Поручик Бенц

IX

Подофицерът от германското интендантство бе точен. Автомобилната сирена изтръгна Бенц от нездравия сън точно в седем часа. Преди да се отправи за гарата, Бенц каза на шофьора да го закара у Петрашеви. Искаше да види какво е станало с Хиршфогел и да научи от него адреса на Петрашеви в София. Бенц го завари слаб и жълт, изтегнат като мъртвец върху леглото.

— Спите ли? — попита Бенц грубо, за да го събуди, ако наистина спеше.

Споменът от преживяната нощ ожесточаваше Бенц.

Хиршфогел се раздвижи. Бенц забеляза върху бузата му синята подутост от юмручния удар, с който го е съборил на земята.

— Не — каза Хиршфогел и погледна Бенц накриво. Той попита: — Как сте от снощи?

— По-добре от вас — каза Бенц иронично. Хиршфогел направи гримаса и процеди през зъби:

— Нищо не си спомням.

Бенц вдигна транспаранта и го попита къде живеят Петрашеви в София. Хиршфогел измърмори улицата и номера с пълно равнодушие. Може би наистина не си спомняше нищо от снощи. Алкохолът и маларията го бяха изтощили до смърт. Той така много приличаше на мъртвец, щото за миг Бенц се усъмни дали не му остават да живее само няколко часа.

— В София ли отивате? — извика той презрително след Бенц, когато последният излизаше от стаята му. — Няма нужда! … Тя сама ще ви потърси тук! Гласът му се удави в кашлица, Бенц не го дори погледна.

По онова време движението на муниционните влакове забавяше твърде много пътуването с редовните. Бенц пристигна на софийската гара късно следобед всред невъобразимата бъркотия на един артилерийски полк, който разтоварваше оръдията и конете си. Германската униформа го спаси от проверките при изхода. Това му спести най-малко един час. И все пак той имаше тревожно убеждение, че закъснява.

Софийската къща на Петрашеви бе по-нова и по-голяма от тая, която Бенц познаваше в Х… Тя се намираше на един спокоен площад близо до „Ал. Невски“. Лицевата й част, както и лицевите части на няколко други къщи, бе надупчена с парчета от аеропланни Помби. Бенц позвъни с убеждението, че вратата трябваше да се отвори от Силви — едрата и чернокоса левантинска слугиня, която Петрашеви бяха довели от Цариград. Отвори един слуга с тъмни дрехи и кръгло лице и покани Бенц в просторно и светло преддверие, от което една мраморна стълба, постлана с килим, водеше към втория етаж. Отгоре идваше глъчка на много гласове.

На Бенц стана ясно, че трябва да се махне веднага. Идването му съвпадаше с неочакваното присъствие на други хора. Върху закачалката имаше много фуражки — германски и български, — които му подсказаха неприятната възможност да попадне между притежателите им. Това ни най-малко не влизаше в сметката му. Почувствува досада. Реши да спре слугата, който отнасяше визитната му картичка, но в същия миг забеляза до стълбите едно малко салонче. То бе празно. Бенц влезе в него и каза на слугата: — Ще чакам госпожицата тук.

Прозорецът на салончето бе отворен и от него се виждаше „Ал. Невски“, чиито златни кубета блестяха ярко под лъчите на есенното слънце. Бенц седна на едно кресло. Мисълта по онова, за което бе дошъл, не го оставяше нито за миг. Стресна го грохотът на артилерийския полк, чието разтоварване видя на гарата. След това отново потъна в мислите си. Той бе забравил войната и света. Но светът, неговият свят, който се въртеше около Елена, не беше ли в сърцето му! И все пак това, що изпитваше, нямаше нищо общо с обикновените пристъпи на любовен възторг, възбуждан или обуздаван от мисълта. Елена бе като съдба, която не можеше да се промени, като образ, който изникваше и потъваше в ослепителна светлина и непрогледен мрак. Нейното съществуване го изпълваше с блаженство и морален ужас. Какво търсеше в тази къща? Не бе ли дошъл да извърши сам атентат срещу честта на професията си? Никой не го викаше. Нито дори Елена: единственият двигател на всичко, що вършеше, бе любовта му. Тя бе проникнала в мозъка му, в сърцето му, в нервите му. Целият образ на Елена се бе неразривно свързал с личността му. Този образ бе станал като постоянен и необходим елемент в живота на съзнанието му, като морална идея в живота на аскетист. Само че Бенц не беше аскетист. Елена стоеше като гибелен антипод на всяка морална идея.

Тя се показа на вратата, облечена в рокля от червен crepe de chine. Една бяла роза, лъжлив символ на несъществуваща добродетел, две златни гривни, инкрустирани с рубини, заедно с целомъдрения израз на лицето й смекчаваха малко дръзкото безсрамие на тази рокля, която оставяше раменете и ръцете й почти голи.

Бенц се усмихна горчиво: видът й сигурно очароваше германските офицери, които се сражаваха на покер и п вместо кръвта си проливаха шампанско. Тя го погледна с дълбоко и смаяно учудване в очите си. Ръката й незабелязано затвори вратата. Няколко секунди Бенц съзерцаваше мълчаливо изуменото й лице — тъй изтънчено в линиите си, тъй сладостно в момчешката подчертаност на израза си, неизразимо красиво в тоя миг на пълна неподвижност и сподавено вълнение. Гласът й произнесе затаено, но с някаква успокояваща сладост малкото име на Бенц. Бенц го чу и не каза нищо.

Тя взе от масичката една цигара с позлатен край и я запали бързо. Но сигурно бе пушила много с германските офицери и тютюневият дим й причини отвращение, защото веднага я смачка в пепелницата.

— Да, аз съм — каза Бенц наи-после и се ослуша мрачно в смеха на гостите й, които навярно пиеха чай н ядяха сладкиши. — Досадно, нали? Но трябва да ви кажа, че не съм дошъл за себе си.

Тя не мръдна, а само втренчи в лицето му още по-силно черните си зеници и каза умолително:

— Не говорете тъй!

— Трябва да говоря именно тъй. И у мене има малко от онова чувство, което всеки разумен мъж би нарекъл свое достойнство.

— Казвате това, за да ме оскърбите ли?

— Бих могъл да ви кажа хиляди горчиви думи, но не съм дошъл за това. Оскърблението щеше да бъде тъй безсмислено, както умолителните викове, които бих надал след вас. Нищо не може да ви оскърби или трогне.

Тя скръсти ръцете си и наведе глава:

— Бих била щастлива, ако удовлетворявахте гордостта си на моя сметка и заедно с това не страдахте.

— А, мъчно ли ви е за мен? — извика Бенц със стиснати зъби. — Но вие сама избрахте пътя, по който е възможно да се върнете. Нито пък аз. Ако в тоя момент ме виждате пред себе си, това се дължи на обстоятелства, които лежат извън нашите отношения, и са това, което остана зад нас.

— Зад нас? — повтори тя като тъжно ехо. — О, Айтлл, ние носехме любовта в сърцата си като деца.

— Но вие се отрекохте от нея — каза Бенц горчиво. — Това бе съвършено банална любов, недостойна за личността ви.

Тя го погледна с оня поглед, отпуснат и златист, в чиято нежност имаше нещо страшно. Това бе единствената дума, що можеше да изрази бездната от страсти, в която човек надничаше, гледайки очите й.

— Защо допускате велики чувства само у себе си? — попита тя.

— От самохвалство.

— Не се шегувайте, драги ми. Много важно е да зная същинското състояние на чувствата ви.

— Мога да изпитвам велики чувства, дребнави чувства или въобще никакви чувства. Всичко това има ли някакво значение за вас?

Тя се усмихна търпеливо и каза без гняв:

— Не бъдете зъл.

Бенц не можеше да си представи нещо по-нежно и и по-проникващо от тоя глас, който звънтеше умолително и търпеливо. Той обхвана сърцето му като мрежа. Но припадъкът на злост или по-право нравствената неуравновесеност, в която се намираше, го възбудиха с нова сила. Той продължи със злобата на отчаянието:

— Зъл ли ме наричате? Искате да ме уверите, че моите думи ви засягат? Много малко почтеност трябва, за да признаете противното. Каква нужда имаше да бъда привличан, ласкан, заслепяван с трогателни изповеди, с лъстиви признания? Или в мен нямаше човешко съчувствие, та трябваше да прибегнете към шарлатанството на страстите? И до такава степен ли сте закоравяла в безсърдечието си, та не вие, а Хиршфогел трябваше да помисли за мен?

— Хиршфогел ли? — извика тя със смътно подозрение и очите й се разтвориха широко.

— Да, Хиршфогел — повтори Бенц злобно.

— Не се шегувайте — каза тя.

— Защо мислите, че се шегувам?

— Хиршфогел каза, че заминава за фронта в същия ден, в който аз тръгнах за София.

— Мога да ви уверя — каза Бенц сериозно, — че снощи бях с Хиршфогел.

Тя наведе очи и събра тънките си черни вежди, Бенц познаваше тая гримаса, която издаваше напрегнато мислене. Той си каза уверено: „Хиршфогел й е обещал да не ми казва нищо.“ Тая мисъл проникна в болната му душа като балсам.

— Били сте с Хиршфогел — каза тя замислено, а значи, говорили сте за мен. Бенц кимна с глава утвърдително.

— Какво още ви каза Хиршфогел за мен?, — попита тя малко презрително.

— Посъветва не да ви поздравя. Тя се разсмя с облекчение!

— И вие дойдохте да изпълните това?

Бенц наблюдаваше със затаен възторг чаровната подвижност на лицето й, дяволитата сериозност, младия и силен живот, който бликаше от него при всяко движение на мисълта. Нищо не можеше да противостои срещу изкушението да продължи тази игра. Дори в най-трагичните часове на отношенията си с Елена той изпитваше тъжно доволство да наблюдава това безспирно трептене на духа й.

— Наистина — каза Бенц — човек би ви убил, ако можеше да ви убие след това в мисълта си, Но вие сте неуязвима. Вие сте самата съдба, взела човешки образ, за да причинява нещастия. О, отровно и замайващо видение… Отчаянието ми би могло да ви даде хиляди подобни имена, ако всяко от тях ви подхождаше напълно. Но каквото и да сте, ангел или зъл дух, никога не ще забравя човешкия ви образ…

— Нито спомена от чувствата си — допълни тя тихо.

Ноемврийското слънце се скри зад златните кубета на „Ал. Невски“, чийто заоблен силует изпъкна ярко върху оранжевите светлини на залеза. Бенц седеше До прозореца. В тъмнеещия здрач на стаята отраженията на кристалния полилей гаснеха едно след друго. Когато Бенц свърши, цялото тяло на Елена се друсаше от плач. Бенц очакваше подобна реакция, но не предполагаше, че щеше да бъде тъй силна.

— Овладейте се! — каза той с възможно най-голямо съчувствие.

Но плачът й не преставаше. С дълбоко и задавено хлипане тя повтаряше, обливайки лицето си със сълзи:

— Хиршфогел ви е казал всичко! … Хиршфогел ви е казал всичко! …

Изведнъж Бенц се почувствува трогнат, покъртен в самата дълбочина на оная безкрайна готовност да прави жертви, що бе любовта му.

Той отиде при нея и като извърна лицето й към себе си, произнесе ободрително:

— Ще направя всичко за вас.

Бенц излезе от къщата ако не жизнерадостен (това чувство бе съвсем чуждо на любовта му), поне с убеждението, че е избавен от гризенето на съмненията. Трябваше да бърза и всъщност това бе, което го спасяваше от мъчителната възможност да разсъждава върху състоянието на Еленините чувства. Всеки подобен опит можеше да го отклони от изключителната съсредоточеност на мисълта му върху настоящето. Бяха уговорили Елена да замине още на другия ден и да го чака в Х… Там бе най-подходящото място за аборта.

Бенц тръгна към хотела с намерение да обмисли най-подробно всичко. Операцията трябваше да свърши успешно. Всяко допускане на противното го изпълваше с ужас. Не мислеше за дисциплинарния съд или за клетвата, която бе дал при излизането си от военната медицинска академия. Не! … Всички съображения за чест, морал и кариера се стопяваха пред образа на тая жена. Това бе първото му безумно отричане от себе си. но можеше ли да постъпи иначе?

Той изброяваше мислено възможните положения, спомняше си случаи, които познаваше от клиниките. Удивителна е логичната точност на мисълта ни, когато волята изгуби властта си над чувствата. Бенц разсъждаваше с болезнена яснота, като престъпник, загубил възможността да се върне назад. И странно нещо!… Вместо да почувствува смущение, пред криминалния аиорт, който се готвеше да извърши, изпитваше, напротив, необяснима самоувереност. И през най-тежки операции той запазваше пълно самообладание. Сега към тая сигурност се присъединяваше и някаква отчаяна вяра в провидението. Чувството за живот, тъй мощно в сърцето му, отхвърляше с възмущение всеки лош изход и ако имаше нещо, което можеше да противодействува на решението му, това не бе малодушието.

На другия ден ротмистър Петрашев покани Бенц по телефона да обядват заедно. С безупречна вежливост той изрази на френски съжалението си, че не могъл да го види още снощи. Вън от личното му искане да се срещне с Бенц, същото желание проявил и генерал Д., настойникът на сестра му. Андерсен му разправил чудесни неща за Бенц. Генерал Д. много обичал младите хора и в това отношение бил дори непоправим. След още няколко любезности от този вид той каза най-после, че сестра му заминала тая сутрин с прислужницата си (avec sa fernme de chambrc) за Х… Съвсем внезапно. Елена имала навика да се измъква вероломно от светските си задължения. Това безгрижие днес могло да се нарече странно, ако половин час след заминаването й не пристигнал капитан de Harsfield. Какъв inal chance за двамата! Но в цялата тая работа могло да се долови предварителното им споразумение… Хахаха! … Защото капитан dc Harsfield заминал веднага след нея. След още едно „хахаха“, досущ неспособно да зарази Бенц, той затвори телефона. Бенц почувствува облекчение, когато престана да чува гласа му.

Кое бе накарало фон Харсфелд да хукне за Х… ? Ревността, без съмнение. Бенц си каза с пълна увереност, че фон Харсфелд трябваше да е научил вече за съществуването му. Но не почувствува злорадство. Онова, що определя омразата към съперниците ни, не са постъпките на последните, а отношението на жената, която обичаме, към тях. Елена не обичаше фон Харсфелд и това бе достатъчно за Бенц да не го мрази.

Към обед Бенц се почувствува твърде изненадан от неочакваното идване на ротмистър Петрашев в хотела малко преди да излезе от него. Ротмистър Петрашев бе дошъл с автомобила си. Бенц изпита досада от любезната му настойчивост. Ротмистър Петрашев имаше извънредно пищен вид в парадния си огненочервен мундир със сребърни бранденбурги и множество ордени, с разкошния си сив калпак, чието перо не бе по-късо от половин метър. Той подаде на Бенц ръката си и се усмихна твърде красиво, като обясни, че идвал от някакъв парад. Веднага след свършването му успял да се измъкне (s’evader) и да седне в колата, която го чакала на един ъгъл. После погледнал часовника си и му Дошло наум да вземе Бенц от хотела. Дали присъствието на генерал Д. не би го отегчило? Не! Много се радвал. Някои стари хора запазвали в сърцето си романтичното любопитство на младостта.

Заобиколиха бавно „Ал. Невски“, при което Бенц научи, че най-големият срам на ротмистър Петрашев през тая седмица било недостатъчното му владеене на немски език, Бенц веднага се сети, че ротмистър Петрашев беше аташиран към кронпринца, и го попита какви са впечатленията му от височеството.

— Великолепни — каза ротмистър Петрашев и после добави с намигване: — C’est un boheme de pure qualite.

Лекотата на обноските му, игривата насмешливост, която придаваше на гласа си, бяха съвсем непринудени. Бенц можеше да се забавлява с тях, ако не бе тягостното усещане на въпроса: „Защо ме викат?“ Не можеше да си даде никакъв отговор. Трябваше да го убеждават ли? Излишно. Бенц предполагаше, че Елена ги е уведомила за готовността му да извърши операцията. Тогава каква нужда имаше да му говорят още веднъж за нещо, което знаеше вече?

Бенц влезе в трапезарията, правейки усилие да преодолее в ушите си звънтенето на няколко анекдота, които ротмистър Петрашев му разказа по пътя. Те се отнасяха до кронпринца, бяха пикантни и по всяка вероятност измислени. Ротмистър Петрашев обаче ги разказваше много майсторски и с най-прилични изрази, та изглеждаха като истински.

Веднага след влизането им отнякъде се появи генерал Д. Той също бе в парадна униформа, макар и не тъй блестяща като гвардейската на ротмистър Петрашев.

Ротмистър Петрашев представи Бенц на френски:

— Le lieutenant Benz, с когото се запознахме в Х.,.

— Ние се познаваме — каза генерал Д., като кимна милостиво с главата си. После се обърна към Бенц: — Ма niece m’a cause beaucoup de vous. Много се радвам. Винаги се подмладявам, когато попадна в средата й.

— Това е красиво, mon generall — каза Бенц с усмивка. И после добави: — Дори когато остареете наистина.

— О — каза той кисело и се усмихна също в размера на едно „vous plaisantez“, — ще видите и вие колко мъчно се остарява.

Върху масата в най-изискан порядък бяха сложени прибори от хубав порцелан и сребро, венециански чаши гокайско вино, вероятно от знаменития подарък на ,. л Харсфелд. Слугата почна да носи ястията и разгонът благодарение на ротмистър Петрашев взе характер но метафизично разискване върху остаряването ..:: чувствата. Това спаси всички от деликатната тема за войната и заплетените работи на съюза. Защото генерал Д. беше българин. Същински! Не като Елена, мито като брат й, който в този момент изящно лапаше печеното си.

После разговорът неусетно мина върху личността на Бенц. С удивителна ловкост генерал Д. успя да го разпита за много неща. И бе очарован!… Бенц трябваше да се зачерви от похвалите, които генерал Д. сипеше върху него, до момента, в който съзна изведнъж обезпокоителната преднамереност на ласкателствата му. Дали този почтен български генерал със златни пръстени на ръцете вярваше наистина, че Бенц ще се подчини на желанието му да забрави Елена? Може би, Неговите кръгли, синьозелени очи не изпущаха Бенц през всичкото време, докато се възхищаваше от достойнствата му. Бенц се чувствуваше смазан от тежестта, на собствените си добродетели.

Най-после обедът свърши и слугата донесе кафето. Ротмистър Петрашев го изпи много бързо, после погледна часовника си и стана от масата.

— Ще ме извините ли — попита той, — ако ви оставя за половин час? Имам бърза служебна работа в казармата…

И стегнат в червения си параден мундир, той остави със съжаляваща усмивка компанията. Може би наистина си имаше служебна работа в казармата. Но и да нямаше, Бенц не мислеше да се сърди. Познаваше вече маниерите му.

Учуди го само признанието на генерал Д.:

— Тъкмо исках да поговорим малко насаме.

Бенц заяви учтиво, че остава на разположението му. В този момент Бенц се почувствува спокоен — едно чисто отбранително спокойствие. Дори се изненада от себе си, когато каза:

— Надявам се, господин генерал, че моето съчувствие ще ви позволи да говорите по-лесно.

— Точно тъй — важно произнесе генерал Д. — Готовността и търпението ви ще бъдат оценени, както трябва.

Бенц трепна изведнъж и се зачерви със стиснати зъби, сякаш тоя човек бе избрал най-грубия начин да го оскърби. За пари ли намекваше? Бенц си спомни за Андерсен и Хиршфогел. Каква разлика между похватите на хора, които искаха да го склонят към едно и също нещо!

Кръглите очи на генерал Д. се спряха върху Бенц. Никакъв израз обаче в тях не издаде впечатлението, което му произведе Бенцовата реакция.

— Говоря за моралната признателност — каза генерал Д. с гладък и непроницаем глас. — Състоянието, в което се намирам като настойник, е твърде тежко… много тежко! … А също и неговото!

Той посочи с глава вратата, през която излезе ротмистър Петрашев.

— Помислете за ужаса ми, когато научих всичко това. Клетата, невинната Елена, жертва на един безсъвестен…

Бенцовите пагони му попречиха да завърши с думите „…германски офицер“. Но въпреки това Бенц си представи този „безсъвестен“ германски офицер: един летец, едно дете в униформа, на което ужасът на войната бе помрачил най-крехката младост. Виновен ли беше Райхерт? Жестоката съблазън на Елена не го ли бе накарала да забрави своята неопитност, изхабения мотор, повредената картечница? Бенц си представи тревясалия му и забравен от света гроб в някой македонски пущинак, далеч от отечеството, с дървен кръст, върху който признателни български пехотинци хвърлят от време на време няколко посърнали цветя.

— Това бе страшно за нас — продължаваше генерал Д., — за паметта на баща й, за семейните ни традиции, за средата, в която живеем. Но въпреки строгото си възпитание аз бях първият, който й простих. Та в що се състоеше грешката й, драги ми поручик Бенц? В това, че тя е умна, красива, възпитана, отзивчива към всяко страдание, неспособна да прогони с грубост един разпуснат младеж, който я преследваше навсякъде и когото тя търпеше от милост? Какво можеше да му противопостави срещу насилието? Не, тя не е виновна!… Нека всички жени, изпаднали в това положение са виновни колкото нея. като мен мислят освен брат й, освен поручик Андерсен, освен вие (уверен съм в това) и още един друг мъж, по-заинтересован от всички ни, защото в случая се поставя на изпитание гордостта му — гордостта на един австрийски благородник…

— Капитан фон Харсфелд! … — произнесе Бенц мрачно.

Същият! — продължи генерал Д. тържествено. — Той капитан Харсфелд е аристократ. Той стои над условностите и дребнавата ревност. Това е допустимо, като вземем пред вид изключителния характер на чувствата му. Вие познавате също тъй и чувствата на Елена към него, към този необикновен човек, под интелектуалното въздействие на когото тя се оформи като жена, за да стане това, което е днес. Най-малко слушали сте за тия чувства, нали?

— Слушал съм — каза Бенц условно, — много малко всъщност.

Генерал Д. го погледна изпитателно с лукавите си очи.

— Не сте ли се интересували? — попита той недоверчиво.

— Не — отговори Бенц сухо.

— Разбирам — каза генералът. — Вие сте човек на отвлечения идеализъм, ако мога да употребя израза на поручик Андерсен за вас. Колко възвишена професия е нашата! …

— Аз не стоя тъй високо, господин генерал — каза Бенц скромно.

— Знам, знам! — пресече генерал Д. с ласкаещ глас. — Вие сте много скромен, но поручик Андерсен ми говори дълго за вас. И повтарям още веднъж, аз ви ценя извънредно много като човек и лекар… Елена също тъй. Чудно ми е обаче защо не ви е говорила за чувствата си към човека, когото обича… Тя го обожава! Тя би трябвало да го защити поне пред вас от подозрението, че този човек прави някакъв компромис с гордостта си. Никак ли не ви е говорила за него? Предполагам да сте много близък вече с нея. Не се стеснявайте! Не намирам нищо неправилно в това. Тази близост би била твърде естествена — дори необходима за услугата, която се иска от вас.

Той разви цяла теория за приятелството между мъжа и жената, като дори си послужи с примери от живота и литературата. Бенц се удивляваше вътрешно на безспорната му начетеност, кристализирала в тъй жалки, светски форми. Генерал Д. завърши с думите:

— И тъй, поручик Бенц, вие сте добър приятел на племенницата ми, нали?

— В тоя смисъл, господин генерал, в който благоволявате да го считате за почтен.

— Благодаря ви много — каза той с възхитена усмивка. — В името на това аз ще отправя едно искане към вас.

Генерал Д. направи привидно колеблива, но всъщност тържествена пауза и клепките му замигаха бързо.

— Моля ви се, господин генерал — насърчи Бенц любезно.

Бенц знаеше вече откъде идеше опасността и можеше да даде сражение. Бе положителен в това, което щеше да чуе след малко. Разбра защо бе поканен от ротмистър Петрашев на тоя обед. Зад всяка любезност на тия хора се криеше по някой жесток удар. Бедното и нищожно съществуване на Бенц заплашваше сключването на един блестящ брак, бъдещото роднинство на тия богати и суетни хора с един дребен австрийски аристократ. Парите и титлата щяха да се съединят, както в романите.

— Аз бих желал — каза генерал Д. с кротък и съвършено непринуден глас — след благополучния край на всичко да се върнете в Германия.

Той бе разкрил картите си — този изтънчен, мъчно остаряващ генерал! Но не беше ли още рано? Бенц също имаше своите карти. И между тях се намираше най-силният коз: любовта на Елена. Каквото и да бе чувството й към Бенц, плътско или възвишено, то бе налице, то му даваше неоспорима власт над нея.

Бенц можеше от любов към разговора да попита генерал Д. за причината на необикновеното му желание. Все щеше да получи някакво обяснение — остроумно или глупаво. Но не пита. Играта му беше омръзнала. Вместо това произнесе с досада:

— Това би било чудесно! Но сега е война, господин генерал, и, струва ми се, вие знаете по-добре от всеки друг, че мъжете не зависят от себе си.

— Не се грижете — каза генерал Д., — Познавам …един човек, който може да говори на Шолц.

Бенц го погледна слисан.

Генерал Д, се усмихваше спокойно.

На Бенц се виждаше невероятно и все пак това бе факт: един чужденец, един българин искаше да премести във военно време по своя угода един германски офицер и почти бе сигурен в успеха си. Бенц почувствува гняв. Бе засегнато по най-болезнен начин националното му чувство. Към тоя гняв се присъедини и някаква остра, горчива болка. Как!… Да погребе любовта си, да забрави Елена, да се махне от пътя на фон Харсфелд! Да се свие като мишка, да умре от отчаяние! Не!… Тоя вътрешен вик разтърси съществото му, унищожи колебанията му. Каквато и да бе Елена, скитница в любовта или порочна до ужас, тя го обичаше, тя му бе предложила частица от младостта си. Не! Хиляди пъти не!

Бенц се усмихна и стана от стола. Генерал Д. стана също.

— И така, обещавате ми — каза той, подавайки ръката си, — че ще изпълните това, което искам. Още, тая вечер ще кажа да говорят на Шойбен или Шолц…

Той погледна Бенц възхитено, доволно. Или може би се възхищаваше от себе си.

— Господин генерал — каза Бенц тогава с тон на човек, който е престанал да се шегува, — това е невъзможно. Искам да кажа, не ще стане никога. Но ако въпреки всичко успеете благодарение на високите си връзки, длъжен съм да ви предупредя, че Елена ще тръгне с мен.

Ръката на генерал Д. падна като камък.

Той гледаше Бенц внезапно вцепенен, побледнял от смайване, неспособен да възрази нищо.

— Сбогом, господин генерал! — каза Бенц.

— Сбогом! … — отговори генерал Д. с положително дрезгав глас.