. Въпреки че много от новите независими латиноамерикански правителства на теория са демократични, те не успяват да генерират повече от умерен държавен капацитет. Неуспехът да изградят модерна държавност е свързан най – вече с неспособността им да събират достатъчно данъци от собствените си населения. В резултат на това властта се справя с фискалния дефицит както Испания по времето на Стария режим – чрез прекомерно увеличаване на паричното предлагане. Инфлацията е задкулисна форма на данъчно облагане с много негативни и неблагоприятни последици за населенията. Инфлацията е запазената марка на Латинска Америка през XIX и XX в.

И така, защо в Латинска Америка не възникват силни модерни държави, както в Европа? Ако има един – единствен фактор, който да обяснява това развитие, той е относителната липса на войни в Новия свят. Вече видяхме колко съществена роля играят войната и подготовката за война за изграждането на модерни държави в Китай, Прусия и Франция. Държавното строителство в САЩ през целия XX в. също е свързано с опасения по отношение на националната сигурност. Независимо че Европа е забележително спокойна след 1945 г., предишните векове се характеризират с високи и ендемични нива на междудържавно насилие. През последните два века всички важни политически събития, които преначертават картата на Европа, като Френската революция, Наполеоновите войни и войните за обединение на Италия и Германия са свързани с високи нива на насилие, които достигат кулминационната си точка в двете световни войни през XX в.

Разбира се, че в Латинска Америка има много насилие: днес регионът гъмжи от наркокартели, улични банди, както и няколко партизански групировки, които причиняват огромни страдания на местното население. Но в сравнение с Европа Латинска Америка е миролюбиво пространство от гледна точка на военните конфликти. Това е благословия за региона, но и проблематично институционално наследство.

Социологът Мигел Сентено документира факта, че през последните два века Латинска Америка е много по – спокойна, в сравнение с Европа, Северна Америка и Азия. Това е вярно, независимо дали е измерено чрез общия брой на загиналите в битка (вж. фиг. 13), процента на смъртност, процента на мобилизираното население или интензивността на военните, т.е. процента на загиналите за дадена година (вж. фиг. 14). Той посочва още два факта: първо, че нивата на насилие с течение на времето постоянно намаляват, в резултат на което Латинска Америка е един от най – мирните региони в света през XX в.; и второ, че насилието на континента намира израз по – скоро в граждански, отколкото в междудържавни войни. Сентено твърди също така, че латиноамериканските войни често са ограничени и рядко са свързани с масови мобилизации на цели населения, както след Френската революция или по време на двете световни войни.

Войните в Латинска Америка протичат на няколко вълни. Първите са войните за независимост от Испания, предизвикани не от идеите на Американската или Френската революция, а от френската окупация на Иберийския полуостров и от факта, че Наполеон поставя брат си Жозеф на испанския престол на мястото на кралското Бурбонско семейство от 1808 до 1810 г. В Португалия монархът премества седалището на управлението от Лисабон в Рио де Жанейро, независимо че кралското семейство се завръща на полуострова след поражението на Наполеон. Рухването на легитимната власт на полуострова е причина за избухването на креолски въстания в Буенос Айрес, Каракас и Северно Мексико, които роялистките сили първоначално успяват да потиснат. Но след завръщането на Фернандо VII на испанския престол през 1815 г. избухва втора вълна от бунтове, които извоюват независимостта на почти цяла Южна Америка в средата на 20 – те години на XIX в.

Латиноамериканските войни за независимост продължават много по – дълго от Американската революция и причиняват много повече щети на инфраструктурата на региона, забавяйки икономическото му развитие през първата половина на XIX в. Но най – забележителната особеност на тези войни са незначителната степен, в която повлияват върху класовата структура на обществата, и изключително ограниченото им въздействие върху държавното строителство.

Липсващата социална революция намира израз в господството на консервативните групи в нововъзникналите независими държави. Иронията се състои в това, че популисткият венецуелски президент Уго Чавес канонизира Симон Боливар като герой на левицата. Боливар произхожда от богато креолско семейство. Независимо че извършва героични военни подвизи при победата над испанските сили, той има противоречиви политически убеждения, които се колебаят между либерални и авторитарни възгледи, но последното, което би искал, е да е социален революционер. Същото се отнася и за другия военен гений – Хосе де Сан Мартин, който освобождава южната половина на континента и се застъпва за монархическо управление в Перу след края на испанското владичество. Единствените истински социални революционери са двамата свещеници Мигел Идалго и Хосе Мария Морелос, които мобилизират армия от бедняци от коренното население и мъже от смесени бракове, които застрашават креолския елит в град Мексико. Политическата програмата на Морелос е „ново управление, под чиято власт всички жители, с изключение на пенинсуларите, вече няма да бъдат наричани индианци, мулати или метиси, а всички ще бъдат американци“.

Идалго и Морелос са заловени и екзекутирани, а движението им потъпкано. Местният креолски елит подкрепя независимостта на Мексико и Перу само защото Фернандо VII в Испания приема либералната конституция от 1812 г.; за тях независимост означава възпрепятстването на разпространението на либералните реформи в Новия свят. За разлика от тях водачите на Американската революция са либерали и демократи до мозъка на костите си. Независимостта от Великобритания трябва да утвърди демократични принципи в институциите на новата нация, независимо че не довежда до социална революция. Лидерите на движенията за независимост в Латинска Америка са далеч по – консервативни, макар да са принудени да приемат формално демократичните институции. Но не допускат никаква възможност за разклащане на класовата структура в региона.

Независимостта поражда необходимостта от мащабно държавно строителство, тъй като отделните компоненти на бившата испанската империя се опитват да създадат самостоятелни политически единици, което, както в Европа, е свързано с разпадането на едни и сливането на други в по – централизирани политически общности. През 1819 г. Симон Боливар основава Велика Колумбия, която включва голяма част от съвременна Венецуела, Колумбия, Панама, Северно Перу, Еквадор и част от Бразилия. Населенията в този огромен регион, който се простира върху планински терен и джунгла, се противопоставят на централизацията и до 1830 г. той се разцепва на отделни страни (Панама се отделя от Колумбия с помощта на Съединените щати през 1903 г.). По същия начин Агустин де Итурбиде, лидерът на независимо Мексико, се обявява за император на територия в Централна Америка. През 1823 г. тя се отцепва като обединена Федерална централноамериканска република, но скоро се разпада на Салвадор, Гватемала, Никарагуа, Хондурас и Коста Рика, които се противопоставят на няколко последвали опита за обединение. Тези новосъздадени политически общества до голяма степен съответстват на испанските административни области, но за разлика от Франция и Германия не разполагат със своя собствена културна идентичност. Аржентина и Мексико, които са разделени на регионални феодални владения, се обединяват под управлението на авторитарни управници като Хуан Мануел де Росас в Буенос Айрес, който успява да потуши регионалните бунтове и съсредоточава властта в централизирано управление.

Втората голяма вълна на междудържавни войни протича в средата на XIX в. и може да бъде разглеждана като финал на този период на териториално прегрупиране след обявяване на независимостта. Аржентина и Бразилия участват в поредица от конфликти за контрол върху устието на Рио де ла Плата, които в крайна сметка водят до създаването на независимата буферна държава Уругвай през 1828 г. Двете страни продължават да спорят за влияние над Уругвай, което предизвиква намесата на Великобритания и Франция, за да защитят своите търговски интереси в региона. Бразилия и Аржентина също участват във войната на Тройния съюз, странен конфликт, който изправя тези две големи нации срещу обеднелия Парагвай. Това се превръща в пълна катастрофа за Парагвай, който е „премахнат... от геополитическата карта“.

Други два големи конфликта са Мексиканско – американската война, в която Мексико губи цялата територия от Тексас до Калифорния от бързо разширяващите се САЩ, и Втората тихоокеанска война между Чили, Перу и Боливия, в резултат на която Чили придобива богатите ресурси на Атакама, а Боливия остава без излаз на море. След края на Втората тихоокеанска война през 1883 г. границите на Латинска Америка са до голяма степен установени и повече големи междудържавни конфликти не избухват (с изключение на войната за Гран Чако между Боливия и Парагвай през 30 – те години на миналия век, конфликт, който малцина латиноамериканци помнят).

Междудържавните войни в Латинска Америка са толкова редки и несъществени от политическа гледна точка, че сериозните проучвания на латиноамериканската история ги коментират съвсем повърхностно. В сравнение с Европа и Древен Китай или дори със Северна Америка войната има незначителен ефект върху изграждането на държавността. Афоризмът на Чарлс Тили: „Войната прави държавата, а държавата прави война“, запазва своята основателност, но повдига въпроса защо войните са по – разпространени в някои региони, отколкото в други.

Изоставането на държавното строителство в региона е очевидно от редица измервания на държавния капацитет, но преди всичко от данъчното облагане. В Китай и ранна модерна Европа нуждата от ресурси за продължителни военни действия принуждава държавите да облагат своите граждани, да създават финансови министерства и бюрокрации, които да контролират събирането на данъците, да изграждат административни йерархии, които да управляват мащабните логистични системи, и т.н. Всичко това води до рязко нарастване на нуждата от приходи в ранните модерни европейски държави през XVII и XVIII в. и до разрастване на административния апарат. Организираното насилие също стимулира политическото развитие чрез елиминирането на определени социални класи, които защитават старата патримониална държава, като подкупните държавни служители във Франция по времето на Стария режим или юнкерската класа в Прусия.

В Латинска Америка подобни развития не настъпват. Сентено отбелязва, че правителствата на Бразилия и Мексико, за които съществува информация от XIX в., успяват да събират не повече от една четвърт до една втора от данъците на глава от населението, които събира Великобритания през същия период. Освен това те разчитат много повече на косвени данъци като митата и акцизите, които се събират много по – лесно от преките данъци върху бизнеса и физическите лица, поради което развиващите се страни със слаб административен капацитет предпочитат да се възползват от тях. Дори при военни конфликти бразилската държава не успява да събира повече от 4 процента от общите приходи от данъци върху имуществото и производството. Чили, наричана понякога „Прусия на Латинска Америка“ заради военното си превъзходство по отношение на своите съседи, събира още по – нисък процент. Тези държави следват модела на колониалния владетел на Латинска Америка, Испания, която също не успява да събира достатъчно данъчни приходи и е принудена да обяви десет пъти фалит от 1557 до 1662 г.

Относителната липса на междудържавни война може да послужи за обяснение защо латиноамериканските държави са по – слаби от европейските, но не и защо някои от страните в региона имат по – ефективно управление от други. Политологът Маркус Курц посочва, че подреждането на страните по ефективност е сравнително постоянно от XIX в. насам, като Чили и Уругвай се задържат близо до върха на класациите, а Боливия, Парагвай и Хаити обикновено се озовават на дъното. Той твърди, че Чили, Уругвай и Аржентина първоначално успяват да изградят силни държави благодарение на комбинацията от свободен земеделски труд и сравнително силен консенсус между елитите, но впоследствие държавността в Аржентина преживява упадък в резултат на класовите конфликти след 30 – те години на миналия век. Историческата непредвидимост на подобни стечения на обстоятелствата демонстрира трудността за създаването на лесноосъществим теоретически модел за държавно строителство.

По – слабата интензивност на междудържавните войни в Латинска Америка са причина за някои известни резултати. Преди възникването на масово политическо участие в края на XIX и началото на XX в. необходимостта от изграждане на силните национални бюрокрации във Франция и Прусия е слаба. Това означава, че по времето на разширяването на избирателните права в началото на XX в. не съществува „абсолютистка коалиция“, която да защитава автономията на националните бюрокрации. Разгръщането на демократичната политическа конкуренция създава огромни стимули за политиците в Аржентина, Бразилия, Мексико, Колумбия и други страни да използват клиентелистки методи за привличането на гласоподаватели и да превърнат публичната администрация в машина за политически назначения. С частичното изключение на Чили и Уругвай страните в Латинска Америка следват пътя на Гърция и Южна Италия и трансформират патронажната политика от XIX в. в процъфтяващия клиентелизъм на XX в.

След утвърждаването на клиентелизма латиноамериканските страни се изправят пред т.нар. от политолога Барбара Гедес „дилема на политика“. Както в САЩ през XIX в., е налице очевиден обществен интерес за реформирането на държавата и изграждането на една по – меритократична система. Но това би засегнало интересите на политиците, поради което малцина от тях подкрепят реформите. Според Гедес осъществяването на реформи е възможно само при специфични условия, например когато политическите партии са с изравнени сили и нито една от тях не би получила предимство от тяхното прокарване.

Външни трусове, не непременно под формата на военна заплаха, а например от възникването на финансова криза, понякога също са стимул за осъществяването на промени. След латиноамериканската Дългова криза в началото на 80 – те години на миналия век се полагат сериозни усилия за професионализиране на централните банки и финансовите министерства, в резултат на което са постигнати значителни успехи в сферата на макроикономическата политика. Полагат се и основите на коалиция на средната класа срещу клиентелизма и корупцията в Бразилия и на други места, където съдебните преследвания срещу пословично корумпирани представители на политическата класа след 2000 г. нарастват. Днес Бразилия е смесица от някои отлични министерства и изпълнителни агенции наред с други изключително корумпирани и неефективни.

Защо междудържавните войни в Латинска Америка са рядкост в сравнение с Европа и Източна Азия, а войните не мотивират държавите да предприемат сериозно и дългосрочно държавно строителство, както това се случва в Азия и Европа? Съществуват редица възможни причини.

Първата е свързана с вече споменатата класова стратификация, която има значителни етнически и расови измерения в Латинска Америка. Войните и насилието, както вече отбелязах, са ендемични за Латинска Америка; разликата с Европа е, че през XIX и XX в. всички войни са вътрешни, а не междудържавни. Мексико, Аржентина, Уругвай, Колумбия, Никарагуа, както и множество други страни преживяват продължителни вътрешни конфликти, които разрушават икономиките и изтощават обществата им. Тези вътрешни конфликти са в резултат на дълбоки социални и класови разцепления. Това възпира елитите в тези страни да поощряват общата мобилизация на населението, тъй като по този начин биха въоръжили непокорните неелити. Самите елити често са разделени на фракции въз основа на регионални, идеологически или икономически интереси. Социалното недоверие също ограничава степента на лоялност, която маргинализираното население изпитва към държавата. В Европа всеки следвоенен период е свързан с искания за масово участие в политическия живот; възходът на британската Лейбъристка партия през 20 – те години на миналия век в известен смисъл е в резултат на страданията на работническата класа в окопите на Първата световна война. За разлика от това латиноамериканските елити в повечето случаи се отдръпват от междудържавните конфликти именно за да не им се налага да разчитат на подкрепата на масите.

Вторият фактор е свързан с географските дадености. Европа е разделена на географски региони, което затруднява една – единствена държава да установи господство над целия континент. Но в границите на отделните региони съществува открита територия, която позволява съсредоточаването на значителна икономическа и военна мощ. Наличието на големи плавателни реки стимулира търговията и комуникациите между вътрешни те територии. За разлика от това Латинска Америка е разделена от планинската верига на Андите и гъстите гори на тропиците, които физически разделят отделните ѝ части. Макар Венецуела, Колумбия, Перу и Боливия да граничат с Бразилия, нито една от тях няма сериозни комуникационни контакти с най – голямата икономика в региона поради трудността за проникване в Амазонската джунгла. Колумбия, третата по големина страна в Латинска Америка, е до такава степен вътрешно разделена от Андийските Кордилери, че нейното правителство и до ден днешен има проблеми с утвърждаването на властта си върху цялата територия на страната, което позволява на партизанските групировки и наркотрафикантите да намират убежища. В началото на XXI в. няма транспортна връзка между Панама и Колумбия, макар в миналото да са били части от една и съща страна. Очевидно използването на военна сила при такива обстоятелства е много трудно.

Третият фактор е свързан с националната идентичност, или по – скоро със слабата национална идентичност на много от обществата в региона. Това също до голяма степен е повлияно от етническото и расовото многообразие. Силните европейски държави, които възникват през XIX в., са изградени въз основа на националния принцип, при който езикът и етническата принадлежност обуславят националната идентичност. Част от причините за прибягването до насилия в Европа през XX в., са свързани с обстоятелството, че етническите идентичности не съответстват на съществуващите политически граници, което налага да бъдат прегрупирани чрез войни. Европейските войни са тясно свързани с процеса на държавно строителство.

Тези обстоятелства никога не са били валидни за Перу, Боливия, Гватемала и Мексико, където огромни маси индианци и хора със смесена кръв живеят в селски общества, до голяма степен извън обсега на държавата и нейните услуги, вследствие на което не изпитват почти никакво чувство за дълг към нея. Отношението на европейските елити към тях в най – добрия случай е безразличие, а в най – лошия – недоверие и враждебност. Езикът, който едновременно обединява и разграничава народите, също не може да служи за източник на идентичност, тъй като елитите говорят или испански, или португалски, а неелитите продължават да говорят на кечуа, аймара, науатъл, маянски или друг местен диалект. И до днес бизнес елитът в град Гватемала няма почти нищо общо с местните групи, които живеят в планините. Това е причината за избухването на брутална гражданска война през 80 – те години на миналия век.

Последният фактор, който възпрепятства държавното строителство, е външната намеса на Съединените щати, Великобритания, Франция и други европейски държави, които оказват влияние върху развитията в този регион. САЩ поддържат защитниците на консервативни политики и участват в свалянето от власт на леви лидери като Хакобо Арбенс Гусман в Гватемала и Салвадор Алиенде в Чили. В съответствие с доктрината „Монро“ Съединените щати осуетяват опитите на Великобритания и Франция през XIX и на Съветския съюз през XX в. да създадат съюзи с латиноамериканските държави, което би допринесло за институционалното строителство. Поради собствения си исторически опит на страна, за която е характерна социалната мобилност, американските политици често не забелязват дълбоко вкоренената социална стратификация на други общества. Единствената успешна политическа революция в западното полукълбо, превърнала се и в социална революция, е на Фидел Кастро в Куба през 1959 г., която Съединените щати се опитват да сподавят или неутрализират вече цели петдесет години.

Трябва ли тогава да съжаляваме, че Латинска Америка не е свидетел на насилия през последните два века, било под формата на мащабни междудържавни войни или на социални революции? Излишно е да напомням, че социалните революции в Европа и Азия имат огромна цена: десетки милиони убити при чистки, екзекуции и военни конфликти и стотици милиони изселени, хвърлени в затвори, измрели от глад или измъчвани. Още повече че политическото насилие много често става повод за още политическо насилие, а не за прогресивни социални промени. Не бихме искали да дадем по – голям „шанс на войната“ в Латинска Америка, отколкото в която и да е друга част на света. Но и не бива да си затваряме очите пред факта, че положителните резултати в настоящето често са резултат на извършени в миналото престъпления, по думите на Макиавели.

18. НА ЧИСТО

Изключения от материалната обусловеност на институциите в Латинска Америка ► Защо Коста Рика не става „бананова република“ ► Защо Аржентина би трябвало да е като Канада или Австралия, но вместо това е в упадък

Испанците и португалците пристигат в Новия свят, за да използват неговите ресурси, и донасят авторитарни политически институции, които оставят в наследство неравенство и слабо управление чак до наши дни. Би могло да се напише цяла студия за взаимозависимостта между географски и климатични дадености, ресурси и политически развития в региона като цяло, но има важни изключения и отклонения от този модел. Някои страни се справят по – добре, отколкото би могло да се очаква предвид материалните им ресурси, а други много по – зле. Това доказва, че материалните условия не са единственият фактор, който обуславя резултатите през XXI в. Хората правят политически избори в решаващи исторически моменти, което предопределя развитието на обществата в различни посоки за добро или лошо. С други думи, хората могат да контролират съдбата си дори когато материалните условия оказват влияние върху избора, който трябва да направят.

Подходящ пример за страна, успяла да превъзмогне латиноамериканския вроден дефект, е Коста Рика. Тя е малка държава в Централна Америка с под пет милиона жители, която днес е значително по – богата от повечето си съседи. Нейният доход на глава от населението през 2011 г. е над 12 000 щ.д. за разлика от нейните съседи Гватемала (под 5000 Щ.Д.), Хондурас (4000 щ.д.) и Никарагуа (3000 Щ.Д.). Много чужденци познават Коста Рика като екотуристическа дестинация с тучни тропически гори, но може и да не знаят, че тя е домакин на мултинационални корпорации като „Интел“ и „Бостън Сайънтифик“, които са построили монтажни заводи там. Може би по – важно е какво не се случва в Коста Рика. За разлика от Салвадор, Никарагуа и Гватемала през последните шейсет години тя не е преживяла военни преврати, диктатури, кръвопролитни граждански войни, отряди на смъртта или чуждестранна намеса от страна на САЩ, Куба и т.н. От 1948 г. тя е стабилна демокрация с конкурентни избори и регулярно прехвърляне на властта между политическите партии. Развитието на Коста Рика се основава предимно на тропически земеделски продукти като кафе и банани и нейният климат и налични ресурси ни най – малко не се различават от тези на нейните съседи.

Уникалността на Коста Рика в сравнение с другите централноамерикански държави поражда теории и митове за причините за това. Жителите на Коста Рика твърдят, че са наследници на егалитарна и демократична култура благодарение на отсъствието на поземлена олигархия за разлика от повечето латиноамерикански страни и че тяхната расова и етническа хомогенност е допринесла за политическата стабилност на страната. Дори има културни хипотези, които обясняват успеха на страната с факта, че ранните заселници в нея са испански марани (приели католицизма евреи).

Има известна истина поне в първото от тези обяснения. В сравнение с Гватемала, която от началото на XVII в. е седалище на важна имперска аудиенция, Коста Рика е относително затънтена, изолирана и непривлекателна поради липсата на благородни метали или подходящо за експлоатация коренно население. Въпреки че Христофор Колумб посещава Коста Рика през 1502 г., следващите европейци заобикалят тази територия поради нейната отдалеченост, което е причина за популярната шега, че страната би трябвало да се нарича „Коста Побре“ (беден бряг), а не Коста Рика (богат бряг). С развитието на кафе индустрията през XIX в. възникват по – малко големи имения, отколкото в Гватемала и Салвадор, което не позволява на консервативната аграрна олигархия да съсредоточи политическата власт в ръцете си. Макар че африканските роби представляват една шеста от населението на страната през 1800 г., те и коренните жители скоро измират или са асимилирани от по – многобройното метиско население. В това отношение Коста Рика съществено се различава от Гватемала с нейното огромно индианско население и високи нива на неравенство.

Но като всеки национален мит това историческо наследство не може да обясни успехите на страната през втората половина на XX в. До 1948 г. Коста Рика преживява много от политическите дисфункции на своите съседи. И макар семейното земеделие да е по – екстензивно, отколкото другаде, растежът на индустриите за износ на кафе и банани все пак създава олигархия от богати производители, които са готови да използват насилие, за да защитят своите икономически интереси. Въпреки приемането на демократична конституция, след като Коста Рика става независима държава през 1821 г., през XIX в. страната е управлявана от диктатори и измъчвана от постоянни битки между либерали и консерватори, които нямат нищо против изборните измами и насилията, за да заграбят и задържат властта в ръцете си. И макар костариканците да определят началото на своята демокрация с изборите през 1889 г., през 1914 г. е извършен военен преврат и политическата поляризация се изостря с началото на индустриализацията на страната. Както и на други места, консервативният елит се страхува от основаването на синдикати и на социалистическата и комунистическата партия. През 1948 г. избухва гражданска война между лявата администрация на Рафаел Анхел Калдерон, която иска да задържи властта след загуба на изборите, и коалиция от опозиционни сили под ръководството на социалдемократа Жозе Фигерас и спечелилия изборите твърд антикомунист Отилио Улате Бланко.

По това време Салвадор, Никарагуа и Гватемала също са доминирани от консервативни земевладелски олигархии, които се сблъскват с разрастващата се политическа съпротива на синдикатите, християнсоциалните активисти и нововъзникващите социалистически и комунистически партии. Старите елити в трите страни се обръщат към военните за потискане на левицата в защита на техните интереси, а левицата се радикализира, като се обръща за помощ към международното комунистическо движение и предприема въоръжена борба. Предвожданото от Фарабундо Марти селско въстание в Салвадор е потушено насилствено през 30 – те години на миналия век, но вдъхновява марксистката революционна група Фронт за национално освобождение „Фарабундо Марти“ да се противопостави на управляващите 40 години по – късно. В Никарагуа движението на сандинистите воюва срещу диктатурата на Анастасио Сомоса Дебайле и през 1979 г. идва на власт с помощта на Куба и Съветския съюз, в отговор на което администрацията на Рейгън финансира движението на контрите, за да свали сандинистите от власт. В Гватемала през 1954 г. подкрепен от САЩ преврат сваля водача на левицата Хакобо Арбенс Гусман и предизвиква продължителна и кръвопролитна гражданска война през 70 – те и 80 – те години на миналия век. Всички тези конфликти се разрешават едва в началото на 90 – те години, но оставят наследство на поляризация и недоверие до наши дни.

Защо гражданската война в Коста Рика не води до подобна спирала на недоверие и насилия? Отговорът на този въпрос е труден, ако не се позовем на решенията на отделните лидери по това време. Въпреки че ляво ориентираната коалиция на Калдерон включва няколко комунисти, тя няма особено радикален дневен ред, а в отговор на обвиненията, че е откраднала изборите, основава нов избирателен трибунал за по – справедливо провеждане на бъдещи избори. Предвожданите от Фигерас бунтовници консерватори свалят правителството на Калдерон, но осъществяват социалдемократическа програма, близка до тази на Калдерон, а след това връщат властта в ръцете на законния победител на изборите през 1948 г., консерватора Отилио Улате. Неговото правителство приема от своя страна решенията на учредителното събрание, което укрепва надпартийния изборен трибунал и дава избирателни права на жените.

А Най – важното и уникално за Латинска Америка събитие е, че конституцията от 1949 г. премахва редовната армия. По този начин тази в общи линии консервативна коалиция се съгласява да се лиши от единствения инструмент на принудата, който се превръща в основа на олигархичната власт навсякъде другаде в региона. Този избор оказва влияние върху по – нататъшното развитие на левицата в Коста Рика, която се отказва от въоръжената борба и марксизма в името на един по – реформаторски социалдемократичен път.

Решението на основен политически играч да използва конституционните правила, за да обвърже не само своите опоненти, но и себе си, е рядко срещано събитие в Латинска Америка. То напомня споразумението след Славната революция в Англия, което утвърждава самия принцип на конституционното управление. Английските революционери не узурпират властта и не използват държавата за собствените си тесни интереси, а приемат задължителните правила, защото са общовалидни.

Както в случая с Ботсвана, африканска страна, която противно на очакванията постига много по – големи икономически и политически успехи от своите съседи, трудно бихме могли да обясним успешното икономическо и политическо развитие на Коста Рика с някоя от съществуващите теоретични конструкции. Нейните климатични и географски дадености, население, както и политическото ѝ развитие до средата на XX в. не биха могли да предскажат, че ще се различава толкова съществено от останалите централноамерикански страни. Изглежда, че нейните успешни резултати се дължат на щастливото стечение на редица исторически събития като това, че един от нейните ранни диктатори Томас Гуардиа е далеч по – просветен от своите съвременници и прави много за развитието на образованието и за ограничаването на властта на кафейния елит. Добрите решения на политически лидери като Фигерас по време на кризата през 1948 г. се дължат на предишни решения като относителната умереност на антикомунистическото дясно и съответстващата липса на радикализъм от страна на самите комунисти. Така че опитът на Коста Рика подчертава факта, че материалните географски и климатични условия и социалната структура, която те обуславят, могат да бъдат балансирани с добро управление и правилни лични избори.

Ако някой се нуждае от още доказателства, че географията, климатът и населението оказват влияние, но не определят изцяло резултатите от развитието, да се замисли за Аржентина. Тя в известен смисъл е пълна противоположност на Коста Рика. Докато Коста Рика успява да се освободи от модела на плантационното земеделие и възникналите в резултат на това класови и етнически разделения, Аржентина е противоположният пример. Въпреки великолепните географски условия, които би трябвало да допринесат за едно демократично и капиталистическо развитие от северноамерикански тип, тя се характеризира със същия вид класова поляризация и непостоянни икономически показатели в дългосрочен план като тези на старите центрове на испанската империя Перу и Мексико. Фактът, че Аржентина така и не се превръща в Канада на Юга, доказва ограничеността на всички общи теории за развитието, които са чисто икономически по своята същност.

За разлика от Мексико и Перу, в които от предколумбови времена живеят големи коренни населения, Аржентина е основана в регион, наричан „земя на ново заселване“, като Съединените щати, Канада, Австралия и Нова Зеландия. В действителност те не са земи на ново заселване, а са слабо заселени от ловци събирачи и в някои случаи от аграрни общности като пеуенче, теуелче и пуелче, чиито родственици обитават Южно Чили. Тези групи често оказват упорита съпротива срещу заселническите общности, но в края на краищата са маргинализирани, както в Северна Америка. Това позволява на заселниците да решат, че са стъпили на terra nullis, ничия земя, където могат да изградят свои собствени институции.

Поради тези обстоятелства населението, Аржентина е едно от най – европейските в Латинска Америка. За разлика от Мексико и Перу то не се дели на бяла заселническа класа и огромна маса от индианци и метиси. Робството съществува до края на колониалния период и в един момент чернокожите са близо една четвърт от населението на Буенос Айрес. Но робството скоро е премахнато и чернокожото население постепенно е абсорбирано от по – многобройното европейско население. В резултат на огромните миграции от Европа в края на XIX в. се осъществява масово „побеляване“ на аржентинското население, което нараства от 1,7 милиона през 1869 г. на 7,9 милиона през 1914 г. Четирийсет и шест процента от новите имигранти са италианци, а трийсет и два процента испанци. Въпреки че Аржентина е разделена на региони и въпреки огромните разлики между столицата Буенос Айрес и селските региони, етническата и расовата принадлежност не са значителен политически проблем.

Аржентина е класически пример на „обрат на съдбата“, който настъпва през XVIII и XIX в.: тропическите и субтропични регионите, които през XVII в. са богати, обедняват и са изместени от регионите с по – умерен климат на дотогавашната периферия (вж. Глава 16). По време на Хабсбургския период Аржентина е затънтена провинция в границите на испанската империя в Новия свят, но към края на XVIII в. започва бързо да изпреварва старите колониални центрове. В края на XIX в. Аржентина може да се сравни със съвременен Китай и Сингапур – икономическо чудо, което предизвиква завист и изумление и привлича значителни европейски инвестиции. От 1870 до 1913 г. аржентинският износ нараства най – бързо в целия свят с шест процента годишно, а в края на XIX в. БВП на глава от населението е почти същият като този на Германия, Холандия и Белгия и по – висок от този на Австрия, Испания, Италия и Швеция. Джеймс Махони изтъква, че увеличаването на производителността датира от много по – ранен етап и аржентинският БВП на глава от населението достига ниво, малко по – високо от това на Съединените щати, още през 1800 г. Следователно ранните показатели за растеж не са мимолетен успех, а продължават повече от сто години след обявяването на независимостта чак до Голямата депресия през 30 – те години на миналия век.

През този период Аржентина е изцяло интегрирана в световната икономика. Тя не се занимава с добив на злато и сребро, а произвежда говеждо месо, вълна, пшеница и други стоки за европейския пазар. Нейният умерен климат и обширни пампаси осигуряват идеални условия за отглеждането на широка гама от хранителни продукти, които хладилните кораби могат да доставят до далечни пазари. Благодарение на това страната получава значителни инвестиции от по – развити страни и най – вече от Великобритания, която оборудва страната с жп линии, комуникационни системи и други инфраструктурни съоръжения, които значително увеличават производителността.

Причините за успехите на Аржентина през XIX в. са сравнително прости. Страната е заселена през по – либералния Бурбонски период на испанския колониализъм, благодарение на което не познава рестриктивните търговски практики, монополи и регулации на Хабсбургския меркантилизъм. Тя не познава и социалното наследство на търговските и земевладелските елити в Мексико и Перу, които продължават да господстват икономически дори след въвеждането на по – либерални реформи. Аржентина, по думите на историка Тулио Алперин Донги, е „родена либерална“.

От началото на 30 – те години на миналия век страната навлиза в продължителен период на икономическа стагнация и упадък. Вместо да осъществи преход от държава със средни към държава с високи доходи като Канада, Австралия и Нова Зеландия, тя започва да изостава. От позицията си на богата като или дори по – богата от Швейцария, Италия и Канада до 1978 г. нейният БВП на глава от населението спада до една шеста от този на Швейцария, една втора от този на Италия и една пета от този на Канада. Аржентина е член – основател на клуба на латиноамериканските държави, които преживяват дълговата криза от началото на 80 – те години и не обслужват държавния си дълг. Следва хиперинфлация, достигаща 5000 процента годишно през 1989 г. През 90 – те години настъпва кратко завръщане към фискална стабилност и растеж, когато песото е фиксирано към американския долар чрез валутен борд. Но през 2000 – 2001 г. Аржентина преживява дълбока икономическа криза, когато обвързването към долара е прекратено, и страната изпада в тежка депресия. Благодарение на глобалния стоков бум през първото десетилетие на XXI в. се наблюдава известен растеж, но в този момент е на власт поредното популистко правителство, което насърчава краткосрочните експанзии за сметка на дългосрочната устойчивост. Въпреки своите предимства Аржентина регресира до нивото на средноразвита латиноамериканска държава.

Незадоволителното представяне на Аржентина става повод за проучване, което социологът Карлос Вайсман нарича „аржентинската загадка“ на обратното развитие. Приблизителният отговор на тази загадка са лошите икономически политики на поколения държавни служители и политически лидери. Всеки учебник по международна парична политика или финансови кризи включва Аржентина, тъй като тя многократно преживява цикли на бърз растеж, инфлация, девалвация и икономически колапс. Тя е и христоматиен пример за вредите от икономическия национализъм: усилията през 50 – те години на миналия век за насърчаване на вътрешното производство за сметка на вноса, т.е. защитата на неконкурентоспособни национални отрасли, водят до огромна неефективност като опитите за произвеждане на автомобила „Сиам Ди Тела“, който така и не намира пазар извън Аржентина. Тези лоши политики продължават: популистките разходни политики от първото десетилетие на XXI в. са причина за второто най – високо ниво на инфлация в Латинска Америка, което правителството се опитва да прикрие чрез корумпиране на националната статистическа агенция.

Но ако рекордно ниският растеж е резултат от лоша политика, това повдига въпросите коя е причината за воденето на лоши политики и защо на националния елит му е толкова трудно да си вземе поука от предишните грешки и да постави страната върху здрава основа. Отговорът, разбира се, е в политиката. Независимо че през първите десетилетия на XX в. Аржентина, изглежда, изгражда либерален и инклузивен политически ред, базиран на широка средна класа, редица слаби политически решения през 30 – те и 40 – те години преориентират страната към поляризирана политическа система, много по – типична за по – стари държави като Перу и Мексико. Без да е наследило дълбоки класови разделения, аржентинското общество все пак ги възпроизвежда заедно с уникалната аржентинска запазена марка на авторитарна политика и клиентелистка мобилизация, които продължават да деформират политическите решения до ден днешен.

Ако някой иска да потърси по – дълбоки исторически причини за обрата през XX в., две от тях се открояват. Първата е концентрацията на собственост върху земята, особено в земеделските райони в съседство с пристанището на Буенос Айрес. Още от 20 – те години на XIX в. държавата отдава под наем огромни парцели земя, които накрая са закупени от тесен кръг семейства на много ниска цена. Към края на третото десетилетие на XX в. група от петдесет семейства притежават имоти с площ от 11 млн. акра, или 13 на сто от земята в провинция Буенос Айрес. Шестимата най – големи собственици на земя по време на Първата световна война имат по – големи доходи от националния бюджет на основните министерства на Аржентина. Тази консолидация се осъществява в земеделска зона с умерен климат със средно количество валежи, идеални условия за семейно земеделие.

Демокрацията не възниква автоматично при благоприятни климатични условия. Тя е резултат от обмислени политически решения как да се разпределят ресурсите въз основа на идеи и идеология. В американската история винаги е съществувало силно напрежение между исканията за егалитарно разпределение на федералните земи на Запад между отделни семейства и тези на едрите спекуланти с поземлени имоти и корпорациите, които искат да консолидират земевладенията. Тези битки се водят в Конгреса и доколкото семейното земеделие преобладава, се дължи на приемането на мерки като Северозападната наредба от 1787 и Закона за участъците земя от 1862 г., които умишлено насърчават дребната селска собственост. За разлика от САЩ аржентинските правителства след обявяването на независимостта провеждат съвършено различна политика, която концентрира собствеността на земята и създава поземлена олигархия, която диктува държавната политика чак до 30 – те години на миналия век. Изборът на Съединените щати е един, а на Аржентина друг: климатът и географията нямат нищо общо с това.

Вторият дългосрочен исторически фактор са стилът на ръководство и амбивалентното отношение на Аржентина към институциите. Един от основателите на страната е диктаторът Хуан Мануел де Росас, каудильо, който е губернатор на провинция Буенос Айрес от 1835 до 1852 г. Росас е богат земевладелец, който изгражда политическа база, като завладява индиански земи и ги раздава на своите последователи под формата на чифлици или големи имения. По този начин налага хегемонията на своята класа над аржентинската политика. Той умее да сплотява поддръжници в битките срещу различни врагове като съседната Бразилия и Парагвай, европейските държави и Унитарианската опозиция, която поддържа силно, централизирано управление. Той разпорежда всички официални документи да започват с девиза „Смърт на подлите, гадни, жестоки унитарианци“. Това не са само думи; през периода на диктатурата си Рохас избива хиляди свои противници, като на 3765 от тях са прерязани гърлата. Той далеч не е Джордж Уошингтън.

Росас не е институционален строител. Неговата диктатура създава малко закони и не приема конституция, която да стане основа за ново национално управление. Той създава практиката, която следващи аржентински лидери ще използват, да привлича последователи въз основа по – скоро на лоялност към собствената му личност, а не към идеи или институции. Аржентина няма конституция до 1853 г., а последните регионални бунтове и индиански въстания са потушени едва през 1880 г., когато Буенос Айрес става столица.

По тези причини Аржентина е обременена от две тежки исторически наследства: силна поземлена олигархия и традиция на еднолична авторитарна власт. Въпреки това десетилетията след консолидирането на държавната власт демонстрират, че тези исторически наследства не осъждат новата република на икономически срив или политически упадък; случва се точно обратното. Последните десетилетия на XIX и началото на XX в. са свидетели на икономически растеж и на развитие на политическата система.

Самюъл Хънтингтън твърди, че за да бъде постигнат политически ред по време на процеса на модернизация, институциите трябва да удовлетворят нарастващите изисквания за участие в политическия живот. Точно това се случва в Аржентина от 1880 до 1930 г. Както в Италия, Германия и редица други европейски страни, нейната политическа система в края на XIX в. се основава на ограничени избирателни права за мъже с висок имуществен ценз, което позволява системата да бъде доминирана от поземления елит. Тази олигархична република скоро се изправя пред сериозни предизвикателства. Икономическият растеж и зараждащата се индустриализация, както и огромният брой пристигащи в страната чужденци създават нови социални групи, които търсят представителство в политическата система. Първата е средната класа – лекари, адвокати, държавни служители и други по – образовани хора, които намират препитание извън аграрната икономика. Тази група подкрепя Радикалния граждански съюз през 90 – те години на XIX в. Първоначално радикалите са изключени от участие в политическия живот чрез изборни измами и манипулации от страна на поземлената олигархия, поради което организират няколко жестоки бунта да вземат властта. През 1911 г. на власт идва воденото от президента Роке Саенс Пеня по – прогресивно крило на управляващата консервативна партия, което предоставя избирателни права на всички мъже. Това значително разширява избирателните списъци (макар имигрантите да остават извън тях) и води до избирането през 1916 г. на Иполито Иригойен, чиято Радикална партия е на власт през следващите четиринайсет години.

Всъщност Радикалната партия не е твърде радикална; нейното ръководство се състои от членове на селската олигархия, които нямат никакво намерение да прекрояват съществуващия социален ред или базираната на стоков износ икономика. Вместо това тя наподобява до голяма степен ранните демократични политически партии в САЩ, Гърция и Италия и изгражда широка политическа база чрез клиентелистко разпределение на държавни постове между поддръжниците си и създава модерен политически апарат, управляван от професионални политически функционери. В резултат на това Радикалната партия се превръща в първата истинска национална партия в Аржентина. Иригойен усъвършенства автократичния политически стил на Росас, като изгражда култ към своята личност, а не към идеите на неговата партия. По този начин Радикалната партия организира прехода от традиционен олигархичен патронаж към модерен клиентелизъм, както италианските християндемократи след Втората световна война.

До този момент не съществува никаква причина Аржентина да не се развие политически по примера на САЩ или Великобритания. Индустриализацията води до мобилизиране на нови социални групи, а именно средната класа и все по – нарастващата работническа класа. Политическата система се приспособява към поставените от тези групи изисквания за участие под формата на разширени избирателни права и нови политически партии, представляващи техните интереси. Всяка претенция на новите социални играчи за представителство се посреща с насилие, но същото важи за Съединените щати и Великобритания през аналогични периоди от тяхното индустриално развитие. Старата земевладелска олигархия усеща, че влиянието ѝ се изплъзва, но нито един от участниците в новата политическа констелация, която се оформя през 20 – те години на миналия век, не оспорва съществено позициите й. Освен това за разлика от Мексико и Перу в Аржентина няма бедни селяни, които биха могли да предявят изисквания за радикална поземлена реформа.

Докато елитът на Коста Рика прави добри политически избори през 1948 г., този на Аржентина прави няколко изключително лоши като военния преврат през септември 1930 г., който сваля от власт управляващата Радикална партия на Иригойен. Превратът е резултат от сътрудничеството между старата земевладелска олигархия и военните. Крахът на фондовата борса в Ню Йорк през 1929 г. и началото на Голямата депресия намаляват износа на Аржентина и причиняват икономическа криза. Макар временното влошаване да не е толкова тежко, колкото в други страни в западното полукълбо, то поражда големи опасения в старите елити, че тяхното икономическо и социално положение е застрашено.

По ирония на съдбата армията е единствената аржентинска институция, която се модернизира. Правителството ползва опита – на кой друг? – на германската армия за професионализирането на въоръжените сили и през първите десетилетия на XX в. е изградена много по – автономна армия, която контролира повишенията и защитава своите интереси от политиците. Много военни са недоволни от намесата на Иригойен в командната структура. По това време те вече имат собствени идеи за необходимостта от квазифашистка корпоратистка организация на нова аржентинска държава, подобна на тази, която Хитлер изгражда в Германия през 30 – те години. По този начин военните са готови да се обединят със старата олигархия и да затворят системата за нови социални играчи.

Аржентинската поземлена олигархия би могла да съхрани начина си на живот и своето благосъстояние дори след загубата на политическа власт, както земевладелската аристокрация в Англия. Превратът не би могъл да предотврати всеобхватния процес на социални промени, свързан с индустриализацията на Аржентина, и тази група неминуемо щеше да загуби властта в рамките на следващото поколение. Ако световната икономическа криза беше настъпила десет години по – късно, нещата биха могли да се развият по различен начин. Но ангажиментът на елитите с демократичните норми в този исторически момент все още е крехък и те не преценяват правилно собствените си интереси.

Периодът след военния преврат през 1930 г. е известен като „Позорното десетилетие“, когато много военни стават политици и се опитват да управляват страната чрез изборни измами, репресии и незаконни действия. Консервативната олигархия не постига нито една от целите, които са си поставили превратаджиите, и десетилетието на властови интриги подготвя почвата за втори военен преврат през 1943 г. Той от своя страна подготвя почвата за възхода на Хуан Перон, който използва позицията си на министър на труда в правителството на военните, за да изгради партия и своя властова база.

Нямам намерение да описвам подробно управлението на Перон и перонизма и последователното редуване на военни режими и периоди на демократично управление от 1943 до 1983 г., когато демокрацията в Аржентина е трайно възстановена и военните излизат от политиката. Тези борби са трудно разбираеми за страничния наблюдател, тъй като не могат да бъдат обяснени с идеологическите категории, използвани по отношение на европейската политика през XX в. Перон и първата му съпруга Ева биха могли да се разглеждат като представители на левицата, доколкото основават своята властова база на работническото движение и класа и провеждат редистрибутивна социална политика в полза на индустриалния пролетариат. От друга страна, Перон е военен, който използва фашистки похвати за изграждането на държавност в съответствие с принципите на корпоратизма. Той не се обляга на марксизма, а поставя ударението върху национализма и аржентинския патриотизъм. Вместо да изгражда дисциплинирана ленинистка партия с нейните идеологически мотивирани кадри, той създава популистка масова партия благодарение на способността си да отрупва с клиентелистки облаги своите поддръжници. Освен това той и особено съпругата му Евита следват традицията на Росас и Иригойен и привличат последователи, чиято лоялност се обуславя не толкова от ясната партийна програма, колкото от харизматичността на лидера. Тази идеологическа непоследователност се запазва дълго след като Перон напуска политическата сцената: перонистките партии провеждат консервативна неолиберална политика при управлението на Карлос Менем през 90 – те години на миналия век, а след това осъществяват лява популистка програма при управленията на Нестор и Кристина Киршнер в началото на настоящия век.

Перон поставя началото на популистка традиция, която се запазва до наши дни, чрез провеждане на социални политики, които привличат гласоподаватели в краткосрочен план, но с течение на времето се оказват катастрофални и неустойчиви от икономическа гледна точка. Той се опитва да поддържа пълна заетост чрез митнически тарифи и ограничаване на вноса, както и надценяване на песото, за да поевтини вноса, и облага износа на селскостопански продукти, за да покрие разходите за щедрата си социална политика. Тези мерки водят до множество деформации в икономиката, необходимост от все по – сложни мерки за валутен контрол и в резултат на всичко това до дългосрочен спад на производителността и дефицити, които могат да бъдат компенсирани само с печатане на пари. При управлението на Перон аржентинската работническа класа се превръща в свръхполитизирана политическа база на една – единствена спорна политическа фигура.

Истинската щета обаче е направена още при първия преврат през 1930 г., който вкарва военните в политиката и показва, че аржентинските елити нямат желание да спазват либерално – демократичните правила на играта. Превратът подкопава върховенството на правото: върховният съд на Аржентина одобрява със задна дата един акт, който би трябвало да бъде денонсиран като противоконституционно заграбване на властта, благодарение на това, че новото правителство назначава свои служители в съдебната власт. Тази практика на „опаковане на съда“, която обществеността на САЩ категорично отхвърля, когато Франклин Рузвелт се опитва да я наложи през 1937 г., се прилага от почти всеки следващ аржентински президент, нанасяйки ужасни вреди върху върховенството на правото.

Аржентина започва на чисто. За разлика от Мексико и Перу тя не наследява класово или етнически стратифицирано общество. Първоначалните ѝ успехи са свързани с провеждането на либерални икономически политики, които насърчават предприемачеството и растежа. Но политическите елити превръщат страната в поляризирано, класово обусловено общество, което го прави неспособно да постигне съгласие по отношение на разумни, насърчаващи растежа икономически политики. Тези елити се състоят от старата олигархия, която се бои да загуби властта и социалния си статус, военните, които искат да защитят собствената си автономия за сметка на държавата, водачите на работническата класа, които скоро получават привилегии, които да защитават, и една широка политическа класа, която разчита по – скоро на личности, отколкото на политики.

Коста Рика и Аржентина имат нещо общо: и двете не потвърждават прогнозите на материалистическите теории, че ранните колониални институции или природните ресурси предопределят бъдещите успехи както по отношение на икономическото развитие, така и на изграждането на политически институции. Това не означава, че теориите са непременно погрешни. Но означава, че в голям брой специфични случаи не успяват изцяло да обяснят процеса на политическото развитие. Този процес е изключително сложен и обусловен от множество фактори като лидерство, международни влияния и идеологии освен от климатичните и географските дадености.

Тези специфични случаи доказват, че човешката дейност играе огромна роля в развитието на институциите. Коста Рика би могла да се окаже в положението на Салвадор или Никарагуа без някои от добрите политически избори на нейните лидери в края на 40 – те години на миналия век. Аржентина за разлика от това пропилява много от своите естествени предимства, защото нейните елити изпитват преувеличени страхове от социалните промени и поради поведението на ранните ѝ лидери.

Латинска Америка и Карибският басейн са най – старите незападни общества, колонизирани от европейски държави. Сега ще насочим вниманието си към Субсахарска Африка, региона, където векове по – късно колониализмът се опитва и не успява да остави дори доближаващ се по дълбочина институционален отпечатък. Ако проблемът на Латинска Америка се състои в това, че ранните испански и португалски институции оставят в наследство авторитарно управление, неравенство и класова поляризация, то проблемът на Африка е, че колониалните власти искат да упражняват власт на безценица и не оставят след себе си кой знае какво институционално наследство. Ако държавите в Латинска Америка са слаби и не успяват да изградят модерни вебериански бюрокрации, то в страните от Субсахарска Африка много често държавност изцяло липсва.

19. БУРИ В АФРИКА

Защо положението в Субсахарска Африка днес не е толкова лошо, колкото обикновено се смята ► Защо някои от африканските народи все пак са близо до дъното на световните класации за развитие ► Защо основната пречка за развитие е липсата на ефективно държавно управление ► Как и защо европейците колонизират Африка

През последното десетилетие на XX и първото на XXI в. западните общества са бомбардирани със снимки на гладуващи африкански деца и призиви на известни личности от шоубизнеса като Боно и Анджелина Джоли за опрощаване на дълговете и чуждестранна помощ за бедните страни. По ирония на съдбата кампанията достига кулминационната си точка, точно когато Африка бележи известно развитие. По данни на Световната банка след продължителен период на упадък страните от Субсахарска Африка постигат темпове на икономически растеж от над 4,6 процента годишно през периода 2000 – 2011 г. Някои като Ангола и Нигерия са богати на ресурси и се възползват от стоковия бум през първото десетилетие на новия век, който се дължи на повишеното търсене от страна на Китай и други страни с развиващи се пазари. Икономистът Стивън Рейдлет обаче изтъква, че дори ако тези силно корумпирани страни бъдат извадени от списъка, има още около седемнайсет държави, които не само че бележат икономическо развитие, но също така имат демократично управление и провеждат сравнително свободни и честни многопартийни избори. Има, разбира се, и страни с тежко минало както по отношение на икономическия растеж, така и на липсата на демократично управление като Сомалия, Зимбабве и Демократична република Конго. Но както азиатските страни се намират на съвършено различни равнища в своето развитие – от Сингапур и Южна Корея на върха до Бирма и Северна Корея на дъното, – така и историята на Африка е сложна и не се вписва в стереотипите на континент на умиращи от глад деца.

Постигнатият наскоро напредък в Субсахарска Африка не е в състояние да засенчи факта за цялостното катастрофално развитие след обявяването на независимостта от 60 – те до средата на 90 – те години на миналия век. Разказаната в Глава 14 история за Нигерия не е типична за Африка; Нигерия страда от особено тежко заболяване, което засяга много страни в региона. Фиг. 15 проследява БВП на глава от населението в Субсахарска Африка, сравнен с този на развиващите се страни от Източна Азия. Графиката показва, че доходите в Източна Азия в началото са малък процент от тези в Африка и достигат нива, които ги надвишават почти четири пъти, и че от началото на 70 – те до средата на 90 – те години африканските доходи на глава от населението всъщност спадат.

Тези обобщени статистически данни обаче не разкриват мизерния начин на живот на много африканци през този период. Сомалия, Либерия и Сиера Леоне се разпадат напълно и са завладени от военизирани групировки, които дрогират деца войници и ги превръщат в патологични убийци. Независимостта от Португалия предизвиква дълги граждански войни в Ангола и Мозамбик, подстрекавани от външни сили. Судан води продължителна война с южните си региони, които през 2011 г. основават независима държава, извършвайки брутални зверства срещу населението на Дарфур. Скоро след обявяването на независимостта в Южен Судан също избухва гражданска война. Уганда, Екваториална Гвинея и Централноафриканската република страдат от управлението на гротескни диктатори, а Демократична република Конго преживява клептократичен[52] фалит под управлението на Мобуту Сесе Секо, последван от тотален разпад и продължителен вътрешен конфликт, в който загиват близо пет милиона души. Много от тези конфликти се дължат на световното търсене на африкански стоки като диаманти, мед, кобалт, памук и нефт и са подпомогнати с оръжия и наемници от развитите страни.

Слабата африканска икономика и проблематичните политически институции са тясно свързани. Държавите няма как да се развиват, след като са разтърсвани от кръвопролитни конфликти. Неслучайно икономистът Пол Колиър и редица други африканисти посвещават академичните си кариери на изучаване на тези конфликти и търсене на начини за тяхното смекчаване. Но както и Колиър би потвърдил, самите конфликти са причинени от слабите институции. Ако една страна има легитимни, силни и ефективни политически институции, те не биха позволили диамантите или нефтът на нейната територия да бъдат заграбвани от бунтовнически групировки или чужди държави да се намесват в тяхната експлоатация. Норвегия не се разпада, когато открива нефт в морето. Освен това много хора обясняват конфликтите с етническите разделения. Но според Колиър и други наблюдатели етническата принадлежност често е инструмент, който политическите лидери използват за привличане на поддръжници, а не причина за възникване на конфликти. Благодарение на силните си институции Швейцария забогатява независимо от етническите различия.

Въпреки че Африка обхваща широк спектър от политически режими – от стабилни демокрации до авторитарни клептокрации и провалени държави, – можем да направим някои общения, които са валидни за много от тях. Има един африкански модел на управление, характерен за много от държавите на континента и коренно различен от латиноамериканските и източноазиатските модели.

Политолозите наричат този вид управление „неопатримониализъм“. В тази книга използвам термина на Макс Вебер „патримониално“ по повод управление, в което участват членовете на семейството и приятелите на управника и което работи в тяхна полза. За разлика от това едно съвременно управление би трябвало да се състои от служители, избрани въз основа на техните качества и опит, които работят в името на широките обществени интереси. Неопатримониалното управление на външен вид прилича на съвременна държава с конституция, президент, премиер, правна система и претенции за обективност, но единствената функция на управлението е разпределянето на държавни ресурси между приятелите и семейството.

Първата характеристика на африканското неопатримониално управление е едноличната власт. Непосредствено след постигането на независимост политиката се фокусира върху фигурата на президента, или Големия човек (почти всички африкански постколониални политически системи са президентски, а не парламентарни, и всички президенти са мъже), на когото хората дължат лоялност. И въпреки че лидерите създават политически партии, те са далеч по – слабо организирани и по – маловажни от азиатските и европейските, за които идеологията е организационен принцип. Африканските лидери си изграждат образи, които ги представят отчасти като бащинска фигура, отчасти като мафиотски бос: Мобуту в Заир носи шапка от леопардова кожа, слънчеви очила и церемониален жезъл; Джулиъс Ниерере в Танзания настоява да го наричат „Учителя“; за президента на Того Гнасингбе Еядема се твърди, че има окултни сили. Властта на президентите е огромна и не се споделя със законодателство, съдебна власт или министри независимо от написаното в конституцията. Освен това доскоро малцина африкански президенти спазваха ограниченията върху продължителността на мандатите или проявяваха готовност доброволно да предадат властта на наследниците си както Джордж Уошингтън след втория мандат. Президентът на Замбия Кенет Каунда служи в продължение на двайсет и седем години, Мобуту цели трийсет и две, Джомо Кениата общо четиринайсет, Секу Type в Гвинея двайсет и шест, Кваме Нкрума в Гана петнайсет, Мелес Зенави в Етиопия седемнайсет, Пол Бия в Камерун трийсет и две, Теодоро Обианг в Екваториална Гвинея трийсет и пет, Йовери Мусевени в Уганда двайсет и седем и Едуарду душ Сантуш в Ангола трийсет и пет (Бия, Обианг, Мусевени и Душ Сантуш все още са на власт). Сред причините, поради които Нелсън Мандела, първият чернокож президент на Южна Африка, се откроява на фона на другите африкански политически лидери революционери, е фактът, че доброволно се отказва от президентския пост след един – единствен петгодишен мандат.

Втората характеристика на африканския неопатримониализъм е масовото използване на държавни ресурси за осигуряване на политическа подкрепа, което води до широкоразпространен клиентелизъм. В още по – голяма степен, отколкото на американския континент през XIX в., президентите раздават постове и услуги на своите поддръжници по особено крещящ начин, което води до огромно раздуване на изпълнителната власт. Във ведомостта на държавната администрация на Заир при управлението на Мобуту са имената на шестстотин хиляди служители, а според Световната банка са достатъчни не повече от петдесет хиляди. Само в централната банка работят с петдесет процента повече служители, отколкото в целия частен банков сектор. Според журналистката Микела Ронг първоначално Мобуту използва национализирани белгийски имоти, за да изгради политическата си база:

Разбира се, Мобуту печели най – много от разпределението на приходите, конфискувайки четиринайсет плантации, които обединява в конгломерат, в който работят 25 000 души, и го превръща в третия по големина работодател в страната, в който се произвежда една четвърт от какаото и каучука в Заир. Членовете на неговото племе нгбанди са следващите, които се възползват от високоплатените длъжности в наскоро национализираните компании и големи предприятия, с което опровергават подигравките за селската си изостаналост. Но Мобуту внимава да осигури печалби за всички основни етнически групи, от чиято подкрепа се нуждае. Ражда се социалната класа „Grosses Legumes (Големите зеленчуци), чието име обикновените жители на Заир коментират едновременно с негодувание и респект.

През 90 – те години на миналия век в държавната администрация на Замбия работят 165 000 служители, а държавните служители в Кения нарастват от 18 213 през 1971 г. на 43 230 през 1990 г. По време на бума през 60 – те и 70 – те години, когато цените на стоките се покачват, тези бързоразрастващи се държавни сектори могат да бъдат поддържани, но със срива на цените през 80 – те години Африка изпада в тежка Дългова криза и раздутите държавни ведомости стават непосилни.

Освен размера и символичната власт на неопатримониалните правителства в постколониална Африка най – важната им характеристика според Джефри Хърбст е тяхната неефективност. Ако използвам отново дефиницията на Вебер, силата на държавността се измерва с нейната способност да създава и налага правила в определена територия, което се постига само с физическа принуда, но и с легитимна власт. Макар африканските лидери да са в състояние да хвърлят в затвора и сплашат политическите си противници, капацитетът на техните държави да гарантират основни публични услуги като здравеопазване и образование извън градовете, да поддържат реда и законността и да решават спорове или да управляват макроикономическата политика често липсва.

Ако се измерва със събираемостта на данъците, държавният капацитет в Субсахарска Африка е по – нисък, отколкото в Латинска Америка, и е незначителен процент от този в развитите страни. Много от най – бедните страни в региона събират не повече от 7 до 15 процента от БВП под формата на данъци, а много от страните с по – високо данъчно облагане могат да си го позволяват само защото са богати на природни ресурси. Видът на събираните данъци също отразява слабия държавен капацитет: в преобладаващата си част са митата и различни видове косвени данъци (които сега, след препоръките на чуждестранни донори, често са данъци с добавена стойност), а не по – трудните за събиране данъци върху доходите на физическите лица. Ето защо се налага държавните бюджети да бъдат финансирани от други източници. За някои страни като Ангола, Нигерия и Судан това са доходите от ресурси; за голяма част от другите чуждестранната помощ се превръща в основен източник на бюджетна подкрепа. В най – ниската точка на спад на Африка през 90 – те години на миналия век финансирането от чуждестранни донори възлиза на между 8 и 12 процента от БВП и в много случаи представлява преобладаваща част от общия размер на държавните бюджети.

Както видяхме, държавният капацитет може да бъде разбран от гледна точка на това дали правителството упражнява властови монопол над собствената си територия. След обявяването на независимостта Субсахарска Африка е свидетел на много граждански войни, сепаратистки движения, бунтове, преврати и други вътрешни конфликти, много от които продължават и до днес. През 90 – те години Сиера Леоне, Либерия и Сомалия преживяват тотално разпадане на държавността и управления на военни диктатури. Заир разполага с голяма армия, която изглежда впечатляващо на хартия, но когато през 1996 г. е нападната от войски на Алианса на демократичните сили за освобождение на Конго – Заир, капитулира за една нощ. Армията причинява повече щети на конгоанското население от нахлуващите сили, докато отстъпва и заграбва всичко, което може да се заграби. Новото управление на Лоран Кабила с нищо не е по – добро от предишното и не успява да защити страната от грабителството на милициите и войници от съседни страни. Неспособността да се контролира насилието е ендемична за слабите държави на африканския континент.

Един от основните критерии за държавна слабост е свързан с човешкия капитал на постколониалните африкански правителства, което е причина за лошата публична политика. За разлика от Източна Азия Африка е лишена от дългогодишни традиции на бюрократично управление и обучен персонал от държавни служители, които да са в състояние да поемат административните системи, оставени от напускащите колониални власти. Когато белгийците се оттеглят през 1960 г., в Конго има не повече от десетина администратори с университетско образование.

Новите независими правителства нямат административен опит и допускат огромни политически грешки. Една от най – големите от тях е използването на земеделски маркетингови бордове, които изкуствено понижават цените, изплащани на земеделските производители, разчитайки на погрешната представа, че по този начин ще осигурят капитал за индустриализация. В момент, когато земеделският износ е най – обещаващото средство за икономически растеж, той претърпява внезапен спад в целия регион. Производството на какао в Гана например спада от 560 хил. тона през 1965 г. на 249 хил. тона през 1979 г. в резултат на тези погрешни стимули. Конгоанците поемат експлоатацията на мината „Жекамайнс“, която по това време осигурява 70 на сто от приходите от износ, и отклоняват нейните печалби в специална президентска сметка, пропускайки да инвестират не само в нови мощности, но и за поддръжката на съществуващите операции, като по този начин причиняват срив в производството на мината от 470 хил. тона годишно в кулминационната му точка до само 30 600 тона през 1994 г.

Големият институционален дефицит, който отличава Субсахарска Африка от Източна Азия, не е демокрацията. Макар историята на демокрацията в Африка да е изключително проблемна, като цяло регионът е по – демократичен от Източна Азия през периода 1960 – 2000 г. и не съществува голям дефицит по отношение на върховенството на правото. Много от най – успешните азиатски държави в началото на постколониалния период като Южна Корея, Тайван, Сингапур, Малайзия, Китай и Индонезия са авторитарни държави със сравнително слаба съдебна система, чиито управници могат да заобикалят закона, както пожелаят. Това, което Източна Азия притежава, което на Латинска Америка е необходимо в по – голяма степен и което почти изцяло липсва в Африка, е силна, съгласувана държавност, която да контролира насилието и да провежда разумни от икономическа гледна точка публични политики.

Африканският дефицит на държавен капацитет е свързан, разбира се, с наследството на колониализма, както и с характерните особености на африканските общества отпреди европейското колониално управление. В това отношение наследството на Африка е съвършено различно от латиноамериканското. В Америка Испания и Португалия успяват да унищожат местните режими и да възпроизведат свои собствени авторитарни, меркантилистки политически системи на територията на Новия свят. Внесените от Стария свят класови различия се задълбочават от расовите и етническите различия, когато европейците започват да извличат ресурси от своите колонии. Латинска Америка получава в наследство това, което наричам „слаби авторитарни“ държави, които не успяват да се превърнат нито в силни авторитарни, нито в силни демократични държави през XIX в.

Наследството на Африка е различно. Поради късното начало на колониализма и неговата краткотрайност колониалните владетели успяват да подкопаят съществуващите традиционни източници на власт, без да успеят да внедрят нещо подобно на модерна държавност, което би могло да облекчи прехода към независимост. Европейците установяват, че могат да извлекат много малко от Субсахарска Африка (с изключение на Южна Африка) и че тропическият климат е изключително негостоприемен. Това води до минимални инвестиции като заселници или ресурси в колониите. Този евтин колониализъм ощетява Африка по отношение на модерни политически институции, когато европейците се оттеглят през десетилетията след Втората световна война.

Африка преживява интензивна колонизация само през периода след 1882 г., който Дейвид Абернати нарича трета фаза на европейския колониализъм. Първата фаза започва с испанските и португалските завоевания в Новия свят, а втората фаза е периодът на свиване, който започва с бунта на северноамериканските колонии и завършва след Наполеоновите войни. Третата фаза започва с Англо – бирманската война през 1824 г. и достига своята кулминация с „надпреварата за Африка“ през последните десетилетия на XIX в.

Има редица важни различия между ранните и по – късните етапи на експанзията. През XIX в. технологичното превъзходство на Европа пред останалия свят е още по – подчертано, отколкото през епохата, когато испанците откриват Новия свят. Европа се индустриализира, а изобретения като парахода и картечницата „Максим“ гарантират огромни предимства на малобройни групи европейски завоеватели пред техните противници. Болестите, които са съществен фактор за ограничаване на ранната европейска експанзия и колонизация, вече не играят особена роля благодарение на развитието на европейската медицина и лекарства като хинина. Абернати привежда примера, че по време на експедицията на Макгрегър Леърд по река Нигер през 1832 г. умират трийсет и девет от четирийсет и осемте участници в нея, докато в експедицията по същата река през 1854 г. не загива нито един.

Тези различия имат дълбоки последици. Първата колонизаторска вълна в Новия свят създава икономически излишъци за европейските метрополии под формата на злато, сребро, захар, памук и други стоки, които могат да бъдат експроприирани в полза на колонизаторите. По време на експанзията през XIX в. много европейци се надяват да повторят постиженията на испанците в Мексико и Перу и някои успяват в малки мащаби. Конго е колонизирана като персонален проект на краля на Белгия Леополд II, който успява да забогатее, създавайки брутален режим и плячкосвайки ресурсите на региона. Но новите колонии, и по – специално тези в тропическа Африка, не са новото Елдорадо. Теоретици на империализма като Владимир Ленин и И. А. Хобсън твърдят, че капиталовият излишък на Европа има нужда от реализация и нови пазари извън Европа. Но африканското производство на фъстъци, какао, слонова кост и палмово масло далеч не представлява златна мина, която да спаси глобалния капитализъм или дори да покрие административните разходи. Всъщност Европа до голяма степен губи интерес към това, което Африка може да произведе, след премахването на робството и края на триъгълната търговия с роби, захар, ром и промишлени изделия, които играят съществена роля през XVII и XVIII в.

Причина за втората колонизаторска вълна е не толкова добивът на природни ресурси, колкото разрастващото се съперничество между Великите европейски сили. На геополитическата сцена се появяват нови играчи като наскоро обединената през 1871 г. Германия и експанзионистичната Русия, която по – старите Велики сили се опитват да възпират и контролират и чрез собствените си съперничества. На сцената се появяват и Италия, Белгия, Япония и САЩ, което насочва надпреварата към неокупирани до този момент части на света. Дейвид Фийлдхаус твърди, че надпреварата за Африка е предизвикана от обявената от германския канцлер Ото фон Бисмарк дългосрочна стратегия за създаване на отвъдморска империя. Амбициите на Германия са пряка причина за Берлинската конференция през 1884 – 1885 г., на която европейските сили договарят общите правила за разпределяне на хинтерландите в завзетите от тях крайбрежни територии. От 1878 до 1914 г. Европа прибавя 8 653 000 кв. мили към своите колониални владения, поставяйки зашеметяващите 84,4 процента от земната суша под свой контрол.

Тази последна вълна на европейски завоевания е обоснована от нови расови теории. Когато испанците колонизират Новия свят, те обсъждат дали коренните жители имат души. Католическата църква стига до заключението, че имат такива, и се опитва, без да успее, да предотврати вандалщините на заселниците. През XIX в. ситуацията е различна. Надпреварата за Африка настъпва след публикуването на „Произход на видовете“ на Чарлс Дарвин и възхода на доктрината на „научния расизъм“, според която расовата йерархия е резултат от вроденото биологично превъзходство на белите европейци над всички останали. Тези възгледи възникват въпреки разпространението на демокрацията и представителното управление в Европа и Северна Америка и легитимират употребата на насилие срещу цветнокожи хора. В резултат на това заселниците получават широки политически права, от които африканците са напълно лишени, което поражда остро противопоставяне между гражданите и поданиците.

Надпреварата за Африка се разраства с изключителна бързина. Няколко специфични характеристики на Африка допринасят за това. Най – важната от тях е обстоятелството, че за разлика от източноазиатските коренните африкански общества не притежават силни държавни институции. До началото на колонизацията общества на държавно ниво съществуват само на около половината от континента, а останалата територия е населена от племенни ацефални общества, които се основат на родствените връзки.

Джефри Хърбст прави задълбочен анализ защо съществуват толкова малко силни общества на държавно ниво независимо от факта, че човешкият вид произхожда от Африка и населява региона от близо петдесет хиляди години (вж. том I, Глава 3 – 5). На първо място, гъстотата на населенията е ниска. Макар съвременна Африка да има едно от най – високите нива на раждаемост в света, в края на XIX в. континентът е един от най – слабо населените. Едва през 1975 г. гъстотата на населението в Африка достига европейското от 1500 г. Докато през 1900 г. Япония има гъстота на населението 118,2 души на кв.км, а Китай 45,6, в Субсахарска Африка тя е само 4,18. В първи том отбелязвам, че технологични нововъведения като по – високата земеделска производителност позволяват увеличаване на населенията, но според Естер Босеруп и други икономисти обратното също е вярно, тъй като по – голямото население поражда необходимостта от технологични промени поради повишеното търсене и възможностите за по – голяма специализация. Така или иначе, технологичната изостаналост на предколониална Африка е поразяваща: плугът не се използва в земеделието, което разчита на дъждовете вместо на напоителни системи, и липсват усъвършенствани металообработващи технологии. Това има огромни политически последствия: за разлика от японците, които имат многовековна металообработваща традиция и могат да произвеждат собствени оръжия, малко след като влизат в контакт с европейците, африканците са зависими от вноса на огнестрелно оръжие чак до XIX в.

Вторият фактор, затрудняващ държавното строителство в Африка, е физическата география. Както вече отбелязах, политическата консолидация зависи от способността за налагане на военна мощ и монопол върху използването на сила. В Европа и Китай възникват големи силни държави, тъй като сравнително равнинните територии, ограничени от реки и планински вериги, лесно могат да бъдат прекосявани върху коне. Използването на военна сила по този начин е от решаващо значение за изграждането на централизирани държави. В Африка единствените равни открити територии са незаселената пустиня Сахара и саваната в субекваториалния пояс под нея. Затова не е изненадващо, че структури на държавно ниво обикновено са струпани в региони, където могат да се използват коне и камили.

Тропическите гори на юг от зоната на саваните са огромно препятствие за образуването на държави и чак отвъд тях в Южна Африка съществуват по – големи политически единици като зулуското царство от предколониалните времена. В Африка има големи реки, но малко от тях са плавателни на дълги разстояния. (Нил, разбира се, е изключение и действително допринася за развитието на голяма цивилизация на държавно ниво). Ето защо първите европейски колониални селища по крайбрежието, създадени за търговия с роби или като безмитни пристанища, са откъснати от своите хинтерланди. Преди изследователските експедиции на Ричард Бъртън, Дейвид Ливингстън, Хенри Мортън Стенли и Джон Хенинг Спик през втората половина на XIX в. не съществуват карти от вътрешността на Африка. Пътното строителство, което играе изключително важна роля за обединяването на хетерогенни империи като Римска и Инкската, е неимоверно по – трудно през гористите тропици.

В първи том коментирам теорията на Робърт Карнейро, според която естествените географски граници са важно условие за прехода от племена към общества на държавно ниво. В открити, неограничени географски области подложените на натиск от централизирана политическа власт племенни групи разполагат с възможността да се преселят. Такава е голяма част от тропическа Африка, където има изобилие от земя и девствените гори са наблизо. Това според Хърбст е причината за отсъствие на политическа власт върху обширни територии в Африка. Поради трудността да се контролират огромни пространства, властта се упражнява преди всичко над хора. Управниците не разполагат с точни карти на контролираните от тях територии, с каквито разполагат феодалните владетели в гъсто населената Европа, и разчитат по – скоро на властови мрежи от лоялни клиенти.

Според мен Хърбст описва не толкова една алтернативна концепция на държавността, а по – скоро общества, които са на границата на прехода от племенно към държавно ниво и си остават все още по – скоро племена. В това отношение те приличат на китайското общество по време на Западната династия Джоу през първата половина на първото хилядолетие пр.н.е. или на европейското по времето на Кловис през V в. В такива общества социалната организация се основава на сегментарни родословия, които могат да се обединят помежду си в много големи формирования, когато бъдат нападнати като група. Но родословията могат много лесно да се разпаднат на много по – малки групи, когато го налагат обстоятелствата (вж. том I, глава 3). В определени случаи властта може да бъде концентрирана във вождества, които имат сходни на държавните характеристики, но за разлика от държавата, не могат да попречат на оттеглянето на подгрупи и не упражняват териториален контрол.

Важно е да се отбележи, че когато говоря за „племенна“ политическа организация в предколониална Африка, влагам много специфичен смисъл, който е различен от използвания (правилно или погрешно) в съвременната политика. Съвременна Кения, особено след спорните президентски избори през 2007 г., е етнически разпокъсана, което противопоставя едни срещу други кикую, луо, календжин и масаи. Политиката на много други африкански страни се основава на подобни етнически противопоставяния, както в случая с изкланите от хуту тутси по време на геноцида в Руанда през 1994 г. Етнически групи като кикую понякога биват неправилно наричани „племена“, а етническата политика форма на трибализъм. Според някои наблюдатели съвременната африканска политика е продължение на древни културни модели.

Всъщност африканските етнически групи до голяма степен са съвременен феномен, тъй като или възникват през колониалния период, или се обединяват след неговото приключване. Класическото сегментарно родословие – или племе, ако използваме антропологичната терминология – е група с общо потекло от прародител отпреди две, три или повече поколения. Системата се основава на специфична комбинация от вярвания за силата на мъртвите предци и неродените потомци, които оказват влияние върху съдбата на живите. Е. Е. Еванс Причард посочва в класическото си проучване за нуер в Южен Судан, че размерът на тези родословия зависи от това от колко поколения назад потомците избират своя прародител. В повечето случаи той е от неотдавна, поради което родствените групи са сравнително малобройни.

Докато съвременните етнически групи обхващат стотици хиляди, ако не и милиони хора. Те могат да претендират, че произлизат от общ прародител, както римските племена, че произхождат от Ромул, но този прародител е толкова древен, че става по – скоро дума за митологична фигура, отколкото за реална личност. Съвременното африканско усещане за етническа идентичност, както ще видим в следващата глава, често бива насърчавано от колониалните власти, които смятат, че определени групи са по – „войнствени“ и затова по – подходящи за набиране в армията, а в други случаи настройват една група срещу друга, за да ги направят по – послушни. Една от основните функции на етническата идентичност днес е да служи като индикатор при клиентелисткото разпределение на държавни ресурси: ако сте кикую и изберете за президент кикую, имате много по – голям шанс да получите държавна длъжност, обществена поръчка и т.н.

Малко са силните централизирани държави в Африка преди така наречената надпревара за нея, а европейците не създават нито една, след като разпределят континента помежду си преди Първата световна война. Причините за това се дължат на характеристиките на описаната по – горе втора колониална вълна. Интересите на европейските правителства са по – скоро стратегически, отколкото икономически, тъй като искат да се убедят, че могат да утвърдят съществуващите взаимозависимости и да попречат на новите играчи да ги надхитрят. Те са много по – заинтересовани от създаването на зони на влияние или протекторати, отколкото от пряко управление на местните африканци, и нямат желание да изразходват големи държавни средства за това. Ако тези територии носят и икономически ползи, толкова по – добре.

Поради тази причина разширяването на колониалната власт в много случаи е резултат от действията на неправителствени играчи. Такива са местни служители, които без знанието или одобрението на министерствата в метрополията предявяват искания от тяхно име; заселници в колонии, които настояват за защита и възможности за придобиване на земя; търговци и учредени с кралски декрет компании, които дори да не са от икономически интерес за правителствата в метрополиите, са мощни лобита; и мисионери, според които е настъпил моментът африканците да бъдат покръстени.

Твърди се, че Британската империя е създадена в пристъп на разсеяност, но това е валидно и за много други европейски империи. Така например Френска Западна Африка, едно от двете големи владения на Френската колониална империя в Африка, е създадена от група френски офицери, които пристигат по горното поречие на Нигер в Чад, пренебрегвайки заповедите на Париж. Френски търговци лобират за назначаването на генерал Луи Федерб за губернатор на Сенегал и за повдигането на долината на река Сенегал, за да намалят таксите, които дължат на африканските вождове. Свободната държава Конго не е създадена от белгийското правителство, а от крал Леополд II, който превръща тази огромна територия в свой личен имот и чиито дългове Белгия по – късно е принудена да изплаща. Британската експанзия в Западна Африка всъщност е в резултат на усилията им да възпрепятстват търговията с роби. Фрийтаун в Сиера Леоне е военноморска база и убежище за освободени роби, а заобикалящите го територии постепенно биват анексирани, за да се попречи на неплащането на мита от търговците в пристанището. Бисмарк основава няколко германски компании, които са готови да инвестират в Африка, но страхът, че германското присъствие в Танганика ще застраши комуникационните канали с Индия, принуждава британците да укрепят своите позиции в Уганда, Занзибар и други части на Източна Африка.

Тази комбинация от мотиви за колонизирането на Африка прераства в упорита схватка между европейските заселници, които се стремят към разширяване на контрола на метрополиите и увеличаване на инвестициите, и правителствата (както и данъкоплатците), които са скептично настроени по отношение ценността на тези нови африкански владения. Колониалните държави преживяват това, което днес се нарича „разширяване на обхвата на мисията“, проклятието на американската външна политика след Студената война: малка интервенция за постигането на определена цел с ограничена продължителност, която поражда нови интереси и ангажименти, които налагат допълнителна намеса, за да се оправдаят положените усилия. Така например войната срещу тероризма в Афганистан се прехвърля в Пакистан, което поражда необходимост от стабилизиране на Пакистан чрез военна и икономическа помощ и изграждане на логистични бази в Централна Азия, които след това се превръщат в разменна монета в по – всеобхватните взаимоотношения между САЩ и Русия. Всичко това води до все по – големи усложнения, без непременно да се постига консенсус по отношение на обосноваността на първоначалната интервенция.

В Африка тази логика води до колониализъм на безценица в опит за запазване влиянието, без да се инвестира достатъчно в устойчиви политически институции. В Сингапур британците изграждат не само пристанище, каквото не е съществувало дотогава, но и колония на короната и административна структура, чието предназначение е да защитават техните интереси в цяла Югоизточна Азия. В Индия създават Британска индийска армия и висша държавна администрация, които през 1947 г. оставят в наследство на независимата република Индия и които все още съществуват. Докато в Африка изграждат слаба административна система на „непряко управление“. Липсата на стабилни политически институции в постколониалните африкански общества е причина за тяхната слаба държавност и неуспехи. политика след Студената война: малка интервенция за постигането на определена цел с ограничена продължителност, която поражда нови интереси и ангажименти, които налагат допълнителна намеса, за да се оправдаят положените усилия. Така например войната срещу тероризма в Афганистан се прехвърля в Пакистан, което поражда необходимост от стабилизиране на Пакистан чрез военна и икономическа помощ и изграждане на логистични бази в Централна Азия, които след това се превръщат в разменна монета в по – всеобхватните взаимоотношения между САЩ и Русия. Всичко това води до все по – големи усложнения, без непременно да се постига консенсус по отношение на обосноваността на първоначалната интервенция.

В Африка тази логика води до колониализъм на безценица в опит за запазване влиянието, без да се инвестира достатъчно в устойчиви политически институции. В Сингапур британците изграждат не само пристанище, каквото не е съществувало дотогава, но и колония на короната и административна структура, чието предназначение е да защитават техните интереси в цяла Югоизточна Азия. В Индия създават Британска индийска армия и висша държавна администрация, които през 1947 г. оставят в наследство на независимата република Индия и които все още съществуват. Докато в Африка изграждат слаба административна система на „непряко управление“. Липсата на стабилни политически институции в постколониалните африкански общества е причина за тяхната слаба държавност и неуспехи.

20. НЕПРЯКО УПРАВЛЕНИЕ

Сиера Леоне и кризата на държавния банкрут ► Защо държавите могат да бъдат едновременно жестоки и слаби ► Какво е „непряко управление“ и какви са причините за възникването му ► С какво се отличава френското пряко управление и защо в крайна сметка се оказва, че то не е по – успешно в налагането на съвременни институции

По време на ужасяващата гражданска война в Сиера Леоне през деветдесетте години на миналия век предвожданият от ефрейтор Фодей Санко Обединен революционен фронт (ОРФ) набира като войници дванайсет – тринайсетгодишни и дори по – малки момчета, на които дават марихуана, амфетамини и кокаин и ги принуждават да убиват родителите си пред своите приятели. Тези травмирани деца извършват ужасяващи престъпления и зверства – разрязват с ножове коремите на бременни жени, за да установят пола на децата, ампутират ръцете на пленени войници или цивилни граждани, за да не могат да воюват срещу ОРФ в бъдеще. Жените са изнасилвани и принуждавани да бъдат съпруги на децата войници. През 1999 г. Обединеният революционен фронт предприема нападение над столицата на Сиера Леоне Фрийтаун, известно като операция „Нито един жив“, в която са разграбени цели квартали, а техните обитатели са изнасилвани и убивани безразборно.

Как да се обясни подобно ниво на човешка деградация? Един от отговорите, който обикновено не се обсъжда открито, но мълчаливо се приема за достоверен, е, че в Африка открай време е било така. Конфликтът в Сиера Леоне, показан в популярния филм „Кървав диамант“, както и други събития като бунта на Божията армия на съпротивата в Северна Уганда или геноцида на тутси в Руанда утвърждават разбирането на Запада, че Африка е място на жестокост и варварство. Според Робърт Д. Каплан и други наблюдатели цивилизацията в Западна Африка е претърпяла фиаско и обществата се завръщат към една древна, първобитна форма на трибализъм, но със съвременни оръжия в ръцете.

Подобен възглед отразява абсолютно непознаване на историята на Африка и трибализма. Племенните общества са организирани: сегментарните родословия са форма на политически ред, която едновременно опазва мира и ограничава властта. Малцина племенни вождове, или Големи мъже, имат властта или правомощията да тиранизират останалите и повечето племенни общества са егалитарни в сравнение с тези на държавно ниво. Те имат ясни правила, регулиращи личното поведение, и строги (макар и неофициални) начини за тяхното спазване. Племенните сегменти често конфликтуват помежду си, но не съществуват в някакво Хобсово състояние[53] на аномично насилие, примери за което са събитията в Сиера Леоне и Сомалия през деветдесетте години на миналия век. Нито пък постоянно измислят нови форми на уродлива жестокост.

Алтернативно обяснение на проблема защо страна като Сиера Леоне е опустошена от ужасяващо насилие е колониализмът. Историята на европейския колониализъм е свързана със системна и фрапираща бруталност срещу коренните населения. Отсичането на ръце като предупредителна мярка в Сиера Леоне, която възмущава общественото мнение на Запад, е практикувано най – напред от Форс Пюблик[54] в Белгийско Конго при управлението на Леополд II. Според едно свидетелство: „На войниците в Конго е заповядано да се отчитат за всеки изстрелян патрон, затова те отсичат и опушват ръцете, краката и интимните части на жертвите, които представят на командирите си в кошници като доказателство, че са си свършили добре работата.“ Макар търговията с роби да е ограничена, икономиката в колониална Африка е изключително зависима от различни видове принудителен труд и икономическа принуда. Насилственото завербуване също е широкоразпространена европейска практика; всички колониални правителства изискват ангария от повечето мъже, свързана с работа при непоносими и нездравословни условия, които водят до смъртта на хиляди. Много хиляди мъже са пратени да служат в европейските армии и често умират на бойното поле далече от родината. След Хутската данъчна война в Сиера Леоне британците обесват деветдесет и шест племенни вождове, обвинени за разпалването на бунта. Европейските колониални служители често се държат като тирани и раздават правосъдие (справедливо или не] своеволно, без почти никой да ги контролира. Ето едно кратко описание на колонизирания от Германия Камерун: „По разпореждане на имперския канцлер на протектората Лейст съпругите на войниците на Дахомей[55] били шибани с камшици в присъствието на мъжете си, което довело до бунт на войниците през декември 1893 г. През нощта му водели затворнички, за да задоволяват сексуалните му нужди. Изправят го пред дисциплинарен съвет, който го осъжда да бъде прехвърлен на равностойна длъжност, и го лишават от старшинство за „грешка при изпълнение на служебните задължения“. Всъщност в края на XX в. възниква цяла академична дисциплина за разобличаване на ужасите на европейския колониализъм, която се опитва да обясни по какъв начин съвременните проблеми на Африка се коренят в събитията по времето на колониализма. Много от новите икономически теории откриват корените на лошото управление в екстрактивните колониални институции и потвърждават изводите от тези проучвания.

Има нещо погрешно обаче във всяка теория, която установява пряка връзка между една конкретна колониална практика и съвременните развития. На първо място, Сиера Леоне не е по – типичен представител на съвременна Африка, отколкото Белгийско Конго на колониална Африка. Сиера Леоне е една от малкото провалени държави на континент с над петдесет суверенни държави, по – голямата част от които са управлявани далеч по – спокойно и ефективно. По подобен начин администрацията в Белгийско Конго се откроява сред другите колониални администрации със своята бруталност. Практиките на Форс Пюблик и белгийските компании са разобличени от протестантски мисионери и активисти като Едмънд Дене Морел, които се опитват да защитят обикновените конгоанци от техните безчинства. В края на краищата общественото мнение в Европа принуждава белгийското правителство да закрие частните предприятия на Леополд. По – голямата част от колониалните власти, особено с наближаването на независимостта, прибягват до значително по – ниски нива на принуда.

Съществува значителна приемственост между колониалните държави и държавите, възникнали след обявяването на независимостта в Африка, но тази приемственост не се свежда до прибягването до отблъскващи практики. Бруталността е част от проблема, но най – тежкото колониално наследство са слабите държави, които нямат капацитета или властта да държат в подчинение своите населения. Показността на постколониалните африкански президентски управления е фрапантна, но тя маскира абсолютната неспособност на държавата да контролира и структурира обществото. Ужасите в Сиера Леоне, както и в Либерия, Сомалия и Конго, са крещящо доказателство за слаба държавност, в резултат на която постколониалната държава се сгромолясва. На нейно място не се възражда традиционното африканско общество, а полумодернизирана общност от лишени от корени млади мъже, които се организират, за да се възползват от глобалната икономика да печелят от природни ресурси като диаманти и други артикули.

Твърдението, че една държава може да бъде брутална и в същото време слаба, може да изглежда противоречиво. Нима силните държави не избиват, затварят и измъчват своите противници? Но двете неща всъщност вървят ръка за ръка. Всички държави концентрират и използват власт, т.е. способността насилствено да принуждават хората, но успешните държави разчитат повече на своя авторитет, с други думи, на доброволното съблюдаване на изискванията на държавата въз основа на общественото доверие в легитимността на управлението. В мирните либерални демократични общества юмрукът обикновено е скрит под пластовете ръкавици на закони, обичаи и норми. Държавите, които често прибягват до явна принуда и насилие, обикновено го правят, защото не могат да упражняват властта си по друг начин. Те разполагат с така наречената от Майкъл Ман „деспотична власт“, но не и с „инфраструктурна власт“, която да проникне в обществото и да го структурира. Това се отнася както за колониалните африкански държави, така и за независимите държави, които възникват след края на колониалното управление.

Колониалната държава не е наложен от европейците абсолютистки режим, а по – скоро „непряко управление“, политика, която се провежда още от времето на Индийското въстание през 1858 г., но изчерпателно формулирана за пръв път от лорд Фредерик Лугард, британски губернатор в Северна Нигерия (1900 – 1906), Хонконг (1907 – 1912) и много други страни. Благодарение на опита си в Африка Лугард разбира, че Великобритания няма нито ресурсите, нито персонала, за да управлява от разстояние своите огромни африкански владения директно, както управлява малкия град – държава Хонконг. В произведения като „Двойният мандат в Британска тропическа Африка“ той твърди, че усилията за налагане на европейско законодателство и институции на непокорните африканци са непродуктивни и че коренните народи са управлявани по – добре и по – справедливо чрез собствените си обичайни практики. Такъв е режимът в мюсюлманските емирства в Северна Нигерия, където администрацията е в ръцете на внимателно подбрани от британците местни вождове, контролирани от йерархия от бели служители под ръководството областен администратор или комисар.

Слабото европейско присъствие в Африка в разгара на колониализма наистина е удивително. Таблица 3 представя броя на администраторите за отделни региони, което показва, че съотношението на администратори към население варира от максималното 1 на 18 900 кенийци (където по – многобройното бяло заселническо население изисква по – голямо внимание) до минималното 1 на 54 000 нигерийци и камерунци.

Изключително слабото европейско присъствие означава, че колониалната администрация трябва да разчита на йерархия от вождове, старейшини, служители, преводачи и други чернокожи служители, които да вършат работата на правителството. Хазната в столицата на метрополията няма интерес да субсидира своите бедни територии. По думите на Ърл Грей: „Най – сигурната проверка на стабилността на предприетите мерки за напредъка на един нецивилизован народ е неговата самостоятелност.“ Както изтъкват мнозина наблюдатели, непрякото управление не е толкова оригинална политика, колкото признание за същността на британската администрация. Тези факти сами по себе си навеждат на мисълта, че институционалното наследство на колониализма няма да бъде силна централизирана държавност, тъй като Великобритания утвърждава обичайното право като ясно формулирана политическа цел, която историкът Сара Бери нарича „хегемония на безценица“.

Има нещо впечатляващо в непрякото управление на британските колонии. За разлика от французите, чиято цел е асимилация на техните колонии в единна хомогенна френска империя, теорията на Лугард съдържа морален компонент. Според него, вместо да се правят опити африканците да бъдат превърнат във второкачествени европейци, те би трябвало да бъдат управлявани според собствените им закони и обичаи чрез традиционни източници на властта. Това съответства на практиката на много по – ранни империи, които разбират, че не биха могли да налагат своите собствени институции на народи със съвършено различно културно минало. Стремежът за възстановяване на местните традиции води до надпревара за откриване на т.нар. „местни закони и обичаи“. Каквото и да кажем за издирването на традиции, то дава огромен тласък за развитието на новата научна дисциплина антропология благодарение на това, че колониалните власти насърчават проучванията на изследователи като Чарлс Мийк и Е. Е. Еванс Причард, които се заемат да идентифицират „автентични“ правни традиции.

Това е далеч по – лесно да се каже, отколкото да се направи. Според Бери европейските колониални служители приемат за даденост, „че африканските общности се състоят от взаимноизключващи се социо – културни единици – племена, селища, родствени групи, – чиито обичаи и структури не са се променили особено с течение на времето“. Това определение е подходящо за някои региони в Африка като Северна Нигерия (от която Лугард има личен опит), чиито мюсюлмански емирства действително имат писани закони и утвърдени административни системи. Но не върши работа за по – голямата част от Африка, където племенните идентичности се припокриват и непрекъснато се променят. В много региони колониалните служители са принудени да намерят племенен „вожд“, на когото да делегират власт, и в такива случаи сами го създават, понякога просто като повишават прислужника или помощника на областния администратор. Убедени, че „всеки африканец принадлежи на племе“, колониалните власти сами създават племена там, където такива не съществуват, „изграждайки смесени етнически обединения, за да създадат „по – чисти“ племенни идентичности като основа за племенна власт“.

Терънс Рейнджър изтъква, че подобно „изобретяване на традиции“ се дължи на дълбоко неразбиране на африканското общество:

Сравнявайки европейските неотрадиции с обичайните в Африка, белите със сигурност сравняват различното с различно. Европейските изобретени традиции се отличават със своята скованост. Те са строги правила и процедури като съвременните обреди при коронация. Те вдъхват увереност, защото са неизменни в период на постоянни промени...

Почти всички скорошни проучвания на предколониална Африка от XIX в. подчертават, че повечето африканци не са представители на една – единствена „племенна“ идентичност, а приемат множество идентичности – в един момент са поданици на този вожд, в друг момент са членове на онзи култ, в трети са част от еди – кой си клан, а в четвърти новопокръстени членове на някоя професионална гилдия.

Следователно целта на непрякото управление не е модернизиране на коренните институции, а утвърждаване на въображаеми властови отношения.

Махмуд Мамдани стига по – далече с обвинението, че тираничният постколониален Голям мъж до голяма степен е продукт на „децентрализирания деспотизъм“ на непрякото управление. Британците имат две дългосрочни икономически цели, които непрякото управление трябва да постигне. Първата е трансформирането на традиционното земеползване в модерни имуществени права, което е в интерес на комерсиалното земеделие и на белите заселници. Модерните имуществени права са формални и свободно прехвърляеми между физически или юридически лица, които извършват дейност като физически лица. Традиционното земеползване е сложна неформална система на частни имуществени права, понякога погрешно разглеждана като комунална в смисъла на комунистически колхоз[56]. Традиционното обичайно земеползване е тясно свързано с родствената система и Стриктно съблюдава родствените задължения, според които собствениците обикновено не разполагат с правото да прехвърлят своята поземлена собственост. Вождът по – специално няма никакво право да отчуждава или прехвърля земя. Макар обичайно земевладение в този смисъл да е съществувало във варварска Европа, утвърдените през Европейското средновековие феодални имуществени права са по – модерни, в смисъл че са формални, договорни и индивидуални. Следователно преминаването от традиционна към модерна система на земевладение е много по – революционно от прехода от феодално към модерно земевладение в Европа, тъй като е свързано с големи промени във Властовата структура на родствените групи. Когато колониалните власти искат да закупят земя от местен земевладетел, не откриват такъв, който да има права да отчуждава имоти. Една от причините за създаването на длъжността на подчинения племенен вожд при непрякото управление е да му се даде властта на европейския феодал да отчуждава комунални имоти съобразно модерната система на имуществени права.

Втората причина за овластяване на местните вождове е да служат като бирници. Всички колониални управления налагат т.нар. капитация, или всеобщ налог, върху всеки мъж в колонията за увеличаване на приходите, така че колонията да плаща за собствената си администрация. Но тяхно задължение е и да накарат поданиците да плащат в брой, което да ги стимулира да излязат от горите и да се включат в кешовата икономика като работна ръка в европейското комерсиално земеделие. Така основната функция на новата местна власт е събирането на данъци, което се осъществява много по – ефективно с връчването на модерни оръжия и с подкрепата на колониалните войски. По този начин европейците налагат свои собствени модели на политическа власт в общества, организирани по съвършено различен начин.

Според Мамдани в резултат на това новите вождове са много по – деспотични от традиционните власти. По принцип племенните общества са консенсусни и егалитарни и контролират по много начини властта на Големия мъж. Той цитира разговор през 1881 г. на Комисията по местните закони и обичаи в Южна Африка с бившия зулуски крал Кечвайо, лидер на общество, смятано за най – абсолютисткото в Африка:

Като края на зулусите разполагате ли с цялата власт над поданиците си?

В съгласие с вождовете на племената.

Как вождовете получават своята власт от вас като крал?

Кралят свиква вождовете на племената, когато иска да избере нов вожд, и се съветва с тях дали даден човек е подходящ за голям вожд и ако те кажат „да“, той става вожд...

Ще бъде ли убит някой, ако се опита да убие царя?

Просто ще бъде глобен с добитък и ще бъде смъмрен жестоко...

Какво е наказанието за човек, дезертирал от племето си?

Ако вождът на неговата област му е дал някакво имущество, вождът го кара да го върне и го пуска да си върви.

Според Мамдани новите вождове, издигнати по време на британското непряко управление, са далеч по – авторитарни от царя на зулусите, тъй като притежават правомощията на модерната европейска държава: едностранно да отнемат правото на собственост върху земята, правото да събират данъци и правото да създават закони и да наказват извършителите на престъпления. Независимо че централните колониални правителства изглеждат изключително слаби, всъщност изграждат много по – тиранична местна система, лишена от сдържанията и противотежестите на традиционните африкански общества. Освен това поставят категорична разделителна линия между граждани и поданици: към първите спадат белите заселници (а понякога и смесено или азиатско население), на които е даден достъп до модерна правна система със съпътстващите я права и привилегии, а вторите са подвластни на измислени обичайни закони. Правният плурализъм прикрива факта, че правата на белите заселници се защитават много по – стриктно от тези на чернокожите африканци. А на африканците не е позволено да прилагат собственото си законодателство, както биха искали. Обичайното право трябва да бъде съгласувано с европейските нрави, които забраняват определени практики като отблъскващи (обичая сати, или изгарянето на вдовици в Индия, е може би най – известният случай). Най – крайният израз на този двоен стандарт е режимът на апартейд в Южна Африка.

Възгледите на Рейнджър, Мамдани и други изследователи на зловредните последствия от непрякото управление и изобретените традиции предизвикват разгорещени дебати. Според Томас Спиър възможностите на европейските служители да манипулират африканското общество, създавайки диктатори, племена, етнически идентичности и т.н., където такива не са съществували преди това, са силно преувеличени. За да бъдат възприети, новите традиции трябва да бъдат базирани на нещо, което всъщност вече съществува в съответната култура. Служителите не биха могли да фиксират нещата във времето поради постоянния процес на адаптация между управляващи и управлявани, който поражда „неразрешими спорове във връзка с тълкуването на традицията и нейното значение за колониалното управление и стопанската дейност“. Докато някои от новите племенни вождове действат като диктатори, други се опитват да смекчат европейските изисквания, фалшифицирайки информация за събирането на данъци и защитавайки местните хора от колониалното правосъдие. За да упражняват власт, местните служители трябва да постигнат легитимност, което означава да се съобразяват с интересите и желанията на управляваните. Посредници между белия областен администратор и коренното население са не само вождовете, но и преводачите и личните помощници. Социално – инженерните усилия, чиято цел е обединяването, преместването или разделянето на различни племена, често са неуспешни. Вместо да манипулират африканските общества, много често европейците се оказват манипулирани от африканците. На администраторите, които се опитват да проумеят „обичайните“ правила, се разказват истории, които облагодетелстват определени овластени африканци или интереси, но те са твърде наивни или невежи, за да го разберат. По думите на Карен Фийлдс: „Непрякото управление е начин за превръщане на колониалната държава в консуматор на властта на обичайния ред. То не прехвърля властта на короната на африканските владетели. Точно обратното: реалната власт е в ръцете на управляваните.“

Истината вероятно е някъде по средата: в определени случаи колониалните власти успяват да наложат своите желания, а в други африканците успяват да защитят автономията си чрез съпротива. В сравнение с европейците, които завладяват Новия свят обаче, общият институционален отпечатък на колониализма е много по – незначителен.

Този сложен процес е очевиден в Кения, която през последните години е опустошена от кървав етнически конфликт. Днешните етнически групи кикую, календжин, луо и т.н. всъщност не съществуват като такива, преди територията им да бъде завоювана и обявена за британски протекторат. Колониалните власти очевидно използват етническата принадлежност като средство за контролиране на населението в Кения, но не „създават“ съшити с бели конци етнически идентичности. Това, което правят, е да положат основите на процес на бавна икономическа модернизация, която да създаде по – всеобхватна идентичност, която да използват като инструмент за управление. Постепенното приобщаване на живеещите в селските райони кенийци към пазарната икономика изисква социална сплотеност при по – високи нива на социабилност. Благодарение на това, когато двама кикую от различни сегменти се срещнат в селските райони на Кения, вероятно ще се отнасят като чужденци един към друг, но в Найроби ще се възприемат като представители на близки етноси при евентуална среща с представители на календжин или луо.

Така че резултатите от непрякото управление са противоречиви. То действително поражда деспотизъм, лошо управление и несправедливости на местно равнище, но както местната, така и централната колониална власт не са достатъчно силни, за да накарат поданиците да възприемат желанията на държавата. В опитите си да се адаптират към местните условия колониалните власти получават по – голяма подкрепа от местното население. Но много често схващат погрешно същността на тези местни условия и не успяват да разберат, че много африканци искат да придобият съвременна собственост и да участват в пазарната икономика. Непрякото управление няма приложение в разрастващите се градски региони на Африка, където се оформят нови източници на идентичност като етническата и класовата принадлежност. Поради тази причина европейците са изненадани от новите националистически движения, които възникват спонтанно през четирийсетте и петдесетте години на миналия век, чиято цел не е връщането към традициите, а независимостта и националният суверенитет. Днес Северна Нигерия, регионът на непрякото управление, е значително по – бедна от южната част на страната, която преживява процесите на модернизацията.

Следователно можем да обобщим, че въздействието на непрякото управление е дълбоко консервативно по своя характер и то нито си поставя целта, нито успява на практика да положи основите на силна, модерна държавност.

Докато белгийците, подобно на британците, практикуват децентрализирана форма на управление в Конго, французите и португалците налагат далеч по – централизирани администрации в своите африкански колонии. За французите това е втора природа, тъй като самата френска държава е силно централизирана административно. Французите са убедени в универсалната валидност на римското право и отхвърлят обичайните практики.

След като непрякото управление не завещава силни политически институции в независима Африка, различават ли се последиците от прякото управление? Краткият отговор е „не“. Каквито и да са различията на теория между подходите на британците и французите, ограничените ресурси и знания възпрепятстват френските власти да изградят своите колонии по – успешно от британците. Всъщност французите оставят в наследство на франкофонска Африка своята цинична политика в отношенията си с постколониалните държави през десетилетията след обявяването на независимостта.

Французите управляват с помощта на вождове, както британците, но не като представители на местните общности със собствена традиционна легитимност, а като служители на френската държава. Взаимоотношенията се основават на йерархичния принцип „офицер – подофицер“. Правилата, които са в сила до 40 – те години на миналия век, са формулирани през 1854 г. по време на авторитарната Втора империя и впоследствие внедрени от офицери като губернатора на Сенегал Луи Федерб. По използвания във френската колония Алжир модел независимите държави в Субсахарска Африка биват нападани и покорявани една след друга. Големи територии като Френска Западна Африка и Френска Екваториална Африка са разделени на по – малки „серкли“[57], които на свой ред са разделени на кантони и селища. Преходът от Втората империя към Третата република през 1870 г. не променя особено нещата. Всъщност френската републиканска традиция дори е по – строга в желанието си да прилага единни правила. Целта е „асимилация“ на колониите във френската система. Но докато френският език и образование са наложени успешно, не се намира решение по какъв начин африканските поданици да станат френски граждани в дългосрочна перспектива.

Много от съществените различия между французите и британците се дължат на начина, по който са ръководени колониалните им служби, както и на практиките за обучение и назначаване на служители. Всички бюрокрации, които управляват големи географски региони, са изправени пред избора дали да предпочетат хора с общи познания, които са добри лидери и администратори, или специалисти със задълбочени познания за даден регион. Последните са облагодетелствани благодарение на тези свои познания (което Джеймс Скот нарича metis, „мъдрост“ на древногръцки), но са склонни да се ангажират с местни интереси и често възгледите им са ограничени. Хората с по – общи познания са по – надеждни и често по – ефективни, но в много случаи разчитат на общи теории за ситуации, за които не са подходящи. Британската администрация по – често предпочита специалистите, докато френският модел насърчава хора с общи познания. Затова на всеки няколко години френските колониални служители са командировани на различни места не само в рамките на Африка, но на цялата колониална империя. Поради тази причина малцина от тях научават местните езици и не натрупват знания за съответния регион.

Французите и британците се различават и по отношение на социалния статус на колониалните администратори. Във Великобритания повечето са от горната средна класа или от земевладелски семейства и са завършили частни училища и реномирани университети като Оксфорд или Кеймбридж. (В Глава 8 коментирам, че реформата на британската публична администрация започва с реформа на британската колониална администрация в Индия). Във Франция служителите са от средите на буржоазията и за разлика от своите британски колеги изпитват презрение към местните вождове като отживелица от времената на феодализма и монархията. Последното се оказва причина колониалната администрация да не може да привлече достатъчно качествени кандидати. Много са анекдотите по повод хората, които заминават в колониите. Според един лекар: „Жадните за власт психопати са многобройни в колониите – пропорционално далеч повече, отколкото във Франция. Те са от категорията на небалансираните хора, които се стремят към колониалния живот, привлечени от неговата екзотика.“ А през 1929 г. директорът на „Екол Колониал“ споделя: „Когато един младеж замина за колониите, приятелите му се запитаха: „Какво ли престъпление е извършил? От трупа на кого ли бяга?“ Патологичният господин Курц от „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад е създаден въз основа на реален прототип. Това започва да се променя през 30 – те години на миналия век, когато французите повишават образованието и професионализма на своите служители, а по – доброто здравеопазване им позволява да пристигат със семействата си. Но това поражда нов проблем, познат на съвременните агенции за развитие: те прекарват цялото си време с жените и децата си в компанията на своите сънародници вместо с местните жители.

Най – накрая французите разбират, че политиката им на асимилация е неосъществима. Служителите с опит на терен, завършили „Екол Колониал“, започват да настояват за по – гъвкава политика на сдружаване, благодарение на която техните общества ще бъдат подпомогнати да се „развият в рамките на собствените си структури“. Към средата на XX в. нормите в цяла Европа се променят: много повече се цени целостта на традиционните култури и се осъзнава, че усилията за налагане на чужди институции чрез груба сила са разрушителни за местните общества. Дисциплината антропология, възникнала като инструмент на европейския колониализъм, надига мощен глас в защита на равното достойнство на местните култури. По думите на един френски йезуит: „Обичаите принадлежат на самата общност, но да отнемеш на общността правото на интерпретация и на трансформация е акт на по – сериозно насилие, макар и не толкова очевидно, от конфискацията на обработваеми земи или на гори.“ Френското пряко присъствие се оказва не по – ефективно от това на другите колониални сили и въпреки положените усилия не успява да изгради силни институции във френски стил в нито една от колониите. В края на краищата прякото управление се оказва точно толкова неуспешно, колкото и непрякото.

По ирония на съдбата неуспехът на френската политика да превърне африканците във французи има обратния ефект, превръщайки французите в африканци. Французите в своите постколониални взаимоотношения с Африка са по – склонни да играят местните властови игри в съответствие с местните правила, за разлика от американците и британците, които поне на думи се придържат към универсални принципи като демокрацията и човешките права. Затова французите са готови да работят с авторитарни управници като Мобуту или Феликс Уфуе – Боани в Кот д’Ивоар или да използват свои парашутисти в подкрепа на отвратителни режими, които обслужват външнополитическите интереси на Франция. Това е причина за корупционни практики и в самата Франция като аферата „Елф“ от началото на деветдесетте години на миналия век, когато високопоставени бизнесмени и висши държавни служители бяха замесени във вземане на рушвети срещу сключване на изгодни договори.

В Африка няма силни и модерни държави преди периода на европейския колониализъм. Това е една от причините, поради които континентът е победен толкова лесно. Наследството на късното колониално управление в Африка е подкопаването на съществуващите социални структури дори когато изричната цел на политиката е тяхното съхраняване, без да успее да изгради модерни държавни институции. Слабата африканска държавност след обявяването на независимостта е наследник на слабата колониална държавност.

Упадъкът на Сиера Леоне е дългосрочна последица от това наследство. Като една от най – старите британски колонии в Африка, Сиера Леоне е управлявана непряко чрез мрежа от вождове, които са подкупвани или сплашвани от бялата администрация във Фрийтаун. Когато през 1961 г. страната получава независимостта си, не може да става дума за никаква модерна държава. Остатъците от колониалната административна структура се разпадат особено след възхода на бившия полицай Сиака Стивънс, който взима властта през 1968 г. и се прочува със своята демагогия и безочлива корумпираност.

Ситуацията рязко се влошава, когато пазарът за алувиални диаманти (т.е. намерени в реки) предлага на всички политически играчи в Сиера Леоне апетитен повод за стълкновение. Пол Колиър твърди, че именно алчността, а не социалното недоволство е причината за този и други африкански конфликти. Но съперничеството за природните ресурси не навсякъде става причина за избухване на конфликти. Ботсвана използва своите диаманти в изгода на своето население. Проблемът на Сиера Леоне е в тоталната липса на държавност, която да поддържа реда и справедливо и мирно да използва своите ресурси. Гражданската война и обезумелите от наркотици деца войници не са завръщане към традициите на Африка, нито са отражение на дълбоки социални или културни традиции, различни от бедността. Те са съвременно явление, възникнало в резултат на икономическите стимули на глобалната диамантена индустрия, както и на тоталния разпад на държавността. Коментарът на един от преките наблюдатели на войната Лансана Гбери е: „Поуката... е, че не съществува алтернатива на изграждането на силни бюрократични държави, които функционират в полза на обществото, ефективно предоставяйки услуги като образование, а оттам и трудова заетост, и по този начин не допускат разяждащата корупция и злоупотреби с обществени средства, които са последица от погрешното управление на континента.“ Има много прилики между британския и френския опит в Субсахарска Африка и съвременните упражнения за национално строителство в страни като Ирак, Афганистан и Хаити. В следващата глава задавам въпроса: успя ли някой да се справи по – добре с изграждането на силни институции в своите колонии?

21. МЕСТНИ И ВНОСНИ ИНСТИТУЦИИ

Непрякото управление като прецедент за намеса при изграждането на модерни държави ► „Достатъчно доброто“ управление като алтернатива на Дания ► Съединените щати и Япония като строители на нации

Човек би помислил, че историята на колониализма е без значение за света в началото на XXI в. Повечето колониални империи се разпаднаха през трите десетилетия след Втората световна война, а една от последните, бившият Съветски съюз, рухна през 1991 г. Защо тогава да се занимаваме с успеха или провала на чужди държави да внедрят институции?

Въпросът обаче остава актуален, защото след края на Студената война както отделни държави като Съединените щати, така и международната общност в по – широк план полагат сериозни усилия да изградят държавност в бедните развиващи се страни. Това е най – очевидно по отношение на американската окупация на Афганистан и Ирак през първото десетилетие на новия век, когато създаването на жизнеспособни държави е централен проблем в американската „война срещу тероризма“, с който е свързана и способността на агресора да се оттегли от тези страни, запазвайки поне минимално доверие към себе си. По света обаче има множество други интервенции с цел мироопазване или държавно изграждане: в Камбоджа, Босна и Косово, Сиера Леоне и Либерия, Хаити, Сомалия, Източен Тимор, Демократична република Конго, Папуа – Нова Гвинея, Соломоновите острови и др.

Моралните основания на тези интервенции очевидно ги различава от колониализма. Колониалните сили не се преструват, че окупират чужди държави в интерес на техните автохтонни обитатели, въпреки че се опитват да оправдаят пред себе си своето поведение като своя цивилизационна мисия. До последното десетилетие преди оттеглянето си колониалните управления не преследват цели, свързани с развитието, и са предпазливи по отношение на индустриализацията на своите колонии, тъй като техните домашни производители не желаят да имат конкуренция. Те не са и особено заинтересовани от утвърждаването на демокрация, тъй като оправдават собственото си недемократично управление.

Ситуацията се променя през XX в. След Първата световна война Обществото на народите (предшественик на ООН) предоставя мандати на колониални сили като Великобритания и Франция, но при условие, че тези територии ще бъдат управлявани в интерес на техните жители. Международната правна рамка се изменя още веднъж след Втората световна война с приемането на Всеобщата декларация за правата на човека и все по – активното участие на новите независими бивши колонии в международни форуми като Общото събрание на ООН. Студената война и правото на вето от страна на Съветския съюз блокират разрешаването на твърде много мироопазващи мисии на Съвета за сигурност, но впоследствие пречките са отстранени и ролята на Департамента по мироопазващи операции към Секретариата на ООН неимоверно се повишава. В отговор на зверствата в държави като Босна и Руанда в края на деветдесетте години на миналия век е утвърдена нова доктрина, наречена „отговорност за защита“, която задължава международната общност да предприема действия, които да гарантират човешките права на народи, застрашени от конфликт и репресии.

Целта на тези нови следконфликтни интервенции бързо еволюира. Те започват с опити за прекратяване на огъня и опазването на мира в конфликтните зони. Но скоро става ясно, че не може да има траен мир без институции и че оттеглянето на международната общност от тези гнезда на размирици е свързано с изграждането на стабилни управления, които да гарантират сигурността без външна помощ. Вследствие на което мандатът за намеса е разширен от мироопазване към държавно строителство.

До 1999 г. Източен Тймор е провинция на Индонезия, когато гласува за независимост и става суверенна държава. Малобройният административен апарат е разрушен от заминаващите индонезийци и Организацията на обединените нации създава Преходната администрация на ООН в Източен Тимор, която да изгради нова държава. Съединените щати се намират в подобна ситуация в Афганистан и Ирак. След рухването на държавността през 1980 г. Афганистан се превръща в убежище за терористи. Недопускането на възстановяването на „Ал Кайда“ е свързано с тежката задача по изграждане на национално правителство в Кабул. При управлението на Саддам Хюсеин Ирак разполага с функционираща държава, която рухва след американската инвазия през март 2003 г. и преждевременното решение за разформироването на иракската армия. След избухването на пълномащабна гражданска война през 2005 – 2006 г. главна цел на американската окупация става държавното строителство.

Резултатите от усилията на международната общност за стабилизиране на конфликтни и постконфликтни зони са противоречиви. В някои случаи като Босна, Косово, Източен Тимор, Соломоновите острови и Салвадор мироопазващите мисии до голяма степен предотвратяват повторно избухване на конфликти. В Афганистан и Демократична република Конго обаче това не се получава. Съществуват основателни аргументи, че добронамерената хуманитарна намеса в Сомалия и Източно Конго всъщност удължава кризите вследствие на непреднамерена подкрепа на един от участниците в конфликтите.

Резултатите от държавното строителство са крайно разочароващи. Съединените щати планират да изтеглят силите си от Афганистан през 2016 г., без да са изградили функционална, легитимна централизирана държава. Ирак, изглежда, разполага с нещо като държава, но през 2014 г. държавността в регионите северно от Багдад рухва. Многократните интервенции и милиардите долари чуждестранна помощ предстои да допринесат за изграждането на функционални управления в Хаити и Сомалия. В някои региони на Балканите и на Соломоновите острови се поддържа известна стабилност само благодарение на масираната и постоянна външна намеса.

Тези неуспехи пораждат продължителни дебати за необходимите условия за изграждането и укрепването на институционалност, както и за ролята на външните сили в този процес. Именно това ни връща към изучаването на колониализма заради опита на външните сили, свързан с внедряването на институции в съвършено различни в културно отношение общества.

Много от примерите и прецедентите, свързани с европейския колониализъм, са несъотносими към настоящите интервенции. Колониалните сили са най – успешни при налагането на модерни институции в държави, където коренните народи са толкова слаби, малобройни и примитивно организирани, че могат да бъдат изтребени чрез войни или болести, затворени в резервати или унищожени по някакъв друг начин. Такава е историята на Съединените щати, Канада, Австралия и Нова Зеландия – бивши британски колонии и днешни образци на либералната демокрация. Този модел няма да се повтори. Дори да съществуват толкова слабо населени места по света, съвременните схващания за правата на коренните народи са непреодолима пречка за подобна форма на колонизация.

Британските и френските колониални администрации в Субсахарска Африка всъщност са много по – подходящи прецеденти за съвременна намеса в държавното строителство, защото са слабо финансирани, не са свързани с масирано заселване на европейци и през късните години постигат известни успехи по отношение на развитието. Непрякото управление на Великобритания представлява особен интерес, защото се опитва да се справи с това, което наричам проблема „да настигнеш Дания“ обявявайки, че целта на чуждестранното управление не е възпроизвеждането на „Дания“.

Проблемът е, че Дания не става Дания за няколко месеца или години. Съвременна Дания, както и всички други развити страни, изграждат модерни институции в течение на векове. Ако външни сили се опитат да наложат свои собствени модели на добри институции в дадена страна, резултатът вероятно ще бъде това, което Лант Притчет, Майкъл Улкок и Мат Андрюс наричат „изоморфна мимикрия“: копиране на външните форми на западните институции, но без тяхната същност. За да са успешни, институциите трябва да са съгласувани с местните обичаи и традиции: правни кодекси, внесени на едро от чужбина, често не се възприемат, тъй като не отразяват местните ценности. Институциите често се допълват взаимно: няма как да изградиш завод за стомана в страна, в която няма пазар за стомана, няма достатъчно компетентни мениджъри или работници, липсва инфраструктура за транспортиране на продукцията до пазарите и няма правна система, която да защити правата на инвеститорите. Стратегиите, които се стремят да дадат приоритет на едни цели над други, изискват задълбочено разбиране на същността на местните институции. Нещо повече, институциите се развиват въз основа на интересите и идеите на местните елити и властимащи. Чужденците често не разбират кои са тези елити, как да интерпретират техните интереси и следователно каква съпротива ще окажат на добронамерени планове за реформи или промени.

Изхождайки от подобни съображения, редица наблюдатели изтъкват, че международната общност трябва драстично да ограничи своите амбиции и да се задоволи с „достатъчно добро“ управление, като се стреми да настигне не Дания, а някоя по – реалистична цел като Индонезия или Ботсвана. Вместо да внасяме цели модерни правни системи от САЩ или Европа, защо не опитаме да разчитаме в някои случаи на обичайното право? Вместо да настояваме цялата администрация да бъде кристално изчистена от корупционни практики, защо не си затворим очите за дребната корупция на нископоставени служители и не насочим вниманието си само към сериозните случаи? Вместо да изискваме от хората да гласуват за несъществуващи партийни програми, защо не приемем реалността на клиентелизма и не предпочетем рентиерски коалиции, които все пак допринасят за стабилността и до известна степен за икономическия растеж?

Бихме могли да си представи например далеч по – различна американска политика в Афганистан след първоначалния разгром на талибаните през есента на 2001 г. Вместо да се опитват да възстановяват една централизирана, унитарна демократична държава, Съединените щати биха могли да се опитат да създадат коалиция на племенни лидери, военачалници и други властови брокери, които да постигнат консенсус да запазят мира и да обуздаят „Ал Кайда“ и други терористични групи. Вместо да се опитват да градят демокрация в Ирак, САЩ биха могли да запазят армията на Саддам Хюсеин и да я поверят на генерал, който не е свързан със стария режим.

Британското непряко управление в Африка всъщност е ранна версия на тази стратегия на „достатъчно добро“ управление. Лугард и други администратори действат по силата на необходимостта и виждат, че нямат нито ресурсите, нито работната ръка, за да управляват своите африкански колонии по начина, по който управляват Хонконг и Сингапур, и затова се стремят да се възползват от колкото е възможно повече местни традиции и определящи фактори. Както видяхме, французите, макар и да провеждат много по – различна политика на пряко управление и асимилация, в края на краищата не постигат по – големи успехи от британците.

Както видяхме, непрякото управление крие много капани и често води до неочаквани и нежелани резултати, На първо място, необходимостта от познаване на местните особености е огромна и често непосилна за една чуждестранна администрация. Търсенето на „местни закони и обичаи“ е манипулирано с лекота от коренните жители и води до погрешно разбиране на местните практики. Много често колониалните власти не позволяват на местните вождове да вземат решения, когато са в ущърб на интересите на европейските заселници или са в разрез с „цивилизованите нрави“. Уважението към местните традиции нерядко пречи на чужденците да разберат, че желанията на африканците са се променили и вече не искат да опазят традиционната си култура, а предпочитат да се модернизират. Пример за това е Северна Нигерия, регионът на най – последователно провежданите практики на непрякото управление, чието население от десетилетия е най – бедното и най – слабо образованото в страната именно защото е оставено на своите традиции.

Същите тези противоречия са очевидни в съвременното движение за правата на автохтонните населения. Общественото мнение в западните страни е направило завой на 180 градуса от дните на колониализма, когато се отнасяше към коренните народи като към диваци, които трябва да бъдат „цивилизовани“ насилствено, докато днес настоява за Стриктно зачитане на правото на оцелелите по света местни общности да съхранят традиционния си начин на живот. Това поражда насилствени конфликти в държави като Перу и Боливия между миннодобивни или енергийни компании и местните общности, подкрепяни от световна мрежа от международни неправителствени организации.

По принцип трудно може да се твърди, че на традиционните общности не трябва да бъде позволено да се управляват според собствените си традиции. Алтернативата за повечето от тях не е начин на живот като в Дания, а по – скоро маргинално съществуване в мизерни градски условия. Проблемът с чуждестранното насърчаване на правата на автохтонните населения обаче е, че чужденците много трудно могат да направят точна преценка за реалните интереси на местните общности, което се отнася и за практикуващите непряко управление. Много от тези общности вече са наполовина модернизирани, както мнозина африканци в началото на XX в., и много от техните членове всъщност биха се възползвали от възможността да се присъединят към съвременния свят. В такъв случай настояванията да продължават да живеят в традиционни селища и да говорят на местните си езици биха били крещящо ограничаване на техните възможностите, което често се пренебрегва от добронамерени външни представители, които претендират, че защитават техните интереси.

Много от проблемите, породени от непрякото управление, възникват отново в практиките на днешните програми за развитие на Африка и други бедни региони. Световната банка, Американската агенция за международно развитие и други дарителски агенции например спонсорират проекти на т.нар. стратегия „Водено от общностите местно развитие“, след като първият от тях стартира в Индонезия през деветдесетте години на XX в. Тази стратегия изглежда твърде благоразумна и привлекателна: местните хора знаят по – добре от жителите на Вашингтон или Лондон от какво имат нужда и как би трябвало да се осъществят проектите за развитие, предназначени да им помогнат. Подобно на колониалните служители от времето на непрякото управление, ръководителите на стратегията се консултират с представители на общността за какви инвестиции да се използват донорските фондове – за напояване, пътища, обществени тоалетни или за друга инфраструктура. Външните дарители наемат местни посредници, за които се предполага, че достатъчно добре познават местните условия, за да могат да организират селските общности и да представят справедливо техните възгледи. Очакването е, че самият акт на организиране на общността е изграждане на социален капитал, който ще се съхрани след приключването на проекта.

Но проектите на „Водено от общностите местно развитие“ се сблъскват с два характерни проблема. Първият е разбирането на истинските възгледи на общността. Както по целия свят, местните общности са доминирани от местни елити, в повечето случаи възрастни мъже, които декларират, че говорят от името на цялата група. Много е трудно да се разбере дали даден говорител действително изразява интересите на общността, или се възползва от позицията си просто защото желае общата тоалетна да бъде построена в близост до дома му. За да се справят с подобен проблем, външните дарители принуждават общността да включи в редиците си жени, малцинства (ако има такива) или други маргинализирани лица, което не съответства на местните, а на западните стандарти за справедливост и обективност. Така възниква ситуация, в която чужденците са принудени или да оставят нещата в ръцете на местните елити, или да се ангажират с една прекалено агресивна форма на социално инженерство. Малцина дарители имат достатъчно познания за местните условия, за да разберат постигнатия резултати. С подобни дилеми са се сблъсквали колониалните областни администратори по време на непрякото управление с тази разлика, че повечето от тях са имали многогодишни мандати, благодарение на което далеч по – добре са познавали местните условия от съвременните служители по програмите на „Водено от общностите местно развитие“. Общият ефект от големия брой проекти по тази програма по целия свят засега е неясен.

Рео Мацузаки изтъква, че успешността на държавното строителство е в пряка зависимост от автономията на местните служители, които биха могли да се възползват от познанията си за местните условия за постигане на целите за развитие. Той посочва като пример относителния успех на японската администрация при изграждането на институции в Тайван през годините, когато страната е под колониална зависимост (от Китайско – японската война през 1895 г. до поражението на Япония през 1945 г.). Целите на Япония в Тайван не са благонамерени. Както в Корея, Токио иска да японизира острова, като принуди тайванците да говорят японски, и да използва страната като платформа за износ на суровини в Япония. Но японците преследват и свързани с развитието цели, като изграждат сериозна инфраструктура, училища и местна държавна администрация, които оставят в наследство след оттеглянето си.

Мацузаки твърди, че това се случва благодарение на обстоятелството, че назначените да управляват острова генерал – губернатори като Кодама Джентаро са влиятелни военни бюрократи, чиято репутация им позволява да вземат решения без сериозен контрол от страна на Токио. Кодама от своя страна назначава и подкрепя своя довереник Гото Шимпей, който провежда политики въз основа на задълбоченото си познаване на реалните условия в Тайван. Когато решават проблеми, свързани със земевладението и образованието, често променят политиките в съответствие с местните развития, а и мандатът им е достатъчно продължителен, за да натрупат достатъчно познания за местните условия, което им позволява да се ориентират, когато нещата не се развиват успешно.

Този пример е пълна противоположност на американската сюзеренна власт над Филипините, когато вашингтонските политици постоянно отменят решенията на местните администратори (като бъдещия президент Уилям Тафт, който е губернатор от 1901 до 1903 г.). Контролиращите разходите лидери на Конгреса се стремят да наложат американски модели на управление на едно общество, което разбират съвсем повърхностно. По този начин американската администрация пропуска възможността да преразпредели имотите на Католическата църква между бедните селяни заради католическото лоби у дома. Американските администратори предоставят разпределението на земята на съдебната система на Филипините вместо на изпълнителна агенция, тъй като такава е практиката в САЩ. Те не си дават сметка, че неграмотността на филипинците ще стане причина съдопроизводството да бъде контролирано от образованите елити, които успяват да заграбят голямо количество недвижими имоти въпреки изричното желание на американците да насърчат поземлената реформа. Налагайки американския модел на управление на „съдилища и партии“ от XIX в. във Филипините, САЩ позволяват възникването на поземлена олигархия, която продължава да управлява страната.

Ето защо трябва да внимаваме, когато чужденци подаряват институции. Чужденците рядко са достатъчно запознати с местните условия, за да знаят как да изградят стабилна държава. Когато усилията им за изграждане на институции са колебливи и недостатъчно финансирани, често причиняват повече вреда, отколкото полза. С това не искам да кажа, че западните модели на развитие не са ефективни или до известна степен общовалидни. Но всяко общество трябва да ги приспособи към собствените си условия и да надстроява върху основите на местните традиции.

Институции се изграждат най – успешно от местни социални участници, които биха могли да заимстват чужди практики, но познават ограниченията и възможностите на собствената си история и традиции. Някои от най – забележителните модели на институционално строителство ни предлага Източна Азия, където местните елити черпят от многовековния опит на държавно и национално строителство. На много други места обаче такива традиции не съществуват и трябва да бъдат създадени.

Както вече отбелязах, не е достатъчно да се създадат формални държавни институции, независимо дали въз основа на внесени или на местни модели. За да бъде успешно, държавното строителство трябва да бъде съпроводено от паралелен процес на изграждане на нация. Националното строителство добавя морален компонент на споделени норми и култура и утвърждава легитимността на държавата. То е и потенциален източник на нетърпимост и агресия и често трябва да бъде постигнато чрез авторитарни методи. Сравнителният анализ между Нигерия и Индонезия, от една страна, и Кения и Танзания, от друга, е подходяща илюстрация в този случай.

22. ЛИНГВА ФРАНКА

Защо националната идентичност е важна и проблематична в развиващите се страни ► Защо Индонезия и Танзания успяват да създадат национална идентичност за разлика от Нигерия и Кения ► При демократични или при авторитарни условия се утвърждава национална идентичност по – успешно

Вече видяхме, че силната национална идентичност играе решаваща роля за успешното държавно строителство в Европа. В съвременния развиващ се свят слабите държави често са продукт на слаби или несъществуващи национални идентичности. Това до голяма степен е проблем в Субсахарска Африка, чиито независими държави са колониални творения с произволни граници, които не съответстват на една – единствена етническа, езикова или културна общност. Като административни единици в рамките на по – големи империи, техните народи са свикнали да живеят заедно, но нямат усещане за обща културна идентичност. В оставения от колониализма вакуум някои нови независими държави като Нигерия и Кения полагат незначителни усилия за изграждането на нова национална идентичност, в резултат на което са измъчвани от ожесточени етнически конфликти. За разлика от тях лидерите основатели на Индонезия и Танзания споделят идеи, които позволяват осъществяването на национално единство. Индонезия не е африканска страна, но, както отбелязах в Глава 14, между нея и Нигерия има много сходства, както Кения и Танзания имат много общи характеристики. И Индонезия, и Танзания са изправени пред големи политически предизвикателства като корупцията и етническите конфликти. Но относителните нива са от значение – техните правителства са много по – последователни и стабилни благодарение на това, че от самото начало полагат усилия за изграждането на нация, в резултат на което постигат по – добри социални и икономически резултати през последните години.

Както много други развиващи се страни, Нигерия никога не е била национална държава. Но и никога не е била обект на сериозно национално строителство нито от страна на колониалните власти, нито на новото национално ръководство след обявяването на независимостта. Когато британците пристигат в Нигерия, те не завладяват голяма, добре организирана централизирана държава, каквато е Монголската империя на индийския субконтинент. Нигерийското население е организирано главно в много малки формирования на племенно ниво. Територията, която сега се нарича Нигерия, е консолидирана за пръв път като политическа единица на 1 януари 1914 г. от Фредерик Лугард, изобретателя на непрякото управление, който е назначен за губернатор. Тя се основава на сливането на протектората Северна Нигерия и колонията протекторат Южна Нигерия, който от своя страна възниква от сливането на колонията Лагос и протектората Нигерско крайбрежие през 1906 г. Тези територии нямат нищо общо, тъй като са разделени религиозно, етнически и по богатства между мюсюлманския Север и Юга, който постепенно приема християнството благодарение на европейски мисионери. Сливането е осъществено поради административни съображения, тъй като по – бедният Север страда от фискален дефицит, който би бил по – лесно субсидиран в рамките на обединената колония. Разбира се, на колониалните власти не им хрумва да се консултират с местните жители по отношение на далновидността на този план.

Това, което британците не намират в Нигерия, не го и създават. В Индия, където присъстват от XVII в., създават армия, национална бюрокрация, образована средна класа и лингва франка (английския език), който обединява различните субконтинентални етноси, религии и касти. Според Сунил Килнани в известен смисъл самата „идея за Индия“ като политическа единица възниква през колониалната епоха в резултат на постепенното утвърждаване на институционалността и демократичните идеали. Още повече че Индия играе централна роля в британските стратегически намерения като опорна точка на империята.

Но когато пристигат в Нигерия, британците в известен смисъл са изтощени от проблемите на глобалната империя. Непрякото управление е единствената адекватна политика, след като решават, че не биха могли да инвестират в Африка така, както са инвестирали в Индия. Поради което предпочитат да не правят опити за изграждането на стабилна държавна структура или за развитието на икономиката. Те нямат особен интерес и от създаването на класа от образовани нигерийци.

В навечерието на обявяването на независимостта степента на грамотност по английски в Северна Нигерия е само 2 процента, а в цялата страна само хиляда нигерийци са с университетско образование. Нигерийците не са допускани до високи държавни постове, а към края на Втората световна война по – ниски административни длъжности заемат само седемдесет и пет африканци.

Както вече отбелязах, един от начините за изграждането на силни държавни структури и некорумпирани администрации е способността на хората да се организират и да отстояват свободата си. Забележителното при Нигерия е, че там никога не възниква силна националистическа партия, която да се противопостави на британското управление или да формулира собствена национална стратегия. Нигерийците получават своя суверенитет на тепсия. Британците написват новата конституция и обявяват, че ще се оттеглят, няколко години преди да го направят през 1960 г. Политическите партии, които идват на власт в независима Нигерия, от самото начало са предимно регионални и етнически, както и по – враждебни помежду си, отколкото към бившия колониален повелител. Те нямат никаква идея за нигерийска нация, нито пък формулировка за национална идентичност, което води до пълен разпад и избухването на гражданска война.

Откритите нови големи петролни запаси в залива Биафра противопоставят конкуриращите се етнически групи, които се впускат в битка за ценната плячка, но същевременно се превръщат в механизъм, който гарантира бъдеща политическа стабилност. Правителството контролира икономическите ресурси, които разпределя между елитите, които на свой ред ги преразпределя между своите мрежи от последователи (запазвайки тлъстия дял за себе си). При всяка заплаха от страна на някоя недоволна групировка за употреба на насилие срещу рентиерската коалиция тя бива подкупвана с още по – големи субсидии и плащания. Политическата корупция и клиентелизмът са цената, с която нигерийците заплащат липсата на стабилност и на всеобхватна национална идентичност.

Индонезия започва до голяма степен като Нигерия, но през следващите години се развива по съвършено различен начин. До XX в. държава Индонезия не съществува. Разпрострян върху архипелаг с повече от единайсет хиляди острова, известният с най – различни имена регион – Индийски архипелаг, Индиите, Тропическа Холандия или Холандски Източни Индии – се състои от султанати, племена, търговски постове и етнически групи, чиито населения говорят на стотици различни езици. Малцина от местните жители имат представа за света отвъд тяхното село или най – много остров.

Промените започват да настъпват в края на XIX и началото на XX в., когато холандците разширяват своя политически контрол и търговски мрежи извън Батавия (днешна Джакарта), център на Холандската Източноиндийска компания. Редовното корабоплаване дава на хората усещане за архипелага като цяло, както и предприемането на поклонението хадж до Мека, което свързва индонезийските мюсюлмани с по – широката мюсюлманска общност. Заражда се много малък местен елит с достъп до европейско образование, който започва да усвоява понятия като национализъм и марксизъм от Запада.

Към третото десетилетие на XX в. идентичността на тази колония може да бъде определена по доста различни начини. Тъй като мнозинството от жителите са мюсюлмани, те биха могли да се самоопределят като мюсюлманска държава, както ще направи Пакистан. Комунистическата партия на Индонезия е за класова революция, която да я свърже с глобалния Комунистически интернационал, по примера на Китайската и Виетнамската партия. Много регионални и местни идентичности също биха могли да подкрепят собствени регионални политически формирования, особено на по – големите острови Ява и Суматра.

Вместо това със създаването на Националната партия на Индонезия, Конгреса на индонезийските национални политически асоциации и националистката младежка група „Млада Индонезия“ в края на двайсетте години на миналия век възниква една изцяло нова идея за страна, която да бъде наречена Индонезия.“ Вторият индонезийски Младежки конгрес в Батавия през октомври 1928 г. приема националния химн „Раят Индонезия“ (една от първите публични употреби на думата „Индонезия“) и обявява индонезийския (Бахаса Индонезия) за национален език.

Приемането на индонезийския за национален език изиграва решаваща роля за формирането на идентичността на зараждащата се страна. Индонезийският е стандартизирана версия на класическия малайски, който се употребява в продължение на векове като лингва франка на търговци и туристи в границите на архипелага. Той е първият език на сравнително малка част от населението в региона, по – голямата част от което продължава да говори на явански и сундански, а образованият елит говори на холандски. Той е по – егалитарен от яванския, езика на политически доминиращата етническа група в колонията, и при него отсъства сложната система от регистри, която отразява статуса както на тези, които го говорят, така и на тези, на които се говори. Мнозина от първите млади националисти не говорят индонезийски или не го говорят добре.

Приемането на индонезийския език и популяризирането на всеобхватната мултиетническа идея за Индонезия успяват да се наложат над другите концепции за идентичност, които се разпространяват в началото на миналия век. По това време в Ява, Суматра и Сулавеси има редица регионални движения, които се разпадат с формирането на по – всеобхватни индонезийски групи. Холандците играят играта на „разделяй и владей“, и много представители на новия националистически елит признават, че образуването на възможно най – широка коалиция е от решаващо значение за постигането на независимост.

Една от най – важните фигури в подкрепа на идеята за Индонезия е първият президент на страната след обявяването на независимостта Сукарно, който през 1927 г. публикува кратка брошура, озаглавена „Национализъм, ислям и марксизъм“. В нея той разглежда трите големи интелектуални течения в този момент и заявява, че между тях няма съществени несъответствия, които биха могли да попречат на създаването на широк политически фронт срещу холандското управление. Сукарно твърди, че посланията на исляма и марксизма са сходни, доколкото и двете учения се противопоставят на лихварството. Той критикува „фанатизираните“ мюсюлмани, които се стремят към теократична държава, с основанието, че това би довело до конфликт с другите религиозни общности в Индонезия. Поради същите причини се обявява срещу догматичния марксизъм заради враждебността му към религията. Единственият политически принцип, който Сукарно не включва в своя синтез, е западният либерализъм именно защото не обуславя силната държава като интегриращ компонент за изграждането на национална идентичност или за провеждане на преразпределителни политики, които според него са необходими за постигането на „социална справедливост“.

По – късно Сукарно формулира тези идеи като „петте принципа“ (панча шила) в своя реч през 1945 г., които се превръщат в основа на доктрината „Панча шила“ и обуславят независимата индонезийска държава. Сукарно е изключително противоречив теоретик в опитите си да съчетае крайно противоположни идеи. Неговата цел обаче не е философска, а практическа: той иска да създаде обединителна национална идентичност, която да му позволи да съчетае и в същото време да държи под контрол алтернативните политически течения в Индонезия. Той определя индонезийския народ в най – широк смисъл, без да се фокусира върху някоя от етническите групи, и приема религията, но я свежда не до исляма, а до всеобхватен монотеизъм.

Националният синтез на Сукарно може да бъде осъществен само в контекста на силната авторитарна държава. Първата конституция на Индонезия след обявяването на независимостта през 1950 г. предвижда многопартийна демокрация и определя на президента Сукарно ролята на фигурант. След първите общи избори през 1955 г. Сукарно предприема атака срещу парламентарната демокрация, а след избухването на етнически бунтове на външните острови през март 1957 г. е обявено военно положение. С подкрепата на армията и на Комунистическата партия на Индонезия Сукарно смазва либералната опозиция и създава Национален фронт въз основа на неговата политическа доктрина „Насаком“. Акронимът съчетава националистите, мюсюлманите и комунистите. Сукарно изпада във все по – голяма зависимост от подкрепата на индонезийските комунисти, както и на Китай и Съветския съюз, и използва държавната власт за мобилизиране на масова подкрепа въз основа на неговата идеология „Панча шила“.

Сукарно търпи поражение, защото не успява да съчетае трите принципа и най – вече националистическия, олицетворяван от армията, и марксическия, олицетворяван от Комунистическата партия на Индонезия. Тези два източника на подкрепа са все по – враждебно настроени един срещу друг. Опитът за преврат от страна на президентската охрана на Сукарно и убийството на редица генерали принуждават армията да отвърне на удара под командването на генерал Сухарто. Сукарно слиза от власт и в кръвопролитната чистка са избити между петстотин и осемстотин хиляди членове на Комунистическата партия.

„Новият ред“ на генерал Сухарто отхвърля марксистката част от програмата на Сукарно, но запазва неговото упование в силната централизирана държава като гарант за национално единство и идеологията „Панча шила“ като източник за национална идентичност. Представителите на малобройното китайско малцинство, от което Комунистическата партия набира най – много членове, са принудени да приемат индонезийски имена и са асимилирани от индонезийското общество. Кризата илюстрира ожесточения антагонизъм между мюсюлманското мнозинство и китайското малцинство, а поражението на Комунистическата партия укрепва позициите на мюсюлманските организации. Но режимът на „Новия ред“ продължава да използва идеологията „Панча шила“ като средство за потискане на исканията за ислямизация на индонезийската държава, а Сухарто е принуден да разчита на подкрепата на китайската бизнес общност.

Механизмът за културна асимилация е образованието. Бахаса Индонезия е езикът, на който се преподава в държавните училища, а държавата въвежда програми за обучение на учителите и ги принуждава да работят (а често и да се женят) извън родните си провинции. По този начин индонезийците заимстват административна система, подобна на използваната от китайските императори, за да контролират провинциите, и османската, за да управляват санджаците. Едно от най – важните постижения през периода на „Новия ред“ на Сухарто е разширяването на основното образование, когато то обхваща от 55,6 процента от населението през 1971 г. до 87,6 процента през 1985 г. Благодарение на преподаването на индонезийски в продължение на повече от две поколения броят на говорещите го рязко се увеличава и днес доближава 100 процента от населението.

Индонезийската национална идентичност е наложена по начин, който е немислим за Нигерия – чрез формулиране на ясна обединителна идеология и утвърждаване на национален език с подкрепата на авторитарната власт и с помощта на националната армия. Неефективността на този интеграционен процес е очевидна в Демократична република Тимор – Лесте (бившия Източен Тимор), Западна Папуа (бившата Западна Нова Гвинея), Амбон и Ачех, които никога не възприемат наложената от Джакарта версия за историческото минало на страната. И Западна Папуа, и Източен Тимор са до голяма степен с меланезийски по етническа принадлежност населения с незначително мюсюлманско малцинство и са анексирани от Индонезия съответно през 1963 и 1976 г. В своето есе от 1927 г. Сукарно използва дефиницията за нация на Ернест Ренан като група, която споделя обща история и действа като единна общност, което означава, че нито Западна Папуа, нито Източен Тимор се възприемат като част от индонезийската нация. И двете не са принадлежали към древното индуско царство Маджапахит, което предшества ислямизацията на Индонезия, исторически период, който понякога се представя от съвременните националисти като предполагаем източник на индонезийската идентичност. И двете имат други, по – близки източници на идентичност, свързани с техните меланезийски корени, а в случая с Тимор – с португалски сюзерен. Когато ранните индонезийски националисти посещават източните части на архипелага, те откриват едно съвършено чуждо място, обитавано от племенни народи, или „канибали“, както ги нарича един от тях. Индонезийското правителство преселва жители от Ява и други региони на Индонезия, за да промени етническия баланс, въвежда преподаване на индонезийски и задължително изучаване на идеологията „Панча шила“ в училищната система, прибягва до насилия срещу въоръжените местни бунтове. На референдума през 1999 г. Източен Тимор гласува за независимост и въпреки ужасните насилия от страна на проиндонезийски милиции през 2002 г. обявява своята независимост. Западна Папуа остава в рамките на Индонезия, но там непрекъснато тлеят бунтове за извоюване на независимостта.

Въпреки че индонезийската държава не успява да наложи една национална идентичност върху цялата територия на архипелага, правителството постига забележителна степен на национална интеграция в един регион, чиито населения само сто години преди това са далече от състоянието единна нация. До деветдесетте години на миналия век индонезийската идентичност се утвърждава и е достатъчно стабилна, благодарение на което когато в цялата страна се извършва преход към демокрация след азиатската финансова криза в края на десетилетието, правителството осъществява децентрализация на властта към провинциите и регионите, без да се опасява от по – нататъшна фрагментация. Индонезия си остава силно разпокъсана страна и общественото насилие срещу китайските и християнски общности и другите малцинства продължава. Нивата на корупцията също си остават високи. Но всеки успех има относителна стойност и, отчитайки етническата, религиозната и регионална разпокъсаност, от които страната започва, постигнатата степен на национално обединение е впечатляваща. Индонезия би могла да прилича много повече на Нигерия.

Постиженията на Танзания в изграждането на нация доста наподобяват тези на Индонезия въпреки очевидните регионални, религиозни и расови различия. Танзания е изключително разнообразна етнически и там живеят около 120 етнически групи. Също като Индонезия в продължение на много години е под управлението на силна еднопартийна държава, за която националното строителство е ясно формулирана цел и до голяма степен успява да постигне чрез прилагане на низходяща авторитарна власт.

Страната, с която Танзания може да се сравни най – добре, е нейната северна съседка Кения. И двете са британски колонии или под мандатно управление и са много сходни по отношение на своите климатични и културни дадености. Границата между двете страни е неестествена права линия, прокарана от колониалните власти, като започва от езерото Виктория и стига до Индийския океан, изкуствено разделяйки народите от двете ѝ страни.

По време на Студената война двете страни често са сравнявани, защото Кения възприема т.нар. от Джоел Баркан „клиентелистки капитализъм“, докато Танзания възприема „еднопартийния социализъм“. През първите две десетилетия след обявяването на независимостта през 1963 г. Кения се развива значително по – бързо от Танзания, демонстрирайки по този начин предимствата на пазарната икономика (вж. таблица 4).

Но от края на осемдесетте години на миналия век страните разменят позициите си, тъй като Кения претърпява рязък икономически спад в сравнение с Танзания (вж. фиг. 16). В По – скорошни времена Танзания споделя цялостния висок растеж на Субсахарска Африка от около 6 процента за периода 1999 – 2011 г.

За разлика от това Кения е опустошена от насилията между етнически групи особено след президентските избори през 2007 г.

Растежът на нейния БВП през първото десетилетие на новия век е по – нисък и много по – непостоянен вследствие на политическите конфликти. Танзания остава много по – стабилна. Причините вероятно са свързани с факта, че еднопартийната диктатура на Танзания се ангажира с политика на национално строителство за разлика от по – либералната Кения.

Танзания разполага с някои предварително съществуващи предимства пред Кения при формулирането на националната си идентичност. Нито една от нейните 120 етнически групи не е достатъчно голяма, за да наложи доминация, докато в Кения най – големите пет етнически групи съставляват около 70 процента от населението. Обединение между които и да е две от тях – кикую, календжин, луо, камба, лухуя – е достатъчно, за да контролират управлението. Не по – маловажна е ролята на суахили като национален език в Танзания. На суахили, език от групата банту, в който има много заемки от арабския на търговците от Занзибар и други крайбрежни райони, говорят много от населенията в Източна Африка.

Неговата роля е подобна на тази на индонезийския като лингва франка през колониалната епоха и като език на търговците на дребно и едро. Когато към края на XIX в. Танганика е под контрола на германците, колониалните власти полагат много по – съгласувани усилия да го превърнат в национален език, отколкото британците в техните кенийски колонии. Поради това в момента на обявяването на независимостта той е по – широко използван в Танзания, отколкото в Кения.

Ролята на първия президент основател на Танзания Джулиъс Ниерере наподобява тази на Сукарно в Индонезия. Той изгражда националната идентичност въз основа не на етническа принадлежност, а на социалистическата идеология чрез своето учение уджамаа[58], или африкански социализъм, ясно и изчерпателно формулирано в неговите трудове и в документи като Декларацията от Аруша от 1967 г. Според него етническата хетерогенност е сериозна заплаха за социалистическия проект и полага усилия да потисне т.нар. от него „трибализъм“. И той като Сукарно отхвърля западния либерален плурализъм и е за еднопартийно управление за преструктуриране на обществото. За тази цел използва като политически инструмент създадения от него Танганайски африкански национален съюз (чийто наследник е „Чама Ча Мапиндузи“)[59], който поддържа ленинска дисциплина и централизиран контрол над своите кадри в цялата страна. За разлика от много други африкански държавни ръководители Ниерере насочва вниманието си не само към градовете, но полага усилия Националният съюз да проникне и сред преобладаващото във вътрешността на страната селско общество. За постигането на тази цел правителството на Ниерере полага много по – големи усилия от Джомо Кениата да утвърди суахили като национален език и през 1965 г. го обявява за задължителен във всички средни училища. По думите на Хенри Бийнин: „Суахили е съществен компонент от националната идентичност на Танганика; той е мерило за „танганизъм“.“

В Кения ситуацията е съвършено различна. След обявяването на независимостта доминация в страната постига една от големите етнически групи в лицето на кикую благодарение на своята водеща роля както в политиката, така и за икономиката. Въстанието „May May“ срещу британските колониални власти е предвождано до голяма степен от народа кикую, който подкрепя първия президент основател на страната Кениата. Кениата създава собствена националистическа партия Кенийски африкански национален съюз не въз основа на идеология от ленински тип, а като клиентелистка организация за разпределяне на облаги. Държавата не се разглежда като неутрален арбитър над различните етнически групи, а като плячка, която да бъде заграбена. След като Даниел Арап Мои наследява Кениата през 1978 г., патронажът се прехвърля от кикую към календжин и други етнически групи, които подкрепят Мои. Докато Танганайският африкански национален съюз преразпределя ресурси от богатите към бедните, кенийското правителство ги преразпределя от един етнос към друг. Откровените патронажни практики от страна на домогнали се до политическа власт етнически групи са илюстрирани във фразата на Микела Ронг: „Сега е нашият ред да се наядем.“

Икономическият упадък на Кения е свързан с възхода на Мои и все по – високите нива на патронаж и корупция. От този момент нататък кенийската политика се свежда до конкуренцията между етническите групи да грабнат президентската власт и ресурсите на държавата. Кулминационната точка са масовите убийства в навечерието на президентските избори през 2007 г., в които участват представителят на кикую Мваи Кибаки и представителят на луо Раила Одинга. Ухуру Кениата, син на основателя на страната, е избран за президент през 2013 г., но срещу него е повдигнато обвинение от страна на Международния наказателен съд за участието му в междуетническите насилия през 2007 г.

Благодарение на утвърждаването на национален език и усилията на Танганайския африкански национален съюз да потисне регионализма и етническата идентичност с течение на времето етническата принадлежност започва да играе далеч по – несъществена роля в Танзания, отколкото в Кения и други държави, които не си поставят изграждането на нация за своя най – важна цел. Според икономиста Едуард Мигел въпреки сходните нива на етническо разнообразие в Танзания и Кения първата осигурява повече публични блага, което е причина за по – несъществената роля на етническата принадлежност.

Силната национална идентичност не гарантира добри резултати сама по себе си, а трябва също така да е свързана с разумни политики. От момента на обявяването на независимостта до началото на деветдесетте години на миналия век усилията на Джулиъс Ниерере за построяване на африкански социализъм в Танзания претърпяват пълна катастрофа във всяко друго отношение освен за изграждането на нация. В сферата на икономическата политика правителството унищожава стимулите, като установява контрол над стратегическите направления в икономиката и преразпределя ресурсите в ущърб на производителите. Това подкопава селскостопанския сектор, който е основен източник на приходи от износ, в полза на импортозаместващи отрасли, които се оказват неустойчиви в дългосрочен план. Това обезкуражава чуждестранните частни инвестиции и поражда автаркия[60]. В политическата сфера Танзания също прави много сериозни грешки още в самото начало на съществуването си. Тя се обявява официално за еднопартийна държава и кадрите на Националния съюз контролират изцяло политическия и социалния живот. Забранени или поставени под строг контрол са не само другите политически партии, но и гражданските организации, а свободата на пресата е ограничена. Кулминационен момент на погрешна политика по социалистически модел е периодът 1973 – 1976 г., когато 80 процента от населението в селските райони са преселени принудително в комунални селища „уджамаа“. Този опит за мащабно социално инженерство, подобно на аналогични опити в Съветския съюз и Китай, са с очаквано негативни последици както за икономиката, така и за личната свобода.

Дълговата криза в Танзания в края на осемдесетте години на миналия век слага край на погрешната икономическа политика, която е заменена от по – разумна пазарно ориентирана икономика. Тази промяна, както и фактът, че не избухват етнически конфликти от нигерийски или кенийски тип, допринасят за впечатляващите темпове на икономически растеж в края на деветдесетте години на миналия и началото на настоящия век. Това не означава, че етническата (или религиозна) принадлежност вече не е потенциален източник на конфликти и нестабилност в по – малка степен, отколкото в Индонезия. Мюсюлманите в Занзибар все по – енергично настояват за самостоятелна държава. Но благодарение на промените Индонезия и Танзания успяват да изградят по – ефективен политически ред.

Вече коментирах, че успешните демокрации са облагодетелствани от осъществено чрез насилствени и недемократични средства национално строителство. Това е валидно както за Европа, така и за развиващи се страни като Индонезия и Танзания. В момента и двете са сравнително успешни демокрации: през 2013 г. „рейтингът на свободата“ на „Фрийдъм Хаус“ за Индонезия е 2,5 (по седмобалната скала), а за Танзания 3. Но и двете страни са с далеч по – авторитарни управления през периодите на изграждане на техните национални идентичности. За разлика от тях би било трудно да си представим как Нигерия или Кения биха могли да предприемат национално строителство в настоящия момент предвид съществуващите разделения и управленски проблеми. В тези страни никой не разполага с властта да напише национална история или да обяви нов национален език. Последователността и историята играят изключително важна роля по отношение на общата идентичност и изграждането на модерна държавност.

Ситуацията в страните от Източна Азия по отношение на националната идентичност и държавните традиции е съвършено различна. Китай, Япония и Корея са сред най – хомогенните в етническо отношение общества в света и притежават вековни национални идентичности въз основата на общ език и култура. Не винаги е било така. Китайската Цивилизация се разраства в продължение на векове от долината на река Хуанхъ чрез завоевания на територии на юг, югоизток и запад, асимилирайки безброй неетнически населения от народността хан, а самата е колонизирана от различни тюркски варвари от север и северозапад. В първия том коментирам, че Китай не само изгражда една от първите държави, но и първата модерна държава, изградена въз основата на общ литературен корпус от класически произведения, който е в основата на образованието на поколения бюрократи. Националната идентичност и държавното строителство са свързани от самото начало с китайската история. Същото се отнася и за граничещите с Китай и повлияни от конфуцианската култура Корея, Япония и Виетнам. Всичко това се случва доста преди някоя от тях да установи контакт с европейския колониализъм и западните идеи. Това оказва силно влияние върху тяхното развитие: за разлика от Нигерия или Индонезия нито една от тези азиатски страни не осъществява национално строителство едновременно с изграждането на модерна държава през XIX и XX в., тъй като както европейските държави са с вече утвърдена национална идентичност.

23. СИЛНАТА АЗИАТСКА ДЪРЖАВА

Защо Китай, Япония и други източноазиатски общества изграждат силни модерни държави преди контакта си със Запада и защо проблемът на Източна Азия не е държавната слабост, а невъзможността да се ограничи държавата ► Защо Япония въвежда закони под външен натиск и защо автономната бюрокрация става неуправляема

Източна Азия е единствената част от незападния свят, която се слави с индустриализирани, високодоходни общества, които също така са либерални демокрации, а именно Япония, Южна Корея и Тайван. В нейните граници са и Китай, Сингапур, Виетнам, Малайзия и други бързоразвиващи се страни, които не разполагат с демократични политически институции, но имат много ефективна държавност. Източна Азия е в противоположния край на спектъра в сравнение със Субсахарска Африка с нейните слаби държави и слаби икономически резултати.

Огромна е литературата, която коментира „източноазиатското чудо“ и защо страните там са се развили толкова бързо. Интерпретациите на растежа са противоположни: според някои наблюдатели успехът на региона се дължи на подкрепящи развитието на пазара политики, а други подчертават важността на индустриалната политика и други форми на държавна намеса за насърчаване на икономическия растеж. Съществуват също така културни теории, които обясняват успеха на региона с азиатските ценности за спестовност и трудова етика. Тъй като в рамките на региона се наблюдава голямо разнообразие от варианти, и двете тези имат своите основания. Хонконг винаги е бил по – отворен и не чак толкова контролиран от държавата, колкото Китай и Южна Корея, но и трите държави постигат бързо развитие.

Независимо от степента на правителствената намеса бързоразвиващите се икономики на Източна Азия споделят една обща черта: всички разполагат с компетентни държавни администрации с висок капацитет.

Ефективната държава играе огромна роля при осъществяването на индустриална политика при избора на успешни икономически отрасли или предприятия, които да бъдат подпомагани чрез субсидирани кредити, специални лицензионни режими или инфраструктурна подкрепа. Противно на твърденията на фундаменталистите на свободния пазар, че не съществува успешна индустриална политика, в тези държави тя се оказва изключително успешна. Но условията за постигането на успех са много специфични. Всеки опит за пренебрегване на пазарните ценови сигнали би могъл да бъде опасен при намеса от страна на политиците, тъй като инвестиционните решения ще се основават по – скоро на политически, отколкото на икономически съображения. Историята на развиващите се страни в Латинска Америка, Африка и Близкия изток е пълна с примери на погрешна и съсипваща индустриална политика в резултат на корупция и рентиерство, един от които са усилията на Аржентина да създаде автомобилна промишленост, коментирани в Глава 18. За да е успешна една правителствена намеса, държавата трябва да разполага с т.нар. от Питър Еванс „вградена автономия“: администрацията да откликва на социалните потребности и да не е принуждавана да удовлетворява търсещи облаги политически поддръжници, което ще ѝ позволи да подкрепя дългосрочни цели в полза на широки обществени интереси. Такава политика провеждат успешно Япония, Южна Корея, Тайван и Китай за разлика от други държави. Разликата в резултатите се дължи на качеството на управлението.

Кои са корените на силната азиатска държавност? Докато Сингапур и Малайзия са колониални създания, Китай, Япония и Корея имат силни традиции на многовековна държавност отпреди по – сериозните си контакти със Запада. Тези традиционни държави преживяват сериозни сътресения през XIX и XX в. вследствие на конфронтацията със западните колониални сили, когато държавните институции преживяват сериозно преструктуриране и реформиране. Но на тях не им се налага да изграждат държавност от нулата, както в много региони на Африка. Освен това Китай, Япония и Корея вече имат силни национални идентичности и общи културни традиции и са едни от най – хомогенните като етническа принадлежност общества в света. Тези многовековни държавни традиции и национални идентичности са в основата на забележителните икономически успехи.

Ето защо голяма част от Източна Азия прилича на Европа благодарение на наличието на силни държави с настъпването на индустриализацията. Въпреки това политическото развитие на региона се различава съществено от европейското. Европа утвърждава правни институции през Късното средновековие преди бурния процес на държавно строителство от края на XVI до XVIII в. По тази причина съвременните европейски държави са с по – ограничени правомощия от източноазиатските, въпреки абсолютистките претенции на европейските монарси. Освен от закона държавната власт в Европа е ограничена и от възхода на нови социални играчи като средната класа и индустриалната работническа класа, които се организират в политически партии и настояват за участие в политическия живот. Върховенството на правото и подотчетността също ограничават властта на държавата. Законите дават права на феодални институции като Английския парламент кралят да иска разрешение от тях за налагането на нови данъци. По този начин от олигархични парламентите се превръщат в инструменти за утвърждаване на властта на нови социални сили, които организират политически партии и настояват за широко представителство.

От друга страна, политическото развитие на Източна Азия се основава не на върховенството на правото, а на държавата. Поради липсата на трансцендентална религия в Китай не съществуват правни норми извън указите на императора, нито независима от изпълнителната власт правна йерархия. Императорът управлява чрез закона и го използва като инструмент на бюрократично управление. Китайските владетели разполагат с държавност, която не позволява възникването на социални играчи, които да им се противопоставят, като религиозни организации, аристокрация, която живее (както в Европа) в непревземаеми крепости или самоуправляваща се търговска буржоазия в свободни градове. Благодарение на това традиционното азиатско управление е далеч по – абсолютистко от европейското.

Поради тези причини политическите предизвикателства пред Източна Азия са съвършено различни от предизвикателствата пред повечето колониални страни. Държавната власт е даденост. Проблемът по – скоро е как тя да бъде ограничена чрез закони и представително управление. Докато в останалия свят балансът между общество и държава е наклонен в полза на обществото, в Източна Азия той е изцяло в полза на държавата. Съществуват социални организации, които биха могли да служат като противовес на държавната власт, но под нейния строг контрол и ограничения за самостоятелно развитие.

Япония, първата незападна страна, която се модернизира и присъединява към развития свят, в известен смисъл е парадигматичен пример в този всеобхватен модел. Наследените от нея традиции на държавност са достатъчно силни, за да се противопостави на колонизацията, независимо че традиционните ѝ институции са преструктурирани чрез заемки от европейски модели. Решаваща роля изиграва изграждането на централизирана национална бюрокрация, която от края на XIX в. е основният източник на държавна власт. Това е причината за изграждането на неконтролируеми военни сили, които успяват да вкарат страната в гибелна война. Върховенството на правото и демократичната отчетност най – накрая биват наложени не чрез всенародна мобилизация на демократичните сили, а благодарение на външната намеса на Съединените щати и други държави.

През епохата на шогуната Токугава (1608 – 1868) шогунът се води васал на императора, но в действителност упражнява властта от негово име. Страната не се управлява като централизирана бюрократична държава, а властта е разпределена между „бакуфу“, администрацията на шогуна в столицата Едо (Токио), и няколкостотин владения („хан“), управлявани от даймьо или военен господар. Системата „бакухан“ често се оприличава с европейския феодализъм, тъй като властта е децентрализирана до ниво владения. Всеки даймьо притежава собствен замък и последователи самураи.

Но сравнението с европейската феодална система пренебрегва административната еднородност във и изключителната способност на предмодерната японска държава да прониква в обществото. Предмодерна Япония получава в наследство традициите на бюрократичното управление, което е силно повлияно от китайските норми и практики. По думите на Питър Дуус: „Въпреки феодалната си на външен вид структура Япония в много отношения е образец на бюрократична държава... Правителствените служби са пълни с всевъзможни архиви и документи от топографски измервания до регистри на населението, които документират по един или друг начин по – голямата част от населението. (Във владението Намбу, район за отглеждане на коне, са документирани дори бременностите и смъртните случаи при конете).“ Както в случая с Китай, японското управление в много отношения е модерно още преди началото на икономическата модернизация след 1868 г.

Въпросната модернизация започва след пристигането на „черните кораби“ на американския капитан Матю Пери през 1853 г. и е парадигматичен случай на т.нар. от Самюъл Хънтингтън „отбранителна модернизация“. Предявените от Пери и други западни сили искания за отваряне на Япония водят до сключването на редица неравноправни договори, благодарение на които чужденци получават достъп до пазара. Тази капитулация делегитимира управлението на Токугава и предизвиква въоръжено въстание, което слага начало на възстановяването на централизираната държава през 1868 г. под управлението на император „Мейджи“. Спешната необходимост от възстановяване е предизвикана от желанието да се избегне съдбата на Китай, който губи част от крайбрежната си територия от чуждестранни сили. Отменянето на неравноправните договори и признаването на Япония за равноправен партньор от страна на колониалните сили допринасят за модернизацията на Япония през първите десетилетия на XX в. Както в Прусия, външната военна заплаха стимулира държавното строителство.

Япония осъществява светкавично политическо развитие през 70 – те години на XIX в. През 1871 г. владенията са премахнати с един удар и техните военни формирования изграждат националната армия. Елитът на самураите, на които единствено е разрешено да носят оръжия по времето на шогуната Токугава, през 1876 г. са лишени от своите възнаграждения и им е забранено да носят своите два меча, така наречените катани. Изгражда се нова наборна войска въз основата на съвременни организационни принципи и нейните редици се попълват от презираните доскоро от елита селяни. Тези промени са причина за известния като Сацумското въстание самурайски бунт през 1877 г., който много бързо е потушен от новосформираната редовна армия.

Повечето наблюдатели интерпретират тези исторически събития като пряка последица от решението на Япония да се модернизира. Но в сравнение с други части на света тези процеси протичат по необичаен начин. В Европа премахването на феодалните привилегии и изграждането на модерна централизирана държава продължават в различните страни от края на XVI до края на XIX в. и често са свързани с възникването на сериозни социални конфликти. В съвременните развиващи се страни подобна консолидация все още не се е състояла, независимо от многогодишните усилия. Пакистан продължава да бъде доминиран от привилегирован квазифеодален поземлен елит, който няма никакви намерения да се откаже от своите привилегии. Сомалия и Либия не успяват да изградят от своите милиции национална армия. За разлика от тях Япония изгражда модерна държавност за малко повече от едно десетилетие.

Сред многобройните обяснения за тези различия се откроява изключително силното усещане за японска национална идентичност от епохата на шогуната Токугава. Като островна държава, управлявана от една – единствена династия, Япония се характеризира с необичайна етническа и културна хомогенност. Олигарсите „Мейджи“ старателно формират тази идентичност чрез политики за утвърждаването на шинтоизма и преклонението пред императора като държавна религия. Шинтоизмът има преки политически последствия като източник на легитимност на новата държава под управлението на императора. Тези традиции съществуват в продължение на векове, но се утвърждават с още по – голяма сила след 1868 г. За разлика от повечето елити в развиващите се страни лидерите на Реставрацията „Мейджи“ се ангажират единствено с държавно строителство, но не и с изграждането на нация.

При тази нова система японският император всъщност не управлява, а реалната власт е в ръцете на малоброен кръг от олигарси като Ито Хиробуми, Ямагата Аритомо, Иноуе Каору, както и други анонимни служители от обкръжението на императора, които управляват задкулисно и определят политическия дневен ред от негово име. Една от първите им инициативи е изграждането на модерна веберианска бюрокрация, чиито департаменти често ръководят самите те. С течение на времето става трудно да се разграничи тази политическа групировка от горните нива на самата бюрокрация. Персоналът на старите управленски структури на владенията е основа на новата национална бюрокрация. Те губят своята независимост през периода 1868 – 1878 г. и се превръщат в префектури[61], подчинени на централната власт в Токио.

Както в Европа, образованието се превръща във възможност за достъп до висшестояща административна длъжност. Завършилите Юридическия факултет на Токийския императорски университет (сега Токийски университет) са предпочитани от елитните министерства на финансите, търговията и промишлеността. През 1937 г. над 73 процента от висшестоящите държавни служители са завършили Токийския университет. Нарастването на капацитета на японската бюрокрация е забележително както по темпове, така и по качество. Над 97 процента от назначените за губернатори на префектури преди 1900 г. нямат университетско образование, а през периода 1899 – 1945 г. 96 процента от тях са дипломирани в някой от многото нови университети, създадени през последните десетилетия на XIX в. по западен модел. Трудно можем да се сетим за много съвременни развиващи се страни извън Източна Азия, успели да създадат човешки капитал в своите държавни администрации с такива темпове.

Както в пруската бюрокрация, японските служители полагат конкурсни изпити. Патронажните назначения са трудни, тъй като почти не съществува възможност за назначения без полагане на изпит или по средата на кариерата. Възможност за кариера в държавната администрация възниква през 1884 г. със създаването на пенсионната система, която възнаграждава за продължителна служба. Изпитната система е създадена през 1887 г. и утвърдена през 1893 г. с акцент върху юриспруденцията и правото. През 1899 г. с Указ за държавните длъжности назначенията на най – висока административна длъжност са възможни само за служители от горните административни нива. Това и фактът, че много бюрократи идват от бившите владения Сацума и Чошу, изиграли водеща роля за утвърждаване на Реставрацията „Мейджи“, е причина за изключителната вътрешна сплотеност на една малобройна група от висшестоящи публични служители.

Също като немската, японската държавност възниква в резултат на военни конфликти. Япония воюва с Китай през 1894 – 1895 г., след което завладява Тайван, побеждава Русия в Руско – японската война през 1905 г., стъпва в Китай и колонизира Корея през 1910 г. Както в Прусия, модернизацията на военната администрация се възприема като решаваща за националното оцеляване. Армията и флотът получават огромни бюджети и се основават нови академии за обучение на офицерите на европейски военни техники. Държавата обръща специално внимание на загиналите във войните и през 1869 г. изгражда светилището „Ясукуни“ в Токио, където се почитта паметта на загиналите за родината си японци. Режимът Токугава е военна олигархия, пропита от военната етика на бушидо[62]. Тази етика в съчетание с модерни организационни техники е в основата на автономната военна бюрокрация. Японският национализъм се отличава със своето войнолюбие. Тази традиция се е съхранила и до днес, което намира израз в посещенията на консервативни политици на светилището „Ясукуни“, което възмущава съседните държави Китай и Корея.

В момента на избухването на Руско – японската война Япония вече разполага с модерна веберианска държава. Нейният проблем е съвършено различен от този на по – голямата част от съвременните развиващи се страни: вместо да изгражда държавната власт, тя се нуждае от институции, които да я ограничат. Това е необходимо за защитата на имуществените права и свързаните с тях перспективи за икономически растеж от вмешателството на държавата, както и за защитата от злоупотреби срещу свободата на гражданите. Това е свързано с утвърждаване на върховенството на правото.

Предмодерна Япония като Китай има многовековни традиции на управление чрез закона, което е коренно различно от управление, съблюдаващо върховенството на правото. Това означава, че законът се възприема като административни заповеди на суверена, които са задължителни за поданиците му, но не и за самия него. Първото писано право на Япония е заимствано от китайския Тански кодекс от VII и VIII в. – Кодексът „Тайхо“ от 702 г. и Кодексът „Йоро“ от 718 г. Подобно на своя китайски аналог, ранното японско право е най – вече списък с наказания без концепция за частно право, което да включва договори, имуществени права или непозволено увреждане. Както в Китай и за разлика от Европа, Индия и Близкия изток законите не се създават от независим религиозен орган със собствена йерархия от съдии и тълкуватели. Правото не е нищо повече от административната власт на управлението на национално и регионално ниво. По време на Реставрацията „Мейджи“ традиционното японско наказателно и административно право е писано, формално и сравнително еднородно за цялата страна. Административното регулиране прониква дълбоко в японското аграрно общество, което е очевидно от системата за персонална регистрация, в която е регистриран всеки японски гражданин в границите на страната.

Усилията за модернизация са свързани с покана на западни учени в областта на правото за съветници и изпращане на студенти и служители да изучават западно право. Фактът, че в традиционните японски кодекси липсват области на правото най – вече в икономическата сфера, налага тяхното внасяне от чужбина. Съществуват и много по – дълбоки проблеми: в японския език няма дума, еквивалентна на френската droit, немската Recht или английската right[63]. Липсва и основополагащата за европейското и американското право концепция, че правата принадлежат на индивидите преди тяхното обединяване в общество и че част от ролята на едно управление е защитата на тези индивидуални права. Идеята за естествените права, залегнала в Декларацията за независимостта на САЩ, е обсъдена, но отхвърлена категорично при съставянето на Конституцията „Мейджи“.

В съответствие със своите традиции, след като се запознават с английското общо право, японците го отхвърлят и изграждат система на гражданско право въз основа на френската и германската. Английската версия с нейната разпростряна децентрализирана система на създавани от съдии закони е по – неподходяща за японските традиции от по – компактното гражданско право, което може да бъде приспособено към съществуващите японски бюрократични традиции. Много части от Гражданския кодекс са внесени изцяло, чийто резултат е разширеният Граждански кодекс от 1907 г., а традиционното японско право се прилага в случаи, свързани със семенните взаимоотношения, където правилата по отношение на домакинството се разпростират от самурайската класа върху цялото общество.

С приемането на Гражданския кодекс Япония прилага модерен вариант на управление чрез закони. Но върховенството на правото съдържа идеята, че правилата са задължителни не само за обикновените граждани, но и за самия суверен, който в случая е императорът. В съвременните политически системи това обикновено се постига чрез приемането на формална, писана конституция, която конкретизира източника на власт на суверена и ясно дефинира (и по този начин ограничава) правомощията на управлението. Японското правителство прави това през 1889 г., като обнародва Конституцията „Мейджи“, която е в сила до приемането на написаната от американците конституция след Втората световна война през 1947 г.

Конституцията „Мейджи“ е изготвена тайно от петима души, единият от които е немският специалист по конституционно право Карл Фридрих Херман Рьослер. Това се осъществява чрез тринайсетмесечно пътуване из Европа на най – високопоставения олигарх на „Мейджи“ Ито Хиробуми с цел изследване на европейския конституционализъм. Фактът, че той прекарва толкова продължително време в чужбина в изучаване на проблема, както и фактът, че колегите му се съгласяват да го направи, са показателни за значението, което държавните лидерите придават на правото за бъдещето на Япония. (По – късно Ито е назначен за генерал – губернатор на Корея и е убит през 1909 г. от корейски националист).

Конституцията „Мейджи“ отхвърля английския модел на парламентарен суверенитет в полза на по – консервативен и по – сходен със съставената от Бисмарк конституция на Германската империя. Тя предоставя Върховната власт не на японския народ, а на императора. Така всички правомощия на подчинените органи произтичат от властта на императора. Той има право да назначава министри, да обявява война и да сключва мир и по този начин разполага с изключителен контрол върху армията. Конституцията предвижда наследствена Камара на благородниците и „Диета“, избиран от гласоподаватели с изключително висок имуществен ценз, т.е. само от 1 процент от населението. „Диета“ има бюджетни правомощия, но няма право да орязва бюджета, а в случай че не одобри предложения от правителството бюджет, в сила влиза бюджетът от предходната година. Конституцията изброява дълъг списък от граждански права, но при условие че отговарят на изискванията за опазване на обществения ред. Така или иначе, тези права не се разглеждат като естествени или дадени от Бога, а са предоставени благодарение на щедростта на императора.

Оценките на Конституцията „Мейджи“ съществено се различават в зависимост от това дали наблюдателят вижда чашата като наполовина празна или наполовина пълна. Джордж Акита изтъква, че японският завой към милитаризма през 30 – те години на XX в. кара много съвременни японски учени да обърнат специално внимание на отклоненията в Конституцията „Мейджи“ от добрите демократични практики и да ги интерпретират като неизбежно подготвяне на почвата за последвалия необуздан авторитаризъм. Той обаче настоява, че е по – разумно да виждаме чашата като наполовина пълна. Япония започва от ситуация, в която не съществуват абсолютно никакви формални ограничения на властта на императора, за да стигне до такава, в която властта е регулирана и ограничена по най – различни начини. Въпреки че императорът назначава министрите, неговите декрети трябва да бъдат приподписвани от един от тях. Изпълнителните правомощия се споделят с Тайния съвет (по британски модел) на старейшините генро[64], а през второто и третото десетилетие на миналия век – с премиера и неговия кабинет. А правото на избираемия „Диета“ да налага вето на бюджетните увеличения му позволява да упражнява контрол над правителството в период на постоянно растящи фискални разходи. Както в германската правова държава, формално предоставената Върховна власт на императора не води до капризно и деспотично упражняване на властта, тъй като той е задължен да управлява чрез съблюдаваща правила бюрокрация.

Разбира се, много по – добре е да разполагаме с напълно демократична, защитаваща индивидуалните права конституция, отколкото с полуавторитарната Конституция „Мейджи“ или пък с Конституцията на Бисмарк. Политически ред, който концентрира прекалено много власт в малоброен кръг, предразполага към злоупотреби както по икономически, така и по политически въпроси. Истинското върховенство на правото трябва да бъде задължително за самата държава и за управляващите елити. При отсъствието на трета страна, която да съблюдава спазването на конституцията, нейната стабилност зависи до много по – голяма степен от това доколко е в интерес на икономическите групировки да спазват нейните условия. Така че въпросът, който трябва да бъде зададен по отношение на Японската конституция, е: кои са социалните и политическите играчи, които настояват за ограничаване на суверенните правомощия на императора? Защо японските олигарси приемат законодателни ограничения на своята власт, след като биха могли да управляват по далеч по – произволен начин?

В тази връзка японското споразумение от 1889 г. е много по – различно от английското от 1689 г., защото японската държава е изправена пред съвсем малко организирани опозиционни групи както сред елита, така и сред широките народни маси. Най – силната и опасна класа са бившите самураи, които са най – ощетени по отношение на своя социален статус и доходи в резултат на Реставрацията „Мейджи“. Лишени от правото да носят мечове и принудени да отрежат традиционните си кокове и да ги заменят с по – къси западни прически, много от тях са принудени да приемат унизителни професии като търговци или земеделци или да обеднеят. След Реставрацията бившите самураи организират няколко въоръжени бунта, но след потушаването на Сацумското въстание през 1877 г. изчезват от политиката. Друга недоволна група са селяните, много от които са засегнати тежко от реформирането на поземлените данъци и военната служба. Те организират редица протести през седемдесетте години на XIX в., но недоволството им намира израз само на местно ниво и те не успяват да организират национално движение или партия. Третата прослойка е средната либерална класа, която възприема западните идеи за свобода и демокрация. Тя създава Движение за човешките права и основава Японската либерална партия, разпространява петиции, организира протести и е подложена на репресии от страна на режима „Мейджи“, което подтиква някои от членовете ѝ да извършват покушения и да организират въоръжена съпротива. Но вятърът в платната на Движението за човешки права затихва, когато през 1871 г. правителството обявява намерението на императора да състави конституция до края на десетилетието.

Така че Японската конституция „Мейджи“ за разлика от английската не е резултат от продължителен конфликт между две утвърдени социални групи, които се споразумяват да си поделят властта. Нито пък е продукт на масова мобилизация от страна на социалните групи на средната и нисшата класа в опит да наложат насила конституция на монарха, както по време на Френската революция. Всички наблюдатели са единодушни, че и написването, и приемането на новата конституция са изцяло низходящи процеси, осъществени от играчи по върховете на властта като Ито Хиробуми. Олигархът може да е бил принуден от действията на Движението за човешките права, но той продължава да държи под контрол политическия процес през цялото време. В Япония няма еквивалент на Арабската пролет.

Силата, която принуждава Япония да състави конституция в края на краищата, не е вътрешна социална група, а чуждестранният пример. По това време нито една западна държава не принуждава открито Япония да обнародва конституция. По – скоро за самите японци приемането на конституция е необходимо условие за тяхното признаване като велика сила с права, равни с тези на Запада. Те се съобразяват със силогизъм, според който: „Всички модерни държави имат конституции, а Япония се стреми да бъде модерна държава, следователно трябва да има конституция.“ Непосредственият политически повод за осъществяването на тези промени е желанието да се анулират неравноправните договори, което е постигнато през 1899 г. Но тази цел е продиктувана не толкова от икономически интереси, колкото от желанието за признаване на Япония като модерно общество от страна на западните държави.

Както в Германия, създадените от Япония модерни вебериански бюрокрации след Реставрацията „Мейджи“ стават толкова автономни, че довеждат страната до катастрофа. Според мен причината за японския десен завой през 30 – те години на миналия век е по – скоро в това развитие, отколкото в някакви по – дълбоки социални причини.

Един от най – забележителните опити за обяснението на японския „фашистки“ завой от социална гледна точка е на Барингтън Мур. Според него три са пътищата към модерността и селяните играят решаваща роля във всеки от тях. Първият е демократичният, каквито са английският и северноамериканският, когато селското земеделие и феодалните политически договорености насилствено са преобразувани в комерсиално земеделие (в Англия) или изобщо не съществуват поради преобладаващото семейно земеделие (в американския Север). Вторият е модернизация чрез селска революция, както в комунистическа Русия и Китай. И третият е фашисткият, при който репресивната система на земеделие е причина за възникването на авторитарна държава, която се изплъзва от контрола на своите създатели.

Аргументите на Мур защо в Япония не избухва селска революция по китайски или руски модел са сравнително убедителни. Системата на данъчно облагане Токугава поощрява повишаването на селскостопанската производителност през века, предхождащ Реставрацията „Мейджи“. Селяните забогатяват с течение на времето. Освен това колективният начин на определяне на размера на данъците и относителната безпристрастност при тяхното събиране от правителството водят до висока степен на обществена солидарност или социален капитал в селските региони. Ситуацията в Китай е коренно различна, където откупуването на данъци, т.е. преотстъпването на правото за събиране на данъци на грабителски настроени частни лица, както и семейният индивидуализъм пораждат недоверие у селячеството. Недоволството и гневът сред селяните в Цински Китай са несравними с тези на японските селяни през Реставрацията „Мейджи“, и в края на краищата Китайската комунистическа партия се възползва от техния гняв, за да ги мобилизира. В Япония също избухват селски бунтове поради все по – голямата комерсиализация на земеделието както преди, така и след Реставрацията „Мейджи“, но те не са достатъчни, за да доведат до избухване на всенародно въстание.

По – неубедителни са опитите на Мур да свърже формите на земевладение в селските райони с възхода на милитаристичните правителства през 30 – те години на миналия век. Той се опитва да прави сравнения между Япония и Прусия, чиято армия действително взема участие във все по – репресивната система на земевладение от XVI в. Офицерският корпус на прусаците набира членовете си от юнкерската земевладелска класа, чиито представители в цивилния живот потискат собствените си селяни. Но в Япония още от края на XIX в. феодалното земевладение е подменено от по – свободни форми на наемане и земеделие за търговски цели. Отделни едри земевладелци оцеляват до наложената от американците поземлена реформа в края на четирийсетте години на миналия век, формирайки част от политическата база на консервативните партии. Но от политическа гледна точка те са далеч по – маловажна част от консервативната коалиция в Япония в сравнение с юнкерите в Германия преди Първата световна война или собствениците на големи чифлици в Аржентина по време на преврата през 1930 г. и срещат съпротива от страна на бюрократични активисти в зараждащата се милитаристична държава.

При липсата на армия би било напълно възможно Япония да се развие в по – демократична посока в английски стил. След Първата световна война страната преживява период на бурна икономическа експанзия, което води до бързия възход на градската средна класа и високи нива на образование. Този бум приключва през 1920 г. със завръщането на европейските държави на азиатските пазари. Последвалата продължителна рецесия е свързана със създаването и разрастването на профсъюзите, които организират стачки и протести, с възникването на различни марксически и леви политически групи и с консолидирането на индустриалния капитализъм в лицето на крупните индустриални групировки дзайбацу. Нито едно от тези развития не би трябвало непременно да е фатално за демокрацията, тъй като в същото време те протичат и във Великобритания, Франция и САЩ. Ако водещите битки за власт в японския „Диета“ политически партии бяха приели в редиците си тези нови социални играчи, демокрацията би била утвърдена още през 30 – те години на миналия век.

Тази възможност е осуетена от решенията на японските военни, които не се намират в Япония, а в отвъдморските територии на Японската империя. В известен смисъл японският авторитаризъм се заражда по – скоро в Манджурия, отколкото в Токио или в японската провинция. Военноморските сили са огорчени от отстъпките, направени на Великобритания и Съединените щати на Вашингтонската конференция през 1921 – 1922 г. Армията от своя страна се надява да създаде в Манджурия държава в държавата. Нисши офицери от Квантунската армия убиват китайския главнокомандващ Джан Дзолин[65] и след Манджурския инцидент през септември 1931 г. завладяват почти цяла Южна Манджурия. Членовете на правителството в Токио са на различни мнения и не реагират адекватно, а и Конституцията „Мейджи“ не позволява на цивилната власт да контролира военните при никакви обстоятелства. В още по – голяма степен, отколкото в Германия преди Първата световна война, императорът се превръща в заложник на въоръжените сили вместо в техен командир. Това поставя началото на период на растящо политическо насилие, по време на който военните и десните политически фанатици, действащи от името на императора, убиват редица цивилни политици, включително премиерите Хамагучи и Инукаи през 1930 и 1932 г. Радикални офицери правят опит за преврат през 1936 г. и макар той да е осуетен, цивилното правителство е толкова объркано, че не успява да предотврати провокирания от Квантунската армия инцидент на Моста на Марко Поло през 1937 г., поставил началото на пълномащабна инвазия срещу Китай.

За разлика от германския и италианския фашизъм японският милитаризъм не е свързан с масова политическа партия. Макар че военните имат цивилни съюзници в различни десни групировки, за разлика от германската армия те нямат силна социална база в Япония. Войската е в ръцете на младши офицери в японските полеви армии като инициатора на Манджурския инцидент Ишивара Канджи, който в своите пътувания и изследвания разработва концепция за предстоящата „тотална война“ между Великите сили. Японската армия развива своя собствена антикапиталистическа национална идеология, която осъжда материализма и егоизма на индустриалното общество и изпитва носталгия към някакво въображаемо аграрно минало. Но това, което възхвалява, е не толкова селският живот, колкото свързаните с честта ценности на старата военна аристокрация. Бюрократичната автономия на военните е особено силна благодарение на „доказаното с времето право на фронтовите командири да предприемат действия в извънредни ситуации, без да чакат директни заповеди от генералния щаб“. През 30 – те години на миналия век агентите се превръщат в принципали.

Истинско върховенство на правото в Япония настъпва след нейното поражение в Тихоокеанската война[66] и с приемането на изготвената от американците Конституция през 1947 г., която остана в сила без изменения до наши дни. Има редица важни правни стъпки, довели до този резултат, включително изявлението на императора на 16 август 1945 г., че Япония приема Потсдамската декларация и обявява безусловна капитулация, и императорския рескрипт от 1 януари 1946 г., с който императорът се отказва от доктрината на своята божественост. Правителството на победената и окупирана Япония съставя проект с незначителни поправки на Конституцията „Мейджи“, които след изтичането им в пресата предизвикват върховния главнокомандващ на съюзническите сили генерал Дъглас Макартър да разпореди изготвянето на съвършено различен документ, който е връчен на шокираното японско правителство през февруари 1946 г.

Американският проект съдържа редица важни промени. Суверенната власт на императора преминава в ръцете на японския народ; съсловната система е отменена; съставен е списък от основни права, които са различни от тези в Конституцията „Мейджи“; а всеизвестният член 9 лишава Япония от правото ѝ да води война и да поддържа войска. Конституцията е обсъдена от новоизбрания „Диета“ и влиза в сила на 3 май 1947 г.

Съвременни японски националисти като бившия губернатор на Токио Ишихара Шинтаро критикуват член 9 и следвоенната конституция като наложена на Япония и настояват за нейното изменение, за да се възстановят правото ѝ да притежава военна мощ и правото на самозащита. Тук е мястото да отбележа, че американците се опитват да наложат различни политики на Япония след 1945 г., някои от които са успешни, докато други се провалят. Освен въплътената в самата конституция демократична система, успешни политики са поземлената реформа, която премахва арендната система и разпределя земеделската земя между земеделските производители, както и утвърждаването на юридическите и политическите права на жените. Преобладаващото мнозинство от японците са благодарни, че тези промени им бяха наложени принудително и особено жените, чиито права бяха отвоювани благодарение на неотстъпчивостта на една млада жена Беате Сирота, участник в комисията по изготвяне на конституцията. Японските участници не са съгласни на промени като прехвърляне на суверенната власт от императора на народа, поземлена реформа и предоставяне на права на жените. Но американците не принуждават японците да направят един нежелан избор, а се опитват да им помогнат да вземат правилното решение.

От друга страна, американците не успяват да постигнат други желани от тях промени. Една от тях е разформирането на дзайбацу, крупните индустриални конгломерати, отговорни за финансирането и предизвикването на войната. Дзайбацу са разпуснати официално, но бързо се възстановяват и преструктурират на неформална основа като кейрецу (известните „Сумитомо“, „Мицуи“ и „Мицубиши“), превръщайки се в основа на последвалото японско икономическо чудо.

Освен това както заимстваните, така и наложените правни кодекси в основата на съвременното японско законодателство се прилагат по съвършено различен начин в Япония в сравнение с Европа и Северна Америка. Както други азиатци и за разлика от американците, японците избягват да решават споровете си по съдебен път и броят на адвокатите и съдебните дела на глава от населението намалява през трите десетилетия след края на Тихоокеанската война. Японците много по – често прибягват до арбитраж и неформално решаване на споровете от западняците.

Неуспешни са и усилията за създаване на институционален механизъм за оказване на по – голям демократичен контрол над бюрократичния апарат на Япония и за ограничаване на неговата автономия. Както в Германия, окупационните съюзнически власти се стремят да изчистят администрацията от хора, смятани за военнопрестъпници и ултранационалисти. Но необходимостта да се съхрани една стабилна и добре управляване Япония под натиска на възникващата Студена война прекъсва тези усилия в зародиш. Отстранени са само военновременните министри и заместник – министри, а по – младите бюрократи се изкачват по кариерната стълба, съхранявайки бюрократичните традиции. По този начин и при новата демократична конституция бюрокрацията си остава институцията, ангажирана с вземане на политически решения в Япония. Макар доминиращата Либерално – демократическа партия да контролира разходите и да раздава публични средства на своите поддръжници, тя не успява да проникне и да постави свои хора в бюрокрацията. Случва се по – скоро обратното: огромен брой служители след пенсионирането си (наричано „амакудари“, или „спускане от небесата“) заемат важни политически лидерски позиции и допринасят за тясното сътрудничеството между Либерално – демократическата партия и правителството. Те са едната страна на „железния триъгълник“, включващ бизнес сектора и партията, която доминира японската политика в продължение на две поколения.

Всъщност голяма част от бюрократичната система, концентрирана около Министерството на международната търговия и индустрията (сегашното Министерство на икономиката, търговията и промишлеността), която осъществява японското следвоенно икономическо чудо, е потомък на военновременната планова бюрокрация. Нейният произход е свързан с група офицери от Квантунската армия в Манджурия, които изграждат централизирана планова икономическа система за тази територия. Тази система е внедрена в Япония през 1941 г. и се превръща във военновременната система за разпределение на ресурси. Което означава, че американците, които водят преговори по търговски въпроси през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, се конкурират по икономически въпроси с потомците на бюрократите, с които бащите им са воювали във Тихоокеанската война.

Макар че японската бюрокрация е силна в сравнение с други компоненти на политическата система, през следвоенния период тя така и не успява да се централизира и наложи като китайската. Властта е разпределена между различни служби, всяка от които е просмукана от клики и фракции, които трябва да постигат консенсус, преди да се постигне дадено решение. През последните години това е причина за отлагане на вземането на трудни решения, било по отношение на ядрената енергетика или на земеделските субсидии. Освен това съществуват сериозни свидетелства, че самата бюрократична система търпи упадък с приключването на системата „амакудари“ през 2007 г., което води до ограничаване на стимулите за назначаване на представители на елита и на желанието на политическите партии да настанят свои поддръжници на ключови бюрократични позиции.

Политическото развитие на Япония от средата на XIX в. е модел, който заимстват с известни видоизменения редица източноазиатски общества.

Още преди сблъсъка си със Запада Япония разполага със силна държава, която притежава много от характеристиките на веберианска бюрокрация, която поддържа „баланс“ между държавата и обществото до голяма степен в полза на държавата. Различните социални групи като земеделски производители, търговци и воини не са достатъчно организирани, за да осъществят колективни действия както европейските независими градове, църквите, гилдиите и т.н. Поради тази причина на гражданското общество му е много по – трудно да контролира държавата чрез изисквания за ефективни върховенство на правото и отговорно управление.

Японското гражданско общество се активизира неимоверно след демократизирането на страната и с възникването на природозащитни, феминистки, медийни, националистически, религиозни и други подобни групи. Но способността на японското гражданско общество да се мобилизира за постигане на политически цели е все така слаба в сравнение с други индустриализирани демокрации. Възходът на Демократическата партия на Япония и спечелването на премиерския пост през 2009 г. представляват в известен смисъл зараждане на една по – силна опозиционна култура. Но неадекватните действия след земетресението в Тохоку през 2011 г. и ядрената криза във Фукушима поставят под въпрос стабилността на подобна промяна.

Липсата на гражданско общество в Япония се компенсира от чуждестранния натиск. Олигарсите „Мейджи“ приемат ограничения на правомощията си не поради мощна вътрешна гражданска мобилизация с настоявания за права, а защото искат западните държави да им гарантират равнопоставеност. Конституцията от 1947 г. е още по – пряко наложена на страната. Единствената причина да съхрани своята легитимност и стабилност в продължение на почти седемдесет години е позицията на Япония в международната система. Чрез член 9 и Договора за сигурност между САЩ и Япония от 1951 г. Япония де факто предоставя важен елемент на своята сигурност като самоотбраната на Съединените щати. Конституцията ще остане в сила, до момента, в който САЩ спазват своя ангажимент да защитават Япония от страни като Северна Корея и Китай. (Германия, другата победена държава през Втората световна война, постъпва по същия начин, преотстъпвайки своя суверенитет на НАТО и Европейския съюз). Крайнонационалистическият премиер Шиндзо Абе, който се връща на власт през 2012 г., заявява, че възнамерява да поиска преразглеждане на член 9 и да възстанови суверенитета на Япония. Ако това се случи, много от характеристиките на следвоенното споразумение също могат да се променят.

Япония създава още един прецедент за други азиатски страни, свързан с моралните качества на нейните авторитарни управници. Тези качества се коренят в конфуцианското наследство на Япония. По думите на Джордж Акита

лидерите „Мейджи“ вярват преди всичко във великодушния елитаризъм, който произтича от естествена йерархия въз основа на способностите... Като добри конфуцианци лидерите „Мейджи“ са абсолютно наясно, че само една тънка линия разделя просветените от деспотичните елити... Ако от суверена и поданиците се очаква да положат усилия в името на общото благо, следователно масите могат да бъдат образовани и обучени, за да постигнат възможността да участват пълноценно в управлението.

Олигарсите от периода „Мейджи“, както и висшестоящи бюрократи като Нобусуке Киши, който ръководи Япония през петдесетте години на миналия век, или Шигеру Сахаши, министър на международната търговия и индустрията след Втората световна война, са арогантни, отнасят се с пренебрежение към правата на обикновените граждани и жадуват за власт. Но за разлика от други авторитарни лидери по света напълно осъзнават, че обслужват широките обществени интереси. Олигарсите „Мейджи“ са толкова скромни и предпочитат да стоят в сянка, че едва ли съвременник, който не е изучавал внимателно историята на Япония, знае дори имената им. Те прекрасно познават и използват японските традиции, но същевременно допринасят за развитието на страната и постигането на цели, за които не съществуват исторически прецеденти.

24. БИТКАТА ЗА ЗАКОННОСТ В КИТАЙ

Защо в Китай държавата предшества законността ► Върховенство на правото в Династичен Китай ► Наченки на конституционализъм в съвременен Китай ► Мао и липсата на законност ► Възстановяване на поведението въз основа на правила в съвременен Китай

Японските институции в крайна сметка идват от Китай. Централизирана държава с много от характеристиките, които Вебер идентифицира като модерни, съществува в Китай още по времето на династията Цин през 221 г.пр.Хр. и е консолидирана по време на Ранната династия Хан (206 г.пр.Хр. – 9 г.сл.Хр.). Китай изгражда централизирана, меритократична бюрокрация, която е в състояние да регистрира населението на страната, да облага с единен данък, да контролира военните и да контролира обществото хиляда и осемстотин години преди възникването на подобни държави в Европа.

Тази преждевременно развита модерна държава е в състояние да предотврати появата на мощни социални играчи, които биха могли да оспорят нейното господство. В Европа привилегированата кръвна аристокрация, независимите търговски градове и религиозни организации като Католическата църква и различни протестантски секти имат независими властови бази и биха могли да ограничат правомощията на държавата. В Китай също има подобни групи, но те са по – слаби и силната държава полага усилия да ги запази такива. Ето защо китайска аристокрация съществува, но тя не упражнява териториален суверенитет до степента, в която го прави европейската, религии като будизма и даоизма са държани под строг контрол, а градовете приличат на административните центрове в Европа на изток от река Елба, а не на самоуправляващите се независими метрополиси в Западна Европа. Решаваща роля играе фактът, че в Европа властта е разпределена между отделните държави в много по – голяма степен, отколкото в Китай, поради коментираните вече географски дадености на региона. Това означава, че всяка европейска държава, която се опита да концентрира власт в ръцете си и да изгради империя, ще срещне незабавната съпротива на своите съседи. Тези съседи биха могли да се противопоставят на агресията по военен път, както и чрез подкрепата си на вътрешните противници на имперската власт. Европейската държавна консолидация в средата на XX в. достига равнището, на което се намира Китай в средата на периода на Воюващите царства (475 – 221 г.пр.Хр.), когато общият брой на големите държави е сведен до около шест – седем. Може би Европейският съюз един ден ще завърши процеса на обединение, който Китай осъществява в началото на династията Цин, но фактът, че това все още не се е случило, показва колко е различен балансът между държава и общество в Европа в сравнение с Китай.

Държавата Китай, с която европейските колониални сили се сблъскват, е управлявана от династията Цин (1644 – 1911), чуждестранна династия от Манджурия на финала на своя Династичен цикъл. Първият император на Цин Шидзу просто окупира институциите на династията Мин и използва персонала на Мин за управление на съществуващия административен апарат. През този период аграрната икономика на Китай не се различава особено от тази по времето на династията Хан около сто и шейсет години преди това. Но през XVII в. настъпват коренни промени с развитието много по – екстензивна пазарна икономика. Както Европа и Османската империя, от XVII в. Китай преживява както инфлация, така и бързо нарастване на населението. В южните китайски пристанища се появяват британски, португалски и холандски търговци, които включват страната в система на световната търговия. Възниква много по – голяма и по – независима търговска класа. Благополучието на търговците не е изцяло зависимо от правителството, а се превръщат в източници на капитали, поради което успяват да увеличат своята независимост до известна степен. В края на XIX в. в китайските градове се заражда малобройна средна класа, от която произлизат много от водачите на Синхайската революция от 1911 – 1913 г., която слага край на Династичен Китай.

Историкът Кенет Померанц твърди, че към средата на XVIII в. Европа не разполага със значителни технологични или институционални предимства пред Китай. По негово мнение последвалият възход на Великобритания по време на Индустриалната революция е до голяма степен случаен страничен продукт на нейния достъп до изобилието от въглища и чуждестранни доставки на суровини от типа на памук. Индустриалната революция обаче е резултат не само от наличието на определени ресурсни суровини, но също така и на интегрирането на няколко ключови подсистеми: научна система, която може да доведе до възникването на общи теории въз основа на наблюдаваните факти; технологична система, която позволява тези знания да бъдат прилагани за решаването на практически задачи; система на имуществени права, която създава стимули за технологични иновации; известна степен на културно любопитство към външния свят; образователна система, която все повече се фокусира върху обучението на студенти в научни и технически области; и накрая, политическа система, която допуска и дори насърчава всички тези неща да се случват по едно и също време. Китай може и да е разполагал с някои от тези парчета от пъзела, но му липсва нещо, което може да бъде наречено капацитет за „системна интеграция“, който да позволи съвместното функциониране на всички тези подсистеми по едно и също време. Функционирането на системната интеграция трябва да бъде гарантирано от политическия режим. Както Япония малко по – късно щеше да го демонстрира и както го доказва съвременен Китай, не съществуват дълбоки културни причини, поради които азиатските общества да са неспособни на такава интеграция. Но тя не настъпва в неподатливия на промени консервативен Китай през XIX в.

Късната династия Цин успява да се възползва от двехилядолетната си традиция на държавност, което ѝ позволява да избегне тотална колонизация, каквато преживява Африка. Но през XIX в. тя е дълбоко затънала в обредни практики и липса на гъвкавост, което ѝ попречва да се приспособи към конкурентния натиск на европейските държави. Китайският „век на унижение“ започва през 1839 г., когато правителството на Цин се опитва да забрани вноса на опиум и е принудено от британците да отвори своите пристанища по време на Първата опиумна война. Нанкинският договор от 1843 г. отстъпва Хонконг на Великобритания, дава екстратериториални права на чужди граждани и проправя пътя за предоставянето на допълнителни концесии на Франция, САЩ и други западни държави. Боксерското въстание в началото на XX в. е опит за противопоставяне на чуждестранното влияние, но е потушено от западните сили и води до налагането на огромни контрибуции на Китай. Япония побеждава Китай в Китайско – японската война през 1895 г., което води до загубата на Тайван и до превръщането на Корея във васална държава. Самият Китай постепенно е окупиран от Япония през 30 – те години на миналия век.

Хаосът и изостаналостта на Китай в началото на XX в. карат много западняци да смятат, че китайското общество винаги е било неорганизирано и бедно. Но те се натъкват на една държава в упадък, без да познават мощта на предишните режими. Възходът на Китай през втората половина на XX в. демонстрира по – добре на какво е способна една млада и енергична династия. През целия този размирен период Китай съхранява своите традиции на централизирано управление. Въпреки огромните сътресения от началото на XX в. приемствеността между Династичен Китай и държавата, ръководена от съвременната Китайска комунистическа партия, до голяма степен се запазва.

Както тогава, така и сега основният проблем на китайската политика не е как да се концентрира и разгърне държавната власт, а по – скоро как да бъде ограничена чрез законност и демократична отчетност. Балансът между държава, върховенство на правото и отчетност, който Япония успява да постигне в края на четирийсетте години на миналия век, е постигнат само частично в Китай. Под управлението на Мао Дзъдун законността е ликвидирана и в страната се възцарява произволен деспотизъм. След предприетите от Дън Сяопин реформи през 1978 г. Китай тръгва бавно по пътя на изграждането на политическа система въз основа на правила. Но върховенството на правото все още далеч не е гарантирано, а стабилността на режима зависи до голяма степен от обстоятелството дали това ще се превърне в главна цел на политическото развитие през XXI в.

Китай е единствената световна цивилизация, в която никога не е утвърдено същинско върховенство на правото. В древен Израел, християнския Запад, мюсюлманския свят и Индия правото произхожда от трансцедентална религия и се тълкува и прилага от йерархия на религиозни учени и юристи. Във всеки от тези случаи пазителите на закона са социална група, отделена от политическите органи – еврейските съдии на Израил, индуистките брамини, католическите свещеници и епископи, мюсюлманските улеми. Степента, до която правото ограничава произволната власт на владетелите, зависи от институционалното разграничаване на правно – религиозната йерархия от политическата, както и степента, до която едната или другата група е обединена или разединена. Това разделение е най – драматично в Западна Европа, където конфликтът на инвеститурата в края на XI в. предоставя на Католическата църква възможността да назначава свои свещеници и епископи. В ярък контраст с Китай върховенството на правото е утвърдено далеч преди изграждането на съвременна държавност, а то поставя ограничения върху държавното строителство, каквито не съществуват в Китай.

В Китай, от друга страна, никога не е имало трансцендентална религия и никога не се е споделяло вярването, че законите имат божествен произход. Правото се разглежда като рационален човешки инструмент, чрез който държавата упражнява своята власт и поддържа обществения ред. Това означава, че в Япония и Китай се управлява чрез закони, но липсва върховенство на правото. Законът не ограничава и не обвързва суверена, който е основният източник на правото. Въпреки че то може да бъде прилагано безпристрастно, това не се дължи на някакви присъщи права, с които разполагат гражданите. Правата са по – скоро дар от страна на великодушния владетел. Безпристрастността е само условие за добър обществен ред. Именно поради тази причина на имуществените права и на частното право – съблюдаване на договори, непозволено увреждане, както и други спорове, които възникват между физически лица, които не са свързани с държавата – не се обръща особено внимание. Това е пълна противоположност на традициите на Запада, чиито корени са общото право и римското гражданско право.

Всъщност в традиционната китайска култура се наблюдава подчертана враждебност към самата идея за право. Конфуцианците вярват, че човешкият живот трябва да бъде направляван не от формални писани закони, а от морал. Това е свързано с култивирането на ли, или благопристойно морално поведение, чрез образование и правилно възпитание. Конфуцианците твърдят, че да се разчита на писаното право, или фа, е вредно, защото формалните правила са твърде общи и широки, за да доведат до позитивни резултати в конкретни случаи. Конфуцианската етика е изключително ситуационна и зависима от контекста: правилният изход зависи до голяма степен от отношенията между и състоянието на засегнатите страни, конкретните факти по делото, както и от условията, които не могат да бъдат известни или уточнени предварително. Добри резултати се постигат не посредством обективно прилагане на правилата, а с помощта на някой мъдър или високопоставен човек, който може да направи преценка на местния контекст. Добрият император на върха на системата е условие за правилното ѝ функциониране.

За разлика от конфуцианството, легистката школа в Древен Китай подкрепя писаното право. Докато конфуцианците смятат, че човешката природа е податлива на обучение и добра по същество, легистите са убедени, че човешките същества са егоистични и склонни към безпорядък. Поведението следва да бъде регулирано не чрез морал, а чрез строго определени стимули и най – вече изключително тежки наказания в случай на нарушения. По думите на един историк, легистите твърдят, че управляващите трябва да „популяризират своите закони пред всички и да ги прилагат безпристрастно на високо и ниско равнище независимо от връзки и постове“ и че „правото е в основата на стабилното управление, тъй като, бидейки установено и познато на всички, то осигурява точния инструмент, с който да се измерва индивидуалното поведение“. От друга страна, „управление, което се базира на ли, не може да направи това, тъй като законите ли са неписани, партикуларистки и обект на Произволно тълкуване“. В много отношения легистката традиция се доближава в доста по – голяма степен до съвременното западно разбиране на правото като общи, ясно дефинирани и безпристрастни правила и на човешкото поведение като обусловено преди всичко от стимули, а не от морални норми. И ако западната традиция се стреми да ограничи автономията на правителствата чрез закони, то китайската се стреми да я увеличи максимално чрез по – гъвкава морална система.

Въпреки че легистката школа изчезва след началото на династията Хан през II в.пр.Хр., последвалото китайско управление представлява нещо като амалгама от конфуциански и легистки гледища. Основните правни кодекси са обнародвани по време на династиите Хан, Тан, Мин и Цин и представляват най – вече списъци с наказания за престъпления по легистка традиция. Въпреки това правото уточнява много различни резултати в зависимост от обстоятелствата в съответствие с конфуцианската традиция. Формалните закони винаги са играли много по – малка роля в регулирането на китайското социално поведение, отколкото на Запад. Много спорове са решавани в съответствие с обичайни (т.е. неписани) правила на рода, клана или селището, вместо да бъдат решавани с участието на съдебната система. Отношението към формалните съдебни спорове е пренебрежително. Съдиите не са обособена група с висок статус, както в Израел, Близкия изток, Индия и Европа, а обикновени служители без собствени институции за обучение и гилдийни традиции. В Европа първите бюрократи през Средновековието са от адвокатските среди и адвокатите играят централна политическа роля в по – нататъшни събития като Френската революция. Нищо подобно не би могло да се случи в Китай.

Управляващият Цински Китай манджурски режим реагира много по – бавно на предизвикателството на Запада в сравнение с владетелите на Япония през периода „Мейджи“. В отговор на западните критики към китайското традиционно право, особено по отношение на жестокостта на наказанията, през 1902 г. е създадена комисия под ръководството на Шън Дзябън[67], която да препоръча законодателни поправки в Сборника със закони на династия Цин.

И китайските, и японските реформатори са движени от страха, че тяхната военна и политическа слабост произтича от дефекти в традиционните им институции. Както съвременните развиващи се страни разчитат на Международния валутен фонд, те са наясно, че трябва да приведат своите собствени практики в съответствие със западните стандарти, за да бъдат третирани като равноправни суверенни държави. Членове на комисията пътуват до Япония, Европа и САЩ, за да проучат алтернативни конституционни модели и към 1911 г. изготвят изцяло преработен кодекс, който съдържа нови разпоредби, свързани с търговското право, процедури и организация на съдебната власт. Подобно на японците, китайските реформатори отхвърлят общото право за сметка на гражданското право, а при поправките на наказателното право заимстват почти без никакви промени значителна част от германския кодекс. Те копират до голяма степен японския подход, тъй като Япония успешно го използва, за да отмени неравноправните договори през предишното десетилетие. Двама японски учени, Асатаро Окада и Мацуока Йошитада, основават първата съвременна юридическа школа в Пекин през 1906 г. Реформите срещат значителна съпротива от страна на консерваторите в съда, които са особено разстроени от промените, които засягат традиционното семейство.

Старият режим предлага деветгодишен план, който да замени старата империя с конституционна монархия въз основа на цялостно въвеждане на Конституцията „Мейджи“ (с изключение на нейните скромни ограничения върху имперските правомощия). Нито коригираният кодекс, нито предложената конституция влизат в сила преди избухването на въоръжено въстание през 1911 г. Приемането в последния момент на т.нар. „Деветнайсетте члена“ е твърде недостатъчно и прекалено закъсняло, за да спаси режима, който през следващата година е заменен от китайска република. През последвалия период на военна диктатура и гражданска война различни политически участници съставят конституции, за да утвърдят легитимността си, но малко от тях имат някакъв реален ефект по отношение на ограничаването на властта.

Изтъкнат представител на китайското възраждане след революцията през 1911 г. е Сун Ятсен, лидер на националистическото движение. Макар негови източници на вдъхновение да са Ейбрахам Линкълн и Френската революция, създадената от него партия „Гоминдан“ е ленинска и авторитарна. След като „Гоминдан“ се отделя от комунистите през 1927 г., под ръководството на Чан Кайшъ приема основен закон, който да служи като временна Конституция на Република Китай. Този закон утвърждава еднопартийното управление на „Гоминдан“ в продължение на период на покровителство, който официално приключва едва през 1946 г. с приемането на конституцията на Република Китай. След оттеглянето си в Тайван след победата на комунистите през 1949 г. гоминданското управление си остава диктатура благодарение на извънредни пълномощия през „Периода на комунистически бунт“. Истинско конституционно правителство идва на власт в Република Китай на остров Тайван през 1991 г. с формалното приключване на „бунта“ и отменянето на военния режим.

Докато конституциите в началото на XX в. до голяма степен са безсмислени, същото не може да се каже за поправките на Гражданския кодекс, публикувани от „Гоминдан“ през 1929 – 1930 г., някои от които са запазени в съвременните закони на Китайската народна република. Три са основните области на реформа, някои от които са свързани с предложените поправки в Сборника със закони на династия Цин от 1911 г. Първата е замяната на списъците със забрани и наказания в стария кодекс на династия Цин със система, която признава правата и отговорностите на гражданите. За пръв път китайските граждани се разглеждат не просто като поданици, подчинени на държавната власт, а като притежатели на юридически права. Втората е икономическа. Старият кодекс на Цин предоставя имуществени права само в рамките на патрилинейни родствени групи, а правото на отчуждаване е свързано със задълженията между членовете на семейството, докато кодексът на „Гоминдан“ признава индивидуалните имуществени права, които подлежат на свободно прехвърляне. Той въвежда цяла област на частното право, свързана с договорните отношения и непозволеното увреждане, смятани за „маловажни въпроси“ в правната система на Цин. И накрая, той атакува правното основание за патрилинейното семейство, като дава на жените пълни права да наследяват имущество и възможност да оспорват тези права пред съда. В тази област китайската правна реформа изпреварва японската.

През 1949 г. китайските комунисти идват на власт и освобождават континенталната част от чуждестранна окупация, възстановявайки суверенитета на централизираната държава. Мао Дзъдун е обявен за „Велик кормчия“ и наложената от него лична диктатура потъпква всяко подобие на законност. Въпреки че императорите в Династичен Китай на теория са абсолютни суверени, тяхната власт в действителност е ограничена от бюрокрацията и безбройните правила, процедури и ритуали, с които си служи съдебната система. Прецеденти по отношение на автократичния режим на Мао са управленията на обединителя на Китай през III в.пр.Хр. Цин Шъхуанди, на „злата императрица У“ от династията Тан през VII в. У Джао или на първия император на династията Мин Джу Юанджан през XIV в. Неслучайно Мао обявява Шан Ян, един от основателите на легизма и идеолог на диктаторската държава Цин, за свой протототалитарен предшественик.

Едно от първите действия на Мао след идването му на власт е да премахне с един замах всички кодекси, разработени от правителството на „Гоминдан“. Законът се прилага само като деспотично терористично оръжие за борба с „класовите врагове“ на Китайската комунистическа партия. През 1952 – 1953 г. самата съдебна система е подложена на гонения, когато съдиите и служителите с юридическо образование, получено по време на старото националистическо управление, са уволнени и заместени от партийни кадри. Наказателното право се използва за преследване на обявените за врагове, а полицията действа независимо от съдебната система и създава широка мрежа от лагери за интернирани, предназначени за „земевладелци“, „контрареволюционери“ и „богати селяни“. В страна, в която частната собственост е премахната, гражданско право по същество не съществува. Както обяснява премиерът Джоу Ънлай през 1958 г.: „Защо трябва ние, членовете на пролетариата, да бъдем ограничавани от закони?!... Нашето законодателство трябва да се развива в крак с промените на икономическата база. Институциите, правилата и разпоредбите не бива да бъдат неизменими. Не трябва да се страхуваме от промени. Защитаваме позицията, че непрекъснатите революции и правото трябва да служат на продължаващата революция... Няма значение, ако днес създадем закон, а утре го променим.“ Самият Мао твърди, че „[трябва] да зависим от върховенството на човека, а не от върховенството на правото“.

Разбира се, едно общество не може да съществува изцяло без правила и когато Комунистическата партия предприема стабилизация и разширяване на икономиката през петдесетте години на миналия век, тя започва да възстановява законодателството, като внася законодателни актове от Съветския съюз. Но този процес е прекъснат от Антидясното движение през 1957 г. и Големия скок напред от 1958 г. Последният е идеологически мотивирана кампания, чиято цел е да мобилизира масова подкрепа за индустриализацията, но вместо това води до глад, който причинява смъртта на близо трийсет и шест милиона души.

След тази катастрофа настъпва краткотраен период на опити за възстановяване на правната система в началото на шейсетте години на миналия век, който приключва с Културната революция на Мао от 1966 до 1976 г. Революцията на Мао ликвидира всяко подобие на основана на правила администрация, подкопава функционирането на правителството и тероризира самата партия по примера на сталинските чистки на Съветската комунистическа партия през 30 – те години на миналия век.

Невъзможно е да бъде осмислен Китай след смъртта на Мао, както и предприетите през 1978 г. реформи, освен през призмата на травмата, преживяна от оцелелите през Културната революция. Комунистическият елит под ръководството на един от най – големите държавници на XX в. Дън Сяопин е твърдо решен да не допусне възникването на маоистка форма на лична диктатура никога повече. Процесът на политически реформи се фокусира върху създаването на правила, които да ограничат възможността някой бъдещ харизматичен лидер да опустоши цялото китайско общество по примера на Мао. Освен това правото се разглежда като механизъм, чрез който партията може да канализира и следи народното недоволство срещу управлението. Благодарение на това четирийсет години след смъртта на Мао Китай е далеч по – правова държава с традиционен модел на публичната администрация.

Но все още не е общество, съблюдаващо принципа за върховенството на правото. Макар лидерите по високите етажи на Китайската комунистическа партия да са приели правила за своите взаимоотношения, те не допускат върховенството на самото право над партията. Еволюцията на конституциите след основаването на Китайската народна република е илюстрация на неспособността на Комунистическата партия да създаде истинска правова държава.

Почти всички комунистически страни следват примера на бившия Съветски съюз, като приемат формални конституции, които са безполезни по отношение на реалния контрол на политическата власт. Приетата през 1954 г. първа Конституция на Китайската народна република съхранява социалистическите принципи на Общата програма на Китайската комунистическа партия от 1949 г. и в нея са добавени много параграфи на Съветската конституция. Постепенното провеждане на набелязаната в нея „социална трансформация“ впоследствие е отхвърлено в полза на по – лява конституция, изготвена по време на Културната революция през 1975 г., която открито призовава за диктатура на партията над държавата.

След смъртта на Мао през 1976 г. и свалянето на т.нар. Банда на четиримата[68] нови конституции или съществени конституционни поправки са обнародвани през 1978, 1982, 1988, 1993, 1999 и 2004 г. Тези поправки отразяват завоя надясно и насочването към пазарна икономика в политическата сфера. Например чл. 18 от Конституцията от 1982 г. осигурява база за чуждестранни инвестиции и тяхната защита, а поправката от 1988 г. предвижда правото за ползване на земя за търговски цели. Поправката от 1992 г. замества „планова икономика“ със „социалистическа пазарна икономика“ и „управлявани от държавата предприятия“ с „притежавани от държавата предприятия“. По – новите версии възстановяват някои правомощия от партията на държавата, отразявайки по – голямата роля на последната в управлението на икономиката.

Тези конституционни разпоредби обаче са по – скоро декларации по повод нови политически инициативи въз основа на партийни решения, отколкото сериозни правни инструменти, които ще контролират поведението на партията. Съвременната Китайска конституция се основава на два несъвместими принципа. От една страна, през 1978 г. Дън Сяопин твърди, че „демокрацията трябва да бъде институционализирана и узаконена, което е гаранция, че институциите и законите няма да се променят при всяка смяна на ръководството или всеки път, когато лидерите променят своите възгледи“. Китайската конституция предвижда учредяването на избираем Национален народен конгрес, който е „върховен орган на държавната власт“ заедно с народните конгреси на по – ниските нива на управление. В Конституцията допълнително е посочено, че дейността на Комунистическата партия трябва да бъде съобразена с нейните разпоредби и закона. Синологът Кенет Либертал отбелязва, че през десетилетията след 1978 г. Националният народен конгрес играе по – съществена роля в обсъжданията на политики и е приел „забележителен законодателен корпус“. Това контрастира с беззаконието под управлението на Мао.

От друга страна, четирите основни принципа, залегнали в Конституцията, запазват господстващата политическа роля на Комунистическата партия, която на практика упражнява строг контрол върху изпълнителната и законодателната власт. Никой освен партията няма властта да променя конституцията и Националният народен конгрес одобрява конституционните документи, без да ги обсъжда. Преди конституционните поправки през 2004 г. партията на думи позволява откритото им обсъждане от академичните среди и други коментатори, но обсъжданията много скоро са отменени и окончателните промени са продиктувани на Националния народен конгрес за ратификация. Очевидно дейността на партията е над, а не съобразно закона. Както в Династичен Китай, правото продължава да бъде инструмент за управление, а не източник на легитимност.

От началото на реформите през 1978 г. в Китай се наблюдава значително и постепенно увеличение както на формалните закони, така и на неформалните правила, които определят и следователно ограничават поведението на по – ниските нива на управление. Не става дума само за броя на приетите формални закони, но и за степента, до която вземането на решения е въз основа на правила, което е критерий за управление чрез закони. Вземането на решения въз основа на правила и ограничения се наблюдава в две области: имуществените права и правилата за повишенията и приемствеността по високите етажи на Комунистическата партия.

В началото на реформаторския период на Дън Китай е изправен пред огромен правен вакуум особено в областта на частното или гражданското право. Желанието за стимулиране на икономическото развитие и пазарната икономика води до бързо възникване на нови закони по отношение на договорите, съвместните предприятия, земеползването, застраховките, арбитража и т.н. Източниците на правото в съвременната Китайска народна република обаче са много еклектични и законите се приемат на парче според отделни изисквания вместо като система по начина, по който японците приемат германския граждански законник през 90 – те години на XIX в. Наказателното право например все още до голяма степен се основава на заимстваното през първите години на Китайската народна република съветско наказателно право. През 1986 г. Националният народен конгрес приема Общи принципи на гражданското право, изтъквайки изрично, че те се основават на германското гражданско право. Всъщност преди това японците адаптират германския законник, а през 30 – те години на миналия век гоминданското правителство приема адаптирания вариант. Въпреки официалната отмяна на гоминданския кодекс през 1949 г. Дзянфу Чън отбелязва, че „гражданският кодекс на „Гоминдан“... [е] основата, върху която са разработени гражданското право и науката за гражданското право в Китайската народна република“.

Едно от нещата, които китайците възприемат от традициите на континенталната правна система, е правото на частни граждани да съдят правителството в административните съдилища за незаконно поведение. През 1989 г. Националният народен конгрес приема Административния съдебен закон на Китай, който утвърждава правила, според които не могат да бъдат обжалвани или оспорвани правителствени решения. За партията това е подходящо средство за дисциплиниране на по – ниските нива на управлението и броят на тези дела постоянно нараства през десетилетията след приемането на Общите принципи на гражданското право. Ползата от подобни съдебни спорове е незначителна. Проучване от 90 – те години на миналия век показва, че вероятността ищец да спечели съдебно решение срещу изпълнителната власт е само около 16 процента в най – прогресивните провинции. Освен това подобен иск може да бъде предявен само срещу правителството, но не и срещу партията.

Приемането на граждански кодекс, заимстван от западни източници съобразно Общите принципи на гражданското право, полага основите на правна система, еквивалентна на западното частно право. Тя признава сфера на независими юридически лица, които могат да придобиват имоти, да сключват договори, да отчуждават имоти и да защитават правата си по съдебен път. Срещу реформаторите се надига принципна опозиция от страна на партийните идеолози, които се противопоставят право на собственост да имат други освен „целия народ“ (т.е. държавата). Решение на проблема е намерено чрез набор от плодоползвателни права (права на ползване), които могат да бъдат купувани, продавани, ипотекирани или прехвърляни, при условие че държавата запазва формално своята собственост. По този начин въпреки оживения пазар на недвижимо имущество в Китай никой в буквалния смисъл не „притежава“ апартамент или къща. Собственикът „притежава“ наемен срок, който може да продължи до седемдесет години, срещу такси за ползване. По подобен начин законите в договорното право подчиняват индивидуалните права на Върховната държавна власт. Те не гарантират свободата на договаряне, защото съдържат разпоредби, които позволяват на държавата да „контролира“ договорите или изцяло да ги анулира при недобре формулирани форсмажорни обстоятелства.

Общите принципи на гражданското право от 1986 г. не са изчерпателен граждански кодекс, а по – скоро излагане на общи принципи, които да бъдат формулирани като закони впоследствие. Освен това кодексът отговаря на партийните идеологически и политически критерии. Така например при определянето на правосубектност германският и гоминданският кодекс правят разграничение между „физически“ и „юридически“ лица, а в Общите принципи понятието „физическо лице“ е премахнато и е заменено с „поданство“. Тази незначителна на пръв поглед подробност всъщност е много важна по отношение на разграничаването между китайските и западните правни понятия: последните разглеждат физическите лица като носители на права и задължения независимо от действията на държавата, докато в Китай държавата удостоява с поданството своите граждани. По този начин съвременното китайско право спазва традиционните цински практики, като не признава отделна сфера на носителите на индивидуални права и разглежда имуществените права като великодушно предоставени от държавата. Държавата е в правото си във всеки момент законосъобразно да отнеме за нуждите си въпросното имущество. Понякога тя прави опит да се възползва от върховенството на правото като средство за сподавяне на недоволството. Това води до по – голяма съзнателност на обикновените китайски граждани по отношение на законовите права, но същевременно попарва техните очаквания и засилва циничното отношение към законността предвид произволното прилагане на правилата.

Така че, независимо че управлението в съвременен Китай е въз основа на правила, липсват имуществени права и контрол по изпълнение на сключени договори по западен модел. Правителството не признава частната собственост и не е създало правна система, която да се ангажира с основополагащото задължение да защитава частната собственост. Китайското право, съдилища, съдопроизводство, арбитражни практики и много други юридически и квазиюридически начинания получават все по – голямо разпространение през трите десетилетия след началото на реформаторския период, но съдебната система не може да се похвали дори с нещо, което да наподобява статута и независимостта на съдилищата в Европа, Северна Америка и Япония. Западните компании в Китай се намират в сложна обстановка. Независимо от все по – ясните правила по отношение на чуждестранните инвестиции много чужденци смятат, че техните китайски партньори възприемат договорите не като влезли в сила правни документи, а като символи на личните им взаимоотношения. Това важи с особена сила по отношение на техните делови контакти с ползващи се с политическа подкрепа държавни предприятия, когато правата им често не са защитени.

Казано другояче, защитата на имуществените права и принудителното изпълнение на договорите си остават фундаментален политически, а не правен проблем. Китайската комунистическа партия намира за необходимо да защитава повечето имуществени права, защото осъзнава, че това е в неин интерес. Но ако реши да наруши нечии имуществени права, за партията няма други законови ограничения освен нейния вътрешнополитически контрол. Много селяни се оплакват, че към земята им имат апетит общинските власти и предприемачите, за да я използват за търговски недвижими имоти, гъсто заселени жилищни комплекси, търговски центрове или за публична инфраструктура като пътища, язовири или административни сгради. Предприемачите си сътрудничат с корумпирани служители при незаконното отнемане на земя от селяните или собствениците на жилища в градовете и подобни отчуждавания вероятно са най – голямата причина за социално недоволство в съвременен Китай.

Освен имуществените права и договорите друга важна област с множество от правила е свързана със срока на пълномощията, оттеглянето и процедурите за назначаване и повишаване на ръководни кадри. Една от най – големите слабости на авторитарните управления в други части на света е нежеланието на лидерите да се оттеглят след приличен период от време, както и липсата на институционализирана система за вземане на решения относно приемствеността. Вече коментирах продължителността на мандатите на много от президентите в Субсахарска Африка, както авторитарни, така и демократични. Една от причините за Арабската пролет е фактът, че Зин ал Абидин Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и Муамар Кадафи в Либия държат властта в продължение съответно на двайсет и три, трийсет и четирийсет и една години. Ако някой от тях беше създал регламентирана система за приемственост и се беше оттеглил след осем – или десетгодишен мандат, би оставил много по – положително наследство на страната си и вероятно нямаше да бъде пометен от вихъра на революцията.

Един от факторите, който допринася за стабилността и легитимността на авторитарното управление в Китай, е фактът, че Китайската комунистическа партия е утвърдила такива правила. Китайската конституция уточнява, че максималният срок на мандата на високопоставени лидери е десет години и след оттеглянето на Дън Сяопин вече изминаха два десетгодишни цикъла на смяна на лидерите на 16 – ия и 18 – ия конгрес на партията през 2002 и 2012 г. Има и други, по – неформални правила, че кандидат за Постоянния комитет на Политбюро на Комунистическата партия не може да е навършил шейсет и седем години. Има и задължителни правила за пенсиониране за по – ниските етажи на партията. Макар политиката за приемствеността на най – висшестоящите ръководни постове да е съвършено неясна, съществува поне институционализиран процес за смяна на лидерския пост.

Тези правила са пряк резултат от натрупания опит през периодите на Големия скок напред и Културната революция на Мао. Както в Съветския съюз по времето на Сталин, именно най – високопоставените партийни членове страдат от неконтролируемата лична диктатура на харизматичния лидер. Ето защо предназначението на много от утвърдените правила е възпрепятстването на възхода на друг такъв лидер. Едно от предположенията за отстраняването на лидера на партията в Чунцин „Бо Шилай“ през 2012 г. е, че изгражда именно такава харизматична политическа основа чрез популистки послания и носталгия по епохата на Мао в усилията си да стане член на Постоянния комитет на Политбюро.

Случаят с „Бо Шилай“ илюстрира както силните, така и слабите страни на базирания на правила процес на вземане на решения в съвременната китайска система. От една страна, има както формални, така и неформални правила по отношение на приемствеността, повишенията и допустимото политическо поведение на амбициозни политически лидери. От друга страна, тези правила не налагат истински конституционни ограничения върху политическата власт. Те отразяват консенсуса в полза на колективното лидерство сред настоящия елит на комунистическата партия и най – вече сред преживелите Културната революция. Но самите правила могат да бъдат променяни от същото това ръководство по негово усмотрение.

В либералните латиноамерикански демокрации мнозина демократично избрани президенти са се опитвали да останат на власт след изтичането на посочения в конституцията мандат. Някои като Карлос Менем в Аржентина и Рафаел Кореа в Еквадор успяват да внесат поправки в конституциите на своите страни. Но тъй като правилата са само един от компонентите в една по – всеобхватна система на върховенство на правото, подобни усилия често струват много от политическа гледна точка и не винаги са успешни. Например Менем прави опити, но не успява да се домогне не само до втори, но и до трети президентски мандат. Алваро Урибе в Колумбия успява да внесе поправка за втори мандат, но независимият конституционен съд предотвратява опита му да получи трети мандат. Независимо от действащите нови правила за смяната на лидерството в Китай подобен формален контрол върху държавната власт предстои да бъде утвърден.

Утвърждаването на върховенството на правото като контролна институция по отношение на политическата власт в Китай все още до голяма степен предстои. Но прецедент за разширяването на върховенството на правото вече съществува и по – стриктното придържане към Конституцията на Китай е очевидният път към бъдещи реформи. Именно затова нападките от страна на настоящия лидер на Китай Си Дзинпин срещу принципите на конституционализма са изключително регресивни.

25. ПРЕОТКРИВАНЕ НА КИТАЙСКАТА ДЪРЖАВНОСТ

Защо Най – важното историческо наследство на Китай е компетентната и ефективна бюрокрация ► Организация на китайската еднопартийна държава ► Автономията на китайската бюрокрация и как е постигната ► Проблемът „лош император“ и защо Китай се нуждае от демократична отчетност

По време на Ранната династия Хан няколко века преди раждането на Иисус Христос в Китай вече съществува централизирано управление, притежаващо много от характеристиките, които Макс Вебер свързва със съвременната бюрокрация. Правителството има капацитета да изпълнява кадастрални проучвания и да регистрира огромното население на страната. То изгражда централизирана бюрокрация, която е грамотна, добре образована и организирана във функционална йерархия. Поставено е началото на системата за изпитване и назначаване на държавна служба, която предоставя възможност за възходяща социална мобилност на умни, но бедни млади мъже. Тази бюрокрация може да налага поземлени данъци на огромното селско население и да го набира на задължителна военна служба. Китайската държава утвърждава единни мерки и теглилки за насърчаване на търговията. Бюрокрацията полага усилия да е безпристрастна: централното правителство например постоянно мести служители в провинциите, за да не създават близки семейни връзки с местното население. Цивилните власти старателно контролират въоръжените сили, които са дислоцирани по държавните граници и не играят съществена роля в имперската политика. Китайската държава разполага с ресурсите и техническите познания да се ангажира с крупни обществени проекти като построяването на Великата китайска стена и на канализационна система[69] за насърчаване на търговията и отклоняване на вода към сухите райони. Държавата е достатъчно силна, за да си позволи да бъде крайно тиранична, когато пожелае, преселвайки големи групи хора и конфискувайки имуществото на своите елити.

Има много неща, с които държавата по време на династията Хан не се справя, но се очаква от модерните държави да успеят. Тя не гарантира всеобщо образование, здравеопазване и пенсии. Предоставянето на обществени стоки и услуги все още е недоразвито и често не достига дълбоко във вътрешността на селските региони. Много крупни проекти като Великия канал и Великата китайска стена се изграждат в продължение на векове. Системата за изпитване и назначаване на държавна служба ту функционира, ту блокира и не е утвърдена стабилно до началото на династия Мин през XIV в. Освен това преждевременно изградената модерна система на Китай не оцелява. През III в. централизираната държава се разпада и не е възстановена в продължение на триста години. След възстановяването ѝ по време на династиите Су и Тан е доминирана не от меритократичен елит, а от аристократични семейства, които успяват да завземат държавната власт. Тогава, както и сега, корупцията сред държавните служители е огромен проблем. Циклите на политическо развитие и политически упадък периодично се повтарят през следващите години чак до началото на XX в.

Би могло да се твърди, че държавността, възникнала след началото на реформите през 1978 г., наподобява по – скоро класическата китайска държавност, отколкото предхождащата я маоистка държава или съветската държава, която китайците се опитват да копират. Съвременен Китай е ангажиран с възстановяването на многовековни исторически традиции, независимо дали участниците в този процес са наясно с това, което вършат.

Този аргумент изглежда донякъде абсурден. Днешните китайски държавни служители не участват в сложните ритуали на императорския двор на династията Цин и не си сплитат плитки. Не изучават конфуцианските класически произведения, а комбинация от марксистко – ленинистки трактати, учебници по инженерство и литература за управление по западен модел. Манталитетът на партийните кадри от ерата на Мао и на бюрократите в съветски стил все още е очевиден в поведението на партийните и държавните служители. Много от институционалните структури, създадени през този период, като работните групи (дануей) и системата за регистрация на населението (хукоу) все още съществуват. Но ако успеем да се запознаем със същностните характеристики на съвременното китайското управление, ще установим, че приемствеността с далечното минало е поразителна.

Промените в естеството на китайското управление след 1978 г. са поне толкова значителни, колкото осъществяваните в областта на икономическата политика. А и едва ли мащабният преход от централнопланирана икономика към по – отворена пазарна икономика би могъл да се осъществи без необходимите промени в характера на управлението. Повечето наблюдатели на съвременен Китай насочват вниманието си към промените в икономическата политика, пренебрегвайки политическата инфраструктура, благодарение на която те са възможни.

Под ръководството на председателя Мао първоначално китайската държава е изцяло политизирана и подчинена на Китайската комунистическа партия. По време на Културната революция тя се разпада почти изцяло, както йерархичната структура на самата партия.

В разгледаните дотук примери политизация на бюрокрацията в повечето случаи означава узурпиране на държавната власт от политици, които използват позициите си в бюрокрацията за патронажни цели. Именно това се случва с американската държава след Джаксъновата революция, както и с гръцката и италианската държава с тяхното демократизиране и възникване на политическо съперничество.

Китайската държава е колонизирана не от патронажни политици, а от дисциплинирана партия от ленински тип, която полага усилия да я подчини на собствените си идеологически цели. Следвайки болшевишкия модел, ленинската партия е изградена около елитно ядро, чиито членове са организирани в строга йерархия въз основа на идеологическата им лоялност и разчитат на масова подкрепа за проникване в останалата част на обществото. Преди Културната революция партийните членове наброяват 2, 5 на сто от населението на Китай; днес те наброяват около 86 млн., или 6 процента от населението.

Партийната йерархия копира държавната – от местните общински и областни комитети на регионално ниво до Централния комитет, Политбюро, Постоянния комитет на Политбюро на национално ниво и председателя на партията на върха на пирамидата[70]. Контролът върху държавата се упражнява с помощта на различни механизми: държавният апарат на най – високо ниво, който включва всички министерства, се ръководи от партиен член, който изпълнява и двете длъжности; на местно ниво работните групи във всеки градски квартал и във всяко село се контролират от партиен кадър. В разгара на „съветския“ период в Китай през петдесетте години на миналия век най – независимите от партийната опека държавни институции са министерствата. Политическият контрол се увеличава надолу по йерархичната стълбица до нивото на местното управление.

Съществени са различията в отношенията между цивилни и военни в китайската и съветската практика. Съветската Червена армия изиграва важна роля по време на гражданската война след болшевишката революция, но въпреки това военните са под строгия контрол на Комунистическата партия на Съветския съюз. Този контрол се засилва по време на кървавите чистки през 30 – те години на миналия век, когато Сталин избива между една четвърт и една втора от офицерския състав.

За разлика от това Китайската комунистическа партия идва на власт до голяма степен благодарение на продължителните военни действия на Народната освободителна армия както срещу японците, така и срещу националистите. Мнозина партийни лидери като Дън Сяопин и самия Мао са изтъкнати и успешни генерали по времето на Китайската гражданска война, в резултат на което на Народната освободителна армия е предоставена по – голяма независимост, отколкото на съветските военни.

По време на Големия скок напред и Културната революция тази партийно – държавна структура е преобърната. През Големия скок напред партийният апарат е използван за организиране на масова мобилизация на работниците и селяните във военен стил за постигане на поставените от Мао абсолютно нереалистични цели за ускорена индустриализация. Това разстройва работата на икономическите министерства, тъй като им е заповядано да участват в хаотичната масова мобилизация. Резултатите са глад и икономическа катастрофа, но партийната йерархична структура оцелява. Същото не може да се каже за Културната революция, която подкопава не само управлението, но и партията. Мао разгръща Културната революция отчасти поради опасения за ерозиране на личната му власт, отчасти поради отхвърляне на самия принцип на бюрократично управление. В усилията си да възроди революционния устрем Мао пренебрегва всички междинни структури и свързва своята лична власт директно с „масите“, организирайки местни революционни комитети. Щом отиват на работа, шефовете на министерствата установяват, че те са под управлението на техните подчинени. Докато през 30 – те години на миналия век Сталин използва тайната милиция за прочистването на съветската Комунистическа партия под неговия личен контрол, Мао разчита на революционните комитети и млади червени хунвейбини за прочистване, екзекутиране или интерниране на партийни членове в провинцията. Народната освободителна армия е използвана ту за възстановяване на „дисциплината“, ту под командването на революционните комитети. Самата партия, която при нормални обстоятелства изпълнява политически поръчки, е контролирана и прочиствана отвън, в резултат на което престава да функционира заедно с правителството.

За Дън Сяопин, който преживява две чистки по време на Културната революция, възстановяването на партийната дисциплина и преустройството на държавната власт са ключови фактори за успешни реформи. Дън никога не оспорва доминиращата роля на партията над правителството, но е убеден, че те трябва да функционират съгласно правила, което е пълна противоположност на анархистичния подход на Мао спрямо управлението. Описаните в предишната глава усилия за преразглеждане на конституцията илюстрират възгледите му, че партията се нуждае от възстановяване на собствената си власт и че политическата опека над правителството трябва да бъде оттеглена, за да могат министерствата да осъществят предвижданите от него крупни икономически промени. Освен това партията трябва да възстанови своя контрол върху Народната освободителна армия, поела ролята на нещо като арбитър между конкурентните политически фракции по време на деликатния период след смъртта на Мао. Съзнателно или не, Дън възстановява голяма част от институционалното наследство на традиционното китайско управление. Само че този път Комунистическата партия е в ролята на императора с неговите служители евнуси, които надзирават огромна бюрокрация.

Очертаващият се тип държавност има малко сходства със своя маоистки предшественик. Тя е далеч по – професионализирана. Китай отново въвежда меритократичната система за изпитване и назначаване на държавна служба след реформите през 1978 г. Политологът Дали Янг посочва редица реформи, осъществени в края на деветдесетте години на миналия и началото на настоящия век, които засилват конкуренцията за длъжности в държавната администрация и благодарение на които са обучени голям брой служители, които не отговарят на изискванията. През 2012 г. 1 120 000 кандидати участват в конкурс за двайсет и една хиляди длъжности в държавната администрация. Китай възстановява своята университетска система и въвежда състезателни изисквания за прием (което много европейски държави не осъществяват). Реформаторите съзнателно изграждат веберианска бюрокрация по западен модел, но по този начин неволно възраждат някои от собствените си традиции.

Съвременното китайско управление е централизирано, внушително и изключително сложно. Партията продължава да контролира правителството, дублирайки неговата низходяща бюрократична структура и упражнява надзор на всяко ниво. Така или иначе, през деветдесетте години на миналия век партийният контрол постепенно намалява, а и естеството му значително се е променило.

Един от първите проблеми, с които се сблъсква всяка централизирана бюрокрация, е свързан с делегирането на права. Династичен Китай привидно е управляван от столичната бюрокрация, но трудностите при управлението на толкова огромна и гъсто населена страна в една епоха на лоши комуникации пораждат необходимостта от делегиране на права на подчинени административни провинциални структури. Много често централното управление в Чанан, Луоян, Кайфън[71] или Пекин няма представа какво се случва в другите части на страната и издава заповеди, за да установи месеци или години по – късно, че те не са изпълнени. Ръководителите след Мао много бързо осъзнават нуждата от делегиране на права. Макар Китай да е по – скоро единна, отколкото федерална държава, на провинциите и градовете са делегирани значителни правомощия за изпълнение на директивите на централното управление по начин, който преценят за удачен. Поради тази причина между политиките на различните региони в Китай съществуват значителни различия. Южни провинции като Гуандун[72] и градове като Шънджън са далеч по – пазарно ориентирани, отколкото Пекин например. В Шънджън голяма част от общинската водоснабдителна мрежа е приватизирана и разпределена между двайсет и шест компании, докато водоснабдяването в Пекин все още е монопол на една – единствена държавна компания.

В Китай много провинции са по – големи от големите европейски държави. И Гуандун, и Дзянсу имат по около 80 милиона постоянни жители плюс още десетки милиони мигранти. Град Чунцин, който от 1997 г. е отделна административна единица в провинция Съчуан, е с население от почти трийсет милиона жители. По тази причина провинциите и общините копират бюрократичната структура на централното управление със същото функционално разпределение на длъжностите и партийните контролни агенции.

Общият размер на китайската бюрокрация е огромен и се разраства с главоломна бързина. Според политолога Минсин Пей през 2000 г. тя наброява над четирийсет милиона служители, въпреки че е трудно да се направи точна статистика. Всяко от подчинените нива на управление в Китай повтаря разделението на труда в по – високите нива, което води до много сложна система и често до разногласия между властовите структури. Управлението на общинските водни ресурси например е основна отговорност на общината, но регионалната агенция за управление на водосбора, който осигурява вода на града, също има власт, както и националното министерство на водите. А като капак на всичко и комунистическата партия поддържа своя по – малка, паралелна йерархия, която контролира дейността на правителствените служби.

Ако има една – единствена характеристика, която да разграничава китайската еднопартийна държавност от тази на други развиващи се страни, тя е нейната степен на автономия. Китайското правителство не изпълнява ролята на проводник на интересите на могъщи обществени групи, а осъществява собствена независима политическа програма. Тази автономия е характерна както за висшето ръководство на комунистическата партия, което определя общите политически насоки, така и за по – нисшите партийни кадри, които разполагат със значителна свобода на действие при прилагането на спусканите отгоре директиви.

Високата степен на държавна автономия, необременена от каквато и да е форма на демократична отчетност и от върховенството на правото, е нещо много опасно. Илюстрация за това е маоисткият период, когато един лидер с неограничена свобода на действията успява да причини нечувани страдания и смъртта на десетки милиони с катастрофални кампании като Големия скок напред и Културната революция. Но същата тази автономия в ръцете на един по – мъдър и не толкова умопомрачен лидер като Дън Сяопин води до положителни промени, които едва ли биха се осъществили в рамките на либералната демокрация. Автономията в китайски стил до голяма степен предпазва държавата от натиска на икономически групировки, лобисти и от формални процедурни ограничения, които спъват ефективното функциониране на либералните демокрации и намаляват качеството на взетите решения. Такава автономия позволява на едно компетентно авторитарно ръководство, което управлява в полза на обществените интереси, да осъществи много по – бърз и ефективен напредък в политическото си развитие, отколкото демократичните му аналози.

Това не означава, че в Китай няма икономически групировки. Макар в Китай да ги няма лобистите от „Улица К“[73], които представляват могъщи частни интереси, в еднопартийната държава съществуват мощни фракции и утвърдени интереси, които са поддръжници на маоисткото статукво. Първите реформи на Дън рязко повишават очакванията особено сред градската интелигенция и студентите. Реформите на Горбачов в бившия Съветски съюз вдъхновяват протестите на площад „Тиенанмън“, довели до кървавите правителствени репресии през юни 1989 г. Убийствата на протестиращи студенти подкопават надеждите за бърз демократичен преход и са осъдени по целия свят. Същевременно обнадеждават левите в партията, че е възможно завръщане към по – ортодоксален комунизъм. Самият Дън си дава сметка, че оцеляването на партията е застрашено от подобна консервативна реакция. Веднага след известното си „южно турне“[74] през 1992 г. той осъществява реформистка програма, която либерализира цените, приватизира редица държавни предприятия и открито насърчава прехода към пазарна икономика. И независимо че окончателната победа на Дън никога не е гарантирана, фактът, че успява да осъществи толкова радикални политически промени, е свидетелство за автономията на китайската държава през този период.

Китайската комунистическа партия предоставя на по – ниските нива на управлението висока степен на автономия при изпълнение на директивите. Илюстрация за това е делегирането на значителни правомощия на провинциите и общините, което им позволява да се съобразяват с местните условия при постигане на поставените цели. Тези правомощия нерядко са причина за разногласия и пренебрегване на интересите на ресорните министерства в Пекин.

Повечето западни наблюдатели акцентират върху създаването на пазарни стимули чрез домакинската договорна система, която деколективизира земеделието и позволява на селяните да запазват много по – голяма част от своята продукция, както и върху създаването на четири специални икономически зони, отворени за чуждестранни инвестиции. Те действително изиграват решаваща роля: селскостопанската продукция се удвоява през първите четири години след началото на реформите благодарение на подкрепата на частния сектор, а в южни градове като Шънджън е поставено началото на експортни производства. Но не по – маловажни са промените в структурата на управлението, които прехвърлят фискалната отговорност върху местното управление. Според политолога Жан Ои първоначалният напредък е осъществен не от частния сектор, а от така наречените „градски и селски предприятия“, благодарение на които местните власти се превръщат в дружества със стопанска цел.

Един от основните принципи на западната публична администрация е, че агенциите в публичния сектор не могат да запазват приходите, поради което нямат стимул да контролират разходите и да функционират по – ефикасно. Това обяснява усилията за изразходване на излишъците при приключване на финансовата година.

Китайската еднопартийна държава решава проблема, позволявайки на местните власти да запазват излишъците и да ги използват за своите цели. На общините са наложени тежки бюджетни ограничения, предоставят им се правомощия да събират определени видове данъци и получават разрешение да създават дружества със стопанска цел, за да попълват своите данъчни приходи. Седемдесет процента от тази неразпределена печалба трябва да бъдат вложени в нови инвестиции, а останалата част формира излишък, който може да бъде използван по усмотрение на „градските и селските предприятия“. Част от този излишък се изразходва за обществени цели, но определено количество се озовава в джобовете на местните държавни служители. Много външни наблюдатели тълкуват това явление като откровена корупция, но то всъщност представлява система за разпределение на доходите, чието предназначение е стимулирането на местните власти да подкрепят икономическия растеж. Успехите са впечатляващи: голяма част от промишленото производство на Китай през първите години на реформите не е от новия частен сектор, а от „градските и селските предприятия“. В известен смисъл китайците сами откриват принципите на т.нар. на Запад нов публичен мениджмънт, чиято цел е разширяване на пазарните стимули в публичния сектор.

„Градски и селски предприятия“ не е институция, която би препоръчал някой праволинеен американски икономист. Незапознатите със специфичните характеристики на китайската система биха прогнозирали, че тя ще се превърне в помийна яма на корупционни практики и задоволяване на егоистични лични интереси. Ако Нигерия или Пакистан се опитат да въведат такава система, можем да си представим всевъзможни начини за злоупотреба с „градските и селските предприятия“. Централните правителства вероятно няма да успеят да наложат строги бюджетни ограничения или реинвестиционни цели, което ще позволи местните власти да наложат по – високи грабителски нива на данъчно облагане и да усвоят целия излишък. Или по всяка вероятност по – високите етажи на управлението ще се споразумеят с по – ниските за разпределяне на излишъка, възползвайки се същевременно от своите правомощия в подкрепа на държавните предприятия.

Но Китай не е нито Нигерия, нито Пакистан. Централното правителство успява да наложи строга дисциплина на „градските и селските предприятия“, за да насочи вниманието им към ускорен растеж в дългосрочен план по начин, който напомня промишлените политики на други източноазиатски държави. Променените условия водят до политически промени. В началото на деветдесетте години на миналия век „градските и селските предприятия“ преуспяват, а системата за разпределение на печалбите е разяждана от високи нива на откровена корупция. Недоволството на протестиращите студенти на площад „Тиенанмън“ е насочено най – вече срещу корумпираността на правителствени и партийни чиновници. Данъчната реформа от 1994 г. отнема много от тези приходи и принуждава местните власти да прибегнат към друг вид фискална дисциплина, която поощрява една по – отворена към пазара форма на промишлено развитие. Благодарение на това възникващата китайска средна класа, която е в основата на протестите на площад „Тиенанмън“, започва все по – енергично да подкрепя управлението на комунистическата партия.

Според Джао Динсин и Ян Хунсин данъчната реформа от 1994 г. е илюстрация за автономията на китайската държава. Те смятат, че по – интересен от конкретното съдържание на използваните политики е фактът, че китайското правителство е в състояние светкавично да променя курса, когато стане ясно, че дадена инициатива води до неочаквани резултати, след което да прилага успешно новия курс въпреки съпротивата на влиятелните кръгове. Дън и комунистическата партия си дават сметка, че тяхната легитимност се дължи на успешната политика, което им позволява да предприемат бързи и драматични тактически промени, без се обвързват с идеологически съображения или утвърдени практики. Реформите продължават при управлението на Дзян Дзъмин, който според свидетелствата на Дали Янг предприема решителни мерки срещу извършваната от правителствени агенции контрабанда, лишава от собственост върху много предприятия със стопанска цел Народната освободителна армия и утвърждава по – прозрачни правила по отношение на обществените поръчки.

Тази система за поощряване на местните власти представлява доста по – различен подход в сравнение със старата система на лоялни от идеологическа гледна точка кадри от епохата на Мао и нарушава много от основните принципи в основата на всеки марксистко – ленински режим. Не по – малко впечатлява държавната подкрепа за икономическо развитие в дългосрочен план, а не за увеличаване на краткосрочните ренти. Би могъл да се изтъкне аргументът, че, насърчавайки растежа, висшето ръководство на Комунистическата партия действа в свой интерес, утвърждавайки собствената си легитимност и власт. Но подобно разбиране за собствения интерес и легитимността в дългосрочен план не е характерно за много управления. Тъкмо в това се състои проблемът на много правителствата на развиващи се страни извън Източна Азия. (Спомнете си историята на Робърт в Нигерия от началото на Глава 14). Вероятно хилядолетната конфуцианска традиция на управление изиграва съществена роля в Китай.

Един от най – големите въпроси, надвиснали над бъдещето на Китай, е степента, в която най – високите нива на управление могат да останат толкова автономни, колкото в миналото. Според Минсин Пей качеството на административните услуги с течение на времето спада, до голяма степен именно защото подчинените звена на държавата са станали прекалено автономни, или по – скоро автономни по неправилен начин. Това означава, че те са в състояние да защитят собствените си политически и икономически позиции независимо от своята ефективност и да не спазват разпорежданията, висшестоящите държавни и партийни органи. Примери в това отношение са държавни предприятия като „Чайна Телеком“ и „Чайна Нашънъл Офшор Ойл Корпорейшън“, които се нареждат сред най – големите корпорации в света. През първото десетилетие на настоящия век тези държавни предприятия изпреварват своите конкуренти в частния сектор и чуждестранните инвеститори и успяват да използва своето политическо влияние, за да избегнат заплахи от страна на конкуренцията по отношение на позициите си. Освен това бюрокрации като Министерството на железниците са заприличали на феодални владения, които комунистическата партия трудно успява да контролира. Това министерство е гигантска организация, която отговаря за около петдесет и седем хиляди мили релсов път и в която работят 2, 5 милиона служители в цял Китай. Централното управление безуспешно се опитва да установи контрол над това нерентабилно министерство години наред. След широко коментираната катастрофа на нов влак – стрела близо до Уънджоу през 2011 г. министерството се опитва да заличи доказателствата за злоупотреби по служба, заравяйки сблъскалите се мотриси, но дискусиите в китайските микроблогове го принуждават да ги изрови. Централната власт използва инцидента, за да уволни железопътния министър Лиу Джъдзюн по обвинения в корупция и обявява намеренията си да раздели агенцията на две отделни организации. Както много обявени от правителството реорганизации, и тази не се осъществява, вероятно защото могъщото и подмолно министерство разполага с достатъчно политическо влияние, за да защити позициите си.

Всяка административна система, която разчита на финансови стимули, поражда корупция. Западните икономисти, които предричат, че това ще доведе до рентиерство и корупция, имат известно право, но не са в състояние да предвидят нивото на корупция и обема реални услуги, които правителството успява да предостави в замяна. Китайската политическа система продължава да бъде разяждана от клиентелизъм, непотизъм, партизанщина, политическо влияние и откровена корупция. Според Пей Минсин в резултат на постепенния политически преход на Китай възниква система на „децентрализирано грабителство“, от която служителите в цялата огромна държавна система се възползват чрез упражнявания от тях политически контрол, за да извличат максимални облаги и подкупи. Високопоставените партийни служители си дават сметка, че всепроникващата корупция предизвиква силно недоволство у обикновените хора и че легитимността на стабилността на управлението на партията зависи до голяма степен от способността ѝ да се самоконтролира. Партията поема безброй публични ангажименти да контролира и наказва корупционните практики. След 18 – ия конгрес на партията през 2012 г. в първите си изявления новото партийно ръководство в лицето на генералния секретар Си Дзинпин и председателя на Централната комисия за инспекция на дисциплината Уан Кишън отново пое ангажимент за изкореняване на корупцията. Но според Пей контролният капацитет на партията с течение на времето отслабва поради все по – голямото разрастване и усложняване на правителствения апарат, което гарантира на служителите все повече ресурси и възможности за тяхното укриване.

Китайската народна република е авторитарна държава, чиято конституция предоставя ръководната роля на комунистическата партия. Партията няма никакво намерение да позволи провеждането на свободни и честни многопартийни избори и старателно потиска всяка открита дискусия за демокрация.

Всички авторитарни режими срещат съпротива на управлението си под една или друга форма и всички отговарят с репресивни мерки и кооптиране. В сравнение с тоталитарни държави като Северна Корея или арабските диктатури на Хосни Мубарак в Египет и на Муамар Кадафи в Либия китайският вариант клони в доста по – голяма степен към кооптиране. И макар формални механизми за отчетност да не съществуват, партията и държавата откликват до известна степен на изискванията на различни социални играчи в китайското общество.

Съществуват няколко механизма за това. Китайското правителство позволява провеждането на избори в селските райони от 1989 г. насам с цел избирането на селски комитети и селски ръководители с някои ограничени местни правомощия. Те са част от цялостната избирателна система, обхващаща Националния народен конгрес, в който делегатите започват да проявяват известни признаци на независимост. В допълнение към тези формални механизми според политолога Лили Цай китайските селски общности предоставят неформални механизми за обратна връзка за информиране на местните длъжностни лица за оплаквания и идеи за по – добра ефективност по отношение на предоставянето на услуги от страна на държавата. Съществуват и канали за подаване на официални жалби, създадени както от държавни, така и от партийни организации, чрез които гражданите могат да представят своите мнения. Правителството не е правно задължено да отговори, но местните власти често са приканвани от висшестоящите органи да не допуснат възникване на социална нестабилност, предотвратявайки разрастването на очертаващи се проблеми.

Най – важният механизъм за обратна връзка си остават публичните протести. Поради почти параноичната загриженост на управлението за социална стабилност и „хармония“ протестите не просто са потушавани, а и стават повод за постигане на споразумения. Според изчисленията през 2010 г. са проведени около 180 000 официално регистрирани прояви на социален протест от разгневени селяни поради реквизиция на земи, от обезпокоени родители по повод замърсители от близка фабрика, от работници мигранти, към които са се отнесли зле длъжностни лица. Под ръководството на Ху Дзинтао партията променя относителния приоритет на икономическия растеж в полза на стабилността при оценките си за ефективност при изпълнение на служебните задължения, като придава по – голямо значение на стабилността до такава степен, че една – единствена проява на безредици може да сложи точка на кариерата на длъжностно лице. Много местни служители смятат, че е по – лесно да подкупят протестиращите чрез данъчни облекчения, субсидии или заобикаляне на правилата, и са подложени на жесток натиск за удовлетворяването на тези противоположни цели.

В Китай е общоприето убеждението, че по – високите нива на управление са по – отзивчиви и по – некорумпирани от по – ниските. Доверието в добронамереността на по – високите нива е от решаващо значение за легитимността на управлението като цяло, което обяснява старанията на правителството да проявява отзивчивост. Но това далеч не означава, че високите нива действително са по – малко корумпирани от ниските. Разкритията по случая „Бо Шилай“ през 2012 г. показват, че високопоставени ръководители също извършват шокиращи злоупотреби със служебно положение.

Преобладава мнението, че високите нива налагат строга дисциплина на по – ниските нива на управление. Но в една централизирана система на последните би трябвало да се предостави и значителна независимост при изпълнение на служебните им задължения. В Династичен Китай императорите са изправени пред огромни информационни проблеми, когато се опитват да следят поведението на бюрокрацията, която се предполага, че контролират. Те се опитват да решат този проблем, изграждайки цяла пирамида от централизирани контролни институции. Евнусите в императорското домакинство се ползват с по – голямо доверие от бюрократите и са използвани да ги наблюдават. По – късно корпусът на самите евнусите става ненадежден, поради което императорите от династията Мин създават „Служба за пречистване на евнусите“, която да наблюдава поведението им. Нещо подобно се случва и в съвременен Китай: по – високите нива следят поведението на по – ниските; Организационният отдел на партията контролира поведението на правителството; а специалните партийни служби като Централната дисциплинарна комисия следят останалата част от партийния състав. В подобна атмосфера много от играчите прикриват лошото си поведение и възпрепятстват възходящия информационен поток. Следователно единствено решение е системата на низходяща отчетност, при която свободната преса и реално упълномощени граждани контролират държавата.

Предназначението на по – голяма част от правилата, законите и процедурите в постмаоистки Китай е регулиране на поведението на по – ниските нива на управление и тяхната отзивчивост към по – високите. Ефективността на една политическа система, която разполага само с възходяща, но не и с низходяща отчетност, зависи до голяма степен от решенията и намеренията на висшестоящите. В предишната глава коментирам древния спор между легисти и конфуцианци, в който първите пледират за ясни процедури, а вторите за по – гъвкаво и основано на морала лидерство. Предмодерните китайски правителства утвърждават морални, а не формални правни ограничения над лидерите; процедурите са използват само за регулиране на начина, по който императорът управлява обществото. Съвременното китайско управление независимо от своя реторичен ангажимент към марксизма – ленинизма съхранява тази традиция. Гражданите трябва да разчитат по – скоро на добрите намерения на лидерите, отколкото на някакви формални процедурни ограничения върху тяхната власт.

В ръцете на добри ръководители такава система може действително да функционира по – добре от една демократична система, съблюдаваща върховенството на правото и демократични процедури като многопартийни избори. Тя позволява вземането на важни и трудни решения, без да бъде възпрепятствана от икономически групировки, лобиране, съдебни процеси или обременителни политически коалиции и образоването на обществеността по отношение на нейните интереси. Историческата „утвърдена автономия“ на бързо развиващи се държави в Азия като Сингапур, Южна Корея, Тайван и Япония е обект на повсеместно възхищение. Същото се отнася и за Китай: за разлика от авторитарните режими в други части на света неговите всеобщо споделяни политически цели след 1978 г. са икономическият растеж, стабилността и общодостъпността на публичните услуги. Дън Сяопин и наследилите го партийни лидери осъзнават, че оцеляването на партията зависи от легитимността, която вече не се крепи на идеология, а се обуславя от ефективността на тяхното управление.

Проблемът при тази система е това, което китайците отъждествяват в исторически план с проблема „лошият император“. Една авторитарна система може да функционира много по – бързо и решително от една демократична, но успехът ѝ зависи от продължителната последователност от добри лидери не само в технократския смисъл, но и по отношение на техния ангажимент да служат в полза на обществените интереси, а не на личното си облагодетелстване или лична власт. Династичен Китай решава този проблем чрез сложна бюрократична структура, която ограничава реалните правомощия на суверена, както и със сложна система за обучение на владетелите, която ги сковава в тягостни ритуали. Но и това не предотвратява периодичната поява на лоши, деспотични, мързеливи, некомпетентни или корумпирани императори.

Съвременен Китай се сблъсква именно с подобен проблем. През последните няколко десетилетия страната се справя изключително добре по отношение на икономическия растеж, намаляването на бедността и предоставянето на основни социални услуги за разлика от повечето авторитарни и много демократични режими. Но гарантира ли настоящата китайска система Непресъхващ поток от „добри императори“?

Китайското авторитарно управление е изправено пред няколко заплахи по отношение на стабилността на системата. На първо място, то може да създаде харизматичен лидер, който да се възползва от популистките страсти и да организира група от свои последователи, която да наруши всички взаимни договорености, които характеризират постмаоисткото управление. Съществува безадресно социално недоволство, което може да се разрасне в резултат на изключителното икономическо неравенство в Китай и усещането за неконтролируема корупция.

Втората заплаха не е толкова драматична, но е много по – вероятна: правителството да загуби своята автономия спрямо другите социални играчи и да стане заложник на мощни икономически групировки в резултат на икономическия растеж. Минсин Пей предполага, че това вече се е случвало: настоящото правителство има насреща си могъщи групировки като държавни предприятия, отделни министерства и дори цели региони, които се противопоставят на властта му. Макар да се опитва да контролира корупцията по ниските нива, самото то може да стане жертва на корупция по върховете. Във всеки случай авторитетът на партията съществено е намалял от времето на Мао и Дън и с влошаването на нейното управление, което е неизбежно предвид трудния преход от страна със средни доходи към такава с високи, авторитетът ѝ ще продължи да спада. Под ръководството на Ху Дзинтао политическите реформи до голяма степен са преустановени, а икономическата политика се насочва в една не дотам либерална посока. След 18 – ия конгрес на партията и издигането на Си Дзинпин партията обещава нови икономически реформи, но в същия момент репресира дисидентите и отново акцентира върху идеологията и дисциплината. Предстои да видим дали Си ще успее да осъществи големи политически промени.

Последната заплаха е свързана с липсата на вътрешен източник на легитимност на системата. Китайското правителство често твърди, че представлява една различна, незападна политическа и морална система. Според мен истината е, че между Династичен Китай и сегашното управление съществува значителна приемственост. Но Китайската комунистическа партия все още официално основава своята легитимност на внесена от Запада идеология, марксизма – ленинизма. Това я възпира изцяло и откровено да базира своята легитимност на традиционни китайски ценности. От друга страна, партията не може просто ей така да зареже марксизма – ленинизма. Поради тази причина легитимността ѝ се основава на високите нива на икономически растеж и на способността ѝ да бъде знаменосец на китайския национализъм. Ако растежът се забави или тръгне в обратна посока, Китайската комунистическа партия няма да разполага с основателни причини за монопола върху властта.

Единствено решение на проблема с лошия император и свързаните с него злини на корупцията и произвола в дългосрочен план е увеличаване на формалните процесуални ограничения върху държавата. Това означава преди всичко вземането на решения все повече да е въз основа на правила и законът да се прилага по отношение на високите нива на правителството и партията. Формалните ограничения налагат разширяване на политическото участие. Проблемът с информацията, който измъчва имперски Китай и стои пред сегашното управление, не може да бъде решен без гарантиран достъп до информация. Икономическият растеж създава голяма и нарастваща средна класа, която все по – трудно приема патерналистичното авторитарно управление, което се опитва да прикрие собствената си корумпираност. Преходът към по – формални ограничения на властта може да бъде постепенен и трябва първоначално да се концентрира по – скоро върху законността, отколкото върху отчетността. Съществуващата Китайска конституция не е лоша основа, върху която да се изгради стабилна основа на законността. Но ако китайската политическа система разчита на устойчивост в дългосрочен план, това може да бъде гарантирано единствено с институциите на върховенството на правото и демократичната отчетност.

По какъв начин биха могли да се утвърдят тези две институции? Това няма да стане в резултат на низходящо делегиране от страна на сегашното ръководство, което прелива от самочувствие и показва слабо желание за политически промени. Промяната по – вероятно може да се осъществи с появата на нови социални играчи с настоявания за по – сериозни контролни институции. В миналото китайската държава е била достатъчно силна, за да предотврати появата на мощни социални групи, които да подложат на изпитание нейната власт. Но социалната мобилизация в съвременен Китай протича с безпрецедентни за цялата китайска история темпове. Възниква огромна средна класа, наброяваща стотици милиони китайци в момента. В много други общества средната класа е динамичната сила, отговорна за политическите промени и за утвърждаването на демокрацията. Бъдещето на върховенството на правото и демокрацията в Китай зависи от това дали тези нови социални групи ще успеят да променят класическия баланс на силите между държавата и обществото, устоял в миналото на Китай. Това е феноменът, който коментирам в част III на книгата.

26.ТРИ РЕГИОНА

Сравняване на Латинска Америка, Субсахарска Африка и Азия ► Защо силната държавност е от решаващо значение за тяхното разграничаване им и обяснява тяхната икономическа ефективност ► Защо колониалното наследство обяснява само част от съвременните резултати

В първата част на тази книга задавам въпроса защо модерни вебериански държави възникват в някои части на развития свят, а в други не. В част II продължавам да търся отговора на този въпрос в места, които търпят по – късно развитие и се сблъскват със западноевропейския колониализъм, акцентирайки върху Латинска Америка, Субсахарска Африка и Източна Азия. Независимо от големите различия в рамките на всеки регион системните различия между тях самите ни позволяват да говорим за отделни пътища на регионално развитие.

От трите региона Източна Азия има най – високи темпове на растеж от втората половина на XX в., както илюстрира табл. 5. Това може да изненада някои, но доходът на глава от населението общо за Латинска Америка е по – висок, отколкото в Източна Азия. Това се дължи на наличието на множество големи, относително бедни страни като Индонезия и Филипините в Азия, както и на факта, че Китай, макар и отлично представящ се в много отношения, все пак има голямо и бедно население в селските райони.

Нещата са доста по – различни по отношение на политическите институции, където Латинска Америка се справя много по – добре от Източна Азия и значително по – добре от Субсахарска Африка. Регионът като цяло е над петдесетия процент по всеки от шестте „Показатели за качеството на държавното управление в страните по света“ на Световната банка (вж. фиг. 17) и се нарежда на особено високо място по отношение на „гласност и отчетност“, критерий за демокрация и участие в политическия живот. Източна Азия се представя значително по – слабо и в тази категория, а Субсахарска Африка изостава значително по всички шест показателя. Това се дължи на факта, че макар всички региони да са свидетели на увеличението на броя на демокрациите по времето на Третата вълна на демократизацията, започнала в началото на седемдесетте години на миналия век, тази тенденция е най – силно изразена в Латинска Америка. Най – голямата и най – динамична в икономическо отношение азиатска страна Китай си остава комунистическа диктатура както Виетнам и Северна Корея. Единствената подобна страна в западното полукълбо е Куба, макар да се наблюдава значително отстъпление на демокрацията през първото десетилетие на настоящия век във Венецуела, Еквадор, Никарагуа и други страни. Макар Латинска Америка да превъзхожда Източна Азия по отношение на демокрацията, тя има съвсем слабо преимущество по отношение на държавните институции. Резултатите за политическата стабилност и върховенството на закона са приблизително равни между Латинска Америка и Източна Азия и драстично по – ниски за Субсахарска Африка.

Разликата между регионите може да бъде измерена и по отношение на неравенството, както е показано във фиг. 18, която представя коефициента на Джини за избрана група страни (коефициентът на Джини варира от 0 до 100, като 0 представлява перфектна равнопоставеност, а 100 означава абсолютно неравенство). Показателите за страните от Субсахарска Африка варират в широки граници: Етиопия е сравнително равнопоставена, а богатите на петрол Нигерия и Ангола са с много високи нива на неравенство. В Източна Азия Япония и Южна Корея имат ниски нива на неравенство от петдесетте години на миналия век, както и Китай в края на маоисткия период. Но с бързия икономически растеж през първото десетилетие на новото хилядолетие разпределението на доходите в Китай почти настига латиноамериканските нива. През същото десетилетие коефициентът на неравенство в Латинска Америка започва леко да намалява. Независимо от това, регионът все още се характеризира с големи различия между богати и бедни, което създава обезпокоителни политически последици.

Разбира се средните статистически стойности за икономическия растеж и управлението прикриват важни разлики в рамките на всеки от регионите. Латинска Америка включва крайно бедните Хаити, Гватемала и Парагвай, както и Бразилия, която изнася високотехнологични продукти като реактивни самолети. Въпреки това, всеки от тези региони има определени характеристики, които правят страните в тях подобни помежду си и различни от тези в другите региони. Много страни в Латинска Америка са преминали през цикъл на бързо растяща инфлация, валутна криза, девалвация и икономически спад, за последен път по време на дълговата криза в началото на 80 – те години на миналия век (а Аржентина в началото на този век). За разлика от това, бързо развиващите се икономики в Източна Азия преминават през този период до голяма степен невредими. Няколко години по – късно Субсахарска Африка преживява подобна и дори по – тежка Дългова криза от Латинска Америка, което кара редица страни да изискат облекчаване на дълговете от своите кредитори, за да могат да започнат отново да се развиват. Макар Латинска Америка днес да е до голяма степен демократична, това не винаги е било така; през 60 – те и 70 – те години на миналия век репресивни военни режими идват на власт в Бразилия, Аржентина, Чили, Перу, Боливия и другаде. Голяма част от така наречените „развиващи се държави“, които успешно използват държавната власт (често при управлението на авторитарни режими) за насърчаване на бърз икономически растеж, са в Източна Азия. Подобни страни трудно могат да се открият в Латинска Америка или Субсахарска Африка.

В част II коментирам теории, които свързват съвременните резултати от развитието с географските и климатичните дадености, както и с колониалното наследство. Всички те имат някакви основания. Но същността на човешкото социално поведение е толкова сложна, че много малко теории, които свеждат резултатите до единични фактори, са общовалидни.

Теориите, които свързват политическото (а следователно и икономическото) развитие с географията и климата, могат да обяснят някои важни резултати. Икономистите се фокусират върху наличието на природни ресурси: свързаните с добива на злато и сребро или с плантационното земеделие изисквания, довели до поробването на коренното население или до внос на роби от Африка. Експлоататорските индустрии създават икономическа основа за авторитарни управления на територията на Новия свят.

Но авторитарните институции в Латинска Америка са обусловени от много фактори. Политическият ред в Перу и Мексико е създаден от заселнически колонии, които успяват да ликвидират почти всички институционални следи в предхождащите го гъсто населени предколумбови държавни структури. Тъй като са заселнически колонии, те възпроизвеждат класовите меркантилни общества на Иберийския полуостров, но мястото на белите европейски селяни заемат местните черноработници и метиси. Испанската корона първоначално се опитва да създаде силна форма на абсолютистко пряко управление в Северна и Южна Америка, но поради големите разстояния е в състояние да упражнява значително по – слаба власт над своите колонии, отколкото в метрополията. Дори в Европа слабият испански абсолютизъм не успява да събира достатъчно данъци и да осигурява приходите, необходими за покриване на разходите, а още по – малко успява да го постигне по отношение на своите непокорни креолски заселници в Новия свят. Така креолите изграждат олигархични управления, базирани по – скоро на привилегии, отколкото на свободи, които оцеляват при прехода към независими държави, когато колониите се отцепват от Испания в началото на миналия век. През настоящия век Латинска Америка продължава да живее с това наследство на най – голямо социално неравенство в света.

Географските дадености, както изтъква Монтескьо, играят важна роля и в други отношения. Някои топографски дадености са по – подходящи за набирането и дислоцирането на големи армии. В Евразия (най – вече в Китай и Русия) сравнително открити площи позволяват консолидирането на големи централизирани държави, докато в Субсахарска Африка трудностите при упражняване на властта върху необятни пустини и тропически гори възпрепятстват образуването на държави. Европа е някъде по средата: нейната география е подходяща за образуването на средно големи политически единици, но не позволява някоя от тях да нарасне до размери, които да гарантират завладяването на целия регион.

Географските особености на Латинска Америка са по – сходни с тези на Субсахарска Африка, отколкото на Европа. Континентът е разделен от планини, джунгли и пустини и от преобладаващо северно – южни линии на комуникация на недостъпни помежду си региони, което не позволява изграждането на големи териториални империи. След демографския срив на коренните населения в региона само някои части на континента остават достатъчно гъсто населени за поддържането на силни държави. Освен това след началото на испанската и португалската колонизация излишъците не се реинвестират локално, а се изнасят в метрополиите поради изключително неефективни меркантилистки правила.

През втората половина на XVIII в. Латинска Америка като цяло не се различава особено от Европа от политическа гледна точка. И двете са под управлението на авторитарни режими и икономически олигархии, които използват политическата власт в защита на своите привилегии. Но през следващите два века Европа претърпява дълбоки политически промени, в резултат на което възникват много по – демократични и икономически равнопоставени общества в сравнение с Латинска Америка. Една от основните причини за това е изключително високото ниво на насилие, преживяно от Европа през този период, като започнем от Френската революция и Наполеоновите войни, продължим през войните за италианско и германско обединение и завършим с катаклизмите на двете световни войни. Високите нива на военно противопоставяне водят до формирането и укрепването на силни модерни държави, както в резултат на реформите на Щайн – Харденберг в Прусия. В същото време бързата индустриализация привлича милиони селяни от провинцията в гъсто населени динамични градове. Тази промяна създава условия за възникването на модерни етнолингвистични концепции за национална идентичност, което от своя страна води до изостряне на военното противопоставяне. Национализмът допринася за процеса на консолидиране на модерните държави. И както вътрешните революции, така и междудържавните войни успяват да унищожават цели социални класи като продаващите длъжности управници на Франция и юнкерската класа в Германия, стълбове на стария олигархичен ред.

Пътят на развитие на Латинска Америка е съвършено различен. Няма еквивалент на Френската революция, който да измести старите олигархии, нито продължителна международна конкуренция, която да стимулира образуването на модерни държави. Националните идентичности остават слаби поради етническото разнообразие и бавната или липсваща индустриализация, поради което конфликтите по – често са вътрешни и междукласови, отколкото междунационални. От 1945 г. изтощените елити на Европа са готови да допуснат както либерална демокрация, така и преразпределителни социални системи, за да гарантират социалния мир. Макар елитите на Латинска Америка да са изправени пред заплахата от социални катаклизми, особено след Кубинската революция, те не са достатъчно сериозни, за да станат причина за държавно строителство или преразпределение в европейски мащаби. Липсва социален консенсус по европейски модел въз основа на умерени лявоцентристки и дясноцентристки партии, а по – скоро остра поляризация между бедни и богати. Политически ред по европейски модел възниква едва в началото на настоящото хилядолетие в Чили и Бразилия.

Географските и климатичните дадености, както и колониалното наследство не могат да обяснят изчерпателно днешните резултати. Аржентина, чийто климат и колониална история ѝ спестяват неравенството и бавния растеж в останалата част от континента през XIX в., би трябвало да продължи да процъфтява, но неправилните избори на нейните елити в началото на XX в. не ѝ го позволяват. Въпреки по – благоприятните климатични и географски дадености тя получава в наследство част от политическата култура на по – старите региони в Латинска Америка като военната диктатура и персоналистичното управление. За разлика от нея Коста Рика би трябвало да се превърне в поредната централноамериканска бананова република с характерните за нея диктатури и граждански конфликти, но тя изгражда стабилна демокрация благодарение на правилните решения на нейните елити във важен исторически момент.

Ситуацията в Субсахарска Африка е коренно различна. Смъртоносното наследство на европейския колониализъм не е „екстрактивна“ авторитарна държава, а по – скоро пълна липса на силни институции. Надпреварата за колонизирането на Африка започва през последните десетилетия на XIX в., когато испанските и португалските територии в Новия свят навършват четири и половина века. За разлика от Латинска Америка първите европейски колонизатори не откриват в Африка нито големи популации, нито големи залежи от минерални ресурси, от които да се възползват. Освен това тропическите болести и климатът правят региона неподходящ за тотално европейско колонизиране с изключение на южните региони с по – умерен климат. Европа просто не разполага с времето и ресурсите за изграждане на институции до възникването на настояванията за независимост в средата на миналия век. Фактът, че африканските колонии едва смогват да покрият разходите за собствените си администрации, кара европейците да търсят евтино решение на проблема чрез „непряко управление“, като използват местни африкански представители да събират данъци и да принуждават млади мъже да работят ангария. Тази разнебитена система не отразява етнически реалности, а е резултатът от стратегическата конкуренция между колониалните държави и е политическото наследство, завещано на голяма част от Субсахарска Африка с обявяването на независимостта след Втората световна война.

Също за разлика от Латинска Америка след получаването на независимостта Африка няма дълбоко вкоренени елити, които да дърпат конците зад кулисите. Независимостта от колониално управление разкрива възможности за възникването на нови елити най – вече от градската образована класа, която е сътрудничила с колониалната администрация. Лишени от сигурна социална база под формата на поземлена аристокрация или слаборазвита капиталистическа икономика, мнозина виждат самата държава като възможност за икономически просперитет. По тази причина държавите с малък капацитет преливат от клиентелистки назначения, което раздува административния апарат и го лишава от способността да гарантира реални услуги. Политиката се превръща в неопатримониално състезание за разграбване на държавата и нейните ресурси, в което различните групи очакват на опашката своя „ред да се наядат“. Тези обстоятелства обясняват липсата на ефективна бюрокрация, която да представлява широките обществени интереси или да дисциплинира елитите, като ги принуди да спазват разумни от икономическа гледна точка правила.

Мнозина наблюдатели твърдят, че много от проблемите на Субсахарска Африка се дължат на обстоятелството, че териториалните граници, завещани на новите независими държави, не отговарят на реалностите на съществуващите етнически и племенни идентичности. Това често срещано схващане е подвеждащо, доколкото предполага, че едно по – интелигентно очертаване на границите би допринесло за по – стабилни постколониални държави. Това е така само до известна степен: Судан например можеше да си спести два продължителни и скъпоструващи граждански конфликта, ако Южен Судан и Дарфур не бяха прикрепени към арабското ядро около Хартум от британците. Но в по – голямата част на Африка етническите групи са твърде малобройни и смесени, за да бъдат основа на една модерна национална държава от европейски тип. За разлика от Източна Азия и Европа, силните местни държавни формирования не са преминали през трудния и насилствен процес на изграждане на идентичност преди европейската колонизация. Колониалните сили формират идентичността им до степен, в която да замести племенния модел с етнически, като подменят малките родови групи с много по – големи в името на принципа „разделяй и владей“. Колониалните владетели на Африка нямат нито времето, нито мотивацията да създадат силни държави, които биха могли да допринесат за формирането на национална идентичност, а за повечето от елитите, възникнали след обявяването на независимостта, националното строителство също не е приоритет. Ето защо слабостта на националните идентичности в Субсахарска Африка е по – скоро в резултат на бездействие, отколкото на умишлено действие. Танзания е изключението, което потвърждава правилото. Изграждането на идентичност на Танзания от страна на Ниерере е доказателство, че когато елитите се ангажират с подобен проект, той може да бъде осъществен независимо от голямото етническо многообразие.

Общества със силни държавни институции и също толкова силни национални идентичности съществуват и в други части на света преди конфронтацията им със западните колониални сили предимно в Източна Азия. Китай всъщност е основоположник на модерната държава от времето на обединението на страната от династията Цин около хиляда и осемстотин години преди утвърждаването на съвременна държавност в Европа. Китайците създават държава, която е централизирана, бюрократична и неперсонална върху обширна територия и с много по – голяма еднородност от римската. Мощта на китайската държава нараства и намалява през следващите хилядолетия, периодично попадайки под контрола на родови групи отвътре или на нахлуващи варвари отвън. Въпреки това Китай и съседни страни като Япония, Корея и Виетнам изграждат управления въз основа на модела на силната държава и постигат значително по – високи нива на политическа организация в сравнение с коренните общества на Латинска Америка и Субсахарска Африка. Тези усилия за държавно строителство са благоприятствани от изключителна етническа хомогенност в резултат на многовековни завоевания и асимилация. Тези общества имат силно усещане за споделена култура благодарение на обща писменост и широкоразпространена грамотност сред елитите.

Необходимо е уточнението, че тези обобщения не се отнасят за Източна Азия като цяло. Много от държавите в Югоизточна Азия изминават съвършено различни пътища на политическо развитие. Както коментирам в Глава 22, Индонезия дори не съществува като държава през XIX в. и е почти толкова етнически фрагментирана, колкото Нигерия. Сингапур и Малайзия са творения на британския колониализъм и техните съвременни успехи не са в резултат на съществуването на предколониални коренни държави. Интересно е да се отбележи обаче, че въпреки това те успяват да изградят относително силна и ефективна държавност. Как става това, е увлекателна история, която, за съжаление, остава извън обхвата на тази книга.

Ранното държавно институционализиране на Източна Азия улеснява противопоставянето на външни заплахи. Япония е най – успешна в предотвратяването на западната колонизация. И макар през XIX в. Китай да е нападнат и частично завладян, а дворът на Цин в Пекин многократно да е унижаван, западните държави така и не успяват да разградят изцяло структурата на китайската държавност. Независимо че през 20 – те, 30 – те и 40 – те години на миналия век държавната власт рухва през краткотрайните периоди на военна диктатура, гражданска война и японска окупация, през 1949 г. Китайската комунистическа партия успява да възстанови силната централизирана държава под своето ръководство. По подобен начин, макар че е окупиран от Франция, Виетнам успява да изтласка колониалния режим и да победи неговия подкрепян от Америка наследник. Неслучайно Източна Азия е арена на двете най – добре организирани и най – мащабни националистически революции в света – китайската и виетнамската, – чиито водачи използват техния военен потенциал за изграждането на държавност веднага след победоносните граждански войни за национално освобождение.

Китай и страните под негово влияние са наследници на конфуцианската морална и бюрократична система, която допринася чрез образование и социализация техните държавни ръководители да имат по – широки разбирания за общото благо. Това в съчетание с конфуцианския акцент върху грамотността и образованието се оказва съществен, макар и неволен фактор по отношение на съвременното икономическо развитие. Бързият възход на Източна Азия през втората половина на миналия век се дължи на силни технократски държави, чиито управления, макар и авторитарни, подкрепят общите цели за икономическо и социално развитие. Много е трудно с помощта на социалните науки да се докаже приемствеността между тези древни исторически и културни традиции и поведението на Ито Хиробуми, Ямагата Аритомо, Чжон Хи, Ли Куан Ю, Дън Сяопин и правителствата, които ръководят, но такава безспорно съществува. Макар някои от тях да са корумпирани, а повечето твърде авторитарни, нивата на злоупотреби като цяло остават под контрол в по – голяма степен в Азия, отколкото в Субсахарска Африка. Не по – маловажно е, че източноазиатските ръководители са далеч по – компетентни по отношение на управлението на икономиката и по – добре осъзнават значението на професионалната държавна администрация. Това не означава, че в региона няма високи нива на корупция. В сравнение с други части на света обаче по – голяма част от това, което плащащите подкупи получават срещу парите си е под формата на публични блага и развитие върху широка основа.

Китай, Япония, Виетнам и Корея успяват да модернизират своите икономики при наличието на силна и сплотена държава, както и утвърдена национална идентичност. За разлика от тях новите независими държави в Субсахарска Африка не са в състояние, но са принудени да осъществят всичко едновременно – да изградят модерна държавност, да формират национална идентичност, да създадат институции, гарантиращи върховенство на закона, да организират демократични избори и да насърчат икономическото развитие. Макар институционалното развитие на Европа и Източна Азия да протича в различна последователност, те са разполагали с възможността да осъществят това развитие в продължение на дълги периоди от време.

Силните държави в Източна Азия изграждат бюрократични институции преди утвърждаването на върховенство на правото, докато в Европа последователността е обратна. Преждевременно изградената силна източноазиатска държава в продължение на векове успява да предотврати възникването на независими социални играчи, които биха могли да оспорят нейната власт. Докато европейската либерална демокрация възниква въз основа на приблизителното равновесие между силна държава и силно общество, в Източна Азия везните са наклонени в полза на държавата. Това означава, че за разлика от повечето развиващи се страни, където основният проблем е слабата държавност, проблемът в Източна Азия е свързан с липсата на контролни механизми върху държавната власт чрез законност и политическа отговорност.

В част I коментирам, че държави, които се демократизират, преди да изградят модерни държавни институции, са предразположени към широко разпространение на клиентелизма. Това представлява много по – малък проблем в Източна Азия, отколкото в други части на света, тъй като в региона има по – малко демократични държави, отколкото в Латинска Америка и Африка, а първите институции в повечето случаи възникват в индустриализирани страни със силна държавност.

Въпреки че не обсъждам подробно Филипините, тя изглежда е изключението, което потвърждава правилото: подобно на САЩ през XIX в., тази страна се демократизира преди изграждането на съвременна държавност, поради което патронажните и клиентелистки практики са широкоразпространени.

Балансът държава – общество в Източна Азия се променя с бързи темпове под въздействието на два фактора, които не съществуват или са много по – слаби в предмодерния свят. Първият е индустриализацията, която мобилизира нови социални играчи като средната и работническата класа, които не съществуват в аграрните общества. Вторият е много по – енергичното взаимодействие между обществата в международен план, т.нар. сега глобализация. Стоки, услуги, хора и идеи прекосяват границите много по – безпрепятствено, отколкото когато и да било, в резултат на което чуждестранните влияние играят много по – важна роля в процеса на вътрешното развитие. Така че, ако източноазиатските държави са традиционно силни, днес те са изправени както пред предизвикателствата на нови социални групи в собствените си общества, така и пред притока на идеи от други части на света. Същият вид социална мобилизация, променила европейските общества и положила основите на демократизацията, се разгръща в съвременна Източна Азия.

Следователно трябва да насочим вниманието си към динамичния процес на разпространение на демокрацията, която се превръща в преобладаваща форма на политическа организация по целия свят не само защото е добра идея, но и защото обслужва интересите и получава подкрепата на определени социални групи, които са вторични продукти на всеобхватните икономически и социални промени. Идеите играят съществена роля в този процес, но те формират и влизат във взаимодействие с материалните интереси на различните обществени класи.