Поручик Бенц

IV

Улицата, в която се намираше къщата на Петрашеви, носеше дълго, трудно произносимо българско име, което Бенц не можа да запомни. Затова пък се намираше в най-здравата част на града, далеч от дизентерията и тифуса на ниските квартали. Самата къща бе стара, с потъмняло лице и сводести прозорци. Една дървена, решетеста и на много места прогнила ограда разделяше постлания с плочи двор от градината, кичеста и просторна, ала твърде запусната.

Едрата и чернокоса слугиня отвори вратата тъй бързо, сякаш дебнеше идването му. Веднага след това от дъното на коридора изникна ротмистър Петрашев в тъмносинята си галонирана униформа.

— Чакахме ви с нетърпение — каза той на немски г!С своето лошо произношение, като се ръкуваше с Бенц. — Всички са в трапезарията.

Той посочи разтворената двукрила врата. Бенц влезе н трапезарията, последван от неизменната вежливост на ротмистър Петрашев. Върху един от столовете, наредени до стената, седеше Андерсон. Хиршфогел с гръб към вратата търсеше нещо в бюфета. Фройлайн Петрашева се показа от съседния салон с ваза в ръце, която постави на масата. Вазата бе пълна с разкошни хризантеми.

Фройлайн Петрашева се усмихна, като показа два реда непокътнати, бели зъби, и разля с гласа си най-сладостна непринуденост.

— Как сте? — попита тя, като протегна ръката си. — Обраха ли ви снощи?

Тя се закани на останалите, а най-вече на Хиршфогел, който проверяваше срещу светлината съдържанието на някакви бутилки. На Бенц се стори, че малките й пръсти стиснаха ръката му много силно. Минута след това тя посочи местата на всички. Бенц седна срещу нея.

Онова, що изпитваше, бе някакво чудесно усещане, че е свързан навеки в мисълта си с нея. То бе сладостно усещане за нов живот, който начеваше от снощи в тая къща, сред тия хора, който бе обречен на нея и криеше в себе си примирението на пълната всеотдайност. Какво важеше дали бе любовница другиму? Отчаян или безгрижен, образът й щеше да бъде вечният спътник в живота му. Опиянен от любовта си, Бенц гледаше лицето й, тъй далечно в пространството, тъй близко в сърцето му, и изпитваше безумен порив да сложи устните си върху това прекрасно матово чело, излъчващо най-съблазнителна женственост.

Хиршфогел се върна от бюфета с бутилка вермут, който наля в чашите. Фройлайн Петрашева изпи своята наведнъж с удивителна лекота. След малко всички ядяха с голям апетит. Чернокосата слугиня носеше блюдата с безшумни, котешки движения и изчезваше незабелязано. За крайна изненада на Бенц Хиршфогел разправи няколко интимни приключения на германския кронпринц, когото наричаше „нашия Вили“. Разправи ги цинично и предизвика смях. Самият той се хилеше по най-безсрамен начин, без да се стеснява от присъствието на фройлайн Петрашева, и повишаваше постепенно градуса на нахалството си. Но към средата на обеда той млъкна изведнъж, за да вземе някакви хапове, и във връзка с това стана дума за маларията му. Бенц го посъветва още веднъж да се върне в Германия.

— А вие? — внезапно попита фройлайн Петрашева, като излезе от неопределимото мълчание, с което слушаше Хиршфогел. — Вие ще се върнете ли скоро в родината си?

— Не зная — отговори Бенц. — На всеки случай нямам причини да бързам.

— Дали? — попита тя със сладостно вълнение. — Не ви ли чака някоя Лорелай? И после добави настойчиво:

— Кажете ми, виждали ли сте Лорелай?

— За да я види човек, трябва да бъде или поет, или луд — каза Бенц.

Фройлайн Петрашева се оживи.

— Аз бях луда, когато я видях — бързо произнесе тя.

— Къде сте виждали Лорелай? — попита Бенц учудено.

— О!… — каза тя и задържа вилицата си неподвижно. — Аз я видях въплътена в едно германско момиче, което търсеше любимия си из болниците. Тя бе дошла в България сама, със светла лятна рокля и мъничък куфар. Случаят нямаше нищо общо с легендата, но аз я видях в късните часове на един следобед точно такава, както си я представях. Тя бе седнала върху една от скамейките на болничната градина, забъркана, уморена и огряна от червените лъчи на залязващото слънце. Руса и синеока беше. Приближих се нахално и я попитах мога ли да и услужа с нещо. Всъщност изпитвах непреодолимо желание да я прегърна, което направих, след като се съгласи да пием чай заедно. Тъкмо бях свършила раздаването на дрехи… На другия ден спа у дома. Не зная какви чувства вложих в това ефимерно приятелство. И нямаше да се питам никога, ако…

Тя посочи Хиршфогел с много сдържана усмивка и произнесе спокойно:

— Милостта му не бе изразил известни подозрения: че . . Не криех нищо, за да се отърва от тях.

Тя се разсмя ниско и като наведе главата си, погледна Хиршфогел в лицето. Последният направи гримаса, без да възрази нещо.

— А какво стана с момичето? — попита Бенц.

— О!… Тя намери любимия си много далеч, в една македонска болница. Аз пък я загубих. Казвам ви, бях луда от любов. Имаше часове, когато не знаех какво върша. Ние спяхме в едно широко легло и сутрин, когато се събуждах, покривах лицето й с целувки. Твърде е възможно, поручик Хиршфогел, да повярвате някога колко невинно беше всичко това.

— Възможно е — произнесе Хиршфогел и се захили по своя определен начин, който потвърждаваше, че мисли тъкмо обратното на това, що казва.

— Не вярвате ли? — попита тя и лицето й прие почти раздразнен израз.

— Напротив! Повече, отколкото на всеки друг! Хиршфогел посочи с вилицата си Андерсен. Тя проследи движението на ръката му с уморена усмивка.

— Достатъчно! — каза тя. — Поне за днес. И нека — обърна се после към Бенц — Хиршфогел да не бъде първият, който ви говори за неща, които съм преживяла. Направете ми тая милост, поручик Хиршфогел!

— Аз винаги говоря след вас — почтително заяви Хиршфогел. — И то само когато ме питате.

В това време слугинята донесе десерта и двамата сключиха временно примирие. Пронизителният звук на една автомобилна сирена обаче попречи на Хиршфогел да го наруши веднага. Лицата на всички изразиха най-голяма изненада. Ротмистър Петрашев стана бързо и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, тя се отвори и на прага се показа слугинята с писмо в ръка. Зад нея в коридора стоеше един шофьор в българска униформа. Ротмистър Петрашев взе писмото и се разписа в разносната книга. След това се върна на масата и го разтвори бързо. Сестра му го следеше с нетърпеливо любопитство.

— Много съжалявам — каза ротмистър Петрашев, след като прочете писмото. — Довечера трябва да бъда в София.

И като правеше усилие да омаловажи факта, той добави небрежно:

— Аташиран съм към особата на кронпринца. Дявол да го вземе, като си помисля, че едва говоря немски! …

Но под привидната му досада се криеше суетна радост. Ротмистър Петрашев се радваше, радваше! … Сестра му също се радваше може би. И някак угнетен, Бенц почувствува, че светската почит бе дълбоко удовлетворение за тях.

— Вие ще получите орден — каза Хиршфогел с възможно най-прилична насмешливост.

Ротмистър Петрашев прие думите му с пълно мълчание.

Обедът завърши под впечатлението на Хиршфогеловата словоохотливост. Но никой не вземаше думите му сериозно. Всичко, що казваше, произвеждаше впечатление на капризна игра с думи.

След кафето Андерсен стана от масата и отиде в съседния салон. Хиршфогел и ротмистър Петрашев го последваха почти веднага. Вследствие на тази вежлива маневра Бенц остана на масата сам с фройлайн Петрашева.

— Огън и жупел! — каза тя и се разсмя ниско, сочно в тишината на салона.

— Предполагам, че Андерсен ви е предупредил за нрава му. Колкото за ордените, кайзерът наистина ги раздава с шепи. Но брат ми има кръстове за храброст, получени при Булаир. Хиршфогел не ви ли говори за мен твърде много, моля?

— Той ви ласкае — каза Бенц.

— Знам как. Ако има нещо, което да обясни неутолимата му омраза към света, това е неговата съдба. Той е разорен, болен и разочарован от всичко. Съдбата можеше да го пощади с пълната безчувственост на толкова несретници, ако в младините си не бе вкусил от славата, богатството и любовта. Сега той е пресушен художник, както знаете…

— Зная — каза Бенц, — но не ми каза дали ви е рисувал.

— И никога не ще ви каже. Той е снизходителен към себе си. Видяхме го за първи път с Андерсен на една изложба в София и когато почнахме да говорим за картините му, той ни удостои с най-презрително безразличие. Нямаше да си спомним втори път за него и той за нас, ако не бяхме открили една детска главичка, рисувана с пастел. Скицата носеше неговия подпис. Струва ми се, това бе единствената от картините му, която заслужаваше внимание. Останалите бяха зловещи и банално предадени сюжети от войната. Пастелната главица хареса на Андерсона. Хрумна му да ми я подари и попитахме Хиршфогел за цената й. Може би сте чували за художници, които удивително надценяват картините си. Онова, що чухме от Хиршфогел, обаче надминаваше всяко очакване. Бях смаяна от прекалената цена за една проста рисунка. Почнах да правя знаци на Андерсен. Мислех, че е по-добре да внесе същата сума в касата на Червения кръст. Дори щях да го кажа пред Хиршфогел. Той се преструваше, че не обръща никакво внимание на мен. Може би наистина бе така. Но в един момент ужасните му очи се втренчиха в лицето ми със смесен израз на враждебност и нахално любопитство. Трябва да бе забелязал знаците, които правех на Андерсон. Когато Андерсен му подаваше парите, той направи отрицателен знак и каза, че сумата могла да се пусне в кутията на Червения кръст пред входа на изложбата. Всичкият ми яд срещу изнудваческата цена се превърна във възхищение пред този красив жест. Бях смаяна и същевременно трогната. Е, всъщност аз трябваше да платя за всичко…

— Как? — попита Бенц заинтересуван. Фройлайн Петрашева се разсмя с познатия нисък смях и като го задуши, каза живо:

— Той пожела да ме рисува.

— И не се учудихте, предполагам. Една жена като вас знае цената си. Тя се намръщи леко:

— Да, цената! … Струва ми се, от всички мъже Хиршфогел я определи най-ниско. Винаги съм се съмнявала дали допуща у мене нещо повече от това окаяно тяло. В този момент обаче не мислех за цената си и се съгласих веднага.

На Бенц се стори, че тя се оглежда в огледалото на бюфета, който беше зад гърба му. Веднага след това очите й се спряха върху лицето му. Сладостният рисунък на устните й разкриваше трептенето на сдържана усмивка. Настъпи мълчание, в което Бенц осъзна най-ясно значението на думите „окаяно тяло“.

— Ще ми позволите ли да забележа — каза Бенц, — че това окаяно тяло е разбунтувало гордостта му повече, отколкото сте предположили?

— Не зная — замислено произнесе тя. — Бих желала да беше тъй. Неговата надменност ме раздразни и почувствувах лоша амбиция да играя с думи. Още веднага хвърлих ръкавицата за двубой. На другия ден дойде у дома с платно и бои. Исках да направя ефект и се представих en toilette. Мислех, че ще позирам за голям, салонен портрет. „О! — каза той, като ме видя в бална рокля и накити. — Не искате ли да смъкнете всичко това?“ Той употреби думата „смъкнете“ и я произнесе тъй, сякаш бях платен модел. След половин час стоях пред него в обикновена рокля. Той бе достатъчно вежлив и ме остави да избера разговора. Хвърлих се безразсъдно върху темата за човешките страсти и в продължение на два часа слушах ужасни присъди над жените и любовта. Вече се чувствувах разнебитена морално. Онова, що изпитвах, бе желанието да го видя повторно. Страхувах се да призная, че ми харесваше. Той е един зъл, болен, стар мъж… Кажете ми — попита тя настойчиво, — не ви ли разправи нещо подобно?

— Не — каза Бенц сухо.

— Той нарисува един портрет. И още няколко след това. Всички до един несполучливи…

Тя се разсмя и в този нисък гърлен смях Бенц долови повече ожесточеност, отколкото в думите й. Стори му се, че тя изгуби самообладание, за да се отдаде на мигновено злорадство. Веднага след това тя се овладя:

— Казах ви, че е посредствен художник. Има талант, но му липсва гений. Можех да го обиждам. Можех да му отвръщам поне с толкова сарказъм, с колкото ме удостояваше и той. Пожелах да го търпя. Исках да проникна в миналото му. Жестоко любопитство, което не бих проявила в друг случай, защото подозирах в живота му някаква трагедия. Но бях свикнала с ласкателства, а той ме унижаваше всеки миг. Никой от германските офицери, с които дружехме, не знаеше нещо за него. Една вечер обаче той сам разкри всичко: жена му избягала с любовника си. Хиршфогел съобщи това съвсем неочаквано, без всякакъв повод. Той каза просто: „На днешния ден преди петнадесет години жена ми избяга с любовника си.“ Изпитах необикновено вълнение и го помолих да ми разкаже всичко. За нещастие, тази вечер той беше съвършено пиян. Той махна с ръка, като падна във вцепенението, в което го заварих. Бях отишла да го питам не иска ли да дойде при другите гости. Когато идваше у дома, той имаше навик да се уединява в стаята на брат ми и да пие сам. Той пие ужасно. Дори веднъж се бе появила върху ръцете му някаква екзема от това. На другия ден го попитах дали всички жени му се струват подобни на тая, която презира. „Безусловно!“ — каза той. Трябваше да чуете мрачната увереност в гласа му. После добави иронично: „Дори най-великодушните.“ Бях смаяна от толкова нахалство. Казах му просто, че никога не съм го търпяла от великодушие.

Това бе вярно, но помътнелите му очи ме гледаха подозрително и сякаш не вярваха на думите ми. Можех да се усъмня дали пиянството още не замъгляваше разсъдъка му. Гласът му обаче бе извънредно трезв. „Много добре — каза той с ужасно доволство. — Ако си въобразявате, че сте великодушна, нямаше да дружа с вас.“ Помислих от глупост, че ме ласкае, и го попитах какво собствено намира у мен. Спомням си, че бях трогната от съсипания вид на лицето му. „Всичко — каза той. — Всичко, което засилва омразата на един мъж към жените и по тоя начин му създава удовлетворението да ги презира повече!“ Чували ли сте подобно нещо? И кажете ми, не е ли луд? Мисля, че издадох слаб вик, вик на ужас може би. Почувствувах пълна липса на възможност да се мръдна от мястото си, да проговоря една дума. Андерсен ме изведе в съседната стая. Денят бе горещ, но чувствувах студ. Голите ми ръце трепереха. Струваше ми се, че това бе последната степен, до която можеше да стигне омразата на измамен мъж. Не зная дали не би стрелял върху жена си, ако можеше да я намери след бягството й. Не знам дали не я е застрелял въобще. Онова, що надминаваше всичко човешко, бе жаждата му да засилва омразата си. Исках да се хвърля в леглото и да плача, но нямах възможност да направя това и продължавах да стоя в ръцете на Андерсон вцепенена. Върнах се при другите с върховно усилие. Хиршфогел стоеше на същото място. „Развълнувах ли ви? — попита той, като дойде при мен. — Можем да не се виждаме повече, ако желаете. Колкото за мен, нима бихте предпочели да бъда друг?“ Той се усмихваше сатанински и настояваше да му отговоря може ли да идва и занапред у дома, без да променя нещо в маниерите си. „Можете! … — извиках. — Аз съм най-порочната, най-леконравната, най-недостойната от всички, които познавате. Идвайте, не ще намерите друга като мен! …“

Тя замълча, като се намръщи леко и втренчи погледа си в покривката на масата. В паузата, която настъпи, се чу оживеният глас на ротмистър Петрашев и веднага след това познатото „хахаха“ на Хиршфогел. Смехът долетя сдържан и тих, но запазващ онова неопределимо качество на безочливост, което характеризираше цялата личност на Хиршфогел.

— По онова време клюките ме разпъваха накръст. Не бях свикнала да хвърлят камъни след мен и не се разсърдих особено. Повече ме засегна желанието на Хиршфогел да ме оскърби, отколкото безсмислицата на онова, що казваше. Нямаше да се разплача, ако в този момент не ми дойде наум, че Хиршфогел запазва приличие пред много по-недостойни от мен. Но те бяха закриляни от лицемерието. Те имаха родители и това обстоятелство ги спасяваше от необходимостта да минават за момичета без контрол. Чували ли сте по-страшни думи? Всеки идиот можеше да хвърли върху мен най-грозните обвинения, защото нямало кой да ми посочи правия път. Всичко това ми дойде наум и се разхлипах внезапно. Никога не се бях разчувствувала по толкова просташки начин. Хиршфогел можеше да почувствува угризение. Но когато повдигнах главата си, до мене стоеше Андерсон. Хиршфогел просто бе излязъл от стаята. Не от угризение, разбира се. После ми дойде наум, че той презира всички жени еднакво. Но по отношение на себе си бях права: никой не се застъпваше за мен. Никой освен Андерсон… Той ме попита, знаете, дали трябвало да се искат обяснения от Хиршфогел. Гласът му трепереше от гняв. Знаех пълната му неспособност да се кара с когото и да било и се разсмях като луда. „Няма нужда, казах, Хиршфогел бе по-ясен отвсякога. Кажете му да не променя маниерите си.“ В този момент бях чиста, но удоволствията, всред които живеех, приличаха на локва мътна вода в пустиня. Пиех въпреки отвращението си. Сърцето ми беше пустиня. Всичко около мен беше пустиня. Целият свят ми се струваше пустиня…

Гласът й млъкна в най-ниските си нотки. Той бе почти шепнещ. Той проникваше чрез неопределимото си качество на пламенност и мекота, за да остави след себе си тъжни паузи, сякаш бе глас на уморена душа, която почваше да се разкрива. Спуснатите й клепки бяха неподвижни и под тях светеше ивица от тайнствената белота на очите й. Черната коса образуваше тъмен ореол около нежното й мургаво лице, което всеки миг се струваше на Бенц по-прекрасно.

— Исках да изчезна — продължи тя. — Бях слушала истории за момичета, които се отравят с веронал. Но нямах сили да прибягна към смъртта. Ако имаше някой, който можеше да ме спаси от всичко, що се случи по-нататък, това бе…

Бърз и тих шепот напрегна Бенцовия слух. Тя завърши с думите:

— Моят баща! …

Движението, с което се изправи, бе настойчиво и Бенц я последва машинално. Тя се отправи към салона, в който разговаряха Хиршфогел и Андерсен. Димът на цигарите им се носеше между креслата и пълнеше стаята с познатото благоухание на хубав тютюн. Върху една от стените Бенц видя портрета на дебел, възрастен мъж в униформа и с ордени. Той бе рисуван с маслени бои, с много големи подробности и позлатената му рамка бе украсена с красива резба. Андерсон и Хиршфогел млъкнаха изведнъж от вежливост или изненада.

Фройлайн Петрашева посочи портрета мълчаливо. След това отиде при отворения прозорец и се опря живописно върху рамото на брат си. Последният обаче развали внезапно позата й, като се отправи към вратата. Подир малко отвън се чуха гласовете на ротмистър Петрашев и българския шофьор.

Фройлайн Петрашева погледна нетърпеливо навън.

— Един момент — каза тя, като извърна главата си към Бенц и Андерсон, — трябва да кажа две думи.

— Две думи! — измърмори Хиршфогел през зъби. — Обзалагам се, че са много повече. Тя ще иска да замине с него.

— За да види кронпринца ли? — попита Бенц.

Безпричинната язвителност на Хиршфогел към фройлайн Петрашева почваше да го дразни и Бенц зададе въпроса по-високо, отколкото искаше.

— Не — каза Хиршфогел сериозно, — но за да я видят с брат й до кронпринца. Тя е суетна, не допускате ли? — попита той насмешливо и после добави поучително: — Тя е като другите, само че по-изтънчена, по-умна. Пазете се от такива жени, младежо! … Казвам ви го, защото в този момент държа вашата страна.

След това приятелско, но полусериозно изявление той се изправи бързо. Трябвало да почине. И като мърмореше някакви проклятия срещу маларията си, той взе шепа цигари от кутията върху една масичка. Той вървеше по килима с крачки, които изглеждаха несигурни. Нито елегантната униформа, нито лачените ботуши, които бе сложил сега, можеха да скрият в телосложението му печата на старостта, жалката сломеност на грохнал и разнебитен от алкохола мъж. И все пак се долавяше, че това тяло е било някога стройно и силно, очите са гнетели от възторг и устните вместо злъчни остроумия са произнасяли любовни думи.

В това време фройлайн Петрашева свърши разговора през прозореца.

— Оставяте ли ни? — попита тя изненадана.

— С ваше позволение — каза киршфогел и се поклони леко.

Той излезе от стаята, оставяйки след себе си всеобщо облекчение.

Фройлайн Петрашева се изправи до прозореца.

Ярките лъчи на следобедното слънце, като разнесоха върху лицето й следите от лоши удоволствия, заназваха върху него оная пламенна нежност, която бе най-силното му очарование. След момент на кратко колебание Бенц стана от мястото си и отиде при нея. Тя посрещна приближаването му с приятелска усмивка, гоято потвърди желанието и да продължи прекъснатия разговор.

— Той бе духът — замислено произнесе тя и погледна портрета на баща си. — Представях си го, както в приказката за добрия великан. Всяка вечер той влизаше в стаята ми и ме питаше какво съм вършила през деня. Получавах похвали и никога упреци. Цялото ми съществуване тогава бе оцветено с един особен страх — страха дали съм безукорна. Чела съм за калугерки, които се измъчват от въображаеми грехове. Аз самата чувствах нещо подобно. В деня, когато баща ми заминаваше в дивизията си, повикаха ме да сляза при него. Завтекох се развълнувана! Докато тичах по стълбите, предчувствувах нещо необикновено. Той ме чакаше в кабинета си. Един офицер сгъваше бързо някакви военни карти. Приближих се до бюрото, зад което седеше баща ми, и спрях. Исках да го целуна, но ме спря присъствието на непознатия офицер. Целувката бе неизменният обред при всеки разговор помежду ни. Като ме видя нерешителна, той стана сам и ме улови за раменете. Гласът му бе по-тих от обикновено. Той каза: „Аз съм на война.“ Думите не ми направиха никакво впечатление. Войната ми се струваше нещо живописно, в което хората умираха по необходимост, но без болка и кръв. „Мога ли да ви изпратя?“ — попитах забъркано. Той ме поведе и двамата излязохме в градината. Пред пътната врата чакаха други офицери. Един от тях имаше голяма черна брада и страшни очи. Мъчех се да го сравня с някакъв образ от книгите, но не успявах. Всички отдадоха чест със сурова почтителност и се метнаха на конете си. Денят беше дъждовен, валеше дребен мътен дъжд и когато шинелите им се загубиха в есенната мъгла, почувствувах страх…

Тя хвърли бърз поглед към Андерсен. Последният кимна с глава зад облаците тютюнев дим, които заобикаляха лицето му. Той изглеждаше напълно съгласен и не прояви никакво учудване. Поклащането на глава само потвърди необикновената му осведоменост върху всичко, що засягаше живота на фройлайн Петрашева.

— Страх — повтори тя след кратка пауза, която изрази мигновеното й колебание, преди да продължи, — сладостна и парлива мисъл да скъсам изведнъж с всекидневния аскетизъм на духа си. Някакво угризение ме направи необикновено прилежна първите седмици след заминаването му. Приемах българските си учители редовно и пишех дълги упражнения. Ако някога съм съзнавала моралната сила на спокойствието, това беше в тия безоблачни часове.

Тя замълча. Очите и следяха синкавите кълба дим, които Андерсен изпущаше капризно. След малко погледите им се срещнаха и Бенц осъзна мълчаливата неподвижност, с която двамата размениха мислите си. Веднага след това красивото оживление от лицето на фройлайн Петрашева изчезна. Преходът бе внезапен. Тя се отпусна в най-близкото кресло и запуши, като предостави напълно разговора на мъжете. Тя пушеше със спуснати клепки, погълната от мислите си или от удоволствието, като гълташе безразсъдно тютюневия дим и после го изпущаше с ленива гримаса, с уморено издува не на бузите си.

Бенц напусна къщата малко преди часа на следобедното дежурство в болницата. Смекченият блясък на слънцето, дълбокото и синьо небе заедно с тишината, която насищаше въздуха, будеха в душата му неясен възторг. Фасадите на къщите бяха покрити с дълги низи изсъхнал тютюн, които излъчваха странно и приятно благоухание. Морави сенки и петна от кармин придаваха на хълмовете около града и целия пейзаж някаква прозрачна разводненост.

Бенц тръгна към болницата с чувство на неизвестност, зад която се криеше блаженство или печал.

Вечерта Бенц влезе в трапезарията на клуба малко потиснат от съмнението дали Андерсен и Хиршфогел държаха наистина за него, т.е. дали щяха да го потърсят сами. Но независимо от това съмнение Хиршфогеловата малария, заедно с парите, които им дължеше след снощния покер, даваха повод за едно посещение от негова страна.

Андерсен и Хиршфогел обаче бяха в трапезарията и самото им присъствие го накара да се зарадва. Бенц ги откри на същата ъглова маса, на която седя с тях миналата вечер. Андерсен му кимна с глава, докато Хиршфогел, по-жълт и по-слаб отвсякога, не се помръдна дори. Бенц отиде при тях. След бързата размяна на поздрави те го поканиха да седне на масата и продължиха разговора си, от който Бенц извлече представата за възможното отиване на фройлайн Петрашева в София. По-после разговорът взе общ характер, като остана обаче пак върху темата за фройлайн Петрашева. Те си говореха на „вие“ и се обръщаха изключително един към друг. Дълбоко поставените очи на Хиршфогел скитаха из залата без определен израз. Имаше нещо фатално в сърдитите нотки на гласа му, в святканията на очите му, в бързите движения на цялата му неспокойна и безпричинно раздразнена личност.

— Вие знаете за пълната и неспособност да понася каквито и да било ограничения — каза Хиршфогел с внезапно повишен глас. — Тя е готова да изпълни всяко фантастично решение. Дори да лети — добави топ със стиснати зъби, като се обърна към Бенц. — Веднъж ми призна, че не знаела какво може да направи всеки следващ момент. Според думите й тя се излюпила в обществото изведнъж, напълно зряла, с най-ексцентрични наклонности и за безкрайно удивление на всички. Дори и на Райхерт, който познаваше основно жените…

— И който не бе напълно донжуан — вметна Андерсон. — Познавахте ли Райхерт? — попита той Хиршфогел и като че за миг забрави Бенцовото присъствие. Хиршфогел лениво поклати глава:

— Не. Аз съм много стар, за да дружа с летци. Но от онова, що съм чул за него… от простия факт на нашето пребиваване в тоя глупав град, хм…

Той прекъсна мисълта си с внезапно обяснение към Бенц:

— Един летец, който заради нея се амбицира да надмине Ешвеге.

— И плати с живота си за това — каза Андерсон с наведена глава.

Гласът му бе малко хриплив.

Очите на Хиршфогел направиха един налудничав кръг из залата, за да се спрат после върху Бенц, но само за миг.

— Аз не знам, при какви обстоятелства е станало това? — попита той.

Андерсоновият глас отново стана ясен:

— При най-фатални обстоятелства. В разгара на четвъртия въздушен бой картечницата му направила засечка. Той имал срещу себе си стар английски майстор. И паднал, разбира се. Апаратът му не се запалил. Българските санитари го измъкнали от развалините. Той бил съвършено обезобразен, но все още давал признаци на живот. След два часа издъхнал.

— И всичко това? — попита Хиршфогел с явна преднамереност и съвсем слабо състрадание.

Андерсон бе също тъй преднамерен в отговора си:

— Не заради българските фелдфебели, мисля, които, щом видят неприятелски аероплани, вадят пистолети и стрелят гневно срещу тях. Разбирате, нали?

Хиршфогел кимна с глава, че разбира.

Бенц гледаше сътрапезниците си с широко отворени очи, докато войникът прислужник нареждаше приборите върху масата с тромави движения.

— Аз четох някои от писмата му — каза Андерсон, обръщайки се тоя път към Бенц. — В доста невъзможен стил. Но виждаше се ясно как образът на фройлайн Петрашева е летял с апарата му. По това време тя знаеше достатъчно за Ешвеге и за въздушните сражения.

— Тя трябва да е фатална — каза Бенц и сам почувствува гласа си развълнуван.

Кадифенозелените очи на Андерсон го погледнаха с продължителност, която му се стори изпитателна:

— Като Кармен! … Съвсем не! Тя никога не ще ви накара да извършите нещо!

Хиршфогел немощно се облегна на стола си и запали цигара.

— Това е по-лошо, разбира се — каза той. — Инак Райхерт щеше да се убеди навреме, че е неспособен да извърши всичко, но вие не ще платите с живота си предполагам!… А? Вие, казвам! Хахаха!…

Той погледна Андерсон и като прекъсна изведнъж смеха си, посочи го на Бенц с цигарата си.

— Този момък — каза Хиршфогел — я брани навсякъде.

— Това е красиво — произнесе Бенц на свой ред.

Но Хиршфогел извърна лицето си и не чу. Войникът с остриганата глава постави отпреде му чиния с кисело мляко, а пред Бенц и Андерсон — лютиви български ястия.

— Вие също не ще платите с живота си, ако тая вечер дойдете пак у фройлайн Петрашева — усмихнато се обърна Андерсон към Бенц. — Не се безпокойте, тя ни натовари да ви поканим.

Хиршфогел потвърди думите му с кимване на глава и стиснати устни. После се отказа с гримаса от млякото и запали нова цигара. Само гласът му запазваше бодрата си язвителност. Той каза:

— Тя ще прекара една скучна вечер, ако няма с кого да бъбре. Затова собствено настоя да идем. Не мярвам да се уплашите, ако дойде един роднина на баща й, едно докачливо старо човече… Ще се забавляваме заедно в такъв случай…

— Познавате ли баща й? — попита Бенц. Хиршфогел се прозина лениво:

— Чувал съм за него… Гениален стратег, заповядал атаки в японски стил.

— — Аз не знам дали е бил гениален — пресече Андерсон, — но дивизията му нанесла светкавични удари срещу турците. Самият той олицетворявал върха на чудовищната издръжливост у българите. Към края на войната починал от преумора.

— И от подагра — добави Хиршфогел. — Но аз не знам защо пожелал да види дъщеря си, преди да умре.

Андерсен обясни:

— Предполагам да е долавял трагичната сила на смъртта при изтръгването на известно обещание. Дъщеря му била на четиринадесет години и, струва ми се, могла да осъзнае един съвет. Той искал да използува обстоятелствата на смъртта си, като свърже вълнението й с обещанието да остане безукорна. Досещате се за опасностите, на които е била изложена. Той пожелал да я види в полската болница, където лекарите броели последните му часове.

— Добре замислена стратегия — каза Хиршфогел с подигравателно учудване. Но нищо не можеше да изкорени Бенцовото убеждение, че това учудване бе престорено. — И планът щял да успее — продължи Хиршфогел, — ако смъртта не го изпреварила. Доколкото зная, фройлайн Петрашева направила пътуването до полската болница. И според собствените й думи то било съдбовно за нея. Не казвам — гибелно. Нито пък особено щастливо според мен. През това пътуване тя се запознала с фон Харсфелд. Паднала в ръцете му по-право! Хахаха!…

Лицето на Хиршфогел се набръчка от оня смях, който му придаваше почти дяволски израз. Нервното смучене на цигарата издаде нетърпението му да говори още.

— Съгласен съм обаче — продължи той с неубедително безпристрастие и ядовит цинизъм, — че без него тя щеше да остане девственица за пет пари. Познавам братовчедките й, които са безупречни и струват тъкмо толкова.

Андерсон се намръщи. Бързото движение, с което погледна часовника си, можеше да се изтълкува като мълчаливо роптание срещу Хиршфогеловите думи. Хиршфогел прие жеста му с просташко намигване към Бенц.

— Да вървим — каза Андерсон.

Той се изправи пръв и тръгна към изхода на залата. Хиршфогел и Бенц го последваха, лъкатушейки между масите. Бенц поздрави няколко познати български офицери със странното усещане за недействителност в съществуването им, като че истинският живот бе присъщ само на хората, които познаваше от снощи. Навън валеше дъжд и улицата бе пуста. Автомобилът на германското интендантство чакаше Бенц пред клуба. Тримата се настаниха мълчаливо в него. (И това мълчание като че бе несъзнавано; дори Хиршфогел навярно в този момент мислеше за фройлайн Петрашева.) Автомобилът потегли. Редки светлини се отразяваха в мътни локви дъждовна вода. Далечно и сподавено бумтеше някъде моторът на електрическата инсталация.

Бенц почувствува тръпки, които не се дължеха на студа и влагата.

Тримата слязоха от автомобила, загърнати в шинелите си. Познатата желязна, черно боядисана и лъсната от дъжда врата се изпречи веднага пред очите им. Андерсон избърза напред и я отвори, като вдигна високо електрическото си фенерче, чийто сноп лъчи проектира сенките им върху фасадата на отсрещната къща. Андерсон и Хиршфогел не позвъниха и във връзка с това Бенц научи, че слугинята е заминала за София, натоварена с някаква поръчка от фройлайн Петрашева.

Хиршфогел почна да се мъчи с ключалката, но Андерсон го отстрани с едно учтиво „позволете“ и веднага отвори. Личеше си, че я бе отварял много пъти. Трябвало да се повдигне вратата в момента на отключването. Андерсон и Хиршфогел се ориентираха веднага в тъмния вестибюл. Андерсон отиде с фенерчето в една от стаите и донесе кутия с карбид и ацетиленова лампа, която Хиршфогел разглоби, напълни и приготви за запалване много сръчно. Докато стояха в полумрака, отгоре се чуха стъпки и кристалният глас на фройлайн Петрашева произнесе на немски с вълнуваща простота:

— Благодаря ви, че дойдохте. Ей сега ще сляза.

Чудните трептения на гласа й замряха мигновено, без резонанс. Това бе втората особеност на къщата, Всички шумове умираха с причината, която ги произвеждаше, без отражение. Килимите унищожаваха всякакво ехо.

Хиршфогел запали карбидната лампа. Пламъкът освети една стена с книги (стаята, в която се намираха, бе работен кабинет с библиотека), няколко кресла и няколко стъклени шкафа, пълни със странни, потъмнели старовремски украшения от сребро, от бронз и от мед. Андерсон сложи кутията с карбида върху един рафт с книги. Хиршфогел взе ацетиленовата лампа и мина в трапезарията.

— Мисля, че тук е прекарвало по няколко месеца в годината цялото им семейство — каза Андерсон. — Тия мебели са от Франция.

Той се загледа през отворената врата в красивите, но с хлътнали седалища кресла на съседния салон.

— Ротмистър Петрашев ги опропастил — забеляза Хиршфогел, — гостите му се считали задължени да счупят нещо при всяко идване.

В това време от стълбите долетяха тичащи стъпки. Фройлайн Петрашева се показа на вратата в светла домашна рокля. Кадифените й пантофки с ниски токове стягаха малките, обути в лъскава коприна крака. Деликатната й фигура се оживяваше от бързи, леки, танцуващи движения. Тя изпрати към тримата най-любезна усмивка и святкащия блясък на зъбите си. После протегна сърдечно малката си суха, гореща и нервна ръка.

Тя постави върху масата кутията с цигари, която бе донесла отгоре, и се отдели с Андерсон, говорейки му нещо тихо.

— Това не е тайна — обърна се тя към Бенц с чаровна усмивка, — а работа, с която не искам да ви отегчавам. Поручик Хиршфогел, обяснете му, че съм изтървано животно! …

Тя се отдръпна с Андерсон.

Хиршфогел не прояви никакво желание да обяснява, а се задоволи да измърмори, че фройлайн Петрашева трябвало да замине за София.

— И ще замине ли? — попита Бенц тревожно. Хиршфогел го погледна иронично.

— Струва ми се… Ако я подгонят. Искам да кажа, някой от роднините й.

Той се залови много съсредоточено да изравни пламъка на ацетиленовата лампа. Бенц остана с наведена глава, загледан в кутията с цигари.

Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като издаде възклицание, и се разсмя някак горчиво, равно, тихо, не продължително, но без гняв и без ирония. Тя погледна Бенц с остатъка от този смях. После с решителни стъпки се приближи до масата и седна срещу него. Хиршфогел остави лампата, напълно задоволен от пламъка й.

— Понякога човек се страхува от себе си — замислено произнесе тя.

След това сграбчи една цигара и я стисна между устните си. Хиршфогел й поднесе запалката си.

— Аз имам куп лоши навици — обърна се тя към Бенц. — Това е първият. Всички в къщи пушеха. Баща ми пушеше, майка ми пушеше, брат ми пушеше, гувернантката ми — германка — пушеше, цялата къща пушеше!… Вижте!

Тя разпери пожълтелите си пръсти.

— Непоносимо! — каза тя. — Брат ми има такива пръсти. Тютюнът вреден ли е, моля?

Тя не дочака отговора, а глътна дълбоко дима и го изкара на две тънки струи през разширените си ноздри, След това заяви с неочаквана отпадналост:

— Бих желала да се превърна в пепел! Като тази! Тя посочи върха на цигарата си.

— Как? — попита Хиршфогел с възможно най-слаба изненада.

— Спомням си една стара, набръчкана гъркиня, която държеше златарски магазин в Цариград. Много известна. Говореше всякакви езици. На младини била забележителна красавица. Имала влиятелни любовници, Но после угаснала и мъжете я забравили. Веднъж отидох в магазина й с прислужницата на майка ми. Исках да използувам камъните и златото на една демодирана гривна. Казах й, че искам да се претопи. Тя разглежда гривната около половин час. Черните й очи святкаха ужасно. След това ме попита дали не бих желала да я продам. Отговорих отрицателно. Тогава тя ми предложи други скъпоценности срещу гривната, на същата стойност и даже повече. Долових, че гривната имаше особена стойност за нея, и се помъчих да спекулирам. Казах й, че ще се посъветвам с майка си. „Добре ще направите, каза тя, но тази гривна не струва повече от стойността си. Аз ви предлагам двойна цена. Това не би направил никой друг. Осведомете се и елате при мен. Имам един клиент, който търси тъкмо такава гривна.“ Гривната действително не струваше повече и ние се върнахме в магазина й. Тя ни посрещна с учтив поклон, с радостни гърчения на пергаментовото си лице. Никога не бях виждала по-щастливо лице от нейното. Тя грееше от радост. Буквално! … И всичко това заради износната сделка! Навярно щеше да продаде гривната Десет пъти по-скъпо. Когато си спомням тая сцена, мисля за миналото й. Тя е била богата, красива, обичана, могъща. А от всичко това бе останала само жалката й способност да търгува. Да, но тя бе щастлива! … Може би повече, отколкото на младини, когато е била измъчвана от любов, от ревност или от честолюбие. Тя бе пепел! … Разбира се, тогава не мислех нищо подобно. Гласът й млъкна тайнствено.

— Вие не бихте могли да търгувате с гривни — каза Андерсен.

— Но бих могла да се намирам в състоянието на тая забравена гъркиня. О, без да бъда алчна. Защото…

— Да умрете ли? — попита Бенц развълнувано. Тя го погледна учудено:

— Не! Аз се страхувам от смъртта… Аз съм виждала смъртта. Точно тъй, както вие в болницата. Аз помня смъртта на майка си. Но пред очите ми е един полски лазарет през турската война. Баща ми лежеше върху походното легло, завит в одеяло, ужасно подпухнал, ужасно неподвижен. Извиках „папа“, но той не отговори. Всъщност знаех преди това, че е умрял. Някакъв лекар с бяла престилка ме гледаше състрадателно. Стените на палатката се люлееха от слаб вятър. Тия неща са врязани в паметта ми. Бях на четиринадесет години тогава. Съзнавах всичко. Поисках да се приближа, но лекарят ми забрани. Не плаках… Не можех да плача. Ужасът ме бе парализирал.

Тя втренчи погледа си в бронзовата пепелница с дълбока въздишка. Тютюневият дим (цигарите бяха великолепни и всички пушеха жадно) смекчаваше очертанията на лицето й, макар светлината на ацетиленовата лампа да бе твърде силна. И това лице бе прекрасно с гордия и тъжен израз на очите си. Тя прекъсна мълчанието с бързо ставане:

— Един момент! … Ще донеса малко вино.

Личността й придаваше фантастичен характер на цялата обстановка. След излизането й Бенц дойде на себе си, но не напълно.

— Тя е видяла всичко това? — произнесе Хиршфогел с неизкоренимо преднамерения си тон.

— Много повече — каза Андерсен с полузатворени очи и отпусната назад глава. — Тя е видяла гари, осеяни с трупове на умрели от холера турски войници. Върху шапките им имало ленти с надпис: „София или смърт!“

Тя знаела да чете турски. Тя била притъпена вече и гледала с механично разтворени очи… Но това не било всичко. Брат й внезапно заболял. Не знам от какво. Лекарите помислили — холера, но не било холера. Положението й станало безизходно. Нямало с кого да се върне в София. Някаква американска санитарна мисия я взела под свое покровителство за двадесет и четири часа. В това време на сцената се появил Андерсен млъкна изведнъж, защото от коридора се чуха стъпките й. Но до ушите на Бенц стигна неясно промърмореното от Хиршфогел:

— Клаудиус фон Харсфелд!…

Тя влезе, носейки бутилка вино и четири кристални чаши, които постави на масата и веднага напълни. Докато правеше това, Бенц видя чудесните й мургави ръце с розови нокти. Всяка подробност у нея носеше отпечатък на изтънчено съвършенство. Гласът й бе омайващ. Човек не можеше да си представи по-сладък, по-напевен, по-кристален глас от нейния, който да вълнува и прониква, да завладява с по-голяма сила чрез тръпките на неуловима тъга, лъхащи от всяка дума. Човек неволно искаше да й посвети живота си, да й се обрече до смърт, да се пожертвува за нея.

Тя почна да говори за минарета, за градини с кипариси, за живописни просяци, за тесни, криви улички с глухи стени, в които царувала загадъчна и сънлива тишина, всред която човек очаквал да стане герой на някое събитие, заговор или интрига, както в романите. Тя разказваше с поразителна живост. Образите на речта й като че се материализираха в пространството. Въображението на Бенц я рисуваше във възрастта на границата между юношеството и осъзнатата женственост, съзерцаваща неподвижно далечните очертания на дворци, на минарета и къщи, чезнещи във виолетовата мъгла на залязващо слънце. Късният час, леката възбуда от виното, святкането на цигарата й, носталгията, с която говореше, придаваха неизразим чар на съществото й. И колкото повече я гледаше и слушаше, колкото повече се разкриваше миналото й, средата й, печалните обстоятелства в живота й, толкова по-силно ставаше убеждението на Бенц, че отсега нататък той почва да живее само за нея.

Едно неочаквано иззвъняване го върна към действителността.

Тя погледна към коридора с тревожно нетърпение. Андерсон смачка цигарата си, а Хиршфогел, който стоеше най-близко до вратата, стана и отиде да види кой е. Бенц изпита неприятното усещане на човек, комуто прекъсват илюзията.

Най-напред се чу шумно влизане, после запъхтяно дишане, след това откачане на шашка и най-после събличане на мушама. През отворената врата Бенц видя дългата фигура на Хиршфогел, която се изпъна като струна пред все още невидимата личност на непознатия.

Лицето на фройлайн Петрашева прие мигновено израз на примирена досада. Удивителен бе контрастът с-предишния чар на движението му, когато всяка усмивка откриваше бялото святкане на зъбите й.

— Настойникът ми — каза тя, като че искаше да се извини. — Ще позволите да го приема тук.

На вратата се показа дребно, пъргаво старче в генералска униформа. Очите му се спряха с недоумение, а после с подозрение върху Бенц. Веднага след това погледна фройлайн Петрашева. В това време Бенц си спомни за военната йерархия и се изправи отсечено. Андерсон последва примера му, а Хиршфогел, изпълнил задължението си в коридора, наблюдаваше церемонията с иронична почтителност. Непознатият им позволи да седнат с обидно махване на ръка, което трябваше да подчертае огромното превъзходство на българския генерал пред германските поручици.

— Добър вечер! Изненадах ли ви? Заклевам се, Helene, не ще те издам!…

След това обещание той се приближи до нея и най-нахално я улови за раменете. Тя го погледна с търпеливо безразличие, което никак не изстуди горещината, с която дланите му се плъзнаха по голите й ръце, за да стиснат китките й.

— Забавлявате ли се? Няма ли да ви преча? Не? … Ще остана при вас тогава! Ах, Helene, колко приличаш на клетата си майка: блестяща и миловидна едновременно! …

Гласът му стана трагичен, но само за миг. След това обясни надълго и нашироко посещението си. Той идел от Главната квартира. Отивал да прекара мъничката си отпуска в София.Отивал да успокои роднините. Отивал само за това. Той знаел всичко. Но той вярвал, че неговата Елена все пак щяла да вземе благоразумно решение. О, не се съмнявал в това! …

Очите му се спряха върху фройлайн Петрашева с израз на тъпа упоритост. Тя направи ням, отрицателен знак с глава. В лицето й имаше нещо твърдо, блестящо, неизразимо красиво, сякаш бе статуя от мрамор с диамантени очи, замръзнала в строга неподвижност.

Андерсен и Хиршфогел пушеха като автомати. Бенц не можеше да усвои държането им. Липсваше му съвършенството на светски човек. Липсваше му способността да задуши вълнението, което създаваше в него личността на тази жена. Той можеше да се владее без съмнение. Но той не можеше да се откъсне от съзерцанието си тъй бързо, както Хиршфогел и Андерсон. Новодошлият продължаваше да говори. Най-напред той заяви, че е отчаян. Той очаквал положителен отговор. Той очаквал да завари Елена жизнерадостна и пълна с проекти, а вместо това…

Очите му се втренчиха в Бенц с ужасна подозрителност.

— Не бива да я задържате — обърна се той към тримата. — Тя има светски задължения, на които средата й твърде много държи. И лични също тъй, нали! . . , Инак с едно загатване на Шолц ще ви пръсна по трите фронта, Хахаха! … Разбира се, няма да го направя никога. Шегувам се! …

— Ние не зависим от Шолц — заяви Бенц дръзко.

— — Тъй ли? Не бъдете много сигурен, Kamerad…

И той потупа Бенц по рамото свойски. Но нито това, нито снизходителният тон на думите му го направиха по-малко неприятен.

— Честна дума, Helene, не искам да развалям малките ти флиртове. Този момък е навярно последният новобранец от гвардията ти…

— Вечеряхте ли? — прекъсна го тя.

Не, не бил вечерял. Дори бил гладен като вълк. Няколко чашки с полковник Ладенбург при поправката на автомобила в аеродрума засилили много апетита му.

Фройлайн Петрашева излезе и след малко донесе върху една табла студено месо, грозде и бутилка вино.

Генерал Д. (Бенц научи името му по-късно) почна Да яде наистина с вълчи апетит. Виното като че развърза езика му по отношение на работите в Главната квартира, където изглеждаше да играе известна роля. Той употребяваше изрази като „посъветвах главнокомандующия“, „обърнах внимание на главнокомандующия“, „изтъкнах пред главнокомандующия“. Но след една пауза той се върна отново на предишната тема, обръщайки се тоя път към Андерсон на френски:

— Трябва да я убедите вие, mon cher. Научих, че сте й довереник.

Той почна да гледа ту фройлайн Петрашева, ту Андерсон с широко разтворените си, кръгли, изпъкнали очи, дъвчейки бавно. Най-после непоносимият му поглед се спря върху фройлайн Петрашева:

— Никой не би имал нищо против… А после към Андерсон:

— Ако я убедите да вземе благоразумното решение… Чуваш ли, Helene? Благоразумното решение, от което зависи щастието ти и щастието на тия, които те обичат…

Последните думи той произнесе с особена тържественост, слагайки украсената си с пръстени ръка върху косата на Елена.

— Аз реших — каза тя, без да излиза от неподвижността си.

Гласът й бе пълен със значение. За първи път Бенц се запозна с чудната особеност на този глас да бъде кристално ясен не само във физическо качество на тембъра си, но и в чувствата, които изразяваше. Нищо не би могло да предаде решението й да не отива в София по-добре от равното, твърдото, спокойното произнасяне на тия думи. Те като че подействуваха на настойника й, който изпадна в привидна скръб, но всъщност съобразяваше нещо, защото кръглите му очи се въртяха във всички направления.

— Сбогом! … — каза той най-сетне и улови почтената си брадичка с ръка. — След няколко часа съм в София. Сбогом, господа! …

Той се изправи за голямо облекчение на всички. Три чифта ботуши удариха токовете си, но никой не му пожела добър път. Фройлайн Петрашева излезе да го изпрати.

— Един от доброжелателите й — каза Андерсон. — Тя има много, но този урежда работите с нотариуса. Мисля, че е почтен, като изключим бащинската му нежност…

Влизането нА фройлайн Петрашева го смълча. Лицето й запазваше все още част от предишната си неподвижност.

— Как ви се струва? — попита тя със слаба усмивка.

— Великолепен генерал — непочтително заяви Хиршфогел.

— Обаче той ме накара да осъзная народността си… Знаете, той дойде при мен няколко дни след смъртта на баща ми и ми говори за подвига му… Аз разбирах много слабо български тогава. Говореше ми на френски. Но почувствувах гордост, че папа е българин. Това бе странно усещане. Дотогава не съзнавах добре народността си, макар френските ми братовчеди да ме наричаха „la bulgare“ винаги, когато имаха да ме упрекнат за нещо.

Тя се замисли. Бенц откри, че паузите бяха навик у нея. Тя говореше бързо, живо и после изведнъж млъкваше, като че убита от някаква мисъл.

— Вие говорехте за гробницата на султаните, фройлайн — напомни Бенц учтиво.

Тя го погледна със слаба усмивка и малко учудено:

— Бях се забравила! … Но аз повтарям пред тях едни и същи неща, знаете…

Тя посочи Андерсон и Хиршфогел.

— И винаги с чудесен усет към романтичното! — възторжено заяви Андерсон.

Тя му отправи черния блясък на очите си, полуусмихната и като че признателна за съществуването му.

— Романтичното… Но то е у вас! И после към Бенц:

— Уверявам ви, този човек е поет. Влага романтика Дори в моя живот. Хора като него одухотворяват всичко. Добър приятел за едно момиче с живот като моя…