Поручик Бенц

XX

Няколко секунди Бенц остана в пълна неподвижност, със затаен дъх и напрегнат слух. Тишината бе дълбока. Само махалото на стенния часовник долу в коридора невъзмутимо отмерваше секундите. Бенц не чу никакъв шум от стъпки, от отключване на входната врата или нещо подобно. След четвърт час той бе уверен, че долу нямаше никого и че човекът, който бе затворил вратата, излизаше от къщата, когато се чу шумът. Докато Бенц гледаше портретите, долу бе идвал някои. Сега вече Бенц не се съмняваше в това. Кой можеше да бъде? Слугата, без съмнение, забравил нещо… Но слугата пееше, свиреше, затваряше с трясък вратите — изобщо неговото присъствие бе шумно и характерно. Кой тогава?… Внезапно Бенц помисли за Силви. Не виждаше обаче никакъв повод за идването й, след като къщата бе почистена вече. Колкото за Елена, вероятността бе още по-малка. Какво можеше да търси. Елена тук? За да тури край на тия безплодни разсъждения, Бенц отвори още един сандък, втълпявайки си неуверено, че шумът от вратата, който бе чул, не можеше да бъде друго освен измама на слуха.

Вторият сандък бе пълен със стари български униформи от миналия век: дълги мундири, увити в платно и посипани с нафталин, с големи златни екселбанти, яркосини панталони с червени лампази, калпаци от астраганова кожа и бели сърмени колани; но всичко това бе тъй далеч от съвременната българска униформа, щото може да се облече само на маскараден бал. Бенц затвори и този сандък уморен, разочарован. Въпреки това той не бе изгубил надежда. Оставаха още три сандъка. Щеше да продължи с тях, ако гладът не го бе накарал да помисли за няколкото бисквити, които оставаха в кухнята.

Бенц слезе долу предпазливо. Преди да отвори вратата на вестибюла, той се ослуша напрегнато още веднъж.

Тишината бе пълна.

Известни неща са тъй ясни, че би трябвало да ги разберем веднага, ако твърде голямата неочакваност, с която се изпречват пред нас, не ни кара да ги отхвърлим като невъзможни.

Първото нещо, на което Бенц обърна внимание, щом влезе във вестибюла, бе отворената врата на турската стая. Върху ниската абаносова масичка пред дивана той видя букет от бели рози. Изненадата му бе голяма и в продължение на няколко секунди той ги гледаше напълно смаян. Това, което без малко не го накара да извика от радост, бе обстоятелството, че розите означаваха предстоящото идване на Елена. Да, никой друг!… Само тя имаше навик да се усамотява между книги и цветя.

„Елена ще дойде!“ — Бенц си каза това с трескава и радостна увереност, с огромно облекчение. Всичката загриженост и тревога, с които живееше досега, се разпръснаха изведнъж като по магия. Самите рози, свежи и много красиви, не му направиха впечатление. Той бе свикнал да ги вижда постоянно около Елена. Въпреки деня Бенц щеше да влезе в турската стая и да ги докосне до лицето си с нежния възторг, с който бе вършил това и друг път, ако в тоя миг не бе привлечен внезапно от промените, настъпили в трапезарията.

Вратата на трапезарията бе също тъй отворена. В нея наистина имаше големи промени и в тоя момент те бяха от най-загадъчно естество за Бенц. Върху масата бяха поставени една орехова торта, няколко чинии със сандвичи и два прибора за чай. В ъгъла лъщеше един съвсем нов електрически чайник с откачен контакт. Бенц не го бе виждал досега. Всичко това имаше изискан и приятен вид на обстановка, всред която трябваше да се състои ( числото на сложените прибори бе явно доказателство) една среща „tete a tete“.

Бенц седна на един стол, озадачен в най-висша степен, и по силата на необходимостта се отдаде на разсъждения. Когато слугата дойде сутринта да чисти къщата, не носеше нищо със себе си. Бенц забеляза и запомни това много добре. Сега обаче той виждаше неща, които можеха да се донесат само от повторното идване на друг човек. Очевидно, докато Бенц ровеше из сандъците на тавана, бе идвала Силви, бе донесла тортата, чайника и букета, бе приготвила сандвичите и наредила масата. Всичко това тя трябва да бе извършила по своя обикновен, безшумен начин. И после бе излязла, но сега тоя пропуснат случай да влезе във връзка с нея се стори на Бенц от съвсем малко значение. Мисълта му бе съсредоточена върху предстоящото идване на Елена и на още един друг човек. Пълната сигурност, с която ги чакаше, го напрегна до крайност. Кой можеше да бъде другият? Тоя въпрос остави на заден план всички останали, които го измъчваха досега.

Внезапно Бенц почувствува тъмно и странно безпокойство.

Бенц остана още няколко минути съсредоточен и мислещ, докато тая тревога, която не бе физически страх, взема очертанията на смътно подозрение. Това бе само подозрение, неуловима сянка в ясния поток на мисълта, която можеше да изчезне подобно на толкова други, ако между нея и настоящия момент не съществуваше една материална връзка. Тая връзка бе вторият прибор и нейното осезаемо съществуване насочваше упорито мисълта на Бенц към един и същи въпрос.

Да, за кого бе вторият прибор? Колкото и настойчиво да бе усилието, с което Бенц искаше да се увери, че не Елена, а ротмистър Петрашев и някое друго лице щяха да дойдат тук, той не успяваше в това. Ротмистър Петрашев не можеше да стане от леглото си пора но от две седмици. Изобщо, ако предстоеше идването на някой друг, а не на Елена, защо бяха донесени тия рози? И защо бяха поставени именно в турската стая? Не, срещата имаше интимен, чувствен характер!

Изведнъж Бенц почувствува отпадналост. Стори му се, че това се дължеше на умората, на глада, на безсънието, на всички тия безкрайни въпроси и отговори, с които непрестанно измъчваше мозъка си през последните дни. Почувствува нужда да остане в пълно бездействие на мисълта. Това щеше да облекчи малко нервите му. Той се опита да го направи, но не можа. Разсъдъкът му продължаваше да работи с неумолима настойчивост.

Преди да стигне до някое жестоко заключение, мисълта ни лъкатуши несъзнателно, стараейки се да го избегне или поне забави. Бенц се намираше тъкмо в тоя процес на отчаяна борба с фактите. Че Елена щеше да дойде с някого или да чака някого в тая къща, сега бе ясно като ден. Но ако тя бе решйла да прекара следобеда по почтен начин с когото и да било, защо го канеше тук? Онова, което Бенц се мъчеше да отхвърли с всички сили, бе любовният характер на тази среща. Колкото и да допущаше, че Елена бе способна да се хвърли във всяко лекомислено приключение, Бенц никога не можеше да приеме, че това бе възможно да стане само в три дни. Не!… По силата на някакво отчаяно противодействие, което продължава да съществува у нас дори в минути на най-пълна безнадеждност, той се мъчеше да оправдае Елена, да докаже безсмислицата на подозрението си. Напразно! Мисълта му се заплиташе в безпомощни доводи, в невъзможни заключения.

Зловещата и трескава възбуда, от която цялото му тяло трепереше, се уталожи донякъде, когато съзна, че всичко щеше да стане ясно след малко.

Той почувствува нужда от алкохол. В бюфета имаше ликьори. Извади една бутилка шартрьоз и пи. Докато правеше това, той видя лицето си в огледалото на бюфета. То бе смъртнобледо и хлътнало, обрасло с гъста, медно-червена брада, с помътнели и разширени очи, с жестоки бръчки около устните.

Бенц потрепера: то бе лице на убиец!…

Ако ревността, изправена пред свършени факти, ни убива или кара да убиваме, съмнението е жесток и подъл мъчител, който изтезава отдалеч. Елена имаше среща, в това Бенц не се съмняваше. Но дали човекът, с когото щеше да прекара следобеда, бе непременно любовник? Макар да се намираше вече в състояние твърде близко до лудостта, Бенц все още съзнаваше, че му липсваше ясно и сигурно доказателство за измяната й. Трябваше да чака и това бе адска мъка. Докато правеше върховно напрежение да запази яснотата на мисълта си и укроти силите на отмъщението, които бушуваха в гърдите му, едно внезапно внушение го подсети да види какво има в другите стаи.

Бенц отиде най-напред в турската стая. Тя бе със спуснати завеси, полутъмна, с познатия странен и тежък дъх на ориган, към който сега се примесваше полското благоухание на розите. Бенц почувствува отвращение. Диванът, килимите, възглавниците, съдовете върху ниската масичка и етажерките с наргилета, възбуждащото съчетание на тия червени и жълти цветове, на златни и сребърни блясъци, които, макар да бяха задушени в полумрака, уморяваха очите и ги караха да се затварят в тръпки на сладострастие — всичко това му се стори тъй непоносимо, че просто заплашваше да го хвърли в изстъплението да разхвърля и изпотроши предметите на тая омразна стая. Не го направи. Къщата не бе негова. Гневът и отвращението му обаче се изразиха в едно бързо движение, с което се извърна да излезе от стаята, и събори нещо от ниската абаносова масичка.

Бенц погледна надолу. Бе съборил букета с розите. Едва сега той забеляза, че те бяха поставени в тръстикова кошничка с дръжка и широка копринена панделка. Бенц нямаше никакво намерение да събира розите, пръснати по килима, ако в същия миг не бе съзрял между тях една визитна картичка. Бенц се наведе и я взе. Няколко секунди той гледа картичката с внезапното и поразително усещане, че загубва живота си, че всяко връщане към него бе вече невъзможно. Пръстите му затрепераха, визитната картичка се изплъзна от тях и падна на килима. Сега Бенц знаеше с кого щеше да прекара следобеда Елена.

Бенц прочете името му върху картичката:

LAFARGE PlBRRE JEAN Capifaine de 148-eme de spahis

Машинално, без да чува звука от стъпките си, Бенц отиде в трапезарията и застана зад пердето на прозореца, който гледаше към улицата. Няколко бледни лъча от ниското октомврийско слънце проникваха в стаята като последен отблясък на живота.

Бенц не чака дълго.

Когато Елена и капитан Лафарж се спряха пред пътната врата, ръката му конвулсивно стисна револвера.