Последната кашмирска роза

Глава 2

Калкута, 1922 г.

Инспектор Джоузеф Сандиландс от Столичната полиция се радваше, че си отива вкъщи. Радваше се, че шестмесечната му командировка от Скотланд Ярд в бенгалската полиция най-накрая щеше да свърши.

Беше му дошло до гуша от Индия. Беше му дошло до гуша от горещината. Беше му дошло до гуша от миризмите.

Макар че не му бе непознато бунището, което представляваше лондонският Ийст Енд, никак не можеше да приеме заобикалящата го мизерия. И все още се възмущаваше от социалните формалности в Калкута. Като лондонски полицай положението му беше най-малкото неустановено в обществото в Бенгал. Беше броил дните до момента, в който щеше да си събере багажа, да се сбогува и да си тръгне, но дори това удоволствие му бе отказано; нямаше начин — слугата му опакова багажа. Но независимо по какъв начин, това най-накрая беше сторено и утре той щеше да си замине.

За последен път — искрено се надяваше, че е последният път — той влезе в кабинета си. За последен път изруга повредения електрически вентилатор. За последен път се смути от търпеливото присъствие на прислужника, чиято задача бе да размахва едно голямо ветрило, закачено на тавана, което разместваше, но не разпръскваше тежкия въздух. На бюрото му обаче лежеше малък плик. На гърба бяха отпечатани думите: „Канцелария на губернатора“.

Неспокойно отвори плика и прочете:

Следваше нечетлив подпис и думите: „Сър Джордж Джардайн, изпълняващ длъжността губернатор на Бенгал“.

Писмото не му звучеше добре. Можеше ли да се престори, че изобщо не го е получавал, и просто да си тръгне? Не, щяха да го хванат на местопрестъплението, а имаше ли нещо по-смущаващо от това да го върнат обратно от пристанището под полицейски конвой? По-добре не рискувай! Погледна ядосано през прозореца и наистина отвън стояха двама водачи на рикша в ливреи, чакащи да го заведат при губернатора. По време на командировката си той беше срещал Джордж Джардайн веднъж или два пъти по официален повод и остана с добро впечатление от достолепния възрастен заместник-консул, дошъл от пенсия, за да запълни овакантеното място между двама титуляри.

Срещата явно беше официална и той се спря във вестибюла да провери външния си вид.

— Боже! Изглеждаш уморен, Сандиландс! — измърмори на отражението си.

Все още донякъде се надяваше да види пламенния младеж, който беше заминал за войната с шотландските полкове, но въпреки че косата му бе още черна и гъста, след четири години във Франция и четири години в полицията изражението му сега беше бдително и скептично. Стара рана на челото — лошо зашита — бе повдигнала края на едната вежда, така че лицето му дори насън имаше неизменен въпросителен израз. За шест месеца индийското слънце сякаш беше обезцветило сивите му очи и потъмнило кожата му. Но в Индия поне всичко, което притежаваше, биваше излъсквано, без да е изрекъл и думичка. Той оправи черния си колан „Сам Браун“, блестящ като стъкло, сребърните отличителни знаци за звание и лентите на медалите; червеното и синьото на Ордена за особени заслуги и трите му ордена от войната почти закриваха синьото на полицейския медал. Изглеждаше добре.

Рикшата потегли без команда, водачите се движеха с бърза и отмерена крачка през блъсканицата на уличното движение. Хората правеха път на рикшата с губернаторската ливрея.

„Още шест месеца — помисли си той — и май ще свикна с това. Определено е време да си вървя.“

— Добро утро, Сандиландс — каза губернаторът, сякаш поздравяваше стар приятел. Надявам се, не е твърде рано за по една чашка? Уиски със сода?

„Напротив, помисли си Джо, прекалено рано е, но какво можеш да направиш?“

Той видя Джардайн да налива с щедра ръка две чаши.

— Получих бележката ви, сър — каза Джо, като се надяваше да не издава възмущението, което изпитваше.

— Да, и тъй… — поде губернаторът. — Странна работа. Телеграфирах на вашите хора в Лондон, дано не възразявате, че съм го направил през главата ви, така да се каже. Но — лекцията ви онази вечер — бях доста впечатлен… Всички бяха впечатлени. Отворихте ни очите за толкова неща! Не искам да омаловажавам нашите момчета — те си вършат чудесно работата, — но са затънали до уши и дочух, че вероятно имаме нужда от малко помощ. Може би не е вярно, разбира се. Започнат ли жените да клюкарстват, никога не знаеш със сигурност къде ще му излезе краят и… — той спря за малко и отпи от питието. — Заповядайте, почерпете се. Но истината е, че телеграфирах на шефа ви, за да го помоля да ви ползваме назаем още малко. Тук всички ще се зарадват — проблемът обаче не е при нас, а на едно място на име Паникхат на около петдесет мили южно от тук. На жп линията е. Едно приятно пътуване, а те ще ви настанят в блясък и разкош, без съмнение. Доста свестни са там колегите. Това е граждански и военен пост.

Джо Сандиландс слушаше с усилие.

„Вече можех да плавам по река Хуглия! Защо не тръгнах снощи, по дяволите?“

Губернаторът продължи:

— Предполагам, че не са били точно такива плановете ви, но ако поемете задачата, мисля, че няма да навреди на кариерата ви. Както ви казах, там има много добри момчета — Кавалерията на Бейтмън. Наричаме ги „Бенгалските сиви“ — сиви коне — индийският еквивалент на „Шотландските сиви“, нали ги знаете… Но да не губим повече време в приказки.

Той вдигна едно писмо, държейки го за ъгълчето.

— Всичко е тук, но бих искал да ви запозная с един човек — сякаш с неохота стигна до същността на въпроса, като най-накрая завърши: — Става дума за моята племенница. Тя е тук някъде… Съпругът й е управител в Паникхат и те живеят там. Между нас да си остане — но наистина между нас да си остане, — той е един такъв кротък… всичко дава за спокойствието си. Няма живец у него. Може би Нанси се зае с този въпрос просто от скука. Но — не знам — двамата явно си живеят доста щастливо. Във всеки случай Нанси блести като нова рупия и — а! Нанси, скъпа, ето те и теб! Това е инспектор Сандиландс. Сандиландс, моята племенница Нанси Дръмънд.

За първи път откакто му бе съобщена ужасната новина, Джо осъзна евентуалната възможност за компенсация в тази толкова неприятна спънка в живота му. Споменаването на съпругата на управителя мигновено бе породило най-потискащата представа за британско-индийската порядъчност, но жената пред него доста го изненада.

Едно, че беше с двайсет години по-млада, отколкото той очакваше, и друго, тя бе елегантно, дори модерно облечена. Бяла копринена блуза, добре скроени бричове за езда, широкопола шапка в едната ръка, мухогонка в другата и въпросителен, ако не и леко недоверчив поглед. Той се опита да не я преценява твърде очебийно. Усещаше обаче, че тя го оглежда внимателно. Можеше да стане доста забавно.

— Нанси — каза губернаторът, — седни сега и разкажи на Сандиландс това, което сподели с мен. Аз го предупредих, че тази история може изобщо да не е вярна, но ти поне ме заинтригува и ще направим всичко възможно да го заинтригуваме и него.

Нанси седна на стола срещу Джо и го погледна сериозно и продължително, преди да заговори. Сега тя беше по-близо и той забеляза, че красивото й лице бе бледо и опънато. Не се опита да се усмихне, а направо премина към своя разказ. Гласът й беше тих и ясен, тонът — настоятелен. Очевидно неведнъж беше репетирала изложението си.

— Преди една седмица в гарнизона се случи нещо ужасно. Пеги Съмършам, съпругата на Уилям Съмършам, капитан в сивите конни части, бе намерена мъртва в банята с прерязани вени. Разбира се, всички смятат, че е самоубийство, но наистина няма абсолютно никаква причина за това. Женени са отскоро. Имат голяма разлика във възрастта — характерно е за Индия, хората не бързат да се задомяват, докато не направят кариера, и всъщност един офицер не встъпва в брак преди трийсетата си година. Човек невинаги може да прецени, естествено, но те изглеждаха не просто щастливи, а много щастливи заедно. Често казваха за тях: „Идеалното семейство“.

Знам, че в Индия стават странни неща, но сами по себе си фактите, поне според мен, бяха подозрителни и Бълстроуд, началникът на полицията, като че ли не успя да задоволи никого с обяснението си. В един момент всички си мислехме, че той ще му намери леснината и ще арестува горкия Били Съмършам…

— Хайде, Нанси — подкани я губернаторът, — кажи го направо.

— Извинявай, чичо! И вижте това… — тя взе един плик от бюрото на чичо си, извади две снимки и ги подаде на Джо.

Той стисна устни с погнуса.

— Кой ги е правил?

— Ами, всъщност аз…

— Племенницата ми е служила три години като медицинска сестра на Западния фронт — каза губернаторът в оправдание, но доволен от уточнението, и се облегна.

— Господин Сандиландс, вана, пълна с кървава вода, уви, не е нищо на фона на това, което съм преживяла. От непосредствен опит съм наясно с раните. Дори с прерязаните вени… — тя спря, смутена за миг от спомените си. — За вас, предполагам, е доста шокиращо, че съм била в състояние да присъствам на тази ужасяваща сцена и да снимам.

В желанието си да не прекъсва потока на разказа й Джо само кимна. Наистина смяташе, че е шокиращо, но съзнаваше, че шаблонното опровержение не би заблудило тази решителна жена. Професионалното му любопитство жадуваше за подробности относно това как Нанси бе успяла да направи толкова ясни снимки при трудните обстоятелства, но той замълча и я погледна, както се надяваше, с уместна смесица от състрадание и насърчение.

— Да, така е, бях изключително потресена. Тя ми беше приятелка, господин Сандиландс, и не ми беше лесно. Но тогава е горещият сезон. Не можах да направя кой знае колко, за да остане непокътнато мястото на убийството. Бълстроуд издаваше заповеди тялото да се изнесе и веднага да се погребе и възложи на кхидаматгара4 да се погрижи за почистването на банята. Влязох вътре и настоях Андрю — това е съпругът ми, управителят — да му даде сигнал да спре. Разбира се, тялото трябваше да се погребе след бърза аутопсия, извършена от гарнизонния лекар, но успяхме да накараме слугите да не докосват почти нищо в банята. Не искам да се намесвам, разбира се… — Губернаторът се усмихна иронично — … но не би било излишно да се поговори с лекаря. Той се казва Халоран. Не го познавам твърде добре. Ирландец. Доста военни лекари са ирландци. Изглежда много симпатичен.

— Запазили сте недокоснато местопрестъплението — ако се касае за престъпление, — мисис Дръмънд, при това с вещината очевидно на опитен офицер от Скотланд Ярд. Но учудвам се защо ви е дошло на ума да предприемате тези стъпки…?

— Когато бях тук за последен път преди няколко седмици, чичо ми беше говорил за вас и за вашата работа в Калкута. Отбих се на една от лекциите ви и останах много впечатлена от думите ви. Опитах се да си изпрося среща още там, но вие бяхте обсаден от фаланга старателни млади офицери от бенгалските полицейски сили и трябваше да се оттегля. Но после, когато се случи това, веднага се обадих на чичо, той проведе няколко телефонни разговора, пусна своя чар в употреба и ето ни тук — тя се усмихна за първи път, откакто се бяха запознали, и лицето й се оживи дяволито. — И предполагам, че изобщо не сте очарован!

Джо се усмихна в отговор. Стори му се, че малко неща би могъл да скрие от съпругата на управителя.

— Трудно е да се разгадае, но ако погледнете втората снимка… — изрече тя.

Той се съсредоточи върху китките на мъртвото момиче, заснети в едър план, и тутакси схвана накъде бие Нанси, но я остави да продължи.

— Виждате, нали? Не би могла да го направи сама, съгласен ли сте? — Джо кимна и тя продължи: — Но това не е всичко, нито може би дори най-лошото, инспекторе. След смъртта на Пеги клюките плъзнаха. От три години съм в гарнизона и не бях чула всички измислици… така или иначе, според мен хората решиха, че е свършило… като кошмар. Отшумява, а ти се успокояваш с мисълта, че никога няма да се повтори. И тогава се повтаря. И е по-страшен от предишния. Всички, които са там отпреди войната, с охота ми разказваха тези истории. — Тя се наведе напред в стола си, за да подчертае същината на въпроса. — Господин Сандиландс, всяка година преди войната, като се започне от 1910 г., бива убивана съпруга на офицер от сивите конни части. През март.

Първата загинала е била съпругата на майор Прентис — Дороти. При пожар. Трагично, разбира се, но никой не обърнал голямо внимание, тъй като било съвсем ясно, че е дело на дакойти — бандити. Преди войната в горите и в някои села също гъмжало от бандити. Още ги има, но не е така страшно както преди благодарение на Прентис и останалите. Следващия март през 1911 г. Джоун Кармайкъл, съпругата на полковник Кармайкъл, била смъртоносно ухапана от змия. И в това няма нищо необичайно в Индия, ще кажете — но в този случай странност имало… Следващия март Шийла Форбс паднала в пропаст, докато яздила, а през 1913 г. Алиша Симс-Уорбъртън се удавила.

— И тогава дошла войната.

— Да. Хората се преместили. Смъртната серия била прекратена, а — един Господ знае! — през следващите няколко години имало достатъчно убити, за които хората да се тревожат… и те забравили. Но тази пета смърт възстанови спомените. Започна да се говори, че да се омъжиш за офицер от сивите конни части е високорискована стъпка! Клюките и хипотезите доставят голямо удоволствие на офицершите и те общуват в много затворен кръг. Могат и наистина се докарват една друга до силна паника за най-дребното нещо — представяте си как им се отразява на нервите! Една от жените казва, напълно сериозно, мисля, че ще се връща в Англия. А някои от по-младите хвърлят чоп коя от тях ще е следващата жертва! Просто проява на ненужна храброст, но тя е знак, струва ми се, че напрежението става непоносимо. Инспекторе, трябва да дойдете в Паникхат и да разнищите този случай. Ще разследваме цялата история, ще решим, че тези хипотези, направени наслуки, са неоснователни, и ще успокоим дамите, или… — тя спря за момент и изражението й стана строго, — … или ще намерим това… това… копеле — извинявай, чичо, — което е убило приятелката ми, и ще бъдем напълно сигурни, че няма да може да го извърши никога отново.