Те излязоха от клуба и завиха по една пуста улица към горната част на града. Къщите на тая улица бяха стари, безформени, мрачни, с изтърбушени порти и големи тревясали дворове, осветени от луната. Имаше нещо фантастично във вида им. Те излъчваха своя собствена светлина, която сякаш не бе отразена.
Вратата, пред която Андерсен и ротмистър Петрашев се спряха, бе голяма, желязна и черно боядисана. Те се спряха, след като вървяха стотина крачки покрай една също такава ограда, зад която се виждаше просторна и дълбока градина. Луната плетеше сребърна мрежа върху листата на чимширите, клоните на дърветата и тревата, с която бяха обрасли пътеките. В дъното се виждаше лицето на една двуетажна къща със сводести прозорци и веранда.
Ротмистър Петрашев тласна вратата и я остави да се затвори сама. Резетата изскърцаха продължително и тъжно. Бенц запомни това скърцане. То бе една от особеностите на къщата и като че първата, с която се запознаваше човек при влизането си отвън.
Тримата тръгнаха към главния вход по алеята между два реда доста високи чимшири. Андерсен отвори вратата. Под лунната светлина, която проникваше през прозорците на широкия вестибюл, Бенц различи кактуси в големи саксии, няколко врати и дървена стълба, водеща към втория етаж. Андерсон тръгна към една от вратите, Бенц го последва, ориентирайки се в тъмнината по стъпките му, а ротмистър Петрашев се изкачи нагоре по стълбата. Минаха през няколко съвършено тъмни стаи, в които Бенц не можа да различи нищо, но почувствува дъх на застоял въздух и стари мебели.
Стаята на Хиршфогел бе обширна, висока и осветена само от една свещ, която хвърляше жълтеникави отблясъци върху меланхолното спокойствие на един нисък креват, на една нощна масичка и на един гардероб — всички старомодни, потъмнели, овехтели, но запазващи тежкото спокойствие па скъпи предмети. Самият Хиршфогел лежеше проснат върху леглото, с неизути ботуши. Някой го бе увил грижливо с две одеяла. Под светлината на свещта лицето му изглеждаше още по-болнаво и жълто, отколкото в клуба. Бенц го оприличи на мъртвец.
— Как сте? — попита Бенц.
Хиршфогел измъкна ръцете си изпод одеялото и със съскащ глас отговори, че треската е минала, но изпитвал голяма отпадналост. Той се потеше изобилно. Потта течеше по челото му, слепваше косите му и придаваше на лицето му жалък, безпомощен и хлътнал вид — вид на ранен и изоставен в полето войник.
Андерсен отпусна ножа си и го хвърли заедно с фуражката си върху едно кресло. Изведнъж Бенц се почувствува свойски в средата им. Докато Андерсен разкопчаваше яката на куртката си, а Хиршфогел бършеше усърдно потта от лицето си, Бенц успя да си състави понятие за разпределението на стаите. Андерсен обясни, че къщата е на Петрашеви. И, разбира се, нямало да остане празна, ако не служела като странноприемница за известни лица, които постоянно сновели между София и Главната квартира. Но оня ден съседите направили някакво оплакване, защото всички околни къщи били претъпкани с разквартирувани войници.
Той извади от Хиршфогеловия куфар долни дрехи, които постави на леглото, и се обърна към Бенц: ако иска, да излязат на верандата. През това време Хиршфогел можел да се преоблече и да дойде при тях.
През същите тъмни стаи те се върнаха във вестибюла. Дървената стълба ги отведе в коридора на втория етаж, който не бе осветен от луната, а от една малка нощна лампичка със син абажур. И под светлината на тая именно лампичка Бенц забеляза първата, тъй да се каже, материална следа от фройлайн Петрашева: една широкопола сламена шапка, хвърлена върху закачалката. Нямаше нищо особено във вида й. Онова, което му се виждаше необяснимо и някак глупаво, бе поразителната отчетливост, с която възприемаше подробностите в тази къща, като че въздухът й притежаваше свойството да изостря сетивата му. Това важеше еднакво за хората, предметите и събитията.
Верандата бе по-голяма, отколкото се стори на Бенц от долу. Една маса с бяла покривка и няколко плетени стола й придаваха вид на място, което чака хора. Върху масата някой бе поставил фруктиера с грозде и десертни чинии. Една газена лампа с кремав абажур, около който се въртеше вихрушка от насекоми, разливаше мека светлина върху цялата обстановка и я правеше извънредно приятна. Бенц почувствува леко опиянение.
Андерсон не заговори веднага, а известно време гледа осветения и отворен прозорец, който прозираше между клоните на едно дърво отстрана на верандата. Навярно този прозорец гледаше от стаята на фройлайн Петрашева, защото Бенц чу гласа й, размесен с нервни стъпки. Тя разговаряше с брат си на български, но от целия разговор, който изглеждаше напрегнат и важен, Бенц долавяше само отделни, неразбираеми думи. Андерсон обаче го слушаше с явна заинтересованост, но без изненада и това бе указание за привилегията му като довереник на брата или на сестрата.
— Те ще ви поканят утре на обяд — каза той. — Предполагам, че не ще откажете дори ако се почувствувате прекалено отрупан с проявите на нашата любезност. Аз не знам дали след всичко няма да помислите, че се готвим изведнъж да ви поискаме някаква услуга, Всъщност работата стои именно тъй. Аз се чувствувам задължен да ви предупредя. В първия момент обаче, кълна ви се, всички се водехме от чувство на най-безкористна симпатия. Инак нямаше да помислим за вас. Кажете ми сега: можете ли да бъдете достатъчно професионален?
— т.е. как? — попита Бенц, смаян в най-висша степен.
Андерсон не отговори.
Внезапно появилият се на верандата Хиршфогел прекъсна разговора. Хиршфогел се бе преоблякъл необикновено бързо или просто не се бе преоблякъл. От начина, по който той се тръшна върху най-близкия стол, Бенц доби впечатлението, че изкачването му бе струвало огромни усилия. И все пак Хиршфогел се бе изкачил, сякаш само да покаже колко изнурителна може да бъде маларичната треска. Безкръвното му лице се втренчи в луната, като че парализирано от блясъка й. Той попита Андерсон:
— Защо не я повикахте? — Тя е уморена — обясни Андерсон.
— Уморена ли? — извика Хиршфогел, внезапно съживен. — Уверявам ви, тя е способна да бъбре цяла нощ. Днес ми каза, че това било единственият начин да пропъди някакви мрачни мисли. Щях да се почувствувам поласкан, ако веднага не ми дойде наум, че тя има навик да разговаря и с кучето на фон Харсфелд. Хахаха!…
Смехът му бе саркастичен. Андерсон го понесе мълчаливо, но като че с усилие, докато Бенц, обзет от желание да реагира, попита високо:
— С всички ли разговаря тъй? Хиршфогел стана сериозен.
— Това, разбира се, не мога да зная — каза той. — Но струва ми се, че този булдог и аз сме единствените същества, които не я обожават. Всички останали я заобикалят с повече или по-малко почит. За нещастие, тя е толкова умна, колкото и красива …
— И вие сте равнодушен към тия качества? — попита Бенц недоверчиво.
— Напротив, заради тях собствено дойдох в този смешен град. Цивилната ми професия е художник. Колкото за ума, той може да ви забавлява тъй добре, както извънредната глупост. Хахаха! …
Той се смееше гласно, но без да движи мускулите на лицето си, и под лунната светлина зелените му очи изглеждаха фосфорни.
— Тя ще се възхити, ако ви чуеше — забеляза Бенц.
— Възхищавал съм я много пъти — нахално призна Хиршфогел. — Но, струва ми се, ще бъде полезно да бъдете предупреден за характера й. На всеки мъж, който и направи минимална услуга или просто я забавлява, тя залепва етикета „приятел“. Казвам това в най-почтен смисъл, разбира се — добави той с коварно безпристрастие.
Бенц очакваше да последва познатото „хахаха“, но вместо това Хиршфогел направи гримаса и продължи:
— Аз не мога да си представя по-смешно положение от това, да бъдеш приятел на това знаменито момиче, т.е. да слушаш търпеливо безкрайния анализ на всичко, което е вършила или мисли да върши. Тя ви присвоява като вещ, докато й омръзнете, докато изчерпи всичкия си запас от неща, с които може да ви Учуди. Тогава собствено и тя ви омръзва. Но нейният живот е доста необикновен наистина. Той ще ви го разправи. Той е най-големият и „приятел“!
Хиршфогел посочи насмешливо Андерсон с главата си. Последният го слушаше търпеливо. В ъглите на устните му трептеше усмивка, която засилваше несериозния характер на Хиршфогеловото нахалство.
— Ние достатъчно го занимавахме тая вечер с фройлайн Петрашева — каза Андерсон. — Колкото за живота й, аз наистина бих желал да го научи най-напред от мене. Мълвата предава фактите цинично изтърбушени.
— Тъй е по-забавно — каза Хиршфогел — и по-достоверно. Аз предпочетох да ги науча от мълвата. Предупреждавам ви — обърна се той към Бенц, — не мислете, че сте много близо до истината, ако слушате само него.
— Аз съм най-близо до истината все пак — спокойно заяви Андерсон — и знам положително, че в тоя момент фройлайн Петрашева е разстроена например…
Хиршфогел се захили злорадо.
— Аз бих казал — уплашена от вината си — произнесе той след късо мълчание. — Помислила за… О-хо! Ето ги!
Ротмистър Петрашев и сестра му излязоха на верандата. Можеше да се помисли, че те бяха чули последните думи на Хиршфогел.
Хиршфогел обаче ги гледаше с нахална невъзмутимост, сякаш бе готов да продължи в тяхно присъствие.
Андерсен отстъпи мястото си до Бенц на фройлайн Петрашева. Тя бе все още с полата на костюма, с който пътуваше, и тънка блуза с къси ръкави. На Бенц се стори, че лаченият колан на полата стягаше прекалено кръста й, защото при сядането направи гримаса и го улови инстинктивно с ръката си. Тя погледна първо Хиршфогел с недоверие, после Бенц.
— Ще играете ли покер? — попита тя и взе от масата една цигара. Но движението, с което я поднесе към устните си, спря изведнъж. Ръката й падна отпуснато и захвърли цигарата незапалена. Тя изглеждаше поразена от внезапна мисъл, която уби желанието й да пуши.
— Изпушете цигарата си — ехидно настоя Хиршфогел. Не! — отпаднало произнесе тя. — Аз дойдох да поканя господин Бенц утре на обед. Елате! — обърна се тя към Бенц. — Може би всичко ви се вижда необикновено, но елате! …
— Къде е необикновеното? — високо попита Хиршфогел.
— Да, къде е? — мрачно повтори фройлайн Петрашева. — Цялата история е толкова жалка! Често бих желала, поручик Хиршфогел, да проявявам към себе си и другите толкова свирепост, колкото проявявате вие.
Черните й очи погледнаха Хиршфогел решително.
— Това не ще върне спокойствието ви — каза Хиршфогел. — По-добре останете такава, каквато сте.
— Къде е моето спокойствие? — попита тя замислено.
Очите й се спряха повторно върху грозната фигура на Хиршфогел с някакво скръбно съжаление. После го посочи и се обърна към Бенц:
— Вижте този например! Попитайте го защо дойде тук!
Мъртвешкото лице на Хиршфогел се набръчка като смачкан пергамент. Не можеше да се определи дали се усмихва, или мръщи.
— Аз му обясних — убедително каза Хиршфогел. Фройлайн Петрашева се загледа в железния кръст на гърдите му.
— Вие сте безразсъден — произнесе тя, като поклати глава.
— Не съм — заяви Хиршфогел.
Гой изсипа жетони от една кутия и почна да ги брои.
— Не сте ли? — Гласът на фройлайн Петрашева бе пълен със съмнение. — Питам се, поручик Хиршфогел, дали не искате да прибавите нови угризения към тия, които имам?
— Не! — отговори Хиршфогел с вид на крайна досада. — Но защо се питате? Искам да кажа, по отношение на мен?
Тя извърна главата си към Андерсон с израз на отчаяние:
— О, не зная! Навярно, защото съм морален идиот.
— Не сте! — каза Хиршфогел. — И това е най-лошото. О, ако бяхте!… Но ние ще го уплашим, мила Мия…
й посочи Бенц.
— Да, сигурна съм, че поручик Бенц попада рядко в такава атмосфера. Уплашихте ли се? — попита тя Бенц. — Но той не е толкова лош. Той е зъл само към мен.
Хиршфогел не опроверга. В продължение на няколко секунди двамата имаха вид на противници, които търсят в мисълта си думи, за да се сразят отново. Но не го направиха. Фройлайн Петрашева се изправи мълчаливо. Бенц запомни тоя вид на съвършено светско самообладание. То бе като че неразделна част от личността й. То я обвиваше като броня, в която можеха да се притъпят и най-острите стрели на Хиршфогел.
Останалото, което Бенц си спомняше от тази вечер, бе токайското и покерът. Една едра, пълна чернокоса слугиня с бяла престилка и изглед на femme de chambre донесе бутилките и веднага изчезна в дълбочините на къщата. Хиршфогел ги отвори много ловко. След половин час всички бяха погълнати от играта. Дали жълтото вино възбуди и четиримата? Хиршфогел бе първият, който почна с големи суми. И той печелеше, ужасно печелеше, като че щастието му в играта искаше да покаже колко далеч стоеше от любовта.
Късно след полунощ те станаха от масата. Всред празните бутилки, захвърлените цигари и разпилените жетони Бенц пресметна, че бе загубил половината от заплатата си. Дължеше на Хиршфогел и на Андерсен. Но цялата загуба не му направи никакво впечатление. Хиршфогел вежливо предупреди, че не бързал с парите, докато Андерсон изглеждаше явно стеснен от печалбата си.
Четиримата влязоха в коридора. Синята лампичка светеше по-слабо и някак тайнствено. Бенц потърси с очи шапката на фройлайн Петрашева и я откри на същото място върху закачалката. Сладостно вълнение пропъди неприятната мисъл за заема, които трябваше да направи от касата на германското интендантство.
Ротмистър Петрашев и Андерсон го изпратиха до пътната врата. Бенц се сбогува и закрачи из пустите улици към къщи. Луната продължаваше да грее. Самотни патрули пресичаха осветените площади и блясъкът на ножовете им се губеше в сянката на къщите. Нощни шумове, сподавени и тъжни, идеха от незнайни посоки и замираха във вечността.
Онова, що даваше изключителен характер на преживяното, бе преднамереността, с която се разви. Усещането за това не оставяше Бенц нито за миг. Дори то се разрасна до представата за нещо безформено и съдбовно, което направляваше действията на всички през тая вечер и се губеше в живота на фройлайн Петрашева. Бенц се опита да мисли върху него, но ме можа. Мисълта му се губеше в забъркани изводи, в невъзможни заключения. Едно вълнение, граничещо с екзалтация, заливаше събитията с ослепителна светлина и хвърляше зад тях дълбоки и непрогледни сенки.