Последната империя

9.

Вин Тласна монетата и се хвърли сред мъглите. Извиси се над земя и камък, рееше се сред тъмните небесни течения, а вятърът караше пелерината й да плющи.

„Това е свободата — помисли си и вдиша студения влажен въздух. Затвори очи и остави вятъра да гали лицето й. — Нещо, което винаги ми е липсвало, без да го осъзнавам“.

Отвори очи и започна да се снижава. Изчака до последния миг и хвърли една монета. Тя издрънча на паважа и Вин я Тласна лекичко, колкото да забави падането си. Разпали пютриум, скочи на земята и се затича по смълчаните улици на Фелисе. Есенният въздух щипеше кожата й, но по принцип зимите в Централния район бяха меки. Имаше години, когато дори не валеше сняг.

Хвърли една монета през рамо и се Оттласна лекичко нагоре и надясно. Приземи се на ниска каменна стена, като почти не забави ход, докато притичваше по нея. Разпаленият пютриум не подсилваше само мускулите — той увеличаваше всички физически способности на тялото. Оставен да тлее, пютриумът й осигуряваше чувство за устойчивост и равновесие, за каквото би и завидял всеки крадец.

Стената изви на север и Вин спря на ъгъла. Усещаше под голите си ходила студения грапав камък. С пламтящата мед, като завеса за аломантията, тя разпали калай, за да подсили сетивата си.

Тишина. Трепетликите бяха като призрачни колони в мъглата, като измършавели скаа, застанали в две редици. Къщите се губеха в тъмнината — всяка оградена със стена, всяка украсена и добре охранявана. За разлика от Лутадел, тук почти не блещукаха нощни светлини. Много от тези домове се използваха само от време на време — господарите им често пътуваха из други краища на Последната империя.

Изведнъж пред нея изникнаха синкави линии — единият им край сочеше гърдите й, другият чезнеше в мъглата. Вин незабавно отскочи встрани и се приведе. Две монети профучаха покрай нея в нощния въздух, оставяха дири в мъглите. Тя разпали пютриум и се приземи на паважа до стената. Подсиленият й от калай слух долови слабо дращене, после в небето се извиси тъмен силует. Бледи синкави линии сочеха към кесията му.

Вин пусна една монета и се стрелна нагоре след противника си. Двамата увиснаха за миг над двора на някой нищо неподозиращ благородник. Противникът на Вин внезапно смени посоката си на летене и се насочи към къщата. Вин го последва, като се откъсна от монетата и вместо това разпали желязо и се Притегли към пантите на прозорците.

Противникът й се приземи пръв — тя чу тупването на краката му в стената на къщата — и след секунда излетя отново.

Блесна светлина и нечие изплашено лице надзърна през прозореца в мига, когато Вин се завъртя във въздуха, удари стената с крака, отблъсна се, промени леко ъгъла на полет и се Оттласна от същите панти. Чу се звън на стъкло и тя се стрелна в нощта, преди гравитацията да я е надвила.

Продължи да се носи в мъглите, наострила слух, за да не изпусне жертвата си. Тъмният силует запрати по нея няколко монети, но тя ги Тласна встрани, без дори да се забави. Една бледосиня линия се насочи надолу — хвърлена монета — и противникът й отново смени посоката.

Вин пусна своя монета и Тласна. Но монетата внезапно отскочи от земята — в резултат на Тласъка на нейния противник. Неочакваното движение промени траекторията на скока на Вин и я запокити настрани. Ти изруга тихо, хвърли друга монета и я използва, за да се Тласне обратно на предишния курс. Но вече бе изгубила целта си.

„Хубаво де…“ Тя се приземи на меката земя зад стената, изсипа няколко монети в шепата си, метна почти пълната кесия във въздуха и я Тласна в посоката, в която бе изчезнал противникът. Кесията изчезна в мъглите, като оставяше след себе си синкава аломантична диря.

Цял сноп монети внезапно литна от храсталаците отпред, насочен към нейната кесия. Вин се усмихна. Противникът й се беше вързал на номера. Беше твърде далече, за да види монетите в шепата й, също както и тя не можеше да засече неговите монети.

Една тъмна фигура се появи от храстите и скочи на стената. Вин почака, докато фигурата се прехвърли оттатък, после доближи стената, изстреля се право нагоре и хвърли шепа монети по притичващата от другата страна фигура. Противникът веднага Тласна и монетите отлетяха нагоре — но те бяха само за отвличане на вниманието. Вин скочи на земята до него, измъкна два стъклени кинжала, хвърли се напред и замахна, но противникът отскочи встрани.

„Нещо не е наред“ — помисли тя и се наведе тъкмо когато няколко блестящи монети — нейните боксинги, тези, които противникът бе Тласнал одеве — се върнаха от небето и се озоваха в ръката му. Той се завъртя и ги метна към нея.

Вин изпусна кинжалите с тих вик, протегна ръце и Тласна монетите. Почти веднага бе отхвърлена назад, тъй като Тласъкът й срещна този на нейния противник.

Една от монетите увисна по средата между двамата. Останалите изчезнаха в мъглите, разпилени от противоборстващите сили.

Вин разпали стомана и докато отхвърчаше назад, чу пъшкането на противника си, който също бе съборен. Тялото му се удари в стената, нейното срещна едно дърво. Тя разпали пютриум и надмогна болката. Използва дървото за опора и продължи да Тласка.

Монетата затрептя във въздуха, впримчена между увеличените сили на двамата аломанти. Натискът растеше. Вин стисна зъби, усещаше как стъблото зад нея се огъва.

Противникът не отстъпваше и на сантиметър.

„Няма… да… му… се дам!“ — повтаряше си Вин, докато разпалваше едновременно стомана и пютриум. Изпъшка и съсредоточи цялата си сила върху монетата.

Настъпи миг на затишие. После дървото се прекърши със силно пращене и Вин литна назад.

Дори калаят не бе достатъчен, за да запази мислите й ясни. Една черна фигура я доближи, с развята пелерина. Вин скочи и посегна към кръста си. Беше забравила, че кинжалите вече не са там.

Келсайър отметна качулката си и й ги подаде. Единият беше счупен.

— Вин, зная, че е инстинктивно, но не е необходимо да протягаш ръце напред, когато Тласкаш — нито пък да изпускаш това, което държиш.

Тя направи кисела физиономия и потърка удареното си рамо.

Добра работа с кесията — похвали я Келсайър. — За миг успя да ме излъжеш.

— Не че спечелих нещо от това — изръмжа тя.

— Вин, занимаваш се с тази работа едва от няколко месеца — рече той. — Като се имат предвид всички обстоятелства, напредъкът ти е невероятен. Но бих ти препоръчал да избягваш директно Тласкане срещу хора, които са по-тежки от теб. — Спря и огледа крехкото й телце. — Което вероятно означава да го избягваш винаги.

Вин въздъхна и се протегна. Имаше и други синини по тялото. „Поне не се виждат“. Сега, когато синините от побоя на Кеймън бяха изчезнали, Сейзед я бе предупредил да е внимателна. Трябваше да изглежда като светска дама, а гримът не можеше да скрие всичко.

— Заповядай — рече Келсайър и протегна ръка. — Сувенир.

Вин взе предмета — беше монетата, която бяха Тласкали.

От натиска беше изкривена и с изгладен релеф.

— Ще се видим в къщата — рече Келсайър.

Вин кимна и той изчезна в нощта. „Прав е — помисли тя. — Аз съм по-дребна, тежа по-малко и имам по-малък обхват от всеки потенциален противник. Ако нападна някой лице в лице, ще изгубя“. Другата възможност повече съответстваше на нрава й — да удря от прикритие, да остава невидима. Трябваше да се научи да използва по същия начин аломантията. Келсайър непрестанно повтаряше, че се развива изумително бързо за аломант. Изглежда, го отдаваше на своето преподаване, но Вин имаше усещането, че причината е другаде. Мъглите… нощните скитания… всичко това й се струваше толкова естествено. Вече не се опасяваше, че няма да овладее аломантията навреме, за да помогне на Келсайър срещу други Мъглородни.

Безпокоеше я нейната част от плана.

Въздъхна и с едно движение прескочи стената, за да потърси кесията. В къщата от другата страна светлините горяха и из двора щъкаха хора. Никой от тях не посмя да навлезе в мрака. Скаа се бояха от Мъгливите духове, благородниците — от намеса на други Мъглородни. Все опасности, срещу които един разумен човек не би искал да се изправя.

Откри кесията с помощта на синкавата линия — висеше на клона на едно дърво. Притегли я леко и се върна на улицата. Келсайър вероятно бе забравил за своята кесия — и без това вътре сигурно бяха останали само десетина монети. Но за Вин, която през целия си живот бе гладувала, и това бе цяло състояние. Не можеше да се научи да пилее. Дори една хвърлена монета караше сърцето й да се свива.

Ето защо, докато се прибираше, тя се стараеше да изразходва монетите пестеливо и вместо това Тласкаше и Теглеше метални предмети от сградите или парчета по улицата. Вече беше свикнала с подскачащата походка на Мъглороден и не се налагаше да обмисля всяко следващо движение.

Но как щеше да се справи с ролята на млада благородничка? Не можеше да скрие неспокойствието си дори от самата себе си. Кеймън успяваше, защото бе самоуверен, качество, което Вин знаеше, че не притежава. Успехът й в аломантията само доказваше, че мястото й е в сенките и скривалищата, а не с красиви дрехи под ярката светлина на балните зали.

Келсайър обаче не даваше и дума да се каже за отказ от плана.

Приземи се пред вратата на имението Реноа леко задъхана. Огледа с тревога светещите прозорци.

„Трябва да се научиш да го правиш, Вин — повтаряше й Келсайър. — Ти си талантлив аломант, но ще ти е нужно повече от Тласкане на стомана, за да се справиш с благородниците. Докато не свикнеш да се движиш в обществото им със същата лекота, с която скиташ в мъглите, предимството ще е на тяхна страна“.

Вин въздъхна, изправи се, свали пелерината, сгъна я и влезе. Попита за Сейзед и прислугата я упъти към кухнята.

Дори в помещенията на слугите се поддържаше изрядна чистота. Вин започваше да осъзнава защо Реноа е толкова убедителен самозванец — той не допускаше и най-малък пропуск. Ако играеше ролята си дори само наполовина толкова добре, колкото поддържаше реда в къщата, едва ли някой щеше да разкрие измамата.

„Но все трябва да има някакъв недостатък — помисли тя. — Келсайър нали спомена, че Реноа не би издържал на критичен оглед от инквизитор. Може би те са в състояние да долавят чувствата му, нещо, което ще го издаде?“

Разговорът тогава не беше от важните, но Вин го бе запомнила. Въпреки приказките на Келсайър за честност и доверие той все още имаше свои тайни. Всеки имаше.

Сейзед наистина беше в кухнята, в компанията на една слугиня на средна възраст. Беше твърде висока за скаа — макар че застанала до Сейзед изглеждаше дребна. Вин я познаваше — това беше Косахн, от персонала на имението. Вин се бе постарала да запомни имената на всички работещи в къщата.

Сейзед вдигна глава.

— А, господарката Вин. Връщате се тъкмо навреме.

Косахн огледа Вин преценяващо и тя съжали, че не е в мъглите, където никой не можеше да я разглежда толкова прямо.

— Струва ми се, че вече е достатъчно дълга — рече Сейзед.

— Вероятно — отвърна Косахн. — Но не очаквайте от мен чудеса, господарю Вахт.

Сейзед кимна. „Вахт“ вероятно беше думата за териски стюард. Нито скаа, нито благородници, терисците заемаха доста странно място в обществото.

Вин ги огледа с подозрение.

— Косата ви, господарке — поясни Сейзед със спокоен глас. — Косахн възнамерява да я подстриже.

— О! — възкликна Вин и вдигна ръка. Косата й наистина бе пораснала по-дълга, отколкото я харесваше, макар че се съмняваше, че Сейзед ще й позволи да я подстриже по момчешки.

Косахн посочи един стол и Вин неохотно се настани на него. Не се чувстваше никак спокойна да седи покорно, докато някой щрака с остри ножици зад гърба й, но нямаше друг начин.

След като прекара няколко пъти пръсти през косата й, Косахн започна да я подкъсява.

— Каква хубава коса — промърмори тя, по-скоро на себе си. — Жалко, че е толкова занемарена, господарю Вахт. Много придворни дами бяха дали мило и драго за такава коса — едновременно бухнала и права, за да може да се реши по-лесно.

Сейзед се усмихна.

— Занапред ще трябва да се грижим повечко за нея.

Косахн продължи да работи, като си кимаше. Сейзед заобиколи и седна срещу Вин.

— Келсайър още не се е върнал, нали? — попита тя.

Сейзед поклати глава и Вин въздъхна. Келсайър не я смяташе за достатъчно добре подготвена, за да излиза с него на набези, много от които бяха непосредствено след среднощните им улични уроци. През изминалите два месеца бе навестил десетина различни благороднически къщи, както в Лутадел, така и във Фелисе, като сменяше облеклото и привидните си мотиви, за да създаде атмосфера на объркване и недоверие сред Големите къщи.

— Какво? — попита Вин, забелязала, че Сейзед я гледа с любопитство.

Терисецът кимна почтително.

— Чудех се дали бихте изслушали още едно предложение?

Вин въздъхна с досада.

— Да чуем.

„Не че мога да направя каквото и да било, докато седя тук“.

— Мисля, че открих идеалната религия за вас — заговори Сейзед и на обичайно спокойното му лице се появиха наченки на ентусиазъм. — Нарича се „трелагизъм“, по името на бог Трел. Той е почитан от една група, известна като нелазанци, хора, живеещи далече на север. В тяхната страна денят и нощта следват странен ритъм. През някои месеци на годината е тъмно почти през целия ден. През лятото обаче се стъмва само за няколко часа. Нелазанците намират тъмнината за особено красива, а светлината за грозна. За тях звездите са Хилядата очи на Трел, който ги наблюдава. Слънцето е единственото око на брата на Трел, Налт. Тъй като Налт е едноок, той се опитва с блясъка си да заслепи този на брат си. Нелазанците обаче не са впечатлени от усилията му и предпочитат да се прекланят пред спокойния Трел, който ги наблюдава дори когато Налт засенчи небосвода. — Сейзед спря. Вин не знаеше какво да каже и затова мълчеше. — Религията наистина си я бива, господарке Вин — продължи Сейзед. — Много спокойна и същевременно изпълнена със сила. Нелазанците не са особено развит народ, но са непоколебими във вярата си. Картографирали са цялото нощно небе, като са изброили и локализирали всички големи звезди. Обичаите им ще ви бъдат от полза, особено предпочитанията им към нощта. Ако желаете, мога да ви разкажа още.

Вин поклати глава.

— Това е достатъчно, Сейзед.

— Не ви харесва, така ли? — попита той и леко се намръщи. — Е, добре. Ще трябва да помисля още. Благодаря ви, господарке — за търпението към мен.

— Да помислиш още? — попита Вин. — Сейз, това е петата религия, към която се опитваш да ме приобщиш. Колко още има?

— Петстотин шейсет и две — отвърна Сейзед. — Или поне това е броят, който ми е известен. Съществуват и други религии, възникнали и забравени, без да оставят следа.

— И ти помниш всички тези религии? — попита учудено Вин.

— Доколкото ми е по силите — обясни Сейзед. — Молитви, вяра, митология. Много от тях са сходни — разклонения или секти на други.

— Но как можеш да ги запомниш всичките?!

— Имам свои… методи.

— Но какъв е смисълът?

Сейзед се намръщи.

— Отговорът, струва ми се, е очевиден. Хората са ценни, господарке Вин, следователно са ценни и техните вярвания. След Възнесението преди хиляда години толкова много религии са изчезнали. Стоманеното министерство забранява да се почитат всички божества, освен лорд Владетеля и инквизиторите са успели да унищожат няколкостотин религии. Ако никой не ги помни, те просто ще изчезнат.

— Искаш да кажеш, че се опитваш да ме накараш да повярвам в една религия, която е изчезнала преди хиляда години?

Сейзед кимна.

„Всички, които са обвързани с Келсайър, ли са се побъркали?“

— Последната империя няма да просъществува вечно — продължи тихо Сейзед. — Не зная дали господарят Келсайър ще е този, който ще предизвика края й, но край ще има. И когато това се случи, когато Стоманеното министерство изгуби силата си, хората ще поискат да се върнат към поверията на своите предци. В този ден те ще потърсят Пазителите и ние ще възвърнем на хората техните забравени истини.

— Пазителите? — попита Вин, докато Косахн подравняваше бретона й. — Значи има и други като теб?

— Не много — отвърна Сейзед. — Но има. Достатъчно, за да предадат истината на следващото поколение.

Вин се замисли. Косахн се въртеше около нея. Изобщо не бързаше — когато я подстригваше Рийн, обикновено приключваше с няколко бързи рязвания.

— Докато чакате, господарке Вин, желаете ли да продължим с уроците? — попита Сейзед.

Вин погледна терисеца и той й отвърна с усмивка. Знаеше, че сега е негова пленница, не можеше да се скрие, нито да седне при прозореца и да се загледа в мъглите. Оставаше й само да седи и да слуша.

— Добре.

— Можете ли да назовете десетте Големи къщи на Лутадел, като ги подредите по сила?

— Венчър, Хейстингс, Елариел, Текиел, Лекал, Ерикелер, Ерикел, Хоут, Убрейн и Бувидас.

— Чудесно. А вие сте?

— Аз съм лейди Валет Реноа, далечна племенница на лорд Тевен Реноа, който притежава това имение. Моите родители — лорд Харден и лейди Фелет Реноа — живеят в Чакат, град в Западните провинции. Голям износ, предимно на вълна. Семейството ми се занимава с търговия на бои, особено тъмночервено, от охлювите, които се срещат често там, както и пъстро жълто, което пък се изработва от кората на дърветата. Като част от търговското съглашение със своя далечен братовчед моите родители ме пращат в Лутадел, за да прекарам известно време в двора.

Сейзед кимна.

— И как гледате на тази възможност?

— Смаяна съм и малко объркана — отвърна Вин. — Хората ми обръщат внимание само за да спечелят благоволението на лорд Реноа. Но тъй като не познавам порядките в двора, се чувствам поласкана от вниманието им. Бих искала да си осигуря благоразположението на аристокрацията, но без да си навличам неприятности.

— Способността ви да запомняте, е удивителна, господарке — заяви Сейзед. — Вашият скромен слуга дори се пита докъде бихте стигнали в напредъка си, ако полагахте повече старание да се учите, отколкото да избягвате уроците.

Вин го погледна.

— Дали териските „скромни слуги“ си позволяват да разговарят по такъв начин със своите господари?

— Само тези, които са успели в попрището.

Вин отново го стрелна с поглед, после въздъхна.

— Съжалявам, Сейз. Не искам да избягвам уроците ти. Само че… мъглите понякога ме разсейват.

— Какво пък, както вече казах, за щастие вие се учите доста бързо. Но хората от двора са разполагали с целия си живот, за да се учат на етикеция. Дори за селска благородница има доста неща, които вече би трябвало да знаете.

— Давам си сметка — рече Вин. — Не бих искала да се набивам в очи.

— Няма как да го избегнете, господарке. Новодошла, от далечна част на империята? Да, те ще ви забележат. Въпросът е да не будим подозрение. Трябва да ви опознаят, после да изгубят интерес. Ако се държите глупаво, това само по себе си ще е подозрително.

„Ама че ги приказва“.

Сейзед млъкна, завъртя леко глава и след секунди Вин чу стъпки откъм коридора. Келсайър влезе в стаята с познатата си усмивка. Свали си пелерината, сякаш едва сега забеляза Вин — и спря.

— Какво? — попита тя и се понадигна от стола.

— Прическата ти отива — отвърна Келсайър. — Добра работа, Косахн.

— Нищо особено, господарю Келсайър. — Вин почти долови смущението в гласа й. — Справих се, доколкото ми е по силите.

— Огледало — нареди Вин и протегна ръка.

Косахн й подаде огледалото. Вин го вдигна пред себе си, надзърна и замря. Приличаше на… момиче.

Косахн бе свършила забележителна работа с косата й и най-вече с непокорните кичури. Вин отдавна бе забелязала, че ако пусне косата си твърде дълга, тя започва да се изправя. Сега не бе чак толкова дълга — едва стигаше до ушите, — но стоеше пригладена.

„Не им позволявай да те мислят за момиче“ — припомни си гласа на Рийн. Но кой знае защо, този път тя предпочете да пренебрегне този глас.

— Може би все пак ще успеем да те направим дама! — каза със смях Келсайър.

— Първо трябва да я отучим да се мръщи толкова често, господарю Келсайър — отбеляза Сейзед.

— Виж, това ще е трудно — отвърна Келсайър. — Изглежда, много си пада по мимиките. Както и да е, добра работа, Косахн.

— Имам още малко да я подравня, господарю — рече жената.

— О, продължавай спокойно — отвърна Келсайър. — Аз пък ще отмъкна за малко Сейзед.

Намигна на Вин, усмихна се на Косахн, после двамата със Сейзед излязоха — и отново отнеха на Вин възможността да ги подслушва.

Келсайър надзърна в кухнята. Вин седеше мълчаливо на стола. Прическата наистина беше хубава. Но комплиментите му имаха и друга цел — той подозираше, че през целия си живот Вин е била жертва на внушенията, че е безполезна. Малко самоувереност щеше да й е от полза.

Затвори вратата и се обърна към Сейзед. Терисецът чакаше както обикновено със спокойна търпеливост.

— Как върви обучението?

— Много добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Тя вече знаеше някои неща от брат си. Освен това е невероятно интелигентна — бързо възприема и запаметява. Не очаквах подобни умения от момиче, израсло при нейните обстоятелства.

— Много улични деца са умни — рече Келсайър. — Тези, които оцеляват.

Сейзед кимна тъжно.

— Тя е много затворена и изглежда, не вижда пълния смисъл на моите уроци. На пръв поглед се подчинява, но умее да се възползва от чуждите грешки и пропуски. Ако не й кажа точно къде и кога ще се срещнем, се налага да я търся из цялото имение.

— Мисля, че това е нейният начин да запази контрол над живота си. Както и да е, всъщност исках да разбера дали е готова.

— Не съм сигурен, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Знанието не е еквивалент на умението. Не съм убеден, че притежава… държането на една благородница, дори на млада и неопитна. Упражнявахме се да се храним, преминахме разговорния етикет и празнословието. Всичко това й се удава лесно, но в контролирана ситуация. Дори се справи добре на няколко чайни срещи, организирани от лорд Реноа с тукашни благородници. Но няма да знаем до каква степен е готова, преди да я пратим сама сред вълците.

— Ще ми се да можеше да я подготвим още малко. — Келсайър поклати глава. — Но с всяка седмица опасността Министерството да открие войниците в пещерите се увеличава.

— Значи всичко е въпрос на баланс. Трябва да почакаме, докато съберем хората, от които се нуждаем, и същевременно да действаме достатъчно бързо, за да не рискуваме разкритие.

Келсайър кимна.

— Не можем да се бавим заради един от групата. Ако Вин се справя зле, ще трябва да намерим някой друг за къртица. Бедното момиче — ще ми се да имах повече време да я обучавам на аломантия. Едва успяхме да преминем първите четири метала.

— Ако ми позволите един съвет…

— Разбира се, Сейз.

— Пратете детето с неколцина от нашите Мъгливи. Чух, че Бриз е много опитен Усмирител, другите сигурно са също толкова умели. Нека покажат на господарката Вин как прилагат способностите си.

Келсайър го погледна замислено.

— Сейз, това е добра идея.

— Но?

Келсайър погледна към вратата, зад която Вин търпеливо чакаше да приключат с прическата й.

— Не съм сигурен. Днес, докато тренирахме, между нас възникна директен двубой по Тласкане на стомана. Това момиче тежи два пъти по-малко от мен, но въпреки това ме отхвърли доста силно.

— Различните хора притежават различна аломантична сила — отбеляза Сейз.

— Да, но вариациите обикновено не са големи. Пък и на мен ми бяха нужни много месеци, за да се науча да Тласкам и Тегля. Не е толкова лесно, колкото изглежда — дори да се Тласнеш нагоре по някоя стена изисква да познаваш добре теглото, баланса и траекторията. Но Вин… тя сякаш знае тези неща инстинктивно. Вярно, може да използва само първите четири метала, но напредъкът й е изумителен.

— Тя е невероятно момиче.

— Да. Но има нужда от повече време, за да опознае силата си. Тя го заслужава. Малко ми е съвестно, че я забърках в нашите планове. Нищо чудно да свърши живота си на някоя церемониална екзекуция, организирана от Министерството. Заедно с всички нас.

— Но въпреки че ви е „съвестно“, нямате нищо против да я използвате като шпионин, нали?

— Да, нямам — призна Келсайър. — Трябва да се възползваме от всички възможности. Но, Сейз… искам да я държиш под око. Отсега нататък ще си неин стюард и ще я пазиш при всички нейни действия — няма нищо странно в това да води със себе си териски слуга.

— Така е — съгласи се Сейзед. — Дори би било странно да я пратят в двора без придружител.

— Пази я, Сейз. Може да е мощен аломант, но все още е неопитна. Ще ми е по-спокойно да я пращам в леговището на хищника, ако знам, че ти си до нея.

— Ще я пазя с живота си, господарю Келсайър. Обещавам ви.

Келсайър се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— В такъв случай вече ми става мъчно за онзи, който дръзне да се изпречи на пътя й.

Сейзед наведе почтително глава. Изглеждаше безвреден, но Келсайър познаваше силата, която криеше в себе си. Малцина мъже, аломанти или не, биха издържали в двубой с разярен Пазител. Вероятно по тази причина Министерството се бе заканило да изтреби тяхната секта до крак.

— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Захващайте се с обучението. Лорд Венчър организира голям бал в края на седмицата и готова или не, Вин трябва да е там.

10.

Вин вървеше по една улица в Пукнатините — един от многобройните лутаделски скаа бордеи — със спусната качулка. По някаква причина топлата сянка на качулката й се струваше по-поносима от червеникавата слънчева светлина.

Крачеше прегърбена, свела поглед към земята, придържаше се към едната страна на улицата. Тукашните обитатели, с които се разминаваше, се държаха по същия начин. Никой не вдигаше глава, нито пристъпваше с лъчезарна усмивка. В бордеите подобно поведение би изглеждало подозрително.

Почти бе забравила колко потискащ може да е Лутадел. Седмиците, прекарани във Фелисе, я бяха накарали да свикне с дърветата и чистите стени. Тук нищо не беше бяло — нямаше белостволи трепетлики, нито измит гранит. Само чернилка.

Сградите бяха изцапани от безбройните несекващи саждопади. Въздухът бе задимен от огнищата на ковачниците и от хилядите кухненски комини. Паважът, вратите и ъглите бяха покрити с пепел — изглежда, никой не си даваше труда да мете купчините.

„Колкото и да е странно, нощем всичко изглежда поне малко по-ярко и чисто“ — мислеше си тя, докато завиваше зад следващия ъгъл. Подмина няколко просяци, седнали на камъните с протегнати за милостиня ръце: молещите им гласове не трогваха изгладнелите и мършави минувачи. Размина се с група работници, които крачеха със сведени глави, скрили лицата си под шапки или качулки. От време на време срещаше патрули на градския гарнизон с пълно бойно снаряжение: нагръдници, шлемове и черни наметала в добавка към оръжията — за да изглеждат колкото се може по-заплашителни. Те бяха живото олицетворение на волята и властта на лорд Владетеля в един район, който принудителите по правило се гнусяха да навестяват. Войниците от гарнизона ритаха просяците, за да се убедят, че наистина са сакати, спираха минувачите и ги разпитваха защо не на работните си места и въобще се държаха нахално и предизвикателно. Когато наближи поредния патрул. Вин се присви и ускори крачка. Изглеждаше достатъчно дребна, за да я вземат за хлапак, и този път войниците отново не проявиха никакъв интерес към нея. Тя свърна зад следващия ъгъл и продължи по засипана с пепел уличка, в чийто край имаше гостилница.

Като повечето подобни заведения и тя беше мръсна и зле поддържана. В общество, където работниците получаваха рядко, или най-често изобщо не получаваха заплата, кухните трябваше да се издържат от благородниците. Някои местни господари — вероятно притежателите на фабрики и ковачници в района — плащаха на съдържателя на гостилницата, за да осигурява храна на местните скаа. Работниците получаваха хранителни купони за вкъщи и имаха право на кратка обедна почивка, за да утолят глада си. Така беше по-евтино, отколкото да се доставя храна на място.

Разбира се, тъй като получаваше заплащането директно, съдържателят на кухнята можеше да пести от използваните продукти. Според Вин храната тук едва ли беше по-вкусна от паница пепел.

За щастие не беше дошла да яде. Присъедини се към опашката при вратата и търпеливо загледа как работниците подават металните си жетони. Когато дойде нейният ред, извади малък дървен диск и го подаде на стоящия при вратата скаа. Той го взе с бързо движение и кимна почти неуловимо надясно.

Вин тръгна в указаната посока. По пода бяха разхвърлени останки от храна, примесени с пепел. Когато приближи вратата в дъното, един седнал до нея мъж също й кимна и я побутна да се отвори. Вин бързо се шмугна през нея.

— Вин, скъпа моя! — Бриз седеше на една маса до вратата. — Добре дошла! Как беше във Фелисе?

Вин сви рамене и се настани до масата.

— Ах — продължи Бриз. — Бях забравил колко си приказлива. Вино?

Вин поклати глава.

— Е, това не пречи аз да си сръбна. — Бриз носеше екстравагантен костюм и бе положил на коленете си фехтоваческо бастунче. Озареното от самотен фенер помещение беше доста по-чисто от столовата. От четиримата други в стаята Вин познаваше само един — чирака от работилницата на Клъбс. Двамата при вратата очевидно бяха пазачи. Последният изглеждаше като най-обикновен скаа работник — впечатлението се допълваше от черната куртка и изцапаното със сажди лице. Самоувереното му поведение обаче подсказваше, че принадлежи към бунтовниците. Вероятно бе някой от приближените на Йеден.

Бриз вдигна чашата си и я чукна с нокът. Бунтовникът го изгледа навъсено.

— Бас държа, че се питаш дали използвам върху теб аломантия — захили се Бриз. — Може би да, може би не. Но има ли значение? Тук съм по покана на вашия водач, а той ви нареди да се погрижите да се чувствам добре. И, уверявам те, чаша вино в ръката ми е абсолютно задължително условие, за да се почувствам добре.

Мъжът се навъси още повече, дръпна чашата от ръката му и изсумтя нещо за излишното пилеене на пари.

Бриз повдигна вежди и се обърна към Вин. Изглеждаше ужасно доволен от себе си.

— Е, Тласна ли го? — попита тя.

Бриз поклати глава.

— Чиста загуба на месинг. Келсайър каза ли ти защо иска днес да дойдеш тук?

— Каза ми да те наблюдавам внимателно — отвърна тя, малко обидена, че са я предали на Бриз. — И че няма време да ме обучи на работа с всички метали.

— Какво пък — заяви Бриз, — да се захващаме, щом случаят е такъв. Но първо трябва да разбереш, че Усмиряването е нещо повече от обикновена аломантия. Става въпрос за финото и благородно изкуство на манипулиране.

— Да бе, благородно — подсмихна се Вин.

— Ах, сега говориш като едва от тях.

— От кои тях?

— От всички други — тросна се Бриз. — Нали видя как се отнася с мен този скаа джентълмен? Хората не ни обичат, мила моя. Мисълта, че някой тайно може да си играе с чувствата им, да ги кара да вършат разни неща, ги кара да се чувстват неспокойни. Това, което не разбират — и което трябва да разбереш ти, — е, че хората непрестанно манипулират други хора. Нещо повече, манипулацията е в сърцето на обществените взаимоотношения. — Той се облегна назад и повдигна леко бастунчето. — Помисли върху това. Какво прави мъжът, когато търси вниманието на млада дама? Опитва се да я манипулира да го погледне благосклонно. Какво става, когато двама стари приятели сядат да си пийнат? Разказват си разни истории, като се мъчат да се впечатлят един друг. Животът на хората е преплетен с позьорство и внушение. И в това няма нищо лошо — нещо повече, ние зависим от него. Тези взаимоотношения ни учат да общуваме с оставалите. — Пое си дъх и посочи Вин с бастунчето. — Разликата между Усмирителите и обикновените хора е, че ние осъзнаваме какво вършим. Само дето имаме леко… предимство. Но дали то е по-различно от това да притежаваш вродена харизма или чудесни зъби? Не мисля.

Вин мълчеше.

— Освен това — продължи Бриз, — както вече споменах, добрият Усмирител трябва да умее много повече неща от обикновена аломантия. Защото аломантията няма да ти позволи да четеш мислите и чувствата на другите — в известен смисъл ти си сляп като всички останали. Ти изстрелваш емоционални импулси към определена личност и с това се опитваш да промениш нейните чувства — с надеждата да постигнеш желания ефект. Великите Усмирители са тези, които, с помощта на очите, и инстинктите си, разбират как се чувства един човек, преди да приложат майсторството си върху него.

— Какво значение има как се чувстват? Нали и без това ще ги Усмириш? Какво те интересува как се чувстват?

Бриз въздъхна и поклати глава.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че вече те Усмирих три пъти по време на нашия разговор?

Вин се ококори.

— Кога?

— Има ли значение? — отвърна с въпрос Бриз. — Това е урок, който ти предстои да научиш, мила моя. Щом не можеш да разпознаеш чувствата на другия, никога няма да овладееш емоционалната аломантия. Ако Тласнеш човека твърде силно, дори най-простият скаа ще си даде сметка, че го манипулират. Докоснеш ли го лекичко, няма да постигнеш забележим ефект — други, по-силни чувства ще го направляват. — Бриз поклати глава. — Всичко опира до това да разбираш хората. Трябва да знаеш как се чувстват и да променяш тези чувства с леки тласъци в правилната посока, сетне да се възползваш от новополученото състояние. Това, скъпа моя, е нашето предизвикателство! Трудно е, но тези, които се справят добре…

Вратата се отвори и навъсеният скаа се върна с цяла бутилка вино. Сложи чашата и бутилката на масата пред Бриз и се премести в другия край на стаята, откъдето наблюдаваше през тайни отвори какво става в столовата отвън.

— … ще получат голяма награда — довърши Бриз с усмивка, намигна й и си наля.

Вин не знаеше какво да мисли. Идеите на Бриз й се струваха малко безскрупулни. Но пък не беше забравила на какво я учеше Рийн. Ако нямаше сила да върши тези неща, други щяха да го направят вместо нея. Тя разпали мед — както я бе учил Келсайър, — за да се предпази от по-нататъшни манипулации на Бриз.

Вратата се отвори и на прага се появи познато лице.

— Здрасти, Вин. — Хам й махна с приятелска усмивка, приближи се до масата и погледна виното. — Бриз, нали си даваш сметка, че бунтовниците не могат да си позволяват подобен лукс?

— Келсайър ще им върне парите — отвърна Бриз и махна небрежно. — Лично аз не мога да работя с пресъхнало гърло. Как е положението отвън?

— Спокойно — отвърна Хам. — Но за всеки случай съм оставил Калаено око на ъгъла. Резервният изход е зад капака ей там.

Бриз кимна, а Хам се обърна и погледна чирака на Клъбс.

— Задимяваш ли, Кобъл?

Хлапакът кимна.

— Добро момче — рече Хам. — Е, това е всичко. Сега остава да изчакаме речта на Кел.

Бриз извади джобния си часовник и го погледна.

— Остават му още няколко минути. Да накарам ли някой да ти донесе чаша?

— Ще пропусна — отвърна Хам.

Бриз повдигна рамене и сръбна от виното.

Настъпи тишина. Пръв заговори Хам:

— Та значи…

— Не — прекъсна го Бриз.

— Но…

— Каквото и да е, не искаме да го чуем.

Хам го изгледа навъсено.

— Не можеш да ме Тласнеш към тихо доволство, Бриз.

Бриз завъртя очи.

— Какво искаше да кажеш? — попита Вин.

— Не го окуражавай, скъпа — предупреди я Бриз.

Вин се намръщи и погледна Хам. Той се усмихваше.

— Само не ме замесвай в това — въздъхна Бриз. — Не съм в настроение за поредния безкраен спор с Хам.

— Не му обръщай внимание — заяви Хам и придърпа ентусиазирано стола си до Вин. — Ето какво се чудех. Като сваляме Последната империя, дали вършим добро, или лошо дело?

Вин се замисли.

— Има ли значение?

Хам я погледна учудено, а Бриз се изкиска.

— Добър отговор.

Хам го изгледа кръвнишки, после пак се обърна към Вин.

— Разбира се, че има.

— В такъв случай — заяви Вин, — мисля, че вършим добро. Последната империя потиска скаа от векове.

— Така е — съгласи се Хам. — Но има един проблем. Лорд Владетеля е бог, нали?

Вин сви рамене.

— Това пък какво ни интересува?

Хам я стрелна ядно с поглед.

Тя въздъхна с досада.

— Е, добре. Министерството твърди, че е бог.

— Или по-точно — отбеляза Бриз, — че е частица от бог. Той е Отломък от безкрая — нито всемогъщ, нито вездесъщ, а самостоятелен дял от съзнанието, което е.

Хам въздъхна.

— Нали каза, че не искаш да се месиш?

— Само уточнявам някои факти — отвърна нехайно Бриз.

— Както и да е — рече Хам. — Бог е създател на всички неща, нали? Той е силата, която командва законите на вселената, и следователно е първоизточник на моралните принципи. Той е абсолютният морал.

Вин премигна объркано.

— Виждаш ли вече дилемата? — попита Хам.

— Виждам един идиот — обади се Бриз.

— Не разбирам — призна Вин. — Къде е проблемът?

— Ние твърдим, че вършим добро — обясняваше спокойно Хам. — Но лорд Владетеля — или бог — определя кое е доброто. Следователно, като му противоречим, ние ставаме злото. Но тъй като той върши злини, въпросът е доброто има ли смисъл в този случай?

Вин се намръщи.

— Е? — попита Хам.

— Струва ми се, че заради теб ще получа главобол — оплака се Вин.

— Предупредих те — подсмихна се Бриз.

Хам въздъхна.

— Все пак не смяташ ли, че си заслужава да се помисли върху това?

— Не съм сигурна.

— Аз съм — рече Бриз.

Хам поклати глава.

— Защо никой не обича свестните, интелигентни разговори?

Скаа бунтовникът в ъгъла внезапно се размърда.

— Келсайър пристигна!

Хам повдигна вежди и се изправи.

— Ще ида да огледам района. Вин, помисли върху този въпрос.

— Уф, добре… — въздъхна Вин, когато Хам излезе.

— Ела насам, Вин. — Бриз също се изправи. — На стената има още отвори. Въди така добра и ми донеси стола.

Дори не я погледна, за да провери дали ще изпълни молбата му. Тя се спря объркана. Не би трябвало да може да я Усмирява, с горяща в тялото й мед. Но все пак… Въздъхна, взе двата стола и се затътри към другия край на стаята. Бриз изтегли настрани дълга тясна преграда, зад която се виждаше столовата.

По масите бяха насядали скаа с неизмити лица и ръце, загърнати в парцаливи наметала. Унили, прегърбени, целите покрити с петна от сажди. Но присъствието им на срещата показваше, че са готови да слушат. Йеден седеше близо до входната врата, облечен с обичайната си работническа куртка. Беше подстригал косата си съвсем късо.

Вин очакваше появата на Келсайър да предизвика лек фурор. Но вместо това той пристъпи мълчаливо, наведе се да размени няколко думи с Йеден, после се изправи пред насядалите работници.

Досега Вин не го бе виждала с такива семпли дрехи. Носеше кафява работническа куртка и бежови панталони, като мнозина от присъстващите. Но за разлика от тях, дрехите му бяха чисти. Не се виждаше и петънце от сажди и макар да бяха от същия груб материал, нямаше лекета или кръпки. Разликата беше очебийна, дори повече, отколкото ако се бе издокарал в благороднически костюм.

Келсайър скръсти ръце и присъстващите постепенно утихнаха. Вин се зачуди на способността на този човек да овладява толкова разнородна тълпа само като застане пред нея. Дали използваше аломантия? Но въпреки че тя гореше мед, усещаше… присъствието му.

Веднага щом в стаята се възцари тишина, Келсайър заговори:

— Вероятно вече сте чували за мен. И нямаше да сте тук, ако поне малко не съчувствахте на каузата ми.

Приседналият до Вин Бриз отпи глътка вино и прошепна:

— Усмиряването и Размиряването не са като другите аломантични умения. При повечето метали Тласкането и Дърпането имат обратен ефект. С чувствата обаче можеш да получиш същите резултати независимо дали Усмиряваш, или Размиряваш. Това обаче не важи за екстремни емоционални състояния — пълно безразличие или буйна страст. В повечето случаи няма значение коя сила използваш. Хората не са като твърди метални слитъци — във всеки момент те се измъчват от различни чувства. Опитният Усмирител може да овладее всички чувства, освен тези, които иска да доминират. — Бриз се извърна леко настрани. — Ръд, прати синята прислужница, ако обичаш.

Един от пазачите кимна, открехна леко вратата и прошепна нещо на мъжа отвън. Миг по-късно Вин видя една облечена в сини дрехи слугиня да обикаля сред тълпата и да пълни чашите.

— Моите Усмирители са смесени с присъстващите — обясни все така тихо Бриз. — Момичетата, които пращам, са като указатели. Те сочат на Усмирителите върху кои чувства трябва да работят. Също както и аз… — Той млъкна, съсредоточен върху ставащото отвън. — Умора… — прошепна след малко. — Това е излишно в момента. Както и гладът… разсейва. Подозрителност… определено не би ни помогнало. Така… Та докато Усмирителите действат, Размирителите разпалват у присъстващите онези чувства, които искаме да ги владеят. Любопитство… ето това им трябва сега. Да, слушайте Келсайър. Чували сте всякакви легенди. Вижте го сами и бъдете удивени.

— Зная защо сте тук днес — говореше с тих глас Келсайър. В тона му липсваше обичайният плам и той изглеждаше по-скоро смирен, но съвсем прям. — Дванайсетчасов работен ден в работилница или ферма. Бият ви, не ви плащат за труда, дават ви лоша храна. И за какво е всичко това? За да ви върнат в края на деня по вашите домове, където трагедията продължава? Приятел, убит от жесток надзирател. Дъщеря, превърнала се в играчка на някой благородник. Брат, издъхнал от ръката на преминаващ по улицата господар, който просто е имал лош ден.

— Да — прошепна Бриз. — Добре. Червено, Ръд. Прати момичето в червено.

В столовата се появи друго момиче.

— Страст и гняв — шепнеше Бриз. — Но съвсем малко. Само колкото да ги сръчкаме.

Завладяна от любопитство, Вин изгаси медта и разпалвайки бронз се помъчи да долови аломантичните импулси на Бриз. Но от него не излизаше нищо. „Разбира се — помисли тя. — Забравях за чирака на Клъбс — той ми пречи да усещам аломантичните импулси“. Отново разпали медта.

Келсайър продължаваше да говори:

— Приятеля мой, вие не сте сами в нещастието си. Като вас има милиони. И те се нуждаят от вас. Не съм дошъл да моля — и без това през целия си живот молим за какво ли не. Искам само да помислите. Къде бихте желали да насочите силите си? В ковачницата, за оръжия на лорд Владетеля? Или за вещо по-ценно?

„Той не спомена нашите войници — помисли Вин. — Или какво ще правят онези, които го последват. Не желае да издава подробности. Вероятно това е най-разумно за момента“.

— Вие знаете защо съм тук — говореше Келсайър. — Познавате приятеля ми Йеден и хората, които представлява. Всеки скаа в града е чувал за бунтовниците. Вероятно някои от вас са обмисляли дали да не ги потърсят. Но повечето ще се върнат по домовете си и утре отново ще превиват гръб на работните си места. Правите го, защото този ужасен живот ви е добре познат. Но сред вас има такива, които ще ме последват. И това са хората, чиито имена ще бъдат запомнени през идните години. Запомнени, защото са извършили нещо велико.

Работниците започнаха да се споглеждат, макар че имаше и такива, които не вдигаха очи от празните си купи. Накрая се обади един, седнал близо до вратата:

— Ти си глупак. Лорд Владетеля ще те убие. Не можеш да се бунтуваш срещу бога в собствения му град.

Възцари се напрегната тишина. Бриз си зашепна вещо под носа.

Келсайър не бързаше да отговори. Накрая се пресегна и запретна ръкавите на куртката си. Отдолу се показаха грозните белези.

— Лорд Владетеля не е наш бог — заяви той спокойно. — И не може да ме убие. Опита се, но не успя. Защото аз съм онзи, когото той никога не ще убие.

След тези думи се обърна и излезе кротко, също както беше влязъл.

— Хъм — изсумтя Бриз, — какво пък, малко мелодрама не е излишна. Ръд, прибери червената и изкарай кафявата.

В столовата се появи момиче с кафява рокля.

— Изумление — продължи да бърбори Бриз. — Ах, да, и гордост. Успокойте гнева, засега…

Присъстващите се усмириха и в помещението се възцари странно мълчание. Накрая Йеден се изправи, каза няколко окуражителни думи и после обясни какво ще трябва да правят онези, които желаят да се присъединят към тях. Докато приказваше, повечето от присъстващите отново започнаха да се хранят.

— Зелената, Ръд — нареди Бриз. — Хъм, да. Сега ще ви накараме да се позамислите и ще посъбудим чувството ви за лоялност. Не искаме да изтичате при принудителите, нали? Кел прикрива доста добре следите си, но колкото по-малко знаят властите, толкова по-добре. Тъй, сега какво да направим за Йеден? Струва ми се прекалено нервен. Да го Усмирим, да отнемем страховете. Ще оставим само тази негова страст — да се надяваме, че ще прикрие неумелата нотка в гласа му.

Вин продължаваше да наблюдава. Сега, след като Келсайър си бе тръгнал, откри, че й е по-лесно да се съсредоточи върху реакциите на присъстващите и работата на Бриз. Докато Йеден говореше, работниците отвън, изглежда, реагираха съвсем точно на тихите инструкции на Бриз. Йеден също показваше белези на манипулиране — сега изглеждаше по-уверен, гласът му стана по-твърд.

Завладяна от любопитство, Вин отново угаси медта и се съсредоточи, за да долови докосването на Бриз върху чувствата й — със сигурност и тя трябваше да възприема аломантичното излъчване. Той без съмнение нямаше време да се концентрира върху отделни индивиди. Но беше много трудно да усети нещо. Въпреки това постепенно забеляза, че се чувства точно така, както нашепваше във всеки един момент Бриз.

Неусетно се изпълни с уважение към него. Келсайър бе използвал няколко пъти аломантия върху чувствата й и всеки път тя го бе усещала почти като лек удар в лицето. Келсайър имаше сила, но не и финес.

Докосването на Бриз беше невероятно деликатно. Той усмиряваше някои емоции, приглушаваше ги, без хората дори да забележат. Вин долови и някои от импулсите на хората му, но те не бяха тъй умели като тези на Бриз. Междувременно Йеден обясняваше, че тези, които се присъединят към него, ще трябва за известно време да се разделят със семействата си — за около година, — но че през това време те ще бъдат изхранвани от съпротивата.

Вин усещаше, че уважението й към Бриз продължава да расте. Вече не се сърдеше на Келсайър, задето я бе пратил тук. Бриз умееше само едно нещо, но очевидно имаше огромен опит в него. Като Мъглороден, Келсайър е трябвало да изучава всички аломантични умения; имаше логика, че не се е съсредоточил само върху едно от тях.

„Ще го помоля да ме прати и при другите — помисли тя. — Сигурно и те са майстори в своя занаят“.

Когато отново надзърна през отвора, Йеден вече приключваше.

— Всички чухте Келсайър, Оцелелия от Хатсин — рече той. — Слуховете за него са верни — той се е отказал доброволно от живота на крадец и сега се е присъединил към скаа бунтовниците! Хора, ние подготвяме нещо велико. Нещо, което наистина би могло да сложи край на борбата ни с Последната империя. Присъединете се към нас. Присъединете се към своите братя. Елате при Оцелелия!

В столовата се възцари тишина.

— Яркочервено — нареди Бриз. — Искам тези хора да си тръгнат с огън в сърцата.

— Чувствата ще избледнеят, нали? — попита Вин, докато момичето с алена рокля обикаляше сред присъстващите.

— Да — отвърна Бриз, облегна се назад и дръпна преградата. — Но спомените ще останат. Хората помнят по-добре, когато свързват спомените с определени чувства.

След минутка Хам се появи на задната врата.

— Доста добре мина. Хората си тръгват възбудени и доста от тях останаха. Скоро ще организираме нова група доброволци, която да пратим в пещерите.

Бриз поклати глава.

— Не е достатъчно. Докс губи няколко дена за организиране на всяка от тези срещи, а от тях набираме не повече от двайсетина души. С такова темпо никога няма да съберем хиляда войници.

— Мислиш ли, че се нуждаем от повече срещи? — попита Хам. — Това няма да е никак лесно — трябва да сме по-внимателни, не бива да вярваме на всички присъстващи.

Бриз се замисли. По някое време вдигна чашата и допи виното.

— Не зная. Но ще трябва да измислим нещо. А сега да се прибираме в работилницата. Тази вечер Келсайър вероятно ще поиска да обсъдим нещата.

Келсайър погледна на запад. Следобедното слънце беше отровно червено, сияеше гневно в задименото небе. Точно под него се очертаваше силуетът на тъмен връх. Тириян, най-близкият от Саждивите кратери.

Стоеше на плоския покрив на работилницата на Клъбс, заслушан в стъпките на прибиращите се по домовете си работници. Плосък покрив означаваше, че от време на време пепелта трябва да се изгребва, причина, поради която повечето покриви наоколо бяха островърхи. Но според Келсайър гледката си заслужаваше усилието.

На улицата долу работниците тътрузеха уморено крака. Келсайър им обърна гръб и погледна към северния хоризонт… към Хатсинските ями.

„Къде ли отива? — запита се. — Атиумът стига до града и после изчезва. Не е в Министерството — следим ги — и нито един скаа не е докосвал метала. Остава да предполагаме, че е в съкровищницата. Или поне да се надяваме, че е там“.

Докато гори атиум, един Мъглороден ставаше почти непобедим и тъкмо по тази причина металът бе толкова ценен. Но планът на Келсайър целеше много повече от богатство. Той знаеше какви количества атиум се добиват в Ямите, а Доксон бе проверил колко от тях лорд Владетеля пуска на пазара — при убийствени цени — за благородниците. По-малко от една десета от добиваното количество попадаше в ръцете на аристокрацията.

Деветдесет процента от получения атиум се трупа някъде, година след година, вече хилядолетие. С толкова много метал хората на Келсайър можеха да надвият дори най-могъщите Къщи. Планът на Йеден да завладее и задържи двореца може би се струваше налудничав на мнозина — и наистина, ако разчиташе само на своите сили, той щеше да се провали. Но Келсайър имаше други планове…

Сведе поглед към малката блестяща метална пръчка в ръката си. Единайсетият метал. Знаеше слуховете за него — той самият ги бе започнал. Сега само трябваше да ги направи реалност.

Въздъхна и извърна очи на изток, към Кредик Шау, двореца на лорд Владетеля. Името беше териско и означаваше Хълмът на хилядите кули. Съвсем вярно, тъй като имперският дворец представляваше истинска гора от черни кули. Някои бяха изкривени, други съвсем прави. Имаше невероятно дебели и тънки като игли също. Варираха на височина, но всичките бяха много високи. И всяка завършваше с остър връх.

Кредик Шау. Точно там бе свършило всичко преди три години. Там искаше да се върне.

Капакът на покрива се повдигна и през отвора се подаде дългуреста фигура. Сейзед. Изтупа наметалото си, след това се приближи с типичната си почтителност.

— Господарю Келсайър. — И се поклони.

Келсайър му кимна. Сейзед застана до него, загледа се към имперския дворец и сякаш прочел мислите на Келсайър, въздъхна:

— Ах…

Келсайър се усмихна. Сейзед се бе оказал наистина безценна находка. Пазителите бяха много тайна секта, която лорд Владетеля преследваше още от първите години след Деня на Възнесението. Според някои поробването на терисците — част от което представляваха принудителните им занимания като слуги и забраната да се бракосъчетават помежду си — не бе нищо повече от прехвърлила всички граници омраза към Пазителите.

— Чудя се какво ли би си помислил лорд Владетеля, ако разбере, че в Лутадел има Пазител — подхвърли Келсайър. — Само на един хвърлей от двореца.

— Да се надяваме, че никога няма да узнаем отговора, господарю Келсайър.

— Сейз, благодаря ти, че се съгласи да дойдеш тук. Въпреки всички рискове.

— Делото си заслужава — отвърна Сейзед. — Планът е еднакво опасен за всички участници. Вярно е, че за такива като мен е опасно дори да съществуват. Не е никак здравословно да си член на секта, от която лорд Владетеля се страхува.

— Страхува се? — повтори Келсайър и го погледна изотдолу: въпреки завидния си ръст той пак бе с една глава по-нисък от терисеца. — Не съм сигурен, че той се страхува от каквото и да било.

— Страхува се от Пазителите — отвърна Сейзед. — Определено и необяснимо. Може би е заради силата ни. Ние не сме аломанти, а… нещо съвсем друго. Нещо непознато за него.

Келсайър кимна и се обърна към града. Имаше много неща да обмисля, още повече да свърши — и в същината на всичко това бяха скаа. Бедните, нещастни, потиснати скаа.

— Сейз, разкажи ми за някоя друга вяра — рече Келсайър. — Някоя, която също притежава сила.

— Сила? — попита Сейзед. — Това е относителен термин, когато става въпрос за религия. Може би искате да чуете за джаизма? Последователите му са хора дълбоко вярващи и благочестиви.

— Разкажи ми за тях.

— Джаизмът е основан от един-единствен човек. Името му отдавна е забравено и последователите му го наричат просто Джа. Бил убит от един местен крал, защото „проповядвал и подтиквал към размирици“ — нещо, в което, изглежда, е бил доста добър, — но това само увеличило поклонниците му. Джаистите вярват, че щастието е пропорционално на тяхната благочестивост, и са известни с това, че защитават религията си непрестанно и при всички удобни случаи. Несъмнено да разговаряш с джаист е доста досадно занимание, тъй като те завършват почти всяко изречение с фразата „хвала на Джа“.

— Много интересно, Сейз — рече Келсайър. — Но силата не се крие в няколко думи.

— Което е самата истина — потвърди Сейзед. — Джаизмът бил силна вяра. Според поверията Министерството изтребило джаистите до крак, тъй като нито един от тях не приел лорд Владетеля за свой бог. Те не просъществували много след Възнесението, но само защото били упорити и не проявили нужната гъвкавост.

Келсайър кимна и се засмя.

— Не ме попита дали бих желал да премина към тяхната вяра.

— Моите извинения, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, — но тази религия не ви подхожда. Тя е твърде безразсъдна, нещо, което вероятно ще ви се стори привлекателно, но вероучението й е опростено.

— Виждам, че си ме опознал доста добре — рече Келсайър, без да откъсва поглед от покривите. — В края на краищата, след като падат кралства и изчезват армии, религиите продължават да се борят, нали?

— Така е — потвърди Сейзед. — Някои от по-упоритите религии са просъществували чак до пети век.

— Какво ги прави толкова издръжливи? — попита Келсайър. — Как успяват, Сейз? Какво дава на вярата такава сила над хората?

— Не е нещо конкретно, ако ме питате. При едни е заради силата на самата вяра, при други заради надеждата. Трети използват принуда.

— Но при всичките има страстна вяра.

— Така е, господарю Келсайър. Наистина много точно заключение.

— Ето кое изгубихме — въздъхна Келсайър, загледан към града със стотици хиляди обитатели, от които едва шепа биха въстанали. — Те не вярват в лорд Владетеля, просто се страхуват от него. Не им е останало в какво да вярват.

— А вие, господарю Келсайър, в какво вярвате, ако мога да попитам?

Келсайър повдигна вежди.

— Не съм съвсем сигурен. Но събарянето на Последната империя ми се струва добро начало. Съществуват ли в твоя списък религии, които да признават избиването на благородниците за свято дело?

Сейзед се намръщи неодобрително.

— Не мисля, господарю Келсайър.

— Може би аз трябва да основа такава. Както и да е, върнаха ли се Бриз и Вин?

— Дойдоха точно преди да се кача на покрива.

— Чудесно. Предай им, че ще сляза след минутка.

Вин седеше на нейното си кресло в заседателната зала, сгънала крака под себе си. Марш беше дошъл и тя се опитваше да го разгледа незабелязано.

Толкова много приличаше на Келсайър. Но изглеждаше по-… суров. Не беше ядосан, нито мърмореше като Клъбс. Просто не знаеше значението на думата щастие. Седеше в креслото си с безизразна физиономия.

Всички вече бяха тук и разговаряха — всички, с изключение на Келсайър. Вин забеляза погледа на Лестибърнс и му махна. Момчето се приближи и клекна до нея.

— Марш… — прошепна Вин и гласът й потъна в глъчката. — Това прякор ли е?

— Нищо без позволението на родителите му.

Вин въздъхна и се опита да разшифрова думите на момчето.

— Значи не е прякор, така ли?

Лестибърнс поклати глава.

— Той имашел един обаче.

— Какъв?

— Железни очи. Другите спрели да го ползва. Твърде близо до желязо в истински очи. Инквизитор.

Вин отново извърна поглед към Марш. Лицето му оставаше като издялано от камък, очите му не помръдваха и наистина сякаш бяха от желязо. Виждаше защо не използват този прякор. Само споменаването на Стоманен инквизитор я накара да потрепери.

— Благодаря.

Лестибърнс се усмихна. Беше добросъвестно хлапе. Върна се на своя стол и в този момент най-сетне се появи Келсайър.

— И така, приятели — поде той. — С какво ново разполагаме?

— Освен лошите новини? — попита Бриз.

— Да ги чуем.

— Изминаха дванайсет седмици, а успяхме да съберем по-малко от хиляда души — докладва Хам. — Дори с армията на бунтовниците пак не разполагаме с числено преимущество.

— Докс? — попита Келсайър. — Не можем ли да организираме повече събрания?

— Вероятно — отвърна Доксон от мястото си до масата, върху която бяха струпани тефтери.

— Келсайър, сигурен ли си, че си готов да поемеш този риск? — попита Йеден. Държането му се беше посмекчило през последните седмици, особено когато започнаха да постъпват наемниците на Келсайър. Както Рийн обичаше да казва, добрите резултати създават бързи приятели. — Положението се влошава — продължи Йеден. — Носят се слухове за нас из подземния свят. Ако продължаваме да вдигаме шум, Министерството може да осъзнае, че се готви нещо сериозно.

— Кел, той вероятно е прав — рече Доксон. — Пък и няма кой знае колко ентусиасти сред скаа. Лутадел е голям град, но движението ни е ограничено.

— Какво пък, тогава ще започнем работа в останалите градове от региона — отвърна Келсайър. — Бриз, ще можеш ли да разделиш групата си на две?

— Предполагам — отвърна с видимо колебание Бриз.

— Един екип ще работи в Лутадел, а втори ще обикаля градчетата наоколо. Вероятно ще успеем да посетим всички събрания, стига да ги организираме така, че да не са по едно и също време.

— Толкова много събрания могат да доведат до разкриването ни — измърмори Йеден.

— Което, между другото, поражда друг проблем — обади се Хам. — Не трябваше ли да вкараме наш човек в Министерството?

— Ами да. — Келсайър се обърна към Марш.

Марш поклати глава.

— Министерството е костелив орех. Трябва ми още време.

— Няма да се получи — измърмори Клъбс. — Бунтовниците вече се опитваха.

Йеден кимна.

— Поне десетина пъти, в различни отдели. Невъзможно е.

В стаята се възцари мълчание.

— Имам една идея — подхвърли тихо Вин.

Келсайър повдигна вежди.

— Кеймън — продължи тя. — Преди да ме вземеш при себе си, той организираше една операция. Точно тази, заради която ни надушиха принудителите. Идеята е на друг крадец, Терън. Подготвяше фалшив конвой за прекарване на парите на Министерството до Лутадел.

— И? — попита Бриз.

— Със същите тези ладии трябваше да пристигнат новите дякони за Министерството в Лутадел, за да изкарат тук последната част от обучението си. Терън имаше връзка с един дребен принудител, склонен да прибира рушвети. Защо да не поискаме от него да добави още един „дякон“ от тукашната гилдия?

Келсайър кимна замислено.

— Заслужава си да се опита.

Доксон записа нещо в тефтера.

— Ще се свържа с Терън и ще видя дали информаторът му още е достъпен.

— Как сме със средствата? — попита Келсайър.

Доксон сви рамене.

— Хам намери двама бивши армейски инструктори. Но с оръжията… с Реноа търсим местни доставчици, но не можем да действаме прекалено бързо. За щастие, когато дойдат, оръжията ще са накуп.

Келсайър кимна.

— Това ли е всичко?

Бриз се покашля многозначително.

— Келсайър… чувам разни неща на улицата. Хората говорят за този твой Единадесети метал.

— Това е добре.

— Не се ли страхуваш, че лорд Владетеля също може да чуе за него? Ако се подготви за онова, което си намислил, може да се окаже трудно… да се справиш с него.

„Не каза «да го убиеш» — отбеляза мислено Вин. — Не вярват, че Келсайър ще го направи“.

Келсайър се усмихна.

— Не бери грижа за лорд Владетеля — държа нещата под контрол. Нещо повече, през следващите дни възнамерявам да го навестя лично.

— Да го навестиш? — попита объркано Йеден. — Смяташ да се срещаш с лорд Владетеля? Да не си се побър… — Млъкна и огледа останалите. — Правилно. Забравих.

— Бързо схваща — отбеляза Доксон.

В коридора отекнаха тежки стъпки и влезе един от съгледвачите на Хам. Приближи се до него и му прошепна нещо в ухото.

Хам се намръщи.

— Какво има? — попита Келсайър.

— Станал е инцидент.

— Инцидент? — Повтори Доксон. — Какъв инцидент?

— Спомняте ли си тайната квартира, в която се срещнахме за пръв път преди няколко седмици? — попита Хам. — Онази, в която Кел ни запозна с плановете си?

„Леговището на Кеймън“ — помисли си с нарастваща тревога Вин.

— Изглежда, Министерството я е открило.

11.

Келсайър спря пред вратата и закри полезрението на Вин. Тя се понадигна и се опита да надзърне над рамото му в тайната квартира, но пред тях имаше и други хора. Виждаше само разбитата увиснала на една панта врата.

Келсайър не сваляше замислен поглед от къщата. Накрая се обърна, заобиколи Доксон и застана до нея.

— Хам е прав, Вин. По-добре да не виждаш какво е станало там.

Вин го изгледа обидено. Келсайър въздъхна, върна се и прекрачи прага. Доксон го последва и Вин най-сетне можеше да види онова, което досега скриваха от нея.

Подът беше осеян с трупове. Разкривените им крайници хвърляха мрачни сенки на светлината на донесения от Доксон фенер. Все още не се разлагаха — нападението бе станало тази сутрин, — но в стаята определено миришеше на смърт. Миризмата на бързо засъхваща кръв, на болка и ужас.

Вин остана при вратата. И преди беше виждала смъртта — твърде често. Жертви, промушени с ножове в тъмните улички. Пребити в тайните квартири. Издъхнали от глад дечица. Веднъж пред очите й разярен господар строши врата на стара женица. Трупът й остана да лежи на улицата няколко дена.

Но нито един от тези случаи не можеше да се сравнява с клането в тайната квартира. Тези хора не бяха само убити, те изглеждаха разкъсани. Крайници, разчленени от телата. Части от столове и маси, забити в гърдите им. Само малка част от пода се виждаше под лепкавата, тъмна кръв.

Келсайър я погледна, очевидно очакваше някаква реакция. Тя стоеше пред лицето на смъртта и се чувстваше като парализирана. Какво да направи? Тези хора се бяха отнасяли с нея зле, бяха я били, крали. И въпреки това точно те й бяха дали подслон, бяха я хранили, държаха я при тях, вместо да я преотстъпят на развратителите.

Рийн сигурно щеше да й се подиграва за предателската печал, която изпитваше. Разбира се, той винаги се ядосваше, когато тя — като малка — плачеше при напускането на поредния град, защото не желаеше да се разделя с хората, които бе опознала. Очевидно все още не бе преодоляла тази своя слабост. Пристъпи в стаята, без да пролива сълзи за тези хора, но същевременно съжаляваше, че ги е постигнала тази участ.

Опитваше се да запази самообладание, да изглежда спокойна, но гледката бе твърде ужасяваща. Тези, които го бяха направили, бяха действали достатъчно… усърдно.

„Това е прекалено дори за Министерството — помисли тя. — Що за човек би извършил подобно нещо?“

— Инквизитор — подхвърли тихо Доксон, коленичил до един от труповете.

Келсайър кимна. Зад Вин Сейзед също прекрачи прага, като внимаваше да не си изцапа наметалото. Вин погледна към терисеца, най-вече за да не втренчва поглед в обезобразените тела. Келсайър беше Мъглороден, а Доксон очевидно имаше зад гърба си богата военна кариера. Хам и хората му осигуряваха периметъра. Но останалите — Бриз, Йеден и Клъбс — не бяха дошли с тях. Кварталът бе от опасните. Келсайър дори се бе опитал да разубеди Вин да ги придружи. Но пък без колебание бе взел Сейзед. Решение, което накара Вин да погледне на стюарда с подновено любопитство. Защо едно нещо да е твърде опасно за Мъглородни и същевременно безопасно за териски стюард? Дали Сейзед беше воин? Кога се беше научил да се бие? Говореше се, че терисците от малки се обучавали в своя занаят.

Тихите стъпки на Сейзед и спокойното му изражение не й казваха много. Но не изглеждаше никак стреснат от кървавото клане.

„Интересно“ — помисли Вин, докато прекрачваше натрошените мебели и локвите кръв. Келсайър бе клекнал до два от труповете. Вин с ужас забеляза, че единият е на Улеф. Лицето на момчето бе разкривено от болка, гърдите му бяха кървава маса с щръкнали нагоре натрошени ребра — сякаш някой бе разкъсал гръдната клетка с голи ръце. Вин потрепери и отмести поглед.

— Лоша работа — промърмори тихо Келсайър. — Стоманените инквизитори по правило не се занимават с дребни крадци. Обикновено принудителите идват с отряд войници и прибират всички, после ги използват като пример за назидание в деня за екзекуции. Инквизитор би се включил в подобна операция само ако има личен интерес към бандата.

— Мислиш… — Вин преглътна, — че е онзи същият?

Келсайър кимна.

— В цялата Последна империя има двайсетина Стоманени инквизитори и половината от тях са в Лутадел по всяко време. Струва ми се прекалено голямо съвпадение да влезеш в полезрението на един от тях, да избягаш, а после да нападнат тайната ти квартира.

Вин мълчеше. Погледна изтерзаното тяло на Улеф и пак преглътна мъчително. Макар че в края на краищата я беше предал, той си оставаше приятел.

— Искаш да кажеш, че инквизиторът все още е по дирите ми, така ли?

Келсайър кимна и се изправи.

— Аз съм виновна за всичко — заяви Вин. — Улеф и останалите…

— Виновният е Кеймън — поправи я той с твърд глас. — Той се е опитал да измами принудител. Посъвзе ли се? — Келсайър я погледна в очите.

Вин отново погледна трупа на Улеф и се помъчи да запази самообладание. Сви рамене.

— Никой от тях не ми беше близък.

— Това звучи прекалено коравосърдечно, Вин.

— Зная — отвърна тя.

Келсайър я изгледа продължително, после се обърна и заговори с Доксон.

Вин отново огледа раните на Улеф. Сякаш бяха причинени от побесняло животно, а не от човек.

„Инквизиторът сигурно е довел помагачи. Няма начин сам човек, дори Стоманен инквизитор, да свърши това“. При тайната врата имаше друга купчина тела. След бързо преброяване предположи, че повечето от бандата — ако не всички — са тук. Сам човек не би могъл да се справи с тях толкова бързо. Всъщност… кой можеше да знае със сигурност какво точно е станало?

„Има много неща, които не знаем за инквизиторите — й бе казал Келсайър. — Изглежда, те не се придържат към нормалните правила“.

Вин потрепери отново.

Откъм входа отекнаха стъпки и Вин настръхна, готова да побегне.

По стълбището се спусна познатият силует на Хам.

— Районът е чист — докладва той. — Не се виждат принудители или войници от гарнизона.

— Напълно в техен стил — отвърна Келсайър. — Нарочно оставят мъртъвците, за да ги открият случайни хора.

Възцари се мълчание, само Сейзед си мърмореше нещо в другия край на стаята. Вин се приближи, заслушана в напевния му глас. След малко той млъкна, наведе глава и затвори очи.

— Какво беше това? — попита Вин, когато той отново се размърда.

— Молитва — отвърна Сейзед. — Погребална песен на казите. Целта й е да пробуди духовете на мъртъвците и да ги освободи от плътта, за да могат да се върнат в Планината на душите. — Погледна я. — Мога да ви науча на тази религия, господарке. Казите са интересен народ — добре запознати със смъртта.

Вин поклати глава.

— Не точно сега. Но след като те чух да произнасяш тяхната молитва — това означава ли, че си поклонник на тази вяра?

— Поклонник съм на всичките.

Вин се намръщи.

— Никоя ли не си противоречи с останалите?

Сейзед се усмихна.

— О, доста често се случва. Но аз уважавам истините, които се крият в тях — и вярвам, че всяка една трябва да бъде съхранена.

— Тогава как реши да използваш точно тази молитва?

— Просто я сметнах за най-подходяща.

— Кел! — извика Доксон от другия край на стаята. — Ела да погледнеш нещо.

Келсайър тръгна натам и Вин го последва. Доксон стоеше на входа на коридора, който използваха за спално. Вин надзърна вътре. Очакваше продължение на кървавото клане, но тук имаше само един труп, завързан за стол. В бледата светлина тя едва успя да различи, че очите му са избодени.

Келсайър постоя мълчаливо няколко секунди, после каза:

— Това е човекът, когото оставих да ги командва.

— Да. Милев — каза Вин. — Какво е станало?

— Убили са го бавно — обясни Келсайър. — Погледни колко кръв има на пода и как са разкривени крайниците му. Имал е време да крещи и да се дърпа.

— Измъчвали са го — рече Доксон.

Вин усети, че по гърба й пробягват ледени тръпки.

— Ще преместим ли базата? — попита Хам.

Келсайър бавно поклати глава.

— Когато е идвал тук, Клъбс е носел дрехи, с които да не бъде разпознат. Освен това се е стараел да не накуцва. Задачата му като Задимител е да е сигурен, че никой не може да го открие, като разпитва из улиците. Нито един от членовете на тази банда не би могъл да ни издаде — така че все още сме в безопасност.

Останалите мълчаха. Ясно беше какво си мислят. Че инквизиторът не би трябвало да открие и това леговище.

Келсайър се върна в предната стая, дръпна Доксон настрани и му заговори тихо. Вин се приближи незабелязано, за да ги подслуша, но Сейзед внимателно положи ръка на рамото й и каза неодобрително:

— Господарке Вин. Ако господарят Келсайър искаше да чуете какво казва, не смятате ли, че щеше да говори високо?

Вин го изгледа ядосано. После се пресегна вътрешно и разпали калай.

От внезапно усилената миризма на кръв едва не й призля. Чуваше съвсем ясно дишането на Сейзед. В стаята вече не беше тъмно — напротив, ярката светлина на двата фенера я накара да се просълзи. Усети колко е задушен и застоял въздухът.

Освен това чуваше доста ясно тихия глас на Доксон.

— … отидох да го погледна два пъти, както ми заръча. Ще го намериш на три улици след Площада на четирите кладенеца.

Келсайър кимна и каза с глас, който накара Вин да подскочи:

— Хам.

Сейзед отново я погледна неодобрително.

„Той разбира от аломантия — помисли си Вин, загледана в лицето му. — Досеща се какво правя“.

— Да, Кел? — попита Хам, който тъкмо излизаше от задната стая.

— Отведи всички в работилницата — рече Келсайър. — И бъди много внимателен.

— Естествено — отвърна Хам.

Вин погледна Келсайър и напусна с нескрито възмущение леговището заедно със Сейзед и Доксон.

„Трябваше да взема каретата — помисли си Келсайър, ядосан от бавното темпо. — Останалите можеха да се приберат и пеша“.

Искаше му се да разпали стомана и да се понесе с големи скокове към следващата си цел. За съжаление нямаше как да остане незабелязан посред бял ден в центъра на града.

Нагласи нервно шапката си и продължи да крачи забързано. Вървящ по улицата благородник не беше рядка гледка, особено в търговския квартал, където се смесваха скаа от по-горната прослойка и дребна аристокрация. Макар че всяка група се стараеше да игнорира другата.

„Търпение. Бързината няма значение. Ако са разбрали за него, вече е мъртъв“.

Излезе на едно голямо кръстовище. По краищата му имаше четири кладенеца, а в средата на площада се издигаше меден фонтан — зеленясалият метал бе потъмнял от сажди.

Статуята изобразяваше лорд Владетеля, изправен тържествено, с наметало и броня; в краката му безформен символ на Дълбината бе потънал наполовина в шадравана.

Келсайър подмина фонтана — водата бе покрита с поклащащ се слой сажди. От другия край на улицата се чуваха тихите викове на просяците, чиито жалостиви гласове вървяха по невидимата линия между границата на слуха и дразнещото нашепване. Според една заповед на самия лорд Владетел само скаа със сериозни физически недостатъци можеха да просят. Но дори най-отруденият работник не би завидял на жалкия им живот.

Келсайър им подхвърли няколко клипса и продължи нататък. След три улички стигна друго, по-малко кръстовище. И тук бе пълно с просяци, но нямаше фонтан, нито кладенци, които да привличат минувачите.

Тукашните просяци бяха още по-окаяна гледка — жалки нещастници, твърде слаби, за да си намерят място на големия площад. Мършави дечица и сбръчкани от старост мъже се провикваха с тихи, жалостиви гласове, по ъглите седяха безръки и безкраки инвалиди, изцапаните им със сажди тела бяха почти невидими в сенките.

Келсайър машинално посегна към кесията си. „Продължавай си по пътя — помисли си. — Не можеш да ги спасиш всичките, не и с дребни подаяния. Ще дойде време, когато Последната империя ще рухне“.

Огледа бавно лицата им. Беше виждал Кеймън само веднъж и за кратко, но смяташе, че го е запомнил добре. Нито едно от тези лица не приличаше на неговото, нито някой от просяците имаше едрото телосложение на бившия главатар, което би трябвало все още да запази въпреки седмиците глад.

„Не е тук“ — помисли недоволно Келсайър. Знаеше, че Милев е изпълнил заповедта му. А и Доксон бе идвал насам да провери.

Отсъствието на Кеймън от площада можеше да означава, че си е намерил по-добро място. Но можеше да означава и че Министерството го е открило. Келсайър постоя замислено няколко минути, заслушан в кошмарните ридания на просяците. От небето започнаха да се сипят сажди.

Нещо не беше наред. В северния край на кръстовището нямаше нито един просяк. Келсайър разпали калай и изведнъж долови във въздуха миризма на кръв.

Изхлузи обувките си и си разкопча колана. После дойде ред на закопчалката на наметалото, което се смъкна безшумно на калдъръма. След това кратко упражнение единственият метал, останал върху него, беше кесията с монети. Той изръси няколко в шепата си и бавно тръгна напред, като остави наметалото на просяците.

Миризмата на смърт се усили. Той свърна по северната улица и веднага забеляза една тясна уличка вляво. Пое си дъх, разпали пютриум и се шмугна в нея.

Тясната тъмна уличка беше забулена от дим и пепел. Никой не го чакаше тук — или по-точно, никой жив.

Кеймън, главатарят, станал просяк, висеше кротко на завързано някъде горе въже. Трупът му се поклащаше лениво на вятъра и върху него се сипеше пепел. Не беше обесен по обичайния начин — на въжето бе завързана кука, забита дълбоко в гръкляна му. Окървавеният връх на куката стърчеше през кожата под брадичката, главата му бе извита назад, а въжето излизаше през устата. Ръцете му бяха завързани отзад, по тялото имаше недвусмислени следи от мъчение.

„Лоша работа“.

Зад гърба му се чуха стъпки. Келсайър се извъртя рязко, разпали стомана и пръсна пред себе си шепа монети.

— Вин?! — извика учудено. След това изруга, пресегна се и я дръпна в тъмната уличка. Надзърна иззад ъгъла. Просяците вече бяха настръхнали от звъна на монетите. — Какво правиш тук?

Вин носеше същата сива риза и кафяв клин, с които я бе видял първия път, но поне бе имала благоразумието да се загърне с наметало и да спусне качулката.

— Исках да видя ти какво правиш — отвърна тя и се присви, усетила гнева му.

— Това място е много опасно! — избухна Келсайър. — Нямаш работа тук!

Вин се присви още повече. Келсайър се поуспокои. „Не можеш да я обвиняваш, че проявява любопитство — помисли си. Няколко по-смели просяка се прокраднаха до монетите. — Тя е само…“

Замръзна. Вин се опитваше да стане незабележима, да се слее с тъмния ъгъл. Изглеждаше кротка, примирена, ала въпреки това той зърна блясъка на решителност в очите й. Беше още дете, а вече бе овладяла изкуството да се преструва на безвредна.

„Наистина е добра! — възхити се Келсайър. — Как успя да се научи толкова бързо?“

— Вин, не е нужно да използваш аломантия — рече той тихо. — Нищо лошо няма да ти направя и ти го знаеш.

Тя се изчерви.

— Не исках… просто ми е станало като навик.

— Всичко е наред — успокои я той и сложи ръка на рамото й, — Само не забравяй — Бриз може да си приказва каквото си ще, но не е хубаво да манипулираш чувствата на приятелите си.

Тя кимна и вдигна очи към трупа на Кеймън. Келсайър очакваше да извърне отвратено глава, но тя стоеше смълчана и на лицето й се четеше мрачно задоволство.

„Не, тя изобщо не е слаба — помисли Келсайър. — Каквото и да те кара да си помислиш“.

— Тук ли са го измъчвали? — попита Вин. — На открито?

Келсайър кимна и си представи отекващите надалече писъци. Министерството обичаше подобни демонстрации.

— А куката защо? — попита тя.

— Ритуално убийство, отредено за най-тежките грешници — хора, които злоупотребяват с аломантията.

Вин се намръщи.

— Кеймън бил ли е аломант?

Келсайър поклати глава.

— Вероятно е изтърсил нещо не на място по време на мъченията. — Погледна я. — Може би се е досещал за твоите способности. Използвал те е преднамерено.

Тя пребледня.

— Значи… Министерството знае, че съм Мъглородна?

— Напълно възможно. Зависи от това какво е казал Кеймън. Може да е предполагал, че си само Мъглива.

Тя помълча няколко секунди.

— Това има ли значение за моята част от операцията?

— Ще продължим според плана — успокои я Келсайър. — Само двама принудители са те видели в Областния център, а трябва доста опитен човек, за да свърже скаа слугата с добре облечената аристократка.

— Ами инквизиторът? — попита тихо Вин.

Келсайър нямаше отговор на това.

— Ела. И без това привлякохме твърде голямо внимание.

12.

Вин се възпротиви на подтика да разкъса благородническата си рокля. Дори след като я бе носила половин седмица — въпреки желанието си, по настояване на Сейзед, — я намираше за твърде неудобна. Стягаше я на талията и гърдите, после се спускаше надолу на тежки дипли и затрудняваше движенията й. Непрестанно имаше чувството, че ще се спъне, и въпреки няколкото слоя плат по тялото й, й се струваше, че е разголена, особено над деколтето. Въпреки че не показваше повече плът, отколкото когато обличаше обикновена риза, усещането бе различно.

Но трябваше да признае, че роклята я променя много. Момичето, което се изправи срещу нея в огледалото, бе странно, чуждо и непознато. Светлосинята рокля, с бялото си жабо и дантелите си, пасваше чудесно със сапфирената диадема в косата й. Сейзед се кълнеше, че няма да изпита и миг щастие, докато не спусне косата си до раменете, но въпреки това по негово предложение купиха диадемата.

— Аристократите не обичат да прикриват недостатъците си — обясни той. — Вместо това се стараят да ги подчертаят. Ако привлечеш внимание към късата си коса, вече няма да изглеждаш демоде, дори ще впечатлиш другите със стила си.

Освен това имаше и сапфирена огърлица — скромна по стандартите на висшето общество, но на главозамайващата цена от двеста боксинга. Към нея бяха добавили и тънка рубинена гривна. Очевидно съвременната мода изискваше в общия фон да се включи и друг цвят за контраст.

И всичко това бе за нея, платено с парите на бандата. Ако избягаше с бижутата, щеше да може да се прехранва десетилетия. Изкушението бе по-голямо, отколкото бе склонна да признае. Картината на изтерзаните окървавени тела на хората на Кеймън непрестанно бе пред очите й. Мислеше си, че вероятно това очаква и нея, ако остане.

Защо тогава не си тръгваше?

Обърна гръб на огледалото и се загърна с тънкия светлосин копринен шал, който, изглежда, трябваше да замести наметалото. Защо не си отиваше? Вероятно заради обещанието, дадено на Келсайър. Той беше отворил пред нея дверите на аломантията и сега разчиташе на нея. Или заради дълга към другите? За да оцелее, групата се нуждаеше от всеки с някаква дарба.

Ако можеше да попита по някакъв начин Рийн, той щеше да й каже, че тези хора са глупаци, но тя се чувстваше привлечена, изкушена от онова, което й предлагаше Келсайър. Крайната цел изглеждаше неясна и непостижима, но не и лишена от смисъл и логика, особено когато към нея се стремеше група, в която всеки вярваше на останалите. Трябваше да остане. Трябваше да разбере дали планът ще успее, или — както все по-често нашепваше в нея гласът на Рийн — всичко е лъжа.

Излезе от стаята и тръгна към входа на имението, където Сейзед я очакваше с каретата. Беше решила да остане, а това означаваше да изиграе своята роля.

Дошло бе време за първата й поява като благородна дама.

Нещо тупна на покрива на каретата, тя се разклати и Вин трепна от изненада и разпали металите си.

В следващия миг една фигура се смъкна от покрива и застана на стълбичката пред нейната врата. През прозорчето надзърна ухиленото лице на Келсайър. Вин въздъхна облекчено и се облегна назад.

— Можеше да помолиш да те вземем.

— Не е необходимо — отвърна Келсайър, отвори вратата и се шмугна вътре. Вече се стъмваше и той бе с мъглопелерината. — Предупредих Сейзед, че ще се кача при вас пътьом.

— Но не каза на мен?

Келсайър й намигна и затвори вратата.

— Реших, че ти дължа една изненада, заради твоята в уличката миналата седмица.

Вин сви рамене и се помъчи да прикрие нервността си. Сведе поглед.

— Как… как изглеждам?

— Великолепно — рече Келсайър. — Като истинска млада аристократка. Не се притеснявай, Вин — дегизировката ти е безупречна.

По някаква причина не това бе отговорът, който искаше да чуе.

— Келсайър?

— Да?

— От известно време исках да те попитам… — почна тя и извърна поглед навън, където вече се спускаха мъглите. — Зная, че според теб това е много важно — да разполагаш с шпионин сред благородниците. Но… нужно ли е да го правим по този начин? Не можем ли да съберем информация от улицата за политиката на отделните Къщи?

— Възможно е — потвърди Келсайър. — Но, Вин, тези хора неслучайно се наричат „информатори“. Всеки въпрос, който зададеш, им дава представа за истинските ти мотиви — дори срещата с тях разкрива достатъчно информация, която да продадат на някой друг. Така че колкото по-малко разчитаме на тях, толкова по-добре.

Вин въздъхна.

— Вин, зная, че играта е опасна, но не те забърквам в нея необмислено. Нужен ни е шпионин сред висшето общество. Информаторите по правило набират сведения от прислугата, но повечето аристократи не са глупаци. Важните срещи се провеждат там, където прислугата не може да подслушва.

— Нима очакваш от мен да посещавам подобни срещи?

— Може би — отвърна Келсайър. — А може би не. И в двата случая е от съществено значение да разполагаме с човек сред благородниците. Ти и Сейзед ще събирате важни сведения, чиято стойност уличните информатори не биха могли да оценят. Нещо повече, само с присъствието си на тези забави — даже и да не чуеш нищо — пак ще ни осигуриш информация.

— Как така? — попита Вин и се намръщи.

— Като си отбележиш хората, които проявяват интерес към теб — обясни Келсайър. — Това ще са Къщите, които искаме да следим. Щом се интересуват от теб, проявяват интерес и към лорд Реноа — а има само една причина, поради която биха го правили.

— Оръжия — досети се Вин.

— Именно. Репутацията на Реноа като доставчик на оръжие го прави ценен за всеки, който подготвя военна операция. Има няколко фамилии, които ме интересуват особено. Предполагам, че между тях вече съществува напрежение — може би дори се питат кои са техните нови врагове. Повече от век не е имало война между Големите къщи, в смисъл — особено разрушителна като последната. Иска ми се да я повторим.

— Това ще означава смъртта на много благородници.

Келсайър се усмихна.

— Мисля, че ще го преживея. А ти?

Въпреки нервността си Вин също се усмихна.

— Има и още една причина — продължи Келсайър, — В някой момент от изпълнението на този мой план ще трябва да се изправим срещу самия лорд Владетел. Имам чувството, че колкото по-малко хора внедряваме около него, толкова по-добре. Да разполагам с Мъглороден скаа сред аристокрацията… какво пък, това със сигурност ще е силно преимущество.

Вин настръхна.

— Лорд Владетеля… той ще присъства ли тази вечер?

— Не. Ще има принудители, но вероятно не и инквизитори — и със сигурност няма да дойде самият лорд Владетел. Бал от такава дребна величина е под достойнството му.

Вин кимна. Естествено, никога не бе виждала лорд Владетеля — и не искаше да го види.

— Не му мисли толкова — успокои я Келсайър. — Дори да се срещнеш с него, ще си в безопасност. Той не може да чете мисли.

— Сигурен ли си?

Келсайър въздъхна.

— Е, не напълно. Но даже да можеше, не го прави с всеки срещнат. Познавам няколко скаа, които са се престрували на благородници пред него — аз самият съм го правил два-три пъти, преди… — Млъкна и втренчи поглед в белезите по ръцете си.

— Но накрая той те е разкрил — рече тихо Вин.

— И вероятно ще го направи пак — отвърна Келсайър и й намигна. — Не мисли за него сега. Целта ни тази вечер е да въведем в обществото лейди Валет Реноа. Не те очакват никакви опасни или необичайни задачи. Появяваш се и си тръгваш, когато Сейзед ти каже. По-късно ще мислим за това как да спечелим доверието на другите.

Вин кимна.

— Добро момиче — похвали я Келсайър и отвори вратата. — Аз ще съм наблизо в кулата, ще наблюдавам и ще слушам.

Скочи от стълбичката и се изгуби в тъмните мъгли.

Вин не беше подготвена за ярките светлини на Цитаделата Венчър. Масивната сграда бе обгърната от призрачно сияние. С приближаване на каретата тя вече можеше да различи осемте огромни фенера, монтирани под стените на правоъгълната постройка. Сияеха ярко като разпалени огньове, но светлината им не трепкаше. Зад тях бяха поставени огледала, насочени право към Цитаделата. Вин не знаеше какво може да е предназначението им. Балът щеше да е вътре — защо трябваше да се осветява сградата?

— Приберете си главата, господарке Вин — обади се Сейзед. — Младите дами не се кокорят така.

Вин го стрелна с яден поглед, който той не можеше да види, но се прибра.

Каретата спря и един лакей, облечен с цветовете на Къща Венчър, отвори вратата. Приближи се втори и подаде ръка на Вин.

Тя я пое и пристъпи на стълбичката, като се опита да отметне с колкото се може повече грация тежките дипли на роклята напред. Докато бавно слизаше — мислеше единствено как да не се спъне, — изпита благодарност за ръката, на която можеше да се опира. Обичаят не беше само глупава етикеция — в случая глупава бе единствено роклята.

Сейзед заобиколи каретата и застана на крачка зад нея. Беше се издокарал с дрехи от фин плат, но на тях също бе изрисувал V-образният знак на териски слуга.

— Вървете напред, господарке — подкани я той. — По червената пътека, за да не изцапате роклята си на паважа. През парадния вход.

Вин кимна, мъчеше се да овладее неспокойствието си. Тръгна напред, като подминаваше благородници и дами с най-различни костюми и рокли. Макар да не я гледаха открито, тя усещаше, че е на прицела на вниманието им. Походката й едва ли можеше да се сравнява по грациозност с тази на другите дами, които изглеждаха невероятно красиви и очевидно се чувстваха удобно в натруфените си рокли. Ръцете й бяха потни под копринените синьо-бели ръкавици.

На вратата Сейзед я представи и подаде поканата на един лакей. Двама мъже с черни сюртуци й се поклониха и я подканиха с жестове да влиза. Във фоайето имаше малка тълпа аристократи, очакващи да бъдат допуснати в главната зала.

„Какво правя тук?“ — запита се трескаво тя. Можеше да се справи с мъглите и аломантията, с крадците и разбойниците, с Мъгливите духове и побоищата. Но тези засмени аристократи и техните дами… да е заобиколена от тях, под ярките светлини… всичко това я ужасяваше.

— Напред, господарке — прошепна едва чуто Сейзед. — Не забравяйте уроците.

„Скрий се! Намери някой ъгъл! Сенки, мъгли, каквото и да е!“

Стиснала нервно ръце, Вин продължаваше да пристъпва внимателно. Сейзед вървеше до нея. С крайчеца на окото си тя забеляза загриженост на обичайно спокойното му лице.

„Има защо да се безпокои!“ Всичко, на което я бе научил, се бе изпарило в миг — бе станало нематериално, като самите мъгли. Не помнеше нито имената, нито правилата за поведение. Нищичко.

В началото на фоайето тя спря и един благородник с величествен вид се обърна да я разгледа. Вин замръзна.

Но мъжът се задоволи само с небрежен поглед. Тя чу някой да произнася: „Реноа“ и се огледа. Няколко жени бяха втренчили в нея любопитни и изпитателни погледи.

И същевременно се държаха така, сякаш въобще не я виждат. Въпреки това тя знаеше, че оглеждат и оценяват роклята, косата и бижутата й. Погледна в другата посока, откъдето пък я зяпаха млади аристократи. Те виждаха огърлицата, красивата рокля и грима, но не и нея самата.

Никой от тях не можеше да види истинската Вин, а само маската, която си бе сложила — лицето, което тя искаше да видят. Виждаха лейди Валет. Сякаш Вин въобще не беше тук.

Сякаш… се криеше пред очите им.

И изведнъж напрежението й започна да се топи. Тя въздъхна облекчено и с въздишката прогони огромна част от тревогата. Внезапно обучението на Сейзед се пробуди и тя започна да се държи като момиче, замаяно и очаровано от първия си бал. Пристъпи встрани, подаде шала си на един лакей и Сейзед я последва, видимо облекчен. Вин му се усмихна и се отправи към балната зала.

Можеше да се справи с това. Все още беше нервна, но мигът на паника бе отминал. Не й трябваха сенки и ъгли — достатъчна й бе маската от сапфири, грим и синята рокля.

Балната зала на Венчърови бе величествена. Беше висока четири или пет етажа и няколко пъти по-широка. Силните светлини отвън сияеха през огромните правоъгълни прозорци с витражи и разпръскваха в помещението каскади от цветове. Високи орнаментирани каменни колони подпираха стените между прозорците. Там, където колоните доближаваха пода, имаше просторни ниши, в които бяха подредени покрити с бели покривки маси — под сенките на колоните и на надвисналите прозоречни первази. В дъното на залата имаше нисък балкон, на който също бе подредена маса.

— Това е масата на самия лорд Страф Венчър — поясни шепнешком Сейзед, проследил погледа й.

Вин кимна.

— А светлините отвън?

— Друмондови фенери, господарке — отвърна Сейзед. — Не съм сигурен какъв процес точно използват, но по някакъв начин карбидът вътре се разпалва до ярка светлина.

Вляво от тях имаше струнен оркестър, осигуряващ музика за танцуващите двойки. Вдясно, върху продълговати маси, бяха подредени множество блюда и край тях сновяха облечени в бели дрехи слуги.

Сейзед повика един лакей и му подаде поканата на Вин. Мъжът кимна и прошепна нещо в ухото на друг, по-млад слуга. Младежът се поклони почтително на Вин и я поведе през залата.

— Помолих за малка единична маса обясни Сейзед. Струва ми се, че при първото си посещение не бива да се събирате с непознати. Достатъчно е да ви видят.

Вин кимна с благодарност.

— Хранете се бавно — продължи с напътствията Сейзед. — Когато приключите, млади мъже ще дойдат да ви поканят на танц.

— Не си ме учил да танцувам! — тросна се с яден шепот Вин.

— Нямаше време, господарке. Но не се тревожете, ще им откажете — с достойнство и като не накърните гордостта и самочувствието им. Те ще решат, че сте твърде изплашена от първия си бал, и никой няма да се сърди.

Вин кимна, а младежът ги насочи към единична маса в самия център на залата. Вин се настани на единствения стол, а Сейзед поръча ястията, заобиколи я и застана зад нея.

Изправила гръб, Вин се огледа. Повечето маси бяха разположени в ниши под прозорците — достатъчно близо до дансинга, — с коридор зад тях. По този коридор крачеха двойки и малки групички, които разговаряха тихо. От време на време някой кимаше към Вин или я сочеше.

„Какво пък, досега планът на Келсайър вървя чудесно“. Без съмнение я бяха забелязали. Не без усилие на волята тя продължаваше да поддържа изправената си стойка, особено когато към нея се приближи един висш прелан. За щастие не беше онзи, с когото се бе срещала преди, макар да носеше същото сиво расо и черни татуировки около очите.

Едва сега забеляза, че на бала присъстват неколцина принудители. Разхождаха се наоколо, смесвайки се с присъстващите. И въпреки това в поведението им се усещаше известна… дистанцираност. Приличаха на… придружители…

„Гарнизонът следи скаа. Изглежда, принудителите изпълняват сходна функция спрямо благородничеството“. Странно откритие — винаги бе смятала аристократите за свободни хора. И наистина, те се държаха много по-уверено и самостоятелно от обикновените скаа. Мнозина очевидно се забавляваха, а принудителите нямаха поведението на полицейски чиновници, нито на неприкрити шпиони. Ала все пак присъстваха. Обикаляха наоколо, включваха се в разговори — непрекъснато напомняне за лорд Владетеля и неговата империя.

Вин реши да не ги гледа — и без това присъствието им отново пробуждаше безпокойството й — и вместо това насочи поглед към нещо друго: красивите прозорци. От мястото, където седеше, виждаше този на отсрещната стена.

Витражът бе изрисуван със сцени с религиозен характер, каквито по правило се харесваха на аристократите. Може би така налагаше етикецията, или някакъв неписан канон. Вин не знаеше отговора, но вероятно не би трябвало да го знае и Валет, така че всичко беше наред.

За щастие разпозна някои от сцените, най-вече благодарение на уроците на Сейзед. Той очевидно познаваше добре митологията около лорд Владетеля, също както и много други религии, към които изпитваше странна и необяснима привързаност.

Централна тема на множество сцени беше Дълбината. Непрогледно черна — или виолетова, според изразните възможности на прозореца, — тя беше безформена, наподобяваща пипала маса, простираща се върху няколко витража. Вин вдигна глава към образа на лорд Владетеля и за пръв път почувства, че озарените от фонова светлина рисунки поразяват въображението й.

„Какво ли представлява тя? — зачуди се момичето. — Дълбината? Защо я рисуват без форма? Защо не покажат какво е в действителност?“

Никога не се бе замисляла за Дълбината, но уроците на Сейзед бяха пробудили в нея интерес. Инстинктът й подсказваше, че е измама. Тайна заплаха, измислена от лорд Владетеля, която уж успял да премахне в миналото, за да „извоюва“ императорския трон. И въпреки това, докато разглеждаше тази ужасна сгърчена черна маса, Вин бе почти готова да повярва в историята зад нея.

Ами ако наистина е съществувало нещо подобно? И как лорд Владетеля е успял да го победи?

Въздъхна и поклати глава, за да прогони тези мисли. Вече започваше да разсъждава като благородна дама. Възхищаваше се на красотата на рисунките — и размишляваше върху значението им, — без да се сеща дори за миг за богатството, което ги бе сътворило. Сякаш всички тези украшения бяха напълно естествени.

Колоните в стените не бяха обикновени колони, а истински произведения на изкуството. Огромни знамена висяха от купола на тавана, който се крепеше на резбовани подпори.

Неразделна част от целия този блясък бяха и танцуващите двойки. Пристъпваха грациозно, следвайки ритъма на тихата музика с на пръв поглед лишени от всякакви усилия движения. Мнозина дори разговаряха, докато танцуваха. Жените носеха с лекота роклите си — на фона на много от тях светлосинята рокля на Вин изглеждаше съвсем скромна. Сейзед беше прав: дългата коса наистина бе на мода и повечето жени носеха косите си пуснати свободно.

В светлината на цялото това великолепие мъжете и жените също придобиваха нов изглед. Бяха по-изискани и фини. Това ли бяха хората, които тормозеха и поробваха нейните приятели скаа? Те бяха твърде… перфектни, пропити от добри маниери, за да вършат подобни ужасяващи дела.

„Всъщност дали изобщо забелязват външния свят? — рече си тя, подпряла ръце на масата. — Може би не виждат по-далече от своите кули и балните си зали — също както не виждат какво се крие зад роклята и бижутата ми“.

Сейзед я докосна за миг по рамото и Вин въздъхна и отново зае позата на изискана дама. Миг по-късно поднесоха блюдата — извор на странни ухания и вкусове, които щеше да е изкушена да опита веднага и наведнъж, ако през последните няколко месеца не я бяха подлагали на строги тренировки. Сейзед беше пропуснал уроците по танци, но пък бе отделил голямо внимание на поведението по време на хранене, за което Вин вече му беше благодарна. Както бе казал Келсайър, основната й цел на първия бал бе да се покаже в затова бе важно поне на пръв поглед всичко в нея да е както трябва.

Започна да се храни с изискани движения, както я бяха учили, като се стараеше да действа бавно и безупречно. Не й се нравеше идеята, че ще я поканят на танц, страхуваше се, че ще изпадне в паника дори ако някой я заговори. Но не можеше да се храни безкрайно — особено с малките порции, които й бяха поднесли. Не след дълго приключи и постави вилицата отстрани.

Първият ухажор се приближи след две минути.

— Лейди Валет Реноа? — попита младият мъж и се поклони. Под дългия си черен сюртук носеше зелен жакет. — Аз съм лорд Риан Строуб. Ще ми направите ли компания по време на танца?

— Милорд — отвърна Вин, като сведе глава с престорена скромност. — Много сте мил, но това е първият ми бал и всичко тук е тъй великолепно! Страхувам се да не се спъна от притеснение на дансинга. Може би следващия път…?

— Разбира се, милейди — отвърна младежът с любезно кимване и се отдалечи.

— Много добре, господарке — рече тихо Сейзед. — Акцентът ви беше безупречен. Вие, разбира се, ще трябва да танцувате с него на следващия бал. Но дотогава ще се поупражняваме и в танците.

Вин се изчерви лекичко.

— Може пък той да не присъства.

— Възможно е — съгласи се Сейзед. — Но се съмнявам. Младите благородници доста си падат по нощните забавления.

— Всяка вечер ли го правят?

— Почти. В края на краищата основата причина, заради която хората посещават Лутадел, са баловете. Когато човек е в града и същата вечер има бал — а бал почти, винаги има, — той задължително го посещава, особено ако е млад и ерген. Едва ли ще очакват от вас да ходите на всички балове, но ще трябва да ви уредим поне два или три на седмица.

— Два или три… — повтори Вин. — Ще ми трябват още рокли!

Сейзед се усмихна.

— О, ето, че вече мислите като благородна дама. А сега, господарке, ако ме извините…

— Да те извиня?

— Отивам на вечеря със стюардите — обясни Сейзед. — Служител от моя ранг обикновено бива освобождаван, след като господарят приключи с храненето. Съжалявам, че трябва да ви изоставя, но там ще е пълно с всякакви важни слуги на още по-важни благородници. Ще има разговори, за които господарят Келсайър би искал да научи.

— И ще ме оставиш самичка?

— Досега се справяхте отлично, господарке — успокои я Сейзед. — Никакви сериозни грешки, във всеки случай нищо, което да не се очаква от нова в двора дама.

— Като какво например? — попита обезпокоено Вин.

— По-късно ще обсъдим този въпрос. Останете си на масата, отпивайте от виното — старайте се да не ви пълнят често чашата — и изчакайте да се върна. Ако се приближат още млади мъже, отклонете ги също тъй деликатно, както постъпихте с първия.

Вин кимна неуверено.

— Ще се върна след около час — обеща Сейзед, но не тръгна, а я погледна, сякаш очакваше нещо.

— Хъм… свободен си — сети се да каже Вин.

— Благодаря, господарке — рече терисецът, поклони се и излезе.

Вин остана сама.

„Не съвсем сама — припомни си тя. — Келсайър е някъде тук и ме гледа от тъмното“. Тази мисъл донякъде я успокои и тя се намести на стола.

Трима млади мъже я поканиха на танци и всеки прие вежливия й отказ. След тях нямаше повече кандидати — слухът, че не желае да танцува, се беше разпространил. Тя запомни имената на четиримата, които я заговориха — Келсайър щеше да ги иска, — и зачака.

Колкото и да е странно, скоро усети, че й доскучава. Залата беше добре проветрена, но въпреки това под плътната рокля й беше топло. Най-зле се чувстваха краката й, заради дългата до глезените фуста. Ръкавите също не помагаха, макар че бяха изработени от коприна. Танците продължиха и тя почна да ги следи с интерес. Но скоро вниманието й се насочи към принудителите.

Странно, но изглежда, те изпълняваха някаква функция на бала. Ту стояха встрани от групичките разговарящи аристократи, ту се присъединяваха към тях. Понякога в някоя от групите се възцаряваше мълчание, хората се извръщаха, търсеха принудителя и му махаха да отиде при тях с почтителни жестове.

Вин се намръщи. Какво ли означаваше това? Не след дълго една от околните групи повика минаващ наблизо принудител. Бяха твърде далече, за да чуе разговора, но може би с калай…

Пресегна се в себе си да разпали метала, но се поколеба. „Първо мед“ — досети се и я разпали. Трябваше да е свикнала вече да държи постоянно разпалена мед, за да не бъде разкрита.

Прикрила аломантичните си умения, Вин разпали калай. Почти веднага светлините в залата се усилиха и тя неволно затвори очи. Музиката стана оглушителна, а постоянният брътвеж от десетките разговори — почти непоносим. Тя се опита да се съсредоточи върху този, който я интересуваше, и скоро вече го чуваше ясно.

— … кълна се, че ще споделя с вас новината за срещата си с него преди който и да било друг — говореше един от благородниците. Вин погледна изпод мигли — беше седящият най-близо на масата.

— Много добре — отвърна Принудителят. — Свидетелствам и го отбелязвам.

Благородникът протегна ръка и се чу звън на монети. Вин раздуха калая и отвори широко очи тъкмо навреме, за да види как Принудителят се отдалечава от масата; прибираше нещо — вероятно монетите — в джоба на расото си.

„Интересно“. За нейно съжаление хората около масата скоро станаха и я оставиха без обекти за подслушване. Докато гледаше как Принудителят се отправя към една съседна маса, отново взе да я обзема скука. Започна да тропа с пръсти по масата, като следеше разсеяно принудителите, и постепенно осъзна нещо.

Един от тях й беше познат. Не този, който преди малко бе прибрал парите, а друг — по-възрастен. Нисък, с мрачно изражение и властни маниери. Дори първият принудител изглеждаше леко респектиран от него.

Отначало Вин реши, че го е виждала във Финансовия отдел, когато ходиха там с Кеймън, и дори се паникьоса. После обаче си даде сметка, че не е същият човек. Беше го срещала някъде, но не там. Това е…

„Баща ми“ — осъзна тя с внезапно изумление.

Рийн й го бе показал веднъж, преди години, когато за пръв път дойдоха в Лутадел — тогава баща й инспектираше работниците в една ковачница. Рийн я беше вкарал в работилницата инкогнито, настояваше, че трябвало да види баща си поне веднъж — макар тя все още да не разбираше защо. Въпреки това бе запомнила лицето му.

Едва се сдържа да не се свие на стола. Нямаше никакъв начин баща й да я познае — та той дори не знаеше, че тя съществува. Не без усилие тя насочи вниманието си встрани и се загледа през прозореца. Не виждаше добре близкия витраж заради надвисналата арка на колоната.

Докато седеше, забеляза нещо, на което досега не бе обърнала внимание — тесен вграден в стената балкон, който опасваше цялата стена. Беше като копие на нишата под прозорците, но обикаляше в горната част на стената, между прозорците и тавана. Забеляза и някакво движение — двойки и отделни гости се разхождаха по балкона и наблюдаваха бала отгоре.

Инстинктът я подтикваше да се качи, за да може да следи другите, без да следят нея. Освен това щеше да вижда по-добре знамената и витражите, а и да разгледа надписите по тавана, без да мижи и да се кокори.

Сейзед й бе казал да остане на масата, но колкото повече време минаваше, толкова по-силно я привличаше скритият балкон. Нямаше търпение да стане и да се раздвижи, да разтъпче схванатите си крака. Присъствието на баща й — независимо, че не знаеше за нея — бе достатъчно силен мотив да се махне от първия етаж.

„И без това едва ли още някой ще ме покани на танц — помисли си тя. — Направих каквото Келсайър искаше от мен, показах се пред обществото“.

Тя се огледа и махна на минаващ наблизо прислужник.

Той я доближи и се поклони почтително.

— Как да се кача горе? — попита Вин и посочи балкона.

— Встрани от оркестъра има стълбище, което отива до балкона — обясни момчето.

Вин кимна небрежно, после, изпълнена с внезапна решимост, се изправи и тръгна към отсрещната част на залата. Никой не й обърна особено внимание и тя продължи по-уверено към стълбището.

Каменният коридор се извиваше нагоре като спирала и стъпалата постепенно се скъсяваха. Малки изрисувани прозорци — не по-широки от дланта й — следваха извивките на външната стена, но бяха тъмни, неосветени от фенерите отвън. Вин се изкачваше енергично, пилеейки натрупаната от бездействието енергия, и скоро започна да пуфти под тежката рокля и от непрестанното усилие да не се спъне. Искра разпален пютриум бързо премахна умората й и тя вече не се потеше под грима.

Катеренето обаче си заслужаваше. На горния балкон цареше сумрак — светлината идваше само от синкавите фенери в стената — и гледката към витражите беше зашеметяваща. Тук беше тихо и Вин имаше чувството, че е съвсем сама. Приближи се към парапета между две колони. Оттук, от толкова високо, видя, че каменните плочки на пода са подредени в странни фигури — нещо като сивкавобели вълни.

„Мъгли?“ — помисли тя и се подпря на парапета. И той като стените на нишата зад нея бе старателно изваян и украсен — приличаше на сплетени дебели лозници. Колоните от двете страни бяха издялани във формата на каменни животни, замръзнали насред скок от балкона.

— Да, това става, когато човек отиде да си напълни чашата с вино.

Гласът накара Вин да подскочи и тя се завъртя. Зад нея стоеше млад мъж. Костюмът му не беше най-хубавият на бала, нито жилетката му по-ярка, отколкото на останалите. Сюртукът и ризата му бяха малко големички, косата му — разрошена. Държеше чаша вино, а външният джоб на сюртука му се бе издул от някаква твърде голяма за размерите му книга.

— Връщаш се, а любимото ти място е заето от хубаво момиче. Вярно, един джентълмен би се преместил другаде и би оставил дамата сама да се наслаждава на гледката. Но пък това е най-хубавото място на балкона — единственото, което е достатъчно близо до някой фенер, за да можеш да четеш на светлината му.

Вин се изчерви.

— Извинете ме, милорд.

— Ах, ето, че сега ме накарахте да се почувствам виновен. И всичко това заради чаша вино. Но погледнете — тук има достатъчно място за двама. Стига само да се помръднете лекичко.

Вин се стъписа. Дали да му откаже? Той очевидно искаше да остане до нея — знаеше ли коя е? Дали да го попита за името му, за да го съобщи на Келсайър?

Тя отстъпи леко встрани и младежът застана до нея. Облегна се на колоната, извади книгата от джоба си и за изненада на Вин се зачете. Прав беше — светлината от фенера падаше точно върху страниците. Вин постоя така, втренчила поглед в него, но той изглеждаше напълно погълнат от четивото. Дори не вдигна глава към нея.

„Няма ли въобще да ми обърне внимание? — зачуди се тя, изненадана от това, че се чувства обидена. — Може би трябваше да облека по-хубава рокля?“

Младежът отпи от виното, все така съсредоточен върху книгата.

— Винаги ли четете на баловете? — попита Вин.

Той най-сетне вдигна очи.

— Всеки път, когато успея да се измъкна.

— Това не обезсмисля ли идването ви? — попита Вин. — Защо трябва да присъствате, след като избягвате общуването с други хора?

— Вие също сте тук горе — посочи той.

Вин се изчерви.

— Исках само да погледна залата отгоре.

— Така ли? А защо отказахте на тримата, които ви поканиха да танцувате?

Вин го погледна учудено. Младежът се усмихна и отново сведе поглед към книгата.

— Бяха четирима — поправи го тя. — Отказах им, защото не мога да танцувам добре.

Мъжът отпусна книгата и я погледна.

— Не сте толкова срамежлива, колкото изглеждате.

— Срамежлива? — повтори Вин. — Да не би аз да се правя, че чета книга в компанията на млада дама, на която дори не съм се представил?

Мъжът повдигна учудено вежди.

— А сега пък говорите като баща ми. Изглеждате доста по-добре от него, а сте също толкова свадлива.

Вин го погледна ядосано и той завъртя очи и въздъхна.

— Ох, добре, хайде да се направя на джентълмен. — Пристъпи към нея и се поклони с отработено изящно движение. — Лорд Елънд. Лейди Валет Реноа, ще ми позволите ли да постоя с вас на този балкон, докато чета?

Вин скръсти ръце.

„Елънд? Това фамилия ли е, или малко име? Какво ме е грижа? Той просто си искаше мястото. Но… откъде знае, че съм отказала да танцувам? И името ми?“ Кой знае защо, й се струваше, че Келсайър би искал да научи повече подробности за този разговор.

Странно, но тя не изпитваше желание да прогони този мъж, както бе постъпила с другите. Вместо това отново се почувства пренебрегната, когато той заби нос в книгата.

— Все още не сте ми казали защо предпочитате четивото вместо веселбата.

Младежът въздъхна и отново свали книгата.

— Ами, виждате ли, аз също не съм кой знае какъв танцьор.

— Аха — рече тя.

— Но — той вдигна пръст — не е само това. Може би още не го осъзнавате, но не е никак трудно да ви писне от тези забави. След като посетите пет-шестстотин започва да ви се струва, че се повтарят.

Вин повдигна рамене.

— Сигурно щяхте да се научите да танцувате по-добре, ако се бяхте упражнявали.

Елънд повдигна вежди.

— Няма да ме оставите да чета, нали?

— Не мисля.

Той въздъхна и натика книгата в джоба — който, впрочем, показваше видими белези от износване.

— Е, добре. Искате ли вместо това да танцуваме?

Вин замръзна. Елънд се усмихваше безгрижно.

„Божичко! Този тип или е изключително ловък, или абсолютно му липсват обноски“. Притеснителното бе, че не можеше да определи кое от двете.

— Да разбирам ли, че това означава не? — попита Елънд. — Хубаво — бях длъжен да ви предложа, нали съм джентълмен? Но се съмнявам, че двойките долу ще одобрят взаимното ни настъпване по палците.

— Съгласна. Какво четете?

— Дилистени — отвърна Елънд. — „Процесите над паметника“. Чели ли сте я?

Вин поклати глава.

— Е, малцина са я чели. — Той се наведе към перилата и надзърна долу. — Та какво мислите за първата си среща с двора?

— Всичко е много… объркващо.

Елънд се засмя.

— Говорете каквото щете за Къща Венчър, но те знаят как да организират балове.

Вин кимна и попита:

— Вие не ги харесвате, нали? — Може би пред нея стоеше някой от съперниците на Венчър, за които й бе говорил Келсайър.

— Не особено — призна той. — Обичат показността, особено пред другите благородници. Ако ще правят бал, трябва да е най-добрият. Няма значение, че изтощават прислугата до смърт при подготовката, а после ги пребиват, че на следващата сутрин салонът не свети от чистота.

Вин го погледна изпитателно. „Това не са думи, които бих очаквала да чуя от един благородник“.

Елънд млъкна. Изглеждаше малко смутен.

— Няма значение. Този терисец не търси ли вас?

Вин също се надвеси над перилата. И наистина, високата фигура на Сейзед стърчеше до нейната празна маса. Тъкмо бе повикал младия слуга и го разпитваше.

— Трябва да си вървя — въздъхна Вин и се обърна към стълбите.

— Какво пък… — подхвърли Елънд. — Ще мога да се върна към четенето.

Махна й за довиждане и отвори книгата още преди тя да е направила първата крачка.

Вин слезе долу толкова бързо, че се задъха. Сейзед веднага дойде при нея.

— Съжалявам — каза тя.

— Не ми се извинявайте, господарке — отвърна той тихо. — Не е необходимо, нито нужно. Пък и е добре, че сте се поразтъпкали. Все пак бих ви посъветвал да не изглеждате толкова разтревожена.

— Време ли е да си вървим?

— Моментът е удобен да се оттеглим, стига да искате — отвърна той и вдигна поглед към балкона. — Мога ли да попитам какво правехте там, господарке?

— Исках да разгледам прозорците по-добре — отвърна тя. — Но горе разговарях с един човек. Отначало ми се стори заинтригуван от мен, но после осъзнах, че не е така. Няма значение — едва ли е толкова важен, че Келсайър да настоява за името му.

— С кого по-точно говорихте? — попита Сейзед.

— С онзи, в ъгъла на балкона.

— Той от приятелите на лорд Венчър ли е?

— Ако сред тях има човек на име Елънд.

Сейзед видимо пребледня.

— Разговаряли сте с лорд Елънд Венчър?

— Хъм… да.

— О, боже! — възкликна Сейзед. — Толкова по въпроса за контролираната анонимност.

— Венчър? — повтори Вин и се намръщи. — Като Цитаделата Венчър?

— Наследникът на Къщата и титлата — потвърди Сейзед.

— Хъм — повтори Вин и осъзна, че може би трябва да е малко по-изплашена. — Държеше се безцеремонно — но по приятен начин.

— Не бива да обсъждаме този въпрос тук — посочи Сейзед. — Вие сте далеч под неговото положение. Хайде, елате да си вървим. Май сгреших, като ви оставих…

И тръгна, като продължаваше да си мърмори. Вин го последва. Докато прекосяваха залата, разпали още малко калай и погледна крадешком към балкона горе.

Младежът държеше с една ръка разтворената книга, но тя бе готова да се закълне, че гледа към нея. Вин се усмихна и се остави на Сейзед да я отведе при каретата.

13.

Вин седеше кръстосала под себе си крака в едно от най-хубавите кресла на лорд Реноа. Беше толкова приятно да се отърве от тежката рокля и да нахлузи обичайните риза и клин.

Но от друга страна, тихото недоволство на Сейзед я караше да се присвива. Той стоеше мълчаливо в другия край на стаята и Вин подсъзнателно усещаше, че е сбъркала нещо. Сейзед я беше разпитал подробно за разговора с лорд Елънд. Проведе разпита почтително, но същевременно настойчиво.

Според нея терисецът се притесняваше излишно за размяната на реплики с благородника. Не бяха разговаряли за нищо сериозно, а и самият Елънд не изглеждаше кой знае колко внушителен за лорд от Голяма къща.

Макар че в него имаше нещо странно — нещо, което Вин бе пропуснала да сподели със Сейзед. В компанията му тя се чувстваше някак… уютно. Докато си припомняше отново случката, осъзна, че през цялото онова време не се бе чувствала като лейди Валет. Не беше и Вин, защото тази част от нея — стеснителната помощница на опитни бандити — бе почти толкова лъжлива, колкото и Валет.

Не, тя просто бе такава, каквато си беше. Странно преживяване наистина. Беше се чувствала по същия начин с Келсайър и другите, но в значително по-ограничена степен. Как Елънд бе успял да пробуди в нея истинската й природа?

„Дали пък не е използвал върху мен аломантия?“ — помисли си тя стреснато. Елънд беше висш благородник, не бе изключено да е и Усмирител. Може би зад разговора им се криеше повече, отколкото си мислеше тя.

Намръщи се озадачено. По време на разговора бе разпалила мед, следователно не би могъл да й въздейства емоционално. Но по някакъв начин той бе успял да приспи бдителността й. Припомни си отново разговора, замислена за това колко необяснимо спокойна се бе чувствала. Да, нямаше съмнение, че се е държала твърде безгрижно.

„Следващия път ще съм по-внимателна“.

Беше сигурна, че ще се срещнат отново.

Влезе един слуга и зашепна нещо на Сейзед. Бързо разпалване на калай й позволи да подслуша разговора — Келсайър най-сетне беше пристигнал.

— Съобщете на лорд Реноа — рече Сейзед и облеченият в бели дрехи слуга кимна и забързано излезе. — Останалите също могат да си вървят — нареди Сейзед и другите слуги се раздвижиха. Досега бяха стърчали неподвижно, изплашени от поведението на Сейзед.

Келсайър и лорд Реноа се появиха заедно, разговаряха тихо. Както винаги Реноа носеше скъп костюм в западняшки стил и се държеше уверено. Дори след като бе прекарала цяла вечер сред аристокрацията, Вин пак бе изненадана от благородната му осанка.

Келсайър все още беше загърнат в мъглопелерината си.

— Сейз? — попита той още щом влезе. — Имаш новини ли?

— Боя се, че да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Оказва се, че тази вечер на бала господарката Вин е привлякла вниманието на лорд Елънд Венчър.

— Елънд? — попита Келсайър и скръсти ръце. — Това не е ли наследникът?

— Тъкмо той — потвърди Реноа. — С този младеж се запознах преди четири или пет години, когато баща му посети Западните райони. За човек с подобно положение се държеше твърде фриволно.

„Преди четири години? — помисли Вин. — Не е възможно да се преструва на лорд Реноа от толкова отдавна. Нали Келсайър е избягал от Ямите само преди две!“ Погледна внимателно лъжелорда, но — както винаги — осанката и поведението му бяха безупречни.

— Колко внимание й е обърнал? — попита Келсайър.

— Поканил я да танцуват — продължи Сейзед. — Но господарката Вин била достатъчно предвидлива да откаже. Очевидно срещата им се дължи на случайно стечение на обстоятелствата — но се боя, че може да му се е понравила.

Келсайър се подсмихна.

— Научил си я твърде добре, Сейз. Вин, в бъдеще се опитай да овладееш чара си.

— Защо? — попита Вин, като се постара да прикрие раздразнението си. — Нали искахте другите да ме харесват?

— Не и толкова важен човек като Елънд Венчър, дете — заговори лорд Реноа. — Пратихме те в двора, за да си намериш приятели — а не да предизвикваш скандали.

Келсайър кимна.

— Венчър е млад, ерген и наследник на могъща Къща. Ако имаш връзка с него, можеш да ни създадеш сериозни проблеми. Придворните дами ще те ревнуват, а по-възрастните мъже няма да одобрят разликата в положението ви. За да се сдобием с нужната информация, аристократите трябва да виждат в теб неуверено и не особено привлекателно за брачен съюз момиче. И най-важното — нито дори намек за заплаха.

— Освен това, дете мое — продължи лорд Реноа, — съмнявам се лорд Елънд Венчър да храни искрен интерес към теб. В двора той е известен с ексцентричното си поведение — вероятно просто се опитва да поддържа тази репутация, като се захваща с неочаквани занимания.

Вин се изчерви. „Сигурно е прав“ — помисли си ядосано. Но въпреки това продължаваше да се сърди на тримата — и най-вече на Келсайър заради привидно безгрижното му, незаинтересовано поведение.

— Да — обади се той. — Най-добре ще е да го избягваш. Опитай се да го обидиш лекичко. Изгледай го с онзи твой строг поглед.

Вин се обърна към него.

— Точно този! — рече той през смях.

Вин стисна зъби, сетне си наложи да се успокои.

— На бала видях баща ми — каза с надеждата да отклони вниманието им от лорд Венчър.

— Настина? — попита Келсайър заинтригувано.

Вин кимна.

— Познах го от времето, когато ми го показа брат ми.

— За какво става въпрос? — попита Реноа.

— Бащата на Вин е принудител — обясни Келсайър. — И явно доста важен, след като го пращат на такъв бал. Знаеш ли как се казва, Вин?

Тя поклати глава.

— Описание? — продължи с разпита Келсайър.

— Ами… гологлав… с татуировки около очите…

Келсайър се закиска.

— Само ми го покажи някой път, разбрано?

Вин кимна и Келсайър се обърна към Сейзед.

— Имаш ли списък на благородниците, които са канили Вин на танц?

Сейзед кимна.

— Тя ми го написа, господарю Келсайър. Освен това подочух туй-онуй по време на вечерята с останалите стюарди.

— Добре — рече Келсайър и погледна големия часовник в ъгъла. — Ще оставим това за утре. Време е да тръгвам.

— Да тръгваш? — възкликна Вин. — Но ти току-що дойде!

— Знаеш как стоят нещата, Вин. — Той й намигна. — Пристигнеш ли някъде, рано или късно ще трябва да си тръгнеш. Постарай се да поспиш — изглеждаш изморена.

И излезе, като си подсвиркваше весело.

„Прекалено е безгрижен — отбеляза тя. — И потаен също. Обикновено казва какви са му плановете“.

— Аз също ще се оттегля — рече Вин и се прозя.

Сейзед я погледна подозрително, но в този момент Реноа го заговори и той се обърна. Вин изтича по стълбите до своята стая, загърна се с пелерината и отвори вратата на балкона.

Мъглите нахлуха в стаята. Тя разпали желязо и бе възнаградена с гледката на очакваната изтъняваща синкава линия.

„Да видим какво сте намислили, господарю Келсайър“.

Разпали стомана и се хвърли в студената влажна есенна нощ. Калаят подсили зрението й и накара влажния въздух да подразни неприятно ноздрите й. Тя се Оттласна силно и Притегли леко вратата долу. Тази маневра й позволи да прелети над стоманените порти и тя ги използва за нов Тласък, с който да продължи напред.

През цялото време се старееше да не изпуска от поглед синята линия, сочеща към Келсайър, но го следваше на достатъчно разстояние, за да не може да я види. Не носеше върху себе си никакъв метал — дори монети — и поддържаше огъня на медта, за да прикрива употребата на аломантия. Теоретично би могъл да я издаде само звук и тя се стараеше да се движи колкото се може по-безшумно.

За нейна изненада Келсайър не се бе отправил към града, а на север. Вин го последва.

„Къде ли отива? Дали ще заобиколи Фелисе? До някоя от къщите в покрайнините?“

Келсайър продължи още известно време на север, после металната му линия започна да избледнява. Вин спря при група ниски дръвчета. Синкавата линия изтъняваше с обезпокоителна бързина — Келсайър внезапно бе ускорил темпото на придвижване. Тя изруга тихо и се хвърли след него.

Линията на Келсайър се изгуби в нощта. Вин въздъхна, забави ход и разпали желязо, но дори с негова помощ едва успя да зърне чезнещата в далечината следа. Нямаше шанс да го настигне.

Но разпаленото желязо й показа нещо друго. Тя сбърчи вежди, продължи напред и стигна солиден източник на метал — две малки бронзови пръчки, забити в земята на няколко крачки една от друга. Издърпа едната и се загледа през мъглите на север.

„Той скача — помисли си. — Но защо?“ Подскачането беше по-бързо от ходенето, но какъв смисъл от него в тази пустош?

„Освен ако…“

Продължи в същата посока и скоро се натъкна на още две забити в земята пръчки. Погледна назад. Не беше лесно да се прецени в мрака, но й се стори, че пръчките образуват линия, сочеща към Лутадел.

„Така значи го прави“. Келсайър притежаваше невероятната способност да се придвижва между Фелисе и Лутадел със забележителна бързина. Беше си мислила, че използва коне, но се оказваше, че има и по-добър начин. Той — или някой друг преди него — бе прокарал между двата града аломантичен път.

Тя стисна едната пръчка — нуждаеше се от нещо, което да й помогне да смекчи приземяването си, — пристъпи пред другата и се изстреля във въздуха.

Натисна силно, разпалвайки стомана, и се насочи право нагоре в небето. Докато се носеше, разпали желязо в търсене на други източници на метал. И скоро те се появиха — две линии право на север и още две в далечината от двете й страни.

„Тези встрани са за корекция на курса“ — даде си сметка тя. Трябваше да следва северната посока, ако искаше да остане на този бронзов път. Наклони се леко вляво, така че да прелети точно над следващите две пръчки, и отново се изстреля напред.

Доста бързо му хвана цаката и заподскача от една точка към следващата, без да се приближава до земята. След няколко минути улови ритъма и почти не се налагаше да извършва странични корекции.

Оказа се, че придвижването по този начин е необичайно бързо — особено през тази пресечена местност. Мъглите се носеха край нея, пелерината й се вееше и плющеше. И все пак скоростта й не бе достатъчна. Беше се забавила твърде много да разглежда пръчките. Трябваше да настигне Келсайър, преди да е доближил Лутадел — влезеше ли в града, нямаше шанс да го проследи.

Започна да отскача още по-силно, с главозамайваща скорост, диреше отчаяно следи от аломантия напред. След десетина минути подскачане пред нея най-сетне изплува тънка синкава линия — но тази сочеше нагоре, вместо надолу, към следващите пръчки.

Сетне се появи втора линия, и трета.

Вин се намръщи озадачено и се приземи. Разпали калай и в нощта пред нея изникна масивна сянка, на чийто връх сияеха топки светлина.

„Градските стени — помисли си тя изненадано. — Толкова скоро? Изминах разстоянието два пъти по-бързо, отколкото ездач на кон!“

Но това означаваше, че е изгубила Келсайър. Навъси се недоволно и използва пръчката, която носеше, за да се извиси до бойниците. Щом стъпи на влажните камъни, Притегли пръчката в ръката си. Пресече стената, подскочи върху каменния парапет и се взря в града.

„Сега какво да правя? — зачуди се ядосано. — Да се връщам във Фелисе? Или да се отбия в работилницата на Клъбс да видя какво става там?“

Постоя неуверено около минута, след това скочи от стената и започна да се придвижва по покривите. Носеше се почти слепешката, като се Оттласкваше от пантите и дръжките на прозорците и често използваше бронзовата пръчка — най-вече при по-дългите скокове. Едва когато наближи, си даде сметка, че подсъзнателно се е движела в тази посока.

В мрака пред нея се издигаше Цитаделата Венчър. Карбидните лампи бяха изгасени и само няколко фенера мъждукаха до постовете на стражите.

Вин приклекна на един покрив и се зачуди какво ли може да я е довело при крепостта. Студеният вятър рошеше косата й и караше пелерината й да пърха. Носеше и хладни капки. Скоро пръстите й започнаха да измръзват.

И изведнъж тя забеляза някакво движение вдясно. Приведе се още и разпали калай.

Келсайър стоеше на един покрив през три къщи от нея, едва осветен от разсеяната светлина. Изглежда, не я бе забелязал. Наблюдаваше Цитаделата, но бе твърде далече, за да разгадае изражението му.

Вин го следеше с изпълнен с подозрение поглед. Беше се престорил на безразличен за запознанството й с Елънд, но може би бе по-разтревожен, отколкото показваше. Внезапно пробудилият се в нея страх я накара да се напрегне.

„Дали не е дошъл да убие Елънд?“

Убийството на висш наследник на могъща Къща със сигурност би предизвикало нарастване на напрежението сред благородниците.

Чакаше обезпокоена да види какво ще последва. По някое време Келсайър се изправи и се Оттласна от покрива.

Вин хвърли бронзовата пръчка зад себе си — инак щеше да я издаде — и се понесе след него. Желязото прихващаше синкави линии, местещи се в далечината, и тя ускори темпо, прехвърляше по няколко улици, като се Оттласкваше от металните порти.

Келсайър се движеше към центъра. Вин смръщи вежди. Каква ли беше целта му? Натам бе Цитаделата Ерикелер, чийто притежател бе един от едрите доставчици на оръжие. Може би Келсайър възнамеряваше да наруши по някакъв начин доставките, с което да даде предимство на Къща Реноа?

Стъпи на поредния покрив и потърси с поглед Келсайър. Отново се бе изгубил в мрака. „Пак ускори темпо…“

На рамото й падна ръка.

Вин ахна, извъртя се и разпали пютриум.

Келсайър я разглеждаше с вдигнати вежди.

— Би трябвало сега да сте в леглото, млада госпожице.

Вин погледна встрани, към синкавата метална линия.

— Но…

— Там е кесията ми — отвърна усмихнато Келсайър. — Умелият крадец отмъква не само чуждите пари, но и чуждите номера. Започнах да внимавам повече, откакто ме проследи миналата седмица — но отначало си помислих, че си някой Мъглороден Венчър.

— Те имат ли си?

— Сигурен съм, че имат — отвърна Келсайър. — Повечето от Големите къщи разполагат със свой Мъглороден — но твоят приятел Елънд не е от тях. Той не е дори Мъглив.

— Откъде знаеш? Може да се прикрива.

Келсайър поклати глава.

— Едва не загина при едно нападение преди няколко години. Ако притежаваше някакви способности, сигурно щеше да ги прояви тогава.

Вин кимна, все още свела глава, за да не среща погледа му.

Той въздъхна, приседна на скосения покрив и преметна крак от другата страна на билото.

— Сядай.

Вин се настани срещу него. Над тях мъглите продължаваха да се кълбят и започваше да ръми — нещо съвсем обичайно за тукашните нощи.

— Вин, не мога да ти позволя да ме следиш непрестанно — заговори Келсайър. — Забрави ли нашия разговор за доверието?

— Ако наистина ми вярваш, щеше да ми кажеш къде отиваш.

— Не е задължително — възрази Келсайър. — Може би не искам другите да се безпокоят за мен.

— Всичко, което правиш, е твърде опасно — укори го тя. — Едва ли ще се безпокоим повече, ако сме в течение на подробностите.

— Някои задачи са по-опасни от други — рече тихо Келсайър.

Вин млъкна и погледна в посоката, в която го бе видяла да се насочва. Към центъра на града.

Към Кредик Шау, Хълма на хилядите кули. Дворецът на лорд Владетеля.

— Отиваш да се срещнеш с лорд Владетеля! — прошепна тя.

— Да се „срещна“ е твърде силна дума — поправи я той. — Отивам в двореца, но искрено се надявам да не се виждам с лорд Владетеля. Все още не съм готов за него. Независимо от това ти самата още сега се отправяш към работилницата на Клъбс.

Вин кимна.

Келсайър се намръщи.

— Смяташ да ме проследиш, нали?

Вин помисли малко, после кимна пак.

— Защо?

— Защото искам да ти помогна. Досега ролята ми се изчерпва с посещението на бала. Но аз съм Мъглородна — ти самият ме обучи. Не смятам да си седя и да гледам как хората се хранят или танцуват, докато всички останали се занимават с опасни дела.

— Това, което ще правиш на баловете, е много важно.

Вин кимна и сведе поглед. Щеше да го остави да се отдалечи и после да го последва. И причината за това донякъде бе, че беше започнала да се чувства част от неговата група. Да смята другите за приятели, каквито никога досега не бе имала. Искаше да допринася с нещо за това, което вършеха, да помага.

Но същевременно един глас дълбоко в нея й шепнеше, че Келсайър не й казва всичко. Може би й вярваше, може би не. Но несъмнено имаше свои тайни. Единайсетият метал и лорд Владетеля бяха част от тези тайни.

Келсайър улови погледа й и вероятно разгада намерението й да го последва, защото въздъхна.

— Говоря сериозно, Вин. Не можеш да дойдеш с мен.

— Защо да не мога? — попита тя, отказала да се преструва. — Щом това, което вършиш, е опасно, няма ли да е по-добре, ако друг Мъглороден ти пази гърба?

— Все още не познаваш всички метали.

— Само защото не си ме научил.

— Трябва ти още тренировка.

— Най-добрата тренировка е действието — възрази Вин. — Брат ми ме учеше да крада, като ме водеше на обири.

Келсайър поклати глава.

— Твърде опасно е.

— Келсайър — заговори тя съвсем сериозно. — Ние подготвяме свалянето на Последната империя. Честно казано, не очаквам да доживея дори до края на тази година. Непрестанно повтаряш на другите колко е важно, че разполагат с двама Мъглородни. Едва ли ще е толкова важно, ако не ми позволиш да бъда Мъглородна. Колко още смяташ да чакаш? Докато съм „готова“? Не мисля, че това ще стане някога.

Келсайър я погледна внимателно и се засмя.

— Първия път, когато те видях, не можах да изтръгна и думичка от устата ти. А сега ми изнасяш лекции.

Вин се изчерви. Келсайър въздъхна, бръкна под пелерината си и извади нещо.

— Не мога да повярвам, че го правя — рече той и й подаде късче метал.

Беше мъничко сребристо топче, толкова лъскаво и гладко, че приличаше на замръзнала капка от някаква течност, но същевременно бе твърдо на допир.

— Атиум — обясни Келсайър. — Десетият и най-мощен от всички познати аломантични метали. Това топче струва повече от кесията с боксинги, която ти дадох.

— Това малко топченце? — попита тя изненадана.

Келсайър кимна.

— Атиумът се добива само на едно място — в Хатсинските ями, и лорд Владетеля контролира продукцията и разпространението му. Големите къщи имат право да купуват ограничени количества месечно, което е един от основните способи на лорд Владетеля да ги държи под контрол. Хайде, глътни го.

Вин гледаше металното късче, разколебана дали няма да прахоса нещо толкова ценно.

— Не можеш да го продадеш. — Келсайър се подсмихна. — Няколко банди са се опитвали, но винаги са ги проследявали и екзекутирали. Лорд Владетеля е особено ревнив към този метал.

Вин кимна и глътна топчето. Почти веднага усети в нея да се надига нова сила, очакваща да бъде разпалена.

— Добре — рече Келсайър и се изправи. — Ще го разпалиш веднага щом тръгнем.

Вин кимна. Поеха заедно и тя се пресегна вътре в себе си, към този нов извор на могъщество.

За миг фигурата на Келсайър се размъти, после пред нея се появи второ, огледално, но прозрачно и призрачно изображение. Беше досущ като Келсайър, само дето вървеше на няколко крачки пред него. Между копието и оригинала мъждукаше едва забележим послеобраз.

Беше като… обратна сянка. Копието правеше всичко, което правеше Келсайър — само че малко преди него. Свърна встрани и Келсайър го последва.

Устата на копието се раздвижи. Секунда по-късно Келсайър заговори:

— Атиумът позволява да се надзърне съвсем недалече в бъдещето. Или, по-точно, помага ти да видиш какво ще направят хората след малко. Освен това усилва мозъчните функции и ти позволява да усвояваш по-бързо нова информация, както и да реагираш по-правилно и точно.

Сянката спря, Келсайър я настигна и също спря. Изведнъж сянката се пресегна, зашлеви Вин и тя машинално вдигна ръка пред себе си миг преди истинският Келсайър да замахне. Успя да отбие удара.

— Докато гориш атиум — продължи той, — нищо не може да те изненада. Можеш да се изплъзнеш на удар с кинжал, да предугадиш действията на противника. Можеш да избягваш с лекота всякакви атаки, понеже знаеш къде точно ще те нападнат. Атиумът те прави почти неуязвима. Усилва ума и ти помага да възприемаш нови неща.

Изведнъж от тялото на Келсайър се отделиха десетина изображения. Всяко от тях се хвърли в различна посока, някои се изкатериха по покрива, други скочиха във въздуха. Вин свали ръка и объркано отстъпи назад.

— Аз също разпалих атиум — рече Келсайър. — Виждам какво ще направиш и това променя моите действия — което на свой ред променя твоите. Изображенията отразяват всяка моя възможна реакция.

— Сега вече се обърках — призна Вин, като местеше поглед между постоянно изникващите фигури.

Келсайър кимна.

— Единственият начин да победиш някой, който гори атиум, е и ти да го разпалиш — по такъв начин никой от вас няма предимство.

Изображенията изчезнаха.

— Какво направи? — попита изненадано Вин.

— Нищо — отвърна Келсайър. — Най-вероятно запасът ти от атиум свърши.

Вин стреснато осъзна, че е прав — атиумът се бе изчерпал.

— Той гори ужасно бързо!

— Най-бързо пропиляното ти състояние, нали?

Вин кимна, все още смаяна.

— Истинско прахосничество.

Келсайър сви рамене.

— Атиумът е ценен само в аломантията. Ако не го прилагаме, няма да струва нищо. Разбира се, колкото повече го използваме, толкова по-рядък става. Интересна взаимовръзка — ето ти тема за разговор с Хам. Той обича да разсъждава по въпроса за атиума и икономиката. По-важното е, че всеки Мъглороден, срещу когото се изправяш, вероятно ще притежава атиум. Ала едва ли ще бърза да го използва. Освен това няма да го е погълнал — атиумът е крехък и бързо се разгражда от стомашните сокове. Така че ще трябва да балансираш между нуждата и ефективността. Ако сметнеш, че противникът ти използва атиум, най-добре веднага да погълнеш своя — но внимавай да не те примами да го направиш, преди да го е направил той.

Вин кимна.

— Това значи ли, че ще ме вземеш с теб тази нощ?

— Да. И вероятно ще съжалявам — въздъхна Келсайър. — Но не виждам как да те накарам да останеш — освен ако не те вържа, разбира се. Само че, Вин, нека те предупредя. Може да е опасно. Прекалено опасно. Не смятам да се срещам с лорд Владетеля, но наистина искам да се промъкна в неговата крепост. Мисля, че зная къде да намеря ключа за неговия разгром.

Вин се усмихна и пристъпи към Келсайър, който й бе дал знак да го доближи. Той бръкна в кесията си, извади стъкленица и й я подаде. Беше обичайната аломантична стъкленица, само дето течността вътре съдържаше една-единствена капка метал. Атиумното топче бе няколко пъти по-голямо от това, което й бе дал преди малко.

— Не го използвай, освен ако не се налага — предупреди я Келсайър. — Трябват ли ти и други метали?

Вин кимна.

— Изгорих повечето от запасите си, за да те настигна.

Келсайър й подаде друга стъкленица и каза:

— Но първо ще идем да намерим кесията ми.

14.

Заваля малко след като откриха кесията. Не валеше силно, не и достатъчно, за да прогони мъглата. Вин потрепери, нахлузи качулката и приклекна на покрива зад Келсайър. Той не обръщаше особено внимание на времето, тя също. Нищо нямаше да й стане от малко дъжд — вероятно той дори щеше да им помогне, да ги скрие на последната отсечка.

Пред тях се издигаше Кредик Шау. Островърхите кули и бойници бяха като черни нокти в нощта. Бяха различни на широчина — едни достатъчно големи да поберат стълбища и просторни стаи, други само тънки метални пръчки в небето. Разнообразието придаваше на комплекса странен асиметричен изглед.

Забулените в мъгла и влага кули и бойници наподобяваха потъмнели от сажди кости на оглозган труп. Докато ги разглеждаше, Вин почувства някаква неясна угнетеност… сякаш самата близост до тях бе достатъчна да прогони всяка надежда.

— Целта ни е тунелът под най-далечната кула вдясно — обясни Келсайър, сипещият се дъжд почти заглушаваше думите му. — Ще търсим едно помещение в средата на тунела.

— Какво има вътре?

— Не зная — отвърна Келсайър. — Тъкмо това трябва да разберем. Веднъж на три дни — а днес е точно такъв ден — лорд Владетеля посещава тази стая. Стои вътре три часа после си тръгва. Това ми е вторият опит да се добера до стаята. Първият беше преди три години.

— Ах, онази операция — сети се Вин. — При която…

— Ме заловиха. Да. По онова време смятахме, че лорд Владетеля държи в стаята богатствата си. Сега вече не мисля така, но съм заинтригуван. Странно е защо слиза долу редовно. Вин, в онази стая има нещо. Нещо важно. Може би там се крие тайната за неговото безсмъртие и сила.

— Какво ни интересува това? — попита тя. — Нали разполагаш с Единайсетия метал, с който можеш да го победиш?

Келсайър сбърчи вежди. Вин очакваше отговор на въпроса си, но май нямаше да получи.

— Последния път не можах да я стигна, Вин — каза той. — Бяхме съвсем близо, но слязохме дотам прекалено лесно. Когато наближихме, отвън вече ни очакваха инквизитори. Чакаха точно нас.

— Някой им е казал, че идвате?

Келсайър кимна.

— Подготвяхме операцията от месеци. Бяхме уверени в успеха и смятахме риска за оправдан. Двамата с Мейр бяхме най-добрите — операцията трябваше да протече безупречно. — Келсайър млъкна и я погледна. — Тази вечер не съм планирал нищо. Просто ще влезем, ще се справим безшумно с всеки, който се опита да ни попречи, после ще проникнем в онази стая.

Вин седеше смълчана, усещаше студения дъжд върху мокрите си ръце. Накрая бавно кимна.

Келсайър се подсмихва.

— Някакви възражения?

Вин поклати глава.

— Аз те накарах да ме вземеш с теб. Нямам право да възразявам сега.

Келсайър се засмя.

— Май съм бил твърде дълго в компанията на Бриз. Не вярвам, че съм прав, ако някой не ми каже, че съм луд.

Вин повдигна рамене. Но докато пристъпваше по билото на покрива, го почувства отново — усещането за угнетеност, което пропиваше Кредик Шау.

— Келсайър, послушай ме — рече тя. — За двореца… там нещо не е наред.

— Това е заради лорд Владетеля — отвърна Келсайър. — Той излъчва като невероятно мощен Усмирител и влияе на чувствата на всеки, който се доближи до него. Разпали малко повече мед, това ще ти помогне да не го усещаш.

Вин кимна и раздуха медта. Почти веднага странното чувство изчезна.

— По-добре ли си?

Тя кимна отново.

— Хубаво — рече той и й подаде шепа монети. — Стой близо до мен и дръж атиума в готовност — за всеки случай.

И се хвърли от покрива. Вин го последва. Лентите на пелерината й зашляпаха, подгизнали от дъжда. Докато падаше, тя разгоря пютриум и удари земята с аломантично подсилени крака.

Келсайър отскочи почти мигновено и тя го последва. При други обстоятелства сблъсъкът с мокрия паваж можеше да доведе до тежки последствия, но захранваните й с пютриум мускули реагираха с точност, сила и баланс. Тя се затича във влажната мъглива нощ, разпалвайки калай и мед — единият метал й позволяваше да вижда, другият — да се крие.

Келсайър заобиколи дворцовия комплекс. Странно, но нямаше външна стена. „Разбира се, че няма. Кой би посмял да нападне лорд Владетеля?“

Равна павирана площадка заобикаляше Хълма на хилядите кули. Никакви дървета или храсти, нито постройки, които да отклоняват вниманието на наблюдаващия от потискащата асиметрична колекция крила, кули и шпилове, съставящи Кредик Шау.

— Започваме — прошепна Келсайър и гласът му почти прокънтя заради изострения й от калая слух. Той се обърна и се насочи право към едва ниска, подобна на бункер част от двореца. С приближаването Вин различи двама стражи, застанали при покритата с орнаменти врата.

Без да губи нито миг, Келсайър се нахвърли върху мъжете и прониза единия с кинжал. Вторият се опита да извика, но Келсайър подскочи и заби ботуши в гърдите му. Стражът отхвърча от нечовешкия по сила удар, блъсна се в стената и рухна на земята. Миг по-късно Келсайър се изправи, блъсна с рамо вратата и я разтвори.

Бледа светлина от самотен фенер озаряваше коридора зад прага. Келсайър се шмугна вътре. Вин разпали калай и го последва приведена, с разтуптяно сърце. Никога, през цялата си досегашна кариера на крадец, не бе участвала в подобно нещо. Имаше опит от безшумни, добре обмислени обири и измами, а не от нападения и кражби с взлом. Докато следваше Келсайър по коридора — обувките и краищата на пелерините им оставяха мокри следи по каменния под, — опипваше нервно стъкления кинжал, чиято кожена дръжка бе подгизнала от мократа й длан.

Един мъж се появи в коридора пред тях — излезе от помещение, което вероятно се ползваше за караулно. Келсайър се метна напред, заби лакът в корема му, сетне го блъсна в стената. Стражникът се свлече, Келсайър го прескочи и влезе в помещението.

Вин го последва и се озова сред хаос. Келсайър бе Притеглил в ръката си металния свещник от ъгъла и сега го въртеше и поваляше войниците един след друг. Стражниците викаха изплашено и се мъчеха да избегнат свистящия свещник. Покритата с остатъци от храна маса отхвърча към стената, блъсната от завладените от паника мъже.

Един от войниците скочи към Вин и тя реагира, без да мисли. Разпали стомана и хвърли шепа монети. Тласна ги и металните късове се стрелнаха напред, забиха се в тялото на войника и го повалиха.

Тя разпали желязо и Притегли монетите обратно. Замахна с окървавена ръка и обсипа помещението с метал — повали трима войници. Келсайър свали последния с импровизирания си боздуган.

„Току-що убих четирима души“ — помисли си замаяно Вин. По-рано убийствата бяха специалност на Рийн.

Дочу шум зад гърба си, обърна се и видя втори отряд войници да нахлува през вратата отсреща. Келсайър хвърли свещника и я заобиколи. Четирите фенера на караулното внезапно бяха изтръгнати от стойките си и се понесоха право към него. Той се наведе на една страна и ги остави да се сблъскат.

В стаята се възцари мрак и Вин разпали калай, за да може да вижда. Стражниците, за разлика от нея, се спряха неподвижно. За едно мигване на окото Келсайър се озова сред тях. В мрака засвяткаха кинжали. Отекнаха писъци. След секунди се възцари тишина.

Вин стоеше, обкръжена от смърт. От вкочанените й пръсти се посипаха кървави монети. С другата си ръка продължаваше да стиска кинжала — макар и само за да успокои треперенето си.

Келсайър сложи ръка на рамото й и тя подскочи.

— Това бяха лоши хора, Вин — каза той. — Всеки скаа дълбоко в сърцето си знае, че най-голямото престъпление е да браниш с оръжие Последната империя.

Вин кимна вцепенено. Не се чувстваше добре. Може би заради убийствата, или защото вече беше вътре в двореца, но бе готова да се закълне, че усеща почти физически могъществото на лорд Владетеля. Нещо непрестанно Притискаше съзнанието й, караше я да се чувства угнетена въпреки разпалената мед.

— Хайде. Нямаме време — подкани я Келсайър и прескочи труповете. Вин го последва навъсено.

„Аз го накарах да ме доведе — помисли си. — Исках да се бия, също като него. Ще трябва да свикна с това“.

Влязоха във втори коридор и Келсайър подскочи и се стрелна напред. Вин направи същото. Запрехвърчаха от врата до врата, като използваха металните предмети за котви, с които да се Притеглят.

Подминаха няколко странични коридора. Въздухът свистеше в ушите им. Двама войници се появиха недалеч пред тях. Келсайър повали единия с ритник, превъртя се във въздуха и забоде кинжал в шията на другия. И двамата паднаха.

„Никакъв метал — отбеляза мислено Вин, докато се спускаше на земята. — Никой от стражниците в двореца не носи метални предмети“. Наричаха ги Мътните убийци. Войници, обучени да се бият с аломанти.

Келсайър свърна в един страничен коридор и Вин ускори бяг, за да не изостава. Разпали пютриум и се ядоса, че не може да движи краката си още по-бързо. Внезапно Келсайър спря и Вин го настигна. Вдясно имаше отворена сводеста врата и през нея нахлуваше много по-ярка светлина, отколкото на блещукащите коридори и фенери. Вин приглуши пламъка на калая и последва Келсайър през вратата.

Шест мангала осветяваха с трепкащи пламъци просторно помещение. За разлика от аскетичните коридори, тази стая бе украсена с инкрустирани със сребро стенописи, изобразяващи лорд Владетеля. Приличаха на витражите, който Вин бе разглеждала на бала, само дето не бяха тъй абстрактни. Имаше планина. Голяма пещера. И кладенец от светлина.

И нещо много черно.

Келсайър продължи навътре. Вин се огледа. В средата на стаята, под високия купол над тавана, имаше… как да го определи? — постройка в постройката. Изрисувана с орнаменти, с резбован камък и преплитащи се мотиви, пред тях се издигаше ниска крипта. Иначе пустото помещение навяваше някакво странно, тържествено чувство.

Келсайър зашляпа с боси крака по гладкия черен мрамор. Вин го последва изплашена и приведена — помещението изглеждаше празно, но сигурно имаше стражи. Келсайър доближи дъбовата врата на криптата, чиято повърхност бе изписана с непознати за Вин знаци, пресегна се и я отвори.

Вътре стоеше Стоманен инквизитор. Съществото се усмихна и устните му се разтвориха в зловеща гримаса под двата шипа, забити през очите му.

— Бягай, Вин! — извика Келсайър.

В същия миг инквизиторът се хвърли напред и го сграбчи за шията.

Вин замръзна. С крайчеца на окото си забеляза още двама инквизитори с черни раса да влизат през една странична арка. Високи, слаби, гологлави, те също имаха стоманени шипове в очите и татуировки на Министерството около тях.

Инквизиторът вдигна Келсайър във въздуха и обяви със стържещ глас:

— Келсайър, Оцелелият от Хатсин. — Обърна се към Вин. — И… ти. Търсех те. Ще помогна на този тип да умре бързо, ако ми кажеш кой е благородникът, от чиито чресла си се пръкнала на този свят, мелезче.

Келсайър се закашля, мъчеше се да си поеме въздух, докато се бореше с вкопчените във врата му пръсти. Инквизиторът го погледна със стоманените си очи. Келсайър се закашля отново, сякаш се мъчеше да каже нещо, и завладян от любопитство, инквизиторът го доближи до себе си.

Ръката на Келсайър се стрелна и стъкленият кинжал се заби в шията на инквизитора. Докато мъжът с черно расо се олюляваше, Келсайър стовари ръба на дланта си върху предмишницата му и костта се строши с хрущене. Инквизиторът го изпусна и Келсайър рухна на мраморния под, споходен от нов мъчителен пристъп на кашлица.

Пое си дъх на болезнени пресекулки и изгледа ядосано Вин.

— Казах да бягаш! — изхриптя и й подхвърли нещо.

Вин се протегна да улови подхвърлената кесия, но тя изведнъж подскочи и литна стремително към нея. Вин с изненада осъзна, че Келсайър не й хвърля кесията, а я мята по нея.

Кожената торбичка я блъсна в гърдите. Тласната от аломантичната сила на Келсайър, Вин отлетя назад — покрай двамата изненадани инквизитори — и се свлече при вратата, хлъзна се по гладкия мрамор.

Огледа се замаяно. В другия край Келсайър вече се надигаше. Главният инквизитор обаче не изглеждаше особено обезпокоен от щръкналия в шията му кинжал. Другите двама бяха застанали между нея и Келсайър. Единият бавно се извърна към нея и Вин улови смразяващия му нечовешки поглед.

— Бягай! — Думата отекна в сводестата стая. И този път, най-сетне, стигна до ума й.

Вин се изправи с трескаво дращене — страхът бързо я завладяваше, крещеше в нея, подканяше я да действа. Тя се шмугна през отворената врата, без да знае дори дали е същата, през която бяха влезли. Стиснала кесията на Келсайър, Вин разпали желязо и затърси трескаво някаква котва по коридора.

„Трябва да се измъкна!“

Улови първия къс метал, който видя, и Дръпна. Краката й се откъснаха от земята и тя се стрелна по коридора е необуздана скорост. Ужасът й помагаше да изгаря желязото още по-бързо.

Внезапно се люшна и всичко се завъртя. Удари се в земята под неочакван ъгъл — с главата напред в гладкия камък — и остана да лежи замаяно. Какво беше станало? Кесията… някой я беше Притеглил, бе използвал метала вътре, за да я дръпне рязко назад.

Обърна се и видя тъмна фигура да се носи след нея по коридора. Инквизитор. Той се приземи на няколко крачки от нея и спокойно тръгна напред. Лицето му беше безстрастно.

Вин разпали калай и пютриум, за да прочисти ума си и да овладее болката. После Тласна две монети към Инквизитора.

Той вдигна ръка и монетите застинаха във въздуха. Тласъкът на Вин внезапно я отметна назад и тя се затъркаля по каменните плочи, пързаляше се по гладката им повърхност.

Когато най-сетне спря, първото, което чу, бе звънът на монети върху мраморния под. Разтърси глава, усетила поне десетина нови ожулвания по тялото си. Инквизиторът прекрачи разпръснатите монети и тръгна към нея със спокойна походка.

„Трябва да се измъкна оттук!“ Дори Келсайър се страхуваше да се изправя срещу инквизитор. Щом той не можеше да се справи, какви шансове имаше тя?

Никакви. Захвърли кесията, скочи и се мушна през първата врата, която й се изпречи пред очите.

Озова се в пусто помещение със златен олтар в центъра. Освен него имаше четири високи метални свещника и множество религиозни принадлежности, заради които стаята изглеждаше тясна и претрупана.

Обърна се и Притегли един свещник — спомни си, че Келсайър бе направил същия трик малко по-рано. Инквизиторът пристъпи в помещението, вдигна ръка с почти радостен жест и издърпа свещника от нейната с лишено от видимо усилие аломантично притегляне.

„Колко е силен!“ — помисли тя ужасено. Вероятно балансираше, като Теглеше стойките на фенерите зад себе си. Но силата на неговото Желязно теглене бе много по-голяма от тази, която Келсайър й бе демонстрирал и в най-добрите си моменти.

Вин скочи и се Притегли леко нагоре и над олтара. При вратата инквизиторът посегна към една купа, положена на невисок постамент, и Притегли отвътре шепа малки метални триъгълници. Острите им ръбове срязаха дланта му на десетки места. Без да обръща внимание на раните, той вдигна окървавената си ръка.

Вин извика изплашено и се скри зад олтара тъкмо когато металните триъгълници профучаха над кея и се забиха в стената отзад.

— Няма къде да избягаш — произнесе инквизиторът с дрезгав глас. — Ела с мен.

Вин се огледа. Помещението нямаше други врати. Тя подаде предпазливо глава и в същия миг към лицето и се стрелна блестящо метално късче. Тя го Тласна, но инквизиторът бе твърде силен. Наложи и се да се наведе и да остави триъгълника да прелети покрай нея, инак щеше да я прикове за задната стена.

„Трябва ми нещо, с което да ги спирам. Нещо, което не е направено от метал“.

И докато инквизиторът бавно я приближаваше, откри каквото й трябваше — тежка подвързана с кожа книга, положена до олтара. Сграбчи я, но се поколеба. Няма смисъл да трупаш богатства, ако ще умираш. Извади стъкленицата на Келсайър, погълна атиума и го разпали.

Сянката на инквизитора заобиколи олтара и секунда по-късно я последва самият той. Атиумната сянка разтвори ръка и към нея се стрелна дъжд от малки прозрачни остриета.

Вин вдигна книгата в мига, когато ги последваха истинските, и я завъртя през останките от сянката в мига, в който истинските остриета литнаха към нея. Успя да улови всичките — острите им краища се забиха дълбоко в корицата.

Инквизиторът спря и тя със задоволство зърна на лицето му учудване. После от тялото му се отделиха стотина сенчести отражения.

Той също притежаваше атиум.

Без да губи време в обмисляне на този факт, Вин изскочи иззад олтара: държеше книгата вдигната пред себе си. Инквизиторът се завъртя и я проследи със стоманените си очи, докато тя го заобикаляше и изчезваше в коридора.

Където вече я очакваше отряд войници, всеки с по една проектираща сянка. Вин се шмугна между тях, като едва успяваше да проследи вероятното движение на оръжията им — и все пак съумя да избегне атаките на дванайсет души. За кратко дори забрави болката и страха си — всичко това бе заменено от невероятното усещане за сяла. Успя да им се изплъзне без усилие въпреки свистящите над и около нея остриета — всяко преминаваше на милиметри от нея. Беше неуязвима.

Пробиваше си път през редиците мъже, без да ги убива или наранява — искаше само да избяга. Скоро заобиколи последния и сви зад ъгъла.

Втори инквизитор, заобиколен от стотици сенчести отражения, й препречи пътя и заби нещо остро в хълбока й.

Вин изстена от болка. Чу се зловещ звук, докато съществото измъкваше оръжието от тялото й — оказа се дървена пръчка с две обсидианови остриета на върха. Вин се улови за хълбока, олюля се и усети как между пръстите й се потича топла кръв.

Инквизиторът й се стори познат. „Това е първият, онзи от стаята! Дали… това означава ли, че Келсайър е мъртъв?“

— Кой е баща ти? — попита инквизиторът.

Вин продължаваше да притиска хълбока си. Раната беше дълбока. Тежка. Беше виждала такива рани. Почти винаги убиваха.

И въпреки това все още беше на крака. „Пютриумът — сети се тя. — Трябва да разпаля пютриум!“

Направи го и металът придаде на тялото й сила, която й позволи да остане на крака. Войниците зад нея се разстъпиха, за да пропуснат втория инквизитор. Вин местеше ужасен поглед между двамата, докато те бавно я приближаваха. Първият бе вдигнал подобното си на брадвичка оръжие, от което се стичаше кръв. Нейната кръв.

„Ще умра“ — помисли си тя уплашено.

И тогава го чу. Дъжда. Съвсем слаб звук, но подсиленият й от калая слух го долови недалече зад нея. Тя се обърна, стрелна се през една врата и с радост зърна в другия край голям сводест изход. Мъгла се стелеше по пода, а отвън дъждът трополеше по калдъръма.

„Оттук са влезли стражниците“ — помисли си. С разпален пютриум, изумена от начина, по който се държеше тялото й, се запрепъва под дъжда, притиснала машинално кожената книга към гърдите си.

— Все още ли мислиш, че можеш да избягаш? — попита зад нея единият инквизитор. Изглежда, се забавляваше.

Вин посегна вцепенено към небето и се Притегли към една от множеството метални кули. Чу инквизитора да ругае, докато политаше нагоре, към завесата на черната нощ.

Около нея се издигаха хиляди кули. Тя Притегли една, после се прехвърли на друга. Дъждът се усили и нощта стана почти непрогледна. Нямаше мъгла, за да отразява разсеяната светлина, и звездите бяха скрити от ниските облаци. Вин не виждаше накъде лети: трябваше да прибягва до аломантия, за да усеща металните върхове на кулите, и да се моли между тях да няма нищо.

Блъсна се в една кула, успя да се вкопчи в нея и я Притегли, за да спре полета. „Трябва да се превържа…“ — помисли си отпаднало. Тялото й я слушаше все по-трудно, главата й бе замаяна въпреки пютриума и калая.

Нещо се блъсна в кулата над нея и тя чу ниско ръмжене. Оттласна се в мига, в който инквизиторът скочи към нея.

Имаше само една възможност. По средата на скока тя се Притегли встрани, към друга кула. И в същото време Тласна книгата, която държеше — корицата й все още бе набодена с металните остриета. Книгата продължи в посоката, в която се беше насочила първоначално тя, и металните линии бързо избледняха в мрака. Това беше единственият метал, който носеше.

Вин се улови за съседната кула, стараеше се да действа напълно безшумно. Напрегна мускули, разпали калай и дъждът се усили до гръмотевичен тътен в ушите й. Все пак успя да долови над него далечния звук от нещо, което се блъскаше в кула, в посоката, в която бе Тласнала книгата.

Инквизиторът се бе хванал на примамката. Тя провери дали медта продължава да гори, Притегли се леко към кулата, за да се задържи на място, и откъсна парче от ризата си да превърже раната. Наистина беше лошо.

Въздъхна. Без пютриума отдавна щеше да е в безсъзнание. Щеше да е мъртва.

В тъмнината отекна звук и Вин настръхва и се огледа. Заобикаляше я чернилка.

„Не може да бъде. Той не би могъл да…“

Нещо се удари в нейната кула. Вин извика уплашено и отскочи, Притегли се към друга кула, улови се за нея с отпаднали ръце и веднага се Тласна. Инквизиторът я последва, удряше се с приглушен тропот във всяка кула.

„Намери ме. Не може да ме вижда, нито да ме чува или подуши. Но ме откри!“

Блъсна се в поредната кула, улови я с една ръка и увисна почти безпомощно в тъмнината. Силите й се топяха бързо.

„Трябва да се измъкна… да се скрия…“

Пръстите й бяха вцепенени, умът й бе почти в същото състояние. Усети, че полита надолу в мрака.

Но прелетя съвсем кратко разстояние, преди да падне на нещо твърдо — някакъв покрив вероятно. Замаяно се надигна и запълзя встрани от кулата, търсеше някое скрито местенце.

„Да се скрия… трябва да се скрия… да се скрия…“

Допълзя отпаднало до съседната кула, седна в локва дъждовна вода, облегна се на зида и обхвана коленете си с ръце. Тялото й беше подгизнало от дъжда… и от кръв.

За един кратък миг в ума й заблещука надеждата, че се е измъкнала.

Но после на покрива изникна тъмен силует. Дъждът се усилваше и единствено с помощта на разпаления калай тя можа да различи глава с две метални очи и тяло, загърнато в черно расо.

Беше твърде слаба, за да помръдне, твърде изтощена, за да направи нещо друго, освен да трепери в локвата. Инквизиторът се надвеси над нея.

— Дребна досадна гадинка, това си ти — каза сухо. Наведе се още, но дори така Вин едва чуваше гласа му.

Тъмнината продължаваше да се сгъстява… или това бе мракът в главата й? Погледът й се замъгли, очите й се затвориха. Вече не усещаше болка в раната. Не можеше… дори… да мисли…

Звук като от скършен клон.

Две ръце я уловиха. Топли ръце, не ръцете на смъртта. Тя се насили да отвори очи.

— Келсайър? — прошепва.

Но не лицето на Келсайър я гледаше с искрена загриженост. Беше друго, също така добре познато лице. Тя въздъхна облекчено и се унесе, докато силните ръце я прегръщаха, помагаха й да се почувства странно спокойна и сигурна.

15.

— Взел си я с теб? — попита ядосано Доксон още от прага. — Отвел си Вин в Кредик Шау? Да не си се побъркал?

— Да — отвърна троснато Келсайър. — Прав си още от самото начало. Аз съм безумец. Може би трябваше да издъхна в Ямите и никога да не се връщам тук, за да обезпокоя мирното ви съществуване!

Доксон млъкна, стреснат от силата в гласа му. Келсайър удари ядно масата с юмрук и от строшената дъска се разхвърчаха трески. Все още беше разпалил пютриум — металът му помагаше да издържа на няколкото тежки наранявания. Мъглопелерината му бе раздрана, по тялото му имаше поне десетина кървящи рани. Цялата му дясна страна бе изтръпнала. Вероятно там имаше тежка контузия. Щеше да е късметлия, ако нямаше строшени ребра.

Разпали още пютриум. Огънят отвътре го затопли приятно — и освен това му помогна да се съсредоточи върху разяждащия го гняв и самообвинение. Един от чираците трескаво превързваше най-сериозната му рана. Клъбс седеше при Хам в другия край на кухнята. Бриз бе излязъл да обиколи квартала.

— Келсайър, в името на лорд Владетеля — въздъхна Доксон.

„Дори Доксон — помисли Келсайър. — Дори най-старият ми приятел се кълне в лорд Владетеля. Какво правим? Как търпим всичко това?“

— Докс, там ни чакаха трима инквизитори — рече той.

Доксон пребледня.

— И ти я остави там?

— Тя се измъкна преди мен. Опитах се да привлека вниманието на инквизиторите, доколкото можах, но…

— Но?

— Един от тримата я последва. Не можах да се добера до него — може би другите двама просто ме задържаха, за да може той да я настигне.

— Трима инквизитори — каза Доксон, взе чаша бренди от ръцете на чирака до себе си и я изпи на един дъх.

— Сигурно сме вдигнали прекалено много шум — продължи Келсайър. — Или това, или са били там по друга причина. И все още не знаем какво има в онази стая!

Възцари се тишина. Навън дъждът отново се засили, плющеше с нарастваща ярост по прозорците.

— А сега… какво ще стане с Вин? — попита Хам.

Келсайър погледна Доксон и видя в очите му безнадеждност. Самият той едва бе успял да се измъкне, а имаше зад гърба си многогодишен опит. Ако Вин бе все още в Кредик Шау… Остра болка го прободе в гърдите. „Ти я остави на смъртта. Първо Мейр, сега и Вин. Колко още ще отведеш на ешафода?“

— Може да се е скрила някъде в града — рече той. — Да се страхува да дойде тук, за да не я проследят инквизиторите. Или… по някаква причина да е отишла във Фелисе.

„А може да е някъде навън… да издъхва под дъжда“.

— Хам — отсече Келсайър. — Двамата с теб се връщаме в двореца. Докс, вземи Лестибърнс и обиколи останалите крадци. Може някой от съгледвачите да е видял нещо. Клъбс, прати някой чирак до имението Реноа да провери дали все пак не е там. Другите…

Знаеше, че говори глупости. Двамата с Хам едва ли щяха да доближат Кредик Шау, без да ги подгони цял отряд стражници, Дори Вин да се спотайваше някъде в града, инквизиторите вероятно щяха да я открият първи. И после…

Внезапно спря в се вслуша. Беше чул нещо.

Забързани стъпки. Лестибърнс се спусна тичешком по стълбите, оставяше след себе си мокри дири.

— Някой идва!

— Вин ли е? — попита обнадеждено Хам.

Лестибърнс поклати глава.

— Не. Мъж. С расо. Огромен.

„Това е значи. Доведох смъртта тук — при моите хора. Доведох инквизиторите право при тях“.

Хам се изправи, стиснал тежка сопа, а Доксон извади кинжали. Шестимата чираци на Клъбс се отдръпнаха изплашено към дъното на работилницата.

Келсайър разпали металите си.

Задната врата на кухнята се отвори с трясък. Висок мъж с мокро расо стоеше отвън на дъжда. Носеше увито в пелерина тяло.

— Сейзед! — извика Келсайър.

— Ранена е — каза Сейзед и пристъпи в стаята. От расото му се вдигаше пара. — Тежко. Господарю Хамънд, ще ми трябва малко пютриум. Предполагам, че резервите й са изчерпани.

Хам се втурна да донесе пютриум, а Сейзед сложи Вин на масата. Кожата й беше восъчнобледа.

„Толкова е мъничка — помисли Келсайър. — Почти дете. Как можах да я взема с мен?“

На хълбока й зееше огромна грозна рана. Сейзед остави нещо настрана — някаква дебела книга, — взе от Хамънд стъкленицата с пютриум, наведе се и изсипа течността в полуразтворените устни на момичето. Всички мълчаха, само ромоленето на дъжда се чуваше през отворената врата.

Лицето на Вин поруменя и дишането й стана малко по-равно.

— Така, добре… — промърмори Сейзед. — Боях се, че тялото й не познава достатъчно добре аломантията и няма да разпали металите, докато е в безсъзнание. Мисля обаче, че вече има надежда. Господарю Кладент, ще ми трябва гореща вода, чисти превръзки и чантата с медицински принадлежности от стаята ми. И по-бързо!

Келсайър мълчеше и гледаше наведения над Вин Сейзед.

Раната беше сериозна — по-тежка от всички, които той бе успявал да надмогне. Разрезът стигаше чак до вътрешностите. Беше от онези рани, които убиват бавно, но сигурно.

Вин обаче не беше обикновен човек — пютриумът поддържаше аломанта жив дълго след като тялото му би трябвало да се е предало. А и Сейзед не беше обикновен лечител. Религиозните ритуали не бяха единственото, което Пазителите съхраняваха в невероятната си памет: металоемите им съдържаха огромно количество информация за култура, философия и наука.

Процедурата отне обезпокоително много време. Хам притискаше раната, а Сейзед я зашиваше методично, слой по слой. Накрая затвори кожата и постави чиста превръзка, после помоли Хам да отнесе Вин в леглото й.

Щом Хам отнесе отпуснатото момичешко телце, Келсайър се изправи и погледна въпросително Сейзед. Бяха останали само двамата — и седналият в ъгъла Доксон.

Сейзед поклати глава.

— Не зная, господарю Келсайър. Мисля, че ще оцелее. Трябва да я захранваме с пютриум — той ще помогне на тялото й да произвежда кръв. Въпреки това… виждал съм и силни мъже да умират от по-малки рани от тази.

Келсайър кимна.

— Закъснях — продължи Сейзед. — Когато открих, че е напуснала имението, се понесох към Лутадел с цялата възможна бързина. Използвах цял металоем. И въпреки това закъснях…

— Не, приятелю — рече Келсайър. — Справи се отлично. Много по-добре от мен.

Сейзед въздъхна, взе голямата книга, която бе донесъл, и я разлисти. Корицата беше измокрена от дъжда и изцапана с кръв. Келсайър повдигна озадачено вежди.

— Това пък какво е?

— Не зная — отвърна Сейзед. — Намерих я в двореца, докато търсех детето. Написана е на кхленийски.

Кхленийски. Езикът на Кхления — древна страна от времето преди Възнесението, родната земя на лорд Владетеля. Келсайър се оживи.

— Можеш ли да я преведеш?

— Може би — рече Сейзед и изведнъж в гласа му се доловя умора. — Но няма да е веднага. След тази нощ ще ми трябва почивка.

Келсайър поклати глава и извика един от чираците да му приготви стая. Терисецът кимна с благодарност и уморено последва момчето.

— Тази нощ той спаси не само живота на Вин — обади се тихо Доксон от ъгъла. — Постъпката ти беше ужасно глупава, дори за идиот като теб.

— Докс, трябваше да разбера — отвърна Келсайър. — Трябваше да отида. Ами ако там има атиум?

— Нали сам каза, че не е там.

— Казах го, да — потвърди Келсайър. — И съм почти сигурен. Но все пак, ако греша?

— Няма извинение — тросна се ядно Доксон. — Сега Вин умира, а лорд Владетеля е нащрек. И всичко това заради теб. Не ти ли стига, че Мейр загина, докато се опитваше да влезеш в онази стая?

Келсайър беше твърде тъжен, за да изпитва каквото и да било. Въздъхна.

— Докс, има и още.

Доксон се навъси.

— Избягвах да говоря пред другите за лорд Владетеля — продължи Келсайър. — Но… разтревожен съм. Планът е добър, но имам ужасното, направо кошмарно усещане, че няма да успеем, докато той е жив. Можем да му вземем парите, да му отнемем армиите, да го примамим извън стените на града… но въпреки това, боя се, че той ще ни спре.

Доксон се намръщи.

— Значи си твърдо решен за този Единайсети метал?

— Да. Две години търся начин да го убия. Други са опитвали какво ли не. На него обаче не му действат нормалните наранявания, предполагам, че дори обезглавяването няма да е решение. По време на първите войни отряд войници запалил хана, в който се укривал. Лорд Владетеля излязъл само с няколко рани и дори те заздравели за секунди. Единайсетият метал е единствената ни надежда. Но не зная как да го използвам! Ето защо непрестанно се връщам в двореца. Лорд Владетеля крие нещо в тази стая — усещам го. Все си мисля, че ако узнаем какво е, ще можем да го победим.

— Не биваше да взимаш Вин с теб.

— Тя ме проследи — отвърна Келсайър. — Боях се, че ще направи нещо неразумно, ако я оставя. Страшно е упорита, Докс. Прикрива го, но повярвай ми, че е така. Науми ли си нещо…

— Ясно — Доксон въздъхна. — Но все още не знаем какво има в онази стая.

Келсайър погледна книгата, която беше донесъл Сейзед. Корицата беше мокра и мръсна, но страниците бяха съвсем сухи.

— Да — рече той накрая. — Не знаем.

„Но пък имаме това, каквото и да е то“.

— Кел, поне заслужаваше ли си? — попита Доксон. — Не е ли безумие — да си рискуваш живота… и живота на едно дете?

— Не зная — призна чистосърдечно Келсайър. — Попитай ме, след като разберем дали Вин ще живее, или не.