Последната кашмирска роза

Глава 22

Дики ги изгледа обидено един след друг.

— Всичко това е абсолютно ненужно. Аз съм напълно способен да се грижа сам за себе си и не виждам причина, който да и било от вас да залага живота си заради мен.

Андрю не обърна внимание на възраженията му, а спокойно повтори това, което току-що бяха уговорили:

— От осем до дванайсет без пет на стража съм аз. От полунощ до четири без пет — Джо, а от четири без пет, докато бъде освободен — Наурунг. Разбрахме ли се? Дики, можеш да бъдеш горд и независим колкото си искаш, но помни с кого си имаме работа — вманиачен и отмъстителен убиец. Не съм пущун, но съм напълно наясно с мелмастията — ще разбереш какво имам предвид. Ти си ми гост, Дики, и ще прекарваш тук толкова часове през деня, колкото можеш да понесеш, както и нощите, с някого, дежурещ на пост до теб. Не казвам, че някой ще те следва всяка секунда като сянка, но един от нас трябва да бъде наблизо по всяко време. Както отбеляза Джо, нищо не трябва да се променя у дома — всички врати и прозорци, които по принцип стоят отворени, ще останат отворени, никакви специални нареждания няма да бъдат давани на слугите. Същото се отнася и за Джо. Няма да обсъждаме въпроса отново, освен ако не сме абсолютно сигурни, че е невъзможно някой да ни чуе. Всеки от нас има огнестрелно оръжие, което трябва да бъде в готовност по всяко време.

Дики се предаде и сви рамене.

— Ох, добре, Андрю — въздъхна той. — Добре, каза си каквото имаше.

— Не съм си казал каквото имам — възрази Андрю. — Издадох заповед.

Така и протече денят. Обикновен паникхатски ден. Мидж и Нанси яздиха заедно, Дики, на кон редом с бенгалските сиви, изигра един-два чъка40 поло. Трудно бе да се определи как Наурунг е прекарал деня, въпреки че явно през цялото време ту беше тук, ту не беше. Преследван от мисълта за многократните молби на чичо Джордж да напише рапорт по случая, Джо седна, за да събере мислите си.

„Ще трябва да го изпратя написано на ръка, помисли си той. Тук е твърде напечено, за да ми го напечатат на машина!“

И започна:

Стандартните полицейски фрази се изтърколиха изпод писалката му. Наложи си да се концентрира, наложи си да пише стегнато, напълно съзнавайки, че всяка двусмислена фраза би могла да бъде перифразирана от бенгалски машинописец в пищна, неуместна проза. Следобед реши, че не може повече да работи; изведнъж почувства нуждата от спокойната компания на Кити и се запъти към къщата й. Докато вървеше по алеята, чу веселия глас на Мидж.

Щом зави зад ъгъла, видя как двете седят заедно до една чаена маса. Само Мидж говореше. Джо се заслуша. Какво ли, чудеше се, ще намери да каже? „Сгодена съм и ще се женя, но баща ми е сериен убиец. Възможно е днес годеникът ми да бъде убит.“ Нещо такова? Но не. Дочу цветист разказ за приключенията й, когато е завършвала училище в Швейцария. Дори описваше какво е носила на танците за края на срока и колко е струвало и призна, че още не го е платила.

Кити слушаше с любов, очевидно се забавляваше и с хитри въпроси подтикваше Мидж към още нетактични откровения.

Той се представи и се присъедини към тях на верандата. След малко, за силно смущение на Джо, Прентис се зададе на кон по алеята. Беше мръсен и потен. Явно бе работил.

— Добро утро, Кити. Добро утро, Сандиландс. А, ето те, Мидж. Търся твоя младеж. Да имаш представа къде е?

— На игрището за поло — каза Джо, който тъкмо го бе видял там. — Мъкнат се след топката със сивите. Ще дойда с вас.

— Ако го откриеш, татенце, бъди мил с него — обади се Мидж. — Не както снощи!

Тя се обърна към Кити:

— Татко не одобрява Дики особено.

— Нямам нищо против самия Дики — каза Прентис спокойно. — Ако не одобрявам някого, това си ти!

Изрече го с обич.

— Кой — попита Кити — би могъл да не одобрява Мидж Прентис, ако мога да попитам?

— Татко — отвърна Мидж.

— Исках да се видя с Темплар — сподели Прентис, докато яздеха заедно. — Мидж е права. Бях малко рязък с него снощи. Не одобрявам този годеж. Предполагам сте чули за това? Мидж е твърде млада — незряла за възрастта си. Но аз излязох лошият баща. Малко се оправдавам, разбира се, но казах повече от това, което мислех. Не търсех вражда.

При такова нормално поведение бе трудно, бе почти невъзможно да се повярва, че в ума се въртят мрачни помисли. А и сблъсъкът между Дики Темплар и Прентис бе съвсем нормален, доколкото такова нещо може да бъде нормално при тези обстоятелства. Прентис, от една страна, бе резервиран, но благосклонен, а Дики — любезен, но непоколебим.

Джо чу гласа на Прентис:

— Трябва да говорим. Вдругиден ти е почивен ден, нали така? Днес вече съм затрупан с ангажименти, но утре съм свободен. Защо не си уговорим среща? Ела с мен да обядваме в Клуба. Тук се въртят твърде много жени покрай Мидж и Нанси. И най-вече всевиждащата Кити. Чувствам се някак… като разглеждан под лупа. Нека да си отделим някоя друга минутка, в която да не ни разглеждат, а?

Дългият следобед продължаваше.

Без надежда за сън тази нощ и с мисълта, че ще трябва да дежури от полунощ, Джо легна на леглото си по панталон и риза, с автоматичния си пистолет „Браунинг“, зареден и поставен в кобура, и сключи ръце под главата си. Вторачи се в тавана. Мислите му го преследваха по тъмни коридори, а той копнееше да запали светлина, да чете книга или да провери за десети път дали оръжието му е заредено правилно и е в готовност, но се бяха разбрали: нищо необичайно. Затова — никаква светлина по това време. В случай, че някой наблюдаваше, полицаят бе дълбоко заспал, както обикновено.

Наум си преговори пътя, който трябваше да измине в мрака, за да стигне до къщата на Нанси и да поеме поста от Андрю. Бе го прегледал, дори бе преминал внимателно по него на светло, когато беше сигурен, че Прентис работи на плаца на цяла миля от тук. Бе заел чифт гимнастически обувки от Андрю и беше уверен, че ще може да пристигне, без издайнически шумове да оповестят това.

Но сега, когато часовникът му, насочен срещу лунната светлина, показваше, че остават още трийсет минути, докато смени Андрю, Джо бе напрегнат. Омекналият тон между Дики и Прентис не бе успял да го заблуди. Всъщност, колкото повече мислеше за него, толкова по-престорен му се виждаше. Прентис даваше знак, според който „Няма причини за притеснение. Няма абсолютно никакви причини за притеснение.“ Беше убеден повече от всякога, че Прентис ще удари тази нощ. И той, в края на краищата, бе военен като Джо, а Джо знаеше, че всеки войник, който има две нощи, за да извърши съдбоносна офанзива, няма да чака до втората нощ. Ако не успееше при първата възможност, щеше да има още една на разположение.

Още двайсет минути. Бе предвидил, че ще му трябват седем минути, за да стигне до къщата, като върви предпазливо и подбира затулен път, и още минута, за да се вмъкне през задната врата и да заеме поста си на верандата пред стаята на Дики. Въпрос на живот и смърт бе да се появи точно в дванайсет без пет, както се бе разбрал с Андрю. Ако подранеше или закъснееше само с минутка, можеше да се окаже, че го вземат за натрапник, и да му пръснат главата. Тихо се измъкна от леглото и безшумно отиде до прозореца, за да прецени яркостта на лунната светлина. Луната и звездите се бяха обединили, за да създадат илюзия за дневна светлина: бе толкова ясно, че Джо си помисли, че би могъл да чете книга под силните им лъчи. Нахлузи черна куртка, прикриваща бялата му риза, и зачака.

Погледна в посока към къщата на Дръмънд, чудейки се дали Дики, изтощен от тренировката на игрището за поло, изобщо бе успял да поспи. Знаеше, че в такива обстоятелства той самият никога не би могъл да заспи. Беше съвсем тихо.

Прентис погледна в обратната посока, към казармите и улица „Кързън“.

„Прентис! Копеле такова! Какво си замислил тази нощ?“ Той знаеше за предстоящото заминаване на Дики, вероятно бе обсебен от него. Трябваше да действа, трябваше да действа, и то скоро. Тази нощ? Утре вечер? Да чака!

„Ако бяхме на лов, бих казал, че сме завардили дупката, че сме спипали лисицата в леговището й. Ето какво съм! Аз съм този, който преследва дивеча до дупката му!“ И отново, с уморено от това упражнение съзнание, прехвърли техния план. Трима часови, които наблюдават дупката, обмисляйки проблема, вниквайки в проблема, разглеждайки го от всички ъгли — уместни или неуместни. „Дики, добре ли си? Мидж, добре ли си?“

Той се усмихна на себе си при мисълта, че в ума му двамата любовници незабелязано са се превърнали в един. Невъзможно бе да мислиш за тях поотделно.

Взря се през прозореца и вдигна поглед към жълтата луна, мартенската луна, и една мисъл толкова смразяваща, толкова смайваща го порази с такава сила, че за миг имаше опасност да го пререже през стомаха.

„Завардихме грешната дупка!“