Последната империя

26.

Вин лежеше в леглото си над работилницата на Клъбс и усещаше, че главата й пулсира.

За щастие главоболът бързо отслабваше. Все още си спомняше пробуждането в онази първа, ужасна утрин — болката беше толкова силна, че почти не можеше да мисли, камо ли да се движи. Нямаше представа как се беше справил Келсайър, докато бе водил остатъка от армията към безопасно място.

Това беше преди две седмици. Цели петнайсет дена, а главата продължаваше да я боли. Келсайър бе казал, че това ще й е от полза. Заяви, че имала нужда от практика по „изсмукване на пютриум“, за да упражнява тялото си да действа далеч над възможностите си. Въпреки думите му тя се съмняваше, че подобни страдания могат да й бъдат полезни.

Разбира се, сигурно имаше полза от такова умение. Щеше да го признае по-рано, ако не я болеше толкова главата. С Келсайър бяха успели да се доберат до бойното поле само за ден. Обратният път отне две седмици.

Изправи се и се протегна уморено. Бяха пристигнали едва преди ден. Келсайър вероятно бе останал до късно през нощта, за да изслуша докладите на останалите членове на групата. Тя обаче нямаше нищо против да се поизлежава. Нощите, прекарани на твърдата земя, й бяха припомнили колко удобно може да е леглото, което напоследък бе приела за даденост.

Прозя се, отново потърка слепоочията си, облече халат и тръгна към банята. Със задоволство установи, че чираците на Клъбс не са забравили да й приготвят вената. Заключи вратата, съблече халата и се отпусна в топлата, леко ароматизирана вода. Наистина ли преди тези благоухания я дразнеха? Едва ли имаше по-добър начин да се освободи по-бързо от натрупаната мръсотия и умора от пътя.

Единственото, което все още я измъчваше, беше дългата й коса. Изми я и среса сплъстените кичури. Често се питаше как придворните дами търпят толкова дълги коси, които понякога се спускаха чак до кръста. Колко ли време прекарваха в сресване, дори когато за това се грижеха прислужници? Косата на Вин още не беше стигнала до раменете, а тя вече се безпокоеше от мисълта какво ли ще е, когато порасте по-дълга. Щеше да й пада пред лицето, когато скача, да не говорим, че щеше да осигури на противниците й нещо, за което да я сграбчват.

След като приключи с банята, се върна в стаята, облече домашни дрехи и слезе долу. Чираците сновяха из работилницата, прислужници се качваха и слизаха по стълбите, но в кухнята беше тихо. Клъбс, Доксон, Хам и Бриз тъкмо закусваха. Когато влезе, всички вдигнаха глави.

— Какво? — попита подразнено Вин и спря на прага. Банята бе поуспокоила главобола, но все още усещаше леки пулсации в тила.

Четиримата се спогледаха. Пръв заговори Хам:

— Обсъждахме състоянието на нашия план, след като сега се лишихме както от работодател, така и от армия.

Бриз вдигна вежди.

— Състоянието? Интересен начин да го кажеш, Хамънд. Аз бих използвал „неприложимостта“.

Клъбс изсумтя в знак, че е съгласен, и четиримата отново я погледнаха. Очевидно очакваха реакция.

„Защо ги е грижа какво мисля?“ — помисли тя, влезе и седна до тях.

— Ще ядеш ли? — попита Доксон и се надигна. — Готвачът на Клъбс ни направи рулца…

— Ейл — прекъсна го Вин.

Доксон я изгледа.

— Още няма обед.

— Ейл. Моля. — Тя се наведе напред, опря ръце на масата и отпусна глава върху тях.

Хам се изкиска.

— Пютриумна умора, а?

Вин кимна немощно.

— Ще ти мине.

— Ако преди това не умра — изръмжа Вин.

Хам се изкиска отново, но веселието му беше пресилено. Докс й подаде една халба, седна и огледа останалите.

— И така, Вин. Какво мислиш ти?

— Не зная — отвърна тя с въздишка. — В края на краищата армията беше центърът на всичко, нали? Бриз, Хам и Йеден посветиха толкова време, за да вербуват хора, Доксон и Реноа подсигуриха припасите. А сега, когато войниците са избити… остава само задачата на Марш в Министерството и нападенията на Кел срещу благородниците. Нито едно от двете не изисква нашата намеса. Май тази група е излишна.

Възцари се тишина.

— Тя има неприятния навик да говори направо — отбеляза Доксон.

— Страничен ефект на пютриумното изтощение — отбеляза Хам.

— Ти кога се прибра? — попита Вин.

— Снощи, след като ти беше заспала — отвърна Хам. — Гарнизонът разпусна наетите на временна служба, за да не ни плащат.

— Все още ли са извън града? — попита Доксон.

— Да. Преследват останките от армията. Лутаделският гарнизон замени войниците от Валтроа, които бяха понесли доста сериозни загуби. Голяма част от Лутаделския гарнизон ще остане там по-дълго, за да претърсва околностите за бунтовници — изглежда, няколко големи групи са се отцепили от бунтовническата армия в началото на сражението.

Разговорът отново секна. Вин отпиваше от ейла, с надеждата поне малко да й помогне. След няколко минути откъм стълбите се чуха стъпки.

Влезе Келсайър.

— Добро утро на всички — заяви с обичайната си жизнерадост. — Ах, пак рулца. Клъбс, наистина е време да смениш готвача. — Въпреки коментара взе купата с рулца и започна да се храни с видимо удоволствие.

Останалите мълчаха и се споглеждаха. Келсайър остана да яде прав.

— Кел, трябва да поговорим — заяви накрая Доксон. — Армията е разбита.

— Да — потвърди Келсайър, без да спира да дъвче. — Забелязах.

— С операцията ни е свършено, Келсайър — обади се Бриз. — Хубав опит, но се провалихме.

Келсайър спря да дъвче. Намръщи се.

— Провалили сме се? Защо мислиш така?

— Вече нямаме армия, Кел — каза Хам.

— Армията беше само част от плана. Претърпяхме сериозен удар, но не сме приключили.

— О, в името на лорд Владетеля, човече! — викна Бриз. — Как може да си толкова безгрижен? Хората ни са избити. Не те ли интересува?

— Интересува ме, Бриз — отвърна съвсем сериозно Келсайър. — Но каквото станало — станало. Трябва да продължим.

— Именно! — Бриз се понадигна. — Да продължим, като забравим този твой безумен план. Зная, че не ти харесва, но това е простичката истина!

Келсайър остави купата на масата.

— Не ме Усмирявай, Бриз. Никога не ме Усмирявай.

Бриз се сепна и го погледна, после каза:

— Добре. Няма да използвам аломантия, ще се огранича с истината. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че въобще не си имал намерение да сложиш ръка на атиума. Ти ни използва. Обеща ни богатства, за да те последваме, но нямаше намерение да ни направиш богати. Всичко е заради твоето его — искаш да си най-прочутият главатар на всички времена. Ето защо разпространяваше онези слухове и наемаше хора. Достатъчно си богат — сега искаш да станеш легенда.

И млъкна, втренчил поглед в Келсайър, който скръсти ръце и ги огледа един по един. Всички сведоха смутено погледи, с което само потвърдиха, че са съгласни с Бриз. Вин също. Тишината продължи. Всички очакваха реакцията на Келсайър.

От стълбите отново долетяха стъпки и в кухнята нахлу Дух.

— Кой щял да са грижи, надигай да видиш! Сборище, на Фонтанния площад!

Келсайър не изглеждаше изненадан от съобщението.

— Сборище на Фонтанния площад? — повтори бавно Хам. — Това означава…

— Хайде — подкани ги Келсайър. — Отиваме да видим.

— Предпочитам да не го правя, Кел — обади се Хам. — Избягвам тези представления по съвсем определена причина.

Келсайър — вървеше начело на групата — изобщо не му обърна внимание. Всички — дори Бриз — носеха обикновено скаа облекло и наметала. Беше започнал лек саждопад и от небето се сипеха безгрижни черни снежинки, като листа, падащи от невидимо дърво.

Огромни тълпи скаа изпълваха улицата, повечето работници от фабриките и мелниците. Вин знаеше само една причина, поради която биха пуснали работниците по-рано, за да се съберат на централния градски площад.

Екзекуции.

Никога не бе присъствала на екзекуции. По принцип на екзекуциите трябваше да ходят всички жители на града, но бандите предпочитаха да си остават в леговищата. В далечината ечаха камбани, възвестявайки събитието, от тротоарите ги следяха принудители. Те щяха да посетят всички работилници и мелници, както и случайни къщи, за да заловят тези, които не се подчиняваха на призива да гледат как смъртта се явява като последно наказание. Събирането на толкова много хора на едно място бе трудоемка задача — но в известен смисъл дори това целеше да покаже колко е могъщ лорд Владетеля.

С приближаването на площада тълпата се сгъстяваше. Прозорците бяха изпълнени със зяпачи, хората се притискаха напред. „Няма начин всички да се поберат“. Лутадел не беше като повечето градове — населението му беше огромно. Дори ако присъстваха само мъже, пак повечето нямаше да могат да видят екзекуциите.

Но въпреки това идваха. Донякъде, защото беше задължително, от друга страна, така щяха да се измъкват поне за малко от работа. Имаше и такива — подозираше Вин, — които го правеха от нездраво любопитство към зрелищата.

Скоро се наложи да си проправят път през тълпата. Някои скаа ги поглеждаха навъсено, но повечето просто понасяха покорно всичко. Други пък не скриваха изненадата си при вида на Келсайър, макар че беше прикрил белезите си. Тези хора му отстъпваха път охотно.

Не след дълго групата стигна до сградите, които заобикаляха площада. Келсайър избра една, кимна на Доксон и той ги поведе нататък. Мъжът на вратата се опита да им препречи пътя, но Докс посочи покрива и многозначително разклати кесията си. Само след минути групата им разполагаше с целия покрив.

— Клъбс, Задими ни, ако обичаш — тихо каза Келсайър.

Сгърбеният занаятчия кимна и след миг групата стана невидима за използващите бронз аломанти. Вин приклекна на ръба на покрива, опря ръце на каменните перила и се загледа в площада долу.

— Толкова много хора…

— Вин, ти си прекарала целия си живот в града — рече Хам, който бе застанал до нея. — Сигурно и преди си виждала големи тълпи…

— Да, но… — Как да му обясни? Местещата се бавно, плътно сбита маса не беше като нищо, което бе виждала. Изглеждаше безкрайна, с пипала, простиращи се по всички улици. Скаа бяха притиснати толкова плътно, че тя се чудеше как успяват да дишат.

Благородниците бяха в центъра на площада, отделени от простолюдието с кордон от войници. Намираха се съвсем близо до фонтана, който се издигаше на няколко стъпки над площада. Някой бе сковал трибуна за аристократите и те бяха насядали там, сякаш очакваха да наблюдават конно надбягване. Слуги държаха разпънати чадъри срещу саждопада, който бе толкова слаб, че останалите не му обръщаха внимание.

До трибуната на благородниците се бяха подредили принудителите — редови със сиви раса и инквизитори с черни. Вин потръпна. Имаше осем инквизитори — мършавите им фигури се извисяваха с цяла глава над принудителите. Но не само ръстът отделяше тези мрачни създания от техните далечни роднини. Сякаш ги обгръщаше някакъв невидим, но осезаем ореол.

Вин насочи вниманието си към редовите принудители. Повечето стояха гордо изпънати в расата си — колкото по-фин бе платът, толкова по-висок бе постът. Вин присви очи, разпали калай и скоро откри познато лице.

— Ето там — посочи тя. — Този е баща ми.

Келсайър настръхна.

— Къде?

— В предната редица на принудителите — обясни Вин. — Ниският, със златист шарф.

— Това ли е баща ти? — попита след кратка пауза Келсайър.

— Кой? — намеси се Доксон и също примижа. — Не мога да им различа лицата.

— Тевидиан — каза Келсайър.

— Архипреланът? — изненадано попита Доксон.

— Какво? — подскочи Вин. — Какъв е той?

Бриз се засмя.

— Архипреланът е началник на Министерството, скъпа. Той е най-важният принудител на лорд Владетеля — формално погледнато дори е с по-висок пост от инквизиторите.

Вин се слиса.

— Архипреланът — повтори Доксон и поклати глава. — От трън, та на глог.

— Вижте! — обади се Дух и посочи.

Тълпата скаа се беше раздвижила. Вин смяташе, че са твърде много, за да могат дори да помръднат, но явно грешеше. Хората започнаха да отстъпват, оформяха коридор, водещ до централната платформа.

„Какво може да ги накара да…“

И тогава го усети. Потискаща вцепененост, като огромна, притискаща ги отгоре завивка, която отнемаше въздуха, крадеше от волята. Вин разпали мед, но въпреки метала усещаше, че лорд Владетеля продължава да й въздейства. Долавяше приближаването му, желанието му да й отнеме волята, силата да чувства.

— Той идва — прошепна приклекналият до нея Дух.

От една странична улица се появи черна каляска, теглена от огромни бели жребци, и затрополи по оформилия се коридор. Движеше се с усещането за… неизбежност.

Скаа отстъпиха още, привели гърбове под мощното Усмиряващо влияние. Гласовете и шепотът замряха и на площада се възцари нереална тишина.

— Той е толкова могъщ… — прошепна Бриз. — Дори във върхова форма не мога да Усмирявам повече от стотина души. А тук сигурно има десетки хиляди!

Дух надзърна над парапета.

— Сякаш ме вика да скокна. Да се метна и…

Млъкна и тръсна глава, като че ли се пробуждаше от сън. Вин се намръщи. Беше настъпила някаква промяна. Тя внимателно изгаси медта и откри, че вече не усеща Усмиряващото влияние на лорд Владетеля. Чувството за ужасяваща потиснатост — за бездушие и пустота — беше изчезнало. Дух надигна глава, останалите членове на групата също се поизправиха.

Вин се огледа. Хората долу изглеждаха както преди. Само другарите й…

Погледът й се спря на Келсайър. Главатарят стоеше с изправен гръб, втренчил поглед в черната каляска, и лицето му изглеждаше съсредоточено.

„Той Разбунва чувствата ни — осъзна Вин. — Противи се на силата на лорд Владетеля“. Очевидно беше трудно, дори с толкова малка група.

„Бриз е прав. Как може да се бориш с нещо толкова силно? Лорд Владетеля Усмирява наведнъж стотици хиляди!“

Но Келсайър продължаваше да се бори. Вин реши за всеки случай да разпали мед. После запали цинк и се напрегна да помогне на Келсайър, като размиряваше чувствата на другарите си. Имаше усещането, че Притегля нещо огромно, някаква неподвижна стена. Но беше длъжна да помогне и малко след това Келсайър се поотпусна и й хвърли благодарен поглед.

— Вижте — обади се Доксон, който, изглежда, нямаше представа за невидимата битка около него. — Колите със затворниците. — И посочи десетина талиги, които трополяха по коридора след лорд Владетеля.

— Познавате ли някой от тях? — попита Хам и се наведе напред.

— Ни съм по гледането аз — отвърна Дух изплашено. — Чичо, ти пална огънчето, нали?

— Да, разпалих мед — потвърди Клъбс. — Не се безпокой, в безопасност си. А и сме достатъчно далеч от лорд Владетеля — площадът е огромен.

Дух кимна, после, изглежда, разпали калай. Миг по-късно поклати глава.

— Не мой да разпознава хич.

— Дух, ти не си участвал във вербуването — прекъсна го Хам.

— Тъй де — потвърди Дух. Макар че акцентът оставаше, той очевидно се стараеше да говори правилно.

Келсайър засенчи очи с длан.

— Виждам пленниците. Не, тези лица са ми непознати. Това не са нашите войници.

— Кои са тогава? — попита Хам.

— А и повечето са жени и деца — продължи Келсайър.

— Семействата на войниците? — попита ужасено Хам.

Келсайър поклати глава.

— Съмнявам се. Нямали са достатъчно време да идентифицират убитите.

Хам се намръщи объркано.

— Случайни хора, Хамънд — каза Бриз с тиха въздишка. — Примери за назидание — невинни жертви, за да накажат онези скаа, които помагат на бунтовниците.

— Дори не е това — обади се Келсайър. — Съмнявам се, че лорд Владетеля знае, или го е грижа, че повечето от хората, които вербувахме, бяха от Лутадел. Навярно си мисли, че това е просто селско въстание. Целта на това представление е да покаже на всички кой държи властта.

Каляската на лорд Владетеля закова точно в центъра, но тиранът остана вътре.

Талигите със затворници също спряха и група принудители и войници почнаха да ги разтоварват. Черните сажди продължаваха да се сипят.

Първата група затворници — повечето не оказваха почти никаква съпротива — бяха изтикани на централната платформа. Един инквизитор надзираваше работата и със знаци насочваше затворниците, така че да се подреждат зад четирите чашковидни фонтана.

Натиснаха четирима затворници да коленичат пред четирите фонтана — и четирима инквизитори вдигнаха обсидиановите си секири. Четири глави тупнаха на земята. Телата, все още придържани от войниците, изляха бликащата кръв право във фонтаните.

Водата във фонтаните почервеня. Войниците захвърлиха труповете настрана и изкараха напред следващите четирима.

Дух извърна отвратено поглед.

— Защо… защо Келсайър не направи нещо? Защо не ги спаси?

— Не ставай глупав — отвърна Вин. — Долу има осем инквизитори — без да споменаваме самия лорд Владетел. Келсайър трябва да е побъркан, за да се намеси.

„Макар че не бих се изненадала, ако реши да го направи“ — помисли си, като си спомни как Келсайър бе готов да се хвърли срещу цяла армия. Погледна го. Той сякаш едва се сдържаше да не скочи долу.

Дух се отдалечи назад, за да повърне на спокойствие, без да цапа хората на площада. Хам пъшкаше тихо и дори Клъбс изглеждаше разстроен. Доксон гледаше мрачно и сериозно, сякаш присъствието му тук беше някакво религиозно бдение. Бриз клатеше глава.

Но Келсайър… Келсайър беше разгневен. Лицето му бе почервеняло, мускулите му се напрягаха, очите му пламтяха.

Още четирима екзекутирани, един от тях — дете.

— Това… — възкликна Келсайър, сочеше ядосано площада. — Това там е нашият враг. Няма място за отстъпление, за отказване. Това не е някаква обикновена задача, от която да се откажеш при първия неочакван поврат.

Още четирима убити.

— Погледнете ги! — почти извика Келсайър и посочи благородниците. Повечето очевидно скучаеха — а неколцина нескрито се забавляваха, шегуваха се помежду си и клатеха възторжено глави. — Зная, че подлагате на съмнение идеите ми — продължи той. — Мислите, че съм прекалено суров с благородниците, че убийствата им са ненужна проява на насилие. Но като ги гледате сега да се смеят, не сте ли съгласни, че заслужават наказанието ми? Аз само възстановявам справедливостта.

Нови четирима екзекутирани.

Вин шареше с тревожен поглед по лицата на благородниците. Откри Елънд сред познатата й група млади мъже. Никой от тях не се смееше — и те не бяха единствените. Вярно, че преобладаващата част от аристократите приемаха зрелището като забавление, но имаше и такива, които изглеждаха ужасени.

Келсайър продължи:

— Бриз, ти ме попита за атиума. Ще бъда откровен. Това никога не е била главната ми цел — събрах тази група, защото исках да променя нещата. Ние ще се сдобием с атиум — ще ни е нужен, за да поддържаме новото правителство, — но целта на моя план не е да направи мен или всички вас богати. Йеден е мъртъв. Той беше нашето извинение — пример, че можем да свършим нещо добро, докато все още претендираме, че сме крадци. Но сега Йеден го няма и ако желаете, можете да се откажете. Да напуснете. Но това няма да промени нищо. Борбата продължава. И други ще загинат. Само дето вие няма да сте част от тази борба.

Още четирима убити.

— Време е да сложим край на тези мрачни представления — рече Келсайър и ги огледа един по един. — Ако ще го правим, трябва да сме честни и открити пред себе си. Да признаем, че не става въпрос за пари. Че целта ни е да спрем това. — Той посочи площада с кървавите фонтани — знак, който щеше да остане и след екзекуцията, за да покаже какво е станало на онези, които не са могли да я наблюдават пряко. — Аз смятам да продължа борбата — тихо каза Келсайър. — Давам си сметка, че някои от вас подлагат водачеството ми на съмнение. Смятате, че твърде много се обвързвам със скаа. Шепнете си, че се опитвам да стана новият лорд Владетел — смятате, че егото ми е по-скъпо, отколкото събарянето на империята.

Той млъкна и Вин зърна вина в очите на Доксон и оставалите. Дух се върна при тях. Изглеждаше наистина зле.

Още четири жертви.

— Грешите — продължи все така тихо Келсайър. — Трябва да ми повярвате. Вие ми вдъхвахте увереност, когато се захванах с тази задача. Все още ми е нужна вашата подкрепа! Каквото и да се случи, каквито и да са шансовете ни, трябва да продължим съпротивата!

Още четирима екзекутирани.

Сега вече всички бяха втренчили погледи в Келсайър. Изглежда, той вече не смяташе за толкова трудно да противодейства на натиска върху чувствата им, оказван от лорд Владетеля, макар че Вин все пак не смееше да изгаси цинка.

„Може би… той е в състояние да го направи“ — помисли си Вин, макар че не можеше да повярва. Ако имаше човек, който би могъл да надвие лорд Владетеля, това несъмнено беше Келсайър.

— Не ви подбирах само заради уменията ви — говореше той, — макар че вие несъмнено сте много способни. Избрах всеки един от вас, защото ви познавам и знам, че имате съвест. Хам, Бриз, Докс, Клъбс… вие сте мъже с репутация на честни, добронамерени люде. Давам си сметка, че ако искам планът ми да успее, трябва да си намеря поддръжници, които вярват. Не, Бриз, не става въпрос за слава или пари. Говорим за война — война, която водим от хиляда години и на която смятам да сложа край. Ако желаете, можете да си вървите. Знаете, че ще ви пусна — без да задавам въпроси, без някакви последствия. Ако искате — идете си. Но от друга страна — рече той и очите му ги изгледаха строго, — ако останете, ще обещаете никога да не подлагате на съмнение командването ми. Може да имате различно мнение за някои решения, но повече няма да шепнете зад гърба ми. Ако останете, ще ме следвате. Разбрано?

Вглеждаше се в очите на всеки поред. И всеки кимваше.

— Кел, не мисля, че някой наистина се е съмнявал в теб — отговори Доксон. — По-скоро бяхме… обезпокоени, ако мога да се изразя така. Армията беше основна съставна част на нашите планове.

Келсайър кимна на север, към главната градска порта.

— Докс, какво виждаш в далечината?

— Градската порта?

— И какво се промени при нея напоследък?

Доксон повдигна рамене.

— Нищо необичайно. Освен че охраната е поразредена…

— Защо? — попита Келсайър. — Хам каза, че гарнизонът е пратен да преследва останките от нашата армия и че сега в града има не повече от десетина процента от личния състав. Това е съвсем обяснимо — гарнизонът е създаден, за да се бори с бунтовниците. Сега Лутадел е беззащитен, но никой не очаква да го нападнат. Досега не се е случвало.

Всички мълчаха, но очевидно осъзнаваха накъде бие.

— Първата част от нашия план за превземането на града е изпълнена — заяви Келсайър. — Примамихме гарнизона да напусне Лутадел. Костваше ни повече жертви, отколкото очаквахме — много повече, отколкото би трябвало. В името на всички Забравени богове бих искал тези хора да не бяха загинали. За съжаление не можем да променим нищо — остава ни само да се възползваме от възможността. Планът все още е в сила — главната бойна сила на противника е напуснала града. Ако сега избухне война между Къщите, лорд Владетеля доста ще се затрудни, за да я спре. Стига да го иска, разбира се. Защото по някаква причина в миналото той винаги се е отдръпвал и е оставял благородниците да уреждат сметките помежду си. Може би смята, че като си прерязват гърлата един другиму, забравят за него.

— Ами ако гарнизонът се върне? — попита Хам.

— Според мен — заяви Келсайър — лорд Владетеля ще го остави да гони останките от армията ни поне няколко месеца, за да даде възможност на благородниците да изпуснат парата. Само че ще получи повече, отколкото е очаквал. Когато войната между Къщите избухне, ние ще използваме настъпилия хаос, за да завладеем двореца.

— И с каква армия, драги? — попита Бриз.

— Все още имаме известни сили — отвърна Келсайър. — А и време да съберем повече. Ще трябва да сме предпазливи — не бива да използваме пещерите, така че ще скрием войниците в града. Това означава да ги разделим на малки групи. Но последното едва ли ще е проблем — нали разбирате, че гарнизонът рано или късно ще се върне.

На площада екзекуциите продължаваха. Вин се зачуди какво ли има предвид Келсайър с последното изречение.

— Именно, Кел — обади се Хам. — Гарнизонът ще се върне, а ние няма да разполагаме с достатъчно голяма армия, за да му се противопоставим.

— Но ще държим съкровищницата на лорд Владетеля — отвърна Келсайър с усмивка. — Какво каза ти за войниците от гарнизона, Хам? Какви са те?

Главорезът помисли малко и също се усмихна.

— Наемници.

— Парите на лорд Владетеля ще са у нас — обясни Келсайър, — а това означава, че ще получим и армията му. Все още можем да успеем, господа. Можем да изпълним нашия план.

Увереността се върна на лицата на другите. Вин обаче бе извърнала очи към площада. Водата във фонтаните бе гъста и червена, сякаш се състоеше само от кръв. Лорд Владетеля продължаваше да следи ставащото от каляската си. Прозорците й бяха отворени, но дори с разпален калай Вин едва различаваше фигурата вътре.

„Това е нашият истински враг — помисли тя. — Не липсващият гарнизон, нито инквизиторите с техните секири. Този човек. Същият, който е написал дневника. Трябва да открием начин да го победим, инак всичко ще е безсмислено“.

27.

Малко след като се прибраха, Вин откри, че главоболието вече не я измъчва. Болката беше станала… незначителна. Купата с рулца, покрита с кърпа от прислугата, все още беше на масата. Никой не посегна към тях.

— Е, добре — почна Келсайър. — Да се заемем с подготовката на плана. Какво ни предстои?

Доксон отвори един тефтер.

— Сега, когато гарнизона го няма, основната ни цел са благородниците.

— Именно — потвърди Бриз. — Ако наистина искаме да сложим ръка на съкровищницата, ни трябва нещо, което да отвлече вниманието на дворцовата охрана и да не позволи на самите благородници да завладеят града. Войната между Къщите се превръща в основна цел.

— Това смятам и аз — каза Келсайър.

— Но какво ще стане, когато войната свърши? — попита Вин. — Някои Къщи ще излязат победители, а ние няма да можем да се справим с тях.

Келсайър поклати глава.

— Вин, въобще не смятам тяхната война да свършва — поне за известно време. Лорд Владетеля взема решенията, Министерството управлява неговите поданици, но всъщност благородниците са тези, които карат скаа да работят. Така че ако свалим достатъчно Къщи, властта ще рухне от само себе си. Не можем да се бием срещу цялата Последна империя — тя е твърде голяма. Но можем да я разклатим, да накараме отделните й части да се изправят едни срещу други.

— Трябва да влошим още отношенията между Къщите — обади се Доксон, докато прелистваше тефтера. — Аристокрацията се опира на финансовите си интереси и липсата на средства може да накара всяка от Къщите да рухне.

— Бриз, май ще са ни нужни някои от твоите връзки — рече Келсайър. — Досега само аз работех по въпроса за войната между Къщите — но ако искаме да разбуним града, преди гарнизонът да се е върнал, ще трябва да удесеторим усилията си.

— Добре — съгласи се Бриз. — Но трябва да внимавам да не ме познаят. Не мога да ходя на сбирки и официални срещи, така че ще се наложи да посещавам познатите ми по домовете им.

— Същото важи за теб, Докс — рече Келсайър.

— И сам се сетих — отвърна Доксон.

— И за двама ви ще е опасно — рече Келсайър. — Но бързината е от съществено значение. Вин остава главният ни шпионин — освен това ще очакваме от нея да разпространява смущаващи слухове. Всякакви неща, които да подсилват объркването сред благородниците.

— Вероятно ще трябва да насочим вниманието си към върховете — обади се Хам.

— Именно — потвърди Бриз. — Ако можем да накараме най-силните Къщи да изглеждат уязвими, враговете им вероятно ще дръзнат да им нанесат неочаквани удари. Едва когато Големите къщи рухнат, хората ще започнат да осъзнават, че те са тези, които поддържат икономиката.

Възцари се мълчание. После няколко глави се извърнаха към Вин.

— Какво? — попита тя.

— Къща Венчър, Вин — каза Доксон. — Най-влиятелната от всички Големи къщи.

— Ако Венчър падне, цялата Последна империя ще усети трусовете — добави Бриз.

Вин се замисли.

— Не всички от тях са лоши хора.

— Може би — отвърна Келсайър. — Но лорд Страф Венчър със сигурност принадлежи към тази категория, а семейството му е сред най-изтъкнатите в Последната империя. Къща Венчър трябва да рухне — а ти вече си близка с един от най-влиятелните й членове.

„Нали искаше да избягвам близостта с Елънд!“ — помисли си тя обидено.

— Бъди нащрек, дете — посъветва я Бриз. — Опитай се да измъкнеш от онзи момък сведения за финансовото състояние на Къщата. Потърси някаква пролука, а ние ще свършим останалото.

„Тъкмо от онези игри, които Елънд ненавижда“. Но споменът за екзекуциите бе твърде жив в съзнанието й. На тези зверства трябваше да се сложи край. Освен това… Елънд й бе признал, че не харесва баща си, нито своята Къща. Може би…

— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.

На външната врата се почука и един от чираците отвори. След малко в кухнята влезе Сейзед — загърнат в наметало на скаа.

Келсайър погледна часовника.

— Подранил си, Сейзед.

— Опитвам се да ми стане навик, господарю Келсайър — отвърна терисецът.

— Хубаво ще е и други да вземат пример от теб — подметна Доксон.

— Когато винаги пристигаш навреме, показваш, че нямаш друга важна работа — отряза го Келсайър. — Сейз, как са хората?

— По-добре, отколкото очаквахме, господарю Келсайър — рече Сейзед. — Но не могат вечно да се крият в складовете на Реноа.

— Зная — отвърна Келсайър. — Докс, Хам. Искам да помислите върху този проблем. От армията ни останаха към две хиляди души. Трябва да ги вкарате и настаните в Лутадел.

Доксон кимна замислено.

— Ще намерим начин.

— Да продължавам ли с обучението им? — попита Хам.

Келсайър кимна.

— В такъв случай ще ги разквартируваме на отряди — рече Хам. — Нямаме възможност да ги обучаваме индивидуално. Какво ще кажете — по няколкостотин души в един отряд? Настанени максимално близо един до друг в бедняшките квартали?

— Трябва да се погрижим никой от тях да не знае къде са настанени другите — обади се Доксон. — Или че възнамеряваме да нападнем двореца. С толкова много наши хора в града не е изключено някой от тях да попадне в лапите на принудителите по една или друга причина.

— Съобщете на всяка от групите, че е единствената, а другите са разпуснати, и че сме ги оставили за всеки случай, ако ни потрябват в близко бъдеще — нареди Келсайър.

— Нали каза, че ще трябва да вербуваме още хора — припомни му Хам.

— Да. Ще ми трябват поне два пъти по толкова, преди да преминем към следващия етап.

— Няма да е лесно. Особено като се има предвид провалът на армията.

— Какъв провал? — възрази Келсайър. — Кажете им истината: че армията ни успешно е изтребила цял гарнизон.

— Въпреки че повечето от тях загинаха — посочи Хам.

— Можем да пропуснем тази част — рече Бриз. — Хората са разгневени от екзекуциите и ще ни послушат.

— Хам, през следващите два месеца основна задача за теб ще е набирането на попълнения — заповяда Келсайър.

— Времето е малко — оплака се Хам. — Но ще видя какво мога да направя.

— Добре — отсече Келсайър. — Сейз, пристигна ли бележката?

— Да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, извади един лист изпод наметалото си и му го подаде.

— И какво е това? — попита любопитно Бриз.

— Съобщение от Марш — отвърна Келсайър, докато отваряше писмото и го преглеждаше. — Той е в града и носи новини.

— Какви новини?

— Не казва — отвърна Келсайър и си взе едно рулце. — Но праща инструкции къде да се срещнем тази вечер. — Стана и се загърна в обикновено наметало. — Ще ида да огледам района, преди да се стъмни. Идваш ли, Вин?

Тя кимна и също стана.

— Останалите продължавайте да работите над плана — нареди Келсайър. — Искам до два месеца този град да ври и когато най-сетне избухне, лорд Владетеля да не може да удържи положението.

— Има нещо, което не ни казваш, нали? — попита Вин. — Част от плана.

Марш бе посочил за място на срещата изоставена сграда в Чупките, един от най-бедните скаа квартали. Келсайър бе избрал втора изоставена сграда отсреща през улицата и сега двамата с Вин се спотайваха на последния етаж, наблюдаваха улицата и чакаха Марш.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Заради лорд Владетеля — отвърна Вин, докато чоплеше изгнилото черчеве на прозореца. — Днес почувствах силата му. Не мисля, че другите са я усетили, не и ако не са Мъглородни. Но съм сигурна, че ти също я долови. — Вдигна глава и срещна погледа му. — Все още ли смяташ да го примамиш извън града, преди да нападнем двореца?

— Не се тревожи за лорд Владетеля — успокои я Келсайър. — Единайсетият метал ще му види сметката.

Вин се намръщи. На хоризонта слънцето залязваше сред яростни отблясъци. Скоро щяха да излязат мъглите и заедно с тях трябваше да се появи Марш.

— Има ли го наистина? — попита Вин.

— Единайсетият метал? Разбира се — нали ти го показах?

— Не това имам предвид — отвърна тя. — Дали са верни легендите? А ти не лъжеш.

Келсайър се наведе към нея, смръщил вежди.

— Много си пряма, Вин.

— Такава съм.

Усмивката му се разшири.

— Отговорът е не. Не те лъжа. Легендите са верни, макар че ми беше нужно известно време, за да се добера до тях.

— И онова късче, което ми показа, наистина е Единайсетият метал?

— Така мисля.

— Но не знаеш как да го използваш.

Келсайър помисли и призна:

— Да. Не зная.

— Това не е много успокоително.

Келсайър сви рамене и отново се загледа през прозореца.

— Дори и да не открия тайната навреме, съмнявам се лорд Владетеля да се окаже чак такъв проблем, какъвто смяташ. Той е могъщ аломант, но не знае всичко — иначе досега щеше да е мъртъв. Той не е всесилен, защото ако беше, нямаше да му се налага да екзекутира нещастните скаа, за да сплаши населението. Не зная какво е той, но е по-скоро човек, отколкото божество. Написаното в дневника… това са думи на простосмъртен. Истинската му сила се крепи на армията и богатството. Ако ги премахнем, няма да има с какво да попречи на рухването на империята.

Вин смръщи вежди.

— Келсайър, той може да не е божество… но е нещо различно. Днес, на площада, усещах натиска му върху чувствата си дори докато горях мед.

— Невъзможно, Вин. — Келсайър поклати глава. — Ако беше така, инквизиторите щяха да засичат аломантия дори когато наблизо има Задимител. Защо иначе преследват Мъгливите и ги изтребват?

Вин сви рамене.

— Ти знаеш, че лорд Владетеля е силен — продължи Келсайър, — и затова ти се струва, че продължаваш да го усещаш, макар това вече да е невъзможно.

„Може би е прав — помисли тя. — Все пак е аломант много по-отдавна от мен. Но… но аз наистина почувствах нещо, нали? И инквизиторът едва не ме уби — по някакъв начин бе успял да ме намери в мрака и дъжда. Все трябва да е доловил нещо“.

Реши засега да не си блъска главата над този въпрос.

— Единайсетият метал. Не може ли просто да го опитаме, за да проверим какво прави?

— Не е толкова лесно. Помниш ли, когато ти казах никога да не разпалваш метал извън десетте?

Вин кимна.

— Паленето на друг метал може да е смъртоносно — продължи Келсайър. — Дори погрешната смес на сплавта може да има тежки последици. Ако греша за Единайсетия метал…

— Ще те убие — довърши тихо тя. Келсайър кимна.

„Значи не си толкова уверен, колкото се преструваш.

Иначе досега да си го пробвал“.

— Точно това си искал да намериш в дневника — сети се тя. — Ключ за това как се използва Единайсетият метал.

— Да. Но поне досега не можем да се похвалим с напредък. Никъде в дневника не се споменава за аломантия.

— Но пък се говори за ферохимия.

Келсайър я погледна.

— Сейзед ли ти разказа за това?

Вин сведе поглед.

— Аз… го принудих.

Келсайър се разсмя.

— Чудех се какво ли съм пуснал по широкия свят, като те научих на аломантия. Разбира се, моят учител вероятно е бил спохождан от сходни мисли.

— Бил е прав да се безпокои.

— Разбира се, че е бил прав.

Вин се усмихна. Слънцето вече се беше скрило и из въздуха витаеха първите тъмни петна на мъглите.

— Сейзед обаче нямаше време да ми разкаже подробно за ферохимията. Какви са нейните възможности? — Очакваше Келсайър да й се скара, че го пита.

— Ферохимията е изцяло вътрешен процес — обясни той с леко презрение. — Може да прави същите неща като пютриума и калая — дава сила, издръжливост, остро зрение, — но всяко свойство трябва да се съхранява отделно. Може да подсилва и много други неща — неща, които аломантията не докосва. Спомени, физическа бързина, ясна мисъл… дори характеристики като тегло и възраст.

— Значи е по-силна от аломантията?

Келсайър сви рамене.

— Ферохимията няма външни сили — тя не може да Тласка или да Тегли чувства, нито да извършва Стоманено тласкане и Желязно дърпане. А най-голямото й ограничение е, че трябва да натрупваш тези умения, като ги извличаш от тялото си. Искаш да си дваж по-силен? Ще трябва да прекараш няколко часа в принудителна отмала, за да събереш сила. Искаш да оздравяваш бързо — доста време ще се наложи да се чувстваш болен. В аломантията самите метали са гориво — по принцип можем да използваме свойствата им, докато разполагаме с материал за горене. Във ферохимията металите са само средство за складиране — горивото е собственото ти тяло.

— Тоест не можеш просто да крадеш металните запаси на някой друг, така ли?

— Не става. Ферохимиците могат да използват само собствените си запаси. Та на въпроса ти — не. Не бих казал, че ферохимията е по-силна от аломантията. И двете имат своите предимства и ограничения. Например аломантът може да разпалва метала до определени граници, които поставят ограничения на способностите му. Ферохимиците нямат подобни ограничения, а когато натрупат два пъти повече сила за час, могат да са три пъти по-силни за по-кратък период — или дори четири, пет, шест пъти за още по-къси периоди.

Вин присви очи.

— Изглежда ми доста голямо предимство.

— Така е — потвърди Келсайър, бръкна под наметалото си и извади стъкленица с няколко топчета атиум. — Но пък ние имаме това. Няма значение, ако ферохимикът е силен за петима — щом знаем какво ще направи след миг, пак ще го победим.

Вин кимна.

— Ето — рече Келсайър, взе едно от топчетата, извади друга стъкленица, пълна с обикновен алкохолен разтвор, и го пусна вътре. — Вземи едно от тези. Ще ти потрябва.

— Тази вечер? — учуди се Вин.

Келсайър кимна.

— Но нали очакваме само Марш?

— Възможно е — рече той. — Но представи си, че принудителите са го заловили и са го накарали да напише писмото. А може би го преследват, или са го измъчвали и той е издал за срещата. Марш е на много опасно място — мисли за това като за твоите балове, само дето вместо благородници си заобиколена от принудители и инквизитори.

Вин потрепери.

— Май имаш право. — Мушна стъкленицата с атиума в пояса си. — Знаеш ли, нещо не е наред с мен. Дори престанах да мисля колко скъпо е това нещо.

— Аз пък никога не съм мислил за това.

— Това е, защото… — Вин млъкна и неволно погледна ръцете му. Обикновено той носеше ризи с дълги ръкави и ръкавици, за да прикрива белезите си. Но Вин знаеше, че са там. Хиляди дребни драскотини, насложени една върху друга.

— Както и да е — рече Келсайър, — права си за дневника — надявах се да спомене там Единайсетия метал. Но никъде не се говори за аломантия. Само за ферохимия. Двете сили са сходни в много отношения, сякаш се опитва да ги сравнява.

— Може би се е опасявал, че някой ще го прочете, а не е искал да се издава като аломант.

— Възможно е. Не е изключено също така тогава все още да не се е бил Преобразил. Каквото и да се е случило в Териските планини, то го е променило от герой в тиран и може би е отслабило силата му. Няма да узнаем, докато Сейзед не приключи с превода.

— Близо ли е до края?

— Остава му съвсем малко — надявам се най-важната част. Досега съм леко разочарован от написаното. Лорд Владетеля дори не ни казва какво ще търси в онези планини. Твърди, че го прави, за да защити целия свят, но може би само се хвали.

„Не ми се струва да се хвали — помисли Вин. — По-скоро е обратното“.

— Както е да е. Скоро ще узнаем истината.

Вече се стъмваше и Вин разпали калай, за да вижда. Улицата под прозореца постепенно се озари в странна призрачна светлина, смесица от сенки и сияния, в резултат от подсиленото й с калай зрение. Тя знаеше, че всъщност е почти непрогледен мрак. Ала въпреки това можеше да вижда. Не както при дневна светлина — всичко беше леко замъглено, — но все пак различаваше отделните предмети.

Келсайър погледна джобния си часовник.

— Колко още? — попита Вин.

— Половин час. Стига да дойде навреме — в което се съмнявам. Той е мой брат все пак.

Вин кимна и опря лакти на перваза. Чувстваше се по-спокойна, след като Келсайър й бе дал атиум.

Сепна се. Мисълта за атиума й напомни за нещо друго — също важно. Нещо, за което не се бе сещала от доста време.

— Пропусна да ми кажеш за Деветия метал! — обвини го тя.

Келсайър повдигна рамене.

— Казах ти, че не е нищо важно.

— И все пак. Какво представлява той? Някаква сплав?

Келсайър поклати глава.

— Не. Последните два метала не са от същата категория като предишните осем. Деветият метал е злато.

— Злато? — попита Вин. — Това ли е? Можех да пробвам с него много отдавна!

Келсайър се засмя.

— Разпалването на злато е… неприятно преживяване.

Вин присви очи, обърна се и погледна през прозореца.

„Ще видим“.

— Смяташ сама да опиташ, нали? — позна той. Вин не отговори.

Келсайър въздъхна, бръкна под наметалото си и извади златен боксинг и пила.

— Трябва и ти да си носиш. Постарай се обаче златото да е от най-чиста проба.

— А ако не е? Какво ще стане?

— Ще разбереш — отвърна той и изпили прашинка злато от монетата. — Помниш ли главоболието от пютриумната умора?

— Да, разбира се.

— При некачествените метали е по-тежко. Много по-тежко. Когато имаш възможност, гледай да си набавиш метали — във всеки град има готови смеси за аломант и. Повечето търговци се стараят стоката им да е първо качество — ядосан Мъглороден с главобол не е клиентът, с когото биха искали да си имат работа. — Приключи с пиленето, събра няколкото прашинки и ги загъна в кърпа. Отдели една и я глътна.

— Вкусно — рече с усмивка и й подаде кърпата. — Хайде, опитай. Само не забравяй, че те чака странно преживяване.

Вин кимна, изведнъж разтревожена. „Никога няма да разбера, ако не опитам“ — напомни си, лапна една прашинка и я глътна с вода от манерката.

Веднага усети наличието на нов метален запас — непознат, различен от досегашните. Погледна Келсайър, въздъхна и разпали златото.

Намираше се едновременно на две места. Виждаше се и пак се виждаше. Едната от двете беше странна жена, различна от момичето, което познаваше. Това момиче беше внимателно и предпазливо — момиче, което никога не би разпалило непознат метал само защото така му казва някакъв човек. А жената бе глупава — забравила всички онези неща, които й бяха помогнали да оцелее толкова дълго. Пиеше от чаши, налети за други. Фамилиарничеше с непознати. Не внимаваше с хората около себе си. Беше изгубила много от предишната си предпазливост.

Другата Вин бе олицетворение на неща, които тази Вин тайно ненавиждаше. Беше по-скоро като дете. Слаба, почти мършава, тя бе самотна, изпълнена с омраза и недоверие. Не обичаше никого и никой не я обичаше. Непрестанно си повтаряше, че това не я интересува. Имаше ли въобще за какво да се живее? Все трябваше да има някакъв начин на живот не толкова жалък като този. Все трябваше да има.

Вин беше и двете. Стоеше на две места, командваше две тела, едновременно беше момиче и жена. Посегна с неуверени, колебливи ръце — по една на всяка от двете — и се докосна по лицето.

Възкликна уплашено и всичко изчезна. Усети внезапен прилив на чувства, усещане за собствената си безполезност, объркване. Нямаше столове и тя седна на пода, опря гръб на стената и обгърна коленете си с ръце.

Келсайър сложи ръка на рамото й.

— Всичко е наред.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Златото и атиумът се допълват като останалите двойки метали — обясни той. — Атиумът ти позволява да надзърнеш за кратко в бъдещето. Златото действа по сходен начин, но отваря за теб миналото. Или, по-точно, ти дава възможност да видиш друга своя версия, ако нещата в миналото са протекли различно.

Вин потрепери. Усещането да бъде двама души едновременно, да се вижда раздвоена, беше потискащо, дори зловещо. Тялото й все още трепереше, разсъдъкът й… беше сериозно разклатен.

За щастие всичко това отминаваше бързо.

— Напомни ми друг път да те слушам — въздъхна тя. — Или поне когато говориш за аломантия.

Келсайър се засмя.

— Опитвах се да отложа този момент. Но все някога трябваше да пробваш. Ще го преживееш.

— Вече… почти ми мина. Но не беше видение, Келсайър. Беше истинско. Можех да я докосна — другата аз.

— Вярно е, че така изглежда. Но тя не е била тук — поне аз не я видях. Това е халюцинация.

— Атиумните видения не са халюцинация — посочи Вин. — Сенките наистина показват какво ще направят хората.

— Вярно. Не зная. Златото е странно, Вин. Не мисля, че някой го разбира. Моят учител, Геммел, казваше, че златната сянка е човек, който не съществува — но би могъл да съществува. Човек, какъвто си щял да бъдеш, ако си взимал други решения. Разбира се, самият Геммел беше малко луд, така че не съм сигурен дали трябва да вярвам на всичко, което ми разправяше.

Вин кимна. Изглежда, поне засега нямаше да научи нещо повече за златото. Не смяташе да го разпалва, поне ако не се налага. Продължаваше да седи и да чака да настъпи жадуваното равновесие на ума. Келсайър се върна при прозореца и след малко се обърна и я погледна.

— Дойде ли? — попита тя и се изправи.

— Да. Искаш ли да останеш тук и да си отдъхнеш още малко?

— Не.

— Добре тогава. — Той подреди на перваза часовника, пилата и останалите стъкленици. — Да вървим.

Не излязоха през прозореца — Келсайър не искаше да прави впечатление, макар че този район на Чупките бе почти безлюден и Вин не знаеше какво го притеснява. Напуснаха сградата по паянтовото стълбище, после мълчаливо пресякоха улицата.

Къщата, избрана от Марш за среща, бе в още по-окаяно състояние. Липсваше входна врата, само останките й се въргаляха на пода. Стаята, в която влязоха, миришеше на мухъл и сажди и Вин сбърчи нос, за да не кихне.

Някаква сянка в дъното се обърна при шума от стъпките им.

— Кел?

— Аз съм. И Вин.

Когато приближиха, Вин видя, че Марш присвива късогледо очи в мрака, и се досети, че макар тя да го вижда съвсем ясно, за него те са само силуети. Отсрещната стена на къщата бе съборена и мъглите свободно навлизаха вътре, плътни като отвън.

— Имаш министерски татуировки? — учуди се Вин.

— Разбира се — отвърна Марш с обичайния си неприветлив глас. — Нали се представям за дякон.

Татуировките бяха съвсем оскъдни — очевидно Марш играеше ролята на новак. Тъмните линии обграждаха очите му и извиваха навън като назъбени линии на светкавица. Една от линиите беше по-плътна, яркочервена, и се спускаше надолу покрай скулата. Вин познаваше този знак — знака на принудителите от Инквизиторския отдел. Марш не само се беше внедрил в Министерството, а бе избрал най-опасната служба.

— Но сега ще трябва да ги носиш винаги — продължи тя. — Където и да отидеш, ще те смятат за принудител.

— Това е част от цената, за да проникне в Министерството, Вин — обясни тихо Келсайър.

— Няма значение — рече Марш. — И без това не си падах много по забавленията. Вижте, може ли да побързаме? Съвсем скоро ме очакват на друго място. Принудителите водят доста напрегнат живот и имат само броени минути лично време.

— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Предполагам, че внедряването е станало без проблеми, нали?

— Всичко мина добре — потвърди Марш. — Даже прекалено добре. Очаквах да срещна известни затруднения, тъй като не съм преминал петгодишно обучение като останалите дякони. Стараех се да отговарям точно на въпросите и да изпълнявам стриктно задълженията си. Но изглежда, знам повече за Министерството дори от някои служители там. Със сигурност съм по-компетентен от новопостъпилите и преланите го забелязаха.

Келсайър се засмя.

— Винаги си постигал лесно целите си.

Марш изсумтя, после продължи:

— Както и да е, познанията ми — да не говорим за уменията ми на Издирвач — ми позволиха да спечеля известна репутация. Не съм сигурен дали е правилно да ставам обект на вниманието на преланите, биографията ми няма да издържи на щателно проучване, ако с нея се захване някой инквизитор.

Вин се намръщи.

— Казал си им, че си Мъглив?

— Разбира се, че им казах — отвърна Марш. — Министерството — и особено Инквизиторският отдел — приема охотно на служба Издирвачи с благороднически произход. Тъкмо тази част от биографията ми ме спасява от излишни въпроси за миналото. Те се радват, че ме имат, въпреки факта, че съм доста по-възрастен от останалите дякони.

— Освен това — обади се Келсайър — трябваше да им каже, че е Мъглив, за да го допуснат до тайните министерски секти. Повечето старши принудители са Мъгливи от един или друг вид. И изглежда се подкрепят помежду си.

— И съвсем оправдано — каза Марш. — Кел, Министерството е много по-компетентно, отколкото предполагахме.

— Какво искаш да кажеш?

— Те използват своите Мъгливи. Използват ги добре. Имат бази на различни места из града — Усмирителни станции, както ги наричат. Във всяка стоят по няколко министерски Усмирители, чиято единствена задача е да потискат и успокояват чувствата на всички в околността.

Келсайър подсвирна.

— И колко са тези станции?

— Поне десетина — отвърна Марш. — Повечето са в бедняшките квартали. Те знаят, че скаа са покорни, но искат да са съвсем сигурни, че ще си остават покорни.

— Дяволите да го вземат! — изруга Келсайър. — Винаги съм се чудел защо тукашните скаа изглеждат по-обезверени от останалите. Нищо чудно, че срещахме затруднения при вербуването. Тези нещастници са постоянно под въздействие на Усмирители!

— Да. А Усмирителите на Министерството са доста добри. По-добри дори от Бриз. Занимават се с това по цял ден. И тъй като не искат от теб нищо конкретно — само поддържат определени емоционални граници, — са трудни за откриване. Всяка група има Задимител, за да я прикрива, както и Издирвач, който следи преминаващите в околността аломанти. Предполагам, че от тях инквизиторите получават указания кого да следят — хората обикновено не разпалват метали в близост до принудител, но в бедняшките квартали са по-небрежни.

— Можеш ли да ни съставиш списък на тези станции? Трябва да знаем къде са тези Издирвачи, Марш.

— Ще се опитам. Точно сега отивам в една такава станция — персоналът се сменя само нощем, та всичко да се запази в тайна. Началството ми е хвърлило око и ми позволи да посетя няколко такива станции, за да навляза в работата. Ще се опитам да ти направя списък. Обаче… внимавай какво ще правиш с тази информация, ясно? Трябва да сме много предпазливи, Кел. Министерството поддържа тези станции от доста време. Сега, когато знаем за тях, имаме сериозно предимство. Не бива да го похабяваме.

— Няма — обеща Келсайър. — А какво ще кажеш за инквизиторите? Откри ли нещо за тях?

— Те са… странни, Кел. Изглежда, притежават всички аломантични сили и предполагам, че са Мъглородни. Не можах да науча много за тях — макар че поне знам, че остаряват.

— Наистина? — попита заинтригувано Келсайър. — Значи не са безсмъртни?

— Не са — отвърна Марш. — Принудителите казаха, че от време на време инквизиторите се сменят. Тези същества са надарени с дълъг живот, но накрая и те умират от старост. И тогава наемат нови от средите на благородниците. Те са хора, Кел — само че са… променени.

— Щом умират от старост, значи могат да умрат и от друго, нали?

— Това си мислех и аз — потвърди Марш. — Ще се опитам да науча още. Инквизиторите не общуват много с обикновените принудители — между двете групи съществува политическо напрежение. Лорд преланът е глава на църквата, но инквизиторите смятат, че те трябва да държат юздите.

— Интересно — бавно каза Келсайър. Вин почти усещаше как умът му преработва новата информация.

— Както и да е, трябва да вървя — заяви Марш. — Ще се наложи да тичам и сигурно пак ще закъснея.

Келсайър кимна и Марш тръгна към вратата, като пазеше от мръсотията новото си расо.

— Марш — обади се Келсайър тъкмо преди брат му да излезе.

Марш се обърна.

— Благодаря ти — рече Келсайър. — Мога само да си представя колко е опасно.

— Не го правя за теб, Кел. Но съм трогнат от съчувствието. Ще се опитам да ти пратя ново съобщение веднага щом събера още информация.

— Внимавай — предупреди го Келсайър.

Марш се изгуби в мъгливата нощ. Келсайър постоя още малко насред стаята, загледан след брат си.

„Не се преструва — помисли Вин. — Наистина се тревожи за брат си“.

— Да вървим — заяви Келсайър. — Ще те преместим в имението Реноа — след няколко дни Къща Лекал организира бал и трябва да присъстваш.

28.

Балната зала беше като вътрешност на пирамида. Дансингът бе разположен върху висока до кръста платформа в самия център на помещението, а масите бяха подредени на четири сходни платформи около него. Слугите притичваха по проходите между платформите, за да поднасят храна на вечерящите благородници.

Четири реда балкони обрамчваха пирамидалната зала, всеки малко по-близо до върха и по-издаден над дансинга. Макар че залата бе добре осветена, балконите тънеха в сенки. Замисълът на този проект бе вниманието да се съсредоточи върху най-отличителната черта от вътрешния дизайн — малките изрисувани прозорци покрай балконите.

Лекалови се хвалеха, че докато другите Цитадели имат големи прозорци, техните са най-добре изрисувани. Вин трябваше да признае, че наистина са впечатляващи. През последните месеци беше виждала много витражи и вече ги приемаше за нещо естествено. Но прозорците в Къща Лекал караха другите да изглеждат посредствени. Всеки бе истинско, неподправено произведение на изкуството във великолепни цветове. Екзотични животни в скок, примамливи далечни пейзажи и портрети на горди благородници.

Имаше, разбира се, и задължителните картини от Възнесението. Вин вече познаваше повечето и с изненада откри, че са свързани с неща, които е чела в дневника. Изумруденозелени хълмове. Стръмни планини, чиито върхове са като разпенени вълни. И… чернота. Дълбината. Хаотичната, разрушаваща всичко твар.

„Която той е победил — помисли Вин. — Но… какво може да е това?“ Може би краят на дневника щеше да разрие още.

Вин поклати глава, излезе от сепарето с черните прозорци и продължи да се разхожда по втория балкон. Тази вечер бе облякла снежнобяла рокля — облекло, каквото дори не си бе представяла в живота си на скаа. Откак се помнеше, саждите и пепелта бяха неотменна част от съществуването й, та нищо чудно, че девствената чистота на бялото й се бе струвала непостижима. Тази мисъл правеше дрехата още по-скъпа. Вин се молеше никога да не забрави онзи, предишния си възглед за живота — благодарение на него сега можеше да сравнява нещата. И да цени онова, което най-много харесваше у благородниците.

Продължи да крачи по балкона и да дебне плячката си. Пъстри цветове бликаха от осветените отвън прозорци и хвърляха отражения по пода. Повечето прозорци бяха в дълбоки ниши и оставяха балконите да тънат в сенки. Вин престана да обръща внимание на картините — беше ги разглеждала при предишното си посещение в Къща Лекал. Тази нощ имаше работа.

Откри жертвата си в източния край на балкона. Лейди Клис разговаряше с малка група гости и Вин забави крачка и се престори, че разглежда един прозорец. Групата на Клис скоро се разпадна — човек не можеше да поема твърде големи дози от нея — и нисичката жена закрачи към Вин.

Вин се обърна с престорена изненада.

— О, лейди Клис! Не съм ви виждала цяла вечер.

Клис спря, очевидно ентусиазирана от възможността да поговори с нов човек.

— Лейди Валет! Пропуснахте бала на лорд Кейб миналата седмица. Надявам се не заради неразположение като онзи път?

— Не — отвърна Вин. — Прекарах вечерта с чичо ми.

— О! — възкликна разочаровано Клис. Неразположението щеше да е по-интересно за клюка. — Какво пък, и това е добре.

— Чух, че сте имали интересни новини за лейди Трен-Педри Делуз — подхвана предпазливо Вин. — Аз самата също научих някои любопитни неща напоследък. — Намекваше, че биха могли да обменят сведения.

— О, това ли? — рече разпалено Клис. — Ами, разправят, че Трен-Педри не се интересува от обвързване с Къща Айми, макар баща й да твърди наляво-надясно, че скоро щяло да има сватба. Но нали ги знаете какви са синовете на Айми? Федрен е абсолютен палячо.

Вин въздъхна мислено. Клис продължаваше да говори, без дори да се интересува какво има да сподели Вин. „Да действаш деликатно с тази жена е като да се опитваш да продадеш парфюмирана вода на скаа от плантация“.

— Ах, това наистина е интересно — прекъсна я тя. — Дали колебанието на Трен-Педри не произтича от връзките на Къща Айми с Къща Хастинг?

Клис се замисли.

— Че какво значение има това?

— Ами, всички знаем какво готвят в Къща Хастинг.

— Всички ли знаем? — попита Клис.

Вин се престори на сконфузена.

— О, значи още не се е разчуло. Моля ви, лейди Клис, забравете, че съм казвала нещо.

— Да забравя? Разбира се, вече е забравено. Но не можете да спрете дотук. Та какво искахте да кажете?

— Не бива да го споделям с никого — въздъхна Вин. — Това е нещо, което чух да разправя чичо ми.

— Чичо ви? — повтори Клис с нарастващо нетърпение. — И какво каза? Знаете, че можете да ми имате доверие.

— Ами… — Вин се престори на разколебана. — Каза, че Къща Хастинг местела част от запасите и средствата за производство в плантацията в Южната провинция. Чичо ми беше доволен — Хастингови са се отказали от някои свои договори и той възнамерява да заеме тяхното място.

— Местят… Чакайте, защо ще го правят, освен ако не са решили да напуснат града?

— Кой може да ги вини? Искам да кажа, кой би рискувал след онова, което се случи с Къща Текиел?

— Кой наистина? — повтори Клис. Буквално трепереше от нетърпение да сподели наученото с други.

— Както и да е, може да са само слухове — вметна Вин. — Затова смятам, че не бива да казвате на никого.

— Разбира се — рече Клис. — Ах… ще ме извините ли? Трябва да ида да се освежа.

Вин кимна и я изпрати с поглед, докато тя се спускаше забързано по стълбите. Усмихна се. Къща Хастинг въобще не подготвяше преместването си, Хастингови бяха една от най-силните фамилии в града и бе малко вероятно да го напуснат. Но от няколко дни Доксон фалшифицираше документи, които — след като бъдеха доставени на подходящи места — щяха да потвърдят думите й.

Ако всичко минеше добре, съвсем скоро градът щеше да очаква напускането на Хастинг. Съюзниците им щяха да се изкушат да последват примера им. Купувачите на оръжия щяха да се обърнат към други търговци, уплашени, че Хастингови няма да могат да изпълнят договорите. А след като Хастингови не се преместеха, хората щяха да го сметнат за проява на нерешителност. Хастингови щяха да изгубят част от съюзниците си, доходът им щеше да намалее и тогава нищо чудно да са следващата пропаднала Къща.

Но с това проблемът за Къща Хастинг нямаше да приключи. Хастингови бяха известни с интригите си и хората щяха да повярват, че готвят тайна евакуация. В добавка Хастинг бяха силна търговска къща — което означаваше, че разчитат на изпълнението на договорите, за да оцелеят. Къща с такъв източник на печалби обаче имаше една очевидна слабост. През последните няколко десетилетия лорд Хастинг бе работил упорито, за да разшири влиянието на Къщата, и с това бе разтеглил ресурсите й до техния предел.

Много други Къщи бяха далеч по-стабилни. Вин въздъхна, обърна се и продължи да се разхожда по балкона, като току поглеждаше големия часовник, окачен на отсрещната стена.

Къща Венчър нямаше да падне лесно. Тя си оставаше могъща благодарение на собственото си състояние и макар че участваше в някои търговски спогодби, не разчиташе на тях, за да оцелее. Венчърови бяха достатъчно богати и силни, за да пострадат само от някоя неудачна сделка.

В известен смисъл тази стабилност беше от полза за Вин. Къщата нямаше видими слабости и може би Келсайър нямаше да й се разсърди, ако не открие някакъв начин да я разклатят. В края на краищата не беше необходимо да я унищожават, макар че ако успееха, това само щеше да подпомогне осъществяването на плана.

Каквото и да станеше, Вин искаше да е сигурна, че Венчърови няма да последват участта на Къща Текиел. Със срината репутация и разклатено финансово състояние Текиелови се бяха опитали да напуснат града — и тази последна проява на слабост се оказа фатална. Някои от благородниците във фамилията бяха убити, останалите бяха открити сред изгорелите останки на запалените ладии, вероятно нападнати от бандити. Вин обаче знаеше, че в подземния свят няма група, която да дръзне да посегне на аристократи.

Келсайър все още не бе открил коя Къща стои зад убийствата, но в Лутадел никой не се интересуваше от виновника. Къща Текиел си бе позволила да прояви слабост, а няма нищо по-срамно за една аристократична фамилия от това да не може да се издържа. Келсайър се оказа прав: макар по баловете да разговаряха любезно, благородниците бяха готови да се избиват по улиците, ако това ще им донесе полза.

„Като бандите са — помисли тя. — По нищо не се различават от обикновените хора в бордеите“.

Привидната изисканост само нажежаваше атмосферата допълнително. Под повърхността се подготвяха планове, убийства и — което бе най-важното — там действаха Мъглородните. Нямаше нищо случайно в това, че всички последни балове се охраняваха от тежковъоръжени стражници — с и без ризници. Сега забавите имаха допълнителната задача да демонстрират сила.

„Елънд е в безопасност — каза си тя. — Каквото и да си мисли за семейството си, те са свършили отлична работа, за да заемат толкова високо място в лутаделската йерархия. Той е наследникът, длъжни са да го пазят от убийците“.

Щеше й се да е малко по-убедена. Знаеше, че Шан Елариел подготвя нещо. Къща Венчър може и да беше в безопасност, но понякога Елънд се излагаше твърде много на показ. Ако Шан предприемеше нещо лично срещу него, Венчърови можеха да понесат удара, но не и Вин.

— Лейди Валет Реноа — произнесе един глас. — Струва ми се, че закъсняхте.

Вин се обърна. Беше Елънд, седеше на скамейката в една тъмна ниша зад нея. Тя се усмихна, погледна часовника и установи, че наистина са изминали няколко минути след часа, в който му бе обещала да се срещнат.

— Лоша привичка, с която ме зарази един приятел — оправда се тя.

— О, не казвам, че е лоша — усмихна се Елънд. — Напълно в реда на нещата е една дама да не проявява точност. В края на краищата джентълменът е този, който трябва да чака, или поне така ме е учила майка ми.

— Изглежда, е доста мъдра жена — отбеляза Вин. Нишата бе достатъчно голяма за двама души, ако седят близо един до друг. Тя седна до него, с лице към сияещия прозорец. Краката им лекичко се допираха.

— Не съм сигурен в това — възрази Елънд. — В края на краищата е избрала баща ми.

— С което е станала член на една от най-могъщите фамилии в Последната империя. Едва ли би се справила по-добре — освен ако не се беше омъжила за самия лорд Владетел. Но доколкото знам, той не си търси жена.

— И жалко — рече Елънд. — Ако си имаше половинка в живота, нямаше да е толкова мрачен.

— Предполагам, че това зависи от жената. — Вин погледна към една малка група, която мина по коридора. — Това място не е чак толкова усамотено. Хората ни гледат с подозрение.

— Вие сте тази, която дойде при мен — засмя се Елънд.

— Да, но не мислех, че това може да накара присъстващите да клюкарстват по наш адрес.

— Нека си клюкарстват — подхвърли нехайно Елънд.

— Защото това ще ядоса баща ви?

Елънд поклати глава.

— Това вече не ме интересува, Валет. — Наведе се към нея. Вин усещаше дъха му. Постоя така няколко секунди, после прошепна: — Мисля, че ще ви целуна.

Вин потрепери лекичко.

— Не бих искала да го правите, Елънд.

— Защо?

— Доколко всъщност ме познавате?

— Не толкова, колкото бих искал.

— И не толкова, колкото е нужно. — Вин го погледна в очите.

— Ами кажете ми.

— Не мога. Не точно сега.

Елънд постоя наведен още малко, кимна и се отдръпна. Изправи се и се отдалечи към парапета.

— Тогава да се поразходим?

— Да — отвърна Вин облекчена. И малко разочарована.

— Чудесно. И без това в тази ниша е твърде тъмно, за да се чете.

— Да не сте посмели — сряза го тя и крадешком погледна книгата, която се подаваше от джоба му. — Четете, когато сте с друг, не и с мен.

— Но нали така се запознахме!

— И така можем да приключим познанството — отвърна тя и го улови под ръка.

Елънд се усмихна. Не бяха единствената двойка, която се разхождаше по балкона; долу на дансинга още няколко се въртяха бавно на тихата музика.

„Изглежда толкова мирно. А само преди няколко дни мнозина от тези хора седяха и гледаха със скучаещ вид как обезглавяват жени и деца“.

Усещаше ръката на Елънд, топлината на тялото му. Келсайър казваше, че се усмихва, защото иска да извлече колкото се може повече радост от света — да се наслаждава на кратките мигове щастие. Докато се разхождаше под ръка с Елънд, тя започна да разбира как се чувства.

— Валет… — подхвана Елънд бавно.

— Да?

— Искам да напуснеш Лутадел.

— Какво?!

Той спря, обърна се и я погледна.

— Много мислих за това. Може би не си даваш сметка, но в града е станало опасно. Много опасно.

— Зная.

— В такъв случай осъзнаваш, че точно сега една малка Къща без съюзници няма място в Централната област — продължи той. — Чичо ти е наистина смел мъж, след като дойде тук и успя да си създаде място, но избра неподходящия момент. Аз… струва ми се, че нещата съвсем скоро ще излязат изпод контрол. А когато това се случи, не мога да гарантирам безопасността ти.

— Елънд, чичо ми знае какво прави.

— Говорим за различни неща, Валет. Сриват се цели Къщи. Текиелови бяха избити от бандити — макар че това е дело на Къща Хастинг. И те няма да са последните жертви, преди тази история да приключи.

Вин отново се сети за Шан.

— Но поне ти си в безопасност, нали? Къща Венчър… тя не е като другите. Искам да кажа, че е стабилна.

Елънд поклати глава.

— Валет, ние сме по-уязвими от останалите.

— Но нали разчитате на огромно богатство? Не на договори.

— Може да не им даваме гласност. Но ги има. Преструваме се на много богати и другите вярват, че имаме повече, отколкото е в действителност. Но с данъчното бреме на лорд Владетеля… единственият начин да поддържаш властта си е като печелиш. Тайни приходи.

Вин се намръщи, а Елънд се наведе към нея и продължи шепнешком:

— Валет, семейството ми добива атиум за лорд Владетеля. Оттам идват богатствата ни. В известен смисъл нашата стабилност зависи от прищевките на лорд Владетеля. Той не обича да се занимава с добива, но ужасно се ядосва, ако темпът на доставките се забави.

„Трябва да научиш повече! — подканяше я инстинктът. — Това е тайна, важна за Келсайър“.

— О, Елънд — прошепна тя. — Не биваше да ми казваш тези неща.

— Защо? — попита той. — Аз ти вярвам. Виж, искам да си дадеш сметка колко е опасна обстановката. Напоследък имаме затруднения с доставките на атиум. Това е откакто… е, отпреди няколко години. Нещата се промениха. Баща ми не успява да изпълни квотата, определена му от лорд Владетеля, и последния път, когато това се случи…

— Какво?

— Ами… — Той я погледна обезпокоено. — Да речем, че скоро Венчърови могат да се окажат в беда. Валет, лорд Владетеля разчита на този атиум — той е основното му средство за упражняване на контрол върху благородниците. Къща без атиум не може да се защитава от Мъглородните. Като поддържа голям запас, лорд Владетеля контролира пазара и увеличава неимоверното си богатство. Финансира армията чрез изкуствено създаден атиумен дефицит, като продава оскъдни количества месечно. Ако познаваше малко по-добре икономиката или аломантията, вероятно щеше да разбереш за какво говоря.

„О, довери ми се още. Зная повече, отколкото си мислиш. А сега дори зная повече, отколкото би трябвало“.

Елънд млъкна и се усмихна любезно на един минаващ наблизо принудител. Принудителят ги погледна със замислени очи изпод плетеницата от татуировки.

Щом принудителят се отдалечи, Елънд се наведе към нея.

— Искам да напуснеш града. Хората знаят, че ти обръщам внимание. Надявам се, ще си помислят, че го правя, за да ядосвам баща си, но въпреки това могат да се опитат да те използват. Големите къщи не биха се поколебали да смажат вашата фамилия само за да се доберат до мен и баща ми. Налага се да отпътуваш.

— Аз… ще помисля върху това.

— Няма много време за мислене — предупреди я Елънд. — Искам да си тръгнеш, преди да са те въвлекли в онова, което ще стане в града.

„Вече съм въвлечена повече, отколкото предполагаш“.

— Казах, че ще помисля — повтори тя. — Елънд, струва ми се, че би трябвало да се безпокоиш повече за себе си. Мисля, че лейди Шан Елариел ти готви удар.

— Шан? — Той я погледна учудено. — Тя е безобидна.

— Не мисля така, Елънд. Трябва да си внимателен.

Той се засмя.

— Погледни ни само… всеки от нас се опитва да убеди другия колко е опасна обстановката и всеки вироглаво се отказва да чуе събеседника си.

Вин спря и се усмихна.

Елънд въздъхна.

— Няма да ме послушаш, нали? Има ли изобщо начин да те накарам да заминеш?

— Не точно сега — отвърна тя тихо. — Виж, Елънд, не може ли поне да се насладим на това, че сме заедно? Ако нещата продължат в същата посока, няма да имаме много възможности да се виждаме.

Той кимна. Вин виждаше, че е разтревожен, но я поведе отново по коридора. Известно време крачеха мълчаливо. После нещо привлече вниманието на Вин. Тя извади ръката си изпод лакътя му, пусна я надолу и улови неговата.

Той я погледна и се намръщи объркано. Тя почука пръстена му и каза изненадано:

— Метален е.

— Чисто злато — потвърди Елънд.

— Не се ли страхуваш, че…

— Аломантите? — Елънд сви рамене. — Не зная… сега не ми е до тях. На плантациите не носите ли метални предмети?

Вин поклати глава и посочи една шнола в косата си.

— Изрисувано дърво.

Елънд кимна.

— Мъдро решение. Но тук, в Лутадел, малко неща са продиктувани от мъдрост. Лорд Владетеля носи метални пръстени — и благородниците го имитират. Някои философи смятат, че това е част от неговия план. Лорд Владетеля носи метални предмети, защото знае, че благородниците ще последват примера му и така инквизиторите ще имат власт над тях.

— А ти съгласен ли си? — попита тя. — С философите?

Елънд поклати глава.

— Не. Лорд Владетеля… той е толкова арогантен. Чел съм за древни воини, които се хвърляли в битка без броня, за да покажат колко са храбри и силни. Нещо подобно прави и той. Носи метал, за да се хвали със силата си, да покаже, че не се страхува — че няма от какво да се страхува, — че никой не може да му стори нищо.

„Брей — учуди се тя. — Нарича лорд Владетеля арогантен. Дали да не го подтикна да признае още нещо…“

Елънд спря и погледна часовника.

— Валет, боя се, че нямам повече време тази вечер.

— Да, знам. Настъпи часът да идеш да се срещнеш с приятелите си. — И го погледна, за да види реакцията му.

Но той не изглеждаше изненадан. Само повдигна лекичко вежди.

— Именно. Много си наблюдателна.

— А не е нужно човек да е кой знае колко наблюдателен. Всеки път, когато сме на гости на Хастинг, Венчър, Лекал или Елариел, ти се срещаш с едни и същи хора.

— Моите приятели по чашка — отвърна Елънд с усмивка. — Странна група при сегашния политически климат, но така още повече ядосвам баща ми.

— Какво правите на тези срещи?

— Говорим за философия. Доста сме досадни — но това едва ли е изненадващо. Приказваме за власт, за политика… за лорд Владетеля.

— И какво по-точно? За него имам предвид.

— Ами, че не харесваме някои от деянията му в Последната империя.

— Значи искате да го свалите?

Елънд я изгледа странно.

— Да го свалим? Валет, откъде ти хрумна тази мисъл? Той е лорд Владетеля — той е бог. Нищо не можем да му направим. — Той отмести поглед. — Не, аз и приятелите ми просто искаме Последната империя да е по-различна. Не можем да променим нищо сега, но може би някой ден — стига всички ние да оцелеем през следващите няколко години — ще сме в позиция да въздействаме на лорд Владетеля.

— И какво очаквате да направи?

— Ами например тези екзекуции преди няколко дни — заяви Елънд. — Не виждам каква е ползата от тях. Скаа се бунтуват. В отговор Министерството екзекутира няколкостотин невинни. Какво ще постигне с това, освен да разгневи населението още повече? Следващия път бунтът ще е още по-мащабен. Значи ли това, че лорд Владетеля ще нареди да обезглавят повече хора? Докога ще продължава — докато не остане нито един жив скаа?

— А какво би направил ти, Елънд Венчър? Ако беше на власт.

— Не зная — призна Елънд. — Чел съм много книги — дори някои, които не би трябвало, — но не открих лесни отговори. Но съм сигурен, че обезглавяването не решава никакви проблеми. Лорд Владетеля държи властта от толкова време, че би могъл да измисли и по-добър начин. Но както и да е, ще трябва да продължим по-късно…

— Трябва да тръгваш ли? — попита тя.

— Да. Обещах им да се срещнем и вече сигурно ме чакат. Май трябваше да ги предупредя, че ще закъснея…

Вин поклати глава.

— Иди да си пийнеш с приятелите. Аз ще се справя — трябва да поприказвам с още няколко души. — Време беше да се връща на работа — Бриз и Доксон бяха прекарали дълги часове в обмисляне и подготовка на лъжите, които трябваше да разпространява, и тази вечер щяха да чакат доклада й в работилницата на Клъбс.

Елънд се усмихна.

— Може би не бива да се тревожа толкова за теб. Кой знае — каквито сте опитни в политическите дела, току-виж скоро Къща Реноа стане най-могъщата в града, а аз ще се превърна в жалък просяк.

Вин също се усмихна и той й се поклони — като й намигна, — след което забърза към стълбите. Вин бавно отиде до парапета и се загледа в танцуващите двойки.

„Значи той не е бунтар — помисли си. — Келсайър пак се оказа прав. Чудя се дали някога му омръзва да познава!“

Но въпреки това не беше разочарована от Елънд. Сигурно трябваше да си безумец, за да си помислиш, че можеш да свалиш бога-император. Самият факт, че Елънд се опитваше да мисли самостоятелно, да се отдели от масата, го правеше добър човек в очите й, такъв, който заслужава жена, която да му подобава.

За съжаление това не беше Вин.

„Значи Къща Венчър тайно добива атиум за лорд Владетеля — мислеше тя. — Те държат под контрол Хатсинските ями“.

Доста несигурна позиция за една Къща — финансите им зависеха пряко от благоволението на лорд Владетеля. Елънд смяташе, че е достатъчно предпазлив, но Вин бе обезпокоена. Той не прие сериозно предупреждението за Шан Елариел — бе сигурна в това. Обърна се и тръгна с решителна крачка към долния етаж.

Не беше трудно да открие масата на Шан — както винаги тя бе заобиколена от голям антураж подмазвачи. Вин забави крачка. Досега не се бе обръщала по своя воля към Шан. Някой обаче трябваше да защити Елънд, защото той бе твърде заслепен, за да го направи.

Тръгна към масата. Докато се приближаваше, терисецът на Шан я оглеждаше бдително. Беше различен от Сейзед — в него като че ли липсваше същият… дух. Този човек имаше безизразно лице, като издялано от камък. Няколко дами хвърлиха неодобрителни погледи на Вин, но повечето от тях — включително и Шан — я игнорираха.

Вин застана неловко до масата, в очакване на пауза в разговора. Но пауза не идваше. Накрая тя просто пристъпи към Шан и каза:

— Лейди Шан?

Шан се извърна с вледеняващ поглед.

— Не съм те търсила, селянче.

— Да, но намерих едни книги…

— Вече не се нуждая от помощта ти — отряза я Шан и й обърна гръб. — Мога и сама да се справя с Елънд Венчър. А сега бъди добра и ме освободи от досадното си присъствие.

Вин стоеше като вцепенена.

— Но вашият план…

— Казах, че вече нямам нужда от теб. Мислиш си, че ме познаваш откъм лошата страна, момиче? Не, това беше добрата. Не ме нервирай повече.

Вин неволно отстъпи под впития в лицето й поглед на Шан. Изглеждаше… отвратена. И разгневена. Ревнуваше ли?

„Сигурно се е досетила. Разбрала е, че аз не си играя с Елънд. Тя знае, че държа на него, и не иска да ми довери тайните си“.

Отдалечи се от масата. Изглежда, щеше да се наложи да потърси друг начин, за да разбере какви са плановете на Шан.

Въпреки това, което често казваше за себе си, Елънд Венчър не се смяташе за груб човек. Той беше по-скоро… склонен към философстване младеж. Обичаше да променя рязко насоката на разговора, за да види как ще реагират другите. Подобно на древните велики мислители, той се опитваше да достигне границите и експериментираше с неконвенционални методи.

„Разбира се — мислеше той, докато разглеждаше брендито в прозрачната чаша, която бе вдигнал пред очите си, — повечето от тези философи са били екзекутирани по обвинение в предателство“. Не смяташе да им подражава чак дотам.

Вечерната среща с приятелите беше приключила и неколцина от тях се преместиха в салона на Цитаделата Лекал — неголямо помещение, долепено до балната зала. Стаята бе мебелирана в тъмнозелено, креслата бяха удобни, въобще — чудесно място за четене, стига човек да е в малко по-добро настроение. Джастис седеше срещу него и пуфтеше важно с лулата си. Хубаво беше да види младия Лекал толкова спокоен. Последните няколко седмици бяха трудни за него.

„Война на Къщите — помисли Елънд. — Какво ужасно съвпадение. Защо точно сега? Всичко вървеше толкова добре…“

Телдън се върна с напълнена чаша.

— Знаеш ли — обади се Джастис и посочи с лулата, — тук има прислуга, която щеше да свърши тази работа.

— Исках да се поразтъпча — отвърна Телдън и се разположи в третото кресло.

— И докато отиде и се върна, успя да флиртуваш поне с три жени — засмя се Джастис. — Броих ги.

Телдън също се усмихна и отпи. Той винаги изглеждаше спокоен и уверен, независимо от ситуацията. Носеше хубав костюм, прическата му беше безупречна.

„Може би и аз трябва да обръщам малко повече внимание на тези неща — рече си Елънд. — Валет търпи косата ми такава, каквато е, но дали няма да й хареса повече, ако е подстригана?“

И друг път бе мислил да отиде на коафьор и шивач, но все се намираха други неща, които му поглъщаха вниманието. Напоследък се бе задълбочил в изследванията си и често закъсняваше.

— Тази вечер Елънд е нещо смълчан — отбеляза Телдън. Макар и други млади господа да седяха наоколо, креслата на тримата бяха доближени, за да могат да разговарят на спокойствие.

— Той си е такъв напоследък — каза Джастис.

— Всъщност да де — рече Телдън и свъси страдалчески вежди.

Елънд ги познаваше достатъчно добре, за да схване намека.

— Вижте, защо се държите така? Ако имате да кажете нещо, просто го кажете.

— Политика, приятелю — рече Джастис. — Ако не си забелязал, ние сме благородници.

Елънд завъртя очи.

— Добре де, ще го кажа — продължи Джастис и прокара ръка по косата си — нервен жест, който според Елънд щеше да доведе до ранното му оплешивяване. — Напоследък прекарваш доста време с онази Реноа.

— И това има съвсем просто обяснение — рече Елънд. — Виждаш ли, аз я харесвам.

— Лоша работа, Елънд. — Телдън поклати глава. — Лоша работа.

— Защо? — попита Елънд. — Доколкото знам, ти се стараеш да не обръщаш внимание на разликата в положението. Виждал съм те да флиртуваш дори с хубавички слугинчета.

— Аз не съм наследник на моята Къща — отвърна Телдън.

— И — добави Джастис — на тези момичета може да се има доверие. Моето семейство ги е наело — знаем откъде идват, кои са родителите им.

Елънд се намръщи.

— Накъде всъщност биеш?

— Има нещо странно в това момиче, Елънд — обясни Джастис. Отново беше придобил обичайния си нервен вид и бе зарязал лулата да дими на масичката.

Телдън кимна.

— Твърде бързо се сприятели с теб. Тя иска нещо.

— Какво например? — попита подразнено Елънд.

— Елънд, Елънд — въздъхна Джастис. — Не можеш да избягваш някоя игра, като твърдиш, че не искаш да я играеш. Тя ще те намери. Реноа се премести в града тъкмо когато напрежението започна да нараства и доведе със себе си непозната наследница — момиче, което веднага се сближи с най-изтъкнатите свободни млади мъже в Лутадел. Това не ти ли се струва странно?

— Всъщност — поправи го Елънд — аз бях този, който пръв я заговори. Защото беше заела мястото ми за четене.

— Но ще признаеш, че е подозрително колко бързо те обвърза — рече Телдън. — Елънд, ако си решил да подхващаш романтична връзка, трябва да знаеш едно нещо: можеш да се забавляваш колкото искаш с жените, но не ги допускай твърде много до себе си. Тогава започват проблемите.

Елънд поклати глава.

— Валет е различна.

Приятелите му се спогледаха, после Телдън вдигна рамене и посегна към чашата. Джастис въздъхна и се протегна.

— Както и да е, време е да си вървя.

— Още по чашка? — предложи Телдън.

Джастис поклати глава и пак прокара ръка по косата си.

— Знаеш какви са родителите ми на баловете — ако не изляза да се срещна с определени хора от гостите, ще ми го натякват седмици.

Пожела им приятна вечер и се върна в залата. Телдън продължи да надига чашата, като току поглеждаше Елънд.

— Не мисля за нея — тросна се Елънд.

— А за какво тогава?

— За тазвечерната среща — отвърна Елънд. — Не съм сигурен, че ми хареса начинът, по който премина.

— Ха! — възкликна едрият младеж и махна с ръка. — Ти си станал по-лош и от Джастис. Какво се случи с човека, който идваше на тези срещи да се отпусне и да прекара малко време с приятели?

— Той е обезпокоен — призна Елънд. — Някои от приятелите му може да поемат по-скоро управлението на своите Къщи и той се страхува, че никой от нас не е готов.

— Не ставай мелодраматичен — изсумтя Телдън и намигна усмихнато на слугинята, която дойде да прибере чашите. — Имам чувството, че всичко това скоро ще приключи. След няколко месеца ще се чудим защо е трябвало да си блъскаме главите.

„Кейл Текиел няма да се върне“ — помисли Елънд.

Разговорът секна и не след дълго Телдън също се надигна. Елънд остана още малко, разтворил „Диктати на обществото“, но не можеше да се съсредоточи. Въртеше чашата с бренди между пръстите си, без да отпива.

„Дали Валет е още тук?“

Може би тя също бе отишла в някоя стая за собствена сбирка.

„Това момиче се интересува прекалено много от политика“. Може би й завиждаше — бе едва от няколко месеца в двора, а вече изглеждаше по-компетентна от него. Беше безстрашна, дръзка и… интересна. Не влизаше в нито един от стереотипите за придворна дама.

„Дали Джастис не е прав? Тя наистина е различна от останалите жени и намеква, че има неща, които не зная за нея“.

Опита се да прогони тези мисли. Вярно, че Валет беше различна — но беше също невинна, по свой начин. Пламенна, изпълнена с неочаквани хрумвания, енергична.

Изглежда обаче не осъзнаваше колко опасен може да е Лутадел. Зад баловете и гостуванията се криеха опасни интриги. Какво щеше да стане, ако някой прати Мъглороден, за да се разправи с нея и чичо й? Реноа нямаше силни връзки и никой в двора не би се учудил на някакво си убийство във Фелисе. Дали чичото на Валет бе взел предпазни мерки? Дали някога въобще се бе страхувал от аломанти?

Елънд въздъхна. Трябваше да се увери, че Валет ще си тръгне. Това беше единствената възможност.

Елънд вече си бе дал сметка, че е пил твърде много. Закрачи по коридора, нетърпелив да се мушне в леглото.

Но коридорът до стаята му минаваше покрай кабинета на баща му. Вратата беше отворена и въпреки късния час отвътре струеше светлина. Елънд се опита да пристъпва безшумно по килима, но и този път не можа да се справи.

— Елънд? — повика го баща му от кабинета. — Ела тук.

Елънд въздъхна тихо. Лорд Страф Венчър не пропускаше нищо. Той беше Калаено око — сетивата му бяха толкова изострени, че вероятно отдалече бе чул каретата му да се приближава. „Ако не вляза при него сега, ще прати слугите да ме повикат“.

Така че влезе в кабинета. Баща му седеше в креслото и разговаряше тихо с ТенСун — Венчъровия кандра. Елънд все още не беше свикнал с най-новото тяло на това същество, което някога бе принадлежало на един прислужник в дома на Хастингови, и когато го видя, неволно потрепери. Съществото се поклони, после безшумно излезе.

Елънд се облегна на вратата. Креслото на Страф бе поставено пред лавицата с книги — Елънд бе сигурен, че баща му не е прочел нито една от тях. В помещението светеха само две лампи, със спуснати сенници, за да не пропускат много светлина.

— Ходи на бал тази вечер — каза Страф. — Какво научи?

Елънд се почеса по тила.

— Че имам склонност да пия твърде много бренди.

Страф, изглежда, не улови шегата в отговора. Той беше перфектен имперски благородник — висок, плещест, винаги облечен с ушити по поръчка костюми.

— Срещна ли се отново с… онази жена?

— Валет? Хъм… да. Но не за толкова дълго, колкото бих искал.

— Забранявам ти да прекарваш вечерите с нея.

— Добре. — Елънд кимна. — Ще го запомня.

Лицето на Страф потъмня. Той се изправи и заобиколи бюрото.

— Ох, Елънд. Кога най-сетне ще преодолееш детинското си поведение? Имаш ли представа колко глупаво изглеждаш в очите ми?

— Всъщност, татко, преодолях „детинското си поведение“ преди доста време — но изглежда, че каквото и да правя, винаги те дразня. Ще ми се да го бях разбрал по-рано: щях да си спестя доста напразни усилия в младежките години.

Баща му изсумтя, после му протегна едно писмо.

— Издиктувах това на Стаксълс преди малко. С него приемам поканата за обяд с лорд Тегас утре. Ако избухне война между Къщите, искам да съм сигурен, че ще успеем максимално бързо да се разправим с Хастингови, а Тегас е силен съюзник. Той има дъщеря. Искам да дойдеш за обяда с нея.

— Ще си помисля — отвърна Елънд и се чукна с пръст по челото. — Но не съм сигурен в какво състояние ще съм утре. Пих доста бренди.

— Ще дойдеш, Елънд. Това не е молба.

Елънд се поколеба. Част от него искаше да отвърне веднага, да възрази — не защото не му се ходеше на обяд, а заради нещо много по-важно.

„Хастинг са втората по могъщество Къща в града. Ако се съюзим с тях, заедно ще удържим Лутадел от хаоса. Можем да спрем войната, а не да я разпалваме“.

Ето на какво го бяха научили книгите — бяха го променили от бунтовен келеш в начинаещ философ. За съжаление твърде дълго бе живял заслепен. Какво чудно, че Страф не бе забелязал промяната в сина си? Самият Елънд я виждаше едва сега.

Баща му продължаваше да го гледа втренчено и Елънд отмести поглед и повтори:

— Ще си помисля.

Страф му махна да си върви и се обърна.

Елънд продължи, в опит да запази накърнената си гордост:

— Не зная защо трябва да се безпокоиш за Хастингови. Те, изглежда, се готвят да напуснат града.

— Какво?! — възкликна Страф. — Къде научи това?

— На бала — отвърна небрежно Елънд.

— Одеве не спомена ли, че не си чул нищо важно?

— А, не съм казвал подобно нещо. Просто не ми се споделяше с теб.

Лорд Венчър се намръщи.

— Не зная защо въобще трябва да ти обръщам внимание. Всичко, което научиш, се оказва безполезно. Опитах се да те науча на политика, момче. Постарах се. Но сега… какво пък, надявам се да доживея до мига, когато напуснеш този свят. Защото поемеш ли контрола над моята Къща, дните ни са преброени.

— Зная повече, отколкото си мислиш, татко.

Страф се разсмя и седна в креслото.

— Съмнявам се, момче. Та ти дори не можеш да си намериш жена за леглото. Единственият път, когато успя, беше когато те заведох в онзи бордей.

Елънд се изчерви. „Внимавай — рече си. — Той те предизвиква съвсем целенасочено. Знае, че това ти е слабо място“.

— Лягай си, момче — рече Страф и махна с ръка. — Изглеждаш ужасно.

Елънд се поколеба за миг, обърна се и мълчаливо излезе.

„Това е разликата между тях и теб, Елънд — мислеше си той. — Тези философи, които четеш — те са революционери. Готови са били да рискуват главите си. А ти дори не смееш да се възпротивиш на баща си“.

Прибра се уморено в стаята си — и за своя изненада откри, че го чака прислужник.

— Какво има? — попита намръщено.

— Лорд Елънд, имате гост — отвърна мъжът.

— В този час?

— Лорд Джастис Лекал, милорд.

Елънд завъртя учудено глава.

„Какво, в името на лорд Владетеля…“

— Сигурно ме чака в гостната?

— Да, милорд.

Елънд въздъхна, излезе от спалнята и се върна по коридора. Откри Джастис нетърпеливо да крачи напред-назад.

— Джастис? — каза уморено. — Надявам се да е нещо много важно.

Джастис пристъпи сконфузено от крак на крак. Изглеждаше дори по-нервен от нормалното.

— Какво има? — настоя Елънд. Търпението му наистина се изчерпваше.

— Става дума за онова момиче.

— Валет? — попита Елънд. — Дошъл си тук да говорим за Валет? Сега?

— Трябва повече да вярваш на приятелите си.

— И да се доверя на опита ти с жените? — изсумтя Елънд. — Не се обиждай, Джастис, но ще се въздържа.

— Елънд, аз я проследих — съобщи Джастис.

— Какво?! — стресна се Елънд.

— Наредих да проследят каретата й. Или, по-точно, оставих човек на пост при градската порта. Не е била вътре, когато каретата напусна града.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя не е била в каретата, Елънд — повтори Джастис. — Докато терисецът подавал пропуска на стражника, моят човек надзърнал през прозорчето. Вътре нямало никого.

— Каретата сигурно я е оставила някъде в града.

— Тя е шпионка на някоя от другите Къщи — опитват се да се доберат чрез теб до баща ти. Избрали са идеалната жена, за да те примамят — чернокоса, загадъчна, далече от обичайните политически боричкания. Създали са й легенда за нисък произход, за да те заинтригуват, че чрез нея ще ядосаш баща си.

— Джастис, това е неле…

— Елънд — прекъсна го Джастис. — Кажи ми още веднъж: как се запозна с нея?

Елънд се замисли.

— Тя стоеше на балкона.

— На мястото, където ти четеш — уточни Джастис. — Всеки знае къде се разполагаш. Съвпадение?

Елънд затвори очи. „Не и Валет. Тя не може да е част от това. — Но веднага го споходи друга мисъл. — Аз й казах за атиума! Как може да съм толкова глупав?“

Не можеше да е истина. Да го излъжат така лесно. Но… имаше ли право да излага фамилията си на риск? Вярно, беше лош син, но не и предател на Къщата. Не искаше да предизвика упадъка на Венчърови. Нали един ден искаше да ги поведе, за да промени света!

Сбогува се с Джастис и се върна в спалнята. Беше твърде изтощен да мисли за политика. Но когато най-сетне си легна, не можа да заспи.

По някое време стана и повика прислужника.

— Кажи на баща ми, че утре ще присъствам на обяда. Но в замяна искам да ми заеме двама шпиони, за да проследя един човек.

29.

Вин нетърпеливо отгърна страницата. Но писанието свършваше тук. Тя се върна и препрочете последните няколко реда. Къде беше продължението?

Сейзед вероятно още не беше приключил с превода. Тя се изправи, протегна се и въздъхна. Беше прочела цяла глава на един дъх — нещо, което досега не бе успявала.

Пред нея се простираше градината на имението Реноа — добре поддържани алеи, дървета с широки клони и тихи поточета. Слънцето беше ниско в небето и започваше да застудява.

Тръгна към къщата. Въпреки хладната вечер не можеше да си представи мястото, което описваше лорд Владетеля. Беше виждала сняг по далечни върхове, но не и да пада от небето — освен когато се сипеше лапавица. Да си заобиколен от толкова много сняг ден след ден, от опасността да рухне върху теб в огромна, смазваща лавина…

Частица от нея мечтаеше да посети тези места, независимо от опасността. Макар в дневника да не се описваше подробно цялото пътешествие на лорд Владетеля, някои от чудесата, за които ставаше дума — ледените полета на север, голямото черно езеро и Териските водопади — бяха изумителни.

„Защо не е описал всичко с малко повече подробности!“ — помисли си тя ядосано. Лорд Владетеля прекарваше твърде дълго време в тревоги. Макар че, готова бе да признае, от известно време изпитваше някаква близост с човека, писал тези редове. Трудно й беше да го свърже в ума си със страховитото създание, причинило толкова много смърт. Какво ли е станало при Кладенеца на Възнесението? Какво би могло да го промени толкова драстично? Трябваше да узнае.

Влезе в къщата и отиде да потърси Сейзед. Отново бе започнала да носи рокли — струваше й се странно да я виждат с блуза и панталон. Усмихна се на стюарда на лорд Реноа, докато го подминаваше, и забързано изкачи стълбата към втория етаж.

Сейзед не беше в библиотеката. Бюрото му пустееше, лампата бе изгасена, мастилницата празна. Вин се намръщи обидено.

„Където и да е, по-добре да се захваща с превода!“

Слезе долу, попита за Сейзед и една прислужница я упъти към кухнята. Вин намръщено тръгна нататък. „Сигурно е отишъл да хапне нещо“.

Откри Сейзед изправен насред малка група прислужници. Сочеше някакъв лист на масата и говореше с тих глас. Не забеляза Вин, когато тя влезе.

— Сейзед? — прекъсна го тя.

Той се обърна.

— Да, господарке Валет?

— Какво правиш?

— Проверявам хранителните запаси на лорд Реноа. Макар че съм назначен да ви помагам, аз все още съм негов стюард и имам други задължения, които трябва да изпълнявам.

— Ще се захващаш ли скоро с превода?

Сейзед повдигна брадичка.

— С превода, господарке? Че аз го свърших.

— А къде е последната част?

— Дадох ви я — отвърна Сейзед.

— Не, не си. Тази част свършва в нощта, преди да влезе в пещерата.

— Това е краят, господарке. Дотам стига дневникът.

— Какво? Но…

— Мисля, че трябва да обсъдим този въпрос насаме, господарке. — Даде на прислужниците още няколко нареждания, после й кимна да го последва и я отведе в градината.

— Невъзможно е да свършва така, Сейз — рече тя, щом стигнаха там. — Не знаем какво се е случило!

— Но можем да предполагаме — отвърна той, докато я водеше по алеята. Източната част на градината не беше толкова пищна, колкото онази, която Вин предпочиташе: тук имаше само ниска кафява трева и редки храсталаци.

— Какво да предполагаме?

— Ами, че лорд Владетеля е направил каквото е било необходимо за спасяването на света, щом още ни има.

— Вероятно си прав. Но след това е съсредоточил цялата власт в ръцете си. Това трябва да се е случило — не е могъл да устои на изкушението и е използвал силата за свои цели. Но защо няма още една глава? Защо не опише постиженията си?

— Вероятно силата го е променила твърде много — обясни Сейзед. — Или може би просто не е изпитвал желание да продължи да води записки. Постигнал е целта си и същевременно е получил безсмъртие. Какъв смисъл да пишеш дневник, когато ще живееш вечно? Поне аз така смятам.

— Но това е… — Вин стисна ядно зъби. — Това е ужасно незадоволителен край на история, Сейзед!

Той се усмихна.

— Внимавайте, господарке — ако се увлечете твърде много по четенето, току-виж станете книжник.

Вин поклати глава.

— Не и ако всички книги, които прочета, свършват като тази!

— Ако това ще ви успокои, вие не сте единствената разочарована от съдържанието. Господарят Келсайър се оплака, че информацията вътре не му е от полза — там наистина не се споменава Единайсетият метал. Изпитвам известна вина, тъй като аз съм най-доволен от прочетеното.

— Но там няма много и за териската религия.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но „няма много“ е за предпочитане пред малкото, което ни беше известно досега. Безпокоях се само, че няма да имам възможност да предам тази информация нататък. Пратих преведено копие на едно място, където моите братя и сестри Пазители проверяват от време на време, защото ще е жалко това познание да умре с мен.

— Няма — успокои го Вин.

— Така ли? И откога милейди е такава оптимистка?

— Да не би моят терисец внезапно да е станал всезнайко? — озъби се Вин.

— Той винаги е бил такъв — отвърна Сейзед с усмивка. — Това е едно от качествата на всеки беден стюард — поне в очите не повечето господари.

— В такъв случай те са глупаци.

— Склонен съм да мисля същото, милейди — отвърна Сейзед. — Време е да се прибираме — не бива да ни виждат в градината, когато излязат мъглите.

— Аз пък след малко пак ще изляза.

— Господарке, много от слугите не знаят, че сте Мъглородна. Струва ми се, че трябва да запазим тази тайна.

— Зная — отвърна Вин. — Да се прибираме.

— Мъдро решение.

Повървяха мълчаливо, наслаждавайки се на скромната красота на Източната градина. Тревата бе грижливо подрязана и подредена във фигури, подчертавани от редките храсти. Южната градина бе много по-разкошна със своите дървета, потоци и екзотични растения, но Източната притежаваше собствена атмосфера — на спокойствие и простота.

— Сейзед? — попита Вин почти шепнешком.

— Да, господарке?

— Всичко ще се промени, нали?

— Какво по-точно имате предвид?

— Всичко — отвърна Вин. — Ако сме живи след година, хората от нашата група ще работят по други планове. Хам вероятно ще се прибере при семейството си, Докс и Келсайър ще подготвят някоя нова лудория, Клъбс ще заеме работилницата си на друга група… Дори тези градини, за които похарчихме толкова много пари… ще принадлежат другиму.

Сейзед кимна.

— Това, което казвате, е напълно възможно. Но ако нещата тръгнат добре, може би по същото време догодина бунтовниците ще управляват Лутадел.

— Може би — отвърна Вин. — Но въпреки това… много неща ще се променят.

— Такъв е животът, господарке. Светът трябва да се променя.

— Зная — отвърна Вин с въздишка. — Аз просто… Както и да е. Истината е, че харесвам този живот, Сейзед. Обичам да прекарвам времето си с хората от нашата група и да се упражнявам с Келсайър. Обичам да ходя на балове с Елънд, да се разхождам с теб из тези градини. Не искам нищо да се промени. Не искам животът ми да се върне такъв, какъвто беше преди година.

— Не е задължително, господарке. Може да се промени към по-добър.

— Няма — заяви тихо Вин. — Вече се започна — Келсайър намекна, че обучението ми е почти приключило. Оттук нататък ще трябва да се упражнявам сама. Що се отнася до Елънд, той даже не знае, че съм скаа — и че задачата ми е да се опитам да разруша семейството му. Дори Къща Венчър да не падне заради мен, други ще го направят — зная, че Шан подготвя нещо, но така и не можах да разкрия плановете й. И това е само началото. Предстои ни да се изправим срещу Последната империя. И вероятно ще се провалим — честно казано, не виждам как събитията могат да протекат по друг начин. Борим се, правим нещо добро, но не променяме много — а тези от нас, които оцелеят, може да прекарат остатъка от живота си в бягство от инквизиторите. Всичко ще се промени, Сейзед, и аз не мога да го спра.

Сейзед се усмихна добродушно.

— Ето защо, господарке, трябва да се наслаждавате на това, което имате. Защото, сигурен съм, че бъдещето ще ви изненада.

— Може би — рече със съмнение Вин.

— И не трябва да се отказвате от надеждата. Може би сте заслужили малко по-добър живот. Имало една група преди Възнесението, известна като асталзите. Те твърдели, че всеки човек е роден с определено количество лош късмет. Всеки път, когато се случвало нещо неприятно, те се смятали за облагодетелствани — оттук нататък животът им щял да става само по-добър.

Вин повдигна вежди.

— Звучи ми малко глупаво.

— Не мисля така — възрази Сейзед. — Защото асталзите били доста напредничави — те умело смесвали религия с наука. Смятали, че различните цветове са индикатори за различни варианти на бъдеще, и доста подробно описвали светлината и цветовете. Тъкмо благодарение на тях разполагаме със сравнително точни описания на живота преди Възнесението. Те имали схема на цветовете и я използвали, за да описват синьото на небето и зеленината на растенията. По мое мнение философията им относно късмета и щастието е много поучителна. За тях животът в бедност е само признак за приближаващото се богатство. Може би ще ви е от полза, господарке, ако се изпълните с мисълта, че късметът ви не винаги е бил лош.

— Не зная — рече скептично Вин. — Искам да кажа, щом лошият ти късмет е ограничен, не важи ли същото за добрия? Всеки път, когато се случи нещо хубаво, ще се притеснявам, че съм го похабила.

— Хъм. — Сейзед я погледна. — Предполагам, че зависи от гледната точка.

— Как може да си такъв оптимист? — попита Вин. — Ти и Келсайър.

— Не зная, господарке. Може би нашият живот е по-лек от вашия. Или пък сме по-глупави.

Вин потъна в мълчание. Продължиха да се разхождат и след известно време свърнаха към къщата, но без да бързат.

— Сейзед — каза тя след малко. — Когато ме спаси, в онази дъждовна нощ, ти използва ферохимия, нали?

Сейзед кимна.

— Да. Инквизиторът бе съсредоточен върху вас и успях да се промъкна зад него и да го ударя с камък. Мога да натрупам сила, многократно по-голяма, отколкото на обикновен човек, така че ударът ми го отхвърли към стената и, предполагам, строши някои кости.

— Така ли?

— Изглеждате разочарована, господарке — отбеляза Сейзед и се засмя. — Сигурно защото сте очаквали нещо по-ефектно.

— Аз просто… ти не ми каза почти нищо за ферохимията. Това й придава нещо като… мистичност.

Сейзед въздъхна.

— Нищо не може да се скрие от вас, господарке. Вероятно вече сте се досетили за най-уникалната способност на ферохимията — способността да се съхраняват и възстановяват спомени. Останалите сили не са много по-различни от вашите възможности с пютриум и калай. Някои от тях може да ви се сторят странни — като това да променяш теглото си, или дори възрастта — но те не предлагат кой знае какви бойни приложения.

— Възрастта? — попита Вин и се оживи. — Можеш ли да станеш по-млад?

— Ни най-малко, господарке. Не забравяйте, ферохимикът трябва да извлича силата от собственото си тяло. Би могъл например за няколко седмици да накара тялото си да изглежда, сякаш е остаряло с десет години. А след това, за също толкова време, да се върне назад. Но във ферохимията всичко се основава на баланса.

Вин обмисли чутото.

— Има ли значение металът, който използваш? Както в аломантията?

— Има, естествено — отвърна Сейзед. — Металът определя какво може да се съхранява.

Вин кимна и отново закрачи.

— Сейзед, ще ми дадеш ли малко от твоя метал? — попита след малко.

— От моя метал, господарке?

— Нещо, което използваш като ферохимичен склад — обясни Вин. — Искам да се опитам да го разпаля — може би ще ми позволи да използвам част от силата му.

Сейзед се намръщи озадачено.

— Някой опитвал ли го е досега? — попита Вин.

— Сигурен съм, че все някой е опитвал. Но не си спомням конкретен случай. Може би ако прегледам медните си хранилища…

— Защо просто не ми дадеш да опитам? — прекъсна го Вин. — Имаш ли нещо, изработено от някой от основните ви метали? Нещо, в което не си съхранявал важни сведения?

Сейзед помисли малко, вдигна ръка, откачи от ухото си обица, като тази, която носеше Вин, и й я даде.

— Това е чист пютриум, господарке. Вътре съм съхранил известно количество сила.

Вин кимна и я глътна. Прегледа аломантичните си резерви, но малкото късче, изглежда, не вършеше нищо. За проба разпали пютриум.

— Е? — попита Сейзед.

Вин поклати глава.

— Нищо не… — И млъкна. Имаше някаква промяна.

— Какво става, господарке? — попита Сейзед с нетипично за него нетърпение.

— Аз… усещам силата, Сейз. Едва доловима е — извън обсега ми, — но кълна се, в мен има нов запас, какъвто досега не съм притежавала.

Сейзед се намръщи.

— Слаб, казвате? Сякаш… виждате сянката на този запас, но не можете да се доберете до силата му?

— Да. Откъде знаеш?

— Защото така се чувствам, когато правя опит да използвам метали на други ферохимици, господарке. Трябваше да се досетя, че резултатът ще е такъв. Не можете да черпите от тази сила, защото тя не ви принадлежи.

— Ох — въздъхна Вин.

— Не се разочаровайте, господарке. Ако аломантите можеха да крадат силата на други хора, вече щеше да е известно. Но си струваше да опитате. — Той се обърна и посочи към имението. — Каретата ви пристигна. Ще закъснеем за срещата.

„Странно — помисли Келсайър, докато пресичаше тъмния двор пред имението Реноа. — Промъквам се в собствената си къща, сякаш атакувам Цитаделата на някой благородник“.

Но нямаше как да го избегне — не и с неговата репутация. Келсайър крадецът бе достатъчно известен, Келсайър бунтовникът и духовен водач на скаа бе още по-прочут. Това не му пречеше да сее нощем хаос в града — трябваше само да е по-предпазлив. Все повече благороднически семейства напускаха града, а могъщите Къщи започваха да проявяват параноя. В известен смисъл това ги правеше по-лесни за манипулиране — но навъртането около цитаделите бе станало опасно занятие.

За разлика от тях, имението Реноа си оставаше практически неохранявано. Имаше стражи, разбира се, но не и Мъгливи. Реноа се стараеше да не прави впечатление и да не привлича вниманието на аломантите. Докато се прокрадваше покрай стената, Келсайър се придържаше към сенките. Тласна се от една монета и се изстреля право към балкона на Реноа.

Приземи се безшумно и надникна през стъклото. Пердетата бяха спуснати, но видя вътре Доксон, Вин, Сейзед, Хам и Бриз, заобиколили бюрото на Реноа. Самият Реноа се бе настанил в най-далечния ъгъл и, изглежда, не участвате в разговора. Според договора той трябваше да изпълнява ролята на лорд Реноа и очевидно не смяташе да преминава тази граница.

Келсайър поклати глава. „Съвсем лесно е за един убиец да влезе тук. Ще трябва да предупредя Вин да спи в работилницата на Клъбс“. Не се безпокоеше за Реноа — кандра не се страхуваха от кинжалите на убийци.

Келсайър почука лекичко на вратата и Доксон дойде да отвори.

— А ето го и самия него! — заяви Келсайър, като пристъпи в стаята и отметна мъглопелерината.

Доксон изсумтя недоволно и затвори вратата.

— Наистина си чудна гледка, Кел. Особено с петната от сажди по коленете.

— Наложи се да попълзя малко тази вечер — обясни Келсайър и махна небрежно с ръка. — Има един отточен канал, който минава под защитната стена на Цитаделата Лекал. Човек би си помислил, че са го запушили.

— Съмнявам се, че въобще би им дошло наум — отвърна седналият до бюрото Бриз. — Повечето от вас, Мъглородните, са твърде горделиви, за да пълзят. Изненадан съм обаче, че ти си го направил.

— Твърде горделиви да пълзят? — повтори Келсайър. — Глупости! По-скоро бих казал, че ние, Мъглородните, сме твърде горди, за да не се унижаваме да пълзим — с достойнство, разбира се.

Доксон се намръщи и се върна при бюрото.

— Кел, не виждам никакъв смисъл в това.

— Така е с нас, Мъглородните — засмя се Келсайър. — Какво е това?

— От брат ти — рече Доксон и кимна към разстланата на бюрото карта. — Пристигна днес следобед в кухината на строшения крак на масата, която Ортодоксалният отдел прати за ремонт на Клъбс.

— Интересно — отвърна Келсайър и се наведе над масата. — Предполагам, че е схема на Усмиряващите станции, нали?

— Именно — потвърди Бриз. — Невероятно откритие — никога не бях виждал толкова подробна и точна карта на града. Тук не само са изобразени всичките трийсет и четири станции, но освен това и районите, в които действат инквизиторите, както и местата, към които проявяват интерес различните Отдели. Не съм имал възможността да се запозная с брат ти, но трябва да кажа, че този човек е гений!

— Трудно е дори да си помислиш, че е от една кръв с Кел, нали? — попита с усмивка Доксон. Беше извадил бележник и преписваше списъка на станциите.

Келсайър изръмжа недоволно.

— Марш може да е гений, но аз съм по-красивият. Какви са тези числа?

— Места и дати за набези на инквизиторите — обясни Хам. — Виж, бандата на Вин също е отбелязана.

— И как, небеса, Марш е успял да докопа това съкровище?

— Не е той — поклати глава Доксон. — Тук има бележка. Изглежда, му я е дал архипреланът. Впечатлен е от Марш и му е осигурил картата, за да потърси нови подходящи места за станции в града. Навярно Министерството е обезпокоено от войната между Къщите и иска да прати допълнителни Усмирители, за да задържи нещата под контрол.

— Трябва да върнем картата с поправения крак — обади се Сейзед. — Когато приключим с огледа й, ще направя възможно по-бързо копие.

„И ще го запомниш, добавяйки го към записите на всички Пазители — помисли Келсайър. — Сейз, наближава денят, в който ще престанеш да запомняш и ще се заемеш да ни учиш. Надявам се хората ти да са готови“.

Наведе се над картата. Беше невероятно подробна, точно както бе казал Бриз. Марш наистина се бе изложил на огромен риск да им я прати. Може би глупав риск — но информацията, която съдържаше…

„Трябва да я върнем час по-скоро — помисли Келсайър. — Утре сутринта, ако е възможно“.

— А това какво е? — попита Вин, наведена над единия край на картата. Беше облечена с домашна рокля — също толкова красива, колкото роклите й за бал, макар и не тъй натруфена.

Келсайър се усмихна. Помнеше времето, когато Вин изглеждаше ужасно неловко в роклите, а изглежда, напоследък бе започнала да ги носи с удоволствие. Все още маниерите й не бяха като на истинска знатна дама. Беше грациозна — но това бе преднамерената грациозност на хищник, а не култивираната грация на придворна дама. И въпреки това роклите й отиваха — сигурно причината не беше само в добрия шивач.

„Ах, Мейр — помисли Келсайър. — Винаги си искала дъщеря, която да научиш да бъде едновременно дама и крадла“. Двете щяха да се харесат, всяка от тях притежаваше по нещо необичайно. Ако жена му беше жива, вероятно щеше да научи Вин как да се преструва на знатна дама по-добре от Сейзед.

„Разбира се, ако Мейр беше жива, нямаше да се занимавам с това. Не бих посмял“.

— Вижте! — възкликна Вин. — Едно от местата, отбелязани за атака от инквизиторите, е съвсем ново — с вчерашна дата.

Доксон погледна Келсайър.

„Все някога ще трябва да й кажем…“

— Това беше групата на Терън — обясни Келсайър. — Един инквизитор ги е нападнал вчера следобед.

Вин пребледня.

— Името трябва ли да ми е познато? — попита Хам.

— В групата на Терън имаше хора, които навремето се опитваха да измамят Министерството под ръководството на Кеймън — обясни Вин. — А това означава… че все още са по следите ми.

„В нощта, когато нападнахме двореца, онзи инквизитор я позна. Искаше да разбере кой е баща й. Добре, че тези безчовечни създания карат благородниците да се притесняват — иначе щяхме да се страхуваме всеки път, когато я пращаме на бал“.

— Групата на Терън — повтори Вин. — Като… предишния път ли е било?

Доксон кимна и каза:

— Да. Няма оцелели.

Вин пребледня.

„Бедното дете“ — помисли Келсайър. Но не можеше да й помогне с нищо.

— Е, добре. За какво ще използваме картата?

— На нея има бележки за защитните съоръжения на Къщите — посочи Хам. — Това може да ни е от полза.

— Не виждам някаква последователност в ударите на инквизиторите — обади се Бриз. — Сигурно нападат там, където ги пращат информаторите.

— Очевидно ще се наложи да ограничим активността си в районите на тези станции — рече Докс, без да спира да пише.

— За щастие работилницата на Клъбс не е в близост до някоя от тях — повечето са в бордеите.

— Не само че трябва да ги избягваме — допълни Келсайър, — а и да се приготвим да ги неутрализираме.

Бриз се намръщи.

— Ако го направим, рискуваме да се издадем предварително.

— Но помислете за проблемите, които ще им създадем. — Келсайър вдигна пръст. — Марш каза, че има минимум трима Усмирители и един Издирвач във всяка станция. Това прави сто и трийсет министерски Мъгливи — трябва да са наемали хора от цялата Централна област, за да получат такъв брой. Ако успеем да ги ударим наведнъж…

— Никога няма да можем да убием толкова много с нашите сили — възрази Доксон.

— Бихме могли да използваме остатъка от армията — рече Хам. — Настанени са в бордеите.

— Имам по-добра идея — рече Келсайър. — А защо не наемем други банди? Ако имаме десет групи, всяка със задача да нападне по три станции, можем да почистим града от министерските Усмирители и Издирвачи за броени часове.

— Ще трябва да обсъдим въпроса със синхронизацията — отбеляза Доксон. — Бриз е прав — избиването на толкова много принудители за една вечер е сериозна задача. Йнквизиторите няма да се забавят с ответния удар.

Келсайър кимна. „Прав си, Докс. Синхронизирането е от жизнено значение“.

— Ще се погрижиш ли за това? Намери ми подходящи банди, но изчакай да изберем момента, преди да им дадеш местонахожденията на станциите.

Доксон кимна.

— Добре — рече Келсайър. — Хам, като стана дума за войската, какво е положението с тях?

— По-добро, отколкото очаквах. Преминали са курс на обучение в пещерата и са сравнително опитни. Освен това се смятат за „най-лоялното“ ядро на армията, тъй като не са последвали Йеден в битка противно на волята ти.

— Удобен начин да се заобиколи фактът, че изгубиха три четвърти от силата си в най-обикновена клопка — изсумтя Бриз.

— Те са добри войници, Бриз — заяви твърдо Хам. — А също и онези, които загинаха. Не говори пренебрежително за тях. Въпреки че армията ни е добре скрита, опасявам се, че скоро ще я надушат.

— Точно затова никоя група не знае за останалите — рече Келсайър.

— Искам да кажа нещо за тези мъже — заговори Бриз. — Разбирам колко е важно да пратим Хамънд да ги обучава — но честно казано, какъв е смисълът ние с Доксон да ги посещаваме?

— Хората трябва да познават водачите си — отвърна Келсайър. — Ако нещо се случи с Хам, някой друг ще трябва де поеме командването.

— Защо не ти? — попита Бриз.

— Просто ме послушай — отвърна Келсайър. — Това е за доброто на всички ни.

Бриз завъртя очи към тавана.

— Да съм те послушал! Май напоследък все това правим…

— Както и да е — прекъсна го Келсайър. — Вин, какви са новините от благородниците? Откри ли нещо полезно за Къща Венчър?

Вин се поколеба.

— Не.

— Но следващата седмица балът ще е при Венчърови, нали? — попита Доксон.

Вин кимна.

Келсайър не сваляше поглед от момичето. „Дали би ни казала, ако знае нещо? — Тя срещна погледа му, но той не можа да прочете нищо в очите й. — Това момиче е твърде опитна лъжкиня“.

— Е, добре — въздъхна той. — Продължавай да слухтиш.

— Ще продължавам — отвърна тя.

Въпреки умората тази вечер сънят не спохождаше Келсайър. За съжаление не можеше да ходи по коридорите — само неколцина прислужници знаеха, че е в къщата, а не биваше да се показва на останалите сега, когато репутацията му нарастваше.

Неговата репутация. Въздъхна, облегна се на парапета на балкона и се загледа в мъглите. Имаше неща, които не му даваха покой. Другите не подлагаха на съмнение решенията му, или поне не го правеха открито, но той усещаше, че опасенията им нарастват. „Така е най-добре. Ако нещо се случи, предпочитам аз да съм този, който ще пострада“.

На вратата се почука. Беше Сейзед.

— Моите извинения, господарю Келсайър. Но дойде един стражник. Каза, че ви видял на балкона. Опасявал се да не се издадете пред другите.

Келсайър въздъхна, но се прибра, затвори вратата и дръпна пердетата.

— Не съм създаден да живея в анонимност, Сейз. За крадец не ме бива особено в криенето.

Сейзед се усмихна и понечи да си тръгне.

— Сейз? — спря го Келсайър. — Не мога да заспя — имаш ли някои нови истории за мен?

Сейзед се ухили и прекрачи в стаята.

— Разбира се, господарю Келсайър. Напоследък си мислех, че ще е хубаво да научите за Откровенията на бенетите. Мисля, че ще ви дойдат добре. Бенетите били доста развит народ, който обитавал Южните острови. Храбри моряци и надарени картографи — някои от картите, които се използват в Последната империя до ден-днешен, са от бенетските изследователи. Религията им е пригодена да се използва на борда на кораби, които пътешестват с месеци из моретата. Капитанът бил и свещенослужител, преминал специално обучение за целта.

— Сигурно не е имало много бунтове.

Сейзед се усмихна.

— Това била добра религия, господарю Келсайър. Съсредоточена върху откритията и познанието — за тези хора създаването на една карта било свято дело. Те вярвали, че когато целият свят бъде изучен, разбран и картографиран, хората най-сетне ще намерят покой и хармония. Много религии преподават подобни идеали, но малко успяват да ги приложат на практика като бенетската.

Келсайър сбърчи вежди и се облегна на прозореца.

— Мир и хармония — повтори бавно. — Не търся нито едно от двете, Сейз.

Сейзед въздъхна.

Келсайър вдигна очи към тавана.

— Можеш ли… да ми разкажеш отново за валла?

— Разбира се — отвърна Сейзед и седна на един стол до него. — Какво по-точно бихте искали да узнаете?

Келсайър поклати глава.

— Не съм съвсем сигурен. Съжалявам, Сейз. Тази вечер съм в странно настроение.

— Винаги сте в странно настроение, струва ми се — отвърна Сейз със закачлива усмивка. — Но сте избрали интересна секта, която да изучавате. Валла са просъществували много по-дълго под властта на лорд Владетеля от всички останали религии.

— Точно затова те разпитвам — отвърна Келсайър. — Аз… искам да разбера какво им е помогнало да издържат толкова дълго. Какво е поддържало борбата им?

— Тяхната непоколебимост, предполагам.

— Но те не са имали водачи — посочи Келсайър. — Още при първото нападение лорд Владетеля наредил да избият целия им религиозен съвет.

— О, имали са водачи, господарю Келсайър. Вярно, мъртви, но все пак водачи.

— Но в набожността им няма никакъв смисъл. Загубата на водачите им би трябвало да ги прекърши, а не да подсили решимостта им.

Сейзед поклати глава.

— Хората са по-издръжливи, отколкото си мислим, господарю. Често вярата ни е най-силна тогава, когато би трябвало да е най-слаба. Такава е същината на надеждата.

Келсайър кимна.

— Искате ли още да ви разказвам за валла?

— Не. Благодаря ти, Сейз. Имах нужда да ми се напомни, че хората продължават да се борят дори тогава, когато положението изглежда безнадеждно.

Сейзед кимна и се надигна.

— Мисля, че ви разбирам, господарю Келсайър. Пожелавам ви лека нощ.

Келсайър кимна разсеяно.

30.

Вин трябваше да се върне отново в балната зала на Венчърови, за да си даде сметка какво е истинското величие.

Беше посещавала толкова много бални зали, че напоследък великолепната им украса не й правеше впечатление. Но в Цитаделата Венчър имаше нещо особено — нещо, към което другите Къщи се стремяха, но така и не бяха постигнали. Сякаш Венчърови бяха родителите, а останалите — послушните деца. Всички Цитадели бяха красиви, но нямаше съмнение коя е най-хубавата.

Грамадната зала, заобиколена от масивни колони, бе още по-величествена от обичайното. Вин не можеше да определи точната причина. Замисли се върху това, докато чакаше прислужникът да й вземе шала. Както и преди, зад витражите грееха карбидни лампи, изпълвайки помещението с разноцветни светлини. Масите бяха подредени безупречно, тази на господаря — разположена на малък балкон в дъното на залата, имаше царствен вид.

„Всичко тук е почти… перфектно“ — помисля Вин и неволно се намръщи. И същевременно всичко изглеждаше леко преувеличено. Покривките бяха твърде бели, изгладени до последната гънка. Облеклата на прислугата бяха в ярки цветове. Вместо войници при вратите стояха Мътни убийци, с внушителен вид и с характерните си дървени щитове. Цялата тази картина сякаш целеше да подчертае още повече величието на фамилията Венчър.

— Сейзед, нещо не е наред — прошепна тя, докато слугата ги водеше към масата им.

— Какво искате да кажете, господарке? — попита високият стюард, който крачеше зад нея.

— Има прекалено много хора — отвърна Вин, едва сега осъзнала, че това е едно от нещата, които я тревожат. През последните няколко месеца посещаемостта на баловете непрекъснато бе намалявала. А сега сякаш всички се бяха върнали за празненството при Венчърови. И всички носеха най-хубавите си тоалети.

— Нещо ще се случи — тихо каза Вин. — Нещо, за което не знаем.

— Така е — отвърна шепнешком Сейзед. — И аз го усещам. Дали да не отскоча по-рано за вечерята на стюардите?

— Добра идея — рече Вин. — Тази вечер мисля да пропусна яденето. Закъсняхме, а изглежда, гостите вече са подхванали разговорите.

Сейзед се усмихна.

— Какво?

— Помня времето, когато за нищо на света не пропускахте яденето, господарке.

— Радвай се, че нито веднъж не си натъпках джобовете с храна — изсумтя Вин. — Повярвай ми, в началото се изкушавах да го направя. Хайде, да започваме.

Сейзед кимна и се отдалечи към столовата на стюардите. Вин огледа разговарящите оживено групички. „За щастие Шан не се вижда никъде“. За нещастие не се виждаше и Клис, така че Вин трябваше да си избере друга жертва за информатор. Доближи се с усмивка към лорд Идрен Сирис, братовчед на Къща Елариел, с когото бе танцувала няколко пъти. Той й отвърна с вдървено кимване и Вин се присъедини към групата.

Освен него имаше три жени и още един лорд. Вин ги познаваше повърхностно, само веднъж беше танцувала с лорд Йестал. Но тази вечер и четиримата имаха хладни физиономии.

— От доста време не бях идвала в Къща Венчър — почва Вин и веднага влезе в ролята си на провинциално момиче. — Бях забравила колко е величествена.

— Така е — потвърди една от дамите. — Извинете ме — ще ида да си взема нещо за пиене.

— Ще дойда с теб — обади се друга от жените и двете се отдалечиха от групата.

Вин ги изгледа смръщено.

— Ето, че вечерята ни е поднесена — каза Йестал. — Идваш ли, Трие?

— Разбира се — отвърна последната дама и го последва.

Идрен си нагласи очилата, промърмори полугласно извинение и също се отдалечи. Вин стоеше втрещена. Не я бяха посрещали толкова хладно от първите балове насам.

„Какво е станало? — зачуди се тя с нарастваща тревога. — Дали не е работа на Шан? Може ли да настрои всички хора в залата срещу мен?“

Не, това не изглеждаше възможно. Би изисквало твърде голямо усилие. Освен това не беше само странното поведение на тази група. Всички останали също изглеждаха някак различни тази вечер.

Опита с друга група и резултатът бе дори по-лош. Всички я игнорираха. Вин се почувства толкова нежелана, че сама си тръгна и отиде да си вземе чаша вино. Докато вървеше, забеляза, че първата група — тази на Йестал и Идрен — отново се е събрала.

Спря в сянката на източната тераса и огледа присъстващите. Само няколко двойки танцуваха. Между групите в масите нямаше почти никакво движение. Макар залата да бе пълна, изглеждаше сякаш всеки от присъстващите се опитва да игнорира останалите.

„Трябва да намеря по-добро място за наблюдение“ — помисли тя и се отправи към стълбището. Качи се на първата тераса и тръгна към нишите над дансинга.

Спря. Нишата на Елънд се намираше между най-дясната колона и стената и бе осветена от единичен, но силен фенер. Той прекарваше почти винаги баловете си тук — предпочиташе да чете, вместо да играе ролята на домакин.

Сега нишата беше празна. Тя погледна към далечния край на залата. Масата на лорд Венчър бе на почти същото ниво с балкона и тя с изненада установи, че Елънд вечеря с баща си.

„Това пък какво означава?“ Нито веднъж на баловете в Къща Венчър Елънд не бе сядал със семейството си.

Погледна надолу и зърна Сейзед. Махна му, но той очевидно вече я беше видял. Докато го чакаше, чу от другия край на балкона познат глас. Обърна се и видя, че Клис разговаря с неколцина дребни благородници.

„Тук значи била — помисли Вин. — Дали пък не говори за мен?“

Остана на мястото си в очакване Клис да приключи разговора или да дойде Сейзед.

Пръв пристигна стюардът, дишаше тежко от бързото изкачване.

— Господарке… — рече той с тих глас и се подпря на перилата.

— Сейзед, откри ли нещо? Този бал ми се струва някак… зловещ. Всички са сериозни и студени. Сякаш сме на погребение, а не на забава.

— Доста точна метафора, милейди — отвърна все така тихо Сейзед. — Пропуснали сме много важно обявление. Къща Хастинг е съобщила, че тази седмица няма да организира бал.

Вин се намръщи.

— И какво от това? И преди се е случвало Къщи да отменят балове.

— Къща Елариел също е отменила своя. По правило следващи са Текиел — но тази Къща вече не съществува. Къща Шанах вече е потвърдила, че няма да провежда повече балове.

— Какво всъщност ми казваш?

— Господарке, изглежда, че това ще е последният бал за известно време… за доста време.

Вин погледна великолепните прозорци, издигащи се над вражески настръхналите гости.

— Това значи става. Бързат да сключат последните съюзи. Всеки е до най-силните си приятели и поддръжници. Те знаят, че това е последният бал и че сега не е време за празнословие.

— Изглежда, че е така, господарке.

— Всички преминават към отбрана — продължи Вин. — Ще се приберат зад стените, както се казва. Затова никой не желае да разговаря с мен — Реноа е прекалено неутрален. Аз нямам фракция, а сега не е подходящ момент да се залага на несигурни съюзници.

— Господарят Келсайър трябва да бъде информиран незабавно за това положение — рече Сейзед. — Тази вечер възнамеряваше пак да се престори на информатор. Ако не е в течение на обстановката, може сериозно да се изложи. Налага се да тръгнем незабавно.

— Не. Не мога да си ида — не и когато всички все още са тук. Щом смятат, че е важно да присъстват на последния бал, не бива да го напускам преди тях.

— Може би сте права.

— Но ти върви. Наеми карета и иди да съобщиш на Келсайър какво си научил. Аз ще се позабавя още малко и ще си тръгна, когато няма опасност да покажа слабост от страна на Къща Реноа.

Сейзед се поколеба.

— Господарке, аз… не зная…

Вин завъртя очи.

— Благодаря за помощта, която ми оказа, но не е нужно да стоиш тук и да ме държиш за ръчичка. Има много хора, които ходят на баловете, без да са придружавани от стюарди.

Сейзед въздъхна.

— Добре, господарке. Но обещавам да се върна.

Вин кимна, освободи го и той се спусна бързешком по каменната стълба.

„Сега какво? Дори да намеря някой, с когото да говоря, няма никакъв смисъл да разпространявам слуховете, които подготвихме“.

Усети, че я завладява нарастваща тревога. Кой би си помислил, че този живот ще я увлече толкова силно? Даваше си сметка на какво са способни мнозина от присъстващите, но от друга страна, в преживяванията й сред елита имаше толкова много радост.

Дали някога пак щеше да отиде на бал? Какво щеше да стане с Валет? Дали щеше да се наложи да захвърли тоалетите и грима и да се върне към уличния живот? Може би в новото царство на Келсайър щеше да има място и за такива великолепни балове. Нямаше да е никак зле. Защото какво право имаше да танцува, когато скаа умираха от глад? И все пак… струваше й се, че светът ще изгуби нещо красиво без балните зали и танцуващите двойки, без роклите и празненствата.

Въздъхна, отстъпи назад и огледа роклята си. Беше сияещо синя, обшита с бяла дантела по края и без ръкави — дългите копринени ръкавици стигаха до лактите й.

Преди време щеше да сметне този тоалет за твърде неудобен. Сега обаче го намираше за красив. Харесваше й как подчертава бюста й и същевременно я пристяга в кръста. Как се поклаща в долната си част като камбана, когато пристъпва.

Щеше да й липсва — щеше да й липсва всичко това. Но Сейзед беше прав. Не можеше да спре хода на времето, можеше само да се наслаждава на момента.

„Няма да му позволя да седи там цяла вечер и да се преструва, че не съществувам“ — реши тя.

Обърна се и закрачи по балкона, като кимна пътьом на Клис. Балконът завършваше с тунел, който според предположенията й трябваше да извежда при масата на домакина.

Тя постоя няколко секунди в края на тунела, загледана към площадката. Лордове и знатни дами с царствени тоалети сияеха от привилегията да бъдат поканени на масата на лорд Страф Венчър. Вин чакаше Елънд да я забележи и накрая един от гостите я видя и го побутна с лакът. Той се обърна изненадано, погледна към нея и лекичко се изчерви.

Тя му махна и той стана и се извини на останалите. Вин се върна в тунела, където можеха да разговарят насаме.

— Елънд! — рече, когато той дойде. — Ти седиш с баща ти!?

— Валет, този бал е малко по-различен и баща ми настоя да спазя протокола.

— Кога ще имаме време да поговорим?

Елънд се поколеба.

— Не съм сигурен, че ще можем.

Вин сбърчи вежди. Изглеждаше… резервиран. Обичайният захабен и поизмачкан костюм бе заменен от чисто нов. Дори косата му беше сресана.

— Елънд? — рече тя и пристъпи напред.

Той вдигна ръка, сякаш да я спре.

— Нещата се промениха, Валет.

„Не — помисли тя. — Още нищо не се е променило!“

— Нещата? Кои „неща“? Елънд, за какво говориш?

— Аз съм наследник на Къща Венчър — каза той. — Задават се опасни времена. Днес следобед Къща Хастинг е изгубила цял конвой и това е само началото. До месец Къщите ще започнат открита война. Това са неща, които не мога да игнорирам, Валет. Време е да престана да съм бреме за семейството си.

— Това е чудесно — отвърна тя. — Но не означава, че…

— Валет — прекъсна я Елънд. — Ти също си бреме. И то голямо. Няма да те лъжа и да твърдя, че съм бил безразличен към теб — истината е, че не бях, и това още важи. Но знаех от самото начало — както и ти, — че това ще е само мимолетен флирт. Само че сега моята Къща се нуждае от мен — а това е по-важно от теб.

— Но… — Валет млъкна.

Елънд се беше обърнал, за да се върне масата.

— Елънд — повика го тя. — Моля те, не ми обръщай гръб.

Той спря и я погледна.

— Аз зная истината, Валет. Зная, че си ме лъгала, зная коя си. Не ме интересува — повярвай, не ти се сърдя, нито съм разочарован. Даже го очаквах. Ти просто… си играла своята игра. Като всички нас. — Млъкна, поклати глава и отново се обърна. — Като мен.

— Елънд? — повтори тя и протегна ръка към него.

— Не ме карай да те унижавам пред обществото, Валет.

Тя млъкна, вцепенена от думите му. А после в нея се надигнаха едновременно гняв и уплаха.

— Не си тръгвай — прошепна тя. — Не ме изоставяй и ти.

— Съжалявам. — Той сви рамене. — Но имам среща с приятелите си. Беше… забавно.

И се отдалечи.

Вин остана в тъмния тунел. Трепереше. Обърна се и закрачи към балкона. С крайчеца на окото си видя Елънд да пожелава приятна вечер на семейството си, а после да се отправя към коридора, водещ към стаите.

„Не може да постъпи така с мен. Не и Елънд. Не и точно сега…“

Но един глас отвътре — глас, който почти бе забравила — заговори. „Разбира се, че ще те зареже — прошепна Рийн. — Ще те изостави, без да му мигне окото. Всички те предават, Вин. На какво те учих?“

„Не! — възрази тя. — Това е само заради политическото напрежение. Той няма да си отиде“.

Гласът бе твърде истински — сякаш чуваше самата себе си.

Облегна се на перилата и събра смелост и сила да не се издаде. Нямаше да му позволи да я унищожи. Животът на улицата не я беше прекършил, нямаше да го направи и един егоистичен благородник. Повтаряше си го непрестанно.

Но защо я болеше много повече, отколкото от ударите на Кеймън?

— Ха, Валет Реноа — обади се един глас зад нея.

— Клис — рече Вин. — Аз… точно сега не съм в настроение за разговори.

— Ясно — отвърна Клис. — Виждам, че Елънд Венчър те е отхвърлил. Не се тревожи, дете мое — скоро ще си получи заслуженото.

Вин се обърна, озадачена от странния й тон. Стори й се някак променена. Сякаш се владееше много по-добре от друг път.

— Ще занесеш ли на чичо ти едно съобщение, мила моя? — попита небрежно Клис. — Кажи му, че човек в неговата позиция — без съюзници — ще срещне трудности да набира информация през следващите месеци. Ако му е нужен сигурен източник, нека се обърне към мен. Аз зная много интересни неща.

— Вие сте информатор!? — възкликна Вин, за миг забравила болката. — Но нали сте…

— Празноглава клюкарка? — попита нисичката жена. — Да, такава съм. Изумително е какви неща можеш да научиш, докато сплетничиш в двора. Хората се обръщат към теб, за да разпространяваш всякакви опашати лъжи, като онези сведения, дето ти ми пробута миналата седмица за Къща Хастинг. Защо ти трябва да разпространяваш подобни очебийни неистини? Дали Къща Реноа не залага на печалбата от продажба на оръжие през предстоящата война? А може би Реноа стои зад наскорошната атака срещу Хастинг? — Клис я разглеждаше със сияещи очи. — Предай на чичо ти, че мога да запазя тази информация за себе си — срещу дребно възнаграждение.

— Значи през цялото време сте ме мамили… — промълви слисано Вин.

— Разбира се, миличка. — Клис я потупа по ръката. — Точно това правим в двора. Все някога ще се научиш и ти — ако оцелееш. А сега бъди добро дете и завеси посланието на чичо ти.

Клис се обърна, готова да си тръгне. За пръв път се стори на Вин ослепителна в лъскавата си рокля.

— Почакайте! — спря я Вин. — Какво казахте одеве за Елънд? Че скоро ще си получи заслуженото?

— А? — Клис спря и я погледна. — Защо… това е така, Валет. Не помниш ли, че разпитваше за плановете на Шан Елариел?

„Шан?“ — учуди се Вин с нарастваща загриженост.

— Какво подготвя тя?

— Ето това, мила моя, е една доста скъпа тайна. Бих могла да я споделя с теб, но какво ще получа в замяна? Жена от незначителна Къща като моята трябва да се издържа по някакъв начин…

Вин свали сапфирената си огърлица, единствения накит, който носеше.

— Ето. Вземете я.

Клис взе огърлицата и я погледна замислено.

— Хм, много е хубава, наистина.

— Е, какво знаете? — почти й се скара Вин.

— Боя се, че младият Венчър ще е сред първите жертви на войната — заговори Клис, докато прибираше огърлицата. — Колко жалко — той изглежда много приятен младеж. Дори малко прекалено приятен.

— Кога? — попита Вин. — Къде? Как?

— Толкова много въпроси и само една огърлица — подхвърли нехайно Клис.

— Само това имам сега! — призна Вин. В кесията си държеше няколко бронзови монети за Тласкане.

— Боя се, че както казах, тайната е ужасно скъпа — повтори Клис. — Ако ти призная, животът ми ще бъде изложен на…

„Това е! — рече си ядно Вин. — Глупави аристократични игрички!“

Разпали едновременно цинк и месинг, нанесе на Клис мощен емоционален аломантичен удар, Усмири всички нейни чувства, освен страха, улови го и го пришпори.

— Казвай! — Почти го изръмжа.

Клис изстена, олюля се и едва не падна на земята.

— Аломантка! Сега разбирам защо лорд Реноа е довел в Лутадел толкова далечна роднина!

— Говори! — Вин пристъпи напред.

— Тази вечер Елариеловите аломанти трябва да го убият — прошепна Клис. — Може вече да е мъртъв — трябваше да го нападнат, след като напусне масата на баща си. Но ако искаш отмъщение, ще трябва да насочиш вниманието си и към лорд Страф Венчър.

— Бащата на Елънд? — попита смаяно Вин.

— Разбира се, глупаво дете — отвърна Клис. — Лорд Венчър би се радвал на всяка възможност да предаде контрола на къщата си на своя племенник. Достатъчно е само да махне няколко стражници от покрива над стаята на младия Елънд, за да допусне там Елариеловите убийци. И тъй като убийството ще стане по време на малката философска среща, лорд Венчър ще се отърве едновременно и от Хастинг и Лекал!

Вин едва не подскочи. „Трябва да направя нещо!“

— Разбира се — продължи Клис, — лорд Венчър също го очаква изненада. Чух, че твоят Елънд притежавал странна… колекция от книги. Младият Венчър трябваше да е по-внимателен, когато разказваше за това на жените.

Вин втренчи поглед в усмихнатото й лице. Клис й намигна.

— Ще запазя твоята аломантия в тайна, дете мое. Но се постарай да ми бъде платено до утре следобед. Една дама трябва да се грижи за прехраната си — а както виждаш, аз се нуждая от сериозни количества. Що се отнася до Къща Венчър… какво пък, на твое място бих се дистанцирала от тях. Убийците на Шан ще предизвикат доста голяма суматоха тази вечер. Не бих се изненадала, ако в стаята на момчето се изтърси половината двор, за да провери каква е тази шумотевица. А когато видят какви книги е чело момчето… хъм, нека кажем, че за известно време принудителите ще бъдат силно заинтригувани от Къща Венчър. Твърде жалко, че Елънд ще е вече мъртъв — от доста време не сме имали публична екзекуция на благородник!

„Стаята на Елънд — помисли си отчаяно Вин. — Сигурно са там!“

Обърна се и прихвана краищата на роклята си, готова да се спусне забързано по стълбите.

— Къде отиваш? — попита изненадано Клис.

— Трябва да спра това! — рече Вин.

Клис се разсмя.

— Вече ти казах, че си закъсняла. Цитаделата Венчър е стара постройка и коридорите към жилищните помещения са като лабиринт. Ако не знаеш пътя, ще се изгубиш за часове.

Вин се огледа безпомощно.

— Освен това, дете — продължи Клис, — нали този младеж те отхвърли? Какво му дължиш?

Вин се поколеба.

„Тя е права. Какво му дължа?“

Отговорът дойде незабавно. „Аз го обичам“.

С тази мисъл се върна и силата и Вин се затича, изпратена от смеха на Клис.

Трябваше да опита. Влезе в един коридор и тръгна навътре, но си спомни думите на Клис — коридорите нататък бяха тъмни и пусти. Щеше да се изгуби и нямаше да стигне навреме.

„Покривът. Стаята на Елънд сигурно има външен балкон. Трябва ми прозорец!“

Изу обувките, смъкна и чорапите и хукна по коридора. Оглеждаше се трескаво за прозорец, достатъчно голям, за да мине през него. Скоро се озова в по-широк коридор, озаряван от няколко трепкащи факли.

От дясната страна имаше висок прозорец с виолетово-розово стъкло.

„Ще свърши работа“. Разпали стомана, изстреля се във въздуха и се Оттласна от масивната желязна врата зад себе си. Увисна за миг, след това Тласна с всички сили металния обков на прозореца.

Тялото й се люшна назад, но тя продължаваше да Тласка. Напъна сили, увиснала насред празния коридор, разпали пютриум, за да запази тялото си от противодействащите сили. Розовият прозорец беше огромен, но се състоеше предимно от стъкло. Колко здрав можеше да е?

Много. Вин изстена от напрежение. Чу зад гърба си пукот — тежката врата, която използваше за опора, започва да се откъртва от пантите.

„Хайде… поддай…!“ — повтаряше си тя ядосано. Парчета камък започнаха да се ровят около прозореца.

А после прозорецът се откъсна от стената с оглушително пропукване, полетя навън в тъмната нощ и Вин излетя след него.

Обгърнаха я студени мъгли. Тя се Тласна леко от вратата в коридора, като се стараеше да не се отдалечава прекомерно, последва нов Тласък от падащия прозорец. Масивната рамка пореше въздуха към земята и разпръскваше мъглите по пътя си. Вин полетя право нагоре, към покрива.

Прозорецът се стовари с трясък на земята в мига, когато тя прелетя над покрива, с развята от вятъра рокля. Приземи се върху бронзовата обшивка и клекна. Усещаше хладния метал с ръцете си и босите си крака.

Разпаленият калай озари нощта. Не виждаше нищо нередно.

Разпали бронз, както я бе учил Марш, за да засича аломанти. Не долови нищо — убийците сигурно водеха със себе си Задимител.

„Не мога да претърся цялата сграда! — помисли Вин отчаяно. — Къде може да са?“

И изведнъж усети нещо. Аломантични пулсации в нощта. Слаби. Прикрити. Но все пак ги усети.

Изправи се и се затича по покрива, доверила се на инстинкта си. Докато бягаше, разгоря пютриум, сграбчи роклята си за деколтето и с едно движение я разкъса до долу. Извади от скрития джоб кесия с монети и стъкленици за метали и — без да забавя крачка — захвърли роклята настрана. Последваха я корсетът и ръкавиците. Вин — остана само по тънка бяла ризка без ръкави и бели шорти — се втурна презглава напред.

„Не може да съм закъсняла — повтаряше си. — О, не! Не бива!“

От мъглата пред нея изплуваха силуети. Стояха до скосен тавански прозорец — Вин вече беше подминала няколко такива. Една от фигурите посочи към прозореца и в ръката й блесна оръжие.

Вин извика, Тласна се от покрива и се извиси в дъга. Скочи в самия център на изненаданата групичка, измъкна с бързо движение кесията и я разкъса.

Във въздуха се разлетяха монети, лъснаха на светлината, която бликаше от прозореца. В мига, в който сияещият дъжд започна да се сипе, Вин Тласна.

Монетите се разлетяха като рояк насекоми, всяка оставяше диря в мъглата. Чуха се болезнени викове, когато монетите започнаха да се удрят в плът, и няколко от черните силуети паднаха.

Но няколко останаха. Литналите към тях монети отскочиха встрани, Тласнати от невидими аломантични ръце. Четирима от убийците останаха прави. Двама носеха мъглопелерини. Единият й се стори познат.

Шан Елариел. На Вин не й трябваше да види пелерината, за да разбере: имаше само една причина жена с ранга на Шан да участва в убийството. Тя беше Мъглородна.

— Ти?! — извика смаяно Шан. Носеше черен панталон и риза, черната й коса бе прихваната назад, пелерината й бе със стилна кройка.

„Двама Мъглородни — помисли Вин. — Лоша работа“. Отскочи назад, понеже единият от убийците замахна с фехтоваческо бастунче към главата й.

Вин се плъзна надолу по покрива, Тласна се, за да спре, и се завъртя. Протегна ръка и Притегли монетите, които не се бяха разхвърчали в нощта, събра ги в шепата си.

— Убийте я! — изсъска Шан. Двамата мъже, които Вин бе повалила, продължаваха да стенат на покрива. Не бяха мъртви, единият дори се опитваше да се изправи.

„Главорези — помисли Вин. — Другите двама сигурно са Монетомети“.

Сякаш за да потвърди мисълта й, единият се опита да Тласне встрани стъкленицата й. За щастие вътре нямаше достатъчно метал и Вин без усилие успя да я задържи.

Шан бе насочила вниманието си към прозореца.

„Не, няма да ти позволя“ — помисли Вин и отново се хвърли напред.

Монетометът я видя и нададе предупредителен вик. И, разбира се, се опита да я Тласне, но Вин се беше закотвила за обшития с бронз покрив. Разпали стомана и се Тласна с равномерно усилие.

Стоманеният тласък на мъжа — предаван през монетата на Вин и от нея на покрива — го изстреля във въздуха. Той изкрещя и се изгуби в мрака. Бе само Мъглив и не можеше да се Притегли обратно към покрива.

Вторият Монетомет се опита да обсипе Вин с боксинги, но тя ги отби с лекота. За съжаление той не бе така глупав като другаря си и освободи монетите веднага след като ги Тласна. Очевидно не си бе и помислил, че ще успее да я удари. Защо тогава упорстваше…

„Другият Мъглороден!“ — сети се Вин и се наведе рязко в мига, когато от тъмните мъгли изскочи мъж с порещи въздуха стъклени кинжали в ръце.

Вин успя да се измъкне на косъм и разпали пютриум, за да подсили баланса си. Скочи към ранения Главорез, който едва се държеше на крака, разпали нова доза пютриум и го блъсна с рамо в гърдите.

Той се олюля, притиснал с ръка окървавения си хълбок, препъна се и падна право върху прозореца. Тънкото цветно стъкло се строши и подсиленият с калай слух на Вин долови отдолу изненадани викове, последвани от трясъка на сгромолясващо се на пода тяло.

Вдигна глава и погледна със зла усмивка сащисаната Шан. Зад нея вторият Мъглороден изруга тихо.

— Ти… ти… — изломоти Шан с блеснали от гняв очи.

„Елънд, надявам се, че си схванал предупреждението и си избягал — помисли Вин. — Време е и аз да изчезвам“.

Не можеше да се изправи едновременно срещу двама Мъглородни — в повечето нощи не успяваше да надвие дори само Келсайър. Разпали стомана и се изстреля назад. Шан пристъпи напред и се Тласна след нея. Вторият Мъглороден я последва.

„О, небеса!“ — изруга Вин наум, завъртя се във въздуха и се Притегли към ръба на покрива близо до мястото, където бе избила прозореца. Под нея в двора вече притичваха фигури с фенери, чуваха се викове и дрънчене на оръжие. Лорд Венчър сигурно вече смяташе, че синът му е мъртъв. Очакваше го изненада.

Вин скочи в мъглите, чу, че двамата Мъглородни я следват, стъпи на покрива и отскочи отново.

„Лоша работа“ — помисли си, докато се носеше сред мътните течения. Не й бяха останали почти никакви монети, не носеше и кинжалите, а отзад я преследваха двама опитни Мъглородни.

Разпали желязо и трескаво затърси някаква котва. Една-единствена синя линия се движеше под нея и вляво.

Вин се прикачи за нея, промени траекторията си и се стрелна надолу. Котвата й се оказа нагръдната броня на нещастен стражник, който се бе проснал на стената и се беше вкопчил в един от зъберите, за да не литне нагоре към нея.

Вин стовари босите си крака върху гърдите му, отскочи и стъпи върху студения камък. Стражникът изпъшка и изпусна зъбера, но след миг отново се вкопчи в него, теглен от друга аломантична сила.

„Съжалявам, приятел“ — помисли Вин и го изрита през ръба на стената. Той веднага полетя нагоре и увисна във въздуха, сякаш бе окачен на яко въже.

В небето се чу шум от сблъскващи се тела и Вин зърна два силуета да падат безпомощно към двора. Усмихна се и хукна по стената. „Надявам се единият от двамата да е Шан“.

Скочи върху покрива на караулното. На площада отпред изплашените гости се качваха в каретите си.

„И така, започна войната между Къщите — помисли Вин. — Не смятах обаче, че аз ще й дам началото“.

Тъмна фигура се стрелна към нея от мъглите отгоре. Вин разпали пютриум и отскочи встрани. Шан се приземи ловко — с развята пелерина — върху караулното. Беше извадила кинжали и очите й горяха от ярост.

Вин скочи настрани, претърколи се по покрива и падна между двама стражници, които извикаха уплашено, стреснати от появата й. Шан скочи до тях и Тласна единия стражник към Вин. Той изкрещя от ужас и в същия миг Вин също започна да Тласка бронята му — но той бе по-тежък от нея и тя отхвърча назад. Придърпа се от стражника, за да забави падането си, и той се блъсна в стената. Вин скочи гъвкаво до него и сграбчи тоягата, която беше изпуснал.

Шан атакува сред блясък на въртящи се кинжали и Вин бе принудена да отстъпи. „Много е добра!“ — успя да си помисли с нарастваща уплаха. Самата тя почти не се бе упражнявала с кинжали — и сега съжали, задето не бе помолила Келсайър да я подготви още малко. Замахна с тоягата, но никога не бе използвала подобно оръжие и атаката й бе смехотворна.

Шан посече и Вин почувства остра болка в бузата. Отскочи, изпусна тоягата и докосна лицето си. По бузата и се стичаше кръв. Зърна усмивка на устните на Шан.

Едва сега си спомни за стъкленицата. Тази, която все още носеше, която й бе дал Келсайър.

Атиум.

Нямаше време да я вади от пояса си. Разпали стомана и я Тласна във въздуха пред себе си. После едновременно разпали желязо. Дръпна топчето атиум. Стъкленицата се строши и лъщящото мънисто литна право към устата й. Тя го лапна, преглътна го и го Притегли надолу.

Но преди да предприеме нещо, Шан Гаврътна своята стъкленица.

„Разбира се, че и тя има атиум!“

Но с какво количество разполагаше? Келсайър не бе дал на Вин много — щеше да стигне за не повече от трийсетина секунди. Шан скочи напред и дългата й черна коса се развя зад нея. Вин стисна зъби. Нямаше кой знае какъв избор.

Разпали атиума. Почти веднага тялото на Шан се размножи в дузина атиумни сенки. Това беше мъртвата хватка на Мъглородните — първият, чийто атиум се свършеше, щеше да загуби играта. Не можеш да избягаш от противник, който знае точно какво ще направиш.

Вин отстъпи назад, без да откъсва поглед от Шан. Аристократката я последва, призраците оформяха около нея истинска подвижна сфера. Изглеждаше спокойна. Уверена.

„Сигурно има предостатъчно атиум — помисли Вин. Усещаше как запасите и бързо се топят. — Трябва да бягам“.

От гърдите й внезапно щръкна сянка на дървено острие и Вин отскочи встрани миг преди истинската стрела да я прободе. Погледна към портата и видя няколко стражници с лъкове.

„Тя просто чака да ми свърши атиумът. Иска да побягна. Знае, че може да ме настигне“.

Имаше само една възможност: атака.

Шан смръщи изненадано вежди, когато Вин се метна напред — призрачни стрели одраскаха камъните миг преди истинските да ги последват. Вин се шмугна между две — подхранваният й от атиум ум знаеше точно как да се движи — и усети как едната раздвижва въздуха до бузата й.

Шан замахна с кинжалите и Вин се наведе настрана, избегна първия удар и блокира втория с ръка. Острието разряза болезнено китката й и от раната рукна кръв. Всяка капка бе като прозрачна атиумна проекция. Вин разпали пютриум и удари Шан с юмрук в корема.

Шан изстена от болка и се преви, но не падна.

„Атиумът почти свърши — помисли отчаяно Вин. — Остават само няколко секунди“.

И тогава се реши. Пое смъртоносния риск и изгаси атиума малко по-рано.

Шан се приближи със зловеща усмивка, стиснала уверено кинжала. Предполагаше, че Вин е изчерпала атиума си — и че следователно е безпомощна. Беззащитна.

И в този миг Вин разпали последните късчета. Шан спря объркана, което даде на Вин желаната възможност — и в същия миг отгоре долетя призрачна стрела.

Вин улови истинската, която я последва — въпреки че беше огладено, дървото остърга болезнено дланта й — и я заби дълбоко в гърдите на Шан. Стрелата се счупи и краят с перата остана в ръката на Вин. Шан се люшна назад, но успя да се задържи на крака.

„Проклет пютриум!“ — изруга Вин и измъкна сабята от ножницата на лежащия в безсъзнание в краката й войник. Скочи напред, стиснала решително зъби, и Шан — все още замаяна — вдигна ръка, за да Тласне сабята настрани.

Вин остави оръжието да отлети — то бе само за отвличане на вниманието — и заби и счупения край на стрелата в гърдите на противничката си.

Този път Шан падна. Опита се да се изправи, но стрелата, изглежда, бе засегнала сериозно сърцето й, защото тя внезапно пребледня. Гърчи се още няколко секунди, после замря безжизнена върху камъните.

Вин се надигна, пое си дъх и изтри кръвта от бузата си — едва сега осъзна, че само я размазва по лицето си още повече.

Погледна към покрива, сбогува се мислено с Елънд и скочи в нощта.

31.

— Не зная — рече Келсайър, усмихна се и същевременно сви рамене. — От Бриз би станал чудесен министър по чистотата.

Останалите се изкискаха, само Бриз сви недоволно устни.

— Не разбирам защо все аз се превръщам в център на присмеха ви. Защо избирате единствения достоен човек в тази група за прицел на подигравките си?

— Защото, драги мой — имитира го Хам, — няма по-подходящ от теб.

— О, стига вече! — изпъшка Бриз. Дух почти се търкаляше на пода от смях. — Всичко това е абсолютно детинско. Хамънд, мисля, че само момчето намира думите ти за смешни.

— Аз съм войник — изръмжа Хам и вдигна чашата си. — Духовитите ти словесни атаки не могат да ми направят нищо, понеже може би съм твърде глупав, за да ги схвана.

Келсайър се засмя. Един от неприятните странични ефекти, свързани с нощните му излизания, бе, че му липсваха вечерните сбирки в кухнята на Клъбс. Бриз и Хам както винаги се дърлеха. Докс седеше в другия край на масата и преглеждаше тефтерите и докладите, а Дух слушаше и се кикотеше. Клъбс наблюдаваше всичко това от своя ъгъл и видимо се наслаждаваше на факта, че се мръщи най-добре от всички в компанията.

— Време е да тръгвам, господарю Келсайър — заяви Сейзед, след като погледна часовника на стената. — Господарката Вин сигурно вече е готова.

Келсайър кимна.

— Аз също ще вървя. Чакат ме още много…

Външната врата се отвори с трясък и нахлу Вин, само по бельо, при това опръскано с кръв.

— Вин! — извика Хам и скочи.

На бузата й имаше кървава резка, едната й ръка беше превързана.

— Добре съм.

— Къде ти е роклята? — попита Доксон.

— Роклята ли? — Вин погледна разкъсаните си дрехи. — Ами… пречеше ми. Съжалявам, Докс.

— В името на лорд Владетеля, момиче! — възкликна Бриз. — Майната й на роклята! Ти как си?

— Нали ви казах: добре съм.

Дух — не откъсваше поглед от полуголата Вин — се беше изчервил до уши. Сейзед заоглежда раните й.

— Мисля, че направих нещо лошо — рече Вин. — Аз… май… убих Шан Елариел.

— Какво?! — възкликна Келсайър.

Сейзед вече внимателно размотаваше превръзката.

— Тя се оказа Мъглородна. Сбихме се. Победих я.

„Убила си напълно обучена Мъглородна? — помисли смаяно Келсайър. — Та аз те подготвям само от осем месеца!“

— Господарю Хамънд — помоли Сейзед, — ще ми донесете ли чантата с лекарства?

— А също и нещо да се облече — обади се Келсайър. — Иначе бедният Дух ще получи сърдечен пристъп.

— Какво им е на дрехите ми? — попита Вин сърдито. — Носила съм и по-оскъдно облекло, когато бях в бандата.

— Вин, това е бельо — посочи Доксон.

— Е, и?

— Въпросът е принципен — продължи спокойно Доксон. — Младите дами не тичат по улиците само по бельо — колкото и да прилича на ежедневни дрехи.

Вин повдигна рамене и седна, та Сейзед да й направи нова превръзка. Изглеждаше… напълно изчерпана. И не само от двубоя. „Какво още може да се е случило на този бал?“ — запита се Келсайър, а на глас попита:

— И къде се срещна с тази Елариел?

— В Цитаделата Венчър — отвърна Вин и сведе поглед. — Аз… мисля, че някои от стражниците ме видяха. Може би и някои благородници, но не съм сигурна.

— Виж, това вече е лошо — въздъхна Доксон. — Тази рана на бузата ще си личи дори с грим отгоре. Ама честно, вие аломантите… Никога ли не си помисляте как ще изглеждате в деня, след като се сбиете с някой?

— Докс, трябваше да помисля преди всичко за това как да остана жива.

— Оплаква се, защото се безпокои за теб — каза Келсайър. Хам се върна с чантата. — Такъв си е той.

— Господарке, и двете рани трябва да се зашият веднага — каза Сейзед. — Опасявам се, че тази на ръката стига до костта.

Вин кимна и Сейзед почисти ръката й с дезинфектиращ разтвор и се захвана за работа. Тя понасяше действията му без видима болка — очевидно беше разпалила пютриум.

„Съвсем е изтощена — помисли Келсайър. Беше толкова крехка. Хамънд я заметна с едно наметало, но тя дори не забеляза. — Аз я забърках в това“.

Сейзед приключи с шева на ръката, пристегна превръзката и се зае с раната на бузата.

— И защо ти трябваше да се биеш с Мъглородна? — попита навъсено Келсайър. — По-добре да беше избягала. Не си ли взе поука от срещата с инквизиторите?

— Не можех да се измъкна, без да й обърна гръб — обясни Вин. — Освен това тя имаше повече атиум от мен. Ако не я бях нападнала, щеше да ме преследва и да ме настигне. Трябваше да я ударя, когато силите ни бяха равни.

— Но как въобще се забърка в тази история? — настоя Келсайър. — Тя ли те нападна?

Вин сведе очи към пода.

— Не — аз я нападнах.

— Защо?

Вин мълчеше. Сейзед внимателно зашиваше раната на бузата й.

— Защото щеше да убие Елънд — призна накрая Вин.

Келсайър изпъшка отчаяно.

— Елънд Венчър? Рискувала си живота си — и нашия план, живота на всички ни — за това глупаво момче?

— Да. — Вин го стрелна с очи.

— Какво ти става, момиче? — попита Келсайър. — Елънд Венчър не заслужава подобна жертва.

Тя се надигна ядосано — Сейзед се отдръпна — и наметалото падна на пода.

— Той е добър човек!

— Той е аристократ!

— И ти също! — тросна се Вин и махна с превързаната си ръка към останалите членове на групата и кухнята. — Какво ще кажеш за това? Че е живот на скаа? Какво знае всеки един от вас за живота на обикновения скаа? Благороднически дрешки, нападате враговете си нощем, ядете на корем, пийвате на воля. Това не е живот на скаа! — Тя пристъпи напред, втренчила поглед в Келсайър, и той премигна, изненадан от избухването й. — Какво знаеш за тях, Келсайър? Кога за последен път си спал на улицата, да трепериш от студ, да слушаш кашлицата на просяка до теб и да знаеш, че болестта му може да те убие? Въобще лягал ли си си някога с мисълта, че някой член на твоята банда може да дойде и да те изнасили? Случвало ли ти се е да си толкова гладен, че да ти се иска да забиеш нож в гърба на другаря си само за да му отнемеш залъка? Случвало ли ти се е собственият ти брат да те пребива, а ти да си му благодарен, защото поне някой ти обръща внимание? — Млъкна и си пое дъх с пухтене. Всички я гледаха втренчено. — Не ми говори за благородници — продължи Вин. — И не смей да говориш за хора, които не познаваш. Ти не си скаа — ти си благородник, само без титлата!

Обърна се и излезе. Келсайър я изпроводи със слисан поглед, онемял, изпълнен с чувство за вина.

За пръв път не знаеше какво да каже.

Вин не се прибра в стаята си. Качи се на покрива и загледа как мъглите се местят на талази из непрогледната нощ.

Дори не усещаше студа. Ръката я болеше, но съвсем поносимо.

Седна. Не знаеше какво да мисли, нито какво да чувства. Не трябваше да избухва пред Келсайър, но след всичко, което се бе случило — двубоят, предателството на Елънд… усещаше, че е на предела на силите си. Трябваше да си изкара яда на някого.

„Ами ядосвай се на себе си — зашепна в нея гласът на Рийн. — Ти си тази, която ги допусна близо до себе си. А сега те всички ще те изоставят“.

Не можеше да прогони болката. Можеше само да седи и да рони сълзи, докато светът около нея се рушеше.

Капакът на тавана се повдигна и Келсайър надзърна над отвора.

„В името на лорд Владетеля! Не искам да говоря с него сега“. Опита да изтрие сълзите си, но само раздразни раната на бузата.

Келсайър дойде при нея, разкърши рамене и погледна към мъглите.

„Той не заслужава нещата, които му казах. Никой от тях не ги заслужава“.

— Успокояващо е да гледаш мъглите, нали? — тихо каза той.

Вин кимна.

— Помниш ли какво ти казах веднъж? Мъглите те пазят, те ти дават сила… крият те…

Тя сведе поглед и той й подаде наметалото.

— Вин, има някои неща, от които не можеш да се скриеш. Зная… опитвал съм.

Вин му позволи да я завие с наметалото.

— Какво стана все пак? — попита той.

— Елънд ми каза… че не желае повече да се вижда с мен.

— Аха. — Келсайър въздъхна и седна до нея. — Това, след като уби бившата му годеница ли стана?

— Преди това…

— И въпреки това ти реши да го спасиш?

Вин кимна и подсмръкна.

— Да. Голяма глупачка съм, нали?

— Не повече от всички нас. — Келсайър погледна към мъглите. — Обичах Мейр дори след като ме предаде. Нищо не можеше да промени чувствата ми.

— И затова боли толкова много. — Вин поклати глава и си спомни какво й бе казал Келсайър по-рано. „Вече го разбирам“.

— Не можеш да престанеш да обичаш някого само защото те е наранил — продължи той. — Макар че би било по-леко.

Тя отново щеше да се разплаче, но той постави бащински ръка на рамото й.

— Аз го обичах, Келсайър — прошепна тя.

— Елънд ли? Зная.

— Не, не Елънд — отвърна Вин. — Рийн. Той ме биеше. Непрекъснато. Ругаеше ме, крещеше ми, плашеше ме, че ще ме зареже. Всеки ден си повтарях, че го мразя. И го обичах. Все още го обичам. Боли ме, като си помисля, че си отиде завинаги.

— О, дете — прошепна Келсайър и я притисна към себе си. — Съжалявам.

— Всички ме изоставят — продължи тя. — Почти не помня майка си. Знаеш ли, тя се опитала да ме убие. Чувала гласове в главата си и те я накарали да убие сестричката ми. Сигурно е щяла да убие и мен, ако Рийн не я бил спрял. Както и да е, в края на краищата ни заряза. И аз се вкопчих в Рийн. Но той също си тръгна. Обикнах Елънд… но и той вече не ме иска. — Погледна го. — Какво ще направиш сега? Кога ще ме изоставиш?

— Аз… Вин, не зная — тъжно каза Келсайър. — Тази наша задача, моят план…

Тя втренчи поглед в очите му, търсеше в тях някакъв знак. „Какво криеш от мен, Келсайър? Нещо, което е опасно?“ Изтри очи и се освободи от прегръдката му. Чувстваше се глупаво.

Той поклати глава.

— Знаеш ли, сигурно си права за мен. Май наистина не давам големи шансове на благородниците.

Вин се изчерви.

— Келсайър, не биваше да го казвам. Вие сте свестни хора и този твой план… разбирам, че го правиш заради всички скаа.

— Не, Вин. — Келсайър поклати глава. — Това, което каза, е съвсем вярно. Ние не сме истински скаа.

— Но това е добре — рече тя. — Ако бяхте обикновени хорица, нямаше да имате смелост да се захванете с този план.

— Може да им липсва опит — продължи Келсайър. — Но не и кураж. Вярно, изгубихме нашата армия, но те бяха готови — с минимална подготовка — да се опълчат срещу по-опитен и силен противник. Не, на скаа не им липсва кураж. Липсва им само подходящата възможност.

— Значи твоята задача е да им дадеш тази възможност. Което пък значи, че си толкова скаа, колкото всеки от тях.

Келсайър се усмихна.

— Че съм скаа, колкото всеки от тях. Това ми харесва. Изглежда, трябва по-малко да се занимавам с убийства на благородници и повече с това как да помогна на скаа.

Вин кимна, загърна се в наметалото и се загледа в мъглите.

„Те ни защитават… дават ни сила… крият ни…“

От доста време не беше изпитвала нужда да се крие. Но сега, след нещата, които бе казала долу, й се искаше да се изгуби някъде в тези мъгли.

„Трябва да му кажа. Това може да има значение за успеха или провала на плана“.

Тя си пое дъх.

— Келсайър, Къща Венчър има слабо място.

— Така ли?

— Да. Атиумът. Те отговарят за добива и доставката му. Той е източникът на богатството им.

Келсайър се замисли.

— Разбира се! Ето как си плащат данъците и защо са толкова могъщи… Той има нужда от някой, който да му върши работата…

— Келсайър?

Той я погледна.

— Не предприемай нищо, освен ако не е крайно наложително, ясно?

Келсайър се намръщи.

— Вин, нищо не мога да ти обещая. Ще се опитам да измисля друг начин, но настоящата обстановка изисква Къща Венчър да падне.

— Разбирам.

— Благодаря, че ми каза.

Тя кимна. „Ето, че предадох и него“. Поне я успокояваше мисълта, че не го е направила от злоба. Келсайър беше прав: Къща Венчър бе сила, която трябваше да бъде неутрализирана. Странно, но споменаването й, изглежда, обезпокои повече него. Той седеше, загледан меланхолично в мъглите. Почеса се замислено по ръката.

„Раните — помисли си Вин. — Той не мисли за Къща Венчър — мисли за Ямите. За нея“.

— Келсайър?

— Да? — Очите му все така бяха зареяни в мъглите.

— Не мисля, че Мейр те е предала.

Той се усмихна.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не, сериозно го казвам. Инквизиторите те чакаха, когато стигна в центъра на двореца, нали?

— Да.

— Чакаха и нас също.

Той поклати глава.

— Ние с теб се натъкнахме на стражниците и вдигнахме шум. Когато влязохме с Мейр, бяхме съвсем тихи. Подготвяхме го цяла година — бяхме тихи, потайни и много внимателни. Някой ни бе устроил клопка.

— Мейр е била аломантка, нали? Може да са усетили, че идва.

Келсайър поклати глава.

— Имахме Задимител. Редд. Инквизиторите го убиха. Мислех, че може той да е бил предателят, но някак си не се връзваше. Редд дори не знаеше какво сме намислили, преди да тръгнем. Само Мейр бе в течение на всичко — дати, време, цели, — за да ни издаде. Освен това и думите на лорд Владетеля… Не можеш да си представиш, Вин. Усмихна се и й благодари. В очите му имаше честност. Очите му казваха, че не лъже. А и защо да лъже?

Вин помълча няколко секунди, обмисляше думите му. После каза бавно:

— Келсайър. Мисля, че инквизиторите могат да засекат нашата аломантия дори когато горим мед.

— Невъзможно.

— Направих го тази вечер. Проникнах през медния облак на Шан, за да открия нея и другите убийци. Точно така успях да стигна навреме при Елънд.

Келсайър се намръщи.

— Сигурно грешиш.

— Не — упорито отвърна тя. — Нали усетих как лорд Владетеля докосва чувствата ми дори след като разпалих мед. И кълна се, когато бягах и се криех от инквизитора, той ме откри, макар че уж беше невъзможно. Келсайър, помисли си — ами ако е така? Ако прикриването чрез Задимяване не е само въпрос на това дали си разпалил мед? Ако зависи от това колко си силен?

— Хм. Не знам.

— Искам да кажа, че не е задължително Мейр да те е предала! — продължи разпалено Вин. — Инквизиторите са изключително силни. Този, който ви е очаквал, може просто да е усетил, че разпалвате метали! Почувствали са, че някой аломант смята да проникне в двореца. За това й е благодарил лорд Владетеля — защото тя е била разкрита и ви е издала. Била е аломантка и са ви усетили!

Келсайър мълчеше. После изведнъж рязко се обърна към нея.

— Направи го сега! Кажи ми какъв метал съм разпалил.

Вин затвори очи, припали бронз и се заслуша… наострила сетива, както я бе учил Марш. Спомни си самостоятелните си упражнения, времето, прекарано да се съсредоточава върху вълните на Бриз, Хам и Дух. Опита се да разгадае този безпогрешен аломантичен ритъм… Опита се…

За един кратък миг й се стори, че усеща нещо. Нещо много странно — бавни вибрации, като далечни удари на барабан, различни от всички останали аломантични сигнали. Но не идваха откъм Келсайър. Идваха от… от някъде много далече. Тя се съсредоточи, затърси посоката, от която идваха.

И изведнъж, докато се съсредоточаваше, нещо друго привлече вниманието й. Познат ритъм, който извираше от Келсайър. Слаб, труден за улавяне над пулсациите на собственото й сърце. И същевременно напрегнат и забързан.

Отвори очи.

— Пютриум! Гориш пютриум!

Келсайър премигна изненадано.

— Невъзможно — прошепна. — Дай пак!

Тя затвори очи.

— Калай — рече след миг. — Сега стомана — смени ги, докато говорех.

— Дявол да го вземе!

— Права съм значи — продължи разпалено Вин. — Мога да долавям аломантични пулсации дори през медта! Слаби са, но ако се съсредоточиш достатъчно…

— Вин — прекъсна я Келсайър. — Не мислиш ли, че и други аломанти са го опитвали преди нас? Нима е трябвало да изминат хиляда години, за да открием, че медният облак може да бъде преодоляван? Дори аз съм се мъчил. Учителят ме караше, напъвах се с часове да усетя какво има зад защитата му.

— Но… — стресна се Вин. — Как…?

— Сигурно е свързано със силата, както каза ти. Инквизиторите могат да Тласкат и Теглят по-силно от всеки Мъглороден — може би са толкова могъщи, че надделяват над металите на другите.

— Келсайър — тихо каза Вин. — Аз не съм инквизитор.

— Но си силна — каза той. — По-силна, отколкото би трябвало да бъдеш. Помисли си — тази нощ уби истинска Мъглородна!

— Беше късмет — рече тя и се изчерви. — Успях да я измамя.

— Вин, в аломантията всичко е измама. Не, в теб наистина има нещо особено. Забелязах го още първия ден, когато отблъсна опита ми да Тласкам чувствата ти.

Тя се изчерви още повече.

— Не може да е това, Келсайър. Може би съм се упражнявала с бронз повече от теб… не зная… но просто…

— Вин — прекъсна я той. — Мисля, че омаловажаваш способностите си. Всички знаем, че си невероятно добра. И ако наистина можеш да проникваш през меден облак… тогава… направо не знам. Знаеш ли, опитай се да посъбудиш самоуважението си, дете! Ако има нещо, на което ще опитам да те науча, това ще е да си по-уверена.

Вин се усмихна.

— Хайде — подкани я той и й протегна ръка. — Сейзед ще има да мрънка, ако не му позволиш да си свърши работата с раната ти, а Хам сигурно умира от нетърпение да му разкажеш за двубоя. Между другото, добре си направила, че си оставила трупа на Шан в Цитаделата Венчър — когато в Къща Елариел научат, че са я намерили мъртва при Венчърови…

— Келсайър, не съм сигурна дали съм готова да сляза долу. Как ще се изправя пред тях?

Келсайър се разсмя.

— О, не бери грижа. Ако не изръсваш по някоя глупост от време на време, значи не ти е мястото в нашата група.

— Елънд, как можеш да четеш в такъв момент? — попита Джастис.

Елънд вдигна очи от книгата.

— Четенето ме успокоява.

Джастис повдигна вежди, намести се нервно на седалката и запотропва с пръсти. Пердетата бяха спуснати, отчасти за да скрият светлината от фенера на Елънд, а също и заради мъглите. Макар че Елънд не го признаваше, мътните талази навън го изнервяха. От благородниците не се очакваше да се плашат от подобни неща, но това не променяше факта, че гъстата леплива мъгла го караше да изтръпва.

— Баща ти ще посинее от яд — заяви Джастис, продължаваше да потропва с пръсти.

Елънд сви рамене, макар че това, което чу, не му се понрави. Не заради баща му, а заради случилото се тази нощ. Изглежда, някои аломанти бяха проследили срещите им. С каква информация разполагаха? Знаеха ли за книгите му?

За негов късмет един от тях се бе спънал и бе паднал през прозореца. След това настъпи истинска суматоха — дотичаха войници и гости, обхванати от паника. Първата мисъл на Елънд беше за книгите — опасните, тези, заради които принудителите можеха да му създадат сериозни неприятности.

Така че той се възползва от объркването, за да се отърве от тях. Напъха ги в една торба и двамата с Джастис излязоха през един страничен вход. Метнаха се в една карета и заедно с останалите, които напускаха панически двора, се озоваха на улицата. Никой не ги забеляза.

„Сигурно всички вече са се успокоили — помисли Елънд. — Разбрали са, че Къща Венчър не се опитва да ги нападне и че няма никаква опасност. Само няколко несръчни шпиони“.

Досега трябваше да се е прибрал. Но реши да използва удобния момент, за да се срещне с друга група шпиони. Този път негови.

На вратата се почука и Джастис подскочи. Елънд затвори книгата и отвори. Фелт, един от най-старите шпиони на Къща Венчър, се качи в каретата и кимна уважително на Елънд, после и на Джастис.

— Е? — подкани го Джастис.

Фелт седна с присъщата на неговия вид странна гъвкавост и докладва:

— Милорд, официално в тази сграда се помещава дърводелска работилница. Един от хората ми е чувал за нея — държи я майстор Кладент, скаа дърводелец от по-заможните.

Елънд се намръщи.

— Защо стюардът на Валет ще ходи там?

— Милорд, според нас тази работилница е само параван — обясни Фелт. — Следим сградата, както ни наредихте. Но трябва да сме внимателни — на покрива и на горния етаж има няколко тайни наблюдателници.

Елънд го изгледа стреснато.

— Доста странна предпазна мярка за обикновена работилница, не мислиш ли?

— И това не е всичко, милорд. Един от нашите най-добри помощници успя да се промъкне в самата сграда. Но не могъл да подслуша почти нищо — всички прозорци и врати са добре изолирани.

„Още една странна предпазна мярка“ — помисли Елънд и попита:

— И какво според теб може да означава това?

— Милорд, там със сигурност има подземно скривалище — отвърна Фелт. — При това доста добро. Ако нямахме причини да сме изключително внимателни, със сигурност щяхме да пропуснем всички тези признаци. Според мен хората вътре — включително терисецът — са членове на шайка скаа крадци. Добре финансирани и доста опитни.

— Шайка скаа крадци? — възкликна Джастис. — И лейди Валет също?

— Така изглежда, милорд.

Елънд се замисли.

— Шайка… скаа крадци — повтори изумено. „Защо им е да пращат свой човек на баловете? Вероятно са замислили някоя голяма измама“.

— Милорд? — попита Фелт. — Искате ли да ги нападнем? Разполагам с достатъчно хора, за да пленя цялата шайка.

— Не — отвърна Елънд. — Прибери хората си и не казвай на никого какво си видял.

— Да, милорд — отвърна Фелт и се измъкна от каретата.

— В името на лорд Владетеля! — възкликна Джастис, след като вратата се затвори. — Нищо чудно, че не ми приличаше на знатна дама. Отначало си мислех, че е заради провинциалния й произход — а тя била крадла!

Елънд кимна, все още объркан.

— Дължиш ми извинение — продължи Джастис. — Бях прав за нея, нали?

— Може би — отвърна Елънд. — Но същевременно и си грешал. Тя не се е опитвала да ме шпионира — може би по-скоро да ме обере.

— И каква е разликата?

— Трябва да помисля за всичко това — отвърна Елънд, пресегна се и потропа по стената. Каретата тръгна. Той се облегна назад и притвори очи.

Валет не беше жената, за която се представяше. Но той вече се бе подготвил за тази новина. Не само думите на Джастис бяха пробудили подозренията му. Тя самата не бе отговорила на обвиненията, които й бе отправил тази вечер. Очевидно го бе лъгала. Беше играла някаква роля.

Би трябвало да е бесен. Но вместо това го болеше — заради предателството й. И същевременно, колкото и да бе необяснимо… изпитваше някакво облекчение.

— Какво ти става? — попита Джастис, втренчил изучаващ поглед в лицето му.

Елънд поклати глава.

— Джастис, думите ти ужасно ме разтревожиха. Толкова ми е зле, че почти не мога да мисля — и всичко това, защото смятах Валет за предателка.

— Но тя е предателка. Елънд, тя се опитва да те измами!

— Така е. Но поне не е шпионин на някоя друга Къща. Когато си заобиколен от интриги, политически боричкания и удари под кръста, нещо толкова просто като обикновения обир ти се струва дори освежаващо.

— Но…

— Всичко е заради парите, Джастис.

— Елънд, парите са важно нещо. Поне за някои от нас!

— Не са толкова важни, колкото Валет. Бедното момиче… през цялото време се е тревожело дали ще й мине номерът!

Джастис помисли малко, после поклати глава.

— Елънд, ти си единственият човек, който изпитва облекчение, когато разбере, че някой се е опитвал да го обере. Трябва ли да ти припомням, че това момиче те е лъгало от самото начало? Може да си се увлякъл по нея, но е хубаво да си припомниш, че нейните чувства не са истински.

— Може и да си прав — призна Елънд. — Но… Джастис, не зная. Имам усещането, че я познавам. Чувствата й ми се струваха толкова искрени… толкова неподправени…

— Да бе!

Елънд поклати глава.

— Засега поне нямаме достатъчно информация, за да я съдим. Фелт я смята за крадла, но може да има други причини, поради които тази шайка праща свои хора на баловете. Може да е информатор. Или е крадец, но не аз съм й целта. Прекарваше ужасно много време сред останалите придворни — защо ще го прави, ако целта съм аз? Всъщност прекарваше много по-малко време с мен и никога не ме е врънкала за подаръци…

Млъкна. Спомни си първата им, случайна среща, която бе променила живота и на двамата. Усмихна се и поклати глава.

— Не, Джастис. Тук има повече, отколкото виждаме. Има нещо в това момиче, което не се обяснява толкова просто.

— Щом казваш… — отвърна намръщено Джастис.

Елънд се сепна, споходен от внезапно хрумване, и възкликна:

— Джастис… Тя е скаа!

— И какво?

— И ме измами — измами и двама ни. Изигра почти перфектно ролята на аристократка!

— Е, на доста неопитна аристократка.

— Срещал съм се с истинска скаа, при това от банда крадци! — продължи Елънд. — Като си помисля само за какви неща можех да я попитам!

— Какви неща?

— Ами за скаа например — отвърна Елънд. — Но не е в това въпросът. Джастис, тя измами всички ни. Щом не успяхме да открием разликата между една скаа и аристократка, значи те не са толкова различни от нас. А ако не се отличават, защо се отнасяме с тях по този начин?

Джастис сви рамене.

— Елънд, не очаквах да погледнеш на нещата от този ъгъл. Не забравяй, че сме на прага на война между Къщите.

Елънд кимна замислено.

„Дали не бях прекалено суров с нея тази вечер?“

Беше се постарал да й внуши, че повече не желае да има нищо общо с нея. Отчасти защото бе разбрал, че не може да й има доверие. Но истинската причина беше, че искаше тя да напусне града. Само за известно време — докато утихне войната.

„Но след като не е благородничка, няма никаква причина да заминава“.

— Елънд? — повика го Джастис. — Слушаш ли ме изобщо?

Елънд вдигна глава.

— Мисля, че тази нощ направих нещо нередно. Исках Валет да напусне Лутадел. Но сега ми се струва, че я нараних безпричинно.

— По дяволите, Елънд! — ядоса се Джастис. — Срещата ни е била подслушвана от аломанти. Даваш ли си сметка какво можеше да се случи? Ами ако бяха решили да ни избият, вместо да ни шпионират?

— Да-да, прав си — рече Елънд все така разсеяно. — Най-добре ще е Валет да отпътува незабавно. Всеки, който е близо до мен, може да е в опасност.

Джастис го погледна с нарастващо раздразнение, после неочаквано се разсмя.

— Ти си безнадежден!

— Старая се, колкото мога — отвърна Елънд. — Но сериозно, не виждам повод за притеснения. Шпионите сами се издадоха и побягнаха — може би дори са ги заловили. Вече знаем някои от тайните, които крие Валет, така че и там водим в играта. Нощта бе много ползотворна!

— Е, ако погледнем нещата откъм оптимистичната страна…

Елънд вече съжаляваше, че бе напуснал Цитаделата Венчър. Може би беше глупаво да тръгва толкова бързо, преди да разбере повече подробности. Но пък си бе уговорил среща с Фелт и хаосът бе подходяща възможност да се измъкне незабелязано.

Каретата бавно влезе през отворения портал.

— Ти тръгвай — рече Елънд на приятеля си. — И вземи книгите.

Джастис кимна, взе торбата и скочи в движение. Елънд почака да спрат насред двора, слезе и подмина изненаданите стражници.

Дворът все още бе озарен от светлини. Пред вратата на Цитаделата имаше малък отряд. Неколцина души се втурнаха към него в мъглите.

— Милорд, баща ви…

— Да, знам — прекъсна ги Елънд и въздъхна. — Наредил е да ме отведете незабавно при него, нали?

— Да, милорд.

— Е? — посрещна го лорд Страф Венчър.

— Какво „е“?

— Къде беше?

— Ами… излязох — отвърна небрежно Елънд.

— Чудесно — въздъхна лорд Венчър. — Излагай се на рискове, щом искаш, момче. До известна степен съжалявам, че онези Мъглородни не те спипаха — това щеше да ми спести доста разочарования.

— Мъглородни? — попита Елънд и се намръщи. — Какви Мъглородни?

— Тези, които са подготвяли убийството ти.

Елънд се ококори.

— Значи… не е било просто шпионска група?

— О, не — отвърна лорд Венчър и се усмихна злобно. — Цял отряд убийци, пратен тук заради теб и приятелчетата ти.

„В името на лорд Владетеля! — помисли Елънд, осъзнал колко е било глупаво да излиза сам. — Не очаквах войната толкова бързо да стигне до опасна фаза. Не и за мен поне…“

— Откъде знаем, че са били Мъглородни? — попита Елънд, докато се опитваше да се съвземе.

— Нашите стражници успяха да убият… една — отвърна Страф. — Докато бягала.

Елънд се намръщи.

— Истинска Мъглородна? Убита от обикновени войници?

— От стрелци — уточни лорд Венчър. — Изглежда, са я заварили неподготвена.

— А мъжът, който пропадна през моя прозорец?

— Мъртъв е. Строшил си е врата.

Елънд продължаваше да се мръщи.

„Докато бягах, ми се видя съвсем жив. Какво криеш от мен, татко?“

— А Мъглородната? Познавам ли я?

— Бих казал — отвърна лорд Венчър, без да го поглежда в очите. — Шан Елариел.

Елънд замръзна. Шан? Бяха сгодени, а тя нито веднъж не бе споменавала, че е аломантка. Което вероятно означаваше…

Че е подготвяла всичко още тогава. Може би Къща Елариел бе смятала да го убие веднага щом се роди внук, който да наследи титлата.

„Прав беше, Джастис. Не мога да избягвам политическите интриги, като ги игнорирам. Обвързан съм с всичко това много повече, отколкото предполагах“.

Баща му очевидно беше доволен от себе си. Важен член на Къща Елариел бе убит в Цитаделата Венчър при опит да премахне Елънд… Триумф, от който щеше да извлече дивиденти през идните дни.

Елънд въздъхна и попита:

— Все пак успяхте ли да заловите някой от убийците?

Страф поклати глава.

— Единият скочил в двора и се измъкнал — вероятно също е бил Мъглороден. Намерихме още един убит на покрива, но не сме сигурни дали е имало и други. — Той се поколеба.

— Какво има? — попита Елънд.

— Нищо. — Страф махна с ръка. — Някои от стражниците твърдят, че имало и трети Мъглороден, който се сбил с другите двама, но се съмнявам. Не е бил от нашите.

Елънд се замисли. „Трети Мъглороден, който се сбил с другите двама…“

— Може би някой е узнал за убийството и се е опитал да го предотврати?

— Че защо някой Мъглороден ще те защитава? — изсумтя баща му.

— Може би просто не е искал да пострада невинен човек.

Лорд Венчър поклати глава и се засмя.

— Ти си глупак, момче. Даваш си сметка за това, нали?

Елънд се изчерви, после се обърна. Изглежда, лорд Венчър не очакваше нищо повече от него и той си тръгна. Не можеше да се прибере в стаята си, не и със счупения прозорец. Така че отиде в спалнята за гости и повика неколцина Мътни убийци да наблюдават вратата и балкона — за всеки случай.

Баща му вероятно беше прав за третия Мъглороден. Макар че всичко това изглеждаше някак странно.

„Странно, но е така. Или… би трябвало да е така“.

Имаше толкова много неща, които искаше да направи. Но баща му беше здрав и достатъчно млад. Щяха да минат десетилетия, преди Елънд да заеме мястото му — ако оцелееше дотогава. Искаше му се да отиде при Валет, да поговори с нея, да сподели безпокойството си. Тя щеше да го разбере — по някаква причина винаги го бе разбирала по-добре от останалите.

„Въпреки че е скаа!“ Не можеше да прогони тази мисъл. Имаше толкова много въпроси, толкова много неща, които искаше да разбере за нея.

„По-късно — помисли си, докато лягаше. — Сега трябва да се съсредоточа върху оцеляването на Къщата“. Това, което бе казал на Валет по този повод, не беше лъжа — трябваше да помогне на семейството си да оцелее през тази война.

А след това… какво пък, може би щяха да намерят начин да заобиколят лъжите и измамата.

32.

На две улици от работилницата на Клъбс се издигаше необичайно висока за квартала сграда — цели шест етажа. Беше някаква жилищна кооперация — място, където се бяха настанили цели скаа семейства. Вин никога не бе влизала вътре.

Пусна монета, стрелна се нагоре покрай стената, стъпи безшумно на покрива и притихналият в тъмното Дух подскочи изненадано.

— Аз съм — прошепна Вин.

Дух й се усмихна. Като на най-доброто Калаено око в групата обикновено му поръчваха по-отговорните смени, които напоследък бяха тези преди вечеря. Време, по което нагряващият конфликт между Големите къщи бе най-вероятно да прерасне в открито стълкновение.

— Продължават ли? — попита тихо Вин, разпали калай и огледа града. В далечината се виждаше ярко сияние, което сякаш извираше от вътрешността на мъглите.

Дух кимна и посочи към светлината.

— Цитаделата Хастинг. Елариел ги атакуват.

Вин кимна. Разрушаването на Къща Хастинг се очакваше — през изминалата седмица тя бе претърпяла десетина атаки от различни Къщи. Беше останала без съюзници и доходи и беше въпрос само на време кога ще падне.

Колкото и да бе странно, нито една Къща не атакуваше през деня. Имаше някаква престорена атмосфера на скритост около тази война, сякаш аристократите признаваха доминиращата роля на лорд Владетеля и не желаеха да го обезпокоят с военни действия посред бял ден. Всичко се вършеше нощем, под покривалото на мъглите.

— Бешел да иска това — измърмори Дух.

— Уф, Дух, защо не пробваш да говориш… нормално?

Дух я погледна.

— Лорд Владетеля. Май му харесва, че се бият.

Вин кимна. Келсайър се бе оказал прав. Нямаше почти никаква реакция от страна на Министерството или двореца във връзка с войната между Къщите, а гарнизонът, изглежда, не бързаше да се върне в Лутадел. Лорд Владетеля бе очаквал тази война — и не възнамеряваше да се намесва в нея. Беше решил да я остави да изгори, като горски пожар, който подхранва земята.

Само че този път пожарът нямаше да утихне, а щеше да предизвика друг — Келсайър щеше да нападне града.

„Стига Марш да открие как можем да спрем Стоманените инквизитори. Стига да успеем да превземем двореца. И, разбира се, стига Келсайър да може да се справи с лорд Владетеля…“

Поклати глава. Не искаше да подценява Келсайър, но просто не виждаше как може да стане това. Гарнизонът още не се беше прибрал, но според докладите приближаваше и щеше да е тук до седмица, най-много две. Няколко от Къщите вече бяха паднали, но засега нямаше и следа от всеобщия хаос, на който разчиташе Келсайър. Последната империя изживяваше тежки времена, но Вин се съмняваше, че ще се пропука.

Но въпросът не бе в това. Групата бе свършила невероятна работа по раздухването на тази война, вече бяха унищожени три Големи къщи, а останалите — сериозно отслабени. На аристокрацията щяха да й трябват десетилетия да се възстанови от собствените си междуособици.

„Наистина свършихме изумителна работа — помисли Вин. — Дори да не нападнем двореца — или атаката да се провали, — постигнахме чудесни резултати“.

С данните, събрани от Марш и от преведения от Сейзед дневник, бунтовниците разполагаха с информация за по-нататъшни действия. Не беше това, на което бе разчитал Келсайър, все още не ставаше дума за събаряне на империята. Но все пак можеше да се категоризира като важна победа — такава, която щеше да подхранва куража на скаа години наред.

Не без изненада Вин осъзна, че се чувства горда, задето е част от всичко това. Може би в бъдеще щеше да помогне да започне истински бунт — на място, където скаа все още не се бяха предали.

„Ако има такова място…“ Вин вече си даваше сметка, че проблемът не е само в Лутадел и неговите Усмиряващи станции, които държаха скаа в подчинение. Картината бе много по-мащабна — принудителите, изнурителният труд в полето и по фабриките, начинът на мислене, плод на хилядагодишно потисничество. Имаше причина въстанията на скаа да са толкова малобройни. Хората знаеха — или смятаха, че знаят, — че няма смисъл да се вдигат срещу Последната империя.

Дори Вин — която бе гледала на себе си като на „свободен“ крадец — бе вярвала в това. Трябваше да се сблъска с безумния, преобръщащ всички представи план на Келсайър, за да се убеди, че има и друга възможност. Може би тъкмо по тази причина той бе поставил пред групата толкова високи цели — давал си беше сметка, че само едно такова предизвикателство ще им помогне да разберат, че все пак могат да се съпротивляват.

Дух я погледна. Присъствието й още го смущаваше.

— Дух — каза тя, — нали знаеш, че Елънд прекъсна връзката си с мен?

Дух кимна и лекичко се наежи.

— Но — продължи Вин с нескрита тъга — аз все още го обичам. Съжалявам, Дух. Това е истината.

Той сведе глава и сякаш се смали.

— Ти не си виновен — продължи Вин. — Наистина не си. Въпросът е, че не можеш да избираш кого да обичаш. Повярвай ми, има някои хора, които бих предпочела да не обичам. Защото не го заслужават.

— Разбирам аз — рече Дух.

— Мога ли да задържа кърпичката?

Той повдигна рамене.

— Благодаря — рече тя. — Тя значи много за мен.

Той вдигна глава и зарея поглед в мъглите.

— Аз съм никакъв глупак. Аз… зная, че бешело да не стане. Аз виждам неща, Вин. Виждам много неща.

Тя утешаващо сложи ръка на рамото му. „Виждам неща“. Съвсем обяснимо, след като беше Калаено око…

— От много време ли си аломант? — попита го.

Дух кимна.

— Бешело Преобразяване, когато на пет. Почти нищо не спомних.

— И оттогава ли се занимаваш с калай?

— Повече. Бешело хубаво. Позволявало виждам, позволявало чувам, чувствам също.

— Ще ми дадеш ли някой и друг съвет? — попита обнадеждено Вин.

Той се замисли, после каза:

— Калаено горене… нищо общо с виждане. Бешело да не се вижда.

Вин смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Като гори — продължи той, — всичко идва. Много от всичко. Примамки тук, примамки там. Спираш искаш и се събират.

„Ако искаш да си добър в горенето на калай — опита се да си преведе Вин, — се научи да се справяш с нещата, които те разсейват. Въпросът е не какво виждаш, а какво можеш да отхвърлиш“.

— Интересно — каза тя замислено.

Дух кимна.

— Като гледа, вижда мъгла и вижда къщи, и усеща дърво, и вижда плъхове долу. Избери едно, не се пилей.

— Добър съвет — рече Вин.

Дух кимна. Зад тях нещо изшумоля и двамата трепнаха стреснато.

— Май трябва да открия по-добър начин да предупреждавам хората, че се приближавам — засмя се Келсайър. — Всеки път, когато идвам на някой наблюдателен пункт, се притеснявам да не стресна часовоя.

Вин се изправи и изтупа праха от дрехите си. Носеше мъглопелерина, риза и панталони — от дни не беше обличала рокля. Преструваше се на дама единствено когато посещаваше имението Реноа. Келсайър се страхуваше от убийци и не й позволяваше да стои там дълго.

„Поне купихме мълчанието на Клис“ — помисли тя, ядосана от хвърлените на вятъра пари.

— Време ли е?

Келсайър кимна.

— Почти. Искам да се отбием на едно място по пътя.

За втората им среща Марш бе избрал място, което уж оглеждаше за станция на Министерството. Идеално място за таен разговор, тъй като той щеше да прекара в сградата цялата нощ, за да търси аломантични активност наоколо. Щеше да води със себе си Усмирител, но някъде посред нощ за около час възнамеряваше да го отпрати. Времето не беше много, за да се промъкнат незабелязани и да се отдалечат, но щяха да се справят.

Сбогуваха се с Дух и се Тласнаха в нощта. Ала не продължиха дълго по покривите — Келсайър я свали на улицата и продължиха пеша, за да пестят сили и метали.

„Странно е — помисли Вин, като си спомни първите аломантични упражнения с Келсайър. — Вече дори не смятам пустите улици за страшни“.

Паважът беше хлъзгав, безлюдната улица се точеше пред тях. Беше тъмно, тихо и самотно — дори войната не бе променила много.

Но въпреки пустотата на нощния град Вин се чувстваше уютно в него. Мъглите бяха с нея.

— Вин — каза Келсайър. — Искам да ти благодаря.

Тя се обърна към него — висок и горд във великолепната си мъглопелерина.

— Да ми благодариш? Защо?

— За нещата, които каза за Мейр. Мислих доста за това… и за нея. Не знам дали твоята способност да виждаш през медния облак обяснява всичко, но… какво пък, в светлината на тези неща бих предпочел да мисля, че Мейр не ме е предала. — Поклати тъжно глава. — Глупаво, нали? Сякаш… през всичките тези години съм търсел някаква причина да се поддам на самозаблудата.

— Не зная — отвърна Вин. — Преди време щях да те сметна за глупак, но сега си мисля, че доверието между хората е тъкмо заради това. Доброволна самоизмама. Трябва да заглушиш гласа, който непрестанно ти нашепва за измяна, и да се надяваш, че приятелите ти никога няма да те наранят.

Келсайър се засмя.

— Вин, не ми помагаш особено в самозаблудата.

Тя сви рамене.

— Защо? Логично е. Недоверието е съвсем същото нещо — само че наопаки. Разбирам защо, когато е изправен пред избор, човек би се спрял на доверието.

— Но не и ти?

Вин отново повдигна рамене.

— Вече не знам.

Келсайър се поколеба.

— Този… твоят Елънд. Може само да се е опитвал да те сплаши, за да напуснеш града, не смяташ ли? Може би ти е казал тези неща за твое добро?

— Може би — отвърна Вин. — Но имаше някаква промяна в него… в начина, по който ме гледаше. Той знаеше, че го лъжа, но едва ли се досещаше, че съм скаа. Вероятно ме е взел за шпионин на някоя друга Къща. Както и да е, беше искрен в желанието да се отърве от мен.

— Може би си го мислиш, защото вече си била убедена, че е искал да се раздели с теб.

— Аз… — Вин млъкна, загледана в тъмната, покрита със сажди улица. — Не зная. Но донякъде ти си виновен. Преди разбирах всичко. А сега съм толкова… объркана.

— Да, напоследък доста те объркахме — засмя се Келсайър.

— Не ми изглеждаш много обезпокоен от това.

— Изобщо — призна той. — Ето, че стигнахме.

Спряха пред друга висока сграда — вероятно също жилищна кооперация. Беше тъмна — скаа не можеха да си позволят масло за лампи.

— Тук ли? — попита неуверено Вин.

Келсайър кимна и почука на вратата. За изненада на Вин тя се открехна веднага и едно изплашено лице надзърна в нощта.

— Господарю Келсайър!

— Казах ти, че ще те навестя — отвърна Келсайър. — Реших, че тази вечер е най-подходяща.

— Заповядайте, заповядайте. — Мъжът отстъпи и отвори вратата. Държеше се така, сякаш се страхуваше да не го докоснат мъглите.

Вин много пъти бе посещавала жилища на скаа, но никога не се бе чувствала толкова… потисната. Миризмата на дим и немити тела бе почти непоносима и тя трябваше да изгаси калая, за да не й се догади. На бледата светлина от полуизгасналото огнище се виждаха плътно налягали на пода хора. Стаята беше почистена от сажди, но с това въпросът с хигиената бе изчерпан — по стените, дрехите и лицата имаше големи черни петна. Мебелировката бе съвсем оскъдна.

„Някога и аз живеех така — помисли си Вин ужасено. — Леговищата на шайките са същите — понякога дори по-натъпкани. Това… беше моят живот“.

Келсайър бе навил ръкави и белезите му се виждаха на бледата светлина. Очертаваха се като тъмни линии върху бледата му кожа, сплитаха се нагоре към лактите.

Надигна се шепот.

— Оцелелият…

— Той е тук!

— Келсайър, Господарят на мъглите…

„Това е нещо ново“ — Вин вдигна учудено вежди. Келсайър пристъпи усмихнато в средата и хората се скупчиха около него, шепнеха развълнувано, посягаха да докоснат ръцете и наметалото му. Други просто го гледаха, изпълнени със страхопочитание.

— Дойдох да ви вдъхна надежда — заговори Келсайър. — Тази нощ падна Къща Хастинг.

Чуха се изненадани и изплашени възгласи.

— Зная, че мнозина от вас работят в ковачниците и леярните на Хастингови — продължи Келсайър. — И честно, нямам представа какви ще са последствията. Но за всички нас това е победа. Поне известно време техните надзиратели няма да ви пребиват до смърт.

Един глас се извиси над останалите:

— Къща Хастинг е паднала? Кой ще ни храни сега?

„Толкова са изплашени — помисли Вин. — Никога не съм била като тях… или бях?“

— Ще ви пратя още припаси — обеща Келсайър. — Ще стигнат, поне за начало.

— Ти направи толкова много за нас — рече един мъж.

— Това е нищо. Ако искате да ми се отплатите, изправете глави. Не бъдете толкова изплашени. Те могат да бъдат победени.

— От хора като теб, господарю Келсайър — прошепна една жена. — Не от нас.

— Напротив — отвърна Келсайър. — Тъкмо от вас. Само от вас.

Родителите тикаха децата си напред, за да видят Келсайър отблизо. Вин наблюдаваше сцената със смесени чувства. В групата все още се отнасяха резервирано към нарастващата слава на Келсайър сред скаа, но държаха на думата си и не коментираха.

„Той наистина е загрижен за тях — мислеше си тя, докато гледаше как Келсайър вдига едно малко дете. — Не е само поза. Просто си е такъв — обича хората, обича скаа. Но… това е по-скоро обичта на родител към рожба, отколкото на човек към негов равен“.

Нима това бе лошо? В края на краищата той бе нещо като баща на скаа. Благородният господар, когото винаги са искали да имат. И все пак нещо я глождеше, докато гледаше тези бледи, изцапани със сажди лица; очите, изпълнени с благоговение и страхопочитание.

След малко Келсайър се сбогува с групата, като се оправда с друга среща. Навън с облекчение вдишаха свежия нощен въздух. Келсайър мълчеше, но като че ли стъпваше малко по-енергично.

Вин първа наруши тишината.

— Често ли ги навестяваш?

— Да. По няколко къщи на вечер. Така се разсейвам от монотонния си живот.

„От убийствата на благородници и разпространяването на лъжливи слухове — добави мислено Вин. — Да, на този фон посещението при скаа си е истинска почивка“.

Уговореното място за среща беше през няколко улици. Когато приближиха, Келсайър спря, присви очи в мрака, после посочи един бледо осветен прозорец.

— Марш каза, че ще запали светилник, ако другите принудители са си тръгнали.

— На прозореца или на стълбището?

— На стълбите — отвърна Келсайър. — Вратата трябва да е отключена, сградата е притежание на Министерството. Би трябвало да е празна.

Оказа се прав и за двете. Вътре не миришеше на застояло, както при отдавна изоставените постройки, но първите два етажа бяха съвсем пусти. Бързо се качиха по стълбите.

— Марш ще ни каже как реагира Министерството на войната между Къщите — подхвърли Келсайър, когато стигнаха последния етаж. Зад една от вратите блещукаше светлина и той я побутна. — Надявам се гарнизонът да не се върне толкова бързо. Ако войната продължи още известно време…

И замръзна на прага, запречил гледката вътре.

Вин веднага разпали пютриум и калай и приклекна, ослушваше се за неприятел. Но нямаше нищо. Пълна тишина.

— Не… — прошепна Келсайър.

И тогава Вин видя струйката тъмна кръв, която се стичаше покрай обувката му. Събра се на малка локвичка и започна да капе по стълбището.

„В името на лорд Владетеля…“

Келсайър пристъпи в стаята. Вин го последва. Вече знаеше какво ще види.

Трупът лежеше в средата на помещението, одран и с отрязани крайници, главата бе смазана. Почти не приличаше на човек. Стените бяха опръскани с кръв.

„Има ли толкова кръв в човешкото тяло?“ Беше точно както предния път, в скривалището на Кеймън — само че сега жертвата бе само една.

— Работа на инквизитор — прошепна Вин.

Съкрушен от мъка, Келсайър коленичи до трупа на Марш. Вдигна ръка, сякаш да докосне одраното тяло, но остана неподвижен, вцепенен.

— Келсайър — повика го тревожно Вин. — Станало е съвсем скоро. Инквизиторът може още да е тук.

Той не помръдваше.

— Келсайър! — тросна се тя.

Той разтърси глава и се огледа. Втренчи очи в нея и те постепенно се проясниха. Изправи се.

— Прозорецът — каза тя и тръгна през стаята, но спря, понеже видя нещо върху малкото бюро до стената. Дървен крак от маса, полускрит под опаковъчна хартия. Взе го.

Келсайър отвори прозореца, обърна се, погледна за последен път стаята и изхвърча в нощта.

„Сбогом, Марш“ — помисли тъжно Вин и го последва.

„Мисля, че инквизиторите ме подозират…“ — прочете Доксон. Бележката, късче хартия, пъхнато в кухата вътрешност на крака — беше бяла и чиста, без капчица кръв, с каквато бяха изцапани коленете на Келсайър и наметалото на Вин.

Доксон продължаваше да чете, седнал до кухненската маса: „Задавах твърде много въпроси и зная, че са пратили поне едно запитване на продажния принудител, който би трябвало да ме е обучавал за дякон. Опитах се да открия тайни, жизнено необходими на бунтовниците. Как Министерството наема Мъглородни за инквизитори? Защо инквизиторите са по-силни от обикновените аломанти? Имат ли слабо място и кое е то?

За съжаление не узнах почти нищо за инквизиторите — макар че политическите боричкания между отделните Министерски служби продължават да ме изумяват. Изглежда така, сякаш обикновените принудители не се интересуват от околния свят, а само от това да служат вярно и да изпълняват стриктно заповедите на лорд Владетеля заради престижа, който им осигурява това. Но инквизиторите са съвсем различни. Те са много по-лоялни на лорд Владетеля от обикновените принудители — и това вероятно е основната разлика между двете групи. Въпреки всичко имам чувството, че съм близо. Келсайър, те наистина имат своя тайна. Слабо място. Уверен съм в това. Останалите принудители го споделят шепнешком, вероятно и те не знаят много по въпроса. Боя се обаче, че прекалявам с интереса си. Инквизиторите ме следят, наблюдават ме, разпитват за мен. Затова написах тази бележка. Може би предпазливостта ми е излишна…

А може би не“.

Доксон вдигна глава.

Келсайър стоеше на обичайното си място, при тезгяха в другия край. Но… този път позата му не беше нехайна. Беше скръстил ръце, навел леко глава. Мъката му сякаш се беше изпарила, заменена от нещо друго — същото, което Вин съзираше понякога в очите му. Най-често, когато говореше за благородниците.

Тя неволно потрепери. Едва сега обърна внимание на дрехите му — сиво-черна мъглопелерина, черна риза с дълги ръкави и антрацитно черни панталони. Отвън, в мрака, това бе обичайната му маскировка. В осветената стая обаче черните цветове изглеждаха заплашителни.

Той изправи рамене и в стаята се възцари напрегнато мълчание.

— Кажете на Реноа да прекрати играта — заяви Келсайър с тих, но твърд глас. — Да използва уговорената история — че се прибира при семейството си заради войната. Но искам утре да го няма. Пратете Главорез и Калаено око за охрана с него, но му кажете да напусне каналната ладия на един ден плаване и да се върне в града.

Доксон се размърда и погледна Вин и останалите.

— Добре, но…

— Марш знаеше всичко, Докс — прекъсна го Келсайър. — Те са го пречупили, преди да го убият — така работят инквизиторите.

И млъкна, та думите му да стигнат до съзнанието им. По гърба на Вин полазиха тръпки. Лъжедяконът беше разкрит.

— Местим се в резервното леговище, така ли? — попита Доксон. — Само ти и аз знаем местонахождението.

Келсайър кимна решително.

— Да. Искам до петнайсет минути всички да напуснат работилницата — чираците също. Среща след два дни в резервното скривалище.

— След два дни? — възкликна Доксон. — Кел, какво си намислил?

Келсайър тръгна към вратата. Отвори я, пусна вътре мъглите, после изгледа присъстващите с очи, по-твърди и от шиповете на инквизиторите.

— Те ме удариха там, където боли най-много. Ще им отвърна със същото.

Уалин си проправяше пипнешком път през тесните пещери, през цепнатини, понякога твърде тесни, за да се промуши. Продължаваше надолу, търсеше с пръсти, без да обръща внимание на драскотините и раните. „Трябва да продължавам… да се движа…“ Угасващият му разум му подсказваше, че това е последният му ден. Бяха изминали шест дни от последния му успех. Ако се провалеше за седми път, щеше да умре.

„Трябва да продължавам…“

Не виждаше нищо, беше твърде дълбоко, за да улавя дори слабите отражения на дневната светлина. Но дори без никаква светлина пак можеше да намира пътя. Имаше само две посоки — нагоре и надолу. Не можеше да се изгуби, докато продължаваше да се спуска.

И през цялото време ръцете му търсеха познатата грапава повърхност на растящия кристал. Не можеше да се върне този път, не и докато не успее, докато не…

„Трябва да продължавам…“

Пръстите му докоснаха нещо меко и студено. Труп, заклещен между два издадени камъка. Уалин продължи да пълзи. Труповете не бяха рядко явление в тесните пещери. Някои бяха съвсем пресни, други — изсъхнали до скелет. Понякога Уалин се питаше дали не са извадили късмет.

„Да продължавам…“

В пещерите времето не съществуваше. Обикновено се връщаше на повърхността, за да спи — макар че горе го очакваха надзиратели с камшици, там имаше и храна. Беше съвсем оскъдна, колкото да му позволи да продължава това мизерно съществуване, но по-добра от терзаещия глад в дълбините.

„Да се движа…“

Замръзна. Лежеше с гърди, опрени на остра скала, върху която тъкмо се бе опитал да пропълзи. Но пръстите му — търсещи дори когато почти бе изгубил съзнание — бяха напипали нещо.

Ръката му потрепери от радост, докато я прокарваше по кристалните зародиши. Да, точно това бяха. Растяха на големи овални издатини по стените, малки по края и нарастващи бързо към центъра. Точно в средата на този кръг кристалите извиваха навътре, следвайки нишата в стената, издължаваха се и придобиваха остри ръбове. Като зъби в пастта на каменно чудовище.

Уалин си пое дъх, призова лорд Владетеля и бръкна в кръглия централен отвор. Кристалите одраскаха кожата му, оставиха дълги кървави дири. Той пренебрегна болката и бръкна още по-навътре, чак до лакътя, пръстите му опипваха…

„Ето!“ Пръстите му докоснаха мъничък камък в центъра на нишата — зрънце, оформено от загадъчните капки на кристалите. Хатсински зародиш.

Сграбчи го зарадвано, дръпна го, като изподра ръката си още повече, и го извади. Стисна го в шепи.

Още седем дни. Щеше да живее още седем дни.

Пое по мъчителния обратен път, преди гладът и умората да го отслабят напълно. Понякога трябваше да се отклонява надясно или наляво, докато намери проход, но винаги успяваше. Имаше само две посоки — нагоре и надолу.

Освен това слухтеше за другите. Беше виждал убити катерачи, задушени от други, по-млади и здрави, заради находката им. За щастие не срещна никого. Това беше добре. Той беше стар човек — достатъчно стар, за да си даде сметка, че не биваше да краде храна от плантацията на своя лорд.

Може би бе заслужил наказанието си. Може би така му се падаше — да издъхне в Хатсинските ями.

„Но поне няма да е днес“ — помисли си, подушил най-сетне свежия сладък въздух. Горе беше нощ. Не го беше грижа. Вече не се страхуваше от мъглите — дори побоищата не го плашеха. Беше твърде изтощен, за да го безпокоят подобни неща.

Изпълзя през последната цепнатина — една от десетките върху равното плоско дъно на долината, известна като Хатсинските ями. И замръзна.

Над него в мрака се издигаше силует на мъж. С дълго наметало, което сякаш бе накъсано на дрипи. Мъжът го изгледа, мълчалив и уверен в черните си одежди. После посегна към него.

Уалин се сви. Мъжът обаче го улови за ръката и го изтегли през цепнатината.

— Върви! — рече му тихо сред вихрещите се мъгли. — Повечето стражници са мъртви. Събери колкото можеш затворници и бягайте. Намери ли долу каквото търсеше?

Уалин се сви отново, притиснал ръка към гърдите си.

— Добре. — Непознатият кимна. — Счупи го. Вътре ще откриеш метално късче — то е много ценно. Продай го на някой нелегален търговец в първия град, в който стигнеш — ще получиш достатъчно за години напред. Хайде, побързай! Не зная кога, но скоро ще вдигнат тревога.

Уалин го гледаше объркано.

— Кой… кой си ти?

— Аз съм този, който ти ще бъдеш скоро — рече непознатият и отстъпи назад. Краищата на пелерината му се развяха, смесиха се с мъглите. — Аз оцелях.

Докато затворникът се отдалечаваше, Келсайър погледна надолу, към тъмния отвор в земята.

— Ето, че се върнах — прошепна. Раните му горяха, спомени заливаха съзнанието му. Спомени за месеците, прекарани в мъчително пълзене под земята, докато острите като ножове кристали деряха кожата му. Спомени за търсенето на кристални зародиши… поне един, който да му позволи да живее.

Би ли могъл да се спусне в тези черни зловещи недра? Да потъне отново в мрака? Вдигна ръце и огледа белезите по тях.

Да. Заради нейните мечти щеше да го направи.

Пристъпи към цепнатината, преодоля нежеланието си и се вмъкна вътре. Разпали калай. Почти веднага чу пропукване някъде долу.

Калаят озари цепнатината. Под него тя се разширяваше, следваха няколко разклонения. Нещо средно между тунел, цепнатина и пещера. Вече различаваше добре първите кристални атиумни дупки — по-точно това, което бе останало от тях. Продълговатите сребристи кристали бяха напукани и разтрошени.

Използването на аломантия в близост до тях ги чупеше. Тъкмо затова лорд Владетеля бе принуден да използва роби, а не аломанти, които да му събират атиум.

„Дойде време за истинското изпитание“. Разпали желязо и веднага няколко синкави линии посочиха надолу, към атиумните дупки. Макар че самите дупки не съдържаха атиумни зародиши, кристалите излъчваха тънки синкави линии. Остатъчни количества атиум.

Келсайър се съсредоточи върху една от тези линии и лекичко я Притегли. Подсиленият му с калай слух долови долу ново пропукване.

Келсайър се усмихна.

Преди три години, изправен над окървавените трупове на надзирателите, които бяха пребили Мейр до смърт, бе открил, че може да използва желязо, за да усети местонахожденията на кристалните ниши. По онова време имаше смътни представи за аломантията, но дори тогава в ума му бе започнал да се оформя един план. План за отмъщение.

С времето този план бе еволюирал до степен, която нямаше почти нищо общо с първоначалната му идея. Но една от ключовите части оставаше дълбоко залегнала в съзнанието му. И тя бе, че той може да открива кристални ниши от разстояние. Да ги разбива, като използва аломантия.

Ямите бяха единственото място за добив на атиум в Последната империя.

„Хатсински ями, вие се опитахте да ме унищожите — мислеше той, докато се спускаше все по-надолу. — Ще ви го върна със същото“.

33.

— Е… това ли е? — попита Вин. — Край на плана ни?

Хам сви рамене.

— Ако инквизиторите са пречупили Марш, значи знаят всичко. Или поне достатъчно. Ще са в течение на операцията за нападение срещу двореца и че възнамеряваме да използваме войната между Къщите за прикритие. Сега вече няма начин да накараме лорд Владетеля да напусне града, нито да прати дворцовата охрана извън стените. Лоша работа, Вин.

Резервното скривалище беше влажна изба само с три помещения и въздухът миришеше на кал и сажди. Чираците на Клъбс бяха заели едната стая.

Бриз стоеше до отсрещната стена, оглеждаше недоволно пръстения под и прашните мебели и не събираше кураж да седне. Вин не го разбираше — така и така беше невъзможно да опази костюма си чист в тази дупка.

Бриз не беше единственият, който приемаше с негодувание самоналоженото им изгнание — някои чираци мърмореха, че предпочитали да ги приберат в Министерството. Но въпреки това през първите два дни никой не излизаше навън, освен ако не беше крайно наложително. Всички осъзнаваха опасността: Марш би могъл да даде на инквизиторите описанията им.

Бриз поклати глава.

— Господа, може би е време да приключваме с тази операция. Доста се постарахме и въпреки случилото се с армията, която успяхме да съберем, мисля, че свършихме отлична работа.

Доксон въздъхна.

— Какво пък, и без това няма да изкараме дълго на спестяванията си — особено ако Кел продължава да раздава парите ни на скаа. — Той седеше до масата, която бе почти единствената мебел в избата и бе затрупана с неговите бележници, свитъци и записки: беше се постарал да прибере от предишното скривалище всички документи, които биха могли да издадат някаква информация относно плана им.

— Лично аз не бих имал нищо против нещата да се променят — отвърна Бриз. — Всичко това беше много забавно и най-вече нещата, които преживяхме заедно, но да се работи за Келсайър е доста изтощително.

Вин се намръщи.

— Решил си да напуснеш групата?

— Зависи какво ще ни предложи Кел — отвърна Бриз. — Ние не сме като другите банди, които познаваш. Работим за удоволствие, а не защото някой ни нарежда. Стараем се да си вършим работата добре. Печалбите ни са големи, но също и рисковете.

Хам се усмихваше, сплел пръсти на тила си.

— Направо да се чуди човек как станахме част от тази операция. Огромни рискове и нищожна печалба.

— Никаква по-точно — отбеляза Бриз. — Защото вече няма начин да се сдобием с желания атиум. Приказките на Келсайър, че трябва да помагаме на скаа и да сме алтруисти, са много сладки и примамливи, но винаги съм се надявал, че ще получим поне малък дял от съкровищницата.

— Така е — потвърди Доксон и вдигна глава от записките си. — Но дали си заслужаваше? Работата, която свършихме, и нещата, които постигнахме?

Бриз и Хам се замислиха, после кимнаха.

— Точно затова останахме — продължи Доксон. — Кел сам го каза — избрал ни е, защото знае, че имаме съвест. Вие сте добри хора — дори ти, Бриз. И стига си ми се зъбил.

Вин се засмя на познатата задявка. Всички бяха опечалени от смъртта на Марш, но пък бяха хора, които знаеха, че въпреки загубите трябва да продължават. В известен смисъл те наистина бяха като скаа.

— За войната между Къщите — подхвърли замислено Хам. — Колко благородници вече са загинали според вас?

— Стотици — отвърна Доксон. — До един, жертви на други алчни благороднически ръчички.

— Признавам, че имах известни съмнения за цялата тази операция — рече Бриз. — Но нарушената търговия и обърканото управление на властите… ти беше прав, Доксон. Заслужаваше си.

— Позна! — подхвърли подигравателно Хам.

„Ще ми липсват — помисли със съжаление Вин. — Но пък може Келсайър да ме вземе за следващата операция“.

Стълбите изскърцаха и тя машинално се дръпна към тъмния ъгъл. Паянтовата врата се открехна и влезе Келсайър. Бе заметнал мъглопелерината през лакътя си, лицето му издаваше невероятна умора.

„Тази умора ми е позната — помисли Вин. — Пютриумно изтощение. Къде ли е бил?“

— Пак закъсня, Кел — рече Доксон.

— Е, направих каквото ми е по силите — отвърна Келсайър, пусна пелерината на пода и се протегна. — Къде са Клъбс и Дух?

— Клъбс спи в задната стаичка — отвърна Доксон. — Дух е с Реноа. Решихме да му осигурим най-доброто Калаено око.

— Чудесна идея — отвърна Келсайър, въздъхна дълбоко, опря се на стената и затвори очи.

— О, драги — възкликна превзето Бриз. — Изглеждаш ужасно.

— Не съм чак толкова зле, колкото ти се струва. Успях да си почина на връщане. Дори спрях да подремна няколко часа.

— Да, но къде беше? — попита настойчиво Хам. — Тревожихме се да не направиш някоя… глупост.

— Всъщност — поправи го Бриз — бяхме сигурни, че ще направиш някоя глупост. Просто се питахме колко ще е голяма този път. Та какво беше? Да не си убил архипрелана? Изклал си стотина благородници? Откраднал си наметалото от гърба на самия лорд Владетел?

— Разруших Хатсинските ями — отвърна Келсайър.

Възцари се смаяна тишина.

— Знаете ли — заговори накрая Бриз, — крайно време беше да се научим да не го подценяваме.

— Разрушил си ги? — попита Хам. — Как можеш да разрушиш Хатсинските ями? Та това са само цепнатини в земята.

— Е, не разруших самите Ями — обясни Келсайър. — Само разтроших кристалите, които създават атиумни зародиши.

— Всичките? — попита слисано Доксон.

— Всички, които успях да открия — отвърна Келсайър. — Поне няколкостотин ниши. Оказа се доста по-лесно да се спусна под земята, след като владея аломантия.

— Кристали? — попита объркано Вин.

— Атиумни кристали, Вин — обясни Доксон. — Те произвеждат зародиши — не мисля, че някой въобще знае как става това, — а в средата на зародишите има топчета атиум.

Келсайър кимна.

— Тъкмо заради тези кристали лорд Владетеля не може да изпраща аломанти, които да Притеглят атиумните зародиши. Прилагането на аломантия в близост до кристалите води до тяхното разрушаване — а са нужни векове, за да израстат отново.

— Векове, през които те няма да произвеждат атиум — добави Доксон.

— И ти… — почна Вин и млъкна.

— Почти преустанових производството на атиум в Последната империя за следващите триста години.

„Елънд. Къща Венчър. Те отговарят за Ямите. Как ли ще реагира лорд Владетеля, когато научи?“

— Ти си безумец — бавно каза Бриз. — Атиумът е в основата на имперската икономика. Контролът върху него е един от начините лорд Владетеля да упражнява властта си върху благородничеството. Не успяхме да се доберем до запасите му, но това е почти същото. Ти си благословен идиот… ти си гений!

Келсайър се засмя сухо.

— Приемам и двата комплимента. Инквизиторите посещавали ли са работилницата на Клъбс?

— Не, поне според сведенията на нашите наблюдатели — докладва Доксон.

— Това е добре — рече Келсайър. — Може пък да не са успели да пречупят Марш. В най-добрия случай дори не знаят, че Усмиряващите им станции са разкрити. А сега, ако не възразявате, ще ида да поспя. Утре ни чака доста работа.

— Работа ли? — попита Доксон. — Кел… ние си мислехме, че е време да се откажем. Разпалихме война между Къщите, но плановете ни са разкрити. Не смяташ ли, че постигнахме всичко, което ни е по силите?

Келсайър се усмихна.

— Утре ще поговорим.

— Какво ли е намислил, Сейзед? — попита Вин. Седеше на столчето до огнището в новото им скривалище, докато терисецът приготвяше обяда. Келсайър бе спал цялата нощ и половината от деня.

— Нямам представа, господарке — отвърна Сейзед и опита яхнията на вкус. — Макар че моментът изглежда наистина подходящ да предприемем решителни действия срещу Последната империя.

Вин го погледна замислено.

— Предполагам, че бихме могли да завладеем двореца — нали това искаше Кел? Но ако лорд Владетеля е предупреден, може и да не се получи. Освен това нямаме кой знае колко голяма армия. Хам и Бриз така и не успяха да завършат с вербуването.

Сейзед повдигна рамене.

— А може би Келсайър има други планове относно лорд Владетеля — продължи да разсъждава на глас Вин.

— Може би.

— Сейзед? — попита все така замислено Вин. — Ти събираш легенди, нали?

— Като Пазител аз събирам много веща — отвърна Сейзед. — Истории, легенди, религии. Когато бях млад, друг Пазител ми преразказа всичко, което знаеше, за да мога да го съхранявам и да добавям още познания.

— Чувал ли си някога легенда за този Единадесети метал, за който говори Келсайър?

Сейзед се замисли.

— Не, господарке. Тази легенда беше нова за мен и я чух от господаря Келсайър.

— Но той се кълне, че е истина. И аз му вярвам… по някаква причина.

— Напълно е възможно да има легенди, които не съм чувал — рече Сейзед. — Ако Пазителите знаеха всичко, какъв смисъл да продължават да търсят?

Сейзед пак разбърка яхнията. Изглеждаше тържествен дори когато правеше съвсем простички неща. Продължаваше да носи стюардските си дрехи и бе приел без възражения задълженията на слугите, които бяха освободили.

Забързани стъпки по стълбата накараха Вин да трепне.

— Какво има, господарке?

— Някой идва — каза Вин и се приближи до вратата.

Влезе Тейс, един от чираците. Сега, когато Лестибърнс го нямаше, той изпълняваше ролята на съгледвач.

— На площада се събират хора.

— Какво? — обади се Доксон от другата стая.

— На Фонтанния площад се събират хора, господарю Доксон — повтори момчето. — Казват, че принудителите готвели нови екзекуции.

„Възмездие за Ямите — помисли Вин. — Не им отне много време“.

Лицето на Доксон потъмня.

— Иди да събудиш Кел.

— Напротив, смятам да ги гледам — заяви Келсайър. Беше облечен с дрехи на беден скаа.

„Пак ли?“ — Стомахът на Вин се сви.

— Вие правете каквото искате — продължи Келсайър. Изглеждаше доста по-добре, след като се бе наспал. — Но тези екзекуции са отговор на това, което направих в Ямите. Ще отида да гледам как убиват тези хора, защото непряко аз съм виновен за смъртта им.

— Вината не е твоя, Кел — каза Доксон.

— Вината е на всички ни — отвърна рязко Келсайър — Което не означава, че сме сгрешили. Но ако не бяхме ние, тези хора нямаше да загинат. Най-малкото, което можем да направим за тях, е да сме свидетели на злощастния им край.

Отвори вратата и тръгна по стълбите. Останалите членове на групата бавно го последваха. Клъбс, Сейзед и чираците останаха.

От небето се сипеше пепел, рееше се като лениви снежинки.

Скривалището не беше далече от площада. Келсайър обаче спря на няколко преки от него. Покрай тях се точеха скаа с помръкнали лица. В далечината ечаха камбани.

— Какво има, Кел? — попита Доксон.

Келсайър изви глава.

— Вин, чуваш ли?

Тя затвори очи и разпали калай. „Съсредоточи се. Както те учеше Дух. Прогони шума от стъпките и ромона на гласовете. Не обръщай внимание на затръшването на вратите и на дишането на минувачите. Слушай…“

— Коне — каза тя, загаси калая и отвори очи. — И карети.

— Талиги — поправи я Келсайър. — Талигите с пленниците. Идват насам.

Огледа околните къщи, улови се за един улук и се закатери по стената. Бриз завъртя очи, сръга Доксон в ребрата и кимна към входа, но Вин и Хам — разпалили пютриум — последваха Кел с лекота на покрива.

— Ето там. — Кел посочи една съседна улица. Вин вече чуваше трополенето на тежките талиги съвсем ясно.

Доксон и Бриз излязоха на покрива през една капандура. Келсайър стоеше на самия ръб, загледан в задаващите се талиги.

— Кел — попита Хам. — Какво си намислял?

— Достатъчно далече сме от площада — отвърна Келсайър. — Инквизиторите не са с пленниците: те ще пристигнат от двореца, както предния път. Едва ли охраната е повече от стотина войници.

— Сто войници са много. Кел — рече Хам.

Келсайър все едно не го чу.

— Мога да спра това… мога да ги спася…

— Кел, може да няма голяма охрана, но площадът е само през няколко преки — каза Вин. — А там е пълно с войска, да не говорим за инквизиторите!

Неочаквано, но Хам не я подкрепи, а се обърна и изгледа въпросително Доксон и Бриз. Докс само повдигна рамене.

— Да не сте се побъркали? — възкликна Вин.

— Чакайте малко — рече Бриз и присви очи. — Не съм Калаено око, но не ви ли се струва, че някои от тези затворници са облечени прекалено добре?

Келсайър замръзна, после изруга. И без предупреждение се хвърли и скочи на улицата.

— Кел! — извика Вин. — Какво… — И млъкна, загледана в приближаващата се колона. Подсиленото й от калая зрение й помогна да разпознае едно лице в първата талига.

Дух.

— Келсайър, какво правиш? — попита Вин, щом се приземи до него.

Той забави крачка.

— Реноа и Дух са в първата талига. Министерството вероятно е нападнало конвоя — хората в тези талиги са слугите, помощниците и охраната, която наехме в имението.

„Каналният конвой… — помисли Вин. — Министерството е знаело, че Реноа е измамник. Значи Марш все пак се е пречупил“.

Хам ги настигна запъхтян. Бриз и Доксон бяха по-назад.

— Трябва да действаме бързо! — заяви Келсайър и ускори крачка.

— Кел! — Вин го улови за ръката. — Не можеш да ги спасиш. Охраната е голяма, намираме се посред бял ден в центъра на града. Ще те убият!

Той спря и я погледна. В очите му се четеше разочарование.

— Не разбираш защо е всичко това, нали, Вин? Никога не си разбирала. Веднъж вече ти позволих да ме спреш, на хълма, когато долу се водеше битката. Не и този път обаче. Сега ме остави.

— Но…

Той издърпа ръката си от нейната.

— Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството. Надявам се някой ден да ги разбереш.

Обърна се и се затича към талигите. Хам профуча покрай Вин — тичаше в друга посока, като разблъскваше хората по пътя си.

Вин стоеше стъписана. Доксон спря до нея.

— Това е безумие — прошепна тя. — Не можем да го направим, Докс. Не сме неуязвими.

— Но не сме и безпомощни — изсумтя той.

Покрай тях притича Бриз и посочи в една странична уличка.

— Ето там, Докс. Трябва ми място, откъдето да мога да виждам войниците.

Обзета от смесица от тревога и срам, Вин затича с тях.

Келсайър хвърли празните стъкленици, чието съдържание бе погълнал, на паважа и излезе на кръстовището да пресрещне затворническите талиги. Зад решетките им бяха натъпкани хора, чиито лица му бяха познати. Прислуга, войници, охрана — някои бунтовници, но повечето съвсем обикновени хора. Никой от тях не заслужаваше да умре.

„Твърде много скаа умряха вече — помисли той, докато разпалваше металите. — Стотици. Хиляди. Стотици хиляди. Не и днес. Никога вече!“

Пусна една монета и скочи във висока дъга. Войниците вдигнаха глави, развикаха се и го засочиха с ръце. Келсайър се приземи точно в средата им.

После Тласна.

Разпали стомана с вик, изправи се и Тласна навън. Избликът на аломантични енергия разхвърля войниците надалече. Телата им се заблъскаха в стените на къщите.

Келсайър се извъртя, Оттласна се от друга група войници и полетя към първата затворническата талига. Блъсна се в нея, разпали стомана и сграбчи металната врата.

Затворниците се отдръпнаха назад. Келсайър изтръгна вратата от пантите с подсилените си от пютриум ръце и я запокити срещу приближаващите се войници.

— Бягайте! — извика на затворниците, скочи и се приземи на улицата. Обърна се.

И се изправи лице в лице с висока фигура, облечена в кафяво расо.

Съществото пред него вдигна ръка, отметна качулката си и стоманените му очи лъснаха.

Инквизиторът се усмихна и Келсайър чу откъм страничните улици да се приближават стъпки. Десетки. Стотици.

— Проклятие! — изруга Бриз, когато войниците започнаха да изпълват площада.

Доксон го дръпна в една странична уличка. Вин ги последва и се притаи в сенките, заслушана във виковете на войниците откъм кръстовището.

— Какво става?

— Инквизитор! — извика Бриз и посочи високата фигура в расо, изправена срещу Келсайър.

„Това е клопка — осъзна ужасено Вин. От съседните улици продължаваха да се изливат войници. — Келсайър, бягай!“

Келсайър се Тласна от един повален стражник, литна назад и се преметна над талигата. Клекна и огледа прииждащите войници. Мътни убийци. До един.

Инквизиторът тупна тежко пред него. Продължаваше да се усмихва.

„Това е същият тип. От предишния път“.

— Къде е момичето? — попита тихо съществото.

— Защо си само ти? — попита на свой ред Келсайър.

Усмивката на съществото се разшири.

— Аз спечелих жребия.

Келсайър разпали пютриум и се метна настрани в мига, когато инквизиторът извади обсидиановата си секира. Площадът продължаваше да се пълни с войници. Откъм талигите долетяха изплашени викове:

— Келсайър! Господарю Келсайър! Помощ!

Келсайър изруга тихо и докато инквизиторът се приближаваше към него, се пресегна, Притегли се към една от талигите и се изстреля във въздуха над група войници. Скочи на земята и хукна към втората талига, за да освободи затворниците. Но когато я наближи, тя се разтресе. Келсайър вдигна глава — и тъкмо навреме, защото от покрива на клетката вече му се зъбеше познатото чудовище със стоманени очи.

Келсайър се Тласна назад и едва успя да избегне секирата, която профуча покрай лицето му. Приземи се гъвкаво и веднага отскочи встрани, нападнат от нова група войници. При следващото си приземяване се пресегна, използва за котва една от талигите и Притегли вратата, която бе изтръгнал преди малко. Тя литна във въздуха и се стовари върху войниците.

Инквизиторът го атакува отзад, но Келсайър пак успя да отскочи.

„Вин беше права — помисли си ядосано. Инквизиторът го гледаше със святкащите си нечовешки очи. — Не биваше да го правя“.

Войниците вече събираха пръсналите се затворници.

„Трябва да избягам — да се отърва от инквизитора. Мога да го направя“.

Само че… този път не можеше. Дори да му струваше всичко, щеше да освободи тези затворници.

И изведнъж видя нова група да щурмува кръстовището. Бяха въоръжени, но без униформи. Водеше ги…

Хам.

— Какво става? — попита разтревожено Вин и се помъчи да надзърне иззад ъгъла, за да види площада. Над тях Келсайър тъкмо се бе извисил в небето и фигурата в расо го следваше.

— Това са наши войници! — извика Доксон. — Сигурно Хам ги е довел.

— Колко са?

— Държим ги на отряди от по няколкостотин.

— Значи пак са по-малко.

Доксон кимна.

— Да. Не стигат.

— Отивам там!

— Никъде няма да ходиш — заяви твърдо Доксон, улови я за наметалото и я дръпна назад. — Не искам да се повтори онова, което ти се случи предния път, когато се изправи срещу едно от тези чудовища.

— Но…

— Кел ще се справи — продължи Доксон. — Примамва го, та Хам да може да освободи затворниците, после ще избяга. Само гледай.

Вин отстъпи назад. До тях Бриз тихо си шепнеше:

— Да, боиш се. Да се съсредоточим върху това. Усмири всичко останало. Остани си изплашен. Там се сражават инквизитор и Мъглороден — не ти е мястото да се месиш…

Вин погледна към площада и в същия миг един от войниците изпусна тоягата си и побягна. „Има и други начини да се биеш“ — осъзна тя, клекна до Бриз и попита:

— С какво мога да помогна?

Келсайър се измъкна от поредната атака на инквизитора тъкмо когато войниците на Хам се сблъскаха с имперската гвардия и започнаха да си проправят път към затворническите талиги. Атаката им отклони вниманието на стражата, която явно нямаше нищо против да остави Келсайър и инквизитора да разрешават противоречията си сами.

С крайчеца на окото си Келсайър забеляза, че по улиците се стичат скаа, привлечени от шума и дрънченето на оръжие. Видя и още имперски войници да се мъчат да си пробият път през множеството откъм площада с фонтаните, но гъстата тълпа скаа затрудняваше придвижването им.

Инквизиторът замахна и Келсайър отскочи. Съществото очевидно започваше да се изнервя. Недалеч от тях Хам и неколцина от хората му стигнаха една талига, разбиха катинара и освободиха затворниците.

Келсайър се усмихна, втренчил поглед в ядосания инквизитор. Съществото тихо изръмжа.

— Валет! — изкрещя някой.

Келсайър се завъртя изненадано. Добре облечен благородник си пробиваше път през войниците към самия център на боя. Носеше фехтоваческо бастунче. Охраняваха го двама навъсени телохранители, но засега поне не беше пострадал най-вече заради явно знатното си потекло.

— Валет! — извика отново Елънд Венчър и се обърна към един от войниците. — Кой ви нареди да нападате конвоя на Къща Реноа? Кой разреши това?

„Страхотно — помисли Келсайър, без да изпуска от поглед инквизитора. Съществото го оглеждаше с изкривено от омраза лице. — Мрази си ме колкото щеш — помисли доволно Келсайър. — Ще остана само докато Хам освободи затворниците. А после ще те отведа настрана“.

Инквизиторът замахна небрежно и обезглави една прислужница, която притичваше край него.

— Не! — извика Келсайър, докато трупът се свличаше в краката на инквизитора. Съществото сграбчи нова жертва и вдигна секирата.

— Е, добре! — извика Келсайър и извади от пояса си две стъкленици, — Добре тогава! Искаш да се бием? Ела!

Съществото се усмихна, бутна уловената жена настрана и закрачи към Келсайър.

Келсайър изгълта едновременно съдържанието и на двете стъкленици и ги метна настрана. Металите се разгоряха в стомаха му и подсилиха гнева му. Убитият му брат. Мъртвата съпруга. Семейство, приятели и герои. Всички мъртви.

„Вие ме накарахте да жадувам за мъст! — помисли той. — Сега ще я получите!“

Стисна юмруци и разпали стоманата в могъщ Тласък. Около него хората се разхвърчаха, запокитени встрани от невидимата сила, уловила и най-малките късчета метал по дрехите им. На площада — доскоро претъпкан от сражаващи се войници и бунтовници — се оформи опразнен кръг, в който стояха Келсайър и инквизиторът.

— Ела ми де! — каза студено Келсайър.

34.

Мъртви и умиращи се въргаляха по окървавения калдъръм. Скаа се тълпяха по улиците. Затворници го зовяха по име. Лъчите на разпаленото слънце сякаш изгаряха света.

И от небето се сипеха сажди.

Келсайър се хвърли напред, разпалил пютриум, и извади кинжалите. Разгоря атиум — и инквизиторът направи същото. Вероятно и двамата имаха достатъчно, за да им стигне до края на двубоя.

Келсайър замахна в горещия въздух и удари два пъти инквизитора: движенията му бяха толкова бързи, че изглеждаха размазани. Съществото отстъпи сред невероятен вихър от атиумни сенки, после замахна със секирата.

Келсайър скочи — пютриумът придаде на подскока му нечовешка сила — и прелетя над порещото въздуха острие. Пресегна се, Тласна се от група сражаващи се войници, изстреля се напред, изрита с два крака инквизитора в лицето и се превъртя назад във въздуха.

Инквизиторът се олюля. Докато падаше, Келсайър Притегли един войник, който буквално литна във въздуха от силата на неговото Желязно теглене и полетя към него.

Келсайър разпали желязо и Притегли едновременно неколцина войници вдясно от себе си, като продължаваше да Тегли и първия войник. В резултат той се завъртя, Келсайър полетя настрани, а войникът — сякаш завързан с невидимо въже за тялото му — описа широка дъга, като метална топка на верига, удари се право в олюляващия се инквизитор и го блъсна в решетките на една празна затворническа талига. Войникът рухна в безсъзнание на земята, а инквизиторът се свлече на четири крака. По лицето му, покрай татуировките, се стичаше струйка кръв, но когато вдигна глава, на устните му трепкаше усмивка. Изправи се. Изобщо не изглеждаше замаян.

Келсайър изруга.

С невероятен изблик на сила инквизиторът сграбчи празната затворническа клетка и я изтръгна от платформата на талигата.

„О, небеса!“

Съществото се завъртя и хвърли клетката по Келсайър, който стоеше само на няколко крачки. Нямаше време да отскочи. Зад него имаше стена и ако се Тласнеше назад, клетката щеше да го смаже в нея.

Желязната клетка се носеше право към него. Той използва Стоманен тласък и промуши тялото си през отворената й врата. Извъртя се вътре, като Тласкаше едновременно във всички посоки, за да се задържи точно в средата на клетката, която се блъсна в стената и отскочи.

Преобърна се, след това се запързаля по калдъръма. Келсайър залегна върху преобърнатия покрив на клетката, която постепенно забавяше хода си. През решетките виждаше инквизитора, който го наблюдаваше над главите на сражаващите се войници, все така заобиколен от подскачащи, приклякащи и тичащи атиумни сенки. Инквизиторът кимна леко, сякаш му отдаваше почит.

Келсайър Тласна навън с вик, като разпали пютриум, за да предпази тялото си от неимоверния натиск, и клетката избухна, металният под изхвърча във въздуха, решетките се освободиха от гнездата си и се разхвърчаха. Келсайър Притегли решетките зад себе си, Тласна тези отпред и ги запрати като порой тежки метални стрели към инквизитора.

Съществото вдигна ръка и без видимо усилие отклоня тежките пречки. Келсайър обаче ги последва със собственото си тяло — изстреля се със Стоманен тласък право към Инквизитора. Инквизиторът се Притегли встрани, като използва един нещастен войник за котва. Мъжът изкрещя уплашено, но в следващия миг викът му премина в гъргорене, защото инквизиторът скочи, Оттласквайки се от него, и с това го смаза на земята.

Инквизиторът излетя във въздуха. Келсайър се забави с Тласък срещу група войници и литна след него, като използва металния под на клетката, за да ускори полета си.

Покрай него профучаха черни сажди. Пред него инквизиторът се завъртя, Притегляйки се към нещо долу, смени рязко посоката и изведнъж се хвърли срещу Келсайър.

„Челен сблъсък? Със същество с шипове в главата?“

Келсайър трескаво се Притегли към един войник и се гмурна надолу. Инквизиторът профуча над него.

Келсайър разпали пютриум и се блъсна във войника, когото бе Притеглил. Завъртяха се във въздуха. За щастие войникът не беше от бунтовниците на Хам.

— Съжалявам, приятел — подхвърли Келсайър и го Тласна настрани.

Войникът отхвърча и се блъсна в къщата под тях.

Долу главният отряд на Хам най-сетне бе стигнал до последната талига. За нещастие няколко нови групи имперски войници си проправяха път през тълпата. Едната беше от стрелци — стрелите им бяха с обсидианови върхове.

Келсайър изруга и се снижи. Стрелците се прицелиха, очевидно готови да открият безразборен огън по тълпата. Щяха да убият и някои от своите, но основната им цел бяха бягащите затворници.

Келсайър стъпи на паважа, протегна ръка и Притегли няколко пречки от клетката, която бе разрушил. Те полетяха към него, а той разпали едновременно стомана и желязо и ги запрати с всичка сила към стрелците. Те захвърлиха лъковете и се разбягаха ужасено.

Келсайър се огледа.

„Къде се скри онази твар?“

Намираше се сред същински хаос. Едни се биеха, други бягаха, трети лежаха — ранени или мъртви, повечето заобиколени от атиумни сенки. Последните само объркваха картината още повече.

Пристигаха нови отряди имперски войници. Мнозина от хората на Хам бяха повалени, останалите отстъпваха — за щастие бе достатъчно да захвърлят оръжията и щяха да се смесят с тълпата. Келсайър се безпокоеше повече за последната неразбита затворническа талига — тази, в която бяха Реноа и Дух: хората на Хам разбиваха клетките от последната напред и за да се доберат до Реноа, трябваше да минат покрай още пет талиги.

Хам очевидно нямаше намерение да си тръгне, докато Дух и Реноа не бъдат освободени. Там, където се биеше той, бунтовниците лесно удържаха положението. Имаше съвсем конкретна причина Пютриумните ръце да бъдат наричани Главорези — в тяхната бойна техника нямаше изкусност, нито хитроумни Стоманени тласъци и Железни притегляния. Хам атакуваше с груба сила и бързина, поваляше войниците наред и водеше неотклонно отряда си от петдесетина души към последната талига. Когато я наближиха, пое боя с противника върху себе си, а хората му разбиха катинара.

Келсайър се усмихна гордо, без да спира да се оглежда за инквизитора. Хората му не бяха много, но имперските войници явно бяха изплашени от решимостта им.

„Ето какво става, когато все пак успееш да ги убедиш да се бият. Това се крие дълбоко в тях. Само че е трудно да го освободиш…“

Реноа скочи от талигата, отстъпи встрани и почна да измъква прислужниците от клетката. Изведнъж от тълпата изхвърча добре облечен мъж и го улови за рамото.

— Къде е Валет? — викна Елънд Венчър и изпълненият му с отчаяние глас долетя до подсиления от калай слух на Келсайър. — В коя клетка е?

„Хлапе, започваш да ме ядосваш“ — помисли Келсайър, проправи си с Тласък път през войниците и затича към талигата.

Изведнъж пред него се появи инквизиторът — излетя иззад група войници и скочи върху клетката, стиснал две обсидианови секири. Погледна Келсайър, усмихна се, скочи на паважа и заби едната в гърба на Реноа.

Кандрата подскочи и очите му се изцъклиха. Инквизиторът се извъртя към Елънд. Може би го смяташе за член на семейство Реноа. Или не го беше грижа кой е.

Келсайър се поколеба само за миг.

Инквизиторът вдигна секирата за удар.

„Тя го обича“.

Келсайър разпали стомана, раздуха я, докато гърдите му не се нагорещиха като самите Саждиви кратери, Тласна войниците зад гърба си — разхвърли ги с дузини назад и полетя към инквизитора. Сблъска се с него в мига, когато той стоварваше секирата.

Тя отлетя на калдъръма. Келсайър сграбчи инквизитора за гърлото, събори го на земята и започна да стиска с подсилените си от пютриума ръце. Инквизиторът го улови за китките и отчаяно се замъчи да се освободи.

„Марш беше прав — помисли Келсайър. — Това същество се страхува за живота си. Значи може да бъде убито!“

Инквизиторът изхриптя, металните глави на шиповете в очите му лъщяха само на сантиметри от лицето на Келсайър.

— Валет е добре! — извика Келсайър на Елънд. — Не беше на ладията на Реноа! Бягай!

Елънд го погледна смаяно, но в същия момент се появи един от телохранителите му и го издърпа настрани.

„Не мога да повярвам, че току-що спасих благородник — помисли Келсайър, без да отпуска хватката на гърлото на инквизитора. — Дано да си ми благодарна за това, момиче“.

Бавно, с нарастваща сила, инквизиторът раздалечаваше ръцете му. На устните му отново се появи усмивка.

„Толкова са силни!“

Инквизиторът избута Келсайър назад, след това се Притегли към един войник и се плъзна върху хлъзгавия паваж. Блъсна се в един труп, претърколи се през него, преметна се във Въздуха и скочи на крака. Шията му бе покрита с алени петна от пръстите на Келсайър, но усмивката не слизаше от лицето му.

Реноа рухна с въздишка на земята. Секирата продължаваше да стърчи от гърба му.

— Келсайър! — изкрещя Хам от тълпата.

— Бягай! — викна Келсайър. — Реноа е мъртъв.

Хам погледна тялото на Реноа, после кимна, обърна се към хората си и им даде заповед да отстъпват.

— Оцелелия — произнесе един дрезгав глас.

Келсайър се обърна. Инквизиторът пристъпи напред. Крачеше с пютриумна мощ, заобиколен от мътни атиумни сенки.

— Оцелелия от Хатсин — повтори той. — Ти ми обеща двубой. Трябва ли да убия още скаа?

Келсайър разпали металите.

— Никога не съм казвал да го правиш. — И неочаквано се засмя. Беше изплашен, болеше го навсякъде, но същевременно се чувстваше развълнуван. През целия му живот една частица от него бе жадувала за тази битка.

Винаги бе искал да провери дали ще може да победи инквизитор.

Вин се надигна на пръсти, за да надзърне над тълпата.

— Какво има? — попита Доксон.

— Мисля, че видях Елънд!

— Тук? Това е абсурдно, не смяташ ли?

Вин се изчерви. „Вероятно“.

— Въпреки всичко ще се кача на стената да погледна какво става.

— Внимавай! — предупреди я Доксон. — Ако инквизиторът те види…

Вин кимна, изкатери се по тухлената стена и щом стигна достатъчно високо, огледа кръстовището. Доксон беше прав: Елънд не се виждаше никъде. Една от талигите — тази, която бе разбил инквизиторът — лежеше преобърната на една страна.

— Какво виждаш? — извика Докс отдолу.

— Реноа е убит! — отвърна тя, присви очи и разпали калай. — От гърба му стърчи секира.

— Не е сигурно дали е мъртъв — подхвърли загадъчно Доксон. — Много неща не знаем за кандрите.

„Реноа е кандра?!“

— Ами затворниците? — попита Доксон.

— Свободни са — отвърна Вин. — Клетките са празни. Докс, събрали са се безброй скаа!

И наистина, сякаш цялата тълпа от площада с фонтаните се бе преместила тук: хиляди скаа изпълваха съседните улици във всички посоки.

— Хам е избягал! — продължи да докладва тя. — Никъде не го виждам. Дух също го няма.

— А Кел? — попита настойчиво Доксон.

— Кел все още се бие с инквизитора.

Келсайър разпали пютриум и заби юмрук в корема на инквизитора. Той изръмжа, зашлеви го през лицето и с лекота го отхвърли назад.

Келсайър разтърси глава. „Какво ли е нужно, за да убиеш тази твар?“

Инквизиторът пристъпи към него. Някои от войниците претърсваха тълпата за Хам и хората му, но повечето не помръдваха от местата си. Двубой между двама могъщи аломанти бе нещо, за което можеш да чуеш, но рядко ще видиш. Войници и скаа стояха слисано и наблюдаваха битката с ужас.

„Той е по-силен от мен — призна Келсайър, докато внимателно оглеждаше инквизитора. — Но силата не е всичко“.

Протегна ръка и Притегли към себе си всички дребни метални неща — копчета, саби, кесии с монети, кинжали, — които успя да улови. Запокити ги към инквизитора, като внимателно балансираше между Стоманени тласъци и Железни притегляния и поддържаше огъня на атиума, за да може всеки контролиран от него предмет да притежава ветрилообразна атиумна сянка в полезрението на инквизитора.

Инквизиторът изруга и отби металния дъжд. Келсайър обаче използва Тласъците на съществото срещу самото него, като Притегли предметите и ги завъртя в кръг. Инквизиторът Тласна във всички посоки едновременно и Келсайър пусна оръжията си, но веднага щом съществото престана да Тласка, ги Притегли обратно.

Имперските войници бяха оформили кръг и ги гледаха напрегнато. Келсайър ги използваше да Притегля нагръдниците им, за да подскача напред-назад във въздуха. Бързите промени в позицията му позволяваха да Тласка различните летящи предмети натам, накъдето искаше.

— Наглеждай катарамата на колана ми — помоли Доксон, докато се катереше по тухлената стена след Вин. — Ако взема да падам, ме Притегли, за да не се ударя. Ама внимателно, нали?

Вин кимна, почти без да му обръща внимание. Наблюдаваше Келсайър.

— Невероятен е!

Келсайър подскачаше във въздуха, без да докосва земята с крака. Около него се рееха метални предмети, придвижвани от неговите Тласъци и Притегляния. Келсайър ги контролираше толкова умело, че човек би ги помислил за живи същества. Инквизиторът ги разгонваше с яростни махания, но очевидно срещаше затруднения да ги следи.

„Подцених го — помисли си тя. — Реших, че не е толкова умел, като Мъгливите, защото се занимава с много неща. Но въобще не съм го познавала. Ето това. Това е неговата специалност — той е истински експерт в Тласъците и Притеглянията. А желязото и стоманата са металите, с които ме учи да работя. Знаел е от самото начало“.

Келсайър се завъртя и полетя сред водовъртеж от метални предмети. Всеки път, когато някой от тях паднеше на земята, той пак го вдигаше във въздуха и го изстрелваше към инквизитора.

Съществото подскачаше объркано. Опита се да се Тласне нагоре, но Келсайър изстреля няколко по-едри метални предмета над главата му и инквизиторът трябваше да ги Тласне, с което наруши скока си.

Една желязна пръчка го удари в лицето.

Инквизиторът се олюля и по татуировките му потече нова кървава струйка. Стоманен шлем го блъсна отстрани и го отхвърли назад.

Келсайър изстрелваше предметите все по-бързо.

— Ти ли уби Марш? — извика той, без да си дава труда да чуе отговора. — Беше ли там, когато ме осъдиха, преди години?

Инквизиторът вдигна ръка, Тласна встрани следващия метален рояк, отскочи и опря гръб в преобърнатата талига.

Келсайър го чу да ръмжи и един внезапен Тласък покоси тълпата наоколо и накара металните оръжия на Келсайър да се разлетят встрани.

Келсайър ги остави, грабна едно изкъртено от настилката паве и се хвърли към инквизитора.

Удари го точно между очите. Главата на съществото отхвърча назад и се блъсна в дъното на преобърнатата талига. Келсайър удари отново, изкрещя и продължи да блъска омразното лице.

Инквизиторът изпищя от болка, посегна към гърлото на Келсайър и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи, но изведнъж замръзна и писъкът му премина в гневно ръмжене.

Стърчащите от тила му стоманени шипове се бяха забили в дървото от ударите с павето.

Келсайър се ухили свирепо и се изправи. Огледа се. Вече знаеше какво му трябва. Съществото пищеше от гняв и се мъчеше да се освободи. Келсайър се наведе и вдигна обсидиановата секира. Нащърбеното острие заблестя на червеникавата слънчева светлина.

— Радвам се, че ме убеди да си премерим силите — каза със съвсем спокоен глас Келсайър. После замахна, стиснал дръжката с две ръце, и заби острието в шията на инквизитора и чак в дървото под нея.

Тялото на инквизитора се свлече на земята. Главата остана на мястото си, с лъщящи в орбитите стоманени дискове, прикована към дървото със собствените му шипове.

Келсайър се обърна към тълпата и едва сега почувства, че е невероятно изморен. Целият бе в рани и синини, дори не бе забелязал кога се е скъсало наметалото му. Изправи се срещу войниците и вдигна покритите си с белези ръце, готов за бой.

— Оцелелия от Хатсин! — прошепна някой.

— Той уби инквизитор… — добави друг.

Изведнъж тълпата почна да скандира. Множеството поде с крясъци името му. Войниците се заоглеждаха ужасено, осъзнали, че са обкръжени. Скаа започнаха да настъпват и Келсайър усети гнева и надеждата им.

„Може би не всичко стана така, както предполагах — помисли си. — Но въпреки това…“

И тогава дойде ударът. Като облак, запречил слънцето, като внезапна буря в тиха нощ, като пръсти, изгасили свещ. Една огромна ръка притисна възторга на множеството. Хората се присвиха и виковете им утихнаха. Огънят, който Келсайър бе разпалил в тях, бе твърде нов. Твърде нов и твърде слаб.

„А бях толкова близо…“ — помисли си той.

Горе на хълма се появи черна каляска и започна да се спуска към площада.

Лорд Владетеля бе пристигнал.

Вин едва не падна от блъсналата я вълна на депресия. Веднага разпали мед, но — както винаги — продължаваше да чувства деспотичната ръка на лорд Владетеля.

— Лорд Владетеля! — извика Доксон и Вин не можа да определи дали това е проклятие, или само отбелязване на факта. Плътното множество, събрало се да гледа двубоя, по някакъв начин успя да се разтвори пред каляската.

— Какво прави той? — попита Вин и се обърна към Доксон, който се бе покатерил на една издатина. — Защо не бяга? Това не е инквизитор — не може да се бие с него!

— Заради това беше всичко, Вин — отвърна Доксон. — Това, което е чакал винаги. Шансът да се изправи срещу лорд Владетеля — и да докаже своята легенда.

Каляската спря.

— Но… — Тя се сепна. — Единайсетият метал. Дали го носи?

— Би трябвало.

„Келсайър винаги е казвал, че целта му е лорд Владетеля — помисли си Вин. — Заръча ни да се занимаваме с благородниците, с гарнизона, с Министерството. Но това… е оставил за себе си“.

Лорд Владетеля слезе от каляската и Вин се наведе напред и разпали калай. Той приличаше на…

Човек.

Униформата му беше в черно и бяло и наподобяваше костюмите на благородниците, но бе по-пищна. Наметалото му забърсваше земята. Жилетката му също бе черна, украсена с бели нашивки. Както Вин бе чувала, на пръстите му лъщяха пръстени, символ на неговата власт.

„Аз съм много по-силен от вас — възвестяваха тези пръстени. — Ето защо не ме е страх да нося метал“.

Красив, с катраненочерна коса и бледа кожа, лорд Владетеля беше висок, слаб и уверен. И беше млад — по-млад, отколкото бе очаквала, дори по-млад от Келсайър. Той прекоси площада, като избягваше труповете, докато войниците изтикваха смълчаните скаа назад.

Внезапно една малка група си проби път през кордона — отчаяни бунтовници, предвождани от човек с позната физиономия. Един от Главорезите на Хам.

— За жена ми! — извика Главорезът, замахна с копието си и се хвърли в атака.

— За лорд Келсайър! — извикаха другите четирима.

„О, не!“

Лорд Владетеля дори не им обърна внимание. Водачът на групата изрева разгневено, вдигна копието и го заби в гърдите му.

Тиранът продължи да крачи с щръкналото от тялото му копие.

Бунтовникът спря, грабна копието на войника до себе си и го заби в гърба на лорд Владетеля. И този път мъжът в черно не им обърна внимание — сякаш те и оръжията им бяха достойни само за презрение.

Водачът на групата замръзна, после се обърна, чул ужасените викове на хората си. Секирата на появил се инквизитор ги косеше безмилостно. Миг по-късно трупът му се присъедини към техните.

А лорд Владетеля продължаваше напред, със стърчащите от тялото му копия — като че ли наистина не ги забелязваше.

Келсайър го чакаше. Приличаше на просяк с разкъсаните си бедняшки дрехи. И същевременно имаше горда осанка. Не се превиваше, нито се прекланяше под тежестта на Усмирителното въздействие на лорд Владетеля.

Тиранът спря на две крачки от него; щръкналото от гърдите му копие почти докосваше гърдите на Келсайър. Черна пепел се сипеше върху двамата, танцуваше от слабите пориви на вятъра.

На площада се бе възцарила ужасена тишина — дори инквизиторът бе прекъснал зловещата си коситба. Вин се наведе напред, стиснала грапавия тухлен парапет.

„Келсайър, направи нещо! Използвай метала си!“

Лорд Владетеля погледна инквизитора, когото Келсайър бе убил, и подхвърли:

— Тези трудно се заместват.

Вин улови странния му говор с подсиления си от калай слух.

Дори от това разстояние виждаше, че Келсайър се усмихва.

— Веднъж вече те убих — продължи лорд Владетеля.

— Опита се — отвърна Келсайър и силният му глас отекна над площада. — Но не можеш да ме убиеш, лорд Тиранино. Защото аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата.

Лорд Владетеля изсумтя презрително, вдигна небрежно ръка и го зашлеви. Ударът бе толкова силен, че се чу из целия площад.

Келсайър падна, от устата му се разхвърчаха кървави пръски.

— Не! — извика Вин.

Лорд Владетеля измъкна копието от гърдите си и го заби в гърдите на Келсайър.

— Започнете екзекуциите — нареди той, обърна се към каляската, изтръгна второто копие и го захвърли встрани.

Последва истински хаос. Подтикнати от инквизитора, войниците атакуваха тълпата. Други инквизитори се приближиха откъм площада, яхнали черни коне, черните им секири блестяха на следобедната светлина.

Вин не обръщаше внимание на всичко това.

— Келсайър! — изплака тя.

Тялото му лежеше, където бе паднало, със стърчащо от гърдите копие, и около него вече се образуваше алена локва.

Не. Не. НЕ! Тя скочи от покрива, Тласна се от множеството долу и се извиси над площада. Приземи се в центъра на опразненото място — лорд Владетеля вече си бе отишъл, а инквизиторите бяха твърде заети да избиват скаа — и клекна до Келсайър.

Лявата страна на лицето му бе смазана до неузнаваемост. Дясната обаче… продължаваше лекичко да се усмихва. Оцелялото мъртво око се беше изцъклило към червено-черното небе. По лицето му се сипеха сажди.

— Келсайър, не… — прошепна Вин и по бузите й рукнаха сълзи. Тя го побутна лекичко, опипа за пулс. Нямаше.

— Нали каза, че не могат да те убият! — проплака тя. — Какво стана с плановете ти? С Единайсетия метал? Какво ще стане с мен?

Той не помръдваше. Вин вече едва виждаше лицето му през сълзите. „Невъзможно. Вярно, все повтаряше, че не сме неуязвими… но го казваше, за да ме предпази. Мен. Не себе си. Той наистина беше неуязвим.

Трябваше да бъде…“

Някой я сграбчи за ръката и тя се дръпна и извика.

— Време е да изчезваме, малката — каза Хам и се наведе над Келсайър, колкото да се увери, че главатарят е мъртъв. След това я затегли настрани. Вин продължаваше да се съпротивлява, но тялото й почти не я слушаше. В дъното на съзнанието й отекна гласът на Рийн: „Видя ли? Казах ти, че ще те изостави. Предупреждавах те. Казах ти…“