Последната империя

35.

„За да работиш с мен — бе казал Келсайър, — искам да ми обещаеш само едно — да ми вярваш“.

Вин висеше неподвижно в мъглата, която се носеше около нея като тих поток. Отгоре, отпред, отстрани, отдолу. Мъгла навсякъде.

„Повярвай ми, Вин — говореше той. — Ти ми се довери, когато скочи от стената и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и този път.

Аз ще те хвана.

Ще те хвана…“

Сякаш се намираше в нищото. Над и извън мъглата. Как й завиждаше само. Тя не разсъждаваше. Не се тревожеше.

Не изпитваше болка.

„Келсайър, аз ти вярвах — помисли Вин. — Наистина. Но ти ме остави да падна. Обеща, че никой няма да предаде никого в нашата група. А какво направи? Тъкмо ти ни предаде“.

Поклащаше се, разпалила калай, за да вижда по-добре. Мъглата беше влажна. И студенееше на кожата й. Като сълзи на мъртвец.

„Какво значение има това? — продължаваше да разсъждава тя. — И защо трябва да има някакво значение? Какво ми каза веднъж, Келсайър? Че никога не съм те разбирала. Че все още има много неща да уча за приятелството. Ами ти? Ти дори не се би с него“.

Той стоеше там, в спомените й. Лорд Владетеля го събори с презрителен шамар. Оцелелия издъхна като съвсем обикновен човек.

„Затова ли се поколеба, когато те попитах дали някога ще ме изоставиш?“

Искаше й се просто да… изчезне. Да отлети. Да се разтвори в мъглата. Веднъж вече бе жадувала за свобода — и после бе осъзнала, че я е открила. Оказа се, че е грешала. Това не беше свобода, а мъка, дупка в душата й.

Същото както преди, когато я изостави Рийн. Нима имаше разлика? Рийн поне бе искрен с нея. Винаги й бе казвал, че ще я напусне. А Келсайър я поведе със себе си, твърдеше, че й вярва и че я обича, а всъщност Рийн бе този, дето й бе останал верен.

— Не искам повече — прошепна тя на мъглите. — Не можете ли просто да ме вземете?

Мъглите не отговориха. Продължаваха да се вихрят игриво. Непрестанно се меняха и оставаха същите.

— Господарке? — повика я отдолу неуверен глас. — Господарке, вие ли сте там горе?

Вин въздъхна, разпали калай, изгаси стоманата и се спусна на покрива на скривалището. Сейзед стоеше до стоманената стълба, по която се качваха и слизаха съгледвачите.

— Какво има, Сейз? — попита тя уморено, докато Притегляше трите монети, които бе използвала като крака на триножник, за да се стабилизира. Една бе изкривена и смачкана — беше онази от двубоя с Келсайър преди много месеци.

— Съжалявам, господарке — продължи Сейзед. — Но се безпокоях къде може да сте отишла.

Тя сви рамене.

— Странно тиха е тази нощ — подметна Сейзед.

— Траурна нощ. — Стотици скаа бяха избити след смъртта на Келсайър и още толкова смазани до смърт в настъпилия хаос на площада.

— Чудя се какъв смисъл имаше смъртта му — тихо каза тя. — Спасихме много по-малко, отколкото бяха убити.

— Убити от зли хора, господарке.

— Хам често задава въпроса дали такова нещо като злото наистина съществува.

— Господарят Хамънд обича да задава въпроси — отвърна Сейзед, — но дори той не поставя под въпрос отговорите. Има зли хора… също както и добри.

Вин поклати глава.

— Грешах за Келсайър. Той не беше добър човек — беше просто лъжец. Никога не е възнамерявал да победи лорд Владетеля.

— Може би — отвърна Сейзед. — А може би не му се е удала възможност да изпълни плана си. Или пък може би ние не разбираме какъв е бил планът му.

— Говориш, сякаш все още му вярваш. — Вин се обърна и се загледа към смълчания нощен град.

— Вярвам му, господарке — отвърна Сейзед.

— Но как? Как можеш да му вярваш?

Сейзед поклати глава и се приближи до нея.

— Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил? — Вин се намръщи. — Господарке, всеки може да вярва в някой или нещо, което винаги успява. Но провалът… ето това е нещо, в което е трудно да вярваш, при това убедено и искрено. Може би защото е трудно да го приемем.

Вин поклати глава.

— Келсайър не го заслужава.

— Не го казвате от сърце, господарке — възрази спокойно Сейзед. — Ядосана сте заради това, което се случи. И ви боли.

— О, напротив, говоря съвсем сериозно — рече Вин и усети, че по бузата й се търкулва една сълза. — Той не заслужава нашата вяра. Никога не я е заслужавал.

— Скаа не мислят като вас. Легендите им за него се множат. Скоро ще трябва да почна да ги събирам.

Вин смръщи вежди.

— Ще събираш истории за Келсайър?

— Разбира се. Аз събирам всички религии.

Вин завъртя глава.

— Сейзед, ние не говорим за религия. Става въпрос за Келсайър.

— Не съм съгласен. За скаа той вече е религиозна фигура.

— Но ние го познавахме — посочи Вин. — Той не беше нито проповедник, нито бог. Беше обикновен човек.

— Както и всички те, нали? — отвърна тихо Сейзед.

Вин поклати глава. Известно време мълчаха, загледани в нощта.

— Какво ще стане с другите? — попита тя накрая.

— Тъкмо обсъждат какво да предприемат — отвърна Сейзед. — Предполагам, че ще напуснат Лутадел поотделно и ще се укрият в съседните градчета.

— А… ти?

— Аз трябва да замина на север — към моята родна страна, при Пазителите, за да споделя познанията, които съм събрал. Трябва да разкажа на братята и сестрите ми за дневника — особено за частите, засягащи нашия праотец Рашек. Има много неща, които могат да се научат от тази история, поне така мисля. — Млъкна и я погледна. — Господарке, не мога да взема никого на това пътешествие. Мястото, където живеят Пазителите, трябва да остане тайна, дори за вас.

„Разбира се — помисли Вин. — Разбира се, че е така“.

— Но ще се върна — обеща той.

„Ще се върнеш, да. Както всички други“.

Хората от групата я бяха накарали да се почувства необходима за известно време, но тя си даваше сметка, че това все някога ще свърши. Време беше да се връща на улицата. Да остане сама.

— Господарке… — обади се Сейзед. — Чухте ли това?

Тя сви рамене. Но… наистина имаше нещо. Гласове. Намръщи се и тръгна към другия край на покрива. Гласовете се усилиха и вече се различаваха ясно, дори без калай. Тя надзърна от ръба на покрива.

На улицата стояха десетина скаа. „Крадци?“ — помисли си Вин тъкмо когато Сейзед се присъедини към нея. Групата нарастваше бързо — попълваха я излизащи от околните сгради скаа.

— Елате — каза високо един мъж, явно водачът на групата. — Не се страхувайте от мъглите! Нали Оцелелия се бе нарекъл Господарят на мъглите? Не каза ли той, че няма защо да се боим от тях?

От къщите продължаваха да излизат скаа, вече напълваха улицата.

— Иди да извикаш другите — тихо нареди Вин.

— Да, господарке. — Сейзед забърза към стълбата.

— Вашите приятели, децата ви, бащите и майките, жените и любимите — продължи мъжът, като вдигна над главата си запален фенер. — Те лежат мъртви на улицата, само на половин час път оттук. Лорд Владетеля дори не си направи труда да нареди да почистят след клането!

От тълпата се чуха неодобрителни възгласи.

— А дори след като ги махнат оттам, кой ще ги погребе? Пак ние! Лорд Келсайър неведнъж ни е говорил за това.

— Лорд Келсайър! — повториха неколцина. Групата продължаваше да расте, прииждаха жени и деца.

Тропот откъм стълбите възвести появата на Хам. Скоро към него се присъедини Сейзед, после Бриз, Доксон, Дух и дори Клъбс.

— Лорд Келсайър! — повтори високо мъжът долу. И други запалиха фенери, озарявайки мъглите. — Лорд Келсайър се би днес за нас! И уби един безсмъртен инквизитор!

Тълпата се развика одобрително.

— Но после умря! — обади се някой.

Тишина.

— И какво направихме, за да му помогнем? — попита водачът. — Бяхме хиляди. Притекохме ли се на помощ? Не! Чакахме и гледахме, докато той се биеше за нас. Стояхме и мълчахме — и го оставихме да бъде сразен. Гледахме го как умира! Но дали е мъртъв наистина? Какво каза Оцелелия — че лорд Владетеля никога няма да го убие! Келсайър е Господарят на мъглите! Не е ли сега с нас?

Вин огледа останалите. Хам наблюдаваше сцената внимателно, но Бриз само повдигна рамене.

— Този човек е побъркан. Религиозен фанатик.

— Казвам ви, приятели! — изкрещя мъжът долу. Тълпата продължаваше да расте, виждаха се все повече светлинки. — Истината ви казвам! Лорд Келсайър ми се яви тази нощ! Каза, че винаги ще бъде с нас. Нима ще го предадем отново?

— Не! — дойде общият отговор.

Бриз поклати глава.

— Не съм си и помислял, че могат да са такива. Жалко, че групата е толкова малка…

— Какво е това? — попита Доксон.

Вин се обърна и погледна. В далечината се виждаше светещо петно. Като… факли, запалени в мъглите. Още едно се появи на изток, близо до скаа бордеите. И трето. После четвърто. Само за няколко минути целият град засия.

— Ти, безумен гений… — прошепна Доксон.

— Какво? — попита намръщено Клъбс.

— Нищо не сме разбрали — заяви Доксон. — Атиумът, армията, благородничеството… не към това се стремеше Келсайър. Ето я неговата операция! Никога не е очаквал, че нашата група ще събори Последната империя — твърде сме малко. Но цялото население на града…

— Искаш да кажеш, че го е направил нарочно? — попита Бриз.

— Той често ми задаваше един и същ въпрос — обади се Сейзед. — Все питаше какво дава сила на религията. И всеки път аз му отвръщах по един и същ начин… Казвах му, че силата е в страстната вяра на поклонниците. Към нещо… или към някого.

— Но защо не ни е казал? — попита Бриз.

— Защото е знаел — отвърна тихо Доксон. — Знаел е нещо, с което никога няма да се съгласим. Знаел е, че ще трябва да умре.

Бриз поклати глава.

— Не го вярвам. Защо му е трябвало да си губи времето с нас? Би могъл да се справи и сам.

„Да си губи времето…“

— Докс — рече Вин и се обърна. — Къде е складът, който Келсайър нае за срещите си с информаторите?

Доксон се замисли.

— Не е далече. През две пресечки. Каза, че искал да е близо до резервното скривалище…

— Заведи ме!

Събралите се долу скаа продължаваха да викат все по-силно. Цялата улица бе озарена от светлини, трепкащи факли превръщаха мъглата в сияеща мараня.

Доксон я поведе по улицата, останалите ги последваха.

Складът беше голяма изоставена сграда в промишлената зона на бордеите. Вин разпали пютриум и строши ключалката.

Влязоха, Доксон вдигна фенера и на светлината му видяха лъскав метал. Оръжия. Мечове, брадви, тояги и шлемове лъщяха на светлината — невероятна съкровищница.

Всички гледаха в почуда.

— Ето я истинската му цел — тихо каза Вин. — Имал е нужда от Реноа като параван, за да може да купува всички тези оръжия. Знаел е, че ще потрябват на неговите бунтовници, за да успеят да превземат града.

— Защо тогава трябваше да събираме армия? — попита Хам. — Или и тя е била само параван?

— Предполагам — отвърна Вин.

— Грешите — отекна един глас в просторния склад. — Нещата са доста по-сложни.

Всички подскочиха.

— Реноа?! — невярващо възкликна Вин.

Доксон вдигна фенера по-високо.

— Покажи се, твар.

Една тъмна фигура пристъпи от дъното на склада. Остана скрита в сенките, но когато заговори отново, вече всички познаха гласа.

— Трябваше му армия, която да осигури сърцевина от добре обучени мъже за въстанието. Но тази част от плана бе затруднена поради известни ви стечения на обстоятелствата. Това бе само една от причините, поради които се нуждаеше от вас. С падането на Къщите в политическата йерархия щеше да се образува празно пространство. Гарнизонът трябваше да напусне града, за да не изтреби до крак всички разбунтували се скаа.

— Значи е планирал всичко това от самото начало — рече учудено Хам. — Знаел е, че скаа няма да се вдигнат сами. Твърде дълго са ги били и тъпкали, втълпявано им е, че лорд Владетеля притежава телата и душите им. Давал си е сметка, че няма да се вдигнат… освен ако не им осигури нов бог.

— Да — потвърди Реноа и пристъпи напред. Светлината озари лицето му и Вин ахна от изненада.

— Келсайър!

Хам я сграбчи за рамото.

— Внимавай, дете. Това не е той.

Съществото я погледна. Имаше лицето на Келсайър, но очите му бяха… различни. А и липсваше характерната за Келсайър усмивка. Лицето изглеждаше пусто. Мъртво.

— Извинявам се — произнесе съществото. — Това беше моята част от плана и причината, поради която Келсайър ме нае в началото. Трябваше да погълна останките му, след като умре, и после да се появя пред последователите му, за да им вдъхна сила и вяра.

— Какво си ти? — попита ужасено Вин.

Реноа-Келсайър я погледна, после лицето му засия, стана прозрачно. Тя виждаше костите му през пихтиестата плът. Напомняше й за…

— Мъглив дух!

— Кандра — поправи я съществото, докато кожата му отново ставаше непрозрачна. — мъглив дух, който е… пораснал, ако мога да се изразя така.

Вин се извърна погнусена, спомнила си съществата, които бе виждала в мъглите. Келсайър ги наричаше лешояди… създания, които поглъщат телата на мъртвите, крадат скелета и образа им. „Мълвата е по-истинска, отколкото си мислех“.

— Вие също бяхте част от плана — продължи кандрата. — Всички вие. Питате защо му е трябвала тази група? Трябваха му достойни хора, такива, които милеят повече за другите, отколкото за своя джоб. Той ви поставяше над армиите и тълпите, обучаваше ви да ръководите. Използваше ви… но и ви подготвяше. — Съществото погледна Доксон и Бриз, после Хам. — Чиновник, политик, генерал. За нацията, която предстоеше да се роди, бяха нужни хора с вашия талант. — Кандрата кимна към една маса до стената. — Там пише какво трябва да правите. Мен ме чака друга работа.

Обърна се да си върви, после спря пред Вин и извърна към нея лицето на Келсайър. Безстрастно, ледено лице.

— Той ме помоли да ти предам това. — Кандрата пусна в ръката й една малка кесия и си тръгна.

Бриз забърза към масата, но Хам и Доксон го изпревариха. Вин погледна кесията. Страхуваше се от това, което ще намери вътре, така че изтича и се присъедини към останалите.

Листът бе карта на града, очевидно прекопирана от тази на Марш. В горния й край пишеше:

На картата градът бе разделен на части и върху всяка бе изписано името на един от членовете на групата. Вин забеляза, че тя и Сейзед не фигурират.

— Ще се върна при групата, която беше до нашата къща — заяви Клъбс високо. — Ще ги доведа да получат оръжия. — И закуцука към вратата.

— Клъбс? — спря го Хам. — Не се обиждай, но… защо те е включил като командващ на армията? Какво разбираш ти от военно дело?

Клъбс изсумтя презрително, после повдигна единия си крачол и показа дългия извит белег, който започваше от прасеца и стигаше чак до бедрото — причината да накуцва.

— Къде според теб съм се сдобил с това? — попита и излезе.

Хам завъртя глава.

— Не мога да повярвам…

Бриз също изглеждаше учуден.

— А си мислех, че разбирам от манипулиране на хора. Това е… направо невероятно! Икономиката е пред сриване, благородниците скоро ще започнат открита война в провинцията. Кел ни показа, че инквизиторите могат да бъдат убивани — остави на нас да повалим другите и да ги обезглавим. Що се отнася до лорд Владетеля…

Всички извърнаха очи към Вин.

Тя погледна кесията в ръката си и бавно я развърза. Вътре имаше втора, по-малка, очевидно пълна с атиумни топчета. До тях лежеше метално късче, завито в хартия. Единайсетият метал.

Вин разгъна хартията.

— Какво пише, Вин? — попита Хам.

— Ами… че не разбира как действа Единайсетият метал. И че съжалява, че не е знаел как да победи лорд Владетеля.

— Разполагаме с населението на цял един град, за да го надвием — рече Докс. — Искрено се съмнявам, че би могъл да изтреби всички ни — ако не можем да го убием, просто ще го вържем и ще го хвърлим в тъмница.

Останалите кимнаха.

— Е, добре! — продължи Доксон. — Бриз и Хам, заемете се с разпределянето на оръжието. Дух, иди да извикаш чираците — ще ни трябват да разнасят съобщения. Да започваме!

Скоро в склада започнаха да прииждат скаа, оглеждаха с почуда натрупаните оръжия. Доксон веднага назначи някои за отговорници по раздаването на оръжията, други прати да повикат приятелите и съседите си.

Всички, освен Вин бяха заети.

Тя погледна Сейзед и той й се усмихна.

— Понякога се налага да почакаме, господарке. За да разберем защо е трябвало да повярваме в нещо. Един от любимите изрази на господаря Келсайър.

— Винаги има още една тайна — прошепна Вин. — Но, Сейз, всички, освен мен имат какво да правят. Аз е трябвало да избия благородниците, но Кел се е отказал от това.

— Да, те трябва да бъдат неутрализирани — потвърди Сейзед, — но не е задължително да бъдат избити. Може би вашата роля е била да покажете на Келсайър точно това?

Вин поклати глава.

— Не. Трябва да има и друго, Сейз. — Стисна ядосано кесията и нещо вътре изшумоли.

Беше второ късче хартия, което не бе забелязала преди малко. Извади го и внимателно го разгъна. Беше рисунката, която й бе показал Келсайър — рисунката на цвете. Рисунката, която Мейр винаги си носела, мечтата за бъдещето, когато слънцето няма да е червено, а растенията ще са зелени…

Вин вдигна глава.

„Чиновник, политик, войник… има още нещо, от което се нуждае една държава.

Добър убиец“.

Извади стъкленицата и я изпи заедно с няколко топчета атиум. Отиде до купа оръжия и взе вързоп стрели. Бяха с кремъчни остриета. Започна да чупи остриетата, като оставяше около сантиметър дърво. Останалата част хвърляше.

— Господарке? — попита загрижено Сейзед.

Вин не му обърна внимание и продължи да рови в оръжията. Намери това, което й трябваше — ризница, изработена от сплетени метални пръстени. Откъсна десетина с подсилените си от пютриум пръсти.

— Господарке, какво правите?

Вин отиде до рафта, на който бе видяла различни метални прахове, и напълни кесията с пютриум.

— Безпокоя се за лорд Владетеля — рече тя, извади пиличка и изстърга няколко парченца от Единайсетия метал. Поколеба се, после ги погълна с вода от манерката. Пусна още няколко парченца в една стъкленица.

— Но бунтовниците сигурно ще могат да се справят с него — рече Сейзед. — Без помощниците си той не е толкова силен. Поне така мисля.

— Грешиш — отвърна Вин и тръгна към вратата. — Той е силен, Сейз. Келсайър не можа да го усети — за разлика от мен. Той не знаеше.

— Къде отивате?

Вин спря при вратата.

— В двореца има една крипта, охранявана от войници и инквизитори. Келсайър се опита да влезе там на два пъти. — Обърна се към черните мъгли навън. — Тази нощ ще разбера какво има вътре.

36.

Вин се придвижваше безшумно към Кредик Шау. Небето зад нея гореше, мъглите отразяваха и разсейваха светлината на хиляди факли. Беше като сияещ купол над града.

Светлината бе жълтеникава, цветът, който, според Келсайър, трябвало да има слънцето.

Четирима стражници стояха пред същата врата, през която бяха влезли с Келсайър. Гледаха я изнервени, докато се приближаваше. Вин крачеше бавно по мокрия паваж.

Един от стражниците насочи към нея копие и Вин спря пред него.

— Познавам ви — каза тихо. — Работили сте на някоя мелница, във фабрика или ковачница. Знаели сте, че един ден ще ви убият и че семействата ви ще гладуват. Затова сте дошли при лорд Владетеля — с гузна съвест, но решени да оцелеете — и сте станали стражници.

Четиримата я гледаха смутено.

— Светлината зад мен идва от вдигналите се на въстание скаа — продължи тя. — Целият град се изправя срещу лорд Владетеля. Не ви обвинявам за избора, който сте направили, но дойде време за промяна. Опитът и подготовката ви могат да са полезни на бунтовниците. Идете при тях — те се събират на Площада на Оцелелия.

— На… Площада на Оцелелия? — попита един войник.

Четиримата се спогледаха объркано.

Вин Разбуни лекичко чувствата им.

— Не е необходимо повече да живеете с гузна съвест.

Накрая един от тях пристъпи напред, скъса знаците на униформата си и тръгна с решителна крачка по улицата. Другите трима се поколебаха, но го последваха. Вин остана сама пред неохраняваната врата.

Тръгна по коридора и след малко стигна до караулното. Подмина неколцина стражници, без да им направи нищо, и продължи напред. Зад гърба й стражниците се отърсиха от изненадата, вдигнаха тревога и изскочиха в коридора, но Вин се Оттласна от железните им нагръдници и се стрелна навътре.

Гласовете на войниците отслабнаха — макар да тичаха, те не можеха да я настигнат. Тя стъпи в дъното на коридора и продължи с предишната бавна крачка. Нямаше смисъл да бърза. И без това сигурно я очакваха.

Мина под арката и се озова в куполовидното централно помещение. Стените бяха покрити със сребристи стенописи, в ъглите горяха свещници, подът бе застлан с черен мрамор.

Двама инквизитори излязоха и й препречиха пътя.

Вин продължи спокойно напред, към сградата в сграда, която бе нейната крайна цел.

— Толкова дълго те търсихме — каза единият инквизитор със стържещ глас. — А ти дойде сама. За втори път.

Вин спря пред тях. Те се извисяваха почти две стъпки над нея, спокойни и уверени.

Вин разпали атиум, измъкна ръцете си изпод пелерината, разпръсна две шепи остриета на стрели във въздуха, разпали стомана и Тласна мощно металните пръстени, надянати на кремъчните наконечници. Стрелите се понесоха напред със свистене. Предният Инквизитор се засмя, вдигна ръка и Тласна небрежно остриетата.

Тласъкът му освободи пръстените от дръжките и ги изстреля назад. Но остриетата продължиха — без Тласък отзад, движени единствено от смъртоносната инерция.

Инквизиторът зяпна от изненада и в същия миг поне десет остриета се забиха в тялото му. Други изтракаха в каменната стена отзад. Две улучиха крака на другаря му.

Първият инквизитор се олюля, преви се и падна. Вторият изръмжа и се наведе, за да издърпа остриетата от крака си. Вин се хвърли напред, като разпалваше пютриум. Инквизиторът понечи да й препречи пътя, но тя бръкна под пелерината и извади шепа пютриумна прах.

Инквизиторът се облещи объркано. „Очите“ му не виждаха нищо друго, освен бъркотия от синкави линии — всяка водеща към всяка прашинка метал. При толкова много частици метал линиите буквално го заслепяваха.

Той Тласна прахта, за да я разпръсне, но в същия миг Вин извади стъклен кинжал и го хвърли към него. Сред плетеницата от синкави линии и атиумни сенки той не успя да го забележи и острието се заби в бедрото му. Той падна и запроклина с пресипнал глас.

„Добре, че се получи — въздъхна Вин, докато го прескачаше. — Не знаех как точно действат очите им“.

Хвърли се с цялата си тежест върху вратата, разпали пютриум и метна още шепа прах зад гърба си, за да попречи на инквизитора зад нея да проследи металите в тялото й. Не се спря, за да продължи боя с двамата — спомняше си добре какви затруднения бяха създали на Келсайър. Целта на това проникване не беше да убива, а да събере информация и после да избяга.

Нахлу във вътрешната сграда и едва не се спъна в килима — всъщност май беше кожа. Присви очи и бързо огледа криптата. Къде беше онова, което криеше лорд Владетеля?

„Трябва да е тук — помисли си отчаяно. — Ключът към неговото поражение — тайният начин да спечеля тази битка“. Разчиташе, че ранените инквизитори ще се забавят достатъчно, за да може да претърси криптата, да открие тайната на лорд Владетеля и да се измъкне.

Стаята имаше само един изход — входът, през който бе влязла, — а в средата на помещението гореше огън. Стените бяха украсени с причудливи декорации и кожи със странни шарки. Имаше няколко стари картини с избледнели цветове.

Бързо се огледа за нещо, което би могло да се окаже оръжие срещу лорд Владетеля. За съжаление не видя нищо полезно — в стаята, макар да бе със странна украса, нямаше нищо забележително. Напротив, беше уютна и удобна като кабинет… или скривалище. Имаше какви ли не неща — от рога на непознати животни до меки удобни чехли. Това бе стая на книжен червей, място, където се съхраняват спомени от миналото.

Нещо до огнището се раздвижи и тя подскочи. До огъня имаше въртящо се кресло, в което, както се оказа, седеше сбръчкан старец. Плешив, с кожа на петна, изглеждаше над седемдесетте. Носеше богати черни одежди. Намръщи се ядосано на Вин.

„Това е — помисли си тя. — Провалих се — тук няма нищо. Време е да изчезвам“.

Но тъкмо когато понечи да се обърне, една ръка я сграбчи изотзад. Тя изруга, задърпа се, погледна надолу и видя окървавения крак на инквизитора. Дори с разпален пютриум не би трябвало да може да стъпва на него. Опита се да се отскубне, но инквизиторът я държеше здраво.

— Какво става? — попита старецът недоволно.

— Простете, лорд Владетелю — отвърна инквизиторът почтително.

„Лорд Владетеля! Но… аз го видях. Та той е съвсем млад“.

— Убий я — нареди старецът и махна с ръка.

— Милорд — рече инквизиторът. — Това дете ни… интересува. Може ли да я задържа?

— Защо ви интересува? — попита лорд Владетеля и въздъхна отново.

— Имаме една молба — продължи инквизиторът. — Става въпрос за Ортодоксалния отдел.

— Пак ли? — рече отегчено лорд Владетеля.

— Моля ви, милорд — повтори инквизиторът.

Вин продължаваше да се бори и разпали още пютриум. Инквизиторът притисна ръцете й към тялото й и колкото и да го риташе, дори не трепна. „Колко е силен!“ — помисли тя отчаяно.

Изведнъж си спомни нещо. Единайсетият метал. Прашинки от него бяха в тялото й, непознат запас. Тя вдигна глава и втренчи поглед в стареца. „Дано се получи“. Разпали метала.

Не последва нищо.

Вин продължи да се бори, но надеждата й угасваше. И изведнъж… видя втори човек, застанал до лорд Владетеля. Откъде се беше взел? Не го бе видяла да влиза.

Имаше гъста брада и носеше дебели вълнени дрехи и обшито с кожа наметало. Дрехите не бяха богаташки, но бяха добре ушити. Стоеше мълчаливо и изглеждаше някак… доволен. На устните му трепкаше щастлива усмивка.

Вин завъртя глава. Имаше нещо познато в лицето му. Чертите му наподобяваха тези на човека, който бе убил Келсайър. Но този бе по-възрастен и по-… жив.

Обърна глава настрана. До нея се бе появил още един човек, непознат млад благородник. Ако се съдеше по облеклото му, беше търговец — при това доста богат.

„Какво става тук?“

Единайсетият метал изгоря. И двамата новодошли изчезнаха като призраци.

— Добре — рече старият лорд Владетел и въздъхна. — Ще удовлетворя молбата ти. Среща след няколко часа — Тевидиан вече помоли да обсъдим събитията извън двореца.

— Ах! — възкликна вторият инквизитор. — Хубаво ще е да присъства. Наистина много хубаво.

Вин продължаваше да се дърпа, но инквизиторът я събори на земята, протегна ръка встрани и взе нещо, което тя не можа да види. След миг остра болка прониза главата й и всичко потъна в мрак.

Откри баща си при северния портал — малък, по-рядко използван вход към Цитаделата Венчър, който не можеше да се сравнява с великолепния параден.

— Какво става? — попита Елънд, докато оправяше смачкания си сюртук и приглаждаше разчорлената си коса.

Войници и прислужници сновяха из бяло-кафявия коридор, в движенията им се усещаше стаена уплаха.

Лорд Венчър пренебрегна въпроса му, повика поредния вестоносец и го прати на пристанището.

— Татко, какво става? — повтори Елънд.

— Бунт на скаа, какво — тросна се лорд Венчър.

„Какво?! — помисли Елънд. — Невъзможно. Скаа не са способни на толкова дързък ход, те са само… Но Валет е скаа. Елънд, трябва да престанеш да разсъждаваш като другите. Отвори си очите най-после!“

Гарнизонът бе пратен извън града да гони бунтовници. Само преди седмица скаа бяха принудени да гледат онези ужасни екзекуции, да не говорим за днешните кланета. Очевидно търпението им беше свършило.

„Темадре го предсказва в трудовете си — осъзна Елънд. — Както и много други политически теоретици. Нали твърдят, че Последната империя не може да издържи вечно. Независимо дали я управлява бог, или не, хората някой ден ще се вдигнат… И ето, че накрая се случи. А аз съм жив свидетел!

Само че съм на страната на врага“.

— Защо си извикал капитаните? — попита той.

— Напускаме града — отвърна навъсено лорд Венчър.

— Ще изоставим Цитаделата? — попита Елънд. — Това е равносилно на безчестие.

— Сега не става въпрос за смелост, момче — изсумтя лорд Венчър. — Касае се за оцеляването ни. Скаа атакуват градските порти и избиват останките от гарнизона. Нямам намерение да чакам да ми отрежат главата.

— Но…

Лорд Венчър поклати глава.

— И без това трябва да заминем. Нещо… се е случило в Ямите преди няколко дни. Лорд Владетеля никак няма да е доволен, като разбере. — Обърна се и махна на един от ладийните капитани да се приближи.

„Бунт на скаа — помисли си Елънд, все още смаян. — Какво пише Темадре? Че когато най-сетне избухне истинско въстание, скаа ще изтребят всички благородници. Че животът на аристократите няма да струва пукната пара. Предсказва също, че въстанието ще утихне бързо, но ще остави след себе си купища трупове. Хиляди мъртви. Десетки хиляди“.

— Хайде, момче — подкани го баща му. — Върви да си събираш нещата.

— Няма — заяви Елънд и сам се изненада от думите си.

Лорд Венчър се намръщи.

— Какво?

Елънд вирна брадичка.

— Няма да замина, татко.

— О, напротив, ще заминеш — отвърна лорд Венчър и го изгледа ядно.

Елънд отвърна на погледа му. Странно, но не изпитваше никакъв страх. „Някой трябва да сложи точка на това. Бунтът може да се окаже ползотворен само ако скаа не изтребват своите съюзници. А благородниците са точно такива — техни съюзници срещу лорд Владетеля. Той е и наш враг“.

— Говоря сериозно, татко — рече Елънд. — Ще остана.

— В името на небесата, момче! Защо продължаваш да ми се подиграваш?

— Не става въпрос за балове и забавления, татко. Имам предвид нещо много по-важно.

Лорд Венчър го изгледа.

— Без лекомислено дърдорене? Без палячовщина?

Елънд поклати глава.

Неочаквано лорд Венчър се усмихна.

— Какво пък, остани, момче. Това е добра идея. Някой трябва да наглежда нещата тук, докато аз събирам силите ни. Да… много добра идея.

Елънд се поколеба, забелязал насмешката в очите на баща си.

„Атиумът — баща ми се готви да ме постави на своето място! И… дори лорд Владетеля да не ме убие, той разчита да загина по време на въстанието. И в двата случая ще се отърве от мен.

Май не съм толкова добър в тази игра“.

Лорд Венчър се подсмихна и му обърна гръб.

— Поне ми остави малко войници — помоли Елънд.

— Ще получиш, колкото поискаш — успокои го лорд Венчър. — И без това едва ли ще успеем да прекараме и една ладия през тази суматоха. Успех, момче. Предай поздрав от мен на лорд Владетеля. — Разсмя се и излезе да яхне оседлания си вече жребец.

Елънд изведнъж се превърна в център на вниманието. Изплашени стражници и слуги, осъзнали, че са изоставени, извърнаха отчаяни погледи към него.

„Сега аз… командвам — помисли си той изненадано. — Какво да правя?“

Навън мъглите бяха озарени от разпалените пожари. Стражниците завикаха, че приближава тълпа скаа.

Елънд отиде до отворената врата и погледна навън. Зад него в помещението се възцари изплашена тишина.

Елънд постоя така няколко минути. После се обърна.

— Капитане! Съберете всички войници и прислугата — не искам да изоставите никого — и се отправете към Цитаделата Лекал.

— Към… Цитаделата Лекал, милорд?

— Тя е по-добре защитена — обясни Елънд. — Освен това сега имаме съвсем малко войници. Когато се обединим, ще можем да се отбраняваме по-ефикасно. Ще предложим хората си на Лекалови в замяна на тяхната протекция.

— Но… милорд… Лекал са наши врагове.

Елънд кимна.

— Да. Но все някой трябва да направи първата крачка. Хайде, мърдайте!

Капитанът козирува и хукна да изпълни заповедта.

— А, капитане! — спря го Елънд.

— Да, милорд?

— Изберете петима от най-добрите си хора за моя почетна охрана. Оставям командването на вас. Аз и тези петима ще тръгнем на специална задача.

— Милорд? — Капитанът го погледна объркано. — Каква задача?

Елънд — бе извърнал поглед към мъглите — отвърна:

— Ще идем да се предадем.

Вин се закашля и изстена от остра болка в тила. Отвори размътените си очи и премигна от водата, с която я бяха залели — и веднага разпали пютриум и калай, за да се свести по-бързо.

Груби ръце я вдигнаха във въздуха. Тя изхърка и инквизиторът й натика нещо в устата.

— Преглъщай! — нареди и й изви ръката.

Вин изстена, опита се безуспешно да се противопостави на болката. Накрая се предаде и погълна металното късче.

— А сега го разпали! — нареди отново инквизиторът и й изви ръката още по-силно.

Вин продължи да се съпротивлява, изучаваше непознатия метал в тялото си. Инквизиторът би могъл да й даде безполезен метал — такъв, от който да се разболее и дори да умре.

„Но има много по-лесни начини да убиеш един затворник“. Имаше чувството, че ръката й всеки момент ще се откъсне от тялото. Въздъхна примирено и разпали метала.

И веднага всичките й други запаси от метали изчезнаха.

— Добре — рече инквизиторът и я пусна на земята. Камъните бяха мокри от студената вода, с която я беше залял. Инквизиторът се обърна, излезе от килията и затръшна решетестата врата.

Вин коленичи и почна да разтрива ръката си. Опитваше се да разбере какво е станало. „Металите ми!“ Потърси ги отчаяно в тялото си, но не откри нищо. Не усещаше никакви метални запаси, освен този, който бе погълнала преди малко.

„Какво беше това?“ Дванайсети метал? Изглежда, аломантията не беше ограничена, както си я представяха Келсайър и другите.

Пое няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на стената и се опита да се успокои. Усещаше нещо… да я притиска. Присъствието на лорд Владетеля. Но този път не беше тъй силно, както когато той бе убил Келсайър. Само че сега не можеше да разпали мед и да се скрие от всемогъщата му, почти всесилна ръка. Усети как в нея се надига отчаяние. Един тих гласец й нашепваше да лежи, да се предаде…

„Не! — помисли си тя. — Трябва да се измъкна. Трябва да запазя силата си!“

Надигна се и огледа помещението. Килията беше по-скоро клетка. Три от четирите стени бяха зарешетени, вътре нямаше нищичко — дори сламеник на пода. От другата страна на коридорчето имаше още две килии-клетки.

Бяха я съблекли по бельо. Целта вероятно бе да се уверят, че няма по себе си още метали. „Да можех да намеря само късче метал…“

Инстинктивно се опита да разпали желязо и зачака да се появят синкавите линии — но, разбира се, в тялото й нямаше и прашинка желязо. Тя поклати глава, ядосана на глупостта си, но това бе само поредният знак колко много е свикнала да се уповава на аломантията. Имаше чувството, че е… ослепяла. Не можеше да запали калай, за да се ослуша за гласове. Не можеше да разпали пютриум, за да възстанови силите си и да преодолее болките в ръката и главата. Не можеше да разпали бронз, за да потърси наблизо аломанти.

Нищо. Не разполагаше с нищичко.

„Преди се справяше без аломантия — рече си сърдито. — Можеш и сега“.

Въпреки това тя претърси пода на килията с надеждата да открие карфица или пирон. Не намери нищо и насочи вниманието си към решетките. Нямаше обаче никакъв начин да откърши парченце от тях.

„Тук има толкова много метал — помисли си отчаяно. — А аз не мога да го използвам!“

Отпусна се на земята и потрепери от студ в мокрите си дрехи. Навън все още бе тъмно, през единственото прозорче се процеждаха мъгли. Какво ли бе станало с бунта? Ами с приятелите й? Стори й се, че мъглите отвън са по-ярки от обичайното. Факли в нощта? Нямаше как да разбере без калай.

„Какво си мислех? — продължи да се ядосва тя. — Че ще се справя там, където се провали Келсайър? Той е знаел, че Единайсетият метал е безполезен“.

Беше направил много, не можеше да го отрече — но със сигурност не бе убил лорд Владетеля. Опита се да си припомни случилото се подробно. Имаше нещо странно познато в нещата, които й бе показал Единайсетият метал. Не заради виденията, които изникнаха, а заради това, което усещаше самата тя, докато го разпалваше.

„Злато. Когато разпалих Единайсетия метал, се почувствах, както когато Келсайър ме накара да горя злато“.

Възможно ли бе Единайсетият метал въобще да не е „единайсети“? Златото и атиумът й се струваха странно свързани. Всички останали метали вървяха в чифтове — основен метал и негова сплав, като всеки от двата вършеше противоположни неща. Желязото Тегли, стоманата Тласка. Цинкът Тегли, месингът Тласка. В това имаше логика. Всички, с изключение на атиума и златото.

Ами ако Единайсетият метал беше сплав от атиум и злато? „Това би означавало… че атиумът и златото не са чифт. Че правят две различни неща. Сходни, но различни. Че са като…“

Като другите метали, които се групираха по четири. Това бяха физичните метали: желязо, стомана, калай и пютриум. И психичните: бронз, мед, цинк и пиринч. Освен тях имаше и метали, въздействащи на времето: злато и неговата сплав, атиум и неговата сплав.

„Значи има и други метали. Такива, които все още не са открити — вероятно защото атиумът и златото са твърде ценни, за да се правят техни сплави“.

Но каква полза можеше да извлече от това откритие? Нейният „Единайсети метал“ вероятно бе в противоположен чифт на златото — метал, който според Келсайър бил най-безполезният от всички. Златото бе помогнало на Вин да види себе си — или по-точно своя версия, различна от истинската. Но това бе само видение на нещо, в което би могла да се превърне, ако миналото й е различно.

Единайсетият метал бе направил нещо подобно: вместо да покаже на Вин нейното минало, бе показал сходни образи на други хора. Но не й бе казал нищо. Какво значение, че лорд Владетеля е можел да стане друг човек? Сега той бе тиран, управляващ Последната империя, срещу която тя се бореше.

На вратата се появи тъмна фигура — инквизитор с черно расо и спусната качулка. Лицето му бе скрито в сянка, стоманените му очи блещукаха под смръщените му вежди. Зад него се появи втори и каза:

— Време е.

Първият инквизитор извади връзка ключове и тръгна към клетката на Вин.

Тя се напрегна. Ключалката изщрака. Вин скочи и се втурна напред.

„Винаги ли съм била толкова бавна без пютриум?“ — помисли си ужасено. Инквизиторът я сграбчи за ръката, докато се шмугваше покрай него. Движенията му бяха почти небрежни. Ръката му се движеше със свръхестествена бързина — в сравнение с него Вин сякаш пълзеше.

Инквизиторът я дръпна и я спря. На устните му трепкаше зла усмивка, лицето му бе покрито с белези. Белези, които приличаха на…

„Рани от стрели — помисли тя смаяно. — Но… нима вече са заздравели? Как е възможно?“

Тя продължи да се дърпа, но слабото й, лишено от пютриум тяло не можеше да се сравнява със силата на инквизитора. Съществото я понесе към вратата. Вторият инквизитор отстъпи встрани и я огледа със стоманените си очи.

Вин го заплю, но той дори не трепна. Първият инквизитор я понесе по тесен коридор. Вторият ги последва. Тя извика няколко пъти за помощ, макар да си даваше сметка, че тук, в Кредик Шау, виковете й са безсмислени. Но поне май успя да ядоса инквизитора, защото той й изви ръката и изръмжа:

— Тихо!

Вин млъкна и се заоглежда. Вероятно бяха в подземието на двореца — коридорът бе твърде дълъг, за да е някъде в Цитаделата. По стените имаше украси, но стаите, покрай които минаваха, изглежда, не се използваха. Килимите бяха почти нови, мебелите — без драскотина. Имаше чувството, че е виждала повечето фрески.

По някое време стигнаха стълба и започнаха да се изкачват. „Това е една от кулите“ — помисли тя.

С всяка стъпка усещаше, че се приближава до лорд Владетеля. Самото му присъствие потискаше чувствата й, отнемаше от волята й, правеше я безразлична към всичко, освен към завладялото я отчаяние. Тя увисна на рамото на инквизитора и се отказа да се бори. Съпротивата на натиска на лорд Владетеля отнемаше цялата й сила.

Влязоха в просторна кръгла стая. Въпреки въздействието на лорд Владетеля Вин успя да огледа обстановката. Никога не бе виждала по-величествени покои.

Помещението имаше формата на огромен цилиндър. Стената — само една, затворена в кръг — бе от стъкло. Озарена от огньовете отвън, стаята сияеше в призрачна светлина. Стъклото беше цветно и през него не можеше да се различават подробности. Изглеждаше сякаш изработено от монолитен слой, който пречупваше светлините и ги превръщаше в издължени линии. Като…

„Като мъгла — помисли тя учудено. — Цветни потоци от мъгла, заобикалящи помещението в кръг“.

Лорд Владетеля седеше на трон върху пиедестал в средата на стаята. Не беше старецът, а неговата по-млада версия — красивият мъж, който бе убил Келсайър.

„Негов заместник? Не, аз го усещам — точно както онзи, предния път. Това е същият човек. Но как променя вида си? Как изглежда по-млад, когато пожелае?“

Няколко принудители с татуирани чела стояха до стената. И седмина инквизитори — редица от сенки с железни очи. Ставаха общо девет, с двамата, които я бяха донесли. Инквизиторът с белезите от стрели я подаде на друг, който я улови със същата желязна хватка.

— Да започваме — каза лорд Владетеля.

Един принудител пристъпи напред и се поклони. Вин с ужас осъзна, че го познава. „Архипрелан Тевидиан. Моят… баща“.

— Милорд — почна Тевидиан, — простете, но не разбирам. Вече обсъдихме този въпрос!

— Инквизиторите смятат, че имат какво да добавят — отвърна лорд Владетеля отегчено.

Тевидиан погледна намръщено Вин. „Той не знае коя съм — помисли тя. — Никога не е знаел, че е станал баща“.

— Милорд — продължи архипреланът, след като й обърна гръб. — Погледнете през прозореца! Нямаме ли по-важни неща за обсъждане? Целият град е обхванат от бунт! Факлите на скаа озаряват нощта, те са посмели да излязат в мъглите. Негодниците богохулстват, нападат Цитаделите и избиват благородници!

— Да ги избиват — каза лорд Владетеля със същия тон. Изглеждаше почти… изтощен. Седеше с изправен гръб, но в позата и в гласа му се долавяше умора.

— Но, милорд! — възрази Тевидиан. — Големите къщи ще паднат!

Лорд Владетеля махна нехайно с ръка.

— Не е зле от време на време да се пречистват. Това поражда нестабилност и пречи на аристокрацията да стане прекалено самоуверена. Обикновено ги оставям да се избиват в глупавите си войни, но сега и бунтът ще свърши работа.

— Но… ако скаа дойдат в двореца?

— Тогава аз ще се разправям с тях — отвърна тихо лорд Владетеля. — Не желая повече да обсъждаме това.

— Да, милорд. — Тевидиан сведе глава и отстъпи назад.

— А сега — заговори лорд Владетеля и се обърна към инквизиторите. — Какво искахте да ми кажете?

Инквизиторът с белезите пристъпи напред.

— Милорд, искаме да ви помолим да отнемете ръководството на Министерството от тези… хора и да го предоставите на инквизиторите.

— Това вече го обсъдихме — заяви лорд Владетеля. — Ти и твоите братя имате по-важни задачи. Твърде ценни сте, за да се занимавате с чиновническа дейност.

— Но като позволявате на обикновени хора да управляват Министерството, вие неволно разрешавате в сърцето на вашия свят дворец да проникнат покварата и порокът!

— Безпочвени обвинения! — обади се ядно Тевидиан. — Често повтаряш тези думи, Кар, но никога не си предоставял доказателства.

Кар бавно се извърна и светлините иззад стената озариха злобната му усмивка. Усмивка, почти толкова обезпокоителна, колкото и въздействието на лорд Владетеля.

Доказателства? — попита Кар. — Добре, кажете ми, архипрелан. Познавате ли това момиче?

— Ба, разбира се, че не! — отвърна Тевидиан и махна с ръка. — Какво общо може да има една скаа с Министерството?

— Всичко — рече Кар и погледна Вин. — О, да… съвсем всичко. Дете, кажи на лорд Владетеля кой е баща ти.

Вин се опита да се измъкне, но ръцете на инквизитора бяха твърде силни, а близостта на лорд Владетеля — смазваща.

— Не зная — процеди тя през стиснати зъби.

Лорд Владетеля се понадигна, обърна се към нея и се наведе напред.

— Не можеш да лъжеш лорд Владетеля, дете — продължи Кар с дрезгавия си глас. — Той живее от векове и познава аломантията по-добре от всеки друг. Той вижда всичко със същата лекота, с която тупти сърцето ти, и чете чувствата в очите ти. Той усеща мига, в който го лъжеш. Той знае… о, да. Той знае.

— Никога не съм познавала баща си — продължи да се инати Вин. Щом инквизиторът искаше нещо от нея, струваше й се най-правилно да не му го дава. — Израсла съм на улицата.

— Мъглородна, израсла на улицата? — попита Кар. — Брей, това е интересно. Нали, Тевидиан?

Архипреланът мълчеше, смръщил вежди. Лорд Владетеля бавно се изправи и слезе по стълбите към Вин.

— Да, милорд — рече Кар. — Вие и по-рано сте усещали аломантията й. Знаете, че тя е завършена Мъглородна — при това с невероятна сила. А същевременно твърди, че е израсла на улицата. Коя благородна Къща би изоставила такова дете? С подобна сила в жилите й трябва да тече доста чиста кръв. Или поне е текла в жилите на един от родителите й.

— За какво намекваш? — попита Тевидиан и изведнъж пребледня.

Лорд Владетеля все едно не ги чуваше. Мина по трепкащите по пода разноцветни отражения и спря пред Вин.

„Толкова е близо“ — помисли тя. Усмиряващото му въздействие бе тъй силно, че не изпитваше дори страх — само някаква дълбока, всепоглъщаща печал.

Лорд Владетеля посегна с деликатните си ръце, улови я за бузите и вдигна лицето й, за да надзърне в очите й.

— Кой е баща ти, момиче? — попита тихо.

— Аз… — Отчаяние изпълни душата й. Мъка, болка и желание да умре.

Лорд Владетеля доближи лицето си до нейното. И в този момент тя разбра истината. Виждаше очите му, усещаше неговата сила. Неговата… божествена сила.

Той не се тревожеше от бунта на скаа. И защо да се тревожи? Стига да пожелаеше, щеше да изтреби всички хора в този град. Вин знаеше, че това е истина. Щеше да му отнеме известно време, но пък той можеше да убива вечно, неуморно. Нямаше защо да се страхува от бунтовниците.

Нямаше никакъв смисъл да се бои. Келсайър бе допуснал ужасна, ужасна грешка.

— Баща ти, дете — подкани я лорд Владетеля и тя отново почувства натиска му върху душата си.

И проговори, изцяло подвластна на силата му.

— Моят… брат ми каза, че баща ми е този човек ето там. Архипреланът. — По бузите й се търкулнаха сълзи, но когато лорд Владетеля й обърна гръб, тя не можа да разбере защо плаче.

— Лъжа, милорд! — извика Тевидиан и отстъпи. — Какво знае тя? Не виждате ли, че е само едно глупаво дете!

— Тевидиан, кажи ми честно — поде лорд Владетеля, докато приближаваше с бавна крачка принудителя. — Някога лягал ли си с жена скаа?

Принудителят се поколеба.

— Аз спазвам закона! Всеки път, когато го направя, ги убивам.

— Ти… лъжеш — заяви лорд Владетеля, сякаш бе изненадан. — Не си сигурен.

Тевидиан се разтрепери.

— Аз… мисля, че се справих с всичките, милорд. Но… имаше една, която може да ми се е изплъзнала. Отначало не знаех, че е скаа. Войникът, когото пратих да я убие, допусна небрежност и я пусна. Но след това я намерих.

— Кажи ми — рече лорд Владетеля. — Тази жена роди ли дете?

Възцари се тишина.

— Да, милорд — отвърна архипреланът накрая.

Лорд Владетеля затвори очи, въздъхна и се върна на трона.

— Ваш е — рече на инквизиторите.

Шестима от инквизиторите с радостни викове извадиха изпод расата си обсидианови кинжали и се нахвърлиха върху архипрелана. Забиваха кинжалите отново и отново. Той крещеше. Останалите принудители гледаха ужасено.

Кар също гледаше доволно. До него, също така доволни, стояха помощникът му от тъмницата и деветият Инквизитор.

— Тезата ти е доказана, Кар — заяви с уморен глас лорд Владетеля от трона. — Изглежда, съм се предоверил на… склонността на обикновените служители да спазват моите закони. Никога не бях допускал грешка. Но май е време за промяна. Събери всички архипрелани и ги доведи тук — ако трябва, вдигни ги от леглата. Нека присъстват, когато предам управлението на Министерството на Инквизиторския отдел.

Усмивката на Кар стана по-широка.

— Нечистокръвното дете да бъде унищожено — добави лорд Владетеля.

— Разбира се, милорд. Макар че… преди това бих искал да й задам няколко въпроса. Тя е участвала в една шайка на Мъгливи скаа. Би могла да ни помогне да открием останалите…

— Чудесно — рече лорд Владетеля. — В края на краищата това е ваше задължение.

37.

„Келсайър, проклет безумецо — мислеше си Доксон, докато нанасяше бележки върху картата на масата, — защо трябваше да се измъкнеш и да ме оставиш да оправям твоята бъркотия?“ Но знаеше, че ядът му не е истински — беше само начин да не мисли за смъртта на Кел. Помагаше.

Ролята на Келсайър в операцията — погледът в бъдещето, харизматичното му командване — бе приключила. Сега бе ред на Доксон. Той бе поел първоначалната стратегия на Келсайър и я бе променил. Стараеше се да поддържа хаоса на контролируемо ниво, да снабдява с най-доброто снаряжение онези, които ще се възползват най-умело от него. Изпращаше отряди да завземат определени точки — складове за храни и вода, — преди бунтовниците да ги разбият.

Накратко, правеше това, което бе правил винаги: превръщаше мечтите на Келсайър в реалност.

От съседната стая се чу шум и на прага застана вестоносец.

— Какви са новините? — попита Доксон.

Вестоносецът, млад мъж с имперска униформа, каза тихо:

— Съжалявам, господине. Никой от стражниците не я е виждал да излиза и… един твърди, че била откарана в подземието на двореца.

— Можете ли да я измъкнете?

Войникът — казваше се Горадел — пребледня. До съвсем скоро той бе от охраната на лорд Владетеля. Истината бе, че Доксон не беше съвсем сигурен доколко може да му има доверие. Но от друга страна, като член на дворцовата стража Горадел имаше възможност да прониква на места, до които не допускаха никой скаа. Бившите му другари не знаеха, че е преминал на другата страна.

„Ако наистина е преминал“ — помисли Доксон. Но събитията се развиваха твърде бързо, за да си позволява подобни съмнения. Налагаше се да се довери на инстинкта си.

— Е? — повтори Доксон.

Горадел поклати главна.

— Тя е пленница на инквизиторите, господине. Нямам власт над тях.

Доксон въздъхна. „Проклето глупаво момиче! Трябваше да помисли, преди да тръгне. Келсайър щеше здравата да я скастри за това“.

Махна на войника да си върви, после погледна към влезлия Хамънд, който носеше тежък меч със строшена дръжка.

— Свърши се — заяви Хам. — Цитаделата Елариел падна току-що. Лекал още се държат обаче.

Доксон кимна и каза:

— Скоро хората ти ще ни потрябват в двореца.

„Колкото по-бързо проникнем там, толкова по-голям е шансът да открием Вин жива“. Но този път инстинктът му говореше, че са закъснели. Щяха да са нужни часове, за да съберат и реорганизират главните сили, а той искаше всички армии да нападнат двореца едновременно. Истината бе, че в момента не можеше да рискува да отдели хора за спасителна операция. Келсайър вероятно щеше да тръгне да я измъква, но Доксон не можеше да действа така необмислено.

Както повтаряше винаги — някой в групата трябва да разсъждава реално. Дворецът бе място, което изискваше солидна подготовка за нападение — провалът на Вин го доказваше още повече. За момента не й оставаше друго, освен да се грижи сама за себе си.

— Ще подготвя хората — каза Хам и хвърли меча на земята. — Ще ми трябва ново оръжие.

Доксон въздъхна.

— Вие, Главорези. Все чупите разви неща. Иди си намери сам.

Хам тръгна към вратата.

— Ако видиш Сейзед — извика Доксон след него, — кажи му…

И млъкна, защото неколцина скаа вкараха през вратата пленник с чувал на главата.

— Кой е този? — попита Доксон.

Един от бунтовниците сръга пленника и каза:

— Мисля, че е важна клечка, милорд. Дойде невъоръжен и помоли да го доведем при вас. Обеща ви злато.

Доксон повдигна вежди. Мъжът смъкна чувала и отдолу се показа лицето на Елънд Венчър. Доксон премигна изненадано.

— Вие?

Елънд се огледа. Очевидно беше изплашен, но се владееше.

— Срещали ли сме се?

— Не точно — отвърна Доксон. „Проклятие, сега нямам време да се разправям с пленници“. Но от друга страна, синът на Венчърови… Когато боевете затихнеха, това можеше да му послужи да попритисне противника.

— Дойдох да предложа примирие — заяви Елънд Венчър.

— Какво?! — почти викна Доксон.

— Къща Венчър няма да ви оказва съпротива — продължи Елънд. — И вероятно ще мога да уговоря другите благородници да постъпят по същия начин. Те са изплашени — няма смисъл да ги избивате.

— Не мога да оставя вражески сили в града — изсумтя Доксон.

— Ако унищожите благородничеството, сами няма да се задържите дълго — обясни Елънд. — Ние контролираме икономиката — без нас империята ще рухне.

— Което всъщност е крайната ни цел — отвърна Доксон. — Вижте, сега нямам време…

— Трябва да ме изслушате — настоя отчаяно Елънд Венчър. — Премине ли въстанието ви в хаос и кръвопролития, ще изгубите. Изучавал съм подобни събития, зная за какво говоря! Когато първоначалната инерция изчезне, хората ви ще потърсят други неща, които да рушат. Ще се обърнат едни срещу други. Трябва да запазите контрола над армиите си.

Доксон се поколеба. Елънд Венчър бе само един разглезен младеж, но пък изглеждаше толкова… разпален.

— Аз ще ви помогна — заяви Елънд. — Оставете благородниците на мира и насочете усилията си срещу Министерството и лорд Владетеля — те са истинските ви врагове.

— Вижте — рече Доксон, — ще изтегля армията си от Цитадела Венчър. Вероятно няма нужда да се бием с тях сега, когато…

— Вече пратих войниците си в Цитадела Лекал — прекъсна го Елънд. — Спрете атаките срещу всички благородници. Те няма да ви ударят — ще си останат затворени в дворците и крепостите.

„Всъщност е прав“.

— Добре, ще помисля… — Доксон млъкна, забелязал, че Елънд не му обръща внимание. „Трудно е да се разговаря с този тип“.

Елънд бе втренчил поглед в Хамънд, който тъкмо се бе върнал с нов меч. Намръщи се.

— Познавам те! Ти беше с онези, които спасяваха хората на лорд Реноа! — Отново се обърна към Доксон, завладян от неочакван ентусиазъм. — Познавате ли Валет? Тя ще ви каже, че трябва да ме послушате.

Доксон и Хам се спогледаха.

— Какво? — попита Елънд.

— Вин… — почна Доксон. — Валет, тоест… отиде в двореца преди няколко часа. Съжалявам, момко. Вероятно вече е в тъмницата на лорд Владетеля — ако изобщо е жива.

Кар отнесе Вин в килията й. Хвърли я грубо на каменния под и главата й се блъсна в стената.

Инквизиторът се ухили и затръшна вратата.

— Много ти благодаря — подхвърли през решетките. — Току-що ни помогна да постигнем нещо, което чакахме от много време.

Вин го изгледа с нескрита омраза. Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля бе започнало да отслабва.

— Жалко, че Бендал го няма — продължи Кар. — Той преследваше брат ти години наред, кълнеше се, че Тевадиан има потомство от скаа. Бедният Бендал… Ех, ако лорд Владетеля ни беше преотстъпил и Оцелелия, разплатата ни щеше да е пълна.

Погледна я със стоманените си очи и поклати глава.

— Както и да е. Ето, че най-накрая е отмъстен. Ние останалите повярвахме на брат ти, но Бендал… не беше убеден — и накрая те откри.

— Брат ми? — Вин се надигна. — Той ме е предал?

— Да те е предал? До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години. Крещеше от болка в ръцете на палачите. Никой не може да издържи на мъченията на инквизиторите. Скоро сама ще се убедиш в това. — Той се усмихна. — Но първо нека ти покажа нещо.

Двама стражници довлякоха пред килията гол овързан пленник, целия покрит с рани, и го хвърлиха на колене на каменния под.

— Сейзед? — извика Вин и изтича при решетките.

Терисецът остана неподвижен, докато стражниците завързваха ръцете и краката му за забита в пода халка. Бяха го били почти до безсъзнание, освен това го бяха съблекли съвсем гол. Вин извърна очи, но миг преди това зърна белега между краката му — мястото, където трябваше да е неговата мъжественост.

„Всички териски стюарди са евнуси“ — й бе казал той. Тази рана не беше нова — за разлика от другите по окървавеното му тяло.

— Хванахме го да се промъква в двореца след теб — обясни Кар. — Наистина предан слуга.

— Какво сте му направили? — попита тя тихо.

— О, много малко… засега — рече Кар. — Сигурно се чудиш защо ти разказах за брат ти. Може би ще решиш, че съм глупак, задето ще ти кажа, че брат ти претърпя Преобразяване, преди да издаде тайната си. Но виждаш ли, макар да не съм глупак, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да удължим мъченията му… да го оставим да страда още. Това наистина беше грешка.

Усмихна се злобно и кимна към Сейзед.

— Но този път няма да сгрешим, дете. Не, сега ще опитаме различна тактика. Ще сме много внимателни, ще внимаваме болката да продължава. Ще спрем само когато ни кажеш всичко, което искаме да знаем.

Вин потрепери от ужас.

— Не… моля ви…

— О, да — отвърна Кар. — Защо не помислиш малко върху това какво ще направим с него? А сега трябва да тръгвам. Лорд Владетеля ще ми предаде лично управлението на Министерството. Но после започваме веднага.

Обърна се и черното му расо помете пода. Стражниците го последваха, най-вероятно към караулното пред тъмницата.

— О, Сейзед — въздъхна Вин, коленичила до решетките.

— Виждате ли, господарке — отвърна Сейзед с изненадващо ясен глас. — Какво ви казвах за тичането по бельо из града? Ако господарят Доксон беше тук, здравата щеше да ви скастри.

Вин го погледна учудено. Сейзед й се усмихваше.

— Сейзед! — прошепна тя. — Ти си в съзнание?

— Напълно — отвърна той с ясен глас.

— Сейзед — възкликна тя. — Защо си ме последвал? Трябваше да ме зарежеш да сърбам сама каквото съм си надробила!

Той извърна окървавената си глава към нея.

— Господарке — каза съвсем сериозно, — заклех се пред господаря Келсайър, че ще се грижа за вашата безопасност. Терисците не дават лесно подобна клетва.

— Но… не помисли ли, че ще те заловят?

— О, аз знаех, господарке — рече той. — Как иначе щяха да ме доведат при вас?

Вин вдигна глава.

— Да те… доведат при мен?

— Да, господарке. Има само едно нещо, което е общо между Министерството и моя скромен народ. И едните, и другите подценяват нещата, които са постигнали.

Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.

— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.

— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.

„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“

Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?

Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.

Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.

„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.

— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?

Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.

— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.

Тя изтича навън и го прегърна.

— Благодаря ти.

— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.

— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.

След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.

Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.

— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.

И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.

— Благодаря, господарке — каза той.

Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.

„Ето къде ще свършим и двамата, ако не действаме бързо“ — помисли си и махна на Сейзед да мине пред нея.

И замръзна насред крачка, защото видя, че по правия коридор идват войници. Изруга тихо — щеше да ги чуе по-рано, ако имаше калай.

Обърна се. Сейзед тъкмо пресичаше стаята на стражниците. Ферохимичната му сила бе изчезнала и му личеше, че са го бъхтили здравата, преди да го докарат в килията. Едва пристъпваше.

— Вървете, господарке! — изпъшка той. — Бягайте!

„Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството — прошепна в съзнанието й гласът на Келсайър. — Надявам се някой ден да ги разбереш…“

„Не мога да го изоставя. Няма…“

Грабна два ножа от масата за мъчения и скочи срещу войниците.

Беше лишена от аломантия, но се уповаваше на месеците упорити тренировки. Още докато летеше, заби единия нож в гърлото на първия войник, падна, удари се в земята по-силно, отколкото очакваше, но успя да се измъкне от ръцете на втория, който изруга и замахна със сабята си.

Острието издрънча в камъните зад гърба й. Вин се извъртя и посече трети войник през бедрото.

„Твърде са много“ — помисли си. Бяха поне двайсетина. Тя се опита да скочи върху следващия противник, но той стовари тоягата си върху ребрата й.

Нямаше пютриум, който да я подсили, и тя рухва безпомощно на каменните плочи.

С крайчеца на окото си забеляза как Сейзед също се свлича на земята. Изглежда, щеше да направи нов опит да съхрани част от силата ся. Но нямаше да му стигне времето. Войниците всеки момент щяха да го обкръжат.

„Е, поне се опитах — помисли Вин. — Поне не го изоставих. Мисля… че точно това имаше предвид Келсайър“.

— Валет! — чу се познат глас.

Беше Елънд. Тъкмо влизаше с шестима войници.

— Елънд?! — Тя го погледна смаяна.

— Добре ли си? — попита той загрижено, после се обърна към стражниците от Министерството.

— Вземам това момиче с мен!

Говореше смело, но очевидно не беше войник. Нямаше броня, а единственото му оръжие бе фехтоваческо бастунче. Петима от хората му бяха с червени униформи — тоест хора от неговата Цитадела. Но този, който ги предвождаше, беше облечен като дворцов стражник. Вин си даде сметка, че й е смътно познат. Беше си свалил жилетката и опознавателните знаци. „Това е онзи човек — рече си тя. — Същият, когото убедих да премине на наша страна…“

Водачът на тукашната стража, изглежда, взе решение, защото махна отсечено на войниците си да задържат Елънд и хората му.

— Валет, бягай! — викна Елънд и вдигна бастунчето.

— Елате, господарке — рече Сейзед, който някак бе стигнал до нея и й подаваше ръка да се изправи.

— Не можем да ги изоставим!

— Налага се.

— Но ти дойде да ме спасиш. Трябва да направим същото за Елънд!

Сейзед поклати глава.

— Това е различно. Аз знаех, че имам шанс да ви спася. Но вие не можете да помогнете тук — състраданието е хубаво нещо, но човек трябва да се научи и на мъдрост.

Войниците на Елънд заеха позиции срещу стражниците на Министерството. Елънд стоеше отпред, готов да се бие.

„Трябва да има друг начин! — помисли тя отчаяно. — Трябва да…“

И тогава го зърна, в един от сандъците край стената. Парче плат, увиснало през ръба. Скочи натам тъкмо когато стражниците атакуваха. Елънд извика зад гърба й, чу се звън на оръжие.

Вин отвори сандъка и разрови дрехите — бяха нейните панталони и риза. Под тях, на дъното, лежеше смачкана мъглопелерината. Тя затвори очи и бръкна в страничния джоб.

Пръстите й напипаха познатата стъкленица, тапата си беше на мястото.

Тя я извади и се извърна към битката. Стражниците от Министерството бяха отстъпили с няколко крачки. Двама от тях лежаха ранени на пода — но и трима от хората на Елънд бяха повалени.

Елънд бе облян в пот, с кървава резка през ръката. Бастунчето му бе строшено. Той дръпна сабята от ръцете на един повален стражник и я размаха неумело.

— Грешах за него, господарке — рече тихо Сейзед. — Моля за… извинение.

Вин се усмихна, измъкна тапата и изгълта наведнъж цялата стъкленица.

В нея бликнаха потоци сила. Разгоряха се пламъци, кипяха метали, отслабеното й тяло се пробуди. Болките станаха поносими, световъртежът изчезна, стаята стана по-ярка, тя усещаше всяка грапавина под босите си крака.

Войниците атакуваха отново и Елънд размаха сабята с твърда, но неопитна ръка. И се облещи, когато Вин прелетя над него.

Тя скочи сред стражниците и нанесе рязък Стоманен тласък. Най-близките литнаха към стените и се блъснаха в тях. Един замахна с тоягата си към нея, но тя нехайно отби удара, заби юмрук в лицето му и главата му отхвърча назад с пукот.

Вин улови тоягата, преди да падне, завъртя я и я стовари върху главата на войника, който бе нападнал Елънд. Тоягата се счупи и тя я хвърли на земята до вече мъртвия стражник. Тласна други двама към стените. Останалите побягнаха.

Вин си пое дъх, изправена насред купчина стенещи мъже. „Сега вече… разбирам защо… Келсайър обичаше това…“

— Валет? — обади се стъписано Елънд.

Вин скочи към него, сграбчи го в радостна прегръдка и зарови лице в рамото му.

— Ти се върна — прошепна тя. — Ти се върна, ти се върна, ти се върна…

— Ами… да. И както виждам… ти пък си Мъглородна. Това е невероятно интересно. Знаеш ли, приятелите обикновено си споделят такива неща.

— Съжалявам — прошепна тя, все още притисната към него.

— Е, нищо де — успокои я той малко смутено. — Ах, Валет. Какво е станало с дрехите ти?

— Ей до онзи сандък са. — Тя посочи. — Елънд, как ме намери?

— Твоят приятел, майстор Доксон, ми каза, че си заловена в двореца. А този достоен мъж — мисля, че се казва капитан Горадел — ме осведоми, че познава двореца и ще ме отведе при теб. С негова помощ — и като благородник с висок сан — влязох в двореца без затруднения и тогава чухме някой да вика откъм тези коридори. Знаеш ли, Валет, би ли си облякла дрехите? Видът ти е доста… разсейващ.

Тя продължаваше да му се усмихва.

— Ти ме намери!

— Не че имаше нужда от мен… доколкото успях да установя.

— Това няма значение — рече тя. — Ти се върна. Никой досега не се е връщал за мен.

Елънд я погледна и се намръщи озадачено.

Приближи се Сейзед, носеше пелерината и дрехите на Вин.

— Господарке, трябва да тръгваме.

Елънд кимна.

— Да. В града цари хаос. Скаа се вдигнаха на бунт! — Млъкна и я погледна. — Но ти сигурно вече го знаеш.

Вин кимна и най-после го пусна.

— Аз помогнах да започне бунтът, Елънд. Но ти си прав, че сега цари хаос. Тръгни със Сейзед — повечето водачи го познават. Няма да ти направят нищо, ако се застъпи за теб.

Елънд и Сейзед я гледаха, свъсили чела, докато нахлузваше панталоните. В единия джоб откри обицата на майка си и си я сложи.

— Да тръгна със Сейзед? — повтори Елънд. — Ами ти?

Вин облече ризата. Погледна нагоре и почувства… него, през зидарията, високо над нея. Беше тук. Твърде силен. Сега, след като се бе изправяла срещу него, имаше представа за силата му. Бунтът на скаа беше обречен, докато лорд Владетеля бе жив.

— Имам друга задача, Елънд — каза тя и взе мъглопелерината от ръцете на Сейзед.

— Нима си мислите, че можете да го победите, господарке? — попита терисецът.

— Трябва да опитам — отвърна тя. — Единайсетият метал действа, Сейзед. Аз… видях нещо. Келсайър беше убеден, че той ще ни разкрие някаква тайна.

— Но… господарке… лорд Владетеля…

— Келсайър умря, за да вдъхнови този бунт — заяви твърдо Вин. — Трябва да се погрижа той да успее. Това е моята част, Сейзед. Келсайър не го знаеше, но аз го разбрах. Трябва да спря лорд Владетеля.

— Лорд Владетеля? — повтори слисано Елънд. — Но, Валет, той е безсмъртен!

Вин го прегърна и го целуна.

— Елънд, твоето семейство доставяше атиум на лорд Владетеля. Знаеш ли къде го държи?

— Да — отвърна той объркано. — В съкровищницата, пада се на изток оттук…

— Трябва да вземеш този атиум, Елънд. Новото правителство ще се нуждае от средства — и сила, — ако иска да се задържи срещу първия благородник, събрал своя армия.

— Не, Валет — поклати глава Елънд. — Трябва да те отведа на безопасно място.

Тя му се усмихна и се обърна към Сейзед. Терисецът й кимна.

— Няма ли да ми кажеш, че не бива да отивам? — попита го тя.

— Не — рече той тихо. — Боя се, че сте права, господарке. Ако лорд Владетеля не бъде победен… Не, няма да ви спирам. Само ще ви пожелая късмет. И ще се върна да ви помогна веднага щом отведа младия Венчър на безопасно място.

Вин кимна, усмихна се на разтревожения Елънд, после вдигна глава. Към тъмната сила, която я очакваше горе и пулсираше с отегчена угнетеност.

Разпали мед и отхвърли Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля.

— Валет… — повика я тихо Елънд. — Ти…

Тя се обърна към него.

— Не се тревожи. Мисля, че знам как да го убия.

38.

Вин се Тласкаше нагоре, извисяваше се над Кредик Шау. Около нея стърчаха кули и бойници, като сенчести зъби на някакво призрачно чудовище. По някаква причина я накараха да си спомни за Келсайър, проснат мъртъв на улицата, с щръкнало от гърдите копие.

Мъглите се въртяха и кълбяха около нея. Бяха доста плътни, но калаят й позволяваше да вижда бледото сияние на хоризонта. Утрото наближаваше.

Под нея ярка светлина озаряваше една сграда. Вин се улови за един тънък връх и се завъртя около хладната му метална обшивка, за да огледа наоколо. Хиляди факли пламтяха в нощта, подскачаха като светулки и се събираха към двореца на огромни вълни.

„Дворцовата охрана няма да устои на такава сила — помисли тя. — Но като си пробиват път с бой към двореца, бунтовниците само приближават собствената си гибел“.

Спомни си предишния път, когато бе летяла между кулите на Кредик Шау. Тогава Сейзед дойде да я спаси, ранена и плувнала в кръв. Но този път едва ли щеше да успее да й помогне.

Недалеч от мястото, където се намираше, се издигаше тронната кула. Не беше трудно да я познае — бе осветена от горящи пръстени, чиято светлина се процеждаше вътре. А вътре беше Той. Тя реши да изчака малко, надяваше се, че дори да са там, инквизиторите може да излязат.

„Келсайър вярваше, че Единадесетият метал е ключът“ — помисли си.

Имаше една идея. Щеше да се получи. Трябваше да се получи.

— От този миг — заяви лорд Владетеля с ясен глас — Инквизиторският отдел получава водеща роля в Министерството. Запитванията, които допреди се адресираха към Тевидиан, сега да бъдат насочвани до Кар.

В тронната зала цареше тишина. След събитията от тази нощ принудителите бяха объркани. Лорд Владетеля махна с ръка, за да покаже, че срещата е приключила.

„Най-сетне!“ — помисли Кар и вдигна глава. Усещаше мъчителните, макар и добре познати пулсации в стоманените шипове — но тази вечер болката пораждаше радост. Инквизиторите очакваха това решение от два века. Два века внимателно и почти незабележимо бяха подтиквали процесите на поквара и корупция сред принудителите. И най-сетне успехът бе постигнат. Инквизиторите вече нямаше да се прекланят пред заповедите на по-низши.

Обърна се и погледна усмихнато групата министерски свещенослужители. Наясно беше със смута, който всяваше стоманеният поглед на един инквизитор. Зрението му не беше както някога, но в замяна на това бе получил нещо по-добро. Познания за аломантията, при това от такова високо ниво, че можеше да разглежда света около себе си с невероятна точност.

Почти всичко съдържаше в себе си метали — водата, камъните, стъклото… дори човешките тела. Тези метали обаче бяха в твърде ниска концентрация, за да може да им се въздейства аломантично — ето защо аломантите не можеха да ги долавят.

Но с очите на инквизитор Кар виждаше железните контури на предметите — тънки синкави линии, очертаващи света. Принудителите пред него бяха като маса от синкави сенки, чувствата им — объркване, гняв, страх — си личаха по позата. Объркване, гняв и страх… и трите бяха толкова вкусни. Усмивката на Кар се разшири въпреки умората.

Твърде дълго време вече бодърстваше. Животът на инквизитор изтощаваше тялото му и се налагаше да почива често. Събратята му вече напускаха помещението и се отправяха към стаите за отдих, разположени в непосредствена близост до тронната зала. Щяха да заспят веднага: утре отрано ги очакваха нови екзекуции, а вечерта бе изпълнена с вълнуващи събития.

Кар обаче се задържа в залата. Скоро вътре останаха само той и лорд Владетеля, осветен от петте огромни свещника.

— Най-сетне получи каквото искаше — каза лорд Владетеля. — Надявам се да не ме безпокоиш повече по този въпрос.

— Да, милорд — отвърна Кар и се поклони. — Мисля, че…

Странен звук наруши тишината — тих пукот. Кар вдигна глава и се намръщи. На пода изтрака метално кръгче, завъртя се и спря в краката му. Монета. Той я вдигна, погледна към огромния тъмен прозорец и забеляза в него малка дупка.

„Какво е това?“

Още десетина монети пробиха стъклото, надупчиха го като решето. Въздухът се изпълни със звънтене на метал и пукот на строшено стъкло. Кар изненадано отстъпи.

Цялата долна част на прозореца изригна навътре — стъклото бе толкова отслабено от множеството дупки, че вече не можеше да издържа тежестта си.

Късчета разноцветно стъкло се завъртяха във въздуха, понесоха се като снежен повей пред дребната фигура с развята мъглопелерина и с два черни кинжала в ръцете. Момичето скочи на пода и се подхлъзна за миг върху стъклата, следвана от черните повлекла на мъглите. Претърколи се напред, притеглено от собствената си аломантия, и се завъртя като фурия. А мъглите го обгърнаха, сякаш беше някакъв вестител на нощта.

В следващия миг неканената гостенка се хвърли право към лорд Владетеля.

Вин разпали Единайсетия метал. Както и преди, в мъглите до трона изплува по-ранният вариант на лорд Владетеля.

Вин беше изкатерила стъпалата към подиума, преди инквизиторът да я последва. Лорд Владетеля седеше спокойно и я наблюдаваше леко заинтригувано.

„Две копия в гърдите дори не му направиха впечатление — помисли Вин, докато стъпваше на малката платформа. — Едва ли моите кинжали ще го уплашат“.

Тъкмо по тази причина не смяташе да го напада с тях. Вместо това ги вдигна и ги заби в гърдите на по-ранния му вариант.

Остриетата попаднаха право в целта — и преминаха през нея, сякаш там нямаше никой. Вин се препъна, мина цялата през изображението и едва не падна върху подиума.

Завъртя се и отново посече изображението. И този път остриетата минаха през него, без да му направят нищо. Картината дори не се изкриви.

„Моето златно изображение — помисли тя отчаяно. — Можех да го докосвам. Защо не мога да докосвам това?“

Очевидно тук нещата не стояха по същия начин. Сянката стоеше неподвижно, сякаш не забелязваше атаките й. Вин се беше надявала, че ако успее да убие по-ранната версия на лорд Владетеля, настоящата също ще умре. За съжаление, ранната версия, изглежда, бе точно толкова призрачна, колкото една атиумна сянка.

Беше се провалила.

Кар се стовари върху нея, сграбчи я с яките си ръце и я събори на подиума.

Вин изпъшка и разпали пютриум. „Вече не съм безпомощното момиче, което държеше в плен“ — помисли си, изпълнена с нова решимост, и ритна назад миг преди да тупнат на пода зад трона.

Инквизиторът изпъшка от болка и хватката му отслабна. Мъглопелерината й остана в ръцете му, но тя скочи на крака и изтича встрани.

— Инквизитори! — провикна се лорд Владетеля и се надигна. — Всички при мен!

„Трябва да изчезвам оттук — помисли Вин. — Да намеря друг начин да го убия…“

Кар я сграбчи отново. Този път успя да я обгърне с ръка и да я стисне. Вин изстена от болка, разпали пютриум и се опита да се освободи, но Кар я изправи на крака и стисна гърлото й с другата си ръка. Тя продължаваше да се бори, да се извива и съпротивлява, но хватката му бе твърде силна. Опита се да запокити и себе си, и него с мощно Стоманено тласкане към рамката на вратата, но котвата й бе твърде слаба и Кар само се олюля. Ръцете му не я пускаха.

Лорд Владетеля се отпусна засмян на трона.

— Няма да имаш успех срещу Кар, дете мое. Преди много години той беше войник. Знае как да задържи някого, без да го изпуска от хватката си, колкото и да е силен противникът.

Вин продължаваше да се бори, мъчеше се да си поеме въздух. Но думите на лорд Владетеля бяха верни. Тя удари назад с глава, но Кар беше готов и за това. Чуваше забързаното му, почти възбудено дишане в ухото си. В отражението на стъклото отпред видя, че вратата се отваря. Друг инквизитор влезе в залата, стоманените му очи хвърляха отблясъци.

„Това е краят“ — помисли си тя, загледана в процеждащите се през счупения прозорец мъгли. Странно, но този път не се обвиваха около нея — сякаш нещо ги разгонваше. За Вин това бе все едно последният признак за поражението й.

„Съжалявам, Келсайър. Ето, че не оправдах очакванията ти“.

Вторият инквизитор доближи отзад своя събрат, протегна се и улови нещо на гърба му. Последва звук като разкъсване.

И Вин изведнъж се озова на земята. Вече дишаше по-леко. Зачака пютриумът да довърши възстановяването й.

Кар се поклащаше над нея. Изведнъж рухна на една страна и замря на пода. Вторият инквизитор продължаваше да стои зад него, стиснал метален прът — съвсем като шиповете в очите на инквизиторите.

Вин втренчи поглед в неподвижното тяло на Кар. Расото му беше раздрано отзад и между лопатките му зееше кърваво отвърстие. Дупка, достатъчно голяма, за да е причинена от метален шип. Лицето му беше мъртвешки бледо. Безжизнено.

„Още един шип! — помисли учудено Вин. — Вторият инквизитор го извади от гърба на Кар и той издъхна. Значи това е тайната!“

— Какво?! — изрева лорд Владетеля, изправи се рязко и оттласна каменния трон назад с такава сила, че той падна с трясък на мраморния под. — Предателство! Сред моите хора!

Новият инквизитор се хвърли към лорд Владетеля. Качулката му се отметна назад и Вин зърна голата му глава. Въпреки стоманените очи в лицето му имаше нещо познато. Въпреки голата глава и непривичното облекло мъжът приличаше на… Келсайър.

„Не — осъзна тя. — Това не е Келсайър.

Това е Марш!“

Марш се движеше със свръхестествена бързина. Вин се надигна, мъчеше се да преодолее последствията от скорошното душене. Но имаше и нещо друго, с което все още не можеше да се справи.

Мисълта, че Марш е жив.

Марш беше инквизитор.

„Инквизиторите не са го разследвали, защото са го подозирали. Напротив, възнамерявали са да го вземат при тях! — А сега, изглежда, той смяташе да убие лорд Владетеля. — Трябва да му помогна! Може би… може би той знае тайната, която ще позволи да го премахнем. В края на краищата нали е открил как да убива инквизиторите!“

Марш стигна подиума.

— Инквизитори! — извика лорд Владетеля. — При…

И замръзна, забелязал нещо при вратата. Купчина стоманени шипове, като този, който Марш бе изтръгнал от гърба на Кар. Седем на брой.

Марш се усмихна досущ като Келсайър. Вин стигна подножието на подиума, Тласна се от една монета и излетя нагоре.

Някъде по средата я застигна ужасяващата, развихрена докрай ярост на лорд Владетеля. Дълбока угнетеност и задушаващ гняв пробиха медната обвивка и притиснаха душата й. Тя разпали още мед и пое мъчително въздух, но така и не успя да прогони лорд Владетеля от чувствата си.

Марш се олюля и лорд Владетеля замахна и го зашлеви, също както когато бе убил Келсайър. За щастие Марш успя да се отдръпне, скочи зад лорд Владетеля, протегна ръка и улови наметалото му отзад. Дръпна рязко и разкъса дрехата по средата.

И замръзна.

Лорд Владетеля се завъртя, заби лакът в корема му и той полетя през помещението като кукла. Докато лорд Владетеля се обръщаше, Вин успя да види същото, което бе видял Марш.

Нищо. Обикновен мускулест гръб. За разлика от инквизиторите лорд Владетеля нямаше трети шип в гърба.

„О, Марш…“ — помисли Вин, заля я безнадеждност. Хитра идея, много по-умна от нейния глупав опит с Единайсетия метал — но и тя се оказа безполезна.

Марш се плъзна по пода, блъсна се в отсрещната стена и остана да лежи неподвижно до огромния прозорец.

— Марш! — извика тя, скочи и се Тласна към него. Но докато се носеше във въздуха, лорд Владетеля вдигна небрежно ръка.

Вин почувства, че в нея се удря нещо… неимоверно силно. Усещането наподобяваше Стоманен тласък, сблъсък на метали в стомаха й — но разбира се, не можеше да е това. Келсайър й бе казал, че нито един аломант не е в състояние да въздейства на металите в човешкото тяло.

Но също така бе смятал, че нито един аломант не може да въздейства върху чувствата на човек, разпалил мед.

Разхвърляните по пода монети се разхвърчаха на всички страни. Вратите се изтръгнаха от касите си и отлетяха с трясък. Дори безбройните стъклени парченца литнаха встрани от подиума.

Вин също отхвръкна, с усещането, че металите в стомаха й заплашват да го разкъсат. Удари се в земята и едва не изгуби съзнание. Остана да лежи замаяна и объркана, в главата й се въртеше една-едничка мисъл.

„Каква сила…“

Прокънтяха стъпки — лорд Владетеля слизаше от подиума. Движеше се бързо. Смъкна скъсаната си дреха и остана гол до кръста — само накитите и пръстените проблясваха по ръцете му. Няколко тънки гривни се бяха впили в кожата на предмишниците му.

„Хитро — помисли Вин, докато се изправяше с мъка. — Така не може да бъде Тласкан и Придърпван“.

Лорд Владетеля поклати тъжно глава. Краката му газеха в студените мъгливи повлекла над пода. Изглеждаше невероятно силен, с мускулести гърди и красиво лице. Тя усещаше как силата на аломантията му разкъсва чувствата й.

— Какво си мислеше, дете? — попита тихо лорд Владетеля. — Че ще ме победиш? Да не съм някой обикновен инквизитор, че да ме подлъжеш с номерата си?

Вин разпали пютриум, обърна се и побягна, твърдо решена да сграбчи тялото на Марш и да скочи през прозореца.

Но изведнъж лорд Владетеля се озова пред нея, движеше се с бързината на вихър. Дори с разпален пютриум Вин не можеше да го надбяга.

С почти небрежен жест той я улови и я подхвърли като кукла към една от огромните колони. Вин потърси отчаяно котва, но той бе изтласкал всичкия метал от помещението. Освен…

Тя се Притегли към една от гривните на лорд Владетеля — една от онези, които не проникваха в кожата му. Той незабавно вдигна ръка нагоре, неутрализира нейното Теглене и я накара да се завърти безпомощно във въздуха. Металите в стомаха й заподскачаха, чу се звън на строшено стъкло, а обицата на майка й се откъсна от ухото й.

Вин опита да се завърти и да омекоти удара с крака, но се блъсна в колоната с такава сила, че и пютриумът не можа да й помогне. Чу ужасяващо хрущене, остра болка прониза десния й крак.

Рухна на пода. Нямаше сили да погледне, но ужасната болка в таза й подсказваше, че кракът й е изкривен под нея, обърнат под неестествен ъгъл.

Лорд Владетеля поклати глава. Вин едва сега осъзна, че той не се безпокои, че носи метални накити. Като се имаха предвид способностите и силата му, човек трябваше да е много глупав — както Вин в случая, — за да се опита да използва накитите му за котва. Така само му бе позволила да контролира движението й.

Той пристъпи напред, натрошеното стъкло хрущеше под токовете му.

— Да не мислиш, че това е първият път, когато някой се опитва да ме убие, дете? Оцелявал съм в пожари и след обезглавяване. Промушвали са ме, посичали са ме, мачкан съм, рязали са ме и са ме осакатявали. Веднъж, в началото, дори ме одраха жив.

Погледна я и поклати глава. Странно, но предишното й впечатление за лорд Владетеля се потвърди. Той наглеждаше… уморен. Дори изтощен. Не тялото му — то бе стегнато и мускулесто. Усещаше се в… поведението му. Тя се опита да се изправи.

— Аз съм бог — заяви той.

„Колко е различен от скромния човек в дневника“.

— Боговете не могат да бъдат убити — продължи той. — Боговете не могат да бъдат сваляни. Нима не знаете, че собственоръчно съм изтребвал цели армии? Кога най-сетне ще престанете да се опитвате? Колко векове трябва да ви доказвам, преди вие, глупави скаа, да осъзнаете истината? Колко още трябва да убия?

Вин извика от болка, когато кракът й се подгъна. Разпали пютриум, но въпреки това от очите й бликаха сълзи. Пютриумът скоро щеше да изгори, а без него едва ли щеше да остане в съзнание. Тя се подпря на колоната, притисната от аломантичното влияние на лорд Владетеля. Десният й крак пулсираше болезнено.

„Толкова е силен — помисли отчаяно. — И е прав. Той е бог. Какво си мислехме?“

— Как смееш? — попита лорд Владетеля, докато вдигаше отпуснатото тяло на Марш с покритата си с накити ръка. Марш тихо изстена. — Как смееш? — повтори отново лорд Владетеля. — След всичко, което ти дадох? Благодарение на мен ти се издигна над обикновените хора! Благодарение на мен ти доминираше над тях!

Вин повдигна глава. През мъглата от болка и безнадеждност в съзнанието й проблесна някакъв спомен.

„Той се опитва да каже… опитва се да каже, че неговите хора трябва да доминират…“

Огледа тялото си и откри съвсем малко от Единайсетия метал. Разпали го и погледна през насълзените си очи лорд Владетеля.

И ето, че до него се появи по-ранна версия. Мъж с кожено наметало и тежки обувки, с дълга брада и яки мускули. Нито аристократ, нито тиран. Нито герой, нито войник. Човек, облечен така, че да оцелее в суровите условия на планината. Пастир.

Или, може би… носач.

— Рашек — прошепна тя.

Лорд Владетеля се завъртя изненадано към нея.

— Рашек — промълви Вин. — Така се казваш, нали? Ти не си човекът, написал онзи дневник. Не си героят, пратен да защитава народа си… ти си неговият слуга. Носачът, който го мразел. — Замълча за миг. — Ти… ти си го убил — прошепна. — Ето какво е станало онази нощ! Ето защо дневникът свършва така внезапно! Убил си героя и си заел мястото му. Влязъл си вместо него в пещерата и си си приписал силата му. Но… вместо да спасиш света, си го поставил под властта си.

— Нищо не знаеш! — извика лорд Владетеля, без да изпуска неподвижното тяло на Марш. — И нищо не разбираш!

— Ти си го мразел — продължи Вин. — Смятал си, че само терисец може да бъде герой. Не си можел да понесеш факта, че той — човек, дошъл от страна, която е потискала вашата, — ще изпълни предначертаното в легендите ви.

Лорд Владетеля вдигна ръка и Вин изведнъж усети непосилна тежест, натиск върху металите в стомаха й, който заплашваше да я размаже върху колоната. Изкрещя, разпали последните резерви пютриум и се помъчи да запази съзнание. Мъглите се обвиха около нея — проникваха през разбития прозорец, пълзяха по пода.

Отвън, зад строшения прозорец, се носеше едва доловимо звънтене. Приличаше на… аплодисменти. На радостни викове, хиляди в хор. Сякаш аплодираха нея.

„Какво ли значи това? Узнах тайната на лорд Владетеля, но какво ми помага тя? Че е бил носач? Слуга? Терисец?

Ферохимик“.

Погледна през замъглените си очи и отново видя двете гривни на предмишниците му. Гривни от метал, гривни, които се впиваха в кожата му, проникваха в нея. За… за да не могат да бъдат използвани от аломант. Но защо го бе направил? Нали твърдяха, че носел метал, за да демонстрира куража си? Не би трябвало да се безпокои, ако някой се опита да Притегли или Тласка металите му.

Освен ако това бе само на пръв поглед. Защото не беше ли възможно всички останали метални предмети, които носеше — пръстени, гривни, отличителните знаци на аристокрацията — да са само за отвличане на вниманието?

Прах в очите, та никой да не обърне внимание на двете гривни върху предмишницата. „Нима е толкова просто?“ — помисли си тя под невидимата тежест, която заплашваше да я смаже.

Пютриумът бе почти на привършване и тя едва се държеше в съзнание. Но въпреки това разпали желязо. Лорд Владетеля можеше да прониква през медни облаци. Тя също. Имаше някои неща, в които двамата си приличаха. Щом той можеше да въздейства върху металите в тялото й, тогава и тя би могла.

Продължи да разгаря желязо. Синкави линии се източиха към пръстените и гривните на лорд Владетеля — но не и към гривните на предмишниците му.

Вин раздуха желязото още малко, съсредоточи се и бързо усили Тласъка. Остави пютриума да гори — именно благодарение на него все още издържаше на смазващата тежест, макар да усещаше, че почти е спряла да диша: силата, която я притискаше, бе прекалено голяма.

Мъглите се завъртяха около нея, затанцуваха под невидимата музика на аломантията й. Тя умираше. Осъзнаваше го. Вече почти не усещаше болка. Беше смазана и задушена.

Потърси сила в мъглите.

Появиха се две нови линии. Тя извика и Дръпна със сила, каквато не вярваше, че има. Продължи да раздухва желязото, опираше се на Тласъка на лорд Владетеля като на лост, който й беше нужен, за да Притегли гривните му. В сърцето й се смесваха гняв и отчаяние. Всичките й сили се съсредоточиха само и единствено върху това Теглене.

Пютриумът свърши.

„Той уби Келсайър!“

Гривните се откъснаха. Лорд Владетеля извика от болка — тих, далечен звук в ушите на Вин. Натискът внезапно изчезна и тя рухна задъхана, със замъглен поглед. Окървавените гривни издрънчаха на пода, освободени от невидимата й хватка, плъзнаха се по мрамора и спряха до нея. Тя вдигна глава и използва калай, за да проясни зрението си.

Лорд Владетеля стоеше с разширени от ужас очи и окървавена ръка. Пусна Марш и се втурна към нея и към гривните. Но с последните си сили — нали пютриумът се бе изчерпал — Вин ги Тласна и ги запокити покрай него. Той се завъртя изплашен, но успя да види само как изчезват навън през строшения прозорец.

В далечината слънцето вече се подаваше над хоризонта. Гривните се завъртяха на червеникавата му светлина, блеснаха за миг и се стрелнаха надолу към града.

— Не! — изкрещя лорд Владетеля и пристъпи към прозореца. Мускулите му внезапно увиснаха, смаляваха се пред очите й като тези на Сейзед. Той се извърна към Вин, побеснял, но лицето му вече не беше на млад човек. Изведнъж бе остарял поне с десетилетие.

Отново пристъпи към нея. Косата му посивя, под очите му се оформиха торбички и плетеница от бръчки.

Следващата му крачка бе неуверена. Той се разтрепери от тежестта на дълбоката старост, гърбът му се преви, кожата му увисна, косата му почна да капе.

А после лорд Владетеля рухна на пода.

Вин остана да лежи до колоната сякаш безкрайно. Не можеше да мисли.

— Господарке! — обади се глас и изведнъж до нея се появи Сейзед, с плувнало в пот чело. Пъхна нещо в устата й и Вин го преглътна.

Тялото й знаеше какво да прави. Тя машинално разгоря пютриум и усети как силите й се възвръщат. Разпали калай и внезапно нарасналата й чувствителност й се стори като рязко събуждане. Изстена и се взря в загриженото лице на Сейзед.

— Внимателно, господарке — рече той, докато оглеждаше крака й. — Костта е строшена, но както изглежда, само на едно място.

— Марш — промълви изтощено тя. — Виж как е Марш.

— Марш ли? — повтори Сейзед и едва сега видя инквизитора, който се надигаше от пода. — В името на Забравените богове! — възкликна терисецът и забърза към него.

Марш изстена и седна. Притискаше корема си с една ръка.

— Какво… е това…?

И кимна към сгърчената недалеч от тях фигура.

— Лорд Владетеля — отвърна Вин. — Мъртъв е.

Сейзед се намръщи озадачено и се завъртя, стиснал простото си дървено копие. При мисълта, че бе дошъл да се изправи с подобно примитивно оръжие срещу човека, който за малко да убие нея и Марш, Вин поклати глава.

„Разбира се, в известен смисъл ние бяхме също толкова безпомощни. Ние трябваше да сме мъртви, не лорд Владетеля. Аз му свалих гривните. Защо го направих? Защо мога да правя неща, които може и той?

Защо съм различна?“

— Господарке… — бавно каза Сейзед. — Струва ми се, че не е мъртъв. Още е… жив.

— Какво? — попита Вин и се намръщи. Все още й беше трудно да разсъждава трезво. По-късно щеше да подреди всичко в главата си. Сейзед обаче беше прав — сгърчената фигура не беше мъртва. Всъщност дори се движеше — пълзеше мъчително по пода към разбития прозорец. Към мястото, където бяха изчезнали гривните.

Марш се изправи и махна на Сейзед, че няма нужда от помощта му.

— Аз ще се оправя. Погрижи се за момичето.

— Да, помогни ми да стана — помоли Вин.

— Господарке… — почна неодобрително Сейзед.

— Моля те, Сейз.

Той въздъхна и й подаде дървеното копие.

— Вземете, да се подпирате.

Тя го взе и Сейзед й помогна да се изправи.

Вин се подпря на копието и закуцука след Марш и Сейзед към лорд Владетеля. Пълзящата фигура стигна края на помещението, откъдето през разбития прозорец се виждаше градът.

Под краката на Вин изхрущя натрошено стъкло. Долу се чуваха радостни възгласи, макар че тя не виждаше хората, които ги надаваха, нито знаеше какво аплодират.

— Слушай — рече Сейзед. — Послушай ти, който беше наш бог. Чуваш ли ги как викат? Тези викове не са за теб — тези хора никога не са ти се възхищавали. Тази вечер са намерили нов водач, нов източник на гордост.

— Моите… принудители — прошепна лорд Владетеля.

— Твоите принудители ще те забравят — отвърна Марш. — Аз ще се погрижа за това. Останалите инквизитори са мъртви, избити от мен. Архипреланите, които повика, присъстваха, когато предаде властта на Инквизиторския отдел. Сега аз съм единственият жив инквизитор в Лутадел. Аз ще управлявам твоята църква.

— Не… — прошепна лорд Владетеля.

Марш, Сейзед и Вин стояха мълчаливо. На утринната светлина Вин успя да различи огромната тълпа долу. Повечето скаа бяха вдигнали оръжия, сякаш ги поздравяваха.

Лорд Владетеля също погледна към тълпата и от изражението му стана ясно, че едва сега е осъзнал своя крах.

— Вие не разбирате — изхриптя той. — Не знаете какво правя за човечеството. Аз бях вашият бог дори и да не го виждахте. Ако ме убиете, ще се обречете…

Вин погледна Марш и Сейзед. Двамата бавно кимнаха. Лорд Владетеля се закашля и изглежда, получи нов тласък на състаряване.

Вин се опря на Сейзед и стисна зъби, за да надмогне болката в счупения си крак.

— Нося ти вест от един твой приятел — каза тихо. — Искаше да ти предам, че не е мъртъв. Че не може да бъде убит. Името му е надежда.

Замахна и заби копието право в сърцето на лорд Владетеля.