Последната империя

16.

Когато се събуди, болката й подсказа, че Рийн пак я е млатил. Какво ли беше направила? Дали не се бе държала твърде приятелски с някой от останалите членове на бандата? Дали не беше подхвърлила глупав коментар, с който да е предизвикала гнева на главатаря? Рийн й беше наредил да мълчи, винаги и при всички обстоятелства, да мълчи и да страни от другите. Иначе щял да я напердаши. Трябвало да се научи, повтаряше й. Да се научи…

Но този път болката бе твърде силна. От много време не я беше боляло чак толкова.

Покашля се тихо и отвори очи. Лежеше в легло, което изглеждаше твърде удобно, а на стола до нея седеше дългуресто хлапе.

„Това е Лестибърнс — сети се тя. — Значи съм в работилницата на Клъбс“.

Лестибърнс се сепна.

— Ти се събуди!

Тя се опита да заговори, но се закашля отново и момчето побърза да й подаде купичка с вода. Вин отпи, като се мръщеше от болката в хълбока. Всъщност я болеше цялото тяло, сякаш я бяха налагали навсякъде.

— Лестибърнс… — почна тя прегракнало.

— Вече не е туй сегинка — отвърна момчето. — Келсайър не мож’ го сдъвка, та го смени на Дух.

— Дух? — повтори Вин. — Отива ти. Колко дълго съм спала?

— Две седмици — рече момчето. — Чакай сега. — Изхвърча от стаята и тя го чу да вика по стълбите.

„Две седмици?“

През прозореца се процеждаше червеникава следобедна светлина. Вин остави купата и огледа дясната си страна. Беше омотана с бинт.

„Аха, там ме удари инквизиторът — спомни си Вин. — Отдавна е трябвало да съм умряла“.

Тялото й бе покрито с лилави петна от многобройните сблъсъци с кулите, имаше безброй полузараснали рани и охлузвания. Чувстваше се ужасно.

— Вин! — извика Доксон и влезе в стаята. — Свести се най-сетне!

— Ако може да се каже така — изстена тя.

Доксон се разсмя, приближи се и седна на стола на Лестибърнс.

— Какво си спомняш?

— Май почти всичко — отвърна тя. — Успяхме да се промъкнем в двореца, но там ни очакваха инквизитори. Подгониха ни, Келсайър се сби с единия… — Млъкна и го погледна. — Той…

— Кел е добре — отвърна Доксон. — Познава отлично двореца от плановете, които изработихме преди три години, но…

Вин се намръщи.

— Но какво?

— Каза, че инквизиторите, изглежда, нямали намерение да убият него. Един от тях го последвал, а другите двама тръгнали след теб.

„Защо? — зачуди се тя. — Дали са решили да съсредоточат усилията си върху по-слабия противник? Или има друга причина?“

Замисли се, припомняше си събитията от онази нощ.

— Сейзед — каза накрая. — Той ме спаси. Инквизиторът тъкмо щеше да ми види сметката, когато… Докс, що за птица е той?

— Сейзед ли? Това е въпрос, на който вероятно трябва да ти отговори той самият.

— Тук ли е?

Доксон поклати глава.

— Трябваше да се върне във Фелисе. Бриз и Кел излязоха на разузнаване, а Хам отпътува миналата седмица, за да инспектира армията. Няма да се прибере поне още месец.

Вин кимна. Внезапно почувства, че умира за сън.

— Изпий си водата — посъветва я Доксон. — Вътре има цяр, който ще ти облекчи болките.

Вин допи течността в купичката, обърна се на другата страна и мигновено заспа.

Когато се събуди, Келсайър беше до нея. Седеше на стола до леглото и я разглеждаше на слабата светлина на фенера. Усмихна й се.

— Добре дошла.

— Как върви операцията? — попита тя, след като отпи глътка от купичката.

Той повдигна рамене.

— Армията расте и Реноа започна да купува оръжия и припаси. Идеята ти за Министерството се оказа доста добра — открихме връзката на Терън и сме на път да сключим сделка, която ще ни позволи да вкараме някой под прикритието на дякон от Министерството.

— Марш? — попита Вин. — Той ли ще го направи?

— Да. Винаги е изпитвал… интерес, към Министерството. Ако има скаа, който може да се престори на принудител, това е само Марш.

Вин кимна. Усещаше някаква промяна у Келсайър. Почти неуловима — нещо различно в поведението и жестовете.

— Вин — почна колебливо той. — Дължа ти извинение. Заради мен за малко щяха да те убият.

Тя го прекъсна с недоволно сумтене.

— Вината не е твоя. Аз те накарах да ме вземеш.

— Не биваше да се съгласявам. Трябваше да те отпратя. Моля те, приеми извиненията ми.

Вин кимна уж покорно, после попита:

— Какво ще искаш от мен сега? Операцията продължава нали?

Келсайър се засмя.

— Да, продължава. Веднага щом се изправиш на крака, бих искал да се върнеш във Фелисе. Пуснахме слух, че лейди Валет е болна, но напоследък взе да се говори какво ли не. Колкото по-бързо се появиш в обществото, толкова по-добре.

— Мога да се появя още утре — рече тя.

Келсайър се захили.

— Съмнявам се, но дано да е възможно по-скоро. Засега искам да си почиваш. — Той се надигна, за да си върви.

— Келсайър? — повика го тя и той спря. Вин се чудеше как точно да формулира това, което искаше да сподели. — Дворецът… инквизиторите… ние не сме неуязвими, нали? — Изчерви се. Като го каза на глас й прозвуча глупаво.

Но Келсайър продължи да се усмихва мило. Явно разбираше какво има предвид.

— Да, Вин — отвърна. — Не сме. Изобщо не сме.

Пратената от имението Реноа карета връщаше Вин във Фелисе. Завеските бяха дръпнати и тя вече можеше да са покаже пред света — ако някой изобщо се интересуваше от особата й. Келсайър се оказа прав: трябваха й още три дни преди да събере достатъчно сили за пътуването. Част от това време й бе необходимо, за да намери сили да се пъхне в роклята на благородна дама, с ожулените си ръце и тежката рана на хълбока.

Но откакто стана, се чувстваше по-добре. Имаше нещо… нередно в това да се въргаля толкова дълго в леглото. Ако беше сред крадците, никой нямаше да я търпи — такива като нея или ги гонеха, или ги оставяха да умрат. Тези, които не помагаха за общото обогатяване на бандата, нямаха право на дял от храната и на убежище.

„Но това не е единственият начин, по който се оцелява“ — помисли Вин. Очевидно за Келсайър и другарите му нямаше значение, че живее за тяхна сметка — вместо да се възползват от слабостта й, те се бяха грижили за нея, бяха прекарали дълги часове в бдение до леглото й. Най-ентусиазиран от всички се бе оказал Лестибърнс. Вин беше наясно, че не го познава достатъчно добре, ала Келсайър й бе казал, че момчето я е наглеждало неотлъчно, докато е била в несвяст.

Що за свят бе този, в който главатарят милее за хората си? Сред престъпниците слабите биваха оставяни да умрат, а здравите и силните трябваше да дават своята лепта за общото благо. Ако някой попаднеше в лапите на Министерството, го изоставяха и се молеха да не издаде много. Никой не изпитваше угризения, ако е изложил другите на опасност.

„Те са глупаци — прошепна гласът на Рийн. — Цялата тази операция ще завърши катастрофално — сама ще си си виновна, че ще умреш, след като не се махна навреме“.

Рийн се бе махнал навреме. Вероятно се бе досетил, че рано или късно инквизиторите ще я намерят, заради силата, която притежаваше. Той винаги знаеше кога да изчезне — неслучайно, помисли Вин, се бе измъкнал малко преди клането на бандата на Кеймън.

И въпреки това тя пренебрегна настойчиво шепнещия глас и продължи да се поклаща в носещата се към Фелисе карета. Не защото се чувстваше в безопасност сред хората на Келсайър — напротив, понякога я измъчваше неясна тревога заради странното им поведение. Ами ако престанеха да се нуждаят от нея? Ако станеше безполезна за тях?

Трябваше да им докаже, че може да направи това, което очакваха от нея. Да заеме мястото си в обществото, да играе определена роля. Чакаше я много работа, наистина много.

Освен това искаше час по-скоро да поднови прекъснатото си обучение. Само за няколко месеца се бе научила да разчита на собствените си сили и сега жадуваше за свободата да се носи сред мъглите, да се Притегля и Тласка из небесата. Кредик Шау я беше научил, че не е неуязвима — но оцеляването на Келсайър почти без никакви рани й подсказваше, че би могла да се справи много по-добре. Трябваше да се упражнява, да трупа сила, за да може да се изплъзне на инквизиторите като Келсайър.

Каретата взе последния завой и затрополи по улиците на Фелисе и Вин се усмихна и подаде глава през прозорчето. Ако имаше късмет, клюкарките скоро щяха да разпространят новината, че лейди Валет се е разхождала с карета из градчето. Стигнаха пред имението. Един прислужник отвори вратата и Вин с изненада установи, че лорд Реноа я очаква лично, за да й подаде ръка.

— Милорд? Мислех, че имате по-важни дела.

— Глупости — рече той. — Един лорд трябва да отделя време за своята любима племенница. Как беше пътуването?

„Дали някога излиза от ролята?“ Не беше попитал за останалите в Лутадел, нито издаде с нещо, че знае за раните й.

— Много приятно, милорд — каза тя, докато се качваха по стълбите. Беше благодарна на пютриума, който придаваше сила на отмалелите й крака. Келсайър я бе предупредил да не прекалява с употребата му, за да не стане зависима, но тя не виждаше друга алтернатива, поне докато се възстановява.

— Чудесно — отвърна Реноа. — Щом се чувствате по-добре, бихме могли да обядваме заедно на градинския балкон. Напоследък е доста топло, въпреки наближаващата зима.

— Ще е наистина много приятно — отвърна Вин. По-рано в поведението на самозванеца имаше нещо, което я дразнеше. Но откакто тя самата бе приела ролята на лейди Валет, всичко си бе дошло на мястото. Крадлата Вин не представляваше никакъв интерес за човек с ранга на Реноа, но Валет, дамата от обществото, бе съвсем друго нещо.

— Отлично — възкликна Реноа въодушевено, но щом влязоха, добави: — Обаче ще го направим някой друг път. Понеже сега сигурно предпочитате да си починете от пътуването, нали?

— Всъщност, милорд, бих искала да се срещна със Сейзед. Трябва да обсъдя някои неща с моя стюард.

— О, да! — възкликна Реноа. — Ще го намерите в библиотеката, работи върху един от моите проекти.

— Благодаря, милорд — рече Вин.

Реноа кимна и се отдалечи, като почукваше по мраморния под с фехтоваческото бастунче. Вин присви очи след него: опитваше се да определя дали този човек е с всичкия си. Възможно ли бе някой да се вживее в ролята си толкова дълбоко?

„Ти го направи — напомни си. — Когато стана лейди Валет. Като лейди Валет показа съвсем различна своя страна“.

Разпали още малко пютриум, за да изкачи северното стълбище. Остави го да гори, докато стигна горната площадка, след това приглуши огъня. Келсайър бе казал, че не бива да оставя разпалени метали за твърде дълго, за да не направи тялото си зависимо от аломантичните им свойства.

Тя си пое дъх — изкачването на стъпалата се оказа трудно дори с помощта на пютриум — и тръгна към библиотеката.

Сейзед се бе навел над някаква книга и се взираше в редовете през кацнали на носа му очила.

Вин спря до вратата и загледа човека, който й бе спасил живота. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си: взираше се в дебелата книга пред себе си, после си записваше нещо в тефтера.

— Ти си аломант — тихо каза тя.

Сейзед остави писалката и се обърна.

— Какво ви кара да мислите така, господарке Вин?

— Бързината, с която стигна до Лутадел.

— Лорд Реноа има отлични коне. Наистина са много бързи.

— Откри ме в двореца — продължи тя.

— Господарят Келсайър ме беше осведомил за плановете си и предположих — съвсем правилно, — че сте го проследили. Извадих късмет, че ви открих, макар че ако бях закъснял още малко, щеше да е късно.

Вин се намръщи.

— Уби инквизитор.

— Тъй ли? — попита спокойно Сейзед. — Не, господарке. Необходима е доста по-голяма сила от моята, за да убиеш някое от тези чудовища. Аз само… му отвлякох вниманието.

Вин се поколеба. Защо Сейзед избягваше прекия отговор?

— Добре де, аломант ли си, или не?

Той се усмихна и посочи стола до себе си.

— Моля, седнете, господарке Вин.

Тя седна, с гръб към лавицата с книги, и Сейзед попита:

— И какво ще си помислите, ако ви кажа, че не съм аломант?

— Че лъжеш.

— Досега лъгал ли съм ви?

— Най-добрите лъжци са тъкмо тези, които през повечето време говорят истината.

Сейзед се усмихва и я погледна над очилата.

— Права сте. И все пак какви доказателства имате, че съм аломант?

— Нещата, които направи, са по силите само на аломант.

— Така ли? Мъглородна само от два-три месеца, а вече знаете всичко, което е възможно на този свят?

Вин се поколеба. До съвсем скоро не знаеше нищо за аломантията. Може би на света имаше и други неизвестни за нея сили.

„Винаги има поне още една тайна“. Думи на Келсайър.

— Добре де — рече бавно. — Какво по-точно означава Пазител?

Сейзед се усмихна.

— Това вече е по-разумен въпрос, господарке Вин. Пазителите са… хранилища. Ние… помним разни неща, за да могат да бъдат използвани в бъдеще.

— Като религиите — рече Вин.

Сейзед кимна.

— Да. Религиозните вярвания са тъкмо моята специалност.

— Но помниш и други неща, нали?

Сейзед кимна.

— Какви? — попита тя.

— Ами… — Сейзед затвори книгата, над която работеше. — Езици например.

Вин едва сега позна изрисуваната със странни знаци корица.

— Това е книгата, която взех от онзи олтар! Защо е у теб?

— Намерих я, докато ви търсех — обясни терисецът. — Написана е на много древен език, език, който не се използва от хиляди години.

— Но ти го знаеш?

Сейзед кимна.

— Да. Достатъчно, за да я преведа. Поне така се надявам.

— И… колко още езици знаеш?

— Сто седемдесет и два — отвърна Сейзед. — Повечето от тях, като кхленийския, вече не се говорят. Причина за това е движението за обединение от пети век, основано от лорд Владетеля. Езикът, който сега говорят народите, е всъщност далечен диалект на териския — езика на моята родна страна.

„Сто седемдесет и два?!“

— Това е… невъзможно. Човек не може да запомни толкова много езици.

— Човек — да. Но не и Пазител. Това, което върша, е сходно с аломантията, макар да не е същото. Вие черпите сила от металите. Аз… ги използвам, за да съхранявам познание.

— Как?

Сейзед поклати глава.

— Може би някой друг път, господарке. Моят народ… ние предпочитаме да пазим тайните си. Лорд Владетеля ни преследва със забележителна, неотклонна страст. Ние не сме толкова опасни, колкото Мъглородните — но въпреки това той игнорира аломантите и си е поставил за цел да ни изтреби. Заради нас е намразил целия териски народ.

— Намразил ви е? — повтори Вин. — Че към вас се отнасят много по-добре, отколкото към нещастните скаа. Имате уважавана професия.

— Това е вярно, господарке — съгласи се Сейзед. — Но в известен смисъл скаа са доста по-свободни от нас. Повечето терисци от съвсем малки се обучават за стюарди. Популацията ни се топи, а развъдните инспектори на лорд Владетеля следят строго да нямаме поколение. Нито един терисец не може да създава семейство и да отглежда свои депа.

— Е, това едва ли може да се постигне така лесно — изсумтя Вин.

Сейзед я погледна замислено, положил ръка върху корицата на книгата, и отвърна:

— Всъщност е съвсем лесно. Всички териски стюарди са евнуси, дете мое. Мислех, че го знаете.

Вие се сепна и усети, че се изчервява.

— О… съжалявам…

— Не е нужно да се извинявате, господарке. Кастриран съм малко след раждането, както постъпват с всички, на които предстои да станат стюарди. Понякога си мисля, че с лекота бих заменил живота си с този на обикновен скаа. Моите сънародници дори не са роби… те са машини, създадени от развъдни програми и обучавани от съвсем малки да изпълняват желанията на лорд Владетеля.

Все още пламнала от срам, Вин проклинаше нетактичността си. Защо никой не й бе казал? Но Сейзед не изглеждаше обиден — той всъщност май никога не се ядосваше за нищо.

„Вероятно е следствие от неговото… състояние — помисли тя. — Сигурно точно това са искали да постигнат тези развъдни инспектори. Покорни уравновесени стюарди“.

— Но, Сейзед, ти си бунтовник — рече тя и се намръщи. — Опълчваш се срещу лорд Владетеля.

— Аз съм нещо като отклонение от нормата — отвърна Сейзед. — А и моите сънародници не са чак толкова покорни, както си мисли лорд Владетеля. Крием Пазители под носа му и някои от нас дори намират смелостта да не се подлагат на задължителното обучение. — Поклати глава. — Ние сме слаби хора, господарке. Обичаме да правим това, което ни се нарежда, склонни сме към подчинение. Дори аз, макар да ме определяте като бунтовник, преживявам като стюард и слуга. Не сме толкова храбри, колкото ни се иска.

— Беше достатъчно храбър да ме спасиш обаче — посочи тя.

Сейзед се усмихна.

— О, но в това също има елемент на подчинение. Обещах на господаря Келсайър да се грижа за вашата безопасност.

„Аха“ — помисли тя. Беше се питала какво може да се крие зад действията му. В края на краищата кой би рискувал живота си, за да спаси едно обикновено момиче като нея?

Сейзед се наведе над книгата и след малко Вин не издържа.

— Сейзед?

— Да, господарке?

— Кой предаде Келсайър преди три години?

Сейзед вдигна глава и остави писалката.

— Нямаме точна информация, господарке. Но се предполага, че е била Мейр. Така мисля и аз.

— Мейр? — попита Вин. — Жена му?

Сейзед кимна.

— Да. Все пак тя е била от малцината, които биха могли да го направят. А и вероятно е била вербувана от лорд Владетеля.

— Но нали и нея са я пратили в Ямите?

— Да. И е умряла там — потвърди Сейзед. — Господарят Келсайър не обича да говори за Ямите, но усещам, че раните, които носи от ужасните си преживявания там, стигат много по-надълбоко от кожата. Едва ли някога ще разберем със сигурност дали тя го е предала, или не.

— Брат ми казваше, че всеки ще те предаде, стига да има подходяща възможност и мотив.

Сейзед смръщи вежди.

— Не бих искал да го вярвам, дори да е чистата истина.

„Сигурно е ужасно да бъдеш предаден на лорд Владетеля от човека, когото обичаш“.

— Келсайър ми изглежда променен напоследък — продължи тя. — Някак по-сдържан. Дали не е защото се измъчва от вина за случилото се с мен?

— Вероятно това също — съгласи се Сейзед. — Но изглежда, е започнал да си дава сметка, че има голяма разлика между това да ръководиш банда и да организираш широкомащабно бунтовническо движение. Не може да поема рискове, както го е правил преди. Струва ми се, че промените в него са положителни.

Вин обаче не беше толкова сигурна. Усети, че умората отново я надвива.

— Идете да поспите, господарке — каза Сейзед и отново хвана писалката и се наведе над книгата. — Оцеляхте след нещо, което всъщност трябваше да ви убие. Дайте на тялото си покоя, който заслужава.

Вин кимна уморено, стана и излезе. Сейзед остава да пише под бледата следобедна светлина.

17.

Преди да дойде в имението Реноа, Вин никога не беше виждала истинска градина. По време на набези или при оглед на подходящи за грабеж обекти й се бе случвало да зърва градински растения, но не им бе обръщала особено внимание — те, като много други странности на аристокрацията, й се струваха твърде повърхностни.

Не си бе давала сметка колко красиви може да са дърветата и храстите, особено ако са правилно подредени. Градинският балкон на имението беше елегантна, изящна пристройка, издадена над двора отзад. Градината беше просторна — и се нуждаеше от твърде много вода и грижи, за да оформи дори малък периметър около къщата.

Но въпреки всичко беше прекрасна. Вместо обикновените кафяви и бели храсти тук имаше всякакви трептящи цветове — оттенъци на червено, оранжево и жълто, от стеблата до листата. Градинарите ги бяха подредили в сложни и красиви шарки. Близо до балкона екзотични дървета с колоритни жълти листа хвърляха сянка и предпазваха от саждопади. Зимата се оказа мека и повечето дървета бяха запазили листата си. Подухваше хладен вятър и шепотът на листата действаше успокояващо.

Толкова успокояващо, че Вин почти бе забравила колко е ядосана.

— Искаш ли още чай, дете мое? — попита лорд Реноа. И без да чака отговор, махна на слугата да й напълни чашата.

Вин седеше върху плюшена възглавница в удобно леко кресло. През последните четири седмици изпълняваха всяко нейно желание и прищявка. Слугите чистеха след нея, глезеха я, хранеха я и й помагаха да се къпе. Реноа се грижеше да получава всичко, което поиска, и от нея със сигурност не се очакваше да върши опасни, рисковани и дори смущаващи ежедневните удобства неща.

С други думи, животът й бе потискащо скучен. По-рано времето й в имението бе монополизирано от уроците на Сейзед и обучението на Келсайър. Денем спеше и имаше почти минимален контакт с персонала на имението.

Сега обаче аломантията — или поне неща като среднощните скокове — й бяха забранени. Раната й все още не бе заздравяла напълно и от резки движения можеше да се отвори наново. Сейзед все още й преподаваше някои уроци, но отделяше повече време за превода на книгата. Прекарваше дълги часове в библиотеката, надвесен над страниците и завладян от нетипичен за него ентусиазъм.

„Намерил е нов източник на знания — мислеше си Вин. — За един Пазител това вероятно е опияняващо като уличен наркотик“.

Тя отпи от чая, потисна раздразнението си и огледа наобиколилите я слуги. Приличаха й на лешояди, навъртащи се около нея и очакващи възможността да се погрижат за удобствата й. И да я подразнят още малко.

Реноа също не й помагаше особено. Представата му за „съвместни обеди“ се изчерпваше с това да седи на масата и да се занимава със свои дела — да си води бележки и да диктува писма. Явно не се нуждаеше от помощта й и рядко й обръщаше внимание, освен, за да я попита как е минал денят й.

Но въпреки това тя знаеше, че трябва да се примири с ролята на благородна дама. Лорд Реноа бе наел нови слуги, които не бяха в течение на операцията — не домашна прислуга, а градинари и работници: Келсайър и Реноа се безпокояха, че съседите могат да стават подозрителни, ако не успеят да внедрят поне неколцина шпиони сред персонала на имението. Келсайър не виждаше в това заплаха за операцията, но обратната страна бе, че сега Вин трябваше да играе ролята си постоянно.

„Не мога да повярвам, че хората живеят по този начин — мислеше Вин, докато слугите разчистваха масата. — Как е възможно благородниците да прекарват дните си в подобно безделие? Нищо чудно, че обичат да ходят на балове!“

— Почиваш ли си, скъпа? — попита Реноа, наведен над поредния документ.

— Да — отвърна Вин почти през зъби. — Чудесно.

— Трябва да излезеш по магазините — рече Реноа и я погледна. — Защо не идеш на улица Кентън? Купи си нови обеци вместо това кабарче, дето го носиш сега.

Вия машинално посегна към обицата, останала от майка й.

— Не. Предпочитам да я запазя.

Реноа се намръщи, но не каза нищо, тъй като се бе приближил един слуга.

— Милорд. Пристигна каретата от Лутадел.

Това означаваше, че е дошъл някой член на групата.

— А, чудесно — отвърна Реноа. — Покани ги да влязат, Тоунсън.

— Да, милорд.

След минута дойдоха Келсайър, Бриз, Йеден и Доксон. Реноа махна небрежно на слугите и те напуснаха балкона и затвориха стъклената врата. Двама останаха до нея, за да не допуснат нежелани хора да подслушват разговора.

— Надявам се, че не сме прекъснали обяда ви — каза Доксон.

— О, не! — побърза да отвърне Вин, изпреварвайки Реноа. — Заповядайте, седнете.

Келсайър се приближи до парапета и огледа градината долу.

— Каква приятна гледка!

— Келсайър, разумно ли е? — обади се Реноа. — Сред градинарите има хора, на които не мога да разчитам.

Келсайър се засмя.

— Ако могат да ме познаят от такова разстояние, значи заслужават повече, отколкото им плащат Големите къщи. — Но въпреки това се отдалечи от парапета, дръпна един стол и го яхна наопаки. През последните седмици постепенно бе възвърнал предишното си поведение. И все пак имаше промени. Събираше групата по-често и обсъждаха внимателно плановете. Изглеждаше някак различен… по-замислен.

„Сейзед е прав — помисли си Вин. — За малко да загина при онова стълкновение в двореца, но пък промените при Келсайър са положителни“.

— Решихме тази седмица да проведем срещата тук — каза Доксон. — Тъй като вие двамата участвате доста рядко.

— Много мъдро от ваша страна, приятелю Доксон — отвърна лорд Реноа. — Но нямаше нужда да си правите труда. Справяме се отлично…

— Не — прекъсна го Вин. — Не се справяме отлично. Някои от нас имат нужда от информация. Какво става с нашата група? Как върви наемането на войници?

Реноа я погледна недоволно, но Вин го игнорира.

„Че той не е истински благородник — помисли си. — Член е на групата, като всички останали. Моето мнение е също толкова важно, колкото неговото! Сега, когато слугите ги няма, мога да говоря свободно“.

Келсайър се засмя.

— Ако не друго, затвореният живот със сигурност я е направил по-приказлива.

— Вин, има хора, които щяха да завидят на настоящия ти живот — каза Бриз.

— Да, ако не са с всичкия си — изсумтя тя.

— О, повечето от тях са благородници — посочи Келсайър. — Така че, да, доста са смахнати.

— Да говорим за операцията — настоя Вин. — Какво става?

— Наемането на войници върви твърде бавно — призна Доксон, — Но темповете се подобряват.

— Келсайър, може би ще се наложи да поемем някои рискове, за да ускорим процеса — отбеляза Йеден.

„Още една промяна“ — помисли си тя, забелязала вежливите обноски на Йеден. Беше облякъл по-изтънчени дрехи — не беше още истински джентълмен като Доксон или Бриз, но сюртукът и панталоните му бяха с по-добра кройка и отдолу се показваше чиста риза с лъскави копчета.

— Това няма да ни помогне особено — възрази Келсайър. — За щастие Хам върши отлична работа с войниците. Само преди няколко дни ми прати съобщение. Впечатлен е от напредъка им.

— Трябва да ви предупредя, че понякога Хамънд е прекомерен оптимист — обади се Бриз. — Дори армията да беше съставена от еднокраки глухонеми нещастници, той пак щеше да възхвалява чувството им за равновесие и умението им да слушат.

— Все пак бих искал да видя тази армия — заяви Йеден.

— Скоро — обеща му Келсайър.

— До месец се надявам да внедрим Марш в Министерството — почна Доксон и кимна на Сейзед, който тъкмо излизаше на балкона. — Ако имаме късмет, Марш ще ни даде съвет как да се справяме със Стоманените инквизитори.

Вин потрепери.

— Да, те са сериозен проблем — потвърди Бриз. — След като видях какво са направили с вас двамата, за нищо на света не бих искал да им попадна в ръчичките. Ами че те са опасни като Мъглородните!

— Повече — обади се Вин.

— Армията ще може ли да се справи с тях? — попита обезпокоено Йеден. — Разправят, че били безсмъртни.

— Марш ще намери решение на това — заяви Келсайър.

„Да, наистина има промяна“ — помисли Вин.

— А междувременно — продължи Келсайър — бих искал да чуя какво е научил Сейзед за лорд Владетеля.

Сейзед седна, погледна книгата, която носеше, и я сложи на масата.

— Ще ви предам каквото научих, макар че това не е точно книгата, за каквато я мислех. Отначало реших, че господарката Вин е намерила някой древен религиозен текст, но тази книга е с по-светски характер.

— Светски? — повтори Доксон. — В какъв смисъл?

— Това е дневник, господарю Доксон — отвърна Сейзед. — Воден от самия лорд Владетел, или по-точно от човека, който по-късно е станал лорд Владетеля. Дори Министерството не крие факта, че преди Възнесението той е бил обикновен смъртен. Тази книга разказва за живота му отпреди последната битка при Кладенеца на Възнесението преди хиляда години. В по-голямата си част тя представлява пътепис — разказ за хората, с които се е запознал, за местата, които е посещавал, за изпитанията, на които е бил подложен по време на пътешествието си.

— Интересно — коментира Бриз. — Но какво ни помага това?

— Не съм сигурен, господарю Ладриан — отвърна Сейзед. — Но мисля, че познаването на истинската история за Възнесението може да ни е от полза. Ако не друго, ще ни позволи да надзърнем в душата на лорд Владетеля.

Келсайър сви рамене.

— Книгата очевидно е важна за Министерството. Вин каза, че я открила в някакво светилище в централния дворцов комплекс.

— Което естествено — отбеляза Бриз — изключва подозренията относно нейната автентичност.

— Не вярвам да е фалшификат, господарю Ладриан — рече Сейзед. — Този текст е изпъстрен с твърде много подробности, особено относно незначителни неща — като носачите и припасите например. Освен това образът на лорд Владетеля, описан в него, е доста противоречив. Ако Министерството беше решило да подготви книга, която да го възвеличава, щяха да представят своя бог в… по-божествена светлина, така да се каже.

— Сейз, искам да я прочета, след като свършиш превода — рече Доксон.

— Аз също — обади се Бриз.

— Някои от чираците на Клъбс работят и като писари — каза Келсайър. — Ще им наредим да направят копия.

— Доста помагат тези момци — потвърди Доксон.

Келсайър кимна и смени темата.

— И така, докъде стигнахме?

Всички се умълчаха. После Доксон кимна към Вин и каза:

— До благородничеството.

— Мога да се върна на работа — побърза да заяви Вин. — Чувствам се почти здрава.

Келсайър погледна Сейзед, който повдигна вежди. Стюардът продължаваше да се грижи за раните й. Очевидно не беше доволен от това как зарастват.

— Кел — възкликна Вин, — Ще се побъркам. Израсла съм сред крадци, борила съм се за всеки залък и за свое местенце под слънцето — не мога да седя тук и да се оставям на слугите да ме глезят. — „Освен това все още не съм доказала, че мога да съм полезна за групата“.

— Какво пък — отвърна Келсайър. — Ти си една от причините, поради които сме тук днес. Тази седмица има бал, на който…

— Отивам — прекъсна го Вин.

Келсайър вдигна пръст.

— Изслушай ме, Вин. Напоследък преживя доста, а тази задача може да е рискована.

— Келсайър! — Вин го изгледа ядно. — Целият ми живот е бил изпълнен с рискове. Отивам.

Келсайър не изглеждаше убеден.

— Трябва да отиде, Кел — намеси се Доксон. — Първо, благородниците ще заподозрат нещо, ако твърде дълго не се показва в обществото. Освен това имаме нужда от нейните сведения. Да събираме информация сред слугите не е същото като да имаме шпионин във висшите кръгове, където се решава всичко. Знаеш го.

— Добре тогава — склони Келсайър. — Но ще обещаеш да не използваш аломантия, докато Сейзед не ти позволи. Нали, Вин?

Малко по-късно същата вечер Вин дори се учуди на пламенното си желание да отиде на този бал. Стоеше насред стаята си и разглеждаше новите тоалети, които й бе купил Доксон. След като цял месец бе носила рокля на знатна дама, бе започнала да свиква с нея и дори я намираше донякъде за удобна.

„Макар че с всичките тези дантели и дипли… семпла риза и клин са много по-практични“.

И все пак имаше нещо особено в роклите — може би скритата в тях красота, като красотата на градинските растения. Разглеждани като отделна дреха, като едно-единствено дръвче, роклите не я впечатляваха особено. Но мисълта, че ще иде с някоя от тях на бал, им придаваше съвсем ново значение. Те бяха красиви и целта им бе да направят красива и нея. Те бяха лицето, което възнамеряваше да показва пред двора, и тя искаше да го подбере внимателно.

„Интересно дали Елънд Венчър ще е там… Сейзед нали каза, че младите аристократи непрекъснато ходели по балове?“

Погали една рокля с черна и сребриста бродерия. Щеше да й отива на косата, но не беше ли прекалено тъмна? Повечето жени носеха ярки рокли, приглушените тонове, изглежда, бяха запазени за мъжките костюми. Погледна към жълтата рокля, но й се стори прекомерно… закачлива. А бялата бе твърде натруфена.

Оставаше само червената. С дълбоко деколте — не че имаше какво толкова да показва, — но най-красива. От фин плат, с дълги ръкави, на места съшити от прозрачна мрежа, плътно прилепнала в горната част. Не беше ли малко… крещяща? Тя я вдигна, опипа мекия плат и се опита да си представи как ще изглежда с нея.

„Но как ще облека подобно нещо? С такава рокля е невъзможно да се скрия! Тези предизвикателни одежди не са за мен“.

И все пак… някаква частица от нея копнееше да иде на бала. Ежедневният живот в имението я изпълваше с досада, спомените от онази първа бална вечер бяха тъй примамливи. Красивите танцуващи двойки, невероятната атмосфера, музиката, великолепните сияещи прозорци…

„Вече дори не усещам, когато нося парфюм…“ — осъзна тя с изненада. Беше свикнала да се къпе всеки ден в ароматизирана вода и слугите парфюмираха дори дрехите й. Неусетни промени, които обаче щяха да я направят уязвима, решеше ли да се скрие някъде.

Косата й бе порасла и бе подстригана внимателно от коафьора на Реноа, който дори леко я бе накъдрил; и вече не изглеждаше толкова мършава — въпреки раната й редовното хранене оказваше влиянието си.

„Превръщам се в…“ Вин се сепна. Всъщност не знаеше в какво точно се превръща. Със сигурност не и в знатна дама. Благородничките не се ядосваха, когато не им позволяваха да излизат да скиторят нощем. Ала със сигурност не беше вече немирната Вин. Може би в нея се зараждаше…

Мъглородна.

Сложи внимателно красивата червена рокля на леглото, отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето клонеше към хоризонта, скоро щяха да излязат мъглите. Тя знаеше, че Сейзед е разположил постове, за да не й позволят да излезе на някоя неразрешена аломантична разходка. Досега не се бе оплаквала от тези предпазни мерки. Пазителят беше прав — оставена без наблюдение, тя щеше да наруши обещанието си, и то доста отдавна.

Зърна някакво движение вдясно, погледна натам, видя излезлия на балкона Келсайър и реши да отиде при него.

Стояха един до друг, опрели ръце на каменния парапет. Келсайър гледаше на запад към дивата пустош, озарена от гаснещото слънце.

— Вин, понякога не ти ли е минавало през ума, че нещо в тази гледка не е наред?

— Какво по-точно?

— Ами… Тези изсъхнали растения, това гневно слънце, това забулено в черен дим небе.

Вин сви рамене.

— Че как може нещо да е наред или да не е наред в една обикновена гледка? Просто светът си е такъв.

— Да де. Но ми се струва, че нашето привикване към този свят е част от проблема. Той не би трябвало да е такъв.

Вин смръщи вежди.

— Откъде знаеш?

Келсайър бръкна в джоба на жилетката си и извади сгънато листче. Разгъна го внимателно и й го подаде.

Тя го взе предпазливо — беше старо, напукано от времето, заплашваше да се разпадне под пръстите й. Нямаше изписан тест, а захабена бледа рисунка. Приличаше на растение, но странно и чудновато — Вин със сигурност никога не беше виждала такова. Беше твърде… крехко. Нямаше дебело стебло и листата му бяха прекалено деликатни. Най-отгоре бяха изрисувани странни листенца с различни цветове.

— Казва се цвете — обясни Келсайър. — Отглеждали са ги в градините, преди Възнесението. Описват ги в множество древни поеми и истории — неща, които сега знаят само Пазителите. Изглежда, тези растения са били красиви и са ухаели примамливо.

— Растения, които миришат? — попита Вин. — Като плодовете?

— Нещо такова, поне така мисля. Според някои сведения от тези цветя… или цветове… дори израствали плодове — във времето преди Възнесението.

Вин сбърчи вежди. Не можеше да си го представи това.

— Тази рисунка беше на жена ми, Мейр — продължи Келсайър. — Доксон я намерил сред вещите й, след като ни заловили. Запазил я и ми я даде, когато се върнах. След като избягах имам предвид.

Вин отново разгледа рисунката.

— Мейр бе обсебена от епохата преди Възнесението — каза Келсайър, зареял поглед над градината. В далечината слънцето докосна хоризонта и стана още по-тъмночервено. — Събираше всякакви неща като тази хартийка, рисунки, описания на отминали времена. Струва ми се, че тъкмо тази нейна мания — плюс факта, че беше Калаено око — е била причината да се свърже с подземния свят и с мен. Тя ме запозна със Сейзед, макар че по онова време не го приех в моята група. Пък и той не се интересуваше от кражби.

Вин сгъна хартийката.

— И ти я запази? Въпреки онова… което ти е направила?

Келсайър помълча няколко секунди. После я погледна.

— Май пак си подслушвала зад вратата, а? Нищо, не се притеснявай. Предполагам, че това вече е всеобщо известен факт. — В далечината залязващото слънце се превърна в отразяващо се от облаците и дима зарево.

— Да, запазих цветето — продължи той. — Не знам защо. Нима можеш да престанеш да обичаш някого дори след като те е предал? Не мисля. Точно заради това предателството е толкова болезнено — болка, гняв, отчаяние… въпреки това още я обичам. Още…

— Но как? — попита тя. — Как е възможно това? И как можеш да вярваш на хората? Не си ли взе поука след онова, което ти е сторила?

Келсайър сви рамене.

— Предполагам, че от възможностите да обичам Мейр — въпреки измяната — и никога да не съм я познавал избирам първата. Рискувах и изгубих, но рискът си заслужаваше. Същото е с моите приятели. Подозрителността е полезна за нашата професия — но само до известна степен. Предпочитам да вярвам на хората си, отколкото да мисля за това, което ще се случи, ако се обърнат срещу мен.

— Това е глупаво.

— Щастието глупаво ли е? — попита Келсайър и я погледна. — Кога си била по-щастлива, Вин? С моите хора, или когато беше при Кеймън?

Вин се замисли.

— Не зная със сигурност дали Мейр ме е предала — продължи Келсайър, загледан към залязващото слънце. — Тя твърдеше, че не е.

— И я пратиха в Ямите, така ли? — попита Вин. — Но в това няма никаква логика, ако е била на страната на лорд Владетеля.

Келсайър поклати глава, все така загледан към хоризонта.

— Докараха я няколко седмици след мен — държаха ни отделно, след като ни заловиха. Не зная какво се е случило през това време и защо са я пратили в Хатсин. Но фактът, че са я обрекли на сигурна смърт, ме кара да се съмнявам дали наистина ме е предала… — Обърна се към нея. — Вин, не знаеш какво й каза той, когато ни заловиха. Лорд Владетеля й… благодари. Благодари й, че ме е предала. Чух го от устата му — заедно с подробностите от нашия план… говореше с такава зловеща искреност. Не е лесно да повярваш на човека до теб след такова нещо. Това не повлия на любовта ми обаче. Едва не умрях, когато тя издъхна година по-късно, пребита до смърт от надзирателите в Ямите. В онази нощ, когато отнесоха трупа й, аз се Преобразих.

— Изгуби разсъдък? — попита Вин.

— Не — Келсайър поклати глава. — Преобразяването е аломантичен термин. Поначало силата ни е латентна — пробужда се след някое тежко преживяване. Но трябва да е нещо наистина сериозно — почти смъртоносно. Философите казват, че човек не може да командва металите, докато сам не е видял смъртта и не я е надживял.

— И… кога е станало това с мен?

Келсайър сви рамене.

— Трудно е да се каже. Докато си растяла, вероятно е имало немалко причини да се Преобразиш. — Кимна замислено — С мен това се случи през онази нощ. Бях сам в Ямите, ръцете ми бяха в кръв от тежката работа. Мейр беше мъртва и смятах, че вината е моя — че съм изгубил вяра и това е отнело силата и волята й. Тя издъхна с ясното съзнание, че я подозирам. Може би ако я бях обичал истински, нямаше да поставя под въпрос верността й. Не зная.

— Но ти не си умрял — посочи Вин.

Келсайър поклати глава.

— Реших, че ще е по-добре да се опитам да осъществя мечтата й. Да създам свят, в който цветята ще се върнат, свят на зелени растения, свят, където от небето не се сипят сажди… — Млъкна и въздъхна. — Не зная. Сигурно съм луд.

— Всъщност — посочи Вин — в това има своя логика. Поне някаква.

Келсайър се усмихна. Слънцето се скри зад хоризонта и докато светлината му избледняваше на запад, започнаха да излизат мъгли. Не идваха от определено място, по-скоро сякаш… израстваха. Протягаха се в небето като дълги прозрачни лиани — люшкаха се, танцуваха, сплитаха се.

— Мейр искаше да имаме деца — неочаквано каза Келсайър. — Когато се оженихме, преди десетина години. Аз… не се съгласих. Бях си наумил да стана най-прочутия крадец сред скаа и нямах време за неща, които щяха да ме забавят. Вероятно така е по-добре. Лорд Владетеля щеше да намери децата ни и да ги убие. Макар че ние с Докс оцеляхме. Понякога съжалявам, че нямам до себе си жива частица от нея. Дете. Може би дъщеричка, със същата черна коса като на Мейр и с нейната упоритост. — Млъкна и се обърна към Вин. — Вин, не искам да съм виновен, ако с теб се случи нещо лошо. Не бих го понесъл още веднъж.

Вин се нацупи.

— Нямам намерение да прекарвам живота си заключена в тази къща.

— Знам. Ако упорстваме и те държим тук, току-виж се появиш някоя нощ в работилницата на Клъбс, след като си извършила някоя глупост. Двамата с теб ужасно си приличаме. Но моля те… бъди предпазлива.

Вин кимна.

— Обещавам.

Постояха още няколко минути, загледани в сгъстяващите се мъгли. Накрая Келсайър въздъхна.

— Е, каквото и да ни е писано, радвам се, че си с нас, Вин.

Вин сви рамене.

— Честно казано, аз също бих искала да видя някое цвете.

18.

Накрая реши да облече червената рокля. Това определено бе най-дръзкият избор, но й се стори правилен. В края на краищата нали се опитваше да скрие истинската си същност зад аристократична външност. Значи колкото по-ярка бе тази външност, толкова по-лесно щеше да е да се крие зад нея.

Един слуга отвори вратата на каретата. Вин си пое дъх — корсетът, предназначен да скрие превръзката, малко я стягаше, — улови ръката на слугата и слезе. Оправи полите на роклята, кимна на Сейзед и се присъедини към останалите благородници, които се качваха по стълбите на Цитаделата Елариел. Беше по-малка и не толкова импозантна, колкото крепостта на Къща Венчър. Но затова пък Елариелови, изглежда, разполагаха с отделна бална зала, докато Венчърови събираха гостите в просторната основна.

Вин огледа крадешком другите гости и усети как част от увереността й се стопява. Роклята й беше хубава, но тоалетите на другите жени бяха направо блестящи. Косите им бяха дълги и пуснати свободно, по телата им сияеха накити. Деколтетата едва прикриваха пищните им форми; те пристъпваха елегантно под надиплените си фусти. Понякога Вин успяваше да зърне краката им — не носеха семпли пантофи като нейните, а обувки на високи токове.

— Защо аз нямам такива обувки? — попита тя тихо, докато се изкачваше по застланото с килим стълбище.

— Необходимо е време, за да се научите да ходите на високи токчета, господарке — отвърна Сейзед. — И тъй като взехме само няколко урока по танци, по-добре е още известно време да ходите с ниски обувки.

Вин се намръщи, но прие обяснението. Споменаването на танците обаче пробуди безпокойството й. Тя си припомни изящните движения на танцьорите от предишния бал. Със сигурност нямаше да може да ги имитира — все още упражняваше само основните стъпки.

„Това няма значение — помисли си. — Те не виждат мен, а лейди Валет. Предполага се, че тя е млада и неопитна, а и повечето знаят, че напоследък е боледувала. Съвсем оправдано е, ако не се представи добре на танците“.

С тази мисъл в главата изкачи последните стъпала. Увереността й нарасна.

— Трябва да призная, господарке — продължи Сейзед, — че този път изглеждате малко по-спокойна — дори ми се струвате леко развълнувана. Но според мен за лейди Валет това е съвсем обяснимо състояние.

— Благодаря ти. — Тя се усмихна. Сейзед беше прав — наистина беше развълнувана. От това, че отново участва в операцията, че е сред елитното общество, сред целия този блясък и изящество.

Насочиха се към балната зала — едно от няколкото ниски крила на Цитаделата — и на входа един слуга й пое шала. Докато чакаше Сейзед да намери подходяща маса, Вин надзърна любопитно вътре.

Залата на Елариелови се отличаваше от величествения хол на Венчърови. Помещението беше едноетажно, не тъй ярко осветено и макар прозорците да бяха със стъклописи, бяха високо под тавана. На него също имаше големи кръгли прозорци, озарени от карбидни лампи на покрива. На всяка маса бяха запалени свещи и макар светлините от тавана да грееха, в залата цареше сумрак. Изглеждаше… уединена, въпреки многобройните гости.

Това помещение очевидно бе предназначено единствено за балове. В центъра имаше дансинг, по-добре осветен от оставалата част, а около него — два реда маси. Първият ред бе само на няколко стъпки над танцувалната площадка, вторият — два пъти по-високо.

Един лакей я отведе при масичка край дансинга. Тя седна — Сейзед зае обичайното си място зад нея — и зачака да поднесат ястията.

— Как точно трябва да набирам информацията, която иска Келсайър? — попита тихо, докато оглеждаше полутъмното помещение. Процеждащата се от тавана светлина хвърляше сумрачни отблясъци върху масите и хората и създаваше невероятна атмосфера, но същевременно пречеше да се различават отделни лица. Дали Елънд беше някъде тук, сред посетителите?

— Тази вечер същите хора ще ви поканят отново на танц — обясни Сейзед. — Приемете поканите, това ще ви даде възможност по-късно да се включите в техните компании. Не е необходимо да участвате в разговорите — достатъчно е да слушате. При следващите балове вероятно някои от младите мъже ще ви помолят да им правите компания. Тогава ще имате възможност да седнете на масите им и да подслушвате разговорите.

— Искаш да кажеш, че ще седя цяла вечер с един мъж?

— Да. Това е съвсем обичайно. А също и да танцувате с него цялата вечер.

Вин сбърчи вежди, но реши да не разпитва повече. Продължи да оглежда залата. „Вероятно не е тук — каза, че предпочита да избягва баловете, когато е възможно. А дори и да е дошъл, не обича компаниите. Дори няма да го…“

Чу се глухо тупване — някой постави на масичката й вързоп книги. Вин подскочи от изненада и се обърна тъкмо когато Елънд Венчър придърпа един стол до масата и се отпусна в нехайна поза на него. Облегна се така, че светлината на близкия свещник да идва иззад гърба му, и разтвори най-горната книга.

Сейзед се намръщи. Вин обаче прикри усмивката си, докато разглеждаше Елънд. И този път изглеждаше, сякаш е пропуснал действието с гребена, и не всички копчета на сюртука му бяха закопчани. Дрехите му не бяха опърпани, не бяха толкова лъскави, колкото на останалите посетители. Бяха ушити така, че да са широки и свободни, в разрез с текущата мода на плътно прилепнали одежди.

Елънд прелистваше книгата. Вин почака търпеливо да й обърне внимание, но той продължаваше да чете. Накрая тя повдигна вежди.

— Не помня да съм ви давала позволение да седнете на масата ми, лорд Венчър.

— Не ми обръщайте внимание — отвърна Елънд. — Масата е достатъчно голяма за двама.

— За нас двамата — да. Но не и за книгите ви. Къде ще сложат вечерята ми?

— Има малко местенце вляво от вас — отвърна той небрежно.

Сейзед се намръщи. Наведе се, взе другите книги и ги сложи на пода до краката на Елънд.

Младият лорд Венчър продължи да чете. Но все пак реагира с махване на ръка.

— Сега виждате защо не си взех териски слуга. Непоносими и упорити във всичко.

— Сейзед не е непоносим — отвърна хладно Вин. — Той е добър приятел и по-свестен човек, отколкото вие ще бъдете някога.

Елънд най-сетне вдигна глава.

— Уф… съжалявам. — Каза го съвсем искрено. — Извинявам се.

Вин кимна. Елънд отново забоде нос в книгата.

„Защо трябва да сяда при мен, щом смята да чете?“

— Какво правите на тези забави, освен че досаждате? — попита тя обидено.

— Но с какво ви досаждам? — попита той. — Наистина, Валет. Просто си седя тук и си чета кротко.

— На моята маса. Сигурна съм, че ще ви намерят подходяща — вие сте наследникът на Венчърови. Не че ме осведомихте за това при предишната ни среща.

— Вярно — съгласи се Елънд. — Но помня, споделих, че Венчърови са ужасно досадни хора. Просто се опитвам да поддържам тази тяхна слава.

— Може би се дължи на вас?

— И това е възможно — потвърди Елънд, без да спира да чете.

Вин въздъхна отчаяно.

Елънд я погледна над ръба на книгата.

— Каква изумителна рокля. Почти толкова хубава, колкото сте вие.

Ченето й увисна. Елънд се засмя закачливо и отново втренчи поглед в книгата, но по очите му си личеше, че е направил коментара само защото е знаел каква реакция ще последва.

Сейзед се надвеси над масата, без да прикрива неодобрението си. Но въпреки това не каза нищо. Елънд, изглежда, бе твърде важен, за да бъде пропъден от един обикновен стюард.

Вин най-сетне успя да се овладее.

— Лорд Венчър, мога ли да попитам защо един толкова изтъкнат кавалер като вас ходи по баловете сам?

— О, не е така. Моето семейство обикновено урежда да ме придружават едно или друго момиче. Тази вечер редът се падна на лейди Стейси Бланш — онази със зелената рокля, дето седи на масата отсреща.

Вин погледна през дансинга. Лейди Бланш, ослепителна блондинка, ги гледаше и едва прикриваше недоволството си.

Вин се изчерви и извърна очи.

— Не трябва ли тогава да сте при нея?

— Вероятно — отвърна Елънд. — Но ще ви призная една тайна. Истината е, че не съм кой знае какъв джентълмен. Освен това аз не съм я канил — осведомиха ме за уговорката едва когато се качих в каретата.

— Разбирам — рече Вин.

— Независимо от това поведението ми е неоправдано. За съжаление, вече съм свикнал да постъпвам по този начин — вземете например навика ми да чета книги по време на вечеря. Ще ме извините ли за миг, искам да си взема нещо за пиене.

Той се изправи, пъхна книгата в джоба си и се отправи към масите с ястия и напитки. Вин го проследи с поглед, едновременно подразнена и заинтригувана.

— Това не е добре, господарке — подхвърли тихо Сейзед.

— Той не е толкова лош.

— Използва ви, господарке — продължи Сейзед. — О, дете, не искам да ви обидя, но вие въобще не познавате придворните игри. Този млад човек няма никакъв романтичен интерес към вас. Той е напорист и арогантен и се бунтува срещу ограниченията, наложени от баща му — ето защо се държи грубо и предизвикателно. Надява се, че баща му ще отстъпи, ако поддържа образа на разглезено дете достатъчно дълго.

Сърцето й се сви. „Сейзед е прав, разбира се. Защо иначе Елънд ще ме търси? Аз съм точно това, от което има нужда — девойка със скромно потекло, с която да дразни баща си, но достатъчно неопитна, за да не вижда истината“.

Вечерята й пристигна, но Вин беше изгубила апетит. Все пак започна да се храни. Елънд се върна с голяма чаша в ръка и отново се зачете, като си посръбваше от време на време.

„Да видим какво ще направи, ако този път не прекъсвам четенето му“ — помисли Вин и се съсредоточи върху елегантните движения, на които я беше учил Сейзед. Вечерята не беше обилна — задушени в масло зеленчуци — и колкото по-скоро привършеше с нея, толкова по-скоро щяха да я поканят на танц. Тогава поне нямаше да се налага да седи в компанията на лорд Венчър.

На няколко пъти младият лорд я поглежда над ръба на книгата, докато тя се хранеше. Изглежда, очакваше да го заговори, ала тя мълчеше. Но докато си похапваше, гневът й започна да се уталожва. Разглеждаше тайно своя съсед по маса, нехайния му вид, ентусиазма, с който поглъщаше страниците. Възможно ли бе този млад човек да е склонен на манипулациите, за които намекваше Сейзед? Наистина ли я използваше?

„Всеки ще те предаде — прошепна в главата й Рийн. — Всеки“.

Но Елънд изглеждаше толкова… непресторен. Държеше се, сякаш си е такъв, а не сякаш играе роля. Освен това очевидно му се искаше да си говори с нея. Този път с поведението си Вин бе засегнала някаква чувствителна струна. Накрая той оставя книгата и я погледна.

— Защо сте тук, Валет?

— На бала ли?

— Тук, в Лутадел.

— Защото е центърът на всичко.

— Елънд се намръщи.

— Сигурно сте права. Но империята е твърде голяма, за да има толкова малък център. Не мисля, че някой от нас въобще си дава сметка за размерите й. Колко дълго пътувахте до тук?

За миг Вин бе завладяна от паника, сетне си припомни уроците на Сейзед.

— Почти два месеца с канална ладия, с няколко спирки.

— Наистина дълго. Казват, че ще отнеме половин година да изминеш империята от единия край до другия, но повечето от нас забравят всичко друго, освен този малък център.

— Аз… — Вин се сепна. С Рийн бяха обиколили целия Централен район. Беше най-малкият от всички и най-примамлив за крадците, колкото и да бе странно. Все пак въпреки близостта си до самия лорд Владетел той бе сред най-раздираните от корупция и най-заселен с богаташи.

— И какво мислите за града? — попита Елънд.

Вин помълча малко.

— Много е… мръсен — призна откровено. От сумрака изплува един слуга и отнесе празната й чиния. — Мръсен и пренаселен. Скаа страдат ужасно, но предполагам, че навсякъде е така.

Елънд я изгледа със странно изражение.

„Не биваше да споменавам скаа. Това не е в стила на една благородница“.

Той се наведе към нея.

— Нима смятате, че отношението към градските скаа е по-лошо, отколкото към тези във вашата плантация? Винаги съм мислил, че в града се чувстват по-добре.

— Ами… не знам. Не съм ходила често на полето.

— Значи не сте имали вземане-даване с тях?

Вин сви рамене.

— Какво значение има? Те са само скаа.

— Всички го казват. Но аз не съм сигурен. Може би съм прекалено любопитен, но те ме интересуват. Чували ли сте ги някога да разговарят помежду си? Приличат ли на обикновените хора?

— Какво? — попита Вин. — Разбира се, че са като другите. Вие какво си представяте?

— Е, нали знаете какво ни учи Министерството.

Не знаеше. Но щом се отнасяше за скаа, едва ли бе нещо добро.

— Имам си правило да не приемам всичко, което казва Министерството, за чиста монета.

Елънд отново я изгледа.

— Не сте такава… каквато очаквах, лейди Валет.

— Така е с повечето хора.

— Добре, разкажете ми за скаа от вашата плантация. Какво представляват?

Вин сви рамене.

— Като всички останали скаа.

— Интелигентни ли са?

— Някои.

— Но не като вас и мен, нали?

Вин се замисли. „Как би отговорила една благородна дама?“

— Разбира се, че не са. Те са само скаа. Защо толкова ви интересуват?

Елънд изглеждаше… разочарован.

— Без някаква особена причина — отвърна той, облегна се назад и разтвори книгата. — Струва ми се, че онези младежи искат да ви поканят на танци.

Вин се обърна и видя, че на няколко крачки от масата се е спряла група млади мъже. Когато погледна към тях обаче извърнаха очи. След секунди един се доближи до съседна маса и покани седящата там дама.

— Неколцина младежи проявиха интерес към вас, милейди — прошепна Сейзед. — Но не се приближават, защото ги плаши присъствието на лорд Венчър.

Елънд изсумтя.

— Би трябвало да знаят, че няма с какво да ги плаша.

Вин се намръщи, но Елънд продължаваше да чете. „Чудесно!“ — помисли си тя и отново погледна младежите, улови погледа на един и му се усмихна лекичко.

След секунди младият мъж се приближи и я заговори малко официално, макар и сконфузено:

— Лейди Реноа, аз съм лорд Меленд Лийс. Бихте ли танцували с мен?

Вин погледна крадешком Елънд, но той не отделяше очи от книгата си.

— С най-голямо удоволствие, лорд Лийс — рече тя и му протегна ръка.

Той я поведе към дансинга и докато вървяха, Вин отново изпита безпокойство. Внезапно едноседмичните тренировки й се сториха крайно недостатъчни. Музиката спря, за да могат двойките да се сменят, и лорд Лийс я поведе напред.

Вин овладя страха си — напомни си, че всички виждат в нея роклята и положението й, но не и самата Вин. Погледна лорд Лийс в очите и с изненада видя там неспокойствие.

Оркестърът засвири отново и танцът започна. Лицето на лорд Лийс изглеждаше съсредоточено. Тя усещаше, че дланите му се изпотяват. „Ами че той е също толкова нервен, колкото съм и аз! Може би дори повече“. Лийс беше по-млад от Елънд, почти неин връстник. Вероятно нямаше кой знае какъв опит от баловете и със сигурност не изглеждаше добър танцьор. Твърде много се съсредоточаваше върху стъпките и движенията му бяха вдървени.

„Какво пък, съвсем обяснимо — помисли Вин и лекичко се отпусна. Стараеше се да изпълнява всичко, на което я бе учил Сейзед. — По-опитните няма да ме поканят на танци, не и докато съм още нова. Аз съм под тяхното ниво. Но защо Елънд ми обръща внимание? И защо изглежда заинтригуван от разсъжденията ми?“

— Лорд Лийс — заговори тя. — Познавате ли добре Елънд Венчър?

Лийс я погледна.

— Ами… аз…

— Не мислете толкова за стъпките — посъветва го тя. — Моят учител ми е казвал, че танцът върви по-добре, ако не следиш всяко свое движение.

Той се изчерви.

„В името на лорд Владетеля! — помисли си Вин. — Това момче е съвсем неопитно“.

— За лорд Венчър… Не зная. Той е много важен човек. Много по-важен от мен.

— Не се оставяйте фамилията да ви стряска — рече Вин. — По мое мнение той е съвсем безвреден.

— Не зная, милейди — възрази Лийс. — Къща Венчър е с огромно влияние.

— И да е така, Елънд някак си не издържа на тази репутация. Изглежда, освен това предпочита да избягва хората, на които трябва да прави компания. Често ли се държи така?

Лийс сви рамене и затанцува малко по-леко.

— Не зная, милейди. Вие май го познавате по-добре.

— Аз… — Вин млъкна. Чувстваше, че го познава по-добре — далеч повече, отколкото би трябвало за човек, с когото е имала две кратки срещи. Но нямаше как да го обясни на Лийс.

„Почакай… Реноа не спомена ли, че веднъж се е срещал с Елънд?“

— О, Елънд е приятел на семейството — обясни тя, докато се въртеше под сияйната светлина от тавана.

— Така ли?

— Да — кимна Вин. — Беше много мило от страна на чичо ми да го помоли да ме придружава на тези балове и той се държи наистина ужасно внимателно. Ще ми се да обръщаше по-малко внимание на книгите си и повече да ме запознава с другите гости.

Лийс се оживи и вече не изглеждаше толкова неуверен.

— О, това обяснява всичко.

— Да — потвърди Вин. — Откакто пристигнах в Лутадел, Елънд ми е като по-голям брат.

Лийс се усмихна.

— Разпитвах ви за него — продължи Вин, — защото той не обича да говори за себе си.

— Напоследък Венчърови наистина са доста мълчаливи — потвърди Лийс. — След онази атака срещу тяхната Цитадела преди няколко месеца.

Вин кимна.

— О, да. Знаете ли подробности за това?

Лийс поклати глава.

— Никой не ми казва нищичко. — Сведе поглед към краката си. — Танцувате много добре, лейди Реноа. Сигурно често сте ходили на балове в родния ви град.

— Ласкаете ме, милорд.

— Ни най-малко. Вие сте тъй… грациозна.

Вин се усмихна, обзета от нов прилив на увереност.

— Така е — продължи Лийс, сякаш говореше на себе си. — Въобще не сте такава, каквато ви описва лейди Шан… — Сепна се и млъкна, осъзнал, че е сгафил.

— Моля? — Вин го погледна.

— Нищо — отвърна той и се изчерви. — Съжалявам. Нищо особено.

„Лейди Шан — помисли си Вин. — Ще запомня това име“.

Докато танцуваха, продължи да разпитва Лийс, но той очевидно не знаеше нищо повече. Все пак Вин усещаше, че между Къщите има нарастващо напрежение, и разбра, че макар да продължават да се организират балове, на тях все по-често не се явяват хора, които броят домакините за свои политически съперници.

Когато танцът свърши, Вин изпита удовлетворение от положените усилия. Вероятно не бе узнала кой знае какви важни сведения, но Лийс беше само началото. Постепенно щеше да се добере до по-важни хора.

„Което означава — мислеше тя, докато Лийс я водеше към масата, — че ще ходя и на други балове“. Но баловете вече не й се струваха неприятни, особено след като бе по-уверена в танците. Но пък вечерните излизания означаваха по-рядко да е сред мъглите.

„Не че Сейзед ще ми позволи да излизам навън“ — помисли тя с въздишка, докато се покланяше на Лийс, който също й се поклони и си тръгна.

Елънд беше разпръснал книги по цялата маса, а в нишата отзад горяха още няколко свещника — очевидно заграбени от съседните маси.

„Какво пък — рече си тя, — поне и двамата имаме вкус към кражбите“.

Наведен над масата, Елънд нанасяше бележки в малка книжка. Не вдигна глава, когато тя седна. Сейзед беше изчезнал някъде.

— Пратих терисеца да вечеря — обясни разсеяно Елънд, без да спира да пише. — Няма смисъл да стърчи тук гладен, докато вие се фръцкате по дансинга.

Вин повдигна вежди и огледа струпаните пред нея книги. През това време Елънд разтвори поредната книга, надзърна в нея, прехвърли се на следващата и без да вдига глава, добави:

— Та как мина въпросното фръцкане?

— Всъщност беше доста приятно.

— Казахте, че не ви бива много в танците.

— Така е — потвърди тя. — Но се упражнявам. Може да ви се стори странно, но няма как да напреднеш в танците, ако само седиш и се ровиш в разни книги.

— Това предложение ли е? — попита Елънд и отвори поредната книга. — Не отива на една дама да кани мъж на танци, ако не знаете.

— О, не бих искала да ви откъсвам от четенето — рече Вин, наведе се към книгата пред себе си и се намръщи: текстът беше изписан със ситен почерк, на ръка. — Пък и ако танцувам с вас, ще унищожа малкия напредък, който реализирах с моя първи танц.

Елънд бавно вдигна глава.

— Напредък?

— Ами да — отвърна Вин. — Сейзед беше прав. Вие наистина плашите хората и те не идват да ме канят. За една млада дама ще е истинска катастрофа, ако остане сама само защото на масата й е седнал човек, който пропъжда всички останали.

— Затова ли… — почна Елънд.

— Затова му казах, че сте тук, за да ме представите в двора. Нещо като мой… по-голям брат.

— По-голям брат? — повтори Елънд и смръщи вежди.

— Много по-голям — кимна тя и се засмя. — Искам да кажа, че сигурно сте два пъти по-възрастен от мен.

— Два пъти… Валет, аз съм на двайсет и една. Освен ако не сте някоя рано съзряла десетгодишна девойка, няма как да съм „два пъти по-възрастен“.

— Никога не ме е бивало в смятането — отвърна тя нехайно.

Елънд въздъхна и завъртя очи. Недалеч от тях лорд Лийс разговаряше с приятелите си и от време на време кимаше към Вин и Елънд. Ако имаше късмет, скоро щеше да я покани някой друг.

— Познавате ли лейди Шан? — попита тя, докато чакаше.

Елънд вдигна глава учудено и я погледна.

— Шан Елариел?

— Предполагам — рече Вин. — Коя е тя?

Елънд отново забоде нос в книгата.

— Никоя, която да заслужава да я обсъждаме.

Вин повдигна вежди.

— Елънд, може да съм нова в двора, но надушвам неискреността на подобни коментари.

— Ами… — Той се поколеба. — Май съм сгоден с нея.

— Имате годеница? — попита тя с нарастващо раздразнение.

— Не съм съвсем сигурен. От около година не сме предприемали нищо по въпроса. Всички сигурно вече са забравили.

„Ама че работа“ — помисли си Вин.

Миг по-късно към тях се приближи един от приятелите на Лийс, покани я и Вин прие с радост, доволна, че ще се отърве за малко от компанията на Венчър. Докато вървеше към дансинга, се извърна и видя, че той я наблюдава над ръба на книгата. Веднага обаче се скри зад нея и се направи на безразличен.

Вин се отпусна на стола и овладя желанието да си събуе обувките и да си масажира краката — подозираше, че това няма да е типична за знатна дама постъпка. Лекичко разпали мед, сетне и малко пютриум, за да подсили тялото си и да прогони умората.

Остави ги постепенно да угаснат. Келсайър я бе уверил, че докато гори мед, не може да бъде засечена от друг аломант. Тя обаче не беше съвсем сигурна. С разпаления пютриум реакциите й бяха твърде бързи, тялото й — прекалено силно. Опасяваше се, че някой внимателен наблюдател може да забележи подобна нелогичност независимо дали е аломант, или не.

Умората й се върна веднага щом пютриумът изгасна. Напоследък се опитваше да отвикне от честата му употреба. Раната вече я болеше само когато се извиваше силно и тя искаше да се възстанови, като разчита предимно на собствените си сили.

В известен смисъл умората й тази вечер беше полезна — беше резултат от интензивно танцуване. Сега, когато гледаха на Елънд като на неин опекун, вместо като на ухажор, младите мъже не се страхуваха да я канят на танци. И обезпокоена да не обиди някого с отказа си, Вин приемаше всяка покана. Преди няколко месеца би се разсмяла, ако някой и кажеше, че може да се изтощи от танци. Но плюските по ходилата и уморените й крака бяха само част от изпитанието. Усилието да запомни всички имена — да не говорим за съдържанието на разговорите с партньорите — изтощаваше ума й.

„Добре, че Сейзед е помислил за ниските обувки“ — помисли си тя с въздишка и отпи от чашата леденостуден плодов сок. Терисецът още не се беше върнал от вечеря. Странно, но Елънд също го нямаше на масата — макар че книгите му продължаваха да са разхвърляни върху нея.

Вин ги огледа. Може би ако се престореше, че чете, младежите щяха да я оставят на мира за известно време. Тя се огледа за подходяща книга. Тази, която я интересуваше най-много — малкият, подвързан с кожа бележник на Елънд, — я нямаше.

Ето защо тя взе един дебел син том и го отвори. Избра го заради едрия шрифт — нима хартията бе толкова скъпа, че писарите трябваше да сбиват редовете един в друг, за да пестят материал? Въздъхна.

„Не мога да повярвам, че хората четат толкова дебели книги“. Тази например щеше да й отнеме много, наистина много дни. Рийн я бе научил да чете, за да може да разчита договори, бележки и може би да се преструва на благородница. Но обучението й едва ли щеше да помогне, когато ставаше дума за толкова дълъг текст.

„Исторически приложения на имперския политически принцип“, пишеше на първата страница. Отделните глави носеха названия като „Програма за управление през пети век“ и „Създаването на скаа плантации“. Тя прелисти книгата до края, надяваше се там да открие нещо по-интересно. Отвори на последната глава озаглавена „Настоящо политическо устройство“ и зачете.

Вин се намръщи. Макар текстът да бе чисто научен, тя бе изненадана, че лорд Владетеля е допуснал да се извършват подобни анализи на неговата империя. Облегна се назад, без да пуска книгата, но не продължи да чете. Беше твърде изтощена от часовете, през които се бе опитвала незабелязано да измъкна информация от своите партньори.

За съжаление и този път късметът не беше на нейна страна. С крайчеца на окото си забеляза, че към нея се приближава някой.

Въздъхна, готвейки се за поредния танц. Но когато вдигна глава, с изненада установи, че новодошлият не е благородник, а териски стюард. Също като Сейзед, той носеше дрехи с клиновиден знак отпред и показваше явна привързаност към бижута.

— Лейди Валет Реноа? — попита високият мъж с отчетлив акцент.

— Да — отвърна тя неуверено.

— Моята господарка лейди Шан Елариел настоява незабавно да се явите на масата й.

„Настоява? — помисли си Вин. — Незабавно?“ Не й хареса нито тонът и изразите, нито мисълта да се среща с бившата годеница на Елънд. За съжаление Къща Елариел бе една от силните Големи къщи и не можеше да отхвърли с лека ръка подобна покана.

Терисецът чакаше търпеливо.

— Добре — кимна Вин и се надигна с цялата грация, на която бе способна.

Терисецът я отведе при маса недалеч от нейната. Тук имаше пет жени, но Вин разпозна Шан веднага. Лейди Елариел очевидно бе жената с изящна слаба фигура и дълга черна коса. Макар да не участваше в текущия разговор, тя определено доминираше сред компанията. Ръцете й бяха натежали от лъскави гривни в тон с роклята й и докато Вин се приближаваше, тя я измери с презрителен поглед.

Черните й очи несъмнено бяха проницателни. Вин се почувства беззащитна пред тях — измъкната от хубавата си рокля, превърната в дребната крадла, каквато бе доскоро.

— Извинете ме, дами — каза Шан и жените незабавно прекъснаха оживения си разговор.

Шан взе вилица и започна бавно да реже парчето торта в чинията си. Вин стоеше неуверено. Терисецът вече бе заел мястото си зад стола на своята господарка.

— Можете да седнете — заяви Шан.

„Чувствам се като скаа — помисли Вин, докато се отпускаше на стола. — Нима знатните дами се държат по този начин една с друга?“

— Вие сте в завидно положение, дете — продължи Шан.

— Защо смятате така?

— Обръщайте се към мен с „лейди Шан“ — посъветва я Шан, без да сменя тона. — Или с „ваше благородие“.

Разглеждаше я със спокоен вид, докато бавно похапваше от десерта.

— Защо смятате така, ваше благородие? — попита Вин.

— Защото младият лорд Венчър ви е избрал за участничка в своята игра. А това означава, че аз също ще мога да ви използвам.

Вин се намръщи. „Не забравяй да се придържаш към ролята. Ти си плашливата малка Валет“.

— Няма ли да е по-добре, ако не ме използвате, ваше благородие? — попита тя предпазливо.

— Глупости — заяви Шан. — Дори некултурна хлапачка като вас би трябвало да види колко е важно да я използват хора, стоящи над нея. — Лишени от чувство, думите на Шан не прозвучаха като обида; тя всъщност сякаш смяташе, че прави услуга на Вин.

Вин мълчеше смутено. Нито един благородник не се бе отнасял с нея по този начин. Разбира се, единственият член на Голяма къща, с кого се бе запознала досега, бе самият Елънд.

— Да съдя ли по безразличното ви изражение, че приемате тази позиция? — попита Шан. Ако се справите добре, дете, ще ви позволя да се присъедините към моята свита. Ще научите много полезни неща от дамите тук, в Лутадел.

— Като например? — попита Вин, като се помъчи да овладее предизвикателството в гласа си.

— Огледайте се, дете. Косата ви сякаш е претърпяла някакво неописуемо бедствие, роклята ви виси като торба. Да си благородна дама в Лутадел изисква… съвършенство. А не това. — И посочи презрително Вин.

Вин се изчерви. В поведението на тази жена имаше странна и необяснима сила. Вин с изненада осъзна, че й прилича на някои от главатарите на банди, при които бе работила — между тях и Кеймън. Хора, които са готови да ударят противника си и не очакват никаква съпротива. Всеки знаеше, че да им се противиш означава да пострадаш още повече.

— Какво искате от мен? — попита тя.

Шан повдигна вежди и остави вилицата до недоядения десерт. Терисецът взе чинията и я отнесе.

— Наистина сте глупава, нали? — попита лейди Шан.

Вин се поколеба, после се поправи:

— Какво ще очаква от мен Нейно благородие?

— Ще ти кажа с течение на времето — стига лорд Венчър да продължи да си играе с теб. — За миг, докато споменаваше името на Елънд, Вин зърна в очите й омраза. — Но засега — продължи Шан — искам да ми предадеш разговора си с него тази вечер.

Вин отвори уста, но се сепна. Нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Усещаше го, беше едва доловимо, може би дори нямаше да го забележи, ако не беше обучението на Бриз.

Усмирител? Интересно.

Шан се опитваше да й внуши покорство. Затова очакваше от нея да говори. Вин се зае да преразказва разговора с Елънд, като се стараеше да пропуска интересните части. Но през цялото време не й даваше покой една мисъл — че Шан се опитва да си играе с чувствата й. С крайчеца на окото си забеляза, че терисецът се връща от кухнята. Но вместо да се отправи към масата на Шан, пое в друга посока.

Към масата на Вин. Там спря и започна да рови в книгите на Елънд.

„Каквото и да търси, не мога да му позволя да го намери.“

Вин се надигна неочаквано, най-сетне предизвиквайки в Шан някаква реакция, тъй като тя я погледна изненадано.

— Сетих се, че казах на моя терисец да ме чака при масата! — обясни тя. — Ще се обезпокои, ако не ме намери там!

— О, в името на лорд Владетеля — промърмори недоволно Шан. — Дете, няма нужда да…

— Съжалявам, ваше благородие — прекъсна я Вин. — Трябва да вървя.

Не изглеждаше особено правдоподобно, но бе най-доброто, което можа да измисли. Поклони се и напусна масата на Шан, макар тя да бе видимо недоволна. Терисецът беше добър — забеляза я, когато беше на няколко крачки от него, и се отдалечи с невинен вид.

Вин спря до масата и се зачуди дали не е оскърбила прекалено лейди Шан с внезапното си тръгване. Но беше твърде изморена, за да се притеснява за подобни неща. Забеляза, че младите мъже отново са насочили вниманието си към нея, и побърза да седне и да разтвори една книга напосоки.

За щастие този път планът й подейства. Младежът, отправил се към нея, плавно смени посоката и я остави да чете на спокойствие. С напредване на вечерта залата постепенно се изпразваше.

„Какво ли интересуваше терисеца сред книгите?“

Огледа масата за някаква видима промяна, но Елънд бе оставил книгите в такава безредица, че беше трудно да определи. Все пак една малка книга, притисната от по-дебел том, привлече вниманието й. Повечето останали бяха отворени на различни страници и тя бе видяла, че Елънд поставя указатели. Но тази книга беше затворена — а не си спомняше да я е отварял. Със сигурност я имаше и преди — обърна й внимание, защото бе единствената толкова тънка, — което пък означаваше, че не я е оставил терисецът на Шан.

Изпълнена с любопитство, тя се протегна и я взе. На черната кожена подвързия бе изписано „Атмосферни особености на Северните провинции“. Вин смръщи вежди и завъртя книгата в ръце. Нямаше заглавна страница, нито бе написано име на автор. Започваше направо с текста.

Вин гледаше книгата с почуда. Някои от думите й бяха непознати, но въпреки това бе успяла да схване смисъла. Авторът искаше да каже…

Затвори книгата и бързо я върна на мястото й. Какво би станало, ако принудителите открият подобен текст у Елънд? Огледа се крадешком. Те бяха тук, разбира се, обикаляха сред тълпата като на предишния бал, изпъкваха със сивите си раса и татуирани лица. Мнозина седяха на масите на благородниците. Дали бяха приятели? Или шпиони на лорд Владетеля? Изглежда, никой не се чувстваше удобно в компанията им.

„За какво му е на Елънд такава книга? На един толкова знатен благородник? Защо ще чете текстове, заклеймяващи лорд Владетеля?“

На рамото й се отпусна ръка и Вин изненадано трепна и разпали пютриум и мед в стомаха си.

— Ехей — рече Елънд и отдръпна ръката си. — Валет, някога казвали ли са ви, че сте прекалено нервна?

Валет се отпусна и побърза да загаси разгарящите се метали. Елънд заобиколи масата и се тръшна на стола си.

— Забавлявате ли се с Хеберен?

Вин се намръщи и Елънд кимна към дебелата книга пред нея.

— Не — рече тя. — Скучен ми е. Преструвах се, че чета, та ухажорите да ме оставят на мира.

Елънд се разсмя.

— Ето, че сама паднахте в своя капан.

Елънд почна да събира книгите и да ги трупа една върху друга на края на масата. Изглежда, не забеляза, че е пипала малката книга, посветена на „атмосферните условия“, но внимателно я пъхна по средата на купчината.

Вин отмести очи от нея.

„Вероятно не бива да му казвам за Шан — не и докато не разговарям със Сейзед“.

— Напротив, планът ми успя напълно — възрази тя. — В края на краищата дойдох на бала, за да потанцувам.

— Не виждам какво толкова намират всички в танците.

— Лорд Венчър, не можете вечно да страните от придворния живот — вие сте наследник на много влиятелен род.

Той въздъхна и се протегна.

— Сигурно сте права — призна с изненадваща откровеност. — Но колкото по-дълго се опъвам, толкова повече ще дразня баща си. А това е цел, която си заслужава усилието.

— Не само той страда от действията ви обаче. Помислете си за всички онези момичета, които не сте поканили на танц само защото сте били твърде зает с четенето.

— Доколкото си спомням — отбеляза той, докато слагаше последната книга на купчината, — някой току-що ми обясняваше, че се е преструвал, че чете, само за да се отърве от още танци. Не мисля, че дамите ще се затруднят в намирането на по-интересни партньори от мен.

Вин го погледна учудено.

— Вярно, аз не се затрудних в това, сигурно защото съм още нова и неопитна. Но предполагам, че дамите от вашия кръг няма да имат подобен късмет. Както научих, благородниците избягват да общуват с дами, които са с по-високо положение от тях.

Елънд се замисли, очевидно търсеше подходящ отговор. Вин се наведе към него.

— Какво има, Елънд Венчър? Защо така упорито избягвате задълженията си?

— Задължения? — попита той и лекичко се надигна. — Валет, това не е задължение. Това е бал… целта му е хората да се отпуснат, да забравят. Загуба на време.

— А жените? И те ли са загуба на време?

— Жените? — повтори той. — Жените са като… буря. Красиви за гледане и понякога приятни за слушане — но в повечето случаи създават неприятности.

Вин го изгледа изненадано. После забеляза блещукането в очите му и изведнъж усети, че тя също се усмихва.

— Говорите тези неща, за да ме провокирате!

Усмивката му се разшири.

— Това е начинът ми да очаровам другите. — Надигна се и я погледна с нескрита нежност. — Ах, Валет. Не им позволявайте да ви подмамят да се вземате на сериозно. Не си заслужава, повярвайте. Но дойде време да ви пожелая приятна вечер. Гледайте за в бъдеще да не се вясвате на баловете с промеждутък от месец.

Вин се усмихна.

— Ще помисля върху това.

— Да, направете го. — Той се поклони, вдигна книгите, поколеба се за миг и се огледа. — Кой знае, може някой от следващите пъти наистина да ме накарате да танцувам.

Вин продължи да се усмихва и кимна. Младият благородник се обърна и заобиколи масите от външната страна. В другия край го чакаха двама младежи. Вин ги наблюдаваше с интерес — единият стисна рамото на Елънд с приятелски жест, взе половината книги и тримата се отправиха към изхода, като разговаряха оживено.

Вин се отпусна на стола и се замисли. Най-сетне се появи Сейзед и тя му махна. Той се приближи забързано.

— Кои са тези мъже с лорд Венчър? — попита тя и посочи след Елънд.

Сейзед примижа зад очилата.

— Ами… единият е лорд Джастис Лекал. Другият е Хастинг, но не знам малкото му име.

— Изглеждаш изненадан.

— Къщи Лекал и Хастинг са политически противници на Къща Венчър. Благородниците често си гостуват на малки следбалови забави, където създават съюзи… — Терисецът млъкна и я погледна. — Струва ми се, че господарят Келсайър ще иска да научи за това. Време е да се оттегляме.

— Съгласна съм — рече Вин и се изправи. — А също и краката ми. Да вървим.

Сейзед кимна и двамата тръгваха към изхода.

— Защо се забави толкова? — попита Вин, докато слугата й подаваше шала.

— Връщах се няколко пъти, господарке — обясни Сейзед. — Но вие все бяхте на дансинга. Реших, че ще е по-полезно да разговарям с прислугата, отколкото да стърча до масата.

Вин кимна, заметна се с шала и се спусна по покритото с килим стълбище, следвана от Сейзед. Вървеше забързано — нямаше търпение да се върне при Келсайър и да му разкаже всичко, преди да е забравила имената. На площадката спря да изчака да докарат каретата и в същия миг забеляза нещо странно. Недалеч от тях сред мъглите имаше трескаво движение. Тя пристъпи напред, но Сейзед положи ръка на рамото й и я задържа. Една дама не бива да навлиза в мъглите.

Вин разпали мед и калай, но зачака — шумотевицата приближаваше. Постепенно различи един стражник, който теглеше зад себе си дребничка фигура — скаа хлапе с мръсни дрехи и измазано със сажди личице. Войникът заобиколи Вин отдалече, кимна й смутено и се приближи към капитана на стражниците. Вин разпали калай, за да подслуша разговора.

— От кухнята е — обясни с тих глас войникът. — Опита се да проси от един благородник, когато каретата му спря при вратата.

Капитанът кимна мълчаливо и войникът задърпа малкия си пленник към мъглите в далечната част на двора. Момчето викаше и се съпротивляваше, а стражникът сумтеше, но не го изпускаше. Вин ги проследи с поглед. Сейзед не вдигаше ръка от рамото й, сякаш се боеше, че може да ги последва. Естествено, нямаше начин да помогне на момчето. Не биваше да…

Щом двамата се скриха зад мъгливата завеса, където останалите не можеха да ги видят, войникът извади нож и преряза гърлото на хлапето. Вин подскочи изплашено. Стражникът пусна хлапето, улови го за краката и го задърпа нататък.

Вин не помръдна, втрещена от случилото се. Каретата най-после дойде.

— Господарке — подкани я Сейзед, но тя не го чу.

„Те го убиха — мислеше си. — Тук, на няколко крачки от мястото, където благородниците изчакват каретите си. Сякаш… смъртта е нещо съвсем естествено. Заклаха го като животно“.

Не, дори като някаква още по-низша твар. Никой не би заклал прасе в двора на крепостта. Позата на стражника, докато извършваше кървавото дело, говореше за досада, сякаш не си заслужаваше да потърси друго място. Дори някой от благородниците наоколо да бе забелязал случката, не го показваше с нищо. Продължаваха да разговарят. Всъщност разговорите им дори бяха станали по-оживени сега, когато писъците бяха секнали.

— Господарке — подкани я пак Сейзед.

Тя го остави да я отведе при каретата. Беше потресена от случилото се. Всичко това бе толкова странно. Приятната обстановка, танците зад светещите прозорци. И смърт в двора. Не ги ли интересуваше? Не знаеха ли какво е станало? „Това е Последната империя, Вин — мислеше си тя, докато каретата се отдалечаваше. — Не забравяй пепелта само защото виждаш коприна. Ако тези хора знаеха, че си скаа, щяха да те убият също така безчувствено, както постъпиха с момчето“.

Отрезвяваща мисъл, която владееше мислите й през целия обратен път до Фелисе.

19.

Келсайър усещаше присъствието на друг аломант в мъглите. Вибрациите го заливаха като ритмични вълни, удрящи се в спокоен бряг. Бяха слаби, но ясно различими.

Той приклекна върху ниската градинска стена, заслушан в трептенията. Надиплените бели мъгли следваха обичайното си темпо — безразлични, с изключение на най-близките до тялото му слоеве, които се вливаха в естествените аломантични течения около крайниците му.

Келсайър присви очи, разпали калай и потърси другия аломант. Стори му се, че вижда фигура, клечаща върху стената недалеч от него, но не беше съвсем сигурен. Но аломантичните вибрации бяха недвусмислени. Всеки метал след разпалването си издаваше далечен сигнал, който лесно можеше да се разпознае от човек, имащ опит в употребата на бронз. Непознатият гореше калай, също както и другите четирима, които Келсайър бе усетил да се спотайват около Цитаделата Текиел. Пет Калаени очи оформяха периметър и следяха за натрапници в нощта.

Келсайър се усмихна. Големите къщи проявяваха нервност. Да държиш пет Калаени очи на постоянна стража не беше толкова трудно за Къща от мащабите на Текиел, но благородните аломанти биха се възпротивили, ако ги накарат да изпълняват обикновени караулни задачи. А щом наоколо имаше петима Калаени очи, почти сигурно бе, че се навъртаха и Главорези, Монетомети, Дърпачи. Лутадел бе в притихнало състояние на тревога.

Големите къщи бяха настръхнали дотолкова, че напоследък Келсайър с мъка откриваше пролуки в защитата им. Макар и Мъглороден, той беше сам и имаше своите ограничения. Успехът му досега се дължеше на изненадата. Но с петима Калаени очи на пост едва ли щеше да може да доближи Цитаделата, без да го разкрият.

За щастие тази нощ не се налагаше да изпробва отбраната на Текиел. Вместо това той продължи по оградата към покрайнините на града. Спря близо до стената на градината и след като разпали бронз, за да провери дали наблизо няма аломанти, се напъха в един гъст храсталак, откъдето измъкна голям сак. Беше толкова тежък, че се наложи да разпали пютриум, за да го вдигне и да го метне през рамо. Спря за миг, ослуша се и понесе сака обратно към крепостта.

Този път се спря близо до боядисана в бяло градинска веранда, пред която имаше шадраван. Смъкна сака от рамото си и изсипа съдържанието му — още топъл труп — на земята.

Трупът — беше на някой си лорд Чарс Ентрон — се претърколи и спря с лице в калта, а на гърба му зейнаха две рани от кинжали. Келсайър бе издебнал от засада пияния благородник пред вратите на един скаа бордей и бе отървал света от поредния аристократ. Никой нямаше да усети липсата на лорд Ентрон — той беше известен с перверзния си вкус за развлечения, между които кървави ръкопашни схватки между скаа борци. Обикновено тъкмо там прекарваше времето си.

От друга страна и съвсем неслучайно Ентрон се смяташе за важен политически съюзник на Къща Текиел. Убийството му щеше да предизвика отглас и вината несъмнено щеше да бъде стоварена върху Къща Изенри — съперник на Къща Текиел. Но от друга страна, подозрително неочакваната смърт на Ентрон можеше да обезпокои сериозно Къща Текиел. Ако си направеха труда да разпитат, те със сигурност щяха да узнаят, че негов противник при залаганията тази вечер е бил Крюс Джефенри — човек, чиято Къща от известно време молеше Текиелови за съюзничество. Крюс беше известен Мъглороден и много опитен в боя с ножове.

И така — интригата беше заложена. Дали убийството е дело на Къща Изенри? Или може би е опит на Къща Джефенри да изплаши Текиелови — с което да ги подтикне към съюзничество с по-дребни благородници? Имаше и трета възможност — Къща, която иска да засили съперничеството между Текиел и Изенри.

Келсайър скочи от градинската стена и се почеса по фалшивата брада. Нямаше значение кого ще обвини Къща Текиел — крайната цел на Келсайър бе да ги принуди да се съмняват и тревожат, да внесе между тях раздор и недоверие. Хаосът бе най-силното му оръжие в насърчаването на война между Къщите. А когато тази война най-сетне избухнеше, всеки убит благородник щеше да е един противник по-малко срещу скаа бунтовниците.

Щом се отдалечи на известно разстояние от Цитаделата Текиел, той хвърли монета и пое по покривите. Понякога се чудеше какво ли правят хората под него, когато чуват над главите си стъпки. Дали знаеха, че за Мъглородните покривите са само удобни пътища, места, където могат да се придвижват необезпокоявани от стражи и крадци? Или обясняваха тропота с мразените от всички Мъгливи духове?

„Вероятно дори не ни чуват. Когато излязат мъглите, нормалните хора си лягат да спят“.

На един стръмен покрив спря, извади от джоба си часовник на верижка, за да провери колко е часът, прибра го — беше опасен, заради метала, от който бе изработен — и продължи нататък. Мнозина благородници упорито продължаваха да носят метални предмети, глупав навик да се перчат. Привичка, заимствана от самия лорд Владетел. Но Келсайър не носеше никакъв метал — часовник, пръстени или гривна, — освен ако не се налагаше.

Изстреля се във въздуха и се отправи към Саждивата махала, бедняшки скаа квартал в далечния северен край на града. Лутадел беше огромен. На всеки няколко десетки години към него се добавяше нов заселен район и градските стени го обхващаха, благодарение на неуморните усилия и труда на скаа. С навлизането на модерната канална епоха камъкът бе станал относително евтин строителен материал и значително по-лесен за доставка.

„Чудя се защо въобще му трябва да строи тази стена — мислеше си Келсайър, докато се придвижваше по покривите. — Кой ще го нападне? Та лорд Владетеля контролира всичко. Дори Западните острови вече не му се противят“.

От векове не бе имало истинска война в Последната империя. Редките „въстания“ не бяха нищо повече от бунтове на няколко хиляди души, криещи се в пещерите или сред хълмовете. Дори бунтовниците на Йеден не разчитаха на открити атаки — по-скоро целяха да предизвикат хаос или война между Къщите, извеждане на лутаделския гарнизон извън градските стени — каквото и да е, което да им даде някаква възможност за неочакван удар. Ако се стигнеше до продължителна кампания, Келсайър щеше да изгуби. Лорд Владетеля и Стоманеното министерство можеха да свикат под знамената си милиони.

Разбира се, той имаше и друг план. Не говореше за него, дори не смееше да го обмисля. Вероятно никога нямаше да му се удаде възможността да го приложи на практика. Но ако все пак възникнеха подходящи условия…

Стигна в началото на Саждивата махала, загърна се по-плътно в мъглопелерината и закрачи по улицата с уверена стъпка. Човекът, с когото трябваше да се срещне, вече седеше на прага на една затворена работилница и пуфтеше кротко с лула. Келсайър повдигна учудено вежди — тютюнът беше скъпо удоволствие. Хойд или беше прахосник, или бе толкова успял, колкото твърдеше Доксон.

Хойд бавно свали лулата и се надигна, но с това не стана кой знае колко по-висок. Поклони се ниско в мъгливата нощ.

— Поздравявам ви, милорд.

Келсайър се изправи пред него, пъхнал ръцете си под пелерината. Нямаше нужда обикновеният уличен информатор да вижда, че непознатият „благородник“ носи по кожата си белези от Хатсин.

— Препоръчаха ви много горещо — заговори той, като имитираше високомерния тон на аристократите.

— Аз съм най-добрият, милорд.

„Всеки, оцелял колкото теб, трябва да е доста добър“. Господарите не обичаха обикновени хора да са в течение на тайните им. По правило информаторите не живееха дълго.

— Интересува ме едно нещо — продължи Келсайър. — Но първо искам да се закълнеш, че няма да разказваш никому за нашата среща.

— Разбира се, милорд — отвърна Хойд. Най-вероятно щеше да наруши обещанието си още тази нощ — още една причина, поради която нишката на живота им бе тъй къса. — Но преди това да обсъдим въпроса със заплащането…

— Ще получиш своите пари, скаа — отвърна троснато Келсайър.

— Разбира се, милорд — рече Хойд и не пропусна пак да се поклони. — Предполагам, че ви интересуват сведения за Къща Реноа…

— Да. Какво се знае за нея? С коя друга Къща са в съюз? Трябва да съм наясно с тези неща.

— Няма кой знае какво да се каже, милорд. Лорд Реноа е нов в града и е крайно предпазлив човек. За момента нито влиза в съюзи, нито си е създал врагове — купува големи количества оръжие и брони, но вероятно го прави, за да печели благоразположението на своите доставчици. Много умна тактика. Сигурно вече има в излишък от този продукт, но по-важното е, че има и излишък от приятели, нали?

Келсайър изсумтя.

— Не виждам защо трябва да плащам за това.

— Но, милорд, щом стоката му е в излишък, значи вече е на загуба — посочи бързо Хойд.

— Аз не съм търговец, скаа — сряза го Келсайър. — Не ме интересуват печалби и загуби! — „Нека запомни това. Сега си мисли, че ме праща някоя Голяма къща — всъщност вече би трябвало да се е сетил за това заради мъглопелерината. Инак едва ли заслужава репутацията си“.

— Има още, милорд…

„Аха, сега ще разберем. Дали уличните информатори са надушили, че Къща Реноа е свързана с бунтовниците?“ Ако някой бе разкрил тайната им, хората на Келсайър бяха в голяма опасност.

Хойд се покашля тихо и протегна ръка.

— Непоносим човек! — изсъска Келсайър и хвърли малка кесия в краката му.

— Да, милорд — отвърна Хойд, коленичи и затършува в тъмното за кесията. — Моите извинения, милорд. Зрението ми не е каквото беше. Вече с труд виждам дори пръстите си.

„Хитро“ — отбеляза Келсайър, докато Хойд прибираше кесията. Оправданието със зрението, естествено, беше лъжа — никой нямаше да изкара дълго в подземния свят с подобен недъг. Но пък всеки благородник, който си има работа с полусляп мъж, ще е спокоен поне що се отнася до запазване на своето инкогнито. Не че Келсайър се тревожеше — Доксон се беше погрижил за дегизировката му. Освен фалшивата брада му беше поставил изкуствен, но съвсем като истински нос, подложки в обувките и изсветляващ кожата грим.

— Та казваше, че има още? — подкани го той. — Кълна се, скаа, ако сведенията ти не ги бива…

— Бива ги — отвърна припряно Хойд. — Лорд Реноа, изглежда, се опитва да сгоди своята племенница лейди Валет за лорд Елънд Венчър.

Келсайър се сепна.

„Виж, това не го очаквах…“

— Говориш глупости. Лорд Венчър стои прекалено високо за някакъв си Реноа.

— Двамата млади са прекарали почти цялата вечер заедно — на един бал преди месец.

Келсайър се разсмя иронично.

— Всички го знаят. Това не значи нищо.

— Така ли? — отвърна Хойд. — А знаят ли всички, че лорд Елънд Венчър е изказвал ласкаво мнение за момичето пред приятелите си, група млади философи, които се събират редовно в „Скършеното перо“?

— Младите мъже вечно си говорят за момичета — подметна Келсайър. — Това не значи нищо. Искам да ми върнеш парите.

— Почакайте! — почти извика Хойд и за пръв път в гласа му се долови тревога. — Има и още. Лорд Реноа и лорд Венчър участват в тайна сделка.

„Какво?!“

— Истина е — продължи Хойд. — Тази новина е съвсем прясна — самият аз я узнах едва преди час. Съществува връзка между Реноа и Венчър. И по някаква причина лорд Реноа е поискал Елънд Венчър да стане опекун на лейди Валет по време на баловете. — Той сниши глас. — Говорят дори, че лорд Реноа има влияние над Къща Венчър.

„Какво може да е станало тази вечер на бала?“ — зачуди се Келсайър. Но на глас каза:

— Всичко това ми се струва доста прозаично, скаа. Не разполагаш ли с друго, освен с клюки?

— Не и за Къща Реноа, милорд — отвърна Хойд. — Опитах се да събера повече сведения, но това е една доста незабележима и незначителна Къща. Трябваше да изберете някоя по-влиятелна в политиката. Като, да речем, Къща Елариел…

Келсайър се намръщи. Със споменаването на Елариел Хойд намекваше, че разполага с важна информация, която е готов да продаде. Изглежда, тайните на Къща Реноа засега бяха на сигурно място. Време беше да измести темата на разговора към други Къщи, за да не бъде заподозрян в специален интерес към Реноа.

— Хубаво де — склони той. — Ако си заслужава загубата на време…

— Заслужава си, милорд. Лейди Шан Елариел е Усмирителка.

— Доказателства?

— Усетих въздействието й върху чувствата ми, милорд — отвърна Хойд. — Преди седмица, по време на пожара в Цитаделата Елариел, тя успокояваше разтревожената прислуга.

Келсайър бе причинил този пожар. За съжаление той не се бе разпространил извън караулното.

— Друго?

— В последно време Къща Елариел й даде разрешение да използва дарбата си в придворната политика. Боят се от война между Къщите и очакват от нея да им намери съюзници. Винаги носи парченце месинг в дясната си ръкавица. Намерете Издирвач и той ще го потвърди при следващия бал. Не ви лъжа, милорд! Животът ми на информатор зависи изцяло от репутацията ми. Шан Елариел е Усмирителка.

Келсайър се замисли. Тази информация беше безполезна за него, но същинската цел на идването му — да провери какво се говори за Къща Реноа — вече беше изпълнена. Хойд бе оправдал заплащането, независимо дали го разбираше, или не.

Келсайър се усмихна. „Защо да не посеем още малко хаос?“

— А какво се знае за тайната връзка на Шан със Салмен Текиел? Смяташ ли, че е използвала способностите си, за да спечели благоразположението му?

— О, най-вероятно да, милорд — побърза да отвърне Хойд. Келсайър зърна развълнувани пламъчета в очите му: информаторът бе уверен, че току-що е научил нещо полезно от Келсайър.

— Дали пък на нея не се дължи успешната сделка между Елариелови и Къща Хастинг миналата седмица? — продължи Келсайър, сякаш разсъждаваше на глас. Такава сделка нямаше.

— Със сигурност, милорд.

— Много добре, скаа — рече Келсайър. — Заслужи си заплащането. Може би ще те потърся и друг път.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Хойд и се поклони почти до земята.

Келсайър пусна една монета и се извиси във въздуха. Докато стъпваше на покрива, зърна Хойд да се навежда за хвърлената монета. Изглежда, този път „слабото зрение“ не му попречи да я открие. Келсайър се усмихна и си продължи по пътя. Следващата среща нямаше да е толкова лека.

Отправи се на изток, към площад Ахлстром. Докато се придвижваше, свали пелерината и разкопча жилетката, под която се показа дрипава риза. Приземи се в тясна уличка, прибра пелерината и жилетката, наведе се, гребна с шепа сажди от купчината на ъгъла, натърка ги по кожата си да прикрие белезите, после зацапа и лицето и изкуствената си брада.

Мъжът, който излезе от уличката малко след това, се отличаваше много от благородника, с когото се бе срещал Хойд. Брадата му висеше на черга масури и беше доста проскубана. Келсайър провлачи крак — преструваше се, че е сакат — и извика на една тъмна фигура, изправена до спряния фонтан:

— Милорд? Вие ли сте, милорд?

Лорд Страф Венчър, глава на Къща Венчър, беше импозантен мъж, благородник до мозъка на костите. Келсайър не виждаше зад него охрана, макар да знаеше, че има поне двама стражници — самият лорд не изглеждаше обезпокоен от мъглите, всеизвестно бе, че той е Калаено око. Венчър пристъпи уверено напред, като потропваше нетърпеливо с фехтоваческото си бастунче.

— Закъсняваш, скаа! — тросна се той.

— Милорд, аз… аз ви чаках в уличката… както се уговорихме!

— Не сме се уговаряли така!

— Съжалявам, милорд — отвърна Келсайър и се поклони, малко непохватно, заради „сакатия“ си крак. — Не исках да ви карам да чакате.

— Не ни ли видя, че сме тук?

— Простете, милорд — продължи с ролята Келсайър. — Но напоследък зрението ми… Едва различавам пръстите си в тази тъмница.

„Благодаря ти за идеята, Хойд“.

Венчър изсумтя, подаде бастунчето на стражника зад себе си и зашлеви Келсайър през лицето.

Келсайър рухна на земята, притиснал бузата си с длан.

— Простете, милорд…

— Следващия път, когато ме накараш да чакам, ще те ударя с бастуна — рече ядосано Венчър.

„Е, поне знам къде ще ида следващия път, когато ми потрябва труп за някоя градина“ — помисли Келсайър, докато се изправяше.

— А сега — продължи Венчър, — да се захващаме за работа. Каква е важната новина, която обеща да ми съобщиш?

— Става дума за Къща Ерикел, милорд — отвърна Келсайър. — Известно ми е, че в миналото ваше благородие е имал вземане-даване с тях.

— И?

— Милорд, трябва да ви кажа, че те ви мамят. Продават сабите и бастунчетата на Къща Текиел за половината от цената, която плащате!

— Доказателства?

— Достатъчно е да погледнете новото въоръжение на Текиелови, милорд — отвърна Келсайър. — Истината ви казвам. Нямам нищо друго, освен собствената си репутация! Без нея животът ми не струва и пукната пара.

Този път не лъжеше. Във всеки случай не съвсем. Щеше да е безсмислено да съобщава сведения, които Венчър лесно би могъл да провери. Част от това, което казваше, беше вярно — Текиел даваха известно предимство на Ерикел. Келсайър, разбира се, лекичко го преувеличаваше. Ако изиграеше козовете си правилно, можеше да предизвика раздор между Ерикел и Венчър и същевременно да влоши отношенията на Венчърови с Текиел. И ако след това Венчър се обърнеше за оръжия към Реноа… какво пък, това само щеше да е допълнителна полза.

Страф Венчър изсумтя отново. Къщата му беше влиятелна — вероятно най-влиятелната и могъща, — но разчиташе за това на търговията. Не беше никак лесно да се издигнеш толкова нависоко в Последната империя, като се имаха предвид налаганите от лорд Влатеделя данъци и цената на атиума. Но същевременно Венчър можеше да се превърне в могъщ инструмент в ръцете на Келсайър. Ако успееше да подаде на този човек правилната смес от истина и измислица…

— Не виждам с какво може да ми е полезно това — тросна се Венчър. — Сега ще проверя доколко си осведомен, доноснико. Разкажи ми какво знаеш за Оцелелия от Хатсин.

Келсайър замръзна.

— Милорд?!

— Нали очакваш да ти се плати? — каза Венчър. — Е, разкажи ми за Оцелелия. Говорят, че се бил върнал в Лутадел.

— Само слухове, милорд — побърза да отвърне Келсайър. — Никога не съм срещал Оцелелия, но се съмнявам да е в Лутадел — ако въобще е жив.

— Чух, че събирал скаа за бунт.

— Милорд, винаги е имало глупаци, които да подтикват скаа към размирици. И винаги ще има такива, които да използват името на Оцелелия, но не вярвам някой някога да се е измъкнал жив от Ямите. Бих могъл да посъбера информация за това, ако желаете, но се опасявам, че ще останете разочарован. Оцелелия е мъртъв — лорд Владетеля… той не би допуснал подобно недоглеждане.

— Вярно е — склони Венчър. — Но скаа, изглежда, вярват в слуховете за този „единайсети метал“. Ти да си чул нещо, доноснико?

— О, да — рече Келсайър, като едва успя да прикрие изненадата си. — Това е легенда, милорд.

— Никога не съм я чувал. А аз обръщам сериозно внимание на такива неща. Това не е „легенда“. Някой доста хитро манипулира скаа.

— Ах… интересно заключение, милорд — рече Келсайър.

— Така е — потвърди Венчър. — И ако предположим, че Оцелелия наистина е загинал в Ямите и някой се е добрал до трупа му… до останките… винаги има начин да имитираш външността на един човек. Нали разбираш за какво говоря?

— Да, милорд.

— Искам да проучиш този въпрос. Не ме интересуват клюките — намери ми нещо за човека, който се опитва да оглави скаа. И тогава ще си получиш парите.

Венчър се обърна, махна на хората си и тръгна. Келсайър го изпрати със замислен поглед.

Малко по-късно Келсайър пристигна в имението Реноа, като отново използва трасето с бронзовите пръчки между Лутадел и Фелисе. Полагането на трасето не беше негово дело, дори не знаеше кой го е направил. Често се питаше кой може да стои зад това и как ще постъпи, ако докато лети над трасето, срещне някой друг Мъглороден. „Най-вероятно ще се престорим, че не се виждаме. Мъглородните често го правят“.

Погледна през мъглата към осветената от фенери фасада на къщата. Слаб топъл ветрец развяваше пелерината му. Празната карета подсказваше, че Вин и Сейзед са се прибрали от бала.

Чакаха го във всекидневната и разговаряха тихо с лорд Реноа.

— Чак такъв не те бях виждала! — възкликна Вин, когато той пристъпи в стаята. Все още бе облечена с рокля — красива червена премяна, макар че не седеше като знатна дама, а беше свила крака под себе си.

Келсайър се усмихна. „Преди няколко седмици щеше да съблече тази рокля веднага щом се прибере. Май започва да се превръща в истинска дама“. Отпусна се на един стол и почеса мръсната си фалшива брада.

— За това ли говориш? Чух, че брадите се връщали на мода. Гледам да съм в крак с времето.

Вин се засмя.

— В крак с просешката мода по-скоро.

— Келсайър, как мина вечерта? — попита лорд Реноа.

Келсайър вдигна рамене.

— Като повечето. За щастие поне засега няма никакви подозрения към Къща Реноа — по-скоро аз съм този, който вълнува някои среди на благородничеството.

— Ти? — попита Реноа.

Келсайър кимна. Един слуга му донесе топла влажна кърпа, за да изтрие саждите от лицето и ръцете си. Келсайър не беше сигурен дали го направи заради него, или за да не изцапа мебелите.

— Изглежда, сред местното население е плъзнала мълвата за Единайсетия метал. Дори някои благородници са чули за него и по-интелигентните проявяват видимо безпокойство.

— Какво отношение има това към нас? — попита Реноа.

Келсайър повдигна рамене.

— Ще продължим с разпространяването на противоречиви слухове, за да накараме благородниците да се занимават повече един с друг и по-малко с мен. Защото, колкото и да е странно, лорд Венчър ми поръча да събирам сведения за Оцелелия. Трябва да ти призная, Реноа, че малко се обърках от цялата тая игра — чудя се как се справяш.

— Затова съм такъв, какъвто съм — отвърна лъжеблагородникът.

Келсайър отново повдигна рамене и се обърна към Вин и Сейзед.

— Как мина вашата вечер?

— Изморително — оплака се Вин.

— Господарката Вин е малко ядосана — намеси се Сейзед. — На връщане от Лутадел ми разказа за „тайните“, които е узнала по време на танците.

Келсайър се захили.

— И нищо ново, така ли?

— Сейзед вече знаеше всичко! — тросна се Вин. — Прекарах часове да се въртя на дансинга с онези мъже и усилията ми отидоха на вятъра!

— Не бих казал, Вин — възрази Келсайър, докато смъкваше последните останки от брадата. — Завързала си нови запознанства, видели са те, поупражнявала си се в клюкарстване. Що се отнася до информацията — какво пък, съмнявам се веднага да започнат да ти разкриват важни тайни. Дай им малко време.

— Колко малко?

— Сега, след като вече се чувстваш по-добре, ще можеш да посещаваш баловете редовно. След месец-два ще имаш достатъчно приятели, за да събираш информацията, която ни интересува.

Вин кимна и въздъхна. Изглежда, вече нямаше нищо против да ходи по-често на балове.

Сейзед се покашля.

— Господарю Келсайър, струва ми се, че трябва да ви съобщя нещо. През цялата вечер на масата ни седеше лорд Елънд Венчър, макар че господарката Вин откри начин да извлече полза от присъствието му.

— Дочух нещо такова — отвърна Келсайър. — Какво каза на хората, Вин? Че Реноа и Венчър са приятели?

Вин пребледня.

— Откъде знаеш?

— Притежавам тайнствени сили — отвърна Келсайър и махна с ръка. — Както и да е, сега всички смятат, че Реноа и Венчър имат съвместно предприятие. Вероятно подозират, че Венчър трупа оръжие.

Вин се намръщи.

— Не исках да се стига дотам…

— Такива са правилата на придворния живот, Вин. Нещата лесно могат да излязат от контрол. Но това не е проблем — макар че сега Реноа ще трябва да внимава, когато си има работа с Венчърови. Нека все пак първо видим каква ще е реакцията им.

Лорд Реноа кимна.

— Съгласен.

Келсайър се прозя.

— Дано няма нищо друго, защото се изморих да играя на благородник и просяк в една и съща вечер…

— Има още нещо, господарю Келсайър — обади се Сейзед, — В края на вечерта господарката Вин е видяла лорд Елънд Венчър да си тръгва от бала в компанията на млади господари от Къщи Лекал и Хастинг.

Келсайър смръщи вежди.

— Виж, това е странна комбинация.

— Така си помислих и аз — съгласи се Сейзед.

— Вероятно пак се опитва да ядоса баща си — продължи да разсъждава Келсайър на глас. — Като фамилиарничи с противника открито…

— Може би — рече Сейзед. — Но тримата изглеждат добри приятели.

Келсайър кимна и се изправи.

— Сейз, разрови се в това. Не е изключено лорд Венчър и синът му да играят някаква своя пиеска.

— Да, господарю Келсайър.

Келсайър излезе, като пътьом подаде пелерината на един слуга. Докато се качваше по източното стълбище, чу зад себе си забързани стъпки и се обърна. Вин го следваше, повдигнала лекичко червената рокля, за да не се спъне по стъпалата.

— Келсайър — рече тя тихо. — Има и още. Нещо, за което бих искала да си поговорим.

Келсайър повдигна вежди.

„Нещо, което не иска да чуе дори Сейзед?“

— В стаята ми — отвърна той почти шепнешком и я поведе нагоре. — За какво става дума? — попита, след като затвори вратата.

— За лорд Елънд — отвърна тя и бузите й едва забележимо поруменяха. — Сейзед не го харесва и затова не исках де го споменавам пред другите. Но тази нощ открих нещо странно.

— Какво?

— Елънд носеше цял куп книги.

„Нарича го с малко име — помисли неодобрително Келсайър, — Май си пада по него“.

— Известно е, че чете много — продължи Вин, — но някои от книгите… Докато го нямаше, аз ги разлистих.

„Добро момиче. Улицата я е дарила с верни инстинкти“.

— Една привлече вниманието ми — продължи тя. — Заглавието беше нещо за атмосферните условия, но вътре се описваха грешки и пропуски на Последната империя.

Келсайър повдигна вежди.

— Какво по-точно?

Вин сви рамене.

— Нещо за това, че след като лорд Владетеля е безсмъртен, империята му би трябвало да е по-развита и умиротворена.

Келсайър се усмихна.

— „Книгата на лъжливата зора“. Всеки Пазител може да ти я цитира наизуст. Не знаех, че са останали копия от нея. Авторът й — Делъс Куаре — е написал още няколко заклеймени по-късно произведения. И въпреки че не богохулства срещу аломантията, принудителите решават в неговия случай да направят изключение и го обесват на куката.

— Както и да е — рече тя. — Елънд има копие от тази книга. Мисля, че една от придворните дами се опитваше да се добере до нея. Видях слугата й да рови в книгите на Елънд.

— За коя дама става въпрос?

— Шан Елариел.

Келсайър кимва.

— Бившата му годеница. Вероятно търси нещо, с което да го шантажира.

— Келсайър, мисля, че тя е аломант.

— Да. По-точно Усмирителка. Вероятно е на прав път — ако наследникът на Венчър чете „Лъжливата зора“, да не говорим, че я носи със себе си…

— Опасно ли е? — прекъсна го тя.

Келсайър сви рамене.

— Донякъде. Това е стара книга и не проповядва открито бунт, така че може да му се размине.

Вин се намръщи.

— Но това, което прочетох вътре, ми се стори доста критично спрямо лорд Владетеля. Нима той позволява на благородниците да се занимават с подобни неща?

— Всъщност не им „позволява“ — отвърна Келсайър. — По-скоро понякога не обръща внимание на това, което правят. Да забраняваш книги е опасна работа. Вин — колкото повече Министерството преследва един текст, толкова повече привлича вниманието към него и повече хора се опитват да го прочетат. „Лъжливата зора“ може да е пиперливо четиво, но като не го забранява, Министерството го обрича на постепенна забрава.

Вин бавно кимна.

— Освен това — продължи Келсайър — лорд Владетеля е много по-снизходителен към аристокрацията, отколкото към скаа. За него аристократите са деца на отдавна умрели съюзници и приятели, хора, които вероятно са му помогнали в битката с Дълбината. Ето защо им позволява някои дребни волности като четенето на подобни книги или взаимното изтребване.

— Значи… няма защо да се безпокоя за тази книга? — попита Вин.

— Не бих се изказал така. Щом младият Елънд държи у себе си „Лъжливата зора“, не е изключено да притежава и други четива, които са строго забранени. Ако принудителите узнаят това, нищо чудно да го предадат на инквизиторите — независимо че е от знатен род. Въпросът е как да го постигнем? Екзекуцията на наследника на Венчърови със сигурност ще предизвика политически размирици в Лутадел.

Вин пребледня.

„Да — помисли Келсайър и мислено въздъхна. — Тя определено го харесва. Трябваше да го предвидя. Да пратя едно младо хубаво момиче в двора. Хищниците рано или късно щяха да я надушат“.

— Келсайър, не ти казах всичко това, за да помогнеш да го убият! — заяви тя. — Мислех си, че той… ами, като чете забранени книги… и ми изглежда свестен… Може би бихме могли да го използваме за съюзник, или нещо такова.

„О, дете! — Келсайър я погледна. — Дано не страдаш много, когато те зареже. Не бива да си толкова лековерна“.

— Не разчитай на това — предупреди я на глас. — Лорд Елънд може да чете забранени книги, но това не го прави наш приятел. Винаги е имало благородници като него — млади философи и мечтатели, които смятат идеите си за съвсем нови. Те обичат да пият с приятели и да роптаят срещу лорд Владетеля, но в сърцата си си остават аристократи. Никога няма да свалят властта му.

— Но…

— Не, Вин — прекъсна я той. — Трябва да ми вярваш. Елънд Венчър не дава пукната пара за нас и за скаа. Той е благородник-анархист само защото това е модерно и вълнуващо.

— Но той говори с мен за скаа. Искаше да знае дали скаа в провинцията са интелигентни, дали се държат като нормалните хора.

— И интересът му състрадателен ли беше, или чисто научен?

Тя се поколеба.

— Виждаш ли? — попита Келсайър. — Вин, този човек не е наш съюзник — напротив, дори помня, че ти казвах да стоиш надалече от него. Като прекарваш времето си с Елънд Венчър, излагаш операцията — и другарите си от групата — на опасност.

Вин наведе глава и кимна.

Келсайър въздъхна.

„Защо ми се струва, че няма никакво намерение да страни от него? По дяволите — точно сега нямам време да се занимавам с това“.

— Върви да си лягаш — рече й той. — Утре ще приказваме за това.

20.

На Вин започна да й омръзва пейзажът между Лутадел и Фелисе. През последните две седмици бе изминавала този маршрут десетина пъти — заобиколена от добре познатите кафяви хълмове, сгърбени дръвчета и невисоки тръстики. Започваше да си мисли, че познава всеки отделен хълм или храст.

Зад гърба си имаше вече доста балове — но те бяха само началото. Обедите, следобедните срещи и други форми на дневни забавления бяха не по-малко популярни. Често й се налагаше да пътува между градовете по два-три пъти на ден. Изглежда, младите благородници нямаха по-интересни занимания от това да прекарват в каретите си по шест-седем часа дневно.

Въздъхна. Недалеч от тях, край канала, група скаа теглеха с въжета натоварена ладия. Животът й можеше да е много по-лош.

И въпреки това усещаше някаква неудовлетвореност. Нямаше още обяд, а до вечерта не се очертаваха никакви интересни събития, така че не й оставаше друго, освен да се прибере във Фелисе. Непрестанно си мислеше колко по-бързо би изминала този път по трасето с бронзовите пръчки. Жадуваше да полети отново в небето, но напоследък Келсайър бе занемарил обучението й. Пускаше я за съвсем кратко вечер, колкото да потренира наученото, но нищо повече. Само основни движения — Тласкане и Притегляне на дребни предмети от земята.

Започваше да се отчайва от постоянната си слабост. Бяха изминали три месеца от срещата й с инквизитора, най-лошата част от зимата бе минала без нито една снежинка. Колко още щеше да й трябва, за да се възстанови?

„Е, поне мога да ходя на балове“ — опита да се утеши тя. Въпреки досадата от честите пътувания бе започнала да харесва задълженията си. Да се преструва на знатна дама бе много по-интересно, отколкото да е улична крадла. Вярно, животът й нямаше да струва пукната пара, ако разкриеха тайната й, но засега поне дворът я приемаше — танцуваха с нея, канеха я на гости, разговаряха. Хубав живот — не толкова вълнуващ, колкото аломантията, но Вин се надяваше с времето това да се промени.

Имаше обаче други неща, които не й даваха покой. Първото бе неспособността й да се добере до някаква полезна информация. Живееше в свят на сплетни и интриги, ала бе твърде неопитна, за да се включи в тях.

Когато се оплака на Келсайър, той я успокои, че с времето ще настъпи промяна. Другото, което я измъчваше, не беше толкова лесно за преодоляване. През последните няколко седмици лорд Елънд Венчър бе престанал да посещава баловете, което означаваше и че не прекарва вечерите си с нея. Оказа се, че останалите благородници не могат да са тъй забавни като него… поне що се отнасяше до дълбочината на провежданите разговори. Никой от тях не притежаваше неговата духовитост, прямота, нито копнеещия му поглед. Те сякаш не бяха истински. Не и като него.

Не можеше да се каже, че я избягва. Но и не правеше никакви опити да прекарва времето си с нея.

„Дали не съм го преценила погрешно?“ — запита се тя, докато каретата наближаваше Фелисе. Понякога Елънд не беше никак лесен за разбиране. За съжаление отсъствието му не бе променило отношението на бившата му годеница към нея. Вин започваше да осъзнава защо Келсайър я бе предупредил да не привлича вниманието на по-важните персони. Добре поне, че рядко се срещаше с Шан Елариел — но при всяка подобна среща Шан не пропускаше възможност, та да я унижи, да я обиди и да й се подиграе.

„Може би съм се привързала твърде много към личността на Валет“. Валет бе само една роля, която трябваше да отговаря на всички неща, казани от Шан. И въпреки това от обидите я болеше.

Поклати глава и се опита да прогони Шан и Елънд от мислите си.

Поредният саждопад бе спрял и скаа работници бързаха да изметат улиците и да изкарат мръсотията извън града. „Бедните“ — помисли Вин, когато каретата мина покрай група дечица, които тръскаха клоните на дърветата, за да съборят пепелта от листата. Върху главиците им се сипеше черен дъжд. Въоръжени с бастунчета надзиратели обикаляха наоколо и следяха всички да работят усърдно.

„Елънд и другите — мислеше тя. — Те нямат представа колко е тежък животът на скаа. Живеят в красивите си цитадели, танцуват и не осъзнават докъде всъщност се простира деспотичната власт на лорд Владетеля“.

Не беше сляпа за красивата страна от живота на аристокрацията — за разлика от Келсайър, не мразеше благородниците заради самите тях. Някои бяха доста мили и понякога тя си мислеше, че историите за тяхната жестокост, разказвани от скаа, са малко преувеличени. И въпреки това, когато зърнеше сцена като тази с нещастните дечица на улицата, в нея се пробуждаха колебания. Как биха могли благородниците да прозрат? Как биха могли да разберат?

Въздъхна и отмести поглед от улицата тъкмо когато каретата навлизаше в имението. Веднага забеляза голяма група хора и се изплаши да не би лорд Владетеля да е пратил войници да арестуват Реноа. Но не бяха войници, а скаа в обикновени работнически дрехи.

Каретата изтрополи през портала и объркването на Вин се задълбочи. Навсякъде бяха пръснати купчини сандъци и чували, повечето покрити с пепел от саждопада, и работниците трескаво ги товареха на каруци.

Каретата спря пред входа на имението и този път Вин не изчака Сейзед да отвори вратата, а скочи сама, повдигна краищата на роклята си и изтича при Келсайър и Реноа, които следяха товаренето.

— Нима смятате да карате припасите до пещерите от тук? — попита тя, задъхана от изкачването на стълбите.

— Мило дете — отвърна лорд Реноа, — бъдете така добра да се държите подобаващо.

Вин сведе глава, но се намръщи.

— Разбира се, че това смятаме, Вин — отвърна Келсайър. — Реноа трябва да направи нещо с всички тези оръжия и припаси, които е струпал. Хората ще започнат да подозират разни неща, ако не ги откара.

— Според официалната версия пращаме стоката с канални ладии до моята плантация на запад — продължи Реноа. — Но ладиите ще спрат за разтоварване на припасите — и на част от лодкарите — при пещерите на бунтовниците. След това ще продължат със силно намалени екипажи.

— Нашите войници изобщо нямат представа, че Реноа участва в операцията — обясни Келсайър. — Смятат, че го мамя някак много хитро. Освен това така ще получим възможност да инспектираме състоянието на армията. Ще прекараме цяла седмица в пещерите и ще се върнем с една от ладиите на Реноа.

— „Ще прекараме“? — попита Вин и изведнъж си представи скучното еднообразно пътуване с ладия, ден след ден едни и същи занимания. Това щеше да е по-лошо дори от сноването между Лутадел и Фелисе.

Келсайър повдигна вежди.

— Изглеждаш ми притеснена. А мислех, че се забавляваш с всичките тези балове и гостувания.

Вин се изчерви.

— Просто смятах, че мястото ми е тук. След като пропуснах толкова много неща заради болестта…

Келсайър вдигна ръка и се засмя.

— Ти оставаш. Ще пътуваме двамата с Йеден. Искам да се запозная със състоянието на армията, за да може Хам да се върне в Лутадел. Освен това ще вземем брат ми и ще го оставим във Вениас, откъдето да се присъедини към дяконите на Министерството. Добре, че се прибра по-рано — исках да прекараш малко време с него, преди да заминем.

— С Марш? — Вин се намръщи.

— Да. Той е Мъглив Издирвач. Бронзът е сред най-малко използваните метали, особено от опитните Мъглородни, но Марш твърди, че може да ти покаже някои трикове с него. Това ще е вероятно последната ви възможност да поработите заедно.

Вин огледа импровизирания керван и попита:

— Къде е той?

Келсайър смръщи вежди.

— Закъснява.

„Явно ви е фамилна черта“.

— Скоро ще дойде, дете мое — успокои я Реноа. — Защо не влезеш вътре да се освежиш?

„Напоследък все това правя“ — помисли тя, но овладя раздразнението си. Вместо да се прибере в къщата обаче обиколи двора и огледа товарите и работниците. Тревата беше наскоро косена, саждите — пометени своевременно след саждопада, така че не се налагаше да вдига полите си високо.

Вече знаеше, че не е толкова трудно дрехите да се поддържат чисти — достатъчно бе пепелта да се изтупва редовно. Ето защо благородниците сякаш винаги носеха нови дрехи. Лесен начин да се отличават от простите скаа.

„Келсайър е прав — помисли тя. — Изглежда, ще ми хареса ролята на благородна дама“. Само че започваше да се тревожи от промените, които новият й начин на живот можеше да предизвика вътре в нея. Някога проблемите й бяха гладът и побоищата — сега бяха продължителните пътувания с каретата и закъсняващи за уговорена среща познати. Дали това можеше да доведе до промяна в характера й?

Въздъхна и продължи огледа на товарите. Някои сандъци бяха пълни с оръжия — саби, бойни тояги, лъкове, — но повечето съдържаха храна. Келсайър й беше обяснил, че издържането на една армия изисква много повече жито, отколкото стомана.

Прокарваше пръсти по сандъците, като внимаваше да не се изцапа. Знаеше, че днес ще заминават няколко ладии, но не очакваше Келсайър да пътува с тях. Разбира се, той сигурно бе взел решението съвсем скоро — дори новият, отговорен Келсайър беше импулсивен човек. Вероятно това бе подходящо качество за водач — да не се страхуваш да възприемаш нови идеи независимо при какви обстоятелства се раждат.

„Дали пък да не го помоля да тръгна с него? — зачуди Вин. — Напоследък тази игра на благородна дама взе да ми омръзва“. Преди ден бе забелязала, че седи с изпънат гръб на седалката на каретата, въпреки че нямаше кой да я види. Боеше се да не изгуби инстинктите си — да бъде Валет се оказа за нея също толкова естествено, колкото да е Вин.

Но, разбира се, не можеше да отпътува. Имаше уговорен обяд с лейди Флавин, а и не биваше да пропуска бала при Хастингови, за който се смяташе, че ще е най-значимото социално събитие на месеца. Отсъствието й щеше да доведе до сериозни последствия. Освен това и Елънд… Нищо чудно да я забрави напълно, ако изчезне отново.

„Той вече те е забравил — рече си тя. — Последните три бала разменихте само по няколко думи. Не се поддавай на чувства, Вин. Всичко това е само поредната малка измама — като онези, в които ти участваше някога. Трябва да си изградиш положение, за да можеш да събираш информация, а не да флиртуваш и танцуваш“.

Кимна замислено. Около нея работниците продължаваха да товарят чували и сандъци. Вин спря и ги загледа. Според Доксон напоследък армията се попълваше бързо.

„Набираме скорост — помисли тя. — Сигурно слуховете се разпространяват“. Това беше добре, стига да не се разпространяха твърде далече.

Докато наблюдаваше работниците, усети нещо… странно. Не изглеждаха особено съсредоточени в работата. Трябваше й съвсем малко време, за да открие причината, която ги разсейваше. Те непрестанно поглеждаха към Келсайър и си шепнеха развълнувано. Вин се доближи още малко — без да заобикаля купчината сандъци — и разпали калай.

— … той трябва да е, със сигурност — шепнеше един от мъжете. — Видях белезите.

— Висок е — посочи друг.

— Разбира се, че е висок. Ти какво очакваше?

— Оцелелият от Хатсин — намеси се трети. — Той говори на срещата за набиране на доброволци. — В гласа му се долавяше стаен страх.

Мъжете се отдалечиха. Вин сведе глава и отново закрачи сред товарачите, наострила слух. Не всички говореха за Келсайър, но броят на тези, които го обсъждаха, не беше никак малък. Освен това чу на няколко пъти да споменават „Единайсетия метал“.

„Ето я причината — рече си тя. — Не бунтовническото движение набира скорост, а Келсайър“. Хората говореха за него с тихи, благоговеещи гласове. Кой знае защо, това я смути. Нямаше да й е приятно, ако например обсъждаха по този начин нея. Но Келсайър ги приемаше такива, каквито са и харизматичната му личност разпалваше слуховете още повече.

„Интересно дали ще може да се пребори с това, когато всичко отмине?“ Останалите членове на групата очевидно нямаха интерес към властта, но Келсайър, изглежда, виреше отлично в подобна среда. Дали щеше да позволи на скаа бунтовниците да поемат ръководството? Дали изобщо някой би се отказал от подобна сила?

Вин се намръщи. Келсайър бе добър човек и вероятно от него щеше да излезе добър водач. Но ако се опиташе да си запази властта, това щеше да заприлича на предателство — на отказ от обещанията, които бе дал на Йеден. Не би искала да види Келсайър в подобна ситуация.

— Валет — повика я той.

Вин се обърна гузно. Келсайър й сочеше една карета, която тъкмо минаваше през портала. Марш беше пристигнал. Тя тръгна нататък и двамата с Келсайър посрещнаха Марш едновременно.

Келсайър се усмихва на брат си и кимна към Вин.

— Трябва ни още известно време за товаренето. Ще бъдеш ли така добър да покажеш на това дете някои неща?

Марш се обърна към нея. Беше висок и русоляв като Келсайър, но не толкова хубав. Може би защото никога не се усмихваше. Посочи й предния балкон на къщата и каза:

— Чакай ме там горе.

Нещо в изражението му я накара само да кимне покорно. Държанието му й напомняше за старите времена, отпреди няколко месеца, когато нямаше право на глас. Тя се обърна и тръгна към къщата.

Излезе на балкона и седна до боядисания в бяло дървен парапет. Балконът, разбира се, беше пометен от саждите. Долу на двора Марш продължаваше да разговаря с Келсайър и Реноа. Вин вдигна глава и забеляза озарените от червеникава светлина голи хълмове отвъд града.

„Само от няколко месеца съм благородничка, а вече презирам всичко, което не е култивирано. — Никога досега не беше определяла околния пейзаж, като «гол» или «безплоден». — А Келсайър казва, че някога земята е била по-плодородна, отколкото са сега дори градините на благородниците“.

Дали се надяваше, че това може да се възстанови? Пазителите помнеха езици и религии, но не можеха да запазват отдавна изчезнали семена от растения. Не можеха да накарат сипещата се от небето пепел да спре. Наистина ли вярваха, че ще успеят да променят Последната империя?

Освен това нима лорд Владетеля не заслужаваше заемания пост? Нали той бе победил Дълбината, или поне така твърдеше. Той беше спасителят на света и той бе допринесъл за повечето от последвалите промени. Какво право имаха те да му го отнемат?

Често се замисляше за тези неща, макар да не ги споделяше с другите. Всички изглеждаха вдъхновени от плана на Келсайър, някои дори споделяха възгледите му за бъдещето. Но Вин не беше толкова уверена. Рийн я беше научил да е скептична дори в оптимизма си.

А ако имаше план, който да разбуди скептицизма й, това бе точно този.

Но трябваше да признае, че беше пропуснала момента, в който да го подлага на съмнение. Вече знаеше причината, поради която бе останала в групата на Келсайър. Не беше заради плана, а заради хората. Харесваше Келсайър. Харесваше Доксон, Бриз и Хам. Харесваше дори странния малък Дух и неговия чичо. С тези хора бе готова да работи каквото и да се случи.

„Че това съществена причина ли е да им позволиш да те убият?“ — обади се в нея гласът на Рийн.

Вин се поколеба. Напоследък гласът му я спохождаше по-рядко, но не беше изчезнал напълно. Шестнайсет години постоянно обучение не можеха да се забравят така лесно.

След малко дойде Марш. Изгледа я строго и каза:

— Келсайър, изглежда, очаква да посветя тази вечер на обучението ти по аломантия. Така че да започваме.

Вин кимна. Марш продължаваше да я гледа, очевидно очакваше по-ясен отговор.

„Не си единственият, който може да се държи дръпнато, приятелче“.

— Хубаво тогава — рече той и седна до нея. Гласът му малко се смекчи. — Келсайър каза, че не си отделяла много време да тренираш вътрешните си психични способности. Така ли е?

Вин кимна отново.

— Повечето напълно развити Мъглородни пренебрегват тези способности — продължи той. — И това е грешка. Бронзът и медта може да не са толкова зрелищни по действие, колкото останалите метали, но са сериозна сила в ръцете на подготвен човек. Известно е, че инквизиторите използват бронз, а Мъгливите престъпници оцеляват благодарение на медта. От тези два метала бронзът е по-изтънченият. Мога да те науча да го използваш правилно — ако се упражняваш с това, което ти покажа — и тогава ще разполагаш с преимущество, което мнозина Мъглородни, както казах, пренебрегват.

— Но нали и другите Мъглородни горят мед? — попита Вин. — Какъв смисъл да изучавам бронза, когато всеки, срещу когото се изправя, ще е неподатлив на силата му?

— Виждам, че вече мислиш като тях — отбеляза Марш. — Не всички са Мъглородни, момиче — напротив, Мъглородните са съвсем малка група. Но въпреки това, което смятат такива като вас, обикновените Мъгливи също могат да убиват. Информацията за това дали човекът, който те напада, е Главорез, или Монетомет може да ти спаси живота.

— Разбрах.

— Освен това бронзът ще ти помогне да идентифицираш Мъглородните. Ако видиш някой да прилага аломантия, когато наблизо няма Задимител, и същевременно не долавяш от него типичните аломантични пулсации, тогава той със сигурност е Мъглороден — или това, или е инквизитор. И в двата случая най-добре да бягаш.

Вин кимна. Изведнъж болката в раната се беше пробудила.

— Употребата на бронз има много предимства пред защитата на разпалена мед. Вярно, като гориш мед, се забулваш — но понякога можеш да се заслепиш сама. Медта не те прави неуязвима за опитите на други да Тласкат и Притеглят чувствата ти.

— Но това е добре, нали?

Марш завъртя леко глава.

— Така ли смяташ? И кое е по-голямото предимство? Да си неуязвим за манипулациите на някой Усмирител, но и същевременно да не знаеш какви са намеренията му? Или да разбереш — благодарение на бронза — точно на кои твои чувства се опитва да въздейства?

Вин се подвоуми.

— Нима може да се определи с такава точност?

Марш кимна.

— С търпение и упражнения можеш да доловиш дори най-дребните промени в аломантичните процеси на противниците си. Можеш да идентифицираш съвсем точно кои чувства у определен човек смятат да манипулират Усмирителите или Размирителите. Освен това ще усетиш веднага щом някой наблизо разпали метал. Ако придобиеш достатъчно умения, ще можеш дори да определяш кога му свършват металите.

Вин се замисли.

— Виждам, че вече забелязваш предимствата — рече Марш. — Добре. А сега да разпалим бронз.

Вин го послуша. Веднага усети във въздуха две ритмични пулсации. Преминаваха през нея като удари на барабан или океански вълни. Бяха разнородни и разбъркани.

— Какво усещаш? — попита Марш.

— Струва ми се… че са разпалени два различни метала. Единият идва от Келсайър, другият от теб.

— Добре — каза Марш. — Натрупала си опит.

— Не особено — призна Вин.

Той повдигна вежди.

— Не особено? Вече можеш да определяш източниците на пулсации. А за това е нужен опит.

Вин сви рамене.

— Струва ми се, че това е нещо естествено.

Марш я изгледа замислено.

— Добре — каза след малко. — Различни ли са двете пулсации?

Вин се съсредоточи, смръщила вежди.

— Затвори очи — посъветва я Марш. — Освободи се от страничните въздействия. Съсредоточи се върху аломантичните пулсации.

Вин го послуша. Не беше като обикновен шум. Трябваше да се напрегне, за да долови нещо по-специфично в пулсациите. Едната сякаш… се удряше в нея. А другата като че ли я теглеше с всяко туптене.

— Единият е Теглещ метал, нали? — попита Вин и отвори очи. — Това е Келсайър. А ти Тласкаш.

— Добре — повтори Марш, — Той разпали желязо, както го помолих, за да можеш да се упражняваш. Аз — разбира се — разпалих бронз.

— Винаги ли е така? — попита тя. — Винаги ли са различни?

Марш кимна.

— Можеш да различаваш металното Теглене от Тласкането по аломантичните характеристики. В действителност това е начинът, по който някои от тези метали са били разделяни на категории. Няма нищо интуитивно в това, че калаят Тегли, докато пютриумът Тласка… Не съм ти казвал да отваряш очи.

Вин зажумя отново.

— Съсредоточи се върху пулсациите — нареди той. — Опитай се да определиш дължините им. Долавяш ли разликите между тях?

Вин се намръщи. Мъчеше се да се съсредоточи върху задачата, но усетът за металите бе някак… замъглен. Неясен. След няколко минути дължините на отделните пулсации продължаваха да й се струват еднакви.

— Нищо не усещам — оплака се тя.

— Подозирах — рече безизразно Марш. — Отне ми половин година да се науча да различавам пулсациите — ако го беше направила веднага, щях да си помисля, че съм пълен некадърник.

Вин отвори очи.

— Защо ме накара да го направя тогава?

— Защото ти трябва тренировка. Щом вече можеш да различаваш Тегленето от Тласкането, значи си… талантлива. Вероятно много по-талантлива, отколкото твърди Келсайър.

— И какво трябваше да видя? — попита Вин.

— След време ще започнеш да долавяш две различни по дължина вълни. Вътрешните метали, като бронз и мед, излъчват по-дълги пулсации от външните, от типа на желязо и стомана. Освен това упражненията ще ти позволят да усещаш три различни характеристики в самите пулсации: една за физичните метали, втора за психичните и трета за двата вида по-големи метали. Пулсова дължина, група на метала и разлика Тласкане-Теглене: разкриеш ли тези три неща, ще можеш да определяш точно какъв вид метали използва твоят противник. Дълга пулсация, която се удря в теб и има висока по честота характеристика, отговаря на пютриум — вътрешния физичен метал за Тласкане.

— Откъде идват тези названия? — попита Вин. — Външен и вътрешен?

— Металите са разделени на групи от по четири — или поне това важи за първите осем метала. Два външни, два вътрешни метала — по един от тях Тласка и Тегли. С желязото Теглиш нещо вън от теб, със стоманата Тласкаш нещо вън от теб. С калая Теглиш нещо вътре в теб, с пютриума Тласкаш нещо в теб.

— Но бронзът и медта — посочи Вин. — Келсайър ги нарича вътрешни метали, а ми се струва, че действат като външни. Медта например пречи на други хора да усещат, когато използваш аломантия.

Марш поклати глава.

— Медта не променя противниците ти, а нещо вътре в теб, което оказва въздействие върху тях. Ето защо се води вътрешен метал. Но виж, месингът въздейства директно върху чувствата на друг човек — затова е външен метал.

Вин кимна замислено и погледна надолу, към Келсайър.

— Знаеш толкова неща за металите, а си само Мъглив, нали?

Марш кимна. Изглежда обаче нямаше намерение да отговаря.

„Да опитаме нещо“ — помисли си Вин и изгаси бронза. След това разпали лекичко мед, за да прикрие аломантията. Марш, също загледан към Келсайър и кервана, не реагира.

„Сега би трябвало да съм невидима за сетивата му“ — рече си тя и внимателно разпали цинк и месинг. Пресегна се точно както я беше учил Бриз и предпазливо докосна чувствата му. Потисна подозренията и задръжките му и същевременно подсили копнежите. Теоретично това би трябвало да го направи по-склонен към разговор.

— Сигурно си се учил някъде на всичко това? — попита тя, за да го разсее. „Ей сега ще усети какво правя и ще се ядоса…“

— Аз се Преобразих, когато бях съвсем млад — отвърна Марш. — Имах много време за практика.

— Същото важи и за други хора.

— Но аз… имах си свои причини. Трудно е да се обясни.

— Разбирам… — Тя усили аломантичния натиск.

— Знаеш ли какво мисли Келсайър за благородниците? — попита Марш, обърна се към нея и я прониза с леден поглед.

„Железни очи — спомни си тя. — Съвсем правилно са го кръстили“. Кимна в отговор на въпроса.

— Е, аз изпитвам същото към принудителите — рече той и се извърна. — Бих направил всичко, за да страдат. Те отнеха майка ни — това беше причината да се Преобразя и тогава се заклех да ги унищожа. Присъединих се към бунтовниците и се заех да изучавам аломантия. Инквизиторите я използват, трябваше да я опозная, да се добера до всички възможни сведения, да стана колкото се може по-добър… а сега ти се опитваш да ме Усмириш?

Вин се облещи и побърза да изгаси металите. Марш я изгледа хладно.

„Бягай!“ — мина й през ума. И за малко да побегне. Хубаво беше да знае, че старите инстинкти не са изгубени, а само дремят под повърхността.

— Да — рече смирено.

— Наистина те бива — рече Марш. — Усетих чак когато се раздърдорих. Спри.

— Вече спрях.

— Добре — рече Марш. — За втори път ми въздействаш на чувствата. Никога повече не го прави.

Вин кимна, но попита:

— За втори път?

— Първият беше в моята работилница, преди осем месеца.

„Точно така. Но защо не го помня?“

— Съжалявам.

Марш поклати глава.

— Ти си Мъглородна — естествено е да го правиш. Той е същият. — Кимна към Келсайър.

Известно време мълчаха.

— Марш? — попита Вин. — Откъде знаеш, че съм Мъглородна? Тогава едва се бях научила да Усмирявам.

— Познаваш инстинктивно металите. През онзи ден беше разпалила пютриум и калай — съвсем малко, едва доловимо. Вероятно си ги извлякла от водата и съдовете за хранене. Никога ли не си си задавала въпроса защо си още жива, след като толкова много хора край теб не са оцелели?

Вин се замисли.

„Изтърпях толкова много побоища. Дни без храна, нощи под несекващ дъжд и саждопад…“

— Много малко хора, дори Мъглородни, са привикнали до такава степен с аломантията, че горят метали инстинктивно — продължи Марш. — Тъкмо по тази причина се заинтересувах от теб — продължих да те следя и заръчах на Доксон да те открие. Сега пак ли Тласкаш чувствата ми?

Вин поклати глава.

— Нали обещах.

Марш се намръщи и я огледа с нетрепващ поглед.

— Ти си като брат ми — рече тя. — Неумолим.

— Бяхте ли близки?

— Аз го мразех — прошепна тя.

Марш се сепна и извърна очи.

— Разбирам.

— Ти мразиш ли Келсайър?

Беше ред на Марш да поклати глава.

— Не, не го мразя. Той е лекомислен и надут, но е мой брат.

— И това е достатъчно?

— Да.

— Не мога да го разбера — призна Вин.

— Сигурно брат ти не се е отнасял добре с теб, нали?

Вин кимна.

— Ами родителите ви? — попита Марш. — Баща ти е благородник. А майка ти?

— Побъркана — отвърна Вин. — Чуваше гласове. Понякога ставаше толкова зле, че брат ми се боеше да ме остави сама с нея. Но, разбира се, нямаше избор…

Марш мълчеше. „Как става така, че сега аз приказвам? — зачуди се Вин. — Той не е Усмирител, но ето че измъкна от мен това, което аз не успях от него“.

Но въпреки това нямаше нищо против да си облекчи душата. Вдигна ръка и докосна обицата си.

— Не си спомням много добре, но Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв. Убила малката ни сестричка. Имало кръв навсякъде — истинска касапница. Мен не докоснала — освен че ми сложила тази обица. Рийн разказваше… Каза, че ме притискала в обятията си и бърборела несвързано. Обявила ме за кралица, а трупчето на сестричката ми още се въргаляло в краката й. Когато ме взел от нея, тя избягала. Вероятно ми е спасил живота. Сигурно затова съм останала да живея с него. Дори когато беше лош. — Тя поклати глава и го погледна. — Не знаеш колко си щастлив, че имаш брат като Келсайър.

— Сигурно си права. Просто не бих искал да се отнася с хората, сякаш са… играчки. Вярно, че съм убил няколко принудители, но да изтребваш обикновени хорица само защото са благородници… — Марш поклати глава. — Мисля, че не е редно. Той обича другите да му се умилкват.

Прав беше, но Вин долавяше в гласа му още нещо. Ревност? „Ти си по-големият брат. Марш. Ти трябва да си по-отговорният — отишъл си при бунтовниците, за да не живееш с крадци. Сигурно те боли, когато виждаш, че сега всички харесват Келсайър“.

— Но ще ти призная — продължаваше Марш, — че той наистина става все по-добър. Ямите са го променили. И… нейната смърт.

Вин се сепна. Тук имаше нещо. Болка. Дълбока спотаена болка, по-силна от страданието по една снаха. „Това било значи. Въпросът не е, че всички го харесват, а че го е харесвал, че го е обичал един определен човек. Човекът, когото си обичал ти“.

— Както и да е — заяви Марш с поукрепнал глас. — Поне с безочливото му минало е приключено. Планът му несъмнено е безумен и съм сигурен, че донякъде се е заел с него, за да прочисти душата си, но… мисля, че не беше необходимо да се свързва с бунтовниците. Опитва се да направи нещо добро — макар че заради това най-вероятно ще си изгуби главата.

— И защо си с него, след като си сигурен, че ще се провали?

— Защото обеща да ме вкара в Министерството — отвърна Марш. — Информацията, която ще събера там, ще помага на бунтовниците векове след като Келсайър го няма.

Вин кимна, загледана към двора, после каза колебливо:

— Марш, не мисля, че за него всичко това вече е минало. Начинът, по който се отнася със скаа… и по който го гледат те…

— Виждам — прекъсна я той. — Всичко започна след онази негова измислица с „Единайсетия метал“. Не зная дали трябва да се безпокоя, или това е само поредната му игра.

— Започвам да се чудя защо е решил да потегли на път точно сега — призна Вин. — Почти месец ще е далеч от епицентъра на събитията.

Марш поклати глава.

— Оставя тук своята малка армия да го замества. Освен това има нужда да напусне града. Славата му нараства и благородничеството започва да проявява жив интерес към Оцелелия. Дори е плъзнал слухът, че при лорд Реноа живее човек със странни белези…

Вин кимна, прозряла много неща.

— В момента играе ролята на далечен роднина на Реноа — продължаваше Марш. — Но трябва да замине, преди някой да го свърже с Оцелелия. Когато се върне, ще трябва да е без много шум — инкогнито, с нахлузена качулка, така да се каже. — Марш се надигна. — Както и да е, по-важното е, че те запознах с основите. Следващия път, когато се събереш с Мъгливи, ги накарай да разпалят метали и се съсредоточи върху пулсациите им. Когато се срещнем отново, ще те науча на още неща, но ще е безсмислено, ако не си се упражнявала.

И си тръгна, без да се сбогува. След минутка тя го видя да се приближава към Келсайър и Реноа.

„Те наистина не се мразят — мина й през ума. — Какво ли е да живееш така?“ След известни размишления реши, че идеята да обичаш близките си е донякъде като аломантичните пулсови дължини, които трябваше да усеща — нещо твърде непознато за момента, за да го разбере.

21.

Келсайър седеше кротко, зачетен в книгата, докато лодката бавно се поклащаше по канала на север.

Беше доволен, че Сейзед бе успял да му направи копие на преведените откъси от дневника на лорд Владетеля, преди да отплават. Пътешествието се оказваше ужасно скучно.

За щастие дневникът беше завладяващ. Завладяващ и зловещ. Беше страшничко да четеш слова, написани някога от самия лорд Владетел. За Келсайър лорд Владетеля не беше толкова човек, колкото… създание. Зла сила, която трябваше да бъде унищожена.

Но човекът, представен в тази книга, изглеждаше съвсем смъртен. Той се съмняваше и мислеше — имаше чувства, характер.

„Тъкмо затова не бива да се вярва на всичко написано — помисли Келсайър и прокара пръст по страницата. — Хората рядко смятат действията си за неоправдани“.

Но въпреки това историята на лорд Владетеля му напомни за легендите, които бе чувал — разкази, споделяни полугласно от скаа, обсъждани от благородници и дори запаметени от Пазителите. В тях се твърдеше, че някога, преди Възнесението, лорд Владетеля бил най-великият от всички хора. Обичан водач, човек, комуто била поверена съдбата на хората.

За нещастие, Келсайър знаеше как свършва тази история. Последната империя бе наследството, оставено от този дневник. Лорд Владетеля не бе спасил човечеството, а го беше поробил. Разказът за това какви съмнения са го измъчвали в началото правеше историята само по-трагична.

Келсайър вдигна книгата да продължи, но усети, че лодката забавя ход, и надзърна през прозорчето на каютата. Десетина души вървяха по отъпкания път край канала и теглеха с въжета четирите ладии и двете лодки, от които се състоеше конвоят. Доста ефикасен, макар и трудоемък начин за пътуване — хората, дърпащи товарните съдове, превозваха десетки пъти повече стока, отколкото ако я бяха нарамили.

Но сега трябваше да спрат. Малко по-напред Келсайър забеляза вратите на шлюз, отвъд който каналът се разделяше на два ръкава. Нещо като воден кръстопът. „Най-сетне“. Наближаваше краят на плаването.

Излезе на борда и извади от кесията си няколко монети. „Време е за малко представление“ — помисли си и пусна една върху дъските. Разпали стомана и се Тласна във въздуха.

Извиси се нагоре и под ъгъл, като бързо набра височина — сега вече виждаше цялата група от работници на брега, едни още теглеха лодките, други крачеха край тях. Келсайър описа дъга над главите им, прелетя над тежко натоварените ладии и се Тласна от тях, след което започна да се снижава. Бъдещите войници следяха полета му със смаяни погледи.

Келсайър разгоря пютриум и подсили мускулите си за твърдото приземяване върху първата лодка от конвоя.

Йеден се показа от каютата и възкликна изненадано:

— Господарю Келсайър! Ние… тъкмо стигнахме кръстопътя.

— Виждам — отвърна Келсайър, загледан към лодките. Хората на сушата разговаряха развълнувано и го сочеха. Беше му малко странно да използва аломантия посред бял ден и пред толкова много свидетели.

„Няма как — помисли си. — Това посещение е последната възможност на хората да ме видят за месеци напред. Трябва да им направя впечатление, да им оставя нещо, за което да говорят…“

— Да идем ли да видим дали отрядът от пещерите е дошъл да ни посрещне? — попита Келсайър.

— Разбира се — отвърна Йеден и даде знак да приближат лодката до пристана. Изглеждаше възбуден. Наистина беше ревностен бунтовник, макар и да му липсваше очарование.

„През по-голямата част от живота си съм имал обратния проблем — помисли Келсайър, докато слизаше след Йеден. — Твърде много очарование и твърде малко добросъвестност“.

Приближиха се към дърпачите. В предната редица Келсайър забеляза един от Главорезите на Хам, който изпълняваше ролята на капитан на охраната му. Мъжът козирува и докладва:

— Стигнахме кръстопътя, господарю Келсайър.

— Видях — отвърна Келсайър.

На хълма между двата канала растеше гъста брезова горичка.

Келсайър разпали калай и трепна от внезапно станалата по-ярка слънчева светлина. След като очите му привикнаха обаче вече различаваше повече подробности — в гората се забелязваше движение.

— Ето там — посочи той, подхвърли една монета и я Тласна. Монетата се стрелна във въздуха и се удари в едно дърво. Получили предварително уговорения сигнал, от гората излязоха мъже с маскировъчни дрехи. Прекосиха покритата с пепел поляна и се приближиха към канала.

— Лорд Келсайър — обърна се към него водачът им и също отдаде чест. — Аз съм капитан Демоа. Моля, повикайте новобранците и ме последвайте — генерал Хамънд няма търпение да се срещне с вас.

„Капитан“ Демоа беше твърде млад, за да е толкова сериозен. Едва навършил двайсет, той командваше своя отряд със самоуверено изражение, което щеше да му придаде надут вид, ако не беше наистина компетентен.

„И по-млади от него са командвали мъже в битки — помисли Келсайър. — Това, че на неговата възраст бях гамен, не означава, че всички са такива. Ето например бедната Вин — едва на шестнайсет, а е сериозна като Марш“.

Приближиха гората по заобиколен път — по заповед на Хам всеки отряд избираше различен маршрут, за да не се отъпче пътека, Келсайър погледна през рамо към отряда от около двеста мъже, които ги следваха в колона, и се намръщи. Със сигурност щяха да оставят диря, но нямаше какво да се направи — невъзможно бе да се прикрие придвижването на толкова голяма група. Демоа забави крачка, даде знак и неколцина от хората му хукнаха послушно напред. Все още не приличаха на истински войници, но въпреки това Келсайър беше впечатлен. При предишното му посещение наемниците изглеждаха като типична сбирщина от зле организирани скаа. Хам и офицерите му бяха свършили отлична работа.

Бунтовниците дръпнаха встрани изкусно нагласените храсталаци и под тях се показа широка цепнатина. Входът беше тъмен, страните блещукаха от кристалния гранит. Това не беше обикновена пещера сред хълмовете, а отвор, водещ към земните недра.

Келсайър доближи чернеещата цепнатина, надзърна вътре и потрепна едва забележимо.

— Какво има, Келсайър? — попита Йеден.

— Напомни ми за Ямите. Те изглеждат така — цепнатини в земята.

— Така ли?… — Йеден като че ли пребледня.

Келсайър махна небрежно с ръка.

— Няма страшно. Спусках се в онези дупки всеки ден цяла година и винаги излизах. Те нямаха сила да ме сломят.

И за да потвърди думите си, пристъпи напред, клекна и пъхна крака през отвора. Беше достатъчно голям, та през него да мине едър човек. Докато изчезваше под повърхността, Келсайър забеляза, че войниците на Демоа и новобранците го наблюдават. Нарочно бе говорил високо, за да го чуят.

„Нека видят, че аз също имам колебания, но умея да ги надмогвам“.

Дръзка мисъл. Но когато се озова в тъмното, се почувства така, сякаш са го върнали в Ямите. Притиснат между каменни стени, търсещ пътя си пипнешком. Студено, влажно, тъмно. Атиумът се добиваше само от роби. Аломантите биха се справили по-добре, но използването на аломантия в близост до атиумните кристали ги разрушаваше. Ето защо лорд Владетеля пращаше каторжници. Принуждаваше ги да слизат в Ямите. Да пълзят по тесни тунели, навътре и надолу…

Което правеше сега и Келсайър. Но това не беше Хатсин. Цепнатината нямаше да продължава навътре с часове, нито пък щеше да е изпъстрена с покрити с кристали дупки, в които да пъха окървавени ръце, за да откъртва късове атиум. Един такъв къс осигуряваше една седмица живот. Живот под камшика на надзирателя. Живот под властта на садистичен бог. Живот под едно почервеняло слънце.

„Но аз ще променя света заради хората — помисли Келсайър. — Ще го направя по-добър!“

Спускането не беше никак лесно. За щастие не след дълго цепнатината се разшири в пещера и Келсайър зърна напред блещукаща светлинка. Свлече се надолу и се озова на неравен каменен под, където го очакваше ухилен мъж.

— Ама че входна врата си имаш, Хам — промърмори Келсайър, докато си изтупваше ръцете.

Хам се разсмя.

— Почакай да видиш тоалетната.

Келсайър също се ухили и го заобиколи, за да направи място на следващите, които вече спускаха въжена стълба. След секунди Йеден и Демоа слязоха по нея.

— Кел, да знаеш колко се радвам да те видя — рече Хам. Изглеждаше някак странно с риза с дълги ръкави. Отгоре беше навлякъл куртка с метални копчета, която му придаваше съвсем военен вид. — Колко ми водиш този път?

— Двеста и четирийсет.

Хам вдигна вежди.

— Брей, мераклиите нарастват, а?

— Да. Най-после.

По стълбата заслизаха новобранци и хората на Хам изтичаха да им помогнат и да ги упътят навътре в тунела.

— Господарю Келсайър, тази пещера е изумителна! — възкликна Йеден. — Никога не бях слизал под земята. Не се учудвам, че лорд Владетеля не ви е открил досега!

— Да, подземията са доста сигурни — заяви гордо Хам. — Има само три входа и те са все цепнатини. При достатъчно припаси можем да издържим тук на сериозно нападение.

— Пък и това не е единствената пещера под хълмовете — добави Келсайър. — Дори лорд Владетеля да узнае за нас, армията му ще изгуби седмици да ни търси.

— Невероятно — продължаваше да се чуди Йеден. — Бях несправедлив в преценката си за вас, господарю Келсайър. Тази операция… и армията… постиженията ви са значителни.

Келсайър се усмихна.

— Всъщност преценката ти е била съвсем точна. Аз самият повярвах в себе си едва след като всичко започна — стигнахме дотук главно благодарение на теб.

— На мен ли? — попита стреснато Йеден.

— До голяма степен — увери го Келсайър. — Но ти благодаря за оказаното доверие. Тъй като ще мине известно време, докато слязат всички новобранци, имате ли нещо против да проверя как са организирани нещата тук долу? Бих искал да поговоря с Хамънд насаме.

— Разбира се, господарю Келсайър — каза с нескрито уважение и едва доловимо ласкателство в гласа Йеден.

Келсайър кимна встрани. Хам се намръщи озадачено, но взе един фенер и го последва към близката галерия. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуват, Хам спря и каза:

— Йеден определено бележи промяна.

— Явно така въздействам на хората.

— Сто на сто заради невероятната ти скромност — подсмихна се Хам. — Говоря сериозно, Кел. Как го правиш? Този човек почти те мразеше — струва ми се, че едва сега осъзнава, че планът ти е осъществим.

Келсайър повдигна рамене.

— Йеден никога досега не е участвал в професионална група. За по-малко от година ние събрахме армия, каквато изобщо не е виждал през живота си. Подобен резултат би убедил и най-големия скептик.

Хам обаче не изглеждаше убеден. Все пак повдигна рамене и попита:

— Та за какво искаше да разговаряме?

— Всъщност искам да огледам и другите два входа.

Хам кимна и посочи един страничен тунел. И той, като повечето, не бе издълбан от човешка ръка, а представляваше естествено продължение на галерията. В Централните области имаше стотици подобни подземни комплекси, макар нито един да не бе толкова обширен. Но само в един — в Хатсинските ями — се добиваше атиум.

— Както и да е, Йеден е прав — рече Хам, докато крачеше приведен напред. — Избрал си много подходящо място да скриеш тези хора.

Келсайър кимна.

— Различни бунтовнически групи използват тези пещери от векове. Намират се доста близо до Лутадел, но досега лорд Владетеля не е успял да организира нападение срещу тях. Ето защо просто се прави, че това място не съществува — заради множеството си провали, предполагам.

— Не се учудвам. С всичките тези тайни проходи и задънени тунели мястото е доста трудно за прочистване. — Хам зави и продължи към друга, по-малка пещера. На тавана й имаше цепнатина, през която се процеждаше слънчева светлина. Пещерата се охраняваше от десетина души, които застанаха мирно веднага щом Хам влезе.

Келсайър кимна одобрително.

— По десет души непрекъснато?

— На всеки от трите входа — потвърди Хам.

— Отлично. — Келсайър пристъпи напред и огледа войниците. Беше си навил ръкавите и те поглеждаха с почуда белезите му. Истината бе, че не знаеше какво да инспектира, но се опита да си придаде проницателен вид. Прегледа оръжията — бойни тояги за осмина и саби за двама — и поизпъна дрехите на трима-четирима, макар никой от десетимата да не носеше униформа.

Накрая спря пред войника с отличителен знак на рамото.

— Кого пускате да излиза от пещерата, войнико?

— Само хора с писмо, подпечатано лично от генерал Хамънд, господарю!

— Без изключение?

— Без, господарю!

— И ако сега поискам да изляза?

Мъжът се поколеба.

— Ами…

— Трябва да ме спреш! — тросна се Келсайър. — Никакви изключения, войнико. Нито за мен, нито за приятеля ти, нито за някой офицер. Никакви! Щом нямат печат, няма да излязат!

— Тъй вярно, господарю!

— Браво, момче! — Келсайър се обърна към Хам. — Генерале, ако всичките ти хора са толкова добри, лорд Владетеля ще има основателна причина да се страхува.

При тези думи войниците се изпъчиха.

— Продължавайте в същия дух, бойци — похвали ги Келсайър и махна на Хам да си тръгват.

— Много добре се справи — рече Хам, щом се отдалечиха. — Очакват посещението ти от седмици.

Келсайър сви рамене.

— Просто исках да се уверя, че охраняват изхода както трябва. Сега, когато разполагаш с повече хора, можеш да увеличиш постовете.

— Не зная обаче дали няма да е прекалено.

— Не се отпускай — сряза го Келсайър. — Достатъчно е един доносник да се измъкне и ще загазим всички. Виждам, че си горд с армията си, но ако отвън се разположи вражеска армия, каква полза от твоята?

— Прав си. Искаш ли да видиш и третия изход?

— Ако бъдеш така любезен.

Хам кимна и го поведе по следващия тунел.

— А, още нещо — заговори Келсайър. — Събери стотина от най-доверените си хора и ги изкарай отвън да потичат из гората. Ако някой ни последва, предпочитам да има не една, а много пътеки. Така ще замаскираме истинските си следи.

— Чудесна идея.

— Пълен съм с такива — подсмихна се Келсайър, докато влизаха в поредната галерия, доста по-голяма от предните две, която явно служеше за зала за обучение. Мъже, разделени на двойки и въоръжени с тояги и саби, се упражняваха под зорките погледи на инструктори. Офицерските униформи бяха идея на Доксон. Не можеха да си позволят да облекат всички — щеше да е прекалено скъпо и подозрително. Но присъствието на офицери с униформи създаваше у войниците чувство за сплотеност.

Хам спря на входа, огледа войниците и заговори тихо:

— Кел, трябва да обсъдим нещо. Хората ни започват да се чувстват като войници, но… Те все пак са скаа. Прекарали са досегашния си живот в труд по работилници и на полето. Не зная как ще се справят, когато се озоват на бойното поле.

— Ако планът ни се осъществи, може и да не се стигне до сражение — посочи Келсайър. — Ямите се охраняват само от двеста души — лорд Владетеля избягва да държи там голям контингент, за да не издаде местонахождението им. Отряд от хиляда души ще ги превземе с лекота, после ще отстъпи веднага щом гарнизонът наближи. Останалите девет хиляди ще имат за противници стражниците на Големите къщи и придворната охрана, но ще разполагат с огромно числено преимущество.

Хам кимна, но на лицето му все още се четеше колебание.

— Какво има? — попита Келсайър и се облегна на гладката кварцова стена.

— Кел, а когато приключим с тях? — попита Хам. — Когато се сдобием с атиум и предадем града на Йеден — тогава какво ще правим?

— Йеден ще реши.

— Ще ги избият, Кел. Десет хиляди войници не могат да удържат града срещу цялата Последна империя.

— Имам намерение да подобря шансовете им, Хам — рече Келсайър. — Ако успеем да настроим благородниците едни срещу други и да дестабилизираме управлението…

— Да, но…

— Хам, ти се съгласи с моя план. Значи ще го следваме. Събираш армия и я предаваш на Йеден.

— Знам — въздъхна Хам. — Но сега, когато съм ги повел… ми е по-трудно. Може би не съм създаден за такъв пост. Аз съм телохранител, Кел, не генерал.

„Зная как се чувстваш, приятелю — помисли си Келсайър. — Аз пък съм крадец, а не пророк. Понякога обаче се налага да бъдем такива, каквито изискват постовете ни“.

Сложи ръка на рамото му.

— Свършил си чудесна работа тук.

— „Свършил“?

— Доведох Йеден да те замести. С Докс решихме да сменяме командването на армията на определени периоди — така войниците ще привикват с водачите си. Освен това сега си ни нужен в Лутадел. Някой трябва да събере повече сведения за гарнизона, а ти си единственият с връзки сред военните.

— Значи се връщам с теб?

— Да.

Хам се засмя.

— Уф, най-сетне ще смъкна тази униформа! Мислиш ли, че Йеден ще се справи?

— Ти сам каза, че се е променил доста през последните месеци. Освен това е отличен организатор — оправя се чудесно, откакто брат ми замина.

— Щом казваш.

— Не достигаме, Хам — обясни Келсайър. — Ти и Бриз сте от малкото хора, на които мога да се доверя, и сте ми нужни в Лутадел. Йеден не е идеалният избор за поста тук, но тази армия в края на краищата ще бъде негова. Нека свиква с командването отрано. Освен това ще му осигури занимание, сред нас не се чувства добре. — Келсайър се засмя. — Струва ми се, че ме ревнува заради вниманието на всички.

Хам също се усмихна.

— Още една промяна.

Двамата се обърнаха, напуснаха галерията за тренировки и поеха по криволичещ спускащ се надолу тунел. Единствената светлина идваше от фенера на Хам.

— Знаеш ли — заговори той след няколко минути, — има още нещо, свързано с това място. Сигурно вече си забелязал, но понякога е много красиво.

Келсайър не беше забелязал. Сега се огледа. В единия край на тунела имаше вкаменени минерали, спуснали се от тавана и щръкнали от пода — тънки сталактити и сталагмити, като потъмнели ледени висулки, които се сливаха едни с други, оформяйки стълбове. Блещукаха на светлината на фенера и пътят пред тях приличаше на виеща се замръзнала река.

„Не — помисли Келсайър. — Аз не виждам красотата, Хам“. Други вероятно щяха да сметнат тази гледка за своеобразно произведение на изкуството. Но пред очите на Келсайър бяха Ямите. Безкрайни кухини, повечето спускащи се право надолу. Цепнатини, през които трябваше да се провира без светлинка, озаряваща пътя му.

Неведнъж му бе хрумвало да не се връща горе. Но тази мисъл бързо изчезваше, когато се натъкнеше на трупа на друг каторжник, някой, който се е изгубил или просто се е предал. Достатъчно бе ръката му да напипа останки от скелет и Келсайър си обещаваше да продължи да се бори. Всяка седмица намираше по една едра буца атиум. Всяка седмица се спасяваше от екзекуция с пребиване до смърт.

Освен последния път. Не заслужаваше да живее — трябваше да го убият. Но Мейр му даде своята буца атиум, каза му, че била открила две. Едва когато предаде находката, той разбра, че го е излъгала. На следващия ден я смазаха до смърт. Биха я, докато не издъхна. Пред него.

Същата нощ Келсайър се Преобрази и в него се пробудиха силите на Мъглороден. А на следващия ден загинаха хора.

Много хора.

„Оцелелия от Хатсин. Човекът, който не трябваше да е между живите. Макар че присъствах на смъртта й, така и не разбрах дали тя ме е предала, или не. Обичта ли я подтикна да ми даде буцата? Или чувството за вина?“

Не, той беше сляп за красотата на пещерата. Немалко каторжници бяха полудели в Ямите, изплашени до смърт от тесните задушни кухини. Не и Келсайър. Но той знаеше, че каквито и чудеса да срещне в тези лабиринти, каквито и невероятни гледки да се разкрият през погледа му, няма да е в състояние да ги оцени. Не и след смъртта на Мейр.

„Не бива да мисля за това“ — напомни си, забелязал, че сега пещерата му се струва още по-мрачна. Погледна през рамо и каза:

— Добре, Хам. Продължавай. Кажи ми какво те тормози.

— Наистина? — попита ентусиазирано Хам.

— Да — отвърна Келсайър, като прикри досадата си.

— Ами добре. Ето какво не ми дава покой напоследък: чудя се дали скаа се различават от благородниците?

— Разбира се, че се различават. Аристокрацията притежава богатства и земи, скаа нямат нищо.

— Не говоря в икономически аспект — става въпрос за физически различия. Нали знаеш какво казват принудителите?

— Знам, разбира се.

— Добре де, ами ако е вярно? Ето например скаа имат по много деца, а съм чувал, че аристократите срещат затруднения в осигуряване на потомството си.

Наричаха го Баланса. Предполагаше се, че по този начин лорд Владетеля контролира съотношението между скаа и благородници, за да могат първите да са достатъчно на брой, за да изхранват вторите — въпреки насилието, на което са подложени.

— Винаги съм смятал, че това са измислици на Министерството — призна Келсайър.

— Познавам скаа жени, които са раждали по дванадесет пъти — посочи Хам. — Но не съм чувал за благородник с повече от три отрочета.

— Въпрос на културни различия.

— А разликата в ръста? Говорят, че дори този признак е достатъчен, за да разпознаеш благородник сред скаа. И наистина, повечето скаа са доста дребни.

— Дължи се на хранителния режим. Скаа не получават достатъчно храна.

— Добре де, тогава какво ще кажеш за аломантията?

Келсайър смръщи вежди.

— Трябва да признаеш, че това е съществена разлика — продължи Хам. — Скаа никога не стават Мъгливи, освен ако в жилите им не тече благородническа кръв от последните пет поколения.

Това вече беше истина.

— Кел, скаа мислят различно от благородниците — не спираше тирадата си Хам. — Дори нашите войници, колкото и да ги насъскваме, остават овчедушни! Йеден е прав за преобладаващата част от населението — то никога няма да се вдигне на бунт! Ами ако наистина… между нас има физическа разлика? Ако благородниците имат право да ни управляват?

Келсайър спря насред тунела.

— Не го казваш сериозно.

Хам също спря.

— Ами аз… май да. Но понякога се чудя. Благородниците владеят аломантия, нали така? Може би са създадени, за да управляват?

— Създадени от кого? От лорд Владетеля?

Хам сви рамене.

— Не, Хам — рече Келсайър. — Не е вярно. Смятаме го за правилно, защото е установено отдавна, но аз мисля, че има някаква несправедливост в живота на скаа. Ето в какво трябва да вярваш.

Хам помисли малко и кимна.

— Да вървим — подкани го Келсайър. — Искам да огледам и третия вход.

Седмицата се нижеше бавно. Келсайър инспектира войниците, запозна се с организацията на подготовката, храненето, оръжията, припасите, действията на разузнавачите, охраната и почти всичко останало, за което се сети. Най-важното, беше сред хората. Окуражаваше ги, хвалеше ги — и се стараеше да демонстрира пред тях аломантия.

Макар всички скаа да бяха чували за това изкуство, повечето се отнасяха скептично към него. Благородните Мъгливи рядко прилагаха уменията си пред обикновени хора, а нечистокръвните трябваше да са дори още по-внимателни. Обикновените скаа, дори градските, не знаеха нищо за неща като Стоманено тласкане или горене на пютриум. Обясняваха реенето на Келсайър в небето и свръхестествените му сили при бой с неточни изрази като „аломантично вълшебство“. Келсайър нямаше нищо против погрешните им разбирания.

Но през цялата тази доста натоварена седмица от главата му не излизаше разговорът с Хам.

„Как може да мисли, че скаа са по-низши създания?“ — мислеше си той, докато се хранеше разсеяно на една отделна маса в централната галерия. Огромната „зала“ бе достатъчно просторна да побере цялата армия от седем хиляди души, макар че мнозина бяха настанени в прилежащите тунели. Неговата маса бе поставена върху издигната площадка в средата на залата.

„Вероятно напразно се безпокоя за подобни неща“. Хам често измъчваше мозъка си с идеи, каквито рядко хрумваха на разумен човек, и това бе една от многото му философски дилеми. Всъщност, изглежда, той самият вече бе забравил тревогите си по въпроса. В момента се смееше високо в компанията на Йеден и очевидно се наслаждаваше на храната.

Що се отнася до Йеден, навъсеният бунтовник очевидно бе доволен от генералската си униформа и през цялата седмица си бе записвал стриктно всички съвети на Хам относно командването на армията.

Келсайър вероятно бе единственият, който не се радваше на организираното тържество. Вечерята — доста скромна според представите на благородниците — бе по-обилна и вкусна от обикновените дажби. Мъжете си хапваха с видим апетит, надигаха чашите с ейл и разговаряха оживено.

Но докато ги разглеждаше, Келсайър отново изпита неувереност. За какво щяха да се бият тези хора? Изглеждаха ентусиазирани по време на обучението, но може би го правеха заради редовното хранене. Наистина ли вярваха, че са предопределени да съборят Последната империя? Или знаеха, че скаа са по-низши от благородниците?

Келсайър нерядко усещаше съмненията им. Много от тези хора осъзнаваха опасностите, които ги дебнеха, и само строгата дисциплина ги задържаше да не побегнат. Разговаряха охотно за подготовката и живота в пещерите, но не и за окончателната задача — завладяването на двореца и града и задържането им.

„Те не вярват, че ще успеят — помисли Келсайър. — Нужна им е увереност. Слуховете за мен са добро начало, но…“ Сръчка Хам, за да му привлече вниманието, и попита тихо:

— Имаш ли хора, които да създават проблеми с дисциплината?

Хам повдигна вежди, озадачен от странния въпрос.

— Сещам се за някои, разбира се. В една толкова голяма група винаги ще се намерят размирници.

— Трябват ми такива, които открито заявяват несъгласието си. И по възможност да са на някоя от околните маси.

Хам се замисли и се заоглежда.

— Човекът на втората маса — с червеното наметало. Преди две седмици го заловиха при опит за бягство.

Въпросният субект, мършав и нервен, седеше малко встрани от останалите.

Келсайър поклати глава.

— Трябва ми някой по-представителен.

Хам се почеса замислено по брадичката, после посочи друга маса.

— Билг. Едрият мъжага на четвъртата маса вдясно.

— Видях го — потвърди Келсайър. Билг беше мускулест мъж с жилетка, над която се спускаше дългата му брада.

— Прекалено е хитър, за да се опълчва открито — продължи Хам, — но зная, че създава неприятности тихомълком. Не вярва, че имаме каквито и да било шансове срещу Последната империя. Затварял съм го в карцера, но не мога да наказвам твърде често човек само защото проявява страх — ако го правя, ще трябва да прибера зад решетките половината армия. Освен това той е добър войник.

— Идеалният избор — потвърди Келсайър и разпали цинк, без да сваля поглед от Билг. Макар цинкът да не му позволяваше да долавя чувствата, с него беше възможно да се изолира отделен субект за Усмиряване или Размиряване, също както аломантите можеха да изолират едно късче метал от стотици други, преди да го Придърпат.

Но тъй като дори сега не беше никак лесно да се изолира Билг от тълпата, Келсайър се съсредоточи върху цялата маса, улови чувствата на седящите около нея в общ „куп“. След това стана. В пещерата постепенно се възцари тишина.

— Превърнали сте се в отлична армия — поде той. — Извинявам се, задето ви отнемам генерал Хамънд, но оставям на негово място добър заместник. Мнозина от вас познават генерал Йеден — знаете, че от много години той ръководи бунтовническото движение. Сигурен съм в способностите му да ви командва и да продължи обучението ви.

И започна да разпалва бунтовните наклонности на Билг и компанията му, да ги подтиква към открита изява на несъгласие.

— Задачата, която сме си поставили, е велика — продължи Келсайър, без да поглежда към Билг. — Тези скаа, които живеят извън Лутадел — а те са много повече, — нямат никаква представа какво възнамерявате да направите за тях. Не знаят за обучението, което сте преминали, нито за битките, в които сте готови да участвате. Но затова пък ще се възползват от победите ви. Някой ден ще ви наричат герои.

Отново сръчка чувствата на Билг и продължи:

— Лутаделският гарнизон е силен, но ние можем да го победим. Особено ако превземем бързо градските стени. Не забравяйте защо сте тук. Не става дума само за това да въртите саби и да носите шлемове. Ние готвим революция, каквато светът не е виждал — искаме да поемем управлението в наши ръце, да свалим лорд Владетеля. Някога не забравяйте за тази цел.

Направи пауза. С крайчеца на окото си забеляза, че лицето на Билг е потъмняло. Най-сетне откъм неговата маса долетяха приглушени гласове — усилвани от сводовете на пещерата.

Келсайър смръщи вежди и се обърна към Билг. В галерията се възцари мъртвешка тишина.

— Каза ли нещо? — „Сега е решителният момент. Дали ще се опълчи, или ще се свие?“

Билг издържа втренчения му поглед. Келсайър го удари с нова Размирна порция и беше възнаграден: Билг почти скочи от масата.

— Да, господарю — заяви той ядосано. — Наистина казах нещо. Казах, че никой от нас не е забравил тази „цел“. Че мислим за нея всеки ден.

— И защо е така? — попита Келсайър.

Из залата се понесе шепот.

Билг си пое дъх.

— Защото, господарю, ние смятаме, че ни пращате да извършим самоубийство. Армиите на Последната империя са по-многочислени от един гарнизон. Няма значение дали ще превземем стените — рано или късно ще ни избият до крак. Не можеш да свалиш цяла империя с няколко хиляди души.

„Идеално — помисли Келсайър. — Съжалявам, Билг. Но някой трябваше да го каже и със сигурност не и аз“.

— Виждам, че имаме разногласия — заяви той високо. — Аз вярвам в тези мъже и в тяхното предназначение.

— Аз пък вярвам, че си измамник и глупак — изрева Билг. — А аз съм дваж по-голям глупак, задето дойдох в тази проклета пещера. Щом си сигурен в победата ни, защо никой от нас не може да си тръгне? Държите ни тук като в капан до мига, когато ще ни пратите да ни изтребят!

— Ти ме обиждаш — отвърна Келсайър. — Много добре знаеш защо не могат да си тръгнат тези мъже. Ти защо искаш да си вървиш, войнико? Или нямаш търпение да предадеш другарите си на лорд Владетеля? Няколко лесно спечелени боксинга в замяна на живота на хиляди?

Лицето на Билг почервеня още повече.

— Никога не бих направил подобно нещо, но със сигурност няма да ти позволя да ме пратиш на сигурна смърт! Тази армия е сбирщина!

— Думите ти граничат с измяна. — Келсайър огледа присъстващите. — Не отива на един генерал да се бие с човек под неговото командване. Има ли тук войник, готов да защити честта на бунтовническото движение?

Веднага се надигнаха няколко души. Келсайър спря погледа си върху един. Беше по-дребен от останалите, но движенията му бяха изпълнени с плам. Келсайър го познаваше.

— Капитан Демоа.

Младият мъж излезе напред.

Келсайър извади сабята си и му я подаде.

— Можеш ли да боравиш с оръжие, момко?

— Да, господарю!

— Някой да даде на Билг оръжие и на двамата предпазни жилетки. — Келсайър се обърна към Билг. — При благородниците има една традиция. Когато двама мъже се скарат, въпросът се урежда с дуел. Ако победиш моя избраник, можеш да си тръгнеш.

— А ако той ме победи? — попита Билг.

— Тогава си обречен.

— Обречен съм и ако остана — рече Билг и взе подадената му сабя. — Приемам условията.

Келсайър кимна и махна на двама войници да дръпнат масите встрани. Мъжете от задните маси започнаха да се скупчват около разчистеното пространство.

— Кел, какво правиш? — попита шепнешком Хам.

— Нещо, което трябва да се направи.

— Трябва да… Келсайър, това момче не може да се сравнява с Билг! Вярвам на Демоа — лично аз го повиших, — но той не е кой знае какъв воин. А Билг е сред най-добрите фехтовачи в армията!

— Хората знаят ли го? — попита Келсайър.

— Разбира се — отвърна Хам. — Спри ги. Демоа не стига и до гърдите на Билг — няма нито неговата сила, нито обсега на ръцете му. Билг ще го убие!

Келсайър все едно не го чу. Наблюдаваше мълчаливо, докато Билг и Демоа измерваха тежината на оръжията, а помощниците им завързваха кожените ризници. Когато приключиха, Келсайър даде знак двубоят да започне.

Хам изстена.

Схватката нямаше да продължи дълго. Двамата мъже държаха дълги саби и носеха тънки ризници. Билг пристъпи напред уверено и замахна. Момчето обаче се оказа по-опитно, отколкото изглеждаше — отби първите удари, но същевременно се видя и част от слабостите му.

Келсайър си пое дълбоко дъх и разпали стомана и желязо.

Билг замахна и Келсайър измести острието му встрани, за да даде на Демоа възможност да избяга. Момчето се опита да отвърне с рязко промушване, но Билг с лекота отби, след което атакува с поредица от смазващи удари и принуди Демоа да отстъпи. При последния удар капитанът понечи да отскочи встрани, но беше твърде бавен. Острието се стовари с ужасяваща неизбежност.

Келсайър разпали желязо — стабилизира се чрез Притегляне към стойката на фенера зад себе си, — улови в примка железните закопчалки на ризницата на Демоа и Дръпна в мига, в който Демоа отскочи, като изтегли момчето в нисък полет назад.

Демоа падна и в същия момент сабята на Билг се удари в каменния под. Билг се огледа изненадано, а сред тълпата се понесе приглушен учуден ропот.

Билг изръмжа и се втурна напред, вдигнал оръжието си. Демоа отби мощния удар, но с едно небрежно замахване Билг изби оръжието му настрани, замахна повторно и Демоа вдигна рефлексивно ръка.

Келсайър Тласна и сабята на Билг замръзна насред замаха. Демоа стоеше с вдигната ръка, сякаш бе спрял атаката само със силата на мисълта си. Двамата останаха в тази поза няколко секунди. Билг натискаше оръжието надолу, Демоа гледаше ръката си с почуда. Съвзе се пръв и рязко я повдигна.

Келсайър Тласна и отхвърли Билг назад. Едрият мъж тупна на земята с изненадан вик. Когато след миг се надигна, вече не се налагаше Келсайър да разпалва чувствата му, за да го разгневи. Той нададе дивашки рев, стисна сабята с две ръце и се нахвърли върху Демоа.

„Някои хора не знаят кога да спрат“ — помисли Келсайър, докато Билг замахваше.

Демоа приклекна и Келсайър го бутна встрани от свистящото острие. Демоа се завъртя, стисна на свой ред сабята си с две ръце и замахна към Билг. Келсайър сграбчи оръжието на Демоа в най-високата точка на дъгата, която описваше, и го Притегли силно, ускорявайки движението на стоманата с мощно разпалване на желязо.

Сабите се сблъскаха и подсиленият от Келсайър удар на Демоа изби оръжието на Билг от ръцете му. С глухо тупване огромният мъж падна по задник, повлечен от инерцията на удара на Демоа. Оръжието му издрънча встрани.

Демоа пристъпи напред и вдигна сабя над зашеметения Билг. И изведнъж спря. Келсайър разпали желязо, улови оръжието и го Притегли надолу, за да подсили довършващия удар, но Демоа се съпротивляваше.

Келсайър се поколеба. „Този човек заслужава да умре“ — помисли си ядосано. Билг продължаваше да стене на земята. Келсайър едва сега забеляза, че ръката му е счупена от силния сблъсък. От раната шуртеше кръв.

„Не — реши Келсайър. — Стига му толкова“.

Освободи оръжието на Демоа и младият капитан свали сабята, без да откъсва поглед от Билг. После заоглежда ръцете си с почуда.

Келсайър се изправи и тълпата отново се смълча.

— Да не мислите, че ще ви пратя неподготвени срещу лорд Владетеля? — извика той. — Да не мислите, че ще ви пратя да умрете? Вашата борба е справедлива, войници! Няма да ви оставя сами, когато се изправите срещу наемниците на Последната империя.

Вдигна ръка, стиснал между пръстите си метално късче.

— Чули сте за това, нали? Знаете слуховете за Единайсетия метал. Е, той е в мен — и аз ще го използвам. Лорд Владетеля ще умре!

От тълпата се надигнаха радостни възгласи.

— И това не е единственото ни оръжие! — провикна се Келсайър. — Във вас се таят способности, които още не познавате! Известна ви е тайнствената сила, която използва лорд Владетеля. Е, сега ние имаме своя сила. Празнувайте, войници, и не се страхувайте от наближаващите битки! Очаквайте ги с нетърпение!

Помещението изригна във възторжени викове и Келсайър даде знак да поднесат още ейл. Двама прислужници изтичаха да помогнат на Билг.

Келсайър седна. Хам беше смръщил вежди.

— Не ми харесва това, Кел.

— Зная — също така тихо отвърна Келсайър.

Хам понечи да продължи, но Йеден се наведе през него.

— Това беше невероятно… Аз… Келсайър, не знаех! Трябваше да ми кажеш, че можеш да прехвърляш силата си на другите. С такива невероятни способности няма начин да изгубим!

Хам сложи ръка на рамото на Йеден и го бутна да седне.

— Яж — нареди му. После се обърна към Келсайър и продължи със същия тих глас: — Кел, току-що излъга моята армия!

— Не, Хам, излъгах моята армия.

Хам се сепна. Лицето му потъмня.

Келсайър въздъхна.

— Виж, това беше само полулъжа. Не е необходимо да са страховити бойци, за да успеем с тяхна помощ да сложим ръка на атиума. А с него можем да подкупим гарнизона и тогава дори няма да се наложи да воюват. Почти същото е, което им обещах.

Хам не отговори.

— Преди да си тръгнем — продължи Келсайър, — искам да избереш няколко десетки от най-верните и предани войници. Ще ги пратим в Лутадел — след като се закълнат да не кажат нито думичка за местонахождението на армията, — за да разкажат за случилото се тази вечер.

— Това пак ли е заради твоето его?

Келсайър поклати глава.

— Хам, понякога се налага да вършим неща, които са ни неприятни. Егото ми може да е раздуто, но става въпрос за съвсем друго нещо.

Хам се наведе към чинията, която така и не бе докоснал. Но и този път не почна да яде — беше втренчил поглед в капките кръв по пода.

„Ах, Хам — помисли Келсайър. — Ще ми се да можех да ти обясня всичко“.

Замисли в замисли, планове в планове.

Винаги има неразкрити тайни.

22.

Докато четеше дневника, Вин стигна до няколко извода. Първият беше, че четенето не й допада. Вместо да изслуша оплакванията й, Сейзед просто заяви, че й е нужна практика. Нима не разбирала, че четенето, освен занимание е умение, също като мятането на кинжал и аломантията?

Нямаше как, наложи се да продължи да чете — ако не за друго, поне за да му докаже, че всъщност тя е правата. Голяма част от думите в книгата й бяха непознати и тя се усамотяваше в един далечен край на имението, където ги произнасяше на глас.

С напредване на повествованието стигна до второто заключение. Лорд Владетеля бе много по-голямо мрънкало, отколкото се очакваше от едно божество. Когато не бяха изпъстрени с досадни подробности от пътешествията му, страниците на дневника бяха пълни с протяжни нравоучителни брътвежи. Вин започна да съжалява, че въобще се е натъкнала на тази книга.

Въздъхна и се облегна в креслото. Ранен пролетен ветрец шумолеше сред листата на дърветата и разпръскваше капки от фонтана. Въздухът бе приятно влажен и дърветата закриваха със сенки следобедното слънце. Да си благородник — дори фалшив — имаше своите приятни преимущества.

Зад гърба й се чуха тихи стъпки. Бяха още далече, но Вин бе свикнала да поддържа тлеещ калай непрекъснато. Обърна се и възкликна изненадано:

— Дух?

Хлапакът спря и се изчерви.

— С Докс дойдохме, без да останем.

— Доксон? — попита Вин. — И той ли е тук?

„Може да носи вести от Келсайър!“

Дух кимна и се приближи.

— Оръжия не стигат, че времето ще идва.

Вин се замисли.

— Този път нищо не разбрах.

— Докарахме още оръжия — произнесе бавно Дух, изговаряше старателно всяка дума. — Ще ги оставим тук за малко.

— Аха — възкликна Вин и се надигна. — Искам да видя Докс.

Дух внезапно придоби разтревожен вид, изчерви се и завъртя глава.

— И друго ли има? — попита Вин.

Дух бръкна с чевръсто движение под жилетката си и извади нещо. Вин разпали пютриум, по навик, но предметът беше само розово-бяла кърпичка. Дух й я подаде и тя я взе колебливо.

— Това пък какво е?

Дух се изчерви отново, обърна се и побягна.

Вин го изпрати объркано с поглед. После сведе очи към кърпичката. Беше изработена от мека дантела и на пръв поглед в нея нямаше нищо необичайно.

„Ама че странно момче“ — помисли си тя и напъха кърпичката в ръкава си. Взе дневника и тръгна по алеята. Вече беше свикнала с роклите и не й се налагаше да внимава да не се закачи за някой храст.

„Виж, това вече е доста ценно умение“ — помисли си, докато наближаваше входа на къщата откъм градината. Побутна стъклената врата и спря първия слуга, когото зърна.

— Пристигна ли господарят Делтон? — Използва лъжливото име на Доксон, който играеше ролята на търговски посредник на Реноа в Лутадел.

— Да, милейди — отвърна слугата. — В момента е в заседателната зала с лорд Реноа.

Вин го освободи. Вероятно можеше да настои да я пуснат в залата, но това нямаше да изглежда добре. Лейди Валет нямаше причини да присъства на разговори между Реноа и Делтон.

Захапа замислено долната си устна. Сейзед непрестанно й повтаряше да не забравя за ролята, която играе. „Добре де — помисли си тя. — Ще почакам. Може би Сейзед ще ми обясни какво очаква да направя с кърпичката на това побъркано хлапе“.

Тръгна към горната библиотека с небрежна усмивка на уста, като продължаваше да разсъждава над възможните въпроси, обсъждани от Реноа и Доксон. Докарването на оръжия бе само извинение — Доксон не би се появил лично, ако нямаше нещо по-важно. Може би Келсайър щеше да се забави? Или Доксон най-сетне бе установил връзка с Марш — братът на Келсайър трябваше да пристигне скоро в Лутадел заедно с новите принудители.

„Можеха да повикат и мен“ — помисли си нацупено. Поклати глава. Макар Келсайър да я бе обявил за пълноправен член на групата, другите все още гледаха на нея като на дете. Държаха се приятелски и любезно, но не я включваха в плановете си. Не беше нарочно, но от това не й ставаше по-приятно.

В библиотеката светеше фенер. Сейзед навярно продължаваше с превода на дневника. Когато Вин влезе, той вдигна глава, усмихна й се и кимна почтително.

„Този път е без очила — отбеляза тя. — Защо преди си ги слагаше?“

— Господарке Вин. — Той се надигна от стола. — Как вървят изследванията ви върху дневника?

Вин погледна снопчето листове в ръката си.

— Добре, предполагам. Не виждам обаче защо трябва да го чета — нали осигури по едно копие на Кел и Бриз?

— Разбира се — отвърна Сейзед и се отпусна зад бюрото. — Но господарят Келсайър настоя всички членове на групата да прочетат дневника. И мисля, че е прав да го иска. Колкото повече очи погледнат тези думи, толкова по-вероятно е да открият скритите между редовете тайни.

Вин въздъхна, приглади полите на роклята си и седна. Носеше синьо-розовата рокля, една от най-хубавите — макар че, предназначена за ежедневна употреба, не беше тъй лъскава като балните й тоалети.

— Трябва да признаете, господарке — заговори Сейзед, — че текстът е изумителен. Тази книжка е мечта за всеки Пазител. Откривам неща, които не са известни дори на моите сънародници!

Вин кимна.

— Тъкмо стигнах частта, в която пристигат в Терис.

„Дано нататък няма още списъци на припаси. Честно казано, за един бъдещ зъл бог той е ужасно скучен“.

— Да, да — закима ентусиазирано Сейзед. — Видяхте ли какво е написал? За това колко зелена и плодородна е Терис? В легендите на Пазителите се говори същото. Сега Терис е тундра от замръзнала кал — там не са оцелели почти никакви растения. Но някога е била зелена, както пише в книжката.

„Зелена и красива — помисли си Вин. — Защо зеленото трябва да е красиво? Дали това не означава, че растенията не са били сини или виолетови? Ама че странна работа“.

Но все пак в дневника имаше нещо, което разбуждаше любопитството й — нещо, за което Сейзед и Келсайър избягваха да говорят.

— Току-що прочетох онази част, където лорд Владетеля наема териски носачи — почна тя предпазливо. — И разказва как те били слаби нощем, а денем се изпълвали със сила.

Сейзед внезапно помръкна.

— Да, така е.

— Знаеш ли нещо за това? Познато ли е на Пазителите?

— Да — отвърна Сейзед. — Но трябва да остане тайна между нас. Не че не сте човек, на когото бих се доверил. Но колкото по-малко е известно сред хората за Пазителите, толкова по-малко слухове ще има за нас. Най-добре ще е лорд Владетеля да вярва, че ни е изтребил всички, каквато е целта му през последните хиляда години.

Вин сви рамене.

— Добре. Значи дано нито една от тайните, които Келсайър очаква от нас да открием в текста, да не е свързана с териските сили. Въпреки че лорд Владетеля, изглежда, е посветил доста редове на твоите сънародници.

— Права сте — потвърди Сейзед. — Не че са особено интересни.

Вин си позволи една мила усмивка.

— Ох — въздъхна Сейзед. — Май не бива да ви оставяме да прекарвате толкова време с господаря Бриз.

— Тези хора в дневника — каза Вин вече сериозно. — Те Пазители ли са?

Сейзед кимна.

— Тези, които сега наричат Пазители, са се срещали много по-често в онези времена — може би дори по-често, отколкото Мъгливите сред съвременните благородници. Изкуството ни се нарича „ферохимия“ и това понятие описва възможността да съхраняваме определени физически свойства в късчета метал.

Вин се намръщи.

— И вие ли горите метал?

— Не, господарке. — Сейзед поклати глава. — Ферохимиците не са като аломантите — ние не „изгаряме“ нашите метали. Използваме ги за складове. Всяко късче метал, в зависимост от размера и сместа, може да съхранява определено физическо качество. Ферохимиците запазват свойства и качества, от които се възползват по-късно при необходимост.

— Качества? — попита Вин. — Като сила например?

Сейзед кимна.

— В дневника териските носачи преднамерено източват силите си привечер и ги съхраняват в гривните за идната сутрин.

Вин втренчи очи в него.

— Значи затова носиш толкова огърлици!

— Да, господарке — потвърди той и нави единия си ръкав. Под него чак до сгъвката на лакътя бяха наредени гривни. — Държа някои от резервите си скрити — но носенето на многобройни обици, пръстени и гривни винаги е било свързано с териската култура. Лорд Владетеля веднъж се опитал да забрани със закон терисците да докосват или притежават метални предмети — нещо повече, оповестил, че носенето на метал е привилегия на благородниците, а не на скаа.

Вин смръщи вежди.

— Странно. Винаги съм мислила, че благородниците не биха искали да носят метални предмети, след като ги правят уязвими на аломантия.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но стара имперска традиция е тоалетите да се украсяват с метални предмети. Вероятно се е зародила във времето, когато лорд Владетеля е забранил на терисците да се докосват до метали. Той самият започнал да носи метални пръстени и гривни, а благородниците винаги са се опитвали да му подражават в модата. В наши дни най-богатите често се кичат с метални предмети като символ на власт и високомерие.

— Това е глупаво — измърмори Вин.

— Модата често е глупава, господарке. Независимо от всичко това планът на лорд Владетеля се провалил — мнозина аристократи предпочитат украшения, изработени от дърво и боядисани да изглеждат метални, и терисците са успели да притъпят тревогите на нашия върховен повелител относно скритите си способности. Твърде непрактично е да не позволяваш на стюардите никога да не се докосват до метал. Но това не е спряло преследването на Пазителите.

— Той се бои от вас.

— И ни мрази. Не само ферохимиците, а всички терисци. — Сейзед постави пръст върху една непреведена част от текста. — Надявам се да открия тайната някъде тук. Никой не си спомня защо лорд Владетеля преследва терисците, но аз подозирам, че има някаква връзка с онези носачи — техният водач, Рашек, изглежда, е бил доста противоречива личност. Лорд Владетеля често го споменава в дневника си.

— Той споменава и религията. Териската религия. И нещо за някакви пророчества?

Сейзед поклати глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос, господарке, защото не зная повече от вас за териската религия.

— Но нали събираш религии? Как можеш да не познаваш своята собствена?

— Така е — отвърна малко тъжно Сейзед. — Виждате ли, господарке, тъкмо това е причината за появата на Пазителите. Преди векове моите сънародници скрили последните неколцина териски ферохимици. Оттогава лорд Владетеля ги преследва неумолимо — далеч, преди да създаде своята програма за възпрепятстване продължаването на нашия род. По онова време ние не сме били стюарди или прислужници — дори не сме били скаа. Били сме нещо, което е трябвало да бъде унищожено. Но въпреки това по някаква причина лорд Владетеля се е въздържал да го направи. Не зная защо — може би смята, че геноцидът е твърде слаб като наказание. Както и да е, още през първите две столетия от управлението си той унищожил нашата религия. Организацията на Пазителите била създадена през следващия век и членовете й се опитали да възстановят изгубеното, да го запомнят за бъдещи времена.

— С помощта на ферохимия?

Сейзед кимна и потърка с пръсти гривната на дясната си ръка.

— Тази е изработена от мед и в нея се съхраняват спомени и размисли. Всеки Пазител носи по няколко такива, пълни с познания — песни, разкази, молитви, истории и езици. Много Пазители имат определена област на интереси — моята е религията, — но ние се стараем да запомняме всички познания. Дори само един от нас да оцелее до смъртта на лорд Владетеля, хората по света ще получат всичко, което е било изгубено.

Спусна ръкава си, закопча го, пое си дъх и добави:

— Всъщност не всичко, което е изгубено. Има някои неща, до които така и не успяхме да се доберем.

— Като вашата религия — тихо каза Вин. — Никога няма да я откриете, нали?

Сейзед поклати глава.

— Лорд Владетеля неведнъж подчертава в книгата си, че тъкмо нашите пророци са го отвели при Кладенеца на Възнесението, но дори това е нова информация за нас. В какво сме вярвали? Пред кого сме се прекланяли? Откъде са се взели тези териски пророци и как са предсказвали бъдещето?

— Аз… съжалявам.

— Ние продължаваме да търсим, господарке. И мисля, че в края на краищата ще открием отговорите. А дори и да не успеем, пак ще бъдем от голяма полза за човечеството. Някои ни наричат сервилни и покорни, но ние воюваме, по свой собствен начин.

Вин кимна.

— И какви други неща можете да съхранявате? Сила и спомени. Нещо друго?

Сейзед я погледна.

— Струва ми се, че и без това разкрих твърде много. Вече сте запозната с основата на нашето изкуство — останалото вероятно ще откриете в дневника на лорд Владетеля.

— Зрението — досети се тя и се изпъчи доволно. — Затова носеше очила няколко седмици след като ме спаси. Искал си да виждаш по-добре в онази нощ и затова си изчерпал запасите си. А после няколко седмици си отслабил зрението си, за да ги възстановиш.

Сейзед не отговори на предположението й. Вместо това взе писалката с очевидното намерение да се върне към превода.

— Има ли друго, господарке?

— В интерес на истината, има — отвърна тя и извади кърпичката от ръкава си. — Някаква идея какво точно е това?

— Прилича ми на кърпичка, господарке.

Вин повдигна вежда.

— Много смешно. Май прекарваш твърде много време в компанията на Келсайър, Сейзед.

— Зная — отвърна той с тиха въздишка. — Мисля, че той ми действа разлагащо. Но не разбирам въпроса ви. Какво особено може да има в тази кърпичка?

— Точно това искам да разбера. Дух ми я даде преди малко.

— О. Това вече обяснява някои неща.

— Например? — попита Вин.

— При благородниците, господарке, когато един мъж дава на жена кърпичка, това означава, че би желал да я ухажва.

Вин се сепна и погледна стреснато кърпичката.

— Какво? Това момче да не е полудяло?

— Повечето млади мъже са луди по един или друг начин — отвърна с усмивка Сейзед. — Но не виждам нищо неестествено. Не сте ли забелязали как ви гледа всеки път, когато влизате в стаята?

— Мислех, че го е страх. Но какво си мисли? Той е много по-малък от мен.

— Момчето е на петнайсет, господарке. Дели ви само година.

— Две — подчерта тя. — Миналата седмица навърших седемнайсет.

— И все пак не е много по-млад от вас.

Вин завъртя очи.

— Нямам време за неговите ухажвания.

— Би трябвало да се радвате на вниманието му, господарке. Не на всеки се случва подобен късмет.

„Що за глупости…“ — помисли си Вин.

— Сейзед, съжалявам, но…

Сейзед махна с ръка.

— Не е нещо, което съм познавал, за да ми липсва. Може би съм щастлив по свой собствен начин — животът в подземния свят не предразполага към създаване на семейство. Ето например бедният господар Хамънд е разделен с жена си вече от месеци.

— Хам е женен?

— Разбира се. А също и господарят Йеден, ако не се лъжа. Но те пазят семействата си, като се отделят от тях за продължителни периоди.

— Кой друг? — попита Вин. — Бриз? Доксон?

— Господарят Бриз е твърде отдаден на идеите си, за да създаде семейство. А господарят Доксон никога не говори за романтичната страна на живота, от което вадя извода, че в миналото е преживял нещо неприятно. Често явление, когато живееш в скаа плантация, предполагам.

— Доксон идва от плантация? — попита изненадано Вин.

— Разбира се. Никога ли не отделяте време да поговорите с приятелите си, господарке?

„Приятели. Аз имам приятели“. Наистина нова и някак странна мисъл.

— Както и да е — рече Сейзед. — Време е да се връщам към моята работа. Съжалявам, ако се държа невъзпитано, но съм доста близо до края на превода и…

— Разбира се — отвърна Вин, изправи се и приглади роклята си. — Благодаря ти.

Откри Доксон в кабинета за гости — пишеше нещо, а на бюрото пред него имаше купчина документи. Носеше семпъл благороднически костюм и както винаги, изглежда, се чувстваше удобно в дрехите си. Келсайър беше ослепителен, Бриз безупречен, а Доксон — той винаги изглеждаше така, сякаш се намира в естествената си среда.

Той вдигна глава.

— Вин? Извинявай, трябваше да пратя да те повикат. Но кой знае защо си помислих, че си излязла.

— Напоследък често излизам — отвърна тя и затвори вратата. — Но днес си останах вкъщи. Омръзна ми да слушам клюки, докато обядвам.

— Мога да си представя. — Доксон се засмя. — Сядай.

Вин кимна и прекоси стаята. Беше тиха и уютна, с дървена ламперия. Навън все още не се беше стъмнило, но Доксон бе дръпнал пердетата и работеше на свещи.

— Някакви вести от Келсайър? — попита тя, след като седна.

— Не — отвърна Доксон и побутна настрани документа, върху който работеше. — Но това не е неочаквано. Тъй като не смята да се задържа дълго в пещерите, е безсмислено да праща вестоносци — като всеки аломант, той може да се прибере по-бързо от човек на кон. Предполагам, че ще се забави още няколко дни. Все пак говорим за Кел.

Вин кимна. Известно време двамата мълчаха. Не беше прекарвала толкова време с Доксон, колкото с Келсайър и Сейзед — или с Хам и Бриз. Но й се струваше приятен човек. Спокоен, умен. Докато всички останали допринасяха за делото с аломантичните си умения, Доксон, изглежда, бе ценен заради организаторските си качества.

Когато трябваше да се закупи нещо — като роклите на Вин например, — за това се грижеше Доксон. Същото и когато трябваше да се наеме сграда, да се осигурят припаси, да се извади разрешително. Той беше на предната линия, контактуваше с благородници, скиташе се из мъглите, наемаше войници. Без него, подозираше Вин, групата сигурно щеше да се разпадне.

„Той е свестен човек — помисли тя. — Няма да се разсърди, ако го попитам“.

— Докс, какво е да живееш в плантация?

— Хъм. В плантация?

Вин кимна.

— Израсъл си в плантация, нали? Ти си скаа от плантация.

— Да — отвърна Доксон. — Или поне бях. Какво е там ли? Не зная как точно да ти отговоря, Вин. Животът беше тежък, но това е естествено за повечето скаа. Не ни позволяваха да напускаме плантацията — нито дори да излизаме от имението — без разрешение. Хранехме се по-редовно от уличните скаа, но ни изстискваха здравата. Плантациите се различават от градовете. Там, в провинцията, всеки лорд сам си е господар. Формално лорд Владетеля притежава всички скаа, но благородниците ги наемат и могат да избият колкото поискат от тях. Важното е да се събере реколтата.

— Говориш толкова… безразлично…

Доксон повдигна рамене.

— Вин, мина доста време, откакто живеех така. Тогава не познавах друг живот. Това беше просто един вид съществуване. Дори ще ти кажа, че някои от господарите в провинцията са доста милостиви.

— Защо избяга тогава?

Доксон се замисли.

— Случи се нещо. — Гласът му леко потрепери. — Нали знаеш, че според закона господарите могат да си лягат, с която жена сред скаа пожелаят?

— Знам. И могат след това да я убият.

— Когато поискат — потвърди Доксон. — Но достатъчно бързо, за да не роди нечистокръвно отроче.

— Значи господарят взе жената, която си обичал?

— Да. Не обичам да говоря за това. Не защото не мога, а тъй като смятам, че е безсмислено. Не съм единственият скаа, чиято любов е била отнета от някой господар заради страст или от желание да се поразвлече. Сигурно ще е доста трудно да се открие някой скаа, който да не е пострадал от това. Но така е устроен светът.

— Каква беше тя? — попита Вин.

— Девойка от плантацията. Както казах, историята ми не е необичайна. Нощем се прокрадвах между колибите, за да прекарам малко време с нея. Цялата комуна ни прикриваше от надзирателите — нали не биваше да излизам след мръкване. Заради нея преодолях дори страха си от мъглите и докато едни ме смятаха за глупак, други ме окуражаваха. Мисля, че нашата връзка ги вдъхновяваше — с Карейен открихме общия смисъл на живота. После лорд Девинши я взе — върнаха трупа й на идния ден, за да я погребем. И тогава нещо в мен… умря. Махнах се същата вечер. Не знаех, че има и по-добър живот, просто не можех да остана, не и със семейството й, не и с лорд Девинши, който идваше да ни гледа как работим… — Въздъхна и поклати глава. — Знаеш ли, понякога се чудя, че дори сме имали тази любов. С всички тези мъки, изтезания, с тежкия живот и изтощителния труд — как въобще сме намирали сили за обич. Но така е — скаа продължават да се обичат. Създават семейства, борят се. Ето ние например — Кел с неговия налудничав план накрая ще погуби всички ни.

Вин седеше мълчаливо, ужасена от картината, която й бе разкрил.

— Ама… ти нали каза, че вашият лорд бил милостив?

— О, такъв беше — потвърди Доксон. — Лорд Девинши рядко пребиваше някой скаа до смърт и прогонваше само възрастните, за да не пренаселваме колибите. Имаше безупречна репутация сред благородниците. Може да си го виждала на някой от баловете — от известно време е в Лутадел, ще прекара тук зимата и ще се върне в плантацията за сеитбата.

По гърба й полазиха тръпки.

— Доксон, това е ужасно! Как може да позволят на такова чудовище да живее сред тях?

Доксон се намръщи и я изгледа.

— Вин, те всички са такива.

— Докс, зная, че скаа често го казват. Но повечето от хората на баловете не са като него. Разговаряла съм с тях, танцували сме. Според мен те просто не си дават сметка за живота на скаа.

Доксон я гледаше със странно изражение.

— Вин, наистина ли го мислиш? Имаш ли представа на какво са способни тези хора? Защо според теб воюваме с тях? Нима действително не осъзнаваш какво могат да ни направят?

— О, някои сигурно са жестоки. И безразлични. Но те не са чудовища — не всички. Не са като твоя господар.

Доксон поклати глава.

— Вин, ти си заслепена. Един благородник е в състояние да насили и убие някоя бедна скаа, а на следващия ден да танцува изящно и да весели останалите. За тях скаа просто не са хора. Благородниците дори не смятат, че изневеряват на жените си, когато преспиват с някоя нещастна женица.

— Аз… — почна Вин объркано. Навлизаха в област, която не би искала да опознае. Би могла да прости побоищата, но…

Доксон продължаваше да клати глава.

— Вин, позволила си им да те прилъжат. Такива неща са по-малко видими в градовете, но въпреки това всеки ден стават убийства. Някои бордеи използват нечистокръвни жени, други просто избиват периодично блудниците си, за да успокоят инквизиторите.

Призля й.

— Аз… знам за бордеите, Докс. Брат ми все ме заплашваше да ме прати в някой. Но само защото съществуват не значи, че всички мъже са такива. Има много работници, които дори не ги посещават.

— Благородниците са различни, Вин — повтори упорито Доксон. — Те са ужасни създания. Защо според теб не възразявам, когато Келсайър ги избива? Защо му помагам да свали властта? Трябва да попиташ някои от тези хубави момчета, с които танцуваш, колко често са спали със скаа и дали след това ги убиват? Правили са го, в един или друг момент.

Вин сведе очи.

— Вин, няма прошка за тях. — Не говореше страстно като Келсайър, по-скоро изглеждаше примирен. — Не вярвам Кел да се успокои, докато не загинат всички. Но се съмнявам да стигнем чак дотам. Лично аз ще бъда щастлив, когато това общество рухне.

Вин не отговори. „Не може всички да са такива. Толкова са красиви, изящни. Елънд никога не е насилвал или убивал скаа. Или…?“

23.

— Казват, че смъртта на братята Джефенри е свързана с убийството на лорд Ентрон — почти шепнеше лейди Клис. Зад тях музикантите продължаваха да свирят, но тъй като вече бе доста късно, на дансинга имаше само няколко двойки. При тази новина хората около лейди Клис сбърчиха чела. Бяха шестима, включително Вин и нейният компаньон, млад наследник на незначителна Къща, казваше се Милин Давенплю.

— Клис, чуй се само — обади се Милин. — Къщи Джефенри и Текиел са съюзници. Защо Текиел ще убиват двама благородници на Джефенри?

— Защо наистина? — попита Клис и се наведе напред със съзаклятническо изражение, а тежкият й кок се наклони заплашително. Тя беше несекващ извор на всякакви клюки. — Спомняте ли си, че откриха лорд Ентрон мъртъв в градината на Текиелови? Е, тогава изглеждаше, че го е убил някой от враговете на Къща Текиел. Но Къща Джефенри отдавна моли Текиел да сключат съюз — вероятно сред тях има хора, които смятат да подтикнат този процес с подобни крайни мерки.

— Искаш да кажеш, че Джефенри нарочно са убили съюзник на Текиел? — попита Рене, приятелят на Клис, и смръщи вежди при тази мисъл.

Клис го потупа по ръката.

— Не се тревожи за това, скъпи — посъветва го тя и се върна към прекъснатия разговор. — Не разбирате ли? Джефенри убиват тайно лорд Ентрон с надеждата да се сдобият с лелеяния съюз. Това ще им осигури достъп до каналните доставки на Текиелови с източните равнини.

— Само дето постигнаха обратен резултат — добави замислено Милин. — Текиел са открили измамата и са убили Ардус и Колинс.

— Танцувах с Ардус няколко пъти на последния бал — обади се Вин. „А сега той е мъртъв, намерили трупа му на улицата пред някакъв бордей на скаа“.

— Така ли? — попита Милин. — Биваше ли го в танците? Вин сви рамене.

— Не особено.

„Само това ли ще попиташ, Милин? Човекът е мъртъв, а ти се интересуваш дали съм го харесала повече от теб“.

— Е, сега танцува с червеите — подхвърли Тиден, последният мъж в групата.

Милин се разсмя дрезгаво, но бе единственият. Шегите на Тиден бяха все от това естество и не срещаха широк прием. Той, изглежда, бе от онзи тип мъже, които се чувстват по-добре сред разбойници като хората на Кеймън, отколкото в балните зали.

„Разбира се. Нали Докс каза, че отвътре всички са такива“.

Разговорът с Доксон продължаваше да тревожи мислите й. Когато бе започнала да ходи по баловете, си мислеше колко фалшиво е всичко. Но как след това бе забравила първите си впечатления? Как бе допуснала външният вид да я подлъже, да започне да се възхищава на маниерите и блясъка им?

Сега всяко докосване на мъжка ръка я караше да подскочи — сякаш е опарена от нажежена пръчка. Колко скаа бе убил Милин? Ами Тиден? Сигурно бе от онези, които обичаха да посещават нощем проститутките.

Но не й оставаше друго, освен да продължава да играе. Тази вечер най-сетне бе облякла черната рокля, движена от подсъзнателното желание да се открои по някакъв начин от другите жени с техните пъстри тоалети и често твърде ярки усмивки. Ала нямаше начин да избягва компанията им, още повече сега, когато бяха започнали да я приемат като част от тях. Келсайър щеше да се зарадва, като научи, че планът му относно Къща Текиел действа, а това не беше единственото, което бе успяла да открие. Разполагаше с още много на пръв поглед незначителни сведения, които обаче можеха да се окажат полезни за групата.

Едно от тях касаеше Къща Венчър. Семейството се подготвяше за избухването на вероятно продължителна война между Къщите, доказателство за това бе и че Елънд все по-рядко се вясваше по баловете. Не че Вин имаше нещо против. Когато идваше, той обикновено я избягваше, а и тя не гореше от желание да разговаря с него. След разговора с Доксон изпитваше подозрение към всички.

— Милин? — попита лорд Рене. — Все още ли възнамеряваш да се присъединиш към нас утре за една партия сушимида?

— Разбира се, Рене — отвърна Милин.

— Не чух ли това обещание и предния път? — обади се Тиден.

— Ще бъда там — заяви Милин. — Предния път изникна нещо важно.

— Което няма да изникне отново, така ли? Знаеш, че играта няма да стане, ако не сме четирима. Ако не дойдеш, ще поканим някой друг…

Милин въздъхна, вдигна ръка и махна рязко. Движението привлече вниманието на Вин — преди това бе слушала разговора с половин ухо. Тя погледна на кого маха и едва не подскочи от изненада, когато забеляза, че към тях се приближава принудител.

Досега бе успявала да избягва вниманието им. След първата и среща с архипрелана преди няколко месеца — и последвалото я преследване на инквизитора — се стараеше да стои далече от тях.

На устните на принудителя трепкаше неприятна усмивка. А може би видът му бе такъв заради затъкнатите в колана оръжия и скритите в дългите сиви ръкави ръце. Или заради татуировките около очите и сбръчканата от възрастта кожа. Може би се дължеше на начина, по който ги гледаше, сякаш надзърташе иззад маската си. Това не беше обикновен благородник, а принудител — очите на лорд Владетеля, ръката, налагаща неговите закони.

Принудителят спря до масата. Ако се съдеше по татуировките, беше член на Ортодоксалния отдел, главния чиновнически филиал на Министерството. Огледа групата и каза тихо:

— Да?

Милин извади няколко монети.

— Обещах да се срещна с тези двама приятели за партия сушимида утре. — И подаде парите на принудителя.

Изглеждаше толкова глупава причина за повикването на принудител — или поне така си помисли Вин. Принудителят обаче не се изсмя, нито по някакъв начин показа, че поводът е лекомислен, а се усмихна и прибра парите с ловкостта на уличен джебчия.

— Свидетелствам за това, лорд Милин.

— Доволни ли сте? — попита Милин другите двама.

Те кимнаха.

Принудителят се обърна, без да поглежда повече към Вин, и се отдалечи. Расото му се поклащаше.

„Те сигурно знаят всичко, което става в двора — осъзна Вин. — Щом благородниците ги викат да свидетелстват за нещо толкова дребно…“ Колкото повече научаваше за Министерството, толкова повече се възхищаваше на организацията, създадена от лорд Владетеля. Принудителите присъстваха на всяка търговска сделка, Доксон и Реноа се срещаха с тях почти всеки ден. Само те можеха да разрешават годежи, сватби и разводи, поземлени покупки, унаследяване на титли. Не свидетелстваше ли принудител на някое събитие, то все едно не се бе случвало, не поставеше ли печат под документа, написването му се обезсмисляше.

Поклати замислено глава. Разговорът вече се насочваше към други теми. Беше доста късно и главата й бе натъпкана с информация, която трябваше да опише, когато се прибере във Фелисе.

— Простете, лорд Милин — рече тя и сложи ръка на рамото му — докосването до него я накара да потръпне. — Мисля, че е време да се оттегля.

— Ще ви изпратя до каретата — предложи той.

— Не е необходимо — отвърна тя със сладък гласец. — Искам да се освежа, докато повикат стюарда ми. Ще ида да поседя на нашата маса.

— Щом така желаете — рече той и кимна почтително.

— Вървете, щом трябва, Валет — намеси се Клис. — Но пък ще пропуснете новините за Министерството…

Вин спря.

— Какви новини?

В очите на Клис блеснаха пламъчета и тя потърси с поглед отдалечаващия се принудител.

— Инквизиторите са се разщъкали като хлебарки. През последните няколко месеца са ударили два пъти повече улични крадци. Не ги залавят, убиват ги на място.

— Откъде знаете това? — попита скептично Милин.

— Имам си източници — отвърна с усмивка Клис. — Днес следобед инквизиторите са разкрили още една банда. Щабът им не бил далече оттук.

Вин усети, че я побиват тръпки. Работилницата на Клъбс беше съвсем наблизо.

„Не може да са те. Доксон и останалите са хора с опит. Дори без Келсайър в града пак ще са в безопасност“.

— Проклети крадци — обади се Тиден. — Проклети скаа, дето не си знаят мястото. Не им ли стига храната и дрехите, дето им даваме, ами трябва и да ни бъркат в джобовете?

— Изумително е как тези същества преживяват от кражби — заговори Карли, младата съпруга на Тиден, с мъркащия си глас. — Не мога да си представя колко трябва да си тъп, за да позволиш да те обере един скаа.

Тиден се изчерви и Вин го погледна любопитно. Карли рядко се обаждаше, освен, за да натрие носа на мъжа си. „Изглежда, той самият е от пострадалите. Или е жертва на някоя измама?“

Тя се обърна да си върви — и това я изправи лице в лице с новия член на компанията: Шан Елариел.

Бившата годеница на Елънд беше безупречна както винаги. Дългата и черна коса сияеше ослепително, красивата й фигура само напомняше на Вин колко е кльощава. Надменна по начин, който би разклатил увереността и на най-уравновесения човек, Шан беше — поне в представите на Вин — нагледен пример за перфектната аристократка.

Мъжете в групата кимнаха с уважение, жените се поклониха, зарадвани от оказаната им чест. Вин се огледа, търсейки изход, но Шан продължаваше да й стои на пътя.

— Ах, лорд Милин — рече Шан Елариел на компаньона на Вин за вечерта, — колко жалко, че приятелката ви тази вечер се разболя. Изглежда, не сте имали кой знае какъв избор.

Милин се изчерви, поставен в трудно положение. Дали да защитава Вин и вероятно да си спечели неблагоразположението на една властна жена? Или да се съгласи с Шан, с което да обиди спътничката си?

Избра пътя на страхливеца — реши да игнорира коментара.

— Лейди Шан, за нас е удоволствие да ни правите компания.

— Не се и съмнявам — отвърна Шан, докато оглеждаше със задоволство сконфузената Вин.

„Проклета жена!“ — изруга Вин наум. Изглежда, никога нямаше да се откаже да се заяжда с нея.

— Боя се обаче — продължи Шан, — че не съм дошла да си бъбрим. Може да ви се стори неприятно, но имам работа с момичето на Реноа. Ще ни извините ли?

— Разбира се, милейди — рече Милин. — Лейди Валет, благодаря ви за компанията тази вечер.

Вин му кимна, кимна и на останалите. Чувстваше се като ранено животно, което е принудено да напусне стадото. Нямаше никакво желание да разговаря с Шан.

— Лейди Шан — почна тя, когато се отдалечиха от масата. — Струва ми се, че интересът ви към мен е неоправдан. Напоследък почти не съм се виждала с Елънд.

— Зная — отвърна Шан. — Изглежда, надцених твоята компетентност, малката. Човек би си помислил, че когато някоя като теб спечели благоразположението на мъж с много по-висок ранг, няма да му позволи да се измъкне толкова лесно.

„Не трябва ли да ревнува? — зачуди се Вин и се постара да овладее трепета си, когато долови аломантичното докосване на Шан. — Не трябва ли да ме мрази, че съм заела мястото й?“

Но не така постъпваха благородниците. Вин беше само едно дребно развлечение. Шан не целеше да си възвърне интереса на Елънд — искаше само да отмъсти на мъжа, който я е изоставил.

— Едно умно момиче щеше да се възползва от случката по единствения възможен начин — продължи Шан. — Ако си мислиш, че някой друг важен благородник някога ще ти обърне внимание, лъжеш се дълбоко. Елънд обича да шокира двора — този път го направи с най-непретенциозното и глуповато девойче, което успя да намери. Използвай тази възможност, скоро няма да намериш друга.

Вин стисна зъби, за да преодолее обидата и аломантичния натиск — Шан очевидно се бе научила да принуждава хората да преглъщат обидите, с които се забавляваше.

— Сега — Шан я погледна твърдо — ми е нужна информация относно една книга, която Елънд притежава. Можеш да четеш, нали?

Вин кимна.

— Добре. Достатъчно е да запомниш заглавията на книгите му — не го прави от кориците, те могат да подвеждат. Ще ги прочетеш на първите страници и ще ми ги кажеш.

— Ами ако вместо това съобщя на Елънд какво замисляте?

Шан се разсмя.

— Скъпа моя, ти нямаш представа какво замислям. Освен това, изглежда, регистрираш известен напредък в двора. Сигурно си даваш сметка, че мисълта да ме предадеш не бива никога да се пръква в малката ти главица.

След тези думи Шан се отдалечи, придружена от бързо сформирала се свита ласкатели. Аломантичното й въздействие намаля и Вин усети как гневът й се надига. Преди време вероятно щеше да побегне, за да скрие сълзите и яда си. Но тази вечер изпитваше желание да отвърне на удара.

„Успокой се. Нещата се развиват добре. Сега си пешка в играта на Големите къщи — много дребни благородници вероятно мечтаят за подобна възможност“.

Тя въздъхна и се върна при масата, където бе седяла с Милин. Компанията вече я нямаше.

Тази вечер балът бе организиран в разкошната Къща Хастинг. Високата централна цитадела бе обкръжена от шест добавъчни кули, всяка свързана с покрит навес с централната сграда. Постройките бяха украсени отдолу догоре с витражи.

Балната зала бе на върха на широката цитадела. Имаше система от теглени с въжета платформи, за да не се изморяват гостите при изкачването нагоре. Вин бе виждала далеч по-импозантни зали — тази не беше нещо повече от просторно помещение със сводест покрив и големи прозорци.

„Странно как някои неща започват да ти омръзват — помисли си тя. — Може би затова благородниците започват да вършат толкова ужасни неща. Затова убиват, когато не намират забавление в нищо друго“.

Нареди на един слуга да потърси Сейзед и приседна, за да даде малко почивка на изморените си крака. „Ох, дано Келсайър се прибере по-скоро“ — мина й през ума. Без него групата не работеше със същия дух. Изглежда, им липсваше заразителният оптимизъм на Кел.

Огледа се изморено и погледът й срещна очите на Елънд Венчър, който стоеше недалеч от нея и разговаряше с група млади аристократи. Тя замръзна. Частица от нея — онази част, която беше истинската Вин — я подканяше да избяга и да се скрие. Можеше спокойно да се свре под масата например, въпреки роклята.

Странно, но напоследък бе забелязала, че Валет е по-силната от двете. „Трябва да говоря с него — помисли си тя. — Не заради Шан, а за да разбера истината. Доксон сигурно преувеличава. Няма друг начин“.

Кога бе станала толкова уверена? Докато се изправяше, се удиви на решителността си. Тръгна през залата, като пътьом оправи полите на роклята. Един от другарите на Елънд го тупна по рамото и я посочи. Елънд се обърна и двамата младежи се отдръпнаха.

— О, Валет — посрещна я той. — Пристигнах късно. Не знаех, че си тук.

„Лъжец“. Разбира се, че беше знаел. Валет не би пропуснала бала на Хастингови. Как да започне разговора? Как да го попита?

— Напоследък ме избягваш — каза тя.

— Е, не бих се изразил така. Просто бях зает. Проблеми от политическо естество. Освен това, мисля, те предупредях, че съм грубоват… — Той млъкна. — Валет? Какво е ставало?

Вин едва сега осъзна, че подсмърча. По бузата й се търкулна сълза. „Глупачка! — ядоса се тя, докато попиваше сълзата с кърпичката на Лестибърнс. — Ще си развалиш грима!“

— Валет, ти трепериш! — каза Елънд загрижено. — Ела да те изведа на балкона да подишаш чист въздух!

Тя го остави да я отведе навън под звуците на музиката и разговорите на гостите. Тук беше тихо и тъмно. Балконът — една от многото издатини на върха на Цитаделата — беше пуст. В единия край имаше самотна каменна пейка, а по ъглите бяха поставени растения в саксии.

Мъгли се рееха из въздуха, типични за нощта, но пък вратите бяха отворени и близостта на светлината и топлината отнемаше от силата им. Елънд не им обърна внимание. И той, като повечето благородници, смяташе страха от мъглата за глупаво суеверие на скаа. Вин предполагаше, че поне в това са прави.

— И за какво е всичко това? — попита той. — Признавам, избягвах те. Съжалявам. Не го заслужаваше, но просто реших, че по-добре да не се обвързваш с негодник като мен…

— Спал ли си някога с жена скаа? — попита тя.

Елънд се сепна и я погледна смаяно.

— Това ли е всичко? Кой ти каза?

— Правил ли си го? — настоя тя.

Елънд не отговаряше.

„В името на лорд Владетеля. Истина е“.

— Седни — каза той и й нагласи един стол.

— Вярно е, нали? — попита Вин, докато сядаше. — Правил си го. Той беше прав, всички сте чудовища.

— Аз… — Той сложи ръка на рамото й, но Вин се дръпна. Една сълза капна на роклята й. Тя изтри машинално очи и върху кърпичката остана петно грим.

— Бях на тринадесет — продължи тихо Елънд. — Баща ми сметна, че е дошъл моментът да стана „мъж“. Валет, дори не знаех, че след това ще убият момичето. Честно, не знаех.

— А после? — попита тя разгневено. — Колко още момичета сте убили, Елънд Венчър?

— Нито едно! Повече не го правих, Валет. Не и след като разбрах какво е станало първия път.

— Нима очакваш да ти повярвам?

— Не зная. Виж, давам си сметка, че придворните дами често смятат мъжете за грубияни, но трябва да ми повярваш. Не всички сме такива.

— Друго ми казаха.

— Кой? Някой провинциален благородник? Валет, те не ни познават. Завиждат ни, защото контролираме транспортните канали — и може би са прави. Но завистта им не ни превръща в зли хора.

— И какъв е процентът? Колцина от благородниците го правят?

— Вероятно една трета — отвърна Елънд. — Не съм сигурен. Избягвам да се събирам с подобни хора.

Искаше й се да му повярва и желанието я направи още по-скептична. Но когато надзърна в очите му — очи, които винаги бе смятала за искрени, — усети, че везните се накланят към него. За първи път успя да заглуши шепнещия глас на Рийн и да му се довери без уговорки.

— Една трета — прошепна. „Толкова много. Но все пак е по-добре, отколкото да са всички“. Отново попи сълзите си и Елънд забеляза кърпичката.

— Кой ти я даде?

— Един ухажор.

— Същият, който ти разказа тези неща за мен?

— Не, той е друг. Той… смята, че всички благородници, или поне тези в Лутадел, са ужасни хора. Каза, че за придворните дами не е изневяра, когато мъжете им спят със скаа.

— Твоят информатор не познава добре жените — изсумтя Елънд. — Съмнявам се, че ще откриеш и една дама, която да се отнесе с безразличие, ако мъжът й се забавлява с друга — пък била тя и скаа.

Вин кимна, пое си дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. Чувстваше се странно, но същевременно някак успокоена. Елънд бе коленичил до стола й и я гледаше загрижено.

— И така — продължи тя, — баща ти е от тази една трета?

Дори на бледата светлина забеляза, че лицето на Елънд пламва.

— Той харесва всякакви жени — скаа или аристократки, за него няма значение. Валет, все не мога да забравя онази нощ. Аз… ще ми се да не се беше случвало.

— Вината не е твоя, Елънд. Бил си само тринайсетгодишно хлапе и си направил каквото ти е казал баща ти.

Елънд отмести поглед, но тя успя да зърне в очите му гняв и вина.

— Някой трябва да спре тези неща — заяви той и Вин се изненада от настойчивостта в гласа му.

„Ето един човек, който не е безразличен. Човек като Келсайър и Доксон. Добър човек. Защо те не го виждат?“

Елънд въздъхна, изправи се и придърпа един стол до нейния. Седна, опря лакът на облегалката и приглади разчорлената си коса.

— Сигурно не си първата дама, която е плакала на бал, но си първата, за която ме е грижа. Изглежда, благородническото ми възпитание е достигнало нови дълбини.

Вин се усмихна.

— Не си виновен. Просто… се чувствам изтощена от изминалите няколко месеца. А когато узнах за тези неща, не можах да го преглътна.

— Време е да се овладее покварата в Лутадел — заяви Елънд. — Лорд Владетеля не я вижда — или не иска да я види.

Вин кимна и го погледна.

— Защо всъщност ме избягваш напоследък?

Елънд се изчерви отново.

— Предположих, че новите ти приятели са ти по-интересни.

— И какво означава това?

— Валет, не ми харесват хората, с които се събираш. Доста бързо успя да си намериш място в обществото, а политиката променя хората в неприятна посока.

— Лесно е да се каже — тросна се тя. — Особено когато си на върха на политическата йерархия. Ти можеш да си позволиш лукса да избягваш политическите игри — но някои от нас не са такива щастливци.

— Да, права си.

— Освен това — продължи Вин — ти играеш на политика не по-зле от всички останали. Или ще отречеш, че първоначалният ти интерес към мен не беше предизвикан от желанието да подразниш баща си?

Елънд вдигна ръце.

— Добре, смятай ме за справедливо наказан. Идеята беше глупава. Но това, изглежда, е наследствена черта.

Вин въздъхна, изправи се и остави на прохладния вятър да погали лицето й. Вече беше сигурна в едно — че Елънд не е чудовище. Може би се беше поддала твърде много на влиянието на Келсайър. Беше започвала да вярва на хората около себе си, а сред тях на първо място бе Елънд Венчър.

След като се увери, че той не е свързан с жестокостите, случващото се между благородниците и скаа, кой знае защо, престана да й изглежда толкова непоносимо. Ако само една трета от аристократите вършеха тези ужасни неща, значи имаше надежда обществото да се спаси. Благородниците трябваше да се променят — ето върху какво щяха да съсредоточат усилията си. Трябваше да се сложи край на тези неща, независимо от кръвта, която течеше в жилите на виновниците.

„В името на лорд Владетеля! Ето че започвам да разсъждавам като другите — сякаш съм в състояние да променя нещата“.

Погледна седналия до нея Елънд. Изглеждаше нещастен.

„Събудих лоши спомени — помисли тя виновно. — Не се учудвам, че толкова мрази баща си“. Искаше й се да направи нещо, за да му помогне да се почувства по-добре.

— Елънд — каза, за да привлече вниманието му. — Те са като нас.

Той вдигна глава.

— Моля?

— Скаа от плантациите. Веднъж ме попита. Боях се и ти отговорих както подобава на една знатна дама — но ти, изглежда, се разочарова от думите ми.

Той се наведе към нея.

— Значи наистина си била сред тях?

Вин кимна.

— Доста време. Твърде много, ако питаш семейството ми. Може би затова ме пратиха тук. Познавах няколко скаа доста добре — особено един възрастен човечец. Беше изгубил жената, която обичаше, заради мимолетното забавление на благородник.

— Във вашата плантация?

Вин поклати глава.

— Беше беглец, дошъл в плантацията на баща ми.

— И ти го скри? — Елънд я погледна учудено. — Скаа бегълците трябва да се екзекутират!

— Запазих тайната му. Не го познавах добре, но ще ти кажа нещо, Елънд — той можеше да обича като всеки благородник! Дори по-силно от някои, които опознах тук, в Лутадел.

— А разумът? — продължи разпалено Елънд. — Не ти ли се струваха малко… изостанали?

— Разбира се, че не — тросна се тя. — Елънд Венчър, ще ти кажа, че познавах неколцина скаа, които бяха по-умни и от теб. Може да не са образовани, но са природно интелигентни. И освен това са ядосани.

— Ядосани? — повтори той.

— Някои. Заради начина, по който се отнасяме с тях.

— Значи знаят? За неравенството между нас и тях?

— Как да не знаят? — попита Вин и отново вдигна кърпичката. Но спря, като забеляза, че цялата е изцапана с грим.

— Вземи. — Елънд й подаде своята. — Разкажи ми още. Как научи тези неща?

— Те ми ги казаха. Вярваха ми. Зная, че са разгневени, задето не могат открито да се оплакват от живота си. Зная, че са интелигентни, от нещата, които крият от благородниците.

— Като например?

— Като например тяхната нелегална мрежа. Скаа помагат на бегълците да се придвижват по каналите от една плантация до друга. Благородниците не забелязват това, защото никога не запомнят лицата им.

— Интересно.

— Освен това — продължаваше Вин — има банди крадци. Предполагам, че тези скаа трябва да са доста умни, щом успяват да се крият от принудителите и благородниците и да обират Големите къщи под носа на лорд Владетеля.

— Да, зная. Бих искал да се запозная с някой от тях, за да го попитам как го правят. Трябва да са изключителни хора.

Вин почти бе готова да продължи, но се сепна. „И без това вероятно му разкрих твърде много“.

Елънд я погледна.

— Вин, ти също си невероятна жена. Не биваше така безотговорно да предполагам, че си като останалите. Всъщност дори си мисля, че може би ще им повлияеш в положителна посока.

Вин се усмихна.

— Но сега е време да тръгвам. — Елънд се надигна. — Тази вечер дойдох със съвсем конкретна цел — да се срещна с няколко мои приятели.

„Точно така! — помисли си тя. — И един от тях е Хастинг, за когото Келсайър и Сейзед бяха учудени“.

Вин също се надигна и му подаде кърпичката.

Той не я взе.

— Бих искал да я задържиш. Не я дадох само за да си попиеш сълзите.

Вин сведе очи. „Когато благородник ухажва една дама, той й дава кърпичката си“.

— О! — въздъхна тя. — Благодаря ти.

Елънд се усмихна и пристъпи към нея.

— Онзи, другият човек, който и да е той, вероятно те е подвел за мен, заради глупостта ми. Но не съм толкова глупав да пропусна възможността да се съревновавам с него. — Намигна й игриво и се прибра в залата.

Вин почака малко и го последва. Елънд вече разговаряше с други двама — Лекал и Хастинг, политически противници на Венчър. Тримата се отправиха към стълбището в другия край на залата.

„От това стълбище се излиза на съседната кула“ — помисли тя.

— Господарке Валет?

Вин трепна и се обърна. Сейзед стоеше на крачка зад нея.

— Готова ли сте да тръгваме?

Вин се приближи към него.

— Лорд Елънд Венчър току-що слезе по онова стълбище заедно с Хастинг и Лекал.

— Интересно — промърмори Сейзед. — И защо… Господарке, какво е станало с грима ви?

— Няма значение. Мисля, че трябва да ги последваме.

— Това нова кърпичка ли е, господарке? — продължи с въпросите Сейзед. — Виждам, че не си губите времето.

— Сейзед, ти слушаш ли ме?

— Да, господарке. Предполагам, че бихте могли да ги последвате, но ще направите впечатление. Не зная дали това е добър метод за събиране на информация.

— Няма да го направя така открито. Ще използвам аломантия. Но ми трябва разрешението ти.

— Разбирам. — Сейзед се поколеба. — Как е раната ви?

— Отдавна заздравя. Вече дори не я усещам.

Сейзед въздъхна.

— Добре тогава. И без това господарят Келсайър възнамеряваше да поднови обучението ви, когато се върне. Но ще ви помоля… да бъдете внимателна. Сигурно е глупаво да се говори така на една Мъглородна, но все пак…

— Обещавам. След час ще те чакам на балкона.

— Успех, господарке.

Вин вече бързаше към балконската врата. Сви зад ъгъла и доближи каменния парапет и мъглите зад него. Красива черна завеса. „Мина доста време“ — помисли тя, докато вадеше от ръкава си стъкленицата с метали. Изпи я бързо и извади шепа монети.

След това, завладяна от радостно нетърпение, скочи на парапета и се хвърли в тъмните мъгли.

Калаят бързо подсили зрението й. Пютриумът й придаде бързина и тя се насочи към стената между Цитаделата и близката кула. Стоманата я дари със сила и тя пусна една монета долу.

След това подскочи във въздуха. Въздушните течения развяха краищата на роклята и се опитаха да забавят полета й, но тя усили аломантичния натиск. Кулата, към която се бе отправил Елънд, изникна пред нея — оставаше й само да се извиси до мостчето, което я свързваше с Цитаделата. Вин разпали стомана, Тласна се още по-високо, после метна една монета към мъглата зад себе си и щом монетата се удари в стена, се изстреля напред.

Приземи се малко по-ниско, отколкото трябваше — роклята омекоти сблъсъка, — но все пак успя да се улови за ръба на мостчето. Без помощта на металите не би имала силата да се набере горе, но сега се изкатери с лекота.

Приклекна, замаскирана в мрака благодарение на черната рокля, после бавно тръгна по моста. Нямаше стражи, но в подножието на кулата блестеше светлината на единична караулка.

„Не бива да ходя там“ — помисли тя и вдигна очи нагоре. В кулата, изглежда, имаше няколко помещения и в две от тях гореше светлина. Вин хвърли една монета и се изстреля нагоре, после се Притегли към рамката на прозореца и се закотви така, че да увисне точно под каменния перваз. Завесите бяха спуснати и трябваше да се доближи до прозореца и да разпали калай, за да чуе какво става вътре.

— … баловете винаги продължават до късно през нощта. Вероятно ще трябва да организираме втора смяна.

„Това са стражи“ — помисли Вин, подскочи и се Тласна от края на прозореца. Улови се за ръба на горния и се изтегли към него.

— … не съжалявам за нерешителността си — говореше познат глас вътре. Елънд. — Тя е доста по-привлекателна от теб, Телдън.

Мъжки смях.

— Могъщият Елънд Венчър най-сетне в плен на едно хубаво личице.

— Тя е повече от това, Джастис — отвърна Елънд. — Има добро сърце — помогнала е на скаа беглец в нейната плантация. Дали да не я доведа на някой наш разговор?

— В никакъв случай — произнесе басов глас. — Виж, Елънд, нямам нищо против да си говорим за философия. По дяволите, дори бих си пийнал с теб, докато го правим. Но не смятам да допускам при нас случайни хора.

— Съгласен съм с Телдън — рече Джастис. — Петима сме достатъчно.

— Елънд… — Нов глас, измъчен.

— Добре, добре — въздъхна Елънд. — Телдън, прочете ли книгата, която ти дадох?

— Опитах. Но е доста дебела.

— Обаче я бива, нали?

— Добра е. Сега разбирам защо лорд Владетеля я мрази толкова.

— Творбите на Редалевин са по-добри — обади се Джастис. — По-задълбочени.

— Не искам да ви противореча — заговори петият глас. — Но само това ли ще правим? Ще четем?

— Какво лошо има в четенето? — попита Елънд.

— Ами, скучно е някак си — отвърна същият глас.

„Браво на този“ — помисли Вин.

— Скучно? — повтори Елънд. — Господа, тези идеи — тези думи — те казват всичко. Тези хора са съзнавали, че могат да бъдат екзекутирани за написаното. Не усещате ли страстта им?

— Страст, да — потвърди петият глас. — Но не и полза.

— Ние можем да променим света — заяви Джастис. — Двама от нас са преки наследници на Къщи, други трима — втори наследници.

— Някой ден ние ще управляваме — потвърди Елънд. — Ако приложим идеите си на практика — честност, дипломатичност, умереност, — ще окажем натиск върху самия лорд Владетел!

— Елънд, може да си наследник на могъща Къща, но ние, останалите, не сме толкова важни — възрази петият глас. — Телдън и Джастис вероятно никога няма да станат глави на фамилиите си, а Кевокс — без да се обижда — няма такова влияние. Не можем да променим света.

— Но можем да променим начина, по който работят Къщите ни — упорстваше Елънд. — Ако престанат да се карат, бихме могли да си осигурим реална власт в управлението — вместо да изпълняваме прищевките на лорд Владетеля.

— С всяка година благородничеството се обезкървява — посочи Джастис. — Нашите скаа принадлежат на лорд Владетеля, както и земята ни. Неговите принудители решават за кого да се женим и в какво да вярваме. Нашите канали и дори ние сме официално „негова собственост“. Убийците на Министерството премахват онези, които се изказват твърде открито или които бележат успехи. Това не е животът, който сме искали.

— Съгласен съм с теб — потвърди Телдън. — Приказките на Елънд за класово неравенство ми се струват глупави, но виждам колко е важно да се създаде обединен фронт срещу лорд Владетеля.

— Именно — обади се Елънд. — Точно това трябва да…

— Вин! — прошепна нечий глас.

Вин подскочи и едва не падна от перваза на прозореца. Огледа се изплашено.

— Над теб — продължи да шепне гласът.

Тя вдигна поглед. Келсайър бе увисвал от перваза на горния прозорец. Усмихна се, намигна й и кимна към мостчето под тях.

Вин надзърна за миг в стаята, където бяха хората на Елънд. Келсайър се рееше в мъглите зад нея. После двамата бавно се снижиха.

— Ти се върна! — рече тя веднага щом се изправиха един до друг.

— Пристигнах днес следобед.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да навестя един приятел — отвърна Келсайър. — Не ми изглежда променен от последния път.

— Какво искаш да кажеш?

— Следя тази група, откакто ми разказа за тях. Не че си струва — те не представляват заплаха. Групичка млади благородници, които се събират да пийнат и да поспорят.

— Но те искат да свалят лорд Владетеля!

— Съмнявам се — възрази Келсайър. — По-скоро подготвят новия си съюз. Съвсем естествено за хора на тяхната възраст, преди да им връчат юздите на властта.

— Това е различно — упорстваше Вин.

— Така ли? — попита учудено Келсайър. — Май вече разбираш повече от мен от благородници.

Тя се изчерви, а той се разсмя и я потупа приятелски по рамото.

— О, не се притеснявай. Те изглеждат приятни момчета, дори за благородници. Обещавам да не ги убивам, разбрано?

Вин кимна.

— Може би ще намерим някакъв начин да ги използваме — струват ми се по-непредубедени от другите. Не бих искал обаче да останеш разочарована. Те са само благородници. Може би се опитват да направят нещо, но това не променя природата им.

„Също като Доксон — помисли си Вин. — Келсайър мисли най-лошото за Елънд“. Но имаше ли причини да смята другояче? В битка, каквато бяха повели Келсайър и Доксон, вероятно беше по-добре за психиката, ако възприемаш всички свои противници като зли.

— Между другото, какво е станало с грима ти?

— Не искам да говоря за това — отвърна Вин. „Защо се разплаках? Такава съм глупачка! И този безсмислен разпит за това дали е спал с някоя скаа…“

Келсайър сви рамене.

— Добре де. Време е да вървим — съмнявам се младият Венчър и другарите му да обсъждат нещо важно.

Вин се поколеба.

— Вин, подслушвал съм ги вече три пъти. Мога да ти разкажа накратко за какво става въпрос.

— Добре — склони тя с въздишка. — Но казах на Сейзед да ме чака в залата.

— Тръгвай тогава — посъветва я Келсайър. — Обещавам да не му издам, че си душила наоколо и си използвала аломантия.

— Той ми позволи.

— Така ли?

Вин кимна.

— Моя грешка — рече Келсайър. — Трябваше да накараш Сейз да ти донесе наметало, преди да излезеш навън — роклята ти е покрита със сажди. Добре, ще ви чакам в работилницата на Клъбс — нека каретата ви откара дотам, после ще продължим извън града. Така отстрани всичко ще изглежда нормално.

Вин кимна отново, Келсайър й намигна, скочи и изчезна в мъглите.

24.

Келсайър вече ги очакваше в работилницата — седеше с Хам, Клъбс и Дух в кухнята и вечеряха.

— Хам! — провикна се зарадвано Вин от прага. — Ето те и теб!

— Ето ме — отвърна той щастливо и вдигна чаша за поздрав.

— Имам чувството, че те нямаше цяла вечност!

— На мен ли го казваш? — засмя се Хам.

Келсайър му напълни чашата и обясни:

— Дойде му до гуша да се прави на генерал.

— Трябваше да нося униформа — оплака се Хам и се протегна. Беше облякъл обичайния си елек и работни панталони. — Дори скаа от плантациите не ги подлагат на подобно мъчение.

— Опитай някой път с рокля — рече Вин, седна и изтупа роклята си. Не изглеждаше толкова изцапана, колкото се опасяваше. Черните сажди едва си личаха върху тъмния плат.

Хам се разсмя.

— Изглежда, докато ме е нямало, си станала истинска млада дама.

— Не бих казала — възрази тя, взе от Келсайър чаша вино и си пое дъх, преди да отпие.

— Господарката Вин е прекалено скромна, господарю Хамънд — подметна Сейзед, докато сядаше. — Натрупа доста голям опит в придворното изкуство — по-добра е дори от някои истински благородници, които познавам.

Вин се изчерви, а Хам се разсмя отново.

— Скромност, Вин? — попита той. — Къде придоби този лош навик?

— Не и от мен, със сигурност — обади се Келсайър и подаде чаша и на Сейзед. Терисецът вдигна ръка във вежлив отказ.

— Разбира се, че не е от теб, Кел — отвърна Хам. — Може би Дух я е заразил. Той е единственият от нас, който умее да си държи езика зад зъбите. Така ли е, хлапе?

Дух се изчерви; очевидно полагаше всички усилия да не поглежда към Вин.

„Някой ден ще трябва да се разбера с него — помисли Вин. — Но не тази вечер. Келсайър се върна, а Елънд не е убиец — тази нощ ще си отдъхна“.

Откъм стълбището се чуха стъпки и влезе Доксон.

— Забавлявате ли се? Защо никой не ме повика?

— Мислех, че си зает — отвърна Келсайър.

— Освен това — добави Хам — ти си твърде отговорен човек, за да седиш и да пиеш с пасмина като нас.

— Все някой трябва да ръководи тази група — подхвърли нехайно Доксон, докато си наливаше. Погледна към Хам и се намръщи. — Този елек ми е познат…

Хам се засмя.

— Откъснах ръкавите на мундира.

— Хам, тези неща струват пари — въздъхна Доксон укорително.

— Всичко струва пари — отвърна Хам. — Но какво са парите? Материално овеществяване на абстрактната концепция за приложено усилие. Какво пък, да се носи униформа толкова време си беше голямо усилие. Бих казал, че сега с мундира сме квит.

Доксон завъртя очи. Външната врата се отвори и затвори. Вин чу Бриз да поздравява чираците.

— Между другото, Докс — рече Келсайър и се облегна назад с чаша в ръка. — Ще ми трябват няколко „материални овеществявания на абстрактната концепция за приложено усилие“. Бих искал да наема един малък склад, където да се срещам с моите информатори.

— Това вероятно ще може да се уреди — отвърна Доксон. — Стига да не раздуваме прекомерно финансите за гардероба на Вин, мога да… — Млъкна и я погледна. — Какво си направила с тази рокля, млада госпожице!

Вин се изчерви и неволно пак изтупа роклята. „Май се забелязва повече, отколкото си мислех…“

Келсайър се изкиска.

— Ще трябва да посвикнеш с мръсни рокли, Докс. Тази вечер Вин се върна към аломантичните си занимания.

— Интересно — рече Бриз, който тъкмо влизаше. — Мога ли да я посъветвам да избягва да влиза в бой с трима Стоманени инквизитори едновременно?

— Ще се постарая — обеща Вин.

Бриз седна, вдигна фехтоваческото бастунче, посочи небрежно Хам и заяви:

— Виждам, че моят период на интелектуален отдих е приключил.

— Подготвил съм няколко изтощителни въпроса, които смятам да обсъдя с теб, Бриз — отвърна Хам.

— Умирам от нетърпение — въздъхна Бриз и завъртя бастунчето към Лестибърнс. — Питие, Дух.

Момчето скочи и му поднесе чаша вино.

— Такъв приятен младеж — продължаваше Бриз, докато отпиваше. — Почти не се налага да го сръчквам аломантично. Да можеше само и вие да сте като него, мързеливци такива.

Дух се намръщи.

— Хубатията я няма, кат не играеш с нея.

— Нямам представа какво се опита да кажеш, момче — рече Бриз. — Затова ще се престоря, че съм съгласен, и ще продължим нататък.

Келсайър завъртя очи и занарежда:

— Другочка си е да му отпуснеш края. Таквиз неща са без грижа.

— Кат да яхнеш добиче кога отърваш кожа — отвърна в същия тон Дух.

— За какво дърдорите вие двамата? — попита Бриз.

— Бешело билото на светлика — не спираше Дух. — Сегиз гони Михаля на туй, що отпусна.

— Кое било ш’ бъде вовеки — съгласи се Келсайър.

— Кое било ш’ треба да бъде — добави Хам с усмивка. — Бешело билото на туй що отпусна.

Бриз погледна намръщено Доксон.

— Приятелю, опасявам се, че нашите другари са се побъркали.

Доксон вдигна рамене, после произнесе, със съвсем сериозно изражение:

— Бешело небешелото на това що е.

Бриз се ококори, а в стаята избухна смях. Бриз поклати глава и замърмори, че се държали детински.

Вин едва не се задави с виното от смях. После се обърна към Доксон.

— Какво всъщност каза?

— Не съм сигурен — призна той. — Но ми се струва, че го казах правилно.

— Всъщност не каза нищо, Докс — рече Келсайър.

— О, каза нещо — възрази Дух. — Само дето не значеше нищо.

Келсайър се разсмя.

— Което е вярно в повечето случаи. Отдавна съм установил, че мога да пропускам половината от изказванията му покрай ушите си — освен обичайните оплаквания, че харчим твърде много.

— Ей! — провикна се Доксон. — Пак ли да напомням, че все някой от нас трябва да е отговорен! Честно, начинът, по който прахосвате боксинги…

Вин се усмихна. Дори оплакванията на Доксон бяха добродушни. Клъбс седеше мълчаливо до стената и изглеждаше намусен както винаги, но Вин забеляза, че на устните му трепка лека усмивка. Келсайър стана, отвори нова бутилка и докато наливаше на всички, започна да им разказва за подготовката на армията.

А Вин се чувстваше… доволна. Докато отпиваше от виното, забеляза, че вратата към работилницата е отворена. За миг си представи, че вижда зад нея скрита в сенките фигура — изплашено момиче, недоверчиво, подозрително. С късо подрязана коса, размъкната мръсна риза и кафяви панталони.

Спомни си втората нощ в работилницата на Клъбс, когато се бе спотайвала в затъмнената предна стая и наблюдаваше останалите да разговарят в кухнята. Дали сега бе същото момиче — онова, което се криеше в студения мрак, гледаше как другите се смеят приятелски, завиждаше им, но не смееше да се присъедини към тях?

Келсайър изтърси някаква особено духовита забележка и стаята отново се разтресе от смях.

„Прав си, Кел — помисли си тя с усмивка. — Така е по-добре“.

Все още не беше като тях — не съвсем. Шестте месеца не можеха да прогонят шепота на Рийн, а и тя не беше тъй доверчива като Келсайър. Но… най-сетне започваше да разбира, малко по малко, защо той работи по този начин.

— Е, добре — рече Келсайър, завъртя стола и го възседна наопаки. — Изглежда, армията ще е готова навреме, а Марш е внедрен. Време е да задействаме плана. Вин, някакви сведения от бала?

— Къща Текиел е в тежко положение — заговори тя. — Съюзниците й се разбягват, а лешоядите се скупчват над нея. Някои казват, че заради дълговете и изгубеното влияние току-виж в края на месеца ще се наложи да си продадат Цитаделата. Няма откъде да намерят пари за данъка на лорд Владетеля.

— Което елиминира напълно една от Големите къщи в града — каза Доксон. — Повечето Текиелови — включително Мъгливите и Мъглородните — ще трябва да се пренесат в плантациите, за да се опитат да възстановят загубите.

— Чудесно — отбеляза Хам. Всяка прогонена от града Къща значително намаляваше отбранителните му сили.

— Но все още остават девет от Големите — рече Бриз.

— Които нощем се избиват — засмя се Келсайър. — На една крачка сме от открита война. Предполагам, че съвсем скоро ще станем свидетели на масово изселване — всеки, който не е готов да излага живота си на риск, за да поддържа властта си в Лутадел, ще напусне града за няколко години.

— Но силните Къщи не изглеждат уплашени — обади се Вин. — Те все още организират балове.

— О, ще продължават така до самия край — рече Келсайър. — Баловете са удобна възможност да се срещаш със съюзници и да държиш под око враговете. Войните между Къщите са предимно политически и затова те се нуждаят от политическо бойно поле.

Вин кимна.

— Хам — рече Келсайър, — някой трябва да следи какво става в гарнизона. Ще се видиш ли утре с твоя информатор сред войниците?

— Нищо не мога да обещая, но се надявам да възстановя връзката. Дайте ми малко време и ще разбера какви са настроенията сред военните.

— Чудесно.

— Искам да ида с него — заяви Вин.

Келсайър я погледна.

— С Хам?

— Да. Все още не съм се обучавала с Главорез. Хам сигурно ще може да ми покаже някои неща.

— Но ти вече знаеш как да гориш пютриум — посочи Келсайър. — Практикувахме го двамата.

— Така е — потвърди Вин. Но как да му обясни? Хам работеше само с пютриум — сигурно щеше да е много по-добър от Келсайър.

— О, стига сте мъчили детето — ядоса се Бриз. — Обзалагам се, че й е писнало от балове и срещи. Оставете я малко да поскита по улицата.

— Добре — склони Келсайър и си наля поредната порция — Бриз, как ще се справят Усмирителите ти, ако заминеш за известно време?

Бриз сви рамене.

— Аз, разбира се, съм най-ефективният член на групата. Но останалите са обучени от мен — ще продължат да набират войници и в мое отсъствие, особено сега, когато историята за Оцелелия е толкова популярна.

— Кел, ще трябва да поговорим за това — рече намръщено Доксон. — Не съм сигурен, че ми харесва мистицизмът около теб и Единайсетия метал.

— Ще го обсъдим, но по-късно — отвърна Келсайър.

— Защо питаш за хората ми? — обади се Бриз. — Да не би да ми завиждаш на безупречния моден вкус и да си решил да се отървеш от мен?

— Не е изключено да си прав — засмя се Келсайър. — Смятах да те пратя да смениш Йеден за няколко месеца.

— Да сменя Йеден? — Бриз се ококори. — Искаш от мен да командвам армия?

— Защо не? Много те бива да даваш заповеди.

— Само когато съм на втори план, драги. Не обичам да се изявявам пред публика. Аз — генерал? Имаш ли представа какъв майтап ще е това?

— Помисли разумно — каза Келсайър. — Дотогава ще сме приключили с набирането на доброволци и така Йеден ще може да се прибере тук и да задейства връзките си.

Бриз се намръщи.

— Прав си.

— Естествено — отвърна Келсайър и се надигна. — Нещо тази вечер ми се е отворила глътка. Дух, бъди добро момче, изтичай в избата и донеси още една бутилка.

Дух кимна, а разговорът се насочи към ежедневните дела. Вин се облегна на стола, наслаждаваше се на топлината от разпалената печка, на момента на спокойствие и безгрижие, без обичайните тревоги, планове и борби.

„Да можеше Рийн да е сега тук — помисли си тя, докато си играеше унесено с обицата. — Вероятно щеше да види света в друга светлина. Като мен“.

На следващия ден Хам и Вин тръгнаха да посетят гарнизона.

След много месеци, през които бе играла ролята на знатна дама, Вин смяташе, че ще й е странно отново да облече улични дрехи. Но не позна. Вярно, почувства се различно — нямаше нужда да внимава как ходи и да не би да изцапа роклята си. Но въпреки това обикновените дрехи й се струваха съвсем привични.

Беше облякла широка бяла риза и семпъл кафяв панталон, отгоре носеше кожен елек. Порасналата й коса бе скрита под мека шапка. Минувачите вероятно щяха да я сметнат за момче, но за Хам това, изглежда, нямаше значение.

И така беше напоследък. Вин бе свикнала всички да я оглеждат и изучават, но тези, които срещаха на улицата сега, не й обръщаха никакво внимание. Забързани скаа работници, дребни благородници, дори високопоставени скаа като Клъбс — всички я игнорираха.

„Забравила съм какво е да си невидим“ — помисли тя. За щастие старите навици — да си гледа в краката, докато върви, да се отдръпва от пътя на другите, да се изгърбва, за да е още по-незабележима — се събудиха бързо. Да се превърне в уличната Вин бе също толкова лесно, колкото да си припомни позната стара мелодия.

„Това наистина е като друга маскировка — мислеше си тя, докато крачеше до Хам. — Сега гримът ми е тънък слой сажди, внимателно разтъркан по бузите. Роклята ми е панталон, изтъркан на коленете, за да изглежда стар и износен“.

Коя обаче бе тя всъщност? Хлапачката Вин? Младата дама Валет? Дали някой от приятелите й я познаваше наистина? Дали някога тя самата ще се опознае?

— Ах, как ми липсваше този град — бърбореше Хам, докато пристъпваше щастливо до нея. Той винаги изглеждаше щастлив, Вин не можеше да си го представи недоволен, въпреки оплакванията му от времето, прекарано в пещерите с армията.

— Странно е някак си — продължи той. Крачеше нехайно, без да се интересува от впечатлението, което прави на околните. — Сигурно не би трябвало да ми липсва: все пак Лутадел е най-мръсният и пренаселен град в Последната империя. Но има нещо в него…

— Тук ли живее семейството ти? — попита Вин.

— Не. В едно малко селце извън града. Жена ми е шивачка, казва на хората, че служа в Лутаделския гарнизон.

— Не им ли липсваш?

— Разбира се — отвърна Хам. — Трудно е, успявам да прекарам само няколко месеца от годината с тях. Но така е по-добре. Ако ме убият, инквизиторите никога няма да ги открият. Не съм казал дори на Кел къде живеят.

— Смяташ ли, че Министерството ще си прави труда да ги търси? Искам да кажа, след като си мъртъв.

— Вин, аз съм Мъглив — това означава, че същата кръв тече в жилите на децата ми. Някой ден те могат да станат аломанти, също както и техните деца. Когато убият Мъглив, инквизиторите винаги премахват и децата му. Единственият начин да опазиш семейството си е да го държиш далече от тях.

— Защо вместо това не се откажеш от аломантията?

Хам поклати глава.

— Не зная дали бих могъл.

— Заради силата, която ти дава?

— Не. Заради парите — призна откровено Хам. — Главорезите — или Пютриумните юмруци, както предпочитат да им казват благородниците — са сред най-търсените Мъгливи. Един опитен Главорез може да се изправи срещу половин дузина обикновени мъже, може да вдигне повече, да изтърпи повече и да се движи по-бързо от всеки наемник. Това са важни неща, когато държиш групата ти да е съвсем малобройна. Събери двама Монетомети с петима или шестима Главорези и ще си осигуриш малка и подвижна армия.

Вин кимна.

— Разбирам защо парите те изкушават.

— Не става въпрос само за изкушение, Вин. Семейството ми не е настанено в квартала на бедните скаа, нито се безпокои за прехраната си. Жена ми работи само за пред хората — те живеят доста добре за скаа. Като събера достатъчно, смятаме да напуснем Централната област. В Последната империя има местенца, за които мнозина не са и чували — там човек с достатъчно пари може да живее като благородник. Да забрави всички грижи и страхове.

— Звучи доста… примамливо.

Хам кимна, свърна по една по-голяма улица и се отправи към градската порта.

— С тази мечта ме зарази Кел. Все разправя, че един ден искал да направи точно това. Дано само да извадя по-голям късмет от него…

Вин се намръщи.

— Всички казват, че е богат. Защо не замине?

— Не зная — отвърна Хам. — Вероятно защото все има някаква работа — и всяка е по-важна от предишната. Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива. По някое време парите вече нямат значение. А един ден чул, че лорд Владетеля пази някаква своя съкровена тайна в онова негово светилище. Ако двамата с Мейр бяха заминали преди това… Но както и да е. Не зная, може би е от хората, които не са щастливи, когато няма за какво да се безпокоят.

Идеята й се стори странна и Вин я стави за допълнително обмисляне.

„Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива…“

Ето че се пробудиха предишните й тревоги. Какво щеше да стане, ако Келсайър решеше да се възкачи на трона? Може би нямаше да е толкова зъл като лорд Владетеля, но… тя си припомни дневника. Лорд Владетеля също невинаги е бил тиран. Някога е бил добър човек. Добър човек, чийто живот се е объркал.

„Келсайър е различен — рече си тя. — Той винаги постъпва правилно“.

Но не беше съвсем сигурна. Хам може би не разбираше, но тя виждаше колко е примамлив залогът. В живота на висшето общество имаше нещо пленително. Вин бе очарована от красотата, музиката и танците. Вероятно не беше привлечена по същия начин, по който Келсайър — тя не се интересуваше от политически игри и измами, — но разбираше защо не му се иска да напусне Лутадел.

Същото нежелание, което бе погубило предишния Келсайър. И което бе създало нещо по-добро — един по-решителен, вярващ в убежденията си Келсайър. Дано да беше така.

„Разбира се, предишните му планове са му коствали жената, която е обичал. Може би затова мрази благородниците толкова много?“

— Хам? — попита тя. — Келсайър винаги ли е мразил аристократите?

— Да. Но напоследък стана по-лошо.

— Понякога ме плаши. Имам чувството, че иска да ги избие всичките, независимо какви са.

— И аз се безпокоя за него. Тази история с Единайсетия метал… сякаш иска да се изкара някакъв светец. — Обърна се и я погледна. — Не му мисли много. С Бриз и Докс вече обсъдихме този въпрос. Ако се наложи, ще си поговорим с него сериозно. Той е добър човек, но понякога прекалява.

Вин кимна. Стигнаха до наредили се на опашка хора, които чакаха разрешение да напуснат града — хамали, пратени на доковете, мъже, работещи в някоя мелница по реката извън градските стени, дребни благородници, поели на път. Всички те трябваше да имат основателна причина да излязат от града — лорд Владетеля упражняваше строг контрол върху придвижването в пределите на империята.

„Нещастни същества“ — помисли Вин, докато минаваха покрай групичка парцаливи дечица, понесли кофи и четки — сигурно ги пращаха да изтъркат лишеите от външната страна на стените. По-напред, в началото на опашката, един офицер изруга и дръпна някакъв човечец встрани. Скаа работникът падна лошо, но все пак успя да се изправи и изтича към края на опашката. Ако не излезеше навън, нямаше да може да си свърши работата, а това означаваше глад за него и семейството му.

Вин последва Хам покрай портата по улицата от вътрешната страна на градските стени. В края й се издигаше огромна постройка. Вин никога не бе идвала в щаба на гарнизона — членовете на групата предпочитаха да стоят далече от него — и бе впечатлена: постройката бе не само огромна, но и солидно укрепена. Войниците на пост при вратите оглеждаха минувачите бдително и навъсено.

Вин забави крачка.

— Хам, вътре ли ще влезем?

— Не се безпокой. В щаба ме познават. Освен това не е толкова страшно, колкото изглежда — нарочно си придават такъв вид. Както знаеш, войниците не са особено популярни. Повечето са скаа — хора, които са били принудени да се продадат в служба на лорд Владетеля, за да живеят малко по-добре. Всеки път, когато избухне въстание, в местния гарнизон се надигат брожения. Тъкмо затова са и тези солидни укрепления.

— Значи познаваш тези хора?

Хам кимна.

— Не съм като Бриз и Кел — не мога да се преструвам. Аз съм такъв, какъвто съм. Тези войници не знаят, че съм Мъглив, но са наясно, че работя за бунтовниците. Мнозина от тях са ми приятели от години, постоянно се опитват да ме наемат на служба. Предпочитат хората, които взимат, да са им познати.

— А ти възнамеряваш да ги предадеш.

— Да ги предам? Не, това не е предателство. Вин, тези хора са наемници. Плаща им се, за да се бият, и те биха нападнали свои приятели — дори роднини, — ако избухне бунт. Войниците свикват с тези неща. Може да сме приятели, но когато опре до бой, никой от нас няма да се поколебае да убие другия.

Вин кимна. Всичко това бе малко… жестоко. „Но животът е такъв. Суров. В това поне Рийн беше прав“.

— Бедните момчета — продължи Хам, загледан към сградата. — Хора като тях биха ни свършили добра работа. Успях да вербувам неколцина, преди да тръгна към пещерите. Но останалите… всеки сам си избира пътя. И те като мен просто се опитват да осигурят прехрана на децата си — разликата е, че за целта трябва да служат при него. — Обърна се към нея. — И така, искаше някои съвети за работата с пютриум, нали?

— Да.

— Войниците обикновено ми позволяват да тренирам с тях. Можеш да ме гледаш, докато се упражняваме — разпали бронз, за да разбереш кога използвам аломантия. Първото и най-важно нещо, което трябва да научиш за Пютриумния бой, е кога да използваш метала. Забелязал съм при младите аломанти тенденция да горят пютриум непрестанно: мислят си, че колкото са по-силни, толкова по-добре. Но човек невинаги иска да удря с цялата си сила при всеки удар. Силата има голямо значение при боя, но не е единственият фактор. Ако всеки път удряш с максимална сила, ще се измориш по-бързо и ще дадеш възможност на противника да открие слабите ти страни. Умният боец удря най-силно в края на боя, когато противникът му е най-слаб. А при продължителна схватка — например във военно време — оцеляват само умните бойци. Хора, които умеят да се владеят.

— Но не се ли изморяваш по-бавно, когато използваш аломантия?

— Така е — потвърди Хам. — Вярно е, че ако разполагаш с достатъчни запаси пютриум, можеш да поддържаш отлична форма часове наред. Но подобно изразходване на пютриум изисква тренировка, а и рано или късно металът ще свърши. И тогава умората може да те убие. По-важното е да запомниш, че е най-добре да променяш силата на горене. Ако използваш повече сила, отколкото ти е нужна, бързо ще изгубиш равновесие. Познавах Главорези, които разчитаха на пютриума толкова много, че занемаряваха тренировките. Пютриумът усилва физическите ти способности, но не и уменията. Ако не знаеш как да използваш оръжие — или ако не си се упражнявал с него, — ще изгубиш, независимо от това колко си силен. Трябва да съм много внимателен с войниците, за да не разберат, че съм аломант. Не можеш да си представиш колко е важно това. Ето защо използвам пютриум. Не го разпалвам само заради силата — ако се препъна, използвам го, за да възстановя равновесието си. Докато отскачам, го прилагам, за да се измъкна по-бързо. Има десетки дребни трикове, които можеш да използваш, за да си осигуриш предимство.

Вин кимна.

— Добре — приключи Хам. — Да влизаме. Ще кажа на войниците, че си дъщеря на мой роднина. Наблюдавай ме, докато се бия, а после ще говорим.

Доближиха сградата на щаба и Хам махна на един от часовоите.

— Здрасти, Бевидон. Днес имам свободен ден. Сертес вътре ли е?

— Вътре е, Хам — отвърна Бевидон. — Но не зная дали днес му е подходящ ден за тренировки…

Хам повдигна вежди.

— Защо?

Бевидон се обърна към един от другите войници и му нареди:

— Иди извикай капитана.

След малко войникът се върна с някакъв мъж с важен вид и с позлатени еполети, който махна на Хам.

— Здравей, Хам.

— Честито, Сертес — отвърна Хам с усмивка и му подаде ръка. — Вече си капитан, а?

— От миналия месец. — Сертес погледна Вин. — Коя е тази?

— Една племенница. Добро дете.

— Ясно. Хам, може ли да поговорим насаме?

Хам повдигна рамене и отидоха малко встрани. Вин разпали калай, за да чуе разговора.

— Виж, Хам — заговори Сертес. — Известно време няма да може да идваш за тренировки. Гарнизонът ще е… зает.

— Зает ли? В какъв смисъл?

— Не мога да кажа — отвърна Сертес. — Но… ако желаеш, бихме могли да те вземем при нас.

— Сражения ли се очакват?

— Нещо такова.

— Трябва да е сериозно, щом ще е ангажиран целият гарнизон.

Сертес помълча няколко секунди, после зашепна — толкова тихо, че Вин трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Избухнал е метеж. Тук, в Централната област. Армия от скаа бунтовници е нападнала Холстепския гарнизон от север.

По гърба на Вин пробягаха студени тръпки.

— Какво? — подскочи Хам.

— Вероятно са дошли откъм пещерите — продължи капитанът. — Не зная дали Холстепският гарнизон ще издържи — те са само хиляда души. А колосите няма да пристигнат навреме. Нуждаят се отчаяно от подкрепления. Гарнизонът на Валтроа е пратил пет хиляди души, но ние не смятаме да останем настрана. Това, изглежда, е доста голяма армия и лорд Владетеля ни даде разрешение да помогнем.

Хам кимна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Сертес. — Истинско сражение, Хам. Заплащане като във военно време. Нужни са ни хора като теб — готов съм веднага да те произведа офицер и да ти там отделение.

— Аз… трябва да помисля — отвърна Хам. Не го биваше да прикрива чувствата си и изненадата му се стори подозрителна на Вин. Сертес, изглежда, не я забеляза, защото каза:

— Не се бави. След два часа тръгваме.

— Ще дойда — заяви Хам. — Само да прибера племенницата и да си взема някои неща. Тук съм, преди да тръгнете.

— Браво, човече — похвали го Сертес и го потупа по рамото.

„Армията ни е в опасност — помисли ужасено Вин. — Те още не са готови! Трябваше да превземат Лутадел с изненада, а не в открит бой. Ще ги изтребят до крак! Какво ли е станало?“

25.

Келсайър хвърли в раницата още една манерка с вода.

— Бриз, направи списък на всички скривалища, в които сме наемали войници. Иди да ги предупредиш, че Министерството скоро ще разполага с пленници, които могат да ги издадат.

Бриз кимна и за първи път се въздържа от някоя духовита забележка. Зад гърба му чираците сновяха из работилницата на Клъбс и събираха припаси по нареждане на Келсайър.

— Докс, работилницата ще е в безопасност, освен ако не заловят Йеден. Нека и трите Калаени очи са постоянно нащрек. Ако замирише на опасност, измъквайте се към резервното скривалище.

Доксон кимна, без да спира да издава припряно заповеди на чираците. Единият вече бе излязъл, за да предупреди Реноа. Келсайър смяташе, че имението не е застрашено — хората, товарили оръжия при къщата, не знаеха за плана и участието на Реноа в него. Самият Реноа нямаше да минава в нелегалност, освен при крайна необходимост — изчезването му би означавало прекратяване на операцията с Валет.

Келсайър приключи с пълненето на раницата и я метна на гръб.

— Ами аз, Кел? — попита Хам.

— Ти се връщаш в гарнизона, както си обещал. Хубаво си се сетил — нужен ни е информатор там.

Хам се намръщи разтревожено.

— Сега не ми е до настроенията ти, Хам — скастри го Келсайър. — Не очаквам от теб да ги мамиш. Просто не се набивай на очи и слушай какво говорят.

— Добре, ще събирам информация, но не мога да нападам хора, които ме смятат за свой приятел.

— Хубаво де — тросна се Келсайър. — Но искрено се надявам, че няма да вдигнеш ръка и срещу някой от своите. Сейзед!

— Да, господарю Келсайър?

— С какви запаси от бързина разполагаш?

Сейзед леко се изчерви и хвърли поглед към другите в помещението.

— Два-три часа може би. Скоростта е трудна за натрупване суровина.

— Не стига. — Келсайър поклати глава. — Ще ида сам. Докато се върна, оставям командването на Докс.

Тръгна към вратата, но изведнъж спря. Вин бе тръгнала след него, с дрехите, с които бе ходила до гарнизона. Беше метнала раница на рамо и го гледаше предизвикателно.

— Вин, пътуването ще е тежко. Никога не си участвала в подобно нещо.

— Няма значение.

Келсайър кимна, извади един сандък изпод масата, отвори го, извади шепа пютриумни топчета и й ги даде.

— Глътни пет.

— Пет?!

— Засега — отвърна Келсайър. — Ако ти потрябват още, извикай ми, за да спра да тичам.

— Да тичаш? — повтори момичето. — Няма ли да наемем канална ладия?

Келсайър се намръщи.

— Че защо ни е ладия?

Вин погледна топчетата в шепата си, взе чаша вода и почна да ги гълта.

— Погрижи се да имаш достатъчно вода в раницата — посъветва я Келсайър. — Вземи колкото можеш да носиш. — Обърна се към Доксон и сложи ръка на рамото му. — Има три часа до залез-слънце. Ако се напънем здравата, ще сме там утре следобед.

Доксон кимна.

— Мисля, че ще е навреме.

„Може би — помисли Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа ще преодолее разстоянието до Холстеп за три дни. Дори да е яздил цяла нощ, вестоносецът не би могъл да стигне Лутадел за по-малко от два. Така че, когато стигна при армията…“

Доксон очевидно прочете тревогата на лицето му.

— И в двата случая армията вече е безполезна за нас.

— Да — отвърна Келсайър. — Въпросът е да спасим хората. Ще ти пратя вест при първа възможност.

Доксон кимна.

Келсайър разпали пютриум. Раницата му внезапно олекна, сякаш беше празна.

— Разпалвай, Вин. Тръгваме.

Тя кимна и Келсайър долови пулсации откъм нея.

— Повече! — нареди той, извади от сандъка две мъглопелерини и й подхвърли едната. Облече другата, отиде до външната врата и я отвори. Отвън го посрещна червеното зарево на слънцето. За миг всички присъстващи спряха трескавата си дейност и погледнаха двамата.

Вин изтича до него.

— Хам каза, че трябва да се науча да използвам пютриума само когато ми е нужен — и да съм пестелива.

— Сега не е време за пестеливост. Стой близо до мен, старай се да поддържаш темпото и гледай да не ти свърши пютриумът.

Келсайър се понесе по тясната уличка с нечовешка бързина. Вин скочи след него. Пютриумът беше като ослепителен огън. При това темпо на горене вероятно щеше да изразходва петте топчета за не повече от час.

Улицата беше пълна с хора, но Келсайър продължи да се носи с невероятна скорост. Вин го последва, изплашена от това, в което се беше забъркала.

„Не можех да го оставя да иде сам“ — помисли си. Само дето последния път, когато го принуди да я вземе, едва не загина и прекара на легло цял месец.

Келсайър си проправяше път между каретите, носеше се по улицата така, сякаш е предназначена само за него. Вин го следваше, доколкото й бе по силите. Земята под краката й беше размазана, също и лицата на хората, с които се разминаваше. Някои й викаха ядосано. После обаче млъкваха, сякаш някой ги бе стиснал за гушите.

„Пелерините — помисли Вин. — Затова ги носим. Когато зърнат мъглопелерина, дори благородниците знаят, че трябва да се отдръпнат“.

Келсайър се насочи към северната градска порта. Вин го следваше. С приближаването на портата Келсайър не забави и хората от опашката започнаха да го сочат. Стражите се извърнаха учудено.

Келсайър скочи.

Един от облечените в броня стражи рухна на земята, смазан от аломантичната сила на Келсайър, докато той профуча над него. Вин си пое дъх, хвърли една монета, за да подсили полета, и също скочи. Преодоля с лекота втория стражник, който беше втренчил изненадан поглед в другаря си на земята.

Оттласна се от бронята на стражника и се изстреля високо в небето. Мъжът се олюля, но успя да се задържи на крака — тя не беше толкова тежка, колкото Келсайър.

Прелетя над стената, следвана от изненаданите викове на войниците по кулите. Можеше само да се надява, че никой не я е познал. Малко вероятно. Макар шапката й да бе отлетяла при първия скок, малцина биха свързали елегантната Валет от баловете с Мъглородната с изцапани панталони.

Пелерината й зашляпа оглушително от насрещния вятър. Келсайър завърши дъгата преди нея и започна да се снижава и Вин го последва. Чувстваше се странно да използва аломантия посред бял ден. Неестествено. Допусна грешката да погледне надолу. Вместо кълбящи се нощни мъгли съгледа земята далече под краката си.

„Толкова е високо!“ — помисли си ужасено. За щастие запази самообладание и се Тласна от монетата, която беше хвърлил Келсайър. Забави падането си до поносима скорост и тупна на покритата със сажди земя.

Келсайър се насочи към междуградския път и Вин го последва, без да обръща внимание на търговците и пътниците. Сега, когато бяха извън града, очакваше Келсайър да намали темпото. Но той не го направи. Напротив даже, ускори.

И изведнъж тя разбра. Келсайър не възнамеряваше да върви или да подскача до пещерите.

Смяташе да пробяга целия път дотам.

Разстояние, което се изминаваше за две седмици по канала. Колко време щеше да им отнеме? Движеха се с ужасяваща, невероятна скорост. По-бавно от галопиращ кон, да, само дето конят не би издържал в галоп през целия път.

Не усещаше никаква умора. Уповаваше се на пютриума и прехвърляше съвсем малко от усилието върху мускулите. Почти не чуваше звука от стъпките си; имаше чувството, че с подобни резерви пютриум може да издържи така много дълго.

Настигна Келсайър и затича до него.

— По-лесно е, отколкото очаквах.

— Пютриумът подсилва равновесието — обясни Келсайър. — Иначе досега да си се спънала.

— Кого ще заварим там? В пещерите?

Келсайър поклати глава.

— По-добре не говори. Пази си силите.

— Но аз въобще не чувствам умора!

— Ще видим какво ще кажеш след шестнайсет часа — отвърна Келсайър, ускори ход, свърна встрани от пътя и се понесе към отъпканата пътека покрай Лут-Давненския канал.

„Шестнайсет часа!“

Вин отново го застигна, но този път остана на няколко крачки зад него. Келсайър продължаваше да ускорява и скоро се носеха с главоломна бързина. Беше прав — при други обстоятелства досега да се е спънала. Но пютриумът и калаят я водеха уверено — макар че движението изискваше повишено внимание, особено когато се смрачи и взеха да излизат мъглите.

Понякога Келсайър мяташе по някоя монета на пътя и се изстрелваше от един хълм към следващия. Но през повечето време поддържаше равномерно темпо и се придържаше към канала. Изминаха часове и Вин започна да усеща умората, която бе предсказал. Поддържаше същата скорост, но започна да усеща нещо — някакво съпротивление, желание да спре. Въпреки пютриума тялото й бързо изчерпваше силите си.

Трябваше да внимава със запасите пютриум. Ако привършеха, умората щеше да се стовари отгоре й с такава сила, че нямаше да може да продължи. Келсайър я бе накарал да изпие огромно количество вода, макар че не изпитваше жажда.

Нощта бе тиха и тъмна, никакви пътници не дръзваха да излизат сред мъглите. Подминаха няколко ладии, останали да чакат изгрева край брега, и лагери на хамали и каналджии. На два пъти зърнаха на пътя Мъгливи духове и първия път Вин се изплаши. Келсайър подмина духа нехайно — игнорира напълно причудливата смес от останки на хора и животни: костите им сега оформяха новия скелет на Мъгливия дух.

Вин изгуби представа за време, сега целият й свят се доминираше от движението. То поглъщаше толкова много от вниманието й, че почти не успяваше да следи Келсайър сред мъглите. Важното бе да движи равномерно крака и да запазва силата в тялото си — и въпреки това от време на време се чувстваше невероятно изтощена. Всяка крачка се превръщаше в огромно усилие. Тя започна да копнее за почивка.

Но Келсайър нямаше подобно намерение. Продължаваше да тича, принуждаваше я да го следва с умопомрачителна скорост. Светът около Вин се превърна в размазана завеса от мрак, болка и изтощение. Забавяха само за да пийнат вода, но нито веднъж не спряха. Вин вече имаше чувството, че не би могла да спре. Накрая се предаде и остави на изтощението да завладее ума й. Важното бе само да поддържа огъня на пютриума. Тялото нямаше значение.

Светлината я стресна. Слънцето изгря и започна да се издига, мъглите се разсеяха. Но Келсайър не позволи на светлината да ги спре. И как би могъл? Трябваше да бързат. Трябваше… да… продължават… да тичат…

„Ще умра“.

Не за първи път й мина тази мисъл. Нещо повече, тази идея витаеше в ума й като зловеща лешоядна птица. Но тя продължаваше да се движи. Да тича.

„Мразя да тичам — помисли си. — Затова предпочитам да живея в града. Защото не се налага да бързам заникъде“.

Дълбоко в себе си усещаше, че в тази мисъл няма никаква логика. Но в момента трудно можеше да се каже, че е с ясен ум.

„Мразя и Келсайър. Не спира да търчи. Колко време мина, откакто изгря слънцето? Минути? Часове? Седмици? Години? Кълна се, ако знаех, че…“

Пред нея Келсайър забави.

Вин бе толкова изненадана, че едва не се блъсна в него. Успя да спре и погледна стъписано краката си.

„Нещо не е наред — мина й през ума. — Не може просто да стоя тук. Трябва да тичам“.

Понечи да затича, но Келсайър я улови. Вин се опита да се измъкне от ръката му.

„Почивай — обади се един глас в нея. — Отдъхни си. Забравила си колко е хубаво да…“

Поклати глава и се огледа замаяно.

— Вин! — извика й Келсайър. — Не гаси пютриума. Дръж го разпален, инак ще изгубиш съзнание!

Вин поклати глава, неспособна да отвърне.

— Калай! — продължи той. — Разпали го! Веднага!

Тя го послуша. Внезапно почувства остра болка в главата и трябваше да затвори очи заради ярката светлина. Боляха я краката, стъпалата й бяха в още по-тежко състояние. Внезапният прилив на усещания възстанови нарушеното й равновесие и тя премигна и погледна Келсайър.

— По-добре ли си? — попита той.

— Да.

— Току-що извърши нещо невероятно несправедливо спрямо собственото си тяло — обясни той. — Би трябвало да почива преди много часове, но ти го подхранваше с пютриум. Ще се възстановиш — дори ще си по-добре след подобна тренировка, — но сега трябва да гориш пютриум, за да останеш будна. По-късно ще спим.

Вин кимна отново.

— Защо… — Гласът й беше нисък, дрезгав. — Защо спряхме?

— Чуй.

Тя се ослуша. И чу… гласове. Викове.

— Битка?

Келсайър кимна.

— До град Холстеп има още час, но мисля, че открихме каквото търсехме. Ела.

Той я пусна, хвърли една монета и прескочи канала. Вин го последва нагоре по хълма. Келсайър стигна билото и надзърна оттатък. После обърна глава на изток. Вин го настигна и пред нея се разстла бойното поле. Лека промяна на вятъра донесе нови миризми.

На кръв. Долината под тях бе осеяна с трупове. Мъже продължаваха да се сражават в далечния край на долината — малка група парцаливи бойци бяха обкръжени от много по-голяма униформена армия.

— Закъсняхме — рече Келсайър. — Нашите хора трябваше да довършат Холстепския гарнизон и да се приберат в пещерите. Но до Валтроа са само два дена път, а гарнизонът там е от пет хиляди души. Тези войници са ни изпреварили.

Вин примижа и разпали калай, за да вижда по-добре, въпреки че беше светло. По-голямата армия носеше имперски униформи и ако осеяното с трупове поле можеше да е някаква следа, войниците бяха нападнали минаващите по пътя скаа от засада. Армията на Йеден не бе имала никакви шансове. И ето че бунтовниците започнаха да вдигат ръце и да се предават, но противниците им продължаваха да ги посичат. Някои от оцелелите скаа се съпротивляваха отчаяно, но те също бяха покосени.

— Безмилостна кланица — възкликна гневно Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа вероятно е получил заповед да ги изтреби до крак. — И пристъпи напред.

— Келсайър! — извика тя и го сграбчи за ръката. — Какво правиш?

Той се обърна към нея.

— Там все още има наши хора. Мои хора.

— И какво си намислил — да нападнеш сам цяла армия? Защо? Твоите бунтовници не владеят аломантия — няма да могат да избягат със същата скорост. Не можеш да спреш армия, Келсайър.

Той се освободи от ръката й — тя нямаше сили да го задържи. Вин залитна и тупна в черния прахоляк. Келсайър заслиза към бойното поле.

Вин се надигна на колене.

— Келсайър — извика, тя, разтреперана от умора. — Не сме неуязвими, забрави ли?

Той спря.

— Не си неуязвим — прошепна тя. — Не можеш да спреш всички войници. Не можеш да спасиш нашите хора.

Келсайър стоеше мълчаливо, стиснал юмруци. После бавно сведе глава. В далечината клането продължаваше, макар че не бяха останали много бунтовници.

— Пещерите… — продължи да шепне Вин. — Сигурно са оставили там хора. Може би те ще ни обяснят защо армията се е разкрила. Поне тях можем да спасим. Лорд Владетеля ще нареди да потърсят щаба на армията — ако вече не го правят.

Келсайър кимна.

— Добре. Да вървим.

Келсайър скочи през отвора в пещерата. Трябваше да разпали калай, за да вижда в мрака. Дращенето на спускащата се след него Вин беше като екот в подсиления му слух. Но откъм пещерата не идваше нищо. Никакви звуци, нито светлини.

„Тя греши — помисли си той. — Никой не е останал“.

Задиша бавно, опитваше се да овладее гнева и отчаянието си. Беше изоставил хората си на бойното поле. Тръсна глава да прогони гласа на разума, който му подсказваше, че е постъпил правилно. Гневът му все още бе твърде силен.

Вин скочи на земята до него.

— Празно е — каза той и гласът му отекна. — Не беше права.

— Не — прошепна Вин. — Натам.

Заобиколи го и затича навътре с пъргавината на животинче. Келсайър стисна зъби и я последва.

— Вин, върни се! Там няма никой…

И млъкна, защото видя слаба светлина напред по коридора. „Ама че работа! Как Вин може да вижда толкова надалеч?“

Все още чуваше стъпките й пред него. Продължи малко по-бавно и провери запасите си от метали, опасяваше се от засада на агентите на Министерството. Когато приближиха, един глас извика:

— Стой! Кой е там? Кажи паролата!

Келсайър продължи напред. Светлината се усили. Една тъмна фигура с копие запречваше коридора. Вин беше спряла в сенките и чакаше. Погледна въпросително Келсайър, докато той я подминаваше. Изглежда, беше преодоляла умората от дългия преход. Е, щеше да я почувства отново, когато спрат.

— Стой! — пак се чу разтревоженият глас. Познат глас. — Кажи паролата!

„Капитан Демоа — сети се Келсайър. — Не е клопка“.

— Паролата! — пак викна Демоа.

— Не ми трябва парола — отвърна Келсайър и излезе на светлото.

Демоа свали копието.

— Господарю Келсайър? Вие дойдохте… това означава ли, че армията е успяла?

Келсайър отговори с въпрос:

— Защо не пазите външния вход?

— Ние… решихме, че отбраната на вътрешния комплекс ще е по-лесна. Не сме много.

Келсайър погледна назад по коридора. „Колко време ще им трябва на агентите на лорд Владетеля да открият човек, готов да говори? Вин е права — трябва да изкараме тези хора оттук“.

Вин се приближи и огледа внимателно младия капитан.

— Колко сте? — попита Келсайър.

— Към две хиляди — отвърна Демоа. — Ние… допуснахме грешка, милорд. Съжалявам.

— Каква грешка?

— Помислихме, че генерал Йеден действа прибързано — обясни Демоа и се изчерви от срам. — Затова останахме. Ние… смятахме, че трябва да слушаме вас, а не него. Но изглежда, трябваше да тръгнем с армията.

— Армията е разбита — рече кратко Келсайър. — Събирай хората, Демоа. Трябва да тръгнем незабавно.

Същата вечер, седнал на един повален дънер и заобиколен от сгъстяващите се мъгли, Келсайър най-сетне намери време да преосмисли събитията от деня.

Седеше, заслушан в тихите звуци на хората, които се настаняваха за през нощта. За щастие някой се бе сетил да подготви групата за бърза евакуация. Всеки от мъжете имаше завивка, оръжие и достатъчно храна за две седмици. Когато узна кой е човекът, помислил за това, Келсайър изпита желание да го повиши поне с няколко чина.

Не че беше останало много за командване. Двете хиляди войници се състояха предимно от хора вече на зряла възраст или още съвсем младежи — мъже достатъчно мъдри, за да прозрат погрешността на плана на Йеден, или достатъчно млади, за да се поддадат на страховете си.

Келсайър поклати глава. „Толкова жертви!“ Бяха събрали почти седем хиляди души преди това фиаско, но сега повечето от тях лежаха на бойното поле. Йеден, изглежда, бе решил да „изпита“ армията, като удари нощем Холстепския гарнизон. Какво ли го бе довело до толкова глупава идея?

„Аз съм виновен“ — повтаряше си Келсайър. Беше им обещал свръхестествена помощ. Беше приел Йеден в групата, беше им говорил със спокоен глас как ще постигнат невъзможното. Какво чудно тогава, че Йеден бе решил да нападне сам Последната империя, след увереността, вдъхната му от самия Келсайър? Какво чудно, че хората го бяха последвали?

А сега бяха мъртви и вината за това бе на Келсайър. Смъртта не му беше непозната. Нито провалът. Но не можеше да преодолее неприятното усещане в гърдите си. Вярно, тези хора бяха загинали в борба с Последната империя — геройска смърт, — но пък бяха очаквали някаква божествена намеса от страна на Келсайър… и това го безпокоеше.

„Ти знаеше, че задачата е трудна — рече си той. — Беше наясно с бремето, което си поел на плещите си“.

Но какво право имаше? Дори членовете на неговата група — Хам, Бриз и останалите — си даваха сметка, че Последната империя е непобедима. Следваха го заради вярата в него и защото бе придал на плановете си облика на една от онези задачи, които обикновено си поставяха крадците. Но сега един от членовете на групата беше мъртъв — съгледвачът, когото пратиха на бойното поле, потвърди смъртта на Йеден. Войниците бяха набучили главата му на копие край пътя. Същата участ бе сполетяла и повечето офицери.

Планът се беше провалил. Армията бе унищожена. Нямаше да има достатъчно бунтовници, за да завладеят града.

Чу стъпки и вдигна глава. Дали щеше да има сили да се изправи? Вин бе заспала свита на кълбо в краката му, сгънала за възглавница мъглопелерината. Продължителната употреба на пютриум бе изтощила силите й и тя бе рухнала в мига, когато Келсайър каза, че ще прокарат нощта тук. Искаше му се да може да направи същото. Но за разлика от нея, той имаше много по-голям опит в използваното на пютриум. Накрая тялото му щеше да се предаде, но можеше да издържи още известно време.

От мъглата изникна мъж и се насочи към него. Стар мъж, много по-стар от най-възрастния сред войниците. Вероятно бе участник в някоя по-ранна бунтовническа армия — навярно бе обитавал пещерите още преди Келсайър да реши да ги използва.

Мъжът спря до един голям камък до Келсайър и седна с тежка въздишка. Беше направо изумително как един толкова възрастен човек бе издържал на темпото, с което се бяха придвижвали. Келсайър бе пришпорвал армията през целия ден, за да се отдалечат колкото се може повече от пещерите.

— Ще спят неспокойно — рече старецът. — Не са свикнали да нощуват в мъглите.

— Нямат избор — отвърна сухо Келсайър.

— Вярно. — Старецът го изгледа с неразгадаемо изражение. — Не ме позна, нали?

Келсайър помисли и поклати глава.

— Не. Аз ли съм те вербувал?

— В известен смисъл. Аз съм един от онези в плантацията на лорд Трестинг.

Келсайър зяпна от изненада, познал най-сетне голата глава и уморената, но горда поза.

— Ти си старецът от онази нощ. Как се казваше…

— Менис. След като уби Трестинг, ние се скрихме в пещерите и бунтовниците ни приеха при тях. Мнозина от нашите след време напуснаха и отидоха да си търсят работа по други плантации. Някои останахме.

— Защо не си легна да спиш? — Келсайър кимна към лагера.

Менис сви рамене.

— Някои от нас не могат да се бият. Но умеем други неща.

Келсайър се наведе напред.

— Какво стана, Менис? Защо Йеден предприе този самоубийствен ход?

Менис въздъхна.

— Макар че мнозина свързват глупостта с младостта, забелязал съм, че мъже вече на години може да са глупави като деца. Йеден… какво да ти кажа за него. Той е… беше от онези хора, които лесно се увличат. Както от теб, така и от репутацията, която ти му създаде. Някои от офицерите му смятаха, че ще е добре да изпитат хората си в истинско сражение, и решиха, че едно нощно нападение срещу Холстепския гарнизон ще свърши работа. Но явно се е оказало по-трудно, отколкото предполагаха.

Келсайър поклати глава.

— Дори да бяха успели, армията щеше да е разкрита и безполезна.

— Те вярваха в теб — тихо каза Менис. — Бяха сигурни, че няма да се провалят.

Келсайър въздъхна и мълчаливо се загледа в мъглите.

— Какво ще стане с нас? — попита Менис.

— Ще ви разделя — отвърна Келсайър. — Ще се приберете на малки групи в Лутадел и ще се смесите с населението там.

Менис кимна. Беше изморен, дори изтощен, но не си тръгваше. Келсайър разбираше как се чувства.

— Помниш ли разговора ни в плантацията на Трестинг? — попита старецът.

— Малко — отвърна Келсайър. — Опита се да ме разубедиш. Каза да не създавам неприятности.

— Но не те спрях.

— Менис, изглежда, ме бива само в това. Сърдиш ли ми се за онова, което направих там? И за живота, който те принудих да водиш?

Менис помисли, после кимна.

— Да. Но донякъде съм ти и благодарен. Вече си мислех, че с живота ми е свършено — очаквах деня, в който ще се събудя и няма да намеря сили да стана. Но… в пещерите открих нов смисъл. Затова съм ти благодарен.

— Дори след това, което стана с армията?

— Не бива да виниш само себе си, младежо — изсумтя Менис. — Тези хора сами избраха смъртта. Може ти да си ги подтикнал, но не ти взе решение вместо тях. Пък и това не е първото потушено бунтовническо движение. Ни най-малко. В известен смисъл ти постигна много — събра армия с внушителни размери, въоръжи хората и ги обучи, както никой преди теб. Може би събитията се развиха твърде бързо, поне спрямо очакванията ти, но трябва да се гордееш със себе си.

— Да се гордея? — попита Келсайър невярващо. — Тази армия трябваше да събори Последната империя, а не да позволи да я разбият в някаква незначителна битка на седмици път от Лутадел.

— Да събори… — Менис го погледна намръщено. — Наистина ли си мислеше, че можеш да го постигнеш?

— Разбира се — отвърна Келсайър. — Защо иначе ще събирам армия?

— За да се съпротивляваме — отвърна Менис. — Да се бием. Затова бяха дошли онези мъже в пещерите. Въпросът не беше дали ще спечелят, или ще загубят — въпросът беше да се опълчат по някакъв начин на лорд Владетеля.

Келсайър го погледна учудено.

— Значи ти от самото начало си очаквал армията да бъде разбита?

— Че какъв друг край можеше да има? — попита Менис, надигна се и поклати глава. — Някои сигурно си мечтаят други неща, момко, но лорд Владетеля не може да бъде победен. Веднъж ти дадох съвет — казах ти да внимаваш при избора на битките, в който участваш. Е, ако питаш мен, тази си заслужаваше. А сега нека ти дам друг съвет, Келсайър, Оцелели от Хатсин. Трябва да знаеш кога да се отказваш. Ти се справи добре, по-добре, отколкото мнозина очакваха. Тези твои войници избиха цял гарнизон, преди да бъдат обкръжени и изтребени. Това е най-великата победа на скаа от векове. Но сега е време да си вървиш.

След тези думи старецът му кимна почтително и се отдалечи към лагера.

Келсайър го изпроводи с втрещен поглед. „Най-великата победа на скаа от векове…“

Ето срещу това се беше борил. Не само срещу лорд Владетеля и благородниците. Беше се съпротивлявал на хилядолетно примирение, на хилядолетия живот в общество, което определяше смъртта на пет хиляди души като „велика победа“. Животът беше толкова безнадежден за обикновените скаа, че намираха успокоение дори в предопределените поражения.

— Това не беше победа, Менис — прошепна Келсайър. — Но ще ви покажа какво е победа.

Усмихна се насила. Усмихваше се въпреки мъката от смъртта на тези хора, усмихваше се, защото го правеше винаги. Така бе доказал на лорд Владетеля — и на себе си, — че не може да бъде победен.

Да, той нямаше да се откаже. Още не беше приключил. Изобщо.