Последната империя

Пролог

От небето се сипеше пепел.

Лорд Трестинг се намръщи, вдигнал очи към поруменялото обедно небе. Прислугата вече бързаше да разтвори слънчобран над него и изтъкнатия му гост. Саждопадите не бяха рядко явление в Последната империя, но Трестинг се надяваше да не лекьоса великолепния чисто нов сюртук и жилетката, доставени току-що с канална ладия от самия Лутадел. За щастие почти нямаше вятър и слънчобранът най-вероятно щеше да свърши работа.

Трестинг и гостът му стояха в малкия двор на хълма и гледаха към полето. Под сипещата се пепел над посевите долу работеха приведени няколкостотин души. Движенията им бяха лениви, но пък това бе съвсем типично за скаа. Тези селяци бяха мързелива, непродуктивна пасмина. Не се оплакваха, разбира се, знаеха добре, че не бива, поне на това бяха научени. Работеха със сведени глави, изпълняваха задълженията си с тиха апатия. Свистящият камшик на надзирателя бе в състояние да ги раздвижи за кратко, но веднага щом той отминеше, те се връщаха към предишната летаргия.

Трестинг погледна застаналия до него мъж и отбеляза:

— Човек би си помислил, че след като ги развъждаме няколко хиляди години за работа на полето, би трябвало да действат малко по-чевръсто.

Принудителят кимна и повдигна вежда — движение, с което сякаш се опитваше да обърне внимание върху най-отличителната си черта, сложната татуировка, изрисувана около очите му. Беше огромна, простираше се чак върху челото му и от двете страни на носа. Беше архипрелан — без съмнение особено важен принудител. Трестинг имаше свои лични принудители в имението, но те бяха само дребни служители, с оскъдни знаци около очите. А този беше пристигнал от Лутадел със същата канална ладия, с която бяха докарали костюма на Трестинг.

— Трябва да видите градските скаа, Трестинг — заговори принудителят, загледан в работниците долу. — Тези са направо усърдни в сравнение с тях. Тук имате по-… пряк контрол върху вашите скаа. Колко от тях, по ваша преценка, губите месечно?

— О, към половин дузина, не повече — отвърна Трестинг. — Едни от побои, други от изтощение.

— Бегълци?

— Никога! — заяви Трестинг. — Когато наследих тази земя от баща ми, имаше няколко — но наредих да екзекутират семействата им. Останалите бързо изгубиха желание. Никога не съм разбирал хората, които се оплакват от проблеми със скаа — според мен тези същества са доста лесни за управление, ако им покажеш, че имаш здрава ръка.

Принудителят кимна, сгърбен мълчаливо в сивкавото си расо. Изглеждаше доволен, което бе добър признак. Всъщност обсъжданите скаа не бяха лична собственост на Трестинг. Като всички скаа, те принадлежаха на лорд Владетеля, Трестинг само наемаше работниците от своя божествен повелител, също както плащаше за услугите на неговите принудители.

Принудителят погледна джобния си часовник, после вдигна очи към слънцето. Въпреки саждопада светилото днес сияеше ярко — ослепително алено зарево зад мъждивата чернилка на небосвода. Трестинг извади кърпа и обърса челото си, доволен, че сянката на слънчобрана ги пази от обедната жега.

— Много добре, Трестинг — рече принудителят. — Ще запозная с предложението ви лорд Венчър, както ме помолихте. Освен това той ще получи от мен положителен доклад за вашите действия тук.

Трестинг успя да сдържи облекчената си въздишка. За всяка сделка или договор между благородници се изискваше свидетелството на принудител. Вярно, дори нисши принудители като тези, които държеше на служба Трестинг, можеха да бъдат свидетели — но пък толкова по-добре щеше да е, ако спечели уважението на личния принудител на Страф Венчър.

Принудителят се обърна към него.

— Днес следобед поемам назад.

— Толкова скоро? — попита Трестинг. — Защо не останете за вечеря?

— Не — отвърна принудителят. — Макар че има още един въпрос, който бих искал да обсъдя с вас. Дойдох не само по молба на лорд Венчър, но и да… проверя едни неща за Инквизиторския отдел. Носи се слух, че обичате да флиртувате с вашите женски скаа.

По гърба на Трестинг пробягаха тръпки.

Принудителят се засмя, усмивка, която вероятно трябваше да е подкупваща, но Трестинг я намери за зловеща.

— Не се тревожете, Трестинг. Ако имаше някакви сериозни опасения за действията ви, на мое място щяха да пратят Стоманен инквизитор.

Трестинг бавно кимна. Инквизитор. Никога не бе виждал тези нечовешки създания, но бе чувал… разни истории.

— Останах доволен от начина, по който процедирате с въпросните женски скаа — продължи принудителят, зареял поглед към полето. — Това, което видях и чух, говори недвусмислено, че винаги почиствате собствената си бъркотия. В Лутадел човек като вас — способен, експедитивен — може да стигне далече. Още няколко години работа, някои успешни, търговски сделки и — кой знае?

Принудителят му обърна гръб и Трестинг неволно се засмя. Това не беше обещание, нито дори одобрение, защото по своята същност принудителите бяха по-скоро чиновници и свидетели, отколкото свещеници — но да чуе подобна похвала от един от най-приближените служители на лорд Владетеля… Знаеше, че някои благородници намират принудителите за смущаващи — други дори ги смятаха за досадни, — но в този момент бе готов да целуне своя изтъкнат гост.

Отправи поглед към приведените под кървавото слънце и саждопада скаа. Типичен провинциален благородник, той бе привикнал да си осигурява прехрана от своята плантация, но това не изключваше мечтите някой ден да се премести в Лутадел. Беше чувал разкази за балове и забави, за блясък и интриги — и всичко това будеше в душата му вълнение.

„Довечера ще празнувам“ — обеща си той. Имаше едно младо момиче в четиринайсета колиба, на което бе хвърлил око от известно време…

Усмихна се отново. Още няколко години работа, бе казал принудителят. Но възможно ли бе Трестинг да ускори този процес, ако работи по-усърдно? Напоследък неговата скаа популация бележеше трайно нарастване. Може би ако ги притиснеше още малко, щеше да успее да получи допълнителен добив това лято и да изпълни договора си с лорд Венчър с надбавка.

Кимна замислено, докато наблюдаваше тълпата лениви скаа. Едни размахваха мотики, други бяха коленичили и чистеха с голи ръце пепелта от кълновете. Не се оплакваха. Вероятно дори не смееха да мислят. Така беше и така трябваше да бъде, защото бяха скаа. Бяха…

Един скаа вдигна глава и Трестинг замръзна, защото онзи го погледна и на лицето му блесна искра — не, по-скоро пламък на омраза. Трестинг никога не бе виждал нещо подобно, не и на лицето на скаа. Машинално отстъпи назад и по тялото му пробягаха тръпки… а изправеният скаа продължаваше да го пронизва с поглед.

На всичко отгоре се усмихна.

Трестинг се огледа и извика:

— Кардън!

Плещестият надзирател дотича и се поклони.

— Да, милорд?

Трестинг се обърна и вдигна ръка…

И се намръщи. Къде беше онзи изправен скаа? Всички работеха със сведени глави и с тези покрити със сажди и пот тела бе ужасно трудно да ги различиш. Трестинг шареше с очи. Стори му се, че позна мястото… но беше пусто, там нямаше никого.

Но това бе невъзможно. Човек не можеше толкова бързо да изчезне от групата. Къде можеше да иде? Трябваше да е там някъде, да работи, свел подобаващо глава. И въпреки това нищо не можеше да извини онзи предизвикателен поглед.

— Милорд? — попита отново Кардън.

Принудителят ги наблюдаваше с любопитство. Не биваше да показва пред него, че един от работниците се е държал неподобаващо.

— Искам да пришпориш малко повече онези работници в южната част — нареди Трестинг и посочи. — Струват ми се прекалено лениви, дори за скаа. Набий неколцина.

Кардън повдигна рамене, но кимна. От боя нямаше кой знае какъв смисъл — но пък надзирателят не бе човек, който да се нуждае от причина, за да развърти камшика.

В края на краищата ставаше въпрос за най-обикновени скаа.

Келсайър бе чувал разни истории.

Предавани шепнешком разкази за отдавна отминали времена, когато слънцето не било червено. Времена, в които небето не било забулено от дим и пепел, когато посевите не се борели за оцеляване и когато скаа не били роби. Времена преди лорд Владетеля. Онези дни обаче бяха отдавна забравени. Дори легендите за тях избледняваха.

Келсайър бе втренчил поглед в слънцето, огромния червен диск, който пълзеше към западния хоризонт. Постоя така известно време, сам сред опустялото поле. Работният ден беше приключил, скаа бяха прибрани в колибите. Скоро щяха да се спуснат мъглите.

По някое време Келсайър въздъхна, обърна се и пое през браздите и по пътеките, като заобикаляше големите купчини пепел. Внимаваше да не стъпва върху кълновете, макар да не можеше да си обясни какво го кара да го прави. Кълновете едва ли си заслужаваха усилието. Повехнали, със спаружени кафяви листа, те изглеждаха смачкани като хората, които ги отглеждаха.

Колибите на скаа бавно изплуваха в бледата светлина. Келсайър вече виждаше сгъстяващата се мъгла, която забулваше небето и придаваше на наподобяващите могила постройки призрачен, нереален изглед. Край колибите нямаше охрана — нито един скаа не би посмял да излезе след падането на нощта. Страхът от мъглата бе твърде силен.

„Ще трябва да ги излекувам от това някой ден — помисли си Келсайър, докато се приближаваше към най-голямата постройка. — Но всяко нещо с времето си“. Дръпна вратата и влезе.

Разговорите секнаха. Келсайър затвори вратата и се обърна с усмивка към трийсетината скаа в помещението. В центъра вяло блещукаше огнище. Големият котел до него беше пълен с вода, в която плуваха оскъдни зеленчуци — зародишът на предстоящата вечеря. Супата, разбира се, щеше да е съвсем рядка. И въпреки това миришеше примамливо още отсега.

— Добър вечер на всички — заяви Келсайър все така усмихнато, пусна торбата си на земята и се облегна на вратата. — Как мина денят?

Думите му разчупиха тишината и жените се върнаха към подготовката на вечерята. Неколцината мъже около грубо скованата маса обаче продължиха да оглеждат новодошлия с недоволни изражения.

— Денят ни беше изпълнен с работа, пътнико — рече Тепър, един от старейшините. — Нещо, което на теб ти се размина.

— Никога не съм си падал по земеделската работа — призна Келсайър. — Твърде тежка е за деликатната ми кожа. — Засмя се и показа изпъстрените си с множество белези ръце. Покриваха кожата му по дължина, сякаш някакво чудовище систематично го бе драло с острите си нокти.

Тепър изсумтя. Беше твърде млад за старейшина, вероятно някъде около четирийсетте и в най-добрия случай само с пет години по-възрастен от Келсайър. Но в позата му имаше нещо, подсказващо, че той командва тук.

— Сега не е време за безотговорно поведение — продължи Тепър строго. — Щом приютим пътник, очакваме от него да се държи така, че да не събужда подозрения. Можеше да спечелиш наказание с камшик за хората около теб с бягството си от полето тази сутрин.

— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тези хора можеха да получат камшик само задето са стояли не там, където трябва, почивали са твърде дълго или са се покашляли, когато надзирателят е минавал край тях. Веднъж пред очите ми пребиха един човек само защото господарят му заяви, че не мигнал както трябвало.

Тепър седеше вдървено и го гледаше с присвити очи. Лицето му си оставаше безизразно.

Келсайър въздъхна.

— Добре де. Щом искате да си вървя, тръгвам си. — Метна торбата на рамо и дръпна вратата.

През отвора веднага нахлу мъгла, плъзна се лениво покрай краката на Келсайър и запълзя по пръстения под като предпазливо животно. Неколцина от присъстващите нададоха изплашени викове, останалите бяха твърде сащисани, за да реагират. Келсайър постоя така няколко секунди, загледан в черните мъгли, чиито повлекла едва отразяваха трепкащата светлина на огъня.

— Затвори — каза Тепър; в гласа му се долавяше по-скоро молба, отколкото заповед.

Келсайър изпълни молбата и бутна вратата, която прекъсна ствола на пълзящото навътре белезникаво туловище.

— Мъглата не е каквото си мислите. Прекалено много се боите от нея.

— Онези, които се скитат в мъглата, губят душите си — прошепна една жена. Изказването й повдигаше въпроси. Дали Келсайър е излизал в мъглата? Какво се е случило с душата му?

„Да знаехте само“ — помисли си той.

— Какво пък, предполагам това означава, че мога да остана. — Махна на едно момче да му донесе стол. — Радвам се, защото щеше да е жалко да си тръгна, преди да споделя с вас новините.

Думите му накараха доста хора да вдигнат глави. Това бе истинската причина, заради която го допускаха тук, причината, поради която покорни селяци биха приютили човек като Келсайър — един скаа, нарушаващ заповедите на лорд Владетеля със скитането си от плантация на плантация. За тях Келсайър несъмнено беше ренегат — опасност за общината, — но пък носеше новини от външния свят.

— Идвам от север — продължи Келсайър. — От земи, където волята на лорд Владетеля не е толкоз осезаема. — Говореше с ясен глас и хората неволно се навеждаха към него. На следващия ден думите му щяха да бъдат повторени пред няколкостотинте души, обитаващи околните колиби. Скаа бяха покорни хорица, но същевременно се славеха като непоправими клюкари.

— На запад думата имат местните господари — продължи Келсайър. — Там са далече от желязната хватка на лорд Владетеля и неговите принудители. И някои от тези далечни благородници са открили, че щастливият скаа работи по-добре от бития. Един от тях, лорд Реноа, дори заповядал на надзирателите си да престанат с побоищата. Носят се слухове, че обмислял да изплаща възнаграждения в плантациите си, също както градските занаятчии имат право да печелят.

— Глупости — изпръхтя Тепър.

— Моите извинения — рече. Келсайър. — Не знаех, че старейшината Тепър наскоро е посещавал имението на лорд Реноа. Последния път, когато вечеряхте с него, да не би да ви е казал нещо, което е пропуснал да сподели с мен?

Лицето на Тепър пламна: скаа не пътуваха и със сигурност не вечеряха с господарите.

— Мислиш ме за глупак, пътнико — изръмжа той, — но зная какво се опитваш да направиш. Ти си онзи, когото наричат Оцелелия, белезите по ръцете те издадоха. Ти си размирник — обикаляш из плантациите и всяваш недоволство. Ядеш от нашата храна, разказваш възвишени истории и лъжи, след това изчезваш и оставяш хора като мен да се справят с фалшивите надежди, които пробуждаш в нашите деца.

Келсайър повдигна вежди.

— Успокой се, старейшино Тепър. Безпокойството ти е съвсем неоправдано. Пък и нямам никакво намерение да ви подяждам. Аз си нося храна. — И тупна торбата на масата пред Тепър. Капакът се отвори и съдържанието се изсипа. Пресен хляб, плодове и дори няколко дебели сушени наденици.

Един едър плод падна и се търколи по пода. Тепър го погледна изумено.

— Това е храна за благородници!

Келсайър изсумтя.

— Не бих казал. Знаете ли, за човек с подобна слава и положение, вашият лорд Трестинг има забележително лош вкус. Килерът му е срам за благородническото съсловие.

Тепър пребледня още повече и прошепна:

— Значи там си ходил днес следобед! Влизал си в къщата. Ти… си крал от нашия господар!

— Именно — потвърди Келсайър. — И, ако ми позволиш да добавя, докато вкусът на вашия господар към храната е достоен за съжаление, войниците му са далеч по-впечатляващи. Промъкването в имението посред бял ден се оказа истинско изпитание.

Тепър не откъсваше поглед от храната.

— Ако надзирателите видят това тук…

— Какво пък, съветвам ви да се погрижите да изчезне — прекъсна го Келсайър. — Готов съм да се обзаложа, че ще е доста по-вкусно от тази рядка супа.

Трийсетина чифта гладни очи гледаха втренчено храната. Дори да имаше още възражения, Тепър ги запази за себе си и мълчанието му бе прието за съгласие. След броени минути храната бе разпределена. Супата бе забравена — скаа утоляваха глада си с много по-вкусни ястия.

Келсайър се отдръпна встрани, облегна се на стената и ги загледа как се хранят. В думите му имаше голяма доза истина: запасите в килера не бяха особено разнообразни. Но тези хора от деца не бяха хапвали нищо друго, освен супа и каша. За тях хлябът и плодовете бяха редки деликатеси — можеха да им се порадват само когато домашната прислуга изхвърляше огризките от господарската трапеза.

— Разказът ти беше прекъснат, млади човече — рече един възрастен скаа, докато се настаняваше на столчето до Келсайър.

— О, мисля, че ще имаме време да го продължим — отвърна Келсайър. — След като изядете уликите за моята кражба. Ти не искаш ли да пробваш?

— Не — поклати глава старецът. — Последния път, когато опитах господарска храна, три дена ме боля стомахът. Новите вкусове са като новите идеи — колкото си по-стар, толкова по-трудно ги смилаш.

Келсайър го погледна внимателно. Старецът не беше нищо особено. Съсухрената кожа и голият череп му придаваха по-скоро болнав, отколкото помъдрял вид. Но въпреки това бе по-силен, отколкото изглеждаше — малцина работници от плантациите изкарваха толкова дълго. Много господари не позволяваха на старите хора да се прибират по къщите след работа, а честите побоища, които бяха неотменна част от живота на всеки скаа, бяха непосилно бреме за възрастните.

— Как се казваш? — попита Келсайър.

— Менис.

Келсайър хвърли поглед към Тепър и продължи:

— И така, добри ми Менис, ще те попитам нещо. Защо му позволявате да ви командва?

Менис сви рамене.

— Когато доживееш до моята възраст, ще разбереш колко е важно да си пазиш силите. Някои битки просто не си заслужава да се водят. — По погледа му се четеше, че има предвид много по-важни неща от съперничеството с Тепър.

— Искаш да кажеш, че си доволен от положението? — попита Келсайър и кимна към колибата и изгладнелите й обитатели. — Готов си да понасяш живот, изпълнен с насилие и неблагодарна работа?

— Е, поне е някакъв живот — отвърна Менис. — Зная до какво водят войните, броженията и бунтовете. Окото на лорд Владетеля и волята на Стоманеното министерство могат да са много по-страшни от няколко удара с камшик. Хора като теб проповядват промени, но аз си задавам въпроса: наистина ли можем да водим подобна битка?

— Вече я водите, добри ми Менис. Само че засега губите по всички показатели. — Келсайър сви рамене. — Но кой може да знае? Аз съм само един странстващ неверник, дошъл тук, за да ви яде от храната и да всява смут сред младежта.

Менис поклати глава.

— Шегуваш се, но Тепър може да се окаже прав. Боя се, че посещението ти ще ни донесе нещастие.

Келсайър се усмихна.

— Тъкмо затова не му противоречих — не и за това, че всявам размирици. — Той млъкна и усмивката му се разшири. — Дори ще призная, че определението размирник, което ми даде Тепър, бе единственото вярно нещо, което каза тази вечер.

— Как го правиш? — попита Менис и смръщи вежди.

— Кое?

— Как се усмихваш толкова често?

— О, просто съм щастлив човек.

Менис сведе поглед към ръцете му.

— Знаеш ли, виждал съм подобни белези на един друг човек — но той е мъртъв. Тялото му беше върнато на лорд Трестинг за доказателство, че си е получил наказанието. — Огледа Келсайър. — Заловиха го да проповядва бунт и Трестинг го прати до живот в Хатсинските ями. Бедният момък не изкара и месец.

Келсайър погледна ръцете си. Все още горяха от време на време, макар че не беше сигурен дали болката не идва от главата му. Погледна Менис и се засмя.

— Питаш ме защо се усмихвам? Ами, лорд Владетеля, изглежда, смята, че смехът и радостите са позволени само на него. Решил съм да го оборя. Това е една от битките, която не изисква особено усилие.

Менис втренчи поглед в него и за момент Келсайър си помисли, че старецът ще се засмее. Но той само поклати глава.

— Не зная. Просто не…

Прекъсна го писък. Идваше отвън, вероятно от север, но мъглата изкривяваше звуците. Хората в колибата се смълчаха, заслушани в далечните пронизителни викове. Въпреки разстоянието и мъглата Келсайър долавяше болката в тези писъци.

Келсайър разпали калай.

Не беше никак трудно след толкова години постоянни упражнения. Калаят се намираше в стомаха му, заедно с други аломантични метали, погълнати с намерение да бъдат използвани при нужда. Той се пресегна с ума си, докосна калая и разбуди сили, които все още не разбираше съвсем добре. Калаят се разгоря вътре в него и раздразни стомаха му, както когато си погълнал твърде бързо гореща напитка.

Аломантична сила изпълни тялото му и подсили сетивата му. Сега Келсайър виждаше съвсем ясно всички подробности в помещението. Потъмнелите въглени се разгоряха до ослепителен огън. Усещаше неравностите на седалката под себе си. В устата му се пробуди вкусът на изядения по-рано комат хляб. И което е най-важното, чуваше неестествено ясно далечните писъци. Крещяха двама души. Възрастна старица и млада жена — вероятно още дете. Виковете на девойката се отдалечаваха.

— Бедната Джес — промълви жената до Келсайър и гласът й прокънтя в ушите му. — Това нейно момиче си беше истинско проклятие. За скаа е по-добре да нямат хубави дъщери.

Тепър кимна.

— Беше ясно, че рано или късно лорд Трестинг ще проводи хора да му я заведат. Всички го знаехме. И Джес също.

— И все пак е жалко — подхвърли друг мъж.

Писъците се чуваха все по-отдалече. Черпейки сили от горящия калай, Келсайър бе в състояние да определи посоката съвсем точно. Гласът на девойката се придвижваше към господарското имение. Звуците пробудиха нещо в него и той почувства, че лицето му пламва от гняв. Огледа се и попита:

— Лорд Трестинг връща ли момичетата, след като им се насити?

Старият Менис поклати глава.

— Лорд Трестинг е законопослушен благородник — винаги нарежда да убият момичетата след някоя и друга седмица. Не иска да привлича вниманието на инквизиторите.

Такава беше заповедта на лорд Владетеля. Тъкмо той не позволяваше по света да се скитат на свобода нечистокръвни деца от смесени връзки — деца, които биха могли да притежават способности, за каквито скаа даже не подозираха…

Писъците отслабваха, но гневът на Келсайър набираше сили. Те му напомниха за други писъци. Женски писъци от миналото. Той рязко се изправи и столчето се катурна.

— Внимавай, момко — предупреди го Менис. — Помни какво ти казах за пестенето на сили. Никога няма да вдигнеш твоя лелеян бунт, ако тази вечер позволиш да те убият.

Келсайър го погледна. После, въпреки виковете и болката, намери сили да се усмихне.

— Не съм дошъл да ви вдигам на бунт, добри ми Менис. Само да ви размътя малко водата.

— И каква полза от това?

Келсайър се ухили още по-широко.

— Нови времена идват. Ако поживееш още малко, може би ще станеш свидетел на велики събития в Последната империя. Благодаря на всички за гостоприемството.

И с тези думи отвори вратата и потъна в мъглата отвън.

Менис не можа да заспи до зори. С годините сънят все по-често му убягваше. Особено когато се случеше нещо — като това, че странникът така и не се прибра в колибата.

Надяваше се, че Келсайър се е овладял и е решил да си продължи по пътя. Но това беше малко вероятно — още помнеше пламъчетата в очите му. Колко жалко, че човек като него, оцелял в Ямите, щеше да намери смъртта си тук, на една случайна плантация, в напразен опит да спаси момиче, което вече беше обречено.

Как щеше да реагира лорд Трестинг? Казваха, че бил особено суров към всеки, дръзнал да наруши среднощните му забавления. Ако Келсайър му прекъснеше удоволствието, нищо чудно господарят да накаже всички скаа в плантацията.

Постепенно и другите в колибата взеха да се разбуждат. Менис остана да лежи на пръстения под — боляха го костите, гърбът се оплакваше, мускулите му така и не бяха намерили желаната почивка. Чудеше се дали си заслужава да се надига. С всеки изминал ден бе все по-близо до идеята да се откаже веднъж завинаги. С всеки изминал ден ставаше все по-трудно. Някой ден просто щеше да остане да лежи в колибата, докато не дойде надзирателят, за да убие всички, които са твърде стари или болни, за да работят.

Но не днес. Виждаше страха в очите на останалите скаа — те знаеха, че среднощните похождения на Келсайър могат да им донесат неприятности. Имаха нужда от Менис, повечето поглеждаха към него. Трябваше да се надигне.

Така че го направи. Веднага щом се размърда, болката намаля осезаемо и той излезе и тръгна към полето, подпираше се на един младеж.

Едва сега долови миризмата във въздуха.

— Какво е това? — попита. — Помирисваш ли дим?

Шъм, момчето, което му помагаше, спря. Остатъците от нощната мъгла се разсейваха бързо и червеникавото слънце се издигаше над хоризонта зад обичайната мараня от черни облаци.

— Напоследък често мирише на дим — отвърна Шъм. — Саждивите кратери са се активизирали тази година.

— Не. — Менис поклати глава с нарастваща тревога. — Това е нещо друго. — Погледна на север, където скаа се бяха събрали на групичка, пусна ръката на Шъм и тръгна нататък, краката му вдигаха облачета пепел и прах.

В центъра на групата откри Джес. До нея стоеше дъщеря й, тази, която всички смятаха за отвлечена от лорд Трестинг. Очите на девойката бяха зачервени от недоспиване, но изглеждаше невредима.

— Върна се малко след като я взеха — обясняваше жената. — Почука на вратата разплакана, изплашена от мъглата. Флен беше сигурен, че е въплътил се в образа й мъглив дух, но аз я пуснах да влезе! Не ме интересува какви ги плещи Флен, аз няма да я изоставя. Изведох я на слънчева светлина и тя не изчезна. Това доказва, че не е мъглив дух!

Менис се отдръпна от нарастващата тълпа. Никой от тях ли не забелязваше? Нямаше ги надзирателите, за да разпръснат тълпата. Нямаше ги войниците, за да направят сутрешно преброяване на хората. Нещо не беше наред. Менис забързано закрачи на север, към господарското имение.

Други също бяха забелязали пушека, който едва се виждаше на утринната светлина, и Менис не беше първият, който излезе на ръба на тясното плато на хълма, но веднага щом се появи, групичката се отправи към него.

От къщата не беше останало нищо. Виждаха се само димящи черни пепелища.

— В името на лорд Владетеля! — прошепна Менис. — Какво е станало?

— Той ги изби всички — обади се момичето на Джес зад гърба му.

Менис се обърна. Девойката гледаше рухналата къща и на лицето й се четеше удовлетворение.

— Бяха мъртви, когато ме изведе — продължи тя. — Всичките — войниците, надзирателите, господарите… мъртви. Дори лорд Трестинг и неговите принудители. Когато се вдигна шумотевица, господарят ме остави и излезе да види какво става. После, докато той ме извеждаше, го видях да лежи в локва кръв, с рани от пробождания в гърдите. Онзи, който ме спаси, хвърли факла в къщата, преди да излезем.

— Този човек — заговори Менис. — Имаше ли белези по ръцете, стигащи чак до лактите?

Момичето кимна мълчаливо.

— Що за демон е той? — попита изплашено някой.

— Мъглив дух — прошепна друг, очевидно забравил, че е виждал Келсайър на дневна светлина.

„Но той излезе в мъглата — припомни си Менис. — И как е направил всичко това? Лорд Трестинг разполагаше с две дузини войници! Дали Келсайър не е довел със себе си още бунтовници?“

Припомни си думите на Келсайър от предната вечер. Идват нови времена…

— Какво ще стане с нас? — попита ужасено Тепър. — Какво ще стане, когато лорд Владетеля разбере за това? Ще си помисли, че е наша работа! Ще ни заточи в Ямите или ще ни прати своите колоси, за да ни изтребят до крак! Защо му трябваше на онзи размирник да прави това? Не разбира ли каква беда ни навлече?

— Разбира — отвърна Менис. — Той ни предупреди, Тепър. Каза, че е дошъл да ни мъти водата.

— Но защо?

— Защото знае, че никога няма да се вдигнем сами. Затова не ни остави избор.

Тепър пребледня.

„Лорд Владетеля — помисли си Менис. — Не мога да го направя. Та аз едва ставам сутрин — не мога да спася тези хора“.

Ала нима имаха избор?

— Събери хората, Тепър — каза Менис. — Трябва да избягаме, преди вестта за това бедствие да стигне до лорд Владетеля.

— И къде ще идем?

— В пещерите на изток — отвърна Менис. — Пътниците разправят, че там се криели разбунтували се скаа. Може би ще ни приемат.

Тепър пребледня още повече и Менис едва сега осъзна какъв шок е всичко това за него. Но все пак старейшината намери сили и тръгна да събира хората, както му бяха наредили.

Менис въздъхна, загледан във виещия се в небето дим. В мислите си проклинаше Келсайър.

Нови времена, наистина.