Последната кашмирска роза

Глава 18

Тъй като имаше да убие половин час преди вечерята у Нанси, Джо се запъти към столовата, за да напълни табакерата си от една от многото кутии, винаги заредени с дебелите овални цигари, носещи полковия знак и доставяни от Фрайбург и Трейър от Лондон. Завари масата подредена само за четирима; очевидно всички останали щяха да вечерят на празника Маноли или като него — у Нанси, а столовата беше тъмна. От мрака го поздрави приветлив глас.

— О, Сандиландс сахиб, сър. Добър вечер. Мога ли да ви помогна с нещо?

Беше гласът на Суман Чатърджи, бенгалец и полкови чиновник. Очевидно и домакин на стола, тъй като седеше на маса в малка канцелария, обкръжен от бележки, подредени в спретнати купчинки. Джо го бе срещал един-два пъти в стола. Харесваше неизменната му вежливост, възхищаваше се на величествената му физика, но преди всичко ценеше педантичния му, идиоматичен английски със силен акцент.

— Никога ли не си почивате, бабу джи37? — попита той.

— О, сър, това не е просто работа! Това е страст! Обичам да поддържам всичко в отлично състояние и пълен ред. Обичам да съм сигурен, че всички сметки излизат, затова и смятам сега.

С усещането, че се изисква нещо повече от вежлив интерес, Джо попита:

— По каква система работите, Суман?

— О, сър, ето каква, вижте: офицерите всеки ден подписват бележки за дължими суми. Уф, какъв ужасен правопис! Идват при мен, аз ги вписвам в една счетоводна книга и изпращам сметките от стола точно на първо число всеки месец. Предшественикът ми беше — божичко! — страшно разпилян гражданин. Отне ми дяволски много време да подредя кашата, която бе оставил след себе си, но сега мога да ви кажа съвсем точно кой, какво, кога и колко е консумирал. Вижте — ето ви и вас: Сандиландс, Дж. (П). „П“ означава почетен член на стола, а тук виждате, че Смайт сахиб е отсъствал. Срещу името му съм отбелязал „(Отс.)“. О, да, системата е добра.

Възхитен от равния калиграфски почерк, Джо каза искрено:

— Суман, не ви ли се е искало да използвате таланта си по-добре? Би трябвало да сте в управлението — вие сте олицетворение на подредеността и направо гений по отношение на числата.

— И за сто хиляди рупии — отвърна Суман, като се усмихна широко и махна с ръка — не бих си сменил работата! В края на краищата съм член на горд полк и дори се надявам да напиша неговата история. Освен това, кой ще поддържа всичко в пълна изрядност, ако се оттегля? Чувам как всички, от най-малкия до най-големия, казват — и то десет пъти на ден — „Питай Чатърджи, той със сигурност знае“. И в повечето случаи наистина знам!

— Откога се водят данните? — попита Джо, без да се интересува от нещо конкретно.

— От 1898 г. — веднага отговори Суман, — когато Ставърдейл сахиб е командвал полка. Но под моите грижи данните се водят от петнайсет години.

— Значи ако ви попитам кой е изпил две чаши портвайн след вечеря на 18 ноември 1899, можеш да ми кажеш?

— Чак оттогава не, но откакто аз се занимавам с тези дела — със сигурност!

— Нека — каза Джо — посоча случайна дата. Да видим например 17 март, да речем, 1910 година?

— О, няма проблеми. Това е по моето време.

Той се изправи, вдигна с мъка внушителните си ръце над главата и взе от висок рафт голяма сметководна книга с ивица лейкопласт, на който пишеше: „1908 — 1910“. Сложи я на масата пред Джо и започна да разлиства страниците. В развихреното въображение на Джо от сухите страници се надигна едва доловим полъх на напоени с вино коркови тапи, бренди и трихинополски пури.

— Ето, вижте — каза гордо Суман. — Ето тук… март… седемнадесети. Било е събота. А… о… онази вечер… Не сте избрали добра вечер. Тогава почти никого нямаше в стола. Всички бяха отишли на някакво увеселение. През март има много увеселения — това е краят на сезона, когато много мемсахиби си тръгват към хълмовете. Ето, сър, пет вечери онази вечер.

Избута книгата до лакътя на Джо.

— Не са кой знае колко, но са се изпили значителни количества, виждате ли, сър? О, би могло да се каже, че портвайнът се е лял онази вечер.

Джо не отговори. Гледаше в столовия архив за вечерта преди дванайсет години, когато Доли Прентис е била изгорена жива. Както се очакваше, името на Прентис не присъстваше. Бил е в Калкута. Но петима други са присъствали.

Имената им привлякоха удивения му поглед и го заковаха на страницата. Прочете ги отново и шепнешком ги изрече. Майор Харолд Кармайкъл, д-р Филип Форбс, капитан Джон Симс-Уорбъртън, младши офицер Уилям Съмършам и накрая име, което бе непознато за него: някой си Ричард Темплар, младши офицер.

— Всичко наред ли е, сър? Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита Суман, обезпокоен от дългото мълчание на Джо.

— О, да, моля ви. Ще ми помогнете ли да разбера съкращенията? Тук пише „Кармайкъл 5-п“?

— Това означава пет чаши портвайн, сър. А ето тук пише, че доктор Форбс сахиб е изпил три чаши портвайн и 1-б, това е една чаша бренди. Съмършам сахиб, 4-п, това е четири чаши портвайн, а Симс-Уорбъртън — три чаши портвайн и една ш. б. — шери бренди.

— Доста весело трябва да е било — подхвърли Джо.

— О, да, сър, голямо пиене е паднало, без съмнение!

— А тук, какво означава това В. С.?

— А, да, това сигурно е младият сахиб Темплар, сър. Означава „временна служба“. Добре си го спомням. Той бе назначен тук на временна служба за известно време, преди да бъде причислен към сивите с официално обявление в държавен вестник и да поеме към границата, за да се присъедини към своя полк. Много любезен млад джентълмен, сър, и както виждате, не е бил пиян — само две чаши портвайн.

— Твърде умерен, може би не е бил достатъчно богат, за да е в крачка с Кавалерията на Бейтмън?

— Много вероятно, сър.

Тръпки на вълнение преминаваха по гърба на Джо. Той прегледа списъка отново. Пред него бе списъкът на бъдещите вдовци. Първите четирима бяха изгубили съпругите си горе-долу все около тази дата. За петия не се знаеше нищо. Ако жестоката теория, която започваше да се оформя в ума на Джо, трябваше да бъде доказана, този пети офицер, този Ричард Темплар може би държеше ключа към загадката. А Съмършам? Без съмнение той би могъл да хвърли малко светлина върху това съдбоносно събиране? Джо бе поразен от разтърсваща мисъл. Зловещата забава се бе състояла далеч преди войната — Съмършам не е бил женен по това време, по всяка вероятност дори не е бил срещнал бъдещата си съпруга — Пеги тогава е била на не повече от десет.

Полицаят прехвърли в ума си информацията, която бе прочел и чул през последните няколко дни. На този ден през 1910 г. само Кармайкъл и Форбс са били женени. Техните съпруги са били първи в списъка с убитите. Симс-Уорбъртън се оженил през 1912 г. и жена му е била удавена през следващия март. И тогава настъпила паузата. Не заради войната, както той — както всеки — бе допуснал, разбира се, а защото в тази група съпругите се изчерпали! И след осем години Съмършам бил повишен в чин капитан. Джо се сети за ужасната поговорка на Кити — „Капитаните трябва да се оженят“. Капитан Съмършам се възползвал от привилегията, а през март следващата година овдовял.

Той бе търсил; Нанси бе търсила. Наурунгови, баща и син, търсеха в ума си и търсеха физически да открият връзка — нещо, каквото и да е, което да обедини тези жертви и дяволската серия престъпления. Дали това можеше да е връзката? Връзка, обединяваща не жените, а техните съпрузи? Би ли могъл фактът, че са вечеряли заедно вечерта на първата трагедия, сериозно да се приеме като тяхна обща цел? Случайна ли е била сбирката им? Нямаше ли по-дълбок, по-злокобен мотив зад пиянската им вечеря?

Джо си повтори на глас имената, Суман го гледаше недоумяващо, като с мълчанието си даде знак, че е разбрал, че забавното разследване бе придобило нов и сериозен мащаб.

— Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън, Съмършам и младият Темплар — промърмори полицаят. Очевидно нищо общо помежду им; напълно различни по характер и възраст. На пръв поглед изобщо не става дума за приятелско събиране.

Смайваща мисъл му дойде наум. Ами ако всички тези мъже бяха любовници на Доли и Прентис следваше някакъв пущунски обичай да убива техните съпруги? В мига, в който тази идея се оформи, той я отхвърли. Защо ще вечерят всички заедно, и то точно вечерта, в която загива Доли? И дори живото му въображение не можеше да чифтоса Доли с извънредно непривлекателния Кармайкъл или с „любезния млад джентълмен“ Темплар.

И възникваше въпросът за Прентис. Първият опечален, пакостникът на групата, онзи, за когото не се знае нищо. Каква е връзката му с останалите от компанията? Ако изобщо имаше връзка? Той също е мартенски вдовец. От мъжете в списъка Съмършам бе някъде тук в базата. Сутринта Джо щеше да го разпита отново. Но междувременно имаше друг свидетел, на непосредствено разположение.

— Вие бяхте ли тук онази вечер, бабу джи? — попита Джо.

— О, да. На скромна длъжност по това време. Помощник-писар заради безредиците. Но бях там и помня пожара. Пожара в къщата на полковник Прентис. Беше ужасно. Доста неща си спомням… — гласът му заглъхна.

— Какво си спомняте в общи линии? — запита Джо. — Кажете ми, ако можете в едно изречение, най-важното от онази вечер!

— Пълен хаос, сър! Пълен страховит хаос! Темплар сахиб и началникът на медицинската служба призоваваха: „Хайде, момчета!“ Кармайкъл сахиб викаше: „Гледайте си работата! Стойте си по местата!“ Сигналната тръба свиреше, писъци и дори изстрели. А през това време сивите бяха твърде пийнали, за да мислят. Наблюдаваха огъня от верандата, като че ли имаше фойерверки, сър. Докато гледаше, Симс-Уорбъртън сахиб нареди да му се сервира на верандата шери бренди. Накрая докторът Форбс сахиб заповяда да му доведат коня. Всички отидоха в къщата, но твърде късно. А мемсахиб Прентис бе мъртва. Много позорна история. Но ние не си говорим за тези неща, защото сме рамо до рамо, хълбок до хълбок, като добри другари. На вас мога да ви го споделя, защото много време мина оттогава, а вие сте един от нас, в края на краищата. Но Кармайкъл се върна и имаше вид — мислих си тогава — на смъртник, не каза и думичка, а си отиде право вкъщи. А Темплар сахиб (той беше още момче; слугата му ми каза, че се бръснел на три дни) дълго плака онази нощ.

Най-много от всичко Джо имаше нужда от миг спокойствие или не толкова от миг, а от половин час спокойствие, за да асимилира това, което Суман току-що му беше казал. Щеше му се да поговори с Нанси. Погледна Суман в лицето — усмихнато, но загрижено — и му се прииска да преминат подробно през цялата вечер на 17 март 1910 г., но поглед към часовника му подсказа, че го чакаха — почти закъсняваше — за вечеря у Нанси, и с прекалено щедри и няколкократно повторени думи на взаимно уважение те се разделиха.

Дълбоко озадачен от всичко, което бе чул, Джо се отправи към къщата на Нанси, но щом прекоси площада, възпря го една мисъл. Тревожна мисъл, ужасяваща мисъл. Темплар! Какво се знаеше за Темплар? Къде беше той? Още ли бе жив? Най-вече — женен ли беше? Единственият участник във фаталната вечеря, за когото не се знаеше нищо, единственият участник в онази фатална вечеря, който може би имаше съпруга, а ако имаше съпруга — затваряйки цикъла, не беше ли тя в опасност? Как, по дяволите, човек можеше да разбере в осем часа в събота вечерта дали някакъв си неизвестен офицер от армията е женен или не?

Хрумна му радостна мисъл — чичо Джордж! Всезнаещият чичо Джордж, който разполагаше с всякакъв род информация. Телефон? Къде бе най-близкият телефон? Имаше телефон в мрачната преградена кабина във вестибюла в офицерската столова. Дали работеше? Джо се сети, че досега не бе провеждал телефонен разговор в Индия.

Пое към кабинката и в тъмното съзря малка дървена кутия с ръчка. Не съвсем уверен, той вдигна слушалката и завъртя ръчката. За негова изненада и възхита почти на мига делови евразийски глас, изяждащ сричките, каза:

— Номерът, моля?

— Не го знам — подхвана Джо. — Искам да се свържа с изпълняващия длъжността губернатор на Бенгал в Калкута. Сър Джордж Джардайн.

Отговорът дойде веднага:

— Имам го този номер, сър.

Скотланд Ярд не можеше да се справи толкова експедитивно. След кратка пауза се обади мек глас на английски.

— Резиденцията Калкута.

— Бих искал — каза Джо — да разговарям с губернатора. Инспектор Сандиландс е на телефона. Спешно е, моля.

— Сър Джордж се готви да вечеря — съобщи хладно гласът.

— В такъв случай — настоя Джо — ще трябва да му кажете, че го търся. Възможно най-бързо, моля.

Джо дочу следния разговор.

— Кой?

— Някой си инспектор Сандиландс.

— О! А? Свържи ме.

И след кратко пращене и бръмчене дрезгавият глас на чичо Джордж.

— Сандиландс! По важен въпрос ли ме търсите? Казвайте колкото можете по-бързо, моля ви! Тъкмо излизам да вечерям.

— Може да се окаже важно — каза Джо — и по-късно ще ви обясня защо ме интересува, но един подофицер, Ричард Темплар, е бил разквартируван в базата през 1910 г. На временна служба. Присъединил се е към своя полк на северозападната граница. Спешно ме интересува дали е женен.

Чичо Джордж се засмя мило.

— Тази вечер късметът е на ваша страна, Сандиландс! Стойте на линията, моля ви! — и губернаторът рече настрани: — Фреди! Изчакай за миг, Фреди! Кажи ми чувал ли си за някакъв офицер Темплар. Служи на границата. Познаваш ли го? Познаваш го? Чудесно. Служи в 10-и полк. Бил си в една бригада с него! А женен ли е? Не. Сигурен ли си? — чичо Джордж се върна на линията: — Не, не е женен. Току-що хванах в крачка един приятел, който излиза на вечеря, и той очевидно много добре го познава. Явно не е женен. В момента не е в страната — в домашен отпуск е и ще се върне в полка следващия месец. Новината добра ли е или лоша е?

— Добра е — рече Джо. — Със сигурност снема напрежението.

— Ще ми кажете ли за какво става дума? — поинтересува се чичо Джордж.

— Бих ви казал, но ще отнеме време. Поканен съм на вечеря у Нанси и закъснявам, а вие отивате на вечеря — може ли утре да поговорим по въпроса?

— На всяка цена — отговори чичо Джордж, гъргорещият му глас едва се чуваше.

В къщата на Нанси очевидно цареше увеселение и Джо, отмалял от облекчение, се отправи нататък. Всички стаи в къщата светеха, а от двете страни на алеята към предната врата бяха наредени свещи в стъклени буркани. Имаше необичайно голям брой слуги, много от които, досети се Джо, наети за тази вечер от други семейства. Същото се забеляза и по-късно, когато бе поднесена вечерята. Порцеланови съдове, чаши и плата бяха събрани от други домакинства според практичния индийски обичай.

Подпирайки се на бастун, ръка за ръка с Нанси, Андрю Дръмънд стоеше на верандата — гостоприемна и просторна. Нямаше възможност да поговорят насаме с Нанси, но, изглежда, градусът на тържеството бе намалял за момента и по-късно вечерта той щеше да я изненада с новината.

— Сандиландс, скъпи приятелю — възкликна Андрю с широко движение с ръката, — колко се радвам да те видя! Взехме да се притесняваме, че си се изгубил. Но ето те и теб! Кого познаваш и кого не познаваш? Нека да спазим реда по старшинство. Аз ще те представя. Кити! Мисля, че се познаваш с инспектор Сандиландс. И с Прентис се познавате, разбира се, а едва ли е нужно да насочвам вниманието ти към царицата на бала…

Не беше нужно да насочва вниманието на Джо към Мидж Прентис. От момента, в който пристигна, както всички останали мъже, той не можеше да откъсне поглед от нея. Смееща се и весела, тънката й момчешка фигура, подчертана от рокля от крепдешин в яркочервено, самата тя изглеждаше пламенна. Веднага се приближи до него, поемайки и двете му ръце в своите.

— Добър вечер, инспекторе, или след веселото ни пътуване от Калкута вече мога да кажа здравей, Джо! Как върви разследването? Може би трябва да вдигнем тост за теб? Андрю… — и тя махна с ръка към управителя. — Андрю казва: „Да пием за хрътката, която души по земята“, затова — за твое здраве!

Тя взе една чаша от минаващия слуга и подавайки я на Джо, се чукна с него и го удостои с поглед, по който човек можеше съвсем естествено и бързо да ги приеме за двама стари приятели и заговорници.

— Какво ще кажеш за подаръка ти? — Джо се обърна към Прентис. — Малката статуетка от слонова кост?

Прентис извади от устата си тънката пура и отвърна:

— Красива е! Наистина е хубава и датира от стар период. Струва двойно повече от цената, която тя е платила.

— Мислиш ли — попита доволна Мидж, — че мога да си изкарвам прехраната като експерт по индийска еготика… — тя се затрудни с тази дума и опита отново: — Еротика исках да кажа.

— Чакай първо да те видя, че поне си опитала! — каза Прентис и всички се засмяха.

Двама нисши офицери от сивите наобиколиха Мидж и Джо се озова в компанията на Кити.

— Това проклето дете все повече започва да прилича на майка си — отбеляза тя. — Доли имаше око за всички индийски неща и хората, разбира се, й подаряваха индийски украшения! Голяма колекция имаше. Изгоряла е при пожара, предполагам. — Тя хвърли още един критичен поглед към Мидж. — Външният вид, вкусът, жизнеността и ако не греша, същия ищах към шампанското! Скучният и сух Прентис ще види зор! Всички необвързани мъже в базата и вероятно доста от обвързаните ще бъдат в краката й! Да му се не види, инспекторе, всичко се повтаря. Това ме връща двайсет години назад, а привлекателността и обаянието са си същите. Наследство! Откъде действително идва? А сега кажи нещо за себе си. Какво стана с теб след чая у нас — тогава разтуптя няколко сърца.

— И моето сърце се разтупка, да ти кажа право, заобиколен от толкова много чар — каза Джо.

— Ах, ти! Очаквах, че ще кажеш: „Единствена Нанси е обзела мислите ми.“

— Кити! — изрече смело Джо. — Остър език имаш! Спести ми аматьорските си хипотези и запомни — аз съм полицай, изпратен по служба!

— Който само бъхти, без да се развлича, той ще оглупее — обобщи Кити.

И вечерята бе сервирана.

Имайки предвид краткото време, с което разполагаше Нанси, за да организира събирането, вечерята бе изненадващо добра. Първо сервираха бекасина върху препечени филийки, след това ястие, подправено с къри, което за малко не проби небцето на Джо, сетне конусовиден ордьовър (сигурно бе приложено чудо на логистиката, за да го донесат на масата!) и накрая неизвестна риба, сервирана върху препечени филии като солено ястие след ядене. С предястието — червено вино, с десерта — шампанско, а дамите, изправили се след знак от Нанси, изчезнаха.

Господата се отправиха към градината; в тъмното пурите им блещукаха като светулки. Разкопчаха се като по команда и застанаха в редица в края на моравата. Джо се озова до Прентис.

— Това е — обясни Прентис — британско-индийски обичай. Сигурно го има и в Англия, но аз не мога да свикна с него. Аз съм пущун до мозъка на костите си. На границата това би се приело като доста шокираща проява.

Проклет да беше Джо, ако оставеше Прентис да се държи снизходително с него.

— Всички си имаме ритуали — сговорчиво рече полицаят. — И на границата ги има, предполагам.

Прентис вдигна рязко поглед.

— Да, всички си имаме ритуали.

Присъединиха се към дамите, а внушителната фигура на Кити се приближи до него и го хвана под ръка.

— Можеш да ме придружиш до Клуба — каза тя. — Като бях малка, на никого и наум не би му дошло да извърви пеш стотина ярда. Времената се променят.

Тръгнаха пеш, Мидж под ръка с Ийстън и Смайт, Джо под ръка с Кити, Нанси — между Прентис и Андрю Дръмънд.

Когато пристигнаха в Клуба, в него също цареше веселба. Оркестърът за танци към шропшърската лека пехота свиреше полка и за удивление на Джо всички сиви офицери бяха облекли пижами над униформите си.

— Нощта на Маноли, нали разбирате — обади се Прентис. — Извинете ме за момент.

Приближи се до една маса, върху която бяха наредени най-различни нощни одежди, и си избра широка колосана бяла риза. С помощта на чуруликащата Мидж той с мъка си я нахлузи и я раздипли върху парадната куртка. Останалите офицери си бяха поставили за цел да изглеждат абсурдно, но не и Прентис. Той носеше ризата с вид на човек, който нарочно се е облякъл за свещеническа церемония.

Джо изтанцува великолепен валс с Кити, спря за едно питие при Андрю и надявайки се, че не се набива твърде много на очи, се възползва от възможността да притисне Мидж в обятията си за втора полка.

— Едно, две, три, хоп — весело подвикна Мидж. — Бива си те, Джо! — и добави, докато се въртяха в кръг из залата: — Искам да ме видят!

— Нима всички не искаме същото? — запита Джо. — Аз го искам със сигурност!

След края на танца Мидж го хвана за ръката.

— Имам нещо да ти кажа — рече тя. — И Нанси трябва да го чуе! Нанси! Искам да споделя една тайна! Елате някъде, където можем да поговорим!

— Е — вметна Нанси, — няма по-подходящо място за споделяне на тайни. Но дори в този ранен час от вечерта уютните кътчета, изглежда, са заети. Ако имаш тайни за разкриване, по-добре да идем на верандата.

— Чуйте — прошепна Мидж, оглеждайки се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и ги хвана под ръка. — Нали ви казах, че има някой.

— Има някой в живота ти? — сети се Нанси.

— Да. Някой в живота ми. Ако пристигне навреме, ще ви запозная! Той пътува насам от Калкута! Бие целия този път, за да ме види!

— Кажи ни нещо повече — подкани я Джо. — Разкажи ни за този щастливец. Засега знаем само това, че играе пикет и че е твоят рицар в бляскави доспехи!

— Ами първо — поде Мидж, — той е офицер от гурките — май ви го казах, — запознахме се на кораба. И двамата се качихме в Марсилия. Ще ви хареса! Аз го обожавам! Но това не е всичко. Ще ви споделя нещо доста странно. Не ми го беше казал, докато не се опознахме по-добре, и чак тогава го научих и вярвам, че ще съгласите — това е най-романтичното нещо, което сте чували! Вечерта на пожара — нали разбирате за какво говоря?

И двамата кимнаха.

— Знаем какво имаш предвид под пожара.

— Значи вечерта на пожара той е бил там! Не само, че е бил там, ами те ме били скрили между някакви саксии… — тя се засмя неодобрително, с което показа колко странно е някой с нейния чар и финес да бъде намерен между купчина саксии. — И той ме открил! Измъкнал ме и се погрижил за мен. А на кораба рече — когато станахме много близки приятели, разбира се — „Това не е първият път, в който те целувам“. Защото когато ме измъкнал, ме целунал и никога не забравил този миг. „Знаех, че един ден пак ще те открия“, каза ми. Романтично е, нали? О, колко искам да дойде тази вечер! Сигурна съм, че ще го харесате. Надявам се, че и татко ще го хареса.

— Да не би да искаш да кажеш — попита предпазливо Джо, — че става дума за Ричард Темплар, понастоящем офицер в десети полк на гурките? И може би този Ричард Темплар ще пристигне тази вечер?

— Да — щастливо отвърна Мидж, — точно това искам да кажа. Радвам се, че сте чували за Дики! И трябва да го наричате Дики — всеки така го нарича — тя се усмихна на Нанси. — За татко ще бъде изненада, но ми се щеше първо на теб да ти кажа, Нанси, та после да ми помогнеш да го предразположим да се чувства добре дошъл.

— Да го приемат радушно в обществото ли? — попита Нанси.

— Точно така! Вълнуващо е, нали? За мен е вълнуващо. Чудя се какво ли ще си кажат другите? Така! Вече знаете! Радвам се, че го споделих с някого. Знам, че си падам малко по флиртовете. Всеки го казва, сигурна съм. Но Дики е някак различен. Той е сериозен.

— Ето ви и вас! — долетяха бодрите гласове на Ийстън и Смайт. — Намерихме ви и двете!

— Каня те на следващия танц, Мидж — рече Смайт.

— И аз те каня на следващия танц — обърна се Ийстън към Нанси. — Налага се да ни извините, сър.

— Разбира се — каза Джо, доволен, че ще има възможност да асимилира информацията, която току-що беше получил, и да предвиди евентуалните последици. Обърна се и се вторачи през прозореца в осветената зала. Изглежда, спазвайки традицията на танците Маноли, оркестърът поддържаше темпо и силен звук, в случая изпълняваха фортисимо „Синият Дунав“.