Последната кашмирска роза

Глава 25

Андрю затвори очи от изтощение и съжаление. Облегна се на леглото, след малко се протегна и хвана ръката на Джо.

— Браво! — възкликна той. — Ти успя.

— Успях? — запита горко Джо. — Господи! Каква бъркотия!

— Никой не можеше да направи повече от теб. Не знам кой би сторил същото.

— Прентис? — каза Джо. — Ами Прентис? Какво да мисля за него?

— Мисли следното — че той беше лош човек, жесток и ужасен човек и си получи заслуженото. А що се отнася до Нанси — жена ми! — ей богу, Джо, гордея се с нея! И помисли за нещо — друго Мидж е жива в тази окървавена къща, а всички усилия клоняха натам.

— Аз нищо не направих — рече Джо. — Абсолютно нищо. Просто оставих събитията да следват своя ход. А заслугата за смъртта на Прентис не е моя. Мидж е жива, но и за това нямам заслуга.

— Глупости, човече — сряза го Андрю. — Всичко е твое дело! Отиде при нея точно навреме. Ти го извърши. Видях онази стая — подготвена да бъде запалена. Още няколко минути и той щеше да драсне клечката.

— Но какво ще правим сега, по дяволите? Как ще намерим думи да обясним всичко на Мидж?

— Не можем да оставим тук Прентис — каза Андрю, обзет от внезапна решителност, опитвайки се да се изправи на крака. Джо го повдигна нагоре и му помогна да запази равновесие. Стъпил стабилно на крака, Андрю пое командването. — Обади се на Наурунг. Ще пренесем тялото в къщата — добави смутено. — Издавам заповед, Джо. Пренесете го в къщата!

— Съсипваме доказателствата — възрази Джо. — Той трябва да лежи на мястото, където е убит.

— Кой ще инспектира, Джо? Ти или аз. Ти си представител на полицията, назначен от губернатора да разрешиш този случай, и си ми пряко подчинен. Аз съм управителят на Паникхат. Служител на закона. Трябва ли да съобщавам на всички, че командир на славен кавалерийски полк безмилостно е убил четири жени — съпруги на офицери от неговия полк, че се е опитал да убие собствената си дъщеря и накрая съпругата на управителя го е застреляла? Как ти звучи?

— Не на всички — поправи го Джо. — Не, може би не бива да се знае от всички, но поне един човек трябва да научи истината.

Оставяйки Андрю да пази тялото, Джо се върна по пътеката в къщата и повика Наурунг. Поеха заедно през градината. С мъка пренесоха Прентис и го оставиха на леглото му. Погледнаха го, тази злобна, отмъстителна физиономия, омекотила чертите си в смъртта.

— Благородно лице — отбеляза замислено Джо.

— Лице на демон! — разпалено процеди Наурунг. — Заслужаваше да умре. Де да можех да го накарам да страда, както той е карал другите да страдат! Бог няма да му прости и аз, Наурунг Синх, никога няма да му простя! Но разбирам какво трябва да се направи сега.

Извади кибрит от джоба си, запали малка лампа и я сложи на тоалетната масичка до главата на Прентис. На трепкащата светлина като че ли за миг им се стори, че този жесток човек се усмихва.

Наурунг се обърна с изненадващ авторитет към Андрю.

— А сега, сахиб, върнете се, моля, при мемсахиб и госпожицата и вземете инспектора със себе си. Оставете ме тук. Аз ще наглеждам местопрестъплението. Ще отида, ще седна на верандата и ще чакам да дойде утрото. Може да си легна. Хората са пословично невнимателни, когато им се приспи. Особено след такива събития.

— Андрю! — бързо рече Джо. — Само внимавай какво правиш! Потулването на доказателствата…

— О, Джо — каза Андрю с топло чувство, — ти си вечният добър центурион! Знаеш, че съм прав. Наурунг — прав ли съм?

— Да, прав сте сахиб — той се обърна към Джо. — Не забравяйте за госпожицата. Тя ще се събуди и ще разбере, че се е случила трагична злополука. След пожара тя няма да знае, че баща й е сериен убиец. Аз мисля за нея, а не за полицейската процедура.

Пророческата мисъл на Кити отново прозвуча в ума на Джо: „Затова са живи те да обмислят нещата, и за мен те са по-важни от мъртвите. А може би дори по-важни и от истината.“ Тази гледна точка толкова се различаваше от неговата, в такъв разрез бе с професионалната му подготовка и с убежденията му, че той не можеше да я приеме. Какво можеше да бъде по-важно от истината. А навярно не задаваше правилно въпроса? Дали не беше по-правилно да попита кой би могъл да бъде по-важен от истината? И отговорът бе недвусмислен и дойде незабавно. Мидж бе по-важна. Нанси бе по-важна. Андрю също.

Без да си задава повече въпроси, Джо подаде ръка на Андрю и те тръгнаха по тъмната улица.

— Май остарявам за такива акции! Отдавна ми мина времето за лягане. Няма да съжалявам за нищо, щом се върнем към нормалния ритъм на живота — процеди Андрю през зъби, движейки се бавно до Джо. — Ще се видя с Бълстроуд сутринта. Не сега. Да дам възможност на Наурунг да почисти.

— При това положение на нещата, мисля, че дори Бълстроуд би забелязал, че се е случило нещо нередно! — отбеляза Джо.

Спряха в края на алеята към къщата на Андрю, за да може той да си поеме дъх, а сетне и двамата мъже погледнаха небето. Цареше тишината преди зазоряване.

— Боже мой, скоро ще изсвири тръбата за ставане — рече Андрю. — Доста неща трябва да уредим. Първо погребението. Ще говоря по въпроса с Неди. Сивите са много добри в това отношение. Налага се да информирам Джордж Джардайн, струва ми се… Съобщение в пресата… Май Мидж му е най-близкият роднина. Като неин попечител и изпълнител на завещанието на Гайлс това е моя работа…

Той продължи да говори. Служебното лице в него вече взимаше превес над отчаяния участник в кървавите събития от изминалата нощ. Джо обаче все още не можеше да се отърси от случилото се. Той се обърна и погледна към „Кързън Стрийт“. От реката се издигна бяла мъгла, взе да се стели над запуснатата градина и стигна до къщата на Прентис. „Чурейлът — помисли си Джо. — Дошла е заради него. Тя ще отмъсти за онези невинни души. Господи, уморих се!“

Постояха за миг, потънали в мисли. Накрая Андрю каза: „Ела, останаха само няколко стъпки! Дай да се дръпнем от улицата. Твърде смущаващо е да ни видят тук заедно, изцапани с кръв и загледани в луната.“