Поручик Бенц

XXIII

Известно време Лафарж като че бе престанал да мисли за всяка възможна опасност, що можеше да дойде от Бенц било като реакция на състоянието, в което го държеше под заплахата на револвера си, било като проява на ревността или желанието да се изтръгне от властта му. Той сякаш бе забравил, че отпреде му стоеше един германски офицер, който все още имаше револвер в джоба си. Той дори бе престанал да наблюдава ръцете на Бенц, чиито движения преди малко следеше тъй внимателно. Бенц съзна равнодушно, че в тоя момент можеше да се хвърли върху него, да му отнеме револвера или да извади своя. Не предприе нищо подобно, разбира се.

Лафарж се стресна изведнъж от движението, с което Бенц седна върху най-близкото кресло. Синкавата цев на броунинга му направи съответното отклонение, оставайки неизменно насочена в Бенц. Не, Лафарж не искаше да повярва, че един германец можеше да дезертира от армията заради жена!… Условната представа за германските офицери е такава, че тя изключва всичко, което може да им даде образ на същества, способни да чувствуват и да страдат, да изпитват възторзи или да умират в печал. Като че всички тия студени, еднакви, железносиви мъже, у които разликата във възрастта личи тъй малко под униформите, нямат ни сърца, ни страсти, ни желания; като че всички са бездушни механизми, които дисциплината задължава само да мислят и да действуват, скривайки от очите им безконечната съблазън на любовта. И всичко това само защото са германци, защото външността на характера скрива дълбочините му под измамливата видимост на студенина и безстрастие, които се превръщат в основни и задължителни качества на расата. Сякаш всички германци са неуязвими в любовта, както всички французи готови да и се отдадат!…

Но всичко това бяха неща, които Лафарж навярно не съзнаваше. Поради изключителната напрегнатост на момента или закоравелия навик на французите той виждаше у Бенц само прусака — студения, безстрастен прусак, неспособен да пожертвува кариерата или живота си за любовта. Сигурно към тая логика сега се присъединяваше и безпокойството от миналите и тайнствени връзки на Елена с Бенц.

— Вие сте шпионин! — повтори той със зъл глас и присвити очи.

— Безразлично ми е дали ще повярвате, ако не съм — каза Бенц невъзмутимо.

— Вие сте шпионин!… Вие сте шпионин! — повтаряше Лафарж.

Той бе изпаднал във възбуда и това се стори на Бенц смешно. Бенц съзна изведнъж, че предположението на Лафарж бе единственото обяснение, което последният можеше да си даде за присъствието на германския офицер в тази къща.

— Шпионите не ходят в униформа — забеляза Бенц с досада.

— Но я обличат, когато стане нужда.

— И не чакат смъртта със скръстени ръце. Лафарж го погледна с иронично любопитство:

— Тъй ли? Какво правят тогава?

— Стрелят навреме! — каза Бенц презрително.

Промяната, която настъпи в лицето на Лафарж, бе удивителна. Най-напред то се сви, сякаш го бяха ударили с камшик, после се отпусна и взе израз на пълна, почти вкаменена неподвижност. На Бенц се стори, че той направи неимоверно усилие да дойде на себе си и дори когато се овладя, лицето му запазваше все още тази неподвижност. Мисълта на Лафарж като че възстановяваше всичко, което Бенц бе преживял до момента, в който се изправиха един срещу друг. Да, Бенц можеше да го убие от засада… Нямаше никакво съмнение в това. Какъвто и да беше Бенц — шпионин или дезертьор, — каквито и чувства на ревност или омраза към Лафарж да кипяха в гърдите му, той можеше да стреля, за да се спаси или поне да отмъсти, но не направи това… Защо? Лафарж като че искаше да зададе въпроса, но не можеше, парализиран внезапно от съзнанието за несправедливата си грубост и може би жестокост!… Цялото му същество като че бе застинало в нямата вцепененост на човек, изправен неочаквано пред ужасната и тъжна агония на друг човек, комуто не можеше да помогне. Онова, що бе само смътно подозрение в началото, сега се бе превърнало в пълна сигурност за него. Да, Бенц чакаше смъртта със скръстени ръце и дори нещо повече — желаеше я сам!… Лафарж сигурно бе виждал на фронта как летци изгарят в апаратите си, как взривове на тежки снаряди смазват и затрупват по двадесет човека наведнъж или как цели вериги от пехотинци, в атака падат, покосени от огъня на картечници, стрелящи във фланг. но всичко това не бе тъй зловещо, защото трагедията засягаше само телата, докато душите, макар и обезумели, продължаваха да желаят живота. А ето че сега в замиращия пожар на войната, почти всред мир, тъй страстно желан от милиони хора, когато мъртвите потъваха в забрава, а живите се възраждаха за нов живот, пред него стоеше една душа, която безмълвно се гърчеше в спазми — един дезертьор, един германски офицер, който искаше да умре, за да върне честта си. Най-после истината проблесна в разсъдъка на Лафарж, лицето му потрепера, ръката, с която държеше броунинга, се отпусна.

— Да, естествено!… — каза Лафарж с дрезгав глас. — Стрелят навреме!…

Бенц го наблюдаваше любопитно: известно време Лафарж като че се намираше под тежестта на някаква мъчителна изненада, после с внезапно движение постави револвера в джоба си и седна на едно кресло съвсем близо до Бенцовото. След това извади табакерата си и покани Бенц. Бенц взе машинално една цигара, после на свой ред щракна запалката си и поднесе на Лафарж пламъка й. Всичко това се разви най-неочаквано, но с някакво взаимно одобрение. Няколко минути пушеха, без да нарушават странното примирително мълчание, което се бе установило между тях.

Лек шум ги накара да извърнат главите си към вратата. На прага се показа Елена. Бенц съобрази, че тя бе имала достатъчно време да дойде на себе си и може би да чуе част от разговора им. Това го раздразни. Но и да бе чула разговора, тя едва ли предполагаше, че ще ги завари тъй миролюбиво седнали един срещу друг, като в кафене. Известно време тя гледаше към тях с изумен, неразбиращ поглед. Гласът на Лафарж я стресна грубо.

— Излезте! — заповяда той. Тя се подчини и отстъпи назад.

Гласът на Лафарж прозвуча отново — ясен и металически:

— Затворете вратата!… Няма да излизате от къщата без мен!

Елена затвори вратата.

Бенц остана с убеждението, че тя продължаваше да стои в коридора, и това го раздразни отново. Като че присъствието й нарушаваше успокоителното и някак , приятно мълчание между Лафарж и него.

Между това вечерният мрак се разрастваше бавно от тъмните ъгли на стаята. Трябва да се бе минало около един час, откак Елена и Лафарж бяха влезли в къщата. Докато Бенц се питаше с досада дали тя продължава да стои зад вратата, Лафарж стана от креслото и почна да се разхожда из стаята.

— Дезертьор!… — произнесе той и в гласа му прозвуча съчувствие.

Бенц се усмихна мрачно.

— И всичко това заради тази жена?

— Учудва ли ви?

— Не — каза Лафарж.

Гласът му бе съвсем тих.

Мракът се бе сгъстил. Но Бенц все още различаваше подробностите на лицето му, което бе съсредоточено.

— Какво възнамерявате да правите? — попита Лафарж внезапно.

Бенц го погледна въпросително и се намръщи.

Няколко минути протекоха в мълчание. Лафарж продължаваше да се разхожда из стаята.

— Без поза, нали!… — заговори той отново. — Без да отмъщавате, без дори да успокоите съвестта си на разкаян войник, като убиете няколко французи, преди да убият вас…

Бенц го слушаше разсеяно.

— Но като простихте на другите, защо не простите и на себе си?

Лафарж зададе въпроса изведнъж, развълнувано, като се спря в средата на стаята, сякаш бе намерил изход за драмата, която от един час се развиваше пред очите му. Това се стори на Бенц наивно и смешно.

— Защо не простите и на себе си? — продължи той възбудено. — Стотици офицери падат в плен поради някаква грешка и не се самоубиват.

— Зависи от грешката.

— Грешката може да се прости, когато човек не е предател или страхливец.

— Да, но не от военния съд.

Лафарж седна на едно кресло и не възрази нищо.

Мълчанието, което настъпи, продължи повече от минута. В стаята бе станало съвсем тъмно. Бенц виждаше само силуета на Лафарж и светещия връх на цигарата му, който при всяко всмукване на дима озаряваше долната част на лицето му с червеникаво сияние.

Бенц почувствува, че е време да стане. Изправи се и каза твърдо:

— Изведете m-lle Петрашева от къщата! Лафарж остана неподвижен върху креслото си.

— Нека поговорим още малко — предложи той.

Бенц почувствува досада.

Лафарж стана бавно, отиде при вратата и запали електричеството. Стаята потъна в ослепителна светлина. Под яркия блясък на кристалния полилей и огледалата Бенц видя лицето му. Сега то бе ясно и бодро. Известно време Лафарж стоя прав, после седна на същото кресло, от което стана преди малко. Погледът му бе устремен в блестящите призми и висулки на полилея, около които трептяха цветовете на дъгата. Той като че обмисляше съсредоточено нещо. Всичко това отегчи Бенц страшно.

— Военният съд!… — произнесе Лафарж замислено. — Но ако вие изпреварите военния съд? Бенц уморено повдигна глава.

— Ако вие се върнете в Германия, преди да свърши войната?

Бенц го погледна с тъпо безразличие и запали нова цигара. Думите прозвучаха в ушите му като подигравка, но бе твърде уморен, за да реагира.

— Какво искате да кажете? — попита Бенц мрачно.

— Че има начин да поправите грешката си.

Очите на Лафарж бяха добили странен, възбуден блясък и онова, от което Бенц се развълнува на свой ред, бе именно този блясък, а не думите му. Изразът на лицето е като предвестник на думите и мисълта, но макар да нямаше още ясна представа за последната, Бенц почувствува невероятната, подлудяваща смелост на съдържанието и. Че Лафарж съчувствуваше на положението му, воден от простата честност на характера си и от оная солидарност по отношение въпросите на честта, която униформата създава между мъжете, дори когато са врагове, Бенц знаеше това. Че правеше искрени усилия да го отклони от неизбежния край, това също бе разбрал вече. Но че Лафарж щеше да произнесе думите, които Бенц трябваше да чуе след малко, това изглеждаше невероятно, недопустимо. Това надминаваше всяка възможност за великодушие между германец и французин поне за онова време, когато народите в гигантско сражение се бореха на живот и смърт. Лафарж бе казал, че имаше начин да се поправи грешката! Той бе изрекъл това, след като се увери, че Бенц не виждаше за нея друго изкупление освен смъртта. Той бе споменал за връщане в Германия!… Той бе произнесъл думите си след зряло обмисляне, след преценката на всички възможности! Бенц не можеше да допусне, че Лафарж бе в състояние да подхвърля празни надежди, измамливи обещания, които щяха да бъдат по-жестоки от постъпката на Елена. Съзнанието за всичко това завладя и напрегна цялото му същество.

— Как? — попита Бенц, напрегнат до лудост.

— Като се върнете в Германия през някоя неутрална страна. С български паспорт, разбирате ли?

Дъхът на Бенц пресекна, после изведнъж сърцето му заби с луда сила. Боже мой, Бенц го разбираше!… Но все още всичко звучеше в ушите му като невероятна, жестока шега.

— Аз ще ви доставя паспорт — продължи Лафарж. — Имам възможност да направя това. А също и цивилни дрехи. Щом се върнете в полка си, ще обясните по някакъв начин закъснението и ще понесете, разбира се, известно наказание… Но срещу всичко това : ще ми дадете честната си офицерска дума, че по пътя не ще се интересувате от нищо, което засяга съглашенските армии.

Думите му, спокойни и ясни, бяха думи на човек, който говори честно. Те напрягаха Бенцовите нерви до скъсване и създаваха в него онова неописуемо усещане на парлива радост, на зашеметяващо облекчение, което човек изпитва в първите мигове след възвръщането на нещо скъпо и загубено. В тоя миг това скъпо и загубено нещо за Бенц бе Германия. Германия!… Бенц откри, че каквито й гадости да бе преживял в продължение на една година, колкото и малко да бе мислил за нея, тя продължаваше да съществува в него, в кръвта и духа му като неразрушимо наследство от вековете, което никакви страсти не можеха да задушат напълно. Сега тя се изправяше всред пепелището на любовта му и като нежна майка, която прощава всичко, го зовеше отново при себе си. Зовеше го кръвта й, зовеше го страданието й, зовяха го ранените войници в болниците й!… Всички тайнствени връзки, които го съединяваха с нея и които му се струваха безвъзвратно разкъсани, сега се възстановяваха наново и събуждаха, в душата му порив за живот. Вълнението му бе тъй силно, че за известно време той бе загубил способността да разсъждава за каквото и да било. Бе замаян. Напълно замаян!… В тоя момент Бенц не можеше да проговори нито една дума. Внезапната възможност за връщане към живота у безнадеждно осъдените на смърт причинява почти същото сътресение, както неочакваният призрак на смъртта, изникващ внезапно всред поток от радост и безгрижие.

Когато Бенц дойде на себе си, забеляза, че Лафарж го наблюдаваше съсредоточено.

— Вие сте луд — произнесе Бенц задавено.

— Може би — каза Лафарж, — но не колкото вас.

Той предложи на Бенц още една цигара, Бенц я запали и почна да се разхожда из стаята с бързи, налудничави движения.

— Нямате право да постъпвате така!… — каза Бенц трескаво, сякаш разкриваше истина, която Лафарж не можеше да осъзнае сам.

— Знам — каза Лафарж.

— Нито пък аз да приема риска, на който се излагате.

— Не се грижете за мен.

— Но ако ме заловят?

— Положението ви няма да стане по-лошо.

— А вашето?

— Имам достатъчно власт да обясня всичко, както намеря за добре.

Това, което учуди и двамата, когато излязоха от стаята, бе липсата на Елена.

Лафарж обиколи стаите и не я намери.

— Тя е излязла!… — произнесе той с изненада.

— Ще я намерите — каза Бенц с горчива усмивка.

— Да, но защо е излязла?

— От страх.

— Невъзможно. Тя ни видя, когато разговаряхме. Нямаше от що да се страхува…

Лафарж обиколи стаите още веднъж, като палеше лампите и се взираше напрегнато във всеки ъгъл. Когато се върна, лицето му изразяваше скрита тревога.

— Аз ще дойда утре вечер — каза той бързо, като обличаше мушамата си. — Паспортът и визите ще бъдат готови най-късно други ден. А дотогава.

Той подаде ръката си и погледна Бенц:

— Дайте честната си дума, че не ще прибегнете към други решения!

— Давам я — каза Бенц машинално.

— Имате и моята!

Двамата стиснаха ръцете си. Погледите им се срещнаха. Те почувствуваха, че в тоя момент бяха забравили омразата, с която милиони германци и французи продължаваха да се сражават още. Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието — единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.

Лафарж Пиер Жан!… Защо това име будеше сега в душата на Бенц толкова вълнение? Като че съдбата, сблъсквайки го с Елена и него, искаше да му покаже едновременно крайностите на омразата и великодушието!

Дали е искрен? Това бе въпросът, който Бенц си зададе веднага след излизането на Лафарж. Всичко му се струваше тъй невероятно, че в първите мигове, когато остана сам, се усъмни внезапно в обещанието му. Но имаше няколко неоспорими обстоятелства, за които трябваше да се държи сметка. Лафарж му даваше възможност да предприеме каквото искаше след излизането си — дори да избяга, ако не вярваше в честолюбието му. Явното му съчувствие към Бенц също тъй бе налице. И най-после Лафарж бе офицер и му даде честната си дума. Военният занаят създава у мъжете един особен морал — морал, който осъжда повече от всеки друг измамата, подлостта, вероломството. Ако Лафарж по каквато и да било причина възнамеряваше да издаде Бенц, можеше ли да се допусне толкова чудовищно лицемерие зад обещанието, което даде?

Всичко това накара Бенц да повярва отново в думите му. Връщането към живот у хора, примирени с необходимостта да умрат, е като повторно раждане. Душевните болки, които са ги измъчвали преди това, се успокояват. Мисълта почва да работи трезво, волята е готова за действие. Духът се чувствува освежен и твърде скоро те си създават нови измами или се връщат неусетно при старите. Бенц се намираше тъкмо в тоя процес на възобновена жизненост. Той бе загубил Елена, но продължаваше да я обича и по силата на това чувство, както и на възможността да върне честта си, искаше да живее още. Когато Бенц видя Елена за първи път, можеше ли да допусне, че ще стане негова любовница? Не бе ли примирен, не се ли чувствуваше щастлив, както Андерсон, само от простото й съществуване? По какво се различаваше това състояние от сегашното и от онова, в което щеше да се намира занапред? Имаше ли право да осъжда и мрази Елена? Ах, сега Бенц съжаляваше за обидата, която й нанесе с плесницата си!… Искаше да бъде отново при нея, да целува ръцете й, да я моли за прошка. Любовта му се изправяше пак с тъжно примирение, като пребито и унижено куче, готово да понесе с нова вярност несправедливостта на господаря си…

В това състояние на духа Бенц изяде остатъка от сандвичите в трапезарията. Гладът е удивителна нужда, която заявява правата си дори в най-напрегнати моменти. Бенц се беше вече значително успокоил или поточно примирил. Пълната и внезапна загуба на Елена имаше тая ценна страна, че го спасяваше от мъките на съмненията, в които би изпаднал, ако узнаеше за отношенията й с Лафарж постепенно. Нищо не е по-безплодно и същевременно по-мъчително от разсъжденията на ревност, подхранвана от неясни доказателства. Бенц познаваше вече, макар и за кратко, това състояние, та се утешаваше горчиво и в характера на мислите, които минаваха през главата му преди малко, строеше планове за бъдещия си живот без Елена… Да, Бенц щеше да живее без нея и в безплътна дружба с призрака й да чака старостта. Щеше да следи съществуването й и да й се притича на помощ винаги когато имаше нужда от себеотрицанието му…

Едно внезапно иззвъняване прекъсна мислите му. Бенц се изправи трескаво. Кой можеше да бъде? Елена, Лафарж или някой от слугите? Докато се питаше безпомощно, звъненето се повтори, тоя път дълго и настойчиво. Бенц се сети тревожно, че бе забравил да угаси електричеството в салона. Това сигурно даваше повод на оня, който звънеше, да предполага, че в къщата има някой. Бенц реши да почака.

Ако бяха Лафарж или Елена, можеха да му дадат някой условен сигнал — едно слабо извикване например, по което да ги познае. След малко тая мисъл му се стори глупава. Можеше ли да допусне, че след преживяното Елена ще го потърси първа? Колкото за Лафарж, той бе излязъл едва преди четвърт час. Каква нужда имаше да се върне тъй бързо?

Най-правдоподобното бе да мисли, че звънеше някой от слугите. Но в такъв случай дори ако не отвореше, те можеха да влязат пак, защото имаха свой ключ. Наистина те можеха да допуснат, че след като не се обажда никой. Елена и Лафарж са излезли, забравили да угасят лампите в салона. Работата щеше да е съвсем проста, ако неизвестното лице, което звънеше, бе Силви. Бенц продължаваше да има пълнодо доверие в нея. Но ако бе слугата? Това предположение накара Бенц да помисли отново за тъжното и неприветливо убежище на тавана.

Докато Бенц все още продължаваше да се колебае, се чу още едно позвъняване, последвано от бързи и много силни удари върху вратата на вестибюла. Същите силни удари, но по-глухи, се повториха и върху вратата на задния вход. Веднага след това чу трясък, който създаде впечатление за изкъртване на врата.

Всичко това се разви съвсем бързо и най-неочаквано.

Бенц нема време да предприеме нищо. Няколко секунди той остана напълно вцепенен, после инстинктивно постави ръката си в джоба, в който се намираше револверът му, и тръгна към вестибюла с късното вече решение да отиде на тавана. В тоя момент той бе загубил всякакво самообладание и действията му бяха сведени към най-прости рефлекси.

Вестибюлът бе осветен достатъчно през отворената врата от лампите в салона. Тъй като Бенц излезе от трапезарията, която бе тъмна, в първите мигове остана заслепен и не различи нищо. После очите му свикнаха със светлината и той съзна изведнъж, че пред него стояха зуави. Те бяха с червени шапки, с гълъбови шинели, с отвратителни маймунски лица, на които белотата на очите придаваше зловеща изразителност.

Няколко мига, вкаменен и немислещ, Бенц гледаше дулата на пушките им насочени в гърдите си. След това машинално измъкна револвера си и го насочи срещу тях. В един напрегнат, невероятно напрегнат миг Бенц видя как очите на негрите се разтвориха широко. Видя само това. После бе зашеметен от оглушителния залп на карабините, всред който се сгромоляса на пода.

Заувите нахълтаха във вестибюла. Един от тях се наведе и повдигна главата му.

Очите на Бенц гледаха неподвижно, с тайнствен, син блясък. После изведнъж тялото му се сгърчи, ръцете затрепераха, от устата бавно потече струя кръв.

Негрите мълчаливо наблюдаваха агонията.

Те с учудване забелязаха, че лицето на този едър, снажен „boche“ няколко мига преди смъртта замръзна в странна, почти щастлива усмивка.

Късно вечерта капитан Лафарж Пиер Жан влезе в кабинета на полковник Монталу, началник на разузнавателната служба при щаба на генерал Кретиен. Бледен, пожълтял и развълнуван от новината, която бе научил преди малко, Лафарж се спря пред бюрото на полковника и попита глухо:

— Господин полковник, лицето, което предаде убития германски офицер, не бе ли една жена?

Полковник Монталу недоволно повдигна плешивата си глава. Случаят бе маловажен и Лафарж можеше да направи справката на другия ден в определеното за доклад време. Но той не се разсърди, защото Лафарж бе най-добрият му офицер.

— Не бе ли една млада и много красива жена? — повтори Лафарж със затаен дъх.

— Да, една млада и много красива жена — каза полковникът.

И той погледна Лафарж, очаквайки да чуе нещо icpecHo.

Но Лафарж бе извърнал лицето си към прозореца и гледаше уморено тъмните стъкла, черната есенна нощ.

Той мислеше за Елена, която изпълваше сърцето му с отвращение и печал…